КЕЙТЛИН

— До час сме в Кралски чертог.

Кейтлин се извърна от перилото и се усмихна малко насила.

— Гребците ви се потрудиха добре, капитане. Всеки от тях ще получи по един сребърен елен в знак на моята благодарност.

Капитан Морео Тумитис я удостои със сдържан поклон.

— Прекалено щедра сте, лейди Старк. Честта да превозят една велика дама като вас е единствената и най-скъпа награда за тях.

— Но така или иначе ще приемат и среброто.

Морео се усмихна.

— Както кажете.

Говореше общата реч свободно, с едва доловим тирошки акцент. Казал й бе, че кръстосва Тясното море вече трийсет години, най-напред като гребец, след това като боцман и накрая — капитан на собствените си търговски галери. „Танцуващата пред бурята“ беше четвъртият му кораб и най-бързият — двумачтова галера с шестдесет гребла.

Определено беше най-бързият от наличните кораби в Белия залив, когато Кейтлин и сир Родрик Касел пристигнаха след лудото си препускане по течението на реката. Тирошците бяха пословични с алчността си и сир Родрик предлагаше да наемат някоя рибарска гемия от Три сестри, но Кейтлин настоя за галерата. И добре беше направила. Повечето време ветровете бяха насрещни и без греблата на галерата все още щяха да се влачат някъде около Пръстите, вместо да приключат пътуването си, плъзгайки се в залива на Кралски чертог.

„Толкова близо“ — помисли си тя. Под ленените превръзки пръстите й още пулсираха там, където я бе срязъл кинжалът. Кейтлин имаше чувството, че болката е бичът й — да не забравя. Не можеше да свие последните два пръста на лявата си ръка, а останалите никога вече нямаше да са здрави. Но и това бе твърде малка цена за живота на Бран.

Сир Родрик реши да се появи на палубата точно в този момент.

— Мой добри приятелю — размаза се Морео и погали раздвоената си зелена брада. Много си падаше по ярките цветове, в това число и на космите по лицето си. — Колко се радвам, че изглеждате по-добре.

— Да — съгласи се сир Родрик. — Вече ще станат почти два дни, откакто не съм искал да умра. Милейди — поклони се той на Кейтлин.

Наистина изглеждаше по-добре. Малко по-мършав, отколкото беше при тръгването им от Белия залив, но почти здрав. Силните ветрове в Захапката и неласкавото Тясно море не се бяха разбрали с него и той за малко щеше да падне през борда, когато един щурм ги заклещи неочаквано край Драконов камък, но беше успял някак да се хване здраво за едно въже и да се удържи, докато трима от екипажа на Морео го измъкнат и го отнесат долу под палубата.

— Капитанът току-що ми каза, че вече стигаме — каза тя.

Сир Родрик се усмихна кисело.

— Толкова скоро?

Изглеждаше непривично без големите си бели бакенбарди, някак смален и като че ли с десет години по-стар. Все пак на Захапката прояви благоразумието да се остави на бръснача на един от екипажа, след като бакенбардите му за трети път безнадеждно се оплескаха, докато се превиваше над перилото да изпразни съдържанието на стомаха си.

— Оставям ви да си обсъдите работите — каза капитан Морео, поклони се и с позволението им се оттегли.

Галерата се плъзгаше по водата като драконова муха, греблата й се вдигаха и спускаха в съвършен ритъм. Сир Родрик се надвеси над перилото и се загледа към точещия се бряг.

— Не се оказах от най-доблестните закрилници.

Кейтлин го докосна по ръката.

— Вече пристигаме, сир Родрик, живи и здрави. Всичко друго е без значение. — Ръката й опипа под наметалото с вдървени шарещи пръсти. Кинжалът си беше на хълбока й. Беше се уверила, че има нужда да го опипва от време на време, за да си вдъхне увереност. — Сега ни остава да се доберем до кралския оръжейник и да се молим, че може да му се вярва.

— Сир Ейрон Сантагар е суетен човек, но е честен. — Ръката на сир Родрик посегна да опипа бакенбардите и за пореден път установи, че ги няма. Изглеждаше притеснен. — Той може да познае оръжието, да, но… милейди, в момента, в който слезем на брега, се изправяме пред риск. И там несъмнено ще има много от кралския двор, които ще ви познаят.

