Истински пари

Глава 7

Слънчевите лъчи проникваха през прозореца на банковата трапезария и осветяваха сцена на пълно блаженство.

— Трябва да продаваш билети — каза Прелест Дивна, замечтано подпряла брадичка на дланите си. — Или да го патентоваш като Представлението, което лекува депресия.

— Да, няма как да останеше в лошо настроение докато го гледаш — съгласи се Влаго.

— Мисля, че се дължи на ентусиазма, с който се опитва да си обърне устата наопаки — продължи Прелест Дивна.

Г-н Каприз шумно преглътна последното парче дъвчащ карамел. След това обърна купата на главата си, в случай че е останало още някое парченце. Никога нищо не откриваше, но Г-н Каприз не беше куче, което ще се предаде пред законите на логиката.

— Значи така… — зае се да обобщи Прелест Дивна. — Някаква побъркана старица — добре, изключително проницателна побъркана старица — е умряла и ти е завещала кучето си, което пък носи тази банка, закачена за каишката си; ти разправяш на всички, че златото не струва дори колкото торба картофи, а освен това си измъкнал осъден престъпник от затвора, при това от сектора на Смъртниците, и в момента той е в мазето, където ти рисува „банкноти“; вбесил си най-проклетото семейство в града, но хората се редят на опашка да си влагат парите в банката, понеже ти ги разсмиваш… пропуснах ли нещо?

— Мисля, че секретарката ми, ъъ, ми прави мили очи. Така де, наричам я секретарка, но тя в общи линии се самоназначи.

Някои годеници биха избухнали в сълзи и биха се развикали при тези думи. Прелест Дивна избухна в смях.

— Тя е голем — довърши Влаго.

Смехът секна.

— Това не е възможно. Те не изпитват такива емоции. Както и да е, защо някой голем би решил, че е женски? Не се е случвало досега.

— Да, убеден съм, че еманципацията не е особено разпространена сред големите. Но, докато сме на темата, защо голем би решил че е от мъжки пол? А тя ми пърха с мигли… или поне мисля, че това се опитва да прави. Касиерките в пощата са виновни за всичко. Виж, не се шегувам. Проблемът е, че същото се отнася и за нея.

— Ще си поговоря с него… или, щом казваш, с нея.

— Добре. Има още нещо — появи се един човек…

Еймсбъри подаде глава през вратата. Той беше влюбен.

— Дали госпожицата ще желае още малко задушени обрезки? — попита той, като извиваше вежди, сякаш да им внуши, че малцина имат удоволствието да споделят тайната на добрите задушени обрезки.10

— Останали са още? — попита Прелест Дивна и погледна надолу към чинията си. Дори Г-н Каприз не би могъл да я оближе по-добре, а тя вече я беше облизала два пъти.

— Имаш ли идея какво изобщо представляват? — попита Влаго, който отново се беше задоволил с омлет, приготвен от Пеги.

— А ти?

— Не!

— Нито пък аз. Но баба ми ги готвеше редовно и с тях са свързани някои от най-щастливите ми детски спомени, така че не ми ги разваляй, моля. — Прелест Дивна се усмихна на очарования готвач. — Благодаря, Еймсбъри, може би още съвсем мъничко. И дали може само да отбележа, че вкусът ще бъде отлично допълнен, ако добавите само една идея чес…

— Вие не се храните, г-н Непреклон — каза Козмо. — Защо не си вземете от фазана?

Главният касиер се огледа нервно. Не се чувстваше комфортно в тази разточителна къща, натъпкана с предмети на изкуството и прислужници.

— Аз… аз искам да е съвсем ясно, че моята лоялност към банката е…

— … извън всяко съмнение, г-н Непреклон, разбира се — Козмо побутна един сребърен поднос към него. — Моля, хапнете нещо, след като сте си направил труда да дойдете до тук.

— Но вие самият почти не се храните, г-н Козмо. Само хляб и вода!

— Намирам, че такава диета ми помага да мисля. Така, какво все пак искахте да ми…

— Те всички го харесват, г-н Козмо! Той просто говори на хората и те го харесват! И наистина е решил да премахне златото. Помислете само, сър! Къде тогава ще намерим реална стойност? Той казва, че градът бил най-важен, но това означава да бъдем оставени на милостта на политиците! Мисля, че нещо ни баламосва!

— Малко бренди ще ви се отрази добре, струва ми се — отбеляза Козмо. — И освен това съм съгласен с вас — думите ви са чисто злато, но какво смятате, че трябва да се направи в такъв случай?

Непреклон се поколеба. Той не харесваше семейство Охол. Те се бяха вкопчили в банката като паразити, но поне не се опиваха да променят правилата и умееха да ценят златото. И не бяха несериозни.

Определението на Чистонрав Непреклон за „несериозно“ можеше да се стори на някого доста обширно. Смехът, разбира се, беше несериозен. Театрите, поезията, музиката бяха несериозни. Дрехите с цвят различен от сиво, черно или поне естествения цвят на вълната, бяха несериозни. Изображенията на несъществуващи обекти бяха несериозни (изображенията на съществуващи обекти бяха ненужни). Битието, само по себе си, беше несериозно и човек можеше да преодолее този недостатък, само ако се посвети на идеята с цялото си същество.

Мисионерите, проповядващи най-стриктните религии, биха открили у Чистонрав Непреклон най-ревностен последовател, стига разбира се, религиите да не бяха толкова несериозни.

Числата не бяха несериозни. Числата осигуряваха порядък. Златото също не беше несериозно. Семейство Охол вярваше в сметките и в златото. Г-н Мустак се отнасяше с числата сякаш бяха играчки и твърдеше, че златото е просто малко по-лъскаво олово. Това беше повече от несериозно, това беше неподобаващо поведение — напаст, която Непреклон се беше борил да изтръгне през целия си живот.

Трябваше да се отърват от него. Години наред Непреклон беше потискал естествените си недостатъци, за да си пробие път нагоре в банковата йерархия и не можеше да приеме, че всичките му усилия са били, за да види как тази… личност прави банката за смях! Не!

— Онзи човек отново се появи днес — каза той. — Беше много странен. Изглежда познаваше г-н Мустак, но го нарече Албърт Блещук. Говореше му сякаш двамата са стари познати и мисля, че на г-н Мустак това не му хареса. Името му е Гепи или поне г-н Мустак така го нарече. Носеше стари, съвсем износени дрехи. Представи се за проповедник, но на мен не ми заприлича на свят човек.

— И затова ли ти се стори странен?

— Не, г-н Козмо…

— Наричайте ме просто Козмо, Чистолюб. Няма нужда от такива формалности.

— Ъъ… да — отвърна Чистонрав Непреклон. — Та както казвах, друго ми се стори странно. Зъбите му — бяха изкуствени, мърдаха се из устата му и тракаха докато говореше. Звучеше сякаш постоянно примлясква.

— А, от стария тип ченета с пружини — коментира Козмо. — Много добре. И Мустак се е подразнил от срещата?

— О, да. И освен това г-н Мустака каза, че не го познава, но го нарече по име. Много странно.

Козмо се усмихна.

— Да, странно наистина. И след това мъжът си тръгна?

— Да, съ… госп… Козмо — отвърна Непреклон. — А аз дойдох тук.

— Добре сте направил, Чистомир! Ако този мъж се появи отново, опитайте да го проследите и да научите къде е отседнал.

— Стига да мога, съ… госп… Козмо.

— Отлично! — Козмо подаде ръка на Непреклон и му помогна да се изправи, съпроводи го до вратата, отвори я и го пусна да излезе в една непрекъсната, елегантна, почти балетна последователност.

— Бързайте обратно, г-н Непреклон, банката се нуждае от вас! — каза той и затвори вратата. — Странно създание, не мислиш ли Дръмнот?

Ще ми се да спре да ми бърка името, помисли си Ейдотук. Да не се мисли за Ветинари? Как наричаха онези рибки, дето плуват около акулите и се надяват, че няма да бъдат изядени, понеже са полезни? И аз съм като тях — прекарвам си времето около истинска акула, защото ако се отдалеча, ще е много по-опасно.

— Как Ветинари би открил мъж наскоро пристигнал в града, с износени дрехи и зле пасващи ченета, Дръмнот? — попита Козмо.

Петдесет долара на месец и безплатна храна и жилище, напомни си Ейдотук и изтика от ума си краткия морски кошмар. Не го забравяй. И само след няколко дни ще си свободен.

