Игра на криеница

Глава 1

12 март 1992 г.

Купонясвай до скапване!

Колчем се сетя за всичко онова, което стана тогава, първо в главата ми изниква този израз — глупаво клише от началото на 80-те години.

Тъкмо това беше първата фраза, която чухме при пристигането ни в Кий Уест, където се канехме да прекараме последната пролетна ваканция от следването ни. Още се регистрирахме в хотела, когато през фоайето прехвърча някакъв много космат и още по-пиян мъж на средна възраст, вир-вода, по плувни очила и оранжев бански „Спийдо“, и изкрещя неистово: „Купонясвай до скапване!“.

От този откачен случаен миг викът му се превърна в мантрата на цялата ни ваканция — в девиз и предизвикателство помежду ни. Дотолкова, че гаджето ми по някое време най-сериозно предложи всеки от нас да си направи татус с надписа „Купонясвай до скапване!“.

Понеже го възприехме като смешка.

А то се оказа предсказание.

И наистина се сбъдна.

Първо купонясвахме.

После един от нас се скапа.

Това стана през последния ни ден там. Както и всички дотогавашни следобеди, прекарвахме и последния в замаян махмурлук, предъвквайки хамбургери под един от чадърите на плажния бар пред хотела ни.

Под масата гаджето ми Алекс бе обгърнало с босия си крак моя, а пръстите на ръката му си играеха с възела на горнището на жълтия ми бански. По високоговорителите на бара се носеше тихичко класическото изпълнение на „Touch and Go“ на бандата „Каре“, а интересът ни бе привлечен от застаряващ рокер в черно кожено елече със сплетена посивяла коса, който хвърляше топка на кучето си пред окъпаната от слънцето тераса на заведението. И се смеехме всеки път щом колито с червена кърпа около шията удряше с чело мократа топка за тенис, преди да се шльопне по корем в плитките сини води.

А докато запъхтяното и мокро до кости коли изплуваше на брега, от силния морски бриз окачените над бара чаши задрънчаха като вятърни камбанки. Въздъхнах при звука на неочакваната им мелодия и изпаднах в някаква продължителна, завладяваща ваканционна нирвана. В един звънлив миг всичко наоколо — и прохладата под чадъра с реклама на „Йегермайстер“, и почти пулсиращият бял морски пясък, и синьо-зелените води на Мексиканския залив — придоби по-контрастен, по-ярък, по-ослепителен вид.

Та когато Алекс пъхна длан в моята, през ума ми преминаха всички онези прекрасни спомени от влюбването ни още в първи курс. Първата плаха размяна на погледи през пещероподобната аудитория по геология. Първата му боязлива покана да излезем заедно. Първата ни целувка.

И както му стисках леко ръката, си помислих какъв късмет сме имали, че сме се открили взаимно, колко ни е хубаво да сме заедно и какво светло бъдеще ни чака.

И точно тогава се случи.

Началото на края на моя живот.

Жилавата австралийска сервитьорка Маги, която разчистваше масата ни, се усмихна и вдигна вежда. После съвсем нехайно зададе въпроса, който щеше да се окаже най-важният в живота ми, изискващ единствено отговор с „да“ или „не“.

— Вие, пъстроцветната тайфа, ще желаете ли още нещо? — попита с неописуемия си австралийски акцент.

Алекс, който се беше проснал едва ли не до легнало положение върху пластмасовия си шезлонг, внезапно се изправи, а лицето му се озари от широка, необичайно заразителна усмивка. Беше средно на ръст, слабо, мургаво, почти крехко момче, чийто външен вид ни най-малко не издаваше, че е основният кикър на „Гейтърс“ — футболния тим на Флорида Юнивърсити, един от водещите в САЩ.

Подскочих и аз в мига, в който си дадох сметка, че виждам същата онази леко вманиачена, възпламеняваща усмивка, която изгряваше на лицето му, преди да излезе на терена да отбележи гол от четирийсет и пет метра пред седемдесет хиляди души публика.

Или преди да ни вкара в някое кръчмарско сбиване.

До този момент ваканцията ни отговаряше напълно на обещаното в брошурата на туристическата агенция, озаглавена „Пет дни, четири нощи в Кий Уест!“. Никакво учене. Никакви правила. Само плаж, студена бира, плажно масло, силна музика и още по-силен смях с приятели. Успяхме някак си да оцелеем заедно след четири дни купонясване нонстоп.

Ооо! Какво ли е намислил пък сега? — мина ми през ум. А Алекс изгледа останалите четирима около масата бавно, един по един, и чак тогава хвърли ръкавицата.

— Тъй като днес е последният ни пълен ден тук, какво ще кажете за мъничко десерт? Прияло ми се е желе. От онова, за което Бил Косби никога не споменава. Желе в шот чашки.

