Игра на криеница

Глава 12

Събудих се някъде около обяд, но не отворих веднага очи.

А както правех почти всеки път през последните две години, останах неподвижна, със затаен дъх и стиснати клепачи, несигурна за момента и уплашена от мисълта къде ли се намирам.

После отворих очи и издишах облекчено.

Понеже нищо ми нямаше.

Все още бях на свобода.

Не бях затворена в килия.

Прозях се, протегнах се, примигах на силната мъглява дневна светлина, после седнах в леглото и огледах бавно изцяло бялата стая. Погледът ми мина, от ляво на дясно, по скулптурата от плавей на малката масичка, кутийката от миди за гримове и етажерките от махагон с наредените по тях книги.

И, както винаги, инвентаризацията ми при събуждане свърши с лявата ми ръка. И по-точно — с диамантения годежен пръстен и брачната халка, които някак си бяха попаднали на левия ми безимен пръст.

Изправих се, спрях и тръснах озадачено глава пред огледалото над нощното шкафче. След две години морско каякарство и уиндсърфинг бялата ми кожа бе придобила дълбок кафяв загар. Но пък кестенявата ми коса бе изсветляла и се бе сдобила с руси кичури.

Успяла бях някак си да се превърна в един нов вариант на себе си, какъвто изобщо не ми беше идвал наум: сърфистката Дженийн, мацката Малибу Дженийн.

Но тъй като умът ми все още отказваше да го побере, прекосих стаята и дръпнах вертикалните щори. Огледах с присвити очи мързеливо наклонилите се кралски палми, простора от синьо-зелена, сякаш оцветена с пастели вода и гората от яхтени мачти.

Задният ми двор, окомплектован с два бели, ориентирани към морето шезлонга, можеше да послужи за реклама на мексиканската бира „Корона“. Усмихнах се на мускулестата дясна ръка, облегната върху ръба на десния шезлонг.

И тъй като „Короната“ беше свършила, задоволих се да пъхна в едрата длан измръзнала бутилка ямайска „Ред Страйп“.

Две години възстановяване. Две години любов — надали някой е изваждал по-голям късмет от моя.

— Как върви риболовът, господин Фурние?

— Бавно, госпожо Фурние — ухили ми се дяволито Питър иззад тъмните си очила „Рей Бан Уейфеърър“.

Глава 13

Браво! Познахте! С Питър се бяхме оженили.

А може и да не сте се досетили. За мен поне това беше голяма изненада. Така че вината не е у вас.

Отишла бях на пролетна ваканция, а така и не се завърнах у дома.

— Днес нещо не кълве — каза Питър, остави бутилката бира до въдицата си и сграбчи глезена ми. — Чакай! Май току-що хванах нещо!

За миг си помислих, че ще падна върху стената, която ни отделяше от морето, а може и би от нея. Но секунда след това се озовах по гръб в скута на Питър и пищях от екстаз, докато той ме гъделичкаше безмилостно под мишниците. През последните две години в Кий Уест буквално изкарах второ висше по пищене от екстаз.

— Да не си помисли, че ще те оставя да паднеш? — прошепна Питър и ме ръфна по обецата на ухото ми. — След всичко, което преживяхме? Цял живот ми трябваше, за да си хвана жива русалка. И за нищо на света няма да те пусна обратно в океана. Изключено!

— В такъв случай — въздъхнах и се проснах на съседния шезлонг — ще трябва да се примиря да изкарам още един ден с вас, простосмъртните. — И се засмях по посока на безмилостно синьото тропическо небе над Флорида.

А то малко ли преживяхме заедно, рекох си. Затворих очи и си припомних нощта на произшествието.

Оттогава сякаш бяха минали милион години.

След като вкарах колата в гаража на Питър, той ме въведе в дома си, сложи ме да седна на дивана във всекидневната и ми заръча никъде да не мърдам. След десетина минути чух, че включи двигателя на моторницата. Както го чаках да се върне, така съм заспала. Когато се събудих, слънцето се вдигаше, а Питър, върнал се от нощната смяна, приготвяше закуската в кухнята.

Погрижил се беше за всичко, включително и да върне камарото на Алекс и да го убеди да оттегли оплакването, че колата е била открадната. Сякаш цялата нощ изобщо не се беше случила.

Когато следобед се върнах в хотела, очакваше ме единствено оставеният във фоайето мой багаж. Приятелите ми си бяха заминали. Не само Алекс и Морийн, а и Майк, та дори и Кейти. Без да ми оставят дори една бележка.

Спомних си как пеехме заедно „Could You Be Loved?“ и сама си отговорих на въпроса: Категорично няма кой да ме обича. Очевидно животът не се развиваше като епизод на „Приятели“. Нито един от тях не бе „застанал на моя страна“, както се пее в темата на сериала. На нито един не му пукаше жива ли съм, или съм умряла.

На път за автогарата Питър ме погледна за пореден път и се сети, че над гаража му имало стаичка, която понякога давал под наем.

— Остани за някой и друг ден, ако не си готова напълно да се връщаш в университета — предложи той.

Някой и друг ден.

Най-паметните последни слова, казани някога в Кий Уест.

Когато дните станаха цяла седмица, Питър се сети, че негова приятелка на име Елена, също полицай, била съсобственик на най-голямата фирма за кетъринг на острова и там постоянно търсели хора.

Започнах работа още на следващия ден, а на по-следващия се отписах от университета.

Знаех, че постъпката ми е импулсивна и че почти граничи с лудост. Но си давах и сметка, че нещата коренно са се променили. Че самата аз съм станала друга. И то не само заради произшествието. Скъсването с приятелите ми запрати в небитието и последните останки от стария ми живот. Някаква врата се беше захлопнала, а нещо в атмосферата на Кий Уест ми подсказваше никъде да не мърдам, преди да се е отворила следващата.

Точно така и стана.

Питър от самото начало се държеше като безупречен джентълмен. По-скоро дори като баща или изключително грижовен по-голям брат. Имаше грижата да не оставам без плажно масло, да се храня достатъчно, да не отпускам тренираното си тяло и да спя колкото е необходимо. И постоянно оставяше разни неща на паянтовата площадка пред вратата ми — видео ленти, пликове с плодове, книги.

Несъмнено най-любимото ми четиво бе един опърпан, закупен на старо екземпляр със стихове от Херик и Марвъл — английски поети от седемнайсети век. Нощем лежах на кушетката си и четях; и установявах за сетен път защо поначало бях записала да следвам английска филология. Листчета от рози и крилати колесници, вечна младост и красота. Направо невероятно беше колко ясна му бях на Питър.

А той наистина взе да заеква, докато ми отправяше първата си покана да вечеряме заедно. Поднесе вечерята в задния двор върху бяла покривка и в порцеланов сервиз. Даже си беше облякъл сако над бермудите. Агнешките котлети бяха прегорели, картофеното пюре беше полутечно, но още преди края на залеза, преди да се пресегне и да ме хване за ръка през масата, знаех какво ще последва.

И двамата го съзнавахме. Въпреки десетте години разлика помежду ни, усетили го бяхме още от първия поглед, който си разменихме през решетката между предната и задната седалка на полицейския автомобил.

Поиска ръката ми след две седмици. Беше взел да ме учи да ловя риба и ме помоли да навия влакното, та да сменял стръвта. Само че на края на влакното вместо кукичка бе вързан годежният ми пръстен, а като се извърнах, Питър вече бе коленичил пред мен.

Шест месеца по-късно сключихме брак в кметството.

Давах си сметка колко лудо постъпвам. Че съм прекалено млада, че събитията се развиват с прекалено голяма скорост, че се поддавам на импулсите си. Но най-лудо от всичко бе това, че нещата не преставаха да се подреждат идеално.

— Дженийн? — обади се Питър.

Отворих едно око.

— Да, Питър.

— Бях останал с впечатлението, че вие, русалките, не ходите с ризи.

— Само когато сме в морето, глупчо. Но на суша, сред вас, простосмъртните, ни се налага да прикриваме примамливо смайващата сила на циците ни, иначе нищо на тоя свят няма да се оправи.

— Освен теб? — попита Питър.

Затворих окото си.

— Май взе да вдяваш.

— Дженийн? — рече Питър и положи въдицата си.

— Да, Питър?

— Знаеш ли от какво имам нужда в момента?

— От примамливо смайване?

— От къде знаеш?

— Русалките всичко знаят — казах, станах и го повлякох за ръка.

Глава 14

Обратно в настоящето: тъкмо напълних пералнята с бели неща, когато чух писукането. Изшляпах боса до кухнята и изключих таймера на микровълновата фурна и чак след това се отправих към задната част на уютното ни плажно бунгало, където се намираше главната баня.

После поех зверски въздух и го задържах, като в същото време се извърнах и взех теста за бременност от капака на тоалетната чиния.

Времето и сърцето ми спряха в един и същи миг, а аз не можех да отделя поглед от прозорчето с двете еднакви сини чертички. Издишах въздуха от гърдите си със силата на дете, което духа свещички на рождения си ден.

Понеже вече бях прочела математическата формула върху опаковката.

Една синя чертичка + още една синя чертичка = една бременна Дженийн.

От две седмици насам бях изпаднала в режим „паника“. И тя се усилваше с всеки ден, с който закъсняваше цикълът ми. Все се сещах за трите хапчета, които по невнимание бях прескочила. По някое време предишния месец трябва да бях получила замръзване на мозъка.

Питър ме беше назначил за завеждащ противозачатъчния отдел, а аз най-категорично се бях провалила. Гаф, ама гаф!

Освен това си представях как би се отразило едно бебе на двайсет и три годишното ми тяло, а и на двайсет и три годишното ми бъдеще.

Но така, както се бях втренчила в двете сини чертички, изживях нещо странно и неочаквано. Някаква топлина се разля от средата на гръдния ми кош и за частица от секундата действително усетих как държа в ръце бебето си и колко пухкава е кожичката му.

А защо не? — рекох си. И чудото на творението буквално ме заслепи. Кое пречи Малибу Дженийн да донесе на плажното увеселение едно Малибу бебче? Пък защо не и две? Открай време си мечтаех за деца. С Питър бяхме решили, че ще си имаме някога в неясното бъдеще, така че какво ни пречеше да започнем отрано?

Животът си е жива лудница. И няма смисъл човек да се опъва. Точно на това ме бяха научили и последните две години, прекарани в Кий Уест. Mi vida в действителност беше loca. Пък и нали плановете се правят само за да има на какво да се смее Господ.

Тъкмо се канех да запокитя отрезвяващата пръчка от теста и ето че в този миг някой заблъска по вратата, а след това се чу и оглушителен електронен вой.

Какво става, мамка му!

— Полиция! — изграчи Питър по полицейския си мегафон. — Знаем, че се криеш вътре! Излез с високо вдигнати ръце и свалени гащи!

Не можех да спра смеха си. Толкова е шантав този Питър, абсолютен разбойник. А той просто ме караше да се смея. Когато не ме караше да правя още по-хубави работи. На мига осъзнах, че от Питър ще излезе най-добрият татко на този свят.

Дали да му кажа за теста? Не, реших моментално. И го скрих под мивката. След две седмици предстоеше сватбеното ни пътешествие в петзвездния хотел „Брейкърс“ в Палм Бийч. Щях му го съобщя по време на вечерята. И да го побъркам. Че да му паднат чорапите. И гащите да му паднат.

В началото можеше и да се стресне, но нямаше да е за дълго. Щях да му покажа колко го обичам и колко той ме обича. Нямаше начин да не се справим.

— Излизам — викнах след секунда.

— Правилно решение! — изграчи Питър. — И не се опитвай да хитруваш!

Отключих вратата. После метнах сутиена си от „Виктория Сикрет“ и прашките си върху мегафона, право пред смаяните му очи.

— Не стреляй — рекох, облечена единствено по усмивка.

Глава 15

Тъкмо на следващия ден реших да изчистя яхтата на Питър.

Той обичаше да ходи сам на риба в петъците след работа. Разправяше, че така най-добре се разтоварвал, проветрявал си мозъка и превключвал от работния делничен стрес към уикенда. Обикновено се прибираше към девет и приготвях за късната ни вечеря някоя прясно уловена западноафриканска скумрия, риба ветроход или чернопер тунец.

И бях решила да го изненадам с идеално изчистена яхта, когато се прибереше от смяна.

Вързах си забрадка, сложих си стилни жълти кухненски ръкавици и с кофа сапунена вода и парцал се качих към единайсет предобед на осемметровата „Стингрей“ — бяла моторна яхта, къса и мощна, почти като високоскоростна моторница, но с две койки за спане и малка каюта под носа.

Излазът ми на леко полюляващата се палуба бе приветстван с крясък от огромната чайка, кацнала на мачтата на малка яхта на отсрещния бряг на нашия канал. А от зараждащия се над синята вода бриз ми стана неочаквано лошо на стомаха — смес от чувство за вина и удоволствие, като у дете, което е избягало от училище. Но то май и целият ми живот бе преминал в бягане от училище, нали? Затова пък се радвах на всяка негова милисекунда.

Сидито в мощния касетофон на горната палуба предизвика усмивката ми: парче на групата еднодневка от 70-те години „Лукинг Глас“. Но колкото и тъпичък да бе, „Branay“ — шлагерът, който не слизаше оттогава от джубоксовете и в който се разправяше за моряк, раздвоен между морето и кръчмарската си любима — бе и песента на сватбата ни.

И аз не знам защо. Сигурно понеже е весела, шеговита, но по своята същност и сериозно романтична — каквито бяхме и ние двамата с Питър.

Наслаждавах на красивите очертания на моторната яхта и за милионен път се сетих и до каква огромна степен ме беше впечатлил Питър. Колкото и смешен да беше и да обичаше да се весели, дваж повече усилия влагаше в работата си. И понеже беше със скромен произход — и то не откъде да е, а от нюйоркския район Бронкс — постиженията му бяха още по-достойни за възхищение.

Без да е завършил висше образование, съумял бе да се сдобие с тази яхта, да не говорим за красивата му райска къща, която сам бе преустроил. В същото време бе успял с лекота да си завоюва репутацията на най-уважавания, най-компетентен полицай на острова едва ли не от мига, в който преди седем години го прехвърлили от нюйоркското полицейско управление.

Наложил се бе като абсолютно надежден полицай от големия град, към когото всичките му колеги се обръщаха, в случай че сериозно загазеха. За разлика от предишното ми гадже, Алекс — оказал се просто един самовлюбен спортист, неверен и безотговорен, а и нежелаещ да се пребори с нищо, което талантът му не му помагаше да преодолее с лекота — Питър имаше традиционния мъжки характер и на практика сам изнамираше трудностите, не се боеше от нито едно предизвикателство, пред което го изправяше животът (напротив — колкото по-трудно, толкова по-добре), с пълното съзнание, че именно трудностите са го оформили като мъж.

Не можеше да има и капка съмнение, че обожавах моя Свети Петър така, както може да се обожава мъж, който не ти е само любовник и приятел, но и твоят герой. Ако не съществуваше в действителност, щеше да ми се наложи да си го измисля.

„Бренди — запя гладкият глас на певеца от 70-те години, след като натиснах бутона с единичната стрелка, — ти би могла да си прекрасна жена. Но живота си, любима моя, съм отдал на морската синева.“

Към обяд приключих с лъскането и полирането на горната палуба и слязох в каютата. Времето беше горещо дори и за Кий Уест, та в полутъмната тясна кабина на яхтата топлият и влажен трептящ въздух се лепеше като найлоново фолио по обилно изпотената ми кожа.

Тъкмо зареждах книжни салфетки в един от долните шкафове на камбуза, когато забелязах нещо интересно, прикрепено с дебели ластици към долната страна на мивката.

Беше сива пластмасова кутия — твърда и плоска, от онези, в които продават разни електрически инструменти. Изненада ме и тежестта й, когато взех да я издърпам за дръжката. Седнах на стъпалата към каютата, сложих я в скута си и щракнах закопчалките.

Но като видях съдържанието й, цялото ми тяло се отпусна безсилно от дълбоко поетия въздух. Снех забрадката и избърсах потта от очите си.

Очаквах да видя нещо като аптечка, но онова, което почиваше върху сивия дунапрен, беше картечен пистолет. Матовочерен, смазан с масло, малко по-голям от обикновен пистолет. Около цевта му имаше страшен на вид цилиндър, целия на дупки, а ръкохватката му беше увита с няколко пласта сив изолирбанд.

На метала пред спусъка бяха щамповани думите „Intratec Miami 9mm“. До него, върху дунапрена, лежаха и два тънки правоъгълни пълнителя, от чийто ръб намигаха червеникавите медни кожуси на куршумите.

Тъй като съм дъщеря на полицай, мен оръжие не ме стряскаше. Ходила бях дори на лов за патици с татко, така че знаех как се стреля с гладкоцевната пушка и с двата деветмилиметрови пистолета, които Питър държеше заключени в оръжейния шкаф в килера на спалнята ни.

И все пак какво търсеше на яхта един картечен пистолет? Не беше ли по-логично да намериш гладкоцевна пушка? И защо Питър изобщо не беше споменал за наличието му?

Затворих плътно капака на кутията, върнах я на мястото й и чак тогава се прибрах.