— Той често ползва услугите на Гилдията на просяците, сър — отвърна Ейдотук.

— Ама разбира се. Погрижи се.

— Ще има разходи, сър.

— Да, Дръмнот, известно ми е. Винаги има разходи. А другият въпрос?

— Скоро, сър, много скоро. Такава задача не може да се повери на Боровинка, сър. Ще се наложи да подкупя хора на най-високо ниво.

Ейдотук се прокашля.

— Мълчанието е скъпо удоволствие, сър…

Влаго и Прелест Дивна вървяха към университета без да отронват дума. Но какво толкова — важното беше, че нямаше щети и никой не беше убит.

След малко, сякаш беше достигнала важно заключение след задълбочен размисъл, Прелест Дивна проговори.

— Известно време работих в банка, както знаеш. Но почти не се случваше някой да мята ножове по нас.

— Съжалявам, забравих да те предупредя. Пък и нали те избутах настрани навреме.

— Трябва да призная, че главата ми още се върти, след като така решително ме метна на пода.

— Виж, наистина много съжалявам. Еймсбъри също! А сега ще ми кажеш ли за какво е всичко това? Каза че сте намерили четири голема, нали така? Доведохте ли ги обратно с вас?

— Не, тунелът се срути, преди да успеем да стигнем толкова дълбоко. Казах ти, бяха на половин миля дълбочина под милиони тонове пясък и кал. Вероятно някога в планините е имало естествен леден бент, който се е разкъсал и половината континент се е оказал под вода. В историите за Ъм се казва, че е бил разрушен от потоп, така че това пасва. Големите от Ъм са били отнесени заедно с отломките и са заседнали около варовиковите скали до морето.

— Как ги открихте чак там долу? То си е… ами, насред нищото!

— Както обикновено. Един от нашите големи чул един от тях да пее. Представи си само. Стояли са си заровени там шестдесет хиляди години…

Сред смазващата прегръдка и вечната нощ на земните недра… един голем пееше. Песента му беше без думи, защото беше по-стара от думите. Песента се беше появила преди да съществуват езици. Това беше зовът на обикновената глина и той можеше да се разнесе по целия континент. Промъкваше се по разломите в скалите и караше кристалите в невъобразими подземни пещери да пеят в съзвучие с него, следваше подземни реки, които никога не излизаха под открито небе…

… и накрая се беше измъкнал над земята и беше пропълзял нагоре по краката на един голем от Съюза, който теглеше вагонетка с въглища по единствения път в онзи регион. Когато този голем се върна в Анкх-Морпорк, той съобщи на Съюза, понеже Съюзът се занимаваше тъкмо с това — откриваше големи.

Градове, кралства и държави се появяваха и изчезваха, но големите, които жреците бяха изпекли от глина и после бяха вложили в телата им свещения огън, надживяваха всичко. Когато вече нямаше кой да им заповядва да носят вода или да цепят дърва, понеже например земята внезапно се беше превърнала в морско дъно или понеже градът беше неудачно затрупан под метри вулканична пепел, големите оставаха по местата си и кротко чакаха да се появи някой друг, който да им даде заповеди. Все пак, те бяха нечия собственост. Подчиняваха се на инструкциите записани на малките свитъци в главите им. Рано или късно камъкът еродираше. Рано или късно щяха да изникнат нови градове. Все някой ден щяха да получат нови заповеди.

Големите не осъзнаваха свободата. Те знаеха, че са произведения. Някои от тях все още носеха по глината си отпечатъци от пръстите на отдавна мъртви жреци. Те бях произведени, за да бъдат притежавани.

В Анкх-Морпорк винаги беше имало големи, макар и малобройни. Изпълняваха поръчки, вършеха най-неблагодарната работа, помпеха вода дълбоко под земята, нечути и невидяни, далеч от хорските очи и умове. А след това, един ден на някого му хрумна да освободи голем, като вложи в главата му разписка за парите, които е платил за него, и му обясни, че той вече сам се притежава.

Един голем не може да се почувства свободен по заповед, по силата на спечелена война или по нечие случайно хрумване. Единственият начин да бъдат свободни за тях е да получат пълна собственост върху себе си. Само който е бил нечие притежание може да осъзнае пълния смисъл на свободата в цялото й страховито величие.

Дорфл, първият освободен голем, си беше съставил план. Той беше работил здраво, без почивка, която за него не означаваше нищо, и беше купил още един голем. Двамата заедно работиха здраво и купиха трети голем… и така докато се стигна до формирането на Съюза на големите, който купуваше големи, откриваше големи, забравени някъде под земята или в океанските дълбини и помагаше на големи да откупят сами себе си.

В разрастващият се град големите струваха, колкото теглото си в злато. Те работеха за смешно ниски надници, но пък ги печелеха денонощно. И трудът им пак излизаше на сметка — по-силни от тролове, по-надеждни от биволи, по-неуморими и интелигенти и от тролове, и от биволи, големите можеха да задвижват всяка машина в една работилница.

Не че това ги правеше особено симпатични в хорските очи. Хората винаги си намираха причина да не ги харесват. Големите не пиеха, не се хранеха, не залагаха, не псуваха и не се усмихваха. Те работеха. Ако в града избухнеше пожар, те бързо се струпваха, потушаваха го, и после се връщаха към обичайната си работа. Никой не разбираше защо създания, чийто живот е започнал в пламъци, толкова ревностно се борят с огъня, но дори и това им печелеше само неловка неприязън. Човек не можеше да чувства благодарност към едно застинало лице и чифт горящи очи.

— И колко има там долу в момента?

— Казах ти, четири.

Влаго почувства облекчение.

— Това е чудесно. Браво на вас. Какво ще кажеш да го отпразнуваме довечера с подобаващо угощение? По възможност с храна, приготвена от някоя по-популярна част на животинската анатомия? А после, кой знае…

— Възможно е да изникнат усложнения — каза Прелест Дивна колебливо.

— Сериозно? Да не повярва човек.

— О, моля те — въздъхна тя. — Виж, ъмнианците са били първите създатели на големи, разбираш ли? В легендите на самите големи се разказва, че ъмнианците са ги изобретили. И това като нищо може да е самата истина. Някой жрец пече фигурки за жертвоприношения, произнася нужните думи, и ето че глината оживява. Това е било единственото изобретение в цялата им история. Просто не са се нуждаели от нищо повече. Големи построили градовете им, големи обработвали нивите им. Ъмнианците изобретили и колелото, но то служело само като детска играчка. Защото никой нямал нужда от колела. Ако се замислиш, и от оръжия не са се нуждаели — защо са ти оръжия щом стените на града ти се състоят от големи. Даже лопати не са им трябвали…

— Сега да не ми кажеш, че са имали великански големи-убийци?

— Такава мисъл би хрумнала само на човешко същество.

— Налага се — отвърна Влаго. — Ако на нас първи не ни хрумне идеята за великански големи-убийци, ще хрумне на някой друг.

— Е, няма признаци да са съществували такива големи — отвърна Прелест Дивна остро. — Ъмнианците дори не са обработвали желязо. Само бронз… и злато.

„Златото“ някак увисна във въздуха по начин, който изобщо не допадна на Влаго.

— Злато — повтори той.

— Ъмнианският е най-сложният език съществувал някога — побърза да обясни Прелест Дивна. — Никой от големите в Съюза не го говори достатъчно добре, за да сме сигурни…

— Злато — каза Влаго отново с оловен глас.

— Докато копаеха, големите се натъкнаха на подземни пещери и тогава ни хрумна една идея. Тунелът така или иначе вече беше почнал да се руши, така че те го затрупаха, а на джуджетата казахме, че се е срутил. Досега групата, която остана под земята, за да копае, трябва вече да е достигнала ъмнианските големи. Планът е да си прокопаят път до морското дъно и да се върнат под вода чак до града — обясни Прелест Дивна.

Влаго посочи към големската ръка в чантата й.

— Този поне не е бил направен от злато — отбеляза той с надежда.

— На половината път надолу намерихме доста останки от разрушени големи — въздъхна Прелест Дивна. — Останалите са потънали по-дълбоко… ъъъ, вероятно, понеже са по-тежки.

— Златото е два пъти по-тежко от олово — каза Влаго с мрачно предчувствие.

— Заровеният голем пееше на Ъмниански — каза Прелест Дивна. — Няма как да сме сигурни, че сме превели думите правилно, затова реших като начало да ги доведем в Анкх-Морпорк, където ще са в безопасност.

