Изповедите на един буржоа

1

На моста стояха двама войника, носеха великолепни боти с връзки до коленете, сивозелени униформи, но по-скоро спортни, както ловни костюми. Със скръстени ръце в ръкавици гледаха равнодушно и сдържано раздрънкания товарно-пътнически влак, потеглящ на Запад.

— Погледни — казах на съпругата си. — Това са вече европейски войници.

Аз също ги наблюдавах развълнувано и сърцето ми биеше в гърлото. Чувствах се като велик пътешественик, който потегля към опасни земи, като Стенли95 или Аурел Щайн96. И двамата бяхме невъобразимо млади. Бях навършил двайсет и три години, женен едва от няколко седмици. Лола седеше до прозореца, в бракувания железопътен вагон, който трябва да беше служил по линиите някъде в околностите на Париж, в местния трафик, и сега французите го бяха депортирали тук, в Аахен, в германско-белгийската гранична зона, както в някаква чумава провинция. В купето липсваше един прозорец, ремъците висяха отскубнати, скъсани, мрежата за багаж парцаливо се полюшваше, от седалките стърчаха пружини. „Става за тях“ — трябва да са мислели в парижките кантори на френската компания, когато са изпращали вагона в Аахен. И действително, за нас си бе добър и тъй. Седяхме зъзнейки до счупения прозорец, съзерцавахме „европейските“ войници — от германската граница няколко километра влакът се управляваше от англичани — чак зъбите ми потракваха от умиление.

О, какви малки негритяни бяхме там, на белгийско-немската граница! В нашите очи всичко беше „европейско“, зловонно-спареният, разнебитен железопътен вагон, сумтящият белгийски кондуктор с големия корем, с палто със сребърен монограм и петна от печати, мъждукащата, смъдяща газена лампа на тавана на купето, железопътният билет, който беше толкова „различен“, толкова „европейски“, във всеки случай по-друг от железопътните билети у нас, с които се пътуваше от Каша до Попрадфелка… Очевидно „европейски“ бяха за нас и конските косми, които стърчаха от парцаливите седалки на купето, и калпавият, пепеливосив френски шоколад, който бяхме купили на гарата за из път, а късният летен дъжд процеждаше киселата миризма от пушека на „европейските“ въглища в купето, където наред с всичко друго, наред с притеснението и умилението ни, ние самите също се чувствахме извънредно „европейци“. Тръпнейки и доста отнапред бяхме решили, че Париж няма да ни „импонира“… (По-късно почувствах тази тръпнеща надменност у всеки попаднал в Париж гост от Централна Европа.) Само че бяхме толкова любопитни, че направо ни втрисаше. Бяхме чели вече „цялата френска литература“ — действително бях прочел няколко романа от Зола, Анатол Франс и Мопасан, или в унгарски, или в немски превод, бях подочул с половин ухо за Бергсон и „познавах“ френската история, преди всичко от Великата френска революция и Наполеоновите войни до наши дни.

Познавахме имената и на френските парфюми и помади за коса, бях чел в оригинал няколко стиха от Бодлер и Париж бе официално „великият Бакон“97, където Ади се рееше натъжен и скърбеше за съдбата на своя народ, най-вероятно изпивайки междувременно много абсент и в прегръдките на „френски момичета по дантелки“. Да, ние не бяхме диваци и бяхме научили уроците си за Запада. Нима не бяхме облечени съвсем както французите — по-късно забелязахме, че се обличаме дори „по-елегантно“, подозрително добре, в сравнение със западните мъже и жени — нима там, у дома, mademoiselle не се бе чудила на знатните, изтънчени буржоазни форми, сред които живеехме, нима не бяхме учили френски от госпожица Клементин и дамите ни не се труфеха според „последната френска мода“?… Не, ние наистина познавахме западната култура и спокойно можехме да пътуваме за Париж, там нацията, класата и възпитателите ни нямаше да се посрамят с нас.

Защо все пак ни втрисаше и в мръсния железопътен вагон, който Западът бе пратил за нашето посрещане, седяхме със същата свенлива боязън, с която провинциалните роднини прочистват гърла и лъскат обувки, като се озоват в столицата на посещение на своите богати и влиятелни родственици? „Западната култура“ някак висеше по нас, както фрак на негър. Нервите ни гузно се бунтуваха. Там, на прага, вече подозирахме, че „Западът“ е нещо по-различно от творбите на Анатол Франс в лош унгарски превод, впечатленията на Ади от Париж, френските модни журнали и пудрите за мустаци, уроците по история в училище и лошо произнесените френски думи, които у дома така ефектно можеха да се вмъкнат в делничната реч. Предчувствахме — на белгийско-германската граница това бе по-скоро въздействие на тамошната атмосфера! –, че да бъдеш буржоа в западния смисъл на думата е различно от това, да си буржоа у дома; не зависи само от четирите стаи и парното отопление, прислужниците, събраните съчинения на Гьоте в библиотечния шкаф или пък от изтънчените светски разговори и познаването на творбите на Овидий и Тацит, всичко това се докосваше леко, само в някои повърхностни точки на триене на двете култури до онази другата, истинската буржоазност, която бяхме тръгнали да посетим. Смутено усещахме с най-фина чувствителност, че да бъдеш буржоа в Нант не е съвсем същото, както в Каша — там, в „урбанизираните“ градове на Фелвидек, ние бяхме буржоа някак мъчително-добросъвестно, стараехме се като отличници, сякаш решавахме задачи по буржоазност и неуморно се цивилизовахме. В Нант хората просто живееха своята житейска форма, без особено класово честолюбие. На границата локомотивът тръгна на заден ход, беше вече тъмно, коминът на парната машина бълваше пушек и хвърляше искри като фойерверки. Неспокойно се оглеждах. Страхувах се и бях като на тръни, както като ученик, когато исках да отговоря за отличен по някакъв труден предмет по свое желание или за да подразня останалите… Реших твърдо, че ще се справя за отличен по Европа.

Лола седеше умно до прозореца, вглеждаше се внимателно в Европа и мълчеше. В жизненоважни моменти и по-късно винаги ставаше така: аз говорех, а тя мълчеше. Идваше от града, в който бях роден. Познанството ни датираше от древни времена, губеше се в митологията на детството, общувахме почти изцяло с езика на жестовете, от мига на раждането си и двамата дишахме въздуха на един и същ град и класа, на една и съща натруфена провинциалност; очевидно не ние вземахме решенията за това, което се случваше с нас. Гледаше през прозореца умно, с подозрение, защото в жилите си носеше усещането за опасност и в Европа, знаеше, че „в чужбина трябва много да се внимава“. Аз само зяпах, не можех да си намеря място и нахакано бъбрех. Тя мълчеше и понякога казваше нещо от рода: „В Берлин трябваше да купим повече вода за зъби. Там сигурно е по-евтина.“ На границата се сети, че тоалетните принадлежности или жартиерите са по-евтини в Берлин, отколкото в Париж. Тайничко я уважавах, като кажеше нещо подобно.

„Европейските войници“ минаха край прозореца с отпусната походка, с каквато у нас ходят господата, когато се прибират привечер от лов. По английски обичай нахвърляха вещите в общ вагон за багаж и не ни дадоха разписка. Попитах ги как ще получа куфарите си в Париж. „Ще ги посочите“ — каза ми единият и ме погледна учудено.

— А ще ми повярват ли? — попитах.

Той извади цигарата от устата си.

— И таз добра! — казва европейският войник, с искрено изумление и на лош немски. — Остава и да излъжете!…

Рече на другаря си нещо на английски и отмина, като поклащаше глава, от време на време хвърляше назад изпълнен с подозрение поглед.

2

Влакът потегли, а Лола все още мълчеше. Вероятно бе любопитна и тя, но гледаше предпазливо навън, страхуваше се от всичко, което представлява промяна и е чуждо. В Германия не я беше страх и навярно даже съжаляваше, че сега трябва да изостави онзи полупознат свят, където се чувствахме посветени, немските градове, немския език и житейски привички, голямата, и все пак позната и съкровена Империя, където мажат маргарин на хляба и жените носят смешни кожени шапки от гласе, но където бяхме видели в театъра на Райнхардт едновременно да играят „Соната на призраците“ от Стриндберг и „Граф фон Шароле“, и след това имахме чувството, че никъде по света не могат да правят по-добре театър. Немците ни забавляваха донякъде с особените си маниери — колко дълго време е необходимо на човек, за да научи, че всеки народ е „особен“! –, с жилищата и парадните си облекла, както човек се шегува с непохватните членове на семейството. Позицията, от която съзерцавахме немците, беше иронична, но не бе лишена от обич. Доверчивостта им всеки път ни покоряваше. Този велик народ почиташе всичко, което е чуждо, донякъде се страхуваше от чуждото, свенеше се и стоеше на тръни пред нас — да, колкото и странно да звучи, в Германия ние, бедните обрулени и запокитени унгарци, се чувстваме като „видни чужденци“. Зазяпваха се в нас, почитаха ни. Разбира се, всички бяхме „фон“-ове, дребното благородничество, което паспортите ни удостоверяваха, минаваше в очите на немците почти за баронска титла, а благодушните хотелиери в Лайпциг и Франкфурт и понятие нямаха как се роят у нас унгарските „фон“-ове.

Позната ни бе и душевността, която срещнахме в Германия; дори и по чуждост тя приличаше на нашенската. Граничната зона на душевността на една култура витае над времето и държавните граници. Там, у нас, в Каша и в целия Фелвидек, несъзнателно, но навярно не съвсем неосъзнато живеехме донякъде по немски образец. Говорех гладко и, струва ми се, поносимо правилно немски език още от дете. Когато съм се родил, столицата на страната, Будапеща, тъкмо се беше поунгарчила и унгарският й вид флагрантно, лъчезарно сияеше над нея, както прясно боядисана къща. В Дрезден или Ваймар не почувствах никога паническата чуждост, с която по-късно ме сюрпризираха често френските или английски градове: усещането, че губя представа къде се намирам, какво се случва зад стените на къщите, какво ядат, какво мислят, за какво говорят хората и дали пък не спят проснати на опънатите въжета, като прилепи? Бях двайсет и една годишен, когато пристигнах в Берлин, и първата вечер в необозримия град, преди да склоня за сън грохналата си от впечатления глава, написах на баща си следното: „Всичко тук е много голямо, но някак провинциално.“ Прочетено, това изречение навярно изглежда като юношеска наглост, но съм сигурен, че не съм го написал от арогантност, а стреснат от изумление. На двайсет и една годишна възраст бях пристигнал в огромен, необятен провинциален град, в който четири милиона души живееха провинциален живот, в този град вече строяха небостъргачи, тук се играеше най-съвършеният театър, тук чух за първи път музика, която ме покърти, този град притежаваше цялата архитектурна грандиозност на метрополисите, в удивителни фабрики и лаборатории чуждестранни гении провеждаха експерименти, а съвестните, умни германци систематизираха и усъвършенстваха това, което някъде по света неспокойни и трескави души бяха предусетили — този град бе същински световен град, имаше всичко необходимо накуп: тълпа, съставни части и ръководен принцип, но на двайсет и една години аз, главозамаян и зашеметен от впечатления, първата вечер в Берлин имах чувството, че съм попаднал в центъра на никога неподозирана и необозрима по мащаби провинциалност. Не само аз имах такова усещане. В третата, четвъртата година след загубата на войната Берлин бе пълен с чужденци и когато следобед се разхождахме по „Унтер ден Линден“ или „Курфюрщендам“, се поздравявахме така, сякаш си бяхме из родните земи и се шляехме по провинциалното стъргало.

Германия беше позната… Беше ми позната още в момента, когато — четири години преди да се качим една вечер с Лола в купето на разнебитения френски товарно-пътнически влак в Аахен — пристигнах в Лайпциг, където трябваше да уча журналистика в университета. Под патронажа на филологическия факултет функционираше „Institut fur Zeitungskunde“98, където семейството ми ме бе записало… От мига, в който стъпих на немска земя, ме обзе странно усещане за сигурност, че тук не може да ме сполети нищо лошо; хората са същите, както другаде, безнадеждно чужди в страстите си, в своите мании, вкусове и темперамент, но въпреки това има някаква климатическа близост между изоставената родина и голямата, загадъчна немска общност — о, това със сигурност не е произволно провъзгласената и модерна близост на „кръвното“, на „расовото“ родство и други подобни, то е по-тайнствено и по-просто родство. По-късно, когато заживях в друго обкръжение, когато възпитание, развитие, опит ме отчуждиха, а политиката и светогледът ме запратиха на отсрещния бряг, дълго и мъчително размишлявах над това неоспоримо родство, обяснявах го с произхода, с корените, но откровено казано, не стигах до друго, освен до предположението, че един немски ученик във Вюртемберг реагира на стиха от Гьоте със същата съкровеност на чувствата, с която откликвах аз или съучениците ми в училищата в Каша и в Пеща. В тази свойственост, в непринудеността, с която унгарците живееха в Германия след войната, имаше известно високомерно и не дотам добронамерено чувство за сигурност и надменност: вдигахме врява, както левантинци в Париж, имахме се за роднини, ала по-оправни от кореняците, които ни се виждаха донякъде наивни и ни се струваше, че с нашите по-пъргави мозъци, с по-малко акуратните си методи и с лишения от педантичност хусарски чар лесно ще преуспеем сред тях. Немците вярваха във всичко, в неща, които не би повярвал не само един оберкелнер в пещенско кафене, но дори и бащински коректният, добронамерен провинциален помощник-съдия! Някак по-леко възприемахме живота, не дотам щателно и съвестно, но не и толкова тромаво… Този, който у нас само се луташе, в Берлин през тези години „правеше кариера“ на третия ден. Ние, които познавахме немците и познавахме и себе си, прокудените в чужбина, следвоенни, с нищожна култура и знания, затова пък толкоз по-сръчни и решени на всичко свои сънародници, знаехме и реалната стойност на тези „кариери“. Ясно е, че за един хлевоуст унгарски момък няма нищо по-лесно от това „да се покаже“ успешно пред немците, или, както — според пещенския жаргон — казваха аргонавтите, тръгнали за златното руно на немските овчици: „да се импонира на немците.“ Бяхме отчаяно, следвоенно поколение, понесло в жилите си паниката на опустошението, без угризения, гладни и някак настървени връхлитахме изтощената, зашеметена и добронамерена Германия… Сновяхме из зашеметения Берлин, сякаш искахме да им покажем едно-друго на тия достолепни, силни и мудни немци.

По същия начин сновяха и шведи, натам се бе отприщил и Левант. Заговорници седяха в немските канцеларии, фабрики, редакции, театри, лаборатории, плещеха чужди езици и се подсмиваха през главите на немците. Седяхме с Лола в железопътния вагон, който завинаги — тогава още не знаехме колко трагично, непоправимо завинаги! — ни отвеждаше от тази чужда, вцепенена, истерично извиваща се в епилептичния танц на инфлацията, нещастна и тъй позната в чуждостта си Германия; влакът бавно се потътри из тъмнината, задъхано ни повлече вън от познатата ни екзотика на Германия, която, както и да се погледне, все пак ни бе дом; прекоси онази много фина линия, необозначена от бариери и гранични камъни, прекоси границата с име „Централна Европа“, под чието човешко, родово, културно въздействие бяхме родени и възпитани и която органично принадлежи и се слива с другата Европа и все пак е толкова загадъчно друга, че Ротшилдови навремето размишлявали: дали изобщо си струва да се строи железница там?…

3

Сетне все пак построили няколко железници и един ден трябва да съм пристигнал с една от тези железници в Лайпциг, където начаса, още през първата седмица ме прелъсти моята хазяйка. Тази жена беше избягала от Мец със своя съпруг, касапин, и сега те живееха охолно в Лайпциг, защото бяха продали месарницата в Мец за френски франкове, а по онова време в Германия срещу чужди пари можеха да се получат много банкноти. Бях деветнайсетгодишен. Касапинът седеше по цял ден в пивницата и в занаятчийския синдикат и вечер, като се прибереше в къщи, ни разведряваше с геройства от войната и ругаеше французите. За хората, за значението на думите, за непредвидимата, спонтанна низост на човешките намерения, тогава знаех колкото някой патагонски укротител на лъвове, импортиран в лондонския зоопарк, може да знае за съставките и недомлъвките на европейската цивилизация. Живеех в непрестанен, нездрав, емоционален захлас. Общо-взето вярвах, че хората са това, което се вижда: действията и думите им приемах за реалност. Касапинът от Мец и неговата съпруга лъжеха с особена страст. Нравех им се, мисля, дори и на мъжа, но ме мразеха, защото бях чужденец и различен от тях по душа и тяло; и с покорна наглост фамилиарничеха с мен. Трябва да съм им изглеждал като някакъв приказен принц в онази стая под наем на малката пресечка в Лайпциг — със странните си костюми, с книгите си на неразбираем за тях език, с предвзетите си фетиши, с разпятието от кост, малката негърска статуетка, кактуса, който упорито носех със себе си през исторически епохи, революции и държавни граници, и с искреното си невежество по отношение на парите… Изнамерих фотографията си от тези най-първи, лайпцигски времена. Бил съм подтискащо слаб, със сенки под очите, със спускащи се на челото къдри на поет, на снимката притискам с ръце към сърцето си книга. Тъй се появих през есента на 1919 г. в Лайпциг, в живота на касапшата от Мец.

Жената се опитваше да спечели благосклонността ми с коварна настървеност. Живеех трети ден у тях, когато тя се промъкна в стаята ми вечерта и ме прелъсти. Гледах я с изумление, никога още не бях виждал човек като нея. По цял ден обикалях града или с часове седях неподвижно в някое кафене, плахо вкусвах ястията и напитките и бях самотен, като на остров. Дори касапшата от Мец не съумя да разсее тази самота. Лайпциг ми приличаше на огромен хамбар, някакво покрито хале от желязо и бетон, където се продава всичко, кожи, южни плодове, философия, музика и най-разнообразни методи на мислене. Касапшата беше родом от Елзас, с подвижно мускулесто тяло, нисичка кръстоска, от френската си майка бе наследила насмешливи, умни, големи черни очи, незабравимите френски женски очи, които сияеха върху това немско лице с толкова чужд живец, сякаш бяха някакви гости. Искаше всичко да знае, крадеше писмата ми, написани на унгарски език, които пристигаха от родината и с часове ги сричаше буква по буква с трогателно и неудържимо любопитство, четкаше дрехите ми по цял ден, редеше книгите и сувенирите ми и винаги ми говореше шепнешком, сякаш се страхуваше да не би звученето или интонацията на гласа й да е неприятна за достопочтените ми уши. Приемах това благоговейно ухажване със снизходителната благосклонност на разглезен юноша. Смътно и между другото й давах да се разбере, че живея тук, у тях, на малката пресечка в Лайпциг едва ли не инкогнито, пътем, и у дома, естествено, имам съвсем друг начин на живот, например в трапезарията ни има камина, от известно време държахме и лакей…

Споменът за тази жена изплува живо сред парите във вещерската кухня на оживялото минало: навярно защото тя беше първата „чуждестранна жена“, първата истинска „чужденка“, която опознах до мозъка на костите, опознах неназовимата, непреодолима, загадъчна чуждост, където чувствата напразно напират и телесната близост полага безполезни усилия: през портата със седемте печата не могат да проникнат чуждите душа и тяло, не помага ни шперцът на целувките, ни железният лост; това е тя, последната тайна, майчиният език. Не вярвам, че любовта е всемогъщо есперанто, което превъзмогва тайната на видовете с езика на жестовете. Чуждоезичната любов заеква, колкото и въодушевено, със страстна словоохотливост да я изговарят. Човек бленува на майчиния си език за този, когото обича. Чуждата жена, първата, при която почувствах това объркващо безсилие — че не умея да й се отдам напълно, отвъд прегръдките остава нещо неизречено, което бих могъл да преведа с целувка или жест, но първичният му смисъл завинаги остава моя тайна, тайна на всяка жена, която говори майчиния ми език — това бе касапшата от Мец… Струваше ми се донякъде екзотична и наред с това примитивна; не бих се учудил, ако закичеше косите си с цветни гирлянди и пристегнеше на талията си тръстиков девически пояс, когато се промъкваше благоговейно и на пръсти при мен с рядко кафе и намазани с масло „schrippen“99-и… Тя беше първата от целия низ, объркан и хаотичен низ от „чужденки“, който през следващото десетилетие, болезнен и не дотам идиличен период на младостта ми — навярно единствено истинската, безотговорна и лека младост — се вплете в моя живот. Ако в съзнанието ми проблесне споменът за разтворени за прегръдка женски обятия, то сред тях потрепват слабите, мургави ръце на касапшата от Мец и тяхното властно и все пак плахо притискане. Като някакъв пътуващ тиранин, аз й бях разрешил да ми слугува и да ме обича. За краткото време на нашето познанство тя и не пожела друго. Ала когато на втория месец се преместих, съпругът й и тя ме нападнаха изневиделица с индианска ярост. Тази ярост бе предназначена за чужденеца, другия, вечния предател. Претендираха да им възстановя цената на една четка за дрехи, цената на някаква четка, за която дотогава нямах и представа.

В очите на лайпцигските си хазяи и изобщо на жителите в този голям и привикнал да вижда чуждоземски човешки екземпляри град изглежда съм бил обезпокоително явление. Наблюдаваха под око дрехите ми, не дотам привичната за саксонския вкус прическа, моя будещ подозрение начин на живот, премигвайки. Дребнобуржоазната душица на града възприемаше с враждебност отнесената и ексцентрична младост, която излъчваха появата и действията ми. Тесният кръг, в който се движех — университетът, няколко кафенета и тъй нареченият „артистичен кръг“ на млада актриса, унгарка по произход, в който красивата и екзалтирано-фина девойка беше своего рода „Erdgeist“100, понеже се предполагаше, че както в тамошния „Schauspielhaus“101, така и в живота, играе в амплоато на Лулу — ме възприемаше като подозрителен чужденец. Бях си донесъл за пред немците какви ли не костюми, всичките бяха с кадифени яки и ги носех с черни ризи… Лайпцигските майки с малчугани на ръце зяпаха подире ми от прозорците. Когато заминавах за чужбина, баща ми отнапред ми даде парите за три месеца. Похарчих тази значителна сума още първата седмица, без да разбера как и за какво? — струва ми се, за английски цигари, книги и кафе… Ровех се с кисело изражение из шедьоврите на саксонската кухня и през първите седмици действително живеех на кафе и сухата паста на име „Baumkuchen“102, която се продаваше близо до университета, в „Кафе Фелше“. Предстояха ми три оскъдни месеца и, за да е още по-драматично, недоимъкът ми започна посред зима. Първо продадох дрехите със странните кройки и кадифените яки, и двете дузини. През следващите години продължих да живея така, скитах се и бродех от град на град, кога в хотел, кога в стая под наем с един-единствен костюм, който захвърлях, щом се изтъркаше и вместо него си ушивах нов.

От „мизерия“ ходех да се храня в „hospiz“103-а на протестантските мисионери. Дотогава никога не бях виждал толкова навъсени свещенически бради като тези, които се привеждаха над супените блюда тук. Наред с тесногръдото си еснафство с дъх на ябълково вино и рядка бира, Лайпциг беше пълен с екзотика. Големият пазар бе струпал тук не само стоки, а и хора. Протестантските мисионери апетитно мляскаха морски риби, сготвени в ужасния и подозрителен „tunke“104, сварените във вода картофи и тресящия се „glibber“ като някакъв особено вкусен деликатес… Не разбираха защо ровичкам с кисел вид туземните, сочни саксонски ястия. Протестантските мисионери бяха прокудени след войната от някогашните немски колонии и поради липса на други неверници всеки ден след обяд ме връщаха във вярата — по-скоро от чувство за дълг, както артистът се упражнява и във влака, сякаш се опасяваха, че в Лайпциг, където общо-взето всички вече бяха покръстени, ще забравят методите си и своята практика. След обяд сядахме сред гъстите изпарения на рядкото „Blumchenkaffee“ и ароматизираните до припадък „вносни пури“ в салона на протестантския хоспис, а над огледалото висеше бродирана благословия за дома със следния текст: „Wenn Du im Ungluck willst verzagen, So denk an Konig August Wort: Lerne leiden ohne zu klagen.“105 Мисионерите четяха на глас от Библията и ме разпитваха, направо като някой дивак. Слушах ги няколко седмици, сетне спрях да ходя. Предпочетох квакерската храна, с която беше наводнена Германия тогава — евтини, пресовани в тенекиени кутии говеждо месо и супа от овесени ядки.

4

Какво всъщност правех в Лайпциг? Семейството ми знаеше, че следвам в университета, където ме обучават за журналист с присъщия немски професионализъм. В действителност хвърчах из облаците. Бях много млад, само младостта мечтае. Моето поколение не копнееше за „рекорди“. Това, за което искрено копнеехме, бе мечтата, вълшебният елемент отсъстваше от живота ни, невъобразимото, непроверимото… Бях в състояние по половин ден да седя в старото „Кафе Меркур“ зад университета, знаменито лайпцигско кафене, където се получаваха „всички журнали на света“, почти петстотин вестника и всеки ден аз съвестно изчитах голяма част от тях; сякаш учех урок, направо назубрях какво се е случило този ден по света. Пушех английски цигари, чийто сладнящ-опиумен дим съживяваше далечното, екзотичното, мечтаех и гледах през прозореца лайпцигската улица, която беше тъй пуста и поне толкова чужда, колкото оазис с маслинени дръвчета и палми в пустинята. Бях безкрайно скромен и в същото време безпределно претенциозен: една английска цигара напълно удовлетворяваше въображението ми, но по средата на действието напусках театъра, ако някой актьор или изречение от пиесата не ми се харесаха; и за нищо на света не бих отишъл на кино. С часове ходех из дъжда и винаги играех, сядах на някоя пейка на лайпцигската гара — „най-голямата гара в Европа“ — и чаках чуждите хора, с които нямах нищо общо и не исках нищичко от тях. Никога по-късно не съм си позволявал такава волност, както през този начален период от престоя ми в чужбина през младостта. Не исках нищо от никого, не очаквах ни добро, нито зло, изпитвах благодарност за всичко, за една усмивка или интонация; през онези години бях съвсем доверчив. Може и поет да съм бил тогава.

С удоволствие четях единствено стихове. Поетите, чиито стихосбирки стърчаха от джобовете ми, потънаха безследно в литературната пустош. Кой помни още името на Алберт Еренщайн106? Той притежаваше архаичен глас, сякаш бе някой загубен във времето и пространството прачовек. Помня едно негово томче с разкази — „Tubutsch“ –, което седмици наред мъкнех със себе си; разказите му нямаха никакъв „смисъл“ или „епическо съдържание“, но зад тях гореше визия и имаха чиста, напрегната музикалност, както всеки ред, написан от този потънал в неизвестността виенски писател; и аз бях благодарен за тази музика. Цели седмици посвещавах на превода — добър или лош — на някой от стиховете на Еренщайн в „Кафе Меркур“. В Германия почти не познаваха Франц Кафка. Изящните акварелни образи на Елзе Ласкер-Шюлер107 са живи и до днес в спомените ми, като някакъв видян насън гръцки пейзаж. Тогава преведоха на немски стиховете на чеха Брезина108 и книгоиздателство „Инзел“ предостави на новите си читатели тази новопоявила се, недостъпна дотогава за света литература. Дълго смятах за голям поет един млад немец на име Курт Хайнеке109. Може по онова време, макар и за миг, да е бил такъв. Аугуст Щрам110 пишеше футуристични немски блудкавости; тогава много ми харесваше. Гласът на Верфел111 вече се бе прояснил, появи се и първият му роман. В новите списания пишеха Готфрид Бен112, Теодор Дойблер113, Рене Шикеле114, Алфред Дьоблин115. Немското книгоиздаване несмело се отърсваше от витиеватата пропагандна индустрия през войната.

От тези поети са останали имената само на един-двама, навярно само творчеството на Верфел и Кафка е надживяло тогавашната мода и присъда. Кафка ми оказа особено голямо влияние. В тесния и неизмерим с общественото мерило кръг, където стойностите се оценяват според истинските критерии на европейската литература, младият чешко-немски писател, който умря на трийсет и няколко годишна възраст и остави след себе си само фрагменти, днес вече се смята за класик. Открих за себе си Кафка така, както лунатик налучква правия път. В една книжарница просто издърпах измежду хилядите книги брошурка със заглавие „Verwandlung“116, започнах да я чета и моментално осъзнах: това е. Кафка не беше немец. Не бе и чех. Беше писател, от най-големите, не можеше да бъде сбъркан, да не бъде разбран. Удивителен е инстинктът, с който младият писател открива необходимия за развитието му образец. Никога не съм „подражавал“ на Кафка; но днес вече знам, че някои негови съчинения, предметното му виждане, светогледът му осветлиха мрачни територии у мен. Трудно е да се определи литературното „влияние“, трудно е да бъдеш искрен към онези, които задействат процеса на литературно оформяне на писателя. Не само животът, а и литературата е пълна със загадъчни родства. В живота само няколко пъти ми се е случвало да срещна човек, чието познанство — нееднозначното, болезнено познанство от несъстояла се допотопна среща — да ме накара да поспра, да си призная истината. Понякога срещаме хора — по-рядко жени, по-често мъже, тъй като всяка приятна жена ни е донякъде „позната“, напомня ни някогашната, невярно позабравена Ева –, от които не можем да избягаме, свързани сме с родство, налага се нещо да обсъдим, непременно лично и непременно ние двамата! Подобни срещи има и в литературата. Една позната душа неустоимо зове, приканва друга. Светът, звученето на Кафка ми бяха чужди; и все пак това е писателят, който — зная — макар никога да не е имал доловимо „влияние“ върху писането ми, освободи у мен енергии; изведнъж започнах да виждам другояче, по друг начин правех изводите си и в същото време, осъзнал не само мощта, но и задачата си, бях обзет от плахост, от неувереност.

Който се страхува, крещи. Ето защо, в страха си, бързо се заех да пиша. Написах стихове колкото за цяло томче през тази лайпцигска есен, — по-късно един провинциален издател даже публикува тези поеми под заглавие „Гласът на човека“. „Човекът“, обруганата хуманност тогава бяха номер в програмата на новата немска литература, както тюлените в кое да е вариете. Излизаха антологии със заглавие „Menschheitsd(mmerung“. В заглавието на новата си книга един междувременно замлъкнал и напълно изчезнал млад немски писател — Леонард Франк117 — констатираше, че „човекът е добър“. По онова време подобно заглавие бе само по себе си достатъчно, та издатели и публика със симпатия да приемат поета. Поетите се трудеха върху „хуманността“, както върху жанр с неоткрита никога дотогава от нито една епоха тематика. Всичко придобиваше бумажен вкус. Хуманността, която никога не е била обругавана по-низко, отколкото през току-що отминалите пет години, просто се бе превърнала в литературна стока.

Седях в „Кафе Меркур“ и с един младеж, холандец по произход, чието дълго и красиво звучащо име ме очароваше — наричаше се Адриан ван дер Брокен младши –, основахме литературно списание със заглавие „Ендимион“118. Журналът излезе в един-единствен брой и разходите по него погълнаха цялото бащино наследство на Адриан, някъде около шестстотин марки. Никога не проумях защо нарекохме нашето начинание на името на злощастния Зевсов син, за когото преданието знае само, че неговата съпруга безспирно го целувала в съня му и боговете го наказали с необичайно изобилие от дъщери? Вероятно ни е харесала мелодичната звънливост на гръцкото име. В списанието печатахме само стихове и повечето от тях написа Адриан. Дори в податливия към екзотични феномени Лайпциг бе съмнително, че журналът ни ще привлече маси от читатели. Във всеки случай резултатът от основаването на журнала за мен бе, че видоизмени самотата ми в чуждата страна: вече седях в „Кафе Меркур“ в компанията на неколцина изпаднали в унес млади чужденци, любители на поезията. Нямах нищо общо с тях. Бях поет — млад, самотен и удивен. А на външност бях лунатично, слабо момче с паднал на челото перчем, както по старинните гравюри изобразяваха анемичния поет.

5

Лайпциг бе странна смесица от блудкава саксонска провинциалност и щипка тръпчива екзотика; неслучайно тук живееше Карл Май, без да напусне никога това място, в една от потъмнелите от дъжда къщи, построени в стила на сецесионната безвкусица от края на столетието, той написа „През страната на скипетарите“. Дори и в пампасите не бих живял по-авантюристично, отколкото в Лайпциг. По време на големия панаир гледах да не помръдвам от „Кафе Меркур“, тъй като с Адриан дълбоко презирахме пазарните сцени на ежедневието. За такъв, достоен за поет, всъщност напълно бездеен начин на живот, аз безусловно имах нужда и от пари.

С парите се справях особено и никога не успях да се побоя от тях. По природа съм скъперник, винаги съм бил такъв, своего рода предпазлива луда глава. Никога не ме е обземала паника, че ще ми се случи нещо лошо в живота, ще умра от глад или ще имам нужда от нещо и няма да мога да си го набавя. И до днес не знам на какво дължа тази си суверенна надменност по отношение на парите. От раждането ми до ден-днешен житейските ми условия не са се променили особено. Никога не съм имал месец без парични затруднения, но никога не съм спал лошо по вина на мъчителното безпаричие. Винаги съм похарчвал всички пари, попаднали ми в ръцете, и често съм ги харчел излишно и за кратко време; но в същото време си записвах всеки разход, в това число и бакшишите, отбелязвах пълния регистър от прегрешенията на лекомислието си с акуратността, с която педантичен касиер води касовата книга. Парите в Лайпциг, скромната сума, която покриваше елементарните попътни разноски на живота ми в странство, бяха превеждани от баща ми на всеки три месеца в стара частна банка с добра репутация: името на банковата къща беше „Кнаут, Наход унд Кюне“; тези стари немски частни банки с тесни и непретенциозни помещения, където чиновници с наочници си избождаха очите над захабени бюра, бяха прострели мрежата на контактите си из целия свят и реализираха не по-малък оборот от мраморните банкови палати у нас или навярно даже и по-добър. Не след дълго имах вече дружески отношения с банката. Отпускаха ми пари и без „банкови референции“; тези пари, разбира се, по-късно им връщаше баща ми.

Отпускаха ми пари, защото бях млад, учещ в чужбина студент, защото бяха отлично осведомени и знаеха, че парите ще им бъдат възстановени, и ме кредитираха някак по традиция: знаеха, че е в реда на нещата градският младеж, който следва университет в странство, да похарчи месечните си пари и около десето число да няма един меден петак. По същия начин отпускаха заем и на запилелите се в чужбина синове на немските буржоазни фамилии и тези малки услуги заздравяваха връзките на частната банка с цели буржоазни генерации, синовете порастваха, бащите изплащаха дълговете от burschenschaft119-а на синовете си, синовете ставаха адвокати, лекари, търговци, фабриканти и поне от почтителност осъществяваха деловите си контакти чрез същата банка, която през лекомислените студентски години е била на тяхно разположение в определени граници… Такива неща се случваха някога. Имаше нещо патриархално и фамилиарно в отношението, с което лайпцигската частна банка третираше поверителните дела по „Monatwechsel“-а120 на чуждестранните буржоазни отрочета. Не на шега по-късно от разни немски градове в провинцията съм пращал телеграми на лайпцигския паричен институт със следното обръщение: „Liebe Bank…“. И милата банка винаги изпращаше исканите сто-двеста марки, като понякога прилагаше мъмрещо писмо към пратката.

Друг мой източник на пари в Лайпциг беше голямата компания „Брокхаус“121. По онези времена преводът на пари в чужбина трябва да е бил нелеко начинание и един търговец на книги от Каша, който от десетилетия поддържаше връзки с „Брокхаус“, написа писмо на шефа на компанията, че живея в Лайпциг и ако изпадна в нужда, да ме подпомогнат с известни скромни суми, които те ще отчетат и възстановят. Старите немски патрициански компании смятаха за естествено чуждестранните им контрагенти да се обръщат към тях понякога с подобни фамилиарни поръчения. В това нямаше нищо необичайно. Класата бе все още като една голяма фамилия; така поне изглеждаше; фамилия, която стоеше над нациите. Старият Брокхаус ме приемаше любезно, отпускаше ми пари, канеше ме у дома си, говореше ми много за Тиса, подари ми няколко безценни издания. Това беше огромно предприятие, печатница и книгоиздателство в едно; с времето Лексиконът се превърна в неимоверно по размери начинание, старият господин водеше преговори и сключваше сделки с целия свят, работеше с организация, подобна на компанията „Бедекер“122 в Есен. Старият Брокхаус ме удостояваше с изключителна любезност. Трябваше да му разказвам какво уча в университета, какво ни обучават в „Institut f(r Zeitungskunde“, какво съм гледал в театъра и какви книги съм прочел, какво смятам за новата немска литература. Беше умен и силен човек, Бисмарков тип, от поколението на железния канцлер, великото „поколение на дъбовете“ на могъщата, доблестна и жилава Германия; широкоплещест, енергичен старик с чисти очи. Понякога ме държеше с часове при себе си и разговаряше с мен; искрено симпатизираше на унгарците. Този тип немци бяха съградили на времето — по времето на Бисмарк — Първия райх, могъщата, авторитетна в цял свят Германия. Мисля, че не трябваше много да го моля, та да ме назначи за стажант в компанията „Брокхаус“. Но каква ти работа тогава! Интересувах се от света и от себе си. „Детайлите“ много не ме вълнуваха…

Но нито доброжелателството на стария Брокхаус, нито милата банка не можеха да попречат от време на време парите ми отчайващо да свършат и да се шляя по лайпцигските улици в такава безутешна нищета, както изгубилите се жадни из пустинята герои на Карл Май. Тогава още не знаех, че техниката ми на живеене е изцяло погрешна, и „дългосрочно“ кафенето ми излиза по-скъпо от най-разточителните, достижими за мен забавления. Всичките ми пари изтичаха в кафенето; вкъщи не се отоплявах, защото в кафенето — за да се стопля — похарчвах парите, необходими за отопление. Хранех се в протестантския хоспис или върху вестник и с квакерски консерви, защото от разходите в кафенето не ми оставаха пари за нормално хранене. За бакшиши — на гардеробиера, на вестникаря, на жената в клозета — в този си кафетериен живот харчех повече пари, отколкото многочленно немско семейство харчи месечно за храна. Имах манията да купувам всеки вестник и списание, попаднали ми под ръка и да ги тъпча из джобовете си. Купувах и чуждестранни, списвани на чужди езици журнали, от които не разбирах нито дума, например шведски или холандски. Купувах и такива безнадеждни литературни списания, чиито издатели никога не бяха разчитали на сериозни купувачи; нещо от рода на „Ендимион“. Джобовете на палтото ми непрестанно бяха издути от съмнителни, със стойност по-преходна и от средната, печатни продукти. Приведен над тези издания, седях в кафенето до зори. Явно се готвех за нещо. Интересуваха ме непонятността, безпорядъкът на света; как никой и в нищо не съблюдава правилата на играта… На това ме учеха вестниците. Но имах все по-малко пари. Милата банка и чичо Брокхаус можеха да бъдат ползвани само с вежливи формалности и до известен предел. Един ден, в „Кафе Меркур“, реших да си потърся някакъв „занаят“.