Кейтлин сви устни и измърмори:

— Кутрето.

Лицето му изплува пред очите й. Момчешко лице, въпреки че вече не беше момче. Баща му беше умрял преди няколко години и сега той беше лорд Белиш, но все още го наричаха с прозвището „Кутрето“. Беше му го дал брат й Едмур, отдавна, при Речен пад. Скромните владения на семейството му се намираха на най-малкия от Пръстите, а и Петир си беше слаб и дребен за възрастта си.

Сир Родрик се окашля.

— Лорд Белиш веднъж, ах… — Мисълта му се отнесе колеблива, в търсене на по-учтиви думи.

Кейтлин прескочи деликатностите.

— Той беше повереник на баща ми. Отраснахме заедно в Речен пад. Гледах на него като на свой брат, но неговите чувства към мен бяха… повече от братски. Когато се обяви, че ще бъда венчана за Брандън Старк, Петир го предизвика за ръката ми. Беше лудост. Брандън двадесетгодишен, Петир — едва на петнадесет. Трябваше да моля Брандън да пощади живота на Петир. Остави го само с един белег. — Тя вдигна лице към водните пръски, сякаш поривистият вятър можеше да отвее спомените. — Писа ми в Речен пад след като Брандън бе убит, но изгорих писмото му, без да го прочета. Вече знаех, че Нед ще се ожени за мен вместо Брандън.

Пръстите на сир Родрик отново зашариха по несъществуващите бакенбарди.

— Кутрето сега е заседател в малкия съвет.

— Знаех си, че ще се издигне високо — каза Кейтлин. — Още като момче беше много умен, но едно е да си умен, а друго — да си мъдър. Чудя се какво ли са направили годините от него.

Високо над главите им наблюдателят подвикна от такелажа. Капитан Морео се изкатери тромаво на палубата, зараздава заповеди и екипажът кипна от трескава дейност, щом Кралски чертог изникна пред очите им с трите си високи хълма.

Кейтлин знаеше, че преди триста години тези височини били покрити с гори и край брега на Черна вода, там, където дълбоката и бърза река се влива в морето, обитавали само шепа рибари. Егон Завоевателя бе отплавал от Драконов камък. Точно тук армията му слязла на брега и на най-високия хълм той издигнал първия си примитивен редут от дърво и пръст.

Сега градът покриваше брега, докъдето стигаше поглед. Резиденции, паркове и зърнени силози, тухлени складове, дървени ханове и търговски дюкяни, кръчми, гробища и бордеи — всичко скупчено едно в друго. Чак оттук можеше да се чуе глъчта на рибното пазарище. Между сградите се виеха широки пътища, оградени с дървета, криви задни улички и задънени алеи, толкова тесни, че двама души не можеха да преминат по тях един до друг. Хълмът на Висения бе увенчан с Великата септа на Белор, с нейните седем кристални кули. От другата страна на града на хълма на Ренис стърчаха почернелите стени на „Драконовата яма“, чийто огромен купол бе рухнал, бронзовите й врати стояха залостени вече от цял век. Между двата хълма минаваше улицата на Сестрите — права като стрела. В далечината се издигаха градските стени, високи и яки.

Покрай водата се редяха стотици кейове, а в залива беше пълно с кораби. Рибарски гемии и речни лодки влизаха и излизаха, салове щъкаха напред-назад през Черна вода, търговски галери разтоварваха стоки от Браавос, от Пентос и от Лис. Кейтлин забеляза и пищно украсената ладия на кралицата, привързана до един тантурест китоловен кораб от пристана на Ибен, с черен от катрана корпус, а по-навътре в реката по стоянките си отдъхваха дузина стройни бойни кораби с позлатени корпуси и прибрани платна.

А над всичко това, навъсена от високия хълм на Егон, се издигаше Червената цитадела — седем огромни цилиндрични кули, увенчани с железни бойници, огромен и мрачен барбикан, сводести коридори и покрити мостове, казарми, зърнохранилища и подземия, масивни стени, натъпкани с гнезда за стрелци, всичко направено от светлочервен камък. Егон Завоевателя бе заповядал строителството й. Син му, Мегор Свирепия, я беше видял завършена. След това той отнел главите на всички каменоделци, зидари и дърводелци, вложили труда си в нея. Кълнял се, че само от кръвта на дракона ще знаят тайните на крепостта, построена от властелините на дракона.

