Игра на тронове

ДЕНЕРИС

Червена беше земята, мъртва и напукана, и нямаше добро дърво наблизо. Слугите, пратени за дърва и фураж, се върнаха с наръч изсъхнали стръкове, червен храст и чимове кафява трева. Взеха двете най-прави дървета, изсякоха клоните им, обелиха ги, разцепиха ги и ги подредиха на квадрат. Средата му напълниха със слама, сухи храсти, кора и купчини изсъхнала трева. Ракаро избра един жребец от малкото стадо, което им бяха оставили. Не можеше да се сравни с червения на хал Дрого, но малко бяха конете. В средата на квадрата Аго го угости с една смачкана ябълка и го свали с един удар на брадвата между очите.

С вързани ръце и крака Мирри Маз Дуур гледаше от прахта с безпокойство в черните си очи.

— Не е достатъчно да убиеш кон — рече тя на Дани. — Сама по себе си кръвта е нищо. Нямаш думите, за да направиш магия, нито мъдрост имаш да ги намериш. Да не мислиш, че кръвната магия е детска работа? Викаш ми майги, сякаш е проклятие, но то значи само мъдра. Дете си ти, невежа си по детски. Каквото и да си решила да направиш, няма да стане. Освободи ме от тези връзки, че да ти помогна.

— Омръзна ми дърдоренето на майги — каза Дани на Джого. Той изплющя с бича си и божията жена си замълча.

Над конския труп вдигнаха площадка от цепеници; стволове от по-малки дървета и клони от по-големи, най-дебелите и прави клони, които можаха да намерят. Дървото го редяха от изток на запад, от изгрев накъм залез. На площадката струпаха накуп най-ценните неща на хал Дрого: голямата му шатра, вапцаните му в ярки бои елеци, седла и такъми, бича, който баща му му беше дал, когато бе навлязъл в мъжеството си, аракха, с който бе посякъл хал Ого и сина му, и един грамаден лък от драконова кост. Аго щеше да добави и оръжията, които кръвните ездачи на Дрого бяха поднесли на Дани като брачни дарове, но тя му забрани.

— Тези са мои — рече тя, — и смятам да ги задържа.

Около ценностите на хала наслагаха още храсти и между тях пръснаха чимове трева.

Когато слънцето се издигна в зенита, при Дани дойде сир Джора Мормон и я дръпна настрана.

— Принцесо…

— Защо ме наричаш така? — сряза го Дани. — Моят брат Визерис беше твоят крал, нали?

— Беше, милейди.

— Визерис е мъртъв. Аз го наследих, последната кръв на рода Таргариен. Каквото е било негово, сега е мое.

— Моя… кралице — каза сир Джора и коленичи. — Мечът ми, който бе негов, сега е ваш, Денерис. И сърцето ми също, то никога не е принадлежало на вашия брат. Аз съм само един рицар и нищо друго не мога да предложа освен изгнанието си, но ви моля, изслушайте ме. Оставете хал Дрого да си отиде. Няма да сте сама. Обещавам ви, никой не ще ви отведе във Вее Дотрак, освен ако сама не го пожелаете. Не сте длъжна да се влеете в дош халеен. Ще видите тепърва всички невидяни досега чудеса на света, и ще пиете вината, които боговете решат да ни поднесат. Моля ви, халееси. Зная какво сте решили. Недейте. Недейте.

— Трябва — каза му Дани. И докосна лицето му, леко и тъжно. — Ти не разбираш.

— Разбирам че го обичахте — каза сир Джора с пресекнат от отчаяние глас. — И аз някога обичах своята дама, съпругата си, но все пак не умрях с нея. Вие сте моята кралица, мечът ми е ваш, но не ме молете да стоя настрана, докато се качвате на кладата на Дрого. Няма да гледам как горите.

— От това ли се боиш? — Дани го целуна по широкото чело. — Не съм чак такова дете, мили ми сир.

— Значи не се каните да умрете с него? Заклевате ли се, моя кралице?

— Кълна се — каза тя на Общата реч на Седемте кралства, които бяха нейни по право.