6

Ханс Райман се казваше саксонският хуморист, който същата есен основа в Лайпциг седмичника „Драхе“123. Този „Драхе“ бичуваше извращенията в местните житейски явления в Саксония, провинциализмът и най-вече еснафското мислене, което поставяше върху милионния град, в който и гарата, и панаирната палата, и кланицата, и V(lkerschlachtdenkmal-ът124, всичко бе „най-голямо“, отпечатък от астматичната, душна провинциалност на немски областен „residenz“125-център. „Драхе“ пишеше какво ядат саксонците, какво е хумор за саксонците, към кои диалекти изпитват сантименталност и трагизъм саксонците, и кое е досадно саксонското у саксонците. Не е изключено журналът да бе предизвикал сензация и саксонците да не се радваха особено на тези безпощадни анализи. Райман впрочем бе също саксонец, познаваше фамилията. Журналът не се занимаваше с локални скандали, позицията му беше строга и почтено критическа. Един ден написах кратък очерк за това какво чувства един чужденец в Лайпциг, поставих ръкописа в плик и го изпратих на Райман. Това беше първото ми съчинение на немски. Пишех със сляпа увереност на чуждия език; впоследствие се изненадвам що за невежа и безочлива дързост трябва да ме е подтикнала да посмея да отразя мислите си на опасния чужд език, който разбирах и говорех наистина, но никога не бях се изкушавал да го направя в писмена форма? Ако ме попитат, и до днес не зная защо на немски в именителен падеж, в множествено число някои съществителни имена завършват на „n“? — и тогава не знаех повече по въпроса, но с увереността на лунатик спрягах и прехвърлях глаголи и съществителни имена, разменях „als“ и „vie“, подбирах думи, наистина като на сън… Пишех на немски уверено, сякаш никога не бях разсъждавал на друг език. Вероятно съм допускал и грешки; но текстът като цяло, както по-късно научих, е звучал немски, навярно пелтечещ немски, но само дотолкова, доколкото дете или човек с беден речник би пелтечил на майчиния си език. Райнман прочел статията, приел я като написана на немски и я публикувал. Когато я прочетох, получих сърцебиене. Усетих, че зная немски… Почувствах се в свои води. Наострих слух за новите възможности в моя живот, в плановете ми. Къде и кога се бях научил на немски? Едва ли в училището, а и сепешкият немски, на който от време на време говорехме при дядо и баба, не би могъл да се съхрани тъй продуктивно в паметта ми. Говорех свободно немски; но къде се бях научил да пиша? Да не би да ми бе останало в наследство от саксонските ми селски прадеди, спомен някакъв, неясен завет, който тук, сред саксонците, изведнъж ме беше осенил. Като отвързан от дълго въже, който неочаквано е почувствал свободата на плувеца, започнах с нагла увереност да се плацикам из немското море. Стори ми се като безценен дар; още не знаех, че чуждият език е патерица и помощ, но писателят не винаги може да се възползва от тях. Писателят живее и твори единствено в атмосферата на матерния си език; а моят матерен език бе унгарският. Десетилетия по-късно, изпаднал в истински ужас, отпътувах презглава у дома; тогава вече пишех поносимо на немски, мънках на френски и все пак ме беше обхванала такава паническа глухота от акустиката на чуждия език, че пребледнял се втурнах в матерния си език.

Засега бях извънредно горд от познанията си по немски език в Лайпциг. Райман, дребничкият, шишкав и плешив саксонски хуморист, ме окуражаваше. Очакваше от мен някакви будапещенски словоизлияния. Унгарците се славеха като добри войници и добри журналисти. Немците смятаха, че сме се изявили най-вече в тези две професии. Но моите словоизлияния звучаха различно от будапещенските, бяха от Фелвидек, провинциални. Донякъде се срамувах от журналистиката; бих предпочел да пиша само стихове. С Райман се срещах всеки ден в кафенето — беше добродушен, огорчен и пристрастно бичуващ саксонците, истински талант като памфлетист — и той строго ме питаше: „Пак ли пишете стихове?“ Считаше, че с младите таланти трябва много да се внимава, защото само да отклони за малко поглед човек и незабавно се отдават на тайния си младежки грях, на стихоплетството. Искаше ми статии, от време на време ми даваше по петдесет марки. В статиите описвах лайпцигската си квартира под наем, някоя вечер сред саксонци в гостилницата, разговор със саксонски философ в университета, накара ме да напиша за „Драхе“ язвително училищно съчинение със заглавие: „Мисли в лайпцигския музей пред статуята на Бетовен от Макс Клингер“. (Според лайпцигските критици Клингер бе изваял в мрамор „гръцкия идеал за красота“, но на мен неговите скулптори ми въздействаха, все едно някой говореше старогръцки със саксонски диалект…) Насърченията му ме въодушевяваха, работех безпристрастно и леко. „Драхе“, където Райман охулваше всекиго, даже собствения си спомоществовател, и илюстраторите и даващите обявления фирми, които публикуваха реклами в неговото издание, отпечатваше почти във всеки брой някоя моя дребна публикация; единственото условие бе да е такава, каквато „Лайпцигер Нойесте Нахрихтен“, например, със сигурност не би издал… Вестничето предизвика такава паника в официалните духовни среди на Лайпциг, като пяна от лимонада на прах в нощното гърне на буржоазно семейство. Саксонци със зачервени глави шумно го обругаваха вечер в гостилниците; но го четяха. Райман бе първият ми редактор, който ми позволяваше да виждам света, както намеря за добре и не беше грях да го виждам такъв, какъвто е.

Записах се в университета, където ми завериха семестъра във филологическия факултет. „Institut f(r Zeitungskunde“ бе всъщност филиал, подразделение на специалността. Естествено, и тази институция се ръководеше от таен съветник — несметен брой тайни съветници от вилхелмово време бяха останали из немските университети — някой си Geheimrat126 Блюхер, който много отдавна, на млади години, още по времето на основателя Леополд Зонеман, бил сътрудник на „Франкфуртер Цайтунг“. С възпитаниците, които искаха да „изучат“ журналистиката в лайпцигския университет, се занимаваше филологът Йоханес Клайнпаул. Тук имаше семинари, огромна библиотека, неоценима по стойност библиография, хиляди и хиляди годишни течения на старите и най-стари немски вестници. Никога не проумях „работния план“ на института. Тайният съветник преподаваше вечер, разясняваше генезиса на немските ежедневници и възкресяваше личните си, младежки спомени от времето, когато „Кройццайтунг“ бил процъфтяващ журнал и надделявал над конкурентите си… Всичко това без съмнение имаше известна културноисторическа стойност; но с живата журналистика нямаше и не можеше да има нищо общо.

В Америка, бях чувал, подобни заведения предоставяли практически възможности на по-инициативните си възпитаници, чиито талант или наклонности ги теглят към журналистиката; в лайпцигския институт такива начинания строго се наказваха. Един ден „Geheimrat“ научи, че пиша статии за вестника на Райман, повика ме и ми забрани да работя за журнали, докато не се сдобия с диплома… Известно време търпеливо посещавах семинара, докато не забелязах, че жестоко се отегчавам. В края на семестъра Клайнпаул, филологът, ме дръпна настрани и ме „посъветва“ да напусна института. Непосредствената причина за тази дружеска раздяла беше едно съчинение, което трябваше да съставя по желание на Geheimrat върху репортажната история на „Пресбургер Цайтунг“; то беше заклеймено и от него, и от Geheimrat като глупаво и вероятно е било такова. Просто не разбирах какво искат от мен и защо трябва да прекарвам времето си сред старите годишни течения на „Кройццайтунг“. Завериха ми полугодието, изпроводиха ме като отчайващо скудоумен възпитаник и тогава окончателно се прехвърлих във филологическия факултет, където още половин година слушах „диалектическите възгледи за историята“ на Гьоц и Фрайер127.

Както и да разкрасявам нещата, бях се провалил по журналистика в лайпцигския университет и заради провала се срамувах пред баща си, който държеше да „завърша нещо“, щом вече съм се отдал на тази кариера. Семейството искаше да стана юрист, след това адвокат и да поема кантората на баща си. Баща ми не желаеше да се отплесвам с някакво си репортерство; разбира се, и той се гордееше, срещнеше ли името ми по журналите, но настояваше да завърша университета. На всяка половин година трябваше да изпращам студентската си книжка в Каша; с течение на годините полека се превръщах в своего рода вечен студент с десет заверени полугодия в нашия, в лайпцигския, франкфуртския и берлинския университети. Докторантура не положих никога, защото нямах нужда от нея; счетох за излишно да си купя за двеста марки дисертация и час и половина свободно да ораторствам на някаква обща тема, например руската литература. Във филологическия факултет всеки — стига университетският гражданин да натрупаше достатъчно полугодия и достатъчно заслуги в дуелите — защитаваше докторантура. Имах своите полугодия и странствах от университет на университет, ала все по-малко вярвах, че „академичното образование“ ще ми бъде от полза в кариерата. Понякога се увличах по някой професор, понякога ми помагаше този или онзи лектор, даваше ми насока и разкриваше пред мен неизвестна галерия в безкрайната материя; в такива моменти със седмици се подчинявах, седях на семинара, докато лекциите не се задушаваха в „системата“ на преподавателя. Забелязах, че това, от което се нуждая, се налага да издирвам и да си осигурявам предимно сам.

Журналистиката ме увличаше, но мисля, че нито една редакция не би могла да ме използва. За мен журналистиката бе бродене по света, проучване на нещо, което е толкова неоформено, безсмислено и неуловимо, като новините за деня, като живота… Задачата ме привличаше и вълнуваше. Чувствах как цялата вселена, взета заедно и в един и същи миг, е непрекъснато „актуална“ и „сензационна“. Да вляза в чужда стая, където никога не съм стъпвал, бе поне толкова потресаващо, колкото да отида при трупа и неговите роднини, или да говоря с убиеца. За мен журналистиката — от първия миг, щом ми завъртя главата — стана равнозначна на времето, в което живея, лично преживяване, от което не можем да се изплъзнем и всичко е еднакво важно, интересно, всичко, заедно и наведнъж, „заслужава да се публикува…“ Беше ме обзело такова безпокойство, сякаш аз, единствено и само аз трябва да следя всичко, което става по света: мнението на министрите, скривалището на тайнствените извършители и дори какво мисли човекът в съседната стая под наем, ако е сам… И всичко това бе неизразимо „спешно“; понякога нощем се стрясках и излизах на улицата като изнервен репортер, който се страхува, че ще му се „изплъзне“ нещо. Да, журналистиката ми беше структурно наложена от нервната система, тя бе задача, от която не бива да се отказвам, трябва да познавам „суровия материал“, фактите, загадъчната материя, която свързва човек с човека, взаимозависимостите между явленията. Вечно правех „репортажи“. Имах неотложна работа. Бях двайсетгодишен и исках да разкрия в сензационен репортаж загадката, ни повече, ни по-малко — „загадката на живота“. Мисля, че тайно мечтаех за „сензационен репортаж“, който журналите да публикуват с продължения, без да има по-конкретен предмет, освен живота. От десетилетие и половина пиша този репортаж в хиляди и хиляди статии. И днес не пиша друго, нито желая нещо по-различно.

Но как можех тогава да зная, че за писателя животът е съмнителна материя и от него могат да се ползват само някои неща с мяра, в препарирано състояние. По-късно, когато го разбрах, сякаш попаднах с целия си труд и живота си в центъра на експлозия и направо се парализирах и оглушах за доста време. Засега никъде по хоризонта не съзирах трудности. По всички признаци светът бе пълен с „материали“ от интересни по-интересни; само дето трябваше да ги напиша, само да може да смогне човек, така ми се струваше. Не съм бил и днес не съм безусловен привърженик на теорията за кулата от слонова кост. Мисля, че и така може да се пише, и в кула от слонова кост може да се пише… В крайна сметка нищо не може да навреди на писателя, нито кулата от слонова кост, нито журналистиката. Не вярвам в хленчещите естети, които бягат от живота; както ме изпълва с подозрение и антипатия и писателят-„натуралист“, този цигански музикант, който предава всичко, както „му диктува сърцето“ и „описва живота“ така акуратно, сякаш говори самият живот… Писателят живее и твори някак разпънат между тези две намерения.

Започнах да пътувам из Германия и непрестанно се чувствах като „нарочния ни пратеник“, който е на път, навярно разследва някоя мистерия, която никога няма да успее да разгадае с всичките тайни и плетеници… Пътувах с дрехата с кадифена яка, с много тънко зимно палто, обикновено без шапка дори зиме; навсякъде носех прилежно със себе си единствено Библията, кактуса, разпятието от кост и малкия негър-фетиш. С по-лек багаж не беше пътувал никой репортер; но и „поръчението“ бе така неопределено и общо… Всичко ме интересуваше и в същото време всичко се размиваше като в сън. През знойната мараня на младостта виждах зимните и летни пейзажи на живота, всеки човек бе „интересен“, на една тюрингска станция ми хрумна да сляза, преспах при началника на гарата и написах стихотворение, че живея, че съм тук, в Тюрингия, сред непознати, и всичко е толкова чудесно и непонятно. Не, у мен максимата „nil admirari“128 на предходната генерация не бе посяла семената си. Можех да се зарадвам и на някоя пруска картофена нива, всичко ме възхищаваше, както младо кутре, живеех в непрестанен „шемет на личността“, като избавен от непосредствена смъртна опасност, който не знае на кое да се радва по-напред, всичко бе еднакво неотложно и се отнасяше лично до мен… Войната бе смъртната опасност, от която се бях избавил; мобилизираха ме през пролетта на последната военна година, положението на фронта тогава вече беше недвусмислено, бяхме загубили войната и моите връстници бяха пратени без цел и разум в кланицата при Изонцо129; шестнайсет души от класа ми загинаха през последната година! Но какво ли знаех за войната? Бягах от смъртната опасност, по-универсална и от подобен ужас; гледах на всичко, предмети, местности, хора, сякаш съм „очевидец“, видял ги за първи, ала навярно и за последен път, комуто ще се наложи да се отчете за видяното пред някоя следваща епоха. Не бих могъл да изразя с думи всичко това. Една „култура“, или каквото обикновено наричат така, мостовете, уличните лампи, живописните платна, паричната система и стиховете, се разпадаше пред очите ми на съставните си части; не „преставаше да съществува“, съвсем не, просто се преобразуваше, ала с такова страховито темпо, сякаш атмосферното налягане на земното кълбо, с което бяхме свикнали и живеехме досега, се бе променило. Както ако пилотът се издигне прекалено нависоко, от устата, ушите и носа му бликва кръв, подобна особена чувствителност забелязвах панически и при явленията. Зная, страхувах се. Около мен преустановяваше съществуванието си нещо неописуемо важно и безценно. Страхувах се, както млад звяр преди земетресение. Още не бях чел Шпенглер и нямах набор от „теории“. Имах неотложна работа, исках да видя и други неща в „първично състояние“, преди да е настъпила страшната, неопределима промяна. Поех на път.

7

Пътувах из провинция Рур, остъклените покриви на фабриките грееха с изкуствена зелена светлина в нощта на този свъсен край, покрай станциите бдяха на пост сенегалски негри с байонети. Бях неспокоен. Толкова ли е прост светът? Наистина ли „успехът“, „триумфът“ са въпрос на мощ и на власт? На гарата в Есен смъртно уморени влакове гизнеха в дъжда, французите не умееха да се справят със сложния механизъм за смяна на коловозите, влакове с въглища стояха замръзнали в зимата, армадата сенегалски негри с байонети не можеше да излезе на глава с немските железничари-саботьори, механизмът за смяна на коловозите на есенската гара може да бъде проумян само от човек, който е израснал там; утеши ме, че и един подобен механизъм може да е по-силен от „властта“. Преспах две вечери в Дортмунд, при Ерньо, моя запилял се по света вуйчо. Живееше в таванска стая, свиреше в нощно кафене, по цял ден спяхме, после пиехме силна ракия и дъвчехме вестфалски колбас; Ерньо ме развличаше с интегрални изчисления и вечер във вертепа изпълняваше в моя чест Бах. Пияните гости слушаха с благоговение, в среднощния локал германците, макар и наквасени, стояха пред Бах като истукани, след полунощ, с обути в йегерски панталонки немски бар-дами на скута, трогнати до сълзи от оказаната им чест… Колко беше отблъскващ и блудкав този захлас, задължителната компетентност, с която немци от всякакви съсловия и рангове благоговеят пред „изкуството“, пред печатната буква и под строй им отдават чест във всяка житейска ситуация… Но снобизмът, издаващите комплекси страхове, даскалското важничене и захласът пред Духа, които тлеят у всеки немец със същия градус, както сластната обич към „солдатщината“, обуздаността, „дисциплината“ — доста по-късно, сред англичаните научих, че доброволната дисциплина означава известна относителна свобода! –, дали всичко това не трогва младата душа поне дотолкова, колкото я изпълва и със съмнения? На пианото във вертепа Ерньо свиреше Бах на вестфалските търговски агенти на бурми, които го слушаха благоговейно, с просълзени очи; с раздираща ушите фалшива прочувственост, както правят лошите момичета, когато след полунощ в локала започнат да разказват за майките си; и все пак имах чувството, че тази нощ съм разбрал нещо съкровено и интимно за немците, което ги прави поне толкова немци, колкото и преклонението пред реда, дисциплината и подчинението… Струваше ми се, че започвам да разбирам немците. Вярно, на заранта след сантименталната и поучителна нощ двама дортмундски детективи дойдоха за мен в квартирата на Ерньо и ме отведоха на топло. За първи път през живота си лежах в затвор. До обед ме разпитваха, сетне ме пуснаха; просто съм им бил подозрителен, защото бях млад, бях чужденец, носех дълга коса и палто с кадифена яка и по онова време, няколко месеца след червения терор в Мюнхен и берлинските Спартакови дни, те надушваха във всеки чужденец комунист.

На обед ме пуснаха и един „инициативен“ деловодител с монокъл даже ме помоли за извинение; времената са смутни, нищо не се знае със сигурност, но от документите ми се е убедил, че съм гражданин от университета и „истински господин“… Тези няколко часа в дортмундската полиция бяха за мен нов урок за немците. Разпитът, който започна с доста висок тенор, след няколко по-резки отговора приключи с мек, объркан и изпълнен с чувство за вина минор… Не знаех много за международно прилаганата техника на полицейски разпит и ми се струва, че с изключение на „Скотланд Ярд“, където веднъж ме почерпиха с чай и ме настаниха в удобно кресло, навсякъде по света щяха да ме набият, ако отговорех с подобен тон на въпросите на полицейския чиновник. Чиновникът започна с нападателен тон, но още след първата ми реакция смутено се усмихна, прочисти гърло и стана любезен. Останалото беше само игра и формалност. Тогава забелязах за първи път, че немските маниери прикриват смут и склонност към размекване.

„Тогава забелязах за първи път…“ — с това признание трябва да започва всеки ред в книгата ми. Всеки ден „забелязвах за първи път“ нещо, света, звездите, келнерите, жените, страданието и литературата. Преживявах онзи период от живота, когато младият човек потъва в някаква ежедневна заетост с чувството, че има лична мисия, която никой не може да изпълни вместо него. Това е едно напрегнато състояние, непрекъснато съмнение дали светът е такъв, какъвто го възприемаш? — и ентусиазъм на акорд, че тук, на земята ти е отредена такава хубава задача, ти трябва да разгадаеш тайните на вселената, при това без остатък. Отидох в Есен, отидох и в Щутгард, където нямах никаква работа, не разглеждах нито музеите, нито архитектурните забележителности на обществените сгради. Седях на уличните пейки или в кафенетата, непрестанно нащрек, екзалтиран, придавайки си някаква неясна важност, със свещеното убеждение, че в скоро време ще се случи нещо и то ще има голяма тежест в моя живот. Обикновено нищо не се случваше, просто ми свършваха парите. Цели нощи пътувах до Хамбург или до Кьонигсберг, където дотолкова очебийно нямах работа и явно не бях „турист“, че понякога това правеше впечатление на гостилничарите и на полицията. От тези градове, от възбудените пътувания и безцелните пристигания си спомням най-вече лицата на хората. В Дармщадт бръснарят, при когото се подстригах, захвана политически спор с мен, отведе ме у дома си и ме представи на семейството си. Три дни живях у тях, докато забележа, че — и родителите, и двете им деца — са душевноболни. Но дали самият аз бях „нормален“? Във всеки случай се държах като дете, което неочаквано е получило за подарък огромна стая с играчки. Тази стая, във всеки ъгъл на която бяха струпани купища избрани и вълнуващи играчки, представляваше света. По време на игра — пътуванията, университетът, съприкосновението с хората, във всичко това за мен имаше елемент на игра! — понякога ме пронизваше особено, почти болезнено чувство за отговорност. Живеех в напрежение, като човек, който преднамерено е пропуснал някакво жизненоважно поръчение. Имах извънредно много работа, само че просто не знаех откъде да започна. Минава сума време, докато човек научи, че всъщност няма никаква работа; и тогава често най-сетне започва отнякъде.

В Мюнхен поспрях да си поема дъх; бяха тъкмо след революция, още разчистваха барикадите по улиците. При странстванията ми из Германия през тези месеци често се случваше в някой провинциален град, както се разхождам, иззад ъгъла революционери да започнат стрелба, втурваха се и полицаи и започваше улична престрелка, налагаше се за известно време да се скрия от куршумите край някоя входна врата. Вече бяха преминали през кулминационната точка на температурната крива, окопитваха се, но от време на време още ги тресеше. Хората се бяха върнали по домовете от кървавата сеч, бяха скрили оръжията, и понеже отгоре на това нямаха работа, от време на време ги използваха под „политически“ претекст. В Мюнхен всяка седмица ставаше някакъв дребен уличен сблъсък. Червените тогава вече бяха пръснати, разстреляни, хвърлени в затворите — но „червените“ всъщност не бяха регистрирана партия с ясна членска маса, червените живееха в това общество — както и в останалите — откак свят светува, и в дадения исторически момент просто бяха станали видими, както бактериите в оцветена с анилин капка вода. И когато ги разпръснаха, разтуриха организациите им, екзекутираха техните водачи, сред тях и един изключителен по дух и благонамерен човек като Густав Ландауер — „червените“ не преустановиха своето съществование, те просто се обезцветиха в кипящото от бял гняв общество, бактериите излиняха до невинност в опасната посадка, но тук-там организмът все още трескаво излъчваше рецидиви. Затракаха ли картечници, дръпвах се край входната врата и чаках да свършат. Пристигаха камиони, отнасяха ранените и тогава вече можех да пресека пътното платно и да вляза в отсрещното кафене… Не се учудвах особено. Беше естествено картечен огън да нарушава от време на време разходките на моята младост. Всяко човешко дело беше естествено. Малката вселена, шеметът на съществованието ме изпълваха изцяло; възторгът, с който празнувах чудото на съществованието, не ми позволяваше да се учудвам или да гледам с подозрение детайлите. В Мюнхен сякаш бях още по-чужд, от където и да било другаде. Градът ме разстройваше с биреното си добродушие, с любезността си на акорд, с лошия вкус на натрапената и преиграна артистичност. Живеех на „Енглишер Гартен“ в един пансион, сред английски и унгарски сноби, които посещаваха празненствата на галериите в Швабинг и между две революции бодро потропваха канкан на мюнхенския карнавал. На едно от тържествата в Швабинг се запознах с мюнхенска дама, която говореше на диалект, призори ме придружи до квартирата ми в „Английския двор“ и там, на развиделяване, преди да си легне, се държа тъй къщовнически, че от удивление останах със зяпнала уста: изчетка и подреди дрехите ми, изтърка обувките ми от еленова кожа, забърса праха от мебелите, след всичко това грижливо се съблече, сгъна дрехите си, накрая си сплете косата и усука къдриците си в хартийки. Едва тогава, с възможно най-естествено движение, с куртоазията на домакиня, на която най-сетне й е останало време да се позанимае и с госта, легна в леглото. Гледах я втрещен. Нито дотогава, нито по-късно срещнах жена, която да упражнява тъй безотказно домакинските си добродетели в часовете за любов, в жилището на един чужд мъж. Чудех се непрестанно. Светът бе друг, различен от познатия ми от литературните текстове. Всичко беше „друго“ — и настъпи време да си изградя определена позиция сред този хаос от изненади.

8

Във Ваймар всяка сутрин ходех в парка, разхождах се до къщата, където Гьоте си подрямвал в топлите летни дни, обикалях стаите, сетне се връщах в градския дом на Гьоте, застоявах се в тъмната стая на покойника, където и днес би добре дошла „повече светлина“, или в някоя от залите, претъпкани с минерали, ръкописи, гравюри, статуи и картини, вглеждах се в хербариума на поета и се стараех да проумея нещо. Държах се както любител-детектив, който инкогнито разследва някакво тайнствено и свръхмистериозно дело. Не дължах никому отчет, тайнственото и мистериозно дело, чиято разгадка дирех, беше тайната на „гения“ — от предметите, които е използвал, от неговите колекции, от жилищата му се стараех да прозра нещо, на което творбата не дава никога пълен отговор, нито пък животът, „личността“ дават пълен отговор — тяхното взаимодействие оформя най-разтърсващото явление: геният и неговото влияние върху света. Търсех знаците, търсех дирята на ръката му, следа от устните му върху някоя чаша, промените на почерка му през различните периоди от живота, съзерцавах рисуваните по време на италианското му пътуване, примитивни и школски пейзажи, можех със седмици да проучвам тези стаи. Във Ваймар и до днес физическата същина на феномена още не е излиняла напълно, останала е след него някаква кондензирана телесност и материалното въздействие на присъствието му се разнася безкрайно бавно във времето. Нямах желание да правя докторска дисертация за Гьоте. Не се готвех да пиша студия за „зрелостта на поета“ или за последните му години… Ходех в херцогския парк, където Кралят-слънчице130, херцогът на Гьоте, с естетски напъни бе плагиатствал и обезобразявал хрумванията на Версай, вечер се настанявах в театъра и слушах „Танкред“ или „Ифигения“ — във ваймарския театър, където Гьоте ревниво следял успехите на популярния Коцебу131, съвсем необичайно се чувствах като у дома… Предобед ходех в библиотеката, където всичко бе някак натруфено, разводнено, извън естествените величини, даже извън дименсиите на духовната история по гьотевски, сприятелих се с библиотекаря, който от половин век пазеше, систематизираше, подреждаше полицейските данни за тукашното битие на поета, проверявахме сметките от прането и бакалските разписки и удивително си пасвахме в това важничене, разбирахме се и без обяснения, както всички, които озовали се веднъж волю или неволю, се устройваха във вселената на Гьоте за по-продължително време, за цял живот.

В странноприемницата „При слона“ пребивавахме мнозина, без да имаме особена работа във Ваймар, без да възнамеряваме да множим с опита от своите издирвания или от скромното си пребиваване там литературата за Гьоте; живеехме в града на Гьоте, все едно прекарвахме ваканция в бащината къща. Ваймар бе съразмерен и грациозен град, почти застинал в Гьотевата традиция, още не се беше окопитил, не смееше нито да говори, нито да мисли за друго, всичко се свеждаше до спомена за гения. В странноприемницата имаше „всезнаещи“ шотландки, намусени и затрогнати старици, един приличащ на Сетембрини италиански хуманист, който десетилетие преди появата на Томас-Мановата „Вълшебна планина“ едва ли не буквално ми разправи вечерта в салона на хотела притчата за „републиката и красивия стил“, срещаха се самотни скандинавци, които се застояваха по няколко месеца тук, в студено искрящата северна светлина, в странното духовно пречупване на сияния и лъчи, в атмосферата на Ваймар. Срещаха се и сноби, и туристи. Но в обезумелия свят, който все още заравяше своите мъртъвци и вече беше съчинил договорите, които щяха да му позволят да даде отдушник на виновното си съзнание чрез нови масови заколения, Ваймар, театърът, библиотеката, хотел „Слона“ и другата, по-евтина странноприемница, която се управляваше от съпругата на един унгарски учен и където по-късно понякога се отбивах за дни, на пълна телесна и духовна издръжка: всичко бе досущ манастир, своего рода светски манастир, където сходни по душевна нагласа хора ходеха да се пречистват, вършейки един вид светски упражнения за духа. Отстрани такова поведение може и да изглеждаше пресилено, но тези, които бяха свикнали с него, се чувстваха уютно. В къщата на Гьоте всеки си беше някак у дома, даже и след сто години. Гьотевата вселена грабваше странника и дори да не предоставяше еуфористичен покой, той можеше да се устрои в някое нейно кътче.

Човек има материална, но и духовна орис, която го застига с фаталистична естественост. С Гьоте човек или се среща, или не; за късмет, аз го срещнах рано. Не мога да кажа, че съм живял в някакъв приповдигнат, тщеславен култ към Гьоте. Но мисля, че когато в средното училище трябваше да назубря хекзаметрите на „Херман и Доротея“, ме застигна тази позната участ, атмосферата на гения, в която по загадъчен и необясним начин не зъзнех и не се чувствах отблъснат. Когато отидох във Ваймар, трябва да съм стигнал приблизително до Вертер; сега, на прага на зрелостта си, навярно съм някъде около „Поезия и истина“; Гьоте ме съпътства през целия ми живот, както видимите степени на физическото развитие, не могат да бъдат „прескачани“ етапи, няма защо да се протестира, трябва да се извърви докрай пътят, в края на който мистичният хор дава отговор на фаустовския въпрос — и бих желал, като му дойде времето, да чуя и разбера този отговор. Преждевременно не може… Във Ваймар живеех в добро настроение и емоционално. Гьоте не бе прецептор; близо до него можеше да се живее в почтителна интимност, която не бе благоговейна и излъчваше доверие. Той бе родна стряха, другата, уютна като истинската, с пречупена светлина, с растителност, със семейни, домашни обичаи, с ритуали.

В Германия живях по-продължително в три града: в Лайпциг, Ваймар и Франкфурт. Това не бе нарочно; и все пак, не смятам, че случайно бях избрал тъкмо тези три града за отдих през скиталческите си години, градовете на Гьоте. Пътувах по неговите дири, инстинктът ми ме теглеше подир сянката му. Никога не съм могъл да чета Гьоте така: сядам и прочитам „Западно-източен Диван“. Подобен опит вероятно би ми доскучал. Гьоте нараства и крачи напред заедно с човешкия живот, който се е свързал с него. Някоя от книгите му винаги е с мене и у дома, и на път, до ден днешен. По-късно открих още един-единствен писател, когото чета в същия опърничав безпорядък, чиито книги винаги ми се намират под ръка, не минава ден, без да прочета няколко реда от негово писмо или критика: Янош Арани. От Арани учих и се уча на унгарски. От Гьоте не се учех на нищо. Геният и неговото творчество са се превърнали в атмосфера за следващите поколения; той се явява в мислите ми навярно само когато съгрешат срещу него или го отричат. От време на време се връщах във Ваймар. В библиотеката вече ме знаеха, портиерът ме приемаше в къщата в парка, като познат, виждах градината зиме и пролет. Да пиша още не смеех; по-точно, във Ваймар започнах да не пиша. Непостижимото у Гьоте, онова, което дори не е творба, но по въздействие е тъкмо толкова нетленно, независимата от времето и творчеството мистерия на личността, която не избледнява и въздейства от поколение на поколение, аз опознах във Ваймар. Тук за първи път прочетох тези три реда, на които при четенето не обърнах особено внимание, и чак след години забелязах, че са открехнали нещо у мен, живеят в мен без гръмкост, все едно някой ме е учил да дишам:

9

Наех жилище в близост до франкфуртската палмова градина, на улица „Либиг“, при един шивач. Беше гърбав човек, ожени се на следващата седмица след нанасянето ми. Съпругата му бе стройна, висока жена, напомняше на женските образи от митологията, и в брачната нощ, която протече в съседния на моята стая алков, през нощта те се биха; гърбавият шивач беше садист, шибаше с бича високата си два метра съпруга, младоженката похотливо стенеше по време на боя, и цяла нощ викаше в екстаз: Du bist herrlich!133 Слушах с любопитство странната брачна нощ, без погнуса, и както по-късно с учудване забелязах, без особена изненада. Всичко ми се струваше някак познато и естествено, струваше ми се преживяно, що се отнася до хората. Подобна гледна точка не се заучава, а е естествена последица от определен душевен строй. Тигърът се храни с месо, франкфуртският шивач бие съпругата си, която при това похотливо хрипти: това е животът, помислих си на сутринта, когато двойката се измори и аз също заспах.

Всеки предобед в единайсет часа в огромна карета, теглена от два катраненочерни жребеца пред прозорците ми минаваше старата госпожа Гудула, най-възрастната Ротшилд, прамайката, с боне на главата, с фин воал и дантелен чадър. Живееше в края на улицата по средата на голям парк, в стария франкфуртски замък на Ротшилдови. Паркът се охраняваше денем и нощем от въоръжени пазачи. Леля Гудула любезно поздравяваше от своята карета франкфуртските граждани, които я приветстваха със снети шапки, като княгиня на старо феодално херцогство. Беше много стара, съсухреното й лице бе само бръчки, на капрата седяха лакей и кочияш с цилиндър, лачени чизми, бели панталони, и в „революционната“ немска република цялото шествие въздействаше като демонстрация и показ. Кралете и херцозите си бяха отишли, Ротшилдови оставаха. Леля Гудула живееше в екстериториалност във франкфуртския си палат, веднъж годишно, на някой фамилен празник, я посещаваха синовете й, роднините, парижките, лондонските, виенските Ротшилдови; в такива моменти местните хора по цял ден стояха облакътени по прозорците на улица „Либиг“ и се дивяха на династичното шествие.

Във Франкфурт парите бликаха обилно, както позлатата по връхчетата на копията по железните огради пред дворците на „Бокенхаймер-Ландщрасе“. Парите в този град се бяха уталожили през вековете, струяха над него, всичко бе подредено в достолепни пропорции. Във Франкфурт живееше още един член на династията, някой си барон Ротшилд-Голдшмид; в кантората му един след друг се редяха надошли от всички краища на света просяци, сред тях и множество унгарски скитници. Тези странници пътуваха из Германия с точен каталог от имена и адреси и като прилежни търговски агенти не пропускаха да посетят в чуждия град склонните към благотворителност частни лица, предстоятели на вероизповеданията, политически партии, държавни и градски социални институции. Един такъв странник, грамаден секейски момък, пристигна и при мен, позовавайки се на пещенски познати, поиска квартира, зае от мен чиста риза и яка и, от благодарност, за отплата ми показа един такъв „просешки адресник“. Обемистото книжле беше писано и размножавано с химическо мастило, до името, домашния адрес на всеки благодетел накратко бяха отбелязани слабостите на мецената, при равина скитникът казваше, че е евреин, на енорийския свещеник, че е католик, в офиса на социалдемократическата партия, че е социалист-емигрант, при болшевиките, че е комунист, при националните организации събираше дарения за патриотични цели, а в канцеларията на барон Ротшилд-Голдшмид, където покровителстваха музикантите, се представяше за изпаднал музикант. На всеки посетител баронът даваше железопътен билет и петдесет марки; билетът, разбира се, биваше продаден. Посетителят ми беше прецизен, разсъдлив, спокоен по нрав човек. Пътуваше без багаж, с „просешкия си адресник“ в джоба, с износена мушама за дъжд, от чиито джобове наизвади в жилището ми странни и обезпокоителни предмети: булевардни романи, увеличително стъкло и дебело корабно въже, това помня. Иначе имаше текуща сметка в един берлински клон на „Дрезднер Банк“, по време на обиколките си печелеше дневно и по двеста-триста марки, говореше благозвучен секейски унгарски и беше пестелив, благоразумен човек, будеше впечатление на старателен чиновник. По-късно го срещнах в Берлин, тогава вече бе един от менажерите на голяма филмова студия. През тези години се сблъсках с много подобни хора. Големият вихър ги беше повлякъл, нямаха „принципи“, нито цели; вярно, нямаха и скрупули. Занимаваха се с живота, пряко, и подробности като професия, светоглед, социална съвест малко ги безпокояха. Предаваха си един на друг адреса ми. Повечето от тях бяха талантливи, не в някаква определена насока, а изобщо, както животните; старателно и прахосвайки енергия, отбягваха работата. Във всеки случай носеха вести от „живота“, за странни сговори, за човешката природа. Никой не ме ограби и когато ми искаха пари назаем, обикновено ми ги връщаха. Изглежда, че ме чувстваха донякъде за свой събрат.

Тъй както по това време и аз не бях — нито исках да бъда — нищо друго, освен безцелен младеж. Литературата бе все още мъгла и мрак за мен, болезнена, мъчителна неизвестност. В началото блуждаех из Франкфурт като герой от романтичен роман. Ставах по обед и до вечерта седях в изисканото кафене „Хауптвахе“ на централния градски площад, пушех евтините, сладникави английски цигари и можех седмици наред да чета една и съща книга. По това време открих за себе си един елзаски писател на име Рене Шикеле, когото високо ценях. Помня, че чувствах у него своего рода „европейски патриотизъм“, и това ме привличаше. Изучавах всеки човек от този зрителен ъгъл, копнеех да узная дали е още жив европеецът, дали някъде, в полския салон или датския университет се чува гласът на онзи тип европеец, който първо е европеец и едва след това — датчанин или поляк? По онова време Куденхове-Калерги134 и Бронислав Хуберман135 не бяха прогласили още своята Паневропа; но въздухът тегнеше от този девиз. Понякога ми се струваше, че животът или литературата са ми подхвърлили такъв един „европеец“. Но най-често бяха просто скитници или авантюристи, привлечени от богатия град.

