Изповедите на един буржоа

1

Двуетажни къщи в града се срещаха всичко на всичко една дузина: тази, в която живеехме, двете военни казарми и още няколко обществени постройки. По-късно построиха палатата на армейския команден щаб, тя също беше двуетажна и в нея се движеше електрически лифт. Нашата къща обаче, на главната улица, изглеждаше действително като къщите в големия град; беше истинска кооперация с двуетажна, обширна фасада, с просторен портал и широки стълби — течението на вятъра обвяваше стълбището, предобед хората от пазарището се подслоняваха по стълбите: с вълнени сетрета и калпаци от овнешка кожа те хапваха сланина, пушеха лула и плюеха –, а от всеки етаж към улицата надничаше дълга редица прозорци, по дванайсет на брой. Пред жилищата от първия етаж, значи и пред нашето, се издигаше тесен перваз, на чийто железен парапет лете нареждахме сандъчета с нацъфтяло мушкато. („Разхубави града си!“ — това бе девизът, бе учредено дори и дружество за насърчаването на тази благородна идея, Дружество за разхубавяване на града.) Беше много хубава и най-вече внушителна къща; първата наистина „модерна“ постройка в града, фасадата й бе изградена от неизпечени червени тухли, в долната част на прозорците архитектът беше наслагал множество гипсови заврънкулки и общо-взето бе вградил всичко, което честолюбието на архитекта от края на века би могло да окичи върху една нова-новеничка кооперация.

В този град всяка къща, дори и тези, в които живееха повече семейства и обитателите плащаха наем, изглеждаше като фамилен дом. Истинският град бе почти невидим, изграден навътре и се простираше зад водоравните фасади на улицата. Ако странникът се взреше в някой от сводестите портали, виждаше в двора четири-пет къщи, надграждани от внуци и правнуци; оженеше ли се някой от синовете, пристрояваха му ново крило до старата сграда. Градът се спотайваше в дворовете на къщите. Изпълнени с ревнива, мнителна предпазливост, хората живееха затворени в себе си, с времето всяко семейство си изграждаше неголям, закътан свят, дребна жилищна кутийка, представлявана официално и пред света единствено от уличната фасада. Не е за учудване, че къщата, където моите родители бяха наели жилище в началото на века, по тези краища минаваше за същински небостъргач и скоро се прочу в цялата околия. Беше истинска, печална кооперация, каквито по онова време в столицата се издигаха със стотици: кооперация с наематели, по етажите се виеше дълъг „ганг“1 с железен парапет, имаше перално помещение, централно отопление и слугински клозети, разположени на помощното стълбище. Подобно нещо дотогава не бяха виждали в града. Централното отопление бе модерно нововъведение, но и за слугинските клозети се изприказва много, понеже — в продължение на столетия, с деликатна тактичност — никой не се бе интересувал къде и как прислугата ходи по нужда. „Модерният“ архитект, построил нашата кооперация, се беше проявил като новатор в това отношение и в съжителството на господари и прислуга решително бе разграничил в творбата си нужниците. В ученическите си години даже се хвалех, че в нашата къща прислугата ходи в отделен клозет. В действителност прислужниците, извънредно срамежливи и притеснителни, не посещаваха отделените нужници и не се знаеше къде всъщност ходят. Вероятно където открай време, още преди това, в течение на столетия, откакто свят светува.

Архитектът е можел да се шири на воля, не е трябвало да пести нито място, нито материали. От стълбището вратата се отваряше към преддверие с размерите на жилищна стая, тук имаше скрин с огледала, на стената висяха бродиран калъф за четки и чифт еленови рога, зиме тази стая бе потресаващо студена, понеже бяха забравили да вградят отоплително тяло; така че тя не се отопляваше и кожусите на гостите замръзваха на закачалката. Всъщност това беше „парадният вход“ откъм стълбището, но неговата врата биваше отваряна само за почетни гости. Прислугата, членовете на семейството, че дори и родителите ми влизаха в жилището откъм коридора, до кухнята имаше малка, остъклена врата, на нея не беше поставен дори звънец, трябваше да се потропа на кухненския прозорец. И приятелите на семейството влизаха в жилището оттук. „Парадният вход“, преддверието с рогата се използваше само два-три пъти годишно, на имения ден на баща ми и през карнавалните вечери. Веднъж поисках от майка си вместо подарък за рождения ден, като някакво особено благоволение, един делничен ден да пристъпя в жилището през преддверието откъм стълбището, съвсем сам и единствено за собствено наслаждение.

Дворът беше с формата на правоъгълник и изключително просторен. По средата стоеше голяма стойка за тупане, като някаква многоместна бесилка, и кръгъл кладенец, откъдето чрез електричество се подаваше вода в жилищата. Водопроводът тогава още не бе познат в града. На зазоряване и на здрачаване край кладенеца се появяваше съпругата на домоуправителя, включваше малкия електромотор и го оставяше да бръмчи докато от разположената под стряхата на втория етаж предпазна тръба на двора не пръснеше тъничка водна струйка, знак, че и най-горният резервоар вече се е напълнил с питейна вода. Тази изключителна гледка, особено в часовете преди залез слънце, събираше всички онези обитатели на къщата, чието достойнство не се подронваше от зяпането, така, на първо място — децата и прислугата. Електрическото осветление вече бе на мода в повечето къщи на града; редувайки се, палеха ту електрически лампи, ту снабдени с ауерова крушка2 газени светилници. На много места обаче още си светеха с газ. До деня на смъртта си баба ми си палеше заредения с газ висящ фенер, и когато родителите ми ме пратиха да живея под наем в съседния град, за да се подготвя за зрелостния изпит в дома на един учител-псалт, аз цяла година учих и играх тарок3 на газена светлина; вярно, и аз самият намирах вече за отживелица подобно състояние и самолюбието ми бе накърнено, задето ми се налагаше да пребивавам в такова изостанало място. В детството си се гордеехме с електричеството у дома, но доста често на вечеря, без гости, запалвахме млечнобелите газени лампи, които излъчваха мека светлина. В жилището често се носеше миризма на газ. По-късно един находчив човек изобрети безопасен газов колектор, тънка платинена пластинка, която се монтираше над ауеровото чорапче. При изтичане на газ платинената пластинка започваше да вибрира, нагряваше се и автоматично възпламеняваше леснозапалимото вещество. Баща ми харесваше техническите нововъведения и беше един от първите в града, който монтира на полилеите си подобни обезопасителни механизми. Светехме си обаче и с газ, особено прислугата вън в кухнята; домоуправителят също осветяваше с газ стълбището. Удивляваха се от електричеството, но още не му се доверяваха съвсем.

И централното отопление, то тракаше и дрънчеше повече, отколкото топлеше. Майка ми беше поставила в учебната стая на децата една кахлена печка, понеже не се доверяваше на парното чудо. Всички тези чудотворни приспособления от началото на века по онова време по-скоро усложняваха живота. Изобретателите се учеха на наш гръб. След десетилетие светът вече бучеше и трещеше от електричество, пара, мотори; но в детството ми откривателите все още доизкусуряваха своите изобретения и това, което тези дръзки новатори стоварваха на гърба на доверчивите наивници, бе доста несъвършено и трудно използваемо. Електричеството примигваше и светеше с мижава жълта светлина. Парното отопление или се разваляше винаги в най-големия кучи студ, или заливаше стаите с прекалената си, лепкава и влажна топлина, поради което често боледувахме. Подобаваше обаче да сме „в крак с времето“. На по-голямата сестра на майка ми например никак не й се „крачеше с времето“, тя се отопляваше с бели керамични печки с дърва, ходехме при нея да се постоплим, избягали от парното отопление, и да се наслаждаваме на равномерната, благоуханна топлина на тлеещите букови дърва.

Остър вятър шеташе из големия двор, непрестанно ечеше и свистеше, тъй като откъм север изгледът беше открит, там високите, заснежени и лете планини, които опасваха града, зееха беззъбо. От две страни на двора фасадата на двуетажната къща бе продължена от архитекта с ред от едноетажни сгради; в дъното на двора бяха издигнали още една много красива, партерна постройка, нещо като „двустайна семейна къща“, това бе жилището на домоуправителя. Всичко това се простираше нашироко и заемаше много място. Както изглежда, архитектът и сам не е вярвал, че за всяко помещение от „кооперацията“ ще се намерят обитатели, и не е вдигнал излишни етажи в двора. Цялата къща беше проглас на новата епоха, възхвала на въздигащия се и съзидателен, предприемчив капитализъм. Това бе първата къща в града, която не бе построена с намерението обитателите й да прекарат дните до края на живота си сред същите уютни стени — доколкото зная, днес в къщата не живее вече никой от предишните обитатели, наели жилища там в началото на века. Това беше кооперация с наематели. Старите патрициански фамилии не биха закупили на драго сърце жилище в подобна къща. Дори презираха малко пришълците, незакрепостените обитатели на големия дом.

2

Баща ми също осъзнаваше, че един господар не плаща наем и не живее в чужд дом; и правеше всичко час по-скоро да се преместим в собствена къща. Дотогава обаче мина доста време, поне петнайсетина години. В „собствената ни къща“ ходех вече само на гости, тогава бях вече голям ученик, и всъщност нямам добри спомени от онази ненужно просторна, едва ли не луксозна постройка. Детството ми беше преминало в „кооперацията“. Сетя ли се за думата „дом“, аз виждам широкия двор на къщата на главната улица, дългите коридори с железен парапет, голямата стойка за тупане и кладенеца с електромотор. Мисля все пак, че това бе една безрадостна къща, без свой облик. Никой не знаеше как се бе озовал там, обитателите не бяха свързани един с друг нито приятелски, нито по съседски. В тази къща живееха касти, класи, вероизповедания. Старите едноетажни къщи още се обитаваха от семейства, врагове или приятели, но непременно от хора, които имаха нещо неразривно общо помежду си.

В къщата живееха две еврейски семейства: едното беше „неологическо“4, „напредничаво“, светско и обуржоазено, богато еврейско семейство, те наемаха целия втори етаж откъм улицата, водеха доста уединен и надменен живот, не търсеха познанство с обитателите на къщата; другото живееше долу на партера, в задната част на двора, то беше „ортодоксално“, твърде многолюдно еврейско семейство, те бяха бедни и се плодяха по някакъв съвсем странен начин, у тях непрестанно прииждаха нови и нови роднини, раждаха се деца и всички заедно живееха отзад в двора в три мрачни стаи, които понякога, в празничните дни, така гъмжаха от глъчката и суетнята на гостите и домашните, сякаш участниците в някое събрание бяха стигнали до съдбоносно решение. Тези „бедни евреи“ носеха преди всичко галицки одежди и строго спазваха религиозните повели — даже не зная дали в действителност са били дотам бедни –, ала във всеки случай християните от къщата гледаха на тях с по-добро око, отколкото на уединените, богати „неолози“. Случваше се някои от „бедното“ еврейско семейство на партера да подкастрят чудатите си прически, да облекат цивилно облекло, да захвърлят кафтана и лисичата капа, да се подстрижат и избръснат, да облекат модни, съвременни дрехи — тази голяма промяна настъпваше твърде бързо при повечето от тях. Децата ходеха в гражданско училище, някои от тях дори се записваха в гимназия. След десетина-петнайсет години в къщата вече не се срещаха евреи с кафтани, малцина бяха и в града. Толкова много деца живееха тук, че не ги помня вече поотделно. Това семейство поддържаше във всичко по-задушевни и по-любезни отношения с християните от къщата, отколкото другото, по-изисканото, „неологическо“ семейство. В къщата говореха покровителствено, почти умилено за тях: те бяха „нашите евреи“, които са „много достойни и почтени хора“, едва ли не с гордост обявявахме, че в нашата голяма, модерна кооперация живеят евреи, истински евреи, както си е редно. Изисканите евреи от втория етаж срещахме рядко. Те живееха истински светски живот, пътуваха много, децата им се възпитаваха в католически прогимназии, госпожата — слабичка, печална жена със сърдечно заболяване — свиреше много хубаво на пиано и си шиеше дрехите в столицата. По-заможните и от средна ръка госпожи в къщата, разбира се, й завиждаха. Дрехите на богатата дама им бодяха очите и разпалваха тяхната омраза; на мене самия също ми се струваше недостойно и нередно, че съседите по етаж, които бяха „все пак евреи“, живеят по-нашироко и по-изискано, отколкото например ние, и богатата дама се облича по-елегантно, свири на пиано и се вози на файтон повече, отколкото моята майка. „Всяко нещо си има граници“ — мислех си. С ортодоксалното семейство и с децата им се разбирахме вече по-добре. Без да раболепничат, чрез простото признаване на еврейската си същност и начина, по който се придържаха към нея, чрез храната, облеклото, чудатите си празнични обичаи, чуждия си завален диалект, загадъчно примесвайки немски и унгарски думи към идиш, чрез доброволната си, афиширана чуждост, ние ги възприемахме по-скоро като екзотично племе, което може даже мъничко да бъде и ожалено, а на всяка благодетелна християнска душа подобава да покровителства беззащитни странници като тези. Майка ми понякога пращаше компот на старицата, която всяка есен боледуваше в детското легло, а на Великден еврейското семейство ни даряваше маца5 в хубава, чиста бяла кърпа, за което любезно им благодаряхме, гледахме го с интерес, но мисля, че никой не го докосваше, дори и слугите. Жалехме и приемахме това семейство, но някак си, както опитомените негри. Майка ми понякога разговаряше с тях, разбира се, само от горния етаж, по време на пролетното почистване извикваше няколко приятелски слова; а похабената, вечно кърмеща жена с изкуствени плитки смирено й отговаряше: „Да, почитаема госпожо.“ Не мисля, че майка ми искаше да накара бедната еврейска женица да почувства „социалното различие“; нямаше никаква нужда от това. Семейството познаваше тези различия и обитателите на партера дори и не помисляха да фамилиарничат; едва по-късно осъзнах, че това семейство бди над собственото си уединение също така старателно, както и християнските семейства, да, навярно още по-ревностно и по своя си странен начин те се дистанцираха от всяка възможност за общуване още по-горделиво и по-сдържано, отколкото правехме ние. Общо-взето обитателите на къщата по-скоро покровителстваха „бедните евреи“. Наблюдавахме техните празници, непривичните им обичаи с добронамерено съгласие. Разбира се, неолозите не разпъваха шатра на двора, когато празникът изискваше това, ходеха на църква рядко и веднъж баща ми с удивление, леко възмутен разправяше, че пътувал заедно с изисканите евреи, които в края на март похапвали в железопътния вагон отраснало на юг, завито в памук, прясно грозде — говорихме за това цяла вечер смаяни и обезпокоени, най-вече майка ми бе възмутена от такова „неприличие“.

Двете еврейски семейства никога не общуваха помежду си. Неолозите явно живееха под друга звезда. Мъжът бе фабрикант, произвеждаше стъкло някъде в околността, пътуваше много, беше тлъст, дебел плешивец, отнасяше се доста зле към съпругата си и изневеряваше с разни касиерки на преждевременно остарялата си, печална жена; за което, разбира се, всички в града знаеха. Госпожата някак мечтателно понасяше злата си съдба, свиреше на пиано на отворения прозорец, много хубаво, но фрапантно и продължително. За това семейство в къщата се знаеше, че не се хранят „кашер“6, хапваха си шунка и готвеха със свинска мас; някак и това не харесваше много-много на обитателите на къщата. Ако в този дребнобуржоазен дом имаше „еврейски въпрос“, то поводът за забележки в никакъв случай не беше даден от многолюдното ортодоксално семейство. Всички ние, които живеехме в къщата, намирахме за по-симпатични галицките роднини на партерните обитатели, които ходеха с кафтани и носеха веещи се кичури коса, отколкото напълно цивилизования фабрикант на стъкло и неговото семейство. Наблюдавахме по-претенциозния, обуржоазен начин на живот на неолозите с особена ревност, искахме да опазим нещо от тях — и самите ние не знаехме какво. В своите оскъдни социални съприкосновения мъжът бе учтив и равнодушен към християните, снизходителен и надменен спрямо „бедните“ евреи от партера. Ние, например, никога не чухме от родителите си да отбягваме компанията на децата от ортодоксалното семейство, никога никой не ни забрани общата игра с тези бледи малчугани с големи очи, които в своите чудати, старчески дрехи изглеждаха като възрастни мъници, играеха винаги с шапка на главата и въобще не бяха търпеливи, в разгара на играта неведнъж подигравателно наричаха децата-християнчета „шабесгой“7, което те съвсем не вземаха присърце, тъй като дори не разбираха израза. Половин дузина ортодоксални дечурлига весело вилнееха с нас, хлапетата-християнчета, които се възпитавахме на двора, чедата на фабриканта на стъкло обаче, които биваха съпровождани до училището от „фройлайн“8 и възпитателите идваха у дома им, старателно бдяха да не се омесват с еврейските пролетарчета. Те никога не се включваха в общата игра и тази изискана отдалеченост така накърняваше чувството ми за справедливост, че един следобед подмамих в мазето най-голямото момче, вече третокласник, затворих го в котелното отделение и като човек, свършил добра работа, се прибрах у дома и дума не обелих. Мълчах и през нощта, когато полицията вече търсеше изгубеното дете и безумните писъци и викове на фабрикантшата огласяха къщата. На сутринта огнярът намери детето. Най-странното бе, че това момче никога не ме издаде. Тромавият, ленив хлапак със сънливи очи упорито мълчеше, когато го разпитваха, даже и по-късно, никога не ме упрекна за това особено отмъщение и след години, когато се сприятелихме, пак не говореше за това. Навярно е чувствал, че съм прав. Децата отсъждат бързо и безапелационно.

Дечурлигата от семейството на партера полека-лека си сменяха облеклото, но пък всяка година разпъваха на двора шатра от завивки и килимчета, и главата на семейството, този чудат и немногословен племенен вожд, влизаше вътре следобед и прекарваше дълго време сам в необичайната постройка. Синовете му твърдяха, че в такива моменти се моли. Веднъж го издебнахме през процепите между завивките, но видяхме само как седи на стола в средата на шатрата и гледа тъжно пред себе си. Навярно скучаеше. Една утрин къщата се разбуди от странна глъч, в партерното жилище евреи с кафтани един през друг хващаха бравата на вратата, вътре в жилището сновеше цяла дузина непознати. Едно от момчетата, деветгодишният Лайош, най-сетне се измъкна от навалицата и с гордо и угрижено лице даде отговор на нашия въпрос.

— Татко умря през нощта. Ама че проклетия — подхвърли между другото и с неповторимо превъзходство.

И през целия ден се държа надменно, едва понасяхме надувките му. Затова на здрачаване, без особена причина, го напердашихме.

3

На първия етаж живеехме ние, а в съседство се помещаваше банката. Открай време банката заемаше три дълги и мрачни стаи, от стълбището се влизаше в стаята на директора, до нея се намираше касата, а счетоводството бе разположено в стаята към двора. Кабинетът на баща ми и канцеларията на директора имаха обща стена, в която беше пробит „таен отвор“ и когато директорът известяваше за нещо баща ми, просто открехваше ламаринената вратичка на тайния отвор и му подаваше писмото, документа или достатъчната за завеждане на дело просрочена полица. Това патриархално деловодство се бе утвърдило тъй от десетилетия и банката процъфтяваше. В счетоводството работеха две стари моми, а длъжността на касиер се изпълняваше от преждевременно пенсиониран хусарски9 капитан, който понасяше променената си участ с начумерено изражение и крещеше като в казарма на селяните, които теглеха заем или плащаха лихва. Хусарският капитан се бе отказал от званието си, за да се ожени за своята любима, бедна начална учителка. След като начинанието му успяло, повече не го свъртало на едно място, почувствал неутолима носталгия по предишния си живот, започнал да пие, да ругае глупавия световен ред, който деградира хусарските капитани до банкови касиери, и жадно, с люти думи да настоява „най-сетне нещо да се случи“. Никога не съм виждал по-щастлив човек от този изпаднал хусарски капитан, който в първия ден на световната война, облечен в старата си униформа и подрънквайки сабя, влезе в банката и се сбогува с някогашните си началници, те отново му говореха с изтънчена почтителност, а той даваше кратки отговори, сучейки мустак, понеже, слава богу, най-сетне „нещо се беше случило“. Този човек, например, както мнозина други, тръгна на война с истинско въодушевление и загина още през първата военна година.

Ала по времето, когато мъничката банка, „нашата банка“ процъфтяваше в мрачните помещения на първия етаж, нямаше още и помен от война. Клиентите на банката с торбички на рамо и в полушубки се настаняваха по стълбището, очаквайки своята участ. Бяха предимно бедни селяци от северните околии на областта, където реколтата винаги излизаше калпава, а който имаше десетина холда10 минаваше вече за средноимотен, но лошите земи и нефелните пасища не можеха да подсигурят господарско изобилие дори и на стопанства от петстотин холда. Словаците от околността почти не говореха унгарски. И прислугата говореше някакво особено полусловашко-полуунгарско наречие: разговорният език на местното господарско общество официално бе унгарският, но у дома, в семейството дори унгарските преселници говореха по-скоро немски със сепешки11 диалект. Всичко това съвсем не беше преднамерено. Обликът на града бе унгарски, но по чехли и по риза, след вечеря господата също обръщаха на немски. Един от бляскавите, непомрачени и славни спомени на детството ми е, че в къщата има банка, истинска банка, с касиер и пари в брой, където просто трябва да отидеш, да подпишеш нещо и ето, вече ти дават парите. И действително, банковите сделки тогава бяха нещо тъй просто, безоблачно и лъчезарно. Селяните пристигаха сутрин, носейки в торбите си сланина, ракия и извлечение от поземления регистър, което общинският наместник им беше съставил, и си чакаха реда. Всеки ден в дванайсет часа на обед заседаваше „цензурата“: управителното тяло, двама възрастни свещеника, директорът на банката и юридическият му съветник се събираха на кратко „съвещание на ръководството“, гласуваха заемите от сто и двеста крони12, попълваха полиците в счетоводството и следобед клиентите вече отнасяха заемите у дома. Финансовото благополучие, което тогава бе обхванало света, струеше и в нашето малко градче, още съществуваше личното доверие, а запасният хусарски капитан-касиер плащаше дори „благожелателни“ и „кавалерски“ полици. След изтичането на заема селянинът плащаше, ако ли не, продаваха на търг пет от десетте холда, които се купуваха от банката. Финансовият отрасъл бе простичък и естествен, както природните явления, и също толкова последователен и безметежен. Банката бе пълна с пари и се разпростираше. Ние, децата, които живеехме в къщата, бяхме извънредно горди с тази благоразположена, приветлива банка. Финансовите тайни на възрастните вълнуват децата не по-малко, отколкото загадките на пола. Знаехме много добре, че онова най-драгоценно нещо, за което възрастните говорят толкова много, се съхранява в дебелите и неугледни огнеупорни каси на нашата къща, виждахме смирените лица на просителите, слушахме плачливите им, жални тиради и как поздравяваха, хленчейки, с „целувам ви ръка“ всекиго, който се числеше към банката, даже и прислугата. Съзнанието, че в къщата има банка, и то добронамерена, свързана със семейството банка, успокояваше децата в къщата и ги изпълваше с възвишени чувства, усещахме, че голяма беда едва ли може да ни застигне — нас, които живеем в къщата и се числим към банката. Предполагам, че и нашите родители са размишлявали така. Къщата принадлежеше на банката и тя на драго сърце предоставяше отсрочка за наема на онези обитатели, които бяха изпаднали в нужда, а вероятно и някои по-малки заеми. Струваше ни се, че парите в банката принадлежат донякъде и на семейството; това бе един открит, благонамерен свят без подозрения, наемателите ходеха в банката за заем така, както се ходи при глава на семейство, при богат роднина, и банката им даваше, понеже кой би помислил, че длъжникът може да избяга от къщата? Децата инстинктивно разбират от пари. Мислехме си, че ние, щастливците, които се бяхме родили под закрилата на банката и се възпитавахме под патронажа й, сме се заселили при първоизвора на всички земни благини, и дори по-късно в живота никога няма да ни застигне беда, стига да си останем близки с тази приветлива и добричка банка. Това не особено задълбочено схващане, това гротескно усещане дълго ме съпътстваше през ученическите години, както и при скиталчествата ми в чужбина; банката беше вече отдавна фалирала и въпреки това относно финансовите дела аз усещах едно спокойство и сигурност, сякаш бях съхранил от детството си някакви първични и непосредствени отношения спрямо парите, и те никога не биха проявили към мене, другарчето от детските игри, безчовечна жестокост.

Банката също процъфтяваше и всеки, който се числеше към нея, просперираше, чиновниците, че дори и слугите. Един от служителите основа певчески хор, друг се залови да писателства и издаде в два тома легенди за крепостните руини в околността. Всички отделяха време за култура. Банката не се побираше вече в тясното помещение и като замогнал се индустриален лъв започна да строи, издигна на двора приказен палат от стъкло. Това бе чуден строеж, същински стъклен храм: бяха внесли от Германия дебели стъклени плоскости и издигнаха купол над касовия салон, какъвто по-късно не видях дори в чужбина. Селяните така и нарекоха новата банкова палата: „Витлеем.“ Идеха да й се дивят от околните села, и тихо и с благоговение приказваха под стъкления купол, като в църква. Тук, накрай света, въздигащият се капитализъм си бе построил малък параклис, накипрен и благоговеен — всеки, който го видеше, мислеше така, другояче не можеше и да бъде обяснено това ненужно помпозно и по грандомански пищно творение. Имаше тук всичко, което подобава на една истинска банка, брониран салон с дебели колкото човек бронирани врати, които се открехваха с магически думи, заседателна зала с тапицирани врати, особени нови сметачни и пишещи машини; в банката навярно имаше дори и пари. Нас, децата от голямата къща особено ни вълнуваше бронираният салон, който построиха срещу жилището на домоуправителя, вкопаха основите му дълбоко в земята и ние си представяхме стоманените му сейфове пълни със съкровища и скъпоценни камъни. Това бе един галантен и приветлив капитализъм, сътворил приказен замък пред смаяните ни погледи; не допадаше единствено на старите вложители, които — старомодни богаташи — предпочитаха имуществото им да се пази в нестабилните каси и мрачните помещения на първия етаж, а при вида на стъкления палат и бронираното подземие поклащаха глави, подозрително мърморейки: „От какво?“

4

Банката се управляваше от „бате Ендре“ с твърде много енергия и усърдие. Бате Ендре произхождаше от фамилия, позната в цялата страна, беше завършил право, както цялото тогавашно поколение, което търсеше самоизява на „свободното поприще“ и не се задоволяваше с областната, с градската йерархия. В детството си следях отблизо този етап на класическа образованост на джентри-класата и по-късно установих, че тогавашната литература си е създала фалшива представа за тези времена и техните действащи лица. Бате Ендре се бе отдал въодушевено на банковата кариера, която му бе чужда тялом и духом, съвестно спазваше работното време и въобще не напомняше на онзи провинциален, ходещ на лов и по казина чиновнически тип с аристократичен манталитет, който приема полицата на своя другар от казиното в полунощ, по време на покер. Животът е винаги различен. Никой не считаше бате Ендре за стопански гений, но той се трудеше в банката повече, отколкото ловуваше и играеше на карти, дори четеше по мъничко, пътуваше и живееше умерено, и навярно не си бе запазил в този живот нищо друго от джентри-символите, освен пръстена с монограм. Банката бавно напредваше, разпростираше се от само себе си, което следваше от самото й естество; бате Ендре бдеше при всеки заем чиновниците строго да спазват „банковите условия“. Струва ми се, че няма нищо по-лесно и благодатно от това, да опиша директор на провинциалната спестовна каса, който по-често лепи банкноти на циганските чела, отколкото гербови марки върху договорите, и без да му мигне окото гласува заеми за лекомисления млад Ности13, за „драги ми друже“. В Шарош, в Земплен навярно са се срещали подобни фигури; в нашия град, в този строг чиновнически град такъв човек не би се задържал. Бате Ендре, „директорът на банката“, пристигаше всяка сутрин в службата си на минутата, нахлузваше ръкавелите и се трудеше от зори до мрак. Кредитите на банката се отпускаха от едно голямо столично финансово учреждение и пещенските директори, надменни, стари евреи, всяка година идваха на посещение, за да контролират дейността на бате Ендре; тези стари евреи ловуваха, говореха на „ти“, правеха се на джентри, и ние понякога дори се забавлявахме с необичайните им привички. Всъщност зад писалището на банковия директор бате Ендре не вършеше нищо по-различно от това, което е правел неговият баща или дядо в имотите си и в областта: бдеше селяните да изпълняват навреме обязаностите си и както някога отработваха ангарията и доставяха изполицата от реколтата, сега трябваше да си платят лихвите с настъпил падеж. Бяха се променили само формите.

Много ли скубеха селяците? Не ми се вярва. Но го правеха редовно, защото нали „трябва да се живее от нещо“. И докато „работеха“ със селяните, нямаше нищо нередно; едва по-късно, когато бате Ендре напусна службата заради объркани семейни недоразумения и мястото му зае един столичен банкер, който бе дошъл при нас с грандиозни планове за реформи, сякаш беше инспектор, отишъл на посещение в колониите, настъпи първият крах. Новият директор, очевидно добронамерено, но с твърде голям размах отпусна от парите на вложителите огромни ломбардни кредити на полските търговци на вино, които бяха изкупили по онова време вината на Хедаля14, и в тази игра банката изгуби много пари, милиони. Баща ми понякога споменаваше, че тогава спасил парите на вложителите до последния филер по странен начин; посетил председателя на столичното финансово учреждение, чийто фаворит бил назначеният за наследник на бате Ендре колониален инспектор, и когато при тягостното известие прочутият и безучастен, международно известен, заможен и могъщ председател на банката свил рамене и отговорил нещо като „ами, фалирайте си“, баща ми кротко отбелязал: „Това ще го направим и ще изгубим всичко, което имаме; но на везните тежи и името на Ваше благородие.“ Прочутият председател на банка нервно вдигнал глава; сетне позвънил и поръчал на влизащия директор: „Плащаме сто процента.“ Това кавалерско изречение от три думи струвало на голямата пещенска банка много милиони. Вложителите получили влоговете си до грош, с лихвите дори. Много пъти съм слушал тази история като една от романтичните легенди за героичния стадий в развитието на капитализма.

5

За кратко, няколко години в едно от тристайните жилища на първия етаж срещу нас живя моят кръстник, който беше по-малък брат на баща ми, един особено обидчив, неспокоен човек; всички в семейството, дори и баща ми, се отнасяха с него като с писано яйце. Той бе горда и самотна душа, готвеше се да става инженер и тъй превъзходно разбираше от техника, че във войската — бе отслужил една година като доброволец в артилерията — искали насила да го задържат, говореше се, че „го умолявали да остане като старши сержант“. Поне така се разправяше по-късно в семейството. Във всеки случай натурата му, неговите увлечения и цялата му душевна нагласа го тласкаха към офицерската кариера. В цивилния живот, особено в донякъде презряното инженерно поприще той се чувстваше несвойски, беше раздразнителен, непрестанно надушваше унижения, имаше „афери“ и всячески правеше впечатление на човек, който не е намерил мястото си в живота. И без друго по онова време на инженерната и лекарската професии гледаха донякъде снизходително; смяташе се, че не са достойни за един господар; младежът от добро семейство можеше, естествено, да постъпи като помощник-юрист, но не му подобаваше да извършва клизми или да се пипка с туш и с пергел. За „комплекса за малоценност“ на чичо ми (за който не само той самият нищичко не знаеше, но дори и младият Фройд, който по онова време наблюдаваше истерично болните в клиниката „Charcot“, още не познаваше) значително бе допринесло и общественото положение на семейството ни в пристрастно националистическия унгарски свят от края на века, в чиято провинция цареше почти изцяло съсловен дух. Саксонци по произход, те се преселили в Унгария през XVII век, служили вярно на Хабсбургите и император Леополд II15 наградил с благородническа титла нашия прадядо, почитан в семейството като „Крищоф, минния граф“, който управлявал рудниците на хазната в Марамарош16. Едва по време на освободителната борба сърцето на семейството се изпълнило с унгарски дух, мнозина се сражавали в армията на Бем17, Жига, един от моите прадядовци, дори бил разжалван след полагането на оръжието при Вилагош18 и заточен в един венециански, а по-сетне в милански императорски полк, където лека-полека си възвърнал предишното звание и се оттеглил в пенсия като началник на имперската охрана. Но преди революцията във Виена гледали на фамилията с добри очи и ги имали за „надеждни елементи“. Когато през 1828 година назначили дядо ми за съветник в Обуда, той ходил във Виена и бил приет от император Франц. „Отседнал съм при Краля на Унгария — писал от Виена на по-малкия си брат в Марамарош –, престоят ми тук е твърде скъп, плащам пет форинта дневно за стая и отопление. Князът ме прие радушно, спомни си и нашия Баща; ja, ja, каза, auch Sie haben gute Zeignisse bei mir.“19 Вероятно въпросният държавен чиновник с немско име, който през 1828-ма бил приет радушно във Виена и удостоен от императора с добронамерени слова, бил считан от двора за лабанц20. По време на освободителната борба фамилията застанала на страната на въстаниците, поунгарчила името си, решението за това било издадено от министерството на Кошут, декретът бил обнародван в Официалния бюлетин21 през август 1848 година. По убеждение и поведение те бяха унгарци до маниакалност, особено баща ми и по-малкият му брат. Този пламенен, искрен унгарски патриотизъм беше характерна черта за фамилиите, преселени от чужбина, и старите унгарски благороднически родове приемаха и любезно приютяваха претопените във великоунгарския тигел чужденци, дори понякога им признаваха известни унаследени, чужди расови добродетели — моите прадеди са били саксонски ковачи и мисля, че от тях съм наследил едно особено, съвсем неудобно за мен, чуждо на натурата ми, наподобяващо идея-фикс „pflichtgefühl“22, но са ми останали и другостта, и отчуждеността, които дори вековното съжителство не е превъзмогнало. Душевният тип на фамилията бе сложен, осезаемо католически, не само според данните от матрикулата, а и по своята същина, по мирогледа си. Отбягвали сме протестантите, даже и в социалното общуване, инстинктивно, както са ни отбягвали и те; за това обаче във всекидневния живот никога не ставаше дума.

По-малкият брат на баща ми разколебан и измъчен усещаше, че колкото и да „го възприемат“, независимо, че го признават, той, със своя саксонски произход, с немско звучащото си име и австрийска благородническа титла не би могъл да се числи напълно и безусловно към онова голямо „семейство“, което дребнодворянска Унгария бе в края на века. Ако в семейството ни имаше някой, който понякога осезаемо биваше обземан от маниите на унгарското джентри, това беше той. Непрестанно събираше фамилните книжа, поръчваше чертежи на гербове и корони, бе създал проект за „унифициран благороднически герб“ на баща ми и майка ми (един господ знае, откъде се беше сдобил със сведения, понеже мама беше потомък на беден моравски мелничар и подозирам, че семейството й никога не се е ползвало от благороднически привилегии; което, впрочем, ни най-малко не тревожеше майка ми и нейните роднини), и това заиграване на джентри в крайна сметка се изявяваше по необичаен начин в неговата горделива, неспокойна душа: отбягваше областното общество, не се натрапваше, живя продължително в чужбина, строеше железници и тунели в Босна, сетне се пресели в Риека, където по поръчение на една френска компания построи онази електрическа централа, която и до днес снабдява далматинското крайбрежие с електричество. Междувременно се ожени; взе фина и кротка девойка от Ноградска област, потомък на най-големия унгарски писател на класически драми, и в детството си съм прекарвал доста лета в придобилия литературно-историческа слава ноградски замък и парк, където патриархът, този неспокоен по душа, полуобезумял в залеза на зрелостта си унгарски гений скандираше строфите на драматичните си опуси. Това „литературно родство“ обгръщаше чичо ми с някакъв олимпов нимб в моите очи. В действителност не разбираше много от литература. Когато бе още ерген и живееше срещу нас, в трите стаи на двора, водеше живот на „garcon“, като някакъв френски романтичен герой, държеше прислужник, когото веднъж бе шамаросал; заради това в детството си се страхувах от него, по-късно го съжалявах. Не си намери място сред различните класи, живя огорчен и уединен в ноградското село, където се чувстваше тъкмо тъй малко у дома си, както когато беше сред нас или в чужбина, сред своите колеги. Той бе първият сериозен и убеден антисемит, когото съм познавал; и навярно много би се учудил, ако някой го осведомеше, че основната тоналност на същността му, обиденото му лутане между класите, поведението му в стил „моята вяра не е за този свят“ е всъщност инстинктивно католическа, с други думи — еврейска черта.

6

В къщата работеха две „предприятия“: денем на етажа банката обслужваше клиентите, нощем на партера един обявен за кафене вертеп с касиерка и набеден цигански оркестър ограбваше лекомислените еснафи. Буржоазката къща намираше за естествено това предприятие на партера и го търпеше. Обитателите й, тъй претенциозните в моралните си оценки семейства, никак не се стряскаха от това, че нощем, когато добродетелта похърква, в едно от партерните помещения на къщата се танцува канкан. „Кафенето“ дотолкова не го беше еня за дневните посетители, които пият кафе и четат вестници, че денем дори не отваряше. Кепенците се вдигаха едва привечер, край стените стояха няколко ламаринени маси, а в „бюфета“ дами с боядисани коси и пищни форми според вкуса на епохата приготовляваха яйчен ликьор и чай. (Шампанското минаваше за нечуван разкош, даже гръмогласните офицери рядко дръзваха такова разточителство — впрочем понятието „гръмогласен офицер“ бе твърде непознато в нашия град, защото хусарският полк беше разквартируван на петдесет километра оттук, в съседния град, и офицерите от артилерията и пехотата, които бяха настанени при нас, се задоволяваха с по-скромни и редки джамборета, с яйчен ликьор и каруцарско вино.) Този нощен вертеп се посещаваше най-вече от спекуланти, пазарджии, чифликчии и някой и друг евреин-арендатор от околията, отскочил за по една бурна нощ. „Господарите“ се осмеляваха да дойдат тук само добре подквасени, в такива случаи спускаха железните кепенци на локала и му дръпваха такава веселба, от която се разбуждаха дори и заспалите; за учудване е, че това нарушение на реда биваше търпяно и дълго време, години наред „кафенето“ продължаваше да работи на партера. Полицията тогава все още не се месеше в делата на гражданите; в този четирийсетхиляден град, например, за спокойствието на гражданите бдяха всичко на всичко петнайсет полицаи, петнайсет остарели, шишкави нескопосници, които в детството си познавах лично и се обръщах към тях по имена; полицейският арест беше приютен в разнебитена стара къща с италиански профил и аркада, но обикновено беше празен, тук отспиваха махмурлука си само закоравелите алкохолици, които заран полицаите прибираха по уличните ъгли в подобна на саркофаг талига, покрита със зелена мушама. Това, което се предлагаше от вечер на вечер в „кафенето“ на нашата къща, бе една от по-изтънчените и очевидно по-разточителни разновидности на проституцията; понякога се вадеха ножове, една нощ къщата бе разбудена от женски писъци, деца и възрастни се стекоха на коридора по наметки, а на двора домоуправителят налагаше с метла един обут в ботуши и с щръкнали мустачки, особено кръвожаден спекулант, който се беше вкопчил с ноктите на двете си ръце в удобните за сграбчване, меки телеса на една сламеноруса служителка от кафенето. Тази призрачна сцена в острата и студена утринна светлина ми подейства като някакво невероятно, театрално изживяване. Но вертепът изглежда плащаше солен наем на банката, понеже дори подобни непристойни тупурдии, които се превръщаха в обществен скандал, биваха търпени. Договорът със собственика на вертепа, хитър цигански ас с предприемачески дух, бе прекъснат много по-късно и то не „по морални съображения“, а защото банката се нуждаеше от помещението: вече нямаше нужда от доходите на нощния локал.

За задоволяване на ежедневните здравословни нужди в града имаше два публични дома: един по-евтин и по-прост — на улица „Кула“ и един друг по-изтънчен, „офицерски“ — в едноетажна къща на улица „Арсеналска“, където ходеха чиновници с по-висок сан и офицери. Между тези две затворени зад стените институции на уличната любов, по застроената с ниски постройки улица „Цвете“ действаха десетки самостоятелни предприемачки, своего рода амбулантни търговки на любов. Приветлив, галантен бе този подземен свят на любовта. Млади неженени бонвивани, разбира се, нерядко и женени мъже, армейски офицери и понякога, в пълна тайна, и по-млади монаси от местния католически орден, обучавани за учители, също ходеха в тези домове, запазили се почти непроменени от средновековието, със своите замазани прозорчета, с вечно затворените порти и боядисаните със зелена и кафява блажна боя лъскави и гладки фасади те разкриваха предназначението си дори пред чужденеца. В тези домове градските господа ходеха „след кафенето“, в „салона“ до среднощ се водеха сладки приказки, собствениците често сменяха момичетата. Само веднъж посетих един от тези домове в родния си град, наистина, много млад, на тринайсетгодишна възраст; по-късно се срамувах да посещавам на родна почва тези места, но тази първа и единствена визита се е запечатала в спомените ми с неумолима острота. Заведе ме едно от момчетата в къщата, буен, неспокоен по нрав юноша, син на парфюмерист, посред бял ден пристъпихме в „евтиния“ дом на улица „Кула“, тракайки със зъби в лъчезарния и тих летен следобед. При отварянето на портата в коридора проехтя звън на камбанка, вляво от входа в една стая, цялата със завеси и с мебели от времето на Терезия23, зад остъклената врата в инвалидна количка седеше старица с боне, сякаш преоблечения като баба вълк от приказката за Червената шапчица, съзерцаваше ни любопитно през пенснето и се подсмиваше. Пресякохме бързо към двора, понеже синът на парфюмериста вече знаеше порядките тук, едната страна на двора беше заградена откъм улицата с висок каменен зид, а на партера и на първия етаж се виждаше дълга редица боядисани в кафяво врати, които водеха към стаите, както в някакъв затвор или болница. „Момичета“ не видяхме никъде. На двора се разхождаше опитомен бухал с подрязани криле. По-късно една от вратите на първия етаж се отвори и в коридора се появи женска фигура, лисна на двора вода от тенекиена кана и се върна в стаята си, без да ни обърне внимание. Бяхме се прилепили неподвижно до стената, даже и словоохотливият ми другар притеснено се озърташе наоколо, тук, в двора, наистина бе тихо като в зандан.

След малко вратата на една от партерните стаи се отвори и една жена, която трябва отдавна да ни беше видяла иззад пердето на прозореца, усмихвайки се, ни повика да влезем в стаята. Другарят ми тръгна напред, а аз го последвах, олюлявайки се, с потно тяло, почти в несвяст. Жената говореше унгарски със славянски акцент, друго за нея обаче не помня, не зная млада ли беше, руса или черна, пълна или слаба? В стаята имаше лекелисана кушетка, застлано легло, от което жената изглежда току-що бе станала, защото завивките още се стелеха в безпорядък, пропити от горещи телесни пари, тенекиен умивалник се валяше до стената, чиято мазилка се ронеше и над умивалника, забита с кабари, открих печатна брошура със санитарни напътствия; внимателно я прочетох, по-скоро измъчен и притеснен, отколкото от интерес. „Лесно може да избегнете зараза“ — започваха властите здравните си наставления. Пред леглото се търкаляше чифт дебели мъжки боти. Известно време седяхме така, на ръба на леглото, приятелят ми се стараеше да се държи свойски и наперено, но и него го бе много страх; жената поиска цигара, седна помежду ни на ръба на леглото, гледаше ни усмихнато и мълчеше. Нищо не се случи. По-късно приятелят ми даде на жената три шестака24 и се изнизахме от къщата, без никой да забележи бягството ни, вече притъмняваше. Това приключение, което беше равносилно на екзотичните тръпки от романите на Карл Май, за дълго потисна желанието ми за подобни начинания, още повече, че бях дълбоко разочарован от своя връстник, „буйния“ другар, който преди това ме беше мамил с романтични лъжи, а както забелязах, „вътре“ се държа не по-малко стреснат, страхуваше се също толкова, и представите му за действителността бяха също тъй бедни, както и моите. Разправяше, например, че половото общуване между мъжете и жените е доста по-различно, отколкото ние си мислим (аз тогава още нищо не си мислех, в главата ми всичко беше мъгла и хаотична плетеница от несъвместими понятия) и основното в него е, че мъжът силно притиска жената, обгръща ръцете й и сетне я захапва за носа. Един Бог знае, откъде бе чул това? По-късно се усъмних, че ме лъже и разочарован от него, взех да го презирам и отбягвам.

В града живееха и две „кокотки“, две поувехнали, не особено красиви жени, които бяха наели жилище в една малка пресечка, ходеха винаги заедно, забрадили лица, носеха огромни, подобни на воденични колела капели и се радваха на задоволителен респект в средите на посветените, сред разгулната мъжка общност на града. Прякорът на едната беше „Лимонче“, на другата учениците викаха на подбив „Портокалка“. Вероятно искаха от мъжете, които удостояваха с милувки, по-големи суми, отколкото амбулантните продавачки на любов от улица „Цвете“, циганки и малки слугинчета, и затова почитателите им ги бяха удостоили със званието „кокотки“. Във всеки случай Лимонче и Портокалка бяха част от обществения живот на града. На улица „Цвете“ живееше и една устроила се по домашному едра уличница с незапомнена възраст, от която цели поколения бяха научили тайните на любовта, стара госпожица на име Ленке, която познаваше всеки мъж с положение в града, беше строга и не търпеше възражения, дори и полицаите се плашеха от нея. С времето тази стара проститутка бе придобила известно признание от страна на семействата. Бе станала органична част от живота, рано или късно всеки опираше до нея.

Но легендата за „Червения рак“ аз също само съм чувал, никога не съм го посещавал. В края на миналия век, през осемдесетте години гостилница „Червения рак“ била истинско сборище на оргии, тайно и елегантно, където ходели най-изисканите господа от града, и както съм чувал от един мой жизнерадостен чичо, там се вършели доста необичайни неща. Този загадъчен „Червен рак“ — много по-загадъчен, отколкото дома на улица „Кула“ или вертепа от партера на нашата къща — бил построен за крайпътна странноприемница, на няколко километра от града, и мъжката част на „доброто общество“, изрядните глави на семейства, в това число и моят чичо, се отбивали тук, ако искали да се чувстват напълно необезпокоявани. Когато и аз тръгнах по подобни забавления, крайградският локал беше вече само порутена чифликчийска кръчма.