Изненадах се, че заварих у дома до кухненската мивка прибралия се преждевременно Питър по униформа.

— Питър? — рекох.

А той се извърна, при което видях мрачната му физиономия. После закрих уста да не види усмивката ми, след като забелязах, че е омацан с повръщано по цялата предница чак до чатала с нещо бяло и миризливо.

— Хубаво, хубаво! Смей се! — ухили ми се насреща той. — Това ми е за спомен от една симпатична пияна туристка в хотел „Ла Конча“. Крайно мило от нейна страна, нали? Ако се съди по миризмата, обядвала е мидена супа, не мислиш ли? Казвал ли съм ти някога какво огромно удоволствие е да си полицай в Кий Уест?

Реших набързо, че сега не е най-подходящият момент да обсъждаме предпочитанията на Питър по отношение на огнестрелните оръжия. Сигурно бе останал от младежките му полицейски щуротии през ергенлъка. И най-вече го ползва да стреля по бирени кутии с приятелите си по време на риболов.

— Чакай да донеса торба за боклук — казах, след като вонята ме удари в носа. — Всъщност няма ли да е по-добре да взема бензин за запалка и един кибрит? — засмях се.

— Какви ги приказваш, Дженийн? Нали се възнасяше колко готин съм в униформата си? — попита Питър с палав блясък в сините си очи.

Много добре познавах този негов поглед.

— Да не си посмял! — писнах и хукнах, а той се отлепи от кухненското барче и тръгна да ме гони с отворени обятия, а от ризата му капеше повръщано.

— Ела тук, Бренди. Къде си побягнала, русалке? — последва ме той на бегом в задния двор. — Хайде, кукличке, дай на татко нещо сладко. Стой там и не мърдай. Такова нещо се чисти само с гушкане.

Глава 16

Стоях на ръба на старателно подстриганата ни ливада и неволно въздъхнах, заслушана в триото от виолончело, флейта и цигулка, което изпълняваше с безупречна, болезнена прецизност „Канон в ре мажор“ на Пахелбел.

И си рекох: „Край няма тази работа“, докато сипвах в поредната висока чаша шампанско „Круг Брут“ от по двеста долара бутилката. Аристократичните сватбари, на чийто прием осигурявахме кетъринга, бяха не по-малко елегантни от кристала и се смееха и прегръщаха около подмятаните от вятъра бели покривки върху наредените по зелената морава маси.

Но дори на обръгнал в кетъринга ветеран като мен дъхът му можеше да спре от разкоша на тази сватба върху просторната поляна пред къщата музей „Хемингуей“. Прочутата сграда в испански колониален стил, която служеше за фон, бе разтворила широко кепенците си, та човек едва ли не очакваше на балкона на горния етаж всеки момент да се появи самият Папа с чаша уиски със сода в ръка и да вдигне наздравица за щастливите младоженци.

Ако трябва да съм точна, шампанското, което разливах над идеално сгънати ленени салфетки, беше „Круг“, реколта 1992 г. — годината на запознанството на фината, красива тъмнокоса двойка — той брокер на конвертируеми облигации, а тя търговец с произведения на изкуството, и двамата от Ню Йорк. Наблюдавах ги между чашите как вървят усмихнати по западния край на тучната ливада и се снимат на фона на фара на Кий Уест.

Все някой ден ще се дипломирам по английската филология, рекох си и пак въздъхнах. Но дотогава нищо не ми пречи да прекарвам времето си в този сватбен свят, където винаги е събота следобед и царува класическата музика, пукотът от отварянето на бутилки шампанско, звънът на кристалните чаши с пенливата течност, изящният порцелан и слоновата кост и вечно сините небеса.

Безспорно още по-приятно щеше да ми е да съм на риба с Питър, но той от два месеца даваше плътно извънредни дежурства в съботите към някакъв специален отряд на Агенцията за борба с наркотиците. Работеше под прикритие — много опасна работа, която ненавиждах. Но пък и прекрасно познавах съпруга си. Питър беше трудолюбив полицай, държеше да блести като суперзвезда във всяко служебно отношение и знаеше как да пази и себе си, и своите другари. Ако някой трябваше да се притеснява, това бяха лошите.

— Вашата сватба беше по-хубава — каза ми моята шефка и колега на Питър Елена Карденас и ме побутна закачливо с ханша си на минаване покрай мен с табла пилешко в сусамово семе.

— Да бе, да — забелих очи. — И кое по-точно имаш предвид? Оня момент, в който Питър уж се канеше да ме хвърли във водата от пристана пред бара, или пиянското му изпълнение на „Рай, осветен от арматурното табло“?

— Труден избор — разсмя се едрата блондинка от кубински произход. — Но поне нямаше вид на човек с прът в задника, като днешния младоженец. Между другото, Тео на бара е закъсал за шампанско, а от клиенти не може да мръдне. Би ли притичала за още един кашон „Крут“ от камионетката?

— Слушам, капитане!

— И се пази от Десантчика — викна Елена подире ми, докато вървях към извеждащата на улицата желязна портичка.

През въпросното лято Десантчика в действителност тревожеше умовете на всички млади жени в Южна Флорида, включително и моя. По новините на „Канал 7“ бяха пуснали репортаж за поредица мистериозни отвличания в Северен Маями, за изчезнали проститутки и за неуспешно нападение, при което някакъв мъж завързал жертвата си жена — с парашутни въжета. И макар дотогава да не беше намерен нито един труп, вече се говореше за сериен убиец.

Ей, благодаря ти, че ми напомни, Елена, помислих си както вървях към вана по безлюдната улица.

И чак на връщане, понесла шампанското, забелязах мъжа в очукания черен джип на отсрещната страна на улицата.

С дългите си мръсноруси коси й извитите към слепоочията черни очила ми заприлича на тенисиста Бьорн Борг. А и той, като Борг, имаше заострена руса брадичка в стил Исус. Погледнах към предното му стъкло и макар че лицето му беше извърнато, останах с впечатлението, че ме наблюдава иззад тъмните си очила. Извади нещо от джоба на изрязаната си дънкова риза и взе да си играе с него. Оказа се златна запалка, която той щракаше в същия ритъм, в който подрънкваха бутилките шампанско в ръцете ми.

Внезапно усетих страх и преглътнах. Тоя тип никак не ми харесваше. Ускорих крачка и се добрах до портичката, а джипът в този момент изрева и се понесе напред, вземайки първия завой с писък на гуми.

Това пък какво беше, по дяволите, рекох си и се забързах към бялата тента.

Тео дори не си направи труда да изръмжи едно „мерси“ за довлечения до работното му място тежък кашон, което при него си беше най-нормално. Така и не успявах да реша кое ме дразни повече у този млад и хубав латино младеж с руси кичури: няколкото случая, в които го засякох да излиза от тоалетната и да разтрива потеклия си нос, или постоянното му желание да наднича в деколтето ми. Отдавна щях да съм се оплакала от него, ако не беше братовчед на Елена. Вече категорично ми лазеше по нервите.

Заварих Елена и партньора й във фирмата, главния готвач Гари, в заготовъчната шатра. Тя ми се усмихна, докато вадеше тава целувки от преносимата фурна.

— А, върна се, значи — рече и смигна на Гари. — Да си забелязала да се навъртат опасни на вид парашутисти?

Поначало се канех да й кажа за зловещия Бьорн Борг, когото бях мярнала, но ме възпря подигравателният й тон, сякаш предназначен за някоя пълна идиотка. Само щях да си докарам още подигравки. Елена ми беше симпатична, но понякога прекаляваше с този сарказъм на мацка, която от нищо не се стряска. Затова си и премълчах за видяното.

— Ха-ха. Ти поне имаш пистолет — рекох. — А като става дума за опасност, Елена, отдавна се каня да те попитам. Колко опасна е работата в онзи специалния отряд на Агенцията за борба с наркотиците?

— Ама на теб не ти ли е ясно? — Елена ми връчи сребърен поднос, отрупан с ордьоври. — За такава работа под прикритие не можеш дори да си помислиш, ако не си хладнокръвен суперполицай с ледено сърце като мъжа ти. А и въпросът ти по-скоро би трябвало да гласи „колко опасна беше работата“ в специалния отряд на АБН. Понеже агентите ги откомандироваха обратно в Маями още преди два месеца. Свършило им федералното финансиране. Жалко, за което… Щото и аз следях разни хора за тях в продължение на близо две седмици. Плащаха яки извънредни. Хайде изнеси тая табла сега. Местните юпита нещо започват да нервничат.

Свършило? Преди два месеца? Излязох почти залитайки по тревата и насмалко не изпуснах подноса.

Къде, в такъв случай, е ходил Питър през съботите, когато се прибираше в три сутринта?

През последните два месеца.

Глава 17

Питър примига, след като запали кухненската лампа и установи, че съм седнала с изправен гръбнак и със скръстени отпред ръце върху кухненската маса в пет и половина на следващата сутрин.

— Защо не спиш, Дженийн?

Два месеца, помислих си, и в същото време забелязах, че си е взел душ. Не знаех дали да пищя, да плача, или да го ударя. Готова бях и на трите едновременно.

Защо ме беше лъгал Питър право в очите през тези два месеца?

— Не ми се спи — рекох. — И изобщо не съм мигнала. Защото искам да те попитам нещо. Чудя се само как по-деликатно да го изкажа. Къде ходиш всяка ШИБАНА събота през последните два ШИБАНИ месеца?

Питър вдигна ръце с израз на пълно недоумение.

— Какви ги приказваш, за бога? Къде мислиш, че съм бил? На курорт в Мексико ли? На работа бях.

— Защо тогава Елена разправя, че специалният отряд на АБН се бил прибрал в Маями още преди два месеца?

— Какво ти каза? — И взе, че се разсмя. — Не стреляй, Дженийн. Цялата работа е много проста. Шефката ти Елена е може би най-добрият специалист по кетъринг сред полицаите. Но говори за неща, от които си няма и понятие. Надявам се да не си й казала, че аз все още работя за Агенцията.

— Не съм — отвърнах объркана. — Но недей да променяш темата.

— Изслушай ме само за секунда, ако обичаш. АБН само оповестиха, че се връщат в Маями. Според доверен техен информатор от отдела ни изтичала информация. Някой покварен полицай предавал сведения на разработваните контрабандисти на дрога. И именно по тази причина бях назначен лично от шефа. И трябваше да ти го съобщя. Жалко, че не го направих. Но най-важното е Елена да не разбере. Никому не казвай.

— Нима смяташ, че поквареният полицай може да е Елена?

— Казва ли ти някой, по дяволите? — сви рамене Питър и извади портокаловия сок от хладилника. — Знам само, че е от нашия отдел. Така че нямам основания да я изключвам.

— Сигурен ли си във всичко това, което ми говориш, Питър? — впих поглед в очите му. — Ама наистина ли си сигурен, че си сигурен?

— Дали съм сигурен ли? — пак се разсмя той, без да отклонява погледа си от моя. — Ей богу, ти ме смайваш, Дженийн. По-подозрителна си и от полицай. Да ти представя ли фишовете от заплатите си? Провери и телефонните ни сметки. Ако държиш, и преносим комплект за снемане на отпечатъци от пръсти ще ти донеса от службата.

— Ами аз… — подхванах и ревнах.

Питър се приближи до мен и разпери длани.

— Ръцете — нареди ми.

Подадох му ги.

— Погледни ме в очите — рече. — Ей тук. Точно така. Сега искам аз да ти задам въпрос. Как мислиш, защо се ожених за теб?

— Понеже ме обичаш?

— Така ли смяташ? Не съм ти го казвал досега, Дженийн, но онази нощ на плажа не само ти разсъждаваше сериозно дали да не сложиш край на всичко. И на мен ми беше писнало — от полицията, от Кий Уест, от хора, от купонясване. От живота може би. Всичко ми се струваше безсмислено и глупаво. — И ми се усмихна както се беше надвесил над мен. — Точно тогава стигнах до теб и те погледнах в очите. И макар да не съм стъпвал в черква от първото ми причастие, Дженийн, усетих някакво благоговение. Сякаш Господ ми беше изпратил ангел небесен. А след като те опознах и си дадох сметка колко невероятно щастливи сме заедно, се убедих, че не съм се излъгал.

— Само че не ангел, а русалка — заподсмърчах.

— Точно така — обърса Питър сълза от носа ми. — От много дълго време, а може би и изобщо, ти си първото същество, заради което наистина ми се ще да стана от леглото, да си почистя зъбите с конец и да си проверя салдото по разплащателната сметка. Разбираш ли ме? Не съм Алекс. Не съм някой задник. Всичко бих направил. Да умра даже съм готов, но да те предпазя от зло. Само ми кажи, и веднага ще драсна клечката на целия тоя скапан и изгорял от слънцето капан за туристи. Ако кажеш.

— О, Питър — плачех и го целувах. — Знам. Извинявай Моят Свети Петър. Любов моя. — И зарових лице в рамото му.

Глава 18

В петък вечер, точно седмица преди заминаването ни за Палм Бийч, седях на дивана и си правех сметката да си легна рано. В последния миг обаче реших, че ми е писнало да се пазя, затова си обух джапанките и отпраших към единствената видеотека на „Блокбъстър“ на острова, няма и на километър пеша от нас, на булевард „Норт Рузвелт“.

Питър караше две поредни смени. Регулираше движението при някакъв пътен ремонт по Презморското шосе чак на Биг Пайн Кий, така че летях соло. И понеже много повече от него си падам по класическите филми, реших да се възползвам от удалата ми се възможност да съм сама у дома, затова награбих два трилъра на Алфред Хичкок — „Птиците“ и „Север-северозапад“.

Още с първата си крачка навън натиснах „Отключване“ върху ключодържателя от колата и разпознах слабото „бийп-бийп“.

— Опа! — рекох си обаче, след като видях очуканата ми стара веспа, опряна на бордюра. Навикът е голяма работа. Нали дойдох с мотопеда, а Питър отиде на работа с новата тойота супра?

Заковах на място и объркана се облещих на ключодържателя си. Тогава защо чух да бибитка колата ни?

Натиснах втори път бутона „Отключване“ и огледах автомобилите по паркинга. Обърнах се наляво, когато за втори път чух, макар и тихо, познатото ми двойно бибиткане.

Дявол да го вземе! Май идеше от отсрещната страна на улицата.

Заобиколих веспата, застанах на ръба на тротоара, опасващ паркинга на кварталния мол, и за последен път натиснах ключодържателя.

И видях как на отсрещната страна на булеварда присвяткаха мигачите на паркирана кола, заедно с познатия ми звук.

Ама че работа! Огледах возилото отдалеч: аеродинамично, черно, чисто ново. С номера от Флорида. Наистина бе нашата, новата ни супра.

Но защо е точно тук? — запитах се. Не трябва ли да е паркирана пред полицейското управление, където работи Питър?

А подир туй направих грешката да прочета неоновия надпис върху сградата зад колата.

При което нещо се сви на парализираща топка в стомаха ми и започна да се надува — навън, навън, — изпълвайки гръдния ми кош, все едно съм погълнала балон.

Хотел „Бест Уестърн“ пишеше.

Глава 19

Колите се разминаваха по „Норт Рузвелт“, а аз не можех да помръдна, забила поглед в лъскавия преден капак на колата на Питър, оставена на паркинга пред „Бест Уестърн“.

Окей, мина ми през ум след цели пет минути, които бяха нужни, за да поолекне шокът. А сега бавно, изкомандвах си. Обмисли всичко най-подробно.

Напънах се. Но нищо не се получаваше. Абсолютно безплодно беше. Нямаше за какво да мисля. И най-големият идиот знае не по-зле от мен какво означава присъствието на колата на съпруга ти на един хотелски паркинг.

И само една дума се въртеше из объркания ми ум. Всяка една от буквите й като че я набиваха силом върху повърхността на мозъка ми със старомодна пишеща машина:

Л-Ъ-Ж-Е-Ц.

Питър ме е лъгал.

Никаква пътно-ремонтна дейност на Биг Пайн. Никакви извънредни часове. Ясно ми ставаше, че и специален отряд на АБН няма и никога не е имало. Питър ме беше излъгал онази вечер така, както ме е лъгал и за другите двойни смени през последните два месеца.

Застанала в мрака на тротоара срещу „Бест Уестърн“, най-много ме порази — повече от болката, повече дори от гнева — внезапното осъзнаване на собствената ми беззащитност.

Понеже целият ми живот се върти около Питър, помислих си. И къщата е негова, и колата, и яхтата. Какво бях успяла да си купя с шестте долара на час, които ми плащаха през последните две години за недеклариран пред данъчните кетъринг? Някоя и друга дрешка от „Гап“? От време на време по някое излизане на ресторант?

Нищо си нямам, отчетох. Дори стипендията във Флорида Юнивърсити, от която сама се бях лишила в изблик на безумие, когато напълно се отказах да съм предпазлива, да хвана последния самолет и да започна чисто нов живот а ла Джими Бъфет.

Заложила бях всичките си чипове на Питър, но не беше нужно да си гений, за да изчислиш колко яко съм изгубила, след като колата му е оттатък улицата.

Момент. Стой така. Поправка, рекох и обхванах с две длани корема си.