От странстващите скитници зная, че във Франкфурт всички даваха, само не и леля Гудула; тя смяташе, че синовете й достатъчно дават. Градът бе като салон в стил рококо. Една сутрин се събудих и забелязах, че са ме приели. Тук още имаше „светски живот“ в смисъла от осемнайсети век; дворци и салони, където много образовани, много богати хора живееха с действително западни потребности — в този град потребностите на душата бяха също тъй завишени и изтънчени, както и богатите рамки на телесния живот. Хората живееха скрити в палатите си, сред готически и хиндуистки колекции, водеха кореспонденция с прочути световни писатели, банкери, учени и мистици — и един ден забелязах, че ме канят на чай, лакеи с бели чорапи ме въвеждат в салони, каквито никога не бях виждал, и узнах, че хора, чиито имена никога не бях чувал, са владетели на промишлени и духовни региони. Този обрат дължах на новия си приятел Ханс Ерих, с когото се бяхме запознали на един семинар в университета. Ханс Ерих си беше у дома в Германия и се чувстваше свойски в сдържания, изтънчен в добрия смисъл, пофренчен Франкфурт. Ханс Ерих бе с две години по-голям от мен; той бе син на богат силезийски фабрикант, готвеше се за докторат върху Спиноза, беше член на германската социалдемократическа партия, и на един друг международен съюз, скрепен от общо преживяване, който навярно изпълнената със съзнание за вина съвест на една култура поддържа навред из Европа. Дължа му много неща, наред с това от първата минута подозирах, че е хомосексуалист. Но никога не го узнах със сигурност.

10

Ханс Ерих живееше недалеч от мен, в изискания хотел „Империал“ и приятелка му беше една от депутатките на социалистите в райхстага; млада жена, помня само нейните присмехулни, умни очи, и суетните й усилия да съчетае в облеклото си депутатския пуританизъм и стремежа на интелектуалната светска жена да е в крак с модата. С тях двамата ходех на работнически събрания и във франкфуртските патрициански салони, чиито старателно закрити врати се открехваха само пред хора, които вече бяха доказали нещо или можеше със сигурност да се разчита на тях. Ханс Ерих и аз още нищо не бяхме доказали; от женския член на райхстага по онова време във всеки случай можеше да се очаква нещо. Впрочем и двете общества грижливо подбираха гостите си; да, в немските работнически кръгове май проникнах по-трудно, отколкото в претъпканите с готически скулптури буржоазни салони.

Във Франкфурт се случи така, че в този чувствителен град опознаха името ми за няколко месеца. Като всеки наистина значителен и решаващ обрат в живота, и този ми се случи без предварителни разчети и спекулации: не го бях „решил“, в живота ми никога не сполучваше нещо, което „решавах“ и планирах на хартия; но пък ми се случваше да се пробудя някоя утрин и да продължа при коренно различни условия на живот. Във „Франкфуртер Цайтунг“ попаднах, след като един ден се качих в редакцията и пратих визитната си картичка на редактора на очерци господин Гек. Редакторът моментално ме прие, предадох му един очерк и неуверено се оттеглих. Знайно е, че във „Франкфуртер Цайтунг“ седмоглави змейове внимаваха за чистотата на немския език. Тук, в колонките на този може би единствен истински световен журнал на Германия, подредбата на думите в подчиненото изречение бе почти толкова важна, колкото и идейното му съдържание. Рубриката за очерци тогава се списваше от трима души: господин Гек, типичният добронамерен, педантичен и коректен немски журналист-чиновник, Бернхард Диболд, критикът и един мил, добродушен алкохолик, на когото не можеше да се разчита, Вило Ул. На другия ден очеркът ми излезе. Не се изненадах, някак, с безочлива и детинска убеденост, го намирах за естествено… В рубриката за очерци на „Франкфуртер Цайтунг“ работеха Томас Ман, Стефан Цвайг, Герхард Хауптман и изобщо всеки, чието име означаваше нещо в Централна Европа. Журналът се списваше на една пресечка в централната част на града, на „Ешершаймер Щрасе“, в овехтяла, стара къща, която откъм улицата имаше вид на нещо преходно между ловен замък и парна мелница. Но журналът, който се списваше и се печаташе в къщата, имаше валидност в цял свят. Една-едничка икономическа вест в него мобилизираше нюйоркската или лондонска борса, едничка негова критика решаваше съдби, и да се чете два или три пъти седмично името ти в този журнал беше достатъчно за начинаещия писател да направи „кариера“ в Германия. Започнах работата си тук със сляпа увереност, нямах понятие за отговорността, която читателите навсякъде по света очакваха от сътрудниците на журнала, с несъзнателна непринуденост и спокойствие пишех мнението си за хора и явления, както селският знахар в анекдота на Миксат136 оперира око с проста чекия. След това разбрах каква отговорност е писменото слово и започнах да се страхувам. Но дотогава мина доста време и „Франкфуртер Цайтунг“, с днес вече непонятна за мен добронамереност, издаваше писанията ми. Години работих в този изискан, европейски по дух в най-добрия смисъл на думата вестник. Никога не ми възложиха отегчително задание; по-късно често им пращах статии от чужбина: от Париж, Лондон, Ерусалим, Кайро, описвах всичко, което ми изглеждаше, че заслужава да бъде забелязано в рамките на един кратък очерк: интонацията на някой особняк, жестовете на Кайо137 по време на реч, сплина на жена в Ерихон, тъгата на келнер в Марсилия, безпорядъка в хотелска стая в Лион, Рабиндранат Тагор, четивата на кожодера, всичко, което ми подхвърляше животът, случайно; и „Франкфуртер Цайтунг“ го публикуваше… Пишех на немски и по онова време сякаш наистина знаех немски; ръкописите ми излизаха без изменения в големия, взискателен и придирчив към чистотата на немския език журнал. Хенри Зимон, собственик и главен редактор на журнала, добронамерено следеше дребните ми опити и веднъж и завинаги даде „nihil obstat“138 за моите съчинения.

И през ум не ми минаваше да правя „кариера“, и мисля, че никак не ценях връзката си с този „провинциален журнал“. Публикувах във „Франкфуртер Цайтунг“ същите статии и очерци, които преди това излизаха в един журнал в Каша, и за мен какво ще кажат за моите опити в Каша беше поне толкова важно, колкото мнението на франкфуртските критици и обстоятелството, че в неделната рубрика за очерци в големия журнал съчинението ми бе на челно място. Всичко в живота ми се подреждаше така. Ако много „исках“ „Франкфуртер Цайтунг“, навярно нямаше дори да ме забележат. Във всеки случай, в редакцията на някой пещенски седмичник бе по-трудно да попадне начинаещ, отколкото в този световен журнал. Представа нямах от писането, от тежестта, последствията от думите. Пишех така, както младежът диша, с пълни дробове, с някакво варварско благодушие. Не знаех, че стари, обиграни писатели чакат по цял свят и биха дали мило и драго журналът да приеме текстовете им; смятах като запълване на времето работата си в големия журнал, който ми заплащаше царски. По-късно научих, че не си заслужава сам да си искаш пари, много по-изгодно е, ако им поверя сами да определят сумата на хонорара. Когато отпътувах от Франкфурт, с едно телефонно обаждане до Париж ме изпращаха в Лондон на някаква политическа конференция, в Женева за „свежи“ политически шаржове, в италианските или белгийски провинциални градове, където „нещо се е случило“, или на няколкомесечно пътешествие на Изток, за което ми покриваха всички разноски… Научих, че не си заслужава да пращам сметки за разходите си на „Франкфуртер Цайтунг“, никога не можех да поискам толкова много, че журналът да не ми преведе повече по своя воля.

Журналът бе шедьовър, чувствителен организъм, същински дипломатически апарат на малка държава. И действително, дипломатите му бяха в Ню Йорк, Лондон и Париж, внушителни редакции с посланици и аташета и всяка телеграма, чуждестранна критика, дописка за лондонската мода носеше своите последствия… Журналът проследяваше явленията, но по-важното и вълнуващо бе, че дефинираше политическата им значимост, поставяше на полагаемото му се духовно- или културноисторическо място всеки съвременен феномен. Говореше се, че журналът се финансира от немската тежка индустрия; но тогава, в началото на двайсетте години, новината се оказа невярна. По-късно най-големият немски индустриален концерн действително сложи ръка върху него, още по-късно и Третият райх, наистина, дълго време съвсем предпазливо; „Франкфуртер Цайтунг“ беше може би единственият журнал в Райха, който нацистите за известно време не „унифицираха“. Журналът се захранваше от своя авторитет, духовно надмощие и независимост и в същото време във франкфуртското седалище го списваха тъй фамилиарно; Хенри Зимон преглеждаше всеки ред и в ни една от рубриките на трите издания дневно не се появяваше дори незначителна вест, която собственикът-главен редактор да не е прочел. Допуснеха ли веднъж някого при себе си, отнасяха се с него, като с член на семейството. Имаха ли някому доверие, можеше да разчита на тях. Вярно, всеки ред, появил се в журнала, трябваше да е на място, прошка нямаше; небрежност или разпуснатост не прощаваха.

Връзката ми с големия журнал продължи години. Един ден тя прекъсна от само себе си, преустанови се по същия странен начин, без причина, както беше започнала… Тогава вече от години живеех в Париж, работех много и какво ли не за тях. Един ден започнаха да ми връщат статиите. Една излизаше, три получавах обратно. Не разбирах защо? Статиите ми не бяха по-лоши, нито по-глупави от преди. „Всъщност друго очаквахме от Вас…“ — пишеха ми те. Размислих и разбрах. Когато попаднах при тях, бях схватлив и ловко боравех с материала; давах им това, което очакваха от мен. Когато лека-полека намерих своя глас, отведнъж всичко, което пишех, им стана чуждо. Пишех на немски език, но духът ми беше чужд. Понякога ме печатаха, от куртоазия, само така, както човек поздравява изоставена любовница.

11

Една сутрин от Шварцвалд пристигна К., преводачът, с две кучета, с млад и дебел унгарски писател-емигрант, който непрекъснато се оглеждаше обсебен от мирова скръб и с приятелката си, австрийска графиня, която превеждаше на немски творби на американски писатели и по-късно сама стана една от активните труженички на немската „левичарска“ литература. Чаках ги на гарата. Влизането ни във Франкфурт предизвика сензация. С кучетата имаше куп неприятности, в пансиона, където отседнаха в деня на пристигането си, не ги изтърпяха, затова им предоставих жилището си; тогава вече отдавна не живеех при шивача-садист, бях се пренесъл на „Ешершаймер Ландщрасе“, близо до журнала и наемах красива и светла тристайна квартира, непосредствено до издателството „Рютен унд Льонинг“. Обитавах самостоятелно първия етаж на вилата и това разточителство много ми харесваше. Когато сетне — заради разногласия в мирогледа и по въпросите на кучешкото възпитание — К. се скара с франкфуртските пансионери, те се пренесоха при мен, а аз се качих на втория етаж на вилата, в таванската стая. Така живеехме, сближени от съдбата на срещнали се в странство чужденци и във вечна сръдня. Най-вече К. се обиждаше често и от сърце. Но иначе се чувствахме добре, К. и другите работеха много и по това време аз също започвах да привиквам към редовен труд.

К. беше подозрителен по природа човек, надушваше оскърбление във всеки и всичко и изливаше съмненията си в ядовити писма, които пращаше препоръчано, експресно, с въздушна поща. От моите познати той пишеше най-много препоръчани експресни писма. По-късно, в чужбина получавах от него подобни писма, будеха ме нощно време с някое от препоръчаните експресни на К., в което ме известяваше всичко на всичко, че заплануваната работа напредва, или, че оттегля своето благоразположение от мен или ме уверяваше, че недоразумението се е загладило, приятелството ни остава неизменно. За него всичко беше спешно. По природа бе свадлив, често се спречкваше с немците и пишеше писма, водеше дела. С графинята се беше запознал в Давос, през войната; и двамата били болни, и в давоския санаториум се породило онова по-неразривно, по-чисто, по-силно от всеки официален съюз влечение за цял живот, което свързало завинаги двамата болни. Имаха две страсти: литературата и обичта към кучетата. Оттогава не съм срещал човек, който да говори с такова смирение на кучетата и с писателите, както К. и неговата приятелка. Животът им бе погълнат напълно от грижата за кучетата и преводът на книги. Превеждаха невъобразимо много и бяха творци в своя занаят. Особен занаят е този и за него са необходими двама творци: преводачът винаги е неосъществен писател, както фотографът е несполучил художник. К. и графинята отдаваха дарбите си за превеждане на чуждите писатели с наистина артистично покорство. Понякога се карахме с часове, докато намерим точното немско съответствие на някое унгарско или английско понятие. К. превеждаше от унгарски и беше първият, който показа на света новата унгарска литература. Официално не го подкрепиха никога; по-скоро го отричаха.

Така живеехме във франкфуртската вила, с кучетата, които К. по цял ден пощеше от бълхи и въшки, непрестанно сред ядовитите препоръчани експресни писма — няма да преувелича, ако кажа, че разноските за марки на такива възмутени писма поглъщаха половината от доходите на К. — в необикновено безпокойство и възбуда, защото край К. атмосферата беше постоянно нажежена. Живеех в таванската стая на вилата и общо-взето по цял ден пишех стихове. К. готвеше обяда сред ръкописи и пишещи машини, обикновено варено телешко със зеленчуци, защото друго не умееше.

Тези двама души, К. и графинята, бяха слети в трогателна спойка, на живот и на смърт. Такава силна човешка връзка по-късно не съм срещал при никого. Не зная дори „дали са живели добре?“ — това, което обикновено наричат идилия, вероятно не е присъщо за такъв съюз. Бяха се срещнали болни, К. по-късно се бе излекувал, жената остана неизлечимо болна. Никога жена не ми е правила толкова силно, така утешително и потресаващо в дълбокия смисъл на думата впечатление, както тази аристократична австрийска девойка. Беше висока и болнаво мършава; на изтлялото й до кости лице грееха само едни възторжени очи, облагородени от смъртния страх, сгрети от човешката солидарност очи. Дрехите си кроеше сама и ходеше с обезпокояващи широки роби, на които немците се удивляваха. Където и да се появяхме в града, ни посрещаха с враждебни погледи, защото в близост до тази жена човек чувстваше изключителното, тревожно-притегателната неповторимост, излъчването на душа, пречистена чрез болката, познанието и страстта. Влезехме ли някъде, хората се умълчаваха. Графинята вървеше отпред, без да поглежда, със сведена глава, прекосявайки някак инкогнито през тълпата; зад нея К. с кучетата под мишница, измервайки непознатите с кос и свъсен поглед, пълен с подозрение и свадлива горчивина, готов всеки миг да напише на мнимите и предполагаеми оскърбители препоръчано експресно писмо. В това шествие аз можех да съм само паж и с достойнство закривах процесията.

Баща й беше един от посланиците на монархията, майка й — австрийска баронеса; графинята бе прекарала своето детство по дипломатическите постове на баща си, във великосветско обкръжение. Омъжила се за балтийски барон, живяла някъде из Литва със съпруга си, откъдето един ден избягала болна, заминала право за Давос, за да не се завърне никога повече в имението на съпруга си. Говореше и пишеше безупречно на немски, френски, испански и английски; превеждаше Ъптън Синклер139 и Шарл Пеги140; Синклер й беше написал обемисто писмо на пишеща машина със ситен шрифт и всеки, който опознаеше веднъж тази душа, й оставаше приятел за цял живот. В политиката изповядваше страстно леви убеждения; дотогава не познавах жена, която тъй удивително да съчетава в поведението си надменността на личността, недостъпните маниери на светска дама със страстната готовност за дела на „функционерка“. Където и да седнеше, около нея моментално оживяваше „салон“; и тези, които я обграждаха — понякога в „салона“ седяха решени на всичко, подозрителни анархисти, защото около К. вечно имаше цял рояк „функционери“ –, сами започваха да се държат по салонному. Всеки следобед седяхме в дневната на графинята с чаша чай в ръце, писатели, работници, революционери, франкфуртски интелектуалци и патриции, умилостивени от атмосферата, чието въздействие никой, озовал се в близост до графинята, не можеше избегне; всички „беседвахме“, както поканените гости трябва да са беседвали в палатата на австро-унгарското посолство в Кайро или Париж на някой от чаените следобеди на посланика, бащата на графинята. „Беседата“ се водеше от графинята — К. се грижеше за кучетата в някой ъгъл и се оглеждаше, изпълнен с подозрения –, а поканените гости умилени следваха реенето на тази неспокойна и изискана душа над полесраженията на живота, литературата и политиката.

Не, тази жена не бе от „всезнаещите“. В крехкото й, неизлечимо болно тяло живееше и въздействаше такава сила, която бе в състояние да разбуни големи човешки общности. Дробовете й бяха почти напълно атрофирали и все пак тя работеше по десет-дванайсет часа дневно, приведена от зори над пишещата машина, с вечно димяща, дебела английска или американска опиумна цигара в уста. На улицата излизаше рядко, страхуваше се от погледите на хората; веднъж ми каза, че „прекалено ги съжалява“. Виждаше отчетливо своята класа, миналото си и ги презираше с някаква ревнива носталгия. Хората, които от време на време се събираха около нея, за да се оттеглят сетне в неизвестността, най-често пристигаха анонимно; революционерите ходеха в салона на графинята инкогнито, почти като на заговор, чиито обстойни детайли не се обсъждаха никога… Един ден в компанията се появи мъж с женствено бяла кожа на лицето, с кестенява брада, с големи, гледани и пухкави бели ръце, седеше със сънлив и притворен поглед, даваше кратички, сухи отговори на въпросите ни и строго пазеше своето инкогнито. Носеше се слух, че е работник в един от автомобилните заводи във Франкфурт; действително ходеше с работническа куртка, но тази куртка от мека тъмносиня материя трябва да бе шита от първокласен шивач и по снежнобелите му ръце с гледани нокти никога не забелязахме следа от смазка или железен прах… Формата на главата му, устните, челото поразително наподобяваха по структура лоба на Хабсбургите, и в нашата общност, разбира се, скоро плъзнаха легенди около неговата личност. Множество подобни мимолетни, анонимни лица се появяваха в магическото обкръжение на графинята.

Наричаше ме „дете“, делеше с мен приготвените от К. ястия, английските му цигари и четива. Живеех смирено край нея, търпях агресивността й, нейните чудатости, никога не съм издържал човек, при това жена, до такава степен безкористно, скромно и тъжно, както тази странна графиня. Съдбата й беше отредила страдалчески живот, който тя приемаше с упорство и бунт. Бе аристократка в най-интимния, човешки смисъл на думата. Един ден ни посети Стефан Цвайг и след визитата се разхождахме с часове в дъжда. Цвайг разказа житейската история на тази изключителна жена с обстоятелствеността на биограф и със затрогващ възторг, с какъвто говорим само за хора, които притежават достатъчно съпротивителни сили да запазят равновесие, когато равновесието на класата, принципите, ценностите около тях рухват. Понякога пътувахме из околностите на Франкфурт, в работническите квартали, графинята четеше на глас на работническите вечеринки в голямата химическа фабрика при Хьохст на Майн и „функционерите“ я обграждаха със същата прочувствена обич като човек, когото приемат, макар и да не е напълно и непременно от тяхната среда.

В началото на есента К. се обиди на нещо и ми изпрати от партера препоръчано експресно писмо в таванската стая. Графинята, естествено, беше солидарна с К.; винаги и във всичко оставаше солидарна с него, същността и смисълът на връзката помежду им навярно бе точно тази солидарност, с която извънредно изисканата й душа приемаше неговата наранена и неудовлетворена душа. Тогава се изнесох оттам в един хотел срещу гарата и известно време живях бурен артистичен живот. По това време край мен изкристализира нещо като любов, превърнах се в печален герой на местна авантюра, живеех сред увенчана с раздяла и скандали бъркотия; в поведението ми се бе проявила онази мъчителна невроза, с която реагирах на всяка човешка връзка. Не знаех още, че съм болен, нито пък какви съпротивителни сили има болната ми душа. Във всеки случай чувствах, че пребиваването ми във Франкфурт е към своя край, бях получил от града и от хората тук всичко, което можеха да ми дадат, и бе време да продължа нататък, най-добре нощем и в мъгла. Съвестта ме гризеше, живеех в постоянно чувство за опасност. Не изпитвах солидарност с обкръжението си, не изпитвах солидарност с класите, с кръгове по интереси, с никого. В хотелската си стая, в компанията на кактуса и негъра-фетиш, всяка нощ си лягах с подозрението, че призори ще ме арестуват.

12

И един ден се събудих и забелязах, че годината във Франкфурт е оставила нещо у мен. Бях още неукрепнал, за да мога наистина да пиша, да изразя нещо, което е само мое, и то така, както мога единствено аз. Малките скици, публикувани във франкфуртския журнал, стиховете ми, един опит за драма, всичко това беше все още пелтечещо, понякога многословно пелтечещо проявление на примитивна нагласа за изразяване, което имаше толкова общо с писането, колкото дрънкането на дете с добър слух върху пианото има общо с увереността, с която музикантът овладява инструмента. Забелязах, че годината във Франкфурт смътно е очертала в мене нещо, което е първична форма на работата и навярно не е друго, освен неволно, неясно, плахо поведение. Живеех сред хора, за които нищичко не знаех, живеех в забвението на младостта, в университета ходех като чужд, с напетите си връстници с изсечени лица и войнишко държание не ме свързваха общи радости, нямахме за какво да си говорим, интересуваше ме журналистиката, радвах се на лесните малки успехи, но не ценях високо този тип възможност за изява, и чувствах, че за мен вестникарството винаги ще бъде само средство за препитание. Позицията, писателският атитюд, изстраданата нагласа на светогледа към визията, към „другия мираж“, който се мержелее отвъд хората и явленията и който за писателя е по-истински от осезаемата реалност — обуславяха начина ми на живот. Писането в крайна сметка не е нищо друго, освен поведение, казано помпозно: морална позиция. Проумях, че ми е възложена задача и сам трябва да се справя с нея, без външна помощ; и тъй като се чувствах неукрепнал и неподготвен, тази задача ме изпълваше с боязън, понякога с ужас.

Годината във Франкфурт изобилстваше от хора. Журналът понякога ме пращаше в Дармщадт, където херцогът Ернст Лудвиг живееше неизменно в своя дворец насред града след детронирането и беше устроил своего рода духовен двор, чийто церемониалмайстор бе философът граф Кайзерлинг. Наричаха „школа на мъдростта“ изпълнения с ефеби херцогски дворец, където жадни за мъдрост красиви момчета се разхождаха по кадифени жакети, босоноги в парка и слушаха разсъжденията на Кайзерлинг за живота и смъртта или семинарите на поканените знатни чуждестранни гости. Тук се запознах с Рабиндранат Тагор. Всичко ми бе твърде съмнително, антиевропейско, противоречащо на разума. „Школата на мъдростта“, както и целият двор на херцога бяха отявлено еднополови. Якият Ернст Лудвиг, същински фавън, подпрян на бастуна си, куцукайки се появяваше от време на време сред питомците си в парка, мълчаливо правеше преглед на своя „елитен отбор на духа“, както се наричаше командата, и обгърнат от загадъчно мълчание, се връщаше обратно в замъка сред своите редки книги, порцелани и любими философи. Тези посещения в Дармщадт — трябваше да пиша „репортаж“ за знатните чуждестранни гости или информация за сказките — са ми оставили гнетящ, неприятен спомен. Но и самият Франкфурт беше душен, пренаселен — прекомерно много пари имаше тук, много хора, у които парите предизвикваха страх, ексцентричност, чудатости, претенции. Животът във Франкфурт бе невероятно „интересен“; дните ми бяха изкуствени, сякаш живеех под кварцова лампа, на ултравиолетово осветление. На „Гросер Хиршграбен“, в родния дом на Гьоте, преди сто години трябва да са живели същия претенциозен, маниерен живот, както днес в патрицианските домове край двореца на „Herr Rath“141; от атмосферата на града, която със сигурност беше най-добрата в Германия, рано или късно трябваше да се бяга, тя бе изпълнена с дразнеща до погнуса, сладникава, прекомерна преситеност. Да, във Франкфурт навярно би могло да се направи „кариера“.

Но на мен тогава ми се струваше по-важно да помогна на своята любима във Франкфурт, на дамата в развод да избяга с нощния влак за Берлин. Не се сбогувах с никого, освен с графинята, с К. и кучетата. Дамата в развод беше десет години по-възрастна от мен и цяла нощ лежа във влака с болки в стомаха. Седях до нея в лошо настроение, гледах през прозореца на влака зазоряващата се Германия и не знаех, че напускам едно от най-важните места на моята младост, където след това не се завърнах никога повече. През тази франкфуртска година в мен се изгради онзи светоглед или позиция, които завинаги определиха отношението ми към работата и към света. Тогава осъзнавах само, че съм прекарал цяла година в един чужд град, и вземам за спомен със себе си една жена, която не обичам, и би било добре да се освободя час по-скоро от нея. Бях двайсетгодишен. Животът сияеше с ослепителна светлина. Потеглях на „приключение“.

1

Нямам добра памет. Спомените ми безследно отсяват периоди от време, външността на хора, срещи, винаги помня само съвкупността от събития, свързани в големи, рехави масиви. В тези масиви като застинало в праисторическата смола насекомо живее своя символичен живот един или друг човек от миналото. Тези, които съм изоставил, живеят в мен, както покойници в паметта на живите. Неблагодарен съм в спомените. В хаоса винаги се очертава някой човек и отломките от спомени се наслояват като водорасли около него; тъй се налага да разчиствам по-важните спомени за тези хора от отпадъците, с които пороят на миналото ги е затрупал. Бих могъл да изредя навярно стотина имена от този начален период на моята младост в чужбина, жени и мъже, които са играли „роля“ — тогава ми се струваше, че често са изигравали „решаваща“ и важна роля — в моя живот. Сред тях имаше такива, с които съм се бил на живот и смърт; днес си спомням донякъде сцените на боя, но не мога да назова имена. Твърде много жени познавах по онова време; сред тях е и тази, която избяга с мен от Франкфурт, и вероятно ме обичаше; но вече не помня дори малкото й име. От този начален период за мен е жив един-единствен човек — графинята. И след нея, като някаква сянка, преминава Ханс Ерих. Имаше между нас нещо неуредено, бяхме различни типове или чувствата ни са били изопачени, не зная. Дойде подир мен и в Берлин.

Героинята на франкфуртската авантюра потъва, губи се в надпреварата на спомените. Не можах да я заобичам, а иначе не ме интересуваше. Изглежда е била чувствителна и надменна жена, висока и руса. В Берлин я настаних в един пансион, сетне я забравих. Известно време пишеше и ми телефонираше, после обезсърчена се изгуби. Дали е намерила внезапно някого, или е отпътувала обратно за Франкфурт, не зная. Не помня името й, нито очите, нито интонацията й, единствено държането, гордия й вид, дългите бели бедра. Любовният поменник на младостта се състои от такива бедра, ръце, жестове. Когато сред частите на тялото се открои лице, дошъл е краят на пубертета и започва зрялата мъжка възраст.

Наех квартира срещу една от станциите на громолящата по високите мостове надземна железница, в построена от червени тухли, напомняща кубичните сгради на Рихтер142 кооперация на „Блюхерщрасе“. В къщата още не беше прокарано електрическо осветление. Дървените стъпала скърцаха на всяка стъпка, къщата ехтеше до сутринта от стъпките на пристигащите, голяма част от обитателите се прибираха у дома призори, беше пролетарски дом, пълен с паразити и всички крепяха жалкото си съществование от отпадъците на нощния Берлин. Тук живееха келнери, танцьори, проститутки. Намерих това място, воден от необясним инстинкт, мигом на първия ден. Бих могъл да живея няколко улици по-нататък, в някоя от безбройните квартири под наем в къщите на аристократичния „Вестенд“. Но на първо време инстинктивно се шмугнах тук, в този архаичен Берлин, където още си светеха с газ, говореха на диалект, всички бяха донякъде съучастници и нощем по улиците отекваше воя на патрулиращите полицейски автомобили. Сега вече знам, че не съм дирел там нито романтиката на големия град, на подземния свят, нито куриози. Търсех човешка топлота, близост, нещо истинско. Страдах от самотата си, от изкуствената самота на псевдокултурата, с която възпитанието ми и след това периодът във Франкфурт ме бяха обградили, както някаква специфична атмосфера около откъснало се от праматерията метеоритче.

Около мен струеше ледена самота. Бе нещо повече от самотата на отчуждението; излъчваше се отвътре, от съществото ми, от спомените ми, стана част от поведението ми, безнадеждната самота на писателя. Всички онези, с които имах „общо“ в рамките на културната посадка, се движеха или пропадаха в собствената си орбита и си пращахме известия само чрез светлинни сигнали. Във Франкфурт стъпвахме на пръсти и, пелтечещи от сериозност, говорехме за танците на Мери Уигмън или за комунизма. Всичко това бе много интересно, имаше информация, човек полека-лека създаваше впечатление, че е посветен. Атмосферата бе натежала от лозунги. Социалисти, комунисти, естети и колекционери на готически скулптури ме учеха да оползотворявам лозунгите, но имах чувството, че и представа нямам за действителността. Усещах, че трябва да се приземя. Да добия опит самостоятелно, по мой си начин. Действителността бе навсякъде и наведнъж: в книгите и салоните, както и в проститутките, в безделничещите войници, с които нощем пиех бира в околностите на „Щетинер Банхоф“, в хазяите-наемодатели, в новоизлюпените ваймарски министри, които ме канеха на „бирени вечеринки“ като член на „чуждестранния печат“, защото бях оставил визитната си картичка на „Вилхелмщрасе“. Хвърлих се в пороя изплашен и решен на всичко. Естествената маневра би била да се отдам на жените. Те са най-близко до действителността, тъй си мислех. Но Томас Ман и въобще литературата също знаеха много за действителността, навярно дори повече, отколкото една жена. Мислех за „Действителността“ като за някакъв нескончаем урок, от който не бива да бягаме безотговорно, но сетне, дойде ли ред на работата, като цяло трябва просто да го забравим.

Имаше някаква плътност тук, по времето на „Блюхерщрасе“, нещо наподобяващо праматерия. Когато графинята ме водеше сред работниците, наред с всичките ни добри намерения за нас това беше и изследователска обиколка. Как живеят работниците. Какъв е любовният живот на работниците. Тези и тези писатели работниците четат с предпочитание. В действителност работниците четяха всякаква, не само „партийна“ литература и вероятно между тях имаше мнозина, които четяха романите на Куртс-Малер143 с истинско желание и наслада. Работниците разсъждаваха за добродетелта, брака и любовта другояче, не според нашите очаквания, за революцията също жадуваха другояче, не по предписанията на социалистическият катехизис и по всяка вероятност сред тях имаше мнозина, които изобщо не смятаха световната революция за неотложна. Повечето от работниците живееха в приветливи къщи, имаха радио, бяха абонирани за журнали, посещаваха театралните представления и кината, а безработните получаваха помощи; не тънеха в благоденствие, но в Германия през тези години никой не умираше от глад. Представите ни не се покриваха с действителността. Това, което ни показваше действителността, бе коренно различно от това, което ни се щеше: понякога по-лошо, друг път по-добро, но винаги различно. Всъщност забелязах, че всички хора страдат от някаква плашеща и всеобща невроза, както работниците, така и графинята или патрициите. „Здравият“ човек беше по-рядък от бял слон; хората се вкопчваха в маниакални идеи и след триста години категорически императив немците започваха да се приучават на политическо мислене. Имаше някакъв автоматизъм, скованост в държанието на хората. Единствено тук чиновниците все още носеха високи, десетсантиметрови, твърди яки; имаше нещо напрегнато, немощно в „свободата“, от която не умееха и не смееха да се възползват.

В Берлин на първо време бягах от самотата. Не потърсих литературните кафенета, тези лаборатории на самотата, не телефонирах на своите познати. „Блюхерщрасе“ ме приюти и скри, като злоупотребил с пари. Стая под наем ми даде един агент, осветлението беше газово, по стената висяха щампи с религиозна тематика, подът бе поръсен със зелен прах, някакъв препарат за дезинсекция, защото в къщата гъмжеше от хлебарки. Никога дотогава не бях живял на такова място. Първите четири дена след пристигането си не помръднах от жилището, купих хартия и писалка и денонощно „работех“. За четири дни и четири нощи написах пиесата, за която се бях готвил цяла година във Франкфурт. Пиесата беше лоша. По-късно я купи един агент, даже бе поставена в експерименталния театър на провинциален немски град и претърпя позорен провал. Тогава не „успехът“ беше важен за мен. През първите четири дена в Берлин за първи път в живота посмях да съградя нещо. След това петнайсет години не посегнах към драмата, пропъждах всяко изкушение. Там, в Берлин, в наетата стая с хлебарките и на газена светлина, за първи път почувствах онова особено вълнение, пронизващата сърцето отговорност, която човек усеща, когато за първи път от нищото сътворява нещо по свой образ и подобие. Нещо, което е несъвършено, но е само негово, нито преди, нито след него никой не би могъл да го направи вместо него. Потресаващо усещане. Който веднъж го е познал, той донякъде е изгубен за живота; губи всичко и дори не знае какво да прави с усещането за живот, което получава в замяна. Четири дни и четири нощи седях в несвяст — леден и много трезв несвяст — в стаята на „Блюхерщрасе“, изписах цели топове хартия, след което затворих ръкописа в куфара си и се помъчих да забравя експеримента. Тръгнах да се поогледам в Берлин. Имаше живот, всичко бумтеше наоколо и ме подтикваше към работа. Чувствах сили, притегляния, големи тълпи, възможности. Започваше нов период от живота ми и не започваше зле.

2

Берлин ме посрещна с неочаквана авантюра: авантюрата на младостта… Сега вече зная, че младостта не е период от живота, измерим с време, тя е просто състояние, чието начало и край не могат да се обозначат с дати. Младостта не започва с пубертета и не свършва в точно определен ден, да речем на четирийсетгодишна възраст, навръх Цветница, в шест часа следобед. Младостта, това невероятно и ни най-малко „вихрено“ житейско чувство, може да ни връхлети, когато не му обръщаме особено внимание и най-често, когато сме неподготвени и не го очакваме кой знае колко. Тъжно, чисто и безкористно е това състояние. Увличат те сили, с които не влизаш в спор. Страдаш, донякъде се и срамуваш, би искал час по-скоро да го преодолееш, да станеш „възрастен“, с брада, с мустаци, с принципи и с жестоки и категорични спомени. Един ден се събуждаш и осветлението наоколо е друго, значението на предметите, смисълът на думите е друг. По паспортни данни и телесни запаси още си млад; може и мъж да не си станал още в истинския, песимистичен и отговорен смисъл. Но първата младост, онзи лек унес, онова състояние на оскърбена невинност вече е отминала. Вместо нея е започнало нещо друго, един от антрактите в живота не се е състоял. Пробуждаш се от вълшебството учуден. Своего рода усещане за „apres“144 е това, не прилича на никое телесно изживяване, но е изгарящо горчиво, на дъното му се таи разочарование. Докато трае, човек е почти неуязвим.

В Берлин за мен категорично започна младостта, състоянието, за което по-късно в живота човек претендира под това име. Всеки ден се събуждах с усещането, че нещо започва. Това, което започна в Берлин и продължи известно време не бе тържество; но не беше и делнично. Бе преходно състояние, с извънредна церемониалност, особена маскарадност и тържествени обрати. В Берлин, където никой наоколо нямаше време за нищо, аз имах време за всичко. Това бе етап в живота на града, когато наред с особения провинциализъм, във върховите си мигове и в някои области на изразността той почти напомняше световен град. Чужденците бяха наводнили всяко кътче. Лабораториите бяха пълни с руснаци и норвежци, всеки учредяваше нещо и немците даваха фундамент на всичко учредено, дори ако иностранецът сам не вярваше в успеха на начинанието. Тъпчеха с пари отегчените чужденци. Един следобед в кафенето се заприказвах с двама немци, пристигнали от Вюртемберг в Берлин, и основахме илюстровано „списание“. След две седмици имахме кантора на първия етаж в една кооперация на „Фридрихщрасе“, кантора с много стаи, телефони, пишещи машини, счетоводител, касиер и машинописки. Журналът даже започна да излиза, пълен с изумителни глупости, и доста време процъфтяваше. След излизането на първия брой ги напуснах, защото кухата им предвзетост ме отегчаваше. Градът гъмжеше от подобни „учредявания“. В един нощен бар в пресечка на „Курфюрщендам“ двама пенсионирани немски офицери, които се бяха запознали половин час по-рано, учредиха в мое присъствие предприятие за експорт на моливи с основен капитал от няколко милиона и бяха много учудени, когато взех да се дърпам от участие в тази превъзходна сделка. Няколко месеца по-късно с приходите от експорт на моливи те вече купуваха къщи. Берлин не беше идиличен през тези години. Огромният град бе една обширна лаборатория; чужденецът можеше по свое усмотрение да се гмурне в немските заводи, в театрите, кинематографичните студии, журналите и канторите. Берлин се беше предал, след войната бе капитулирал пред враждебната чужбина. На витрината се бе разположил гешефтарски свят, вонящ на кокаин и ракия, но иззад насладите от прахоляка избуяваха стилове, избистряха се позиции.

Да си млад в Берлин не беше скучно нито за миг. Никога, никъде по-късно не срещнах тъй благонамерени хора, както през онази година в Берлин, сред немците. Бяха тъй обезверени, душите им бяха пълни със смут, страх и желание за мъст. Толкова гладен бе този град, гладен за житейски радости, за стилове, за нови изразни форми. Обичах неговия сплин и непредвидимите му мащаби. Обичах да се разхождам предобед из „Тиргартен“, жени с костюми за езда пристигаха пеша, с камшик в ръце, което можеше да означава и страст към спорта, но понякога се явяваше символ на друг вид страсти, един вид покана за загадъчните валсове macabre145. Немците се цепеха на какви ли не групировки; хомосексуализмът отначало беше просто мода, по-късно — епидемия. Бяха изградени огромни предприятия за изкуственото развъждане на тези страсти.

По това време у мен продължаваше да трепти с особена топлота и сияние онзи плам, радостта на чистия, невъзмутим Ерос, която ми позволяваше да се отдам на любовта, без да изпитвам след това съзнание за вина или махмурлук. Особеното усещане, че след съвокупление трябва да бягам от „мястото на произшествието“, още не беше взело надмощие у мен. Посягах с разтворени ръце към всичко, което Берлин ми поднасяше, без страх и умисъл. Бях толкова истински, толкова подозрително млад… Хората чувстваха младостта ми. Където и да отидех, ме посрещаха с разтворени обятия. Има в живота периоди, когато човек носи у себе си дъха на Ерос, тогава върви между другите като избраник, който не може да бъде нито наранен, нито омърсен.

Първият етап от берлинския ми период беше изпълнен с изненадващи любовни изживявания. Половият хаос се бе възцарил в неспокойния град. Познавах жени, които тайно бяха пруски офицери, зад четирите стени на дома си носеха монокъл, пушеха пури и бяха достигнали в превъплъщението си дотам, че върху нощните им шкафчета се търкаляха военни ръководства. Мъже, които денем ръководеха фабрики, а нощем се преобличаха като факири, укротители на змии. Един безкраен маскарад беше тази берлинска зима. Двойките понякога бяха със страховити маски. Спокойно и ведро минавах през хаотичния бал като човек, който знае със сигурност кого търси и не може да се изгуби във вихъра от умопомрачени двойки. Един ден следобед Лола ми телефонира, че е пристигнала от Каша и би искала да говори с мен. Този ден маскарадът придоби за мен нова вариация.