Половият живот извън брака протичаше в такива скромни рамки, че който зажаднееше, можеше да утоли жаждата си в подобни леконравни вертепи. „Връзката“, „падението“ на омъжената жена бяха територия на романите. Нито веднъж в детството си не чух възрастните да сплетничат за някоя „паднала жена“, която има „връзка“; дори и примадоните от местната театрална трупа бяха държани строго под око и онази, за която се разчуеше, че е съгрешила, биваше „бойкотирана“.

7

Жилището беше голямо, стаите — просторни, високи, с разположени нагъсто прозорци, и все пак в спомените ми то оживява така, сякаш е било мрачно. Навярно, защото в детството с моите братя и сестри и с възпитателя ни най-често се приютявахме в „алкова“, това сводесто помещение без прозорци, където решетестите детски легла и учебните чинове изпълваха изцяло стаята. Този алков свързваше спалнята на родителите ми с трапезарията; цветна остъклена врата го отделяше от уличната трапезария, за да не го огрее случайно слънчев лъч. В тази стая спяхме, тук приготовлявахме домашните си, и при лошо време или ако за „наказание“ ни бяха забранили да напускаме пределите на жилището, играехме също тук. Никому не беше хрумнало, че за детска стая навярно по-здравословно и по-подходящо помещение щеше да бъде пищният, просторен „салон“, където по цели месеци не стъпваше никой, тази навярно най-просторна и светла стая от жилището, където стояха единствено облечените в платнени калъфи мебели, и с хладния си, буржоазен разкош винаги ми действаше така, сякаш вътре имаше мъртвец. „Алковът“, това тъмно, лишено от въздух, твърде топло мъничко убежище, беше истинският ни дом; никой не се и замисляше, „възпитателите“ ни също намираха за естествено, че трябва да учим на запалена лампа, когато впрочем жилището още се къпеше в дневна светлина.

Пет стаи се разполагаха тук, под ъгъл, три откъм улицата и две откъм двора. С изключение на детската стая всички те бяха грамадни, просторни. В тези буржоазни жилища от края на века за качествата и разположението на детската стая не съблюдаваха особено дори заможните семейства, които иначе обсипваха детето си с маймунска обич и никога не жалеха пари за неговото възпитание и облекло. Мненията за „хигиената“ се разделяха. „Теорията за бацилите“ по онова време беше влудила много домакини, познавах възрастни лелки, които бяха обсебени от манията за чистота, те по цял ден забърсваха прах, ходеха с ръкавици нагоре-надолу из жилището си и улавяха „бацилите“ с метлички от пера. Естествено, честолюбието на буржоазката домакиня не търпеше по лакираните мебели да бъде открита дори и прашинка, докато пиеха кафето си, дошлите на посещение кумици провеждаха истински оглед в дома на своята приятелка, и горко на нещастницата, в чието жилище този ден немарливата камериерка бе забравила да прокара парцала за бърсане на прах докрай по пианото. Майка ми, двете слугини и „госпожицата“ по цял ден чистеха. Сутринта почистваше слугинята, работата й бе проверявана от „госпожицата“, по-късно се появяваше майка ми, като генерал на парада и провеждаше безмилостен оглед, прокарваше пръсти по най-незабележимите процепи на мебелите и диреше прашинки половин предобед. Имаше девиз, че липсата на прах е първото условие за „модерна хигиена“. В повечето жилища обаче детските стаи изглеждаха плачевно, за целта бяха обособени затънтени, килероподобни помещения; и гърбът на пианото наистина блестеше, но на повечето места щадяха банята и малко я употребяваха. Банята у нас се ползваше, защото бяхме много деца, и родителите ми впрочем изповядваха извънредни и не съвсем модерни принципи за телесната чистота. И зиме, и лете, всяка утрин и вечер бавачката напалваше вехтата желязна печка в банята и госпожицата изкъпваше децата; всеобщото схващане обаче гласеше, че „многото къпане е вредно“, защото изнежва децата. На повечето места използваха банята за вехтошарна, където членовете на фамилията отиваха наистина да се мият, но едва успяваха да се придвижат сред струпаните в мрачното помещение куфари, простряното да съхне пране, препаратите за почистване на обувки и дрехи. При мнозина от нашите познати във ваната събираше прах багаж, и навярно те я употребяваха според първичното й предназначение само един ден в края на годината, предновогодишно. Буржоата от края на века се къпеха общо-взето само ако боледуваха или се женеха. Затова пък банята за едно жилище беше задължителна; само че много не я ползваха. У нас мрачната ниша на банята също бе запълнена с най-различни партакеши, майка ми полагаше отчаяни усилия да поддържа в ред пешкирите, хавлиите, всеки имаше своя „отделна закачалка“, както в гардеробиерната на театър, тъй висяха пешкири, утринни халати, сукмани, никой никога не знаеше кое е негово, къде му е мястото, кога ще му дойде редът. Банята бе вечен хаос, инкубатор на обиди и вълнения.

В „килера“ например царуваше много по-тържествен ред, отколкото в стаята на децата или в банята. В просторното, сухо, светло помещение се събираха, съвсем излишно, огромни припаси от хранителни продукти, сякаш снабдявахме с брашно и мас някоя обсадена крепост или склада на селската курия, където в околността на цял ден път няма месарница или бакалница. Впрочем там, у дома, „припаси“ се трупаха от всичко: в скриновете на майка ми, в чекмеджетата на долапите се редуваха неизброими количества неушити платна, трикотаж, топове с памучни платове, но пазарувахме „припаси“ и от всичко друго, от връзките за обувки до парцалите за бърсане. От време на време особена мания за трупане обхващаше майка ни, която се връщаше от пазарските си експедиции у дома тъй ликуващо, сякаш живеехме някъде в пустинята, и тя бе купила от преминаващ керван редки и безценни вещи. Купувахме брашното с чували, а маста — с цели бъчви, бяхме се запасили с кашкавал колкото мелнично колело, у дома нищо не се измерваше с грамове. Притежавайки всички тези големи запаси живеехме по-скоро умерено, отколкото разточително. В къщата вече хленчеха три деца, две слугини омитаха насъщния и всеки обед готвачката готвеше за седмина, макар че майка ми получаваше „за храна“ всичко на всичко сто форинта на месец и дори понякога може би спестяваше по нещичко от тях… Хапвахме месо два пъти дневно, баща ми не понасяше системата у дома да се заделят и притоплят остатъците от обяда. Майка ми поднасяше обилна, тлъста унгарска кухня и стоте форинта стигаха за храната на седмина. Над маджарския свят тогава се лееше някакво ханаанско изобилие и евтиния; не онази принудителна, просешка евтиния, както след войната, когато цените се определяха от безпаричието и мизерията излагаше с надпреварващо се прахосничество своите продукти и стоки; в евтинията на мира всекиму излизаха сметките. Това бе господарски, тлъст, материален живот. Още самата закуска изглеждаше като някакво семейно тържество, имен ден или женитба. Прясно избръснат, излъчвайки ефирен аромат на одеколон и на брилянтин, баща ми пристигаше от банята на претенциозно наредената за закуска маса, заемаше почетното място в тютюневия си домашен халат, протягаше ръка към местния вестник — получавахме, разбира се, клерикалния вестник, който се издаваше с парите на епископа и се печаташе в епископската печатница, вестник „Фелвидек“25 –, и докато чакаше чаят в украсената с лучени щампи майсенска кана „да се запари добре“, той прехвърляше новините. Това бе тържествен момент. В тези мигове щипката за мустаци все още бе обтегната под носа на татко, той я сваляше едва когато започнеше да яде и с малка джобна четчица регулярно разчесваше брилянтиновите си мустаци на две. Майка ми сядаше срещу него, а от двете страни на масата две двойки деца дебнеха тържествената церемония на закуската. Децата закусваха кафе и кръгли хлебчета с масло, а зиме — застроена супа; ала гледката как баща ми закусва ни компенсираше за всичко и ни изпълваше с възвишени чувства. Тъй достойно, изискано закусваше той; тютюневата му утринна роба с кафяви копринени ревери, леките движения на женствените му малки ръце, пръстенът с монограм, неговото спокойствие и фамилиарното патерно благоразположение ни очароваха на всяка закуска. Пиеше ароматен, златистокафяв чай с много ром, хапваше шунка и рохко яйце, мед и унгарско масло (препираше се много заради маслото с майка ми, която от съображения за икономии, или един господ знае защо, пазаруваше понякога датско масло, и дори си спомням една утринна драма, когато баща ми прозря това вероломство, стана от масата за закуска и хвърли „датското масло“ в клозета!), хляб му препичаха отделно и дълго можех да наблюдавам това изтънчено хранене, този „светски алюр“. Тази утринна идилия ми се струваше като буржоазно богослужение. Тъй бавно, с елегантни движения би могъл да се приготовлява за своите дневни ангажименти само онзи, който вече дотолкова се е утвърдил, че през деня не можеха да го засегнат унизителни сюрпризи. В действителност по онова време баща ми още не „се беше утвърдил“ особено; бе се утвърдила класата, към която принадлежеше, и бликащото съзнание за тази принадлежност изпълваше поведението и жестовете му докрай с достойнство. Който принадлежеше към класата и имаше добра атестация, можеше доста спокойно да започне деня.

След закуска не трябваше да ходи надалеч; в началото — само до съседната стая, по-късно, когато кантората се разрасна, ангажираха три стаи в дъното на дворния коридор и там устроиха уголемената кантора. Сега семейството се нанесе вече по-нашироко в останалите пет стаи; баща ми устрои между салона и трапезарията отделна „мъжка стая“ или „пушалня“, тук поставиха шкафовете за книги и въобще поръчаха много нови мебели. Особени мебели пристигнаха от местната мебелна фабрика, съвсем „модерни“ мебели, познатите ни идваха да им се чудят. „Салонът“, най-безполезната стая в жилището, не се използваше с години, защото провинциалната буржоазия по онова време не познаваше западния, „салонен“ обществен живот, посетителите се събираха около бялата маса и там „хортуваха“ след вечеря, понякога до зори. Все пак „салонът“ беше обзаведен с големи грижи. Имаше гарнитура със седефени инкрустации, изработена от махагоново дърво, огромно огледало, голяма, лакирана черна маса със сребърен визитник, препълнен догоре с визитки, с пълния адрес и ранга на видни познати и случайни посетители, с албум, с огромни морски раковини, с миртовия венец на майка ми, носен на венчавката й, в кутия от стъкло. На една поставка бронзова сирена изплуваше от вълните на пепелницата и държеше факла в ръка, кой знае с каква цел… Тук се намираше още излята от бронз статуя на дакел в естествена големина, вярно копие на един от споминалите се любимци на семейството, и още множество „предмети“ от сребро, от мрамор и от бронз, също и обработен каменен къс от опустошената Месина. В черен скрин с витрини от гравирано стъкло стояха подредени книгите на майка ми, няколкото, които беше събрала през моминството си или бе получила по-късно като подарък от баща ми. Многото бронз и махагон, разбира се, блестяха, забърсани от прах; колкото по-рядко се ползваше тази напълно излишна стая, толкова по-грижливо я почистваха. Салонните мебели впрочем бяха изработени още в мебелната фабрика на дядо ми по майчина линия и затова, от благоговение, когато пренареждахме жилището, не се разделихме с тях. Шедьоври на вкуса от края на века бяха тези мебели, находчива смесица от махагон и седеф, фотьойли, декорирани с орнаментика на дорийски и йонийски колони крака на столове, и изобщо всяка отделна мебел грижливо се стремеше да скрие предназначението си, столът очевидно не бе предназначен за сядане, а беше просто, за да го има. Това бе салонът и трябва да призная, че този наш салон с изисканата си наредба, със своя приглушен „стил“ бе направо божествен в сравнение с останалите буржоазни салони, каквито бях виждал в детството си в жилищата на съседи и познати. Тези „модерни“ мебели от края на века, чиито чертежи и модели се копираха всяка година по виенски образец в работилницата на дядо ми, както и в останалите унгарски работилници, бяха отровили вкусовете на две поколения. От бидермайеровия „свят на комитатския26 съдия“, от тези смирени, хуманни форми на добрия вкус израсна без преход онази палисандрова и плюшена страхотия, която буржоазните мебели от края на века бяха. „Старогерманската трапезария“ действително се е състояла от функционални и изящни мебели, ако я сравним с онези накичени със заврънкулки „бюфети“, наподобяващи кутията на Фортуна, украсените с пресовани чепки грозде кожени столове, спалните скринове с огледални врати, натъкмените от червен плюш фотьойли, каквито в началото на века започнаха да произвеждат навсякъде у нас. И нека до тези бездушни, лишени от логика страхотии си представим неизменните украшения, палмите в ъгъла, възглавките на всеки диван, под краката и във фотьойлите, калъфа за четки на стената, чийто гоблен изобразяваше ловна сцена, сребърния елен на писалището, който държеше в разклоненията на рогата си перодръжки, бронзовия бухал-мастилница, мраморните преспапиета с форма на човешка ръка, завесите с цветни мъниста, изработените остроумно и живописно от каталпово дърво пръстенчета и пресованите под стъкло паравани за печка, ръжените, чиято никелова ръкохватка изобразяваше копитото на дива коза, порцелановите щъркели, които съхраняваха между крилете си многогодишни тревисти растения, посребрените чугунени чапли, които държаха в клюновете си визитки и многото плюш, филц, платове, с които бяха покрити прозорци, стени и мебели, за да няма фиаско, ако някъде оставят една прашинка или допуснат иглен лъч светлина… всичко това бе „juste milieu“27, на унгарски — „интериорът“, рамката, в която едно буржоазно поколение живееше и се възпитаваше. Добрият вкус на баща ми навярно бе пресял донякъде този прилив в нашето жилище — големият терор на епохата обаче не беше пощадил невредими, без последствия дори и нас, и един-два бронзови жерава или бродиран стенен ковьор в кожена рамка, изобразяващ „храненето на елените“, се срещаха в салона и в „господарската стая“. Това „ново изкуство за дома“ беше централноевропейското схващане за дребнобуржоазната безвкусица на викторианската епоха — както живееха, тъй и се обличаха, четяха, беседваха. „Просветеното, либерално гражданство“ считаше изчистените, красиви форми, благородните мебели от неотдавнашни епохи за стари партакеши, годно за вехтошарната бабино наследство. Вярно, по онова време този вкус диктуваха и световните властелини. Подредбата на вътрешните, неприкосновени стаи на император Вилхелм или на Едуард VII по нищо не се различаваше от мебелировката в чакалнята на някой берлински дерматолог. Пред своето писалище в императорската стая на „Ахилеион“ в Корфу височайшият гост бе наредил да монтират върху въртящия се стол за роял кожено седло, и когато работеше, го възсядаше. Чудно ли е, ако по същото време във вестибюла на един буржоазен дом в унгарски провинциален град бродерията върху калъфа за четки изобразяваше ловна сцена?

8

В „господарската стая“ книгите бяха разположени в три шкафа с остъклени витрини. „Библиотеката“ на майка ми бе по-скоро само декорация, един от реквизитите при подредбата на салона и спомен от миналото; витрината на махагоновия шкаф рядко биваше отваряна. Приблизително три дузини „Избрани световни романи“ с червена подвързия от плат съставляваха основната част от книгите на майка ми; сетне имаше голям набор немски романи. Любимият й писател бе Рудолф Херцог, а любимата й негова книга — романът „Das grosse Heimweh“. Почетно място заемаше двутомното издание в жълта кожа на „Soll und Heben“ от Фрайтаг, както и няколко томчета на Шилер. Буржоазните библиотеки не долюбваха Гьоте. Смятаха, че е „блудкав, класически“. Към библиотеката се причисляваше по-скоро Шилер, особено „Харамии“ и „Коварство и любов“, и едно специално издание на „Камбаната“. В Шилер някак виждаха предвестника на либерализма, революционера. Гьоте бе „застиналата форма“, „класическата рутина“, скуката. Не мисля, че буржоата от края на века би чел нещо друго от Гьоте, освен няколкото песни на „Hermann und Dorothea“ в училище и по-късно — „Вечерната песен на скитника“.

Майка ми харесваше „модерните немски автори“. Наред с Херцог и Фрайтаг сред любимите й книги бяха намерили място и Щрац, Омптеда и творбите на неколцина немски хумористи. Нямам преценка за тези книги, защото в детството си, когато дораснах за родителската библиотека, вече инстинктивно се отвращавах от подобни съчинения и не си направих труда да прочета нито едно. Непонятно как там се беше озовал и един том от Лили Браун: „Memoiren einer Sozialistin“. Като доказателство за вкуса на майка ми ще кажа, че в нейния книжен шкаф литература от рода на Марлит или Куртс-Малер не се колекционираше. Настрана от своите сантиментално-патриотични възгледи Херцог и Фрайтаг бяха със сигурност по-истински писатели, отколкото разните Декобра и Вики Баум, чиито булевардни четива днес отрупват нощните шкафчета в буржоазките спални. По това време стихосбирки не се купуваха дори случайно. Поезията бе лош спомен, училищен кошмар, „зубрене“ и задача за натегачи. Онази любима, наивна привичка да се преписват крилати фрази и безсмъртни стихове от „велики поети“ в „албума“, която наред с бродирането, свиренето на арфа и рисуването върху коприна в началото на миналия век бе едно от свидетелствата за „духовния живот“ на господарските щерки в буржоазните семейства, в края на века вече бе излязла от мода. И днес не разбирам как сред книгите на майка ми бяха попаднали досадно-скучните измъчени рими на Клопщок, неговият „Месия“… В женския й книжен шкаф имаше само няколко унгарски книги. Едно от най-любимите унгарски четива на майка ми бе романът „Учениците от Бистрица“ на Дюла Вернер; трябваше и аз да го прочета, тя не се успокои, докато не го изгризах с кориците; спомням си, че беше сантиментално книжле, във всеки случай обаче по-симпатично, в своята прочувственост — по-тактично и по-сдържано от романите на тогавашните писателки. Карин Михаелис също я имаше в черния книжен шкаф (мисля, че „Ulla Fangel“ бе заглавието на сълзливата Михаелисова история), както и няколко годишни течения на „Velhagen und Klasings Monatshefte“ в голям том. Тези немски фамилни журнали — „Uber Land und Meer“, „Blatt der Hausfrau“, „Haus, Hof, Garten“ или както и да ги наричаха — се четяха в милионни тиражи от буржоазията по цял свят и унгарските семейства също отгръщаха с доволство тези отпечатани на фина хартия, щедро отрупани с шивашки кройки, готварски рецепти, съвети за дома и не на последно място — със съответните разказчета и стихотворения списания. Разбира се, „Нови времена“ достойно се нареждаше до тази духовна храна. Колкото и да беше непретенциозен и комформистки, този унгарски журнал навярно бе „по-литературен“, отколкото например „Uber Land und Meer“. И в никакъв случай не пакостеше на литературния вкус толкова, колкото немските си събратя.

Библиотеката на баща ми беше внушителна и заемаше най-дългата стена в „господарската стая“. От унгарските белетристи той четеше с най-голямо удоволствие Миксат. Юридическите книги, дебелите томове с „corpus juris“, „нормативните актове“ и „извлечения из областта на частното право“ се съхраняваха в кантората; трите високи, вградени в стената библиотечни шкафа в жилището бяха пълни с художествена литература. Буржоазията в нашия град четеше много и на драго сърце. В този град още преди две столетия са се провеждали „литературни салони“, към края на XVIII век тук е бил стажант-юрист Ференц Казинци28, тук били отпечатвани вестник и списание, докато в градовете на унгарския Алфьолд29, с мънички изключения, върхът на „духовния живот“ през зимния сезон е бил ознаменуван от коленето на прасето. В сводестите салони на Главната улица още преди век се е спорело за литература и в този макар и смесен по реч, но винаги маджарски по култура град и тогава, и по-късно унгарските книги са се харчели повече, отколкото в Пещ-Буда30. В този неголям, едва четирийсетхиляден град, живееха четирима книжари, дори се бяха замогнали. Предобед в книжарниците прибиращите се от учрежденията към дома си господа от града се събираха като в клуб и разположени в удобните фотьойли, прелистваха отрупалите полицата книжни новости; онзи отприщил бентовете духовен потоп, който заля книжния пазар след войната, в детството ми не бе още познат, всяка новопоявила се книга бе дискутирана и не минаваше ден без някой от четиримата книжари да не предложи „за разглеждане от куртоазия“ някоя литературна новост… В къщата ни на книгите се гледаше с благоговение. Държахме отчет за всеки том поотделно, имаше и „каталог“, тетрадка с платнена подвързия, в която отбелязвахме заглавията на дадените назаем книги. По онова време, ако на жена от гражданството й доскучаеше, тя не играеше карти, не ходеше на кино или по кафенета, а вземаше книга и четеше. И вечерите на баща ми минаваха с книга в ръка. Мога без преувеличение да кажа, че по нашия край книгата наистина беше потребност, насъщен хляб за гражданството от края на века. Не минаваше ден без интелигентният човек от средната класа да не прочете вечер в леглото, преди заспиване, няколко страници от нова или пък просто навяваща любими спомени книга. У дома получавахме и един английски журнал, природонаучна газета със заглавие „Nature“, но рядко го четяхме, защото в семейството всички бяхме скарани с английския, макар в течение на години три пъти седмично да ни посещаваше пийващият си учител по английски език, когото след обяд понякога заварвахме насаме с баща ми кротко да подремват в удобните фотьойли на господарската стая под предлог, че имат урок. От унгарските журнали получавахме вестника на Ищван Тиса „Унгарски наблюдател“; макар че баща ми не беше привърженик на Националната партия на труда31, „остана верен на ръкостискането с Андраши“, който бе известно време градски депутат. От ежедневниците дълго получавахме „Пещенски вестник“, бяхме абонирани и за два детски вестника — „Моето вестниче“ и „Нашият трикольор“. Този последния очаквах нетърпеливо и четях с голямо наслаждение като начален ученик; изглежда го списваха умело, защото винаги казваше неща, които интересуваха момчетата. Забавляваше и обучаваше без да има прозрачни намерения, без натрапчиво възпитателен характер.

Безброй книги се бяха насъбрали с времето в многокрилните шкафове с етажерки. Обикновено забравяха да върнат обратно книгите, изпратени „за разглеждане от куртоазия“, плащаха сметката на търговеца в края на годината и не ги беше много грижа, ако се наложеше да покрият цената на десетки книги, които непрочетени и неразрязани събираха прах върху долните полици на големите шкафове. Съдържанието на „библиотеката“ се делеше на две: по-голямата половина бе препоръчана от книжаря, а една по-малка част бе подбрана преднамерено, според наклонностите и проявения интерес. Тук се нареждаха преди всичко „пълното събрание на Миксат“ и пълното събрание на Йокаи с твърда подвързия от плат. Това юбилейно стотомно издание на Йокаи32 бавно се стопи, защото букинистът на улица „Форгач“, при когото в края на учебната година пласирахме излишните вече учебници, плащаше по петдесет крайцера за един том на Йокаи, той не признаваше нищо друго от световната литература. Носехме томовете на Йокаи при букиниста не от лекомислие или лакомия — години наред се терзаех, докато се реша да продам „Синовете на човека с каменното сърце“ или „Унгарски магнат“, и към това всъщност ме подтикна императивът на нуждата и строгостта на антикваря, който превъзходно се ориентираше в котировката на романите на Йокаи за деня, която беше доста променлива. Отделни шедьоври като „Новият земевладелец“ или „Златният човек“ и най-вече „Укротителят на души“ се мъдреха в списъка с котировките на прекупвача като непреходни, отбрани ценности, и той по всяко време плащаше за тях по петдесет крайцера; за „Рабът Раби“ не даваше повече от три шестака, „Политически моди“ се оценяваше на два шестака, а за „Декамерон“ нищичко не даваше. Вземаше неохотно Тьомьоркен, Гардони, Херцег, и колкото и да е чудно не долюбваше дори Миксат. Така волю-неволю аз прибягнах към разпродажбата на любимия ми Йокаи — в семейството имените и рождените дни се празнуваха твърде прочувствено, в такива случаи членовете на фамилията никога не забравяха да си поднесат подаръци, и понеже нямах пари, а не ми бе по сърце извънредния труд, бях принуден преди рождени дни или коледа да разпродам някои томове от библиотеката на баща ми, за да не стоя сетне засрамен с празни ръце сред празнуващите. С други думи крадях книгите от библиотеката на баща ми, та сетне с парите от присвоените вещи да мога да подаря на моите обични най-невероятни предмети. Благородството на замисъла не променяше суровия факт, че аз и приятелите ми, дума да няма, крадяхме томовете на Йокаи от бащините си библиотеки, и антикварят, този прекупвач на крадени вещи с черна шапка и патриаршеска брада много добре знаеше, че осем-десетгодишни деца не могат да притежават по честен път „Синовете на човека с каменното сърце“. Докато постъпя в горните класове на гимназията, юбилейната поредица на Йокаи сериозно оредя.

В подвързия с цвят бордо, със златни букви и каре със собственоръчния подпис на авторите във факсимиле на титулната страница поредицата „Унгарски класици“ заемаше дълга полица. Това, което евентуално липсваше в тази колекция, изследователят можеше да открие в „Илюстрована библиотека на класиците“ — особено луксозна поредица с позлатен щампован релефен портрет на автора върху обложката на книгата, с шарки на теменужени листенца върху подвързията, а страниците на текста бяха изпъстрени с директни, недвусмислени илюстрации. Тези рисунки се стремяха да развиват читателския интерес и по простичък начин изобразяваха онова, което поетът художествено бе обрисувал или само загатнал. В паметта ми се е запечатала една илюстрация от „събраните съчинения“ на Дюла Ревицки — „събраното съчинение“ бе всичко на всичко едно тъничко томче — към стихотворението „Пеещият просяк“, тя действително изобразяваше пеещ, сляп просяк, старец с дълга брада, който седи на двора, край градинския зид и свири на арфа. Всеки път, когато прелиствах на тази картинка и прочитах наивното, печално стихотворение, аз плачех. Виждам отчетливо цветовете на книгите, отровнозелената подвързия на „Избрани класически романи“, кафявите „Книжа от емиграцията“ на Кошут, светлосините творби на Хърбърт Спенсър, тъмнокафявия „Свят на животните“ от Брем, някаква естественонаучна поредица с луксозна подвързия, чиито отделни томове носеха заглавията „Човекът“, „Земята“ и „Вселената“ — вниманието ми бе привлечено особено от последния и още тогава сметнах за дръзко начинание от страна на автора и издателя, че бяха обединили в един-единствен том такъв порядъчно обширен материал, който обхваща повече или по-малко ред конкретни проблеми на „вселената“. Спомням си още едно огромно по обем „луксозно издание“ с корици, орнаментирани с истински скъпоценни камъни и пластинки от благороден метал, което представяше в текст и образ завладяването на родината от Арпадите33, агентът, който бе вмъкнал това книжно страшилище в дома ни, трябва да е бил много сръчен. Книгата на Бела Тот „От уста на уста“ и неговата „Унгарска съкровищница на анекдотите“, няколкото тома на Херцег и Тьомьоркен, съчиненията „Поклонници“ и „Сурови времена“ на Кемен, няколко по-стари издания на стиховете на Арани, Вьорьошмарти и Петьофи, и един том на Пекар — романът „Старши лейтенант Додо“ — също се намираха в този книжен шкаф. Първата „модерна“ книга, която получи граждански права на тази етажерка, бе „Кално злато“ на Мориц. По онова време баща ми с особено влечение и предпочитание четеше унгарските класически автори, например умееше да чете по цели нощи Кьолчеи, Казинци, че дори и Гвадани. По-късно, когато носех у дома книгите на кръга „Запад“34, литературните шаржове на Каринти се радваха на голям успех; те не познаваха повечето от осмяните автори — бяха чели за Ади само от писанията на Ракоши35, дори Костолани и Бабич бяха чували по-скоро по повод на някои литературно-политически пререкания –, ала шаржовете разглеждаха с одобрение. „Тъй пишат те“ — казваха. И така, по косвен начин прочутата книга на Каринти действително популяризираше модерната литература.

Всеки понеделник се отбиваше един попрегърбен, фъфлещ човечец с кожени дисаги на гръб, от които ни заливаше богат избор от „Световен журнал на Толнаи“36, „Нови времена“, „Velhagen und Klasings Monatshefte“ и целият асортимент на местните и чуждестранни литературни куриери. „Той е тук, пак е тук“ — проточваше глас, вече на стълбището, възторжено и прочувствено, сякаш бе от огромно значение, че е дошъл новият „Blatt der Hausfrau“. И наистина го чакахме с разтуптяно сърце. Той внасяше „Литературата“, „Културата“ в нашия провинциален живот. Двадесет години не бях виждал този хералд след това. Когато две десетилетия по-късно пак се озовах в града, сред прииждащите призраци от детинство изникна и мъничкото джудже, спря ме на улицата, измери ме от край до край с познат поглед и доверително, с прилепена на уста ръка прошепна: „Разнасях тридесет години културата навред из града; знаете ли как свърши това? Паднах в отходната яма.“ Махна с ръка и ме заряза на ъгъла на улицата. Поинтересувах се и научих, че тази тъжна вест е дословно вярна; той бе паднал в ямата на нужника с претъпканите с „култура“ дисаги на гърба си и за малко да се удави. Грубоват е този символ и все пак ми се струва, че друга участ едва ли би могла да застигне този възторжен глашатай на еснафската култура.

9

Прислугата спеше в кухнята. Колкото и просторно да беше впрочем жилището, а в старите провинциални фамилни домове нерядко на разположение на семейството бяха до десет-дванайсет стаи, готвачката и слугинчето спяха в кухнята, там, където по цял ден готвеха и перяха. Сутрин се миеха на чешмата в кухнята, в чиито отходен канал се изливаше и помията, и нечистата вода. Вследствие на това в повечето буржоазки кухни се разнасяше воня на спарено, колкото и да проветряваха през деня. Безобразно и непонятно положение, никой обаче не си блъскаше главата над него, обществото се бе устроило така, господарите живееха в пет, осем или десет стаи, в стаите имаше пиано, декоративни бронзови предмети, дантелени пердета, скринове, пълни с книги, сребро и порцелан, всичко блестеше от чистота, прислужниците по цял ден забърсваха праха в жилището и прогонваха „бацилите“ с метличка от пера, сервираха чисто и грижливо, ястията, които се слагаха на масата, бяха вкусни и приготвени с особена взискателност — прислугата обаче цял живот се печеше и съсухряше там, сред кухненските миризми, телесните им изпарения се смесваха с парата и вкуса на ястията, които сетне попадаха на трапезата в „господарското жилище“. Никой не се замисляше върху това. „Социалното положение“ на прислугата в обуржоазяващото се унгарско семейство от началото на века беше съвсем особено. Тя не се числеше към „пролетариата“ — тогава това понятие се спрягаше само в канцелариите на партиите –, прислугата не беше „съзнателен наемен работник“ и не беше наясно с положението си в обществото. Беше просто прислуга. Лошо платени — по-лошо от кой да е наемен работник, по-унизително от надничарите –, те работеха до изнемога и при първата разправия им сочеха вратата, изхвърляха ги на улицата с „уведомление от две седмици“, дори двайсет години да бяха работили преди това на същото място. В замяна „имаха всичко“, както казваха буржоазките домакини, „прехрана, квартира“, какво повече? Квартирата всъщност беше раклата с чекмеджета в кухнята, в която прибираха алените „слугински юргани“ на райета — нощем отваряха капака на раклата, изтегляха долното чекмедже и слугините спяха в него — и качеството на храната, разбира се, се менеше, на повечето места обаче дори при онова ханаанско маджарско изобилие отпреди войната за слугите имаше „строг ред“, заделяха залците, които могат да изядат от остатъците на блюдата, раздаваха им дневния комат хляб, мереха им млякото, кафето — разбира се, прислугата получаваше само ерзац — и им брояха бучките захар. „Килерът“ на повечето места се заключваше. Изгонеха ли прислужница, добрата домакиня преглеждаше вещите на уволнената на тръгване, правеше истински обиск на цялото тяло, подробно изследваха слугинския вързоп, търсеха пешкири и сребърни лъжици, защото всички знаеха, че „слугините крадат“. Това пребъркване съвестната домакиня извършваше дори ако „напусналата“ домашна служителка бе работила десетина години в къщата и от ръцете й не бе изчезнала дори една шевна игла. Самата прислуга също не протестираше срещу тези унизителни пребърквания, намираше ги за естествени. Добрата домакиня често имаше право да подозира в кражба тези „платени врагове“ — прислугата крадеше на драго сърце, предимно носни кърпички, чорапи и пешкири. И изобщо, имаше купища неприятности с платените врагове. Детството ми е изпълнено със спомени за слугински трагедии. Готвачките обикновено пиеха, с особено предпочитание си попийваха ром, непонятно защо чрез алкохолно опиянение искаха да забравят земната си орисия, това, че „имат всичко, каквото им трябва“, и най-вече — прехрана и квартира. Бавачките ходеха по мъже, разболяваха се, не можеше да се разчита на тях, особено словашките прислужници бяха прочути с уж по-свободните си нрави. Положението на прислугата в семейството е било винаги подчинено, в стари времена обаче действително са ги считали поне донякъде за членове на семейството, които господарите са използвали, товарели са с работа до сетния ден, плащали са им лошо или никак, ала в замяна на това наистина са ги считали като част от семейството, грижели са се за тях на старини. Някогашните господари от време на време са наказвали, удряли са шамари, санкционирали са прислужниците, властвали са над живота и смъртта им, ала са задържали у дома си престарелите слуги, омъжената с тяхна благословия слугиня те дарявали със зестра, главявали я евентуално заедно с мъжа й; накратко — поемали са отговорност за слугите, смятали са ги за своего рода далечни, по-низши по ранг роднини. Прислугата не беше член на буржоазното семейство. От старото деспотично схващане бе възприето само лошото отношение, в контактите между слуги и господари липсваше семейна интимност, нямаше социална отговорност. Остарелите, неспособни да работят прислужници най-често биваха отпращани без особена причина, защото „им бяха дотегнали“.

Не беше за учудване, ако в този променен свят буржоазките домакини се оплакваха от „неблагодарността“ на прислугата. Слугинята, колкото и чудно да изглеждаше, вече не бе „привързана“ към господарката си, не беше склонна да се жертва за семейството, което й даваше хляб и което, след като я бе използвало достатъчно или й се бе разгневило за нещо, я изритваше от днес за утре на улицата. „Платеният враг“ хранеше подозрението, че няма да е за дълго в буржоазното семейство, колкото и патриархално да се държеше то. Пиеше, тичаше подир мъже, крадеше бучки захар и пешкири и всячески се стараеше да даде на домакинята повод за и без друго лошото мнение, което тя по убеждение питаеше спрямо слугинската прослойка. На прислугата говореха на „ти“, а по-младите прислужници поздравяваха господаря на дома с „целувам ви ръка“37. Това бе традиция, навей от хубавия, лицеприятен свят на съсловията, без относителната човещина и покровителствения патронаж на същия този свят. Буржоазна фамилия, при която отслужилата слугиня оставаше до старост, едва ли имаше и една на хиляда. Безспирен поток от чужди лица представляваше това слугинско нашествие и в нашето семейство. Две от тях спяха в кухнята, една по-възрастна, дебела готвачка и поставеното под неин надзор слугинче; в килера до кухнята спеше госпожицата, най-често някоя „фройлайн“ от Моравия или Силезия, която учеше децата на немска реч. Тези фройлайн, разбира се, също вземаха участие в домакинската работа, почистваха собствената си стая и поддържаха реда в детската, при гладене, шиене и тях ги впрягаха на работа, иначе обаче стриктно се съблюдаваха обществените различия, които ги деляха от прислугата, макар най-често и самите те да имаха селско потекло. На обяд и на вечеря се хранеха на семейната трапеза, без обаче да се намесват в разговора, по време на хранене ни отправяха забележка единствено с вдигане на вежди и неми движения, защото майка ми не одобряваше, ако в присъствието на баща ми отвореха уста за приказка.

Децата и прислугата най-често живееха в добри отношения, някак извън света на „възрастните“ и „господарите“, разчитайки донякъде един на друг, на едно и също социално равнище. Майка ми строго изискваше да се държим с прислугата учтиво; мъмреше ни, ако настоявахме да ни обслужват за щяло и не щяло, и много държеше да благодарим учтиво и за най-дребната услуга. Когато баща ми се премести в по-просторното жилище, в своя собствена къща, за слугинска стая отредиха голяма, сводеста стая до кухнята; не вярвам обаче в града да е имало повече от десетина домакинства, където прислугата е спяла в отделни стаи. В паметта ми изплуват лицата на ласкави бавачки с русоляви плитки от времето на моето детство, петнайсет-седемнайсетгодишни словашки девойчета от околните села с вид на теленца, които идваха на работа с плъстените си чизми, по-бедните — с цървули и с непретенциозно вързопче на рамо, с един кат бельо, молитвеник и икони, идеха и си отиваха безименни, почти безлични, като близначки от едно-единствено голямо семейство. Вече не си спомням поотделно лицето на ни една от тях, но си ги представям как загърнати в дрипи, с влажни, смъркащи нослета пристигат зиме от някое затрупано с обилен сняг селце — Кавечан или Мислока –, от кирпичените къщи, където около коледа овесеният хляб свършва и пращат момичетата на служба в града. Месечната заплата на една такава девойка беше четири-пет форинта, разбира се, едва след няколкомесечна служба, когато вече се е изучила на това-онова и не потрошава всяко нещо, до което се допре. „Отлъчките“ бяха забранени, слугините можеха да напускат дома веднъж, най-много два пъти месечно, за няколко часа в неделя следобед — в четири свършваха с миенето на чиниите, в пет се бяха облекли, за седем и половина вече трябваше да се връщат. „Закон № XIII от 1876 година за уреждане на отношенията между прислугата и стопанина“, който е валиден и до днес и може да бъде прочетен на трета страница във всяка слугинска книжка, наистина постановява, че „прислужникът… постъпвайки на служба, става член от домакинството, респективно семейството на стопанина“ — но на практика тази високопарна гледна точка се осъществяваше доста странно и несъвършено. Служебният правилник указва правата и задълженията на стопанина и прислугата, съотнесени твърде несъразмерно; например „прислужник, който… отказва да върши работата, за която е нает, при поискване от страна на стопанина трябва да бъде заставен от съответните органи да изпълни задълженията си“; след това „по искане на стопанина, прислужникът е длъжен да държи сандъка, дрехите и всичкото си движимо имущество в дома му, а ако стопанинът има основателни подозрения, той може да провери вещите на прислужника в негово присъствие“ — и от това си право стопаните често се възползваха. Параграф 45 от тази ведомствена наредба буквално и с неподправена откровеност постановява, че: „Прислужникът е длъжен да изслушва с почит и преданост заповедите на стопанина; изрази и действия, които пред други лица, вън от семейния кръг и домакинството могат да бъдат възприети за оскърбителни — в отношението на стопанина не означават преднамерено унизяване на честта на прислужника.“ С други думи, стопанинът може да хока прислужника си като куче, да го наругае вдън земя, оскърбленията му не „могат да бъдат възприети за обидни“. Така живееше буржоазията под общ покрив с прислугата си.

Готвачките, достигнали до климактериума и хроническия алкохолизъм, понякога вадеха нож срещу домашните, а размирните по нрав бавачки често си плюеха на петите; общо-взето рядко имаше прислужница, която да издържи повече от година на едно място. Наред с прислугата постоянно прехождаха у дома перачки, гладачки и шивачки — слугинчета от предградията, които вече се обличаха като госпожици и оказваха опасно влияние върху подрастващите, неспокойни синчета в семейството. В много буржоазни фамилии очакваха от младите селски прислужници да улеснят господарските синчета в трудните години на пубертета, да бъдат на разположение и за по-интимни телесни услуги. Често чувах буржоазки родители с доволство да разправят, че са успели да ангажират за подрастващото си синче красива, млада бавачка, защото така е все пак „по-хигиенично“, отколкото с онези жени, към които възмъжаващите момчета обикновено се обръщат при първата си нужда. Ако прислужницата заченеше от младия господар, отпращаха я, а осем-десетфоринтовата издръжка се плащаше кавалерски, с някаква кокетна и ликуваща гордост от щедрия дядо, вместо от напетия недорасъл баща. Това бе утвърден обичай.

Към прислужниците се отнасях като към роднини, влечеше ме към тях, в детството си с удоволствие седях до тях в измитата кухня, край топлата печка, слушах глупавите им суеверия, безсмислените им мечтания, докато майка ми не ме откриеше и не ме привикаше във вътрешната стая. В хаоса на огромната гмеж от слугински лица изпъква кошмарният лик на една пропила се старица на име „Хайдувица“, която най-редовно се появяваше изневиделица у нас с остро наточен нож, мъртво пияна, и искаше да убие децата и майка ми, беше опасно войнствена, дори повиканите на помощ полицаи едва успяваха да я усмирят. Хайдувица пристигаше посред бял ден, в най-неочаквания момент, като сляпата орис от гръцките драми, и прислуга, госпожи, деца, пищейки, се разбягваха по килери, мазета и тавани от развилнялата се жена, която, размахвайки остър нож, обикаляше коридорите на къщата и като вещицата от приказките диреше да хване някое дете за закуска. Една от причините за детската ми невроза и прекалена чувствителност беше Хайдувица, от която се страхувах, както примитивните народи от дявола. От прислугата впрочем бях научил много поличби, суеверни страхове. Хайдувица вилня из къщата, чак докато „ракията не я изгори отвътре“, и ние се избавихме благополучно от нея; минаха години, докато природата се престраши на това отрадно разрешение. Никой не се беше замислил, че Хайдувица е просто болна, страда от делириум тременс и е препоръчително да я настанят в приют. Прислужниците не ги пращаха в приют, навярно го считаха прекалено изискан за тях.

С ботуши с твърд кончов и остро засукани мустаци домоуправителят беше елитен маджарски разсилен, сякаш излязъл от някой шедьовър на Янош Янко38. Той беше разсилен в областното управление, носеше лъснати до блясък ботуши и мундир с ширити; бе надменен, горделив унгарски человек, който за нищо на света не би хванал метла в ръка. Домакинската работа, разбира се, вършеше жена му, тя се трудеше за своя благороден, височайши господар, и изкарваше пари за двете момчета, които бяха добри мои другари, единият завърши механо-техническия и по-късно отиде матрос; другият посещаваше по-представително училище, майка му го обличаше по господарски, за господар го възпитаваше. Знатният начин на живот и дневната дажба ракия на домоуправителя, учебните пособия и господарското облекло на двете момчета, всичко това излизаше изпод работните ръце на старата домоуправителша, от филерите за входната врата, от парите за смет, от пране, гладене, защото домоуправителшата переше, пресукваше, гладеше за цялата къща. Тя с успех възпита двете си момчета за господа, те завършиха училище, а сетне във войната загинаха и двамата. Тогава домоуправителшата също взе да пие и пропилата се семейна двойка бе изгонена от къщата.

10

Такава беше къщата, жилището. От прозореца на трапезарията се откриваше гледка към големия хотел отсреща — най-грамадната странноприемница в тази част на страната –, където веднъж бе живял и обядвал и самият император и крал Франц Йосиф, когато по тези места се провеждали военни учения. На първия етаж на хотела, срещу прозорците на нашата трапезария бяха прозорците на „кралските апартаменти“ и веднъж, когато малкото ми братче се разболя от скарлатина, ние също преспахме в онази изискана стая, и аз цяла нощ не можах да мигна от вълнение. Гостилницата на странноприемницата се държеше от рижав кръчмар, когото кралската визита бе подтикнала да внесе в канцеларията на кабинета една непристойно надута сметка; пътният интендант на Франц Йосиф намерил за скъпа най-вече рибата и енергично порицал алчния за пари кръчмар, който навлякъл такъв позор на града. От ресторанта на странноприемницата се откриваше огромна зала, където се провеждаха концертите, рецитациите и областните балове, както и „пробните балове“ на местните танцови школи, тези тъй китни и безразборни в спомените детски увеселения с миризма на одеколон. В един по-малък салон на хотелския етаж куцият, стар маестро по танци и неговият ослепително елегантен, млад помощник господин Т., който се пръскаше от глава до пети с някакъв парфюм с аромат на канела, обучаваха градската младеж на танци и на благоприличие; навярно тази много силна, противна миризма бе причината да се страхувам от него, да не приемам неговите съвети и никога да не се науча да танцувам. В салона горяха газени лампи и малките танцьорки се рееха с развети ленти под звуците на вечно разстроеното пиано, на мода беше танцът „бостън“, учехме обаче и разни особени полки, например тиролски ландлер. „Ето някои движения, които ще ви бъдат нужни в живота!“ — казваше господин К., куцият маестро по танци на нещастните, непохватни възпитаници. Скокваше пъргаво в черния си жакет насред „закритата група за деца от най-добрите градски фамилии“ и нагледно им показваше движенията, които щяха да им бъдат нужни в живота. Едно от тези движения — автентично творение на господин К. — завинаги се е запечатало в паметта ми: танцьорът приближава танцьорката изотзад с прокрадващи се стъпки, напомнящи подскоци на козел, и ту отдясно, ту отляво наднича в лицето на поклащащата се насам-натам с тритактова стъпка и усмихваща се в свенливо очакване партньорка. Миризмата на помада, на детски коси, на запотени млади тела и мирисът на вечно изпускащите газени лампи се смесваше с канеления парфюм на господин Т. в салона и всичко това съставляваше онзи никога неотминаващ спомен за вълнение, онзи аромат на детска любов, който и до днес ме удря в носа, щом отнякъде дочуя тритактовите звуци на полката.