Китарите на „Каре“ издрънчаха палаво в мига, в който на лицето на най-добрата ми приятелка Морийн се появи изражение на повишен интерес. Симпатичната Морийн, с която бяхме настанени в една стая и с която сме капитани на университетския отбор по софтбол, явно беше навита. Навит бе и Големия Майк, нейното гадже, ако можеше да се съди по ентусиазираното му кимане. При това интересно предложение дори ученолюбивата ни, поначало песимистично настроена и изгоряла от слънцето наша дружка Кейти откъсна очи от книжката си.

— Дженийн? — попита Алекс, а приятелите ни ме изгледаха с безмълвно уважение.

Съмнителното решение зависеше изцяло от мен.

Свих тревожно устни, забила поглед между пръстите на краката си в покрития с пясък под на бара.

След което и на моето лице се появи палава усмивка и забелих очи.

— Ммм… категорично да!

Бойните ни викове, плясканията на длани във въздуха и веселите удари с юмруци по поръсената с пясък маса накараха всички посетители на бара да се извърнат.

— Шот! Шот! Шот! — заскандираха Майк и Алекс и сервитьорката се отправи чевръсто да ги донесе.

Като човек с чувство за отговорност, почти пълна отличничка със среден успех 3,90 от 4,00 възможни по английска филология и изявена университетска спортистка, съвсем ясно си давах сметка колко опасна следобедна закуска представлява една смес от водка с желатин. Но пък, от друга страна, си имах и извинение. По-точно казано, четири такива на брой.

Бях студентка. Намирах се в Кий Уест. Пролетната ваканция през 1992-ра бе съвсем в края си. И само преди три дни бях навършила двайсет и една, тоест можех законно да пия.

Въпреки всичко, както се смеех и наблюдавах през оживения весел бар безкрайната синева на залива, изпитах и съвсем слабо притеснение, съмнение дали не насилвам късмета си.

Но и то изчезна напълно, щом Маги се върна с поръчката ни.

А ние направихме онова, което правехме всеки път. Вдигнахме картонените си чашки, чукнахме се и изревахме с все сила: „Купонясвай до скапване!“.

Глава 2

Случи ми се веднъж да гледам на видео цунамито в Индийския океан през 2004 г. Записът бил направен в някакъв морски курорт в Шри Ланка и на него се вижда как с изненадващото отдръпване на океана на плажа се появява група туристи да видят какво става.

Не откъсваш очи от екрана, понеже знаеш, че оттеглящата се вода всъщност вече се връща, за да ги убие, но най-силно те покъртва не друго, а тоталната им наивност. Усещането им, че са в безопасност, макар че в действителност изживяват пред теб последните мигове от живота си.

Същото гадно чувство ме обзема и когато си спомня какво се случи след това.

И все още си внушавам, че съм в безопасност.

Което може и да е най-голямата ми заблуда.

Няколко часа по-късно водките с желе бяха упражнили влиянието си, че и отгоре. Към седем и половина вечерта с приятелите ми се бяхме озовали насред претъпкания площад „Малъри“, където се провежда световноизвестното пияно празнуване на залеза на открито. Студената бира се лискаше и прилепваше пръстите на краката към джапанките ни, а златистият ни последен залез топлеше раменете ни. Кейти и Морийн бяха вдясно от мен. Алекс и приятелят му Майк — защитник от втора линия в „Гейтърс“ — се намираха вляво, вкупом се бяхме прегърнали през раменете и пеехме „Could You Be Loved“ c жар, достоен за самия Боб Марли.

Танцувах по капела, горнище от бански и карго шорти пред свирещата на открито реге банда. Бях пияна до козирката, хилех се истерично, чело о чело с приятелите ми, а чувството от бара на плажа се възвърна — при това яко, сякаш на стероиди. Нищо не ми липсваше. Бях млада, хубава, безгрижна, прегърнала онези, които обичам, и обичана от тях. За един неуловим миг буквално изпаднах в екстаз от щастие, че съм жива.

Но той трая само частица от секундата.

После се изпари.

Когато се събудих, евтиният хотелски часовник показваше 2:23 ч. след полунощ. И като се обърнах в тясната тъмна стая, първото, което ми направи впечатление, бе отсъствието на Алекс. Прерових набързо последните си объркани спомени. Сетих се, че след залез-слънце ходихме в някакъв клуб с мощна техно музика, Алекс с някаква намерена не знам къде сламена каубойска шапка, Алекс танцува до мен под звуците на „Vogue“ на Мадона.

Нищо друго. Следващите часове — как съм се прибрала в хотела — тънеха в непрогледна алкохолна мъгла… пълна загадка.

Гледах възглавницата, на която трябваше да е Алекс, а в това време топка паника взе да прогаря стомашната ми лигавица като изпита на екс водка.