3

Ханс Ерих вярваше безусловно в класовата борба, в диктатурата на пролетариата, в европейското превъзходство на немския дух; но тъкмо тъй безусловно вярваше в лечителната сила на аспирина или в това, че вълненото трикотажно бельо предпазва своя притежател от настинка през зимата. Търсех с нетърпение компанията му, защото такъв интересен човек, както този увлякъл се по левицата немски буржоазен младеж, не бях срещал дотогава. Не можех да проумея нагласата му, неговите вкусове, наклонности, гледища. В Берлин познавах шведи, французи, румънци, руснаци, но никога, при нито един човешки тип не бях усетил онова притегателно-обезпокоителна чуждост, както у този млад немец. По време на разговор формулираше тезите си с кристална чистота, ала зад кристалната чистота на тезите се кълбеше архаична мъгла, безпомощност и хаос. Беше чел Волтер и Еразъм, но говореше възторжено и за „модерния мистицизъм“ на немски писател на име Валдемар Бонзелс146, у когото бе почувствал „градивни сили“. За мен той беше само един лош, разводнен писател. И двамата четяхме легендите на Мартин Бубер147 — аз се възхищавах на лапидарния му и отсечен класически германизъм, а той се увлече по мъглявостта на кабалите. Разговорите ни, които цяла година прекъсваха всъщност само за малко през деня, бяха продуктивни, защото никога не бяхме съгласни един с друг. Не можех, а и не желаех да се освободя от него, защото в характера и мисленето му надушвах „немската тайна“, онази трудно дефинируема комбинация от език, среда и спомени, от чиято съвкупност някой става така безотказно и необратимо немец, както аз например никога не съм бил нито саксонец, нито моравец, а непременно унгарец — от всичко това заедно бях станал някой, но в същото време можех да си представя, че след двайсет години в Пекин бих могъл съвършено да проумея защо за един китаец дадено нещо е смешно или тъжно.

Какъв ли бе вътрешно този млад немец, когато човек остане неподправен сам със себе си? Не му приляга нищо от онова, което обикновено смятаме за немско. Първо, не беше „типичен почитател на реда“ — истината е, че го глождеше мъчителна носталгия по реда, който той не съумя да постигне в живота и в мирогледа си. Човек никога не може да опознае света, различността на човешките типове — онова нещо, което прави от тях типаж, което ги различава — от литературата, а само лично, лъжичка по лъжичка. Ханс Ерих копнееше за реда, както звяр — за свобода. Но редът очевидно не се предаваше просто тъй, както Ханс Ерих си го представяше; колкото и да живееше по режим, колкото и да се разхождаше всеки предобед от десет до единайсет и половина — нито минута повече –, колкото и да беше обзавел квартирата си с поставка за четки, понеже „четките не бива да се търкалят просто така из комода“, колкото и да отбелязваше с червен молив прочетените книги, очевидно от предвидливост да не би да ги прочете случайно още веднъж: Ханс Ерих си остана вътрешно неподреден. Животът, делото му бяха непрестанно усилие за осъществяване на големия чист идеал на реда. Но онова, което успяваше да постигне, обикновено бе систематичност, никога ред. Съзнанието му бе ангажирано от най-високи идеали: монументални системи, съвършени форми на живот. Възторгваше се от всичко, което бе „голямо“, живееше в опиянение от количеството. Но в малките неща, когато трябва начаса да се вземе решение, в пространството, където цялостният човек се изявява с всички последствия от това, той се измъчваше и се колебаеше. Търсеше „формата“ на всичко и изпадаше в отчаяние, че животът не търпи форми, залива всичко с безформения си хаос, на който само смъртта придава някаква неясна рамка с траурен контур.

Вкопчваше се в детайлите системно, подплашено. Обстоятелствеността му бе потресаваща: потресаващо съвестна и в същото време потресаващо безпомощна. Всеки предобед се качваше при мен, разполагаше се в безредието, сред което се въргалях, установяваше, че това безредие е моята „форма“ — защото не можеше да се примири с факта, че съм неподреден просто тъй, без каквато и да е особена умисъл, търсеше зад това форма, система и изходни точки — и ме питаше къде съм бил вечерта. Ако бях вечерял при приятеля си, адвоката, питаше къде живее, какво е жилището му, колко стаи има, откога живее там? Размишляваше известно време над чутото. Какво сме вечеряли? — питаше сетне. — Пили ли сме и вино или само бира? Кой е седял на почетното място, кой е бил отдясно на домакина? Колко прислужници държат? За какво сме говорили преди вечеря? И сетне, по време на хранене? А накрая? Значи и за Ратенау148 сме говорили? Кой е споменал пръв името на Ратенау? Нима не помня? Да поразровя из мозъка си. Някой от поканените, учителят по музика? Той какъв човек е? Колко е годишен? Колко ли може да изкарва днес един учител по музика? Получават ли и семейни надбавки в градските музикални школи? Как мисля, кое е по-правилно, централизираното държавно обучение по музика или частните музикални школи? Какво е чел учителят по музика за Ратенау? На коя политическа партия е член? Дали е носел значката на петлицата си? (Ханс Ерих носеше.) Как мисля, колко ли може да е днес богатството на Ратенау? Дали съм открил мистични елементи в съчиненията на Ратенау? Дали мога да си представя Ратенау като политик? Дали след вечеря са ни сервирали кафе? Дали на стената са висели картините на именити художници? Дали вярвам безусловно в проявлението на таланта или при днешните обществени порядки смятам за възможно дори и гении да се затрият?

После си почивахме. Гледаше втренчено пред себе си, почистваше си очилата, складираше подробностите. Никога не „разговарях“ с него; все нещо разисквахме… Разговорът с този млад немец ми въздействаше като заплетено съдебно разследване, изпит, полицейски разпит. Нито един детайл не оставаше неосветлен; не знаеше още, че в съприкосновението между хората най-важно остава винаги онова, което е неосветлено. Ханс Ерих копнееше за неумолима яснота, за ред и обстоятелственост. Заловеше ли се веднъж с нещо, не го изпускаше, докато не оглозга всичкото месо, жили, влакънца по него. Сетне начумерен, с недоволство поглеждаше голия кокал, резултата, остатъка от разговора — ето на, това остана само. След почивката започваше отново. Къде съм бил вчера предобед? В болницата ли? Разгледал ли съм и градината на болницата? Колко хектара е тя? Какво съм видял там? Видял съм да лети птица ли? Към колко часа? Следобед в три часа ли? В каква посока е летяла? Не зная ли? На север или на запад? Не зная накъде е север ли? Каква птица е била? С големината на гълъб ли? Направо ли е летяла или косо? Сива ли е била? По-скоро зеленикавосива ли? Странно. Все пак каква птица може да е била? — започваше пак изтерзан, отначало. Бавно ли е летяла или бързо? И приключехме ли с птицата, идваше революцията или историческите възгледи на Емерсън. Копнееше за ред тъй изтерзано, както детето иска да стане възрастен. Вечно беше в засада, изпитваше страх, че другите, шведите или французите знаят нещо, което е убягнало от вниманието му, не си е отварял очите, тъкмо е отсъствал от историята преди четиристотин-петстотин години, и сега му се присмиват, подиграват се на неговото невежество. В живота според него „човек никога не може да каже, че е работил достатъчно“ — защото работи не за да получи удовлетворение или да постигне, да осъществи нещо, а „заради самата работа“. Бе доверчив като дете и в същото време агресивен и подмолен. Ценеше високо и с удоволствие подражаваше на всичко, което е чуждо, и в същото време гледаше с подозрение всеки чужденец; гледаше на света като на заговор, чиято най-важна цел и смисъл е да направи немците за посмешище и да надхитри германската раса. Долавях, че е тъжен, живее объркан и го съжалявах. Уважавах прилежността му и я намирах за безплодна. Непрекъснато очертаваше контурите на нещо, възприемаше света буквално с линия и пергел, полагаше усилия да подведе неназовимото и непонятното под общ знаменател, който да е валиден практически в живота. И понеже начинанието му бе обречено на неуспех, чистеше огорчено очилата си и след кратко изчакване, с упорита въздишка се хвърляше отново презглава в смутния и непроницаем мираж на детайлите.

Беше момче с добро благосъстояние, родителите му даваха доста джобни пари, а бе и добросърдечен; стараеше се да ми угоди, изненадваше ме с подаръци, веднъж на Коледа напълни стаята ми с дарове, и все ме канеше при родителите си, в Силезия. Работеше неуморно, защото по душа беше безнадеждно ленив, все подреждаше нещо, писанията си, своите познания, стаята или околния свят, защото отвътре бе неизлечимо неподреден. Вярваше единствено в Германия, в общи линии възприемаше света като немарлив безпорядък; и най-вече французите смяташе за такива. Тази му вяра се предаде и на мен. Живеех с убеждението, че Германия е класическата родина на образцовия ред; както ме бяха учили у дома и в училище. Наистина, навсякъде цареше ред: в музеите, по гарите и дори в частните домове. Единствено в душата, в немската душа нямаше „ред“; в нея се стелеше мрак, детинска непрогледност, непрогледността на кървави и неотмъстени, неизкупени с покаяние митове. Но тогава още не разбирах защо Ханс Ерих копнее тъй маниакално за ред?… И когато се озовах във Франция, бях ужасен от всеобщия безпорядък. Минаха години, докато науча какво е „ред“ — години, докато разбера, че французите действително замитат сметта под мебелите, но в техните глави цари блестящ ред и хигиенична яснота.

Ханс Ерих беше социалист по същия начин, както човек решава един ден, че ще стане вегетарианец. Класовото му положение, вътрешните му убеждения не го подтикваха към подобно решение. Винаги съм си представял, че човек става социалист или революционер, ако няма друг изход: ако му се наложи такава позиция. Ханс Ерих просто бе решил. Естествено, жадуваше за „кариера“. Живяхме дълго заедно, по-късно ме навести и в Париж, където много четеше, учеше и изпадаше в ужас от неизлечимата френска неразбория. На трийсетгодишна възраст вече пишеше уводните статии в най-големия немски журнал и след година-две го избраха в Райхстага. Няколко дни преди назначението на Хитлер за канцлер бях в Берлин и го срещнах. Беше модерно облечен, кръстосваше из града с разкошния си автомобил и ме представи на приятелката си, една симпатична, много дебела и с огромни размери жена.

За последен път се видяхме на „Паризер Плац“; помолих го да спре автомобила, слязох и се сбогувах.

— Революцията постепенно побеждава — каза замислен и се облегна на кормилото на колата.

Три дни по-късно националсоциалистите завладяха империята. Ханс Ерих бе затворен в концентрационен лагер. Журналът, на който сътрудничеше, бе обсебен от новите господари, а старите служители разпръснати. Времето помете Ханс Ерих, както и много мои другари от младостта; повече нищо не узнах за него.

4

Имаше нещо ефирно и контешко в тази берлинска година; беше времето на „Spleen de Berlin“. Живеехме в големия град в безгрижна самозабрава, а той клокочеше от инсцениран живот. Градът бе привлекателен дори в своята грозота и архитектурна пустош; и сега, когато мислите ми ме връщат в онези времена, с дълбоко учудване забелязвам, че никога по-късно, никъде в чужбина, но и у дома навярно не съм се чувствал така защитен, безгрижен, лек и безотговорно млад, както в Берлин, година и половина след примирието. От време на време избухваше „революцията“, но след отшумяването на сериозните до кръв Спартакови дни никой, дори самите участници, не приемаха особено сериозно подобни промеждутъчни скандали. Немският народ, който във Ваймар си беше подарил нова конституция с права и свободи, не можеше да се примири със свободата. Еберт149, сарачът, по поръчение на своята партия властваше със справедлива мъдрост над хаоса. В този миг властта бе в ръцете на немската социалдемокрация. Тя нито я използва, нито злоупотреби с нея.

Най-често „революцията“, например в дните на Каповия пуч150, протичаше безшумно и незаинтересованият пряко съвременник забелязваше единствено, че токът спира, телефонът не звъни, в стаите на странноприемниците кранът не тече и се мием с минерална вода. За кратко време изучихме техниката на „модерната революция“: всеки държеше у дома си връзка свещи и фахингенска151 вода в няколко литрови бутилки. Парите се разводняваха все още с мяра и времето, когато марката за дни, после за часове се разпадна на атоми, бе далеч. Чужденците носеха чужди пари с кошове в евтина Германия и срещу хартиения кредит немците тъпчеха складовете на фабриките с чуждестранни суровини. Всеки си имаше работа; единствено средната класа, учените и чиновниците, паднаха в жертва, живеещите на заплата или пенсионирани представители на средната класа безпомощно се бяха превърнали в мъченици на „повишението на цените“, на „скъпотията“. Никой, дори и в чужбина, не вярваше истински през онези месеци, че марката може сериозно да пострада. Старите хилядарки още вървяха и когато веднъж, в касата на „Дойче Банк“, ми изплатиха чуждестранен превод със сто банкноти от старите, вилхелмови хилядарки, аз се почувствах като заможен буржоа от доброто старо време. Работничеството се стремеше да предотврати катастрофата със сложни маневри за повишаване на работните заплати, но средната класа като скована от паралич гледаше как се катурват дребнобуржоазните идоли, как хартиеният тайфун ги помита от завета на пенсиите, осигурените доходи, спестените пари, пожизнените ренти. Един прекрасен ден осъзнахме, че в Берлин всичко е дадено за продан или под наем.

От уединението под газените лампи на „Блюхерщрасе“ скоро се пренесох в кварталите на светския Берлин. Всеки месец менях квартирите си. Живях у „генералска вдовица“, у наемодатели, които гладуваха в собствените си пететажни палати, у лекар, който сам чистеше осемстайното си жилище, у пенсиониран пруски министър-председател, чиято годишна пенсия не стигаше дори за два фунта хляб. Пред мен се отваряха загадъчни домове: грижовно изолираните, надменни, потънали в разкош апартаменти на „Берлин-Вест“. От месечния наем за една парижка мансарда можех да наема четири-петстаен апартамент на „Курфюрщендам“, салони, претъпкани с почитани във вилхелмова Германия творения на изкуството, с бронз и мрамор, спях в ренесансови легла, на обед се хранех в изработени от тежък дъб, старогермански трапезарии, и колкото по-безразсъдно пилеех пари, на следния ден забелязвах, че съм още по-богат от предишния. По улиците ходеха умопомрачени хора и крещяха цифри. Всички, които по това време живеехме сред немците, щем, не щем, бяхме спекуланти. Лудниците се напълниха с умопобъркани. Едрата индустрия и банките се замогнаха неимоверно през тези месеци. Сянката на Щинес152 витаеше над вода и суша. Средната класа с налудничава инертност чакаше участта си, чакаше да я помете безумният карнавал.

Делях с „генералските вдовици“ смехотворното си и омразно богатство, носех на наемодателя маргарин за подарък, за което той покорно и плахо ми благодареше и го приемаше, тъпчех пруския министър-председател с пури. Всичко това бе неописуемо противно и за наблюдателите, и за участниците. И в това време минаваше младостта ми, онова необикновено, възторжено време, когато няма пречки, сякаш природните и икономически закони са загубили валидността си, и всичко това по цял ден се озвучаваше от музика, негърска музика. Газехме из хартиената смет, чиито мръсни вълни помитаха всички човешки ценности и би трябвало да се срамуваме, че живеем; но животът по-скоро ни харесваше… Зимата премина в замаян полусън, витаехме над катастрофата и не изпитвахме съзнание за вина. Берлин, отчаяният и умопомрачен Берлин, се разхубави през тази жестока зима. Електрическите гирлянди на нощните балове искряха. Събрани в орди всяка нощ преброждахме берлинските програми. Всички се „забавляваха“, сякаш предусещаха гибелта си, немската младеж честваше по улиците безкраен любовен празник, родителите се бяха провалили и то тъй срамно и непонятно, че не смееха дори да се защитят. Всяка нощ се прибирах у дома, в покоите на генералските вдовици, с нова любима и когато призори се запознавахме и сбогувахме, дъщерите на пропадналата средна класа ми даваха телефонния си номер, но кой ти обръщаше внимание на тези нощи и любови? След такива нощи се събуждах в спалните на апартаменти в западния градски квартал, в непознат салон и с непозната дама, с господарката на дома в обятията си; предишния ден не я познавах, но още повече не я познавах следващата нощ. Вероятно така вилнее град в смъртна уплаха пред чумата. И над тази чума, донякъде заразен, но с ненакърнимо усещане за сигурност знаех, че за мен в тази зима осъмват празничните дни на младостта. Не изпитвах срам, не чувствах вина.

Берлин се бе разхубавил в ужаса си от чумата, в безумния гуляй, в този злокобен карнавал. Събуждах се следобед, вдигаха ме моите приятели, хора, с които това подозрително пълноводие ме беше понесло, шведи, руснаци и унгарци, хитроумно и меланхолично поколение, изкусни дендита и гешефтари; на повечето не знаех дори имената.

До един членувахме в някакъв не дотам морален сговор, отделени от немците и донякъде съюзени срещу тях — нямаше да се учудя, ако някой ден безмилостно ни пометяха от града. Но немците само се чудеха и мълчаха. Седяхме в „Кафе Романишес“, духовната сбирщина и евентуалният елит на континента, блъскахме глави над обмяна на пари и стихове, спорехме за сделки с вино и за Пеги. Немците формираха смръщен и безмълвен шпалир пред клатушкащото се шествие на тази орда. И в същото време, по най-невъобразим начин, имаха полза от нас. Чужденците даваха на Берлин, и то не само благородни валути: Берлин се урбанизираше, беше се замогнал, жените се научиха да се обличат, атмосферата на града тегнеше от идеи, градът живееше… През тази зима Берлин бе красив, загадъчен, неузнаваем. Предобедната разходка в „Тиргартен“, тънещото в бензинови пари неспокойствие на „Унтер ден Линден“, преходното състояние между съмнително южно пристанищно градче и дисциплиниран пруски мегаполис, безмерният замах и стръвта, с която градът диреше равновесие и удовлетвореност, неограничената свобода на словото и мисленето, благоговението и добронамереността, с които градът приемаше всеки нов творчески експеримент, всичко заедно, за кратко време, беляза Берлин като най-интересния и навярно най-перспективния град в следвоенна Европа. Споменът за „берлинския сплин“ будеше носталгия у всеки, който го бе преживял през тези години.

Дори и аз се преобразих за един миг в истински денди. Всяка вечер се отправях със смокинг в нощта като млад англичанин, свикнал да приема за естествено този тип светско вечерно облекло. В действителност се чувствах като облечен в маскараден костюм. За едно добро самочувствие, за една естествена непреднамереност, за „великосветското“ ми липсваха именно светски маниери, двеста-триста години салонен живот, които са предпоставка за онази сигурност, която позволява на младежа да не приема смокинга или фрака като театрален реквизит. У нас обличаха смокинг предобед, за венчавка! — виждал го бях не само в провинцията, а и в Пеща! Вярно, все ми идваше да стисна ръката на облечения в смокинг годеник и да му прошепна: Няма нищо срамно! Не е голям грях!… Това сме ние и комуто това не се харесва, да се присмива! Но колкото и нехайно да бродех из берлинската нощ, винаги се чувствах мъничко като на абитуриентски банкет.

5

Актрисата живееше в хотел „Адлон“. Тук тя разполагаше с антре, салон, спалня, баня и камериерка, която наричаха „Jungfer“153 и също живееше в хотела, на горния етаж. Веднъж ме взе със себе си в банката, слязохме в бронираните подземия, промърмори тайни слова, отвори едно от стоманените отделения и пред мен блеснаха перлени огърлици, диадеми, рубинени колиета. Неотдавна се бе завърнала от Индия; тя беше първият „вражески поданик“, допуснат на територията на английската колония. Трябва да имаше могъщ покровител, някой знатен английски господин; но аз никога не я попитах кой е той — отнасях се с уважение към личния й живот и тя уважаваше моята дискретност. Имаше автомобил, вила под наем в околността, всякакъв вид чекови книжки, ловни хрътки. От време на време пиколото на хотела донасяше скъпи букети и бижута в стаята й, както в някой роман.

Живееше под режим, в някакъв странен плен, в плена на красотата, на женствеността. Не даваше и пет пари за „кариерата“; затова й я поднасяха на тепсия, както и всичко останало, бижутата и благородните валути… Всяка събота си получаваше платата, значителна пачка банкноти, която, тъй мислех, не заслужаваше, защото не я смятах за истинска актриса; беше прекалено красива, за да бъде актриса, и прекалено обичаше живота. Подозирах, че за изкуството трябва да се умира някак… но дали така не даваше повече на живота, на хората със своята красота, със сърдечната си усмивка, с щедростта, отколкото ако безупречно изиграеше „госпожица Юлия“? С гордост показваше „заплатата“ си: по-гордо, отколкото индийските съкровища. Парите, спечелени с „работа“, винаги даряваше с романтичен жест на някого: на камериерката си или на своя groom154. Към мен бе винаги добра и кротка. Беше устроила живота си по строги правила, както войник или милосърдна диакониса.

Но мога ли да зная каква е била всъщност? Тук трябва да разбуля тайните на хора и отново и отново отстъпвам пред непостижните тайни на „действителността“. Върху тези страници ще се отронят сенките на онези люде, мъже и жени, за които мисля, че с дума или усмивка по един едва доловим начин, както душата въздейства на друга душа, са оформили нещо у мен. От паметта ми безследно, без да оставят следа са отпаднали значителни периоди от време. По свой начин, вярно, като някое дете, аз също „преживях“ войната, революциите; но това време с цялата си „историческа“ наситеност се е прецедило без следа през мен; очевидно не съм имал общо с него, трябвало е да следя други неща. От войната смътно си спомням, когато ме повикаха войник, заболяването, от революцията пред мен просветват само няколко лица, но те никак не са „революционни“; Ерньо означаваше за мен войната, романтичният ми вуйчо, който си идваше и заминаваше на война като на екскурзия, и понякога изказваше и мнение за това световно събитие. Бях на седемнайсет години, когато ме взеха войник, криво-ляво някак се справихме с военния изпит за зрелост, вече откарваха съучениците ми надолу към Изонцо, където шестнайсет от тях бяха изтребени начаса; аз самият, заедно с Йодьон, когото вече бяха разпределили в походната рота, кретах по болници; сетне гледахме революцията и чакахме мига, когато най-сетне ще можем да пътуваме в чужбина… Без съмнение и аз преживях тези „исторически времена“; но спомените ми от „историческия“ период на войната и революцията се утаиха в няколко човешки лица, от това време светлеят очертанията на един картоиграч, един поет и една лекарка-морфинистка… Очевидно у всеки вечно съжителстват два вида световна история; чувствам своята за по-важна от онази другата, засенчила ме с фаталността си.

Какво знаем за човек, чиято усмивка ни е озарила за миг? „Опознаването“ е сложно и опасно начинание и резултатите му най-често са елементарни. За актрисата зная само, че беше винаги в добро настроение и знаеше извънредно много за мъжете, за „живота“… Познаваше с женски ум суровия материал, който повечето истински жени знаят, а мъжете са тъй горди, ако го познават откъслечно! Всяка сутрин я чаках на един завой в заснежения „Тиргартен“; пристигаше от час по езда с мъдра усмивка и с някаква много пряма, много искрена жизнерадост в усмивката, в жестовете, в погледа си; тази радост от живота ме очароваше. Беше много скромна и много взискателна. По свой начин — забелязах го едва по-късно — предпазливо и нежно ме учеше на онзи сложен етикет, който изисква самодисциплина в „светския живот“. Беше забелязала, че съм възпитаван строго; стараеше се да смекчи категоричността на жестовете и мнението ми, както режисьор — непохватността на млад актьор. В нейната компания разбрах, че истинската изисканост, единствената възможност за човешко съжителство е друга и по-сложна, отколкото ме бяха учили у дома и в училищния пансионат. „Дисциплината“, към която ме бяха привикнали като дете, беше примитивна; с красивите си и леки ръце актрисата се стараеше да стопи принудата на тази примитивна дисциплина. Научи ме, че истинската изисканост не е, да отидем точно на минутата на някоя среща, за която нямаме желание; по-изискано е да задушим безпощадно още в зародиш възможността за неприятната среща… Научи ме, че без жестокост никога не можем да сме свободни и вечно ще бъдем в тежест на другарите си. Научи ме и на това, че дори и да прояви грубост, човек никога не бива да е неизискан; можем да ударим някого през лицето, но не бива да го отегчаваме и не е изискано да се симулира обич там, където очакват много по-малко от нас.

Вечер ходехме на театър. Отивах при нея, в нейния салон, към седем часа; големият хотел криеше живота на това фино и мило същество със своите заглушители и изкуствени димни завеси. Щом играеше — играеше несъвършено все големи роли –, я придружавах до вратите на театъра и я изчаквах в съседното кафене; винаги страдах физически, че жената, която ме бе дарила с приятелството си, бе несъвършена в своята професия. В свободните й дни отивахме в театрите на Райнхардт; тя смяташе, че не си заслужава да ходим другаде; и понякога гледахме една и съща пиеса четири-пет вечери подред. За личния й живот не узнах никога нищо. По-късно се омъжи за някакъв богаташ. Понякога ме канеше на обяд, сервираха обяда в нейния салон и на масата винаги седяхме само трима. Не обичаше жените. Канеше за „трети“ известни писатели, немски аристократи, много богати банкери или нашумели политици. И когато гостът си тръгнеше, със съучастническа щедрост ми поднасяше „суровия материал“ — тайните на оттеглилия се, къде и с кого живее, какво го боли, какво има и какво няма, какво би желал. На тези обеди полека опознах другия Берлин, който фигурираше на първите страници на вестниците, когато неговите знаменитости претърпят голям провал или пожънат голям успех; има хора, които никога не стават новина на деня.

Не бяхме в „отношения“, мисля, че всъщност не се обичахме; бяхме връстници, и в същото време някак особено, сложно тя беше по-стара и по-опитна. Очаквах чудеса от всеки човек, надявах се да ми дадат прозрение; тя съзерцаваше гостите си спокойно, наблюдаваше телесните им промени, какво и колко ядат, с какви жестове и по какъв начин издават неудовлетворението си. Понякога се налагаше да я придружа в провинциални градове, курорти; никога не знаех при кого е тръгнала на посещение. Често спях близо до нея, но никога не ни хрумна да се любим; в отношенията ни още от първия миг отсъстваше каквато и да била сексуалност, интимността ни бе съвсем особена, и двамата се страхувахме да не разрушим доверието с някой неумел или не дотам искрен жест. Обличаше се и се събличаше пред мен с професионално равнодушие, съзаклятнически; и аз я гледах така, без копнеж, с изпълнена с необикновена нежност обич, от която неясно и очевидно „нездравословно“ отсъстваше всякакъв плътски интерес. Общо-взето не се занимавах много със „здравето“ и с всичко онова, което хората наричат здравословно в любовта… По онова време, на балове и в компании, тя често сама ми избираше приятелките.

Познаваше голямата тайна: умееше да остава сама. Жените, които ме обичаха или кръстосваха пътя ми, почти винаги бяха добри с мен; отнасяха се с мене много по-добре, по-човечно и благородно, отколкото аз, който не след дълго, след две-три срещи се отегчавах от всички. Но актрисата обичах по своему, живеехме като приятели, по-интимно от всяка въобразима плътска връзка. В компанията й бях тъй почтителен и послушен, какъвто не съм бил нито преди, нито по-късно в компанията на жена; можех да се разхождам с нея, седях с часове притихнал в стаята й, наблюдавах как се гримира, как полага грижи за тялото си — прозорците на хотела гледаха към „Унтер ден Линден“ и на здрачаване зимната улица се изпълваше с някаква цивилизована, светска екзотика — и слушах как лъже и обещава на непознати мъже от стайния телефон. Никога не ми поиска нищо и винаги, денем и нощем, бе на мое разположение с времето си, с нежността си, с едно изключително и много изящно кавалерство. Уважаваше моите меланхолии, научи ме да виждам красотата на Берлин и да се чувствам добре навсякъде. Владееше чудесно изкуството на самотата; живееше в раковина; и, както истинска перла, беше скъпа и струваше много за онези, които жадуваха за нея.

Но аз не я жадувах; затова постепенно ми даде всичките си тайни. С времето от нея се свлякоха всички воали и това събличане беше по-вълнуващо от всяка голота. Предобед на Коледа ми каза:

— Освободили са Кайзер от затвора. Да отидем при него.

6

Заминахме с местната железница, на час и половина от Берлин, в едно от летовищата на бранденбургското графство. Селището бе скромно, няколко къщи с градини сред боров лес, на брега на езерото. Съпровождаше ни един от берлинските драматурзи на Кайзер, плешив и напълно глух немски господин, който не чакаше отговор на изявленията си и по пътя шумно спореше със себе си и с отчетлив глас доказваше: „Er hat recht gehabt“155. Във всяко литературно кафене на Германия, във всекидневниците през онзи ден също обсъждаха тази истина.

Когато пристигнахме, селището бе вече тъмно. Отседнахме в неотоплените стаи на една странноприемница, всички прозорци на която гледаха към езерото, стаите не бяха отоплявани от седмици и водата в легена за миене беше замръзнала. Актрисата седна, както си беше с кожуха, на леглото, на светлината на свещта и тъжно гледаше през прозореца. Между дърветата, по заснежената пътека се лутаха коледарчета с фенери. „Нищо не е важно — каза. — Дори любовта. Само дарованието.“ Имах изтънчен слух, знаех, че говори истината. Тази жена, която беше получила от живота всичко, бе в състояние да презре и отхвърли всичко, щом срещнеше истински талант. Тази горда, красива и умна жена изведнъж ставаше смирена, щом попаднеше в близост до талант. „Кайзер е талантлив — повтаряше и тя, опърничаво. — Има право на това.“ Мълчах. И аз чувствах, че има право на това, но отричах метода, Кайзеровия метод. Писателят поискал да „живее“ — или какво точно е искал? дори не зная, да пътува, или да пие шампанско — и затова откраднал от замъка на мюнхенския си приятел и „благодетел“ безценни персийски килими и ги продал. Актрисата от душа, с целия си женски инстинкт вярваше, че Кайзер е „етичен човек“, и по-късно и аз самият се убедих, че действително е такъв. Актрисата зъзнеше. Този мъж бе за нея повече от „прочут театрал“, от пореден любовник. Кълнеше се в него, вярваше му, имаше момент, когато щеше да му даде всичко, стига мъжът да го пожелаеше; но ми се струваше, че тази жертва би била излишно разточителство, повече от грешка — професионална грешка. Седяхме в тъмната, студена стая и спорехме: на какво има право талантът.

Актрисата каза, че на всичко. С учудване забелязах, че — за първи път — я напусна вълшебното й спокойствие. Стискаше ръката ми, направо ме умоляваше. Имаше нужда от насърчение, от потвърждение. Спокойната жена поруменя, запламтя. Научих, че тя е наела вилата, тя е настанила тук семейството на Кайзер, съпругата му и децата. Седяхме в тъмната и студена хотелска стая, сякаш бяхме попаднали в някакъв „лъхащ на живот“ роман. Но героят на романа бе изключителен талант; и пред погледите ни нещо се прекърши, един жизнен път потъна в задънена улица, дойде краят на нещо. Не вярвах, че за един писател е кой знае колко добре да краде килими, да лежи в затвора, да спи с красиви жени и да прахосва парите си за френско шампанско или скъпи екскурзии с автомобил. „Писателят трябва да живее привидно“ — обяснявах на актрисата –, „да имитира живота, да го наблюдава много съсредоточено, но по възможност да не участва в него.“

Ала актрисата беше преди всичко жена, при това красива, млада жена с кипяща кръв, и отричаше необходимостта от аскетизъм. Не става дума, казвах й аз, дали талантът има или няма „право“ на нещо — става дума, че „животът“ не е полезен за писателя. Всичко, което той намира там, е само материал; и то в такова качество и агрегатно състояние, че почти винаги е неизползваем; каква полза от писател, който хем иска да живее, хем да работи?… Този разговор се проточи до вечерта. Паметна остана за мен тази вечер; това, което казах тогава, в тъмнината, беше познанието, до което рано или късно достига всеки творец; урок, който не може да бъде научен от разкази, от чужд опит, от класически и ефектни примери; както и всичко, което е съдбоносно, всеки закон, от който пряко и лично зависи индивидуалността ни, не може да бъде опознат и възприет въз основа на чужд опит. Идва ден, когато писателят разбира съдбата си; но може да я разбере единствено сам. Докато говорех, ми се проясни нещо съдбовно; в онзи час аз бях познал и изрекъл собствената си орис, почти несъзнателно, с трескава увереност. Изведнъж проумях нещо: за начина на живот, за работата, за носталгията по живота — двайсет и четири годишен, без „опит“, в една тъмна стая пред мен се беше прояснила собствената ми участ, разбрах особената си присъда и я приех смирено, с едничкото смирение, на което съм способен.

Работата е единственият принцип, в духа на който писателят може да си позволи лукса на смирението; той трябва да стои с неумолимото си съмнение над жизнените явления, защото в мига, когато се хвърли истински, с цялата си духовна екзистенция в живота, в „авантюрата“ или „преживяването“, губи ранга си на писател. Така поучавах. Търсехме примери. Актрисата доказваше, че „страданието пречиства, извисява“. Но тази разводнена немско-руска теория не ми подейства. Отговорих й, че единствено трудът пречиства. И въобще не ме интересува, дали вътрешно, където тече животът му, съдбата му, писателят е чист. Интересува ме само чистотата на произведението. Привеждах доказателства, че писател, отдал любопитството си на житейски преживявания, е загубил. Уайлд със сигурност не е писал по-добре след затвора; и „Балада за Редингската тъмница“ е доказателство само за това, че големият талант надмогва всичко, дори „преживяването“…

Нямаше надежда да се споразумеем, защото аз исках да пиша, а младата жена — да обича. Беше вече късна вечер, когато тръгнахме през снежната гора към скромната къща на Кайзер. В жилището имаше всичко, но бе някак като хотелска стая, където хората, които живеят, не знаят със сигурност дали ще си платят сметката в края на седмицата. Имаше нещо временно и цинично, унило безучастно в стаите, върху пианото стоеше спиртник, на кухненската маса — пишеща машина и прясно изпрани, съхнещи пеленки. Между мебелите ситнеха тихичко три дребни, тъжни дечица, с враждебния си инстинкт на деца те знаеха, че семейството им е връхлетяно от беда, големият идол се е прекатурил и любезните непознати, които с пакети подаръци под мишница и с престорено безпристрастна усмивка се надвесват над тях, са всъщност канибали, които се наслаждават на живата плът на семейството. Пълната, висока руса жена, съпругата на Кайзер, с изтерзано и безмълвно смирение посрещна „благодетелната“ си съперница и гостите, които се изсипваха един след друг; берлински журналист с любимата си, поет-футурист и неговата съпруга, и издателят-комунист, който оглеждаше с такова задоволство присъстващите, сякаш беше единственият, който е в състояние да разбере докрай трагедията в живота на гения тази вечер, все едно той бе откраднал килима и бе написал и произведенията на Кайзер. Жената, съпругата на падналия поет, седна при децата си в ъгъла, сложи най-малкото момченце на коляното си — като правдиво изображение на действителността — и цяла вечер мълча враждебно. Поетът свари пунш, всеки се чувстваше като у дома си в жилището, където никой не си беше у дома; и се държахме непринудено. От време на време децата се стряскаха и започваха да плачат.

Около полунощ донесоха телеграма, новогодишна анкета на кореспондента на един американски вестник в Берлин; журналистът искаше да научи от знаменитостите в Германия дали познават шест души и ако да, кои са тези, които биха поканили в деня на новия потоп при себе си в Ноевия ковчег? Кайзер смачка телеграмата, хвърли я и равнодушно каза: „Не бих спасил никого.“ Затворът не го беше сломил. Изключителна сила витаеше в този човек. Той бе първият трагичен случай, при който проследих пряко „трагедията на гения“, школският образец за този тип съмнителна „трагедия“. У Кайзер, във всяка негова дума, във всеки жест, във всяка негова постъпка се усещаше съдбовна сила, неподражаемо, безапелационно поведение, участта на гений. Убеден съм, че той бе гений, единствен и неповторим човешки феномен. Той беше първият от съвременниците ми, който ме научи, че „геният“ не стига за творчеството; условията, които работата поставя пред твореца, са по-сложни и готовността на гения да работи е само едно от тези условия. Застъпваше се за нещо, мълчеше или говореше, мразеше или скучаеше, при някакъв обрат в разговора изведнъж изцяло му се отдаваше или го отхвърляше, всичко това беше все той, не можеше да бъде подкупен, бе опърничав и неумолим, излъчваше нещо детинско и — по свой си срамежлив, свенлив начин — беше обезверен. На външност изглеждаше като пруски фелдфебел, останал на свръхсрочна служба. Беше русоляв германец, набит, с топчеста глава и дребни очи. Година по-късно постъпи в германската комунистическа партия. Сетне замлъкна. Понякога поставяха някоя от пиесите му без особен успех. В националсоциалистическия райх не го закачаха, защото бе ариец, но го пратиха в забвение. Истинската трагедия бе настъпила за него още преди външни сили да сподавят словото му.

Кайзер не беше „театрален автор“ в модното, импресарско значение на думата. Беше много повече от това и, гледайки резултатите от неговата работа, той бе постигнал по-малко от прилежните и ловки театрални занаятчии. На времето — гледам това време от дистанцията на десетилетие и половина, но вече е абсолютно минало, както приключил епизод от историята — той навярно беше единственият сред своите съвременници, който имаше сила, изключително дарование и би могъл да съживи погиващата драма. След Хауптман и редом с него тогава той бе единственият драматург в Европа; Шоу се премяташе и театралничеше, а Пирандело тънеше в неизвестност. Драматургичния си талант, тъй рядко явление в литературата, той пожертва за политически моди. В пиесите си даде глас на стила на партийно-политическата агитация на епохата. На сцената героите му все по-често говореха в плакатен стил. Не устоя на успеха, тази толкова голяма заплаха, най-тежката измежду заплахите, които застрашават гения. Надушваше очакванията отвсякъде, стараеше се да отговори на претенциите за стила, даваше онова, което очакваха от него и не предложи нищо повече, което само той би могъл да даде. Почитах изключителните му способности, особената му, горчива, свенлива доброжелателност, с която съзерцаваше живота, суровата му меланхолия. По онова време той написа една пиеса за актрисата — „роля“ за нея –, в която беше описал трагедията на писателя: на писател, който отчаяно бяга от работата си в живота. Ефектната като литература, но слаба като драма пиеса завършваше с красивите слова: „Das Wort totet das Leben.“156 Ала на Кайзер само му се искаше да е така; копнежът по живота, по второразрядната дейност при него беше по-силен от принуждението на литературната дейност; при него животът погуби словото.