От прозореца на трапезарията се виждаше големият, настлан с павета площад, където всяка сутрин се събираха каруцарите и хората от пазара. Пъстра и ярка картина, същински азиатски базар. Всеки обед в единия ъгъл на площада, под прозорците ни зазвучаваше мелодията „circumdederunt me“ на погребалните шествия или траурният марш на военните погребения, които се свиреха от духов оркестър. Градските мъртъвци бяха съпровождани пешком от свещениците само дотук, тук освещаваха ковчега, попът, факлоносците и опечалените сядаха в колите, а нагиздените с траурна премяна и черни щраусови пера коне препускаха с катафалката нататък към гробищата вече в по-бързо темпо. Точно в два часа по пладне, почти всеки обед през дългото десетилетие на моето детство, внесеше ли камериерката фидето39, под прозореца гръмваше траурен марш, чувах жаловития напев на свещеника, латинската реч, плътните, скриптящи траурни звуци на военния оркестър — и всеки обед отчаяние и тъга разяждаха сърцето ми. Това отчаяние се бе породило у мен не точно от непонятната и жестока тайна на смъртта, а заради скованите педагогически принципи на майка ми, която твърдо ни бе забранила веднъж и завинаги да скачаме от масата заради разни чужди мъртъвци. Погребваха ли войник, след час и половина духовият оркестър пак минаваше, марширувайки под прозорците ни, този път подел весела, динамична мелодия, провъзгласявайки по този начин „тържеството на живота над смъртта“. (Една от моите възпитателки разтълкува така доброто настроение на връщащия се от гробището хонведски оркестър.) Китният парад на военните погребения по едно време бе подмамил доста пехотинци към самоубийство; сантименталните селски момци изповядваха в прощалните си писма, че са завидели на техния пищно погребан другар и съселянин заради почестите, те също не искат да са по-назад по юначество, следват другаря си в смъртта и умоляват семейството, познатите и кумовете да не се скъпят и да ги съпроводят с духовия оркестър до гробището. Истинска епидемия се беше разразила по едно време в пехотата, войниците в надпревара се застрелваха със служебното оръжие, за да може местната селска Борбала да види оркестровия парад, с който съпровождат годеника c до гробището. По-късно военните власти забраниха самоубийците да се погребват с оркестрово и парадно шествие. Епидемията отслабна, пехотинците размислиха — дали заслужава да се погребваш без музика?

В една партерна къща на големия площад, в кръчмата, наречена „При златния блян“, която по цял ден беше пълна с каруцари, имаше отлично наливно, киселко хелмецко вино. Тази площ беше рай за децата. До обяд се готвеше в походните кухни, край кираджийските каруци стърчаха татарски муцуни с агнешки калпаци, в овчи шуби и бичове в ръцете, с непоклатимо достойнство и търпение; кираджии от Абауй, Боршод, Земплен и Гьомьор, които по време на панаира се дотътряха чак тук с каруци, пълни със сезонни стоки, освен това — словашки каруцари с плъстени ботуши, кръгли капи и пояси от кожа, които продаваха дърва, рижика, питки пушено сирене, саламурено сирене, сладка извара и кашкавал в овче шкембе. На този площад разпъваха шатри пътуващите циркове, тук намери подслон и първият „biograph“ в нашия град, кинематографичен театър, който дотогава бе скитал от град на град с оскъдната си програма, „със собствена генераторна електростанция“ и със собствен викач. „Цар Соломон вдига дясната си ръка!“ — се провикваше викачът от единия ъгъл на залата в тъмния биограф и действително, на трептящия екран изплуваше неясен образ, който помръдваше ръка. Филмите не ги бе много грижа за актьорите, режисьора и декорите; вярно, и публиката бе по-непретенциозна, стигаше ни простичкото чудо, гледахме вторачено, със затаен дъх как мъртвият екран се събужда за живот и прошавва. Площадът, големият, четириъгълен площад бе непрестанен извор на вълнуващи гледки. Тук дефилираха факирите, въжеиграчите и пътуващите фокусници, тук разпъваха шатри хиподрумите и паноптикумите, тук можеше да се види „еволюцията на зародиша“ и „папа Лъв XII на смъртно ложе, в естествена големина, в агонизиращо състояние“ — находчив механизъм караше восъчните гърди на мъртвешки бледния папа да хриптят и аз дълго сънувах призрака на издъхващия старик. Тук видях първата менажерия, която ужасно ме покруси, тук видях за първи път поробено живо същество, зад решетките, гледката ми се стори непоносима, чувството ми за справедливост бе накърнено и аз оглавих движение сред децата от кооперацията „за освобождение на животните“. На този площад видях първата класова борба или поне някакво нейно начално, неосъзнато припламване: един неделен следобед навъртащите се по площада земекопачи се спречкаха със строителния предприемач, който бе орязал нещо от надниците им, полицаите се притекоха на помощ на нападнатия, облечен с балтон човек, шляещите се по площада без работа войници се юрнаха срещу полицаите и за кратко време в единия ъгъл на изпъстрения с ярките фусти и колосаните забрадки на селските моми площад, претъпкан от селяни с черни ямурлуци и униформени пехотинци, бликна кръв, проблеснаха криви чекии и щикове, никой не знаеше вече защо и кого напада, сякаш се бе разразила някаква древна мъст, която не се нуждае от повод… Гледахме от балкона на жилището необичайната „революция“, чийто край беше сложен от идването на специално изпратената жандармерийска рота; жандармите се приближиха с развети петльови пера и бели ръкавици, с оръжие на рамо и извадени щикове, с елегантен марш, в ритъм, с леки стъпки, и преди да се разгърнат в линия за атака, само при вида им площадът се опразни. Паметен беше този следобед. Оказа се, че хората не се разбират напълно, у тях бушува някакъв невъобразим гняв, който съумяват да прикриват до време; и всичко, което бях виждал досега, големият площад с интересните зрелища, всичко, което можеше да се наблюдава от прозореца на хубавото ни жилище, е само мираж и едва онзи следобед за първи път бях видял нещо „истинско“ от света. Такова чувство имах.

11

Паровоз с формата на сандък, подклаждан с дърва, пухтеше на равни промеждутъци по цялата Главна улица в посока към Ручея, едно от градските летовища; десетилетие преди трамвая това особено и недодялано превозно средство осъществяваше градския транспорт, излетниците обаче го ползваха по-скоро лятно време. Щом първият сняг затрупаше пътищата, теснолинейката се озоваваше с месеци в депото и едва напролет познатата й свирка, нейното оглушително, пронизително звънтене отново простенваше по широката улица. От едната страна на дългата Главна улица — осведомени хора оценяваха дължината й „точно на един километър“ — се разхождаха господата, от другата страна — прислугата, войниците и по-скромните членове на обществото. Множеството от „господарското стъргало“ грижливо съблюдаваше да прекосява пролетарската половина от улицата само при крайна нужда; възникналата през десетилетията практика беше раздвоила общността на разхождащите се, самите прислужници също бдяха да не би случайно да прекрачат на отсрещната, „господарска“ страна, и защо трябваше всъщност „да се смесват“ тъкмо на улицата, когато в други житейски ситуации, при други случаи бяха тъй несъвместимо разделени, както водата и олиото? „Стъргалото“ се начеваше в дванайсет на обяд от „господарската страна“ на улицата и сетне, към шест часа вечерта, отново набъбваше. На ъгъла при катедралата, на мястото на „зяпачите“ пред кулата „Орбан“ се шляеха юристите и армейските офицери, областните контета с бели гамаши и вталени балтони, подплатени с кожа, защото в облеклото на безгрижната градска младеж се чувстваше модата на близкия Шарош. Народът на стъргалото дефилираше пред театъра, пред един от графските палати между катедралата и Главната улица, във вечерните часове тук се разхождаше елегантната, градска тълпа и сред тъмното цивилно облекло навремени проблясваше светло петънце, кремавите наметала на разтъпкващите се „бели свещеници“. Тези превъзходни възпитатели водеха оживен мирянски обществен живот. Вечерно време се появяваха в театъра с черни фракове, с бели жилетки от пике, и седяха тъй изискано на първия ред на партера, облакътени на перилата между оркестъра и залата, скръстили ръце или вдигнали театралния бинокъл с белите си ръкавици от гласе и кимайки със светска непринуденост на свои познати в ложите, както галантните придворни абати на Людовиците във версайския театър. Стъргалото бе винаги оживено от тези любезни свещеници, „светското“ им поведение с нищо не издаваше строгостта на живота в католическия орден; либералният светоглед, мирянското, хуманно поведение бе белязало както тяхното обществено и научно творчество, така и възпитателните им принципи.

Господин епископът живееше на Главната улица в изтънчен бароков палат на етажи; самия него хората виждаха по-рядко, живееше уединено, не ходеше никога в компания и само на здрачаване крехката му, изтънчена фигура се мяркаше по улиците на предградието, придружена от любезен каноник или придворен свещеник. Епископът беше влиятелен господар; възпитавал бе великите херцози на Хабсбургската династия и дворът не го бе забравил дори и по-късно, когато се беше оттеглил в това градче. Рим и Виена се вслушваха в мнението му и уважаваха неговите съвети. Бе голям господар, убеден и строг, аскет; до края на дългия си живот избягваше тълпата, паството му го виждаше само на големи празници, когато се появяваше с изключително църковно великолепие. Иначе живееше незабележимо, спеше на войнишко легло, както императора или бедните, възпитани на строг ред монаси. Потегляше на следобедните си разходки с архиерейска шапчица с особен фасон, ниско бомбе от някакъв много бляскав, подобен на кадифе, корав филц, от чиято периферия отзад, на темето на епископа, висеше малък златен пискюл; зиме и лете носеше ръкавици и срещнеше ли деца, поспираше и ги погалваше по лицето с ръце в ръкавиците. Разхождаше се из бедняшките квартали, по изоставени улици, веднъж го следвах продължително, привличаше ме неговата крехко, изтънчено излъчване, особено ме изкушаваха неговата шапчица и златният пискюл, защото никой друг в града не носеше подобна шапка. На един уличен ъгъл ме забеляза, спря се, повика ме при себе си, попита за името ми, хвана ме за ръка и ме съпроводи у дома като заблуден агнец. Това отличие ме изпълни с неизказана гордост, дълго време трескаво разказвах всекиму, стига да ме слушаше, че епископът, един истински епископ ме е завел за ръка у дома. Във възторга си дори реших, че — от благодарност, като любезна отплата — ще стана свещеник и с един от моите другари, длъгнестият син на барон от войската, си ушихме църковни дрехи от ризи и стари фусти, литургийни одежди, мантия, епитрахил, и дълго играхме тайничко на литургия, миропомазване и кръщение; аз бях свещеникът, а той — анагностът, дори научих голяма част от текста на богослужението на латински. Особена игра бе тази: устроихме параклис в изоставения сайвант за дърва, вдигнахме олтар, за литургиен потир осветихме една от винените чаши на дядо, купувахме нафора от кукловода Амбрози и щом моят анагност дръннеше с острието на ножа по ръба на една чаша, аз вдигах високо пълния с вино потир и, тръпнейки, усещах в устата си нафората, която в този миг се превръщаше в Тялото Господне… Не беше съвсем в реда на нещата тази игра и господин епископът, ако се разчуеше, едва ли щеше да й се зарадва.

В двора на епископския палат, в една от задните стаи на дворното крило се помещаваше редакцията на клерикалния вестник. В града излизаха четири всекидневника, вестникът на епископа и още две печатни издания на Националната партия на труда се печатаха на унгарски език, четвъртото — един разпространяван и в сепешките земи отколешен ежедневник — на немски. Журналите свързваха двата края с партийни пари и редакторите често се сменяха. Повечето провинциални редактори по онова време бяха романтични рицари-бродяги, скитащи наемни труженици, които често меняха градовете, журналите, а заминаването им опечаляваше главните келнери в местните кафенета. Провинциалният редактор бе пристрастен към литературата по призвание, и в кафенето, ако не играеше на карти, мраморната масичка пред него бе отрупана с творби на „най-модерните автори“. Обикаляха страната, както примадоните, трудът им бе унизително лошо платен и свързваха двата края от странични доходи, подхвърлени от игралната маса или печатната кампания на местната клика. Печатът тогава все още беше авторитет и власт. Сред тези напористи харамии на буквите местният редактор беше всемогъщ, страховит, всепроникващ, подпухнал и тлъст човек, който с астматично пухтене ходи по цял ден из града, възелът на вратовръзката му хлабаво виси под мазната му гуша, за него всяко дело е „обществено“, от време на време пътува до Пеща, където преговаря по държавни дела „с висшите кръгове“, както по-късно доверително подхвърля… Гражданството се страхуваше от пресата. Търговецът, банковият директор, градският чиновник принудено, с показна интимност публично засвидетелстваха добрите си отношения с пресата, еднообразното буржоазно битие ревниво криеше шаблонните си тайни от ревизорите на публичността. „Господин редакторът“ бе винаги човек с възвишена душа, който се увлича по Ади и модерните поети, но в същото време честичко посещава директорските кабинети на провинциалните спестовни каси и кооперации, където диспутът се върти най-вероятно не само около литературата и поезията. Ето защо се страхуваха от хората на пресата и обикновено ги презираха. Когато семейството ми подразбра, че в Пеща се навъртам край разни вестници, дълго ме смятаха за пропаднал човек, сякаш се бях хванал за кожодер или за палач. През този период вестникарят в провинцията още не се числеше към буржоазната среда, поздравяваха го любезно, без обаче да го канят на обяд. В стълбицата на обществените рангове той се нареждаше малко преди изпълнителя на любовните роли от местната театрална трупа. Неговото социално и икономическо положение претърпя заслужени и благоприятни промени едва в последно време.

„Редакцията“ най-често беше полутъмна стаичка в съседство с печатницата, тук бяха разположени и складът, и издателската служба, както и неотменната книжарска търговия; киселата, спарена миризма на макулатура се смесваше с тежките, задушливи пари на печатарското мастило и оловния прах, „главният редактор“ седеше, пушейки пура, на писалището в издателската кантора и блъскаше глава как да се добере до правителствена субсидия или изгодна държавна печатарска поръчка, редакторът бе запечатал пещенския телефон на съседната маса, през остъклената врата се чуваше тракането на печатарска машина и песента на момичетата-фалцовачки. Омагьосано помещение, вдишаше ли някой веднъж атмосферата му, биваше погубен. В съседната зала във високи словослагателни шкафове, чиито капаци бяха разделени с дребни преградки, събираха прах Буквите. Като ученик с умиление се прокрадвах в словослагателската стая на познатите ми тукашни печатници, гледах ръчния труд на словослагателите, докато един ден старият Банекович, доайен на местните словослагатели и метранпаж на най-големия местен журнал, не ми рече: „Нямаме уводна статия, млади господине; напишете нещо.“ Отидох в редакционната стая, която беше празна — редакторът играеше някъде на карти –, седнах на една маса, намерих няколко хартиени обрезки, почнах да гриза върха на перодръжката и написах уводна статия срещу вредителското и самовластно градско стопанисване. Банекович прочете статията, похвали ме, набра я веднага, собственоръчно върза шпалтите на страниците и вечерта тя излезе. Развълнувано ходех цял ден из града, чувствайки, че с мен се е случило нещо непоправимо. Бях на четиринайсет години.

През летните месеци патрицианските фамилии се изнасяха вън от града, в „Банко“ или в летните си къщи на „Ручея“. От първи юни подклажданият с дърва паровоз пухтеше всеки ден по брега на Ручея до кръчмарница „Агнец“; там започваше стръмният серпентинен път, който водеше през дъхащите на гъби, едва докоснати горски дебри до върха на планината, в недоустроения бански курорт Банко. Тилилейската гора беше градска собственост, гъста, страховита, девствена земя. При слънчево време от „Отилия“, една от бледозелените поляни в гората, се виждаше заснеженият планински връх на държавната граница. Гората беше пълна с малини, с ледени извори, с ядивни гъби, хвойна, боровинки. Беше толкова „истинска“ гора, че по-късно не открих никъде нещо подобно; гледах с горчивина френските и английски лесове и всичките ми изглеждаха оскъдни, не можеха да се мерят с древната гора, където бях прекарал летата на своето детство. Гората стигаше до безкрая, беше се разпростряла на стотици хиляди холда, от поляните на Храдова се виждаше долината, шарошките и сепешките села — чист, пъстър, спокоен пейзаж, с друг климат, вкус, аромат, различен от всичко, което по-късно опознах в страната. В живота на малките градчета от околията, по фасадите на къщите и в подредбата на сводестите стаички личеше отпечатъкът на вековни, истински градове. Една истинска „родина“ бяха тези няколко области, които можеха да се зърнат от Отилия и Храдова — навярно по-истинска и по-съкровена, отколкото другата, непознатата, тогава още огромна и властна, част от която бяха те. Горе на планинския връх започваше безкрайна борова гора. Тази борова гора, чието шумолене и тишина се бяха запечатали в ушите ми така, както роденият край морски бряг непрестанно, дори в големия град, чува плясъка на вълните, в първия ден на войната беше изтръгната до корен от буря; обезумялото дихание помете голямата гора на моето детство, както и всичко, което беше част от него и бе ценно.

Горите в Банко и Храдова още се кичеха в буйна, девствена премяна, когато няколко градски семейства построиха тук летни къщи или взеха под наем стаи в миришещата на мишки, плътно обрасла с лишеи селска странноприемница. Първата представителна вила с вид на ловджийска хижа, която зърваше сред къщите в селището идващият по горския път градски посетител, беше собственост на една моя възрастна леля; лелята боледуваше от тридесет години, не ставаше от леглото, но и изпод пухените юргани уреждаше с голямо старание домашните дела и стопанисваше имота си. Тя се изнасяше тук в началото на всяко лято „на чист въздух“ — разбира се, никога не напускаше плесенясалите стаи на лятната къща, прозорецът й беше облепен с органтин40, давеше се в задушната стая, легнала с камизола и боне в бухналото от възглавки и юргани легло, сред канарчета, ибрици, плетени кошници и домашни плетива и хвалеше пред гостите преимуществата на хубавия въздух. В стаята гостът се задушаваше от плесента, от болничната миризма и задуха, но лелята никога не забелязваше това, а ежегодната „смяна на въздуха“ наистина й действаше добре, защото живя дълго. В селището течеше приветлив и мирен курортен живот, по онова време гражданството не посещаваше далечни курорти, освен ако не заболееше. Вечерният файтон докарваше от града съпрузите и провизиите за другия ден. Пламъчето на свещите, наредени по масите в ресторанта на странноприемницата, бе защитено от вятъра, вечер свиреше циганска музика, и от тази буржоазка идилия струеше невероятен покой. Взаимната обвързаност на патрицианските поколения, задушевният им начин на живот определяше и отношенията между семействата; кой би тръгнал оттук по чужди курорти, в несигурния свят? Все пак ходих веднъж с родителите си на курорт в чужбина, край Източно море, бяхме взели с нас и новороденото ми, няколкомесечно братче; майка ми се притесняваше как ще се отрази друсането от пътуването на детето и затова му окачи люлка между вратата и прозореца в железопътното купе. Благоприятното последствие от това изобретение беше, че пътниците отбягваха купето ни, а неблагоприятното — че от нашия град до Берлин братчето ми получи мозъчно сътресение в люшкащия се хамак, и сетне от Берлин не видяхме друго, освен лекари и една хотелска стая. Заради това, а навярно и по други причини по-късно не предприехме летувания в чужбина. Задоволихме се и ние с Банко, наехме вила в подножието на гората, и тук прекарахме навярно най-спокойните, безоблачни периоди от живота. Събитие на деня във вечерните часове беше пристигането на местния чугунен магнат, който по онова време си бе купил автомобил — първият, единствен автомобил в града и навярно в цялата тази част на страната –, лакираната в крещящо синьо, бавно придвижваща се, демонстративно бибиткаща кола се изкатерваше с бързината на охлюв, подпомогната от невръстните деца на летуващите семейства, по стръмнината на Банко, където я чакаше възбудена група летовници. Автомобилът на чугунения магнат, който непрестанно стоеше пред входа на странноприемницата, придаваше на летовището някаква светска окраска, и ние, децата, потни и умилени, всеки ден тикахме нагоре по баира тази придобивка на новата епоха. Чакахме я в подножието на планината, вечер към шест. Чугуненият магнат седеше разположен на седалката, палеше цигара, благосклонно ни помахваше, подсвирваше весело и тържествуващо с клаксона и се провикваше към застиналата в очакване детска армия: „Хайде, тикайте каруцата на прогреса!“ Насред пътя, при Дяволския ров срещахме стария адвокат, един от най-възрастните хора в града, който мразеше адвокатската професия, в кантората му над писалището висеше избродирана с червен памучен конец табелка със следния текст: „Полици не джиросвам!“, по цял ден обикаляше гората и ловеше пеперуди. Старият господин, вече вдетинен, също ни помагаше да тикаме каруцата на прогреса. На залез слънце стигахме до селището смъртно уморени, но много доволни. По свой си начин, макар и малко непривично, вървяхме в крак с епохата.

12

От едно панорамно възвишение на Банко можеше да се зърне градът с неговите кули, с високите покриви на къщите, с тесните улици; оттук се виждаха двете „господарски гробища“, „Розалия“ и „Калвария“, там погребваха по-отбраните семейства в гробници, а не както пролетариите и евреите — в монотонните гробищни парцели на Общинското гробище. „Розалия“ беше гробището на истински благородните, на патрициите, на големите фамилии от околността, джентри и аристократи, а в обраслите с мащерка гробове на „Калвария“ с дъх на резеда почиваха по-заможните еснафски фамилии. Градът се бе сгушил с тесните си улици, със ситните пазарчета, оскъдно скроени сред някогашната крепост и нейните бойници; високо над островърхите покриви, точно посред гъстозастроените жилищни квартали, сякаш мястото му беше очертано с пергел, се издигаше недовършената, нескопосно съградена самотна кула на катедралата. Шестстотингодишният старопрестолен храм стоеше високо над града, като отправна точка за всеки живот и мисъл, които в течение на столетия са струяли наоколо: той сякаш поддържаше във времето и през епохите равновесието на града, както реформираната Идея, възвисена в необозрими далечини над околната шумна и преходна ежедневна суетня, над привичната глъчка на града. На петдесет и три метра над града се издигаше тази стражева кула, която бдеше за пожар и над покоя в града, на петдесетметрова височина в съседство с катедралата стърчеше каменна камбанария, кулата „Орбан“, дълбокият глас на свъсено отекващите й камбани е възвестявал празници, опасност и смърт още по времето на Ракоци. С големия си, трикорабен корпус, чието точно копие бях открил в храма на Тур, с бляскавия си покрив, облицован с цветни шисти, с непохватната съразмерност на титаните катедралата се бе простряла широко над малкия град.

Винаги, когато преминавах пред дверите й, ме побиваха тръпки. Вътре, в полумрака непрестанно се отслужваха литургии или обреди пред някой от олтарите. „Какви чувства ме обземат пред дверите на катедралата?“ — задаваше всяка година любимата си тема за съчинение един от учителите ни по унгарски и всяка година с убеждение отговарях, че пред дверите на катедралата ме обземат „възвишени чувства“. Катедралата, тази голяма и съвсем завършена мисъл, донякъде тероризираше града. Идваше ни в повече и ни обезоръжаваше, бе загадъчна, мрачна и величествена, човек не можеше да свикне и да се примири с нея, живееше над града, надменна и великолепна. В една от криптите й, в голям мраморен саркофаг се пазеха мощите на Ракоци. Около саркофага лежаха лаврови венци и знамена с надпис: „Pro libertate.“ Разтрепервах се винаги, когато — по време на училищни посещения или при помени — прочитах тези слова по старите дрипи на знамената. Те имаха особен привкус, ечаха като велика, експлозивна строфа от стихотворение, при чието прочитане тръпки те пролазват по гърба. Не зная какво точно си мислех, четейки тези слова; вероятно не „за родината“ и „за родолюбието“, както повтаряха ораторите, а просто за най-първичния смисъл на думата, за свободата. Когато минавах пред катедралата, тази дума проблясваше в мен като неясен призив, за който може би си заслужава да живееш.

1

Повечето от браковете са мезалианс. Партньорите сами не подозират какво е онова, което ги запраща с течение на времето на два противоположни бряга. Никога не проумяват, че стаената омраза, която нажежава съжителството им, не е резултат само на краха на половите съприкосновения, а е израз, казано най-простичко, на класова ярост. Десетилетия скитат по ледените полета на скуката и навика, мразейки се взаимно, защото единият е бил възпитаван по-изискано, по-фино, държи вилицата и ножа по-грациозно, или защото е донесъл със себе си от детството изящния кастов дух. Скоро след като емоционалната връзка отслабне, избухва класовата борба между двама души, които спят в общо легло, хранят се от общо блюдо и най-често сами не проумяват какво мразят у другия, тъй подмолно и потайно, когато като цяло и наглед всичко между тях си е съвсем наред. Те мразят, презират или завиждат на другата класа. Ако мъжът има „по-изискан“ произход, жените, разбира се, с удоволствие се припичат откъм слънчевата страна, пред света са нахакани, държат се наперено и предизвикателно, качени на високия пиедестал на обществения ранг на своите съпрузи, ала у дома, в леглото и на масата, с натрапчива последователност си отмъщават за някое изстрадано древно оскърбление. Много редки са браковете, при които чувствителността към ранговете на единия от брачните партньори не се накърнява от сана, заеман от дядото на другата половинка, от пропилените в миналото имоти, и не чува час по час от своя по-високопоставен брачен партньор, че „у дома това беше така, онова беше иначе“. В семейството винаги има и класова борба.

Тази класова борба бушуваше и в нашето семейство. Никой не знаеше за нея, никога не говореха за това. Родителите, бабите и дядовците на майка ми са от така наречените „прости хора“; дядо й бил мелничар, а баща й — дърводелец, когото, тъй като по-късно всъщност разширил работилницата си и работел с множество чираци, в семейството споменаваха като „фабриканта“. Към края на живота си вече бил истински предприемач, не работел с длето и ренде, а само приемал поръчките и разпределял работата. Това издигане в ранг не ни беше помогнало много. „Позорът“ на физическия труд бе неразривно свързан със спомена за него. Пред хората, разбира се, го приемахме, този скромен праотец, който „със собствени сили“ беше постигнал толкова много, бе фабрикант, не работеше, само приемаше поръчките. Семейството на баща ми обаче, и ние, децата, бихме предпочели дядо ни да е бил цял живот градски чиновник със заплата от тридесет форинта, наемен писарушка или областен служител-голтак. В детството си дълбоко се срамувах, че дядо ми по майчина линия някога е работил с туткал, трион и ренде. Никога не бих споменал пред своите другарчета по игра, пред съучениците си за този дядо-занаятчия. Бяхме го потопили в хаоса на миналото, наложеше ли се, говорехме за него, за „фабриканта“, по-скоро със сведени очи. Пред познати, които го помнеха, почитахме паметта му с известна героична интонация, с кротко и съзнателно самолюбие, с един тон, според който „трудът не е срамен“. О, ама разбира се, приемахме го и този дядо, какво бяхме виновни ние. Впрочем, отдавна се бе споминал и ние, децата, дори не го познавахме, тактично беше изчезнал в смъртта, горкият, нямал е и четирийсет и седем години, когато са го погребали. Все пак ми се струваше, че той е навлякъл позор на фамилията, без да зная кому точно, на бащината ми фамилия ли, на децата ли, на мен ли. Баща ми винаги говореше с почит и признателност за семейството на майка ми; детските уши обаче са чувствителни, в почитта и признателността долавяхме някакво несъзнателно любезничене, преиграно кавалерство. Баща ми вероятно би приел, дори ако дядо ми по майчина линия е кучкар; със същото онова кавалерство, с което бе приел изцяло и майка ни. Но класовата борба се водеше с подобни деликатни маниери, с тези кавалерски оръжия. Ние, децата, вече по-злорадо и съзнателно отхвърляхме фамилията на майка ми. Просто не говорехме за нея. Вече ходех в университета, когато оздравях от този сляп, малодушен и фалшив страх, и фамилията на майка ми започна да ме интригува, започнах да проумявам колко неразривно съм свързан с нея и колко много съм син и на майка си.

Животът преминава в мрачина, неизречени слова, жестове, които овреме потискаме, мълчание и страх, това е животът, истинският. Равновесието в семейството е нещо крехко, както всяко живо равновесие. Мисля, че не се обичахме и мразехме по-иначе, отколкото повечето семейства. Християните не познават онази отчаяна, съзнателна вкопченост един в другиго на еврейските семейства. При евреите най-напред е семейството и сетне идват неговите членове; в християнското семейство всеки, доколкото може, живее първо за себе си и има ли излишък на чувства, дава нещо, къде повече, къде по-малко, и на семейството. Евреите живеят заради семейството, християните живеят от семейството. Изключенията не са интересни; в общи черти е така. Разбира се, че „се обичахме“. Родителите ни бяха нежни с децата, възпитаваха ни грижовно, баща ни бе добър до изнемога към нас и изпълняваше всяко наше желание. Все пак, с времето семейството се разцепи на две страни, страната на майка ми и тази на баща ми. Воювахме един срещу друг, както гвелфи и гибелини. Защо? Майчината страна бе обладана от някаква докачливост, сприхавост, ревностна възбуда, диреща равносметка за онеправдаността, семейната атмосфера бе гръмотевична поради неразискваните въпроси, спречквахме се заради четките за дрехи, но винаги ставаше дума за друго. Ставаше дума за миниатюрната революция, която избухва в историята на всяко семейство и има своя четиринайсети юли и своя термидор.

2

Запътвам се сред мъртвите, не бива да повишавам тон. Неколцина измежду тези покойници са мъртви за мен, други живеят в моите жестове, във формата на главата ми, както пуша, любя се, едва ли не по тяхно поръчение ям определени ястия. Много са. Човек дълго се чувства сам сред хората; един ден пристига, придружен от своите покойници, забелязва постоянното им, ненатрапчиво присъствие. Без да мътят вода. Късно се сродих със семейството на майка ми, един ден чух гласовете им, както си говорех, видях жестовете им, както поздравявах, както вдигах чашата. „Индивидуалността“, късчето ново, което човек добавя към себе си, е незначително в сравнение с наследството, което мъртвите ни завещават. Хора, които никога не съм виждал, продължават да живеят, да се гневят, творят, жадуват и боят в мен. Лицето ми е копие на дядо ми по майчина линия, ръцете си съм наследил от бащината си фамилия, темпераментът ми е на някой родственик на майка ми. В определени моменти, ако ме обидят или бързо трябва да взема решение, вероятно мисля и казвам буквално онова, което е мислел един от дядовците ми в моравската мелница, преди седемдесет години.

Малко предмети, всичко на всичко една фотография и една бирена халба са ми останали от бащата на майка ми. Върху халбата за бира е щампован ликът на дядо ми. Там и върху фотографията се вижда, пухкав, пълнолик мъж с високо чело и оформена брада, с увиснала чувствена, набъбнала долна устна. Седи в обточена с гайтан маджарска дреха, но е облякъл към нея панталони и трандафори. Бил човек с весел нрав, бързал да живее, женил се два пъти, родили му се шест деца. Печелел много и никога не изучил счетоводството, носел сметките, полиците в джоба си и когато умрял, на четирийсет и седем години, оставил след себе си дългове и безпорядък. Но в дядовия дом се живеело весело. Многолюден бил този дом, живеели заедно с калфите и чираците, често по обед на масата сядали двайсетина души.

Вдясно от входа, в „мострените стаи“ трупали новите мебели. Мебелите на дядо ми се купували в околността, той обзавел и няколко от салоните на егерския архиепископ, там, в приемните на архиепископа и до днес стоят масите и фотьойлите с щемпел „Й. Р.“. Жилищният дом и работилницата се простирали върху огромен терен. Да, във „фабриката“ вече работели и с машини, със сложни струговъчни станове, дядо ми обаче докрай водел счетоводството в джоба на палтото си, записвал с молив върху късове хартия прихода и разхода и от време на време губел хартийките.

Занаятчията тогава все още „странствал“, неделима част от чирашките годините били и годините на странстване в чужбина. Ученият човек с десетилетия не напускал своя град, а този, който се озовял в чужбина, минавал донякъде за авантюрист. Пъстротата и хаоса на света опознавали само занаятчията и действащият офицер, когото зачислявали ту тук, ту там в страните на Монархията. Дядо ми странствал из Чехия и Германия, а по-късно, вече като майстор, ходел често да пазарува във Виена и научавал новите тънкости на развиващия се занаят. Във всеки случай знаел за света повече, от обкръжението си, от учените глави в малкия град. Бил сърцат, жизнерадостен и неспокоен по нрав човек, обичал обилната храна, наливал се с пиво, прекланял се и пред женските прелести. Ако пред портата прозвучала песента на странстващите калфи: „Ein armer Reisender…“41 — дядо ми се провиквал през остъклените двери на „продавницата“: „Wer arm is, der soll nich reisen“42; но сетне поканвал странника и го нагостявал. Тримата си сина пратил в добри училища, единият отишъл в школа за кадети, другите двама — в гимназия; дъщерите му се задоволили с четене и писане, само майка ми по-късно, след смъртта на дядо, завършила висшето девическо училище, педагогическата школа.

Това е всичко, което зная за дядо си; никога не съм го виждал, той умрял двайсет години преди моето рождение. Портретът му виси на стената в моята стая, приличам поразително на него. Лицето ми е също сластно, пухкаво и пълно, чувствената ми устна е увиснала, и ако си оформя брадата, ще бъда точно копие на този чужд човек, който ме съзерцава от фотографията. И влечението си към странствания съм наследил от него, моята чувственост, славянското ми безпокойство и съмнения. Този чужд човек продължава да живее дълбоко в мен. Човек наследява от своите предци навярно не само физическите си белези; нося устата му, челото му, неговите очи, формата на главата му, но у мене са живи и неговите жестове, смехът му, похотливите наклонности, някаква отпуснатост и нехайство. И аз бих искал да нося в джобовете си счетоводството на своя живот и на делата си. В мен обаче живее и един друг дядо, който е по-суров, по-начумерен и по-педантичен, той също умрял рано и никога не съм го познавал. Тези чужди хора, с които ми се налага да живея заедно, рядко ми дават думата, на мене, такъв, какъвто съм се съградил с налучкване и мъка. Дядо ми по майчина линия например е бил същински Фалстаф на малкия град, прочут, весел по нрав бирен компаньон и кавалер на постоянната трапеза. Метода си на работа също съм наследил от него. Обичам да се пипкам като занаятчия над ангажиментите си, обичам осезаемия, физически ритъм на труда, обичам да се задълбавам и да изпипвам дреболии, предназначени за всекидневна употреба. Добър майстор съм, благодарение на него. Понякога се спречква с другия, начумерения дядо, и ако излезе по-силен, по половин година съм весел, някаква ведрина и лекота струи от работата и от живота ми, в такива моменти взема връх влечението ми към странстванията, отпътувам за месеци без план и без цел, не ме интересува какво оставям след себе си у дома и в работилницата.

Баба ми била на шестнайсет години, когато се омъжила за него. Образът на тази жена е скрит зад фин воал. Живяла с дядо ми всичко на всичко четири години, родила майка ми, сетне още едно дете и умряла от родилна треска. Никой в семейството не говореше за нея. Дори името й научих случайно, майка ми веднъж неволно го изрече. Била дъщеря на Йеленфи. Нейното дете, заварените й деца не я споменаваха. Беше се запазила една-единствена нейна фотография, цветна портретна снимка, която изобразяваше красиво и тъжно, обикновено женско лице, по-скоро на девойче, отколкото на млада жена. Тайната й, ако е имало такава, се пази дълбоко от фамилията, от покойниците. Заварените й деца говореха за нея с нежелание; майка ми едва си я спомняше. Била сираче, възпитавала я нейна по-възрастна роднина. Мисля, че е била бедна. Дядо ми минавал четирийсетте, когато останал вдовец с пет деца и взел за съпруга тази девойка, която трябва да се е лутала смутено из голямата къща като осиновено, шесто дете. Казват, че никога не се смеела. Седяла навъсено на дългата, семейна маса, от дясната страна на дядо ми, живеела в семейството като чужд човек. Дядо ми бил човек с весел нрав, шегобиец, неговите истории забавлявали всички. Понякога развеселявал и тази печална жена, която в такива моменти ставала от масата, слагала кърпа на уста, и „отивала да се усмихва в съседната стая“. Срамувала се да се смее… Каква ли е била тайната й? Считала майка ми, първото си дете, за невъобразимо грозна, срамувала се от грозотата на новороденото, не можела даже да го гледа и колкото пъти го кърмела, закривала лицето на детето с кърпа. Майка ми знаеше това, казали й го по-късно нейните сестри, тя ми го е разказвала. Четири години живяла в семейството тази тиха, тъжна, вероятно психично болна жена. И от нея имам нещо в живота. Голяма част от страховете си дължа на нея. Вероятно се е срамувала пред порасналите деца, пред големите дъщери, нейни връстнички, от своята съпружеска роля, изпитвала е срам от материнството в едно семейство, където децата на първата съпруга пазели ревниво авторитета и паметта на мъртвата. Вероятно всичко правела погрешно, несъвършено и неловко, уплахата й я подтиквала към истерична самоотбрана, затова „тичала да се усмихва“ в другата стая, когато дядо ми разправял закачки, затова мълчала винаги, затова смятала за тъй „невероятно грозно“ собственото си дете, сякаш с това самоунижение се стремяла да умилостиви паметта на мъртвата съпруга и тираничните деца. Ако се страхувам от лудостта, в мен проговаря тази жена. Дори кръщелното й име не зная; никой никога не произнесе името й пред нас. Беше се появила за миг във фамилното съзвездие и начаса се бе пренесла в нищото. Злокобен спомен бе оставила тази поява, който я е познавал, все говореше за нея със сведени очи. На фотографията е облечена със светлосиньо бродирано елече, на бялата й, по момински нежна шия виси сребърен кръст на тънко черно шнурче, а в деколтето на блузата е закичена ситна китка момина сълза. Очите й са пусти, чисти, тъжни, както стъклени топчета. Тези двама души продължават да живеят в мен.

3

Едното от момчетата, Йеньо, най-възрастният брат на майка ми, искал да стане музикант, но успял да попадне само във военния оркестър и от отчаяние се застрелял, когато бил на служба в Пола с частта си. Музикалните наклонности съпътствали фамилията докрай, като някакво проклятие. Повечето членове на семейството чувствали в себе си неосъществено дарование. Едно от момичетата рисувало, друго пеело. Майка ми също се занимаваше ревностно с музика и съвсем не без дарба. Другата по-голяма сестра, която беше отишла във Виена, бе предала музикалния талант на децата си, на своите шест дъщери, една от които и днес е световноизвестна балерина, другите също живеят от музиката и за музиката, композират, преподават, изнасят концерти. Музиката беше онази възвисена стихия в живота, в която те диреха убежище и безжалостно принуждаваха нас, по-късните потомци, да ги следваме в тази приповдигната империя и да подражаваме на техните увлечения. В детството си съм слушал и учил повече музика от професионален музикант. Навярно затова нямам никакъв слух. Музиката ми втръсна отрано, по-късно упорито отбягвах империята на звуците и макар понякога с носталгия да мислех за това, което бях изгубил, обидено и с нервна чувствителност се абстрахирах от всякакъв вид музика. Веднъж в Париж случайно попаднах в една концертна зала, където свиреха филхармоници; когато музиката зазвуча, ме обзе пристъп на невротичен смях, който не престана и накрая трябваше да ме изведат от залата… Никога не можах да разбера Йеньо, който се беше застрелял, защото не можал да стане музикант. За мен музиката беше наказание, упражнение за пръстите, майка ми седеше до мен с тръстиковата пръчка и всеки път, когато вземех някой тон с погрешно поставени пръсти, ме удряше през ноктите. И до днес така слушам музиката — за която все пак копнея, както заточеникът копнее за полузабравената си родина –, сякаш доказвам на себе си, че ето на, не боли чак толкова много.

Едно от момчетата се беше застреляло, защото не успяло да стане музикант, а другото бе напуснало гимназията, понеже се почувствало призвано за месар. Странно семейство. Малкият брат на Йеньо, Дежьо, тъкмо завършвал шести гимназиален клас, когато го обладал този мерак, изправил се пред дядо ми и му признал, че не може нищо да стори и ще трябва да се откаже от хуманитарните науки, защото непреодолим подтик го тласка към месарското поприще. Като строг, но справедлив човек, дядо ми първо поискал време за размисъл при вестта за странното желание. След като изтекло времето за размишление и преценка, той повикал Дежьо, дълго го увещавал, после здравата го набил. Боят по онова време бил всепризнато педагогическо средство, плесниците били част от трудовото ежедневие, нещо като молитвата или домашните упражнения. Всъщност всекидневният пердах нямал някаква специална цел или предназначение, родители и възпитатели удряли заради самото удряне, това било част от традицията. След пердаха дядо ми заявил, че размислил по въпроса и не възразява Дежьо да си смени професията. На шестнайсетгодишна възраст, със свидетелствата за шестте завършени гимназиални класа в джоба, го изпратили на бърза ръка месарски чирак в столицата.

С този интересен човек съм се срещал само два пъти. В семейството го споменаваха тихомълком, като някакъв луд. Мисля, че беше здрав като бик, един от онези редки хора, които се осмеляват и умеят да живеят според наклонностите си. Страшно е дори да си представи човек що за обезверен, угнетен по нрав и може би патологично опасен по наклонности човек би станал Дежьо, ако „меракът“ не го беше обладал навреме и той действително завършеше класовете на гимназията, издържеше матурата и станеше чиновник, залутан сред чуждите и ненавистни нему класа и поприще! А така, доколкото можех да преценя, Дежьо си остана простичък, работлив и доволен човек, ожени се навреме, отвори дюкян, възпита хубавите си дъщери и когато настъпи часът му, умря с християнска търпимост и смирение; във всеки случай живя по-дълго от средното за мъжете от фамилията. Въздигналото се, честолюбиво семейство, разбира се, никога не проумя бягството на Дежьо. Синът на „фабриканта“, чиито път към висшето общество бе отворен, който има възможност с ранг и диплома да си пробие кариера сред господата, остава занаятчия, и отгоре на всичко си избира непривлекателния, окървавен ръчен труд на касапите — кой може да го проумее това? Дежьо вероятно се е страхувал донякъде от тази „господарска класа“. В решението си е бил подтикван и от някаква унаследена занаятчийска гордост, чувствал се е непохватен и чужд в онзи другия, по-фин свят, неутолима привързаност го е теглела към атмосферата на еснафа, на работилницата. Вярно, че щом е искал на всяка цена да си остане занаятчия, могъл е да наследи и дърводелската работилница на дядо. Към месарството обаче са го теглели особени наклонности. Ако съществува „призвание“, то Дежьо несъмнено е бил роден за месар. В детството играел на „касапница“ с по-малките си братя и сестричета и с децата на чираците: по думите на майка ми Дежьо събирал децата от къщата в един от ъглите на двора, събличал ги, наръсвал гърбовете и задниците им със сол и сетне с откраднатия от кухнята голям нож за рязане на месо правел така, сякаш изкормва и транжира жертвите си. Децата като подплашени овце търпели странната игра. Това се повтаряло всеки месец. Когато се оженил, бил вече майстор-месар, измъкнал се от сватбеното тържество, зарязвайки обяда, с фрак и цилиндър на глава седнал във файтона, препуснал към кланицата, преоблякъл се и в безмерно добро настроение заклал един вол, а сетне със зачервено от радост лице се завърнал сред сватбарите, край задомената си от няколко часа съпруга. В некролога му, естествено, го обрисуваха като „любящ и нежен съпруг, най-добрият баща“. Действително бил такъв; инстинктът му навреме го предупредил за опасността и той й се изплъзнал.

Бях дете, когато ходих за първи път у тях, майка ми ме заведе на гости и съществуването му доста ме изненада, защото не знаех досега нищо за този особен вуйчо, никой не бе споменавал, че в Пеща имаме роднина — месар. Откритието ме заплени, вуйчото също. Дежьо се държеше малко смутено, ние бяхме „знатните“ роднини, и той, и съпругата му се бяха подготвили да посрещнат нашата визита, бяха подредили старателно жилището, те самите бяха облечени в празнични дрехи, дъщеричките им, три деца с хубави личица, бяха нагиздени почти като за изпит и за първо причастие и не знаеха какво да рекат, къде да ни настанят. Гърдите ми се изпълниха с гордост, че във фамилията имаме и месар, при това такъв превъзходен, очевидно с големи познания „столичен“ месар, който дружелюбно ме хвана за ръка, разведе ме из работилницата, показа ми огромния пън, сатърите, животинските трупове. Беше много по-интересен от всички останали роднини, с които дотогава се бях запознавал: учители, юристи, офицери. Видя ми се непонятно, че досега у дома родителите ми никога не бяха споменавали името на този прекрасен роднина.

4

Един летен ден Ерньо пристигна, пристъпи достопочтено нагоре по стъпалата, поздрави лаконично изненаданото семейство, никого не разцелува, отпусна се тежко в един фотьойл, изтегли от табакерата си от алпака дълга цигарета с мундщук „Дама“ и започна да пуши тъй акуратно и вглъбено, сякаш нямаше тук никаква друга работа, освен да ни демонстрира метода на пушене, който беше изнамерил. Никого не бях виждал да пуши дотогава с такава необикновена тържественост, с такова благоговейно себеотдание. Преди да запали, няколко пъти чукна мундщука о капака на табакерата от алпака, жумейки, с едно око погледна в цигарата, както астроном в далекогледа, продуха мундщука, сетне навлажни устните си с език, попритисна с два пръста цигарата докрай, отскубна малко от излишния тютюн, издаде устни, нагласи цигарата в уста, и без да я пуска, крепейки я с два пръста, ловко подири с лявата ръка запалката в джоба на жилетката си, запали цигарата с една ръка, вдъхна дълбоко от дима — в такива моменти лицето му хлътваше от две страни, както на мъртъвците — и сетне дълго задържаше пушека в дробовете си, мина половин минута, докато с похотлива, преживна мудност пусне обратно сдъвкания, смлян дим. Редки облачета пушек се стелеха от носа и устата му и в това време Ерньо дишаше тежко, като атлет след някое изпълнено с голяма ловкост силово упражнение… Надавайки писъци, семейството насяда около него, съзерцавахме го. Първите минути от пристигането му преминаха изключително в запалването на тази цигара, сякаш се бе готвил за това артистично изпълнение и искаше да смае семейството. Сетне дълго не проговори нито дума. Палтото му от лоден лежеше на стола до него. Беше много висок — сто осемдесет и шест сантиметра — и много дебел; носеше мустаци като на император Вилхелм.

