Изгубената реликва

21

Светът изригна в невъобразим трясък. Бен падна на рамо и се претърколи два пъти, докато куршумите и отломките се сипеха около него. Отвори с ритник метална врата към аварийното стълбище. Пропълзя през нея. Видя покрити с лъскави плочки стъпала, които се спускаха надолу.

След миг двамата въоръжени отвориха с ритници вратата. Бен полетя надолу по стъпалата. Изстрелите от ловната пушка отекнаха тежко в тясното пространство. Парчета от счупено стъкло се посипаха върху Бен. Той стигна до долната площадка и от легнало положение започна да стреля назад. Първите изстрели улучиха мъжа с ловната пушка в гърдите и коленете му се огънаха.

Първият убит. Бен не искаше да е така, но понякога човек няма избор. Мъртвият се изтъркаля по стълбите под силата на тежестта си и спря върху Бен. От удара дробовете му останаха без въздух. Едрият се разкрачи леко и насочи карабината си към долната площадка. Бен беше наясно, че тези куршуми преминават безпроблемно през врати, подсилено стъкло, дори през зидария. Едно човешко тяло почти нямаше да убие скоростта им. Той насочи оръжието си над рамото на трупа и натисна спусъка.

Не последва нищо.

Проблемът с малките автоматични оръжия е, че изстрелват куршумите за броени секунди. Двайсетте патрона от пълнителя бяха излетели за миг. По-лошото бе, че резервният пълнител, който беше мушнал в джоба на джинсите си, беше паднал на стъпалата. Видя го някъде по средата между себе си и горната площадка. Нямаше време.

Обаче не само оръжието на Бен беше останало без патрони. Едрият изруга и смени пълнителя. Преди да успее да вкара куршум в цевта и да засипе стълбището с олово, Бен се измъкна изпод трупа на колегата му и полетя надолу по стълбите. Мина завоя, преди едрият да го хване отново на мушка. Куршумите дупчеха стената там, където е бил преди секунда. На долния етаж Бен видя две метални врати. Взе решението за част от секундата и скочи към едната. Молеше се да не се окаже склад за кофи и метли.

Не беше това. Пред него изникна тъмен коридор. Преди бандитът горе да разбере какво е направил, Бен затръшна вратата и хукна по коридора. Мина през още една врата, после попадна на разклонение и тръгна надясно.

Докато тичаше, Бен започна да се ориентира. Намираше се на приземния етаж и вероятно беше слязъл оттам, откъдето се бяха качили горе двамата, които бе затворил в пещта. Другите двама вероятно бяха минали от другата страна, за да го хванат като в клещи.

Сега, след като се отърва от едрия, Бен се движеше по-предпазливо и бавно. Продължи напред, докато не стигна централното фоайе. Вляво беше подножието на главното стълбище, вдясно — началото на остъкления коридор към галерията.

Спря и се ослуша. Може би вече всички бяха мъртви, а бандитите се бяха измъкнали? Или може би го наблюдаваха на охранителните камери и го чакаха да се появи на определено място, за да го надупчат с куршуми?

Докато мислеше какво да предприеме, от една врата в далечния край на фоайето долетя приглушен вик.

На жена. Явно в беда.

Веднага си представи Донатела Страда. Изтича до вратата и се вмъкна в стаята.

Младо момиче, на около петнайсет-шестнайсет, беше проснато безпомощно на едно канапе. Над момичето с гръб към Бен стоеше мъж. Първото, което Бен забеляза, беше вързаната на тила руса опашка. Беше свалил маската и я беше захвърлил на пода заедно с автоматичния пистолет „Щаер“, като празния в ръката на Бен. За да го достигне, онзи трябваше да направи две крачки.

Бен приближи още малко и разпозна намусената тийнейджърка от изложбата. Косата й беше разрошена, очите — плувнали в сълзи.

Когато приближи още малко, Бен забеляза петнайсетсантиметровия двуостър боен нож, с който мъжът режеше дрехите на момичето. Роклята вече беше срязана по средата и висеше настрани. Онзи мушна острието под сутиена и заговори.

Очите на момичето се разшириха, защото видя Бен. Мъжът сякаш долови присъствието му. Обърна се.

— Кой си ти? — попита той искрено изненадан.

— Името ми е Бен Хоуп.

— Какво правиш тук?

— Турист съм — отговори Бен. — Дойдох да разгледам изложбата.

— Изглежда, не съм избрал подходящата галерия.

— И на мен така ми изглежда — каза Бен и направи още една крачка напред.