7

Лола я бяха пратили тази зима в Берлин, за да „забрави“. Беше разглезена провинциална госпожичка, заинатила се на суровия „родителски отпор“ и с оскърблението от полуприключилата си детска любов един ден тя слезе от влака на гара „Анхалтер“. В Берлин карнавалът бе в разгара си. Отседна при роднини, близо до „Курфюрщендам“, при чичо си по майчина линия, генерален директор на най-големия немски вестникарски концерн. Роднините бяха богати хора, живееха нашироко. При тях Лола се отдаде на „светски живот“.

Мъжът, когото искаше да „забрави“, ми беше приятел. Един ден ми написа писмо, молеше ме да потърся Лола, да ходатайствам за неговата кауза. Прочетох писмото, прибрах го и не помислих за него. След седмици я срещнах една вечер в театъра. Тогава баща ми тъкмо бе при мен в Берлин. Беше дошъл от Прага за един ден. Баща ми тогава беше сенатор на унгарската партия в Чехословакия и за посещението си бе използвал една заседателна пауза в Горната камара. Никога преди не беше ходил в Берлин, не дойде и по-късно. Не зная какво е „случайност“, дали въобще подобни обобщения имат смисъл? — във всеки случай просто отбелязвам, че двамата, Лола и баща ми, се срещнаха тази вечер в Берлин. Тези двама души са имали единствено нещо общо с моя живот. Сблъскахме се в преддверието на театъра. Баща ми, когато му обърнах внимание, машинално я поздрави и късогледо погледна подир нея. „Коя беше тази?“ — попита между другото. И когато му казах, любезно рече: „Много е хубава.“ Сетне се върнахме в залата и не говорихме повече за нея.

На другия ден баща ми замина, сякаш бе пристигнал в Берлин — за първи и последен път в живота — само за този случай. Следобед се срещнах с Лола в един от чаените салони на „Курфюрщендам“. Преразказах й писмото на приятеля си и смънках няколко думи. Но сетне смутено замълчах; мълчеше и тя. И двамата безпогрешно знаехме, че повече нищо не може да се направи. Такива срещи винаги са много прости. Раждането също е просто, както и смъртта. Нито за миг не изпитах „съзнание за вина“ спрямо своя приятел. Не бях способен на фалшиво и лъжливо „рицарство“. Такива срещи впрочем не са следствие от намерение, от решение. Не можех да направя нищо и не бях виновен за нищо. По-късно много пъти съм отнемал жени от други мъже и други мъже са отнемали от мен жени. В подобни случаи съм изпитвал съзнание за вина или съм се срамувал, или съм се перчел, във всеки случай някак съм „обяснявал“ тези френски кадрили. Когато срещнах Лола, не обяснявах нито на себе си, нито другиму нищо, както човек не счита за необходимо да обяснява, че живее и диша. Един мой приятел в Париж на „Авеню Ваграм“, следобед в четири часа „заприказвал“ на улицата една жена, с която по-късно прекарал живота си. Жената била девствена и тръгнала с него. Качили се в един евтин хотел и петнайсет години останали заедно. Всяка човешка връзка започва така. Никога не съм „ухажвал“ никого. Дори не зная как трябва — една среща или говори сама за себе си, незабавно от първия миг, или всяко говорене е напразно. Седяхме в чаения салон на „Курфюрщендам“, разговаряхме вече от половин час, сетне замълчахме и гледахме танцуващите. Спомням си всеки детайл от този следобед особено отчетливо. Дори не бяхме говорили още за лични неща и вече седях до нея мъничко угрижен, наблюдавах танца и си мислех от какво ще преживяваме. Основното чувство, което определя значимостта на връзката между двама души, не може да бъде криворазбрано. По-късно отидохме на театър при Райнхардт. Играеха „Призрачна соната“ от Стриндберг. „Es ist Schade um die Menschen“157, пееше Хелене Тимиг. Беше тържествена, но лишена от патос вечер. И двамата бяхме в лошо настроение. Усещане от типа „защо ни е всичко това?“, напрежение, тъга. Да опознаем някой човек с всичките му тайни и последствия: това е, което с хладки и най-общи думи наричат обич. Опознаването, съвършеното опознаване никога не е идилично. Тъжно крачехме към къщи. Когато се разделяхме на входа, забелязах, че плаче. И двамата бяхме доста объркани. Ни най-малко не бях човек, за когото провинциалните, буржоазни фамилии ще кажат, че е добра „партия“. Нямах още двайсет и три години, бях поет и живеех от случайни доходи. След няколко месеца я взех за съпруга.

Берлинските роднини подкрепиха този план. Мъжът беше интелигентен и изящен бидермайеров феномен, от поколението на старите берлински патриции. В дома му се събираше най-доброто немско общество, писатели и офицери от старата армия, едри индустриалци и генерали. Живееха в огромно жилище, старият господин печелеше много пари, но живееха невероятно просто. Първият път, когато официално ме поканиха на вечеря, седяхме около масата с вечерно облекло, домакинята любезно ме насърчаваше да си взема повторно от предястието, защото „друго няма“ — когато по домашен обичай отклоних поканата, ме изоставиха на съдбата, те самите се заловиха здравата с предястието и по-късно трябваше да забележа, че действително не последва второ блюдо. От време на време канеха голяма компания на вечеря в разкошното си жилище и поднасяха всичко на всичко „belegtes Brodchen“, черен хляб, намазан с пастет от дроб. Старият господин ме обикна и понякога тържествено, с писмо ме канеше на „чаша вино“. Гостуването, с което бивах възнаграден, преминаваше сред усукани церемонии. Седяхме направо мрачни, целите в черно край бутилката вино и посръбвахме благоговейно от безценната течност. При нас у дома, пристигнеше ли гостенин, виното моментално се лееше с ведра. Двете му дъщери, моми за женене, братовчедките на Лола, живееха свободния следвоенен живот на берлинските девойки. Момичетата ходеха без придружител на баловете в „Крол“ и на празненствата в прочутите ателиета „Цоо“; тези забави не бяха съвсем невинни и безопасни. Призори в мраморните зали на „Цоо“, в сумрачните кътчета на стълбищата се въргаляха двойки, повръщаха и се съвокупляваха. За участниците в тези берлински карнавални нощи законите на гражданския морал не важаха. Дъщерите на най-добрите фамилии в „Берлин Вест“ се търкаляха на разсъмване по стълбищата в обятията на съвършено непознати кавалери. По-късно видях забави в няколко прочути ателиета в Париж, призори и там участниците не мърмореха литании; но такова настървено масово съвокупление, което бе едничката цел, смисъл и финал на берлинските балове, не видях никъде другаде.

Братовчедките не пропускаха бал. Никой не им търсеше сметка за изживяванията през карнавалните нощи; нито родителите, нито — по-късно — съпрузите им от гражданско потекло. Родителите намираха за естествено порасналите им дъщери да бродят сами в нощта и да се връщат у дома призори със смачкани волани на дрехите и проскубани венци в разчорлените си къдрици. Това, което се случваше през карнавалните нощи, просто не се броеше; имаше значение единствено денят, строгият буржоазен ден, с всичките му правила, предразсъдъци и строги ритуали. Според негласното съглашение сексуалната свобода на дъщерите се простираше до деня на омъжването им. И наистина, след вихрените карнавали тези берлински момичета се омъжваха кротки и благи за някой танцьор от балните нощи и се превръщаха в образцови съпруги и майки. Девойките говореха за плътската любов като за домашно упражнение. Накрая се обвиваха в пашкула на брака и приключваха любовната си кариера.

Никога не успях да си обясня либералността на родителите. Повечето берлински буржоазни момичета, както братовчедките на Лола, бяха възпитани с извънредна строгост и грижовност. Някоя волна дума, лека и не съвсем невинна шега по време на разговор родителите трудно биха им простили. Но това, че през карнавалните веселия някое от момичетата понякога забременяваше, намираха за съвсем естествено. Интересен и опак свят. И отчайващо чужд.

8

В началото на пролетта се задомих. Възприех задълженията си на семеен глава извънредно насериозно. Преди всичко, след дълъг размисъл, купих шкаф за обувки. Сумата, предназначена за обзавеждане — няколко милиона или милиарда, вече дори не помня — беше напълно погълната от цената на тази необходима и полезна част от мебелировката. Друго така и не купих. Беше много красив двукрилен шкаф за обувки от твърдо дърво; в него се побираха двайсет и четири чифта обувки. След няколко седмици, когато отпътувахме за Париж, подгонени от прилива на инфлацията, подарих шкафа за обувки на берлинските ни хазяи. Да го носим в Париж нямаше да е лесно, още повече, че имахме може би общо три чифта обувки.

Обзаведени с шкафа за обувки вече бях убеден, че съм свършил своето, готов съм за сериозния живот и съм предоставил на Лола всички удобства, които са й необходими. И тя мислеше така. Сложихме шкафа за обувки в средата на стаята, поставихме в него трите чифта обувки и сериозният живот започна. Потеглях от къщи рано сутрин, защото чувствах, че трябва да си търся работа и въобще подобава да правя нещо. От първата минута на брака ни нямахме пукната пара; вярно, тогава в Берлин парите не значеха много и от време на време джобовете ни се издуваха с хартийки, по които бяха отпечатани милионни цифри. „Житейските грижи“ бяха сведени някак до истинския им смисъл; сутрин излизах от къщи и като някакъв земеделец, ловец или рибар блъсках глава къде да открия в каменната пустиня фунт масло или няколко пасти. Семействата ни не вземаха насериозно брака ни, не ни се месеха къде да живеем и каква форма да придадем на живота си. Очакваха края на този смехотворен детски брак и не се съмняваха, че след няколко месеца той действително ще приключи. Известно време неясно ми намекваха в писма, че евентуално бих могъл да постъпя в една банка във Виена. Такава възможност ме порази. И насън не ми минаваше да постъпвам в банка, където и да било, във Виена или другаде. Не желаех да постъпвам на никаква работа, още по-малко „пенсионна“. Мислех, че вече си имам работа за цял живот, имам си занимание, което наистина не е дотам „доходно“, но ме удовлетворява напълно.

През първите седмици сигурно имахме по-малко пари, отколкото по-късно; но тогава в Германия никой не обръщаше внимание на парите. Всичките ми приятели в Берлин през тези седмици играеха на борсата и, естествено, печелеха извънредно много. Мнозина, които неотдавна не можеха да си платят дори наема на квартирата, си купиха къщи, а някои — цели отсечки на „Курфюрщендам“ и по пресечките на „Вестенд“. За това не трябваше някакво специално знание: гладният и жаден чужденец просто заставаше под банкнотената Ниагара и улавяше от пороя толкова, колкото се побираше в разтворените му длани. Някъде далеч, невидимо, във фабриките работеха хора, но берлинският гешефтар не знаеше нищо за тези фабрики, обикновено понятие нямаше какво произвеждат, просто заставаше в банковия клон пред решетката на касата и поръчваше на агента си да закупи такива и такива „книжа“ — да, дори пари не даваше за сделката, всичко ставаше на кредит. „Книжата“ него ден струваха сто хиляди, на другия ден — три пъти или три хиляди пъти по толкова… Всеки ползваше „кредит“, всеки, който не работеше, се сдобиваше с пари. Останалите, които работеха, с вцепенени погледи, обезумели се клатушкаха в урагана и се вторачваха във всеки картоф, във всяка захабена подметка, като в олтар. Нямах пари и никога не играх на борсата, презирах този начин за печелене на пари и го ненавиждах. Дори играта на карти смятах за по-морална от този легализиран пладнешки обир. Нямах „книжа“ — мисля, че в Берлин по онова време само поетите нямаха „книжа“.

Пращах на един журнал в Каша и на трансилвански унгарски журнал статии, кратки лирически писания, и живеехме от чуждестранните банкноти, които ми плащаха за тях. Лола безусловно вярваше в мен, вярваше, че разбирам от живота и съм извънредно ловък и практичен в разрешаването на баналните всекидневни трудности. Скоро узна, че не разбирам нищо от действителността. Живеехме подплашени във вихъра, който свистеше над главите ни — всъщност, какво можеше да се „започне“ тук, какви планове бих могъл да скроя, какво би могъл да стори отделният човек, какво ни очакваше, къде бе „домът“ ни?… И от къщи идваха все такива особени, печални вести. Къде все още очакват поета? Никъде. Всичките ми връзки с немците бяха прекратени. Не обикалях немските журнали с ръкописите, срамувах се пред немския редактор, а нямаше и смисъл, хонорарът, който ми плащаха, се стопяваше в ръцете ми, докато от касата стигна на улицата… Лола седеше у дома, а аз по цял ден бродех из града и блъсках глава над сделки. Но най-често просто купувах нещо, бонбони или книга, и посърнал, безрезултатно се връщах вкъщи.

Този „дом“, първият наш дом, мебелираното берлинско жилище, бе наглед почти господарско. Както повечето от берлинските домове, стопаните му го бяха претъпкали с тежка немска мебел, кресла с необикновени размери, гипсови статуетки, бюстове на Вагнер, родолюбиви и мистични гравюри, които разкриваха пред съзерцателя ефектни домашни сцени от немския Валхала158; с бронзови Вилхелмови императори и мраморни дакели.

Начинът ни на живот донякъде стряскаше немското семейство. Късно ставахме, късно си лягахме, къпехме се всеки ден — особено не им харесваше къпането. В Берлин се строяха най-красивите бани, ала след войната тук се къпеха най-рядко. Семейство Щолпе се вдигна на открит бунт обаче по-късно, след няколко седмици, когато Лола пече торта. Тогава от известно време живеехме на бакпулвер и маргарин. Лола умееше да пече торта толкова, колкото и аз, но ме съжали — бе намерила отнякъде една домашна рецепта, бе набавила срещу валута пет яйца, брашно, захар и шоколад, и се захвана да меси и пече в кухнята на Щолпеви. Жената я наблюдаваше ревниво, с подозрение. И когато се убеди, че Лола ще изпече в тортата и петте яйца, изпадна в непонятен бунт — разкрещя се истерично, хукна из жилището, мобилизира господин Щолпе, персонала и децата си; от обърканата й реч можеше да се разбере само, че Лола е опозорила немските обичаи — „Schande, Schande“159 — викаше тя. Говореха, викаха, крещяха без смисъл, господин Щолпе настояваше час по-скоро да напуснем дома му. Действително, на следващото първо число след тягостната сцена се изнесохме. Никога не проумяхме напълно „скандала“. Навярно са изтълкували погрешно намерението на Лола и са си въобразили, че прахосвайки пет яйца за една торта, тя издевателства над инфлационната им нищета — Щолпеви не консумираха пет яйца за цял месец и през войната бяха научили тайнствени рецепти, печаха бифтек от сушена ряпа и страдаха много! — ако са възприели така трагичния експеримент, разбирам възмущението им. А всъщност Лола просто беше намерила една родна рецепта, която започваше така: „вземаме пет яйца…“ — без да има лоши помисли. При това Щолпеви дори и в инфлацията бяха несравнимо по-богати, отколкото ние сме били когато и да било с нашия шкаф за обувки. Не е по-вероятно чрез родната рецепта да сме нарушили някакво племенно тайнство. В подобни кухненски тайни народите се разграничават най-осезателно. Четиригодишното момченце, русичкият Хелмут, също бе убеден, че сме ги „опозорили“.

9

Ужасно страдах от това, че съм млад, надушвах какви ли не коварства и унижения, направо ми се щеше да си пусна мустаци и брада, понеже никой не ме вземаше за „сериозен съпруг“. А и не се чувствах добре в брака. В мен отделно живееше това, което изпитвах към Лола, и отделно назряваше напрегнатостта и съпротивата ми спрямо едно състояние, което ми беше толкова чуждо, сякаш от днес за утре ни бяха принудили да живеем в полярен климат. Просто ми липсваше оборудване за тази опасна експедиция, за брака. Бях свикнал да обичам някого и сетне да го забравям. Лола, разбира се, не можеше да бъде забравена. Бях объркан от първия ден. Не зная какво съм си мислел, за какво съм жадувал — пламенно копнеех Лола, нашите семейства и познатите ни да ме считат за „сериозен съпруг“, но в същото време хранех подозрение, че един ден ще дойде края на това неестествено състояние, както на всяка човешка и любовна връзка досега, една нощ няма да се върна у дома, после ще си телефонираме известно време, ще подаря на Лола шкафа за обувки, сетне ще отпътувам за чужбина. Нямах понятие как трябва да се държи един съпруг — в компания най-често седях като на тръни, спорех по икономически и политически въпроси, както подобава на глава на семейството, само дето не запалвах пура… Не зная дали Лола виждаше тези отчаяни усилия, дали ги виждаше тогава? Мисля, че да. В човешките дела, в преценката на хора тя беше, естествено, много по-опитна от мен. Със сигурност не бяхме всекидневна двойка. Обличах се като поет, ходех и през зимата с половинки и летни дрехи като човек, презрял суровите закони на природата — едничката ми топла дреха бе плетената жилетка, която баща ми беше купил от магазин „Вертхайм“, когато посети Берлин и не можа да изтърпи гледката на опасното за живота ми чудновато облекло. Това е единствената топла вещ, която след отминаване на детството някой ми беше купил в „живота“, за да не изстина… Тогава тази грижовност засегна самолюбието ми, и мисля, че дори не му благодарих за жилетката.

През първите седмици Лола плачеше много; чувстваше, че нещо не е наред и — с много по-изтънчения си инстинкт — чувстваше, че вече е трудно, почти невъзможно да се сложи нещо в ред. Останахме заедно, стискайки зъби, на инат. Един вид „ще ви покажем ние!“ — поведение за пред другите, пред семействата ни и приятелите. И двамата бяхме приели ролите си; но животът не е роля и всяко неестествено поведение рано или късно се разпада на части. Започнах мрънкайки, като застаряващ съпруг, съпружеската си кариера, прибирах се у дома, когато ми скимне, често се обиждах, вдигах врява. Лола ме утешаваше като дете. В недоумението си трябва да беше усетила, че с мен се е случила голяма беда, не сега и не помежду ни, а много по-отдавна — нещо в мен се е пречупило, прекъснало е, не умея да се отдам изцяло на чувството, на някоя връзка, и съм сърдит заради нещо, сърдит съм вече много отдавна — и, разбира се, нямахме представа защо и на кого съм сърдит… И сам не знаех. Разбирах само, че съм се заел с нещо и трябва на всяка цена да остана солидарен с този ангажимент — откъде бих могъл да зная каква ще е цената? В поведението ни от първия миг прозираше някакъв умисъл; без самите ние да знаем нещо за това. Смехотворно, примитивно, напълно безполезно и лъжливо рицарство и героизъм в отношенията ни, взаимно великодушие и романтично позьорство в ролите, това бяха външните отличителни белези на поведението ни. Какво имаше вътре, никой не знаеше; дори и ние; но вътрешното поведение е независимо от намеренията.

Отчаяна, изплашена игра на „татко и мама“ бе това, което вършехме в Берлин, в първия период на нашия брак. Понятие нямах какво е човекът и що за отговорност е да приемеш един чужд човек! — още по-малко бях наясно кое е онова, непристъпното, неизменното у човека, какво е характерът? По онова време непрестанно се нуждаех от много хора. Повечето от връстниците ми също бягаха презглава в подобни детински бракове. Искахме на всяка цена да си скалъпим някакъв подслон, „дом“, слепявахме с несръчни ръце някакво изкривено, първобитно подобие на неизживяната детска идилия за дома. Това поколение беше „преживяло“ всичко; липсваше му само изживяването за дом. Играехме си на дом в чужбинските стаи под наем; с шкаф за обувки и без „изгледи“. Но какви ли „изгледи“ бих могъл да имам тогава в живота? В берлинския университет името ми все още беше регистрирано в матрикулата, вече бях „съпруг“ и „глава на семейство“, но в края на семестъра тайно отивах в края на „Унтер ден Линден“ и се записвах, заверявах полугодието си… само дето нямаше човек, който да ми даде съвет какво да правя после с диплома в ръцете. Накъдето и да се обърнех, се кълбеше тъмнина. Зад нас — война и революция, пред нас — политическа и икономическа суматоха, съмнителен период на „преоценка на ценностите“, модата на лозунгите. В такива условия „създадохме дом“. Години наред не бях сигурен откъде ще набавя пари след две седмици за квартирата, ще имаме ли пари за обяд. Тази бедност беше по-различна, отколкото у нас. В семейството човек е обезпечено беден: няма пари, работите му вървят зле, но в края на краищата му отстъпват местенце в ъгъла, намира се и залък хляб — колкото и да е сух или безвкусен –, който да преглътне. Тук ме душеха непознати исполини. Живеехме в притеснен, подплашен, безпомощен свят. Имах всички причини да бягам, ако ще на четири крака, от „дома“, от отговорността на този неестествен и детински дом.

Лола във всеки случай бе „пестелива“. Къташе марките в стари кутии от пури, марки, които на другия ден не струваха и десета от стойността си. Когато немската средна класа и работниците, шестдесет милиона души, загубваха за един ден всичко, което имаха, тя неотклонно обмисляше дали да седнем в метрото, дали в трамвая, и изчисляваше кое превозно средство е най-евтино. Напразно й обяснявах, че при такова широкомащабно опустошение предпазливостта й не може да промени участта ни — тя умееше да се пазари за милиарди, да бъде дребнава за стотици милиони. Полека проумях тази „дребнавост“ и се засрамих.

10

Бях започнал да пия във Франкфурт; в Берлин се превърнах в редовен алкохолик. На двайсет и една години свикнах прислужницата да ми носи всяка сутрин с кафето шише ракия, коняк или кимионов ликьор, и до вечерта изпивах бутилката до капка. Пиех отчаяно и с погнуса. Започвах деня с люта ракия и го завършвах с водка. През тези години имах нужда да съм в непрекъснато опиянение, в полусъзнание. Бе започнало нещо, което не можеше да се изтърпи без опиати. Другояче не може да се проумее защо един здрав, нелишен от разум, придирчив и претенциозен във всяко отношение, съвсем млад човек се отдава на ракията? Обикновено казват: „светът се е отворил пред мен“. Вярно, в обкръжението ми също се пиеше много. Преобладаваща част от франкфуртската компания, наистина фини хора, писатели, артисти, всякакви естети лочеха ракия от ранния предобед. Колкото пъти и накъдето и да се вглеждах любопитно в мои познати, в живота им излизаха наяве наркотици. Немците, този иначе трезв, обладаващ граждански добродетели народ, в тези години трудно понасяха живота. Малцина пият заради опиянението. Човек носи в себе си травма и един ден не издържа повече. Тогава започва да пие.

Започнах да пия направо панически. У дома пиеха вино, беседвайки: това бе друго; никога не бях виждал баща си и приятелите му пияни, а виното стоеше всяка вечер на масата. По нашия край смятаха за алкохолик този, който пиеше редовно ракия. Немският запой никак не ме разведряваше. Във Франкфурт, недалеч от „Хауптвахе“, в една холандска ракиджийница всеки предобед се събираха знатните и прочути градски пияници. В единайсет предобед вече обръщаха тежкия шнапс с тумбести чаши. Седях с горчива физиономия сред тях, питието въобще не ми се услаждаше. Тук, сред немците, видях за първи път алкохолизирани евреи. Дотогава ми се струваше, че евреите презират „безцелното“ пиене. Тук, в университета, в „Буршеншафт“160-ите, където ги бяха приели и ги търпяха, те се нахвърляха на алкохола с огорчено честолюбие. В университета всички пиехме на акорд, като по команда, немци, чужденци; пиехме свъсено и с отвращение. Докато се окопитя, вече се клатушках в някакъв свят на алкохолни изпарения.

Беше очевидно, че съм болен, и никак не мога да понеса нещо. Обкръжението само ми пъхна наркотика в ръцете; ако не ме бяха научили да пия във Франкфурт, в университета и другаде, в разпуснатия светски живот, където бях попаднал, вероятно скоро щях да посегна към друг вид наркотик, щях да потърся навярно по-опасно успокоително за нервите си от пиенето. Вярно, пиенето само по себе си също не ме успокояваше. Помня една цяла година от двайсет до двайсет и една годишна възраст, когато вечер, по-точно призори дори алкохолът не можеше да ме приспи и ден след ден пиех луминал преди заспиване. Заспиването с луминал се предшестваше от притеснение, от бурни и съпротивляващи се страхови представи. От луминала заспивах като в несвяст; следваше дълбок, оловен сън без сънища, от който се пробуждах разбит и веднага посягах към ракиеното шише. При подобен начин на живот дори младеж с иначе жилав и здрав организъм, какъвто бях аз по онова време, за кратко време би се превърнал в развалина. Даже не разбирам как е издържал организмът ми, нервите, и изглежда не са издържали… Но този начин на живот, многото изкуствено упойващи средства все пак са ми помогнали през опасните мигове в живота. Сега вече зная със сигурност — споменът за множество почти неуловими знаци безпогрешно ме убеждава –, че по онова време съм живял в хронична опасност за живота и само алкохолът и наркотиците са неутрализирали тази опасност. В Германия, например, постоянно, денем и нощем, имах под ръка зареден револвер; когато спях, пистолетът лежеше върху мраморния плот на нощното шкафче, ходех с револвер в кафенето, в редакцията… защо? Страхувал ли съм се от някого? Не, страхувах се от самия себе си. Някъде дълбоко, отвъд маниерите и осезаемите спомени, ме тормозеше споменът за някакво непоносимо унижение; този срам понякога ме стягаше за гърлото като физически пристъп, тъпчеше ме, душеше ме, повдигаше ми се, „сетех ли се за него“, по-точно, ако тялото ми си спомнеше за него по някакъв повод, чиито зависимости никога не съумях да разкрия. Що за срам беше това? Къде ме бяха наскърбили, що за унижение е трябвало да понеса? Не знаех. И до днес не зная съвсем точно; но един ден вече понасях спомена по-добре, не ме болеше толкова, не бе придружен от физическо прилошаване, от непоносимост; и тогава вече нямах нужда повече от опиати и установих по-здравословни, ведри отношения с алкохола. Много е трудно да се понесе животът без упойващи вещества; и хората, които съумяват да запазят равновесие без помощни средства, и до днес предизвикват у мен извънредно уважение, в същото време гледам на тях със съмнение, с едва ли не подплашено съмнение; каква ли е тяхната тайна? Има без съмнение и „здрави“ хора; само че са много малко. Навярно сред жените могат да се открият обикновени, здрави души; познавах стари жени, които понасяха чудесно живота, издържаха там, където ги беше поставила съдбата, сновяха до последния си час, който удряше най-често далеч над пределите на средната възраст, и нямаха друга „тайна“, освен тайната на служенето и смирението. (Веднъж попитах шеговито леля Жюли, когато вече беше навършила седемдесет години, каква е тайната на дългия живот — и тя охотно ми отговори, че „трябва да се спазват формите“.) Но младостта е безформена.

Несъмнено бях невротик и би трябвало да търся произхода на своята невроза в някоя детска травма; не бях чувал много, почти нищо за Фройд дотогава и не познавах модната по-късно, възторжено популяризирана от лаици и шарлатани гениална теория. Болната душа доста точно познава природата на болестта си и търси лек за нея с голям размах и проницателност. С изненада четях по-късно свои писма и стихове от онова време — стихове, които едва ли не поставят диагноза, и писма, които безпогрешно долавят произхода на болестта. Когато се запознах с анализата, вече бе късно това лечение да ми окаже помощ; след четирийсетгодишна възраст анализата е пилеене на време, около травмата вече са се натрупали прекалено много спомени, утаил се е дебел пласт. Убеден съм, че с младите, съвсем млади хора и с невротичните деца истински квалифицираният аналитик може да оперира резултатно; навярно и по-късно може да помогне, на по-примитивните, недоразвити души им олеква, ако изследователският фенер на ровещия се в мрака аналитик осветли някои типични травми; но като „лечение“ не мога да го приема никога, защото не вярвам, че характерът може да се промени; и затова не й се отдадох. Виждал съм множество неврози, излекувани и без анализа; по-развитите души са способни на чудотворни усилия, на съпротива; променените условия на живот понякога водят до спонтанно излекуване. Гениалният размах и красота на фройдистката теория ме покориха; считам „тълкуването на сънища“ за едно от най-значимите открития на века. Бих казал дори, че анализата учи обикновените хора да понасят по-търпеливо своя характер. „Излекуването“, ако наистина съществува, е резултат от сработването на случайни фактори. И отричайки терапията, около която дилетантства мрачно войнство от шарлатани и знахари, аз с почит и въодушевление признавам теорията, разкриването на дълбините и незнайния живот на подсъзнанието. Тези пророци несъмнено са навредили много на Фройд. Общо-взето съм забелязал, че невротикът понякога бива излекуван и без анализа, друг път остава болен и след анализата или идва на себе си въпреки нея. Когато се запознах по-отблизо с всичко това, особено с книгите на Фройд, неврозата за мен беше вече донякъде жизнена потребност, част от реквизита и предпоставките за работата ми; чрез грубо сравнение бих могъл да кажа, че „живеех“ от неврозата си, както китайски просяк — от показа на сакатите си крайници.

За всичко това Лола не знаеше нищо. Тя само с отчаяние забеляза, че съм болен. Природата на „заболяването“ остана за нея непозната, като непознат чужд човек. Едва ли би могла да изброи „симптомите“ му. Когато неврозата вече се проявява чрез телесни, органични метастази, чрез функционални смущения, не е лесно да се справим с нея. Моята „болест“ засега се изразяваше в непредвидимо поведение. Никога не знаех как ще се пробудя? — и да се живее с мен трябва да е ужасно изморително и днес… Лола го усети навреме и се настрои за болногледачество, на което не се виждаше края. Характерно за всички неврози е, че периодите на свръхчувствителност се повтарят циклично. Преди петнайсет години, както и до днес, ми се е случвало — внезапно — да отпътувам без каквато и да е специална „причина“; понякога за дни, понякога за месеци. В такива моменти не ме задържа, не ме обуздава нищо; нито работата, нито обкръжението. След подобни кризи идват относително по-спокойни периоди. Докога може да понесе това „болният“, докога човек може да понесе капризите на своя травмиран характер? Мисля, че дълго. Всичко е ужасяващо съзнателно. Подобно състояние на нервите аз наблюдавам с онова безпристрастно внимание, с което човек се занимава с болното си гърло. Човек може много да понесе; ако пожелае — почти всичко. Периодът на невроза започва с едно типично усещане за притеснение, с неназовима угриженост, която в началото го съкрушава напълно, болният чувства, че е дошъл краят на всичко, жестоко се срамува… Все пак мисля, че до известна степен психиката умее да се пребори със състоянието на страх. Това притеснение — атмосферата на всяка невроза — се кълби надълбоко в душата, не сме съумели да се справим с нещо, с желание или със спомен, и възроптаваме срещу своята безпомощност. Но сетне, на непосилна цена и трудно, от време на време все пак го превъзмогваме. Вярвам във волята. Вярвам, че с воля и смирение човек може да властва дори и над просмукващите се от подсъзнанието му пристъпи на блатната треска. Презирам неврозата у себе си и се боря срещу нея с всякакви средства, да, със съзнание, воля и смирение. Вярвам, че характерът и неговото най-висше проявление, съвестта, удържат в равновесие болните ни инстинкти, вярвам, че животът и работата са в синтез; който не е способен на това — нека живее, както може, или да загине: участта му не ме вълнува особено… Лола възприемаше болестта ми с невероятен инстинкт и вярваше, че ще издържа. Връзката ни още отначало беше в общи линии връзка на болен с търпеливия му болногледач.

Стоеше до мен с необикновена сила и съм сигурен, че ми е помогнала да преодолея най-трудното. На подобно усилие мъж едва ли е способен, а жена — само в изключителни случаи. Този дух — характерът на Лола — черпеше и пилееше от неизчерпаеми запаси.

11

Лола бе първият човек, който потърси път към самотата ми; отчаяно се бранех срещу това. Житейската стихия на писателя е в самотата. Винаги съм бягал от приятелствата; чувствал съм ги като предателство, слабост. В немския протестантски свят не ми беше трудно да остана самотен. В душата си, по характер, по вкус бях дълбоко и неизменно католик. По това време опознах френската поезия: Вийон, Верлен, Клодел, Маларме и Пеги. Особено Пеги и Маларме ми звучаха съвсем близко; чувах в поезията им същия сроден глас, както преди години в книгите на Кафка. Това родство не е стил, маниер, не води корена си от тъждествеността на позициите. Човек се числи към определена духовна фамилия; в йерархията на тази фамилия за мен Гьоте бе праотецът, сетне от време на време откривахме нови членове, явяваха се деградирали духовни братя и чичовци. Когато в ръцете ми попадна Пеги, стори ми се, че вече съм го чел. Със сродните души разговарям на фамилиарен жаргон, обясненията са излишни, начаса разбирам какво ми подсказва и какво иска. Самотата на писателя е населена с такива души; никога с приятели или любовници.

Старателно се грижех за тези свои кръгове, създадох си метод за живот и бдителност, за да не може Лола да престъпи самотата ми. Душата има свое последно убежище, където писателят намира подслон; търсим истината, но задържаме нещо от истината за себе си и не го отдаваме никому. Старал съм се винаги да бъда суверенно открит и искрен; презирал съм всякакъв евтин и страхлив свян — никога не съм имал „тайни“, за всичко, което животът ми е давал, съм „се отчитал във вестниците“ –, но „тайната“, онова, заради което не съм друг, а именно аз, по което се „различавам“, не съм отдал никому. Разгадката на тази тайна е онова, което обикновено наричат „изкуство“; и атаката на Лола ме принуди да съм предпазлив. Не можех да не забележа, че и тя си има „тайна“ — и понеже не бе артист, тайната й бе неизказуема. В любовта жените отдават много от тези последни запаси; и когато напълно разкрият тайната си, те изиграват голямата партия на своя живот и обикновено губят.

Каква беше „тайната“, за която започнах да се догаждам покрай Лола, която тревожно пазех в себе си и я проучвах с огромно любопитство? Узнах, че видимото у човека, неговите слова, възгледи, действия, симпатиите и антипатиите му, това все още съвсем не е той, а просто реминисценция от нещо или някого, от неповторимото; то е скрито със седем була от света и витае у всекиго, дълбоко зад осезаемата повърхност. Бях обзет от благоговение и страх. Дотогава просто живеех сред хората без отговорности, приемах ги за сведение и ги съдех; сега започнах да ги наблюдавам с пристрастно благоговение, всеки поотделно. Благоговението, с което наблюдаваме едновременно „индивидуалността“, „тайната“, неповторимостта у всеки човек, е романтичният период в еволюцията на психиката. Дотогава преценявах хората само според атрактивните им качества. Сега, когато бях връхлетян от тази измъчваща ме и доставяща радост изненада, за мен понятието „тълпа“ дословно престана да съществува; всеки човек ми се виждаше като отделен материк и навярно цял живот не бе достатъчен той да бъде пропътуван и открит, изследван и описан с джунглите си, със своята флора и фауна… Това любопитство не се научава от книга. Повтарям, това е романтичен период в живота; вселената, човешката вселена се разпада на атоми; това „безредие“, тази хаотичност на позициите при писателя бива последвана едва по-късно от класицизма, от реда, от пригодената към определени форми позиция, чрез която той наблюдава човешкия модел.

Бранех се срещу някого, който се домогваше до моята самота, домогваше се с естествени права и спонтанна готовност до моята „личност“ — и бранейки се, открих тайното алхимично вещество, онова, което във всеки човек е отговор, безапелационна реалност, за чието разгадаване няма правила и теории: човек или среща у другия тази реалност, или не. Просто станах любопитен. Меланхолията ми се промени, преобрази се. Пристъпвах към всекиго с вниманието, с което астрономът сяда пред телескопа, и, владеейки някаква математическа формула, безпогрешно знае, че иззад мъглявите петна в определен момент ще се появи нещо бляскаво и неоспоримо, един нов свят… Тази позиция, тази нагласа не ни дава много за човешкото съзвездие, ако е преднамерена. Живеем с някого, знаем „всичко“ за него и в същото време не знаем нищо. Една сутрин се събуждаме и изведнъж проглеждаме и виждаме другия, както никога досега. И каквото и да казва, каквото и да прави, зад действията и думите му дълбоко и сигурно сияе човекът, когото си опознал, сякаш възкликвайки: „аха, това си ти, значи!“… Това откритие ме очарова. Разбрах, че няма „обикновени хора“, и зад физическите и духовните качества и особености у всеки човек пламти и светлее нещо позитивно, някаква прастихия, молекула радий на човечността.

Ако можех да пиша по онова време, на драго сърце щях да напиша примитивни пътеписи, в маниера на д-р Ференц Гашпар161 или на Шекълтън162: изследователски съчинения за човека. Открих човека за себе си, както чуждо, донякъде екзотично племе. Но по това време не пишех нищо. Не пишех вече дори и стихове. Лирическите ми преживявания се бяха стопили в реалните преживелици; навярно заради това се сърдех на Лола. Поетът не прощава на никого, който възпрепятства поетическата му готовност и нагласа.

Поезията е упражнение, „exercice“ — упражнение в смисъла, който има думата за монаси и акробати; който не знае това, е високопарен дилетант. (Маларме, любимият ми учител, един от най-чистите и благородни поети, го е знаел; дотолкова го е знаел, че известно време се блъскал над нов вид типография, форма на буквите, която да допълва, да подпомага „механизма“ на поезията.) За такова упражнение е необходима самота, особена, понякога съвсем нестерилна, хаотична самота. В шумните литературни кафенета поетите седят облакътени, със сведена глава в тази си самота; понякога отивах следобед в „Романишес Кафе“; сядах на масата на Елзе Ласкер-Шюлер, пиехме чай и говорехме с часове за Атина; за Атина и Тива, където ще се „върнем“ и ще засадим палми в памет на споминалите се любими… (Никой от нас никога не бе ходил в Атина.) Поезията не е просто „визия“, нито е магнит или вълшебно биле; голямата, чиста поезия ми прилича на математика, трябва да се разгадае някоя химическа формула, както в чистата музика. Както навсякъде, така и в Германия редом живееха две страни: едната, видимата, с магазините за пури, с небостъргачите и обменните бюра и другата, не по-малко реална, но по-трудно осезаема, родината на поетите. Понякога в кафенето влизаше залитайки Рингелнац, пълен с ром и с гняв, и ме завличаше в съседния зоопарк, където отправяше дълга, възторжена, революционна тирада към животните и призоваваше подтиснатите тигри и гребенчати тритони от все страни да се съединяват… Поетите живееха наплашени в този все по-варварски свят, огласен от негърска врява и звън на ножовете… Гражданството около тях се сплотяваше в разни хорове и гръмко пееше: „Wo Du Singen horst, dort lass dich ruhig nieder, Denn bose Menschen haben keine Lieder“163 — и самолюбиво се готвеше за революции. Навсякъде върлуваше модата на „сурогатите“; но поетите не желаеха сурогати.