Но сега знамената, които се вееха по бойниците й, бяха златни, а не черни и там, където някога триглавият дракон беше бълвал огъня си, сега стоеше на задните си крака коронованият елен на Дома Баратеон.

От пристанището излезе грациозен като лебед кораб от Летните острови с високи мачти и издути от вятъра огромни бели платна. „Танцуваща пред бурята“ се плъзна покрай него и се понесе право към брега.

— Милейди — каза сир Родрик. — Мислех си снощи, докато лежах в койката, как да постъпим най-добре. Вие не трябва да влизате в замъка. Аз ще отида вместо вас и ще ви доведа сир Ейрон на някое безопасно място.

Тя изгледа стария рицар, докато галерата се приближаваше към един от кейовете. Морео викаше нещо на вулгарния валириански на свободните градове.

— За вас ще бъде не по-малко рисковано, отколкото за мен.

Сир Родрик се усмихна.

— Не мисля. Преди малко си видях отражението във водата и едва се познах. Последната личност, която ме е виждала без бакенбарди, беше майка ми, но тя почина преди четиридесет години. Убеден съм, че за мен ще е съвсем безопасно, милейди.

Морео изрева команда. Шестдесетте гребла като едно се вдигнаха от водата, след това се завъртяха и гребнаха против течението. Галерата забави. Нов вик. Греблата се плъзнаха навътре в корпуса. Когато се чукнаха в кея, тирошките матроси наскачаха да привържат галерата. Морео дойде запъхтян и цял разцъфнал в усмивки.

— Кралски чертог, милейди, както заповядахте, и никой кораб досега не е пристигал толкова бързо и сигурно. Ще ви трябва ли помощ да отнесете вещите си до замъка?

— Няма да отсядаме в замъка. Сигурно ще можете да ни предложите някоя странноприемница. Някое по-чисто и удобно място, и да не е много далече от реката.

Тирошецът се почеса по двуострата си зелена брада.

— Ами то… Знам няколко заведения, които могат да задоволят потребностите ви. Но преди това, ако ми позволите тази дързост, трябва да уредим въпроса с втората част от плащането, както се уговорихме. И разбира се, допълнителното сребро, което бяхте така добра да обещаете. Шестдесет елена, доколкото помня.

— За гребците — напомни му Кейтлин.

— О, без съмнение — отвърна Морео. — Макар че може би ще трябва да им ги задържа, докато се върнат в Тирош. Заради жените и децата им. Ако им дадете среброто тук, ще го пропилеят на зарове или ще го изхарчат за една нощ удоволствия.

— Има и по-лоши начини да се харчат пари — вметна сир Родрик.

— Зимата иде.

— Човек трябва да избира сам — каза Кейтлин. — Те си спечелиха среброто. Как ще го харчат не е моя грижа.

— Ваша воля, милейди — отвърна Морео с поклон и широка усмивка.

Просто за да е сигурна, Кейтлин плати на гребците лично — по един сребърен елен на всеки и още по медник на двамата мъже, които отнесоха сандъците им до средата на хълма на Висения, до хана, който Морео им препоръча. Оказа се една стара съборетина на Улицата на змиорките. Собственичката му беше свадлива старица с неспокойно шарещи очи — изгледа ги подозрително и захапа предложената й от Кейтлин монета, за да се увери, че е истинска. Стаите й обаче бяха големи и проветриви, а Морео се закле, че готви най-вкусната рибена яхния в Седемте кралства. Най-хубавото беше, че не прояви никакъв интерес към имената им.

— Смятам, че ще е най-добре да стоите настрана от гостилницата — каза сир Родрик, след като се настаниха. — Дори в такъв бардак човек никога не знае кой може да го следи. — Беше с плетената си ризница, с кама и дълъг меч под тъмното наметало с качулка, която можеше да придърпа над главата си. — До вечерта ще се върна със сир Ейрон — обеща той. — Сега си отдъхнете, милейди.