Яката загуба беше не само моя.

На борда вече присъстваше и чисто новото ми бебче.

А ти какво очакваше, Дженийн? — изкрещя следващата ми мисъл.

И си дадох сметка, че новият ми вътрешен глас е гласът на мама — онзи незабравим, мрачен пиянски бяс, който все по-често бях чувала след смъртта на татко.

Ти наистина ли си толкова тъпа, Дженийн? Що за полицай е онзи, който скрива нечия смърт? Що за полицай ще тръгне да се отървава от нечий труп? Това да не са ти скаутите? Наистина ли си смятала, че можеш да натвориш една истински кървава бъркотия, без да си платиш за нея? И понеже сме на темата „кървави бъркотии“, какво да кажем за картечния пистолет, който намери на яхтата на красивия си съпруг?

Усетих как около тила ме стегна усещане за ужас, от което ми настръхна косата. Дадох на заден ход, докато опрях гръб в стената на видеотеката. Свлякох се по нея и дупето ми седна върху студения твърд бетон.

Трафикът си се движеше незаинтересовано по тъмната улица, а аз зарових лице в дланите си като детенце, което се мъчи да стане невидимо. И тъкмо в този миг осъзнах за пръв път и друго нещо.

Което до този момент някак си ми беше убягвало.

Приемала бях като чиста монета всичко, което Питър ми бе разправял за себе си.

А нямах никаква представа кой всъщност е той.

Глава 20

Минаха десетина душегубни минути, преди една от партерните врати на хотела да се отвори и от нея да излезе мъж.

Колкото и да бях подготвена, когато установих, че е Питър, все едно някой ме изтресе по брадата.

Но и не беше само един удар. Питър беше в костюм. Добре ушит, тъмносин, какъвто не бях виждала да има. На „Армани“ или нещо такова.

И се разридах. Що за неправда? Как може мъжът, който ме запозна с песен като „Бренди“, с филма на „Дисни“ „Принцесата годеница“ и удоволствието да пиеш японска бира, да се окаже най-големият лъжец и гад на света?

Забелязах как Питър огледа внимателно паркинга. Убедил се, че е сам, затвори хотелската врата зад гърба си и се отправи към супрата.

Още не беше отворил вратата на колата, а аз вече тичах към мотопеда.

И все още шашардисана, се питах: онази, с която е бил, дали е още в стаята? А може и още да не са се срещнали. И тепърва да отива да я вземе.

„Ей, ще ме приемеш ли за резервна гума на срещата ти, копеле гадно? — зададох си наум въпроса и съвсем изперколясах. Навих до дупка газта на веспата. — Благодаря, Питър. С най-голямо удоволствие. Много секси костюм имаш между другото.“

По главната увеселителна улица на Кий Уест, Дювал Стрийт, бе пълно най-вече със залитащи люде, когато след минути се лепнах през две коли зад супрата на Питър.

С претъпканите си барове и уличните сергии, които предлагат бира и ром така, както онези на Кони Айланд продават хотдог, Дювал Стрийт играеше за Кий Уест ролята на нюорлианската Бърбън Стрийт. С основната разлика, че в Кий Уест фестивалът „Марди Гра“ се празнува всяка нощ.

Питър свърна и паркира в уличката до някакъв магазин за тениски, а аз спрях пред един оживен бар отвъд пряката.

И какво ще правим сега, Питър? — рекох си. Ще пийнем и ще потанцуваме ли? А после — късна вечеря?

Ръцете ми не спираха да треперят и да стискат хлъзгавите от потта ми ръкохватки на мотопеда. А аз все още не можех да повярвам, че не сънувам.

Седях и чаках и оглеждах петъчния нощен парад по тротоара: летци от самолетоносачите, травестити, студентчета, бездомници от плажа и почиващи по новата мода милионерски семейства. След известно време Питър се появи от уличката. Само че с малка зелена брезентова мешка в ръка.

Ново двайсет, рекох си, а той в това време си проправяше път в южна посока през тълпата. Да не би другото му „аз“ да е тръгнало на фитнес?

Двойна смяна ли? — блъсках си мозъка, следвайки го бавно отзад с мотопеда.

То май ще излезе, че Питър кара по-скоро двоен живот.

Спрях толкова внезапно, че одрах и мотопеда, и глезена си, когато видях, че Питър свърна рязко по Флеминг Стрийт покрай южната фасада на „Ла Конча“ — не толкова шикозен, колкото занемарен хотел. Слязох и се затичах леко към ъгъла, като гледах да се придържам към сянката от навеса на многоетажната сграда в стил „ар деко“. Надникнах в пряката.

Питър стоеше на силно осветения тротоар пред банкомата на банка „Хибискъс Сейвингс“. И пред очите ми извади от мешката дебел плик и го пъхна в отделението за приемане на вноски.

Внасянето на пари късно по нощите би трябвало да е нещо съвсем нормално все пак.

С тази разлика, че „Хибискъс Сейвингс“ изобщо не беше нашата банка.

Нашият спестовен влог беше във „Фърст Стейт“. Поне онзи, за който аз знам, рекох си и завъртях глава.

Както се напъвах да смеля тази информация, покрай мен мина малка сребриста мазда със затъмнени стъкла. Намали ход и свърна по „Флеминг“. Свирна, Питър се извъртя, притича и се качи през предната дясна врата.

А аз хукнах към мотопеда.

Очевидно нощта на Питър бе още в самото си начало.

Глава 21

Съвсем бавно, както следвах маздата от оживената „Дювал“ към по-тъмните странични улици на съседния квартал „Бахама Вилидж“, в главата ми назря и друго обяснение.

И то — доста по-успокоително. Направо утешително предвид стеклите се обстоятелства.

Може пък точно това да е операцията на АБН, рекох си.

И Питър наистина да работи под прикритие, а да е измислил онова за ремонтните работи на Биг Пайн, за да не се тревожа излишно. Е, пак си беше лъжа, но не толкова лоша, колкото бях решила в началото.

Божичко, нека това да е причината, молех се наум и се носех подире му като тотална маниачка по непрогледните улички на Кий Уест.

След десет минути колата спря на празния паркинг на крепостта музей „Закари Тейлър“. Спрях на улицата до тухления портал на парка и не откъсвах очи от маздата, която спря насред паркинга с работещ на празни обороти двигател. След малко изгаснаха всичките й светлини.

Оглед ли правят? — питах се. Или някаква сделка? Или пък чакат някого?

Между тъмните проскърцващи палми повя вятър, а аз приклекнах до зида, за да наблюдавам маздата. После извърнах глава към безлюдната улица зад гърба ми и се сетих за предупреждението на Елена да се пазя от Десантчика. Понеже някои хора си мислели, че е от Кий Уест.

Браво, ти наистина ме успокои, Елена. Много ти благодаря. Точно сега ми трябваше нещо, което да ме побърка от страх.

Неочаквано колата запали и излетя с пищящи гуми от паркинга, а аз се свих до стената.

И тъй като, докато стигна до мотопеда, изгубих дирите на маздата, реших, че ще е най-разумно да се върна при колата, която Питър бе оставил паркирана до Дювал Стрийт. Така че когато след десет минути взех завоя, успях да зърна как Питър слиза от маздата точно пред уличката. Самата аз спрях пред пълния с народ бар на ъгъла да видя какво ще стане по-нататък.

И първото, което ми направи впечатление, бе това, че Питър вече не носеше онази зелена мешка, а много по-голяма черна кожена раница.

В гърдите ми се надигна отчаяна последна надежда. Означаваше ли това наистина, че е бил на работа по линия на АБН? Страшно ми се щеше да повярвам, че в действителност съм наблюдавала как Питър работи под прикритие.

Маздата излезе на „Дювал“ и спря близо до мен на червен светофар. Затъмнените й стъкла се смъкнаха и отвътре изгърмя испанска музика. Чух как тръбите и бонгосите се надбягваха, но направо се облещих при вида на хората вътре.

Присвих очи и тръснах глава. Не може да бъде, рекох си.

Защото познавах и двамата. Мазният барман Тео с косата на кичури седеше на волана и правеше онова, което, изглежда, най-му се удаваше — разтриваше си носа.

Но още по-изненадващото бе, че до него шефката ми Елена припяваше със затворени очи на салсата и барабанеше върху предното табло.

После светна зелено и нагиздената мазда изпуши нагоре по „Дювал“.

А аз останах да си седя върху бръмчащия ми мотопед, вперила поглед в отдалечаващите се задни светлини и напъваща се да сглобя пъзела на видяното. За секунда дори изпитах облекчение от факта, че познавах всички участници в странното събитие. Дори за миг ми мина глупавата мисъл, че може би се крият от самата мен в желанието си да ме изненадат с някакво парти.

Но после реалността се наложи. За никакво парти не може да става дума. Напротив.

Нима съпругът ми е корумпиран полицай? — запитах се.

Не, опровергах се сама веднага. Ако някой е корумпиран полицай, това ще е Елена. А Питър разработва и нея, и Тео. Нали самата аз знаех, че Тео шмърка кока, а нищо чудно и да я продава. Само така ще е!

В този момент някой легна върху клаксона на колата зад мен.

Извъртях кормилото и дадох газ да се отдръпна от пътя й, но, изглежда, прекалих с газта. Задната гума превъртя и поднесе и аз се стоварих върху асфалта. Останах да лежа за миг с адска болка в лакътя и коляното и с глава в канавката. После излазих изпод мотопеда и седнах на бордюра.

Загледах се като омагьосана в разкървавеното си коляно. От върха на пищяла ми се точеше тънка струйка кръв, която правеше ляв завой, щом стигнеше до глезена.

Наблюдавах кървенето, а от претъпкания бар иззад гърба ми се носеше „Super Freak“ на Рик Джеймс.

„Щом се пренеса в стаята й, моментът настъпва — ревеше пияната тълпа, — и се получава пълен чанч.“

— Ало, малката, добре ли си? Имаш ли нужда от помощ? — чух завалящ от многото бира мъжки глас някъде от тротоара зад гърба ми.

Завъртях глава, вдигнах мотопеда, яхнах го и подкарах към дома.

Глава 22

Прибирането ми отне двайсет минути. Взех си душ и превързах коляното. Легнах си, взех дистанционното от нощното шкафче и пуснах новините по телевизията. Навила се бях да изчакам завръщането на Питър, но се унесох само след две-три минути.

Когато се събудих, ранното утринно небе зад щорите ми вече просветляваше, а по телевизията вървеше програма по аеробика: слаби, млади, прекалено гримирани жени, усмихнати широко като на конкурс „Мис Америка“, отброяваха колко пъти пипат палците на краката си.

В този момент се звънна на входната врата.

Повлякох се натам. Да не би Питър да си бе забравил ключовете?

Още повече се обърках, като зърнах през прозореца на всекидневната спрялата в алеята към гаража ни полицейска патрулка.

Отворих. Не беше Питър, а ниска жена в униформата на полицията в Кий Уест. Мислех си, че познавам всички колеги на Питър, но тази за пръв път я виждах.

— Дженийн Фурние? — попита ме.

Дори както си бях замаяна, от поведението й и от съсредоточения й поглед усетих, че се е случило нещо много неприятно.

И изведнъж се почувствах уморена и безсилна, напълно неподготвена за онова, което ми предстоеше да чуя. Само като гледах коравото й женско лице, ми се прищя да се върна в спалнята и пак да си легна. В това време слънцето изскочи над хоризонта и бързо изпълни небето.

— Да? — отвърнах най-сетне.

— Налага се да дойдете с мен, Дженийн.

Ама как така? Какво има?

— Съжалявам, но се налага да ви го съобщя — каза полицайката. — Съпругът ви Питър е участвал в престрелка.

Глава 23

Престрелка?!

Самотната тъпа мисъл отекваше из претръпналия ми мозък на задната седалка на движещия се бързо полицейски автомобил. През някоя и друга секунда се напъвах да оформя и друга мисъл, но възмутеният ми упорит мозък категорично отказваше.

Престрелка ли? — повтарях мислено. Престрелка?

Което ще рече, че Питър е бил прострелян, нали така? И вперих поглед в постелката на полицейската кола, видяла толкова много последствия от произшествия. Няма друг начин. В противен случай червенокосата полицайка зад волана нямаше изобщо да ме безпокои.

Трябва да говоря с Питър. Да разбера какво става. Как са го простреляли? Не знаех какво да мисля. В това време гумите на патрулката пищяха в поредния завой. Какво можеше да означава това?

И ако мислех, че пътуването с нея ме е дезориентирало, то изобщо не можеше да се сравни с удара по главата, който почувствах в мига, в който спряхме пред бензиностанция на „Шел“ на „Норт Рузвелт“.

От цялата лудница човек можеше да заключи, че светът е свършил по един определено насилствен начин. До половин дузината полицейски коли с включени пищящи сирени имаше и три линейки и пожарна. Жълтата полицейска лента, опасана около бензоколонките, се полюляваше от бриза откъм близкия северен бряг. А и целият квартал около бензиностанцията беше облепен с такива ленти, та приличаше на огромен подарък. Зад лентата се бяха скупчили туристи и бездомници от плажа, опрели се рамо о рамо като публика на някое необичайно състезание на открито, което всеки момент ще започне.

Останах с впечатлението, че са надошли всички ченгета от управлението. Оглеждах лицата им едно след друго и отмятах познатите. От софтболните ни мачове и барбекютата ги знаех като весели, спокойни хора. Сега обаче, докато обграждаха местопроизшествието в строгите си черни униформи, изведнъж ми се сториха студени, безсърдечни, гневни и почти отмъстителни.

Какво, по дяволите, е станало?

— Ето я — каза, щом ме видя, Били Мълфорд — полицай и добър приятел на Питър.

При последната ни среща, Били — рус и нисък като тапа мъж на средна възраст — въртеше салта с прегърнати колене от пълна с пиян народ лодка по време на празненство по случай нечие пенсиониране. Сега обаче можеше да се конкурира по веселост само с надзирател в концлагер.

— Дженийн, жената на Питър. Пуснете я да мине — нареди.

Бях прекалено шашардисана, за да питам какво е станало. Помня само, че някой повдигна лентата и ми направи знак да се пъхна под нея. Защо ли се отнасяха към мен като към доброволец за първа помощ? Писна оглушителната сирена на поредната пристигаща линейка, а в това време Мълфорд ме преведе бързо покрай бензоколонките по избелелия от слънцето асфалт.

Вътре, до самия вход на магазина за хранителни стоки, половин дузина хора от „Спешна помощ“ бяха коленичили около човек, когото не можех да видя. От напрежението да проумея какво точно се е случило ми се разтрепериха ръцете. Наложи се да ги стисна в нещо като молитвен жест.

— Мръднете се! Дайте ми възможност да си гледам шибаната работа — излая едър черен медик и извади спринцовка от яркожълтата си аптечка.

— Пази се-е-е-е! — изкрещя друг с писклив панически глас само секунда по-късно. Чу се мощно дрънчене от вдигането на носилката в подвижно положение. Тълпата полицаи и медици се разтвори отпред й, та да мине.

Коленете ми насмалко да поддадат, когато Мълфорд престана да ми затулва гледката и най-после видях кой е на носилката.

И залитнах назад, въртейки глава.

Нещо се събра в гърдите ми, като видях как изтъркаляха Питър пред мен с безизразни, разфокусирани очи, целия в кръв по лицето и гърдите.

Глава 24

Полицаите оформиха плътен кръг да затулят Питър и затъркаляха носилката към приближаващата се на заден ход линейка.

Няколко неща едновременно ми направиха впечатление. Беше побелял като платно. По бузата и врата му се виждаше нещо като паяжина от пръски кръв. Униформената му риза беше срязана и се виждаше още чернееща съсирена кръв, която капеше от лакътя му.

Питър няма вид на прострелян, рекох си, докато гледах как го качват в линейката. Има вид на мъртвец.

— Пазете се — крещеше Мълфорд и ме влачеше подире си. — Това е жена му.

— Не е сега моментът, мама му стара — озъби се чернокожият медик и го избута настрани.

— Божичко, божичко — вайкаше се Мълфорд и въртеше отчаяно глава. После ме стисна за рамото. — Съжалявам, Дженийн. Това не биваше да се случва.

— Какво е станало? — попитах.

— И ние не знаем със сигурност — отвърна ми с побеляло лице и сви рамене. — Самият аз съм съвсем отскоро тук. Предполагаме, че Питър се е отбил по време на смяната си да си вземе кафе. И е налетял на въоръжен грабеж. Двама типове от Ямайка. Имали нещо като автомат. Нашите попаднали в засада. Сега търсим ония двамата.

Мълфорд се извъртя рязко при появата на една жилеста, неочаквано яка медичка през вратата на магазина за хранителни стоки.

— Как е тя? — попита я.

Тя ли? — озадачих се.

Направих крачка вдясно и погледнах във вътрешността на магазина. И ги видях: още трима медици от спешна помощ, заобиколили друго тяло.

Пристъпих напред и мярнах разпилените руси коси до падналата полицейска фуражка. И ми се стори, че съм се блъснала с лице в невидима електрифицирана ограда. Абсолютно безпричинно взех да кимам на себе си.