Влаго си пое въздух дълбоко.

— Знаеш ли колко неприятности можеш да си навлечеш, задето си нарушила договор, сключен с джуджета?

— О, я стига! Говориш сякаш ще се стигне до война.

— Не, смятам че ще се стигне до съд! А когато си имаш работа с джуджета, това е единственото нещо по-лошо от война. Нали каза, че според договора е трябвало да им предаде всички ценни метали, открити на тяхна територия!

— Да, ама това са големи. Те са живи.

— Ама, виж, ти си придобила…

— … може и да съм придобила…

— … добре де, може и да си придобила тонове злато от територията на джуджетата…

— … територия на Съюза на големите…

— И така да е, имали сте споразумение! Което ти си нарушила, когато си взела…

— … нищо не съм вземала. Те сами са си тръгнали — отвърна Прелест Дивна спокойно.

— Богове, само жена може да разсъждава така! Смяташ, че само защото имаш логично обяснение за действията си, юридическите проблеми просто ще се изпарят? И освен това, помисли за мен — разправям на всички, че доларът няма нужда да е кръгъл и лъскав, за да е истински долар, и почти съм успял да убедя хората, а ти ми казваш, че всеки момент в града може да влязат четири огромни, блестящи голема, пръскащи ослепителни усмивки навсякъде!

— Няма нужда от истерии — отбеляза Прелест Дивна.

— Напротив, има! Това от което категорично няма нужда, е да се запази спокойствие.

— Добре, но ти нали точно в такива ситуации се чувстваш истински жив? Умът ти работи най-добре, когато си под напрежение и винаги измисляш нещо, нали?

Какво може да се отговори на такава жена? Изправя се насреща като чук над наковалня и човек неизменно сам налита в нея.

За щастие.

Бяха стигнали до входа на университета. Над тях се извисяваше внушителната статуя на Алберто Малик, основателя. На главата му беше нахлупено цукало. Това беше създало известно неудобство на гълъба, който по традиция, наследена от поколения гълъби преди него, си прекарваше времето предимно кацнал на главата на Алберто и сега носеше на собствената си глава миниатюрно копие на същия санитарен уред.

Трябва да е Дрипавата седмица, съобрази Влаго. Студенти, какво да ги правиш? Дали ти харесват или не, не е позволено да ги налагаш с лопата.

— Добре, виж, да забравим за момент големите и да вечеряме заедно довечера. Само двамата в моя нов апартамент. Еймсбъри ще е на седмото небе. Не му се случва често да готви за хора и това ще го зарадва. Сигурен съм, че ще ти приготви каквото му поискаш.

Прелест Дивна го погледна дяволито.

— Помислих си, че ще предложиш нещо такова, затова вече му поръчах агнешка главичка. Той беше във възторг.

— Агнешка главичка? — попита Влаго с натежало сърце. — Нали знаеш, че мразя храната да се взира в мен. Дори сардина не мога да погледна в лицето.

— Той обеща да й покрие очите.

— О, чудесно.

— Един от специалитетите на баба ми беше желирана агнешка главичка — продължи Прелест Дивна. — Ползваше свински крачета, да сгъсти бульона и когато той изстине…

— Знаеш ли, има моменти, когато информацията ми идва в повече — спря я Влаго. — Добре, значи уговорихме се за довечера. А сега да вървим да се видим с твоя мъртъв магьосник. Сигурен съм, че ще ти е забавно — със сигурност ще има черепи.

Имаше черепи. Имаше черни завеси. Имаше сложни символи, начертани на пода. Имаше ароматни спирали издигащи се от запалени черни кадилници. Насред този интериор се беше изправил завеждащият Отдела за посмъртни комуникации. Беше надянал страховита маска и въртеше из ръцете си някаква свещ. Когато ги чу да влизат, изостави свещта и се изправи припряно.

— О, подранили сте — каза той с глас, донякъде приглушен от дългите зъби. — Съжалявам. Имам проблем със свещите. Би трябвало да са най-евтини лоени свещи, за да изпускат нужния черен дим, ама, ти да видиш, в магазина са ми дали восъчни. А аз им обърнах специално внимание, че искам не само да капят, а и да димят. Така де, те това искат. Простете, Джон Селяк, завеждащ отдела. Пондър ме предупреди да ви очаквам.

Той си свали маската и подаде ръка. Изглежда, като всеки уважаващ себе си некромант, се беше опитал да си пусне подобаваща козя брадичка, но вероятно поради критичен недостиг на злонравие, тя изглеждаше по-скоро овча. След няколко секунди Селяк осъзна защо посетителите му са се втренчили в него и и бързо изхлузи гумената ръка с острите черни нокти.

— Мислех, че некромантията е забранена — каза Влаго.

— О, ние тук не се занимаваме с некромантия — увери го Селяк. — Защо така решихте?

Влаго огледа обстановката и сви рамене.

— Ами, идеята ми хрумна първоначално, когато видях как боята на вратата ви се лющи, а под нея се виждат грубо нарисуван череп и буквите „НЕКР…“

— Това са останки от далечното минало — бързо го прекъсна Селяк. — Сега това е Отделът за посмъртни комуникации. Нашите цели са благородни, нали разбирате. А некромантията е много, много лош вид магия, практикувана от зли магьосници.

— И понеже вие тук не сте зли магьосници, заниманията ви не могат да минат за некромантия?

— Точно така!

— А, ъм, по какво се познава злият магьосник? — поинтересува се Прелест Дивна.

— Амиии… практикуването на некромантия е доста убедителен признак.

— А дали бихте могъл да ни напомните какво ще правим ние тук сега?

— Ще си поговорим с покойния професор Угоен — заяви Селяк.

— Който е мъртъв.

— Несъмнено. Изключително мъртъв.

— И това съвсем никак ли не прилича на некромантия?

— Да, ама за некромантията са ви нужни черепи, кости и изобщо пълна некрополна атмосфера — обясни Селяк. След това оцени израженията им и добави с нервна усмивка: — А, разбирам накъде биете. Моля, не си правете заключения от очевидното. На мен този интериор изобщо не ми е нужен. Обаче професор Угоен настоява. Той държи на традициите и не би се показал от урната си без пълен Ритуал на душите, изпълнен със Злокобната маска на призоваването — той подръпна един гумен зъб на маската, която държеше.

— И това е въпросната злокобна маска? — попита Влаго.

Магьосникът се поколеба за момент, но после потвърди:

— Точно така.

— Да, ама прилича досущ на маската на Злия магьосник, дето се продава в Изумителния магазин на Десета Яйчна улица — коментира Влаго. — Никак не е лоша като за пет долара.

— Аз, ъъъ… сигурен съм, че грешите.

— Не мисля — продължи Влаго. — Забравил сте да махнете етикета.

— Какво? Къде? — нямащият-нищо-общо-с-некромантията сграбчи маската и взе да я върти из ръцете си, като търсеше…

Той забеляза усмивката на Влаго и въздъхна.

— А, ясно, разбирам — измърмори той. — Добре де, изгубихме истинската. Тук всичко изчезва, просто не можете да си представите. Никой не почиства използваните заклинания като хората. На влизане видяхте ли в коридора гигантска сепия?

— Този път не — отвърна Прелест Дивна.

— Да бе, вярно, какъв е случаят с тая сепия?

— Оооо, само да знаехте за сепията! — възкликна Селяк.

— Да?

— Хич не ви трябва да знаете за сепията!

— Така ли?

— Вярвайте ми! Наистина ли я нямаше?

— Не е нещо, което може да остане незабелязано — отвърна Прелест Дивна.

— Пфу, ако имаме късмет поне това заклинание може вече да се е изхабило — Селяк сякаш се отпусна. — Нещата стават все по-зле. Миналата седмица всичко в картотеката ми се беше прегрупирало под буква У. Никой няма представа защо.

— А какво казвахте за черепите? — напомни му Прелест Дивна.

— Всички са фалшиви — отвърна Селяк.

— Моля, моля! — дочу се един сух треперлив глас от сенките в ъгъла.

— Освен Чарли, разбира се — бързо се поправи Селяк. — Чарли винаги си е бил тук!

— На мен се крепи целият тоя отдел — потвърди гласът с доловима нотка гордост.