След шестнайсетгодишно отсъствие се бе завърнал с такава лаконична тържественост и очевидно единствено с целта да ни покаже как трябва да се пуши вещо и с голямо наслаждение. Беше пристрастен към никотина. До деня на смъртта си изпушваше по осемдесет цигари дневно, умря на четирийсет и пет годишна възраст от един вид сърдечен порок, наречен „angina pectoris“, който бе причинен и ускорен от безмерната консумация на никотин. Шестнайсет години той не ни беше написал нито една картичка от странство. Никой не го бе виждал през това десетилетие и половина, от него не се получаваха дори косвени вести, веднъж в семейството се разпространи ужасният слух, че Ерньо е генерал в японската армия; някак, Господ знае защо, ни беше срам от това; слухът обаче, за щастие, се оказа фалшив. Лениво, месесто се бе отпуснал във фотьойла, задаваше равнодушни въпроси на майка ми, която не беше виждал от шестнайсет години и всячески се държеше така, като че ли е напуснал къщата вчера и не го интересува особено какво се е случило междувременно с останалите у дома. През това десетилетие и половина, докато Ерньо бе живял така загадъчно в странство, мнозина от семейството бяха починали, бяха се родили цял куп деца, които Ерньо никога не беше виждал, начинът на живот на семейството се бе променил, но Ерньо говореше как монополните папироси са много по-ароматни и надеждни, отколкото папиросите на германските частни компании. Беше смутен. Седеше бледен и тежко дишаше. Държанието му изразяваше протест, разтревожена отбрана. Не питаше нищо и безмълвно отхвърляше въпросите, чрез които семейството желаеше да разнищи тайната на изминалото десетилетие и половина. Не след дълго установихме, че Ерньо „има тайна“. Навярно действително е бил някъде военачалник, навярно е живял просто сред унизителни житейски обстоятелства; прозряхме „lebensluge“43 зад мълчанието на Ерньо — „Дивата патица“ по онова време бе на мода по унгарските театрални сцени — и уважихме неговото обидено, разтревожено мълчание. Започна живота си сред нас така, сякаш бе пристигнал от чужд материк, със своята „тайна“, с табакерата от алпака, която беше непрестанно пълна, с малкото си дрехи, бельото и тъничкия портфейл, с особените си привички.

Горделив и прочувствен по душа бе Ерньо, най-младият от по-големите братя на майка ми — даже самият начин и обстоятелствата, при които беше изчезнал преди шестнайсет години, подсилваха загадъчността около неговата месеста и ленива фигура. Ерньо започнал като действащ офицер, за фамилията той бил като „зеницата на очите“, човекът, когото всеки член на семейството гледал с гордост. В кадетската школа получил стипендия от фондация и можел да остане в армията и след смъртта на дядо ми, защото семейството подкрепяло зеницата на своите очи, младия офицер. Живеел гарнизонния живот на малкия град, пиел много, играел на карти, добре или лошо носел службата, бил любимец на компанията, защото свирел приятно и от сърце на пиано, лихварите го притискали, ухажвал касиерките и гостуващите актриси, и бавно изпаднал в онова вяло състояние на алкохолизирано безделие, което малцина мирновременни офицери от провинциалните гарнизони съумяваха да избягнат. Ерньо притежавал темперамент на революционер, необщителна и разяждана отвътре, любознателна и неспокойна психика със склонност към странствания, и първия ден, когато осъзнал изпитваната към призванието си неприязън, написал писмо на министъра на военните дела, отказал се от своя чин и без пукната пара, само по едни цивилни дрехи, без да остави прощално писмо, заминал в чужбина. Не, мъжете от семейството не долюбвали кариеристичната стълбица на живота. Единият се самоубил, защото не можел да стане музикант, другият изменнически изоставил хуманитарното образование и станал касапин, Ерньо се отказал от честта на пагона, за да живее за „своята тайна“, някъде в тъмната и неведома чужбина. Живееше сред нас тихо, предпазливо. Багажът му се състоеше от няколко специализирани книги по математика и физика и от множество нотни тетрадки. Към математиката проявяваше страстен интерес. От него чух за първи път името на Айнщайн — Ерньо четеше трактатите на учения в специализираните журнали и цяло десетилетие преди теорията на относителността да стане популярна в пресата, вече знаеше за нея –, той пръв ми разказа за атомната теория, за Планк, за атомната експлозия. По цял ден седеше в единия ъгъл на верандата, с цигарета и с някоя специализирана книга или списание по физика в ръка, бледен, с дебело стъклено пенсне над сплеснатия си нос, скромно и печално.

Мина време, преди да ни разкаже „своята тайна“, която, разбира се, беше банална като повечето големи, истински „житейски тайни“. Какво ли би могъл да започне без пари, без особени способности и образование в Германия, където бе заминал след „своето бягство“? Беше разменял за дребни монети музикалния си талант, онова дилетантско подрънкване на пиано, с което бе забавлявал у дома своите другари — офицерите в гарнизона. Свирел в кафенетата и ресторантите на немските провинциални градове; по-късно основал оркестър и се скитал от град на град. Вярвал все по-малко, че някога ще се избави от тъмницата на нощните кафенета, от безрадостните увеселителни локали в Германия, където в течение на десетилетия той се подвизавал на пианото, гуляел, пиел и пушел до зори и на четирийсетгодишна възраст неизлечимо заболял. Знаеше, че не му остава да живее дълго, и отчаяно четеше всичко, което му попаднеше — не обичаше художествената литература, но особено го привличаха студиите по естествени науки, физика и главно математика –, и той наистина заприлича на осъдения на смърт от анекдота, който искал да научи бързо английски преди екзекуцията си. Ерньо също „искаше да навакса своите пропуски“. За военния живот си спомняше само с неприязън. Макар по дилетантски, но все пак знаеше много, най-хубавите спомени от юношеските ми години са дългите полемики и разговори с Ерньо за астрономия, геология, атомни експлозии; и като по чудо аз, който в училище винаги съм се провалял по математика, разбирах и най-заплетените интегрални изчисления, ако ги обясняваше Ерньо. Той ме научи да разсъждавам методично по математически въпроси, от няколко негови вметнати изречения внезапно осъзнах, че математиката не е някаква магическа абракадабра, а поредица от изчистени и прости идеи. На пианото, разбира се, той никога не седна.

И на война потегли така, безмълвно, неспретнато, натъпка джобовете си с цигари и шоколад, сякаш отиваше на излет. „Also“44 — каза и се спря на вратата, когато започнахме да се сбогуваме, усмихна се смутено, колебливо протегна ръка, сякаш се готви да иде просто тук, в съседство, дори не заслужава да говорим за това и не разбира защо сме толкова възбудени, понеже отива просто за малко ето тук, на война. Най-много се страхуваше, че ще го целуне някой, майка ми или децата; мразеше прочувствените семейни сцени, звучните прощални целувки, лицето му издаваше ужас, примесен с отвращение, очевидно това му подейства най-мъчително от войната, тази прощална сцена. Стояхме уплашени около него, децата усещахме Ерньовия свян и потресени, безмълвно го придружихме до стълбището, защото междувременно се беше случило нещо, което никой, най-малкото Ерньо бе очаквал: бяхме обикнали този дебел, печален, болен и неспретнат човек. Тази обич ни завладя внезапно; няма по-необичайно явление в семейството. Теглеше ни към него, както към никой друг, навярно и един другиго не се привличахме така. С бавни, олюляващи се стъпки Ерньо отиде на война, дълго гледахме подире му от портата и бяхме готови да се обзаложим, че дори небето да се продъни, пак няма да извърне глава от ъгъла… как ли пък не, тъкмо той, беглецът, ще ни помаха от ъгъла, когато тръгва на война и тъкмо той ще се отдаде на подобно „gefühlsduselei“45! Не извърна глава и ние стояхме на портата, плачехме и ядно се смеехме, и установихме, че този четирийсетгодишен Ерньо е още съвсем дете. Ето, сега отива на война, с натъпкани джобове, натоварен с плетени маншони за ръце, шоколад, термометър, лагерен далекоглед, джобно ножче с тирбушон и каквото още неминуемо трябва за една война — защото прекараните в Германия години бяха възпитали известна педантичност у него –, и не би погледнал обратно към нас за нищо на света, защото се срамува! Но знаем, обича ни и той — един Господ знае как стана това, някак всички ние се бяхме сближили с Ерньо, дори и прислужниците. Впрочем той беше единственият в семейството, който разбираше нещо от математика; сега вече бяхме останали насред войната без Ерньо и нямаше кой да ни изнесе след вечеря беседа за атомната експлозия.

Както обаче бе тръгнал, все тъй неспретнато и олюлявайки се, само че много по-бледен и с посребряла глава, един ден той се върна. „Also“ — каза и захвърли на земята раницата и коженото си палто, ръкува се с всички подред, дори и с най-малкото ми братче, което тогава беше едва седемгодишно — радушно, но предпазливо раздруса ръка с всички нас и смутено премигна иззад очилата си, защото очевидно се опасяваше, че някой ще го прегърне и разцелува. Чувствахме, че сме длъжни да почитаме предразсъдъците на завърналия се у дома от войната герой и доколкото можеше, сдържахме изблиците си. Ерньо впрочем бе приключил самостоятелно с войната; когато забелязал, че сътрудничеството му няма вече никаква цел, просто се демобилизирал и се прибрал у дома. Процедираше тъй методично и самоволно във всичко. Сега, когато войната му беше дотегнала, той се готвеше за Швейцария и естествено, желаеше отново да основе оркестър. В най-голямата суматоха уреждаше делата си така спокойно, сякаш нито държавната власт, нито преобърнатият световен ред можеха да променят с нещо намеренията на човек, решил категорично и съзнателно нещо. В хаоса Ерньо действаше целенасочено и един ден замина за Швейцария, организира свой оркестър и ни написа само радушни по тон, поздравителни редове от един хотел в Сен Мориц. Стремеше се да постъпва самостоятелно и насред ограниченията на историята. Смяташе, че свръхчовекът има право на това.

С историческата съдба Ерньо някак се бе преборил, но с онази другата, по-малката съдба, от която е изтъкана историята на частния живот, не успя да сключи мир. До деня на смъртта си той свиреше на пиано в кафенета, забавляваше в швейцарски и германски локали еснафите, които обслужваше и презираше. Всяка зима се завръщаше в странноприемницата на Сен Мориц и в тази странноприемница аз изживях едно от особените, неловки, безпокойни унижения през моя живот, което и днес времето и разстоянието не са заличили изцяло у мен. Тогава вече бяха настъпили вихрено-смутните години на мира и учех във франкфуртския университет. Един ден Ерньо ме покани при себе си в Сен Мориц. Бях получил писмото му сутринта, на обед вече пътувах. Никога не бях ходил още в Швейцария. Облякох най-хубавите си дрехи за из пътя, купих нова вратовръзка, тогава набавих и първата си пижама в живота, защото се приготовлявах за „големия свят“ и щях да се притесня, ако в изтънчения хотел на Сен Мориц Ерньо се посрами с мен. Имах сценична треска. Швейцария също ми действаше толкова театрално, невъобразимо. Пристигнах в шест следобед, Ерньо ме чакаше на гарата гологлав, с мушама за дъжд, изпод чиито хлабаво закопчани краища се бяха подали белият пластрон и бялата фракова вратовръзка на вечерното му облекло. Беше бледен и смутено се усмихваше; може би пак се страхуваше, че искам да го разцелувам. Мен обаче ме поразиха парадните одежди на Ерньо, ризата на фрака и папийонката; едва в този миг се досетих, че тук, в Сен Мориц, Ерньо е служител, в изискания хотел, където се готвехме да отидем, Ерньо е своего рода официант, който и денем е принуден да ходи униформен. В мига на поканата бях забравил за тези обстоятелства от живота на Ерньо, пътем също не ме беше много грижа за тях; сега обаче трябваше изведнъж да прозра, че Ерньо не е онзи вуйчо-буржоа, който прекарва зимните месеци в Сен Мориц и в добро разположение кани за няколко седмици своя учещ в близкото университетско градче племенник, а е беден пролетарий, който ходи в голямата и аристократична странноприемница по слугинското стълбище, храни се с келнерите и живее от бакшиши… Всичко това ужасно ме болеше, защото обичах Ерньо. Постарах се да се държа непредубедено, любезно; финият слух на Ерньо обаче не можеше да бъде измамен. Той също почувства, че е допуснал грешка; една от незнайните, необясними грешки, които не могат да бъдат поправени.

Последваха три мъчителни дни. Ерньо и членовете на оркестъра му бяха подслонени на най-горния етаж на хотела, в таванските стаи. И аз получих тук квартира. На обед и вечер се хранехме наистина в ресторанта, но час и половина преди общата трапеза на гостите. Сервираха ни в едното кътче на бляскавия ресторант и щедро ни поднасяха от всички вкусотии, както е обичайно за големите хотели, „персоналът“, благодарение на солидарността на главния готвач, се хранеше навярно по-вкусно, отколкото знатните гости… Вероятно от всичко получавахме „primeur“, най-фините хапки. Все пак ядяхме „отделно“, като прокажени, и келнерът ме обслужваше с някакво колегиално благоразположение и задушевност, сервирайки ми специално вкусните хапки, които имах желание да запратя по него ведно с чинията. През тези три дена всичко беше различно от онова, с което бях свикнал досега. Пътят, водещ от света към самите нас, е дълъг и сложен, и е изпълнен с тъй мъчителни отклонения, чиито смисъл, значимост осъзнаваме едва след време. Тези три дни в швейцарската странноприемница, когато гостувах на Ерньо, един от най-фините и благородни хора, които съм срещал през живота, бяха решаващи в моя живот. Тогава научих от непосредствен опит, че има два свята, първа и втора категория. Стоях зад кулисите, виждах механизмите на живота. Бяха ме възпитавали за „господин“; Ерньо се числеше към „персонала“ и сега ме беше хванал за ръка и ме бе отвел със себе си за няколко дни в онзи, другия свят. Тези три дена бяха ад. Ерньо „работеше“ следобед от пет до полунощ в ресторанта и в кафенето. Аз, разбира се, нямах никаква работа в ресторанта през времето, когато знатните люде вечеряха там, но свит в едното ъгълче на кафенето можех да слушам германските оперни потпури, които Ерньовият оркестър изпълняваше с невъзмутимото съзнание за дълг. Чувствах се прокажен, омърсен. Ненавиждах Ерньо, който ме бе „повлякъл“ със себе си в този принизен свят, чувствах, терзаейки се, че трябва да съм солидарен с Ерньо, @тъй изисква някакъв по-висш закон, и въпреки това не издържам тази оскърбителна солидарност, не смея да се появя сред хора и какво ли би станало с мен в другия, по-хубавия свят, към който принадлежа, ако някога излезе наяве, че съм спал сред прислужниците в таванската стаичка на един голям швейцарски хотел?…

Поканата на Ерньо гласеше за две седмици. На четвъртия ден избягах. Смутен и изчервен излъгах нещо Ерньо, който със сведена глава мълчеше, хъмкаше, без да ме гледа в очите. Отидох на гарата сам, Ерньо не ме съпроводи. Скъсахме, без думи, никога вече не се видяхме, не ми написа дори писмо. Изглежда, беше ме претеглил и намерил за лековат. Тази рана заздравя едва след дълго, сънувах тези дни в Швейцария, скърцах със зъби насън и запращах подир келнера препълнената с фини хапки чиния. Ерньо умря след няколко години от своята мъчителна и болезнена болест. Никога повече не отидох в Сен Мориц. Понякога се случваше да минавам наблизо, през миниатюрните планини на Енгадин; отбягвах винаги Сен Мориц. Подобно нещо е по-силно от разума, от намерението, усмотрението. Мисля, че се страхувах да не ме познае някой келнер.

5

Богатият роднина, чичо Матяш, живееше над всички останали роднини невидимо и непристъпно, като далайския лама, на когото всяка изречена дума е откровение. Този чичо имаше невъобразимо много пари, никой не знаеше със сигурност колко, но дори песимистите предполагаха, че са поне стотина хиляди форинта. И което е най-чудното, този богат роднина никога не се занимаваше със сделки, печелеше парите си с абстрактни философски учения и с педагогически услуги. В течение на десетилетия бил възпитател, по-късно и правен съветник на един романтичен унгарски благородник, граф Андраши от Краснахорка. Един ден те се скарали, чичото се върнал във Виена, започнал да преподава в Терезианума. Изнасяше лекции по право, както той казваше: „философия на правото“. Андраши му пратил в писмо компенсацията от шестдесет хиляди форинта, шестдесет банкноти по хиляда; дотолкова не почитал парите, че дори не ги пратил препоръчано и не прибавил нито дума към хилядарките.

Чичото сложил хилядарките настрана, установил се във Виена, живеел в Терезианума в две малки стаи, и възпитал поколения унгарски и австрийски магнати. Побелял рано и имал оформена бяла брада, както дядо Боже. Бил боязлив, чувствителен и изискан в помислите човек. Като именит преподавател по право, лектор в Терезианума, юридически съветник и довереник на унгарските графове, той бил един от първите в Австрия, който, десетилетия преди Виктор Адлер46, се обявил на публични лекции за привърженик на социализма. Това било едно чисто гледище, незаразено от партийно-политически интереси. Изнасял лекции на занаятчиите и работниците за социализма, за Маркс и Ласал. Той учредил първия австрийски работнически кооператив и дал десет хиляди форинта на първото благотворително работническо сдружение. Злоупотребили с неговата благонамереност и доверчивост, приели парите му, а него, „християнсоциалистът“ — тогава това понятие не било още познато — кадровите водачи на движения, професионалните революционери обругали. Чичото не се обезсърчил. Издавал брошури и проповядвал „социалната същност“ на християнството. През деветдесетте години в английската долна камара били прочетени извадки от негова брошура, като висш пример за „идеален социализъм“. Партиите не го приеха никога, до края на живота си той остана самотно явление, считаха го за романтичен социалист-теоретик, който иска да разреши социалния въпрос с каритативни средства. Наистина, у този любител-социалист съжителстваше някаква особена надменност — не само в личността, но и в съчиненията му –, надменността на духовния човек, който не умее да се пригоди към каквато и да е колективност. Раздаде голяма част от парите си на работническите движения, защото убежденията му го подтикваха към това, но не застана сред тях. Цял живот остана преподавател, по-късно ректор на Терезианума.

Този човек, по-голям брат на моя жизнерадостен и разпилян дядо, бе най-възрастният чичо на майка ми. Моравец по произход, както и цялата фамилия по майчина линия, но възпитаван в Австрия, тялом и духом той се чувстваше австриец. Бе навярно единственият човек, който се отнасяше безкористно и добросърдечно към майка ми. Веднъж завел със себе си в Моравия поотрасналата девойка и й показал дядовата мелница. Навярно това пътешествие, седмиците, прекарани с известния, богат чичо са били едничкият щастлив спомен от сиромашкото и мащинско детство на майка ми. Най-напред отишли в Иглау и посетили тамошните роднини в тяхната красива, многоетажна къща на главния градски площад. Тук живеел един от по-малките братя на чичото, заможен човек, който си останал моравец, дигнал голяма къща и минавал за уважаван гражданин в богатия град. Това пътуване поласкало честолюбието на майка ми, нейните страхове за малоценност, развити в пъкъла на детството, били донякъде притъпени от съзнанието, че към фамилията се числят и почитани в чужбина, уважавани люде, такива роднини като учения чичо Матяш във Виена и заможните обитатели на къщата на главния площад в Иглау. Потеглили в зори от моравския град, прекосили пешком планината, в която на една от поляните се издигала дядовата мелница. Чичото, в тържествен черен „gehrock“47, водел племенницата си по горския път и й разказвал за своето детство, когато с братята и сестрите си, сред тях и моят дядо, изминавали всяка утрин пешком няколкокилометровия горски път, който водел от мелницата до градското училище. Това, което ни остава като безценен дар в живота, от което трупаме запасите на нашата вяра и благонамереност, най-често е просто такъв неочакван, незначителен дар, какъвто бил за майка ми този утринен излет през моравската гора, към дядовата мелница. Чичото също се разнежил, брадатият авторитет заговорил с човешки глас. Майка ми много пъти е разказвала за това утринно странстване в непознатата гора, за внезапно бликналото щастливо усещане, че има семейство, част от което е и тя. В мелницата вече живеели чужди хора, но въпреки това останали до вечерта, чичото показал на майка ми тайните кътове на детството и й разкрил особената география, очертала скритите граници на пропадналата семейна империя. По-късно поканил веднъж майка ми и във Виена. В свърталището си старият ерген се грижел с непохватна нежност за младата девойка — чичо Матяш живеел аскетичен живот, това винаги ми е изглеждало съмнително; никой обаче никога не бе дочул галантни или емоционални истории за него –, водел я по музеи и по своя недодялан, мечешки начин направил всичко, за да смекчи една по-скоро предполагана, отколкото явна детска трагедия. Чичо Матяш се постарал да спаси това, което детството не успяло да опустоши изцяло у майка ми и още можело да се спаси. Бил добър педагог и добър човек.

И понеже бе и неимоверно богат, семейството гледаше на него с надежди и почит. Не смеехме да го безпокоим нито с писма, нито с посещения. Навестихме го във Виена само веднъж и това заплетено посещение така се е запечатало в спомените ми, сякаш бяхме попаднали в страната на великаните. Самото понятие за чичото будеше гигантски представи, това полубожествено същество се въздигаше над нас с необичайните си и несъразмерни пропорции: чичото беше „много“ добър, чичото бе „изключително“ богат, чичото беше юрист и педагог „с европейска слава“, чичото говореше на „всякакви езици“ и на ръст бе също „огромен“. Накратко, свръхчовекът на фамилията, към когото можеше да се подходи само със своего рода религиозно благоговение. С такива чувства го навестихме в Терезианума, облечени с празнични дрехи, с разтреперани колене. Чичото бе седнал да закусва и действително беше изключително месест и голям. Седеше на масата по спален халат и закусваше кафе във филджан, много по-тумбест от нормалното, разбърквайки със супена лъжица захарта в подобната на гърне чаша, всички останали домакински вещи бяха разположени около него в особено скроените си, невероятно пресилени размери, както подобава на един великан на фамилията. Освен това бе глух и беседвахме, като си крещяхме; глухотата му тогава ми се стори естествена, в детинското си смущение счетох за разбираемо от само себе си, че чичото не чува като повечето нормални хора, а трябва да крещим, ако искахме думите ни да стигнат до ушите му. Седяхме вцепенени около него и наблюдавахме закуската на великана.

Дълго след това си мислех, че приборите на чичото са ми се сторили тогава тъй прекомерно необичайни единствено заради изкуствено уголемяващата перспектива на детското зрение; но след смъртта му, когато фамилията си подели наследството, един такъв алтвиенски филджан попадна и при нас и не можехме да се начудим на истинските му размери. Филджанът беше тумбест и дълбок като супена чиния. Чичото със сигурност бе изключителен човек и присъдите му за добро и за лошо, за общество и семейство, за пари и домакински вещи имаха по-други мерки, отколкото на съвременниците му като цяло, живееше с по-друг аршин и в житейския си път, в своето мислене, в морала и в оценките си той съумя по своеобразен начин да се съхрани като личност. Епохата беше благоприятна за подобни чудати бели мечки; това бе златната ера на личната инициатива, на индивидуалистичния мироглед. Чичото, един от любителите-предвестници на социализма, в никакъв случай не беше „колективист“. Бе съумял свободно да разгърне своите физически и душевни пропорции и в своята изключителна външна и вътрешна структура да остане нравствен и напълно хармоничен, дисциплиниран човек.

Никога не успях да разгадая тайната — защо използва това виенско посещение, за да запознае мен, детето, с техническото устройство на една австрийска дъскорезница. Изглежда, беше неизлечим педагог и смяташе за необходимо аз, неговият най-млад племенник, да напусна Виена, обогатен с „практически познания“. На закуска дълго ме разглежда с присвити вежди, в ранните следобедни часове ме хвана за ръка, качихме се на трамвая и поехме към едно от предградията на Виена, по безлюдните и мръсни улички пешком се озовахме пред портала на една парна дъскорезница. В канцеларията той обстойно се представи, изреди всичките си титли и доведе до знанието на малко изненадания, но почтително заинтригуван директор, че желае да запознае своя племенник, пристигнал от далечни краища, с методите на парната дъскорезна индустрия. Директорът видимо се учуди. Аз бях много изплашен. През дългия път чичото не бе пуснал ръката ми, сякаш се опасяваше, че ще избягам; самото обстоятелство, че трябва да прекарам следобеда в компанията на този огромен човек, ме съкрушаваше и ме изпълваше с лоши предчувствия. Повиканият началник-цех ни заведе в дъскорезницата, където за гледане имаше толкова, колкото във всяка една дъскорезница; ни повече, ни по-малко. Парният трион фучеше и цепеше дънерите; навярно при по-приятни, по-естествени и по-малко тържествени обстоятелства тази гледка би приковала вниманието ми, но така, заклещен в желязната хватка на чичовата лапа, не разбрах нито дума от беседата на началник-цеха и се чувствах много зле. Умът ми просто не можеше да побере защо чичото ме бе довел тук, когато във Виена има музеи, зоологическа градина и разни други забележителности — защо трябва да слушаме беседата на началник-цеха, който, надвиквайки свистенето на парния трион, се стараеше да избоботи вещите си констатации в глухите уши на чичото? Крещящият човек, чичото, който бе свил дланта си като фуния зад ухото и с особено доволно изражение на лицето слушаше обясненията, свистящият и пищящ парен трион, голямата, всеобща врява и хаос, които тук, във Виена, неочаквано ме заляха, направо ме доведоха до припадък. Чичото, парният трион, животът, такъв, какъвто е, не могат да бъдат разбрани!… — мислех си отчаяно. „Това ли е, значи, парният трион?“ — питаше, крещейки, чичото и с длан зад ухото, неспокойно се надвесваше, за да не изпусне ни дума от разясненията на началник-цеха. „Значи това е парният трион!“ — се обръщаше сетне към мен с поучителния тон на непоправим педагог, с интонация на откровение. Така обходихме базата, крещейки и напосоки. Сетне ме заведе с трамвая у дома си, в Терезианума, и никога не ми разкри какво свое педагогическо честолюбие бе удовлетворил чрез тази екскурзия. Тогава тъй и не видях друго от Виена, само чичовото жилище и дъскорезницата в предградията.

Още приживе беше разпределил имуществото си между роднините. Майка ми получи двайсет хиляди форинта и с тях си купихме „собствената къща“. Двайсет хиляди форинта получи и омъжената във Виена по-голяма сестра на майка ми; но докато баща ми цяло десетилетие акуратно плащаше на чичото лихвите върху придобитото в аванс наследство, виенските роднини бяха получили тази огромна парична сума безлихвено, като подарък. Чичото почина през третата година от войната, буквално от глад; виенските роднини разправяха, че в последните месеци от живота си подарил всичко, дори и купоните си за храна, на бедните.

6

Виенските роднини свиреха по цял ден. Шестте момичета се редуваха една след друга на цигулка, на пиано, дори на виолончело и на кларинет. Малкото време, което им оставаше покрай музиката, те запълваха с танцуване. Едноетажната къща в Хиетцинг ехтеше от музиката, от писъците на момичетата и от песните им. Домът бе съборетина, в трите стаи живееха десет души, шестте дъщери, родителите — @Францл, единственото момче беше загинало във войната — и Мари, старата прислужница, която бе старица още преди трийсет години, краката я боляха и тътрузейки ги, тя готвеше на семейството долу, в избата, във влажната и мрачна кухня. Зад къщата се простираше дългата и тясна градина с плодовитото ренглотено дръвче, с два стари ореха, които раждаха вече само костеливи, дребни орехчета, с малиновите си храсти и едно силно миризливо бъзово дръвче в задната част на градината. Край ореха бяха сложили пейка, маса, и многолюдното семейство прекарваше тук от пролет до късна есен. Тук стоеше по цял ден и бащата, художникът Франц, с развята коса, с артистична вратовръзка, с пенсне на палячовския си, дълъг и червен нос, с четки и палитра в ръка, и докато угрижено съзерцаваше започнатото платно върху триножника, междувременно следеше процеждащата се през отворените прозорци на детската стая мелодия на цигулка или на пиано… „Falsch, grundfalsch!“48 — крещеше старият Франц, ако Труде или Марта сгрешеха нотите. Едновременно възпитаваше шестте момичета, рисуваше картините си и се препираше с Мари, прислужницата, и с Роза, съпругата си, която се помайваше долу из кухнята. Така минаваха пролетта, лятото в хиетцингската къща; така минаваше животът.

Този живот минаваше без пари; с пари в хиетцингския дом се занимаваха по-скоро инцидентно. Дребните, незначителни харчове, разходите за облекло, възпитание и храна на седемте деца, цената на тубите с бои, четките и платната на чичото и всичко, от което имаха нужда в живота, лекар и лекарства, дрехи и книги, наемът на къщата и летуванията, всичко това милостивата добра съдба изсипваше в семейното лоно сякаш случайно. От музика и от „изкуство“ не им оставаше време да печелят пари. Чичото рисуваше невъобразимо много. Беше нарисувал шестте си дъщери и съпругата си във всяка възраст, нарисува къщата и градината, сетне дойде ред на обществените сгради във Виена, на порталите и прозорците в Лейнц и Мьодлинг, нарисува роднините, някои и по фотография, беше нарисувал сезоните, беше нарисувал всички по-ефектни букети цветя, попадали пред очите му, мазето и тавана. В картините му можеше да се намери всичко, което големите майстори увековечават върху платната си, чичото рисуваше изящно, нанасяше цветовете с лека ръка, виждаше добре светлосенките, групираше съразмерно предметите и фигурите и на пръв поглед изглеждаше, че тези картини са безпогрешни и носят отпечатъка на някой голям майстор. Едва след по-щателен оглед и след като човек видеше повечето от шедьоврите на чичото, се оказваше, че на тези картини нещо им липсва. От картините липсваше самият той, чичото. Бе толкова скромен, тъй изтънчен, че никога не посмя да се изяви в своите картини. Беше артист, но никога не изрече последната дума.

Живееха наистина като птиците. Невероятно скромно. Чикчирикаха в хиетцингската къща и си чакаха късмета. Понякога някое от момичетата излиташе, опитваше щастието си по света, омъжваше се или — с валсова стъпка — танцуваше известно време в такта на някоя внезапно извила се страст. Сетне, когато настъпеше краят на брака или на валса, се завръщаха наново у дома в Хиетцинг. Мари, която вече беше небивало стара, както библейските жени, поставяше в стаята при пианото или на закритата веранда сгъваемо легло, бегълката заемаше мястото си под разнебитения покрив на фамилния дом, момичетата свиреха, а чичото неуморимо рисуваше. Онова, което е ефирно и пухкаво като разбит каймак, ароматно и съразмерно във Виена, което е музика и такт в ритъма на този град, живееше у тях и те го изразяваха безрезервно чрез своите песни, картини, мелодии, схващания и жестове. Така като цяло това семейство с триножника, с разстроеното пиано, със сгъваемите легла, със своята свежа и елегантна бедност, с разпиления си начин на живот, бе долу-горе най-доброто, което Виена можеше да даде. Старият Франц и шестте девойчета бяха също и поне дотолкова Виена, колкото църквата „Свети Стефан“ или „Stock im Eisen“. Човек не може да си представи Виена без тях. В хиетцингската градина ги навестяваха Шницлер49 и Хофманщал50, Алтенберг51 пишеше любовни писма на момичетата, които сетне редовно си искаше обратно, продаваше ги на журналите и ги публикуваше в своите книги. Три от момичетата отидоха в балета, танцуваха по целия свят, естествено, във валсова стъпка, от която никога не се отказаха. Те бяха виенският валс, тези три млади девойки, от стъпките и смеха им се прехласваше светът от Петроград до Ню Йорк, те бяха експортираната Виена, въплъщение на чувствения и мелодичен три-четвърти такт. Старецът стоеше пред своя триножник в градината, рисуваше останалите му модели и се препираше с по-възрастната сестра на майка ми, с Роза — майката на момичетата. Бяха се препирали петдесет години, на празненствата по случай сребърната и на златната сватба за миг си бяха поели дъх, сетне продължиха да се препират. Момичетата се завръщаха у дома, защото им беше изтекъл договорът или се бяха разделили със своите съпрузи, и бе напълно естествено световноизвестната балерина, която иначе обитаваше апартаментите на най-луксозните хотели в метрополисите, вечер скромно да полегне на сгъваемото легло до сестрите си…

Художникът понякога предприемаше екскурзия до Виена и в такива случаи се завръщаше у дома с обезпокоителни трофеи; купуваше например позлатената салонна гарнитура на фалирал оперетен театър или беше намерил изгодно в Доротеума няколко чифта бледолилави, дълги женски ръкавици. Тези излети бяха като стихийни бедствия в живота на семейството. Поставяха волю-неволю реквизитните мебели в голямата стая, а момичетата дълги години носеха бледолилави ръкавици. Понякога обаче артистът Франц предприемаше и тайни пътешествия, тъй като семейната идилия, естествено, не можеше напълно да удовлетвори буйното му въображение. Редом с домашните модели от време на време изпитваше нужда от профански преживявания. Отиваше в ателиетата в многолюдните централни квартали на Виена, където човек можеше да се преклони пред художествения идеал за женска красота без семеен надзор. Момичетата знаеха за тези изблици на жадната за красоти артистична душа, те плащаха тайното ателие, модела, и всячески „правеха параван“ на баща си. Старият художник бе вече попрехвърлил седемдесетте и все още се впускаше на път следобед в тъмносиния си празничен костюм, с бяла копринена папийонка на врата и с букет увити във вестникарска хартия диви цветя в ръка… Роза гледаше след него от кухненския прозорец с неутолима горест, която не се беше смекчила дори след петдесетгодишен съпружески опит. „Ist halt a’ Kunstler!“52 — казваше мъдро в такива моменти Мари, слугинята, която стоеше до господарката си и заедно гледаха подир отдалечаващия се от кухненския прозорец.

От едно или друго кътче на жилището постоянно струеше музика, имаше неизчерпаеми запаси. В този дом не сядаха специално да свирят на пиано или на цигулка; необичайното беше, ако някакъв немелодичен, прозаичен шум прекъсне за минути неуморимото упражняване, повторение, учене. В единия ъгъл Грете композираше балет, който по-късно бе поставен във виенската Опера, на пианото Труде обучаваше някой от бъдещите педагози в Консерваторията, в преддверието Хилда и Марта свиреха на цигулка. Сред този никога незаглъхващ потоп старият художник понякога захвърляше четката и сам хващаше някакъв инструмент — имаше безусловен слух и свиреше превъзходно на виолончело, но иначе разбираше от всички инструменти — или спокойно сядаше до оперетната маса с позлатени крака сред врявата, изваждаше перо, мастило и пергаментова хартия и изглаждаше ръкописа на някоя от своите исторически трагедии в пет действия. За седемдесет години той беше написал почти четирийсет драми в ямбове и трохеи, бе обработил историята на Хабсбургите, на Андреас Хофер53 и житейската история на повечето бележити фигури от австрийското минало. Чужд наблюдател мъчно би разбрал душевното състояние на семейството. Нуждата да изразяват себе си държеше във вечно безпокойство членовете на фамилията, те й се отдаваха, възвишена идея-фикс за артистична всеотдайност бе обладала съзнанието и нервната им система, четката, перото и лъкът бяха просто средства — еднакво подходящи, за да изразят и отпразнуват възвишената хармония, на която се бяха заклели да служат, „изкуството“. Любител сред тях, в най-висшия и сложен смисъл на думата, всъщност беше само старият художник, който рисуваше хубави картини, свиреше превъзходно на виолончело, редеше сполучливи ямбове, непрекъснато празнуваше живота и изкуството, бродеше по света, душейки с масивния си, сластен нос, на върха на който дебнеше пенсне, и умееше да се радва по един и същ начин на порция ароматен гулаш, на балета на Грете в Операта, на музиката на Шуман и на профанските преживявания в централните градски ателиета, където ходеше от време на време, благодарение на съчувственото доброжелателство на дъщерите си… Бяха скромни и изискани по свой начин; семейството непрекъснато „твореше“; и музиката ги издигаше над земната глъч. Свиреха, когато нямаха пари, свиреха, когато бяха влюбени, или се бяха разочаровали в любовта си; в такива случаи свиреха тъжни мелодии. Посетителят чуваше музика още от вратата. „Марта се подготвя за раздяла!“ — установяваше при градинската порта приятелят на семейството, който познаваше обстановката в дома, защото Марта дни наред свиреше „Соната в ла мажор“ от Сезар Франк, когато се бе разочаровала от любовта си. Марта често се разделяше. Сонатата на Сезар Франк постепенно стана популярна в Хиетцинг.

Роза, свъсената прамайка, живееше в този трескав, артистичен свят, сипейки огън и жупел. Вечно беше на път между кухнята и жилището, непрестанно вареше кафе в карлсбадска съдина на цветчета и мажеше хлебчета с масло, защото някое от момичетата все си идваше от час, или пък отиваше на час, и чистеше целия сплъстен, чорлав безпорядък, който неизбежно се натрупва там, където шест девойки се занимават с музика и любов. Тя, по свой начин, безспорно също участваше в общата развихрена плодовитост, бе родила седемте деца, а творбите на съпруга си, драмите и картини, за които ценителите на изкуство не плащаха, намираше за съвсем излишни. Роза ядно събираше всичко, което семейството пилееше, пари, дрехи, събираше дори празните туби от бои на съпруга си, изхабените четки, всякакъв отпадък… В това музикално, гръмогласно семейство, което твореше до самозабрава, тя беше предпазливата, снабдяваща и трупаща, бе дребнавата и разтревожена, земна съвест на семейството. И когато в часовете за вечеря семейството се завръщаше на земята с блуждаещи от музикалната омая очи, Роза и Мари се появяваха на вратата, поставяха върху оперетната маса отрупаните с хляб и масло, с рядко кафе и студени колбаси подноси и като хор от древна трагедия започваха да мелят пазарските новини. Живееха така; и дълго-дълго живели така, докато не умрели.

7

Немското име на баща ми и селото на предците, което съществува и до днес в Саксония, свидетелстват, че фамилията била на служба при саксонския курфюрст, работели в държавния монетен двор; в течение на векове ковали саксонски грошове, били Groschen-Schmied, ковачи на грошове. По-късно се главили при Хабсбургите и за кратко време забогатели. Прадядо ми се озовал в Бачка, където — особено в Торонтал и в областта Бач-Бодрог — Хабсбургите на драго сърце заселвали благонадеждни чужденци. Бил съветник при хазната, богат човек, директор на кралските владения. Живеел в Зомбор, там е и погребан, в криптата на зомборската църква. В некролога му, който известява за „печалната му кончина от чревно разстройство, улеснена от неблагоприятните обстоятелства в родината“, вече е обозначен и унгарският му благороднически ранг; починал през 1849-та, служителят на Хабсбургите подкрепял тялом и духом унгарското дело през революцията. Известно време синовете му даже не използвали старото немско име на фамилията. Прадядовото имане изтекло безследно от ръцете на наследниците в живота на Бачка. Не след дълго този бачкански клон измрял. Горе, в Марамарош, живеел другият клон, чиновници в мините, бедни служители. Те са преките ми предци.

Прабаба ми по бащина линия била от рода Орсаг, в течение на векове фамилията се венчавала за маджарски семейства. Все чиновници, юристи, общински служители, офицери. Един от тях, Жига, служел в лейбгвардията; бил красавец с унгарски мустаци, с бяла пелерина; така го изобразява дагеротипията, останала от него. Мекотата, безпокойството, които съм наследил от фамилията на майка ми, се балансираха от чиновническата дисциплина, от вкоренената почит към авторитета на бащините ми предци. Никой от фамилията на баща ми не беше бягал от военна служба, гимназистите не бяха прекъсвали своите хуманитарни занимания, за да станат чираци в месарница, никой никога не се бе занимавал със социализъм, дори по онзи идеален и предпазлив начин, като чичо Матяш. Затворени, тихи и чудати хора са били бащините прадеди; живеели са малко уединено, гледали са да не участват даже в обществения живот на своята класа, не са гонели кариера, живеели по домовете си, привързани със силни чувства към семейството. Били честолюбиви хора. Веднъж лейбгвардистът Жига потеглил на път и с пощенския дилижанс пропътувал страната, посетил разпръснато живеещите членове на фамилията и с акуратност, присъща не толкова за офицер, а по-скоро за чиновник, описал изключително подробно, със ситни букви впечатленията си в своя дневник. Ходил при своите родственици в Бачка, Буда, Темешвар54, Каша55, Марамарошсигет. Любопитен човек трябва да е бил Жига, пъхал си носа във всичко и в своя дневник дал отчет за всички особености на кроткия им живот; надушвал любовни истории, а който търси, намира. Четейки дневника на Жига, понякога ми се струва, че тези „чиновници“, по свой абстрактен, предпазлив начин, са живели доста емоционален живот; всеки си имал някаква сантиментална тайна, разкрита от Жига и увековечена в записките му с опрощаващи слова. Фамилията добила титлата и имота си от Хабсбургите; но писмата, които съм наследил, документират особения дух, който през четирийсет и осма обхванал и преселените, чужди семейства, и ги накарал да застанат на унгарска страна. На 6 септември 1849 година един от прадядовците ми, Антал, пише от Тарцал на по-малкия си брат: „Като положил оръжие, старши генерал Артур Гьоргеи се предал на мусковската войска при крепостта Вилагош, и син ми Шандор с мнозина хонведи, уплашен да не падне в плен, се върна у дома, в едно твърде достойно за окайване състояние… При хусарите на Фердинанд синът ми Тони умря в лечебницата за голяма моя мъка — чух, че син ми Пепи също бил умрял. При тези печални обстоятелства самият аз живея от скромно по-скромно. Ако умра внезапно, няма да могат да ме погребат дори… Бедата нямаше да ме сполети, ако бях успял да опазя ланското вино от набезите на немския генерал… казаците и мусковците ден подир ден кръстосват наоколо и малкото, което ни е останало все още от имуществото, и него довършват, вече отдавна сме сложили кръст на тазгодишните си приходи…“ Това писмо сякаш бе писано от „новия земевладелец“56; само този Антал беше дал на унгарската освободителна борба тримата си синове и цялото свое имущество.

Около 1800 година тези лабанци вече водели кореспонденцията помежду си на унгарски или на латински; никога на немски. През 1807-ма Габор пише от Пеща на своя по-голям брат Янош в Сигет: „Що се отнася до обстановката в Диетата57, за нея, както и за кончината на кралицата, сполетяла я във Виена на 13-ти този месец в шест часа сутринта, ще Ти пише старецът. Луксът тук е невъобразим, цветовете на одеждите на магнатските хусари даже не личат под златото и среброто, най-накичен е свещеническият орден.“ През 1834-та, тоест десетилетие преди освободителната борба, когато фамилията не ще да е имала „интерес“ членовете й да кореспондират помежду си на унгарски, Шандор от Обуда пише на майка си, Борбала Орсаг: „… на 26 май потеглих от Варад и на 28-ми вечерта пристигнах в Обуда, тъкмо него ден се провеждаше заседанието на унгарската камара, и тъй бях принуден да изчакам бъдещия консилиум, който се проведе на днешния ден, и днес сутринта положих клетва, почти 20 сребърни форинта ми струваха дискрециите58. Купих и кола, при това доста хубава, но на цена солена, защото ми костваше близо 1060 форинта, поръчах си и най-различни дрехи, самият път също ми излиза твърде много, но нищо, аз нали съм вече инспектор…“ Тези инспектори, съветници, префекти, директори на именията и рудниците на хазната в началото на миналия век вече водели кореспонденцията на унгарски — докато унгарските господарски фамилии, особено магнатите, все още с предпочитание пишели на немски или на латински! — „преселническият“ род говорел и чувствал на унгарски; това е още по-чудно, като се знае, че фамилията дължала всички свои привилегии и постове на „императора“ и дошла от Саксония само преди сто години! „Бачка“, „областният обществено-политически бюлетин“, помества следната жалейка за „лабанца“ Габор: „Спомина се нашият бележит… роден през 1813-та в Сигет, завършва юридическото си образование в Пеща и през 1837-ма вече заема длъжността на общински помощник-наместник на област Бач… през 40-те години е комитатски съдия, през 1848/49-та действа като областен войскови пълномощник на лагера във Вербас, от 1850 до 54-та пребивава в чужбина, от 1855 до 60-та е съдия в трибунала, през 1861-ва става секретар на главното ишпанско59 наместничество, от 1862 до 68-ма е заседател в областния трибунал, от 1869 до 71-ва става данъчен помощник-ишпан на област Бач… Прави отделни опити в художествената литература, но литературните му статии имат преобладаваща научна насоченост. Първото му съчинение излиза под заглавие «Луи XIV и Ларошфуко», то е последвано от една негова немскоезична творба «Osterreich Ungarn und die Vojvodina», която поради политическото си съдържание предизвиква интерес у широки кръгове. По-новите му произведения касаят предимно местната история, така например «Демографска история на Унгария», «Последният барон Краи и сърбите» и «От Мохач до Мартинович».“ — Това е една типична кариера. Житейската история на мнозина от фамилията е подобна. Особени сили са оказвали влияние върху стария унгарски свят, където членът на една „заселническа“ фамилия се озовава от Сигет в Бачка и склопява очи като унгарски данъчен помощник-ишпан… Тези чиновници-предци по бащина линия са изпитвали силна привързаност към маджарската земя, Хабсбургите очевидно не са импортирали в Унгария лош човешки материал, когато са ги поканили по времето на Мария Терезия да стопанисват унгарските им имоти.