Кейтлин наистина се чувстваше уморена. Пътуването им бе дълго и уморително, а и тя вече не беше млада. Прозорците й гледаха към улицата и отсрещните покриви, зад които се мяркаше руслото на Черна вода. Погледа как сир Родрик излезе и закрачи енергично по оживените улици, докато не се изгуби в тълпата, и реши да се възползва от съвета му. Постелята се оказа натъпкана със слама, а не с гъши пух, но тя заспа лесно.

Събуди я тропане по вратата.

Кейтлин се сепна и рязко седна в леглото. Зад прозореца покривите на Кралски чертог червенееха от светлината на гаснещото слънце. Спала беше повече, отколкото се канеше. Нечий юмрук отново потропа на вратата и нечий мъжки глас извика:

— Отворете, в името на краля.

— Момент — извика тя.

Стана и се загърна в наметалото. Кинжалът беше на нощната масичка. Стисна го, след което открехна дървената врата.

Мъжете, които нахлуха в стаята, носеха черните плетени ризници и златните плащове на градската стража. Като видя оръжието в ръката й, водачът им се усмихна и каза:

— Нямате нужда от това, милейди. Пратени сме да ви придружим до замъка.

— По чие нареждане?

Той й показа завързаното с лента пълномощно и дъхът на Кейтлин секна в гърлото й. Върху сивия восък личеше печат с фигурата на птица присмехулник.

— Петир — промълви тя. Толкова скоро. Нещо трябваше да се е случило на сир Родрик. Тя вдигна очи към водача на отряда. — Знаете ли коя съм аз?

— Не, милейди. Милорд Кутрето само ми нареди да ви заведем при него и да се държим вежливо с вас.

Кейтлин кимна.

— Можете да изчакате отвън, докато се облека.

Изми ръцете си в умивалника и ги подсуши с чистата ленена кърпа. Пръстите й бяха схванати, движеха се непохватно и тя с усилие облече бюстието и върза връзките на бозаво кафявото наметало на шията си. Как бе успял Кутрето да разбере, че е тук? Абсурдно беше сир Родрик да му е казал. Колкото и да беше стар, беше упорит и предан до смърт. Дали не бяха закъснели, дали Ланистърови не бяха пристигнали в Кралски чертог преди нея? Но ако беше така, то и Нед щеше да е с тях и, разбира се, щеше да дойде за нея. Как?…

И тогава се сети. „Морео“. Тирошецът знаеше кои са и къде са. Дано поне си бе получил добра цена за сведението.

Бяха довели за нея кон. Когато потеглиха, фенерите по улиците вече бяха запалени и яхнала коня, обкръжена от стражата със златните плащове, Кейтлин усещаше по себе си погледите на града. Стигнаха Червената цитадела, Желязната решетка беше спусната и масивните порти — залостени за през нощта, но прозорците на замъка блещукаха живи. Стражата остави конете извън крепостната стена и я придружи през тясната караулна врата, а след това — по безкрайното стълбище на една от кулите.

Той беше сам в стаята, седнал до тежка дървена маса, и пишеше. Щом я вкараха вътре, остави перото и я погледна.

— Кат.

— Защо си заповядал да ме доведат така?

Той стана и махна отривисто на стражите.

— Оставете ни сами. — Мъжете излязоха. — Надявам се, че се държаха вежливо с теб. Указанията ми бяха изрични. — Забеляза превръзките. — Ръцете ти…

Кейтлин пренебрегна подразбиращия се въпрос.

— Не съм свикнала да ме привикват като слугиня — заяви ледено тя. — Като момче ти все още имаше някакво понятие за изисканост.

— Явно съм ви ядосал, милейди. Нямах такова намерение.

Изглеждаше разкаян. Видът му съживи спомените на Кейтлин. Беше палаво момче, но след всяка поредна беля винаги изглеждаше разкаян; притежаваше дарбата да се разкайва. Годините явно не го бяха променили много. Петир беше дребно момче и бе пораснал в дребен мъж, с един-два пръста по-нисък от самата Кейтлин, слаб и пъргав, с резки черти на лицето, които тя помнеше добре, и със същите вечно усмихващи се сиво-зелени очи. Сега брадичката му се беше изострила и в косата му се мяркаха посивели косми, макар да беше само малко над тридесетте. Отиваха на сребърния присмехулник, стягащ наметалото му. Още като дете обичаше този свой сребърен знак.