Да не му е призляло? — запитах се замаяна. Да не е припаднал някъде? Или нещо още по-лошо?

И както лежах и дишах бързо в мрака, вдървена от нерешителност какво да предприема по-нататък, чух шум.

От банята вдясно зад гърба ми се разнесе кикот. Извъртях се, надигнах се на лакът и проточих врат да погледна през процепа на леко открехнатата врата.

И видях облегналия се на мивката Алекс, озарен от странна слаба светлина. После чух нов кикот и пред него се появи най-добрата ми приятелка Морийн със свещ в ръка.

В началото, след като Морийн остави свещта върху плота и двамата взеха да се целуват, сериозно си помислих, че още спя и имам кошмар. Но после чух как Морийн изстена. Осъзнах, че всъщност съм страшно будна, а ужасът от видяното се стовари върху ми като астероид върху континент. Най-ужасното нещо, което би могло да стане — не само според мен, но и според всеки друг.

Събрали се бяха гаджето ми и най-добрата ми приятелка.

Заляха ме парализиращи вълни от гняв, ужас и отвращение. И как не? Та нали пред широко изцъклените ми очи се развиваше класическата открай време изневяра.

И пак чух как Морийн изстена, когато Алекс взе да съблича тениската й.

После вратата на банята се затвори с тихо предпазливо щракане и те изчезнаха от полезрението ми.

И както мигах срещу затворената врата, в съзнанието ми изскочи цитатът от Т. С. Елиът, който обсъждахме в последния ни час по съвременна поезия:

Или стенейки, помислих си и пак се извърнах да погледна часовника: 2:26.

Ако Алекс, който учеше за бакалавър по медицина, не беше толкова зает в момента, вероятно щеше да отбележи: Часът на смъртта на моята любима.

Аз обаче не станах с писък. Нито потърсих нещо тежко, с което да се развихря, след като нахлуех през вратата.

Сега, като си помисля, сигурно точно така е трябвало да постъпя.

Но аз реших, че не е моментът да ги безпокоя. Просто станах от леглото.

Грабнах якето си, изнизах се на бос крак от стаята и затворих вратата след себе си също така тихо и предпазливо.

Глава 3

Изчаках да изляза и от фоайето на хотела, преди да започна да тичам. След около минута взех да спринтирам. Дишах тежко, пъшках по средата на абсолютно непрогледната улица и се потях като маратонец, като звезда в екшън филм, бягаща от надвисналата ядрена експлозия.

А пък и бързо бягах. Високата блондинка с дългите крайници Морийн заемаше в отбора по софтбол позицията на питчер, на подаващия топката. Ниската набита Кейти беше кечър и клечеше насреща й да я лови. А аз бях мускулестата, зла и пъргава нападателка с бухалката, способна да отправи топката по линията към трета база и светкавично да стигне до първата.

И в този момент изстисквах докрай бегаческите си сили, за да се отдалеча максимално от видяното.

Понеже онова, на което бях станала свидетел, не беше просто двоякото скъсване на всички връзки и с гаджето ми, и с най-добрата ми приятелка.

А по-скоро съответстваше на пословичната последна капка.

Баща ми, служител на щатската пътна полиция в Мериланд, загина при изпълнение на служебния си дълг, когато бях единайсетгодишна. Всеки смята баща си за специална личност, разбира се, но моят наистина бе изключително специален човек. Извънредно добър, дълбоко морален, а и природно надарен слушател, той привличаше към себе си всеки нуждаещ се от утеха и съвет, бил той колега, съсед, пощенски раздавач или абсолютно непознат.

Което направи още по-съсипваща неочакваната вест за смъртта му. А тя прекъсна нещо дълбоко, фундаментално и у мама и едновремешната силно религиозна въздържателка се пропи. Качи близо четирийсет кила и престана да се грижи за себе си. И всичко приключи през пролетта, когато бях втори курс в университета: с помощта на градински маркуч тя се самоуби в стария пикап на баща ми.

Морийн и Алекс ме поддържаха непрестанно през цялото мамино погребение. И тъй като си нямам брат или сестра, те бяха и нещо повече от най-добри приятели. Бяха единствените останали ми членове на семейството.

Идеята да дойдем в Кий Уест всъщност дойде от Морийн. Искаше да ме разсее около приближаващата годишнина от мамината кончина.

Затова и болката от измяната, на която бях станала свидетел, ме удари с такава сила, като топуз, с какъвто рушат сгради. Така че, докато тичах, взех и да плача. Сълзи се смесиха с потта, която се стичаше по лицето ми и капеше по песъчливия асфалт и ходилата на босите ми крака.