— Вижте, хайде вече да почваме — каза Селяк, като ровеше в торба от черно кадифе. — На закачалката зад вратата има няколко черни роби с качулки. Те, разбира се, са само формалност, но некр… посмъртната комуникация реално погледнато, е предимно театър. Повечето хора с които… общуваме са магьосници, а те, честно казано, не обичат промените.

— Нали няма да правим нещо… злокобно? — попита Прелест Дивна, като оглеждаше робата подозрително.

— Освен дето ще си говорим с някой, който е мъртъв от триста години — отбеляза Влаго.

Той винаги се изнервяше в присъствието на черепи. Тази реакция е заложена в човешките гени още от времето на маймунските прадеди, понеже а) това, което е превърнало черепа в самостоятелен обект може да е все още наоколо, така че най-добре да си намериш високо дърво веднага и б) черепите винаги изглеждат сякаш се забавляват за твоя сметка.

— О, това не трябва да ви притеснява — увери ги Селяк като извади малко украсено бурканче от черната торба го изтри в ръкава си. — Професор Угоен е завещал душата си на университета. Вярно че малко се муси, но може да е много полезен, стига да му спретнем подобаващо представление.

Селяк огледа събрания реквизит.

— Да видим… мрачни свещи, Кръгът на Намарет, Стъкленицата на смълчаното време, Маската, разбира се, Завесите на… ъъъ, Завесите и — тук той постави малка кутийка до буркана — задължителните съставки.

— Моля? Да не би да искате да кажете, че всички останали, явно доста скъпи неща, всъщност изобщо не са нужни? — попита Влаго.

— Те служат по-скоро за… фон — каза Селяк и си нагласи качулката. — Така де, нищо не ни пречи просто да се съберем и да прочетем на глас нужните текстове, но ако нямаме костюми и подходящ фон, кой ще иска да ни обърне внимание? Впрочем, вие почитател ли сте на театъра? — добави той с надежда.

— Посещавам по някое представление, когато мога — отвърна Влаго предпазливо, защото разпозна надеждата.

— Дали сте имал случай да видите „Колко жалко, че тя е инструктор по бойни изкуства без оръжия“ в Малкия театър напоследък? Беше поставена от Трупата на Кукличките.

— Ъъъ, опасявам се, че не.

— Аз бях в ролята на сър Андрю Пърдел — спомена докторът в случай че това можеше неочаквано да опресни спомените на Влаго.

— О, това сте бил вие? — попита веднага Влаго, който си беше имал работа с актьори и преди. — Всички на работа само за това говореха.

Добре, дано само не попита за коя вечер точно са говорили, помисли си Влаго. Всяка пиеса винаги се помни с някое определено представление, когато се случва нещо непоносимо забавно. Провървя му — опитният актьор винаги знае кога да спре да си проси комплименти. Вместо това Селяк смени темата.

— Говорите ли някакви древни езици?

— Отлично умея да Муча Нечленоразделно — каза Влаго.

— Това достатъчно древно ли е? — попита Прелест Дивна и после произнесе нещо, от което по гръбнака на Влаго полазиха мравки.

Големският език обикновено звучи ужасно за човешките уши, но фразата изречена от Прелест Дивна прозвуча непоносимо съблазнително. Все едно във въздуха се разля сребро.

— Какво беше това? — попита Селяк.

— Езикът, който големите говорят в последните към двадесет хиляди години — обясни тя.

— Така ли? Колко… ъъъ… вълнуващо… ъхъм… Ами, да почваме тогава…

В счетоводния отдел никой не смееше да вдигне поглед, докато бюрото на главния касиер се въртеше с глухо ръмжене, заплашително като карета, откарваща затворници към гилотината. Под пръстите на Чистонрав Непреклон хвърчаха лист след лист, докато умът му се давеше в отровни мисли, а краката му яростно освобождаваха мрачното настроение, което го душеше.

Всъщност, той нищо не изчисляваше, поне не в обичайния смисъл на думата. Изчисленията бяха за хората, които не умеят да накарат отговора директно да изплува в умовете им. На него му стигаше един поглед, за да види истината. От край време беше така.

Яростта му стопяваше камарата натрупани документи. Хората продължаваха да си откриват нови сметки. И защо? Дали защото имаха доверие в банката? В нейната надеждност? Дали защото внезапно откриваха предимствата на спестовните влогове? Дали имаше поне една смислена причина за действията им? Не! Всичко беше заради Мустак! Хора, които Непреклон никога не беше виждал преди и се надяваше никога да не види отново, задръстваха банковите гишета. Носеха парите си в кутии, в касички-прасенца, а често дори в стари чорапи. Понякога в същите чорапи, които носеха на краката си! И правеха всичко заради неговите думи! Авоарите на банката се пълнеха, защото проклетият г-н Мустак караше хората да се смеят и им даваше надежда. Хората го харесваха. Никой никога не беше хранил симпатии към Непреклон, доколкото на него му беше известно. Е, с изключение на майчината обич и бащината подкрепа — първата твърде хладна, втората твърде закъсняла, но пък и каква ли беше ползата от тях? В крайна сметка той беше останал съвсем сам. Така че беше избягал, беше открил сивото ежедневие и се беше присъединил към живот, управляван от числа, реална стойност и заслужено уважение; беше работил здраво, за да си проправи път нагоре и да се превърне в човек на истинските ценности, човек, достоен за уважение. Да, уважение. Дори г-н Козмо го уважаваше.

И ето че този Мустак се появява кой го знае откъде. Изглежда никой не го познава, освен странния мъж с подвижните зъби. Един ден никой не е чувал за него, на следващия г-н Мустак е Пощенски началник! А сега се беше докопал до банката. Човек без реални достойнства, освен бързия си език, който изглежда не уважаваше никого. Просто караше хората да се смеят — и банката се пълнеше с пари!

А да не би семейство Охол някога да са направили нещо, за да ти улеснят живота?, обади се познато гласче в главата му. То принадлежеше на една омразна малка част от неговата личност, която Непреклон се беше опитвал всячески за заглуши и откъсне от себе си и накрая я беше натикал в гардероба и я беше държал затворена там години наред. Това не беше гласът на съвестта му. Неговият обичаен глас беше гласът на съвестта му. Това беше гласът на… маската.

— Не! — сопна се Непреклон.

Най-близките до него касиери вдигнаха глави при необичайния шум, но почти веднага пак ги сведоха от страх, че може да срещнат погледа му. Непреклон се беше втренчил в листа пред себе си. Наблюдаваше танца на числата. Уповавай се на числата! Те никога не са те предавали…

Козмо не те уважава, глупак такъв. Ти се грижиш за банката им и разчистваш кашите, които забъркват! Ти изкарваш пари, те ги харчат… и ти се смеят. Много добре го знаеш. Този забавен г-н Непреклон със смахнатата му походка, хахаха, колко забавно…

— Остави ме на мира, махай се — изсъска той.

Хората го харесват, защото знаят, че и той ги харесва. Никой не харесва г-н Непреклон.

— Но аз имам достойнства! Аз съм солиден човек! — Непреклон дръпна поредния лист и потърси утеха в колоните с цифри. Но собствените му мисли го измъчваха…

Къде се беше дянало достойнство ти, когато караше числата да танцуват, г-н Непреклон? Числата, които бяха напълно невинни, а ти размахваше над тях камшик и ги караше да танцуват и да скачат, и да се премятат. И те танцуваха, докато накрая вече никое не си беше на мястото, нали така? И всичко това, понеже сър Джошуа си изискваше печалбата! Къде в крайна сметка се изтърколи златото, г-н Непреклон? Вятър и мъгла!

— Не!

В счетоводния офис всички писалки спряха да пишат за момент, а след това подновиха движенията си с трескаво усърдие.

С очи, замъглени от срам и ярост, г-н Непреклон се опита да отвие капачката на автоматичната си писалка. Сред абсолютната тишина на офиса тихото прещракване на зелената писалка, което означаваше, че собственикът й се кани да я използва, имаше същият ефект, какъвто би произвел палач, който си точи брадвата. Всеки чиновник се сниши още малко над бюрото си. Г-н Непреклон е открил грешка. Единственото, което им оставаше в такъв момент, беше да не откъсват поглед от листа пред себе си и да се молят на всички богове някой друг да е направил тази грешка.

Защото прегрешилият, богове, дано да не съм аз, трябваше да отиде и да застане пред Високото бюро. Те всички знаеха мнението на г-н Непреклон за грешките — според него грешките се допускаха от хора с порочна душа.