Третото ниво на площадката беше от сплетени клонки, не по-дебели от един пръст и покрити със сухи листа и вейки. Тях положиха от север на юг, от леда накъм огъня, и ги отрупаха с меки възглавници и постели от коприна. Слънцето бе започнало да се спуска на запад, когато привършиха. Дани привика дотраките около себе си. Останали бяха по-малко от стотина. С колко ли беше започнал Егон, зачуди се тя.

— Вие ще сте моят халазар — рече им тя. — Виждам робски лица. Освобождавам ви. Свалете си нашийниците. Вървете си, ако искате, никой няма да ви посегне. Ако останете, ще сме като братя и сестри, като съпруги и съпрузи. — Черните очи я гледаха напрегнато и безизразно. — Виждам децата, жените, набръчканите лица на старите. До вчера и аз бях дете. Днес съм жена. Утре ще съм старица. На всеки от вас казвам: дайте ми своите ръце и сърца, и винаги ще има място за вас. — Обърна се към тримата млади воини от своя хас. — Джого, на теб давам бича със сребърната дръжка, който ми беше брачен дар, и те наричам ко и моля за твоята клетва, че ще живееш и ще умреш като кръв от моята кръв, че ще яздиш редом до мен и ще пазиш живота ми.

Джого взе бича от ръцете й, но на лицето му се изписа объркване.

— Халееси — заговори той колебливо, — това не може. Ще се посрамя, ако стана кръвен ездач на жена.

— Аго — извика Дани, без да отвръща на словата на Джого. „Погледна ли назад, загивам.“ — На теб давам лъка от драконова кост, който ми беше брачен дар. — Беше двойно извит, лъскаво черен и изключително красив, по-висок от самата нея. — Наричам те ко и моля за твоята клетва, че ще живееш и ще умреш като кръв от моята кръв, че ще яздиш редом до мен и ще пазиш живота ми.

Аго прие лъка със сведени очи.

— Не мога да изрека тези думи. Само мъж може да води халазар и да нарече някого ко.

— Ракаро — каза Дани, обръщайки гръб на отказа, — ти ще имаш големия аракх, който ми беше брачен дар, с позлатената дръжка и острие. И теб също наричам ко и моля за твоята клетва, че ще живееш и ще умреш като кръв от моята кръв, че ще яздиш редом до мен и ще пазиш живота ми.

— Ти си халееси — каза Ракаро, докато взимаше аракха. — Ще яздя до рамото ти до Вее Дотрак под Майката на планините и ще пазя живота ти, докато си заемеш мястото при стариците на дош халеен. Повече не мога да обещая.

Тя кимна много спокойно, сякаш не бе чула отговора, и се обърна към последния от своите защитници.

— Сир Джора Мормон — каза тя. — Първият и най-великият от моите рицари, нямам брачен дар, който да ти дам, но ти се кълна, един ден ще получиш от ръцете ми дълъг меч, какъвто никой друг по света не е виждал, от дракон изкован и от валирианска стомана направен. И теб също бих помолила за клетва.

— Имате я, моя кралице — каза сир Джора, коленичи и положи меча си пред нозете й. — Кълна се да ви служа, да ви се покорявам и да умра за вас, ако потрябва.

— Каквото и да стане?

— Каквото и да стане.

— Ще държа на тази твоя клетва. Моля се да не съжалиш никога, че си я дал. — Дани го подкани да се изправи. Изпъна се на пръсти да стигне устните му, нежно целуна рицаря и каза: — Ти си първият от моята кралска гвардия.

Усещаше погледите на своя халазар, когато влезе в шатрата. Дотраките мърмореха и я поглеждаха накриво. Мислеха я за полудяла. Може би бяха прави. Скоро щеше да го разбере. „Погледна ли назад, загивам.“

Когато Ирри й помогна да влезе в бронзовия казан, водата се оказа непоносимо гореща, но Дани нито трепна, нито извика. Обичаше горещината. Тя я пречистваше. Джикуи беше сипала във водата от благовонията, които бе намерила на пазара във Вее Дотрак; парата се вдигаше, влажна и уханна. Дорея изми косата й и я реса дълго, докато се разплетат сплъстените възли. Ирри изтърка гърба й. Дани затвори очи и се остави мирисът и топлината да я обгърнат. Усещаше как топлината се просмуква през незарасналата плът между бедрата й. Потръпна, когато проникна в нея, и после болката й сякаш се стопи. И тя се понесе.