На пода, сред локва от кръв, лежеше мъртва шефката ми Елена, с разкъсано на ивици от куршумите гърло.

Глава 25

Едно от неподвижните й очи — непростреляното — се беше отворило широко и гледаше в тавана. Заобиколена бе отвсякъде с кръв, сякаш някой бе ритнал неволно пълна с кръв кофа. По униформата й. По купчинката съборени флакони със синя течност за автомобилни чистачки. По хирургическите ръкавици, които един от санитарите сне с изречена на глас псувня. Петна, размазани дири и ужасната медна миризма на аленочервена кръв.

— Съжалявам — обърна се медичката към Мълфорд. — Горката. Надупчена е поне на шест места по лицето и врата, плюс още четири в долната част на корема. Починала беше от загубата на кръв, преди да успеем да дойдем.

— А онзи? — попита Мълфорд и посочи вляво от себе си?

Проследих жеста му: сочеше чифт боси кафяви ходила, щръкнали от края на прохода по начин, който напомняше нозете на лошата вещица изпод къщата на Дороти в „Магьосникът от Оз“.

— Обслужващият бензиностанцията ли? — попита медичката и завъртя глава. — Май е поел с врата си цял откос. Загинал е на мига.

Бавно кимнах при получаването на тези нови сведения. Значи, и трета жертва е имало?

Гледах с отворени уста оплисканите с кръв и сиво вещество стелажи с храни, месинговите гилзи от патроните, изпотрошените стъкла. Във въздуха се носеше мощната болнична воня на изпразнени вътрешности. За пръв път се приближавах така плътно до толкова много насилие и смърт. Пред очите ми беше истинска кървава баня.

Залитайки, последвах Мълфорд навън, за да се махна от вонята, и ми се стори, че тълпата отвъд жълтата лента е станала двойно по-голяма. Мъж на средна възраст, без риза, само по срязани шорти и панамена шапка, изведнъж се пресегна под лентата и приближи една гилза към зачервените си очи.

— Ей, не пипай нищо! — изкрещя Мълфорд и хукна към него.

А аз точно в този миг съзрях пистолета.

Върху омърляния с масла асфалт, някъде по средата между първата помпа и входа за магазина, до яркожълт полицейски конус, с каквито обозначават уликите, лежеше плосък черен пистолет.

Но когато се приближих да го огледам по-добре, се убедих, че бъркам. Не беше обикновен пистолет, а малко по-голям. Черен картечен пистолет с дупчици около цевта. Ръкохватката му беше омотана със сив изолирбанд, няколко драскотини личаха до надписа „Intratec Miami 9 mm“.

Застоях се приведена над оръжието. Буквално не можех да отлепя очите си от него.

Не толкова защото ми заприлича на пистолета, който бях видяла на яхтата на Питър.

А защото беше точно същият пистолет, който бях видяла на яхтата на Питър.

— Правилно чу — каза Мълфорд по радиото си, докато се приближаваше към мен. — Незабавно изпрати ония детективи. Тука е като проклетото чикагско клане в деня на Свети Валентин. Кажи им, че полицай Карденас е загинала по време на въоръжен грабеж с убийство. Това би трябвало да ги размърда.

Както си стоях там, белите мачти на платноходките в пристанището „Палм Авеню“ оттатък пътя изведнъж заблестяха ослепително на фона на синьото небе.

Пистолетът на Питър? Какво, по дяволите, търси тук пистолетът на Питър? Наистина ли е неговият?

— Да вървим, Дженийн. Питър е в болницата „Лоуър Кийс Медикъл“. Качвай се да те закарам.

Отидохме до колата му. В мига, в който се качвах, иначе буйното ченге изведнъж удари с юмрук по волана.

— Гадове мръсни! — След секунда си дадох сметка, че плаче. Но бързо обърса лицето си и подкара автомобила. — Прощавай, Дженийн. Елена беше страхотен човек, нали знаеш? Не мога да повярвам, че е мъртва. Слава богу, че поне са овладели кръвоизлива на Питър.

— Какво са направили! — Подскочих така, сякаш Мълфорд беше треснал с юмрук върху мен, а не по волана.

— Ама не ти ли казаха? — възкликна Мълфорд. — Медиците са успели да спрат кръвоизлива му. Има всички изгледи Питър да оцелее.

Глава 26

Бяха докарали Питър в медицинския център „Лоуър Кийс“, на пет минути път от Кий Уест, който се намира на Сток Айланд. И според санитаря от интензивното го вкарали директно в операционната.

Прекарах следващите два часа в изпълнената с полицаи чакалня на втория етаж.

По някое време полицаите взеха да се измъкват един по един в коридора, където си приказваха тихичко на групички.

А аз гледах по евтиния телевизор над вратата специалния репортаж за Десантчика по новините на телевизия „Канал 7“ от Маями. Някаква филипинка, физиотерапевт, била изчезнала от флоридския град Маратон и се предполагаше, че Десантчика пак се е развилнял.

Секунди след като репортажът свърши и започна „Семейни разпри“, в чакалнята влезе висок побелял униформен полицай.

— Дженийн — рече, след като с две бързи крачки прекоси стаята. — Аз съм шефът на Питър, Джон Морли. Не мога да ти опиша колко съжалявам за случилото се.

Ръкувахме се. Бях виждала вече снимката му в тукашните вестници, но за пръв път го срещах на живо.

— Благодаря, господин началник.

— Наричай ме Джон. Как е Питър?

— Все още е в операционната. — Той си придърпа стол. — Сигурно се чувстваш като в ада — рече и съчувствено завъртя глава. — Изглежда, Питър и Елена са налетели на обир, но когато има убит полицай, сме длъжни да огледаме нещата от всички страни. Нали не възразяваш да ти задам някой и друг въпрос?

— Не, естествено.

— Да е споменавал Питър, че има неприятности с някого? Със съсед? С човек, който му има зъб за нещо? Да са го търсили разни ненормалници по телефона? Сещаш ли се изобщо за нещо необичайно, което може да е довело до днешния случай?

Сетих се за всичко, което бях видяла предната нощ, за необяснимото поведение на Питър. Но реших да не споменавам нищо, преди да съм говорила с него.

— Не знам. Нищо не ми идва наум — отвърнах и свих рамене.

Морли не откъсваше поглед от моя и не преставаше да ме потупва по коляното.

— Може да е нещо съвсем несъществено, Дженийн. Да си забелязала нещо особено в поведението на Питър напоследък?

Присвих очи: той какво, мъчеше се да ме притисне ли? И се запритеснявах какво да му отговоря. Добре че ме спаси излязлата след секунда привлекателна азиатка в зелено хирургическо облекло.

— Казвам се доктор Пиенг — представи се тя. — Съпругът ви излезе от операционната и е в стабилно състояние. Елате с мен, ако обичате, госпожо Фурние.

— Успяхме да извадим куршума цял — обясни ми на излизане в коридора. — Има дълбоко разкъсване на мускулната тъкан на рамото, но, слава богу, няма засегната кост, нито разкъсване на главни кръвоносни съдове или нерви. Поради което съм убедена, че трайни увреждания няма да има.

Но вместо да се качим с асансьора, както очаквах, свърнахме надясно и минахме някакви автоматично отварящи се врати. Доктор Пиенг спря пред първата стая след празното сестринско помещение и отвори вратата.

Самата стая беше тясна и полутъмна. Сърдечен монитор с бял екран писукаше тихичко до полупълната интравенозна система. На голямата болнична кушетка на колела лежеше Питър със затворени очи. Под носа му минаваше тънка тръбичка с розов оттенък. Лявото му рамо беше яко бинтовано, а иглата от системата бе забодена под лакътя в здравата му дясна ръка.

— Кръвното му налягане е добро, което ще рече, че сме прескочили опасността от шок — прошепна доктор Пиенг и затвори вратата зад нас.

Очите на Питър ми се видяха безжизнени. Погледнах плика с инфузионната течност. РАЗТВОР ДИАЗЕПАМ, гласяха ярките червени букви, а сред по-дребния шрифт забелязах думичката „валиум“.

Той стисна ръката ми. После впери поглед в мен, въздъхна, а след това се засмя широко и ведро.

— Русалчице — прошепна.

Жив беше моят огромен плюшен мечо, моето другарче във веселието. Дори върху болничното легло изглеждаше красив. И ми хвърли момчешката си усмивка в стил „Брет Фарв дава победен пас в продължението“.

Дъхът ми спря, като се взрях в замаяните му сини очи — най-хубавото нещо у него, бледи и меки като избелял дънков плат.

След няколко секунди очите му се затвориха и той захърка.

— От обезболяващото средство е — прошепна в ухото ми доктор Пиенг. — Хубаво ще е да го оставим да си почине. Като дойде на себе си утре, ще е много по-контактен.

Глава 27

— Доколкото разбирам, познавала си и Елена — каза шефът Морли на излизане от паркинга на медицинския център със служебното му бронко.

Морли ме бе изчакал в коридора пред стаята на Питър. И настоя да ме закара до дома ми. Тъй като не можах да си измисля достоверно оправдание, наложи ми се неохотно да се съглася.

— С нея работехме заедно в кетъринга — рекох. — Не мога да повярвам, че вече я няма.

— Нито един от нас не е в състояние да го повярва — каза Морли и пое на юг по надморския мост по посока към Кий Уест. После кимна намръщен. — Ти не се тревожи. Залавянето на тия боклуци е само въпрос на време. Обявили сме ги за издирване по всички участъци от Лоуър Кийс чак до Маями.

Наостри слух, когато нещо извряка по монтираната върху таблото му полицейска радиостанция. Вдигна слушалката да отговори, но после, изглежда, размисли и пак я остави. И ми се усмихна уморено.

— Вие с Питър как се запознахте? Ако ми е позволен подобен въпрос, естествено. Щото ми се виждаш доста младичка, така да се каже.

— Дойдох тук за пролетната ваканция преди две години — рекох. — Срещнах Питър и повече не се върнах.

— А! Любов от пръв поглед. Фантастично. В извънработно време ли го видя? — захили се Морли. — Или те свали с униформата си?

— Цялата работа беше в униформата. — Пуснах неуверена усмивка. — Минах, без да спра, на знак „Стоп“ с взетия под наем скутер, той ме спря и останалото е вече част от историята.

Това се бяхме наговорили с Питър да разправяме.

— Романс на местопрестъплението, а? — кимна Морли. — На полицаите им се случва най-редовно. Една от опасностите на професията. Закопчаваш я през нощта с белезниците на плажа, но докато се усетиш — вече си я пуснал и й поднасяш диамантен годежен пръстен.

Хвърлих му кос поглед. За втори път шефът на полицията създаваше у мен впечатлението, че нещо рови, че се мъчи по някакъв начин да ме изкара от релсите. Неговите очи обаче не се отделяха от пътя. И не долавях ни най-малката следа от ирония или обвинение.

Което не ми пречеше да спра да дишам от циркулиращия из главата ми израз закопчаваш я през нощта с белезниците на плажа. Случайни ли бяха думите му, или наистина знаеше тайната ми?

Изведнъж ми стана горещо в полицейския джип и въздухът взе да не ми стига. Изби ме пот по врата, подмишниците и под опашката. Опитах се да сваля стъклото. Безрезултатно. Морли, изглежда, беше изключил електрическата система да не си играят децата.

Пък и що за птица беше този Морли? — разсъждавах замаяно. Какъв му е на Питър? Само началник ли? Или му е и приятел? Или пък враг, като Елена? Ами ако му е съучастник?

В този момент колата намали ход, после спря. Погледнах навън. Бяхме стигнали до нас.

— Благодаря ти, че ме докара — рекох на слизане.

— Моля, моля. Съжалявам, че се запознахме при такива неприятни обстоятелства. И не забравяй: ако се сетиш и за най-дребното нещо, което би ни помогнало да разберем защо са били простреляни Питър и Елена, веднага ми се обади. Независимо по кое време на денонощието.

— Обезателно — рекох.

Кожата ми се смрази от хладния пасат, който прави живота в Кий Уест поносим, и едва се сдържах да не хукна към къщата. Щом влязох, заключих след себе си вратата и първата ми работа беше да застана на прозореца на всекидневната.

Морли все още стоеше на улицата пред алеята ни с включен двигател. Изпитах неописуемо облекчение, когато си тръгна след цели три-четири минути, през което време червата ми буквално се бяха оплели.

Доста време останах прикована към прозореца и оглеждах улицата и в двете посоки. Наблюдавах поклащащите се палми отвъд песъчливата ни алея поне още пет минути, преди да се отдръпна.

Но както се извръщах, нещо се мярна в периферното ми зрение. Полицейският джип на Морли забави ход и спря на ъгъла със съседната пряка.

Лицето ми изтръпна. Усетих иглички по бузите и по устните си.

Какво става, по дяволите? Нима Морли наблюдава къщата? Нима ме следи?

Взе да не ми стига въздух. Направо не беше за вярване. Отдръпнах се от прозореца, блъснах се гърбом в някакъв стол и рухнах върху ръчно декорираните мексикански плочи.

Глава 28

Събудих се на дивана по залез-слънце от крясъците на чайки. Две се биеха за нещо си върху зида, отделящ задния ни двор от морето. Наблюдавах с хипнотичен ужас как се деряха с нокти и се кълвяха с острите си клюнове.

Напълних чаша вода от чешмата и я изгълтах. Вече не помнех кога за последно съм яла. В момента, в който отварях хладилника, чух как автомобилни гуми изхрущяха по натрошените миди на алеята към гаража.

Обзета от паника, се втурнах към прозореца на всекидневната. Бяло-черното бронко на Морли си беше заминало, но затова пък на алеята спираше патрулна кола.

Дясната й врата се отвори и аз насмалко пак да припадна.

Патрулката вече се измъкваше на заден ход, а към входната ни врата вървеше Питър с неподвижна лява ръка.

Питър ли?

Той пък откъде се взе? Нали трябваше да лежи на онова шибано болнично легло? Кой, по дяволите, го е изписал толкова скоро? Нали беше с огнестрелни рани!

Отдръпнах се от прозореца и взех да преглъщам с усилие при звука на ключа в бравата.

Тя щракна и кръглата дръжка се завъртя.

Още щом ме съзря, Питър застина на място, сякаш играеше на детската игра „замръзванка“.

Замръзнах и аз. Всичко беше толкова необичайно, непредвидено. Дори светлината не бе такава, каквато се предполагаше да е. С нищо не напомняше на залез. По-скоро беше утринна светлина.

Питър затвори вратата зад себе си. Пусна ключовете си на пода и сините му очи се насълзиха. Приклекна, след което рухна върху плочките в преддверието.

— Ония задници от болницата настояваха да остана, ама няма начин — рече и огледа с присвити очи тавана. — Още със събуждането си извадих ония гадости от ръката си и си тръгнах. Да вървят по дяволите — и те, и ония, дето се опитаха да ме пречукат. Оцелях. Победата е моя. Те губят. Върнах се, Дженийн.

А пък аз се замислих за всичко, което бе преминало пред очите ми. За всички необясними неща, които Питър не беше споделил. Ставаше ми ясно, че онова, с което Питър се занимава, може да не е съвсем в рамките на закона, но и че каквото и да е то, вероятно го върши по ред уважителни причини.

Може пък да е закъсал по някое време, мина ми изведнъж през ум. Нали той ръководеше финансите ни. Нищо чудно по някое време да е направил някоя погрешна инвестиция и сега да се мъчи да възстанови загубата по не съвсем законен начин. Дали пък нощните му деяния не са един вид опит да опази семейството ни от последствията?

Аз поне, за разлика от всички други хора, трябваше да съм наясно, че той невинаги спазва служебния устав. Питър не се плашеше от рисковете. Нима в моя случай не бе поел сериозен риск? Ако толкова не ми беше по сърце, защо тогава се омъжих за него?

Усетих колко силно го обичам и му съчувствам. Не бива да го пускам повече на работа — за цял живот. Да си стои вкъщи и да не се излага повече на опасности. Тук, в нашето убежище, където лошото няма място и всички грешки се опрощават.

Отидох и седнах до него. Хванах го за ръка, а той зарови лице в косите ми и се разплака.

— Страшно се уплаших, Питър — рекох му. — Помислих, че съм те изгубила завинаги.

Глава 29

Бдението над тялото на Елена се състоя на следващата вечер в погребалната кантора „Дийн — Лопес“ на Саймънтън Стрийт. Още от улицата двамата с Питър бяхме наобиколени от заелите целия тротоар полицейски служители в парадни униформи.

И Питър си беше облякъл току-що изгладената парадна униформа. Прихлупил бе фуражката ниско над очите си, а синята му куртка бе наметната като пелерина върху раненото му рамо. Вървях редом с него в траурна черна рокля и го държах за здравата ръка.

Тълпата се разделяше, за да минем, и стотици ръце го потупваха насърчително по гърба.

— Ще ги спипаме тия копелета — обеща му един плешив пътен полицай със засукан по циркаджийски мустак.

— Дръж се, приятелю — пожела му ниска чернокожа полицайка с униформата на управлението в град Маратон.

Откъм другата пряка прииждаха на тумби опечалени чернокожи, включително куп младежи в колосани бели ризи и папийонки и момичета с рокли като за първо причастие. На багажника на някакъв пикал се беше настанил цял креолски духов оркестър и изпълняваше музика за опечалените.