В това време написах още няколко стихотворения; сетне този лирически материал пресъхна, повече не съумях да разгадая „формулата“; по-късно благодарение на няколко екскурзионни пътувания наистина посетих Атина и Тива; но „истинската“ Тива никога повече не видях… Лола беше „реалността“, реалност с целия си несъзнателно-жесток терор; наложи ми се да емигрирам от „истинската“ Тива и Атина, за да заживея сред меридианите на нейната реалност. След известно време започнах да отбягвам масата на Елзе Ласкер-Шюлер в кафенето и повече не ходех с Рингелнац в зоопарка, нито на съмнителните места, където разказваше „отвъдокеанските“ си авантюри… Бях изгубил паспорта, поданството си за другата родина. Сетне дойде време, в което вече не пишех стихове. Но за заточението си мълчах обидено, като детрониран крал.

12

… от Германия се виждаха да просветват само няколко електрически лампи; бяхме на белгийска земя, гледахме през прозореца и мълчахме. Развълнувано, неспокойно надничах в тъмнината. Бяхме изоставили нещо, отивахме към друго: в момента наистина бях „на път“, не само в буквалния смисъл на думата… Преминавахме държавната граница и в същото време прекрачвахме една от доловимите гранични линии в живота; нещо бе приключило, беше отминал един период от младостта. Зад нас оставаше „познатата“ и все пак тъй чужда Германия, тази голяма-голяма империя, с която ме свързваха първокласни спомени, а след това идваха и второстепенни, по-сложни; страната, където бяха живели бащините ми предци, близо до Дрезден, в село, което и до днес носи нашето име, бяха работили в монетния двор на саксонските херцози и оттук бяха потеглили един ден преди двеста години с торба на рамо и брадва в ръка, през моравските гори, през Карпатите, надолу към Тиса, където останали и не пожелали повече да си тръгнат… Зад нас остана познатата Германия, където „наистина“ разбирах езика, не както във Франция или Англия, където винаги изпитвах подозрение, че тамошните хора все премълчават нещо по време на разговор. Отпътувахме от великата Германия, от тази огромна работилница и школа, където приемаха всичко безпределно насериозно, където всеки „детайл“ беше важен и където считаха и нас, унгарците, за „знатни чужденци“ — чужденци, които мъничко мразеха и все пак приемаха любезно, толкова любезно, както по-късно никъде в чужбина. Вече подозирах, че да се ориентираш сред човеците е твърде трудно, че е дръзко и безотговорно да „съдиш“ някой народ и със закостенели и винаги малко нагли формулировки да установяваш, че „немците“ били такива или онакива. „Немците“ бяха шейсет милиона или дори още повече, действително обичаха да играят на войници и да носят униформи, но сред тях имаше мнозина и то не измежду отритнатите, които считаха играта на войници и униформата за необходими, но не се увличаха особено по команди и „Notverordnung“164. Бях видял огромни градове, чудни места, прегледни и богати библиотеки и музеи, невъобразими по мащаби фабрики, тавански стаи, където младите и стари немци бленуваха и методично творяха ново и прекрасно изкуство, бях ги опознал печални, чувствителни и неуверени, бях ги опознал със съмненията и „враждебността им към Европа“, защото мнозина от тях мразеха Европа; и другите, които бяха готови да умрат за Европа. Общо-взето винаги бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да живеят за нещо; но това „общо-взето“, както всяко „общо-взето“, все пак е фриволно. Империята бе останала в мрака зад нас с блещукащите си градове, където в хилядолетна култура и в градски условия живееха шейсет милиона души; с особения си берлински „провинциализъм“, който полека бях почнал да разбирам, да привиквам с него и да го ценя, и с проникновената и истинска култура на провинциалните си градове, със своя Ваймар, Франкфурт и Мюнхен, с вюртембергските гори и тюрингските планини, с езерата на бранденбургското графство, със силезийските блата, с познатата дива романтика, с прекалено подредените на повърхността и обезпокоително „разпилени“ зад явленията притеснение и смут, чието дефиниране, изразяването им чрез общовалидната формула „общо-взето“ би било опасно и необмислено начинание… Надвесих се през прозореца на влака и потръпнах. В тъмнината вече пламтяха доменните пещи на белгийския промишлен район.

Германия се изгуби, край нас в нощта говореха чужд език и престъпвахме от крак на крак пред прага на „истинската“ Европа, където един Господ знае що за невероятни физически и душевни преживявания ни чакаха… Ала, съвсем тайничко, се страхувах от тази друга Европа. Добре ли съм подготвен? Държа ли правилно ножа и вилицата? Дали ще се засмея на място, в подходящия момент, когато ми разказват нещо?… И тайно през тази дълга нощ ме обзе носталгия по другата, познатата, родна, вероломно изоставена Европа, по другата Германия. Да, навярно за истинската Европа немците действително бяха опасни със своето затормозено и неотмъстено митично съзнание за вина, с масовата си психоза, с объркания си, по-скоро стреснат, отколкото напорист боен дух, със задругите и масовите хорове, с плашещото си униформено облекло, с жестокия копнеж за ред и вътрешната си разпуснатост — но зад тази педантична и смутна, войнстваща и бойка от уплаха, сдружаваща се и маниакално организираща се Германия недвусмислено и с неугасима, блага светлина се мержелееше и другата –, но кой знаеше, кой би посмял да каже коя е истинската? Другата Германия, възпитана от Гьоте. Другата, където от „Буденброкови“ на Томас Ман, и да ви харесва, и да не ви харесва, немците бяха закупили един милион бройки, където събраните съчинения на този голям и благороден писател, който с творчеството и човешкото си поведение беше съпричастен в мир и във война с Европа, бяха прочетени почти от трийсет милиона немци — другата Германия, където Толстой, Достоевски се четяха поне толкова, колкото и в Русия, където с детинско и педантично благоговение, но все пак с благоговение се прекланяха пред всяка печатна буква, където най-съвършено свиреха музика и с неотменния дълг на човешката съвест свеждаха глава над препаратите в химическите фабрики, над страдащите върху операционната маса хора — другата, другата! Великата школа, великите учители, Германия на моите скиталчески години. Коя беше истинската? Не можах да си отговоря на въпроса, надвесих се през прозореца, бях тъжен и неспокоен, съзерцавах тъмнината и очите ми се изпълниха със сълзи.

Пътувах на Запад със скромен багаж, някак бездомен и все пак неразривно свързан с онова, от което бягах; придружаваше ме млада жена, чийто ум в този миг беше насочен към въпроси, по-практически от тези за съдбата на Европа; в куфара носех на Запад започнатите си ръкописи, които вероятно щяха да предизвикат не особено голямо и преходно вълнение, бях „женен“, съпруг и глава на семейство, зад мен се мержелее споменът от скиталческите ми години и току-що съм навършил двадесет и три години. В паспорта, който ми поиска на границата призори, френският чиновник прочете следните данни: „двайсет и три годишен, унгарец, женен, студент“. Цел на пътуването: „учение“… Разгледа паспорта, огледа и мен, разгледа добре Лола, сви рамене и се ухили. Беше пет часа призори, влакът стоеше пред малка гранична станция, отвсякъде кукуригаха петли, вероятно галски. В бюфета купих цигари и запалих първата в живота си сладникава френска цигара с вкус на махорка. Сетне купих един „Мартен“, седнах на една пейка и до потеглянето четох малките обяви. Някой продаваше месарски магазин в Париж, друг беше готов да стане заврян зет в провинциален хотел, по възможност в департаментите „Сена“ и „Уаза“. На гарата цареше безпорядък, навсякъде се търкаляха угарки от цигари и портокалени кори.

1

Планувахме три седмици в Париж. Останахме шест години.

През първите месеци обикаляхме странноприемниците на улица „Вожирар“, в отсечката, където тя се влива в Латинския квартал. Хотелите бяха мръсни, вонящи, парцаливи и разядени. Сутрин затопляхме млякото на спиртник и го подслаждахме с шоколадов ерзац с вкус на разслабително. Заместителят се наричаше „Елеска“ и Лола бе открила преимуществата му в някакъв кинопреглед: забързани кадри представяха в рисунки как сутрин забързаният господин Дюпон си сипва заместителя „Елеска“ в горещото мляко, посръбва доволно от противната напитка и се потупва от радост по корема. В Германия, където всички официално живееха на сурогати, никога не прибягвахме до такива противни хранителни концентрати. Но „Елеска“ бе евтин и Лола цепеше всяко су на две. В Германия винаги живеех в превъзходни хотели и при генералски вдовици, в луксозни жилища, където имах на разположение цялото изобилие от веществения реквизит на живота; в стаята в Париж нямахме дори скрин, дрехите ни стояха в куфари или окачени на закачалки, покрити с чаршафи. От умивалника непрекъснато се носеше отвратителната миризма на канал. Ханджиите рекламираха, че има „течаща топла вода“, плащахме я скъпо и прескъпо, но топла вода потичаше от крана само сутрин и вечер по малко. Живеехме в гранива бедност с лош привкус. Ходехме да обядваме в противна кръчма на булевард „Сен Жермен“, където прибираха салфетките на постоянните посетители за другия ден и така пестяхме цената на всекидневния „куверт“. В тази гостилница продаваха и бифтек от конско месо, сервираха отвратителни жилести мръвки и яхния с долно качество, приготвени с бакпулвер тестени изделия. Седяхме двайсет души на масата, овонени в оливията на „pommes frites“, пържените картофи, в дъното на помещението, на открит пламък върху готварската печка, в надхвърляща всякакви централноевропейски представи за мръсотия готварска атлетка, запотен човек пържеше конските пържоли. След като напуснехме помещението, от костюмите ни още часове наред се разнасяше гранивата воня на олио.

Странствахме от хан на хан. Бяха един от друг по-мръсни. В началото бях обзет от истински комплекс от мръсотията в Париж, непрестанно се миех, от кафенетата по булевард „Сен Мишел“ по цял ден притичвах до вкъщи да си мия ръцете, защото ми се струваше, че всичко, до което се допра, лепне, а умивалнята в кафенето изглеждаше като клозета на някой военно-санитарен влак, претъпкан с болни от дизентерия войници. В повечето ханове, в които отсядахме, чакахме часове, докато домакините да се прежалят да приготвят поръчаната баня; гледаха на хигиенните ни изисквания като на своего рода чуждестранно „chichi“165, досадно и нагло оригиналничене. В гостилниците и кафенетата газехме в класическите дървени стърготини, които старателно ръсеха по пода, та да не отиде мръсотията напразно. Всичко беше „различно“ от това, което си бяхме представяли, учили. Живеехме ужасени в Париж. Не разбирахме много речта на французите, говореха, сдъвквайки думите си и често вместо отговор кимахме любезно от смущение. Живеехме в града без контакти, не познавахме никого, чужденци от Централна Европа тогава още рядко се осмеляваха да дойдат в триумфиращия Париж. Французи не познавахме въобще. Познавахме само един унгарски художник, неколцина рисувачи и студенти. Те безделничеха в артистичните кафенета на квартал „Монпарнас“. Мразех кафенетата, където „бохемската“ паплач от двата континента прекарваше по цял ден. Убивах времето си по-скоро в Латинския квартал, край Люксембургската градина.

В началото безобразно скучаех в Париж, по начин, надхвърлящ всякакви представи. Не си признавахме тази скука един пред друг: всяка сутрин си обещавахме, че днес „ще разгледаме Париж“, уверявахме се колко ни е приятно тук и колко сме прави, че напуснахме Берлин и дойдохме тук… Всяка сутрин тръгвах сам из Париж; Лола оставаше вкъщи, переше и гладеше, защото не бяхме в състояние да плащаме сметките за пране, а и в парижките перални прекалено хлорираха финото ни бельо. Страдах от всичко в този град. Ненавиждах дори широкото френско легло; но се уверявахме, че е хубаво, интимно е и истинско… В началото ме побиваха тръпки и получавах копривна треска, докоснех ли с тяло кораво хлорираното френско спално бельо. Предобед Лола переше у дома, гладеше с електрическа ютия, докато в хана не забелязаха консумацията на ток и не вдигнаха скандал. Сетне, някъде към обед, и тя потегляше „да разглежда Париж“. Но обикновено стигаше до левия бряг на Сена, до стария квартал; най-много до музея „Клюни“ или пред витрините на магазин „Бон Марше“, разглеждаше „парижките новости“, сядаше в Люксембургската градина и там се озърташе, докато часовниците зад Пантеона не удареха пладне. Тогава бавно слизаше до гостилницата, където печеха ония съмнителни меса, сядаше на застланата с хартиена покривка маса и ме чакаше. Живяхме така месеци наред.

Аз не се осмелявах толкова надалеч. Сутрин тръгвах от къщи, сядах пред някое кафене на булевард „Сен Мишел“, поръчвах си наслуки някое цветно питие, което французи със зачервени носове консумираха около мен, купувах си френски вестник, гледах улицата и скучаех до обяд. Окуражавах се, че съм в Париж, тук всичко е друго, всичко е „европейско“, единствено тук изкуството, литературата са истински, единствено тук живеят граждани с висока култура и всеки, който живее тук, сред французите, е извадил късмет от лотарията. В кафене „Дьо Маго“ унгарският художник ми показваше всеки следобед „известни хора“ — знаменитостите си пушеха лулата на съседната маса, тук идваше Дерен, художникът, Дюамел, писателят, анонимни величия, примадоните на „дадаисткия“ период и сюрреалистите, които с безгранично старание рисуваха черна точка върху сив фон. Седяхме благоговейно в тяхната сянка. Дори и Лола беше сепната, макар че преценяваше хората обикновено според формата на носа, по това как си държат ръцете или по интонацията им. След обяд Лола се прибираше у дома, а аз гледах до вечерта погребенията пред входа на отсрещната църква. Беше топла есен. Адски скучаех. Нямах желание дори да чета, френски разбирах малко и се срамувах да сричам с речник в кафенето френските книги. В Берлин всеки ден „се случваше нещо“. В Париж не се случваше нищо…

Понякога следобед отивахме до големия булевард, на десния бряг на Сена, спирахме пред колонадата на църквата „Мадлен“ или пред въртящата се врата на някой магазин — но сетне се стряскахме и продължавахме нататък, без да посмеем да влезем някъде. (Минаха години, докато се осмеля да посетя „Лувъра“.) Веднъж отидохме на опера. Лола скалъпи у дома някакво вечерно облекло; но сетне ни досрамя, притеснихме се, чувствахме се като неподхождащи за мястото провинциалисти, чужденци, и се върнахме в Латинския квартал. Чувствах се свойски само в близост до Люксембургската градина. Тук вече познавах няколко улици, къщи. Обичах да се шляя около Обсерваторията, вървях надолу по улица „Мадам“ или покрай института по анатомия, през чиито отворени прозорци струеше приятна, свежа миризма на карбол в тлеещата есен; сред всеобщото разложение и мръсотия някак ми допадаше цивилизоваността, хигиеничността, надеждността на миризмата на лекарство, на дезинфектант… На театър въобще не смеехме да отидем. Живеехме сред французи, но ни се струваше все по-невероятно, че някога ще се запознаем с французин; дори собственикът на хана не обелваше дума. Страхувах се от тях. Страхувах се, защото бяха чужденци, „европейци“, а днес зная, че съм се страхувал и защото бяха „победители“, бяха от друг вид, бяха врагът, триумфиращата нация. През онази година устата на всеки французин още се пенеше от победата. В политиката властваше великата военна генерация. Дори и бакалинът на ъгъла глаголстваше за „victoire“ и за „gloire“, и келнерите, и продавачът на вестници. Повечето французи възприемаха окупацията на Рур като лично, семейно дело.

В едно кафене се запознах с по-големия брат на госпожица Клементин, учителката ми по френски от детство — дебел френски адвокат, който пет години след примирието изнасяше всеки предобед кръвожадни сказки с лула в устата и считаше за недостатъчни военните загуби на boche166-ите. Генерацията на бащите-победители бе все още демонстративно гръмогласна през тези години. Бях тъжен и самотен. Не видях нищо от другия Париж, от „града на светлината“. За истинския Париж, за града на разума, тишината, мярата, скромността и дребните житейски радости получавах представа единствено от литературата. Живеехме като заточеници в примитивен и злонамерен град. Всяка седмица решавахме да отпътуваме час по-скоро.

2

И оставахме. Защо ли? Не зная. В Париж нямах никаква „работа“. Понякога ходех до Сорбоната, но само гледах и слушах, не заверявах повече студентската си книжка. Понякога отивах в Националната библиотека, четях списанията, забелязах, че иззад всекидневниците и продаваните във вестникарските будки списания една непозната Франция, която по нищо не прилича на официалната, търси своя изразност в непознати и с нечувани дотогава заглавия периодики. Иззад „партийния живот“ в тези списания назряваха „движения“. В специализирания военен журнал, във „Франс Милитер“, ценяха високо книгите на Жид. Големите алманаси, официални и полуофициални, всъщност просто продаваха и демонстрираха духа; диспутът се водеше другаде, в полумрака, по непознати трибуни. Трудно проумявах зависимостите, ориентирах се инстинктивно.

Все пак останахме. Минаха три седмици, минаха три месеца, а ние още живеехме там, на улица „Вожирар“, в стаите с миризма на канал, без скрин и без баня. Пари ни се намираха все по-рядко. Полека-лека разпродадохме всичко. Лола събираше дребните си накити, един пръстен, стар театрален бинокъл, ветрило от слонова кост и поемаше към вехтошарите на булевард „Распай“. От къщи понякога ни пращаха някой и друг франк, журналът в Каша плащаше по нещо за статиите. Немците бяха затънали до шия в порой от банкноти, не можеха да пратят нито грош. Продавахме дрехите си, за да вечеряме. Не смятахме, че това е „романтично“ или забавно. Да си беден в Париж е жестоко развлечение. Нашето безпаричие беше осезаемо, напълно лишено от романтика.

Във Виена, по-близо до дома, щеше да ни е по-лесно. Все пак останахме. Винаги съм бил склонен на такива „безцелни“, външно и видимо с нищо немотивирани пребивавания в чужди градове — но бях изненадан, че Лола също не говореше за отпътуване. Не казваше дори, че би било добре да се „започне“ нещо. В Париж не можеше да се „започне“ нищо. Търпеше безцелното блуждаене, преходността, безсмисленото шляене по улиците, чиято действителна същност не познавахме; сред хора, чийто истински живот не познавахме. Един чуждестранен турист трябва да вижда толкова, колкото видяхме и ние повърхностно през тези месеци в Париж. Във въодушевлението, с което ден след ден оправдавахме града един пред друг, имаше нещо централноевропейско, някакъв дълг, литературен и снобски. В действителност се чувствахме зле. По-късно където и да било в Европа още начаса, в първия миг, съм се чувствал и по-свойски, и по-уютно, отколкото през тези първи месеци в Париж. Някак не можех да се впусна в града. Липсваше ми мерило за това, което се разкриваше пред мен. Бях обгърнат от равнодушие, каквото никога преди не бях си представял, дори не подозирах, че сред хората може да струи подобна гъста, непреодолима маса от равнодушие. Дотогава си мислех, че съществува някаква фамилна солидарност между хората: обичат се, мразят се, понякога се убиват, но все пак имат нещо общо помежду си. В Париж още през първите седмици разбрах, че дори да пукна пред очите им, французите и пет пари няма да дадат, няма да ми протегнат дори чаша вода. Тази поука ме ободри. Отвъд злобничкото им равнодушие усетих сила, латинска безпощадност и правда. Едва ли не ги почитах заради тази равнодушна позиция. Естествено, не биваше да оставаме тук нито ден повече, ако не е „безусловно необходимо“. Всеки ден договаряхме този неопределен срок. Вече чувствах, че не съм тук „безпричинно“, имам си задача, която ме очаква. И Лола чувстваше същото. Но не говорехме за това. Понятие нямахме каква ли задача може да имаме ние в Париж. Човек предусеща съдбата си, стене и се притаява. Винаги бяхме готови за път, но не си стягахме багажа, живеехме в очакване и оставахме.

За Коледа Лола се разболя; в нощта срещу Нова година за малко да умре. Имаше вътрешен кръвоизлив, береше душа. Не познавахме никого в Париж, нямахме пари. Следобеда преди новогодишната нощ ханджията прати да повикат един лекар французин; появи се млад френски лекар с брадичка, поиска двайсет франка, присви рамене, сложи на болната морфинова инжекция, замислено се загледа в безкръвното, разкривено лице с избилата по него на капки предсмъртна пот, пушеше цигара, хъмкаше. После ме извика настрани в ъгъла на стаята и каза, че болестта е тежка и сериозна, вътрешният кръвоизлив вече се е разпрострял в коремната кухина, трябва веднага да се оперира, по възможност още начаса. В отчаянието си го погледнах тъпо; какво можех да сторя аз? Бях чужденец, не познавах никого, към кого да се обърна навръх Нова година в Париж? Лекарят сви рамене; цинично поиска да му предплатя три хиляди франка, за да намери болница и хирург, в противен случай съжалява, но не може да направи нищо. Заеквайки заобяснявах, че сме чужденци, показах му паспорта си, от къщи сигурно ще ни помогнат, след празника ще отида в посолството, там познават семейството ми, те ще гарантират, ще телеграфират… но как, от кого да намеря навръх празника, начаса, три хиляди франка? Взе си шапката, огледа се, на стената висяха дрехи, в ъгъла се търкаляха един-два разнебитени куфара, какво ли можеше да „търси“ тук?… С опитен поглед веднага прецени, че не е много; някакъв „meteque“, чужденец, бере душа в хотелска стая на студентския квартал: какво общо би могъл да има? Промърмори нещо за извинение и си тръгна.

В този час Лола бе по-близо до смъртта, отколкото до живота. След половин час стаята се напълни с унгарци. Никога не разбрах как се случва това — в чужбина, при опасност, хората се осведомяват за неприятностите на сънародниците си чрез някакъв мистериозен телеграф. За китайците в големите европейски градове разправят, че по загадъчен начин, моментално се събират, ако някому се случи беда. Един изтича за пари, друг — за лекар. Не след дълго дойде стар лекар руснак, засуети се объркано и тъжно, беше пълен със съчувствие и преданост, само дето не можеше да помогне. Голяма част от руските лекари емигранти практикуваха тайно в Париж, тъй като французите принуждаваха дори и възрастните, прочути петербургски и московски интернисти, дори „професорите“ да легализират дипломите си в Сорбоната. Привечер руският лекар изскочи стремглаво и се върна с френски хирург, един от нашумелите парижки хирурзи, когото бе измъкнал от новогодишна забава в студентския квартал. Хирургът бе с фрак, на бутониерата му святкаше орден на честта, пристигна със собствен автомобил, беше французин, любезен и светски човек. Незабавно се разпореди, ангажира стая в един санаториум в Монмартър, поръча линейка пред хотела и около полунощ откараха Лола. Не спомена за пари; руският лекар бе трогателно сантиментален и „човечен“, французинът — хладно любезен, деятелен, по светски услужлив.

Колко е евтино да съдим за характерните черти на нациите по характера на отделни индивиди! Двамата лекари, които срещнах през този паметен парижки ден, бяха французи — и колко лесно бих могъл да изрека сега на висок глас, че „френският лекар“ е такъв или онакъв. В действителност всеки човек е различен — общото навярно е школата, позицията, известно „великодушие“ в практиката, непосредственост, които етиката на нашите лекари би окачествила като нехайство, непредпазливост… В санаториума например, където през мразовитата нощ приеха Лола, не намерихме лед. Препусках в полунощ из веселящите се в чест на Новата година кафенета на Монмартър, обикалях с такси локали и кабарета и умолявах да ми продадат скъпо и прескъпо лед за цял хладилник… Но тази вечер локалите на Монмартър имаха нужда от леда и оберкелнерите само вдигаха рамене… О, това френско вдигане на рамене! Дълго време мина, докато го забравих и им простих, когато опознах и други, по-мили жестове на французите. Накрая, на солена цена и милостиво, оберкелнерът на „Ра Мор“ ми продаде кофа лед, в санаториума събудиха една сестра, криво-ляво подредиха операционната, и на сутринта френският лекар оперира Лола. Не попита кои сме, откъде идваме, постави се на наше разположение с благородното съчувствие на интелектуалец, набави всичко, от което болната можеше да има нужда, гарантира за нас в санаториума и всичко това без въпроси и молби, с такт, почти свенливо, в духа на онова сложно джентълменство, което знае, че да дадеш, „да бъдеш добър“ винаги крие един вид перчене и е сред най-опасните човешки жестове… В санаториума общо-взето се държаха добре с нас; нощната болногледачка, която бяхме ангажирали за първата нощ, се възползва от изтощението на Лола и през нощта открадна всичко преносимо от стаята; разбира се, не посмяхме да й кажем и през следващата нощ поставих нови примамки в чекмеджетата, нека краде на спокойствие, само да не закача uytfrdsyu ??? Лола. „Санаториумът“ бе двуетажна вила на върха на Монмартър, която някога трябва да е била бордей или евтин хотел за срещи; разпределението на стаите, забравените по вратите емайлови табелки — „Жинет“, „Нина“ и „Жюлиет“ — и всепоглъщащата миризма на евтин парфюм, която се беше пропила в коридорите, недвусмислено доказваха, че сградата отдавна обслужва общественото здраве. Лекарите и медицинските сестри, стига да бяха в санаториума, ни обслужваха на драго сърце; но вечер, след седем, всеки тръгваше по свои дела и се случваше оперираните през деня тежкоболни да останат през нощта без лекари и сестри; и ако много охкаха, жената на домоуправителя им вареше чай. В първите дни този вътрешен ред донякъде ме изненада. У дома и в Германия в санаториумите обикновено имаше лед и не оставяха току-що оперирани пациенти без надзор през нощта. Един от лекарите, с когото разговарях за тази своеобразна дисциплина, учудено ме изслуша и с припряно великодушие каза, че не разбира опасенията ми, това са „немски работи“. Иначе се държаха любезно и помагаха, стига да имаха време и ако се сетеха.

След две седмици Лола се прибра в хотела. През тези две седмици срещнахме нови хора, приятели, които ни съпровождаха и по-късно през цял период от нашия живот. Лола беше много слаба и се страхуваше. Най-сетне се бе „случило нещо“ в Париж. Сякаш бяхме дошли тук точно заради това: Лола да се разболее, да я оперират, и сега, след като бяхме загърбили всичко, след едно резултатно парижко пребиваване, можехме да продължим нататък. И наистина, тъжни и зъзнещи, взехме да си стягаме багажа. Бяхме видели Париж, нещо се беше случило… Една зимна утрин поехме на път към Италия, към дома.

3

Пътувахме безмълвно, във враждебно, нервно настроение. Пекохме се няколко дена на френската Ривиера, в Ница скучаеха англичани, бяхме позорно безпарични сред тях, а от няколкото крайцера, които ни се намираха, в Монте Карло, естествено, пропиляхме оня малък излишък, който изобщо можеше да ни се намира; пресякохме италианската граница кажи-речи без пукнат грош. По онова време Лола бе равнодушна към природните хубости, тя всъщност се завръщаше от някаква голяма екскурзия и се приближаваше към дома; аз се страхувах и бях неспокоен. Планувахме да спрем за няколко дни във Флоренция, след това да се приберем в родната страна — „в родната страна“, колко широко, разтеглено и неопределено понятие бе то тогава за нас! — значи във Виена, Пеща или Каша… Плахо предполагахме, че семействата ни ще ми намерят някаква „служба“ във Виена или Пеща; вярно, че и те не знаеха какво да правят с мен и тайничко се чудеха, че бракът ни „все още трае“. И ние се чудехме. С този „брак“ от няколко седмици се бе случило нещо. Лола гледаше света като през лорньон, като човек, завърнал се от смъртта и още неуверен, неустроен за по-дълго пребиваване в живота, проучваше ме изчаквателно и мен, и чуждите страни, през които минавахме, приемаше пейзажи и преживявания без съпротива — и ако по онова време й предложех да заминем за Япония и да започнем там „нов живот“, вероятно щеше да дойде с мен. Но парижкото ни пребиваване и раненото, прекършено кретане към дома бяха предостатъчно екзотични… Надушвах опасности отвсякъде, бях неспокоен и мнително тревожен. Приемах болестта на Лола като лична обида, предателство. Искаше да умре, от което схванах само, че сме попаднали в забранена зона, нещо около нас не е наред. Естествено, съжалявах я ужасно, но в същото време не разбирах защо е всичко това, кому е нужно подобно „преживяване“, какво общо имам аз? В Генуа получих първия „пристъп“. Просто отказах да се подчинявам, заявих, че не съм солидарен със съвместния ни живот, с други думи „да става, каквото ще“. Още не знаех, че точно това „да става, каквото ще“ няма да настъпи никога. Бяхме запланували да преспим във Флоренция, след което да отпътуваме за Виена и там да решим по-нататъшната си съдба. И двамата бяхме смъртно уморени; беше ни дошло в повече: „бракът“, пребиваването в Париж и малкият, романтичен, сериозен до смърт излет в монмартърския санаториум; въодушевлението ни се бе изпарило, уплашено се гледахме. Никога не съм бил чак толкова подходящ някой да гради живота си върху мен, още по-малко бях в онзи момент; всяка моя дума и действие криеха стаен бунт, постоянно кроях планове за бягство, опитвах се да се отскубна от своя попътен и все пак тъй екзотичен „доживотен“ Кайен167… Така пристигнахме във Флоренция.

В града ни чакаше мор и лапавица. Стариците в пансиона мъкнеха по цял ден кани с живи въглени през залите с мраморен под, по улиците свистеше леден вятър, а в къщите грипната епидемия поваляше своите жертви. Искахме наистина само да си починем, да преспим, да се преоблечем с чисти дрехи. Нямахме пари за пътуване, италианският агент бе забравил да ни уведоми за банковия превод, един предобед Лола наслуки се беше отбила в клона на голяма италианска банка на „виа Торнабуони“, побъбрила с чиновника, открила в книгата за чуждестранни сметки превод на наше име и без паспорт и удостоверение, съпроводена от ликуващите благопожелания на персонала в банковия клон, изтеглила парите и си тръгнала… Тази любезност, безотговорност и grandezza ме разведриха. Вече можехме да пътуваме; по онова време крайно презирах музеите, имах голяма уста и по болшевишки твърдях, че само „животът ме интересува“; зъзнехме в тосканската зима, сред чиито жестоки виелици не можехме дори да предусетим светлините и аромата на вълшебния град; вече си стягахме багажа, когато Лола хвана грип с мъчителни „усложнения“, както биха казали днес, с възпаление на синусите, висока температура и пак остана на легло три седмици, този път в отоплявания от кани с живи въглени пансион на брега на Арно… В града по цял ден сновяха линейки, по ъглите на тесните улички безспир ревеше сирената на катафалката и събираше жертвите на грипа. Оттогава ревът на сирена, навсякъде по света, неумолимо извиква в паметта ми флорентинската зима; преживяхме тези седмици в превъзбудено настроение, като в новела от Бокачо сред „чумата във Флоренция“, под знака на смъртта. На третата седмица от пристигането ни Лола оздравя и сякаш спасявайки се с бягство, с изнурен вид, изцяло ограбена и изцяло възнаградена, тя си замина. Стоях дълго на флорентинската гара, гледах подир влака, който я отнасяше у дома, смутено вторачен и не знаех какво желая повече: да се върне или да се разделим, да живеем или да умрем, и каква е тази прокоба, в която живеем, откакто сме заедно? Бяхме още много млади, можехме да се разделим. Във всеки случай аз останах във Флоренция.

Винаги се е случвало така, напук на всякакви програми и споразумения, винаги и във всичко, което животът ми е дал: пристигах някъде на посещение и оставах шест години, или слизах в някой чужд град да преспя и да се преоблека с чисти дрехи и четири месеца не можех да помръдна оттам, омагьосан като нощен бръмбар от светлината, запленен от чудното сияние, което грееше навсякъде във Флоренция. Вече знаех, че няма да отида във Виена, няма да се върна у дома и няма да „постъпя на служба“. Инстинктът за опасност ме алармираше с всичките си сигнални звънци, че сега бе моментът, когато трябва да бъда нащрек, когато за пореден път трябва да остана „неверен“ — неверен на програмите, мъдруванията, с които други се домогват до мен, искат да ме подкупят, да ме съблазнят. Тук ми беше мястото и работата в момента, във Флоренция, или някъде другаде, навярно в Рим или все пак в Париж: трябваше да изчакам знака, който безпогрешно да ме упъти, не бива да проявявам слабост, да хлътна в някое домашно „разрешение“ с три стаи и кухня, с фиксирана заплата, каквото замисляха срещу нас… И във Флоренция грейна слънце, в началото на март се запролети.

В пансиона живееха малко чужденци, в обруления palazzo бяха настанени пенсионирани семейни двойки от Тоскана, и собственичката, благородничка от околността, председателстваше с неподражаема изисканост от почетното място на дългата обедна маса. Над града, над хълмовете неочаквано, без преход, подобно на щурм се втурна пролетта. Една заран отворих кепенците на прозореца и се смаях. Наоколо струеше такава красота, естествена, изящна, беззвучна красота, каквато никога не бях сънувал, тя ме трогна до сълзи в истинския смисъл на думата, потресе ме физически. Разтърсиха ме студени тръпки. Сякаш бях научил нов, непознат дотогава език. Изведнъж проумях Флоренция. Изведнъж хълмовете, реката, мостовете над водата, палатите и църквите, картините и статуите се изпълниха със смисъл: сякаш бях узнал магическата дума, бях прекрачил прага на нова родина, където всичко бе познато, знаех го ужасно отдавна и сега всичко се бе разгърнало в този нов свят и ми говореше… В такова патетично опиянение заживях във Флоренция. Никога, ни веднъж оттогава не получих от живота толкова спонтанен дар, както тази флорентинска пролет. Скъпернически и самотно обсебих съкровищницата, разкрила се внезапно пред мен; Лола отпочиваше някъде в Каша сътресението от нашата среща и аз изцяло й бях поверил да реши бъдещето си. Моята „мисия“ ми се беше прояснила като слънце: трябваше да остана тук, във Флоренция, близо до другия свят, чак до мига, докато насочващите живота ми тайни сили позволяват.

4

Защото животът получава ориентир в мигове, когато независимо от доводи, проявено разбиране, „трезво мислене“ се подчиняваме на някаква вътрешна съпротива: човек се препъва, греши и объркан търси пътя, никога не знае какво би трябвало, но затова пък понякога непогрешимо знае какво не бива да прави… Не можем да предвидим постъпките си; но има пасивни действия, когато със сигурност чувстваме, че нещо да отречем, да не отидем някъде, да отхвърлим нещо, да останем на място, без да помръдваме, е равносилно на действие. Пътят, който водеше към дома беше прав; с две ръце се вкопчвах във всичко, до което стигах, за да не ме отнесе внезапно надигналата се вътрешна паника, този личен вихър, притаяването на слабостта и на страха, потвърдени от „трезвия разум“; трябваше да остана навън, във Флоренция или другаде, не беше дошло още времето да се върна у дома… Светът беше отворен пред мен; вярно, много пъти нямах в наличност пари дори за трамваен билет, но парите не можеха да ме уплашат, все още не, просто не бях в състояние да ги възприема като препятствие, не бяха сред условията, с които съгласувах действията си в живота. Знаех, че свободата е вътрешно условие, даденост на душата; човек може да бъде безгранично свободен и независим и в бедност, а по-късно, при по-щастливи житейски обстоятелства, с пари и паспорт в джоба, не бях в състояние да помръдна; вътрешният плам беше угаснал, дърпаха ме невидими тежести, стягаха ме тайнствени примки… Във Флоренция още веднъж чух гласа, който звучи с такава прекрасна отчетливост в акустиката на младостта: остани тук, не прави компромиси, не отстъпвай. Затова останах.

Градът бе гнездо на младия фашизъм. Провинциалното тосканско благородничество и градската младеж крачеха с мрачни униформи под емблемите на fascio168; улиците бяха почернели от тази пищна, перчеща се с буйните си прически, със строгите си и заинатени очи, опиянена от магията на униформата младеж. Заедно с униформата младият италиански елит бе получил надница и работа; да се чудим ли на възторга им? Животът влизаше в някакъв застинал, установен от властта ред; по стените на къщите приповдигнати и нагледни изображения показваха резултатите от фашисткия ред: „влакове по разписание“, курсът на лирата, обществената безопасност… През онези месеци фашизмът съкруши, унищожи и разби на пух и прах социалдемокрацията. Социалистите изпаднаха до положението на забранена секта и провеждаха събранията си в катакомби, като първите християни. Идвах от отвъдния бряг, съчувствах изцяло на съкрушеното работническо движение и наблюдавах враждебно чуждите ми по душа показни шествия на триумфиращата диктатура. Във всеки случай не можех да не забележа, че за италианската душевност не е съвсем валидно онова, което бях назубрил в Централна Европа за „законите на обществената еволюция“. Беше невъзможно да не забележа, че това, което се случваше през тези месеци в Италия, е единно проявление на волята на един народ. Но шансовете на това свързано с конкретна личност начинание будеха съмнения у всеки чуждестранен наблюдател. „Личността“, от която се излъчваше енергията на този огромен експеримент, често посещаваше Флоренция през тези месеци; бях го виждал и преди това в Берлин, още преди „Марча су Рома“169, в залата на централен градски хотел, където екс-социалистът отговаряше на въпроси на журналистите; виждах го и сега по масовите митинги, където фанатизирани тълпи дебнеха всяко негово движение, във Флоренция, после в Болоня и Венеция. По онова време животът на този човек се котираше доста евтино на международния пазар; видях го на площад „Виктор Емануил“ във Флоренция сред десетки и десетки хиляди хора, където бе тъй малко охраняван, че едва ли друго, освен щастливата звезда и съдбата му биха могли да го спасят от отмъщението на неговите врагове.