Когато се почувства съвсем пречистена, слугините й й помогнаха да излезе от банята. Ирри и Джикуи я подсушиха, докато Дорея вчесваше с четка косата й, докато тя не се посипа като река от течно сребро по гърба й. Намазаха я с цветни масла и канела, по малко на всяка китка, зад ушите, по връхчетата на натежалите й от мляко гърди. Последната капка беше мястото на насладата, между бедрата. Пръстът на Ирри бе лек и прохладен като любовна целувка, когато се плъзна между устните.

След това Дани ги отпрати, за да може да подготви хал Дрого за последната му езда към нощните земи. Грижливо изми тялото му, вчеса и помаза косата му, пръстите й за последен път полазиха през нея, усетиха тежестта й, спомни си как за първи път я докосна, в нощта на брачната им езда. Косата му никога не беше рязана. Колко мъже на този свят можеха да умрат, без косата им да е рязана? Зарови лицето си в нея и вдиша тежкия аромат на маслата. Миришеше й на трева и на топла пръст, миришеше на пушек и на мъжко семе, и на коне. Миришеше на Дрого. „Прости ми, слънце на живота ми. Прости ми за всичко, което направих, и за онова, което трябва да направя. Платих цената, звезда моя, но много висока беше, много висока…“

Дани сплете косата му и вдяна сребърните халки на мустаците му, и едно по едно окачи звънчетата по плитката. Толкова много звънчета, златни, сребърни, бронзови. Звънчета, за да чуват враговете му, когато идва, и да ги смазва страхът. Облече го в терлици от конски косъм и високи ботуши, закопча му на кръста колан, натежал от златни и сребърни медальони. На нашарените му от белези гърди му облече пъстрия елек, стария и избледнял, който Дрого си обичаше най-много. А за себе си избра широки панталони от пясъчна коприна, пантофи с връзки до средата на прасците и елек като на Дрого.

Слънцето вече гаснеше, когато ги повика да отнесат тялото му на кладата. Дотраките гледаха смълчани, докато Джого и Аго го изнасяха от шатрата. Дани тръгна след тях. Положиха го върху възглавници и коприни, с главата му към Майката на планините, далече на североизток.

— Масло — заповяда тя и те донесоха стомните и ги изляха върху кладата, за да подгизнат коприните и храстите, и вързопите със суха трева, чак докато маслото не потече под дървените трупи и въздухът не се изпълни с тежката миризма. — Донесете яйцата ми — заповяда Дани на слугините си. Нещо в гласа й ги накара да затичат.

Сир Джора я хвана за ръката.

— Моя кралице, Дрого няма да има нужда от драконови яйца в нощните земи. По-добре да ги продадем в Асшаи. Само с едно можем да купим кораб, който да ни върне до Свободните градове. Ако продадете и трите, ще сте богата жена до края на дните си.

— Не са ми дадени за продаване — каза му Дани.

Сама се изкачи на кладата, за да постави яйцата около своето слънце и звезди. Черното до сърцето му, под мишницата. Зеленото до главата му, загърнато с неговата плитка. Жълтозлатото — долу между краката му. Когато го целуна за последен път, Дани вкуси сладостта на маслото по устните му.

Щом слезе от кладата, забеляза, че Мирри Маз Дуур я гледа втренчено.

— Ти си луда — изхриптя божията жена.

— Толкова ли е далече от безумието до мъдростта? — попита Дани. — Сир Джора, вземи тази майги и я завържи на кладата.

— Не… кралице, не, чуйте ме…

— Направи каквото ти казах. — Той се поколеба още малко и гневът й избликна. — Закле се да ми се покоряваш, каквото и да става. Ракаро, помогни му.

Божията жена не извика, докато я влачеха към кладата на хал Дрого и я завързваха до съкровищата му. Дани сама изля масло над главата й.

— Благодаря ти, Мирри Маз Дуур — каза й, — за всичките уроци, които ми даде.

— Няма да чуеш писъците ми — отвърна Мирри, докато маслото капеше от косата й и мокреше дрехите й.