Като че целият остров се беше насъбрал да изпрати в последния му път човека от бензиностанцията — петдесет и три годишен имигрант от Хаити на име Пол Филип Батист.

Питър приемаше с тъжно кимане прегръдките и съболезнованията.

— Добре че си с мен, русалчице — прошепна ми, когато най-сетне се добрахме до погребалната кантора. — Иначе надали щях да издържа.

Стиснах ръката му.

— Че къде другаде да съм, Питър? — рекох, докато чакахме реда си да се подпишем в траурната книга.

Вчерашният ден всъщност бе завършил по един прекрасен начин. Отдавна не ни се беше случвало да прекарваме толкова дълго заедно, без никой да ни прекъсне. Хранихме се вкъщи, а ако не бяхме в леглото, се наслаждавахме на залеза. Той понечи два-три пъти да ми обясни какво е станало, но явно се отказваше и сменяше темата. А и аз не му давах зор. Май изобщо не ми се щеше да знам. Просто ми беше хубаво да сме заедно. Майната му на света.

Освен това бях сигурна, че рано или късно той всичко ще си каже. Както се полага между най-добри приятели.

Макар същата сутрин все пак да възникна един особен момент. Допих си сутрешното кафе на двора, а като се връщах в кухнята, заварих Питър да говори по телефона тихо, с гръб към мен. Замръзнах на прага, когато изведнъж той повиши глас.

— Пет пари не давам за плановете ти, Морли — излая Питър с тон, който беше едновременно и зъл, и леден.

Само веднъж дотогава го бях чувала да говори така. През нощта, в която ме арестува.

— Длъжен си да дойдеш — чух съвсем ясно думите му, при все че заотстъпвах назад. — И няма да ти повтарям.

Странно ми се стори, че Питър говори по този начин на началника си. После се сетих как Морли наблюдаваше къщата. И нищо не проумявах.

Когато дойде нашият ред да се помолим, двамата с Питър коленичихме пред затворения, отрупан с цветя ковчег на Елена. Всички зад нас млъкнаха от уважение. С крайчеца на окото си забелязах, че Питър сне фуражката си. Само миг по-късно лицето му като че се подчини на някаква непоносима вътрешна мъка, та се наложи да взема фуражката от ръката му.

После се разделихме. Питър остана да си каже някоя и друга дума с Елениния съпруг Майкъл Карденас. А аз се ръкувах със свещеника до него и с още неколцина непознати.

— А, Дженийн — възкликна готвачът от кетъринга Гари и ме награби в мощните си обятия. — Можеш ли изобщо да повярваш това, което виждаш?

— Не мога, Гари. Пълен ужас е — рекох и се огледах. — Защо не виждам Тео. Толкова силно ли страда?

— Няма го — завъртя глава Гари. — И с него става нещо необичайно. Обади ми се по телефона през нощта след престрелката. Бил си намерил работа в някакъв хотел в Доминиканската република и заминавал незабавно. Явно смъртта на Елена го беше съкрушила окончателно. Не мога да ти опиша как звучеше по телефона. Страшно ми домъчня за него. На другия ден отидох до квартирата да му занеса чека със заплатата, но вече беше заминал. Зарязал бе всичките си дрехи и вещи.

Неволно изпуснах фуражката на Питър, като се сетих кога за последно бях видяла Тео: в онази нощ, когато следях Питър. Тъкмо Тео шофираше маздата, в която беше и Елена.

Елена е мъртва, а Тео просто е изчезнал?

Гари взе да се ръкува с друг от присъстващите, а аз обърнах глава към ковчега в предната част на залата. Пристигнал беше и Морли и Питър стоеше до него. Говореха си тихо, но напрегнато.

— Госпожа Фурние? — чух нечий глас.

Извърнах се и за миг изпаднах в паника. Току до мен стоеше хубав мъж с дълги мръсноруси коси и брадичка като на Исус Христос. Двойникът на Бьорн Борг, който ме беше стреснал, когато обслужвахме партито пред къщата музей на Хемингуей. Имах чувството, че оттогава са минали хиляда години.

— Познаваме ли се? — попитах и отстъпих крачка назад.

— Не — отвърна мъжът с по-плътен глас, отколкото очаквах. — Макар аз да ви познавам. В известен смисъл.

Това пък какво трябваше да означава?

— Полицай ли сте? — попитах недоверчиво.

— Агент съм от ФБР — каза и пъхна дискретно визитна картичка в шепата ми.

След секунден шок я погледнах. На нея имаше релефна емблема на Бюрото. Освен това пишеше „Специален агент Тиъдър Мърфи“, последвано от телефонен номер.

— Защо ми я давате? — попитах.

А той продължи да оглежда помещението, като в същото време сви рамене.

— Хубаво е човек да знае, че може да разчита на помощ, ако закъса. — Посочи с очи картичката. — Скрийте я, преди да я е видял някой.

— Моля? Преди кой да я види?

Мърфи погледна към предната част на залата, където Питър и Морли си приказваха. После пак сви рамене.

— Пазете се, Дженийн. — След тези думи ми обърна гръб и се отдалечи.

Глава 30

В седем сутринта, седмица след погребението на Елена, чух как заработи двигателят на „Стингрей“ — яхтата на Питър. Изскочих изпод душа, изпуснах хавлията си на пода и хукнах към прозореца.

Мярнах през щорите мъж, който тикаше голяма хладилна кутия на колела през задния ни двор по посока на риболовния съд. Висок мъж с къси посивели коси. Шефът Морли.

И докато се качваше на яхтата, си спомних онова особено телефонно обаждане и гласа на Питър: „Пет пари не давам за плановете ти, Морли. Длъжен си да дойдеш. И няма да ти повтарям.“

Някой почука тихичко на вратата на спалнята.

— Ооо! Дженийн! — възкликна надникналият Питър, като ме видя гола. — Чакай, че ми излезе от главата какво щях да ти казвам. А, сетих се. Съвсем забравих да ти спомена, че отивам на риба с шефа Морли.

— Къде?

— Знам. Знам, че трябваше да те предупредя. Лошо момче — скара се на себе си и се плесна по ръката. — Но шефът го предложи. Да сме се поразсеели след престрелката, а и да сме се опознаели по-отблизо. Хубава идея, нали? Да се сближиш с началството. Кой знае, може и за повишение да ме предложи. За рамото ми не се безпокой. Ще оставя старият лешояд да вдига всичко по-тежко. — Питър ме целуна по челото и ме пусна. — И много ти благодаря за подкрепата, която ми оказваше през изминалата седмица, Дженийн. Без грешка си. Нямам търпение да се усамотим в „Брейкърс“. Подлютени пържоли, хубаво червено винце. Обичам те — рече и затвори вратата след себе си.

— Чакай! — викнах.

Питър се върна ухилен:

— Какво? Един път набързо ли? — попита и ме прегърна. — Не би било лошо, но се налага да тръгвам на бегом. Не мога да оставя шефа да ме чака.

— Не това, бе, идиотче мое — бутнах го игриво по гръдния кош. — Но много внезапно изчезваш. Кога смяташ да се върнете?

— Не знам. По обичайното време. По залез? — каза Питър. — Ще вечеряме риба на скара. Нали знаеш, че ние, суровите полицаи, на които им предстои повишение, обичаме да ядем онова, което сме уловили?

— Довиждане до залез-слънце тогава.

— Гледай само аз да не те видя пръв — захили се Питър и ме щипна на раздяла по дупето.

Глава 31

Два часа по-късно, плувнала в пот не само заради нарастващата жега, стоях на кораловорозовите стъпала пред обществената библиотека на Кий Уест на Флеминг Стрийт. Точно в девет и трийсет ключалката зад гърба ми се превъртя, при което рипнах с двете големи кафета, закупени от „Дънкин Донътс“.

Дребничката библиотекарка Алис Дауд се изненада, когато се приближих до бюрото й и й връчих едното кафе.

— Дженийн носи дарове — засмя се по-възрастната ми приятелка. — И с какво мога да съм ти полезна, скъпа, в това прекрасно утро?

— Искам да направя някои проучвания във връзка с покойния ми баща, Алис — излъгах я.

— Е, щом става дума за проучвания, дошла си точно където трябва — каза Алис и постави кафето върху книжната салфетка, която извади ловко от чекмеджето на бюрото си. — И откъде възнамеряваш да започнеш?

— Имаш ли достъп до бостънските вестници? — попитах.

— Голям късмет извади — отвърна Алис и ми направи знак да я последвам по изпълнения с книги коридор зад бюрото й до някаква малка стая. — Съвсем наскоро ни монтираха нови компютри с една нова програма, която се нарича „Нетскейп Навигейтър“. С нея можеш да сърфираш из световната мрежа, в която има хиляди вестници и списания, бази с данни и архиви. Сега ще ти покажа как става.

След като ме настани пред единия от компютрите, изчаках тя да се върне на бюрото си и едва тогава отпих от горчивото си черно кафе, като в същото време обмислях следващия си ход.

А после го направих.

Извадих картичката, дадена ми от Бьорн, сиреч от агента Тиъдър Мърфи или каквото му е там името, по време на поклонението.

На чийто гръб беше написано на ръка:

Откакто ми беше пъхнал тази картичка, се чувствах съвсем дезориентирана и напрегната. Какво общо можех да имам с „Бостън Глоуб“? И защо с мен се беше свързал този агент на ФБР? Да не би да следеше Питър? И дали не провеждаше наблюдение тогава, когато го видях за пръв път, на сватбата в къщата музей „Хемингуей“? И ако е наблюдавал, кой е бил на мерника му? Елена? Аз? Да ме вербува ли иска, или какво?

Не знаех отговорите на въпросите си, но бях скрила картичката му.

Поех дъх и нащраках в търсачката „Питър Фурние“ и „Бостън Глоуб“, после натиснах „Enter“.

Екранът примига. А когато се появиха две отправки, направо се задавих.

И двете сочеха към „Бостън Глоуб“. А датите бяха същите като на картичката.

Проследих бързо първата, преди да съм се разколебала. Екранът потъмня за секунда и се появи нещо като пясъчен часовник. Тъкмо се канех да попитам Алис какво се е повредило, когато излезе някакво изображение.

Глава 32

Неволно преглътнах, а ръката ми се разтрепери. Идеше ми да повърна, сякаш някой ме бе изритал в корема.

През капака на чашата ми изригна кафе и изпари непослушната ми ръка, но аз изобщо не го усетих.

Датата се връзваше. И несъмнено ставаше дума за Питър. Усещах го до мозъка на бременните ми кости.

Значи, е имал жена? Която е загинала?

А защо на мен не ми беше казал, че е вдовец? Вярно, споменал беше, че съм първата, с която излиза от повече от месец насам. А на всичко отгоре каза, че бил от Ню Йорк, а не от Бостън. Нещо, което бях приела като чиста монета въпреки крайно подозрителния факт, че беше заклет привърженик на бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“.

— Не! — извиках, без да искам, към екрана. Обърсах с китката си стичащата се по лицето ми пот.

Когато се обърнах, забелязах, че Алис ме наблюдава с един особен поглед иззад бюрото си.

— Да няма някакви проблеми? — попита.

— Всичко е наред — излъгах я отново и се обърнах пак към екрана.

Голяма работа! — взех да се коря. Нищо не е доказано. Сигурно е някакво съвпадение. Някой си Питър Фурние бил полицай в Бостън. Та малко ли хора има на тоя свят с името Питър Фурние? Чиста случайност.

И изобщо какво търся аз тук? — запитах се. Губя си времето, нищо друго. Докарвам се до лудост, нищо повече.

Скочих и грабнах недопитото си кафе. Имах нужда да се махна от тази тясна бетонна кутия и да потичам покрай брега или да поплувам навътре в морето. Що не взема да отскоча следобед до някой от кейовете в Стария град и да купя някоя прясна уаху в случай, че Питър и Морли се върнат с празни ръце?

Не е изключено той да се занимава с нещо нередно, но ще се разберем в края на краищата. А да го проучвам така, като девойката детектив Нанси Дру от романите, никак не е нормално. Майната му на Бьорн и на тайнствените му глупости. Стига съм вилняла из земята на лудите. Не ми е тук мястото. А у дома. Веднага.

Но още със ставането се сетих, че на екрана имаше и втора отправка.

Натиснах стрелката за връщане на предишната страница и вперих поглед в клавиша „Enter“ така, сякаш на него пишеше „Самовзривяване“. После оставих кафето и го натиснах.

— Хайде, показвай каквото ще ми показваш!

Играех си нервно с ръба на капачката на кафето и чаках екранът да реагира.

Нещо тихо изжужа, а стомахът ми се обърна, когато екранът побеля. И първото, което видях, когато плъзнах курсора надолу по факсимилето от статията, беше разфокусирана снимка.

Спрях курсора, а ръката ми върху мишката се разтрепери.

На снимката беше Питър.

Няколко години по-млад и в униформата на Бостънското полицейско управление.

Гледах го в очите и усетих как гърлото ми постепенно се стяга, докато накрая се сви колкото сламка за пиене.

По едно време затворих очи, за да прогоня и снимката, и целия останал рушащ се около мен свят.

Невероятно, повтарях си и стисках очи.

Очаквах полека-лека да се свестя, но не се получаваше. Библиотечният стол под мен изведнъж се разклати, сякаш някой му беше махнал всички винтове.

Мислех си, че съм съзряла в деня на татковата смърт, но очевидно съм се заблуждавала дълбоко. И сега, седнала пред портрета на съпруга ми, който го изобличаваше като лъжец, усетих как сърцето ми отстъпи пред разума.

Тръснах глава, вперила поглед в брачната си халка и годежния пръстен. Трябваше да се измъкна от пясъка. Да се пробудя, и то — незабавно.

Повече нямаше накъде да отричам. Снимките не лъжеха.

Факт: Питър беше от Бостън, а не от Ню Йорк.

Факт: Питър вече е бил женен, за жена, която е била убита.

Факт: Питър ме беше лъгал от самото начало.

Факт: затънала съм до гуша в лайна.

А когато погледнах надолу и видях ново заглавие до снимката на Питър, ми се стори, че времето спря. Очите ми пробягаха по седемте думи и имах чувството, че бързо въртящият се свят се е заковал на място точно тук, под луминесцентното библиотечно осветление.

Бях решила, че по-лошо не може да бъде.

Божичко, колко съм се заблуждавала.

„Разпитват ченге за смъртта на жена му“ гласеше заглавието.

Глава 33

Спрях да чета. Светът ми посивя, все едно някой бе затъмнил осветлението. Примигвах, не ми стигаше въздух, чаках сърцето ми да започне отново да бие.

Забелязах и втора снимка под дописката. И потръпнах, когато видях младата жена над текста „Аманда Фурние“.

Жената бе събрала косите си на тила и беше с тъмен грим по очите. На мен обаче ми направиха едновременно впечатление две неща: имах чувството, че снимката е взета от годишника на гимназията, която е завършила; а освен това дяволски много приличаше на самата мен!

Сетих се и какво ми беше казал Питър, когато му поставих ребром въпроса за двойните му смени: Точно тогава… те погледнах в очите. И макар да не съм стъпвал в черква от първото ми причастие, Дженийн, усетих някакво благоговение. Сякаш Господ ми беше изпратил ангел небесен.

Да бе, да! — виках си и не можех да откъсна очи от снимката на загиналата млада жена върху екрана.

Нямам спомен дали разпечатах статията и как излязох от библиотеката. Нито как яхнах веспата. И чак когато шокът спадна дотам, че да мога да заформя поне една мисъл, се запътих право към централната поща на Уайтхед Стрийт.

Внезапното ми спиране вдигна пушилка, която привлече за секунда вниманието на бездомника с як тен, седнал на бордюра да плете сламена шапка. Сетих се, че в пощата има телефонен автомат в тъмна старомодна кабина със затваряща се врата, като на изповедалня. Тъкмо от тази затулена кабина се бях обадила навремето в университета, за да им съобщя, че няма да се връщам.

Точно от това се нуждаех в този момент: усамотение, тъмнина, изповед.

И както влизах в пощата с вид на зомби от някой филм, в ума ми проблесна ново заглавие: „Съпруга на ченге откача“.

Глава 34

Движейки се като в транс, влязох в пощата и измъкнах шепа монети по двайсет и пет цента. Рухнах в ъгъла на телефонната кабина, поставена тук сигурно около 1930 година, и затворих зад себе си сгъваемата врата. Докато набирах 411, номера на „Услуги“, няколко от монетите ми издрънчаха по прашния мраморен под.

Необходимо ми бе да науча какво е станало след разпита на Питър от детективите. А за тази цел трябваше да се добера до първичния източник, до дъното на цялата история.

Ако тя изобщо имаше дъно.

Сдобих се с номера на Бостънското полицейско управление, набрах го и започнах да пускам монетите от четвърт долар една по една.

А в същото време получавах спазми като при повръщане, тъй като през мозъка ми протичаше постоянно една мисъл, сякаш изписана върху лента в долния край на телевизионен екран: Аманда Фурние е била бременна.

Точно като мен.