Веднага щом се разнесе звукът от Съдбовната писалка, една старша служителка побърза да се приближи до бюрото на г-н Непреклон. Онези чиновници, които бяха готови да рискуват яростният поглед на г-н Непреклон да ги изпепели, си позволиха бързо да извърнат очи в негова посока и видяха как той й показва възмутителния документ. Приглушеният звук от стъпки й, когато тя слезе от подиума и тръгна да прекосява залата, отекна сред мъртвешка, наситена с безмълвни молитви тишина. Тя нямаше как да предположи, докато пристъпваше с лъснатите си боти към бюрото на един от най-младите и най-нови чиновници, че всеки момент ще се изправи пред човек, чиято съдба е да стане един от най-големите герои в историята на банковата система.

Отделът за посмъртни комуникации беше изпълнен с тежкия звук на орган. Влаго предположи, че и това е елемент от нужната атмосфера, но търсеният ефект вероятно щеше да бъде постигнат по-успешно, ако изпълняваното произведение не беше „Токата и фуга за някой, който едва се оправя с педалите“.

Когато и последната нота отмря, очевидно след тежко боледуване, Доктор Селяк се завъртя на столчето и повдигна маската.

— Моля да ме извините, понякога сякаш имам два леви крака. Дали вие двамата бихте могли да подкарате някакво песнопение, докато аз се погрижа за мистичния танц? Няма значение какво ще пеете. Изглежда всякакъв текст върши работа, стига да звучи достатъчно гробовно.

Докато те обикаляха наоколо и припяваха вариации на ооо! и рааа! Влаго се чудеше колко ли банкери си прекарват следобеда като призовават мъртвите. Вероятно не бяха мнозина. Това изобщо не беше негова работа. Неговата работа беше да изкарва пари. Бухл… Менгеме сигурно вече е довършил образеца. Влаго можеше да държи първите банкноти в ръцете си още утре!

А не трябваше да забравя и Гепи, който досега можеше да е наговорил кой знае какво, на кой знае кого. Вярно, списъкът с престъпленията на изнудвача му можеше да опаше града два пъти, но този град беше изграден върху взаимоизгодни съюзи и ако Гепи попаднеше на някой Охол, новият живот на Влаго щеше да бъде разнищен чак до бесилката, където беше започнал.

— По мое време поне маската беше свястна — изръмжа старчески глас. — Я виж ти, женичка ли виждат очите ми?

В кръга се беше появила една фигура без да си дава труд да вдига особена патардия с изключение на мрънкането. Фигурата покриваше всички изисквания за магьосник — роба, островърха шапка, брада, преклонна възраст — а в допълнение имаше и сребристо-монохромен ефект и беше леко прозрачна.

— А, професор Угоен — поздрави го Селяк. — Много любезно от ваша страна да се присъедините към нас…

— Само защото ме домъкнахте тук, не че иначе имам кой знае какво да правя — тросна се Угоен. След това той отново се обърна към Прелест Дивна и гласът му внезапно доби меден отенък. — Как ти е името, душичке?

— Прелест Дивна Добродуш — заплашителните нотки в гласа й нямаха никакъв ефект върху професор Угоен.

— О, чудесно — каза той и разкри венци в широка усмивка. За съжаление това разтегли и тънки струйки слюнка в устата му, които се залюляха като паяжината на много стар паяк. — А ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че поразително приличаш на моята възлюбена наложница Фенти, която почина преди повече от триста години? Приликата е поразителна!

— Бих казала, че доста нескопосано се опитвате да флиртувате с мен — отвърна Прелест Дивна.

— О, няма нужда от такава язвителност — въздъхна Угоен и се обърна към завеждащия посмъртните комуникации. — С изключение на мелодичния глас на младата дама, всичко останало беше ужасно, Селяк — скастри той доктора.

При това покойният се опита да потупа ръката на Прелест Дивна, но пръстите му минаха направо през нея.

— Съжалявам, професоре, просто не ни отпускат нужните средства напоследък — оправда се Селяк.

— Знам, знам. Винаги е било така, докторе. Даже и по мое време, ако на човек му трябваше труп, трябваше да иде и сам да си го намери! Пък ако не можеше да се намери, като нищо се налагаше сам да си го създадеш! Сега всичко е толкова чистичко, толкова спретнато. Е, което си е вярно, вероятно и едно прясно яйце ще свърши същата работата, но къде тогава остава стилът? Чувам че били направили машина дето може да мисли, обаче за изящните изкуства никой не го е еня. И ето с какво трябва да се задоволявам — един полунеграмотен посмъртен комуникатор и някакви двама случайни нещастници!

— Некромантията е изящно изкуство? — учуди се Влаго.

— Най-финото възможно, младежо. При най-малката грешка, духовете на отмъстителни мъртъвци може да нахлуят в главата ти през ушите и да ти издухат мозъка през носа.

Влаго и Прелест Дивна внезапно концентрираха поглед върху доктор Селяк, както стрелец се концентрира върху мишената си. Той размята ръце трескаво и набързо ги успокои.

— Не се случва чак толкова често!

— А какво прави красиво девойче като теб тук, а? — Угоен отново се опита да хвана ръката на Прелест Дивна.

— Нужен ми е превод на един ъмниански текст — обясни тя, като му се усмихна вдървено и разсеяно изтри ръка в роклята си.

— На жените тия дни им е позволено да се занимават с такива неща? Колко забавно! Едно от нещата, за които се разкайвам най-дълбоко е, че докато притежавах физическо тяло не се погрижих то да прекарва достатъчно време в компанията на млади дами…

Влаго се оглеждаше за нещо, което би могло да служи като аварийна спирачка. Така де, трябваше да има нещо, което да прекъсне ритуала в случай на опасност от мозъчна експлозия. Той се присламчи до Селяк и му изсъска:

— Всеки момент ситуацията ще се влоши драстично!

— Спокойно, мога да го прокудя обратно в Немъртвата зона за секунда — прошепна Селяк в отговор.

— И там няма да е в безопасност, ако тя си изпусне нервите. Веднъж я видях как прониза крака на един нещастник с тока на обувката си и то докато пушеше цигара. А сега не е пушила от петнадесет минути и не ми се мисли на какво е способна.

Но Прелест Дивна просто извади големската ръка от чантата си и погледът на професор Угоен светна, привлечен от нещо по-интригуващо от романтичните закачки. Страстта има много лица. Той бързо взе ръката. Което беше не по-малко изненадващо от спокойствието на Прелест Дивна. Тогава Влаго осъзна, че реалната физическа ръка все още си лежи на земята до краката на професора, а това което той държи е нейният сребрист, полупрозрачен призрак.

— А, част от ъмниански голем — възкликна професорът. — В лошо състояние, но изключително рядка находка. Вероятно изкопана на мястото, където се е намирал Ъм, да?

— Възможно е — отвърна Прелест Дивна.

— Хм, възможно значи? — Угоен въртеше призрачната ръка. — Вижте само колко е тънка! Лека като перо, здрава като стомана докато огънят все още гори вътре във фигурата! Ненадминато постижение!

— Много е възможно някои от тези огньове още да горят — вметна Прелест Дивна.

— След шестдесет хиляди години? Не ми се вярва, мадам!

— Аз съм на друго мнение.

Това беше произнесено със специалния й тон, който излъчваше абсолютна увереност и заставяше хората да се съобразяват с нея. Влаго се беше упражнявал години наред, докато постигне такъв глас.

— Да не би да казваш, че някой ъмниански голем е оцелял до днес?

— Да. По-точно четири голема, струва му се — потвърди Прелест Дивна.

— Могат ли да пеят?

— Поне един от тях, да.

— Какво ли не бих дал да ги зърна преди да умра — въздъхна Угоен.

— Ъъъ… — опита се да коментира Влаго.

— Образно казано, разбира се — Угоен го прекъсна с нервен жест.

— Мисля, че може да се уреди — увери го Прелест Дивна. — Междувременно записахме думите на песента им по слух с фонетичните руни на Бодли.

Тя извади от чантата си малък свитък и го подаде на професора. Той се протегна и проблясващият призрачен двойник на ръкописа се оказа в ръката му.

— Приличат на пълни безсмислици, макар че ъмнианският винаги така изглежда на пръв поглед. Дайте ми малко време да поработя върху него. Значението на думите в ъмнианския изцяло зависи от контекста. Да разбирам ли, че ти си ги виждала тези големи?