— Ще ги чуя — каза Дани, — но не писъците ти искам, а само живота ти. Помня добре какво ми каза. Само смърт може да заплати живот.

Мирри Маз Дуур отвори уста, но не изрече нищо. Докато отстъпваше, Дани видя, че презрението в плоските черни очи на майги се замени с нещо, което наподобяваше страх. Повече нямаше какво да се прави, освен да се гледа слънцето и да се чака първата звезда.

Когато умре един господар на конете, посичат с него любимия му кон, та да може гордо да го яхне и да препусне към земите на нощта. Телата ги изгарят под открито небе и халът се вдига на своя страховит жребец, за да заеме мястото си сред звездите. Колкото по-буйно е горял мъжът приживе, толкова по-ярка ще е звездата му в тъмното.

Джого я забеляза пръв.

— Ето там — промълви той. Дани погледна и я видя, ниско на изток. Първата изгряла звезда беше пламтяща червена комета. Кървавочервена, огненочервена, опашката на дракон. За по-явен знак не можеше и да се моли. Дани взе факлата от ръката на Аго и я заби в цепениците. Маслото мигом пое пламъка, а храстите и сухата трева веднага след него. Пламъчетата полазиха по дървото като пъргави червени мишлета, плъзнаха се по маслото и заскачаха от кора на клон или лист. Надигна се зной и лъхна в лицето й, мек и внезапен като любовен дъх, но само след секунди стана непоносим. Дани отстъпи крачка назад. Дървото запращя все по-силно. Мирри Маз Дуур запя с пронизителен, виещ глас. Пламъците се завихриха и загърчиха, затичаха се в бясната си надпревара нагоре по дървената платформа. Дани се заслуша в пращенето на цепениците. Пламъците забушуваха около Мирри Маз Дуур. Песента й се извиси още по-пронизително… след това тя простена, и отново, и още веднъж, а песента й се превърна в късащ ушите вой, все по-тънък и пълен с нечовешка болка.

А после пламъците стигнаха до нейния Дрого и го обкръжиха. Пламнаха дрехите му и само след миг хал бе пременен в дипли развята оранжева коприна и струйки къдрещ се сив дим, сив и мазен. Устните на Дани се отвориха и тя усети, че дъхът й е секнал. Част от нея изпита неудържимото желание да отиде при него, както се боеше сир Джора, да се втурне в пламъците, за да го помоли за прошка, да я вземе и обладае за сетен път, докато огънят топи плътта по костите, докато двамата станат едно, завинаги.

Долови миризмата на горяща плът, не по-различна от тази на конската плът, печаща се върху лагерен огън. Кладата беснееше в сгъстяващия се вечерен сумрак като някой огромен звяр, поглъщаше все по-слабите писъци на Мирри Маз Дуур и пращаше нагоре дълги огнени езици да ближат корема на нощта. И докато димът се сгъстяваше, дотраките отстъпваха назад задавени. Грамадни огнени съсиреци разгръщаха знамената си под напора на този адски вятър, а цепениците съскаха и пращяха, вдигаха се над пушека блестящите нажежени въглени, за да се разнесат в тъмното като безброен рояк новородени светулки. Биеше зноят във въздуха с огромни червени криле и отблъскваше дотраките назад и все по-назад, отблъскваше дори Мормон, но Дани стоеше на място. Тя носеше в себе си кръвта на дракона и огънят беше в нея.

Усетила бе истината много отдавна. Пламъците се вихреха пред нея като жени, подхванали танца в нощта на венчавката й. Виеха се и пееха, и въртяха своите жълти, оранжеви и пурпурни воали, страховита гледка, ала красива, така красива и жива с топлината си. Дани разтвори ръцете си към тях и кожата й се зачерви и засия. „И това е венчавка“, каза си тя. Мирри Маз Дуур беше млъкнала. Божията жена я мислеше за дете, но децата порастват. Децата се научават. Нова стъпка и Дани усети нажежения пясък под петите си, въпреки сандалите. Пот потече по бедрата и между гърдите й, ручейчета набраздиха бузите й на мястото на доскорошните сълзи. Сир Джора крещеше зад нея, но той беше вече без значение, важен бе само огънят. Пламъците бяха толкова красиви, най-красивото нещо, което бе виждала, всеки от тях — чародей, облечен в жълт, оранжев или пурпурен халат, вихреха дългите си наметала от сив дим. И видя тя огнелъвове и огромни жълти влечуги, и коне еднорози, сътворени от бледосин пламък; видя риби и лисици, и чудовища, вълци и ярки птици, и обсипани с цвят дървета, всяко едно — по-красиво от предното. Видя един кон, огромен сив жребец, нарисуван с дим, а веещата му се грива бе ореол от сини пламъци. „Да, любов моя, слънце мое и звезди. Да, сега се качи, сега яхни и препусни.“