Когато и последната монета падна в касичката и телефонът иззвъня, слушалката за една бройка да се изплъзне от потната ми длан.

— Бостън.

— Ало. Бихте ли ме свързали с детектив… Йоргенсън? — изрекох, прочитайки името от разпечатаната статия в ръката ми.

— Изчакайте така — отвърна ми дрезгаво бостънското ченге.

— Йоргенсън — чух друг, още по-неприветлив глас само след секунда.

— Казвам се Дженийн Бейкър — представих се с убедително провлачен южняшки акцент. Лудостта, която ме владееше, очевидно оказваше чудотворно влияние върху актьорските ми заложби. — Работя тук, в Маями, за „Тонис Бейл Бондс“3. Проучваме лице на име Питър Фурние, което кандидатства за работа при нас. Говори се, че бил замесен в някакво непредумишлено убийство. Попаднах на името ви в една дописка в „Бостън Глоуб“. И искам да ви помоля за малко подробности по случая с господин Фурние.

Дори в този момент все още се надявах да чуя добри вести. Разчитах да получа някакво разумно обяснение за всичките му лъжи и необичайното му поведение. Оказа се поредната ми голяма грешка.

— От Маями ли? Чак там ли е стигнал тоя вирус Фурние? С най-голямо удоволствие ще ви дам малко подробности по отношение на Пийти. Копелето пречука жена си, но успя да отърве кожата. А сега трябваше да гние в пандиза.

Глава 35

Отворих вратата на кабинката в прашната поща, тъй като се задушавах. Въздухът се беше сдобил с някакво ново налягане, нова тежест, все едно че някой беше напълнил изведнъж помещението с вода и аз започвах да се давя.

— Шокирах ви, а? — попита ченгето. — Така и очаквах. Понеже наш Пийти изобщо няма вид на психопат, нали? Напротив, безкрайно обаятелен е, особено спрямо дамите.

— От къде сте толкова сигурен, че той я е убил? — попитах.

— След като жена му загина, се задействахме изцяло по устава: първо разследвахме Пийти, и то най-вече с намерението да се убедим, че е невинен — каза Йоргенсън. — Установихме обаче куп любопитни неща във връзка с господин „млад полицай на годината“. От рода на това, че срещу него са били подадени десетки оплаквания за прилагане на прекомерна сила. И че обичал да купонясва с шмъркане на бяло прахче. Че с Аманда били всъщност разделени. Според една от приятелките на Аманда — именно заради бебето. Той настоявал тя да направи аборт. А тя вместо това подала молба за развод. Заплашвал я в продължение на няколко месеца, преди да се стигне до стрелбата. Ходел в местоработата й. Следял някои от мъжете, с които работела, докато се прибирали. И няколко пъти я предупредил: „Ако аз не мога да те притежавам, няма и на никой друг да те дам.“ — Йоргенсън млъкна, за да мога да смеля всичко чуто до този момент. — Вече не помня дали го писаха във вестниците, но Аманда беше простреляна многократно. Първия път — в корема. Полицаят, който пръв отишъл на местопрестъплението, скоро след това се пенсионира поради психично разстройство. Чувам, че напоследък живеел в станцията на метрото до сградата на щатското правителство. — Тук Йоргенсън се изсмя горчиво. — Ама да не си мислите, че като дойде на разпит, Пийти беше притеснен? Нищо подобно. Седеше насреща ни с огромните си студени бебешки очи и гнусната си усмивка, сякаш е седнал да гледа мач на „Ред Сокс“ с приятели в кварталния бар. И алиби си беше осигурил и само чакаше да ми го сервира. Дери не си направи труда да попита дали нямаме и други заподозрени. Имах чувството, че цялата история го забавлява.

— Но той защо не…? — понечих да попитам.

— Не е в затвора ли? — довърши въпроса ми Йоргенсън. — И аз се питам същото всеки божи ден. Класически случай: дебнещ съпруг пречуква съпругата си. Просто и ясно, нали? Да, но се оказа съвсем друго. Прокурорът реши, че няма състав на престъпление, и дори ни отказа разрешително за обиск да търсим оръжието, с което я е убил. Бас държа, че чичото на Питър, Джак, който завеждаше вътрешния отдел на Бостънското полицейско управление, е използвал всичките мръсни тайни, с които е разполагал, и всичките си възможни връзки, само и само да потули случая. Но воят, който надигнах, поне принуди копелето да напусне полицията.

Затворих очи и така силно издишах, че челото ми се тресна в коленете.

— Мен ако питате… — подхвана Йоргенсън. Парите ми обаче бяха свършили и линията прекъсна. Щракането, с което слушалката увисна на вилката, ми прозвуча като пистолетен изстрел в пълната тишина. А куршумът направо прониза мозъка ми. Погледнах ръцете си: подскачаха в болезнения ритъм на сърцето ми.

Излязох като замаяна навън. Запримигах на силната слънчева светлина. Силите ми бяха изцедени докрай, сякаш току-що бях излязла от каторга. По напечените от слънцето стъпала и по тротоарите нямаше жива душа. Двойникът на киноактьора с вечния тен, Джордж Хамилтън, бе изчезнал нанякъде заедно със сламените си шапки.

Ама че съвпадение, помислих си и погледнах към болезнено синьото небе. Щото и мозъкът ми бе отлетял нанякъде.

Зарязах мотопеда. Реших да походя пеш. Тръгнах в южна посока покрай някакъв строителен обект, където куп чернокожи и мексикански работници седяха върху метална количка с инструменти в сянката на една кралска палма и ме огледаха най-безочливо, тихо и хищно. Мен подобни сцени поначало ме притесняват, но тази сутрин и аз ги изгледах предизвикателно — само да са посмели да ми подсвирнат или да ми подвикнат, и гледай какво става.

Накъде съм се запътила и аз? — зачудих се и в същото време свърнах по непозната улица с огради от колове. Вече си нямах дом. Никога и не бях имала всъщност.

Как можах да съм толкова глупава? Червените предупредителни флагчета се бяха вдигали едно подир друго, а аз само ги бях избутвала настрана. И сега — край на всичко. Оказах се изиграна, измамена, ограбена. А най-странното и далеч най-лошото в живота ми бе това, че всъщност самата аз бях подвела себе си.

Оказа се, че Питър не е нито най-добрият ми приятел, нито най-голямата любов в живота ми. Сетих се за щастливия живот в мързел и плажни масла на палубата на яхтата му, който си бях представяла допреди по-малко от двайсет и четири часа, и се изсмях. Вместо да се припичам на слънцето, бях се навряла във възможно най-дълбоката и тъмна дупка на този свят и нямах и най-малка представа как ще се измъкна.

В заешка дупка съм попаднала, разсъждавах, както вървях по окъпаната от слънцето улица и се пързалях по ръба между здравия разум и лудостта. Аз съм Алиса, а Питър е Белият заек. А Елена коя роля беше играла? Вероятно Царицата на сърцата. Затова й отсякоха и главата.

Кий Уест е всъщност Страната на чудесата, мислех си. Тя, тази теория, е всъщност крайно правдоподобна, особено ако си минавал по Дювал Стрийт след полунощ.

Глава 36

Върнах се при мотопеда си и само след двайсет минути си бях у дома. Забих право в килера до спалнята и свалих един куфар. Отворих го на пода още в килера и взех да хвърлям в него бельо, ризи, джинси.

Погледнах към голямата бяла кутия на най-горния стелаж, която съдържаше сватбената ми рокля, и завъртях глава. Тя остава. Подарявам ти я, Питър!

С автобус на „Грейхаунд“ щях само за някакви си четири-пет часа да стигна до Хоумстед — родното ми градче във Флорида. Мама можеше да я няма, но все още познавах хора там. Имах и една пралеля, при която можех да отседна някой и друг ден. Вдигнах слушалката да си поръчам такси. Сигурно нямаше да е проблем да си намеря работа в местния магазин на „Гап“, където вече бях работила няколко лета, поне докато си изясня накъде да поема.

И пуснах слушалката върху вилката.

Чакай малко! Какви ги върша и аз? Та нали това ще е първото място, на което Питър ще ме потърси.

Понеже приемах за даденост, че Питър чисто и просто ще преглътне заминаването ми. Но нали бостънското ченге каза, че когато жена му се опитала да се измъкне, той започнал да я преследва? Хванах се с две ръце за главата и приседнах на ръба на леглото.

Такова бъдеще ли чака и мен? Нима Питър и мен ще вземе да преследва? И да ме пречука по време на инсцениран обир?

И запуших с длан устата си.

Чакай! Не!

Щеше да ме сполети същото, което бе сполетяло и Елена.

Тя и работникът от бензиностанцията изобщо не са били убити от някакви хора от Ямайка. А от Питър.

Ето че всичко си идваше на място. Питър разстрелва Елена с картечния пистолет от яхтата и измисля историята с въоръжения обир.

И сигурно всичко е свързано с наркотици. Което пък обяснява намесата на ФБР. Тоест те разработват Питър!

И както си седях на леглото, си дадох сметка, че всичко това е самата истина. Абсолютно. Не можех да се начудя до каква степен на отрицание бях стигнала.

Питър не е никакъв мой герой. И не е най-голямата любов в живота ми. Той е корумпирано ченге и контрабандист на дрога, а освен това — и жесток, безмилостен убиец.

И какво ще правиш сега, русалке? — попитах се и се проснах по гръб на леглото. Полежах така известно време с втренчен в тавана поглед.

После пак седнах и извадих картичката на агента от ФБР. И взех да я въртя между пръстите си, без да откъсвам очи от телефона. Дали да не му се обадя? Той поне знае доколко съм закъсала. И е в състояние да ми помогне. Нали така каза. В никакъв случай — чукнах се с картичката по челото. Понеже тогава всичко ще излезе наяве. Какво направих… И после как двамата с Питър се отървахме от трупа на Рамон Пеня.

Хванах с две ръце корема си. Вече беше понараснал и си представих как ще родя в затвора.

Невероятно! Смачках картичката и се свих върху леглото. И на ФБР не идеше да се обаждам. Със същия успех можех да си поръчам такси до най-близкия затвор.

Мина повече от час, преди да измисля трети вариант какво да предприема. И как точно да го изпълня. Абсолютно луда идея.

И точно в мой стил, рекох си и станах.

Глава 37

Първото, което направих, бе да върна най-прилежно дрехите по местата им. Куфарът — също. Бръкнах на дъното на чекмеджето с чорапите ми и събрах всички монети, които бях получавала като бакшиши от кетъринга и които трупах, за да купя на Питър часовник за годишнината ни. Двеста и единайсет долара не бяха кой знае колко пари, но други нямах.

Пъхнах парите в чантичката кенгуру и се преоблякох в тренировъчен екип — тениска, маратонки и шорти. Накрая влязох в банята, намазах устните си с гланц и вързах косата си на симпатична конска опашка.

Целта ми: да изглеждам колкото се може по-привлекателна.

За да ме отвлече следобед Десантчика.

Вдъхновението ми дойде от телевизионния репортаж, който бях гледала в болницата. За изчезналата жена в Маратон. И от факта, че се предполагало в момента Десантчика да върлува из южните флоридски острови.

Дотук броят на изчезналите млади жени бе стигнал до деветнайсет.

А аз щях да съм двайсети номер.

Давах си сметка, че Питър хич не е глупав. И че за да успее, планът ми трябва да е безгрешен, перфектен във всяко едно отношение. Понеже той още от първата секунда щеше да се усъмни. Както и новият ми приятел от ФБР.

Но нямах друг избор. Длъжна бях да опитам, ако исках да се отърва от Питър, да се измъкна от огромната дупка, която си бях изкопала. Друга възможност нямаше да ми се удаде.

Погледнах за последно огледалото, а след него — ръчния ми часовник. Наближаваше обед. Отидох в спалнята и огледах през плъзгащите се щори морската шир. Нямаше и помен от яхтата на Питър. Поне засега. Тоест имах аванс от шест-седем часа.

И нямах никакво желание да закъснявам за собственото си погребение.

Заключих външната врата, навих нагоре сивата тениска и потупах коремчето си.

— Пожелай ни успех — казах на бебето. — Защото мама трябва на всяка цена да успее.

Глава 38

Десетина минути по-късно пердашех с пълна газ на мотопеда си покрай плажа Смадърс. За моя изненада, по захарно белия пясък имаше много малко хора: жена, която сплиташе мокрите коси на дъщеря си, и двама дебели старци с цвят на телешки бокс, които замятаха с рибарски пръчки по неподвижната като огледало вода. Вдигнах поглед към бръмчащия над главата ми самолет амфибия. „ДОБРЕ ДОШЛИ В «ЗЕЛЕНИЯ ПАПАГАЛ»! НА НУЛЕВИЯ КИЛОМЕТЪР ОТ ШОСЕ 1! НАЙ-ЮЖНИЯТ БАР В ЦЕЛИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ!“ — пишеше на транспаранта, който теглеше след себе си.

На нулевия километър — ето къде се намирам и аз в момента, мина ми през ум. Или, още по-точно — под нулата на нулевия километър.

Изведнъж видях точно онова, което ми трябваше, и набих спирачките. Насред бетонния тротоар седеше висок и кльощав бял младеж в нещо като йогийска поза. Един от безбройните улични хлапаци, скейтъри и пънкари от улиците на Кий Уест. Поредният живеещ на плажа скитник, дошъл бог знае откъде до най-долния десен ъгъл на страната, избягал бог знае от какво.

И аз бягах, само че в обратната посока, и се нуждаех от помощта му.

— Извинявайте — рекох и се изтъпаних току отпред му.

Младежът вдигна предупредително показалец, без да отваря очи. Малко след това стана с невинна усмивка върху загорялото от слънцето лице.

— Добро утро, госпожа — отвърна ми с тексаски акцент. — Упражнявам се в дзен дишане. Извинявайте, че ви накарах да ме чакате. С какво мога да съм ви полезен?

Най-нормално начало на разговор с непознат в Кий Уест.

— Може и да ви се стори необичайно — рекох, — но се чудя дали няма да можете да ми купите нещо, от което се нуждая.

— Дрога? — огледа ме с подозрение младежът.

— О, не. Нищо подобно. Имам нужда от малко въже.

— Въже ли? — изгледа ме още по-учудено онзи. — Да не сте тръгнали да се бесите? Не си падам по подобни извращения щото.

— Ни най-малко не възнамерявам да се беся. Имам нужда от въже за парашут. Занимавам се с делтапланери, но запасите от въже ми свършиха. Съпругът ми е собственик на единствения магазин за ветроходни съоръжения на целия остров, но не искам да се издам пред копелето, че съм закъсала. Иначе и сама щях да си го купя.

Парашутното въже беше съществена част от плана ми за бягство. Фигурираше в няколко от случаите, приписвани на Десантчика.

Наясно бях, че подобна молба и придружилите я обяснения звучат доста съмнително, но в същото време съзнавах маловажността на подобен факт. Колкото и малък да е островът, в Кий Уест съществува едно здравословно левичарско настроение, като в голям град, спрямо „гадните ченгета“. Та дори този откаченяк да събереше две плюс две, ако научеше за изчезването ми, надали щеше да хукне да уведомява полицията. Тъкмо затова разчитах някой бездомен хлапак като него да ми свърши работа.

— Ще стане ли? — подсетих го.

— Парашутно въже, казвате. Доста странно ми звучи — рече младежът и намести растафарските си къдрици. — Но пък, откакто дойдох преди месец, съм чувал и много по-шантави неща тук. И за ваш късмет тъкмо тази сутрин съм в бизнеса с парашутни въжета. Готова ли сте да заплатите десет долара за услугата?

— Дадено — отвърнах и му направих знак да ме последва до скутера.

Глава 39

След като моят млад приятел, практикуващият дзен каубой, ме снабди с парашутното въже, забих първо в един магазин за стари дрехи в Бахама Вилидж, а след това си купих и сак. На излизане от аптеката с две препълнени книжни кесии ме спря кльощаво бездомно двайсет и нещо годишно момиче с помътнели от слънце и дрога очи и с бебе на ръце и ми поиска пари.

Макар да нямах такива в излишество, спрях и й дадох един долар, като същевременно си казах наум молитва дано скоро и аз да не изпадна в нейното положение.

Минах с веспата обратно по Флаглър Стрийт и спрях да обядвам в любимата ми кубинска кръчмичка. Изядох бавно сандвича кубано със свинско и кашкавал, а в това време слънцето приближаваше зенита си.

По мои изчисления Питър надали щеше да тръгне да ме търси преди полунощ. Ако ми проработеше късметът, можеше да изчака и до сутринта.

След като се наобядвах, се върнах на плажа Смадърс, който е на югоизточната страна на острова. И в най-безлюдния му край, в близост до аерогарата, отбих мотопеда, слязох и тръгнах пеша по пясъчната пътека между дюните.

Намерих място, където морската трева ми стигаше до гърдите, и се сниших.

Нямаше жива душа нито по плажа, нито във водата. Моментът бе настъпил.

Първата ми работа бе да изсипя ключовете и портфейла ми от чантичката кенгуру. После със закупената за целта ножица отрязах парче парашутно въже и го пуснах върху сиди уокмена ми.

