Иродиада

Слънцето с неземна слава

слави отдиха и с лава

гаснещият вече ден

е нажежен

чувствам сякаш по гръбнака

плъзват сенките на мрака

тръпки в унисон с една

студенина

и главата ми изскача

съгледвач самотен в здрача

сред тържествената нощ

с политнал нож

както разрив тя веднага

стъпква го и края слага

на раздора стар с плътта

но в самота

от смирение опита

да упорства да опита

с поглед чист да полети

към висоти

все натам където зима

вечна над света въззима

глетчери от белота

и самота

но в кръщението бяло

озарено от начало

чисто с поздрав съкровен

се взира в мен