Елекът й запуши, затова Дани го свали и го хвърли на земята. Вапцаната кожа лумна, а тя пристъпи още по-близо към огъня, с оголени гърди, и от червените издути цицки потече мляко. „Сега — помисли тя, — сега“, и за миг зърна хал Дрого пред себе си, как се метна на жребеца си от дим и изплющя с огнения бич в ръката си. Усмихна се и бичът като змия се изви и просъска по кладата.

А тя чу пукот като от поломен камък. Платформата от дърво и храсти, и трева, започна да се накланя и да се срива. Парчета горящо дърво се плъзнаха към нея и я обсипа дъжд от пепел и въглени. И още нещо се срина надолу, заподскача и се затъркаля, и се спря в нозете й: къс огънат камък, светъл и нашарен със златни нишки, счупен и димящ. Ревът на огъня изпълваше света, но смътно някъде през огнения водопад Дани чу писъка на жени и детския вик на почуда.

„Само смърт може да заплати живот.“

Последва втори пукот, силен и рязък като небесен гръм, пушекът се размърда и се завихри наоколо й, наклони се кладата и цепениците загърмяха, щом пламъкът докосна сърцевината им. Тя чу цвиленето на подплашени коне и гласовете на дотраките се извисиха във викове на страх и ужас, чу и сир Джора, който крещеше името й и проклинаше.

„Не“, искаше й се да му извика. „Не, добри мой рицарю, за мен не се бой. Огънят е мой. Аз съм Денерис, Родената в буря, дъщеря съм на дракони, невяста съм на дракони, майка съм на дракони, не виждаш ли? Не ВИЖДАШ ли?“ А кладата блъвна пламък и дим на тридесет стъпки високо в небето, след което се срина и се изсипа около нея. Без да се бои, Дани пристъпи напред в огнената буря да повика децата си.

Третият пукот беше силен и рязък като свършека на света.

Когато огънят най-сетне замря и земята се охлади достатъчно, за да може да се стъпва по нея, сир Джора Мормон я намери сред пепелищата, обкръжена от почернели цепеници, гаснеща жар и изгорели кости на мъж, на жена и на жребец. Беше гола, покрита със сажди, дрехите й се бяха превърнали в пепел, красивата й коса бе изгоряла и окапала… но тя самата бе непокътната.

Жълтозлатият дракон сучеше от лявата й гърда, зелено-бронзовият — от дясната. Тях двата ги държеше в ръце. Черно-пурпурният звяр се беше наместил на раменете й, а дългият му змиевиден врат бе увит под брадичката й. Когато видя Джора, съществото вдигна глава и го погледна с очи, червени като въглени.

Онемял, рицарят падна на колене. Зад него пристъпиха мъжете на нейния хас. Джого пръв положи своя аракх пред нозете й.

— Кръв на моята кръв — промълви той и зарови лицето си в димящата още земя.

— Кръв на моята кръв — чу тя ехото на Аго.

— Кръв на моята кръв — извика Ракаро.

А след това дойдоха слугините й, после останалите, всички дотраки, мъже, жени и деца, и Дани трябваше само да се вгледа в очите им, за да разбере, че вече са нейни, днес, утре и завинаги, нейни както бяха преди на Дрого.

Когато Денерис Таргариен се изправи, черният изсъска и от устата и ноздрите му изригна бял дим. Другите два се отдръпнаха от гърдите й да добавят гласовете си към призива му, разгърнаха прозрачни криле и заплющяха с тях във въздуха, и за пръв път от стотици години нощта оживя с музиката на драконите.