Сега беше ред на нещо, което ме ужасяваше, но и беше най-съществената част от плана ми. Извадих от сака едно пакетче и го отворих.

В него имаше ножчета за самобръсначка, които блестяха като парченца огледало на слънцето. Взех едно и замислено огледах тялото си, все още несигурна какво точно да направя. По някое време преглътнах на сухо и се спрях върху левия ми прасец.

Прехапах устна и направих срез от горе до долу. Изсъсках през зъби и почнах малко под коляното. А като усилих натиска върху острието, от очите ми бликнаха сълзи.

В началото по прасеца ми се процеди съвсем слаба струйка кръв, но със стягане и разпускане на мускула успях да се сдобия с едно съвсем прилично поточе, което взе да капе от петата ми и да оставя тъмни петна по пясъка. Подскачах известно време на един крак в желанието да опръскам с кръвта чантичката кенгуру, пясъка, морската трева и парчето парашутно въже.

Само след десет минути районът доби идеален вид: сцена на кървава схватка.

Така де. Питър нали се беше прострелял сам, за да направи местопрестъплението си по-убедително? Нима аз също не можех да се самонараня в името на достоверността?

Направих няколко подскока настрани и седнах на пясъка. Почистих внимателно раната със закупената от аптеката кислородна вода, сложих марля и я бинтовах, като се стараех да не оставям никакъв боклук след себе си.

Вече бинтована, подритнах малко пясък върху вещите. Постоях около минута с подпряна на палеца ми брадичка, като художник пред платно.

Всичко беше така, както трябва.

„Заключих“ пръсти за късмет и се отдалечих.

Глава 40

Беше тъмно, като в пещера. Циментовият под беше осеян с угарки, а сред тях лазеше нещо, което изобщо не желаех да гледам. Очите ми се насълзяваха от вонята на урина.

Идеално, мина ми през ум, докато затварях вратата на обществената плажна тоалетна на известно разстояние от нагласената сцена на отвличането ми.

Мястото беше гадно и страшно, но далеч по-важно бе това, че женското отделение можеше да се заключва отвътре, а от умивалника течеше вода. Завъртях ръждясалото кранче и бръкнах в сака.

След двайсет минути се погледнах в огледалото.

Онова, което видях, успя да предизвика у мен тъй нужния ми разтоварващ смях.

Все още мокрите ми, подстригани от самата мен и изрусени коси вече придобиваха платинен блясък, а около очите имах повече черно и от миеща мечка. С плисираната пола на ученичка от католическо училище, черната тишъртка от концерт на „Соушъл Дисторшън“ и кубинките „Док Мартенс“ от магазина за стари дрехи приличах на мелез между Кортни Лав и бездомна врачка.

Дегазацията ми беше готова. Можех да мина за една от многото избягали от дома пънкарки, които просеха по „Дювал“. Време беше да тръгвам.

До Маратон вървяха редовно автобуси, но ако местопроизшествието се стореше неубедително на Питър, първото място, където щеше да ме търси, беше именно там. Затова възнамерявах да тръгна на автостоп с надеждата да попадна на някой попътен турист, който за нищо на света не би свързал изчезването на привлекателната млада полицейска съпруга Дженийн Фурние с новата ми пънкарска персона.

Когато излязох на плажа, вятърът се беше усилил и първите златисти сенки започваха да се прокрадват по пясъка. Нещо избуча над главата ми: пътническото витлово самолетче, извършващо редовния си курс с щастливи туристи, готови за кацане в рая.

— Едно само ще ви кажа — провикнах се по посока на самолетчето. — Избягвайте шотовете с желе.

И завъртях глава при вида на океана и на кривината на света, в който ми предстоеше да навляза почти без пари, съвсем без приятели и с бебе в утробата ми.

Затропах с кубинките по бетонната пътека за бягане и се насочих към първия мост и към ада, който вероятно ме очакваше.

Глава 41

Яхтата „Стингрей“ подскачаше като плоско камъче по водата с надут докрай двигател от триста конски сили. Ето точно това му обичам на Кий Уест, мислеше си Питър и наблюдаваше през пръските златистия залез: вятър в косите, студена бира в ръката и хладилна кутия, натъпкана със сафрид.

Розовите облаци откъм десния борд му напомниха за кръвта във водата, когато следобед бяха нахранили акулите с трупа на Тео.

Стоката, която Тео и Елена му продадоха, трябваше да е чиста. За такава беше им платил. Но се оказа, че не е. Не кой знае до каква степен, но достатъчна, за да ги очука и двамата.

Опъна още една глътка от ледената „Корона“ и остави бутилката в държателя, без да отлепя поглед от хоризонта. През ума му минаваха всички онези мисли, които винаги го спохождаха, когато играта загрубееше и му се налагаше да се отърве от някого.

Жалка шибана ситуация.

До залива стигнаха на здрачаване. Питър угаси двигателя, сви майсторски покрай морската стена и отбеляза, че в къщата не свети нито една лампа. Скочи на пристана и влезе вкъщи, като остави Морли да привърже яхтата и да я разтовари.

— Дженийн? — провикна се от прага.

Още с влизането в спалнята му направи впечатление, че маратонките й не са в килера. А с бегъл поглед през външната врата установи, че и веспата не е в гаража.

Върна се в спалнята и вдигна телефона. Никой не отговори на позвъняването му. След време остави слушалката и седна замислен на ръба на леглото. Пак надникна в килера. Всички куфари и чанти бяха по местата си. И всичките й дрехи.

Накрая погледна и сватбената им снимка на етажерката до леглото.

— Мамка му — рече.

Морли вече разпределяше улова в торбички за фризера върху сгъваемата масичка, когато Питър застана до него.

— Какво има? — попита Морли.

— Нещо се е случило с Дженийн — отвърна Питър.

Глава 42

Като чух воя на приближаващия се камион, скочих в последния момент на възтесния бетонен банкет на шосейния мост. Заслепена от фаровете, блъскана в лицето от вдигнатия прахоляк, можех, ако искам, да докосна борда на трещящото, скърцащо, забързано чудовище, което префуча край мен.

Или да загина под гумите му.

Коленете ми се подкосиха от удара на завихрената въздушна струя, която насмалко да ме метне през стигащия едва до глезените парапет на моста право във водата. Но човекът имаше поне добрината да не надуе оглушителните си тромби като предишния, който ме подмина на висока скорост.

Слязох от банкета върху платното и поех с уморени нозе подир отдалечаващите се стопове, преметнала през рамо сака. А той почти се беше изпразнил: половин пакетче дребни бисквитен „Комбос“ и намаляващото количество вода в една бутилка. Запасите ми сериозно чезнеха. Краката ми бяха все още в добро състояние, но след четири часа трамбоване с кубинките по ходилата ми бяха започнали да се образуват мехури.

Далеч навътре в морето мярнах сигналните светлини на застанал на котва танкер. А над тях в кристалночистото небе блещукаха стотици милиарди сребристосинкави звезди. Спомних си как след бракосъчетанието ни в кметството двамата с Питър лежахме в задния ни двор, пиехме бира „Куърс Лайт“, целувахме се в мрака като някакви тийнейджъри и наблюдавахме за метеори.

В момента той вероятно бе започнал да ме търси.

По мои изчисления бях изминала 30 от 170-те километра на презморското шосе, но ми се щеше да увелича колкото се може повече отдалечеността ми от Кий Уест, преди да тръгна да стопирам. Да съм достатъчно далеч, че онзи, който ме качи, да не може да ме свърже с планираното ми изчезване.

След още десетина минути спрях, седнах върху пясъка и довърших останалите ми бисквити. Но като усетих, че за секунда съм се унесла, пак рипнах на крака. Няма за кога повече да отлагам, рекох си. Започвам да стопирам. Иначе, току-виж, съм заспала.

Питър сто на сто вече се е прибрал, а от Кий Уест се излиза само по това шосе. И ако съм още тук на сутринта, той неминуемо ще ме намери. В никакъв случай не бива да допусна такова нещо.

Щом видях отдалеч наближаващите в северна посока фарове, излязох на пътя и плахо вдигнах палец.

Водачът ме забеляза и мина на къси. И чух надутото докрай радио.

Кой ли би спрял да качи някого на това самотно място по пътя? — запитах се със затаен дъх. Някой добър самарянин? Или някой извратеняк? Ами ако е Питър?

Прехапах устната си да не трепери. Обля ме светлината и автомобилът спря.

Моментално забелязах, че не е обикновена лека кола, а стар тунингован пикап с щръкнали през черешовочервения заден капак уиндсърфове и платна. А от радиото дънеха „Ей Си/ Ди Си“.

Дъхът ми спря, като срещнах погледите на двамата в пикапа. Шофьорът ми се стори сравнително дружелюбен — млад мъж с къса червеникаворуса коса. Гол до кръста. Като приятеля си — по-жилав, по-възрастен и по-зъл на вид мъж с бутилка между краката и татуировка на надарена русалка под лакътя. Стреснах се, щом забелязах замъглените им кървясали очи и долових уханието на марихуана.

По дяволите! Точно на такива ли трябваше да налетя?

— Ей, пънкарке, да те качим ли искаш? — провикна се надрусаният шофьор и намали силата на звука.

Приятелят му, със скапания вид на фен на „Ред Хот Чили Пепърс“, отпи от ликьора „Садърн Камфърт“ и се оригна.

— В кабината е малко тесничко, но ще ти направя място да седнеш — рече татуираният и обърса уста с русалката.

Не трябваше да бързам, укорих се и усетих как ледените иглички на страха се разходиха по гръбнака ми. Не биваше да стопирам, преди да съм стигнала до някое място с повече къщи, повече светлини.

— Не, отказах се, момчета — рекох и се отдалечих. — Ще си продължа пеша. Благодаря ви. Пък и гаджето ще ме настигне всеки момент.

Усетих как сърцето ми бие лудо в гърлото, когато пикапът включи на скорост. Но ми се прищя да ревна, като установих, че пълзи успоредно с мен.

— Честна дума. С най-голямо удоволствие ще те качим — провикна се шофьорът.

Внезапно пикапът се изстреля встрани и се извъртя на сто и осемдесет градуса точно пред мен.

— Хайде, стига си се правила на кучка, ами се качвай — захили ми се кльощавият и отвори вратата си. — Няма да те изнасилим. Обещаваме ти.

Глава 43

Пуснах сака, извърнах се и хукнах в обратната посока. Кльощавият гадняр се изсмя, а когато пикапът пак включи на скорост, нададе боен вик. Хвърлих поглед през рамо и видях, че ме преследват на заден ход.

Дали пък просто не искаха да ме уплашат? В такъв случай дяволски добре се справяха.

Вече се колебаех дали да не скоча в храсталака, че да се скрия, когато видях нов чифт фарове да се приближават по моста от юг. Изскочих на платното и панически размахах ръце. Колата намали ход и спря на три метра от мен. Беше тъмен на цвят мерцедес.

— Ей, добре ли си? — викна мъжът иззад волана. Имаше английски акцент. От задната седалка се разджавка лудо един Джак Ръсел териер.

Докато успея да му отвърна, пикапът вдигна пушилка и закова на заден ход пред луксозната лимузина. Отвътре изскочиха двамата голи до кръста младежи.

— Махай се, бе глупак. Да не искаш да те пратим в болница? — изсъска оня, злият, и размаха бутилката като боздуган.

Но вместо да се отдалечи с писък на гумите, както се боях, че ще стори, водачът на мерцедеса само се надвеси през прозореца и се засмя.

— О, не изпитвам ни най-малкото желание да ходя в болница — рече им с превзет, капризен шекспировски глас. — Но ако желаете, можем да си поиграем на „Чичо доктор“ отзад в пичовския ви пикал. Пу пръв да съм чичо доктор! Кой желае да го прегледам?

Осъзнах моментално, че е от многолюдната гей общност на Кий Уест.

Жилавият с татуировката подхвърли вещо бутилката във въздуха и се приближи към вратата му.

— Ще ти прегледаме само портфейлчето, педераст мръсен. Но първо ще ти начукам зъбките в гърленцето.

В този момент шофьорът на мерцедеса отвори вратата си, а на мен ми провисна ченето.

Чернокосият хубавец се оказа масивен, над метър и осемдесет на ръст, с гръден кош на бодибилдър и бицепси, които едва се вместваха в черната му ризка.

— Извинете ме за нетактичността, млади момко — каза и приближи оня уиндсърфист, кръстосал възлести ръце пред гръдния си кош с обиколка най-малко сто и трийсет сантиметра. — Но казвал ли ви е някой какви прекрасни очи притежавате? Чакайте да видя дали ще позная: вие сте зодия Стрелец, нали?

Двамата глупаци първо зяпнаха в англичанина гей с фигура на борец от Световната федерация по кеч, после се спогледаха с ужас в очите и хукнаха към пикапа си. Докато се отдалечаваха с мръсна газ, един от сърфовете се изсипа през задния капак право на шосето.

— Намекът е ясен. Двама са малко, трима са много — рече ми огромният англичанин, ухили се и ми намигна. — Цял живот все така ми върви.

Глава 44

— Сър Франк на вашите услуги, милейди — приближи се англичанинът и ми подаде десница. — А онова дребно гаменче в колата ми — и посочи териера — е моят верен оръженосец Рупърт. Надявам се, че онези двамата не бяха ваши приятели?

— Ни най-малко — отвърнах и поех огромната му длан. — Просто двама простаци, които предлагаха да ме качат. Много ви благодаря, че спряхте. Вие с Рупърт с това ли се занимавате — да спасявате девици в беда?

— Честно казано, бихме предпочели да спасим някой принц, но в конкретния случай, само този път, допускаме изключение. Качвайте се. Отивам само до Литъл Торч, но с удоволствие ще ви позволя да ме придружите.

— Първо ме спасявате, после ми предлагате да пътувам с вас! — възкликнах. — Ако не бях толкова прашна от пътя, щях да ви прегърна.

— Ако не бяхте толкова прашна от пътя, щях да ви позволя — засмя се отново Франк. — Всъщност имам една малка молба към вас. Боя се, че тази вечер с Рупърт попрекалихме с празненствата. А по този участък от пътя понякога дебнат полицаи и никак не ни се ще да ни хванат, че шофираме в нетрезво състояние. Вие, от друга страна, ми се струвате съвсем трезва. Бихте ли седнала зад волана?

Да седна зад волана ли? И то на мерцедес? Че как?!

— Няма проблем — отвърнах. — Стига Рупърт да не възразява.

Сър Франк се надвеси и се допита до кучето.

— Рупърт каза да сядате и да давате пълна газ.

Пуснах една усмивка на моя загорял от слънцето мускулест приятел и се настаних на шофьорското място.

Спасена от англичанин гей в ролята на Чаровния принц, рекох си. Само в Кий Уест може да ти се случи подобно нещо.

Интериорът на купето бе от естествено дърво, а седалките бяха тапицирани с висококачествена кожа, която ухаеше на скъп одеколон. И на камион с кокошки съм готова да се кача, помислих си и затворих вратата с тихо, солидно щракване като на банков трезор. Безспорно късметът ми най-после бе проработил.

Превключих лоста за скоростите и леко докоснах педала на газта. Колата изрева, изхвърли зад себе си струя пясък и се понесе по шосето като изтърван от клетката лъв.

— Малко по-полекичка, ако обичате? — подсказа ми Франк, извади от жабката плоско сребърно шише и отпи. — Боя се, че не чух името ви.

— Нина — изтърсих първото, което ми дойде наум.

— За здравето на прекрасната Нина! — вдигна тост той и пак отпи.

А пък аз се кефех на колата. До този момент не бях се качвала в мерцедес, камо ли да бях карала. Опивах се от лекотата, с която се управляваше, и най-вече от това как парапетът на шосето се размазваше покрай очите ми и от двете страни, а разстоянието между мен и Питър нарастваше все повече. Планът ми за бягство се развиваше далеч над очакванията ми.

— Пътуването на стоп по презморското шосе ми се струва доста опасна работа, Нина — каза Франк. — Я ми кажете, вие бягате ли от нещо, или бързате да стигнете някъде?

— Нито едното, нито другото — излъгах отново. — Дойдохме от Ню Джърси на почивка. С приятелките ми бяхме отседнали на остров Биг Пайн. И се изгубихме една друга по време на парти в Стария град.

— От Ню Джърси ли? — Франк огледа евтиния ми тоалет и направи невярваща гримаса. — Ами да, защо пък не, всъщност…

— Страхотна кола имате — реших да сменя темата.

Франк се изсмя и отмести падналия небрежно над окото му черен кичур. В тъмните му очи имаше нещо почти азиатско. А и зъбите му май бяха прекалено идеални. Дали пък не са с фасети? — зачудих се.

— Хм. Много странен коментар — каза. — Точно същите думи изрекох и аз преди час на собственика й, след като ме качи. Голям зор видях да натикам едрото копеле в багажника, ще знаете.

Моля? Това пък какво беше? — помислих си, но пуснах лек, неуверен смях.

Извърнах се да го огледам. Но той само отпи от шишето и продължи да гледа безмълвно напред. Единственият шум идваше от вятъра в мрака. След продължителна, неловка и напрегната пауза той най-после се изсмя на глас.