Фамилията била свенливо, благоговейно сплотена. Неосъзнатото усещане за опасност, историческата предпазливост поддържали единството в старите саксонски фамилии. Навън се показвали внушително, у дома преживявали безкрайно скромно. Прадядо ми обитавал единствената тогава в Обуда двуетажна къща с балкон на Главния площад — къщата стои и до днес –, всяка сутрин изпращал синовете си в пещенския университет с карета, теглена от два коня; така подобавало на един „консилиарий60“… Но от кореспонденцията, водена със синовете му, е видно как са броели крайцерите у дома, обсъждали обстойно дори покупката на нова риза за някое от момчетата, а при поръчване на нов набор дрехи заседавал семейният съвет. Тези стари, преселили се от чужбина буржоазни семейства живеели с някаква подплашена, благоговейна скромност в парвенюшкия унгарски свят. Чужд разум дори не би могъл да проумее този тъй притегателен по външните си форми и мило безгрижие, прекаляващ в господарската си суета, мъчително и бавно обуржоазяващ се унгарски свят, където адвокатът живеел като едър земевладелец, фелдшерът пътувал с каляска и вечер инженерът-землемер лекомислено залагал хилядарки на комар у стопанина, на чиито имот работел на заплата… „Държавата“ била все още по-скоро идея, отколкото патрон и дойна крава. Половин столетие по-късно унгарската средна класа вече се бе вкопчила с милиони ръце в тялото на държавата, която я хранеше и поеше, приспиваше я с пенсии; но до Компромиса61 службата била за унгареца „nobile officium“62, за която той похарчвал част от имуществото си, помощник-ишпанът идвал богат в околийското кметство и тръгвал оттам беден…

Дядо ми бил финансов съветник в града, където съм роден. Починал рано, не доживял даже петдесетте. След себе си оставил дългове и нищожна пенсия. С дълговете се нагърбили двамата му синове и ги погасявали от ученическа възраст с онези шестаци и форинти, които печелели от домашните уроци. Баща ми изплащал този семеен дълг и като юрист. Стажант по право, той обучавал богати момчета, готвел се за живота и междувременно погасявал дълга на дядо ми. За този дядо, починал толкова млад, в семейството са запазени малко спомени. Дори баща ми не го помнеше ясно. Обичал музика и четял добре на латински; това е всичко, което зная за него. Подире му останали дълги, извити, опушени тъмнокафяви лули от пемза и една красиво издялана поставка за лули. Не е останала дори фотография от него, само един несъвършен овален портрет с маслени бои, дело на художник-дилетант. Животът му, цялото му същество изтлели някак безследно за семейството. Чрез спомена за моята твърда и строга баба му е отреден някакъв смътен отблясък от фамилното безсмъртие. Тази силна жена, Клементин Р., останала самичка с три деца и с няколкофоринтова пенсия, се впуснала непоколебимо в живота с героичния педантизъм на някогашната жена, която упорито се блъска от зори до мрак, жонглира с крайцерите, сурово и благоговейно почита всеки нищо и никакъв материал и поддържа равновесието на малкото семейство. Била строга жена с аскетично лице, непреклонна християнка, която знаела, че животът е дълг. Нямала „комплекси“. Имала работа тук, на земята, и я свършила.

8

Единият чичо по бащина линия живееше в Пеща и преподаваше право в университета. Казваха, че е един от най-необичайните умове сред изобилието на оригинални мозъци от унгарското краевековие. Какво богатство бе изминалото унгарско столетие, какво феноменално шествие на таланти и на личности! Арани, Петьофи, Вьорьошмарти, Кемен, Дюлаи, Йотвьош, Семелвайс — и с каква прочувствена гордост мислех през детството за пещенския чичо, чието име бе споменавано редом с бляскавите имена на унгарските гении на столетието! Преподаваше частно право от близо половин век и — по думите на юристите — беше революционизирал унгарското правно мислене, дефинирал за дълго унгарското частно право. Бе човек с безпокойна мисъл. Педагогическата страна не го вълнуваше, интересуваха го само гранични въпроси от типа мое-твое, онзи безкрайно сложен, съставен по-скоро от нравствени, отколкото от правни тезиси кръг от проблеми на човешкото съжителство, който е „частното право“, който е животът…

Мисловните му заложби — някакво особено духовно безпристрастие, неподкупната дързост на оценките и спонтанното изобилие от формулировки — будеха у студентите и съвременниците му представата за „гений“. В творчеството му, в неговото същество и в изявите му се чувстваше онази неповторима, персонална и неназовима сила, дадената единствено на този човек възможност за изразяване и дефиниране, присъща на „гения“. Беше своеобразен преподавател, не го бе грижа за усърдието на възпитаниците му, презираше зубрачите и на драго сърце пускаше на изпита по-скоро един умен човек, дори да не можеше да отговори на изпитните въпроси, отколкото някой назубрил, който каканижеше темата като по ноти… Тромаво разполагаше грамадното си тяло на катедрата, направо лягаше на масата и облегнат удобно на една страна с непоклатимо спокойствие, понякога с часове безмълвно слушаше изтерзания, потящ се юрист. „Не говорите по същество, но виждам, че сте интелигентен“ — изричаше понякога мечтателно. Слушаха го хиляди унгарски юристи и който веднъж бе почувствал есенцията на този необичаен ум, трудно се освобождаваше от неговото въздействие. Подхванеше ли кръг от проблеми, не се знаеше накъде ще избие и докъде ще стигне. Начинът му на изразяване, стилът му също бяха само негови: усложнени, плътни изречения — един от студентите му бе възразил срещу тези „апоплектични, нуждаещи се от кръвопускане“ сложни съставни изречения –, смайващи метафори, неочаквани асоциации, трудно проследими сравнения, целият пълнокръвен, тежък прилив на неговия език, загадъчната „индивидуалност“, проявяваща се даже и при употребата на съюзите, издаваха „писателя“, с други думи — стилиста, и всичко „намирисваше на гениалност“, очевидно не без причина! Беше не само майстор на тематиката, която си бе избрал, но и неин творец, неин откривател. Сякаш преди него никой никога не се беше занимавал с частно право, а след него изглеждаше излишно да се внасят значителни промени в констатациите му: това беше ефектът, който предизвикваха у читателя неговите съчинения.

Тези двама юристи, чичо Матяш, виенският романтик и чичото от Пеща със своята национална слава и обезпокоителния си престиж бяха оставили върху фамилията своего рода отраслов, професионален юридически отпечатък. Баща ми беше адвокат и изглеждаше съвсем естествено, че и аз ще стана. Посещавахме всяка година пещенския чичо; той самият също допринасяше с особена грижовност за фамилната сплотеност, разбира се, по свой начин: с прекомерна ревност държеше сметка за всеки член на фамилията, но по възможност не общуваше с никого. Живееше в Буда, а по-късно — в едно курортно кътче в околностите на Пеща; оттам отиваше до университета, огромната му фигура бе добре позната по централните улици, дори и непознатите спираха и гледаха подире му. Обличаше се чудато, краищата на жилетката му висяха изпод късата връхна дреха и като най-големите господари, не носеше у себе си пари; никога през живота си не се беше интересувал от парите и това му поведение не бе предвзетост, а произтичаше от самото му естество. И по снага бе същинско митическо същество, мощен, тежък човек. Както в мисленето, така и в живота си имаше отделна мярка, храненето, развлеченията, начинът му на живот, дребните привички, всичко говореше безпогрешно за него. Веднъж му предложили портфейла на министър на правосъдието, но не приел; много по-късно каза, че независимият преподавател, няма защо да става министър, тъй като „министърът“ е слуга, чиито господари винаги могат да го отпратят… Беше човек без ограничения, живееше според собствените си вътрешни закони, по свой начин — дисциплинирано, ала освободен и независим от обществените условности… Ходеше навсякъде пешком, използваше превозни средства само при крайна необходимост. Имам смътни спомени за този особняк, винаги съм разговарял пристрастно с него, както повечето членове на фамилията и децата му, мен също ме покоряваше изключителността на неговото същество, тягостната му широта.

През годината, когато записах първия семестър, той беше ректор на пещенския университет. Един предобед се явих при него. Прие ме в парадната ректорска зала; беше седнал на някакво резбовано писалище, дебел и могъщ, и — кой знае защо? — ми подейства както английският крал Хенри VIII от картината на Холбайн. На врата му висеше ректорският ланец, а една кърпа за храна, която хлабаво бе затъкнал в отвора на жилетката си, закриваше внушителния му корем. С ръката, в която държеше вилицата, благосклонно ми махна да се приближа; тъкмо хапваше яхния за закуската в десет и там, пред него, на ректорската маса стоеше малка порция вкусна, ароматна яхния и чаша пиво; хранеше се грижливо, с апетит и очевидно не го занимаваше особено достолепието на парадната, официална зала. Гледах го с благоговение, в очакване грамадният човек да свърши и с последния залък. Сетне ме хвана под ръка и ме въведе дружелюбно в залата, показваше ми картините, които и той самият не познаваше. Спряхме пред символизиращите достолепието на факултетите боздугани и замислено се загледахме в тези чудатости. „Какво е това, чичо Бени?“ — попитах го аз. — „Понятие нямам“ — каза и сви рамене. Погледнах го с признателност и го обикнах заради това свиване на раменете.

Първата ми студентска книжка беше подписана от него със заоблени, едри букви в качеството му на „rector magnificus“; придружи ме до вратата и усмихнат каза, че по право сега той е „негово превъзходителство“, понеже в някогашния свят тази титла се е полагала само на трансилванския княз и на ректора на университета; говореше дружелюбно с мен, попита за семейството; сетне сякаш ме забрави, върна се на масата, изпи остатъка от пивото и ме отпрати с движение на ръката. Слушах няколко негови лекции от прилежност, понеже в края на първата година правото ми омръзна и се прехвърлих във филологическия факултет; през първата година още не можех да посещавам часовете му, а по-късно се отписах от университета и завърших в чужбина. Сетне не съм го виждал с десетилетия. Вече бе навършил години, когато се оттегли в пенсия; живееше край Дунава, в едно от курортните селища, ставаше в зори, къпеше се в Дунава вече осемдесетгодишен и от сутрин до вечер работеше в стаята си, облакътен на облегалото на пюпитъра. Съчиненията му бяха издадени от неговите възпитаници и почитатели и на осемдесетия му рожден ден в негова чест бе устроено голямо тържество в пещенската Бална зала. Надошли негови колеги-преподаватели, бивши възпитаници, бележити адвокати и съдии от страната, около две хиляди души, на празненството дошъл и министърът. В уречения час напразно го чакали. Изпратил писмо до министъра, благодарял му за честването и молел за извинение, задето не може да дойде, но „не му било позволено да съкращава живота си с подобни неща“. Беше страстно привързан към живота и неизчерпаемите ресурси, с които работеше, бяха значително повече отколкото за среден по продължителност живот. Всичко около него бе така изобилно и антично запазено; животът му се захранваше от неизчерпаеми запаси.

Този вид хора несъмнено са направени от друг, по-жилав и по-твърд материал. Материалът, който бях получил за из път от тях, беше добър; наследената ми жилавост, съпротивата, това е техният дял; и най-вече от тях живея.

9

Всяка втора неделя в училищния пансионат в Буда за мен идваше леля Жюли, и ходехме на Острова да обядваме. Леля Жюли пишеше романи и говореше отлично френски. Беше живяла дълго в Париж, после в един замък край Лоара; облеклото й, нейните маниери, познанства, всичко около нея бе неизразимо светско. Баща й беше един от последните унгарски септемвири63, а майка й, много фината и винаги носеща боне леля Луиз, бе сестра на дядо ми по бащина линия. Леля Жюли се омъжила за румънец; но никой във фамилията не познаваше този човек. Известно време те живели в Букурещ, посещавали и двора. Леля Жюли вечно разказваше; беше родена разказвачка. Разказваше за „източния Париж“64, за румънската кралица, почитателка на изкуствата, която водела романтичен живот, за Париж и за литературата. Очаквах с копнеж тези недели, защото Жюли беше на „ти“ с литературата, познаваше лично Пал Хойчи65, Дюла Пекар66, и разказите й се появяваха в ежедневниците. Съпругът й починал рано, живели заедно кратко. Леля Жюли не разбираше от „детско възпитание“, налучкваше правилния тон инстинктивно, за живота и за литературата тя говореше с мен като с възрастен. Неделните излети ме отвеждаха в друг свят. Часовете, прекарани заедно, вероятно отегчаваха леля Жюли, която живееше светски живот, познаваше лично известни писатели, постоянно „имаше в главата си готови“ няколко романа, които вече „само трябва да се напишат“, неведнъж бе разговаряла с румънската кралица и всячески се числеше към друга вселена, не само тази на възрастните, но и на привилегированите по дух и рождение. Обличаше се модно, носеше пищни шапки, шумолящи копринени дрехи, сякаш отиваше на бал; така преминавахме през Острова, оттам с кораб — до площад „Борарош“, в жилището на леля Жюли на улица „Майстор“, където всичко беше „спомен“. Бе привързана към семейството, имаше много фотографии, стари писма, стогодишни фамилни спомени. И за мене се грижеше като за някаква фамилна реликва, числящ се към фамилията предмет. Жюли беше пазителка на фамилните тайни, писателка и донякъде романтична героиня, член на фамилията и все пак тъй неподражаемо чужда… Живееше в две малки стаи на втория етаж на една кооперация при доста оскъдни обстоятелства; и все пак всичко около нея ми се струваше толкова изискано, тъй търсено индивидуални бяха всичките й вещи, нейните дрехи, мебели, ръкавиците и шапките й, и все вплиташе — с възпитателна цел — френски изречения в речта си!… Непрестанно беше на път, кроеше планове, пишеше романите и разказите си, ходеше на вечеринки, готвеше се за Париж — за мен тя бе ослепително явление! И освен всичко в нея имаше нещо несъкрушимо, някакво първично излъчване, което по-късно нито времето, нито нищетата, самотата и разочарованията не успяха да променят. Леля Жюли беше истинска жена, шедьовър от „fin de siecle“, рядък феномен.

По-късно сред моите връстнички никога не срещнах този тип жена. Мисля ли за Жюли, се убеждавам, че жената от миналото столетие действително е била друг тип — аз познавах вече само гърли. Мили, талантливи, празни или съдържателни, добронамерени или малки злосторни гърли, които понякога учеха химия, понякога раждаха и кърмеха, понякога флиртуваха и понякога обичаха, вероятно живееха „по-здравословно“, отколкото жените от миналото столетие, но по същина си оставаха изцяло гърли; а не онези „женствени жени“, както понякога в своите терзания и неудовлетвореност назовавах онзи, другия тип, и каквато например бе Жюли. В съществото на Жюли усещах нещо от онази тиха, несъзнателна, съвсем не романтична женска героика, която винаги ми е липсвала у следвоенната жена. Осъществяваше своя деен и „голям“ живот чрез най-обикновени и почтени средства. И като писателка беше по-честна, по-съвестна от онези „публицистки“, които обсаждаха редакциите след войната. На някакъв свой език отпреди сто и петдесет години, който бе пълен с „ах“-кания, с „бидейки“ и с „мадам“, тя запечатваше на хартията простички и чисти истории, „взети от живота“, което по правило винаги е недостатъчно — но поне пресъздаваше наблюденията си с почтени подбуди и забавно повествование. Тя ме научи да обичам французите — без умисъл, несъзнателно ме водеше към латинската яснота, започнах да се досещам, че съществува друга, по-логична, по-проста и безпристрастна култура от тази, в чийто гъсталак бях възпитаван.

Тя ме запозна с първия писател от плът и кръв. Това беше Бела Паулини67, превъзходният хуморист, който по онова време редактираше пикантния журнал „Фидибус“. Вървяхме по Кръговия булевард, Паулини пиеше шприц зад засадените в бъчви лавъри на една гостилница, стана от масата, пресрещна ни и с преклонение поздрави Жюли. Не мога да си представя какво ли имаха да си приказват тези двама души, дошли от два свята, още по-малко вероятно бе господин редакторът Паулини да поиска за „Фидибус“ ръкопис от строгата моралистка леля Жюли… Във всеки случай той бе първият писател, с когото се запознах, и завинаги запомних плешивата му глава, попското лице и насмешливия поглед. „Такива са писателите!“ — си помислих. Понякога, със съзнанието за дълг, Жюли ме водеше в музеи, но препарираните животни и праунгарските бойни сечива досаждаха еднакво и на двама ни, почти толкова, колкото и културно-просветните сказки в „Урания“ с прожектирани илюстрации; след няколко такива скучни до болка експеримента в неделя следобед започнахме да ходим по-скоро на сладкарница или в Операта. Веднъж ме заведе в редакцията на „Пещенски вести“, обходихме открай-докрай празните стаи, жадно вдишвах киселата миризма на хартия и печатарско мастило и гордо поглеждах Жюли, моята превъзходна леля, която имаше достъп до такива възвишени места като редакцията на един ежедневник… Постоянно работеше върху своите романи, чиято тема бе плетеница от елементи, взети от „живота и фантазията“. Бе написала и една театрална пиеса, изпрати ръкописа на адреса ми в Германия с онази по-скоро интуитивна, отколкото споделена молба да я поставя на немска сцена. По време на странстванията си обаче аз, с юношеска безотговорност, изгубих някъде ръкописа на драмата. Никога не ми потърси сметка за това, беше се примирила с невъзвратимото; сетне чух от други, че приела загубата на своята драма за тежък удар, съдбовен удар, унищожил шансовете на един живот. Превеждаше много и печелеше крайцери. По-късно името й бавно се изгуби от публицистичните рубрики в журналите. „Изчерпах се“ — каза, примирена със съдбата. У дома обаче, скришом, продължаваше да пише романите си.

Мила, мила Жюли! Винаги беше „grande dame“, поддържаше блясъка си с филери и преминаваше с шлейф през живота; съдбата се отнесе неблагосклонно с нея, тя изживя самотно дългите десетилетия на своето вдовство и никога не се оплака, никога никому не бе в тежест и винаги беше много галантна, дори на седемдесет и шест годишна възраст не отиваше на визита при роднини с празни ръце, раздаваше дребни съкровища от миналото, някой фин порцелан, стари фотографии или някакво ръкоделие — винаги раздаваше, от нищото, от бликащата щедрост на своето куртоазно и чисто сърце. Питах ли я понякога, защо не се е омъжила повторно, тя смутено се усмихваше, сетне вирваше надменно глава и изричаше с неподражаема интонация: „Повече ценях независимостта си, tu sais, mon cher68…“ Една от големите фамилни мистерии е как Жюли преживяваше от литературното си творчество и от часовете по френски — тя даваше „помощни уроци“ в някое от столичните девически училища — в течение близо на осем десетилетия, винаги елегантна, винаги с шлейф и голяма шапка, винаги пълна с подаръци, как организираше чаените журове в жилището си за фамилията и за знатните си приятели?… Вече беше прехвърлила седемдесетте, когато с черната си коса, стройна и напета, модна и въодушевена, тя все още се появяваше на семейните сбирки, където бе навярно единствена сред младите, която наистина „бе в крак с епохата“, четеше новите френски книги и току планираше някоя нова, по-голяма творба. На седемдесет и седем годишна възраст сериозно се засегна, когато дръзнах да се поинтересувам веднъж кой всъщност е по-възрастен, чичото от Виена, художникът или тя. „По-възрастен винаги е мъжът!“ — каза, оглеждайки се със святкащи очи и наистина ми се разсърди. На седемдесет и седем годишна възраст тя живееше „светски живот“, както и четирийсет години преди това, имаше проблеми с шивачките, спореше по модни въпроси с двайсетгодишни хлапачки и не я мързеше да пропътува час и половина с трамвая, за да поиска назаем някоя нова френска книга… Такава бе Жюли. На седемдесет и седем годишна възраст тя се готвеше за групово пътешествие до Париж, защото й се щеше още веднъж да го види; но сетне се изплаши, страхуваше се от чуждия, променен свят, уплаши се, че ще изгуби някакъв мил спомен и си остана у дома. „Парижките ми другари повечето измряха!“ — казваше замислено. — „Tout passe, tout casse69… Това е, изчерпах се.“

10

Ала един ден Гизела все пак се омъжи. На сватбата беше в сиви дрехи, дълга, стигаща до земята, пристегната в талията сива копринена рокля, и всички в семейството много се радваха на щастливия обрат. Тогава Гизела вече бе прехвърлила четирийсетте и в семейството никой не се и надяваше, че ще се намери желаещ, който да отведе на олтара тази тъжна стара мома. Не беше красива, нямаше имот и беше възпитана в двора на Мария, под ръководството на леля Мари. В двора на Мария цареше женски военен ред, а леля Мари издаваше заповедите. Строг вожд беше леля Мари, която постепенно бе обединила около себе си безперспективните стари моми във фамилията, беше взела при себе си разведената си дъщеря и своята внучка, привлече Гизела, по-късно и Берта, която беше пощальонка в Шейеб, но напредваше в кариерата си бавничко, на шейсетгодишна възраст все още не я бяха утвърдили на длъжност… Около леля Мари бавно се бяха събрали безперспективните жени на фамилията. В този строг матриархат мъж не издържаше задълго: зетят на леля Мари, снажният чичо Казмер с мустаци на котарак, скоропостижно се изнесе оттук и след това само на имени дни ходеше в двора на Мария, където го черпеха с пелин и половин дузина жени го порицаваха за греховете му. Никога не узнах съвсем точно каква степен на родство ме свързваше с жените от двора на Мария. Началничката, леля Мари, бе сестра на баба ми по бащина линия, но Гизела, Берта, Маришка, Маргит бяха просто „лели“, те се грижеха за легналата в кревата, тиранстваща и изпод възглавниците леля Мари, пристигнеше ли посетител, изваждаха от остъкления бюфет ванилов сладкиш и подсладен пелин, и бяха пълни с жалби. Дори писмо не можеха да напишат, без леля Мари да не го прочете, защото посивялата тиранка иначе не им даваше пари за пощенска марка, и в града не можеха да ходят без позволението на леля Мари, даже монахините от обителта „Оршоя“ не бяха държани по-строго, отколкото леля Мари държеше дъщерите и племенниците си.

Разбираемо е, че Гизела копнееше да се махне от тази светска обител, където жените и девойките биваха мариновани и сушени безгласно, и където не пристъпваше мъжки крак. Речният пазач, който поиска ръката на Гизела, бе вдовец, кротък и тъжен служител, приключил вече с всичко в живота, трябваше му тъкмо Гизела, дори леля Мари не съумя да го разубеди! Така че един ден обитателките на двора на Мария ушиха на Гизела вталена булчинска рокля от сива коприна, речният пазач стоеше в салона с подплашено лице и в редингот насред суетящите се и възбудени жени, чичо Казмер бе пристигнал още рано сутринта и, изпил доста от виното „самородни“70, окуражаваше с двусмислени думи речния пазач, от голямата суетня, от трескавата врява личеше, че никой не е наясно защо речният пазач се жени за Гизела. И самата булка не бе наясно, горкичката. Жените бяха навили букли на челото й, Гизела седеше пребледняла до речния пазач, гледайки наоколо с объркан поглед, сякаш й се струваше невероятно, че най-после става дума за нея, тя е в центъра на вниманието, с нея се случва нещо… Речният пазач живееше в едно село край Тиса; имаше къща, градина, свинарник и хубава, спокойна длъжност, защото и в доброто старо време едва ли е имало по-спокойна държавна служба, отколкото да надзираваш Тиса… Всеки отбелязваше, че голям късмет е извадила „достойната ни Гиза“, неочакван и рядък късмет! Речният пазач мълчеше, на обяд безмълвно яде и пи много, сетне хвана подръка Гизела, с отмерени крачки се отправи с нея към гарата и отпътуваха край Тиса. Големият късмет на Гиза още дълго се споменаваше в семейството като невероятна шега на особено благосклонната съдба. „Това е, Гиза винаги си е била късметлийка!“ — говореха завистливо лелите и племенниците, останали в твърдите ръце на леля Мари.

Леля Мари имаше лозе в Токай и от гроздето се прехранваха всичките родственички. По гроздобер фамилията се преселваше в токайската къща, само леля Мари оставаше у дома и с пратеници, чрез сложна куриерска служба ръководеше от леглото гроздобера. Всяка година лозето бе на загуба и при все това, по най-загадъчен начин, те преживяваха от него прилично. Всяка година на Мариин ден леля Мари канеше на „чай“ роднини и приятели: изнасяха мебелите от жилището, чичо Казмер идваше на еднодневен гастрол, точеше вино и настройваше пианото. Разбира се, на тези семейни „чайове“ се пиеше всичко друго, само не и чай; в шест следобед пристигаха офицерите от гарнизона — внучката на леля Мари бе омъжена за офицер — и приятелите на чичо Казмер от финансите, пианото, взетите назаем маси в жилището се огъваха под тежестта на отрупаните със студени меса блюда, редувайки се, офицерите сядаха на пианото, и наставаше някакво мрачно ядене и пиене, неутешимо ядене чак до сутринта, сякаш гладни, опечалени хора се бяха събрали на помен… До сутринта всичко биваше изядено, сетне в жилището на улица „Мария“ цяла година отново не стъпваше мъжки крак. Леля Мари имаше ужасна слава. Мястото на Гизела скоро беше заето от Берта, помощник-пощальонката от Шейеб, защото леля Мари обичаше наоколо й да живеят много хора.

Тази светска обител, тази жилава, малка женска република беше „истинското“ семейство: като в някакъв официален център тук се стичаха новини от различните крила на фамилията, тук се завеждаха, един вид регистрираха известията, поставяха им коментарни бележки и от време на време чрез подробни бюлетини информираха обществеността за фамилните събития. Лелите седяха във вмирисаните на компоти и нафталин стаи и съхраняваха духа на фамилията. От нишките на кърви и спомени, на трагедии и емоционални дрипи, на клюки и интереси те сплитаха вечно менящата се, нескончаема митология на фамилията. Все умираше някой, естествено, „преждевременно“, защото вероятно можеше още да поживее, ако „се беше пазил по-добре“, или „ако докторът бе познал навреме болестта“ — но фамилията продължаваше да живее, загадъчното тяло, фамилията бе дружна и сплотена, може би все пак животът на фамилията стоеше на първо място, а не „преждевременната“ трагедия на Дежьо или на Менци… Леля Мари и старите моми, които бе насъбрала около себе си, подозираха, че смъртта на индивида е винаги „преждевременна“; навреме навярно въобще не можеше да се умре… Но фамилният мит беше жив и това мистично самосъзнание даваше житейска сила на всички нас, които със своите постъпки обагряхме фамилната притча. И в периоди, когато човечеството е принудено да живее без голяма, обща митология, значителен извор на преживявания става миниатюрната световна история на фамилията. Тя има своя Олимп и своя Хадес; в леглото, сред възглавниците, леля Мари старателно класифицираше фамилните членове и определяше кой за къде е.

Един ден се пресели и тя, без желание и преждевременно, и по всяка вероятност се е озовала в Хадес, където от десетилетие спори с роднините… Но затова пък Гизела дълго и щастливо живя с речния пазач. В двора на Мария винаги казваха, че Гизела е глезеното дете на Фортуна.

11

Фамилията беше една; но дали бе само това и толкова? Останали са имена, фотографии, устни, очи, жестове, някои мебели и понякога, в лабиринта на нервите — известен смут и колебливост, че човек не е съвсем сам, че има нещо общо с материята и силата, които като личност е получил даром и е длъжен лично да предаде по-нататък в човек или постъпка… Не бе „обикновена“ фамилия, защото такава навярно не съществува; сложна фамилия беше, гняв, страсти, интереси свързваха в едно различни по кръв и по склонност хора; с времето това множество от чужди хора се бе сплотило добре като фамилия и дори в суровите времена, сред помитащото класите, бурно течение съумя да се съхрани като някаква надкласова, здрава малка общност. Бе нееднозначна фамилия, пълна с гняв и саможертва, с духовни просяци и твърдоглави индивидуалисти, бяха градски буржоа и когато аз започнах живота си сред тях, вече бяха достигнали до опасния, кризисен период в живота на гражданското съсловие. Дължа всичко на тях; и ми беше непосилно трудно да забравя и да унищожа в себе си онова, което съм взел от тях.

Изцяло навярно така и не съумях.

1

И зиме, и лете в седем сутринта отивахме на служба в църквата на католическия орден. Възпитаниците от по-долните отделения, децата, слушаха тихата служба прави; учителите ни позволяваха да сядаме на църковните пейки едва от пети клас нагоре. Църквата не се отопляваше и през влажните, мъгливи зимни утрини настръхнали потропвахме с крака по студения каменен под, тридесетминутната тиха служба, колениченето, войнишкото стоене ни изнуряваше жестоко и най-често пристигах за първия учебен час с главоболие, изнервен. От пети клас нататък службата бе вече почивка, който искаше, можеше да си подремне върху широките пейки на мрачния храм, недоспалият ученик можеше да разиграе дълбоко благоговение, като се отпусне със сключени ръце на плота, скрие лицето си в ръце и уютно навакса пропуснатото от утринния юношески сън. Неделните песенни служби траеха по час и половина; често се случваше от стоенето, от дима на тамяна на някои анемични, по-неспокойни ученици от началния курс да им прилошее, в непоносимия задух на претъпкания с вярващи храм и възрастните неохотно издържаха да стоят прави в продължение на час и половина. В неделя се събирахме по отделения и с церемониално шествие се отправяхме към църквата на католическия орден. След песенната служба идваше проповед. Някъде към обед напускахме храма. От неделния предобед оставаха само жалки отломки. Нашите възпитатели строго следяха за посещенията в храма, отговорниците ни проверяваха по списък и всяко пропуснато богослужение трябваше да бъде извинено, както пропуснатите учебни часове.

Колкото и уморителни да бяха тези утринни служби, до четвърти клас посещавах храма с желание, бях усърден анагност и въобще се чувствах уютно в близост до олтара. Обичах даже миризмата на църква, особено напролет, когато украсяваха олтарите с цветя и със зелени борови клонки и ароматът на цветята се смесваше с тръпчиво-киселата миризма на свещите. Не понасях единствено дима на тамяна и бягах от него като сатана. Усетех ли задушливия мирис на тамян, прежълтял и позеленял се измъквах, клатушкайки се, от църквата, гадеше ми се и повръщах. На делничните тихи служби такава опасност не ме застрашаваше. И до днес споменът за някоя майска утринна служба ме изпълва със свежи, кротки цветове. Слънцето се процежда на дебели златни ивици през железните решетки във високите метър и половина прозоречни ниши на храма, олтарът е покрит с прясно колосана, поръбена с дантела, снежнобяла кърпа, само две свещи горят от двете страни на олтара, зад подпряното на поставки евангелие свещеникът във виолетова или златисто-бяла литургийна одежда прави едно-друго и тихо ме напътства, докато аз по стихар, с червена пола на анагност току се препъвам по стъпалата на олтара, помагам в прелистването на литургийната книга, наливам на тънка струйка кисело вино за комка в потира и вода върху ръцете на свещеника — … „Introibo ad altarem dei…“71 — мърморя с убеждение, когато идейки от сакристията, пристъпваме пред стъпалата на олтара и при освещаването на нафората и виното разтърсвам гордо звънеца, чиято сребристо-свежа музика се разлива из храма. Тази тишина е толкова сладка, лъчиста, ароматна, мърморенето на свещеника е така приспивно, че ме обзема желание да приседна на стъпалата на олтара и свит на четири да заспя сред тихото жужене в тази благоразположена и благовонна среда. „Et cum spiritu tuo…“72 — меля стреснато, щом свещеникът даде знак. През първите учебни часове все още ме съпровожда споменът за мириса на цветята и свещите в храма, ромонът на латинските слова, милостивата, всепрощаваща атмосфера на тихата мистерия.

Но службата на анагноста е милост и награда, която трябва да се заслужи с примерно поведение. Вялите и безучастните коленичат там, сред стадото, върху каменните плочи на пода и завистливо наблюдават избраното дете, което се озовава всяка сутрин в такава посветена, лична близост с тайнството господне. Религиозно-нравствената оценка на възпитаниците се решава от конгрегацията. Тази конгрегация носи името на Светата Дева и се ръководи от склонен към напълняване, много фин свещеник на средна възраст с тиха реч, сресана назад коса и женствени ръце. Този свещеник е spiritus rector73 на институцията. Занимава се индивидуално с момчетата, посещава семействата на възпитаниците, което, разбира се, е голяма чест за отличеното семейство, следобед в „свободните часове“ на конгрегацията той стои начело на игрите по ловкост, той поддържа библиотеката на института, момчетата тичат при него с всяка своя жалба и съмнение, той е авторът на пиесата за театралното представление, поставена на празника на Непорочното зачатие, той организира и подготвя програмата за всяко училищно тържество, той е предстоятелят, той ръководи „секцията по вероусърдие“ и „секцията по апологетика“, той е проповедникът на института, той изповядва в конгрегацията… пазител на всички тайни, ласкав духовен отец на младежта. Този винаги тихо говорещ свещеник с гальовни ръце полага ласкави грижи и за мене, занимава се „индивидуално“ с мен. През първите години го гледам възторжено, тичам подире му като паленце. Той е великият идеал, възпитателят с благородна и ведра душа. В трети клас започвам да го отбягвам. Нямам повод за това, с никого не говоря за тези неща, всъщност нямам причини за такова отдръпване. Май е месецът на Светата Дева, възпитаниците украсяват с цветя малкия домашен параклис, един от тях, първенецът, свири на хармониум — лично притежание на духовника — стари унгарски песни, посветени на Мария. Що за смут, що за объркана, непонятна плетеница от съпричастия и отношения е този май! Все още съм смирено религиозен, често-често ходя на изповед и се причестявам, мой изповедник, естествено, е свещеникът на конгрегацията, макар че учениците могат свободно да избират отец-изповедник измежду канониците; чувствам обаче, че бих го наскърбил, ако потърся друг за дребните си тайни и грехове… Бащински, понякога хванал ни подръка, се разхожда с избраните си любимци. Един ден започвам да се плаша от него; тази уплаха незабавно се превръща в необоснована, мрачно тлееща антипатия. Сякаш нещо е излязло наяве… Думите обаче са тромави, несъвършени, не достигат. Какво се е случило? Дали съм прозрял тайните на една душа? Никога не съм чувал нищо лошо за него, той е усърден и скромен свещеник, прекрасен учител; и все пак се плаша от него и го отбягвам.

Усеща незабавно тези хладни вълни; фино устроен човек, самотният му живот е развил у него особена чувствителност, възприема сигнали, по-незначителни от думи, поглед и жест, инстинктивно предчувства другото, вътрешно поведение, колебанията на оформящия се, с все още неясни очертания човек, започва да ме наблюдава, почти ме отделя от останалите, поставя ме под невидима карантина. Това състояние ме изнервя до крайност. Какво ти има? — пита внимателният му поглед зад очилата със златни рамки. Безмълвната борба трае със седмици. Един ден губи търпение и заръчва следобед да отида при него, в жилището му, на специална аудиенция. Голяма милост е това и голяма опасност. От третия етаж на института желязна порта води в католическия орден, прекосявам с колебливи стъпки сводестите коридори, очаква ме нещо непонятно, за първи път трябва да застана очи в очи с последствията, с онова, което е човекът… Трябва да съм по-силен, не бива да отстъпвам, трябва да го поставя на изпитание, иначе провалилият се ще съм аз. Вълнуващо приключение, по-вълнуващо от загадката на мъжа и жената; просто, това е загадката на човека. Имам нещо общо с тази душа, във връзка сме и аз не й вярвам, трябва да докажа себе си. Когато заставам пред ниската врата на неговата стая, чувствам, че зад вратата ме очаква човек, който е по-силен и по-опитен, нищо не бих могъл да му сторя. Обзема ме неизмерима антипатия. Явно става дума за някаква сложна антипатия, тъй като „нищо не се е случило“; трябва да убедя тази душа, че не съм се предал, аз съм бунтовник и не бива да разчита на мен. Жилището — две сводести стаи, пълни с женствена мебел, канапе, плетки, икони, фотографии — е толкова различно от очакваното и все пак познато; „тук живее“ — мисля си уплашено, в скриновете държи бельо и разни интимни неща, човекът с расо, който непрекъснато ходи нагоре-надолу в маскарадния си костюм, живее в тези стаи истински телесен живот; и тази представа ме възмущава. Настанява ме да седна, гледа ме продължително, безмълвно. Безкрайни, тежки минути. Той също е неспокоен, извръща се, застава до прозореца, поглежда към Главния площад, към статуята на Дева Мария и през рамо, сега вече и с думи, ме пита:

— Какво ти има?

Всъщност става дума за една душа, която с пляскащи, подплашени удари на крилете се готви да излитне от ръцете му. Изглежда знае, че в живота няма друг, по-важен и по-ценен дар от човешката душа. Гледа ме иззад очилата си с ревнива бдителност, а аз жадно, задъхвайки се запомням всеки отделен предмет, търся доказателство, душа миризмата на стаята, даже и светлината, която в този миг пада върху писалището през прозореца с дантелени завеси, е важна, допълва насъбраните данни. Седи със скръстени ръце пред мен, скрил фините си длани в широките ръкави на расото, също така коректен и добре облечен сега, в следобеда, в часа на сиестата, сякаш седи на катедрата в класната стая или изповядва в сакристията. Известно време си разменяме празни думи, като боксьори изпробваме силите си с нерешителни удари. Сетне му отговарям:

— И при момичетата ходя — казвам и го гледам в очите с втренчен поглед.

Само преди няколко седмици съм навършил тринайсет години. Лъжа безсрамно; веднъж действително ходихме при момичетата със сина на парфюмериста, но и след това посещение не бях станал много по-умен. Виждам, че ударът попада в целта, нещо трепва в свещеника; сякаш от това дисциплинирано лице започнаха да се раздиплят маски, тънки, копринени маски и той ме съзерцава изумено, ревниво, уплашено, с приятелска ласка, с обидата на педагога от претърпяния крах, с потреса на духовния отец, със злорадството на изиграния приятел… Пита почти шепнешком за подробностите, сякаш ме изповядва; пребледнял е; ходи надолу-нагоре из стаята, спира се, поставя ръка на рамото ми, гледа ме в очите. Дръзко и без да се запъвам продължавам да го лъжа с детайли, които навярно съм сънувал само. Истината е, че още съм девствен и никога не съм си имал работа с жена.

На другия ден ме вика да се изповядам, налага ми епитимията, опрощава ме. Оставам член на конгрегацията, но не се разхождаме повече ръка за ръка. Скъсали сме.

2

Светата изповед е задължителна четири пъти в годината; преди Коледа, преди Великден и преди Петдесетница, с изповед и с причастие започва и учебната година, в деня преди Veni sancte74 изповядваме на нашите пастори извършените през ваканцията грехове. Следобед в три часа се събираме за изповед в църквата на ордена; още от сутринта се усамотявам в салона или в стаята на баща ми и до обяд се приготвям за светата изповед, записвам всичките си грехове, изчитам на висок глас определени молитви от институтската книга. Така готвещият се за изповед моли Светия дух да пречисти душата му, да просветли разсъдъка му, да му помогне в припознаването на греховете, за да съжали и се разкае за тях… На разположение на готвещите се за изповед в молитвеника има практически съвети. За улеснение в молитвеника е публикуван дълъг и сложен списък на прегрешенията, едва ли не, за да си избереш. Внимателно разглеждам видовете прегрешения, харесвам си по-симпатичните и ги отбелязвам на листче: „Съгреших с помисли, слова и постъпки… пожелах зло на ближния си… не сторих добро…“ Освен това се попълва една уверителна бележка, която духовният отец ти поисква след изповед и така, чрез официална проверка, се доказва, че действително съм се изповядал. „Извърших Светата изповед тогава и тогава“ — гласи текстът на това странно уверение. Прекарвам часове в такова милостиво усамотение, размишлявам над плачевното си земно положение, вглеждам се в ужасяващите си грехове, без да съм в състояние да почувствам ни най-малко разкаяние.

След обяда целувам ръка на родителите си и ги моля за прошка, ако „с помисли, слова или постъпки“ съм съгрешил пред тях. Тази публична епитимия, предписана от ритуала на изповедта, ме кара да изпитвам горчив срам. Трябва да моля за прошка братята и сестрите си, дори и прислужниците. Тъй поемам към църквата на католическия орден, носейки в ръка молитвеника, уверението и поменика на греховете си, който е доста разнообразен. Четиристотин деца се изповядваме едновременно, шепнем машинално греховете си в ухото на свещеника, духовният отец най-често ни слуша с равнодушна рутина и дава на всички абсолюция75. След изповед се прибираме у дома и притеснено, с мъчително съсредоточаване отбягваме всеки повод, който може да ни тласне към грях, да не би да омърсим току-що пречистените си души преди утринното причастие. Начинанието е съвсем безнадеждно; ако някой съумее да не съгреши до зори „в слова и постъпки“, той почти сигурно изпада в грях „с помисли“, защото, като по чудо, едва ли има друго време, когато в душата да се раждат толкова много и тъй разнородни греховни помисли, както в кратките часове между изповедта и причестяването. Изискани непристойности се налага да мисля в тези мъчителни часове, пребледнял си лягам да спя, не съумявам да отпъдя внушенията на сатаната дори и насън, защото с греха сме така, както алхимикът — с белия слон, не можеш да не мислиш за него… В такова съмнително чисто душевно състояние на сутринта се отправям пред олтара, поемам на гладно Тялото Господне и с дни след светото причастие съм раздразнителен, гузен и тъжен…

Религиозни ли сме у дома? Сигурен съм, че всеки в семейството би се учудил, ако неочаквано му задам подобен въпрос. Спазваме празниците с всичките им церемонии, по време на пости не ядем блажно, на Великден прислужниците занасят шунката и козунака в църквата, „да ги осветят“, над леглото е окачено разпятие и молитвена броеница, дори и в делничен разговор изричаме името Господне с главна буква, на големи празници родителите ни също ходят на църква, ала някакво подчертано набожно пристрастие никога не сме проявявали у дома, децата ходят да се изповядват и причестяват по-скоро по традиция, докато са ученици… Разбира се, че сме религиозни; приемаме религията, един от големите, дисциплиниращи принципи на живота и я почитаме, горе-долу така, както разпоредбите на гражданския кодекс. Но дали вярваме?… Училището, религиозното възпитание постепенно задушават у нас първичната ни жажда за мистерия. Преди да попадна в конгрегацията, съм дълбоко, неспокойно религиозен, съвестно шепна вечер молитвите, на които са ме учили моята дойка и възпитателките ми, митът на катехизиса, който в началното училище един добронамерен, дружелюбен, дебел и стар преподобен отец е разкрил пред мен, безкористно занимава въображението ми, намирам „чудото“ за естествено, не желая да разгадавам „тайната“… Религиозната практика на конгрегацията ме изморява, тя превръща религиозните представи в тромави клишета, твърде много и често се престараваме с религиозни упражнения, не чувствам древната свежест на молитвените слова, просто ги меля ден след ден, както будистът — молитвената мелница. От „вероусърдието“ не стигам до вярата. Този процес е инстинктивен, не е преднамерен, никой не ме „просвещава“, у дома не съм свидетел на скептицизъм, но не виждам и по-особен религиозен екстаз. Ходим на църква, както в някакъв институт за душевна дезинфекция. Религията е част от нашия живот, една от големите основополагащи идеи, като родината или принципа на частната собственост. Дори не подозираме, че тази религиозна почит, това добродетелно, но машинално подчинение нямат нищо общо с истинската вяра.

В четвърто отделение един набеден пророк се изправя между чиновете, спори възбуден и пребледнял и накрая постановява, че Бог няма. Прочел е това изумително откритие в някаква книга, написана на латински, а по-големият му брат медик му превел за доказателство съответните части. Изявлението на пророка разбужда страстите. Седмици наред спорим, духовният пастир не проумява безпокойството на стадото, забелязва само белезите на нетърпение и съмнение и у най-смирените овчици, класът се съмнява… Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. В полза на съществуването на Бог свидетелстват религиозните учения, вярата на апостолите, съществуването на света и други, убедителни доводи. В полза на отрицанието на Бога свидетелства въпросният пророк, една латинска книга, която никой от нас не е чел и онази особена възприемчивост и благосклонност, с която класът е приел полемиката. Искрицата на съмнението вечно тлее у нас и за да лумне геената огнена е достатъчен нагорещеният дъх на една неспокойна душа… Верската полемика трае със седмици и новината за нея достига и до ушите на нашите учители. Разпитват главатарите. Един млад учител ме подпитва уж доверително, караме заедно зимни кънки и, както си кръжим, аз споделям, че вярата ми е разклатена, не вярвам вече „безпрекословно“ в Бог. Този учител вероломно ме предава, пред учителския съвет злонамерено разказва признанието ми, става дума да получа „consilium abeundi“76 и единствено авторитетът на баща ми снема това унижение от мен.

Един ден класът се събира да гласува по този основополагащ въпрос. Резултатът от църковния събор е изненадващ. Половин година по-късно пророкът безшумно изчезва от класа.

3

Спречквам се с духовния си отец още веднъж и тогава по-силният е вече той. Училището прави „младежко гала-представление“ два пъти годишно: в деня на Непорочното зачатие и на петнайсети март77. Театралната пиеса за празника на Непорочното зачатие е написана, разбира се, от главния предстоятел на конгрегацията, носеща името на Светата Дева, конгрегационалистите рисуват декорите, сковават сцената, те са актьорите, младежкият оркестър също се състои от конгрегационалисти. Написаните за случая пиеси на нашия духовен отец са задълбочени и мистични. Веднъж вече бях играл в състава на конгрегацията, бях архангел Гавраил в една мистерия, имах стелеща се по раменете руса перука, една прекроена, дълга нощна риза на баща ми и внушителни архангелски криле. В ръка, не зная защо, държа палмова клонка и рецитирам със задъхващ се, отсечен глас:

Това се случва още преди моето „прегрешение“, къпя се в благоволението на свещеника, аз съм един вид солист и примадона на състава и шумният успех на моя архангел Гавраил остава паметен. Година по-късно вече избягваме взаимната близост, той се отнася към мен с обидена, студена вежливост, имаме кажи-речи само официални съприкосновения. Институтът обаче се готви за празника на Света Маргарита и духовният отец е съчинил нова, грандиозна мистерия, този път съвместно с учителя по пеене, който притежава добра слава на религиозен, църковен композитор. Написали са същинска малка опера, чието заглавие е „Заешкият остров78“, институтският оркестър в течение на седмици упражнява в гимнастическия салон партитурата на операта и според първоначалното разпределение аз играя ролята на Света Маргарита. Главната роля гъделичка суетата ми, гордо се прибирам у дома с нотната тетрадка, с майка ми тозчас сядаме на пианото и започваме да репетираме. Още в първо действие има едно мое „встъпление“, което от актьорска гледна точка е много благодарно и никога не ще забравя тона, мелодията му. Гласи така:

Света Маргарита (излиза в предната част на сцената и пее):

Гласът ми е чист, пронизителен сопран; така поне си мисля аз. След първата репетиция учителят по пеене, който е на друго мнение, мрачно хъмка в разчорлената си брада, дръпва духовния отец в единия ъгъл на гимнастическия салон и продължително му обяснява. Преподобният, както обикновено, държи с върха на трите си пръста своята остра брадичка и поклаща глава. Ролята ми е отнета, защото гласът ми мутира. Трудно е да преживея срама; когато напускам подиума с наведена глава и заставам в хора, където учителят по пеене ми е определил място в края на втората редица, ме съпровожда злорадото подхилкване на моите конкуренти, контрапримадоните. Ще бъда обикновена, безименна монахиня в пиесата, без много шум ще служа на Света Маргарита, а ролята е предоставена на един от съперниците ми; пренебрегването ми нанася двойна рана. Стоя в хора с болезнената, изкривена усмивка на засегната велика актриса, с накърненото честолюбие на провалила се звезда, която подли театрални интриги са лишили от голямата роля. Във всеки случай искам да докажа, че умея да пея, както никой друг в хора; и когато учителят по пеене дава знак за хоровата песен, с цяло гърло отприщвам младия си наистина мутиращ глас. От гърлото ми бликва смразяващ кръвта — сякаш рев на магаре пред буря –, отчаян и пълен с болка глас. Другарите ми от хора, учителят по пеене и дори духовният отец ме гледат уплашено.