— Не. Тунелът ни се срути. Дори нашите големите, които копаеха, останаха напълно отрязани. Солената вода не позволява песента да се долови съвсем ясно, но имаме причини да смятаме, че заровените големи са… необичайни.

— Вероятно са златни — каза Угоен и думите му оставиха след себе си напрегната тишина.

В отговор Прелест Дивна каза:

— О.

Влаго затвори очи. Зад клепачите му златният резерв на Анкх-Морпорк маршируваше наоколо в пълното си сияние.

— Всеки, който изучава Ъм, открива легендата за златните големи — обясни Угоен. — Преди около шестдесет хиляди години някакъв шаман си поиграл с глината, оформил фигура от нея и открил как да й вдъхне живот. И това изобретение, видите ли, задоволило всичките им нужди. Правели дори големи във формата на коне. Никой след това не е успял да го постигне. При това ъмнианците не са умеели да обработват желязо! Не са им били нужни неща като колела или сечива. Големи пасли стадата им и тъкали платовете им. Ъмнианците обаче сами си изработвали бижутата, които изобразявали предимно сцени на човешки жертвоприношения и били неприятни на вид, във всеки смисъл на думата. Въображението им нямало граници в тази област. Какво да се прави, религиозна диктатура — професорът сви рамене. — Не знам защо, но явно нищо не подтиква боговете да покажат най-лошата си страна, както стъпаловидна пирамида. Та както казвах, те отлично умеели да обработват злато. Дори обличали жреците си в злато. Нищо чудно да са направили и няколко златни голема. От друга страна „Златният голем“ може би е метафора, описваща колко ценни са били големите за ъмнианците. Когато хората искат да внушат реална стойност, винаги се сещат за злато…

— Има си хас — измърмори Влаго.

— … а може и това да чист мит, без капка истина в него. Местоположението, където се е намирал градът е било проучвано много пъти, но никой не е откривал нещо повече от натрошени големи… — Угоен се облегна назад и се настани удобно във въздуха.

Той намигна на Прелест Дивна.

— Може би вие сте търсили на друго място? Според една легенда, когато и последният човешки обитател на града загинал, големите навлезли в морето…? — въпросителният знак увисна във въздуха, натежал като истинска кука.

— Каква любопитна история — коментира Прелест Дивна с безизразно лице.

Угоен се усмихна.

— Ще се погрижа за превода на текста. А вие, разбира се ще ме навестите отново утре? — и добави нещо на неразбираем език.

На Влаго това изобщо не му допадна, каквото и да означаваше. Фактът, че Прелест Дивна се усмихваше широко, никак не подобряваше положението.

Угоен изтърси още нещо на същия език.

— На Вас случвало ли се е, сър? — отвърна му тя през смях.

— Не, но имам отлична памет!

Влаго се намръщи. Беше много по-доволен, когато тя се канеше да го усмърти повторно.

— Можем ли вече да тръгваме — попита той.

Стажант младши чиновник на изпитателен срок Хамърсмит Наив наблюдаваше приближаването на г-ца Драперия с по-малко тревога, отколкото по-възрастните си колеги, само защото не беше работил тук достатъчно дълго, за да разбира какво му се пише.

Старшата служителка постави листа хартия на бюрото му решително. Сумата беше оградена със зелено мастило, все още влажно.

— Според г-н Непреклон — обяви тя с щипка задоволство, — тези изчисления трябва да се повторят. Този път_ без грешка_.

И понеже Хамърсмит беше благовъзпитан младеж и понеже това беше едва първата му седмица на служба в банката, той отвърна:

— Добре, г-це Драперия.

После придърпа листа и чинно се зае да го преработи.

Историята помни няколко версии на последвалите събития. В годините след този случай, чиновниците определяха банковия си опит в зависимост от това колко близо са седели, когато се е случил Инцидентът. Доста се спореше по въпроса какво точно е било казано. Независимо какво твърдят някои версии, поне до насилие не се беше стигнало. Но това категорично беше денят, в който светът, или поне онази негова част, която включваше счетоводния отдел на банката, беше обърнат с главата надолу.

Всички очевидци бяха съгласни, че Хамърсмит известно време проверявал изчисленията си. Казват че дори извадил бележник — личен бележник, което само по себе си е нарушение — и известно време писал в него. После, след петнадесет минути според едни или половин час според други, той се изправил, отишъл до бюрото на г-ца Драперия и заявил:

— Съжалявам, г-це Драперия, но не откривам грешката. Проверих всичко и съм убеден, че сумата е точна.

Той не повишил глас, но след думите му в помещението се възцарила пълна тишина. Всъщност, било повече от тихо. Стотици чиновнически уши така се напрягали да попият всеки звук, че паяците по тавана вероятно се усетили течението от притегления въздух. Младежът бил изпратен обратно на мястото си, да си провери сметките отново и да не губи времето на хората, но след още десет или петнадесет минути г-ца Драперия отишла до бюрото му и се навела над рамото му.

Почти всички очевидци са съгласни, че само след половин минута тя вдигнала листа, изтеглила молив от стегнатия кок на тила си, наредила на младшия чиновник да стане, сама заела мястото му и известно време преглеждала числата. Изправила се. Отишла до бюрото на друг старши чиновник. Двамата заедно се втренчили в листа хартия. Бил привикан трети чиновник. Той преписал провинилите се колони с числа, поработил върху тях, вдигнал поглед и лицето му посърнало. Нямало нужда да го изричат на глас. До тогава вече всички били спрели работа, но г-н Непреклон, високо на своето въртящо се бюро, все още бил задълбочен в числата пред себе си и, както изглежда, си мърморел нещо под нос.

Всички го усетили във въздуха.

Г-н Непреклон бил допуснал грешка.

Най-старшите чиновници припряно се събрали в един ъгъл да обсъдят въпроса. Нямало никой по-висшестоящ, към когото да се обърнат. Г-н Непреклон бил тяхната най-висша инстанция, вероятно превъзхождан единствено от неумолимия Бог на Математиката. Накрая оставили на нещастната г-ца Драперия, която само час преди това послужила за проводник на недоволството на главния касиер, да напише на документа: „Съжалявам, г-н Непреклон, но ми се струва, че младежът е прав“. Тя оставила този лист най-отдолу на новата камара документи, готови за проверка, и ги сложила в панера за входяща документация, когато той преминал покрай на нея на въртящото се бюро. След това леките й стъпки отекнали по пода, когато хлипаща притичала през цялата кантора, вмъкнала се в дамската тоалетна и се отдала на пълен истеричен пристъп.

Останалите служители се огледали тревожно, като древни влечуги, които виждат как на небето се появява второ слънце и става все по-голямо всеки ден, но нямат никаква представа какво трябва да направят по въпроса. Г-н Непреклон винаги изчерпвал съдържанието на входящи панер доста бързо и изглежда оставали около две минути докато стигне до съобщението на дъното на камарата. Внезапно всички служители, като по даден сигнал, се втурнали към изхода.

— Е как ти хареса преживяването? — попита Влаго докато напускаха сумрачните коридори на Университета.

— Нотка на раздразнение ли усещам? — попита Прелест Дивна.

— Ами, плановете ми за деня не включваха да си бъбря с триста годишен мъртъв сатир.

— Мисля, че искаш да каже факир, пък и какво като е мъртъв — той е призрак, не труп.

— Той флиртуваше с теб!

— Не, само си мислеше, че флиртува. Явно поне теб е успял да убеди.

— Но ти обикновено подивяваш, ако хората се отнасят с теб така снизходително!

— Вярно е. Но повечето хора не говорят езици, толкова древни, че дори големите едва ги владеят. Ако се сдобиеш с такъв талант, нищо чудно и ти да печелиш вниманието на дамите три века след смъртта си.

— Значи се задяваше с него, само за да си постигнеш целта?

Прелест Дивна се закова на място и се завъртя към него.

— Е и? Ти флиртуваш с хората постоянно. Омайваш целия свят! Това те прави интересен в техните очи. Защото ти си по-скоро циркаджия, отколкото крадец. Искаш да разиграваш целия свят, да му свириш по най-тънката струна. А сега аз си отивам вкъщи, защото имам нужда от вана. Както знаеш, едва тази сутрин се върнах от път.

— Тази сутрин — припомни си Влаго — открих, че един мой служител е подменил ума на друг служител със самосъзнанието на ряпа.

— Това добре ли е?