Щом стигнах до плажа, се свлякох на колене върху пясъка. Наоколо нямаше никой друг, освен тъмния океан и осяното със звезди небе. Вперила поглед в черните води, си спомних как на деветгодишна възраст насмалко да се удавя в Оушън Сити. Добре че баща ми ме измъкна от мъртвото вълнение.

Дишах жадно нощния въздух и слушах плясъка на вълните, но се чувствах по-самотна и отчаяна от всякога.

Този път нямаше да има кой да ме спаси.

На десетина метра вдясно от мен забелязах едър бетонен репер с формата на шамандура: Най-южната точка на континенталната граница на САЩ и Куба — 145 км

Седях с разнебитена душа и сигурно щях да се опитам да преплувам тези 145 километра, ако не бях напипала нещо крайно интересно в джоба на шортите ми.

У мен бяха ключовете от колата на Алекс.

От любимия му шевролет камаро модел Z28, с който ни докара дотук от Флорида Юнивърсити в Гейнсвил. Неговото „бейби“, както му викаше, изкарано с цената на пет лета потене в паркоустройствения бизнес на баща му. Аз пък бях се потила четири учебни години да избутам тъпия му череп на футболист през бакалавърската програма по медицина, така че съзрях веднага определена забележителна логика в идеята вместо да плувам, да се развея с аеродинамичното му червено возило. Разбитото ми сърце направо я възприе като блестяща мисъл.

Така че още по-бързо пробягах обратно разстоянието до паркинга на хотела. И след като изхвърлих една от чантите на мръсницата Морийн през прозореца, се изправих на педала на газта така, сякаш стартирах от поул позишън на Петстотинте мили на Индианаполис.

После направих точно това, което би сторило всяко уважаващо себе си самоубийствено настроено, наскоро осиротяло и понастоящем мамено двайсет и една годишно момиче.

Надух оборотите и чак тогава включих на скорост, та излетях с камарото на гаджето от паркинга сред облак черен дим от гумите.

Глава 4

След няколко взети с приплъзване завоя стигнах до чист крайбрежен път и подкарах камарото както си следва — сиреч сякаш съм го откраднала. Че натисках до дупка газта е меко казано; насмалко да продъня с педала старателно изчистения с прахосмукачка под.

Пет цяло и седем литровият V-образен двигател изви гладно, демонично — прелюдия към хевиметъл изпълнение.

„Crazy Train“ рекох си и гърбът ми залепна на облегалката. Или пък „Highway to Hell“?

Паркираните коли се размазваха покрай мен с оня звук „бъз-бъз-бъз“, който се чува от телевизора, когато предават състезанията от серията НАСКАР.

Напънах се да реша кое най-много ми се ще да разбия в този момент: гордостта на Алекс или себе си. Мисълта да сложа край на абсолютно безсмисления си живот страшно ме изкушаваше. Така както седях без предпазен колан, животът представляваше една болка, затова най-сериозно разсъждавах дали да не приключа своя колкото се може по-гадно и грозно.

Скоростомерът наближаваше сто и шейсет и задницата на камарото започна да се надига като самолет преди излитане. И точно в този миг мярнах някакво движение по тъмния плаж от дясната ми страна.

Присвих очи през предното стъкло да видя какво е. Нещо дребно, размазано, тичащо. Заек?

Не, установих, както се приближавах на висока скорост. Беше куче, с червена триъгълна кърпа около врата. Разпознах пльосващото се по корем коли от бара в същия миг, в който то, като самонасочваща се ракета, промени курса си и изскочи на крайбрежния път.

Право пред колата.

Мигновено, инстинктивно набих спирачките и навих волана надясно, че да го избегна. Колата се изпълни с писъка на изпаряващи се гуми и задницата занесе наляво, сякаш се намираше върху лед. Опитах се да изправя, но изглежда, свръх компенсирах, при което колата изведнъж смени посоката и се завъртя с провлачващи се гуми обратно на часовниковата стрелка. Ужас!

Изгубила бях напълно контрол върху автомобила. Главата ми се удари в облегалката силно, безпомощно, като че се возех на някоя панаирджийска въртяща се чаена чаша. Спрях да дишам, след като дясната задна част на колата почна да се надига. Но вместо да се преобърне, колата се извъртя на 180 градуса и продължи да се върти. Едва когато стигна до 360 градуса, забелязах как нещо изведнъж нарасна пред очите ми.

И изпищях.

Осветен от блуждаещите ми фарове, сякаш появил се по заповед на някакъв фокусник, на шосето стоеше собственикът на кучето — рокерът от бара със сивата сплетена коса.

Последното, което си спомням, бе, че взех да помпам неистово спирачките, а в това време пъпките от долната страна на волана барабаняха болезнено по пръстите ми.

И затворих очи, докато носещата се предница на камарото удари човека в кръста със звук, от който ми прилоша.