В цялото му същество, в изявите му имаше нещо неуязвимо. В Италия на „dolce far niente“170 този човек бе включил някаква енергия от сто конски сили; и новото темпо завладяваше всеки, суровата сила бе оживяла и заливаше всичко от Алпите до Сицилия, отвъд политиката, отвъд лозунгите. Тази сила се излъчваше от същия този човек — Мусолини. Който не е преживял първия период на фашизма в Италия, никога няма да може да проумее тайната за успеха на това движение. Какво е един човек? Изглежда, всичко.

Във Флоренция грееше слънце, на „Пиаца Синьория“ селянките продаваха сламени капели с широка периферия, на стария мост, около сребърната статуя на Бенвенуто Челини златарите устройваха всеки предобед битпазар, сутрин, в часовете за аперитив и следобед, в часовете за чай, красивите зали „Джакоза“ и „Дони е Ньовьо“ се пълнеха с англичани, които чинно пиеха вермут и чай, по брега на Арно се возеше в балдахинени карети черната, тосканската аристокрация, на „виа Торнабуони“ зяпачите от ларгото гощаваха чуждестранните дами с такъв жаден копнеж, какъвто не бях виждал дотогава. Живеех откъм „будимските“171 подстъпи на моста „Тринита“, на площад „Сан Мартин“, срещу църквата и бордея. Сутрин, отворех ли прозореца, на огрения от слънцето празен площад, в отсрещния прозорец на епархията зървах стария енорийски свещеник да се припича ведър и щастлив на слънце и да пуши лула в чудната пролет; три къщи по-нататък забързани, елегантно облечени младежи с чиновнически чанти звъняха на вратата на бордея — сутрин в девет, само за малко, преди работа, както другите ходят на кафене. Разбирах някак всичко това; ходех из града с усещането за посветен. Предобед отивах в манастира на лудите братя, или в градината „Боболи“; следобед във Фиезоле или вън от града, в Кашине, на конни състезания; вечерта прекарвах в кръчмата сред селяните, учех езика им и отпивах от тръпчивото черно кианти. Будех се всеки ден с непрекъснато, равномерно, неизменно усещане за щастие. Обитавах квартира в близост до къщата, където бяха живели Браунинг и Елизабет Барет172; и не си пожелавах по-добра съдба от този съвсем скромен живот във Флоренция. Всичко, което предоставяше градът, бе избуяло сред тези хълмове; нищо не беше „импортирано“, нито архитекти, нито художници… градът дишаше с шедьоврите си, живееше в органично единство с всяка сграда, статуя и картина. Преживях нещо, което досега бе за мен неясно, училищно понятие: ренесанса. Атмосферата беше позната, някак особено преживяна, deja vu… Помня светлината на мартенските следобеди, горе по обточената с вили и кипариси „Виале Макиавели“, покрай църквата „Сан Миниато“, на площада, където бронзовото копие на Давидовата статуя визира неподвижно града; помня часовете в малкото кафене горе, на площад „Микеланджело“, когато съзерцавах прикован града, със стаена носталгия, не четях, не разговарях, не търсех „приключения“ и не копнеех за приятели, а ненаситно поглъщах за спомен образа на града, очертанията на хълмовете, синкавата пара на долината, както заточеник съзерцава изпратена от дома илюстрована картичка… Отивах с трамвая в Чертоза, отивах в Пистоя, където нямаше никакви по-особени „забележителности“ — просто всичко, селските къщи и манастирът, църквата и пивницата, всичко беше правено от един и същ материал, този материал, който тук извираше от земята, от миналото, от душите на някогашните хора. За мен това беше патетично време. Във всеки случай не е най-лошият период на младостта ми. И досега понякога сънувам този край.

Заминах за Болоня и Венеция, откъм пари и работа за вършене можех да остана в кой да е от тези градове, тъй като свободата ми на движение ми се струваше неограничена, цели седмици нямах пари, още по-малко имах какво да правя… Лола понякога ми изпращаше дребни суми в плътни пликове, иначе живеех от мършавите доходи на съчинения с неопределен жанр, които високопарно наричах „статии“, и някои журнали във Фелвидек, Трансилвания и Прага благосклонно ги поместваха. След всяка от екскурзиите се прибирах във Флоренция като в някакъв център, в сигурната и защитена крепост, където не ме застрашава беда. В пансиона ме обслужваха с всичко и не вземаха плащането насериозно. Това вътрешно безгрижие и лекотата, които през тези месеци струяха край мен, сякаш ми даваха някаква екстериториалност. Помня, че живеех „безгрижно“… Времето вече бе по лятному горещо, когато Лола се завърна. За подарък ми донесе салам и хиляда лири. Това беше всичкото ни богатство. Заминахме за Торино, защото „непременно“ исках да видя къщата на Кошут; днес вече не зная защо… В Торино обядвахме и съвсем безгрижно, в отлично настроение, със съзнанието на хора, които са си свършили добре работата и не проумяват как е могло да им хрумне друго, с вечерния влак се върнахме в Париж.

5

Колко лесно се придвижвахме с вехтия си багаж, без пари, без изгледи… тъй щях да отпътувам и за Америка! А години по-късно внушението на уличен плакат ме отведе в Палестина или още по-надалеч, в Дамаск, начаса, сякаш имах неотложна работа там!… Докато притежавах тази вътрешна свобода и необвързаност, не познавах препятствия.

В Париж вече се устроихме предпазливо и вещо, като у дома. Потърсихме жилище в новия градски квартал на ъгъла на улица „Дьо Риволи“, на „десния бряг“; и опознахме един съвсем нов Париж… В деснобрежния Париж липсваше каквото и да било безделие и романтика. В къщата, където наехме квартира — кооперация с дебели стени на улица „Камбон“, строена по наполеоново време –, на първия етаж се помещаваше Антоан, най-нашумелият женски коафьор в Париж, и една от най-големите американски фотографски агенции. На всяка цена трябваше да печеля пари: изкопчвах ги със зъби и нокти, снабдих се с пишеща машина, пишех в три-четири екземпляра „парижките си репортажи“, и ги разпращах на три езика, по всички посоки на света… Живеехме в хубава голяма стая на улица „Камбон“, в така наречена „maison meublee“173, където освен мебелите хазяите не ни предоставяха всъщност нищо друго, нито обслужване дори, но всичко бе все пак някак по-човешко, „по-централноевропейско“, с бледи алюзии за домашните ни представи за жилище, отколкото отвъд, в класическия квартал. Мебелировката излъчваше скромната ампирна изисканост на епохата, а стълбището, антрето, коридорите на жилището поглъщаха шума, целите в драперии, дискретно… След няколко седмици разбрахме тайната причина на тази безшумна изисканост; мадам Анриет, богатата собственица с гарвановочерна боядисана коса, даваше стаи и за месец, но това беше всъщност от приличие; с къде-къде по-голямо предпочитание тя заемаше всеки следобед стаите на двойки за половин час, за „passage“174 и прокрадващи се любовни срещи… Към съседната стая с червени тапети всеки следобед предявяваха особени предпочитания възрастни господа и страстни млади дами; известно време буржоазното ми честолюбие се бунтуваше, че „живеем със съпругата ми на такова място“; но на Лола й бяха чужди буржоазни предразсъдъци от подобно естество, изсмя се над подобен морализъм, и останахме… Впрочем къде ли не, в кой ли парижки хотел или „maison garnie“ не приемаха мимолетни двойки?

Иначе къщата, улицата, кварталът напомняха по-скоро английска колония. Стълбището, водещо към загадъчните коафьорни на Антоан, където световноизвестният фелдшер на красотата продаваше безумно скъпо своята наука, бе препълнено във всеки час на деня от светски английски дами и полусветски парижанки; раздаваха номерца, пред портала стояха наредени най-скъпи автомобили, лимузини „Ролс-Ройс“ и „Хиспано“ очакваха господарките, които Антоан и неговите помощници изтезаваха и къдреха зад мрачните прозорци на първия етаж. Срещу портала, в отсрещната къща, в чуждата до скука безвкусна „чайна“ парижката английска колония пиеше чай всеки следобед. По тези места все тях обслужваха всички: банките, магазините, гостилниците, чайните, баровете и дори бордеите, два от които, както на повечето добри пресечки в централната градска част, се помещаваха и на улица „Камбон“; единият от тях беше особено скъп и изискан, мебелировката, а навярно дори и посетителите му, бяха от времето на Луи Филип. По улицата, в чайните и гостилниците ечеше денонощно английска реч. В колониалния квартал твърдо се придържаха към привичките си, пристигаха с автомобили с английска регистрация, възрастни английски господа със снежнобели коси, зачервени от голфа, с меланхолични погледи, и техните дами, които и над петдесет до една се обличаха като кралица Мери, носеха капели като кошер и дълги поли, денем ходеха с бастун, следобед пиеха чай при „Румпелмайер“, но сетне, за през нощта, с помощта на Антоан и парижките шивачи, оскубани, изрязани, съшити, те заприличваха на светски танцьорки… Колко бяха ненаситни, лицемерно лакоми, обречено сластолюбиви „тук отвъд“, от другата страна на Ламанша, в светския парижки квартал тези смирени, сдържани, благовъзпитани и дисциплинирани у дома англичани! В Париж, на улица „Камбон“, за няколко седмици узнах за тях повече и по-истински неща, отколкото след това в Англия успях да науча и издебна в течение на месеци.

Живееха недалеч, на улица „Дьо Риволи“, в невидими странноприемници от миналия век, които откъм улицата почти не личат, че са странноприемници, и с целия си лукс, с огромните си представителни салони са обърнати навътре, към „Фобур Сент Оноре“; в „Мьорис“, в „Д’Албани“, в „Континентал“, със своите „Ролс-Ройс“-ове, всички бурми по които са ръчна изработка, и със съпругите си, върху които Антоан и парижките хирурзи чрез скрупульозен ръчен труд реставрираха остатъците от чара на викторианската епоха… „Отвори си очите, приятелко!“ — казвах гордо на Лола… –, „това, което виждаш, повече няма да видиш; после ще четеш за него в илюстрованите журнали, това е «висшето общество»…“ Колко тясно беше това висше общество. Разтъпкваха се между съседния хотел „Крийон“ и „Мьорис“; тук бяха наредени най-скъпите шивачи и модисти, клоновете на големите банки, а по витрините често подменяха всички онези малки излишества, дреболии, пера, накити, галантерия, идейки, от чийто колорит светът им биваше винаги тъй „различен“. Живеехме на тези тесни улички с широко ококорени очи, замаяни. Имаше гостилници, в които никога не посмяхме да пристъпим, като „Кафе дьо Пари“, където цените не бяха посочени в менюто, или „Воазен“, където минаващи през града крале и по-могъщи и от тях американски банкери се потапяха в онази култура, която се проявява в печените меса и сосовете, поне тъй самобитно, както и в картините в музея „Люксембург“…

Входът към хола на хотел „Риц“ гледаше към улица „Камбон“; следобед между четири и пет сядах да чета вестници в пушалнята на хотела, пиех чаша вермут, разстилах по масата вестниците и потъвах в онова „инкогнито“, което витае около всеки посетител на хотел. На стената висяха цветни гравюри, изображения на коне и кучета, карикатурите на „Сем“, нашумелия рисувач; край масите на чаша абсент седяха минаващи през града чужденци, в полумрак, върху олющените кожени дивани; любезно отегченият барман стоеше надвиснал над пулта, от време на време вратата се отваряше и някой влизаше: испанският крал, уелският херцог, някой Ротшилд, Морган също идваше често… Познаваха привичките им, веднага им сервираха коктейла, испанският крал се облягаше до Кинонес де Леон, парижкия си посланик, и се съвещаваха часове наред — тук всички идваха „инкогнито“, аз също. Никой не наблюдаваше съседа си, келнерът благодареше и прибираше бакшиша на Морган със същото „merci, monsieur!“175, както и моя; пушалнята на „Риц“ се рееше сякаш извън вселената, времето, договореностите, посетителите — крале, унгарски журналисти и рисувачи, сутеньори, световноизвестни актриси, пътуващи балкански кралици — се радваха на особена екстериториалност, само барманът познаваше всички с изключителна осведоменост и такт, с едно неадресирано примигване, с усмивка безпогрешно отдаваше всекиму полагаемата му се чест — и толкова, ни милиметър повече! Във въздуха на този малък салон имаше нещо, което неудържимо ме влечеше в него всеки следобед между четири и пет. Тук проумявах света, дълбини и висоти, потайни зависимости… Запомних лица, които по-късно срещах навсякъде, в коридорите на спални вагони, на морския бряг и в кабините на самолети, и на първите страници на големите английски и френски илюстровани списания… Нито за миг не се чувствах сноб през тези часове; не исках друго, само да „видя“ за малко отблизо примадоните на света — колцина се провалиха, потънаха в забвението на историята през изминалото десетилетие и половина! В „часовете за коктейл“, към шест вечерта, между две цигари, бъбрейки на някоя ъглова маса, с ръкостискане и усмивка английски, френски и американски господа сключваха хей тъй, между другото, огромни сделки с испански агенти или с директорите на лъскавите американски банки от близкия площад „Вандом“, които след работно време сядаха за половин час в пушалнята на „Риц“ да се захванат с някоя истинска сделка… По онова време тук идваше Мелон176, както и един от Бурбонските херцози, и общо-взето всички, които се числяха към „обществото“, чиито имена и жилища се водеха на отчет от „Ботен монден“177 или от другия, неписан и невидим регистър, в който държат под око аристократите по кръв, пари и власт. Имаше нещо вълнуващо, душно във въздуха на това старомодно помещение; гостите седяха тихо, пушеха, и в същото време невидимо, но осезателно в салона се случваше нещо. „Merci, Sire“178! — казваше тихо младият келнер на съседа ми по маса, португалски или гръцки екс-крал; и при това обръщение никой не вдигаше очи над вестника от борсовите вести в континенталното издание на „Ню Йорк Таймс“…

Пазех пушалнята на „Риц“ за себе си, като някаква тайна. Унгарците ходеха най-вече в артистичните кафенета на „Монпарнас“. Мен ме интересуваше повече дискретното убежище на висшето парижко общество; наблюдавах лица, маниери, поведение, жестове… „Работех“ като предрешен фоторепортер. Бях се озовал в нов свят, където засега не смеех да отворя уста. Предпазливо опитвахме пикантното меню на този особен свят. Всяка вечер сядахме пред някое от кафенетата на големия булевард. Великото зрелище, парижката улица, удовлетворяваше всичките ми претенции за забавления. Не помня вечер да съм скучал в Париж. Можех да седя до зори на терасата на кафенето, в „Птит Наполитен“ или „Мадрид“, или в разгулния вертеп, срещу сградата на „Матен“, където след полунощ ходеха безделници картоиграчи, жокеи, уличници и техните любимци, и да гледам улицата… Имаше нещо приказно, нещо омайващо и прочувствено в този начален период в Париж. Градът ме грабна, полека започнах да разбирам неговото арго, научих дребните му тайни, движех се свойски из пасажите — привличаше ме към себе си, струваше ми се познат, не ме пускаше. Познавах и обичах миризмата му, сладникавата миризма на махорка и автомобилна грес, сетивата ми вече възприемаха ритъма му, онова нервно и пестеливо туптене, което ден и нощ пронизва града. В кафенето вече не свалях от главата си шапката, към полунощ „се отбивах“ при Прюние, в пивницата, и не дотам убедено, но с много компетентна физиономия и с опитни движения изгълтвах дузина стриди. „Опарижвах“ се по всички признаци. Вече бях дори невъзпитан, много по-невъзпитан, отколкото преди това у дома и в Берлин. Бях започнал да усвоявам европейските привички.

6

Настъпи период, в който получавах всичко отвън, търсех „изживявания“, живеех със сетивата си и не признавах друг опит, освен впечатленията от „действителността“. Още не знаех, че за писателя всяко нещо носи стойността, която сам съумее да извлече от него в лабораторията на индивидуалността си. Исках да видя… какво? Господи, всичко. Един предобед се вмъкнах в моргата на университета да гледам трупове, следобед в пет — чая в „Риц“, през нощта — тела в някой непристоен дом или лица върху терасата на някой „кафе-концерт“179. Изкачвах се на върха на „Нотр Дам“, и слизах долу под земята, в катакомбите. Обикалях из Париж като изтърван на свобода млад пес. Гробът на Наполеон ме интересуваше точно толкова, колкото и месарниците по „Вийет“. Анатол Франс ми беше чужд, колкото и хазяина; прокрадвах се в домовете им, оглеждах жилищата им, душех, отбелязвах, фотографирах с поглед и с душа. Бях обладан от примитивна жажда за живот, като негър, който може безнаказано и безпрепятствено да мине през белия град. Говорех завалено езика, но нахакано бъбрех; в такова състояние кой ти бере грижа за особеностите на неправилните глаголи? Сутрин потеглях от улица „Камбон“, спирах пред желязната ограда, която отделяше парка „Тюйлери“ от аркадите на „Риволи“ и съзерцавах цветята, бронзовите статуи, маранята над покривите на „Лувъра“, след това се втурвах към града „на щурм“, ликувайки като човек, на който все му се струва, че не крачи достатъчно бързо — всичко бе „спомен“, имена на улици, сгради, литературен спомен, спомен за нещо познато, отцедено през далечни времена, епохи, народи и обичаи, и сега този спомен бавно оживяваше в реалност, добиваше облик, можеше да се докосне. Разнообразието на „програмата“ ме опияняваше: за мен бе все едно дали ще слушам съвещание за чистотата на езика във Френската академия следобед, или ще застана при въртящата се врата на някой магазин, дали ще се шляя пред витрините на улица „Дьо ла Пе“ или ще чета някой от томовете на „Монитьор“180 в залата на Националната библиотека, или пък ще замина за Пюто, където разпродаваха на търг вехти аероплани — всичко това едновременно бе „споменът“, всичко бе еднакво „интересно“, бе „изживяване“, където и да разтворех голямата книжка с картинки, илюстрациите ме очароваха… Сякаш спомените от много старо, полузабравено детство — някакво общо европейско детство — бяха оживели: от историята, романите и приказките се открояваха пространства и фигури от Юго и Франс, Ламартин и Мишле, и се концентрираха в настояще, превръщаха се в сензация на деня. Кое е всъщност онова, което светът нарича „френско“? Камък, кръв и хартия, пейзаж и климат, плод, чиито вкус е по-друг, „френски“, различност на усмивки и маниери, различия в нервната система и географските дадености; и както навсякъде, от тези предпоставки разцъфтява определен вид, и още нещо… Защо французите са имали литература, а холандците например са нямали; защо нидерландците са имали изкуство, а скандинавците не са имали никога? Защо норвежците са имали литература и защо музиката на французите е била посредствена? В Париж проучвах тайната на „видовете“; всичко, което узнах, потвърждаваше тази различност, но никога не получих отговор.

От подобно любопитство следваше естествено да започна да пиша вестник — с две ръце, с молив и пишеща машина, диктувайки и въодушевявайки се, у дома и в кафенето, в метрото и във влака. Дотолкова имах общо със „събитията“, доколкото чувствах себе си „актуален“, а съществуването си — навременно. От тази гледна точка ми се струваше извънредно важно всичко, което „се случва“. Не подбирах особено. Сутрин поемах на път, минавах през лехи с лалета, през парка „Тюйлери“, отивах на лов за репортажи… Гореше ли някъде къща, отивах и там; тя донякъде „гореше за мен“, чувствах, че и това е актуално, защото имам възможност да го видя, само веднъж, в този миг, докато живея тук, на тази звезда и сред французи… Впрочем „френска“ бе и къщата, която гореше, значи „по-интересна“ от някоя португалска къща; внимателно, бързо и щателно трябваше да я огледам. Журналистиката може да е тежко препитание, може да е „призвание“, но най-често е просто нервно състояние. Бях постоянно нащрек, сякаш беше мой дълг да пълня с новости журналите в Париж и на континента. Обядвах набързо, небрежно избърсвах уста и вече тичах запъхтян към парламента, защото Кайо181 произнасяше реч; сякаш имах нещо общо с това… Но дали все пак нямах нещо общо? Не се ли отнасяше до мен — съвременник, пътуващ дух — всичко, което съществуваше на земята като явление и баналност? Кайо произнасяше реч и дори не разбирах точно какво говори; но възторжено клечах в галерията на парламента, наблюдавах надутите до пръсване, грейнали в червени и лилави оттенъци хамстерски муцуни на депутатите след обяда; мнозинството, разбира се, идваха от провинцията, типажи от цяла Франция удряха с юмрук по банките в залата, а по коридора навън гръмогласно се потапяха в опиянението на диалектите си; по пладне обядваха в кръчмите около „Пале Бурбон“, пълнеха търбусите си с бургундско вино, от дъха им струеше миризма на чесън, бяха словоохотливи и пийнали, интригантстваха и ораторстваха, и все пак те бяха стожерите на демокрацията, цитаделата на цивилизацията, над локалните интереси и клакьорски интриги те представляваха онази Европа, която на непосилна цена, с не малко трудности и несъвършено, но все пак бе еволюирала до висотата на хуманните принципи. В същото време, разбира се, не спираха да шмекеруват, алчни и решени на всичко; налагаше се да бързат, страната беше голяма, депутатите гладни, министрите бързо се проваляха. Никога не разбрах точно динамиката на френската партийна политика; не я разбрах, защото не ме интересуваше и не можех да се съсредоточа особено, когато ми обясняваха. Ала разбрах, че на сто и десетте или сто и двайсет правителства на третата република само за половин столетие се е наложило да изхранват прегладнелите до смърт генерации с длъжности и бакшиши — министри, прекарали само часове на кадифените кресла, с трескава обреченост са назначавали роднини и клакьори, раздавали са пенсии и благотворителни помощи. Всеки е бързал, и депутати, и министри, и необозримата гладна тълпа по петите им, която иска длъжности, гешефти, доходи… Седях в галерията и гледах насядалите по скамейките представители на демокрацията, които се боричкаха за кокала пийнали и сърдити — един по един бяха мошеници, но колективно все пак бяха сила, бяха власт, бяха съвест и дисциплина, в съдбовни въпроси бяха съвестта на нацията, волята на Франция. Говореше Кайо, говореше Бриан, Поанкаре плющеше от трибуната, а ведрият председател Буисон с гражданско високомерие и надпартийност властваше над страстите. Освен политиката, френският парламент бе свободната школа по красноречие и стил; ораторското изкуство на изказващия се, чистотата и яркостта на епитетите, силата на сказуемите, музиката на изреченията, се оценяваха също тъй прецизно, както и политическите доводи.

Отидох с бързия влак и до Лил, понеже един гладуващ артист вече трийсет дни отказваше да се храни. Отидох на летището да чакам Линдберг182; когато пристигна, всички започнаха да плачат и да крещят, нещо се беше случило, човекът се бе доказал още веднъж… Бях на погребението на Анатол Франс, чаках афганския крал Амануллах183 на гарата, чаках прокудената испанска кралица на гара „Д’Орсе“, видях я, като пристигна и заплака… Ходих във Версай, видях падането на Бриан184, гледах как куцука надолу по стъпалата и усетих, че французите пак имат право и този път, защото в онзи миг имаха нужда не от симпатичния и гениален Бриан, а от не дотам симпатичния и по-примитивен Думе185. Отидох при мадам Ано, за да чуя кой, по нейно мнение, краде най-много във Франция, отидох и при Сесил Сорел, която ми показа своята вана. Отидох при парижкия Ротшилд186, който с нетърпящ възражение тон ми прочете на глас ефектна сцена от новата си пиеса. Гледах екзекуциите и написах репортаж за Лурд. Седях в съдебната зала и слушах как се защитава дребничкият, червендалест украински часовникар, който беше застрелял Петлюра, хетмана, и каза гордо: „Той изби семейството ми, затова го прострелях шест пъти. Сетне, когато се просна на земята, стрелях в него още веднъж.“ И доволно се усмихваше. Гледах внимателно усмивката му и в душата си се стараех да простя на господин Щолпе.

След това въодушевено описвах в сто-сто и петдесет реда, каквото бях видял. Вечно започвах от средата, разказвах на един дъх като човек, който се страхува, че ще му затъкнат устата. Спях неспокойно, в полунощ се събуждах, качвах се на такси и се понасях към Монпарнас, където присядах на някоя маса и напрягах слух. Пишех вестник.

7

Към края на годината започнах да свиквам с кафенетата на Монпарнас. Най-сетне ми дотегна екстериториалността в пушалнята на „Риц“. През тази година, както и през следващите бурни години, двете големи „артистични кафенета“ на левия бряг, на ъгъла на булевард „Распай“, бяха истински свободен университет за духовните и артистични движения в Европа. Никога не се чувствах добре там; но ставах неспокоен, минеше ли ден, без да съм побъбрил поне час на някоя от претъпканите тераси — прегракнал, защото гърлото ми бе разядено от дима на френската махорка, пийнал, защото всички наоколо пиеха, по всеки час на деня пияни фигури се олюляваха сред автомобилите, пресичайки пътното платно; пиехме евтино бренди във водни чаши, а разредената бира лочеха като вода дори и по-трезвите. Тези две световноизвестни кафенета: „Дом“ и „Ротонд“ — в чието съседство след това се откриха десетки локали и ресторанти — през онази година бяха една от централните лаборатории в света; тук всичко вреше и кипеше, революции и характери, политика и страсти; отбягваше ли някой тези мръсни улични ъгли, той просто пропускаше събитията…

Всеки следобед тук седеше Унамуно, мъдрецът, с кротката си усмивка и понасяше ведро и с разбиране несгодите на емиграцията; около него — духовете и авантюристите на нова Испания, офицери, философи, писатели. Седях с удоволствие сред тях. Бяха тъжни хора; на Монпарнас поначало ходеха прокудени, ненамерили своето място, физическата и духовната си родина, често пъти травмирани хора. Унамуно утешаваше своите съратници, вярваше в бъдещето на Испания и се съмняваше в това на европейската култура. Тази испанска емиграция въздействаше едва ли не романтично, през четирийсет и осма такава трябва да е била Кошутовата187. Полковник Масия, вождът на каталанските емигранти, бе не по-малко ревностен националист от противниците си, останали в родината, Примо де Ривера и дрънкащите оръжие генерали; след полунощ, замаян от погълнатите с водна чаша шнапсове, външният наблюдател не би могъл да разбере каква е всъщност разликата между емигрантите и „поробителите“ на родината. Един ден хората на Масия и Унамуно си заминаха и същата сутрин със „Сюд-експрес“ в Париж пристигнаха инфанти и инфантки, грандове и маркизи с накитите си, с кучетата си, с чековите си книжки и майордомите си — „испанската емиграция“ се нанесе в Париж, бяха се сменили само ролите. Висент Бласко Ибанес, прочутият и симпатичен писател на тази емиграция, личен противник на крал Алфонс и страстен памфлетист, истински испански Йокаи, не доживя триумфа на борбата — той склопи очи в провансалския „Замък на розите“ малко преди испанската революция. Ибанес бе почитан и обичан от своите сънародници, прокудените философи и офицери — с изненада забелязах, че в емиграция централната роля често се пада на човек, чиито духовни и водачески способности ни най-малко не го правят достоен за такава роля. Унамуно беше по-умен, майор Франко, тихият и печален, обзет от меланхолия бомбардировач минаваше за по-революционна личност от Ибанес, който пишеше на машина своите декоративни и посредствени романи в „Замъка на розите“ — и все пак той бе вождът, всеки, дори и по-съвършени умове и характери го признаваха и му се подчиняваха в тази странна йерархия.

По това време на Монпарнас всеки по свой начин бе емигрант. Тук живееха емигранти от Холандия, Америка и Суматра — хора, които не бяха съдени в родината си, не бяха влизали в сблъсък с държавната власт и емигрираха по-скоро от времето, бягаха от втората си родина на Монпарнас, където летоброенето бе друго и навярно дори и разпоредбите на „Наполеоновия кодекс“ не бяха валидни изцяло… Монпарнас беше карантина за бездомници от цял свят, заточениците стояха облакътени и потънали в печал чакаха земния или небесен знак, който ще реши съдбата им. Имаше руски и китайски емигранти, които не приемаха режимите в родината си, имаше и съвсем млади руски емигранти, които деряха гърло срещу реакционерите, изостаналите, облечени във власт допотопни контрареволюционери, Сталин и Дзерджински… Народът на Монпарнас живееше, изпреварил времето. За моди и принципи, за които публиката още нищо не знаеше, тук се говореше вече като за провалили се, отминали експерименти. „Дада“ още стряскаше гражданството, когато Кокто188 написа пиеса, чиято премиера беше в театъра на Молиер; търговците на картини още безпокояха ценителите с кубистичните построения на Пикасо, когато великият експериментатор и новатор вече се бе върнал към класическите форми. Някогашните „сюрреалисти“ съчиняваха завършени сонети със строго звучене и рисуваха къщи и пейзажи в маниера на Утрильо по илюстрованите книжки, когато публиката взе да осъзнава, че някъде между небето и земята този жанр е бил вече експериментиран… Монпарнас не беше школа; бе атмосфера, в която с изкуствена плодовитост, издевателствайки над закона на сезоните, връзваха ранозрейките на столетието.

Беше същинско южно левантинско пристанище. Не след дълго по същия начин изглеждаше и Латинският квартал; по улиците се мушкаха с ножове, безчинстваха с револвери негри, малайци, англичани, гърци, шведи и унгарци давеха горестта си, намеренията и неосведомеността си в сутрешни препирни, които нерядко се приключваха с блясък на ножове и гръм на оръжия. Поляците и италианците обикновено обсъждаха съмненията си гръмогласно. На ъгъла със скръстени ръце стоеше парижки полицай, изпълнен със смъртно презрение и безразличие. В неделния следобед френските еснафи отиваха на излет в Монпарнас да погледат екзотика, както на времето по-предприемчивите французи са пътували на Изток: баща, майка и достатъчно отраснало за подобно преживяване дете в празнична черна премяна, с подобаващ стрес сядаха на мраморната масичка на „Дом“, слушаха виковете на продавачите, които неуморно, с монотонни, жалостиви слова предлагаха фъстъци, слушаха писъците на пияни жени и спорещите на всички световни езици, скучаещи, досадно любопитни и отвлечени, погазващи с думи, жестове и маниери свещените закони на цивилизацията чужденци с хищни погледи. Имаше опасност някой ден отряд от френската гражданска отбрана да нападне и разпердушини нахълталото с взлом племе нехранимайковци… Французите ходеха на Монпарнас да гледат чужденци така, както ние, чужденците, ходехме в етнографския музей или в „Лувъра“. Отвращение и погнуса се изписваха на лицата им. Вярно, какво да й харесват на тази „орда“, както се наричахме сами, когато след баловете в ателиетата с изрисувани на голо шарени тела се въргаляхме по парижките булеварди, за да се изкъпем във фонтаните на „Конкорд“?… Гледаха на това място — артистичните кафенета в Монпарнас — като на настанено в зоологическа градина камерунско племе, село на изложба, един вид одухотворени негритяни с устни като чинии, част от равнодушната и мъдра универсалност на Париж. Както след месец на пости, в навечерието на Байрам, по ларгото в Кайро или Дамаск, в часовете, когато запалваха фенерите, цялата паплач от еретици, печалният елит и сганта на света, проститутки и гении, велики артисти и джебчии, философи и крадци с напоени с хлороформ кърпи, поети и вехтошари, китоловци и основатели на религии празнуваха живота. Народът на Париж седеше кротко сред тях, с бради и бомбета, и наблюдаваше празника. Пътното платно между двете кафенета бавно бе загубило транспортното си предназначение. Тълпата обсебваше всяка педя наоколо: тротоара, пътното платно, уличните ъгли и магазините. С кама, със слово, с танци и песни, тя все нещо празнуваше.

Монпарнас беше едновременно университетски семинар, турска баня и представление на открито. Седях половин час край някоя маса и ме обземаше пустата паника на самотата сред цялата тази тълпа, притеснението, че нямам работа тук, губя си деня или нощта, а съдбата ме дебне, монпарнаската орис, която е запленявала и по-възрастни, по-обиграни и опитни… Тази странна „монпарнаска орис“ бе сложила ръка над множество талантливи хора през годините; хора, пристигнали в това екзотично пристанище от Чили, Ню Йорк или Ротердам с планове за живота, те сядали любопитно и наивно на някоя маса в прочутото кафене „Дом“ и сетне оставали там, с очакващ поглед, стоели там и след десет години… спорели, пиели fine a l’eau189, забравяли бавно обещания, семейство и минало, родина и планове, в Монпарнас „ги познаваха“, а за другата си родина и за света те умираха тихо и със сигурност. Имаше и други, които бяха получили дом, родина, световна слава тук, в тютюнево-помийната карантина. Тук живя и се обеси Паскен190. Вечно се оглеждах объркан, с нечиста съвест… Но където и да ходех вечер, около полунощ неспокойно напусках компанията и хващах някой от друсащите се в посока към булевард „Распай“ автобуси.

8

Някъде зад Монпарнас светлееше Париж. Понякога виждах отрязък от него, перспективата на улиците му, жилище, лице на един човек, вече бях говорил и с французин, със зъболекаря, с пощальона, с някой министър… Чужденец като мен навярно би се добрал по-лесно до държавния глава, отколкото в някое френско буржоазно семейство. Непрестанно гледах „програмата“, програмата на големия празник на Париж, същински цветни водопади и други народни увеселения; но минаха години и още не бях видял нищо от „vie douce“191, от загадъчния френски живот. Френската буржоазия отбягваше чужденците, сякаш всички бяхме дошли от чумави райони, сякаш по чашите, от които пиехме, бяха полепнали бактерии на проказа; лекарят ни докосваше, надничаше в гърлата ни, перкутираше дробовете ни, сякаш всеки чужденец носеше заразата на отвратителни и загадъчни болести… Веднъж се разболях и с болно гърло потърсих един именит специалист; докато мажеше гърлото ми, той получи истински пристъп на ярост — през войната бяха простреляли едното му око, и досега виждам изкривеното, надвесило се с враждебна гримаса над мен, тъжно лице на циклоп с черна превръзка — всеки път недоверчиво искаше таксата за обслужване предварително и, с четка в устата ми, с пламтяща страст бълваше ксенофобията си. Тази омраза нямаше никакво обяснение. В онези години чужденците носеха във Франция злато с чували, харчеха милиарди само за един сезон и в замяна не искаха нищо друго, освен да се припичат на медитеранската синева, която се стелеше над страната от Вогезите до Прованс… Мразеха чужденците, когато пристигаха с корабен товар, мразеха ги и по-късно, когато вече не идваха. В годините на голямото благоденствие французите, тъй да се каже, бяха изгубили усета си към числата, инстинкта си за реалност: всички бяха забогатели, а нас, от които бяха забогатели, гледаха с озъбени и смръщени лица. Дори в добрите странноприемници се случваше метрдотелът да се отнася към нас, чужденците, както към толерирани цветнокожи от колониите. Французите, дали цивилизация на света, по онова време сякаш бяха изпълнили задачата си и удивително се бяха затворили вътре в себе си. Нацията на Волтер и Дантон се беше отдала до мозъка на костите си на парите. Очите на французите блестяха с такъв глад, неприкрита ярост и алчност, които често ме ужасяваха. Презираха всичко, което беше различно — чуждият човек бе презиран и от онези, които знаеха, че за „френска“ раса едва ли може да се говори. Само англичаните минаваха донякъде за хора; немците продължаваха да са „boche“, а останалите, от гърци през унгарци до янки, бяха подозрителни „meteque“, долнопробни чужденци.

„Елитът“, разбира се, и тук разсъждаваше другояче; но пък къде и кога е разговарял с нас този елит? Чрез книгите и изкуството съобщаваше на света, даваше знак за своята принципна солидарност; но не поглеждаше картата. По това време Леон Доде192 изпрати прочутото си писмо на шестстотин френски депутати; в патетичното прошение той искаше подкрепата на цвета на френската нация за преследваната, потисната, раздробена благородна славонска нация; отговорите трябваше да се изпращат на адреса на женевския център на „славонското национално движение“ и голяма част от депутатите даже отговориха, уверявайки благородната славонска нация за възторжената си солидарност, и на нито един не му хрумна да разтвори лексикона и да провери дали има такава нация, и ако има — къде води мизерното си съществуване?… Поразителното в този анекдот е, че е истина. Всички живеехме в Париж в някаква дива самота и заточение, бяхме чужди; и тази самота, това неуютно заточение биваха смекчавани само от вълшебната сила на парите.

Лола смяташе, че трябва да усвоим френската „тайна“ — защото тази велика нация имаше своята ревностно пазена тайна, начин на живот, правила и договорености, които заедно представляваха благословия на благоденствието. Така си мислехме. Всички бяха богати: домоуправителят, пощальонът, даже и въглищарят. Бяха световно известни с пестеливостта си, вярно — ала погледнато отблизо, тази пестеливост също изглеждаше другояче; не харчеха много за жилище, дрехи, книги, театър, но за храна и жени — да… Изследвах като под микроскоп редките екземпляри французи, в близост до които се бях добрал. Всеки имаше малко „заделени пари“ — около двеста хиляди франка — и къщурка в провинцията, където после да се оттегли; и домоуправителят, и камериерката в странноприемницата. Разглобих живота им на съставните му части и не проумях загадката. Вярно, работеха като луди, мислите им се въртяха все около големите, червеникави крайцери и грошове, трепереха над всеки грош; но по нашия край и с тежък труд, и с пестене нямаше как да се заделят двеста хиляди франка. Нагло ги разпитвах за „тайната“; но само се усмихваха. Накрая всеки признаваше, че има наследство; страната беше голяма и богатството от столетия се трупаше грош по грош в чорапчета; кой би посмял да посегне на такъв капитал? Всички получаваха наследство, обичаха по сърце, но се женеха с разум. Губеха понякога ума си в любовта, убиваха и стенеха; но много рядко се женеха бедно, без зестра. Пекарят от моята улица беше дал дъщеря си за съпруга на един пекар със зестра от триста хиляди франка, месарят омъжи дъщеря си с един милион. Без „fond de commerce“193 не заставаха пред служителя по бракосъчетанията.