— Ду-ду-ду-ду. Ду-ду-ду-ду — изимитира темата от сериала „Зоната на здрача“, преди наново да избухне в смях. — Извинявайте. Не можах да се сдържа. Де да можехте да си видите физиономията. Научете се да усещате, когато ви занасят, красавице Нина. Макар автостопът наистина да е опасно нещо. Имахте късмет, че в мое лице попаднахте на добър човек. Ами ако някой откачен чекиджия ви беше сгащил там, сред онази пустош?

— Още веднъж… много съм ви благодарна — рекох, след като преглътнах.

Аз ли съм пренапрегната? — зачудих се. — Или нещата стават страшни с главоломна скорост?

Полагах всички усилия да не откъсвам поглед от пътя пред себе си, когато до мен нещо проблесна и се чу силно изщракване.

Франк издърпа моментната снимка от полароида, който изведнъж се озова в ръцете му, и взе да я размахва във въздуха.

Мамка му! Тоя сега и ще ме снима ли?

— Фотографията ми е нещо като хоби — обясни и взе да духа на кадъра. — И знаете ли кой ми е любимият американски израз? „Прави само снимки, оставяй само следи“ Виждате ми се шокирана. Нима едно хубаво момиче като вас не обича да го снимат?

В този миг в съзнанието ми изплува откъс от новинарския репортаж за Десантчика, който бях видяла в болницата. Дробовете ми спряха да работят и насмалко да изскоча от шосето.

За откраднатата кола и трупа в багажника може и да се беше пошегувал, но на мястото, от което бе отвлечена една от проститутките, бяха намерили фолиото от моментална снимка с полароид!

— Кажи „зеле“ — рече Франк и пак насочи фотоапарата.

Глава 45

— Притежавате хубава костна структура — каза Франк, докато карах, а той развяваше втората моментална снимка. — Един мой приятел се занимава с издирване на манекенки. Какво ще кажете, ако попроменим малко външността ви? Ефектът ще е направо невероятен. Ще ви направя няколко портрета на лицето. Но първо ще трябва да оправим ужасната ви прическа. Да не сте попаднали на някой сляп фризьор, когато я боядисвахте? В караваната ми ще можете да си вземете душ.

При думата „каравана“ гърлото ми съвсем се затвори, сякаш му бяха натикали парцал. Понеже и за Десантчика се предполагаше, че ползва каравана. И едва тогава забелязах ключодържателя, който висеше от таблото.

Не.

Затворих очи, а ръцете ми се разтрепериха върху кожения волан.

Орел върху черен щит. С достатъчно военни бях контактувала в Кий Уест, за да знам, че това е емблемата на въздушнодесантната дивизия. А „въздушнодесантна“ ще рече парашути и парашутни въжета. Но какво пък ще търси един англичанин в американската армия?

— Е, какво решавате? За портретите имам предвид. Да ги направя ли? — попита Франк, а на мен мигновено ми се изпариха всички молекули от слюнка в устата ми.

Видях пред себе си светлини. Червен неонов надпис в малка витрина. Крайпътен бар. Дадох газ.

— Имам нужда от тоалетна. Ще спра тук — рекох едва-едва.

— Няма смисъл — отвърна Франк. — Вече почти стигнахме до караваната ми. Има и тоалетна. Само след секунди ще сме там.

Не вдигах крак от газта, включих мигача.

— Наистина не мога да стискам повече.

— Добре — рече Франк и остави фотоапарата. — Както казвате вие, янкитата, „Щом си на зор, няма как“.

Може пък и да съм го преценила погрешно. Дали не избързвах с изводите си? Няма значение, рекох си. Така или иначе, нещата се развиваха по-гадно от очакванията ми.

Франк завинти капачката на плоското шише и го върна в жабката, а аз намалих и отбих в паркинга на заведението. Но когато той извади ръката си, държеше в нея къс черен пистолет. И натика дулото в едната ми ноздра.

— Всъщност я по-добре карай напред, мръснице — изрече неочаквано с нюйоркски акцент. Английското в речта му категорично се беше изгубило. Да не говорим, че и като гей беше престанал да говори. — Не спирай, да ти го…

Глава 46

Джак Ръсел териерът се разлая измежду двете седалки, а червените светлини на бара се заотдалечаваха от лявата ми страна.

— Това пък какво е? — успях да изпелтеча въпреки пълния ми шок.

— Това ли? Това е „Валтер П-99“ — каза Франк и размаха грозното оръжие пред очите ми. И капризните нотки се бяха изпарили. Гласът му бе станал по-плътен и леден.

— Ама защо?

Вече дишах на пресекулки. Взех да хипервентилирам. Не можех да повярвам, че всичко това се случва с мен. Сигурно съм заспала край пътя и сънувам. Поне такова чувство имах.

Иначе как пък точно това ме сполетя? Нали трябваше само да се преструвам на отвлечена?

А излизаше, че наистина ме отвличат!

— Знаеш ли кое най-много мразя? — попита ме той с глас като на Робърт де Ниро. — Сладуранчета като теб, дето си мислят, че само като раздрусат сладкото си дупенце, целият свят ще се юрне да им угажда. Ако аз бях жена, щях да се обеся в мига, в който навлезех в пубертета. Честна дума, пред Бога се кълна. Не мога да ти опиша колко си отвратителна.

Из дълбините на причинената ми от терора музикална фуга изплува споменът за нещо, което бях чела навремето, как жертвите трябвало да се помъчат да си придадат по-човешки вид. Понеже ако похитителят се убедял в човечността им, щяло да му е по-трудно да им навреди.

— Моля ти се, недей. Бременна съм. Пусни ме.

— Бременна ли? А бащата знае ли?

— Ти ли си онзи? — попитах в желанието си да отклоня вниманието му от себе си. — Онзи от вестниците? Който отвличал жени?

— Ти как мислиш? — въздъхна той.

— „Десантчика“. Ама че тъп прякор. Не можа ли поне един репортер да измисли нещо по-свястно? Ти как би се нарекъл?

В устата ми разцъфтя болка, след като той прекара с всичка сила дулото на пистолета по устните и зъбите ми.

— А ти що не млъкнеш, преди да съм натрошил фините ти скули, а?

Зави ми се свят. Асфалтът като че се надипли през предното стъкло. Стомахът ми се сви на най-стегнатия възел на света.

Само след миг осъзнах, че наистина ще повърна — от бисквитките, от преумората и от най-големия ужас, който бях преживявала през живота си. Съдържанието на стомаха ми се заплиска и завихри и взе да търси моментален излаз.

Наклоних се наляво, че да повърна през прозореца, когато ми щукна друга идея. Пък и какво повече имах да губя?

Извърнах се и се издрайфах с всичка сила в скута на Десантчика.

Той взе да вие от отвращение, а в това време аз се пресегнах импулсивно и откопчах предпазния му колан. Двигателят изпищя, като настъпих газта до тенекията и рязко извих волана надясно.

И въпреки че въздушната възглавница се наду, минаващият през рамото ми колан успя да прежули врата ми, когато се ударихме челно в един телеграфен стълб. Предният капак се сгъна на две и разби предното стъкло на парченца, преди инерцията да извърти колата нагоре и надясно. Ушите ми писнаха от най-силното стържене на пирони върху черна дъска в света, докато се пързаляхме покрай бетонния парапет.

А после се преметнахме назад през мантинелата и полетяхме надолу.

Глава 47

По време на свободното ни падане звездите блещукаха през предния, останал без стъкло отвор. В мига, в който се пльоснахме мощно във водата, главата ми се блъсна назад в облегалката. Все едно някой ме удари с бейзболна бухалка по тила.

Студената черна вода нахлу в колата с невероятна бързина. Много по-бързо, отколкото решението ми как да постъпя от тук нататък.

Напънах се да отворя вратата, но се оказа прекалено тежка, а вече бях до шията си във вода. Поех за последно въздух и водата ме заля напълно.

Нищо не виждах. При потапянето колата като че се въртеше странично, но в същото време и навирваше задница.

А аз, освен от паника бях обзета и от внезапна парализа. Мина ми през ум глупавият въпрос дали ще успея да намеря въздушен джоб. И дали да не се опитам пак да отворя вратата?

Установих, че страничното ми стъкло е свалено. Напънах се да се измъкна от там. Изключено. Бях заклещена. И едва тогава съобразих, че не съм си откачила предпазния колан.

Болка прониза десния ми лакът при опита ми да се откопчая. Джак Ръсел териерът ме хапеше под водата. Отблъснах го в тъмното и най-после успях да се освободя. Но докато излизах, песът захапа кубинката ми. Извърнах се и бръкнах зад себе си. Сграбчих каквато козина ми попадна под ръката и го повлякох със себе си.

Не мога да кажа кой от двама ни — кучето или аз — дишаше по-шумно, когато изскочихме на повърхността. Териерът пак се опита да ме ухапе, когато го затеглих за нашийника към мангровите дървета под бетонната естакада на останалото вляво от нас шосе.

— Престани! — изкрещях му. — Ха си ме ухапал още веднъж, ха съм те зарязала!

Той като че се вразуми най-после. Изскимтя в знак, че се предава, и ме остави да го тегля. Но с тия тежки кубинки едва успявах да държа и двама ни над водата.

Когато най-сетне краката ми опряха в дъно близо до брега, се извърнах да погледна мястото, където бяхме потънали. От Десантчика нямаше и следа. Дали е успял да се измъкне? Божичко, дано не е. Всичко стана толкова бързо. Аз май все още бях в шок.

Джак Ръсел териерът излая и ме последва по петите. Преджапах през водата към храсталака и пясъка в близост до пътя. Вървях и ругаех. Трудно щях да се изкатеря по тая стена с нейния обратен наклон. Горният край на мантинелата бе на около метър над главата ми.

Четири пъти отскачах от едно плаващо във водата дърво и най-накрая успях да се хвана. Но при този ъгъл беше невъзможно да се оттласна с крака. Висях на ръце от мантинелата, люлеех се напред-назад и напразно се мъчех да прехвърля отгоре й огромния си, обут в тежка обувка крак. В този момент чух плясък във водата зад себе си.

Божичко, дано е някоя морска костенурка, замолих се.

— Нина? Ето къде си била. Чакай ме — провикна се от водата Десантчика със странно спокоен глас.

Глава 48

— Нали се чудеше как съм? — продължи той да шляпа през водата. — Чакай да проверя. Счупена ключица, нарязано на ивици лице и едното око пълно със стъкла. Но иначе съм кукуряк.

Ревнах и заметнах крака си с пълна сила. Най-после успях да закача металната мантинела с прогизналото бомбе на кубинката. Но то се изплъзна, продължих да вися най-безпомощно, а шляпането зад гърба ми се усилваше. Изпищях и направих нов опит, много по-неуспешен. Ужасът ме беше сковал.

— Ръчичките ти се поумориха, а? — попита Десантчика, който вече не шляпаше, а си проправяше шумно път през шубрака зад мен. — Но даваш ли си сметка какво точно вършиш? Нима не знаеш, че да бягаш от местопроизшествие е престъпление?

Секунда още, и щеше да ме настигне. Ръцете ми обаче имаха силата на мокри спагети. Да се опитам още веднъж! Замахнах с крак. И пак не успях!

— Добър опит, Нина. Почти сполучлив — каза Десантчика току зад мен, докато кракът ми падаше.

Ритнах силно назад, наслуки. И усетих с удоволствие как тежката пета на кубинката го фрасна по лицето. Чух приглушен животински рев, при което той се свлече на колене и се хвана за носа.

С последни сили промених захвата и се набрах на мускули до мантинелата. Обгърнах я с дясната си ръка. Стори ми се, че скъсах коремен мускул, докато се претърколих отгоре й и се тръшнах на шосето.

При което току над мен изрева гръмовно приближаващ се камион.

Е, само това ми липсваше, успях да си помисля, както лежах по корем пред заслепяващите ме фарове на носещото се право към мен чудовище. Нямах сили за нищо, освен да гледам как стават все по-големи и да чуя как шофьорът наду клаксона. И накъсаното продължително метално стържене на блокирали спирачки.

Глава 49

Камионът закова на два метра от мен с оглушително пуфтене на пневматичните спирачки. Отдолу, почти изпод боботещия звяр, решетката на радиатора му ми се видя по-висока и от небостъргач. Имах чувството, че ми е спряло не само сърцето, но и всички основни мозъчни функции.

— Ти да не си луда, ма? — изкрещя някой. Погледнах нагоре. Далеч над мен, откъм страната на пътника, през прозореца се подаваше разяреното лице на руса жена на средна възраст.

Тя скочи на асфалта и грубо ме изправи на крака. А аз само стоях и се блещех насреща й. Беше от оня тип едри жени, които биха изглеждали зашеметяващо красиви, ако само бяха малко по-слаби. Сякаш това имаше някакво значение. На този етап вече страдах от посттравматичен стрес.

— Как може да си толкова глупава, бе момиче — раздруса ме тя. — Ами ако мъжът ми те беше прегазил? Какво ти е? Вир-вода си. Пияна ли си? Дрогирана ли си? Какво ти се е случило?

Успях само да погледна към бетонната стена, през която току-що някак се бях прехвърлила, после зяпнах жената с отворена уста. Къде отиде Десантчика? Дали няма всеки миг да изскочи? Или се е скрил? Или е побягнал?

— Не е в състояние да приказва, Майк — провикна се жената към шофьора. — Може и чужденка да е. Я се обади на полицията по радиото.

— Недейте — успях да промълвя най-после.

Идеше ми всичко да й разкажа, като как бях успяла да избягам от Десантчика, но се усетих, че не бива. Най-малко от всичко можех да си позволя да имам нещо общо с полицията. Дори и при сегашното ми положение все още имах, макар и минимален шанс да се изплъзна от Питър.

— Няма нужда — рекох. — Скарахме се с гаджето ми. Бяхме навлезли навътре в морето, а когато доплувах обратно до брега, той… ъъъ… ме беше зарязал. Снощи наистина му изневерих с братовчед му, ама чак пък… Остави ме без пукнат цент и тръгнах да се прибирам на автостоп, но, изглежда, съм задрямала.

— Задрямала ли? Ако ти стане навик да задрямваш по шосетата, някой ден ще се събудиш в гробищата, глупачке. Само луд човек може да тръгне на автостоп. Нямаше ли начин да се обадиш на семейството си?

— Мама изобщо не знае, че съм тук — рекох. — Моля ви, не се обаждайте в полицията. Направо ще ме изхвърли от къщи, ако научи.

— От къде си?

— От Бока Ратон — казах първото, което ми хрумна.

— Да се обаждам ли в крайна сметка на полицията, Мари Ан? — провикна се шофьорът от кабината.

Едрата жена впери ядосан поглед в очите ми.

— Няма смисъл — отвърна му след секунда. След което ми каза: — Ние сме за Маями. Това устройва ли те?

Ако под „устройва ли ме“ имаш предвид дали „ще ми спаси живота“, да, рекох си наум.

— Много ще съм ви благодарна — казах.

— Ами качвай се — завъртя глава жената, покатери се до кабината и ми махна с ръка да я последвам.

Шофьорът Майк беше плешив, с къдрава бяла брадичка а ла Хемингуей. Заварих го да диша тежко с опряна във волана глава. А бясното му лице беше по-бяло и от брадата му.

— Безкрайно съжалявам, господине — рекох му.

Но той само завъртя глава, а жена му захлопна вратата.

— Аз нали ти разправях, че по тоя маршрут, до островите, ни чакат интересни приключения, Майк? — подметна му тя. — Карай и си отваряй очите да няма и други заспали младежи по средата на това проклето шосе.

Камионът набираше скорост, а аз хвърлих поглед към морето. Покрай бетонната мантинела не се виждаше никой. Нищо не се движеше нито във водата, нито из шубраците. Десантчика сигурно се е скрил под моста, мина ми през ум. Като някой трол, рекох си, все още замаяна от паниката.

След минута, когато вече се движехме с нормална скорост, Мари Ан се пресегна назад към кушетката и ми подаде хавлиена кърпа. Увих се в нея, свих се до дясната врата и вперих поглед в прелитащите покрай нас звезди. Светлините на пътя се извиваха над тъмните води пред нас като точици, които детето трябва да съедини, че да се получи изображение.

Какво ли ще ми донесе следващата точка? — запитах се. Още несполуки несъмнено. Още ужаси. И още болка.

Сигурно над мен тегне някакво проклятие, рекох си. Където и да отида, все на смърт и на луди кошмари налитам. Дали пък не излъчвам някаква специална миризма, която ги привлича?

Не можех да проумея защо така се получава. Характерът ми ли беше виновен? Или вродената ми доверчивост?

Както минавахме с рев по плавния завой на шосето, мярнах далеч вдясно върху водата някаква светлинка, обозначаваща закотвен малък плавателен съд.

Или душата на Рамон Пеня, мина ми през ум, и натежалите ми до десет тона клепачи започнаха да падат. Душата на човека, когото сгазих, а после позволих на Питър да потопи в океана. От Рамон тръгна целият ми лош късмет, оттогава насам все някой ме преследва. Не само Питър имаше кръв по ръцете си.

Напълно заслужавам да ме преследват призраци, помислих си и най-после, слава богу, изпаднах в безсъзнание.