За миг се чу шумът от претъркаляло се по торпедото тяло, последван от провлачения вой при плъзването му нагоре по предното стъкло.

И след това — тишина. Нищо, освен една ужасна, оглушителна тишина.

Глава 5

Насилих се да отворя очи.

Камарото бе спряло с мощно раздрусване на двайсетина метра по на север.

Вперих поглед в празното шосе пред себе си, със стоварен върху педала на спирачката крак, стиснала като в менгемета волана. Единственият звук, който чувах, бе от паническото ми дишане, а в същото време от мен течеше пот от всякъде — от подмишниците, от сгъвките на коленете, дори от ушите ми.

Камарото остана да работи на изключена скорост посред празното шосе; двигателят му пухтеше силно, като задъхващо се животно. Очаквах предното стъкло да се е спукало, обаче нищо му нямаше. И по капака на двигателя нямаше нищо. Като се изключат изтритите от гумите и спирачните накладки по пет сантима, колата си беше съвсем наред.

Сякаш нищо не се беше случило.

Сякаш.

Не смеех да погледна в огледалото за обратно виждане. Вместо това бях впила поглед в Албърт — тъпия ухилен алигатор от емблемата на Алексовия отбор, който служеше за ароматизатор. Но Албърт не ми подсказваше нищо. Поех дълбоко въздух, като пред гмуркане, и най-накрая хвърлих поглед.

Рокерът лежеше на средата на дясното платно зад мен, с лице към асфалта, до дирите от гумите ми. Сивата му плитка се беше разплела наполовина, ръцете му бяха разперени като на Христос. Покрай него лежаха разпилени като нацелени кегли, конуси и прегради от провеждащ се пътен ремонт. Изобщо не помръдваше.

В мига, в който забелязах мастиленото петно по сивата му коса и по платното до главата му, разни части на тялото ми — колене, ръце, уста — взеха да се тресат едновременно. Издишах вкисналия въздух с аромат на ром от гърдите си и закрих лице с треперещи длани. Взех да дращя по черепа си с треперещи, впиващи се пръсти като катерач, който търси къде да се захване по скалата.

— Какво направих? — питах се сама между глътките истерично поеман въздух.

Уби човек, отвърна ми отрезвяваща мисъл.

Току-що уби човек, който искаше да спаси кучето си.

През предното стъкло огледах чистото шосе. Губеше се в огряната от лунна светлина далечина — красиво, приказно, мамещо като застлания с жълти павета път в „Магьосникът от Оз“.

И в този момент един хладнокръвен, рационален, много трезво звучащ глас произнесе в главата ми две думи — сентенция, рекламен слоган.

Махай се.

Вината изобщо не е у теб, продължи да нарежда вътрешният ми глас. Ти се опита да избегнеш кучето. Нищо друго не можеше да направиш. А пък и никой не те видя. Премести крака си от спирачката на газта. Не се обръщай назад. Не бъди глупачка. Махай се.

Вярно е, че никой нищо не е видял, помислих си и преглътнах. Движех се по празен път близо до аерогарата, покрай който няма нищо, освен безлюдния плаж от дясната му страна. Единствената постройка бе някаква изоставена на вид промишлена сграда на седемдесетина метра по-нататък вляво.

Нямаше други свидетели на произшествието, освен беззвучната флотилия жълти училищни автобуси, паркирани зад телената ограда на отсрещната страна на улицата. И мъртвите им, приличащи на очи фарове сякаш се бяха втренчили в мен да видят какво ще предприема.

Огледах се да видя кучето на рокера. Избягало беше.

И в този момент като че се върнах онлайн. Премислила бях немислимото, магията бе разрушена и пак бях в състояние да се съсредоточа.

Преместих ръчката на скоростите на „Паркиране“ и изключих двигателя.

Длъжна бях да помогна на човека. Да постъпя така, както би постъпил баща ми. Да му окажа първа помощ, да спра кръвоизлива, да намеря телефон.

Да се махна ли? Сама се възмутих от себе си и продължих да се боря с ключалката на вратата. Как изобщо можа да ми мине подобна мисъл? Поначало бях добър човек. Работила бях като спасител и като доброволен болничен санитар. Браво на доброто ми момиче, казваше татко, докато му помагах да си събуе лъскавите до блясък полицейски боти.

Тъкмо слизах от колата и забелязах приближаващите се иззад ранения мъж чифт автомобилни фарове. И преди да успея да си поема дъх, около фаровете избухна неочаквано и ослепително зарево от ярки цветове.

Стоях облещена, парализирана, хипнотизирана от внезапно избухналите в нощта фойерверки от полицейски светлини — заслепяващи кървавочервени и ярки сапфиреносини балончета.

Глава 6

Проблясващият полицейски автомобил спря необичайно тихо под диагонал между мен и падналия рокер. До ушите ми стигаше металическото квакане и писукане на полицейското радио, а брадичката ми увисна до гърдите като на осъден затворник, който чака да му отсекат главата.

