Изгубената реликва

20

Бен често се бе чудил дали от празна пластмасова бутилка би се получил импровизиран заглушител. Сега му се удаваше възможност да го провери на практика. Намери еднолитрова пластмасова бутилка от пепси в кошче за боклук. Залепи я с малко лепенка за цевта на оръжието. Прицели се ниско към пода от вратата на ателието и пусна кратък откос приглушени изстрели. Двамата мъже изпуснаха оръжията си и паднаха на пода, стиснали стъпалата си.

Бен захвърли пръсналия се остатък от пластмасовата бутилка и застана до тях.

— Не е лошо, нали? — изсъска той и изрита настрани оръжията им.

Единият от двамата изля водопад ругатни на руски. Бен го накара да млъкне с ритник в гърлото, който го просна по гръб. Удари другия с автомата си и в стаята настъпи тишина.

Бен клекна до тях, провери дали нямат скрити оръжия и взе радиостанциите им. Стана и отвори вратата на най-близката пещ. Вътрешността беше черна, с метални рафтове като на домашна готварска печка, само че много по-големи. Той ги измъкна и ги захвърли настрана. В пещта имаше предостатъчно място и за двамата, стига да не очакваха комфорт. Бен ги натика вътре, срита краката им, за да не пречат на вратата, затръшна я и щракна резето.

Отстрани имаше табло с голям червен бутон и термостат. Разбира се, той не беше зъл човек и те имаха късмет, че той не смяташе да ги изпече като пуйки.

Освен, разбира се, ако не се окажеше, че са извършили още злини долу. Тогава щеше да се върне и да им стане горещо.

Бен прекрачи прага, озърна се вляво и вдясно, ослушва се в продължение на няколко секунди, после пое безшумно по коридора. От ченгетата все още нямаше и следа. Може би обаче, ако поддържаше елемента изненада и неутрализираше по един-двама от тях, той щеше да се справи сам със ситуацията.

Планът му рухна, защото когато сви зад ъгъла, едва не се сблъска с още двама маскирани бандити. Единият беше гигант — напомняше мастиф. Стискаше щурмови автомат AR-15 с два пълнителя за по трийсет и два патрона всеки. Другият имаше вид на помияр от автомобилно гробище и държеше късоцевна пушка.

За момент погледите им се срещнаха. В този кратък миг Бен забеляза, че очите му са с различен цвят — дясното е тъмнокафяво, а лявото — лешниково. Дребна аномалия, на която повечето хора не биха обърнали внимание, но Бен дотолкова беше свикнал да забелязва физическите подробности при всяка ситуация, в която попадаше, че я видя веднага.

Нямаше време обаче да мисли за това, защото през следващата половин секунда едрият оголи зъби в грозна гримаса и стисна карабината си. Цевта заблестя и трясъкът на автоматичния огън прогони всякакви мисли. Бен вече летеше във въздуха, за да избегне огнената диря, която го следваше на сантиметри.

Анатолий Шиков ценеше уединението. Би могъл да събори момичето в галерията и да приключи още там, но не искаше Спартак Гурко и останалите да го гледат. Щеше да е варварско. Затова той повлече съпротивляващото се момиче по остъкления коридор към старата част на академията, за да потърси удобно място. Видя отворена врата и стаята зад нея му се стори подходяща. Стените бяха покрити с рафтове със стари книги, мебелите бяха луксозни, мокетът — мек. Имаше елегантна мраморна камина, а в единия ъгъл — плюшено канапе. Анатолий стовари момичето върху него. То махна кичурите коса от лицето си и се вторачи в него. Той свали маската. Ножът на Гурко беше в другата му ръка.

— Името ми е Анатолий — каза той доколкото можа на италиански. — А ти как се казваш?