На края на репетицията учителят по пеене ми забранява да пея с глас на представлението; само да мърдам беззвучно устни, казва, и по възможност да не издавам звук. Връщам се отчаян у дома. Семейството е възмутено от строгата присъда. Баща ми се зарича, че няма да остави това оскърбление току-така, няма да позволи „да ме тъпчат“, семейството няма навик да се примирява с такова унизително отношение, чисто интригантство и зложелателство е да ми отнемат ролята на Света Маргарита, която — според майка ми — „е писана сякаш за мен“; такава клевета, че младият ми глас ще провали звученето на институтския хор, донякъде накърнява честта на цялата фамилия… В края на краищата баща ми има видна роля в обществения живот на града и има право да изисква от училището синът му да даде воля на гласа си поне в хора. В първоначалната си възбуда казва нещо от сорта, че „ще им даде да разберат“. Сам не знае, горкият, какво ще им даде да разберат — дали силата и звучността на гласа ми или по-скоро бащината му солидарност?… На празника на Непорочното зачатие съперникът ми пее ролята на Света Маргарита, според майка ми „немощно и фалшиво“. Стоя в хора, отзад на втората редица, гримиран и с отчаяни движения на устата като изхвърлена на сухо риба безмълвно имитирам, че пея. От първи станах последен. След представлението духовният отец хваща моя съперник под ръка и дълго се разхожда с него по коридора на института, както обикновено след премиера авторът с примадоната… Хаос и интриги отвсякъде. Следващата седмица „напускам конгрегацията“; и духовният пастир не ме възпира. В училище съдбата скоро ме повлича към една друга партия: партия или мироглед, за който досега нищо не съм знаел, налага се да осъзная, че „възпитаниците“, моите другари, тези четиристотин момчета живеят в рязко разграничени, често враждебни лагери, човек трябва да се приобщи някъде, аз вече не принадлежа към голямото, общо, благочестиво стадо, а съм член на някакво малцинство. Една участ придобива форма, един човек попада някак на място, съдбата ме е отлъчила от голямата общност и оттук нататък поемам по своя път. Ала това го разбирам много по-късно.

Театралните ми преживелици по това време не се изчерпват напълно с училищните празненства, организирани в деня на Непорочното зачатие и на петнайсети март. Два пъти в годината, в някой съботен следобед, местната трупа изнася пред възпитаниците на института „младежко представление“. Представят „Бригаден генерал Очкаи“, естествено, в преработен младежки вариант, „Златният човек“ на Йокаи и една оперета, чието оригинално заглавие беше „Самодивска любов“ и музиката бе написана от Понграц Качох79. Главният предстоятел и духовен отец намира за обезпокоително фриволното заглавие на оперетата и с шумолящото си, кремаво расо, с бомбе на главата, в пълна парадна премяна на spiritus rector посещава директора на театралната трупа. Резултатът от визитата му е, че оперетата бива представена на невръстните младежи под заглавие „Самодивска обич“. Сред учителите-монаси обаче е рядкост такава пристрастна и притеснителна душа. Младият ни учител-поет по унгарска литература, възторжен и неспокоен млад свещеник, често гледа представленията от актьорската ложа на втория етаж, в компанията на артисти и актриси, и от четвърти клас, придружени от драгите ни родители, с предварително разрешение от класния ръководител ние също посещаваме премиерите на пиесите с патриотичен дух. Коя пиеса има патриотичен дух, решава класният ръководител, не родителите. Така успявам навреме да видя „Онемелите камбани“80, ала модните тогава „Хубавата Елена“81 и кулминацията на моите въжделения и представи — „Гейши“82 — гледам едва с десетилетно закъснение.

4

Четири години, от шестгодишен до десетата година от моя живот всеки предобед ходя при леля Ема, и тя ме учи на писане, смятане и родна география. Леля Ема е начална учителка и дава частни уроци на децата от по-заможните фамилии; не вижда добре с едното си око, четирийсет години е учила на буквите децата в началното училище и с всичкия опит и практиката от това четирийсетгодишно учителстване е съумяла да остане дете. Един едва ли не стерилно чист живот, който се разкрива навярно само пред децата и затова в по-късния си живот човек среща тъй рядко този тип хора. И на петдесетгодишна възраст леля Ема се вълнува като първолак, когато насочва ръката ми и учим формата на буквите, с всеки свой питомец тя се учи да пише отново и отново, на притчите, разказвани хиляди пъти, се изненадва първа, откриването на света съпреживява с всяко дете, което са й поверили, леля Ема никога не скучае на уроците, а „строгостта“ й е по-скоро искрена и отчаяна въздишка. Заедно тъчем „килимчета“ от цветни хартиени лентички и леля Ема играе с усърдие, с каквото и самият аз. За няколко месеца внасям пълно безредие в уроците, леля Ема е в ужас, само умолява, не воюва за авторитета си, и не съжалява особено, ако борбата й се окаже безплодна. В края на първата година вече сме станали съучастници и по взаимно споразумение крием от висшестоящите власти — родители и учителски контрол — печалния факт, че нищичко не знаем и сме проиграли цялата година… Ходя при нея предобед, всеки ден в течение на четири дълги, безоблачно светли, щастливи детски години, възбудено, като на някакво гротескно рандеву — леля Ема е точно десет пъти по-възрастна от мен — седим до прозореца в нейното изпълнено с миризма на нафталин и ябълки жилище, защото улицата е винаги по-интересна от книгите, в крайчеца на масата от абаносово дърво под похлупена чиния ме очакват награда и изненада за урока: птиче мляко83 с бишкоти, ванилово парфе, слабо ароматизиран с черешова ракия компот или няколко ядки лешници, фурми и смокини от „просяшката торба“… В края на годината с големи мъки все пак се научавам да пиша! Но над загадката на числата години наред продължаваме да блъскаме глави с моята учителка, особено делението причинява куп грижи на леля Ема, която понякога се опитва да ме вразуми със смирения си, треперлив глас. „Що за почерк, дете мое! — казва с искрено отчаяна въздишка и с дясната си ръка припряно оправя черната емайлирана брошка върху черната си блуза. — Никога няма да научиш да пишеш хубаво…“ Тридесет години отлитат над нас, докато срещам леля Ема наново, озовал съм се за кратко в родния си град и навестявам осемдесетгодишната учителка. Леля Ема влачи своето жалко съществувание полусляпа, в някакъв „дом за госпожи“, с други думи — в обществения приют. В малката стаичка се носи същата тягостна „миризма на чисто“, както и преди трийсет години, седим на стария диван, защото леля Ема е донесла някогашните си мебели дори в дома за госпожи, не е от модните дами, които често сменят мебелировката си, изписала е с тебешир на вратата инициалите на имената на енорийските свещеници: Каспар, Мелхиор, Балтазар, на полицата на скрина са наредени буркани с компот, неволно се оглеждам дали няма да съзра похлупените с чиния птиче мляко и бишкоти на крайчеца на старата маса от абаносово дърво. От леля Ема получавам подаръци и сега, защото такъв й е навикът; дава ми странни подаръци, например една фотография на Роза Лаборфалви Йокаи84 в театрален костюм, защото „актрисите сигурно ме интригуват…“ Благодаря, лельо Ема.

Когато се сбогувам, ме води в салона, поставя отпреде ми книгата за гости от дома за госпожи и ме подканя да впиша името си. Хващам перото в ръка, изпитвайки сценична треска, отдавна беше времето, когато леля Ема ме насърчаваше да пиша красиво, оттогава често и ненаситно бях злоупотребявал с изкуството на писането, чувам командите от някогашните „диктовки“: „мъж, дръж, малко по-нагоре, малко по-надолу…“ — грижливо изрисувам буквите. Още веднъж, за последно в живота, се надвесва над моя почерк, недовиждайки срича буква по буква думите, поклаща глава и с пристрастен, разстроен глас казва: „Почеркът ти, господи, колко се е развалил почеркът ти…“ И започва да плаче, защото вече е много стара и плаче всеки път, щом я посетят някогашните й възпитаници.

И до днес не зная защо не ме записаха като начален ученик в общинското училище и защо в течение на четири години леля Ема ми даваше частни уроци. Казваха, че се опасявали за здравето ми, в общинските училища понякога вилнееха епидемии и буржоазните семейства по възможност пращаха ревниво пазените си чеда в „господарското начално училище“ на улица „Ковач“; в другото училище на улица „Хуняди“ ходеха преди всичко пролетарски деца. Частните уроци обаче бяха вече много изтънчена работа, начално училище по частен път завършваха само децата от видните фамилии и за изпита у дома идваха учебният инспектор и директорът на началното училище; всъщност може би заради това… В деня на изпита леля Ема дойде у нас рано, с по-черна и от обичайното копринена блуза, с всичките си емайлирани накити на гърдите и ушите, на постланата с бяла кърпа маса сложихме разпятие, като в килия на смъртник, подредихме моите учебници, драсканиците ми, изготвените по ръчен труд предмети и изваяните от глина, оцветени с лак, свидетели за „сръчността ми“ модели на ябълки, круши, моркови, и зачакахме просветните величия. За деня на изпита бях облечен с моряшки костюм от синьо кадифе, на врата ми вързаха голяма папийонка от бяла коприна. На друга маса бяха наредени отрупаните със студени меса и хлебчета блюда, а леля Мари бе изпратила за случая запечатано собственоръчно от нея токайско вино в бутилки с издължени гърла. Екзаменът напомняше изпит на serenissimus85; директорът и учебният инспектор задаваха въпроси, а леля Ема се стараеше да отговаря и вместо мен. В началото на всеки изпит връчвах на леля Ема двайсет жълтици в плик; баща ми винаги плащаше възнаграждението в злато, защото така подобаваше.

5

От шест до осемгодишна възраст отчаяно се стараех да бъда „добро дете“. Бил съм двегодишен, когато дойката изпуснала от пеленките новородената ми сестричка; детето паднало на главата си и за късмет умряло. След трагедията, чак до раждането на по-малката ми сестра, в течение на четири години майка ми ме глезеше до забрава. Обличаше ме с открояващи се дрехи, на семейните празници ме отрупваше с играчки, бях вече шестгодишен, а креватчето ми с решетки все още стоеше там, до нейната постеля. Измисляше неуморно игри за мен, умееше с невероятна находчивост да шие костюмчета, с които парадирах пред децата от къщата, навличайки си не малко завист, на петгодишна възраст нареди да ми ушият хусарски костюм, а на обущаря — да изработи миниатюрни чизми към него, поръчваше при дърводелеца играчки, които сама проектираше, и тези майчини играчки бяха действително по-забавни и по-оригинални от играчковата конфекция, която се продава в магазините. Майка ми се е готвила за педагог, завършила като момиче висшето педагогическо девическо училище, дори преподавала няколко години, докато не се омъжила, и в нейно лице действително бе изгубен, по-точно бе пропаднал един първокласен възпитател. Изключителните й асоциации, неподражаемият й хумор, свежестта на душата, направо гениалната й детинственост, които съхрани за цял живот, събуждаха симпатия и доверие у децата; чувствахме, че майка ни не е от онези възрастни, които „сядат да поиграят с децата“, а наистина играе с нас, заредена със същата като нашата вътрешна потребност от игра, и по душа никога не е успяла изцяло да напусне детската стая… Умееше да устройва чудесни семейни празници, Коледата се преобразяваше в древна мистерия, жилището се изпълваше с тайнствено очакване, в края на карнавалния период устройваше у дома истински бал с маски, без да жали сили по цели седмици шиеше с камериерката и възпитателката, проектираше сложни костюми специално за деня, докато не облечеше всички: коминочистач, палячо, самодива и баба Яга, тогава майка ми сядаше на пианото и — без гости, в тесен семеен кръг — дефилирахме в салона костюмирани. Прислугата също биваше облечена в костюми. Да, тя умееше да играе, моята майка! И виждаше хората по толкова особен начин, историите, които чуваше на улицата или в компания и донасяше вкъщи, предадени от нея въздействаха, като прочетени в книга.

Тази идилия продължи до шестгодишна възраст. Тогава моят ранг и място бяха заети от по-малката ми сестра — може само аз да съм го чувствал така, но нещо около мен се промени, не бях вече първи, озовах се в странно и несвойствено за мене изгнание. „Момиченцето!“ — казваха с възторжено великодушие членовете на семейството, казваше го и майка ми: „Момиченцето!“ Стараех се да бъда „добро дете“ и да се завърна някак в изгубения рай. Събрах за рождения ден на майка ми пари — от всичките ми отчаяни опити за този си спомням най-отчетливо — и реших да я изненадам с чудесни подаръци. Измъкнах се от къщи рано сутринта и с часове обикалях града с трийсет крайцера в джоба, накрая занесох у дома един отлят в красива форма, желиран пастет от телешки дроб и го поднесох на майка ми. Бяха смутни времена и небосклонът на живота ми бе помрачен. Подобни кризисни периоди се наблюдават в историята на всяко семейство: когато уж нищо не „се случва“, ала отношенията между членовете на семейството се установяват на определен емоционален градус за десетилетия, понякога за цял живот. На шестгодишна възраст изведнъж останах сам-самичък. За това не знаеше никой, дори майка ми. Живеех в оскърбена и безутешна самота, топлото гнездо на семейството се бе отдалечило някак от мен и аз не съумях повече да намеря път към него. „Момиченцето“ — дори по-късно, в течение на десетилетия, усещах у родителите си някаква подправена, категорична и преднамерена възхита по отношение на „момиченцето“; стараех се да доведа до тяхно знание онеправдаността си с оскърбено отшелничество. Семейната йерархия е претенциозна, сложна и чувствителна. По-късно, когато — в моменти на криза — работата и опиатите не бяха в състояние да уталожат напълно моята невроза и от немай-къде започнах да следя семейните взаимоотношения при лица, които имат подобна на моята диагноза, забелязах системни повторения и едни и същи следствия и при други. Според една от теориите, късната травма на пренебрегване у първородното дете, носталгията по „изгубения рай“ не настъпва, ако второто дете — било то момче или момиче, все едно — се появи в семейството най-късно две години след раждането на първото; на година и половина-две детето не възприема съзнателно новия враг и с леко сърце може да сключи мир с него. Двамата ми по-малки братя, които дойдоха в семейството много години — по-малкият почти десетилетие по-късно — след раждането на сестра ми, получаваха някакси от всичко „омалелите неща“: омалели дрехи, напоени с нафталин чувства… Тези теории струват, колкото всяка теория. Животът понякога се нагажда към тях, но по-често не дава и пукната пара за разните теории.

Лекомислено начинание — да изведеш диагнозата на един живот от една-единствена травма, като от някакво огнище на зараза, и да доказваш, че от него са се пръкнали всичките напасти. Раждането на сестра ми и узурпирането на трона от нея вероятно е една от причините или навярно само претекст за моята „травма“; сигурно е обаче, че по това време се откъснах от семейството, потърсих нова среда и поех по свой път. Останах сам-самичък в многолюдното, шумно, радушно множество на семейството. Понякога — за кратко — изтърпявах състоянието на самота, по-късно започваше да ми се струва непоносимо, изтръгвах се от това вакуумно състояние и отивах сред своите връстници, търсех приятел и ако не намерех, кога натрапвайки се, кога смирено или удряйки го на молба, се стараех да си намеря заместител на семейството: тъй попаднах в света на „бандите“. Тези „банди“ — съдружия на близки душевно момчета на една възраст, обединени вън от обществото на възрастните от почти неосъзнат бунт, за да се надсмиват над законите и житейските правила на възрастните — скоро ме доведоха до анархично състояние. Майка ми, моите възпитатели не забелязваха нищо; баща си виждахме за по-дълго само на обяд и на вечеря. „Бандата“, разбира се, винаги се ръководеше от силна и страстна натура, някое особено травмирано, неспособно да понесе обществената си или индивидуална среда момче, което от време на време събираше около себе си своя волна дружина и разполагаше неограничено с времето, способностите, а понякога дори и с живота на членовете. Като дете бях въвлечен в две такива банди. Първото анархично сдружение, в което взех участие, се пада около осем-десетгодишната ми възраст; по-късно, през войната, седемнайсетгодишен се приобщих към другата банда, която вече „играеше“ на едро и един от нашите другари заплати с живота си тези странни игри.

Децата със „здрави“ обществени инстинкти, които получат в семейството някаква травма или почувстват пренебрежение, бягат от своето разочарование и самота в организираните социални общности: влизат например в конгрегацията, изживяват социалните си амбиции в кръжоци, основават ученически дружества. Институцията на скаутите в детството ми беше непозната. Изглежда, не съм бил дете със „здрави“ инстинкти; не съумях да си намеря място сред тъй наречените официално разрешени общности — заместители на семейството –, сред възникналите в рамките на училището, при осигурен контрол младежки подразделения, душевната ми нагласа ме влечеше към „бандите“, необузданите и безпощадни волни дружини! Как често се повтаряше този процес в живота ми и по-късно! Същата тази травма се подновяваше под най-различни претексти в брака ми, в кариерата, и след периодите на оскърбена самота жадно и ненаситно дирех човешки общности, където да намеря съюзници; стремях се да си намеря място в партиите, сплотени от идеи, в групите, обединени от общ мироглед и общо душевно поведение по неписано съглашение; и в крайна сметка намирах за известно време убежище при „бандите“, там, на ръба на обществото, в несигурното, слабо контролирано обществено пространство се сродявах с хора, с които може би не ме свързваше нищо друго, освен съучастничеството в общото преживяване… И после, както и в детството си, сядам с чисто измити ръце, с дисциплинирана сдържаност на семейната трапеза и дори изпитателният поглед на майка ми не забелязва, че вече съм само гостенин, който се отбива при семейството си от своя друг свят, от странното си съдружие. Стремя се да поддържам в равновесие тази крехка двойнственост в моя живот; толкоз е животът.

6

„Бандата“, където на осемгодишна възраст избягах от семейството, та по-сетне никога да не намеря пътя за вкъщи, се предвождаше от върлинесто, жилесто черно хлапе, чието лице, туберколозно блеснали очи, напукани до кръв от треската устни, изранени ръце, пресипнал тембър на гласа, с една дума всичките му телесни особености съм запомнил много добре; само името му съм забравил невъзвратимо; вероятно, защото то е било най-маловажно. Естествено, че бе „пролетарско“ дете; и това родено революционерче никога не пропускаше да ми натрие на носа, че съм „буржоазче“. Див пламък бушуваше в малкото подвижно телце; падаше сред нас като жарава и изпепеляваше наоколо всичко, до което се докоснеше. Зная още, че не беше от същия дружески кръг, откъдето ни подбираше нас, членовете на своята банда; живееше някъде в „хуштака“, в пролетарския квартал, където бяха катуните на циганите; не си спомням със сигурност, но сега, от разстоянието на времето, не ми изглежда невероятно да е бил циганин. Един ден той се вмъкна в къщата и в един от следващите дни вече властваше в голямата кооперация над хора, животни и над неодушевени предмети. Не се знаеше никога кога ще дойде; смразяващото, повелително, жестоко подсвиркване проехтяваше под прозорците ни в най-различни часове на деня и при този сигнал ние покорно изпълзявахме от жилищата си в къщата, зарязвахме игрите си, изоставяхме училищния урок, изплъзвахме се от ръцете на майките и възпитателите и по страничните стълби запъхтени тичахме в посока на сигнала. Вождът на бандата ни чакаше на някоя забутана извивка в мазето, на тавана, в пералното помещение; фигурата на парцаливото, босоного момче, болнавото му, тъмно лице с красиви черти, елегантното превъзходство на неговите движения, непредвидимостта на постъпките му омайваха децата от голямата къща. Няма защо да търся друга дума, и след три десетилетия чувствам, че по онова време съм живял в омагьосано състояние, в подтискащо вълшебство. Вълшебството струеше към мен от това крехко и все пак жилаво, изпълнено със съпротива момчешко телце. Безропотно се бях предал на тази пърлеща, сродена с природните стихии могъща воля.

Сякаш под звука на свирката на хамелнския изтребител на плъхове, така се отправяхме към своя тиран, щом чуехме побиващия ни с тревожни тръпки сигнал. Бягството не беше лесно, у дома във всеки час на деня над мене бдяха мнозина: майка ми, госпожицата, възпитателят; над масата в детската стая висеше изписано върху хартия с калиграфски почерк „разписание на часовете“, което назоваваше по име всеки половин час за осемгодишното дете: ставане, молитва, къпане, закуска, разходка и забавление, закуска в десет часа и игра — всяка минута от сутринта до вечерта си имаше име и зададено съдържание. Това ставаше по искане на майка ми, която неуморно изпробваше върху нас някогашните си педагогически теории. Да се изплъзнеш от жилището, да оскверниш „разписанието на часовете“ и въобще самоволно да нарушиш постоянния омагьосан кръг от порядки, който майка ни очертаваше около нас, си беше опасно начинание… Прозвучеше ли обаче магическото подсвиркване, ние се втурвахме — не само аз, а и синът на фабриканта на стъкло от втория етаж, когото също държаха строго, пролетарските деца на наемателите от партера, всички от голямата къща, които се числяхме към тайния и задушевен малък съюз — понякога се събирахме само за няколко минути, като зашеметени влюбени, изслушвахме заповедите му и препускахме с него из нашата империя, в мазето, на тавана или през мрачните коридори на „витлеема“ със стъкления купол, поднасяхме даровете, които ни беше заръчал — понякога ни слагаше налози –, уговаряхме новата среща и сетне със запъхтени дробове се вмъквахме обратно в детската стая да „се забавляваме“ или да учим, и нерядко да изтърпим наказание за непонятното, необяснимо отсъствие. Трябваше да сме на разположение във всеки час на деня; властваше над телата и душите ни, а ние сляпо се подчинявахме на неговите думи.

Не бе дотам интелигентен нашият тиранин; понякога си говорехме за неща, които попадаха извън обсега на неговите познания и той ни гледаше с безпомощно изражение на лицето, блясъкът в любопитните му очи угасваше, зли, направо страхливи, враждебни черти се явяваха около суровите му, чувствени детски устни. Нашият „друг живот“ у дома, в хубавите стаи, където ни обслужват прислужници, го вълнуваше неимоверно; от време на време с някакъв мазохистичен интерес ни принуждаваше, най-вече сина на фабриканта на стъкло и мен, да му даваме подробен отчет. Трябваше да разказваме какво сме яли за обяд, колко дрехи имат бащите ни и колко пари печелят — особено парите разпалваха въображението му и от време на време ми заръчваше след затваряне на канцеларията да се промъкна в кабинета на баща ми и да видя в главната адвокатска книга колко приходи е имал него ден… Тази „главна книга“, тази масивна, подвързана с кожа свещена книга стоеше постоянно разтворена върху един пюпитър и в нея госпожиците от канцеларията и стажант-адвокатите вписваха отметките по делата през деня. Данните от „главната книга“ държаха в напрежение и мен. Тези отметки аз възприемах като признак за авторитета, благополучието на семейството и бях щастлив, ако при случай откриех и четиризначни цифри… „Свидетелство: 2 крони, консултация: 10 крони“ — така по страниците на главната книга се редуваха, често с острия, равномерен почерк на баща ми, резултатите от дневната дейност на канцеларията, изразени в пари. „Днес сме припечелили сто крони!“ — докладвах на моя тиранин, който със зъл поглед, ала с някаква неволно-сластна усмивка слушаше, преглъщаше опиянението на числата.

Не беше умен, но от него струеше неспирно мания за индивидуалност, която ни влияеше със загадъчните си вибрации; направо „ни въздействаше“ — на нас, които навярно бяхме по-умни, по-образовани, лесно можехме да го сложим на място с познанията си и дори с физическото си превъзходство. Но кой би помислил за бунт?… Щастливи го наобикаляхме, стига да дойдеше — никой не знаеше къде живее, при кого се прибира в часовете, когато изчезва от къщата — крадяхме за него храна, красиви копчета от шивашката кошница на майките, давахме му най-красивите си стъклени топчета, а той ни говореше фамилиарно, с тъпа и жестока усмивка ни насърчаваше към неподчинение и погазване на съществуващите закони; и макар понякога да се заинатявахме, от страх или от желание да избягаме отказвахме да изпълним някой опасен каприз, в крайна сметка все пак му доставяхме това, което беше пожелал. Безброй пъти съм срещал след това, в света на възрастните, в „партийния живот“, в тъй наречената политика внезапно изникналия от митичната неизвестност, най-често не дотам умен, образован и знаещ нехранимайко, комуто останалите, дисциплинираните и знаещите, в крайна сметка се покоряват без съпротива, със сластно и тъжно примирение! Какъв е — и съществува ли въобще? — сексуалният компонент във „волята“, с която подобно явление озарява преките си последователи. Не зная. Тенденциозната литература често и с удоволствие представя такива дошли от никъде и отиващи наникъде фигури, които неочаквано се появяват в някоя неосъзнато недоволна общност, посяват смута на революцията или на някое движение, раздухват съмнение в сърцата, придават целенасоченост на назрелите конфликти и задвижват процеса на кристализацията им, после някой ден нахлузват шапка-невидимка, безследно се отдръпват и завършват ролята си на ешафода или в легендата. Винаги съм наблюдавал с подозрение човешкия материал на тези политически митове. В умален вид, в малкото, „уредено“ общество на нашата кооперация, като дете, сред своите другарчета, аз бях изживял подобно нещо.

Името му, явно, съм искал да забравя, поради прекаленото въздействие, което бе имал блуждаещият, мръсен, тъжен и див, глуповат, но с мълниеносно разтърсващо влияние малък „партиен“ вожд и народен трибун, който свенливо копнееше да е сред нас, в нашата буржоазна среда и тъкмо затова бе зловещо безмилостен… Не успях да забравя обаче примижалия му поглед; понякога вдигаше глава и иззад полупритворените клепачи лъчът на очите му ни стрелваше с такава бдителност, жестокост и глад, че студени тръпки пробягваха по цялото ми тяло. Нищо не можеше да се направи, той бе вождът. Претекстът да сме заедно бе играта. Независимо дали играехме с баналната топка, на гоненица или на криеница — всеки кът от голямата къща се смяташе за скривалище, казанът на парното отопление летем, барчето на кафенето с печалната слава, омотаните надлъж и нашир с въжета за пране ниши на тавана, както и частните жилища, където се шмугвахме през прозореца да се търсим, прошумолявахме като прилепи през тъмните, чужди стаи в привечерния здрач, за пълен ужас на нищо неподозиращата прислуга или горката, замечтана над пианото съпруга на фабриканта на стъкло — отвъд претекста на играта всеки от участниците с разтуптяно сърце усещаше, че смисълът на съвместното ни пребиваване не е играта на топка, а друго, скришно, неназовимо и свързано с определена личност частно дело. Дълго се залъгвахме, че общата игра поддържа „бандата“ сплотена. Един ден трябваше да разберем, че друго е, което ни сплотява; игра, да, ала особена, плашеща, страхотно хубава и решаваща за цял живот игра.

Не зная как се случи, кой започна, кой бе подстрекателят за новата игра — не твърдя дори, че озовалият се сред нас пришелец, сновящият с тревожещо съучастничество сред нас малък скитник даде идеята за нея. У всички нас бе налице предразположението, никой от членовете на бандата нямаше повече от десет години, идеята не ни беше дадена от възрастен… Един ден се уловихме, че играем другояче от досега. Бяхме занемарили обичайните, всекидневни игри, и неназовимото частно дело, което ни обединяваше, стана по-важно от претекста, на чието основание бяхме търсили взаимната си компания. Чуждото момче ни предложи „нови игри“. Спомням си, че известно време играхме на цирк. В града неотдавна беше гастролирал пътуващ цирк, помагахме да издигнат брезентовата шатра, надникнахме в задкулисните тайни на цирка, после очертахме в средата на двора манеж, поръсихме с пясък правилната окръжност, струпахме непотребните одеяла и дъски за гладене от жилищата, вождът ни един ден се появи с истински камшик, който по всяка вероятност бе задигнал от каруцата на някой от стоящите на отсрещния голям площад колари, и започна да ни „дресира“. Стоеше в средата на манежа като цирков директор, плющеше с камшик, даваше страховити команди и ние един след друг се поставяхме на негово разположение, бяхме животни и акробати в цирка, ръмжахме като лъвове и посягахме с лапи към бича на укротителя, проревавахме от болка, ако връхчето на бича докоснеше кожата ни — директорът не пестеше ударите и лютото плющене на дългия камшик — изнасяхме разнообразна програма пред нашата публика: прислужниците, които часове наред гледаха безплатното забавление от кухненските прозорци. Тази циркова игра изглеждаше невинно занимание, родителите ни също не откриха нищо нередно в нея. Целта и смисълът й обаче, които и ние самите не осъзнавахме, не бяха дотам невинни: просто ставаше дума, че нашият странен малък тиранин ни пердашеше здравата, а ние търпяхме. Така се започна.

Играта на цирк бе съпроводена от голям шум, чиновниците в банката се оплакаха заради адската врява и затова с натежали сърца я изоставихме. Синът на фабриканта на стъкло впрочем се поболя от нея, защото той играеше зебра в едно манто на майка си и на манежа директорът гонеше с камшика си този рядък звяр, докато не стане вир вода. Бандата остави играта на цирк и скучаеше… Спомням си отчетливо онези дни или седмици; беше началото на есента, в съседската градина брулеха орехите от столетното, разклонено орехово дърво, чиято корона се бе разперила и над нашия двор, сякаш разкривена от паралич; помня светлината на следобедите, пречупена през призмата на отделните часове, когато стояхме на двора, облакътени на стойката за тупане и „скучаехме“… Синът на фабриканта на стъкло не след дълго оздравя и периодът на всеобщо неразположение, на омърлушено очакване бе проникнат от нова възбуда. Чуждото момче бе изнамерило нова игра…

Дълго играхме! От това преживяване нямам спомен за времето. Може да сме били заедно само два-три пъти, може да е било многократно, в течение на седмици. Детайлите на спомена са се стопили в пламъците на изживяното, които лумнаха пред заслепените ни очи като пъклените огньове и в тях изгоря всичко, добро и лошо, възпитание и забрани. Връщах се след този пъкъл у дома, в семейството, и след обяда и вечерята със сплетени ръце изричах, както очакваха от мен: „… че ни насити с твоите земни блага…“ — и въобще се държах инстинктивно безупречно като човек, който знае, че отсега вече е участник в големите неща; изгубих рая, но на негово място се сдобих с пъкъла; с изумление предугаждах, че и това е нещо и дори като обезщетение не е толкоз недостойно… Един ден обаче чуждото момче изчезна, никой никога не чу нищо за него, само в сънищата си виждам понякога неговото по животински сурово и все пак тъй примамливо сладко, греховно и с изнемогващ от наслада поглед, с изранена уста, зло, чувствено детско лице. Останахме самички и много объркани. Бандата се шляеше с нагарчащо и болезнено съзнание за вина, липсваше водачът, чиито първични страсти не познаваха съмнения, срам и чувство за вина; започна времето на голямото отрезвяване, не смеехме да се погледнем в очите, някои от нас навярно и до днес не са се отърсили от съзнанието за вина заради тази игра. Аз положително не съм.

7

Елемир беше платоническата ми любов, чистото въжделение, което не се омърсява от досега с плътта; наистина бе рядко красиво момче, истински ефеб. Гледаше света със сините си очи, жълтеникавият като слонова кост тен на лицето му се различаваше само с нюанс от русата му коса, приятното му, съразмерно тяло, елегантното и естествено благородство на неговите жестове, несъзнателната непринуденост на държанието му, онова „il-ne-sait-quoi“, което все пак издаваше неговият поглед или повдигането на ръката му, ме изпълваха с изгарящ копнеж по него. Истината е, че по-късно съм виждал подобна „расова елегантност“ единствено при конете и благородните хищници, тази сластност на самоуверено изтягащото се тяло, пестеливостта на целеустремената красота… Любовта ми бе еднопосочна и безнадеждна; моето настойчиво и покорно ухажване не трогна идола — вярно, мъничко разглезен идол, защото мнозина от моите съученици и дори някои от учителите ми не можеха да се абстрахират от въздействието на Елемировата красота — никога не ще забравя преднамерено надменната, снизходителна и донякъде презрителна усмивка, с която понякога се обръщаше към мен. Какво исках от него ли? Да го обичам. Да ходя с него, да го хващам под ръка, да му разказвам какво съм прочел, да се смеем после над останалите, да откриваме света, да сме заедно в добро и лошо, да му дам всичко мое, да го изпращам на обед до дома и сутрин да отивам за него, следобед да учим заедно, да дойде при мен и да му покажа в библиотеката на баща ми произхода на човека, по-интересните тайни на вселената, да кажа на Юлишка, госпожицата, да ни приготви вкусна следобедна закуска, с компот и козунак… Никога не дойде, а колко пъти го канех! Истината е, че Елемир не ме обичаше, не умееше да обича, аз бях от друг вид, чужд, подозрителен и враждебен човешки тип, от чийто път се бе отклонил, и единствено някоя смутена, презрителна усмивка понякога бе всичко, с което ме удостояваше или неохотно и с неодобрително изражение на лицето откликваше на моето ухажване. Бях благодарен и за тази усмивка и я пазех като спомен. Умееше прекрасно да се изчервява, заговореше ли го някой, доста по-неосъзнатата душа, озарила това рядко тяло, тръпнеше плахо, когато трябваше да разкрие карти… Щом вдигнеше очи и се изчервяваше, смутено посягаше към челото си с китайско-жълтата си, крехка ръка, за да приглади някоя къдрица и сетне прехласнат забравяше отворени набъбналите си устни, с полека излизащ от унеса поглед гледаше питащия няколко мига, сякаш разбуден от дълъг сън, както Спящата красавица — в такива моменти аз също извръщах смутено глава, защото се засрамвах пред толкова красота.

Нямаше как Елемир да ме обича, защото бях набит, със здрави ръце, тромавите едри кокали на моите саксонски и моравски предци-селяци се открояваха по лицето и фигурата ми; Елемир, естествено, обичаше Тихомир. И двамата произхождаха от знатни фамилии. До фамилното си име върху учебните тетрадки Тихомир записваше и своето благородническо име — не бе случайно и това, че родителите им бяха избрали такива подобаващи за оперета патрициански кръщелни имена. Елемир и Тихомир бяха от един сой, нямаше нищо по-естествено. Семейството на Тихомир живееше разточително, бяха построили вила в центъра на града, всяко лято пътуваха в чужбина и вземаха със себе си луничавия Тихомир с пухкавата млечнобяла кожа. Цялото това великолепие имаше тъжен край, когато един ден бащата на Тихомир се застреля. Тогава вече бяхме големи момчета, в трето отделение. Един от нашите учители-монаси изпитваше особена слабост към Тихомир, след трагедията на бащата, той взе при себе си момчето и го обгради с възторжено и ревниво внимание.

Някого трябва да обичаме, в невежото си смущение откъде можех да знам голямата тайна, че не е достатъчно да се обича? — а да се обича смирено, ако не искаме да страдаме прекалено от чувствата си… Елемир обичаше Тихомир, както жена — своята съперница, отведени и двете от съдбата сред мъжете; ревнуваше го заради успехите му и някакво женско съучастничество сякаш все го влечеше към него, винаги ходеха заедно. Елемир беше рус, Тихомир — кестеняв, Елемир го обличаха с английски платове, Тихомир — с черно кадифе. Елемир беше хладен и безстрастен, Тихомир — чувствен и кокетен. Живееха сред нас, както две момичета сред момчетата; ако Тихомир запленеше сърцата с облеклото си или с прическата си, на другия ден Елемир предизвикваше сензация с нови играчки, със скъпи и редки моливи, с наскоро придобита рядка колекция от марки. Така вървят по билото на митологията на моето детство, трептейки в хармонията на своята красота, като своего рода екзотични същества, сияйни птици, нито риба, нито рак, илюзорни образи от първото развихряне на хаотични чувства. Това хаотично чувство бе любовта. Но Елемир не го знаеше.

8

През дългата си и разнообразна ученическа кариера навярно съм се възпитавал под грижите на стотина учители в най-различни училища; имаше ли обаче между тях истински възпитател, който да e съумял или да сe е стремял да оформи наклонностите ми и от когото да ми е останал неизличим, човешки спомен? Объркан се ровя из претъпканата галерия с портрети на моите учители. Имаше сред тях един, приятел на семейството, знаеше ме и ме наблюдаваше от най-ранно детство, той ме е пръскал с кръщелна вода, виждал ме е като пеленаче, като юноша и по-късно като размирен младеж, следеше отблизо обстоятелствата, при които ме възпитаваха, в течение на двайсет години през вечер се явяваше в тесния семеен кръг, познаваше спотаените конфликти и интриги в семейството. Беше добронамерен човек, чист по душа. Цели двайсет години идваше в дома ни през ден, пристигаше с английска точност вечер в десет часа, настаняваше се в работния кабинет на баща ми, в едно венецианско кресло, зиме и лете пиеше топла лимонада, не пушеше и не употребяваше алкохол, защото много страдаше от своята невроза и от — главно въображаемите си — болести; сред цялата тази интимност обаче той съумяваше да остане сдържан и безучастен, любезно далечен и чужд, сякаш всяка втора вечер се потапяше не в интимния кръг на едно семейство, а в „обществото“, в салона…

Между учителите рядко се срещаха възпитатели по призвание; духът на училището обаче бе добър. В „католическото“ училище учителите-монаси ни възпитаваха на свобода и на чувство за справедливост. Бяха търпеливи и великодушни по верските въпроси. Никога не съм ги чувал да негодуват против реформаторите — тези „еретици-езичници“; в други, светски по характер, но „католически“ по име средни училища по-късно неведнъж съм забелязвал подобни конфликти. Духът на училището беше либерален, близо до тълкованието на Деак86 и на Йотвьош87. Преобладаващото мнозинство от учителите бяха монаси, само гимнастиката ни преподаваше възрастен „светски“ господин, който сам считаше този свободен час по-скоро за своего рода мимолетна ваканция и повод за игра и ни оставяше да го запълним, както намерим за добре. Обучението по физическо в училищата още не бе проникнато от омразния и затъпяващ „рекордьорски дух“, който е сега на мода, както в английските училища, където наистина залагат много на спортното възпитание, и бе напълно непозната, даже презряна и достойна за пренебрежение амбиция. Часът по гимнастика означаваше душевно освобождение, напрежението, гнетящата отговорност и усещането за опасност на учебните часове се разтапяха за няколко мига в безгрижното скачане. В унисон с „хуманистичния“ дух на училището някак преднамерено занемарявахме, донякъде пренебрегвахме и презирахме физическите упражнения. По време на часовете старият учител по гимнастика стоеше в тясна и мрачна учителска стаичка зад намазания с подово масло, вонящ на гуменки гимнастически салон, там върху тютюнево сито съхнеше нарязаният на дълги влакна, фин и силен контрабанден тютюн, а той самият седеше сред дебели облаци дим, мъдро, равнодушно и доволно, и ни оставяше да запълним часа, както намерим за добре. Те двамата, учителят по гимнастика и учителят по рисуване — известен местен творец, който рисуваше с предпочитание коне и „хусари на стража“ — бяха миряни; понякога, много рядко, от столицата пристигаше в помощ някой цивилен учител. Учителят по рисуване, мил и благоразположен „бохем“, в смисъла на думата от началото на века, носеше вратовръзки на точки „La Valliere“, не го беше много еня за нас, нито пък нас за него. Всички други учебни предмети се преподаваха от монаси.

Учехме по един час латински всеки ден; френски — само който искаше; немски — след пето отделение; а английски не учехме изобщо. Бях добър латинист, щателният разбор на латинския текст ми доставяше истинска наслада, обземаше ме особено чувство на радост, ако успеех да вникна и накрая да схвана строежа на изречението на латинския автор; усещах яснота, последователност, простота в структурата на този език, всяка дума си бе точно на мястото и нямаше как да бъде погрешно разбрана, подчиненото изречение не изглеждаше излишно и не набъбваше, както ракова клетка, върху корпуса на изречението; разбирах и обичах латинския. С унгарската „стилистика“ ми беше по-трудно; зубрехме Толди88 до припадък и преставахме да чуваме мелодиката на думите, не усещахме вкуса и аромата на словата. Историята също бе толкова напудрена, толкова неправдоподобна, предвзета и фалшива! А по каква ли сложна система успяваха да ни накарат да намразим тъй притегателни по своята занимателност области като ботаниката и минералогията? Как ли простата и ясна геометрия се превръщаше в сплит от непонятни уравнения? Защо ли дефинициите на физичните явления се свеждаха до мнемотехнически фокуси, свидетелство за прилежание? Защо ли през повечето часове скучаехме до смърт, а бяхме признателни на сипаничавия ни учител по аритметика с неговия плътен глас, който обясняваше своите трудни и очевидно сложни теореми с разбираем от само себе си тон, с такива делнични думи, сякаш ни разказваше приятни шеги; за дробните числа или за синусовата теорема говореше така, сякаш ни казваше анекдоти за стари познайници и караше дори и по-трудните ученици да се чувстват посветени съучастници. В дългата процесия от учители понякога се появяваше подобен оригинал; чудно ли е, че рано или късно училището влизаше в конфликт с тях, не одобряваха частния им живот, заплитаха се в политиката или „бягаха“ от ордена, оженваха се?… Сипаничавият ни учител по аритметика бе застигнат от същата участ, един ден той хвърли расото и напусна града; по-късно тъй си отидоха още двама млади учители, един много талантлив учител по литература и един напорист, неспокоен, наперен селски младеж, с когото се чувствахме великолепно, докато заради някаква мимолетна любов не заряза катедрата… Подобни необикновени случаи бяха строго осъждани по онова време; сетне във войната такива „бягства“ се случваха често, по-младите учители „неблагодарно“ напускаха монашеския орден, който ги бе възпитавал, хранил и обличал от ранна младост; този вид бегълци, разбира се, биваха заклеймявани и от светските власти по учебно дело, дезертьорът се назначаваше в малък, провинциален град, прокуждаха го в цивилните училища. Но немногото редки човешки спомени, които съм съхранил за своите учители, най-често са свързани с подобни „дезертьори“.

Жужана Лорантфи89 беше основала конвикта, чиито питомци се възпитаваха чрез стипендии от фондацията, и в нашия институт упорито се ширеше заблудата, че сред конвикторите не подбират особено кадърни момчета. Конвикторите носеха униформа и като „деца на обеднели, християнски, благороднически господарски фамилии“ бяха твърде надменни и живееха в отделна каста. Това бяха децата на обеднялата, дворянска класа, които подобаваше да бъдат издържани: в конвикта, по-късно — от областната управа, още по-късно — от държавата, която създаваше кадрови места за тях. Конвикторите не плащаха учебна такса, повечето получаваха безплатно квартира, храна, учебници, дори и дрехи, а освен това в училище се ползваха с известни привилегии. Ние, останалите, които плащахме учебна такса и не ползвахме никакви привилегии, донякъде ги презирахме, но странно защо все пак изпитвахме респект към тях.

9

Да свиря на пиано ме учеше леля Хеди, с плачевен резултат… вярно, никой никога не ме беше питал имам ли желание да свиря на пиано. Какво ти питане, след като бе естествено едно господарско момче от добро семейство да учи да свири на пиано, защото музиката се числеше към „общата култура“, защото пианото стоеше в салона, защото за Коледа и за рождените дни на родителите подобаваше да се заучат музикални пиеси, защото веднъж Ерньо бе изпратил като подарък на семейството томчета потпури със заглавие „Sang und Klang“ и защото музиката облагородява нрава. Затова ходех три пъти седмично при леля Хеди. Тази възрастна дама учеше на пиано буржоазните поколения на града и от някаква подсъзнателна воля преждевременно бе оглушала, навярно, понеже не издържаше повече скaлите и упражненията за пръсти. Леля Хеди живееше срещу храма на доминиканците в тъмна партерна къща на един съразмерен, със средновековна атмосфера площад; тя виждаше фалшивите тонове, когато насред скaлата грешахме на пианото… В предната стая на жилището по-малката сестра на леля Хеди вечно тропосваше дрехи върху един нашарен до черно от убожданията на карфиците манекен; и двете престарели девици бяха глухи и стари, колкото земята. По цял ден, още от девет сутринта, леля Хеди седеше на пианото в изцяло траурна премяна, с диригентска палка в ръка, с червен молив зад ухо, стърчеше изправена и мършава, сякаш бе глътнала показалка; гледаше глуха и безпощадна новодошлия и сякаш готвеше възпитаника си за някой от решаващите изпити в живота, когато репетираше музикалния акомпанимент на „Wer hat dies Liedlein erdacht?“ от Малер за имения ден на бащата… Защо ли трябваше на юбилея по случай четирийсетгодишнината от музикалното учителстване на леля Хеди да се проваля тъй печално с квартета на Бетовен, „Opus 18. No. 4“, свирейки партията за дясна ръка? „…quasi allegretto!“ — шепнеше до пианото отчаяно, със сълзи в очи леля Хеди, тогава обаче нито я виждах, нито я чувах, подритвах с два крака педала, избързвайки далеч пред другия в изпълнението за четири ръце. „Дръж правилно пръстите!“ — шепнеше умолително леля Хеди, тъй като придаваше значение на подобни зрелища в музиката. Леля Хеди беше музикална възпитателка; докато ни учеше на пиано, тя ни преподаваше по-скоро благоприличие и маниери, отколкото мелодия и музикален усет. Цели четирийсет години бе преподавала все същите три-четири нотни тетрадки, същите „упражнения за китките“ и упражнения за пръстите. С червения си молив всеки час безпощадно поправяше „писмените задачи“ и с този си необичаен подход успя съвсем рано, около осмата-десетата ми година, да ме накара да намразя музиката. Мисля, че имах добър слух, леля Хеди обаче, глухата педагожка, малко се интересуваше от слуха на питомниците си. В резултат на това обучение стойката на пръстите и на китката ми и до днес е безупречна, само дето така и не се научих никога да свиря на пиано.