Чух тежки стъпки, след като вратата на полицейската кола се отвори. Вдигнах очи, но не успях да видя лицето на служителя на фона на заслепяващите сигнални светлини. Можах единствено да отбележа едрия му широкоплещест силует, зад който лампите мигаха като бесни.

— Не мърдай и дръж ръцете си така, че да ги виждам — изкомандва ми полицаят с глас като на Господ.

Моментално изпълних заповедта.

Над предния капак на автомобила му го видях как отиде бързо до ранения и приклекна над него. И докато се усетя, полицаят вече се извисяваше над самата мен.

Оказа се неочаквано красив мъж с къси черни коси и бледосини очи върху слабото му лице. Висок към метър и деветдесет, як. Физическата му привлекателност на елитен играч по американски футбол ми подейства някак си още по-съсипващо. Чувството ми за вина се задълбочи, отчаянието ми стана още по-гадно.

— Мъртъв е — каза полицаят.

Сърцето ми се преобърна.

— О, не — зашепнах като луда по посока на скута си. — Господи, моля те. Прости ми. Прости ми. Прости ми.

Зарових въртящата ми се глава още по-дълбоко в дланите си, а в това време красивият като от реклама полицейски служител се надвеси над лицето ми и подуши.

— При това си пияна до ушите. Изправи се и хвани ръце на тила си.

Глава 7

Спомням си, че след като баща ми загина и за пръв път видях ковчега му, си помислих: Край. Нищо по-лошо от това не може да ме сполети.

Много съм бъркала.

Полицаят ми сложи белезници и ме вкара на задната седалка на своя автомобил. Чистотата му ме изненада. Ухаеше на чисто нова кола. Гумените постелки на пода бяха толкова безупречно чисти, колкото онези в камарото на Алекс, а самата седалка беше дълбока, почти луксозна. Ако не беше черната пластмасова решетка, отделяща предната от задната част, човек никога не би помислил, че се намира в полицейска кола. А аз никога не бях влизала в такава, независимо че татко беше полицай.

Десният ми крак се замята като току-що уловена риба. Да не би да получавам инсулт, помислих си, вперила очи в подскачащото ми бедро. И силно се надявах да е така. На всичко друго бях съгласна, само да не ми се налага да изживея онова, което ми предстои.

Едва преглътнах мокрия спазмен хлип.

Всичко друго.

Изгледах тила на сядащия на предната седалка полицай. Като всичко останало у него, и главата му бе чиста, подредена, уставна. А върху широките му боксьорски рамене сигурно можеше да се задържи нивелир. Имаше и хубава стойка — осанка, както би се изразила майка ми.

Дали преди това не е бил военен? — запита се пощурелият ми мозък. В огледалото за обратно виждане успях да прочета отзад напред името му: Фурние.

Полицаят Фурние приведе глава и взе да набира данните от шофьорската ми книжка в компютърния терминал с вид на сандъче пред предната седалка. После късо подстриганата му глава внезапно се изправи.

— Вярно ли е това? — попита, без да се извръща. — Че двайсет и първият ти рожден ден е минал само преди няколко дни? Тука за ваканцията ли си дошла?

За пръв път долових отсенка в гласа му от някой град от североизточното крайбрежие. Я Бостън, я Ню Йорк, я Филаделфия. После ми мина друга, не толкова отвлечена мисъл. Какъв ли ще е цветът на затворническия ми гащеризон?

— Да — рекох, потискайки поредното изхлипване. — Последна година съм във Флорида Юнивърсити.

И изведнъж толкова ми се прищя да съм си пак там, че насмалко да изрева от болка. Що не можех да тракна токове и мигновено да се върна при моето фризби, купоните за студентския стол и надрасканите бележки по полетата на тънките като лучена ципа страници на „Антология на английската литература“ на издателство „Нортън“?

Сега обаче — край на следването, край на софтбола, край на всичко. Цял живот съм обожавала книгите и от гимназията си мечтаех да стана един ден редактор в някое нюйоркско издателство. Ето че и бъдещето си затрих, рекох си. Размазах го като комар в лампа против насекоми.

Превърнала се бях в един от онези хора, за които човек чете, след като вече си е облякъл пижамата — име, което те кара да цъкаш със съжаление над полицейската хроника във вестника, след което се връщаш към кафето си и се замисляш с какъв тоалет да отидеш на работа.

Животът ми — такъв, какъвто го знаех — бе останал в миналото.

Глава 8

— На кого искаш първо да се обадя? На майка ти или на баща ти? — попита полицаят Фурние и за пръв път ме погледна в очите в огледалото за обратно виждане.