— Не съм сигурен. Всъщност, най-добре да проверя. Виж, денят беше натоварен и за двама ни. Ще пратя файтон да те вземе в седем и половина, нали?

Гепи откровено се забавляваше. Досега не се беше увличал твърде по четенето. Той, разбира се, умееше да чете, а също и да пише с приятен наклонен почерк, който хората намираха много изискан. Винаги му беше допадал чистия четлив шрифт на Таймс и често, с помощта на ножица и лепило, се беше възползвал от него, за да състави онези послания, които привличаха внимание не с изящния си стил, а понеже изреченията им бяха изписани с изрязани от вестник думи, а ако Гепи имаше късмет и цели фрази. Но виж, четенето за удоволствие не беше сред любимите му занимания. Досега. Сега обаче се беше заел да чете усърдно и какво удоволствие изпитваше само! Беше невероятно на какво може да се натъкне човек, ако знае какво да търси. В момента той се чувстваше сякаш всички пропуснати Просоколеди са му се струпали накуп…

— Чаша чай, преподобни? — попита някой наблизо.

Въпросът беше зададен от закръглената дама, завеждаща архивния отдел на Таймс, която той беше спечелил веднага щом й свали шапка. Тя имаше отчасти замисленото, отчасти изпълнено с копнеж изражение, характерно за всяка жена на определена възраст, която е решила да се уповава на боговете, понеже се е уверила многократно, че да се уповаваш на мъжете е напълно невъзможно.

— Благодаря ви, шжзестро — отвърна той широко усмихнат. — Както е писано: „Една чаша подаяние е по-ценна от захвърлената кокошка“.

Тогава той забеляза, че дискретната сребриста брошка на гърдите й е във вид на черпак, а обеците й представляват малки резени риба. Аха, свещените символи на богинята Ядна. Беше открил няколко материала за нея на страниците за религия. Напоследък нейната популярност беше нараснала лавинообразно благодарение на младия Блещук. Беше започнала доста надолу в божествената йерархия като Богиня на предметите, които се заклещват в чекмеджета, но вече се ширеше тенденцията да я почитат като Богиня на изгубените каузи — област, която можеше да предостави отлични възможности за печалба на човек, който знае как да подходи в такава ситуация. Гепи отхвърли тази идея с въздишка — никога не беше добра идея да се въртят далавери, свързани с действащ бог, каквато беше Ядна, за да не би тя внезапно да измисли ново приложение на рибните филета. Пък и той скоро щеше да загърби тези занимания окончателно. Какъв умник се беше оказал този Блещук! Хитър малък дявол! Това нямаше да приключи току така, о не. С този последен удар щеше да си осигури старините. При това планираше да доживее дълбоки старини, защото иначе…

— Имате ли нужда от нещо друго, преподобни? — попита жената с жив интерес.

— Чашата ми е препълнена, шжзестро — увери я Гепи.

Жената доби загрижен вид.

— О, съжалявам, надявам се, че не ви е протекло по…

Гепи внимателно положи длан върху чашата си.

— Имах предвид, че шжъм напълно удовлетворен — увери я той и това беше самата истина.

Това беше цяло чудо, ни повече, ни по-малко. Ако Ом раздаваше чудеса така, с лека ръка, току виж Гепи наистина повярвал в Него.

Нещата се подреждаха от добре, по-добре, мислеше си той, докато жената се отдалечаваше. Онзи сополанко не би могъл да извърти такъв номер без някое и друго приятелче. Палачът със сигурност беше в играта, а вероятно и двама-трима надзиратели…

Както беше потънал в размисли, той извади фалшивите си зъби с остро дрънване, изплакна ги в чая, попи ги с носната си кърпа и успя да се пребори да ги натика обратно в устата си секунди преди да чуе стъпките на жената отново да се приближават. Тя почти се тресеше от деликатна решителност.

— Простете, преподобни, мога ли да ви помоля за една услуга? — попита тя и порозовя от вълнение.

— Едезвено, ездро… Игинеде за могмен… — Гепи й обърна гръб и сред порой остри изщраквания и две отчетливи дрънвания завъртя протезите и ги нагласи, както трябва. Дяволски проклетии! Защо му трябваше да ги измъква от устата на онзи старец, така и никога не можа да си обясни.

— Моля за извинение шжзестро, малко зъбно недоразумение… — обясни той като се извъртя обратно и попи устни с кърпичката си. — С божията воля, моля, продължете.

— Като споменахте божията воля, преподобни — в погледа на жената се четеше изключителната й нервност, — аз принадлежа към малък дамски клуб, където си избираме, така да се каже, Бог на месеца. Т.е. всеки месец избираме различен бог, богиня или… ами, божество, на което да се покланяме, макар че се въздържаме да избираме такива, които се състоят предимно то зъби и пипала. След като прекараме един месец в молитви към дадения бог, се събираме да го обсъдим. Така де, понеже нали има толкова много богове. Хиляди! Досега не сме се спирали на Ом, но ако бъдете така добър да ни изнесете една беседа следващият вторник, сигурна съм че момичетата с удоволствие ще го изпробват!

В устата на Гепи пружините звъннаха, когато той разтегли устни в широка усмивка.

— Как е името ви, шжзестро? — попита той.

— Бърнис — отвърна тя. — Бърнис, ъъ, Хаузър.

Аха, значи си се отказала от фамилията на онзи мръсник, бившия ти. Браво, умно момиче, помисли си Гепи.

— Каква чудесна идея, Бърнис — изчурулика той. — За мен ще е изстинско удоволвствие!

Тя цяла засия.

— А, дали ще ви се намери някоя бисквитка, Бърнис? — допълни Гепи.

Мадам Хаузър се изчерви.

— Мисля, че имам няколко шоколадови — призна тя, сякаш споделяше огромна тайна.

— Дано Ядна разтресе чекмеджетата ви, шжзестро — подвикна Гепи след нея.

Чудесно, потри длани той, докато тя припкаше пред него, щастлива и поруменяла. Той прибра бележника в сакото си, облегна се назад и се заслуша в тиктакането на стенния часовник и деликатното похъркване на бездомниците, които обичайно се приютяваха в този офис, далеч от следобедната жега. Всичко тук беше тихо, спокойно и подредено, точно какъвто човек се надява да е животът му.

Гепи беше открил личния си рог на изобилието.

Сега трябваше да пипа много, много внимателно.

Влаго притича под внушителните арки към ярката светлина в дъното. Посрещна го абсолютно идилична картина. Хюбърт стоеше пред Глупър и от време на време потупваше някаква тръбичка. Игор издухваше едно от необичайните си стъклени творения над малката си пещ, а г-н Менгеме, бивш Бухльо Дженкинс, седеше на работната си маса с отнесено изражение. Влаго веднага усети надвисналата катастрофа. Нещо не беше наред. Нямаше значение какво точно — просто се усещаше една обща принципна нередност. И изражението на г-н Менгеме никак не го успокои. Въпреки това човешкият ум, който оцелява като се бори с живота минута след минута, винаги търси начин да отложи сблъсъка с неизбежната истина. Влаго приближи работната маса като триеше ръце.

— Как върви, Бух… искам да кажа, г-н Менгеме — попита той. — Готови ли сме вече?

— О, да — отвърна художникът с безрадостна малка усмивка на лицето си. — Ето на.

На бюрото пред него лежеше обратната страна на образеца на първата официална доларова банкнота. Влаго и друг път беше виждал такива рисунки — в детската градина, когато беше четири годишен. Лицето на това, което вероятно трябваше да е Лорд Ветинари, имаше две точки вместо очи и беше окичено с широка усмивка. Панорамата на пулсиращият от живот град Анкх-Морпорк изглежда се състоеше от множество квадратни къщи с по един квадратен прозорец във всеки ъгъл и една врата в средата.

— Мисля, че е едно от най-добрите ми творения — заяви Менгеме.

Влаго дружески го потупа по рамото и после решително се запъти към Игор, който вече беше добил отбранителен вид.

— Какво си му направил? — тросна се Влаго.

— Превърнах го в една уравновешена личношт, която не ше ражкъшва от тревоги, штрахове и параноя — обясни Игор.

Влаго огледа работното пространство на Игор, за което се изискваше храброст и здрави нерви. На плота забеляза стъкленица, в която плаваше нещо неясно. Влаго се вгледа по-отблизо — още една героична постъпка, когато човек се намира в среда с преобладаващо Игорово присъствие.