Руснакът се засмя. Изглеждаше доста самоуверен за човек, към когото е насочен автоматичен пистолет.

— Ти си от Англия — каза той.

— Вече не живея там — отвърна Бен. — А ти си украинец.

— Почти позна. Името ми е Анатолий Шиков.

Каза го така, сякаш би трябвало да означава нещо за Бен. Не значеше нищо, но самият факт, че руснакът си каза името, означаваше много. Например увереност, че Бен няма да излезе от сградата жив. Този тип разчиташе на нещо, но Бен все още не знаеше какво е то.

— Мисля, че трябва да оставиш ножа, Анатолий — каза Бен. — Така нещата ще минат по-гладко за теб. После можеш да ме отведеш там, където са заложниците. Време е да сложиш край на всичко това.

Сините очи на Анатолий заискриха с леден блясък.

— Не съм съгласен. Мисля, че ти трябва да пуснеш оръжието. Мисля, че досега щеше да си ме застрелял. Излиза, че само аз съм въоръженият тук, нали?

Размаха ножа, после насочи острието към Бен.

Бен сви рамене и хвърли автоматичния пистолет.

— Някой ще пострада, Анатолий, и това няма да съм аз.

— Да видим.

За част от секундата Бен насочи погледа си към ножа. Изглеждаше странно, с голяма издатина в края на ръкохватката, която не служеше за прикрепване като байонет. Руснакът го държеше по особен начин в ръката си и го беше насочил…

Както се държи пистолет…

Чу се рязко чаткане и нещо изсвистя към Бен. Той се дръпна в момента, в който си даде сметка какво е това оръжие. Бързо, но не достатъчно, за да избегне летящото острие. То разкъса левия ръкав на тениската му и сряза рамото му, след което се заби в библиотека зад него.

Бен беше чувал за балистичния нож на руските специални части, но досега не беше виждал такъв в действие. Странната издатина беше спусък, който изстрелваше острието с по-голяма скорост от стрела на арбалет благодарение на силната пружина в ръкохватката. Комбинация от боен нож, автоматичен нож и харпун. Типично за КГБ. И много ефективно. Бен докосна лявото си рамо и пръстите му почервеняха от кръв. Още нямаше болка — само изгарящо стягане. Болката щеше да се появи след малко.

— Хубава играчка — отбеляза Бен. — Трябвало е повече да се упражняваш.

Анатолий хвърли празната ръкохватка и отстъпи няколко крачки към камината. Посегна зад себе си и напипа тежък чугунен ръжен. Размаха го бясно. Бен се дръпна, за да се предпази, и усети изсвистяването на сантиметри от носа си. Отново се спусна напред и изрита руснака в коляното, но не достатъчно силно, за да го счупи. Онзи извика от болка и гняв и пак замахна с ръжена. Бен се отдръпна. Ръженът се удари в мраморната полица над камината и отчупи голямо парче мрамор, което се търкулна на пода. Бен се спусна, грабна го и го запрати с всичка сила към главата на руснака.

Анатолий видя, че парчето лети към него, и замахна с ръжена като с бейзболна бата. Бе твърде тънка за такава тежка топка. Ръженът изсвистя във въздуха, без дори да закачи парчето мрамор. То се стовари върху скулата му. Анатолий изпусна ръжена и за миг като че ли загуби ориентация. Олюля се. Лицето му се обля в кръв.

— Казах ти да не причиняваш повече зло на заложниците. — Бен взе ръжена. — Не ме послуша.

Анатолий тръгна към библиотеката, в която се беше забило острието на ножа. Улови го и с въртеливо движение го извади от дървото. Погледът му се изпълни с фанатична омраза. Вдигна острието, изрева и се спусна като обезумял към Бен.

Беше на три метра, когато Бен запрати ръжена по него. Полетя като желязно копие и Анатолий го посрещна с главата си. Общата скорост заби желязото дълбоко в мозъка му. Падна по гръб като ударен от гюле и остана неподвижен. Все още стискаше острието и безжизнените му очи бяха фиксирани в Бен.

Бен почувства топлата влага на кръвта по тениската си. Струйка се стичаше по лявата му ръка и капеше от лакътя. Обърна се към момичето, което се беше свило на канапето и трепереше, загледано в пространството. Бен се приближи и пипна челото й. Влажно и студено. Беше изпаднала в шок.

Канеше се да й каже нещо успокоително, когато чу вратата на академия „Джордани“ да се отваря с трясък.