— Как разбра, че съм в града? — попита го тя.

— Лорд Варис знае всичко — отвърна й с хитра усмивка Петир. Той скоро ще дойде, но исках първо да се видим насаме. Толкова отдавна беше, Кат. Колко години минаха?

Кейтлин пренебрегна фамилиарността му. Имаше да обсъдят по-важни неща.

— Значи кралският Паяк ме е открил.

Лицето на Кутрето се сгърчи.

— Гледай да не го наричаш така. Много е чувствителен. Предполагам защото е евнух. Нищо не може да се случи в този град, без Варис да го узнае. Понякога го научава преди да е станало. Доносниците му са навсякъде. Малките му „птиченца“, така ги нарича той. Едно от птиченцата му чуло за пристигането ти. За щастие, Варис дойде най-напред при мен.

— Защо при теб?

Той сви рамене.

— Защо не? Аз съм монетният надзорник и личен съветник на краля. Селми и лорд Ренли заминаха на север да посрещнат Робърт, а лорд Станис е на Драконов камък, така че тук останахме само майстер Пицел и моя милост. Аз бях най-подходящият избор. Бях добър приятел на сестра ти Лиза и Варис го знае.

— Знае ли Варис за…

— Лорд Варис знае всичко… освен защо си тук. — Той вдигна вежда. — Защо наистина си тук?

— На една жена е позволено да й домъчнее за съпруга й, и ако една майка изпита нужда да прегърне дъщерите си, кой ще й забрани?

Кутрето се засмя.

— О, всичко това звучи много добре, милейди, но моля ви, не очаквайте да ви повярвам. Познаваме се много добре. Какви бяха думите на Тъли?

Гърлото й пресъхна.

— „Семейство, дълг, чест“ — изреди ги тя притеснено. Наистина я познаваше добре.

— Семейство, дълг, чест — повтори той. — И всичко това ви задължава да си останете в Зимен хребет, там, където нашата Ръка ви е оставил. Не, милейди, трябва да се е случило нещо. Това ваше внезапно тръгване издава някаква спешност. Моля ви, позволете да ви помогна. Старите добри приятели никога няма да се подвоумят да си помогнат. — На вратата леко се почука. — Влез — извика Кутрето.

Мъжът, който прекрачи прага, беше възпълен, ухаещ на благовония, с напудрено лице и гола като яйце глава. Беше облечен в дреха, тъкана с нишки от предено злато, върху свободно падаща по туловището му риза от пурпурна коприна, и носеше островърхи пантофи от меко кадифе.

— Лейди Старк — възкликна той и взе ръката й в шепите си, — такава радост е да ви видя отново след толкова години. — Дланите му бяха меки и влажни, а дъхът му ухаеше на люляци. — О, горките ви ръчици. Изгорила ли сте се, скъпа милейди? Пръстите са толкова деликатни… Добричкият ни майстер Пицел приготвя един великолепен мехлем, да поръчам ли да донесе едно бурканче?

Кейтлин издърпа пръстите си от шепите му.

— Благодаря ви, милорд, но моят майстер Лувин вече се погрижи за раните ми.

Варис заклати глава.

— Така се наскърбих като чух за сина ви. И толкова млад. Жестоки са боговете понякога.

— С това сме съгласни, лорд Варис — отвърна тя.

Титлата беше само форма на учтивост, заради съветничеството му. Варис не беше лорд на нищо, освен на своята „паяжина“ — господар само на своите информатори. Евнухът разпери меките си ръце.

— И не само с това, надявам се, скъпа лейди. Безкрайно уважавам вашия съпруг, нашата нова Ръка, и знам, че и двамата обичаме крал Робърт.

— Да — принуди се да отговори тя. — Със сигурност.

— Никога един крал не е бил обичан толкова, колкото нашия Робърт — вметна с лек сарказъм Кутрето и се усмихна лукаво. — Поне според донесенията на лорд Варис.