След четирийсетгодишно учителстване леля Хеди бе получила виене на свят — дали защото все пак не може глух да преподава безнаказано музика, дали от онази вдървена, изправена стойка главата й се замайваше и покрай пианото бе изгубила вътрешното си равновесие. Зрението й също бе отслабнало катастрофално, вече не съумяваше да контролира дори постановката на пръстите и часовете по пиано потъваха в непристойна какофония, защото двете глухи стари дами в крайна сметка бяха принудени да търпят неосведомени и безпомощни безразборното подрънкване на възпитаника. Най-сетне частното обучение по музика дотегна и на родителите ми и те ме записаха в градската музикална школа. Официалното обучение по музика в града функционираше в грохнала, пълна с плъхове сграда, с остра миризма на котешка урина; събирахме се в сводеста зала, все връстници, два пъти седмично, и напътствани от пийналия учител с пламнал нос зубрехме съмнителни „музикални теории“ и свирехме творенията на учителя ни. Той с предпочитание пишеше музикални пиеси със заглавия от сорта: „Пристигането на кораба“ или „Зора в гората“ и на годишния акт питомците представяха музикалната продукция от годината. „Зора в гората“ и до днес ми се явява понякога в спомените за изпитите: свирехме я на четири ръце с един съученик и в горната октава аз имитирах птичите трели… Освен това музикалният ни ментор бе вечно пиян, а ако случайно не беше пиян и не композираше, колекционираше пеперуди. Обичаше да групира емоциите си: често го виждах в учебната зала в шест следобед, във ведро, подмокрено настроение — бутилката с вино бе до него всеки божи час, стоеше до крака на пианото –, с одухотворена, замечтана усмивка да слуша своята творба „Пристигането на кораба“ в изпълнение на някой от питомците си, а на светлината на газения пламък да държи в ръка някоя рядка, току-що придобита пеперуда, защото с радост се оставяше възпитаниците му да го подкупват с тези пъстри насекоми… Беше човек хедонист, ведър философ. Един ден се разболя — в града се понесе мълва, че „ракията е пламнала в него“ — и аз посетих болния си учител в дома му. Лежеше в леглото, берейки душа, а върху одеялото и по фотьойла до леглото бяха разхвърляни неговите пълни с редки пеперуди стъклени кутии. Разбрах, че си няма никого и нищо на света, освен тези стъклени кутии с пеперуди; тъжно стоях до леглото му и го помолих да „си пази здравето“. Махна с отмаляла ръка и кротко каза: „Няма значение.“ Искаше ми се да го запитам: кое има значение тогава?… — но ме обхвана страх в ергенската стаичка с миризма на вкиснато, край този чудат умиращ, и неуверено се отдръпнах. Не след дълго човекът почина и моето музикално обучение бе преустановено. И днес обаче свиря поносимо мелодичните мотиви от „Зора в гората“, като особено правдиво изпълнявам в горната октава трелите, имитиращи птиче чуруликане.

Оживен обществен живот в града водеше нашата „Miss“; сякаш бе излязла от някой английски моден журнал от края на века, когато английските дами още носеха черни капели а ла girardi и караха велосипеди; и действително, веднъж Miss се беше отправила към френската Ривиера с велосипед… Наред с попийващия си, сънлив учител на баща ми, Miss обучаваше по-видните фамилии в града на английски език. А в тъмните стаи на една къща край брега на Хернад90 живееше с баща си Mademoiselle Clementine, която бе разпространителка на френската култура в града ни. Тези видни западни гости останаха сред нас и през войната, не ги интернираха, през втората година от войната попийващият си учител по английски език замина за Пеща, тъй като неизменно робуваше на страстта си по конните състезания дори и във военно време, след гонката на хиподрума вдигнал скандал на английски език, защото според него на един от конете било „отредено“ несправедливо място… На детето от буржоазно семейство подобаваше да свири на пиано, да упражнява всяка седмица в течение на два часа великите западни езици в обществото на Miss и Mademoiselle и да ходи на часове по фехтовка при майстор Шаламон; това бе единственият спорт, разрешен от общественото мнение. Топка тогава ритаха само обущарските чираци — вън, на незастроените, ямести „гласки“ терени. Изпитът по гимнастика беше единственото спортно събитие през годината, когато под ръководството на стария ни учител дефилирахме под строй в бели трика към спортния комплекс и в присъствието на видните градски люде представяхме „свободни упражнения“. Маршовете към тази атракция се изпълняваха от оркестъра на местния хонведски полк. А ние пеехме:

Веднъж годишно, в „деня на птиците и дърветата“, правехме излет в гората при Хамор. На този ден подобаваше „да обичаме природата“. Тъй ни възпитаваха, така да се каже, за живота.

10

Какво ли знаехме ние, буржоазките отрочета, за „живота?“ Поне това, че има господа и да бъдеш господин е хубаво нещо; освен това съществува и някакво мъгляво човечество, освободено от учебни такси, бедно по участ, към което подобава да се отнасяш благоразположено… В моето „Гласовито букварче и читанка“, което предвидливи педагози бяха съставили за първо отделение на началното училище, още на първата страница по повод думичките „пиша, господин, рева“ две илюстрации показваха разликата между „господата“ и „простолюдието“: „господинът“ носеше цилиндър, панталон, стоеше с ръка в джоба, в другата се поклащаше бастунче за разходка; край него селянче по гащи „реве“, разтърква с юмручета очи и най-вероятно има причина за това… Това бяха първите „нагледни материали“, с които се срещнах в училище. Не разбирах особено рисунките, виждах само, че господинът с цилиндър се разхожда напето и върти бастунчето си, докато селянчето, поради някаква причина, реве; но нагледността бе крещяща и това поне разбрах.

Буржоазията изживяваше чувството си за социален дълг чрез благотворителност. Говореха за бедните така, като за своего рода чуждо, безпомощно племе, което трябва да бъде хранено. Понякога някой позвъняваше на вратата в антрето и прислужницата казваше: „Нищо, бедняк някакъв.“ Буржоазките жени в града ревностно се изявяваха в някоя „безплатна кухня“ покрай хляба на Свети Антоний или чорбата на Урсула. Всяко буржоазно семейство си имаше домашни бедняци, които отнасяха остатъците от храната и на Коледа получаваха топли чорапи, оплетени собственоръчно от господарката на дома. Никой не се замисляше над въпроса за „бедните“, живеехме сред тях и все пак наблюдавахме живота и положението им толкова отдалеч, сякаш ставаше дума за негрите или за дребните китайци, които креят в езичество и всеки християнин трябва да събира станиолчета и марки за мисионерите; те ще покръстят горките несретници и тогава всичко ще е наред. С бедните подобаваше да се говори любезно, с тон от рода на „ето ти, вземи, добри човече“ — донякъде като на болни, донякъде като на идиоти. Позвънеше ли просяк на вратата, майка ми понякога даваше крайцера на мен и ме окуражаваше да не се страхувам, да дам монетата на бедняка; не го изричаха, но все пак от насърчението трябваше да се разбере, че общо-взето бедният не хапе, само че с него трябва да се отнасяме предпазливо, любезно. Навред, и в училище, и у дома ни учеха, че „бедността не е позор“ и с бедните подобава да се говори учтиво, както с хората от обществото, дори е редно бедните да бъдат утешавани, защото „не са виновни за това“. Този „социален възглед“ бе причина през детството си да считам всеки бедняк за недъгав. Имах подозрението, че са мнозина.

В онзи щедър буржоазен свят от началото на века „бедният“ и „богатият“ не бяха разединени от ясно осъзнати и пораждащи омраза лозунги, както две десетилетия по-късно; тонът, маниерът, с който „господата“ говореха за бедните, въплъщаваше по-скоро някакво гузно съзнание за вина: да, твърде печално, но това е положението, вероятно е повеля свише, защото „винаги е било така“. Дори и насън не минаваше никому през ума, че в този тънещ в благоденствие, либерално-буржоазен свят „бедността“ е по-остър проблем, отколкото изглежда и не може да бъде разрешена докрай чрез благотворителни средства… Обществото знаеше своите отговорности и престарелите сиромаси — не всички, а само „порядъчните“ бедняци — биваха настанявани в приют за бедни. Тази чудовищна, гранива, подобна на тъмница сграда беше винаги пълна със стари бавачки, изслужили прислужници, от които буржоазното семейство не бе съумяло да се освободи другояче; преди празници любезно и учтиво посещавахме бавачката в приюта за бедни, където тя беше натъпкана, ведно със стотици себеподобни, слепи и глухи стари просяци в пропитите с кисела смрад общи зали, занасяхме й компот и козунак с орехи и маково семе… Всичко в този свят беше привидно наред, бедният работеше, ако имаше какво и силите го държаха, нуждаеше ли се, получаваше милостиня, а ако бе напълно порядъчен сиромах, в залеза на живота си попадаше и в приюта за бедни.

„Социалното“ чувство на децата е опако и недоразвито. Всяко дете е честолюбиво и е явен привърженик на неограничената частна собственост. През детството си аз също не размишлявах много над земната участ на бедните. Имах смътното подозрение, че бедните не са бедни без причина, вероятно са виновни за това, навярно са извършили някакъв колективен грях и сега изкупват вината си. С едно ухо дочувах понякога и лоши неща за бедняците: че са мързеливи, не обичат да работят и сдобият ли се с пари, ги пропиват. Затова по-скоро ме отвращаваха и мислех за тях със скрито презрение. Позвънеше ли просяк на вратата, гледах с неприкрита враждебност дрипавата фигура и имах съмнения, че проси от мързел и с долни намерения. Не, със сигурност никой никога не ме беше учил на „класова омраза“. Възрастните, семейството, училището по-скоро мълчаха по тези мъчителни, почти непристойни, сложни въпроси. Възпитанието дискретно извръщаше главата на детето, даваше му знак, че не подобава да гледа натам. Никой никога не ме бе учил изрично на това, но аз тайно чувствах „бедните“ като свои врагове.

С цялото си честолюбие се числях към фамилията, а фамилията с целия си инстинкт принадлежеше към определена класа. Всичко, което се падаше извън нея — било интереси, било хора, — бе суровина, безформена и нечестива маса, отпадък. Да, и в църквата говореха за бедните донякъде като за болни, които носят вина, понеже не са се пазили достатъчно.

11

След обяд в компанията на възпитателя ми подготвяхме текста по латински, назубряхме няколко страници история, няколко пасажа от „Толди“, или написвахме съчинението по унгарски на чернова. Изписвахме по темата „Женските образи на Янош Арани“ три страници от тетрадка, за Янош Арани обаче, за жените изобщо и особено за женските образи, които са занимавали въображението на поета, знаехме невъобразимо малко; сетне цял час се упражнявах на пиано или пишех на белова диктовката, която на предишния урок Mademoiselle Clementine ми бе издиктувала, и ако от следобеда останеше още един слънчев час, потегляхме „на разходка“. Тези официални разходки ми се струваха по-омразни, отколкото учебните часове в училище. И зиме, и лете ставахме в шест и половина, в седем вече слушахме службата, от осем до един продължаваха уроците, понякога обаче трябваше да ходим на училище и следобед, на рисуване, пеене или хигиена. Живеехме с такова строго разпределение на времето, както матроси на боен кораб по време на война. Два пъти годишно, около Великден и през септември, няколко дена преди Veni Sancte, получавахме нови дрехи, които майка ни избираше в местния магазин за конфекция с „практичния“ си вкус, с който аз, принуденият да нося дрехите, никога не бях съгласен. Един-единствен път ми повериха да си купя обувки, „каквито поискам“; след обяд баща ми ми връчи банкнота от петдесет крони и вечерта се върнах вкъщи с „най-скъпите“ обувки, които изобщо можеха да се намерят в града: не някакви си боти с копчета, каквито обикновено носех, а с яркожълти контешки обувки с връзки и антилопови стелки, за които бях платил четирийсет крони, и когато ги съзря, майка ми избухна в плач; мотивът с обувките години наред се връщаше в семейните разговори и дори по-далечните роднини отчаяно повтаряха, че не се ли поправя час по-скоро, „няма да свърша добре“. Да, притеснен и несведущ, и аз чувствах, че „няма да свърша добре“; и се стараех да намеря своето място в семейството, свирех на пиано, зубрех и се отегчавах. Семейството беше ни обградило с правилни и закостенели форми и ние жужахме послушно като пчелички сред шестоъгълните медени килийки. Докато един ден тази идилия не експлодира.

Тогава бях четиринайсетгодишен и една утрин избягах от дома.

1

По време на моето бягство летувахме в имението на леля ми. Това имение не беше прекалено обширно, към него се числяха около петстотин холда ниви и ливади; замъкът обаче въздействаше наистина господарски с широката си веранда с гръцка колонада, с високия си покрив с шинди, с градината отпред, където по алеята с акациите влизаха господарските карети, и белият замък с приятни форми, построен според вкуса „gentry-empire“, се белееше измежду големите дървета широк и изобилен към пристигащия… На пристигане сърцето ми винаги се разтуптяваше при тази гледка; парадният кочияш седеше с хусарска униформа високо върху капрата на удобната каляска — чичо ми имаше поддържани, красиви коне –, в покритата с бледозелена морава голяма предна градина цъфтяха рози и на бялата веранда с колоните, чиято стена бе обрасла от две страни с диво грозде, по цял ден закусваха, похапваха или бъбреха, изпънати в удобни столове от тръстика членовете на фамилията и гостите, от чието непрекъснато сноване къщата бе вечно многолюдна. Радвах се на моите „знатни“ роднини; тази ведра картина облъчваше с ласкав, безоблачен мир и богатство пристигащия. Чичо ми бе отличен стопанин и с доходите от петстотинхолдовото имение семейството живееше удобно, на широка нога. Едва смогвам да си припомня стаите на замъка; безброй помещения се редуваха в две успоредни редици: по фасадата откъм верандата бяха разположени стаите за живеене, през драперии от мъниста, които при допир звънтяха по особен начин, гостът влизаше в хладния, затъмнен хол, оттук надясно и наляво се отиваше към спалните, гостните стаи и трапезарията; на успоредната, задна фасада на къщата следваше дълга редица от зали, тапицирани в жълта коприна мебели стояха в салона, където, както и у дома, никой никога не беше стъпвал откакто свят светува; имаше билиардна, стая за музика, също и ловджийска стая, пълна с ханджари, карабини, с древни оръдия за убиване и съвременни, фини оръжия за ловуване, които децата от къщата по цял ден почистваха, смазваха, и патроните бяха при нас, и барут се намираше из къщата в отворените чекмеджета на шкафа с патрони, както другаде — пресят тютюн… Тихо и безгрижно минаваше животът в замъка. От прозорците на стаите се откриваше гледка към полянките на парка, към кичестите, стари дървета; лятно време обикновено закусвахме навън, в градината, под голямата липа, в близост до пчелина; всичко тук излъчваше толкова хубав аромат, буколическата идилия не се нарушаваше седмици наред дори от шумна реч, това лято големият парк беше особено пищен и богат и от първите седмици на този престой на село в паметта ми е останало чувството за неописуемо щастие. Беше лято, спокойствие, изобилие и безгрижие, бях във ваканция и в тези седмици край мен бликаше голямата идилия на детството. Все пак това лято съм бил неспокоен и напрегнат; до такава степен, че скоро се наложи да ме „дисциплинират“. Не след дълго безоблачното небе над мен се помрачи; по-нататък всичко стана неочаквано, непредвидимо.

Децата на леля ми, две момиченца и едно възпитавано на село момче, гледаха на градските роднини с неприкрито, примесено с почуда презрение; бях навършил четиринайсет години това лято, знаех много неща, които тези селски деца дори и не предполагаха, но не различавах пшеницата от ечемика и заради това ми градско невежество провинциалният cousin дълбоко ме презираше. По цял ден бродехме с пушка из околността и веднъж, крачейки из нивата, ловното оръжие на чичо гръмна в ръцете ми и аз едва не застрелях своя братовчед; момчето вървеше на една крачка пред мен, по посока на изстрела; тази дреболия обаче въобще не ни разстрои и пред родителите си премълчахме инцидента. Няколко дни по-късно братовчед ми, това около десетгодишно, сурово и мълчаливо момче, се прицели с оръжието в майка си и за малко да я застреля; и до днес не знам какво се случи тогава, какво предотврати смъртоносната злополука; това възпитавано на село, с пушка в ръцете дете боравеше превъзходно с оръжието и само внезапният повей на съдбата, чудотворен инстинкт можеше да е отклонил в последния момент ръката му, както се беше прицелил в главата на майка си… „Сега ще застрелям мама!“ — каза широко ухилен, хвана на прицел оръжието, натисна спусъка и гръмна. Сачмите се забиха в стената над главата на леля ми и разпиляха мазилката наоколо. По-късно детето се кълнеше — и ние дори вярвахме на отчаяните му оправдания, защото друго не можехме и да си представим –, че няма ни най-малка представа кой и кога е могъл да зареди пушката! — в дома на чичо ми за професионални ловци се брояха и пеленачетата, а домашните правила строго предписваха почистване на оръжието след лов, считаше се за невъобразимо прегрешение и нарушение на дисциплината, ако някой окачи обратно на стойката за пушки заредено оръжие… Както и да се бе случило, детето беше стреляло право по майка си. Тези две, щастливи по обрат, но изцяло потресаващи случайности за дълго отнеха желанието ми да боравя с пушки. Момчето бе напердашено, а на нас ни забраниха за известно време пушките. Но след този страшен миг нервите ми бяха заредени с ужас и напрежение; идилията се помрачи. Започнах да хленча, чувствах се в опасност.

От тези седмици у мен се мержелее смътно споменът и уханието на една детска любов; не си спомням лицето на момичето, знам само, че трябва да ми е била връстница и се целувахме. Носеше свежо изпрани басмени дрехи с миризма на сапун, беше поотраснало девойче с неспокойни и внезапни движения; най-отчетливият ми спомен за нея е светлината през един следобеден час, когато отидохме на „стърнището“ — не бях изричал от двайсет години тази дума, която за първи път чух от нея тогава –, да, след жътва сме тръгнали по стърнището със сандали с тънки подметки и момичето върви пред мен, понякога се навежда, сякаш търси нещо, небето притъмнява виолетово, сигурно е три часа следобед, топъл, наподобяващ сироко вятър брули лицата ни, зловеща, полумрачна светлина ни обгръща, усещам миризмата на сено и земя, и донякъде прашния мирис на прясно окосената, струпана на рехави кладни слама — в тази светлина момичето внезапно се обръща към мен, притиска горещото си лице до моето и трескаво шепне особени, нервни слова. За първи път някой ми казва, че ме обича. Защо ли разправям това? То е част от атмосферата на тези седмици; и навярно бих искал да съживя възбудата, която изпълва подобни редки мигове от живота. Споменът за тези мигове се завръща много по-късно — тези редки мигове засияват, когато изстрадваме някой от решителните обрати в живота си — виждам отблясъците на ранния следобеден час, топлият вятър надипля вълни върху бледолилавата повърхност на съседния блок с люцерна, обхваща ме щастие и притеснение, зловещ екстаз: тутакси ще се разрази вихър, тутакси ще настъпи, навярно завинаги, краят на нещо… Тъй вървим един до друг и крещим неспокойни, безсмислени слова в горещия вятър. За нея зная още само, че е внучка на местен стопанин; нямат имот, дядото, който сякаш е изрязан от някой стар календар, от раздела със заглавие „Отличният пчелар“, по цял ден снове с жълтеникаво кафява, прогизнала от дъждовете сламена шапка с широка периферия сред овошките в градината си, майстори нещо под навеса и размахва натъпканото с магарешки изпражнения кадило между пчелните кошери…

В дъното на акациевата алея стои Сидике и маха с ръка към нас. Сидике бе хористка в провинцията и произходът й се губи в мъглата на фамилната митология; живее от десетилетия при леля ми, нейното пълно и уплашено лице е наръсено с месести, избуяли, черни брадавици, тя е бавачка, домакиня и компаньонка едновременно; по цял ден се кисне на кухненските пари, вари компоти и опушва месо, но за семейството тя продължава да е „хористката“, придошлата чужденка, на която трябва да се прости, какво?… един Господ знае. Докато стигнем у дома, на верандата до чичо ми вече седи свещеникът на общината, този странен и надменен унгарец с азиатски лик; навежда се със сплеснатия си нос над картите, във ведрото с лед под масата се изстудяват киселото вино и содата, играят на карти с дядото на моята лятна дружка, който дори и на тази обществена забава не сваля фермерската си сламена шапка с широка периферия… Свещеникът играе обезпокояваща, важна роля в живота на общината и на фамилията. Беше човек с артистични обноски, рано прошарен, по загорялото му от слънцето младо лице искряха подигравателно пронизителни и страстни черни очи; пълнокръвен, неограничен характер, но трябва да е бил съзидателен човек, още тогава вършеше много за селяните, стоеше на страната на народа и затова се страхуваха от него и често го обвиняваха пред епископа. Тези образи бяха статисти при първия, опасно драматичен момент в живота ми.

2

Но за подробностите на злополуката и днес си спомням само през мъгла, с отвращение. Ударът ме стигна неочаквано, съкруши ме напълно, в сътресението от избухването „мотивът“, който по-късно тъй трескаво издирваха, се разби на дребни късове. В този миг се възпламени онова необятно, складирано от години запалително вещество, което от ден на ден се трупаше все по-обилно край мен.

Започнах да крещя с пълно гърло, като ранено животно, и с цяло тяло — бях четиринайсетгодишен, развит и силен юноша — се блъснах в някаква заключена врата. Пристъпът не трая дълго, но напълно ме изтощи. Навън в градината гласовете замряха; лежах неподвижно на пода, сетне бавно започнах да се влача из стаята; спомням си отчетливо тези минути. После отново всичко се замъглява, споменът за „изживяването“ остава фрагментиран, непълен, отделни късове завинаги са се изгубили. Дори не зная как съм се измъкнал от стаята, дали вратата е поддала или през прозореца?… Знаех само, че вече не издържам и трябва да си тръгна оттук; завинаги и безвъзвратно трябва да се отскубна оттук, от това семейство, от близостта на роднините; и при тази мисъл ме обзе ужасно отчаяние. Струва ми се, че исках да остана, надявах се на някакво чудо; но знаех, че чудо няма и сега вече трябваше да остана сам за цял живот. Минах през градината, без да бързам, и не срещнах никого; знаех, че всяка стъпка ме отвежда окончателно оттук, връщане няма, евентуално само изкуствени и насилствени решения, които от време на време ще поддържат в равновесие живота ми и връзката със семейството. Повечето от хората изстрадват това откъсване, но мнозина от тях — при по-щастливи и по-безметежни обстоятелства. В градината вървях вече спокойно като човек, който знае, че няма човешка сила, която да го възпре по пътя; и с някаква опака целеустременост, защото се стремях не „нанякъде“, а далеч отнякъде; но без всякакви условия, понасяйки последствията. Градината бе пуста, семейството изглежда се бе оттеглило малко преди това в овощната градина или край пчелина; вървях по шосето, трябва да е било единайсет предобед, много горещ късен августовски ден; нивите бяха вече ожънати, вършачка бръмчеше недалеч от чифлика. Вървях така до вечерта.

Минах през три села, следобед в едно от селцата ме спря млад свещеник, капелан в общината, и с подозрение ме заразпитва. Отговарях лаконично на въпросите му, седнах до него на пейката пред сградата на енорията, постояхме тъй известно време. Разпитваше ме предпазливо, донесе ми вода в гърненце и ми даде да пия. След малко се изправих, подадох му ръка и казах, че трябва да тръгвам, „защото имам работа“. (Той беше разказал това на жандармите.) Съпроводи ме до оградата, но като по чудо не ме възпря дори с жест; дълго усещах погледа му върху гърба си и въобще не се обезпокоих, че съм се срещнал и разговарял с него; чувствах такава сила и спокойствие, които никой не можеше да разклати. Навярно и капеланът бе отстъпил пред това чувство за сигурност, когато ме пусна да си вървя; мисля, че все пак дълго е гледал смутено подире ми, съзерцавайки ме и мълчейки в безпомощното си изумление; явно, не е хукнал да алармира жандармерията, а едва по-късно, когато стражарите от общината били вече мобилизирани, насочил преследвачите по дирите ми; сякаш бе естествено един облечен по господарски юноша да броди из селата без багаж, защото „имал работа“… Това спокойствие обезоръжаваше всекиго, когото срещнех по пътя; никой не ме питаше относно целта на пътуването ми, нито пък откъде идвам и защо… Вечерта стигнах в гората.

Доста далеч, на един ден ходене пешком трябва да съм бил тогава вече от имота на чичо си, защото пътем здравата крачех, понякога дори тичах. Гората не ме плашеше, нито нощта; някак маловажно изглеждаше всичко това пред кошмара, който ми се беше случил него ден. По пътя сякаш мъглите се вдигаха около мен, виждах местности, странни образи; ехтеше гласът на един от моите възпитатели, тъжното лице на баща ми, виждах отчетливо и майка си как играе с мен — в незапомнени времена — на голямата веранда на вилата, в единия ъгъл, тя ми прави лекарски кабинет, аз съм лекарят и на голям картон изписва името ми с ръбати букви. И един друг спомен, книжка с картинки, която получавам като подарък след дифтерита: вече съм прехвърлил три годинки, но упорито мълча, семейството не успява да изкопчи дума от мене, мислят ме за недоразвит и отчаяно ме увещават да говоря; лежа след боледуването в леглото, прелиствам книжката с картинки и изведнъж извиквам: „Ей я милата маймунка!“ И пак майка ми, все майка ми: веднъж бе много болна и когато оздравя, заминахме двамата за Бартфа; вече съм навършил четири годинки, майка ми по цял ден лежи в стаята на страноприемницата и ми дава „възрастни“ задачи: да купя марки за писмата й, сутрин аз вземам до извора прясно изпечения хляб и съм толкова щастлив и горд. Веднъж пътувахме за Карлсбад, в хотела ни дадоха задушна стая с изглед към двора, прозорецът е обърнат към вътрешния двор, виждам от него брандмауера и решавам, че никога няма да пътувам, защото у дома всичко е много по-красиво и по-весело. И друг път, прибира се нощем вкъщи с баща ми, не спя, лежа в креватчето с решетките, дойката е изчезнала някъде, чакам я от часове в тъмното и с плачлив глас, със страховит укор казвам: „И котка, и тигър да дойде, никого не го е грижа за мене!“ — и тогава се надвесва в тъмното към мен и лицето й е тъй бяло… Мамините думи ме съпровождат из пътя, просто не разбирам какво се е случило с мен, къде сбърках? Разсъждавам тъй спокойно, сякаш действително се движа към целта; а целта е просто да съм по-далеч оттук. Ако с човек се случи нещо — имам предвид, когато животът му придобие истинска посока и се отклони по пътечка, откъдето не може да се върне повече обратно –, всички препятствия се отстраняват от пътя му. Знаех, че така доникъде няма да стигна, че това бродене е безцелно, рано или късно ще ме заловят и тогава ще видим какво ще стане; не мислех за авантюри, не копнеех за чуждестранния легион; просто бях избягал от дома и по пътя научих, че това е всичко на всичко смисълът на тази екскурзия, вече никой нищо не може да стори, разривът се е случил, дори и аз вече не бих могъл да променя реалността. В такъв момент всички са безсилни срещу бунтовника, никой не препречи пътя ми, само гледаха подире ми и се отбиваха встрани, както от изпадналия в амок. Сега, след време, ми изглежда, че това няколкочасово бродене е било най-дългото пътуване в живота ми. В тъмната гора вървях спокойно, все едно познавах пътищата и не би могла да ме настигне опасност, за тук съм тръгнал, тук ме и чакат. Беше ясна, топла нощ. Срещнах и въглищари; но тогава вече бях изпаднал в унес и не си спомням дали са ме питали нещо. Останах при тях, докато жандармеристите не ме откриха.

Откараха ме у дома с кола — двамата жандарми и чичо ми; възрастният човек седеше безмълвно в колата и ме зави. През целия път мълча, нито бе строг към мен, нито ме утешаваше. Заведоха ме в кухнята на замъка, защото не исках да влизам в стаята, не издържах гледката на роднините, братята и сестрите си. Дълго седях до топлата печка, втрисаше ме от студ, прислужниците безмълвно ходеха наоколо и ми хвърляха ужасени погледи, както на злодей. Сетне дойде баща ми и ме отведе със себе си.

3

В живота не се случват „големи неща“. Ако по-късно погледнем назад и потърсим мига, когато с нас се е случило нещо определящо, необратимо — „преживяване“ или „произшествие“, което е преобразило по-сетнешния ни живот –, най-често откриваме само подобни скромни дири или дори и те липсват. Всъщност няма друго „преживяване“, освен семейството; и няма друга „трагедия“, освен мига, когато трябва да решиш дали да останеш в семейството и в неговите прострени в голям, обширен радиус варианти, в „класата“, в мирогледа, във вида — или да тръгнеш по своя път, знаейки, че сега вече си останал завинаги сам, свободен, но прицел за всекиго, и можеш да си помогнеш единствено сам… Бях четиринайсетгодишен, когато избягах от вкъщи; сетне вече ходех у дома само на посещение, на официални празници, за кратко; времето е ефикасен анестезиолог и понякога дори ми изглеждаше, че раната е напълно заздравяла. Много по-късно обаче, след петнайсет, двайсет години се възобнови изневиделица, „безпричинно“ и ме заболя направо непоносимо; после отново изтръпна и заговорихме за друго. Тук бих искал да опиша истината. Привиквам към истината, както тежко болният — с опасно за живота, горчиво лекарство; може да ме погуби, но може и да помогне; всъщност нямам какво да губя. Истината е, че за душевната си нагласа, за обратите на съдбата си не мога да виня никого.

Болезнени изживявания ускориха онзи бунтарски процес, който се разрази у мен на четиринайсетгодишна възраст и оттогава продължава с ритмично повтаряща се периодичност; зная, че така ще бъде, докато съм жив. Никому не принадлежа. Няма нито един човек, приятел, жена, роднина, чиято компания бих издържал по-дълго време; няма човешка общност, бранш, класа, сред която да се приютя; по светоглед, начин на живот, душевно поведение съм буржоа, но навсякъде свиквам с другите по-бързо, отколкото, ако съм сред буржоа; живея в анархия, която за мен е безнравствена и трудно понасям това състояние.

Травмата е по-отдавна, навярно онаследена, отпреди живота… Понякога дори си мисля, че липсата на корени у една загиваща класа навярно ме разяжда отвътре.

Човек живее в мрак; един ден мъглата се разнася, но яснотата не може да му помогне много. Защо човек си тръгва без особена „причина“ от доброто, осигурено семейство, от топлото леговище, от душната и сладостна скритост и принадлежност, която почва с майчината утроба и сетне продължава да пази и крие онези, които й остават верни: в семейството, в набъбналото в класа, в държава друго, по-голямо семейство; трябва само да останеш, да не пристъпваш омагьосания кръг и от първия до последния удар на сърцето ти закрилящи и могъщи ръце те повдигат, хранят, обличат, приемат и бранят… Защо даден тип хора напускат тази сигурност, тази организирана идилия, чието темперирано слънцегреене пръска лъчите си над всеки етап от послушния живот? Един предобед си тръгнах от чичовия замък, за да не намеря никога повече своя дом, никъде и при никого. Понякога ми се струваше, че това състояние е навярно цената на една душевна нагласа; навярно това е цената на „труда“… Даром не я дават, даром не дават дори страданието, което е атмосферата, условието за творчески труд. Не дават даром дори нещастието. Писателската работа — каквото и да е качеството й — изисква да държим сърцето, нервите и съзнанието си на един по-палещ от обичайните житейски усещания топлинен градус. Няма пазарене, няма дали си „заслужава“ — човек не може да се договаря със своята идея-фикс, която другите биха могли да считат за „мисия“, и да й поставят етикети с привлекателни знаци; нейното оголено и недодялано име, мисля си, е все пак идея-фикс… „Щастливецът“ не твори; щастливецът е просто щастлив. „Щастието“ никога не ме е привличало като житейска цел, която може да бъде методично приближена; по-скоро някак го презирах; такова държание е несъмнено патологично. Наистина е трудно със „здрав разум“ да се проумее какво кара човека да изостави предателски „слънчевата страна“, семейството и по-късно — онази щедра и толкова уютна житейска общност, която произтича непосредствено от връзките на семейството: пътят пред мен бе прав като стрела, трябваше само да се настаня „наготово“ в онази голяма, обширна среда, към която принадлежах по своя произход и класа… Сигурно от отвъдната страна щяха да се намерят за мен и писалище, навярно дори и удобно кресло, и — което е още по-ощастливяващо — каква солидарност, каква щедра общност на интересите и спомените би могла да ме чака отвъд! Но един ден аз поех по шосето за Асод и този път не ме изведе наникъде. Ала понякога все пак мисля, че навярно ме е извел; за някой и друг миг — при самия себе си; и при малцинствата, с които чувствах родство, чиято съдба, макар и за ден до пладне, приемах като собствена. Защо от мирната и подредена идилия на мира понякога се въздигат групи, класи, големи общности и в самозабрава се впускат в авантюрата на разрушението?… Защо не му е добре на човек на земята? Все още не бях формулирал този въпрос тъй поетично и ораторски, когато избягах по шосето за Асод от семейството — от всякакви семейства, от онова конкретно и тясно семейство и от другото, от голямото семейство на рода и класата –, но той се таеше у мен неизразимо, даже и без съмнителния патос на думите. Двадесет години оттогава. Често говоря за друго; но го чувам непрестанно.

Един писател веднъж взе да ме учи, че тази неудовлетвореност и безпокойство е напастта на западния човек. И една жена ме учеше, че това е онази „писателска болест“, която не носи друг вид удовлетворение на духовния човек, освен това, което му дава професията. Може да съм писател. Това желание за бягство все ме съпътства оттогава, в определени житейски периоди то се разгаря у мен, възпламенява житейските ми рамки, въвлича ме в скандални ситуации, в мъчителни, неловки кризи. Така избягах по-късно от нарочената за мен професия, така се изплъзвах от време на време от брака си, забърквах се в „авантюри“, като едновременно бягах от тях, изплъзвах се от емоционални връзки, от приятелства, побягнах в своята първа младост от град на град, далеч от уютния и познат климат в чужди климатични зони, докато тази постоянна безпризорност не ми се стори естествено състояние, нервната ми система не се настрои на това усещане за опасност и чрез някаква изкуствена „дисциплина“ най-сетне започнах даже да работя… И днес живея така, между два влака, две изплъзвания, две „бягства“; като някой, който никога не знае за каква опасна, вътрешна авантюра ще се пробуди? Привикнал съм към това състояние. Така се започна.

4

Семейният съвет реши да ме интернира; дадоха ме на пансионат в Пеща. Това разрешение се хареса всекиму, не и на баща ми. Мен ме очарова. С удоволствие си тръгвах от дома и, естествено, представях си, че с родния град вече нищо не ме свързва… Баща ми, вечният мирови съдия, пастирът на семейството, ревностно би ни помирил и сега, той изпробва всичко, с вярата, че ще възвърне нарушеното фамилно равновесие, но тъжно, почти с отчаяние трябваше да се убеди, че нещо се е разбило и не си заслужава да се слепяват отломките. В края на ваканцията отпътувахме заедно за столицата.

Все пак оставях някого у дома: една от нежните и симпатични фигури на моето детство, приятеля, навярно единствения приятел, с когото бях успял да се сдобия в живота. Колко чисто, никога неповторимо и незаменимо — с каквито и да било други отношения — приключение е първото момчешко приятелство! Никога по-късно не получих от хората онова, което бях получил от това детско приятелство; така и не срещнах повече другар в живота. В семейството влеченията са обладани от ревност, честолюбие, интереси, но и мъчително-празничното, болестно, неправдоподобно и трескаво състояние на любовта не дарява кроткия покой, проникновената идилия на безгрижие, добронамереност и случайност, каквото е първото приятелство между две момчета… Никой не очаква нищо; даже вярност. Разхождаме се цели години из това чувство, сякаш в някакъв приветлив, постоянно ведър климат. Моят пръв приятел бе изключително нежно и признателно, чисто по нрав момче. През чувствителния период на младостта това приятелство ме съпровождаше докрай; бяхме вече поотраснали младежи, когато се развали, разтрогнах го аз, тази връзка също вече ме обременяваше и един ден се отскубнах брутално от нея. Но дори и по-късно, след „скъсването“, той всеки път ми протягаше ръка и бе единственият човек, който — чак до смъртта си — ми остана верен. Умря млад, едва навършил тридесет години.

Дьони, „дете на богати родители“, не обръщаше особено внимание на авторитета на семейството; бабата и дядото на времето бяха арендовали земя в околността, бащата обитаваше вече собствена къща и живееше от лихвите върху имотите; Дьони беше най-малкият в семейството, късно дете на изнурени и възрастни родители, навярно не бяха очаквали чак толкоз присърце тоя изтърсак, дошъл с неприлично закъснение. Беше дебело, лениво момче с безутешен поглед. Вкъщи малко се чудеха, че дружа с това дете; но не се възпротивиха. У Дьониеви всичко бе различно, чуждо и обезпокояващо. Бащата, този гневлив библейски старик, седеше по цял ден край прозореца и с недоверие съзерцаваше приятелството ни, никога не ми промълви нито една-единствена дума и на поздрава ми отвръщаше само с ядовито ръмжене. Когато се запознах с Дьони, майка му беше вече починала и мястото й до бащата и детето бе заето от една гувернантка и безброй приходящи роднински жени. Моят другар, най-малкият измежду многото деца, се възпитаваше самотно край старика, срамуваше се от богатството на баща си, срамуваше се от благосъстоянието, което старецът излагаше на показ с грубовата надменност, още нямаше четиринайсет години, когато с рядка прямота и прозорливост ми поясни, че те не са „земевладелци“, а само предприемачи на земята. Беше момче с лъчезарен ум и изумително образовано. Дьони пишеше стихове, когато аз още не смеех да съчиня сам дори своите домашни… четеше „модерни“ поети, за първи път той ми даде в ръцете Толстой, четеше с критерии и критичност, презирахме дълбоко забавленията на връстниците си, бяхме се вглъбили в буквите. Струваше ни се съвсем естествено, че и двамата се отдаваме на буквите и някога ще станем писатели, или може би поети… Нямаше защо да мечтаем за това, то по неизбежност произтичаше от срещата ни. Винаги съм чувствал, че Дьони е по-умен, „по-истински“ от мене. Никога не му го казах и мисля, че много би се изненадал, ако научеше, че в компанията му се измъчвам от чувство за „нископоставеност“… Беше по-различен от мен, по-образован, самобитен мозък. Във всеки случай бе много по-добър човек, по-търпелив и по-мъжествен от мен. Много скоро той стана незаменим за мен, а приятелството ни — като някаква сериозна и достойна за уважение връзка — биваше търпяно и в училище, и в семейството, или в началото поне си затваряха очите. По-късно решиха, че Дьони е моят „зъл гении“; но тогава вече се бяхме врекли един на друг и бяхме единни срещу всякакъв вид родителски и институционален терор.

Дьони се чувствуваше в „литературата“ у дома си, като истински писател; не познаваше живот или удовлетворение различно от това, което му даваха буквите. Играехме с литературата така, както съучениците ни играеха на стражари и апаши… Сигурно е, че нито за миг не сме били дилетанти. Как човек става писател?… Не зная. Не си спомням някакво единствено, свързано с конкретен повод „изживяване“, което да е било „решаващо“ за мен, да е създало писателската ми нагласа, онази особена способност да виждам и да чувам, да е разкрепостило изразните ми способности. Откакто се помня, съм се подготвял да пиша. Никога не съм помислял, че за мен е възможен и друг начин за изразяване, освен мисъл, фиксирана в букви. Мисля, че на четиринайсетгодишна възраст бях поне толкова подготвен писател, колкото съм сега; тоест, не умеех да пиша, но възприемах живота като повод за изразяване, и звученето на литературата ми бе в кръвта; навярно по-първично, отколкото днес, когато съмненията, опитът, множеството експерименти вече са ме пообъркали, греша доста и в работата ме съпровожда постоянно отговорността на задачата и несигурността, мъчителното недоволство, които познанието за пределите на моите способности поддържа будни у мен. Мисля, че с Дьони започнахме донякъде отвисоко; с Шекспир и Толстой; и истински презирахме всичко, което не е „чиста“ литература… Не знаехме, и откъде ли бихме могли да знаем, че литературата не е само сбор от върховни постижения; никак не бяхме скромни, дори и спрямо себе си, и скоро прегракнахме. През краткия си живот Дьони пишеше само отделни редове, не посмя да се захване с нещо, почиташе набожно професията; и когато аз се забърках във вестникарството, той ревниво ме умоляваше, както монах би умолявал своя решил да напусне вярата другар; сетне ме остави на съдбата ми… В детството си играехме на „писатели“, и през ум не ни минаваше, че би могло и другояче. От момента на осъзнаването си се подготвям да пиша и днес чувствам, че от дете работя, и то не върху отделни задачи, а над една монолитна „творба“, която е несъвършена, грапава, цялата с плевели и с непотребен материал, но отвъд конкретните задачи тази цялост ме ангажира, стремя се да прозра контурите й по някакъв начин; понякога ясно и отчетливо виждам отделни детайли; но „цялостта“, разбира се, остава замъглена и необозрима…

Дьони ме учеше, че си струва да нарушиш мълчанието само с чист глас, в празничен момент. Мен обаче сякаш смъртен страх ме подстрекава и до днес: да бързам, да говоря. А той замълча трийсетгодишен, преди да беше проговорил.

5

Баща ми бе много добър с мен, когато ме съпроводи до Пеща… през тези дни беше целенасочено, преднамерено добър към мен. Отседнахме в хотел в Буда, в пансионата трябваше да постъпя чак след десет дни. Дързостта ми бавно ме напусна, за нищо на света обаче не исках да покажа отчаянието си. С наближаване на времето за настаняване и слагане на униформата зъбите ми тракаха, хлипах и очаквах мига, сякаш щяха да ме отведат за дълго в затвора. По цял ден ходехме из града; Пеща бе страховита и отблъскваща със своите недодялано-чужди, необозрими размери, с особената си, „пещенска миризма“, беше шумна и тържествена, като театрално представление, невъобразима, като декор… Чувствах, че моят роден град — в миниатюрен вид — е „по-истински“ град; и чак по-късно разбрах, че предположението ми е вярно. Големият град ми се стори по-скоро беден, вулгарен. Бях ходил и преди това в Пеща, веднъж след изпит родителите ми ме заведоха за няколко дни на посещение при роднини, тогава зърнахме и Блерио91, летеше със своята омотана с върви телена машина над Ракош; това изключително зрелище обаче не ме покърти особено, чувствах го някак естествено, смятах, че съм виждал и по-големи чудеса… На тази разочарованост й липсваше каквато и да била дръзка, юношеска надменност; дори не посмях да кажа някому за това, по онова време смятах всичко за „естествено“, даже и „чудото“; и чувствах ходещия по земята за не по-малко чуден от литналия във въздуха. Бях преизпълнен от литература, емоционален и горделив; предусещах, че отвъд видимия свят има чудеса, по-сложни от самата действителност… в онези мигове, на около четиринайсетгодишна възраст, навярно и аз, като повечето хора, бях поет.

Тогава живях няколко дена с баща ми в такова неестествено изобилие, както човек живее за мигове в някоя много изтънчена и особено хуманна килия на смъртник. Като връх на това голямо изобилие по цял ден се возехме с кола, на файтон с гумени колела, и в ушите ми завинаги се е запечатало пухкавото, безшумно скрибуцане от колелата, тихото потропване на конските подкови по дървената настилка на булевард „Андраши“; тъй изискан не бях виждал досега баща си, дори не подозирах, че има и такъв живот… И все пак, чувствах се някак гузен в това голямо благоденствие; „гузността“, че когато живея добре — а колко обичах „да живея добре!“ –, върша зло някому, не премина и ме съпътстваше докрай и през по-късния ми живот. Не ме е било особено грижа за обратната страна на живота, не мога да обясня това съзнание за вина, всички деца са вродени „богаташи“, докато животът не ги отучи от техните нужди, които нямат граници. Поглъщах изтънчените новости — бе топла ранна есен и обядвахме всеки обед навън, в аристократичната гостилница на Варошлигет, където познаваха баща ми и го обслужваха с реверанси; колко горд бях с него! — и в същото време ме обземаше притеснение, човъркаща напрегнатост и не се чувствах нито сигурно, нито уютно и удобно в това изискано благоденствие… Баща ми не ме отегчи с музеи, предостави ми да избера забележителностите от пещенската панорама по свой вкус. Пеща кипеше, цялата в облаци вар, строеше се на всеки ъгъл; по онова време с трескава бързина, в пресилени размери се градеше ефектната фасада на столицата на голямата, щастлива, богата империя. Тази голяма суматоха излъчваше дъх на търгашество; в Пеща винаги си мислех за нашия малък и изящен град, за къщите с ренесансови фасади, за сводестите стаи, и свеждах очи от смущение и срам пред надвисналите, бездушни кооперации на Кръговия булевард… Предпоследният следобед отидохме с баща ми в „орфея“; очаквах изключителни, дори непристойни гледки, но на сцената излязоха само тюлени и акробати, а един много дебел човек със сламена шапка и бледо като луна лице изпя песен със следния текст: „Дали видяхте Будапеща нощем?…“ Тутакси го презрях донякъде. В Пеща останах „провинциалист“, от първия миг упорито се чувствах провинциалист, съзнателно и обидено-горделиво; това чувство и днес понякога ме изненадва в този град.

Един следобед се качихме на такси — тогава бяха тръгнали първите таксита в града и стрелката на таксиметъра скачаше застрашително бързо –, и се отправихме към пансионата в Буда. Баща ми остана с мен до последния момент. И аз го стисках за ръката, хлипайки, тук вече нямаше място за недоразумение. В канцеларията ни прие свещеник с черно расо, официално любезен; той бе ръководителят на пансионата, именит младежки писател и застаряващ педагог. От салона на внушителната сграда можеше да се види Дунава, къс от сивите сгради на Пеща; по стените на стаите нагъсто бяха наредени разпятия и сложените в рамки фотографии на обществени знаменитости, патроните на пансионата. Вписаха името ми в една голяма книга, директорът поговори вежливо с баща ми и сетне с умно, опитно и кротко движение ме хвана под ръка, като че ли ме успокояваше: „Е, няма чак толкова да боли!“ — и дискретно даде знак, че е време да се сбогуваме… Баща ми ме притегли към себе си и веднага след това се озърна толкова безутешно, сякаш с мен действително се бе случило фатално и непоправимо произшествие и вече дори той не е в състояние да ми помогне! Гледах подире му уплашено, с учудване… Озърнах се в стаята, черният свещеник седна пак до масата, запали цигара, дълго издухваше дима и с учтив, безстрастен глас, без да заплашва, с успокояваща простота каза: „Зная всичко за теб. Ще те държа под око.“ Позвъни и ме предаде на един от възпитателите.