Това не беше щастлива ряпа. Беше подпухнала, блъскаше се в стените на стъкленицата и от време на време се превърташе.

— Разбирам — каза Влаго. — Но изглежда когато си надарил нашия приятел с оптимистичния и уравновесен подход към живота, присъщ на една ряпа, не че искам да натяквам, изглежда си му прехвърлил и артистичните заложби на, няма да се поколебая да използвам тази дума отново, една ряпа.

— Но шега той е много по-щаштлив в шобштвената ши глава!

— Убеден съм, но колко точно от него присъства в собствената му глава и каква част е придобила, наистина не ми се ще да се повтарям, характера на кореноплод?

Игор обмисли въпроса за момент.

— Като човек, отдаден на медицината, шър, аж винаги трябва да се шъображавам ш това, което е най-добро жа пациента. В момента той е щаштлив, доволен и няма никакви жемни грижи. Кой би ше откажал от такова нещо, шамо жа едното умение ришува добре?

Влаго дочу упорито тупкане. Ряпата се блъскаше в стената на буркана.

— Това е интересен философски въпрос — съгласи се Влаго, като отново хвърли поглед към щастливото, макар и отнесено изражение на Менгеме. — Но се опасявам, че всички ужасни дреболии, които изброи, са били именно онова, което е съставяло неговата личност.

Нервното блъскане на зеленчука стана по-шумно. Игор и Влаго преместиха поглед от стъкленицата към притеснително ухиления мъж.

— Игор, кой ще знае по-добре от теб какво точно ни прави такива, каквито сме?

Игор се засмя чистосърдечно.

— О, повярвайте ми, шър…

— Игор? — прекъсна го Влаго.

— Да, гошподарю — примири се Игор.

— Върви вземи проклетите жици, моля.

— Да, гошподарю.

Влаго изкачи стълбите от мазето и се намери насред пълна паника. Г-ца Драперия, все още ронеща сълзи, го забеляза и токовете й чевръсто затракаха в негова посока.

— Трябва да направите нещо! Г-н Непреклон изхвръкна от тук с викове и сега не можем да го намерим никъде!

— А защо го търсите? — попита Влаго и тогава осъзна, че е произнесъл въпроса на глас. — Искам да кажа, по каква причина го търсите?

Разказаха му. Докато г-ца Драперия обясняваше, Влаго имаше усещането, че само той не схваща къде е проблемът.

— Добре де, допуснал е грешка. Какво от това? Нали всичко се е изяснило? Вярно, срамота е, но все пак… — и тогава той си припомни, че „грешката е по-лоша от грях“.

Но това е пълна глупост, възрази неговият разум. Можел е просто да каже нещо като: „Виждате ли, дори аз допускам грешки, ако не внимавам! Затова всички винаги трябва да сме бдителни!“. Или е можел да им заяви: „Направих го, за да ви изпитам!“. Дори учителите в училище го правят понякога. Има поне дузина начини да се измъкнеш от такава ситуация. Но те са за хора, склонни да се измъкват. Не мисля, че г-н Непреклон се е опитал да се измъкне от каквото и да било в живота си.

— Надявам се, че не е направил нещо… неразумно — каза г-ца Драперия и извади измачкана кърпичка от ръкава си.

Нещо… неразумно, помисли си Влаго. Този израз хората използват, когато се опасяват, че някой може да реши да скочи в реката или да изгълта цялото съдържание на домашната аптечка наведнъж. Такива неразумни постъпки.

— Никога не съм срещал по-разумен човек — отбеляза Влаго.

— Е, ъъ, да, то и ние винаги сме му се чудили, честно казано — призна един чиновник. — Искам да кажа, идва тук призори, а един от чистачите ми каза, че често оставал до късно през нощта… Какво, бе, какво? Заболя ме!

Г-ца Драперия, която го беше сръгала, сега му шепнеше нещо на ухо. Мъжът сякаш се смали и погледна Влаго смутено.

— Съжалявам, сър, изказах се не на място — измърмори чиновникът.

— Г-н Непреклон е добър човек, г-н Мустак — каза г-ца Драперия. — Много усърден.

— Изглежда изисква същото усърдие от всички ви — отбеляза Влаго.

Този опит да се покаже съпричастен с отрудените служители явно не подейства.

— Който го е страх от мечки, да не се хваща на хорото — отсече един от старшите чиновници и думите му бяха посрещнати с одобрителен шепот.

— Ъм, мисля, че искате да кажете, „да не ходи в гората“. „Гладна мечка хоро не играе“ се казва, когато…

— Половината главни касиери в Равнините са започнали кариерата си в тази кантора — прекъсна го г-ца Драперия. — Както и някои от управителите. А г-ца Лий, която е заместник управител на Търговска банка Апсли в Сто Лат, получи длъжността заради препоръката, която й написа г-н Непреклон. Обучен при Непреклон. Това се счита най-висш атестат. Ако имате препоръка от г-н Непреклон, можете да влезете в която си поискате банка и ще бъдете назначен веднага.

— А ако решите да останете тук, заплащането е по-добро, отколкото където и да било другаде — добави друг чиновник. — Защото той заяви на Съвета, че ако искат най-добрите служители, ще трябва да платят подобаващо!

— Вярно, изисква много — обади се някой друг. — Обаче чувам, че в банка Пайпуърт ги командвал Началник човешки ресурси. Стигне ли се до там, аз винаги ще предпочета г-н Непреклон. Той поне ме третира като истинска личност. Чувам, че оттатък им засичали колко време прекарват в клозета.

— Наричат го Изследване на време-движение — подхвърли Влаго. — Вижте, г-н Непреклон вероятно има желание да остане сам за момента. На кого се е развикал — на младежа, който е допуснал грешката ли?… или не я е допуснал, искам да кажа.

— Младият Хамърсмит — каза г-ца Драперия. — Изпратихме го вкъщи, защото беше разстроен. И не, г-н Непреклон не викаше на него. Не викаше на никого конкретно. Той просто… — тя се поколеба, докато търсеше точната дума.

— Бръщолевеше безсмислици — изпревари я служителят, който се беше изказал не на място, явно все още неспособен да открие правилното място. — И изобщо не знам защо така сте ме зяпнали. Вие всички го чухте. Изглеждаше сякаш е видял призрак.

Чиновниците се щураха наоколо и се връщаха в офиса сами или по двама. По всеобщо мнение бяха претърсили навсякъде и мнозинството подкрепяше заключението, че трябва да е излязъл през Монетния двор, където все още цареше суматоха около монтажа на новата преса. Влаго не споделяше тяхното мнение. Банката беше стара. Всички стари сгради имаха какви ли не тайни проходи, а г-н Непреклон беше работил в тази сграда от…

— От кога г-н Непреклон работи тук? — попита ги той.

По всеобщо мнение „откакто свят светува“, но г-ца Драперия, която се оказа изключително осведомена по всички въпроси, свързани с Чистонрав Непреклон, уточни че са минали тридесет и девет години, откакто са го назначили в банката на тринадесет-годишна възраст. Младият Непреклон чакал една цяла нощ на входните стълби председателят да дойде на работа и когато той се появил, Непреклон успял да го впечатли с ненадминатото си умение да борави с числа. Бил назначен като разносвач и се издигнал до Главен касиер за двадесет години.

— Не си е губил времето! — не се сдържа Влаго.

— Освен това никога не е отсъствал по болест — довърши г-ца Драперия.

— Е, може би днес му се полага малко почивка — заключи Влаго. — Знаете ли къде живее той, г-це Драперия?

— В Пансиона на г-жа Кейк.

— Наистина? Това не е ли… — Влаго се замисли кой от всички хрумнали му изрази да избере — твърде скромно жилище?

— Той казва че е напълно подходящо за един ерген — отвърна г-ца Драперия и избегна проучващия му поглед.

Междувременно Влаго усещаше как денят му се изплъзва. Но те всички очакваха неговата реакция. Ако искаше да си запази авторитета, нямаше друг избор, освен да каже:

— Мисля, че е най-добре да отида и да проверя дали всичко с него е наред.

Около него се разляха усмивки на облекчение. Той добави:

— Но някой вероятно трябва да дойде с мен. Все пак, вие го познавате по-добре.

За разлика от мен, добави си той наум.

— Ще си взема палтото — каза г-ца Драперия.

Думите й изхвръкнаха скорострелно, само защото не успя да ги произнесе по-бързо.