Видът му някак си предразполагаше. Не беше красив и мургав като Алекс, а по-блед, по-ръбест, хубав, в по-грубоват смисъл. А очите му бяха поразително светли, почти сребристосини.

— И двамата са покойници — рекох.

Полицаят Фурние въздъхна.

— Няма смисъл да се лъжем, Дженийн — каза строго. — Смятам, че си наясно в какво положение си изпаднала. Не е нужно още повече да го утежняваш.

— Истината казвам — отвърнах, придобила изведнъж спокоен и трезв тон. — Баща ми служеше в щатската полиция в Мериланд. Загина по време на работа, в катастрофа при пътна блокада през 1982 година. Картичката със заупокойната му молитва е в портфейла ми. А майка ми почина миналата година.

Полицаят Фурние бръкна в портфейла ми. След малко се извърна целият назад, но вече не толкова страховит, с молитвената картичка на баща ми в ръка.

— Какво се случи с майка ти? — попита.

— Самоуби се — рекох. И си дадох сметка, че за пръв път го изговарях на глас.

— Лоша работа — смля вестта с нещо като съчувствие полицаят Фурние. — Братя или сестри?

Завъртях глава.

— Чие е камарото?

— На гаджето ми. Той е в хотела. — Замълчах за миг. — Прави секс с най-добрата ми приятелка — добавих тихичко.

Полицаят Фурние поклати глава и погледна назад към рокера.

— Уау. Купонясвате, значи, после той ти изневерява, а ти му вземаш колата. Ясно.

— А онзи човек имаше куче. То хукна право пред колата — продължих аз с тих тон. — Опитах се да го избегна, но колата поднесе. Изглежда, скоростта ми е била доста висока, та поднасянето премина в завъртане и… човекът изневиделица се оказа на пътя ми. — И пак се скапах. Прегънах се като сгъваем стол и ревнах.

След около минута обърсах мокрото си лице в коляното. А когато се изправих, полицаят Фурние бе вперил погледа си в мен в огледалото, но така и не успях да разчета смисъла в бледите му очи.

Зрителната ни връзка трая цяла наелектризирана секунда. Най-малко сега му беше времето да усетя привличане към някого, но това не променяше нещата. Не можех да откъсна очи. Той пръв отклони погледа си и взе да почуква брадичката си с ръба на молитвената картичка.

— Ами ако… — изрече след секунда.

Въпроси, започващи точно с тези думи, се блъскаха и из собствената ми глава. Ами ако не бяхме поели онова желе на обяд? Ами ако не бях задигнала колата на Алекс? Ами ако изобщо не се бях родила на този свят?

И точно тогава полицаят внезапно отвори вратата си и слезе от колата. А след малко нещо изщрака и вратата до мен също се отвори.

— В момента действам по лична преценка — каза той и ми откопча белезниците. — Качвай се на колата си и дим да те няма. Връщай се в университета, Дженийн. Това тук изобщо не се е случило.

Глава 9

Стоях на пътя до полицейската кола, разтривах китките си и се мъчех да възприема всичко, което се случваше. Главата ми се въртеше по-бързо дори от камарото, по-бързо и от сигналните лампи на покрива на полицейската кола.

Огледах шосето пред камарото на Алекс. Покрай безлюдния плаж тъмните води бяха неподвижни като стъкло.

— Нещо не ви разбирам, полицай Фурние.

— Нищо чудно. То и аз май не разбирам какви точно ги върша в момента — отвърна ми той, пъхна белезниците под колана си и прокара ръка през късо подстриганите си черни коси. — И не е нужно да ме титулуваш. Казвам се Питър. Съименник на Свети Петър в конкретния случай, понеже току-що ти спасих живота. Качвай се сега на колата си и изчезвай, преди да се е появил някой, та да се наложи да променям решението си.

— Ама как така просто ще изчезна?

— Както ти казвам. Свидетели няма, не съм съобщил и по радиото.

— Но аз нося отговорност за случилото се.

— Виж какво ще ти кажа — рече Питър. — Щатските власти във Флорида са повели война срещу шофирането след употреба на алкохол. И от съдилищата се очаква да налагат особено тежки наказания при непредумишлено убийство при пътни произшествия. Така че ти стига да духнеш веднъж в апарата, и затворът ти е в кърпа вързан. За мен това е един изключително тъп закон, прокаран по политически причини. Но нито журито, нито съдията ще го възприемат по същия начин. А затворът ще те довърши, Дженийн. Няма начин да оцелееш.

— Но горкият човек е мъртъв. Как така ще се махна?

— Нека ти разкажа това-онова за горкия човечец — прекъсна ме Питър. — Казва се Рамон Пеня. Печен рецидивист и закоравял юзър на метадон и хероин, току-що излязъл от затвора. Хванахме го за пореден път преди две-три години на излизане през прозореца на една възрастна дама. Беше изнасилил и обрал осемдесет и три годишната старица. Че и челюстта й беше счупил.