В стаята спяхме тридесет и петима, пансионерите от един випуск спяха и учеха в обща зала; само на храна се събирахме, близо двеста души, в общия, голям рефекторий92. Аз попаднах сред петокласници и шестокласници; до днес не зная защо — навярно така са искали да неутрализират „преждевременната ми зрелост“ или свещеникът, който „знаеше всичко за мен“, е предпазил по-малките от моята компания? В голямата спалня имаше две редици легла, оттук се отиваше в умивалня с половин дузина кранове и умивалници, а в дъното на залата, зад една врата, от чиято шпионка — на синята светлина на нощната лампа — можеше да се държи под око всяко движение на спящите, спеше дежурният възпитател… Домакинът ми посочи място за спане между две големи момчета от шесто отделение; единият беше граф от Папа, другият — син на богат земевладелец от Пещенска област. Младият възпитател ми показа и работната маса в общата зала за занимания и ме остави сам; тук-таме се виждаше нарядко някой от възпитаниците, миеха и почистваха сградата, празникът Veni Sancte щеше да е чак след три дни и всеки прекарваше тези три дена, както намери за добре, новаците се шляеха в градината и в залите без особено разпределение на времето и опознаваха тайните кътчета на голямата сграда. Влязох в занималнята и седнах на посочената маса; бе писалище, отрупано с дързорезба, с мастилени петна в чекмеждето, близо до прозореца, виждах двора насреща и слугинските коридори на олющената кооперация — колко пъти съм съзерцавал през дългия си плен тази рушаща се жилищна казарма в Буда! — в залата бяха подредени още три дузини писалища, в строг военен ред; изобщо всичко тук напомняше по-скоро казарма, отколкото училищен пансионат. Никъде не видях цветно петно, приветлива мебел, нито подходящи за селска ваза полски цветя; обходих докрай залите, на всеки етаж имаше по две учебни стаи и две спални, в едната зала открих маса за билиард и книги в шкаф с решетки. Никой не ме заговори. „Старите“ пансионери редяха нещата си с демонстративна небрежност и юношеско нехайство, като безмилостно внимаваха да не ме забелязват; с тъгата и изоставеността си трябва да съм бил жалка фигура. Вярно, след половин година и аз се държах така, извръщах се с безмилостно, нагло равнодушие, когато идеха новаците. Миризмата бе задушлива, като в болница. В спалнята открих багажа си и го разопаковах; тесни шкафчета, които се затваряха се с ключ, се редуваха под номера в коридора и всичко, шкафът, даже спалното бельо вонеше, сякаш е било обляно с дезинфектант, с някаква разновидност на карбола. Действителността се оказа по-отчайваща, отколкото си я представях. Потискащото усещане за самота растеше на половин час. Седнах на леглото си в смрачаващата се спалня и се загледах неподвижно през прозореца. Долу в градината ритаха топка неколцина от „старите“, чувах военни команди, съзерцавах с отвращение чуждите легла, наблюдавах безпощадната публичност, в която трябва да живея, да спя и да будувам оттук нататък, и никога, нито за миг вече няма да съм сам… Побиха ме тръпки. През мрачната зала премина клатушкайки се несигурна фигура, спря се пред мен, мярна ми се ниско, пухкаво, бяло лице, и много тихо, с молещ за извинение глас някой каза: „Аз съм Крес; но тази година ще бъда частен ученик, защото съм много болен.“ И с хладни, меки пръсти хвана ръката ми.

6

Животът понякога е благосклонен; в критични моменти край мен винаги се спираше някой Крес и неуверено ме даряваше с няколко незначителни по своята тежест думи. Крес не принадлежеше към особено интелигентните възпитаници в класа. Трябва да ми беше връстник; и бе тъй странно-изискано болен; болестта сякаш го облагородяваше… Вече беше съвипускник на „големите момчета“, но родителите му все още го караха да ходи с кадифена мантичка с връзки отстрани; ръцете, лицето, тялото, всичко беше тъй невъобразимо, нездравословно бяло, млечнобяло, наситено бяло; и представете си при този цвят на кожата светлосини очи и бледоруса — сега е модно да се казва: „платиненоруса“ — пухкава коса, дълги мигли. Под примигващите му, винаги мъничко възпалени очи грееха тъмнокафяви лунички. Ходеше бавно, чак и ръката си повдигаше предпазливо, говореше разчленявайки думите, цялото му същество издаваше недоверчива бдителност, всъщност будеше представа за много благороден порцелан, гледах го направо със страх, дали ако седне или по време на ходене се допре до нещо, няма да се счупи… Крес беше математик и болен; искам да кажа, не се занимаваше с нищо друго, само с математика и с болестта си; училищните задачи, детските забавления, обкръжението, нашите игри, всичко това бе второстепенно. Страдаше от хемофилия; говореше за своята болест безстрастно, вещо, придавайки си донякъде важност, разкрасяваше беседата си с чуждици, както изтъкнат млад лекар би говорил за заболяването на трето лице. Не го интересуваше нищо друго, само хемофилията; цитираше случаи от литературата, знаеше, че в големия романен цикъл на Зола „Ругон-Макарови“ едно от децата излинява от тази болест; сериозно, без трагична отсянка, безпристрастно и с вежлива готовност обясняваше във всеки час от деня симптомите, начините на лечение на хемофилията, сериозността на своя случай. Болестта бе изолирала Крес от класа, той приемаше делничните задачи като задължителни за себе си по-скоро от прилежност. С примигващи, възпалени очи, той гледаше безкрайно сериозно на всичко. Крес никога не бързаше; разхождаше се между живота и смъртта, обмислено, съзнателно като човек, който има достатъчно време за всичко. По-късно установих, че не непременно нежно съчувствие или пък неясно и внезапно надигнало се вълнение го е подтикнало тогава, първата вечер към близост; просто е търсел другар, възприемчив и старателен, комуто да разкаже някои по-стари, основни и други, по-фини и нови подробности за своята болест, на която гледаше постоянно като на един от генералните въпроси на всемира и човечеството. Този обективен егоизъм го беше обзел напълно. Изслушваше оплакванията ми, мнението ми сериозно и с хладен интерес, както възрастният — жалбите на детето. Някак особено, едностранчиво и непохватно, Крес бе „пораснал“ преждевременно в болестта; не знаеше нищо за живота, но със смъртта живееше едва ли не в добри лични отношения, говореше за кончината с посветена апатия, провлачено и с монотонен глас като човек, който беседва по досадно познати теми. Никога не го разбрах напълно, но според него математиката — другата сфера на Кресовите интереси — бе непосредствено свързана с болестта, едната някак произтичаше от другата, болестта обуславяше математиката, двете си принадлежаха. Най-малкото за Крес… Понякога ме беше страх от него. Във всеки случай той бе първият, който ме заговори с човешки глас в големия дисциплинарен пансионат на моята младост.

След ден-два разбрах, че съм един от париите-изгнаници на обществото, един от последните, анонимен никой, нищо, с неимоверна борба, с непрестанно вслушване, с коварство, злост и решителност навярно ще постигна да ме търпят известно време; за равнопоставеност обаче няма защо да мечтая, не съм част от тях… Първата вечер, когато пансионатът бе в пълен „състав“, легнахме в железните кревати, събличайки се под някакъв военен ритъм, възпитателят мина между шпалира от легла, сякаш правеше преглед на новаците, които и без друго се бяха проснали в леглата, неподвижно сковани — когато угасиха тока и над трийсет и петте детски глави светна нощното осветление, синята електрическа крушка, разбрах, че съм попаднал в клопка, над мене бдят неумолими сили и трябва да си отварям очите на четири, ако искам да се изплъзна невредим… Разбрах, че семейството не ми е повече защита и от днешния ден ще трябва да живея в „обществото“; „общество“ е цялото това множество от странни, недисциплинирани, склонни към всяко добро и зло частни съдби тук, около мен, които и в будно състояние, и насън, всяка минута от денонощието контролира, пречупва, дисциплинира, наказва, укротява един по-висш и могъщ промисъл. Тази нощ въобще не спах. Реших да мобилизирам всичките си способности, да внимавам, да бъда предпазлив, да не предам нищо от себе си. Последваха тежки дни и чак след дълъг и мъчителен период, с цената на горчиви уроци и болезнени жертви, аз успях да осъществя плана си. Преди всичко трябваше да науча, че хората са безмилостни един към друг без особена причина, дори без цел, при всеки възможен случай; и това им свойство произтича от самата им природа, няма защо да се окайваме. За новака започваха два вида живот: единият, официалният, контролираният, който протичаше пред стоокия Аргус на по-висшите органи, той беше по-лек и поносим; другият, невидимият, скритият, бе игра на избуяващи интереси и сили, на внезапно разгоряли се зли или добри дарби. Това вече не беше бленуваният живот на „бандата“, не, изведнъж затънах до шия в непристойното, сътворено от плът и кръв „общество“ — живеехме непрестанно като съучастници в някакво зло, в лицемерно притворство, в своего рода „наваштеуслуги“ сервилност, дори и на четири очи; и задължителната сред затворниците разбойническа чест, която дори по-решителните не се осмеляваха да престъпят, по-скоро само обагряше, отколкото смекчаваше великата борба за утвърждаване. От своя чувствителен и комплициран, във всеки случай по-висшестоящ детски частен живот изведнъж пропаднах обратно в света на юмручното право. И не след дълго се научих да използвам юмруците си.

7

Разбира се, завиждах на Крес и неговата хемофилия, по чието благоволение той вегетираше помежду ни в някаква респектираща екстериториалност; не живееше в пансионата, но следобед учеше с нас в общата занималня, толкова и тогава, когато му бе приятно… Ние, останалите, живеехме и учехме по задължение, спяхме и се развличахме по задължение. Както и да погледнех, бях си пъхнал главата в хомот. В зори се строявахме пред умивалниците, сетне слушахме службата в училищния параклис, след закуска имаше половин час „свободни занимания“, после — уроци, миене на ръце, обяд върху мушамени покривки в столова за двеста души, един час игра под надзора на инструктори, три часа зубрене, един час разходка, в седем и половина — вечеря, след нея — половин час свободни занимания, после събличане и лягане в присъствието на нашите тъмничари… Следобед понякога ни водеха групово на музей и веднъж месечно — на театър; така видях Сачваи93 в Националния театър, играеше ролята на крал Лир, хриптеше страховито и блещеше очи. Бяхме седнали в ложата изискано, като принцове; пансионатът внимаваше за славата си на „изискано“ заведение, и в Националния, и даже в Операта седяхме в партерната ложа в празнични венгерки, с бели гласени ръкавици, напомадени и елегантни, както младите офицери. Носехме униформа и в пансионата, и на улицата, офицерска куртка, дълга венгерка, орнаментирана с пищни златни гайтани и дълъг, черен панталон, офицерска шапка с козирка като кадетите; и пехотинците често ми отдаваха чест в полумрака, в неделя вечер, когато в компанията на леля Жюли вървях към дома по улиците на Буда. В училище и у дома обличахме „домашната куртка“, късо „сетре“, скроено тъкмо толкова неудобно и по военному, както и парадната венгерка, само дето по него лъщяха една идея по-малко ширити… И ние усещахме, че сме много знатни с парадните си дрехи, същински малки лейтенанти, напето приемахме с небрежно махване на ръка неувереното козируване на пехотинците и си поръчвахме при шивача „екстра“-шапки, плоско изрязани фуражки с широка козирка, каквито носеха офицерите в армията.

Приходящите ученици също се подбираха в този институт, голямата част от пансионерите обаче бяха деца на магнати. От средите на дребните благородници, на джентрите или буржоазията, какъвто бях аз, бяхме малцина. Всяка вечер в „пушалнята“ — от пети клас нагоре надзирателите ни разрешаваха да пушим след обяд и вечеря — всички тези барони, рицари, графове, папски графове, или както там се наричаха по йерархия, се държаха като истински дворцов елит; старателно обследваха произхода си, проучваха строго бабите и прадядовците си и на първо време, докато йерархичната стълбица на компанията не се оформи, не разговаряхме за нищо друго… Тази йерархична стълбица сетне беше благоговейно почитана. Напълно разбираемо е, че в такава компания не се хвалех прекалено нито с чичо Дежьо, месаря, нито с Ерньо, който наистина бе действащ офицер, но по-късно тръгна да свири на пиано по кафенетата. Задоволих се със саксонските си прадеди и с изненада забелязах, че „австрийското ми благородство“, което дворцовият елит също провери, направи твърде добро впечатление и подобри несигурния ми обществен ранг с един-два пункта. Но въпреки това оставах на заден план, сред народа.

В общата занималня най-отзад, до стената, седеше загадъчен и саможив младеж. За него знаех само, че се подготвя за свещеник. В началото търсех компанията на това по-възрастно — шестнайсетгодишно — момче; но, както всички, то отблъсна начаса и мен. Говореше ми хладно и, което най-вече ме изненада, със засегнат, подигравателен тон. Никой не знаеше по-отблизо нещо лично за това момче; учителите ни и възпитателите също се отнасяха към него като към по-зрял, посветен, вече приет в редиците им съмишленик… Не се сприятели с никого от момчетата, двамата с учителя по литература се разхождаха в голямата градина с ръце на гърба, придавайки си важност със старческа походка. И все пак нещо ме теглеше към тази затворена, надменна душа. Чувствах бунтаря у него, вечния съперник. Отговаряше ми любезно, когато го заговорех, оглеждаше ме отдолу до горе, кимаше и отминаваше. Беше като някой пробивен, сплетничещ, амбициозен абат от френски роман; тогава още не бях чел историята на Жюлиен Сорел, но по-късно, когато попаднах на тази книга, ми се стори, че сред редовете наднича притворно-интелигентната усмивка на моя приятел от детинство… Живееше помежду ни самотно, като възрастен. Един неделен следобед — о, тези безутешни, пусти, сърцераздирателни неделни следобеди, когато по кънтящите коридори не идваше никой за мен и по цял ден седях на прозореца в пушалнята на първия етаж и гледах покривите на Пеща, докато не се смрачеше! — в подобно вглъбено състояние ме изненада този странен събрат; трябва да беше стоял доста време безмълвно зад мен, когато почувствах близостта му; извърнах се назад, познах в мрачината лицето му и с неволно движение му протегнах ръка с щедър, обещаващ приятелство жест. Той отдръпна ръката си и се разсмя… отстъпваше бавно в полумрака на залата и даже и на прага продължаваше да се смее все така угнетително, язвително, страховито, че ме побиха тръпки от него.

Двадесет години по-късно, в началото на лятото, в една гостилница в Буда отново чух този смях. Усетих с призрачна увереност, че може да е само той, бавно обърнах към него глава и съзрях млад учител-свещеник, седнал сред ученици-зрелостници; гологлав, с широки жестове, той председателстваше на почетното място, смеейки се с полупритворена уста. Със същия креслив, страховит смях. Спогледахме се, но не ме позна; бързо платих и напуснах градинското заведение.

8

За болните се грижеха в отделна сграда; и като затворници в тъмница, ние също правехме всичко, за да попаднем от време на време в болницата. Монахини миеха, чистеха и ни готвеха; единствено павилионът за болни се ръководеше от една светска болногледачка. Тази млада жена с креолски тен на лицето, тъмнокестенява коса и месести устни носеше със самобитно кокетство униформата на болногледачките, бялата престилка и колосаното, снежнобяло боне. При една лека епидемия от заушка най-сетне и аз попаднах в близост до болногледачката. Лежах с отекъл врат, загърнат в компреси; лекарят идваше два пъти дневно на визитация и преди прегледа оздравяващите разтъркваха с палец и показалец живака в термометъра, за да се вдигне температурата, разбира се, твърде предпазливо, под одеялото, и не повече от 38,2–38,4 градуса по Целзий. Така можеха да останат още няколко дни в топлия, пикантен курник, вмирисан на йод и етер.

На съседното легло симулираше едно момче от родния ми град: Берци. Живееше в пансионата вече от година, минаваше за вътрешен; мисля, че трябва да беше цяла година по-голям от мен. У дома семействата ни дружаха, като деца често сме играли заедно, той бе диво и намусено хлапе, измисляше недодялани шеги, не се харесвахме, но тук, на чуждото място, търсех компанията му, страхувайки се мъничко от него… Тероризираше ме още като дете. Сега, след като три-четири години се бяхме виждали само през ваканцията и отново се бяхме събрали, аз се чувствах някак по-възрастен, сякаш го превъзхождах, бях укрепнал покрай Дьони, у мен се бе изградила вътрешна съпротива, бях преминал през други изживявания и Берци с гневно изумление забеляза, че магията от детството вече не ме лови, не ме е страх от него, грубостта му, бруталният терор вече не ми влияят.

Спяхме в обща спалня, учехме в обща зала, бяхме заедно във всеки час на денонощието. Чак след време разбрах, че съм се плашел не от заплахите му; страхувал съм се от самия него, от себичната жестокост, с която ми се нахвърляше. Живеех в тревога и страх, защото понякога работеше наистина с изтънчени методи. Ходеше неуморимо по петите ми, заплашваше ме, тормозеше ме тихичко и на глас. Беше красиво, източено момче, с разделена на път руса коса, наблюдаваше света с живи и лукави очи; беше лицемер и никак не бе глупав; навсякъде усещах изпитателния му поглед върху себе си, в клас, на игрището, дори в спалнята. По онова време някак трябва да съм бил за него един вид цел в живота; аз бях противникът, изпречил се на пътя му, беше се захванал с мене и не ме изпускаше… Събираше „лични данни“ за мен, като детектив и когато един ден се закани да ме предаде на възпитателя, причерня ми пред очите; бях потресен не от евентуалното наказание, нито от перспективата за срама и унижението, а от откритието, че между човек и човека е възможно такова нещо, тази враждебна на всяко съглашение, себична жестокост заради самата себе си… Никога не бях наскърбявал Берци, винаги той бе по-силният, по-сигурният, чувстваше се на този свят у дома, усещах в него онова неназовимо с думи съучастничество, увереността на смелото, на „славното момче“, за която му завиждах, мъничко го презирах и се чувствах безпомощен и подвластен на него. Берци безусловно „имаше среда“ — сред останалите „славни момчета“, които млъкваха, щом приближавах, произнасяха думи, чиито истински смисъл не съумявах да схвана, колкото и възбудено да дебнех и внимавах; подозирах, че светът е пълен с подобни разбиращи се, вечно действащи „славни момчета“ като Берци, те са истинските рушители или пазители на реда, тяхно „дело“ е в крайна сметка всичко, което прави света страшен, объркан, несигурен… Берци просто знаеше, усещаше го с кожата и всичките си сетива, че съм от оня тип хора, от които, и според него, и според всички видими признаци, светът няма никаква нужда; те сеят съмнения и гнетящо безпокойство сред хората и трябва да се изтребват и тормозят, когато и където може… Беше се заел със задачата безотказно, въодушевено и с голяма издръжливост.

Баща му, пенсиониран полковник, от време на време го посещаваше в пансионата, привикваше сина си в гостната, откопчаваше ремъка на сабята и го напердашваше ей така, глобално, за дълго време и отнапред. След боя му даваше един форинт и си тръгваше. Берци не се вживяваше в бащиния си глобален пердах, отръскваше се от него, както куче — от дъжда; форинтите обаче оползотворяваше находчиво и резултатно. Надзирателите всяка седмица ни раздаваха „джобни пари“; тези дребни пари, както и другите разходи по възпитанието ни се вписваха в твърде солената сметка. Сумата вече не помня, дали сме получавали по един форинт седмично или толкова за цял месец? — едно е сигурно, тези джобни пари не стигаха дори за редките и дребни разноски, с които се опитвахме да подсладим еднообразието на пансионната храна… „Да подсладим“ в детския и в буквалния смисъл на думата; по-малките си купуваха бонбони, лакомства; по-големите ги даваха за тютюн и дори за пикантния хумористичен журнал „Фидибус“. Бяхме ящни младежи и при спартанското меню в пансионата даже и възпитаниците с по-фини стомаси често оставаха гладни; по „приходящите“ си поръчвахме вкуснотии от града, особено предпочитани и нашумели по онова време бяха „Ябълката на Тел“, слепен от шоколадови резени, загърнат в станиол десерт, и продълговатите, пълнени с ванилов кисел „неаполитански вафли“… Гризяхме по цял ден подобни неща; по-заможните и по-големите не пренебрегваха и по-сериозните, по-мъжки добавки към храната като сардини, соленки и ловджийски колбас; и Берци съзнателно бе обмислил всичко, когато с бащините форинти положи основите на тайна амбулантна търговия.

В чекмеджето на писалището му, като върху рафт на бакалница, бяха красиво подредени какви ли не деликатеси, способни да раздразнят гладните ученически стомаси: маринована херинга, солени гевречета, неаполитански вафли, захаросани плодове, сухи колбаси и, разбира се, тютюн и цигари. Тайният склад се разчу за кратко време. Всички випуски пазаруваха там, от най-малките до зрелостниците. Ръководеше „фирмата си“ прецизно, с търговска акуратност; трябва да се признае, Берци държеше добра стока — вечер бързо изгълтваше развалените и непродадени продукти и сутрин набавяше на тяхно място пресни –, обслужваше почитаемите си купувачи внимателно и с готовност. И до днес не мога да разбера какъв дявол го беше обсебил, та да се захване с тия лихварски сделки — беше заможно момче и от къщи получаваше всичко, както и останалите, които бяхме настанени в прескъпия училищен пансионат; родителите му шиеха „екстра“-униформи, седеше с бели гласени ръкавици в ложата на Националния и се ползваше от същото обслужване и отношение, както и останалите. Берци все пак се впусна в сделки… Амбулантната му търговия процъфтяваше. Всички възпитаници на пансионата „прикриваха“ Берци, криехме тайния склад, заплетените пътища на контрабандната стока… Във всеки час от денонощието Берци беше на наше разположение с отбраните си лакомства. Никога няма да забравя доволния му вид, когато следобед в общата занималня, с невинно-лукаво изражение, симулирайки, че зубри, се привеждаше над учебника и в същото време с дяволит поглед дебнеше тайните знаци на „клиентите си“; чрез сложни морзови сигнали те му предаваха желанията си: дали ще е „Ябълката на Тел“ или петдесет грама салам — по време на обяд по-гладните предварително натъпкваха джобовете си с хляб — сетне отивахме „по нужда“, излизахме от залата, а на връщане минавахме край масата на Берци и с отработени движения поемахме желания артикул и го пъхвахме в джоба… Разплащаше се всяка събота с длъжниците си; водеше точно счетоводство, „работеше“ със стопроцентова надценка и за кратко се замогна. Седеше с молив зад ухото, потривайки ръце пред склада със стоки, докато ние зубрехме, съзерцаваше с доволен поглед на гешефтар своите „книги“, в които водеше на строг отчет всяко вземане и даване… За жалост, скоро и аз се причислих към неговите длъжници; и месеци наред трябваше да понасям последствията от лекомисленото си задлъжняване.

Един ден спря пред мен, измери ме с насмешлив, високомерен поглед, погледна във въздуха и между другото рече: „Познавам семейството ти. Може да пазаруваш при мен и на кредит.“ Това великодушие ме изненада, изпълни ме с подозрение. Имах лошо предчувствие и докато разполагах с пари, купувах от него само в брой. Но той направо ми навираше под носа стоката си — не съумях да устоя на изкушението на прескъпата, възжелана „Ябълка на Тел“ — и след първите, по-плахи опити, вече се възползвах все по-настървено от предоставения кредит. Скоро вече хапвах при Берци на акорд… за закуска в десет часа — цяла консерва сардини; за следобедна закуска — колбас; и неаполитански вафли — във всеки удобен час на денонощието. Обслужваше ме сериозно и с готовност, отбелязваше грижливо с молив всяка сделка в джобно тефтерче с червени платнени корици; и ако понякога, когато „се сдобивахме“ с джобни пари, исках да погася един-два форинта, той с любезен, отбиващ жест отхвърляше частичната вноска и упорито повтаряше: „Познавам семейството ти. В края на срока.“ Тъй елегантно работеше Берци, тъй сдържано, „с дългосрочен падеж“, но мен не ме утешаваше много-много насърчението, че „познава семейството ми…“ Бях му в ръцете. В края на срока, преди коледните празници, спря с леден поглед до писалището ми и ми прочете от тефтера шайлоковите94 сметки. Дължах му някаква невъобразима сума — може да са били и повече от трийсет пенгьо. „Ако обичаш, да ги уредиш преди празника“ — изрече с безцветен глас, официално. И когато проумях думите му, кратко и неумолимо продължи: „Съжалявам. И на мен ми трябват сега пари.“

Щеше ми се да му се изсмея в лицето; що за глупава игра?… — и знаех, че ако свия рамене и го оставя да си прибере дълга, както може, ще пострада той; баща му, полковникът, просто ще го напердаши до смърт и нищо чудно да го изхвърлят от пансионата, като разберат, че е злоупотребявал с пари… Гледахме се втренчено, и двамата знаехме, че за отмъщение и дума не може да става; трябва да си платя дълга, не мога да предам Берци; и отгоре на всичко той е победител в този странен двубой, аз бях показал телесна слабост, тъпчех си търбуха с лакомства, не съумях да устоя, защо тогава да се „надувам“ пред Берци, сякаш съм друг човек, от по-благородна материя и с честолюбие, по-различно от неговото и на останалите „славни момчета“? През дългите месеци, докато хапвах на кредит при Берци, и двамата знаехме, че смисълът на кредитната операция е този, нищо повече, и Берци стоеше със скръстени ръце пред мен; също като Сачваи в ролята на „венецианския търговец“.

— Ще ги уредя след празника, прасе такова — му казах; и ми се прищя да заплача.

— Честна дума — каза спокойно.

— Честна дума — промърморих, скърцайки със зъби.

„Честната дума“ в нашия феодален пансионерски свят означаваше: на живот и на смърт. На другия ден си заминахме за коледната ваканция. Тридесет пенгьо! — навярно толкова пари нямаше и в банката у дома… След празниците, когато вече не бях нито ял, нито спал от вълнение цели три дена, се изповядах на баща си. Даде ми парите и обеща да не казва на полковника. Берци пое безмълвно банкнотите; изглади всяко пенгьо поотделно, сложи парите в джоба, като през цялото време гледаше пода и върха на обувките ми. Треперейки от гняв, пожълтял от унижение, стоях пред него онемял и чаках — какво ще стане сега? Отговорът му беше ненадеен: вдигна внезапно глава, заплю ме в очите, зашлеви ми страхотен плесник и избяга. Никога повече не си проговорихме.

9

Пансионатът… В призрачна редица се люлеят сенки в униформи от тези затворнически години. Онанизмът беше всеобща напаст сред момчетата; нощем випускът се измъчваше в общата спалня, едни пред други; следобед, в часовете за учене и преговор, се изнизваха в нужника и със сенки под очите се връщаха в класната стая, олюлявайки се. Повечето дори не криеха тази мъчителна детска болест; двеста млади, предимно здрави, заредени електрически с юношески копнежи създания живееха тук, тяло до тяло, във възбудата на опасната си възраст, когато въображението едва ли се занимава с нещо друго, освен с тайнството на плътта.

Сред приходящите от по-горните класове на особената симпатия на пансионерските питомци се радваха „пещенските момчета“, модно облечени, млади дендита; минаваха вече за истински мъже, носеха бомбета, ходеха по кафенета и кинематографи, обличаха се контешки и безобразно лъжеха за любовните си успехи. Слушахме репортажите им със зажаднели души, бяхме затворници и деца едновременно, двойно измъчвани от кризата на детството и дисциплината в пансиона. Бавничко и аз се „научих“; живеехме в неуморно лицемерие, и най-малкият напредък в позициите можеше да се постигне единствено чрез фарисейска кротост, безупречно послушание, непрестанна, съучастническа преданост и предпазливост… Забелязах, че всичко, което се изисква от мен „като постижение“, едва ли надхвърля ловкостта на маймуна, познанията на коня по смятане и зъбатото послушание на подаващия лапа опитомен звяр. С официалните власти на пансионата, с учителите и възпитателите скоро сключих примирие. Но това, с което трудно се примирявах — не се примирих и по-късно, никога –, бе доброволното, всеотдайно съглашателство на мнозинството от моите съученици, усърдното одобрение на нетърпимото, възхвалата на низкото, на евтиното, и демонстративното, предизвикателно лицемерно утвърждаване на наказанието, което накърняваше самолюбието ми по-болезнено, отколкото намеренията на нашите възпитатели, отколкото реалността на самото наказание. „Това им е работата“ — мислех си, когато нашите възпитатели ни „наказваха“; и вдигах рамене… Но наказаното стадо се радваше на пастирския бич, да, чакаха го като изкупление, след изтърпяването на което бодри и освободени да се отдадат на малките си ненаситни грехове. Другарите ми ми причиняваха по-мъчително страдание, отколкото строгостта и дисциплината на пансионата. Съзерцавах техните развлечения, игри, четива, грехове и добродетели с разтуптяно сърце, с тревожно недоумение; всичко бе тъй долнопробно, тъй второкачествено, и „престъплението“, и „наказанието“ дори, тъй заговорническо, унизително плоско… Някаква изконна „потребност“ се бунтуваше у мен. Жадувах за друг вид „престъпления“, и бях склонен да изтърпя, ако се наложи, и друг вид „наказания“ — но позорната окаяност на изпълнението ме потрисаше… Радостите им, зложелателните им възгледи, подличкото съглашателство, гузната им виновност, онази премигваща, раболепна ординарност ме унизяваха. Навярно не съм си го формулирал с думи, но всеки ден, прекаран сред тях, ме отчуждаваше от всякакъв вид формални общности; „ако това е цената да принадлежиш някъде — си мислех –, цената на мира, защитеността, задоволеността, тогава по-скоро не… По-добре да остана сам, да остана встрани — за смях и изложен на заплахи, и отдалече да ги гледам как играят, колко са доволни и как се осъществяват.“ Някакво тревожно съмнение ме обсеби отрано. И по-късният ми опит не успя да смекчи този начален, изумен уплах.

За големи празници си заминавах у дома и се перчех с парадните дрехи на стъргалото в малкия град; навярно тези парадни дрехи, това „възрастно“ облекло е било една от причините да загубя своята „девственост“ едва ли не в детска възраст, при унизителни и долни обстоятелства. Изпод вездесъщите ръце на майка ми коледните празници у дома се забулваха в истинско фамилно тайнство. В дните на празничното приготовление всичко бе „загадъчно“; и вече бяхме пораснали, нахитрели момчета, когато за майка ми празничната коледна игра продължаваше да бъде благоговейна и изпипана в тънкости мистерия, наситила дните с неестествено вълнение; обикновено в мига на запалване на свещите майка ми се разплакваше и така се освобождаваше от вълнението, а на вечерята вече бе толкова уморена, че заспиваше седнала… Вълшебството на тези дни винаги ме е запленявало: струваше ми се, че майка ми се старае с нищожни, несъвършени средства да скърпи легенда, която е отлетяла завинаги, онази за „земния мир“ и приказката за добрите хора… Бях четиринайсетгодишен, „знаех всичко“ за възрастните и все още чаках тайно идването на Исус. Тази зима си бях пристигнал вкъщи за празниците, тресейки се от вълнение; превзето парадирах с офицерската си униформа на стъргалото в малкия град и тръпнех, и стинех, защото бях дал честна дума на един приятел в пансионата, син на земевладелец от Земплен, че през коледната ваканция, като се върна у дома, ще го „направя“. Някои рано съзрели юноши от класа ни се бяха похвалили вече, че са го „направили“; и момчето от Земплен, едва четиринайсетгодишно, отишло един неделен следобед в „такъв“ дом на улица „Комитатски съвет“ и го направило; месеци наред разправяше печалното си геройство, докато не се зарекох и аз, че няма да остана по-назад. Трудно се отърсих от това си „юначество“; минаха години, докато успея да забравя донякъде уплахата и изумлението си; вече бях взел зрелостните изпити, бродех свободно в големия град, и все още не смеех да се реша да утоля жаждата си в евтините и отблъскващи вертепи на любовта, които връстниците ми тъй весело и с бодра самозабрава посещаваха. Бях дал „честна дума“ и го направих от „юначество“; в спомена ми е останало едно виене на свят, и мъчителното, гадещо „съзнание за вина“, което ме преследваше години наред.

В деня преди коледния празник отидох на улица „Цвете“; времето беше снеговито и се свечеряваше още към четири часа. Пое ме силно затоплена стая с миризмата на вазелин, газ и сапун; не помня нищо друго от това посещение; не зная дали съм стоял при жената минути, дали часове?… Струва ми се, че влязох в стаята със затворени очи, в трескав несвяст, сякаш ме водеха на операция. После споменът изведнъж потъмнява, обезцветява се, никаква златна баня не помага да опресня мъглявите му очертания. После отново вървя по улицата, по чистите, заснежени, коледни улици; чувствам се дяволски зле; прибирам се у дома, семейството седи в дневната, светнали са лампите и кичат коледното дръвче. Чувствам се омърсен и отново, още веднъж презирам дълбоко „техния свят“. Чувствам се като човек, когото са изиграли. Това ли им била „тайната“? Колко е долна, евтина и мизерна! На четиринайсетгодишна възраст изгубвам „девствеността“ си; и сетне с години живея в доброволно, надменно, оскърбено въздържание.

10

Тази Коледа празнуваме в нова, „собствената къща“. Баща ми се е утвърдил. Новата къща е помпозна, господарска, навярно по онова време няма друга като нея в града; но аз си идвам само за няколко дни, кратко посещение на добра воля. Ако искам да почувствам „дъха на родния дом“, отивам в старата кооперация — баща ми е запазил канцелариите си там –, поспирам на първия етаж, облягам се на парапета на „витлеема“ и гледам големия двор, ореховото дърво в съседната градина; у фабриканта на стъкло, на втория етаж, все още свирят на пиано зад отворените прозорци.

Няма да описвам тази „собствена къща“, защото топографските данни са скучни. Имаше над една дузина сводести стаи и всичко бе толкова необичайно, изискано; в градината ромонеше сред скалички романтичен фонтан; решетката на коридора бе обвита с цветя, които се стелеха към двора; а над портата, върху сив недялан камък, се кипреше фамилният герб. Дори и за кратко време, за няколко дни, не се чувствах добре в тази къща. От градината се откриваше гледка към двора и към оживения етаж на съседния „пролетарски дом“; тези „долнопробни“ съседи докарваха много ядове на семейството. Преселила се от Галиция гмеж от кол и въже обитаваше етажа, чорлави и поразсъблечени момичета по цял ден ходеха по коридора на етажа, вдигаха врява, пощеха си бълхите на отворените прозорци, излагаха прелестите си по време на обличане и събличане и непринудено посрещаха вятърничавите си, често сменящи се ухажьори… Баща ми сериозно се бе замислил да купи този „публичен дом“, за да очисти от „позор“ тихата и спокойна улица; но къщата се продаваше скъпо и се налагаше да търпим това адско проклятие. „Преселничките“ и семействата им живееха шумен и трескав живот; в шарени дрипи, наметнати със забрадки на точки, те по цял следобед подпираха с лакти решетката в коридора и всички клюки, нечистотии и хули, които бълваха каналите на малкия град, се стичаха в мръсната канализация на съседната къща. Семейството ми често се обезкуражаваше от печалното съседство; чувстваха като лично оскърбление тази „натрапила се“ сган от предградията, която се вреше тъй низко и словоохотливо в нашия префинен, изискан живот. Не познавах никоя от тези ведри по нрав, щедро даряващи своите прелести „преселнички“; но по време на кратките си посещения у дома надничах с неудържим интерес към препиращите се, нечисти и ординарни съседи и само някакво фалшиво, „господарско“ чувство за срам ме възпираше да не се възползвам от несъмненото благоразположение на момичетата… Мислех, че трябва да остана солидарен със семейството, не можех да застана при тази „гмеж“; само да не се плацикаха тъй радушно в „греха“, с главозамаяно и видимо с просто око блаженство!… Седях в нашия обрасъл с пълзящи растения, изискан „хол“ със стъклен покрив, с книга в ръце, с надменно и отблъскващо изражение на лицето и хвърлях между два откъса коси, ламтящи погледи към гръмката циганска глъч на добре загладените женички, затънали в разюздано и въпиещо доволство, неосъзнаващи греха. Не, и дума не можеше да става за някаква непристойна близост, не можех да потъпча авторитета на семейството в краката на веселите госпожици; от стълбището, та чак до таванския килер всичко у нас беше преднамерено „другояче“, баща ми бе избран за председател на камарата на адвокатите, посещаваха ни първенците на града, на двора ромолеше фонтан… Свеждах очи, четях и скучаех ли, скучаех.

Това чувство за гражданска солидарност и по-късно не веднъж ме е възпирало от съмнителни, по всички признаци недостойни и нечисти и все пак безспорно сладостни забавления; понякога си мисля, че най-вече от „щастието“, онова главозамайващо, неконтролируемо нервно състояние, което си има цена, и тя най-често е, че заплащаме страстите с „авторитета“ си… Сложна задача е да се отскубне човек от примката на класовата солидарност и да се осмели да приеме щастието във всички възможни форми. Съзерцанието на съседската къща, това топло „мочурище“, в което доволно крякаха тези живи същества, ме накара да се замисля, че това, което ни грабва в живота с вулгарната си привлекателност, не е идеалът, и най-вероятно не е нито чисто, нито здравословно, нито безопасно състояние… Не можех да отида при тях, защото у нас камината в трапезарията се отопляваше с цепеници; дали в града имаше и други такива камини?… Измина доста време, докато разбрах, че не камината е важна. Питаех към съседите спотаена, лицемерна и все пак несломима симпатия; живееха тъй весело, навярно не и весело, а просто живееха, с всяка глътка въздух те вдишваха с пълни гърди живота, свободно, без гледни точки и „солидарност“. Нямаше нищо нередно и в това, че съдбата бе заселила тъкмо тях в съседство; тези словоблудни пролетарии; в този „удар на съдбата“ виждах балансиращия замисъл на живота, неговото приравняващо възмездие, прекалено изискано се бяхме устроили в собствения си дом, с градина, със спускащи се по стените катерливи нокътчета, с фонтан, камина, дузина сводести стаи, герб на портата; в живота нищо не става като по ноти, бяхме вирнали честолюбиво носове и сега си получавахме заслуженото; когато си се приютихме в „своето“, където всичко бе в такива нереални мащаби, в съседство се заселиха тези кресливи пролетарии, един друг свят, и под носа ни взе да вони безпощадно на помия. Не бих могъл да кажа защо, но намирах за напълно редно това опако подреждане на нещата в живота.

Съседната пролетарска къща се обитаваше и от един „революционер“, водач на местната социалдемократическа партия, печатар, после редактор и народен вожд; той издаваше седмичник и с упорита и неумолима последователност разкриваше в брошурката машинациите на „буржоазията“… От прозорците на съседната къща революционерът, естествено, надничаше чак в стомасите ни, слугинята внасяше пред очите му буржоазния ни обяд в трапезарията с камината, буржоазните деца се възпитаваха пред неговия поглед; и той неведнъж издокарваше баща ми в журнала. Много години по-късно, когато червената революция избухна за няколко кратки седмици и в нашия град, когато прислужниците си отиваха без предизвестие и за няколко капризни часа обитателите на съседската къща завладяха света, съседът-„революционер“ се държа съвсем особено; тогава той беше местният началник, един вид регионален народен комисар, можеше да вкара баща ми за миг в затвора; но, неканено, той ни изпращаше продукти и сам, по своя воля уреди да не разквартируват у нас някой другар. През революционните дни косъм не падна от главите на обитателите на „буржоазната къща“. Пролетарските съседи ни гледаха, като през въздух.

11

Над този край светлее споменът за още едно лято; бе толкова истинско лято, лъчисто и безоблачно, каквото навярно повече не изживях. Бяхме наели в Банко къща с двор, седмиците се нижеха, изпълнени с наситени, физически усещания; нямам спомен за кавги, недоразумения от тези летни седмици.

Зад мен беше годината в пансионата и това отсъствие ми бе осигурило приятни привилегии в семейството. И без думи се бяхме споразумели, че неписаните закони на семейните порядки вече не ме ангажират; тръгнал съм по свой път и отсега нататък ще търпим взаимните си капризи с почтително снизхождение. Трябва да съм бил някакъв внезапно източил се юноша през онова лято; децата вече не ме приемаха в тайния си свят, възрастните още не ме допускаха близо до себе си; блуждаех между два бряга в шеметно, много чувствително състояние, когато душата възприема и отразява житейските шумове като с рупор. Лятната къща се издигаше в края на боров лес, високо над града, в непокътнати дебри; близо половин дузина подобни вили бяха разположени в края на гората, а малко по-нататък, до потока Луиза, грохналата странноприемница също беше претъпкана през този месец с летуващи граждани. Във вилите, разбира се, живеехме саможиво, усамотено и сдържано. Пред чардака се простираше градина, отрупана с благоуханни, селски цветя; на градинската трева, в шезлонги, дамите от съседната вила ръкоделстваха по цял ден; след следобедна закуска господата пиеха вино на чардака, на залез слънце файтони докарваха съпрузите от градските канцеларии; в съседство с нас летуваше един градски съветник, тук беше наел стая за летните седмици и помощник-ишпанът, брадат, широкоплещест унгарец, напомнящ героите на Йокаи с достолепните си движения; тук бе избягал от горещините и един съдия от върховния апелативен съд със своята съпруга и семейство и с превземащата се заради развода си балдъза, пухкава млада жена със сладникава красота… Дамите ръкоделстваха и четяха историята на „Монте Кристо“; прочутият роман тъкмо излизаше на унгарски език, като притурка с продължения… Топла, смолиста миризма на борова гора се просмукваше из цялата местност. Живеехме като герои от тома на подвързаните в червено „Избрани световни романи“: тези томчета в червено сукно лежаха в дамските кошници за ръкоделия редом с бледозелените притурки на „Монте Кристо“. Развеждащата се красавица бе ухажвана от елегантен, млад пещенски адвокат и дамите от летуващата компания насърчаваха усърдно зараждащия се брак. Беше изключително топло, знойно лято. На здрачаване ходехме за гъби в гората.

Гората живееше последните си мигове; няколко седмици по-късно вихърът я изскубна из корен до края на планинския склон, надолу до долината на „Дъскорезницата“. Всяка сутрин в течение на седмици се впусках из гората и я обхождах ненаситно, сякаш, предусетил съдбата й, се стремях бързо да натрупам спомен за цял живот. Поляните бяха ожарени и бледожълти от сушата; но вътре, в гъсталака, мистериозна влага подхранваше гората, беше пълно с прохлада, сянка, и с онзи възбуждащ, плесенясал мирис на борова гора, глътка от който и до днес ми възвръща душния, вълнуващ аромат на детството с неговата хаотична атмосфера. Понякога срещах в гората необщителния адвокат, който „не джиросваше полици“ и с бутилка цианкалий в джоба, с мрежа за лов на пеперуди неуморно бродеше подир белокрилите зелеви пеперуди. В знойната тишина, насред гората, от километри се чуваше бръмченето на работещия в долината гатер. Безделничех по цели дни, понякога вземах и книга, но четях малко; отпивах и вкусвах от материята, поднесена ми от гората, онзи дестилат от въздух, миризми, светлина и звуци, който и до днес е за мен формула на „природата“; измина десетилетие, не попаднах повече сред камънаците, но изглежда благодарение на тези седмици по-късно, в литературните кафенета на непознати градове изпитвах родство — вярно, един вид стеснително родство — с това преживяване, от което никога не можах да се отрека. За мен „природата“ не беше школска, художествена програма; наистина имах нещо общо с нея; тайно бях вкопчен в това си изживяване и по-късно дори, когато намирах неговите проявления за съмнителни, банални и най-вече за „антилитературни“. Да, това бе „голямото лято“ в гората… Седмици наред не падна нито капка дъжд.

В следобеда на Петър и Павел идилията на летуващата команда бе връхлетяна от възбуда: по мнение на майка ми и на останалите експертки всички знаци подсказваха приближаването на радостния миг. Изглеждаше сигурно, че този следобед елегантният, млад пещенски адвокат ще се обясни и ще поиска ръката на огорчената от своя брак, пухкаво-сладка красавица от нашия град.

Следобедната закуска бе сервирана на нашия чардак малко по-тържествено от обичайното. Въздухът се изпълни с веселието на майски пикник. Ухажорът бе донесъл цял куфар фойерверки от Пеща: господата бяха заръчали за вечерта циганска музика от града; киселото вино и содата още от обяд се студяха в делвите за вода. За следобедната закуска всички ние се облякохме малко по-празнично; не исках да развалям празника, затова и аз си облякох парадната пансионерска куртка. Даже ми харесваше, че вилата ни е място на тържественото събитие; и помощник-ишпанът ще закусва с нас, този височайши господин… и ако е в добро настроение, навярно ще ни посвири на цигулка. Щедър, тържествен, обагрен от зрелия мир на лятото, същински настъпващ буржоазен празник — тъй се очертаваше този годежен следобед… Баща ми седеше, пушейки пура, облакътен о парапета на чардака, в домашен халат с гайтани и разговаряше с помощник-ишпана. Горе, край извора, в гостилницата на странноприемницата циганският оркестър веселеше в празничния ден сръбващите пиво излетници. Майка ми сервира в майсенските чаши, в сервиза с лучени щампи и в карлсбадските си стъкленици. На масата стоеше голям козунак, сметана в малки канички, малини върху зелени листи, и мед и масло — в кристалните купи.

Седяхме на масата, когато извикаха помощник-ишпана в градината. Областният хусар стоеше изпънат в стойка мирно и му предаде писмото там долу.

Той разпечата писмото, върна се на чардака и спря на прага, без да продума. Беше много блед; имаше черна брада като на Кошут; и в тази траурна рамка изплашеното му лице сега проблясваше мъртвешки бяло.

— Какво има, Ендре? — попита баща ми и отиде при него.

— Убили са престолонаследника — каза и махна нервно с ръка.

В дълбоката тишина циганската музика прозвуча тъй близо, сякаш свиреха тук, в градината. Всички седяха неподвижно край масата, с чашки с лучени щампи в ръце, със застинали жестове, като в пантомима. Проследих погледа на баща си; разсеяно гледаше небето.

Небето бе светлосиньо, рехаво лятно-синьо. По него не се виждаше нито облаче.