— Добра ми лейди — каза с голяма загриженост Варис. — В свободните градове има хора с големи знахарски способности. Само една дума кажете, и ще повикам някого от тях за вашия скъп Бран.

— Майстер Лувин прави всичко, което може да се направи за Бран — увери го тя. Нямаше да говори за Бран. Не и тук, с тези мъже. Много малко разчиташе на Кутрето, а на Варис изобщо не вярваше. Нямаше да им позволи да видят мъката й. — Лорд Белиш ме уверява, че на вас трябва да благодаря, че ме доведоха тук.

Варис се изкикоти като момиченце.

— О, да. Предполагам, че съм виновен. Надявам се да ми простите, мила лейди. — Той се отпусна на един от столовете и прибра ръце в скута си. — Чудя се дали ще ви притесним много, ако ви помолим да ни покажете кинжала?

Кейтлин Старк зяпна стъписана евнуха. Наистина беше паяк. Вещер, ако не и по-лошо. Знаеше неща, които просто нямаше откъде да знае, освен ако…

— Какво сте направили на сир Родрик? — настоя тя.

Кутрето ги гледаше объркан.

— Извинете ме, но се чувствам като рицар, пристигнал на бойното поле без пиката си. За какъв кинжал става дума? Кой е този сир Родрик?

— Сир Родрик е оръжейникът на Зимен хребет — поясни Варис. — Уверявам ви, лейди Старк, нищичко не е правено на добрия рицар. Той самият дойде тук рано следобеда. Срещна се със сир Ейрон Сантагар в оръжейната и си поговорили за някакъв кинжал. Към залез двамата напуснаха замъка и се отправиха към онзи ужасен бордей, в който отседнахте. Още са там, пият в гостилницата и ви чакат да се върнете. Сир Родрик много се притесни, като разбра, че ви няма.

— Вие откъде знаете всичко това?

— Шепнат ми птиченцата — отвърна й усмихнат Варис. — Знам някои неща, мила лейди. Такова е естеството на службата ми — сви рамене той. — Вие все пак носите кинжала със себе си, нали?

Кейтлин го измъкна изпод наметалото си и го хвърли на масата пред него.

— Ето. Може би вашите птиченца ще ни пошепнат и името на човека, на когото принадлежи.

Варис вдигна ножа с доста преиграна деликатност и прокара палец по острието му. Бликна кръв, той писна и изтърва оръжието на масата.

— Внимавайте — каза му Кейтлин. — Остро е.

— Нищо не може да е толкова остро като валирианската стомана — каза Кутрето, а Варис засмука кървящия си палец и погледна Кейтлин намусено и с укор. Кутрето вдигна леко ножа в ръката си и опипа дръжката. Метна го във въздуха и го улови с другата си ръка.

— Какъв съвършен баланс. Искали сте да намерите собственика му, затова ли предприехте това пътуване? Не ви е трябвал сир Ейрон за това, милейди. Трябвало е да дойдете при мен.

— И ако бях дошла — каза тя, — какво щяхте да ми кажете?

— Щях да ви кажа, че в Кралски чертог има само един нож като този. — Той хвана острието между палеца и показалеца си, замахна и хвърли кинжала през стаята с добре приучено извъртане на китката. Ножът се заби дълбоко в дъбовата врата и затрепера. — Той е мой.

— Ваш?! Безсмислица. Петир не беше идвал с краля в Зимен хребет.

— До турнира на рождения ден на принц Джофри — каза той и прекоси стаята да измъкне кинжала от дървото. — Заложих в двубоя на сир Джайм, заедно с половината двор. — Игривата усмивка на Петир отново му придаде почти момчешки вид. — Когато Лорас Тирел го свали от коня, доста от нас пообедняха. Сир Джайм загуби сто златни дракона, кралицата — смарагдово колие, а аз загубих ножа си. Нейна милост, разбира се, си получи обратно смарагда, но печелившият прибра останалото.

— Кой? — настоя Кейтлин с пресъхнала от страх уста. Пръстите я заболяха от спомена за болката.

— Дяволчето — каза Кутрето, а лорд Варис я гледаше в лицето. — Тирион Ланистър.

Загрузка...