И Питър кимна в потвърждение на изненадата ми.

— Ако Рамон не успееше да намери някой пиян, когото да претараши, просеше пари от туристите по Дювал Стрийт с кучето си. В най-общи линии, това е житието му. А освен всичко друго, съмнявам се, че вината е била у теб. Сигурно е бил така надрусан, че се е хвърлил под колата ти с мисълта, че скача в плувен басейн. На достатъчно хора причини нещастие през живота си. Не позволявай смъртта му да те направи поредната му жертва. Ти си свястно момиче, попаднало на погрешно място в неподходящ момент. Така че грабвай ключовете на гаджето си и се изпарявай.

— Но… — понечих пак да възразя.

— Не те моля — каза Питър и натика ключовете в ръката ми. — А ти заповядвам. Да те няма!

Глава 10

Не откъсвах очи от ключовете, озовали се чудодейно в дланта ми, но в това време полицейската радиостанция на Питър нададе продължителен сигнал. Нечий глас занарежда нещо, което изобщо не успях да схвана. Питър килна глава и се заслуша.

— Какво има? — попитах.

— Чакай, чакай — отвърна и се наведе в колата, да чува по-добре. — Невероятно — каза, след като гласът млъкна. И завъртя глава, преди да извърне унилото си лице към мен.

— Кое?

— Току-що по радиото обявиха, че камарото на гаджето ти било откраднато. Оплакал се на дежурния, че не само си взела колата му без разрешение, но и че си пияна. А първото, което детективите ще попитат, когато се явят на работа сутринта, ще е какви обаждания е имало през нощта. После ще поискат да огледат колата на гаджето ти, по която със сигурност има кръв. И това всъщност ни поставя в безизходица. Не мога да повярвам. Няма вече как да те пусна, разбираш ли? Сега съм длъжен да съобщя по радиото.

Алекс се оплакал, че съм му откраднала колата? След като ми сви оня мръсен номер с Морийн, е имал нахалството да насъска полицията по петите ми? Всичките ми сили изведнъж се отцедиха. Идеше ми да се просна на асфалта до полицейската кола и да затворя очи. Вместо това пак се разревах.

— Чакай, чакай, чакай — заутешава ме Питър с длан върху рамото ми. И ме изгледа със сините си, големи колкото панички очи. — Недей да плачеш. Моля ти се. Може и да измислим нещо. Имам една идея.

Изгледа загрижено през рамото си лежащия на пътя мъж, после премести погледа си върху мен.

— Ще трябва да се отървем от трупа на Рамон — каза.

Глава 11

— Какво? — сепнах се.

— Живея на няколко преки от тук. У дома имам лодка — отвърна Питър. — Ще се погрижа за всичко.

Кракът ми пак заигра като подскачащ мексикански боб.

— Но това е лудост — рекох. — И ти сам го разбираш, нали? Колко налудничава е идеята ти.

Питър кимна с почти комичен ентусиазъм.

— Точно на мен не е нужно да ми го обясняваш.

— Обаче… — рекох колебливо.

— Нямаме друг изход, Дженийн. Ще го сложим в багажника на камарото. И ще караш след мен до нас. От там аз ще имам грижата. Нощна смяна съм. Никой няма да усети, че липсвам.

— Ти си луд — рекох и се огледах.

— Нямаме време. Мине ли някоя кола, всички пътища ще ни бъдат отрязани. Напъвам се да ти направя добрина, но ако не щеш да я приемеш, напълно ще те разбера. Не ме привлича особено идеята самия мен да ме опандизят. Така че оставям решението в твои ръце.

Стоях там, а той погледна часовника си. И замига най-спокойно в очакване на отговора ми. Дори така, поставил длани върху окичените му с разни принадлежности бедра, имаше вид на добряк, на човек, когото би могла да гушнеш като плюшено мече, или да седнеш да пиеш с него; на по-голям брат, който е готов да се жертва за теб в името на някоя огромна добрина.

Дали и баща ми е сторил някога нещо подобно за някого? — зачудих се. Сигурно.

Затворих очи. И го видях пред себе си. Остатъкът от живота ми. Затвор или свобода. Добро или зло.

Прищя ми се да погледна още веднъж онзи, когото бях блъснала, но в крайна сметка се отказах.

И отворих очи.

Питър нарушаваше тишината, като потракваше с белезниците. Като последните изцъквания на везна, преди да се успокои. Като щракането на вратата на банята, зад която се намираха Алекс и Морийн, мина ми през ум. Накрая кимнах.

— Добре. Да побързаме в такъв случай — каза Питър. — Дай колата си на заден ход, отвори багажника, после ще караш след мен.