Иродиада

Сразена и с крило ужасно, в сълзи цяло,

спи в езерото — глъб на тъмно огледало,

простор, до кръв бичуван от голите злата —

Зората с хералдични пера, но излетя

към кулата ни, в дим от жертвоприношения,

към гроба, птицата обрекъл на гонения,

прищявка в самотата на изгрев чернопер…

Ах, сред страна порочна и тъжна — замък чер!

Ни плисък! Мрачната вода мълчи, гнети я,

че не трептят пера, ни лебед скланя шия —

незабравим; водата оглежда пустота:

там своя гаснещ факел захвърли есента.

И лебедът, съзрял сред храма на мъглата

или сред пуха бял как гмурка се главата,

покрусен от брилянта на някаква звезда,

но някогашна, вече с помръкваща следа.

Престъпност! Клада! И Зора предишна! Страстен

небесен пурпур! Вир от пурпур съпричастен!

И — целият разтворен — прозорец сред кръвта.

Единствената стая, обрамчена с неща

на войнствения век, златарство потъмняло,

на стари снегове изпъстрено начало,

килими със седефен отблясък — в мрачина,

ненужни дипли, скрили в саван очите на

сибили с ноктите на стари Чародейки.

Една от тях с цвета, с разцъфналите вейки

по мойта роба, бяла от слоновата кост

там, в свода птичи, с черно сребро изпъстрен, гост

пристигнал с полет е, тих призрак в цвят облечен —

дъх, който грабва ни, о рози! Дъх далечен,

далеч от ложе в мрака на загасена свещ,

дъх на студено злато над чантичка, горещ

гъст кичур от цветя коварни под луната

(все още восъкът дъхтящ суши цветята),

които тъжни жалби и немощни стебла

топят в самотна чаша, препълнена с тегла.

Зората пак влече крила, в сълзи облени!

Магични сенки с чар на символични сцени!

Гласът, политнал сякаш от древни векове,

не е ли моят, който заклина и зове?

И още, в диплите ни жълти — в мисълта ни —

провлякла се като звезда в мъгли тамянни

над куп от святи чаши, изтлели в здрача блед

през стари дупки, с гънки, втвърдени като лед,

пробити с тръпките на чистите дантели

на дивния покров, разхвърлял дипли бели,

без вяра, че ще литне, забуленият зрак

се вдига: (о, далечност с молби и жалби в мрак!),

забуленият зрак на някой накит странен,

на чезнещия глас, без спътник, неподканен,

дали за сетен блясък ще звънне в злато сам,

той, пригласът — все още — на умоляващ псалм

в часа на мрачен, лют двубой и на агония!

И силен в сенките на мрака, в монотонния

покой, той в свойта древност се връща уморен,

зловещ, еднообразен и вече победен —

като запуснат вир, потънал в блатна леща.

Възпява често тя, несвързано — зловеща

поличба! —

В скъпо ложе с разлистени платна —

не нар на монахиня с излишна здравина!

Кой сън сред диплите им не е бил скрижали,

пустинно моаре, гроб с плочи натежали,

ухание на къдри заспали? О, дете

безстрастно, нека твойта наслада да расте

в зори със зъзнещи цветя, разходки, скука,

щом слезе вечер зла и нарове разпука!

И месецът — самотен на циферблата в чер

часовник — под товара нелек на Луцифер

ранява винаги, о, вечно, бъднината,

с гласа в клепсидрата, на капещ плач излята,

безпомощно тя скита и в сянката — незрим —

до нея стъпва ангел, безплътен като дим!

Не знае той това, той — царят, който плаща —

как съхне гърлото от жаждата пламтяща,

баща, о, той не знае и ледника, изгрял

зловещо по телата, облечени в метал,

когато той над куп от мъртъвци, камара,

сред мирис на смола възправя — над кошмара! —

тръбите среброзрачни на старите ели!

Той от страни далечни ще дойде ли? Или

е рано? Всичко е поличба, сън злокобен!

Между витражите се вдига нокът злобен

със спомена за тези тръби — и свод зловещ

пламти, от завист пръстът топи се като свещ.

И скоро с пурпура на тъжен здрач — о, здрач е! —

ще нарани плътта от восък, който плаче!

О, не на здрач! По-скоро — на слънцето в зори:

последен ден, пристигнал света да изгори,

сред скръб зарите си — щом всичко е замряло —

надига времето пророческо, обляло

в сълзи детето — пленник на чистото сърце,

тъй както лебед крие сред своя пух лице,

тъй както лебед стар през своя пух се вглежда —

пролука вечна — там поне в една надежда

да зърне диаманти, невиждани зари:

звезда умряла вече и спряла да зари.