И скромността им, и непретенциозността им бяха тъй различни от това, което си представяхме; бяха съвсем реалистични, отчитаха всички последствия, бяха обиграни и методични… Надникнах и огледах отблизо „европейския“ живот; и изчервен, смутен и засрамен установих, че и понятие нямам за отговорностите в живота, просто си живея на света, а начинът ми на живот, претенциите ми надминават тези на френски милионер. Години наред сядах на вътрешната седалка в автобуса, французите понякога чакаха половин час, докато пристигне празна пътническа кола и сядаха на дървените седалки във втора класа… За две-три су търпеливо чакаха в дъжда, с окаляни обувки и чадър в ръце; о, не само бедните, а и известните милионери от околността… Вярно, ядяха с удоволствие и ядяха добре; не им се свидеше за „gigot“, неделното овнешко бутче; но в делник се задоволяваха с конско месо и бял хляб, с който издуваха търбусите си; тъпчеха стомаси с евтино сирене и се хранеха с жилави мръвки, с негодни, третокачествени меса, с най-евтините лилаво замразени пилета, с преоценени по „solde“, по разпродажби, застояли риби и консерви от най-долно качество, бракувани яхнии, сладкиши с набухватели, каквито ние никога не бихме преглътнали… Продаваха скъпо пресните продукти; тогава започна онази особена „conspiration des intermediaires“, заговорът на посредниците и препродавачите, онова могъщо движение, което бомбардираше живота на французите от невидимите си укрития, държеше свои шпиони и посланици в политиката и не успяваха да се справят с него… Искахме да научим тази житейска техника; но за назубрянето й ни липсваха вътрешни предпоставки. За какво харчехме парите, които французите заделяха, трупаха към имота? — не зная. Навярно за такси. Таксито беше толкова евтино, а ритъмът на живот тъй бърз… ръката ми бе автоматизирала движението, с което веднага махах на минаващите автомобили, ако на хоризонта не се задаваше пътническата кола. Оглеждаха строго бакшиша, особено ако идваше от чужденец; французите с подобаваща скромност поставяха на ръба на чинията своето су и келнерът кимваше с разбиране на скромното дарение; но моята ръка не успя да усвои тази грошовска мъдрост; винаги давах повече, срамувах се, но не можех другояче… Разбира се, държахме и прислужница, един вид домашна помощница на надница, на която — за тази работа със съмнително качество и на бърза ръка — плащах повече, отколкото у нас държавата плащаше на дипломираните чиновници; минаха години, докато забележа, че наоколо прислужници държат само най-богатите французи: адвокати, лекари, дори заможната средна класа се задоволяваше с femme de menage194, която идваше за по час-два на ден, смиташе боклука под леглото, свършваше „мъничко menage“, и отминаваше по-нататък… Прислужници, готвачки, камериерки, слуги държаха в господарските си домове извънредно богатите хора; средната класа живееше по-скромно от занаятчиите у нас. В квартала нямаше занаятчийска съпруга, която да държи домашна прислужница.

„Тайната“ не можеше да бъде „научена“, това беше тайната на кръвта, тайната на традициите; понякога ми се струваше, че е тайната на цивилизацията… В какви само бърлоги живееха богатите французи; в какви износени, омазнени, протрити дрехи ходеха богатите месари, пекари, бакали, зарзаватчии, бакали-милионери; и с какъв чар и миловидност носеха жените парижките си парцалки, закупени в магазините! На обяд пиеха вино, някакъв рядък киселяк! И колко скромни бяха по душа, в забавленията си, как благоговейно слушаха вечер гратис музика в народния парк — съмнителна парижка улична музика, при звука на която изнеженият с филхармонични удоволствия немски бакалин би побягнал… Каква евтина махорка пушеха тези милионери и колко търпеливо умееха да седят в кафенетата чак до полунощ на чаша кафе! Колко близо бяха до живота, с какво упование наблюдаваха дребните, тихи радости в живота, всичко, което им даваше денят, с какъв усет за хармония се радваха на живота, с какви сериозни форми обграждаха всяка своя постъпка и с каква естествена лекота отхвърляха формалностите, ако кръвта или мигът ги подтикнеха за това! Имаха ли „тайна“? Да, те бяха французи. Якобинци и франкмасони, католици и хугеноти, еснафи и комунисти; не бяха „народност“ в родовия смисъл на думата, но неподправено бяха французи по своя начин на живот, поведение и мислене. Както се спречкваха на пазара, мислеха за Господ, възприемаха действителността, бяха „разхвърляни“ в личния си живот и както подреждаха в критични моменти мислите си, във всичко това те бяха ненадминато французи. Чужденецът усвояваше езика им, маниерите; тайната на поведението им никога не усвояваше.

9

Градът се тълпеше в посока към Ньойи; „Шанз-Елизе“ пламтеше в нови, цветни светлини и както по американско авеню, на всеки ъгъл се издигаха някакви по-скромни небостъргачи. Будоарните жилища в стил ампир, построените „entre cour et jardin“195 палати от края на века бяха разрушени. През тези години градът кресливо, дразнещо се американизираше. Излъчваше някакъв натруфен просперитет с автомобилните си сирени и светлинни реклами; за французите този стил беше чужд, приемаха го от немай-къде и го презираха… Всеки, който бе французин, истински французин по душа и вкус, по разбирания и наклонности, надменно се разграничаваше от варварската шумотевица и войнствения танц със скалпове. Парите, които нахлулите чужденци пилееха по улиците на Париж, се пилееха в буквалния смисъл на думата; една нощ в кафене „Дом“ намерих две хиляди франка на пода, сред смет и дървени стърготини, двайсет броя чисто нови стотачки, които някой пиян американец небрежно бе изпуснал — смитаха ги, ядно ги мушваха в джоба и, проклинайки, се отместваха от пътя на чужденците.

В тази враждебна атмосфера установилите се в Париж чужденци се преобразяваха в същински французи по пътя на мимикрията. Мислеха, че Paris vaut une messe196; и по стил на живот, по поведение се покръстваха във французи. Един унгарски рисувач доведе тази вътрешна метаморфоза до такова съвършенство, че французите видяха в него твореца, който — за първи път от Тулуз-Лотрек — най-сетне бе обяснил и възпроизвел „истинския Париж“… Сред французите говорехме на жаргон, обличахме се по френски; тоест нещо средно между сводници и търговци на вино. Естествено, бързахме да наемем жилище и да се спотаим зад паравана на френския живот. Открихме си скривалище близо до Булонския лес, на няколко крачки от Триумфалната арка, на петия етаж на разнебитена къща. Нахлухме в къщата, в двете стаи и алковите, които френският хазяин ни предаде любезно и с нескрито презрение срещу висок наем, както хуни на непозната територия, на която искат да разпънат шатри, но знаят, че зад всеки храст ги дебне враг. Имахме жилище в Париж, това бе голямо нещо! — плесенясващите из хотелски стаи наши сънародници имаше за какво да ни завиждат. Изглеждаше като миниатюрно преселение в родината, удивляваха се, изкачваха се на петия етаж, поклащаха глави. Самият аз, когато за първи път заспах в „собствения си парижки дом“, също усетих в щастлив унес, че европейската ми кариера започва да се оформя…

Бяхме наели две стаи на петия етаж, спалня и трапезария; и към тях — истинска баня, в която пристъпът на вятъра непрестанно гасеше пламъка на газената печка; все едно, все пак беше баня, и упорито прахосвахме газ и вода. Лола бе установила, че французите живеят дълго, защото „ядат много салата и не се къпят“; но аз държах на унгарския си начин на живот. В парижкото жилище ме обзе гастрономически сантиментализъм; по цели месеци исках да ми готвят яхния и гощавах другарите си с юфка с извара. Защото имахме и кухня, истинска кухня, и то само наша! — а младите бракове се сплотяват на кухненския пламък, поне колкото и в леглото… В тази странна кухня, където не се побираха двама души наведнъж, безутешно подреждаше и готвеше изпратената ни от къщи готвачка, словачката Жофи. Защото не смеехме да наемем френска прислужница: страхувахме се от тях, страхувахме се от парижкото слугинско арго, страхувахме се и от гозбите им; и дълго, навярно докрай се страхувахме от французите… Жофи пристигна от къщи, от родния ни град, от родния дом на Лола; живееше в Париж подплашена и надменна, говореше на развален унгарски, някак презираше френския като някакъв абсолютно неприличен, недостоен за хората говор. Беше странно същество, младо, грозно и печално. В същото време се мислеше за неотразима красавица и по цял ден се труфеше с „парижки кордели“. Седеше пред голямото огледало в банята като прокълната херцогиня, скучаеше и се наслаждаваше на своя сплин. За нея трябва да бе някаква съвсем изтънчена авантюра, че е прислужница в Париж, чисти, готви и мие тук, в две стаи и кухня, в „жилище“, което със стаята, с ваната, с всичко би се събрало у нас в преддверието… Изпитваше голямо задоволство, че Господ й е помогнал да живее в Париж; само дето и дума не можеше да става да я заведем в града, страхуваше се, не напускаше улицата, пазаруваше с жестове при близкия бакалин — „като глухоняма“ — казваше свенливо, без сказуемо, защото отбягваше употребата на сказуеми; ползваше глаголи само в краен случай, както Петкан, слугата на Робинзон, но дори и тогава заинатено се придържаше към инфинитивната форма… Безмълвно, като омагьосана, нямо и благоговейно слугуваше в Париж, в кухнята, където едва можеше да се завърти, готвеше унгарски ястия и през скучните следобеди пращаше на своите познати у дома илюстровани картички — един вид хвалебствия в картинки. Париж не я интересуваше. Пристигна през февруари, чакахме я на гарата, настанихме я в такси и умилени пресякохме с нея Париж; през цялото време седя с наведени очи в колата, не хвърли поглед на палатите по булевардите, само стигайки до халите, очите й проблеснаха, и — надмогвайки срама си — с тиха въздишка каза: „Тук вече има салата.“ Сетне месеци не проговори. Живееше в парижкото жилище изплашено и безмълвно, печката, кухнята, сушилнята за салата, скарата, всички принадлежности трябва да са били за нея тъй екзотични, както вещите за всекидневна употреба в някое село по бреговете на Конго биха били за нас — месеци по-късно, в един неделен следобед, когато след продължителни подканяния най-сетне излезе на разходка с Лола, спря на моста на Сена и тъжно промълви: „Кораб…“ Тук, в Париж, за първи път бе видяла кораб.

Под прозорците на квартирата ни минаваше тясно балконче с нисък железен парапет; както и пред жилищата на петия етаж в отсрещните къщи; от външния свят жилището ни се отделяше с двукрили решетести жалузи на прозорците, които стигаха до земята; навсякъде наоколо живееха все същите еснафи, с кучета, котки и канарчета, вечер зад прозорците мъже по чехли и по риза се навеждаха над супената чиния на семейната трапеза, разчорлени, мърляви жени показваха прелестите си в тези чужди домове; вечер точно в осем сядаха на масата и точно в единайсет загасяха осветлението. Това, което зная за френския начин на живот, съм научил от перспективата на това балконче. Години наред слушах в дългите нощи мъчителната кашлица на пенсионера, който береше душа в отсрещното жилище; и до днес, мисля ли за Париж, чувам този задавен, дрезгав глас… От балкончето ги виждах да погребват и да вдигат сватби, да мамят съпрузите си с пощальона, с овнешко бутче в ръце да правят помен край семейната трапеза, да решават кръстословици, да правят ажурна резба, да живеят интимен брачен живот, да опаковат във вестникарска хартия спестените през деня су, да живеят и да умират… Осведомителната служба на еснафската улица донасяше клюките, квартални бракоразводни дела и семейни драми, дори до глухите и надменни уши на Жофи; бакалинът и пекарят, докато обслужваха клиентите си, заедно с мелодичното „et-avec-ca-Madame?“197 прошушваха в ухото на всеки познат нощните събития от улицата; билкарката отсреща — пъпчива старица с жълтеникава коса, и дъщеря й — стара мома на име Ема, разпространяваха опасни за живота клюки за девиците и омъжените жени от улицата. Дълги и трагични еснафски любови се завързваха, заплитаха се и гаснеха навред наоколо. Докато пакетираше липовия чай Ема, неомъжената дъщеря на билкарката, с огорчение и мъст разтръбяваше семейни страхотии — достатъчни бяха няколко години и вече живеехме сред този селски клюкарник в центъра на Париж, на петия етаж.

Съседният дворец с парк пред него беше обитаван от херцогиня с историческо име, безшумно; само в светската рубрика на „Фигаро“ от време на време четяхме, че е отпътувала да прекара великденските празници в замъка в Прованс или че се е завърнала в Париж и е поканила на следобеден чай своите приятели, маркизи и херцози. В такива дни пред портала на двореца се струпваха раздрънкани автомобили от началото на века, допотопни модели, каквито могат да се видят вече само в транспортните музеи; бяха все безшумни превозни средства с електромотор, тъй като компанията на херцогинята, старата аристокрация от „Фобур Сен Жермен“, смяташе тези демодирани коли за елегантни… „Traiteur“198-ът на улицата, надменният и брадат сладкар мосю Буисон, чиято съпруга, според билкопродавачката, го мамеше със зъболекаря от ъгъла, в такива дни сервираше лично своите petit fours199 в херцогския дворец; от балкончето можехме удобно да наблюдаваме херцогския салон с жълтите копринени завеси, където се събираше компания, досущ както във френски неокатолически роман; с Лола се облягахме с лакти на балкона и по своему, ненатрапчиво и косвено, участвахме в светския живот на френската аристокрация. Херцогинята бе придворна дама на херцогиня Гиз, съпругата на претендента за френския престол. Но след няколко години и тя се разори, даде двореца под наем на латиноамериканци, а самата тя обидено се оттегли в провинциалното си имение, изчезна от квартала и от светската рубрика на „Фигаро“.

Една пресечка по-нататък, в помпозни кооперации живееха новобогаташи; буржоазия, натрупала богатства при Луи Филип, която, използвайки конюнктурата на войната и алчния мир, бе заграбила несметни състояния. Тези френски капиталисти от време на време губеха милиарди в руски и турски държавни ценни книжа, но все им оставаха по неколкостотин милиарда, за да финансират политиката на балканските държави или на отвъдморските колонии. Това бяха хората от авеню „Ниел“ и от палатите около парка „Монсо“. Всяка вечер те се срещаха в близките, натруфени в бретонски и нормандски стил „механи“ с пищните си любими и с платените ухажори на любовниците си. Следобед този паразитен елит лентяйстваше в кръчмата на мосю Петрисан, пиеха коктейли и имаха тъй невероятно много пари, че не им оставаше време дори да бистрят политика… Обичах парка „Монсо“, статуята на Мопасан в градината, гласовитата армия от разглезени деца, тъжните чинари. Обичах пазарното настроение на авеню „Де Терн“, обичах сплина и чинарите по стръмното авеню „Карно“. Тези широки, спокойни улици са озарени от дъгата на щастливите години на младостта. Никой не ме наскърби по тези места, нито по тихите улици, нито на петия етаж. От първите мартенски дни слънчева светлина заливаше от зори до залез слънце двете стаи, иззад завесите на многокрилите прозорци покривите на парижките къщи се открояваха интимно и познато на светлосиньото небе, от някой отворен прозорец на двора безспирно звучеше грамофон, над нас, в таванското жилище, наемаха квартира млади и понякога много красиви момичета и всеки следобед посрещаха своите задъхани по стъпалата възрастни и достопочтени кавалери… Живяхме четири години в тази къща. Никога не знаех кой ми е съсед по етаж, не се запознах с нито един обитател на къщата; на входните врати не висяха медни табелки с имената на живущите, цивилизован такт, вековна дискретност бранеше, криеше интимната страна на частния живот.

Голяма част от жилищната мебелировка взех от магазин „Друо“, по разпродажби; купих разкошни копринени завеси, драперии, подобни на пердетата в херцогското жилище, които сетне объркан окачих на стената, тъй като размерите им надминаваха големината на прозорците; купих масичка за сервиране и въобще какви ли не излишни неща, които не се побираха в жилището и хвърляха Лола в отчаяние. Имаше период, когато купувах редовно и кучета; обичах да се връщам от нощните си скитания с набавени на добра цена нечистокръвни овчарки, които среднощните амбуланти на авеню „Ваграм“ пъхаха в джоба ми. След някое време подарявахме тези кучета, защото на петия етаж, непрекъснато затворени в стаята, те се депресираха. Куче или котка държаха само домоуправителите, всички домоуправители в Париж, нашият също; изключително негодни, най-вече трикраки, накуцващи кучета, защото тази порода, домоуправителските кучета, вечно ги газеха автомобилите. И нашият домоуправител все глезеше някой нечистокръвен, сакат, дебел пес. Мъчех се да заслужа милостта на този тежък и строг човек с бакшиши, подаръци и кучета, защото, като всеки чужденец, и аз се боях от домоуправителя, този парижки полицейски доносник. Мосю Анрике — така се казваше този паметен в моя живот домоуправител — носеше редингот даже и в делник и рано-рано предобед напускаше дома си в председателски одежди. Не ми издаде какво е тайното му занимание; на въпросите ми със сдържано достойнство отговаряше само, че служи в „извънредно сериозно предприятие“; унгарските ми познати в Париж по едно време твърдяха, че е палач… След години го срещнах на портала на монмартърското гробище, където с голямо достойнство ръководеше траурната процесия.

На стълбището не светеше ток и всяка нощ изкачвахме петте етажа в непрогледен мрак, опипом. „Cordon, s’il vous plait!“200 — крещях след полунощ на тъмното стълбище и разбуждах мосю Анрике, който ме ненавиждаше и презираше заради тия ми нощни похождения, като подозрителен чужденец. Но горе, в двете стаи, се намирахме под закрилата на Code civile201 и се ползвахме едва ли не с привилегиите на френски граждани. Бавно се пофренчвахме: следобед ходехме на кино, бистрехме политика, събирахме пари, и зиме, и лете ядяхме зелена салата, защото искахме да живеем дълго.

10

Беше настъпил периодът на „спокойния живот“, на vie douce. Години, когато човек едва ли не противно на намеренията си, сключва мир с живота.

Лола си потърси работа; след първите несмели опити я назначиха на левия бряг, в един антикварен магазин на улица „Де Сан Пер“. Тук се продаваха негърски статуетки, нормандски шишове от ковано желязо, средновековни акваманили202, разпятия, с които Бурбоните тръгвали към Свещената земя, оръжия от времето на франкските набези, кухненски маси, на които поданиците на Анри IV са подпирали лакти и са хапвали неделната кокоша супа; но продаваха и платна от Реноар и Дьолакроа, мексиканска керамика и златни накити от Огнена земя… „Brocanteur“203-ите и „courtier“204-ите от съседните магазини дискутираха по цял ден в този мъничък светски музей; Лола обикна атмосферата, постепенно научи езика на антикварните предмети, разбираше техните послания. Аз обикнах френския служител в антикварния магазин, слугата мосю Привон. Мосю Привон бе прехвърлил шестдесетте години, беше женен, франкмасон и комунист; той бе първият френски комунист, когото имах възможността да опозная по-отблизо. Дотогава не бях срещал революционер, който така добросъвестно да почита схващанията, вкусовете и привичките на френския дребнобуржоазен живот, както мосю Привон се подчиняваше на предписанията на education civile205. По цял ден пиеше, издържаше съпругата си, ревнивата госпожа Привон и своя син — пияница и картоиграч, който накрая бе заточен в една от френските колонии, Брега на слоновата кост; ходеше постоянно с бомбе и черно сако, разменяше франкмасонски знаци с посетителите в магазина, всяка вечер посещаваше събранията на комунистическата партия, в магазина седеше величаво в едно кресло, с пенсне на носа и четеше всякакви щуротии, съвестно поглъщаше всяка книга, която му попаднеше под ръка, и сетне отнасяше плячката у дома си, в „библиотеката“. Наред с това внасяше пари в спестовната каса, всеки месец заделяше неколкостотин франка от мизерната си заплата; той бе от типа на всезнаещия малък французин, непоклатим в своето спокойствие. Мамеше съпругата си, прецъфтялата госпожа Привон, с „вдовицата на един адвокат“ и всички, brocanteur-ите и courtier-ите, Лола и самият аз прикривахме тази опасна връзка. Един ден дойде с провесен нос в магазина и ни разказа любовната си трагедия: съпругата му го уловила „неопровержимо“ в изневяра. „Забеляза, че съм си сменил чорапите“ — каза тъжно.

В моторизирания свят, който фучеше наоколо ни, и в плен на някаква внезапно избуяла мания за величие, ние си купихме автомобил. Имах жилище и притежавах автомобил в Париж… разбира се, снимахме колата и като знак за трофей от победоносен поход, пратихме фотографията у дома. Гледан от разстояние, подобен успех звучеше красиво и въздействаше авторитетно; в действителност ни съсипа. Автомобилът бе произведен в заводите „Форд“, а един от парижките ми познати го беше издокарал с претенциозна, непривична конструкция на купето; на вид изглеждаше като състезателна кола, автомобилисти и спортсмени го зяпаха на улицата, клатейки глава, и не можеха да го категоризират… Беше лакиран в светлозелено и потеглеше ли веднъж, препускаше бодро и издръжливо; само дето не обичаше да потегля. Колко сме страдали с този автомобил; мисля, че през тази година се излекувах от монденските си напъни, от цялото си светско честолюбие… Автомобилът всеки ден искаше нещо; я бензин, я масло или някаква гайка, днес се разваляше електрическият клаксон, на другия ден се пукаше гума, трябваше да се плаща гараж, данък и застраховка; стискахме зъби и отчаяно плащахме, вкъщи парите не стигаха за чорапи, ама аз притежавах автомобил в Париж… От време на време закарвах автомобила в заложната къща, където оценителят го изследваше с връхчето на пръстите пренебрежително, като някакъв нечист предмет, и накрая снизходително ми даваше кредит от неколкостотин франка. Живеехме и работехме за автомобила и в същото време бързо се разорявахме, защото заради автомобила работехме все по-малко. Накрая го предложих на свои познати — французи и чужденци, но не го искаха даже и за подарък. Нощем го оставях на кръстовища със съмнителна слава с надеждата, че ще го откраднат; но на сутринта го намирах прогизнал и захабен да ме чака предано на ъгъла. Мина доста време, докато намерих един бакалин в провинцията и се избавих от състезателната кола; видях я още веднъж след година да вози връзки с моркови и лук.

Автомобилът ми отне всичко: пари, време, желание за работа; по цял ден се главоболях с него, но понякога все пак и четирите му колела си бяха на място и щастлив се впусках из Париж, в провинцията, из Франция. Благодарение на това раздрънкано возило опознах френската провинция, парижки улици и квартали, където иначе никога нямаше да попадна. Пусках го по пътя без юзда, месеци наред обикалях из Париж, завивах наслуки в улици, които дори не бяха отбелязани на картата и виждах от нови и нови ъгли чудовищната, страховита плетеница, пасажите и дневния подземен свят, мъченическите и опустошени предградия, площадите, където непознати племена живееха живот извън закона и обществото. Автомобилът ми показа Париж. Показа ми и неговите околности: след обяд ме отвеждаше към морето, по пътя виждах нормандски села, опознах селската къща, клатушках се по провинциалните пътища и гледах древния селски живот, който по същество и съдържание не беше еволюирал, нито се бе променил много от времето на Каролингите; показа ми пейзажа на Франция, спираше пред бретонски църкви, където жени с дантелени бонета вървяха в шествие и пееха на непознат и неразбираем език, преспивах в селски ханове, край „старата кула“, в кревати с балдахин, събуждах се в утрините на малките градчета на „Ил дьо Франс“, седях с часове в Шартр пред витражите на катедралата, през есента видях савойските лесове, в ранна пролет отидох до океана, страната бавно се разкриваше пред мен с дълбокия си и мъдър ред, с чистите си форми, със своите диви и облагородени краища, с мъдрото си равновесие… автомобилът ми показа и Франция. През тази година работих малко. Тръгвах по шосето без карта и навсякъде се разкриваше и просветляваше същата Франция, маниерите на хората, структурата на градовете, замък край реката, знатен провинциален дом на главния площад на непознато, нечувано дотогава малко градче, усмивката на жена в Монтоар, сред розите, зад оградата, вечерни почерпки с вино в кръчмите на Дижон или Тур, дълги спорове с непознати на диалект, наполовина или едва разбран, в някое марсилско кафене; някакъв преходен, отшумяващ авантюризъм, живот на конвейер, сякаш се търкаля и реди пред мен съставните си части, един предобед сред продавачите на рибния пазар в Кале, червените бретонски скали на смарагдовозеления морски бряг, скучаещото светско общество на пясъка в Довил: автомобилът ми даде всичко това. Дълго мислех, че Париж е всичко, страната е само придатък, резерва. Автомобилът ми показа страната и започнах да осъзнавам резервите, от които черпи Париж, където нееднородният и неспокоен народ бе примъкнал всичко накуп, от Пиренеите до Вогезите, от Алпите до нормандските овощни градини, земя и хора пращаха първия плод за витрините на Париж… Провинцията беше спокойна, мъдра и богата; тези краища, села и градове бяха изпратили преди столетие и половина своите представители във френския конвент и бяха дарили човечеството с катехизиса на „човешките права“, с цивилизацията. Вървях из страната очарован, на пръсти.

Автомобилът ми показа пазарищата на френската провинция, шосетата, показа ми дългия и не съвсем прав път на френското погражданяване; по време на тези пътувания взеха да ми просветват спомени от учебниците и почнах да разбирам „европейския“ път, по който този замесен от средиземноморски и нордически нации народ е преминал, воден от Каролинги, Капетинги, Орлеани, Бурбони и граждани в рединготи. С раздрънкания автомобил прекосих историята на френското погражданяване, взех участие в нагледно обучение за напреднали европейци. Вкъщи не можех да си платя сметката за газ, защото трябваше спешно да отпътувам в Морле и да видя бретанската къща на Анна… Един ден почувствах, че вече съм натрупал суровия материал; продадох автомобила, прибрах се у дома на петия етаж и през останалия период от живота си от европейските местности се обърнах предимно към хоризонта на европейските книги.

11

Френската младеж, която в книгите си осъждаше старата, официална и историческа Франция, ме изненада с безпощадното си, неумолимо чувство за реалност. Тази младеж вече ходеше да събира „преживявания“ не в салоните, кафенетата и кръчмите на предците, а в Китай и Канада. В произведенията им не открих нито един-единствен гръмък епитет от империалистическия речник или опиянението от „gloire“. С изключителна готовност и чувствителност се отзоваваха на всичко, което се случваше по света, следяха какво става и на Запад, и на Изток с лишено от романтика любопитство; и преди всичко умееха да пишат. Това богатство на изказа ме потресе. Чувствах се сред тях като просяк и сакат. Писателската самоувереност, с която дори и по-скромните таланти парадираха, отричаше парнасисткото206 наследство; обиграността, преднамереността не се натрапваше при младата френска литература; сякаш за това поколение литературата беше престанала да бъде формален проблем… Езикът им, този архаичен, очистен, чувствителен и съпротивляващ се материал, езикът на яснотата и чувствеността, остана недостъпен за мен; и до днес не вярвам, че един изграден писател може да се пресели в чуждия език, още по-малко във френския; мъчителната, непреодолима с никакви знания неувереност, сподавеният смут, който винаги ме хвърля в отчаяние, ако трябва да избирам между две сродни по смисъл френски определения или подлози, ехти с особена акустика в ухото на имигранта… Откъде можех да зная доколко през изминалите сто или дори само десет години думата е била преживявана, изживявана, дали е изстивала или е била сгрявана; един такъв стар, много преживял и изпълнен с цялото безпокойствие на една жива нация език не отстъпва на чужденеца последната си тайна; в решителни мигове — а за писателя всеки миг на писане е „решителен“ — чувстваме тръпчивата самота на непосветеността; думата издава само своя смисъл, стойността й остава семейна тайна.

Прочетох Пруст и с изумление забелязах, че и понятие нямам от попрището. Прустовият свят се разкриваше в тези години пред новото поколение; дотогава го смятаха за „сноб“, за невротичен дърдорко, който от логорейна принуда държи сметка за ексцентричните частни дела на светското общество. Дълго време само по-дръзки предприемачи изказваха мнение за мащабите на света; любознателната генерация след тях вече подозираше, че „светското общество“, което дефилира в творбите на Пруст, е в пряко кръвно родство с цялото човечество, с всичките му митове и спомени; че зад „ексцентричните частни дела“, зад обрисуваните със скрупульозност човешки отношения, настроения, зад „незначителните“ постъпки и срещи се кълби цялостният древен опит на човечеството. Пруст израсна през тези години и засенчи всички намерения. Човек не можеше да се изплъзне от въздействието му, дори онези, които не го бяха чели никога. Подобни изключителни явления проникват с неустоимите си лъчи през литературната материя; опосредствано и през филтри достигат и до езичниците, и до невежите. Поколението след него умееше да пише; но писателите се съмняваха не точно в способностите си, а в призванието и в престижа на писателския бранш. Не е случайно, че през тези години тъкмо френските „clerc“-ове подхванаха лозунга за „предателството на пишещите“; жреците на буквата, красноречивото, благословено или прокълнато с цялата тайна на попрището поколение на френските писатели първо в европейската литература забеляза, че писателят се е провалил, загубил е авторитета си, думите му не могат да поместят даже и зрънце пясък. Историческото наследство на енциклопедистите, трансформиращият обществото авторитет на писателското слово бяха прахосани от литераторите. Литературата загуби моралния си кредит. И най-съвършеният стих, пламенната истина на драмата, епично раздадената справедливост не можеха повече да променят човешката съдба. Писателят не се намесваше в замисъла на епохата, изслушваха го, аплодираха го и го забравяха, както атракция. С целия си авторитет, с всичките си прокламации, формулирани с пророческа сила и внушение, „великите умове“ на Европа не можеха да неутрализират съмнителните намерения на някой амбициозен банкер, корумпиран политик или войнствен генерал. Писателите изразяваха своя провал и безсилие все по-съвършено, с ненадминатите изразни средства на професията.

Най-много да вземеха участие в революцията, като духовни франтирьори, отряд за специални поръчения; но не го правеха, само се подчиняваха на движението. „Големите“ писатели обидено протестираха срещу успехите на журналистиката и предателството на „артистите на стила“; при произнасяне на словото си за встъпване в Академията, в своята объркано надменна, дълбоко обидена реч Валери не спомена името на предшественика си — „артистът на стила“ Анатол Франс. Младият талант, който, гризейки перо, висеше над хартията на ръкописа в някоя хотелска стая на шестия етаж, можеше да разчита на „успех“ най-вече в смисъла, в който един невероятно сръчен гълтач на саби или забележително находчив търговец на вино разчита на признание; да знае, че навярно ще го гледат и ще го аплодират, но повече никой няма да му вярва, а европейската цивилизация с повече и по-основателни надежди очаква спасение от някой гениален инженер или находчив политик, отколкото от „посветения“ пишещ. Времето бе благоприятно за сектите. Повеят на нов мистицизъм облъхна френския духовен живот и проникна дори в пълните с якобинска яснота мозъци. Възникваха какви ли не „движения“: духовни движения, които се проваляха поради политически експерименти, литературни движения, които се превръщаха в политика.

Живеех близо до една от най-големите зали в Париж, „Сал Ваграм“; в нея се провеждаха мачовете на първокласните боксьори, тук радикал-социалистите се събираха всяка година на разгорещени дебати, а „Клуб дьо Фобур“ устройваше рецитаторските си вечери. В началото посещавах от скука тези многолюдни полемични вечери; след това започнах редовно да идвам, тук някак си усещах най-неподправено съмненията на французите; на популярната трибуна оратори дилетанти спореха за брака, за любовта, за добрата и лошата литература, за немците, войната и мира; говореше народът, улицата, както по старогръцките и латински агори; народът се съмняваше… Съмнението имаше дълбоки корени в следвоенния френски живот. С извънредна чувствителност се съмняваха в своята истина, във френската „мисия“; и всеки, живял сред тях по-продължително и слушал ги отблизо, се заразяваше с тези съмнения. В политиката още властваше старата генерация, великото поколение на „хищниците“, тигрите и лисиците; Поанкаре и Бриан; Кайо и Жофр. Въздухът бе изпълнен с мита за „сигурността“. Но народът усещаше, че никъде в живота няма „сигурност“, нито за индивида, нито за държавата. Могъщата, работлива, богата и здрава Франция се боеше. Политиците развяваха от трибуните договори за „сигурност“; но народът с безпощадна трезвост, с безпогрешен инстинкт чувстваше, че могъщата, безмерно богата, въоръжена до зъби страна с целия си апарат за сигурност, със своите огромни и изглеждащи неизчерпаеми запаси е изправена пред криза, която ще я разтърси из основи и ще определи за нея ново място в света и нови задължения. Чистите мисловни форми на „raison“-а не разсейваха тръпнещите съмнения. В разцвета на своята слава и богатство този народ, един от най-старите и най-могъщи европейски народи, с трепетна боязън се притесняваше за живота, за ролята си, за цивилизацията, за всичко. Бяха самотни… и не само в политиката. Дюшеците бяха пълни със злато, границите се охраняваха от подземни стоманени градове, земята пилееше даровете си с неизчерпаемо изобилие; на дъното на тази дребнобуржоазна държавна идилия аз чувствах онова уличаващо в лъжа всеки „raison“ странно напрежение, което преминаваше през френския живот в тези години. Всички бяха богати и преситени от изобилието. Седяха на застланата маса и се страхуваха.

12

Живеехме сред тях съвсем безшумно, както през първата седмица, готови да отпътуваме, сякаш бяхме пристигнали само на кратка визита; може би не си струва да разопаковаме багажа… Вече познавахме и истински, живи французи от плът и кръв, вече бях влизал във френско жилище; вярно, най-често в спалнята; в трапезарията рядко, почти никога. Познавахме френски семейства, канеха ни на чай и на вечеринки, където членовете на фамилията, кузините и лелите седяха в салона с вдървена тържественост, с шапки на глава и чаши чай в ръце, като на дипломатически прием, и „общуваха“, използваха усмивки и готови, допотопни и неподправени светски фрази, сякаш бяха напълно непознати в купето на влак. Вече можех иззад формите на общуване да почувствам онова, което бе застинало и неразрешимо в живота им, чувствах ги и когато, пряко всяка цивилизованост, оставаха близко до живота: в любовта и мисленето. Минаха години и все още не бяхме разопаковали напълно багажа си; но понякога вече се засмивах на подходящото място… Вече се догаждах и за тайната им: това бе чувството им за мяра, за пропорция. С чудна увереност и твърдост знаеха какво им трябва, кога, къде и в каква пропорция им е нужно и е добро за тях нещо или някой. Опознах ги в трогателната им скромност, в съзнателната им, смирена безвкусица, удивлявах се как се откриват и изпълват с топлина и при най-лекия, незначителен допир на живота, как умеят да се радват на природата и на цивилизацията, как не крият чувствата си, удивляват се и се трогват, как не се свенят от нищо, което е човешко и не се свенят от нищо, което е изкуствено и принудително в съвместния живот, как са си французи и в същото време не се страхуват и умеят предварително да се подготвят за несмело зараждащия се европейски тип човек.

Защото не можеха да се примирят, че ролята им на този свят е изиграна. Не вярваха и не се примиряваха, нито моят домоуправител, нито писателите или президентът на републиката, че е дошъл краят: бяха дарили на света цивилизация и отсега нататък трябваше да се задоволяват с ролята на духовна и материална дребна буржоазия, с трагичната роля на Арпагон, която всъщност им прилягаше. Все още се срещаха политици като Бриан, който възпитаваше Франция за новото, европейско амплоа; срещаха се писатели и философи, памфлетисти и банкери, които не се примиряваха с мисълта за „смъртта на гражданската идея“ — един от превъзходните следвоенни памфлетисти озаглави така своята подходяща за некролог студия — и търсеха нови лозунги, под знака на които Франция да потегли още веднъж, навярно за последен път, на един вид поход за духовна колонизация. Бяха скромни и при все това живееха дяволски добре; бяха наивни и гледаха на живота с неумолима проницателност; бяха богати и силни и въпреки това тръпнеха от страх. Сянката, надвиснала над живота им, бе идеята-фикс за securite, и стихията, отровила живота им, бе манията за пари. Французите бяха трагично отдадени на парите; безусловно, изцяло, от душа и сърце.

Търпени и самотни изживявахме годините на младостта си в големия град; не се надявахме на нещо особено, но научихме от околните да ценим дара на живота. Парижките години се мержелеят на хоризонта на младостта ми, огрени от равномерна слънчева светлина; бяхме изживели катастрофа и опустошение, навярно ни очакваха катастрофа и опустошение, но френските години се издигат като остров сред неясните и мъгливи пейзажи на младостта. Там се научих на претенции и на скромност; на способността да възприемам реалността и на простичкото, без унижение, по-скоро съглашателско отношение към живота. В Париж останах чужденец; и навярно обикнах именно тази чуждост. Живеех сред тях, не с тях; преживях години в неясно безличие. Обичах улиците, времето, френския език, техните поети и философи, вина и ястия, прекрасните тъмни пламтящи очи на жените, обичах пейзажа, а към края на шестата година с изненада забелязах, че съм обикнал и дървените стърготини, с които посипваха пода на гостилниците. Останах чужденец сред тях, по думите им — „долнопробен чужденец“; онова, което ги прави французи, естествено, не научих никога, но онова, поради което съм чужденец и съм си „аз“, опознах много по-дълбоко сред тях. Ала щом се позвънеше на вратата на жилището на петия етаж, се стрясках; струваше ми се, и след шест години, че звъни „враг“; но идваше единствено раздавачът на телеграми или момчето за поръчки от фурната.

1

От Париж тръгваха пътища към целия свят: просто трябваше да потегля… Една пролет отпътувах за Дамаск. Три месеца бродих с разнебитени корабчета из средиземноморските пристанища, след което стигнах до едно рибарско селце в Бретан и останах там, докато не ме връхлетя есента с проливните си дъждове. През есента след пролетното пътешествие и дългото бретонско лято най-сетне започнах да работя. Върнах се в парижкото си жилище и като дете, което се е научило да говори, се изразявах освободено и без страх. Подобни „освобождавания“ трудно могат да се анализират. Не мога да назова „преживяването“, не познавам душевния процес, който задвижва в душата онзи естествен прилив, онази преодоляла съмнения и задръжки, едва ли не непристойна способност, каквато е писането, изразността. Знаех, че това, което пиша, е несъвършено, мъгляво, с неясна форма — но вече не можех да се браня срещу този порив с помисъл и воля. Пишех книга и книгата беше лоша. По време на работа срещнах такава материална, формална и езикова съпротива, каквато не познавах дотогава. Тази съпротива ме предупреждаваше, че досега съм бродил по-скоро в мъгла и вятър, нощем, влизал съм в схватка с мъгляви видения — това, което започваше да се мержелее пред мен сега, бе вече денят, строполих се на земята от неясно очертаните дименсии на младостта; сблъсках се с реалността на материята, препъвах се в осезаемата й материална съпротива.

И все пак си спомням една утрин в Дамаск, когато без „преход“, съвсем очевидно и просто, с неизбежна и неумолима яснота ми просветна „какво трябва да правя“, сякаш някой гласно ми беше вменил истината… Много са годините, които ме делят от тази утрин; но и днес виждам оградения с бели кирпичени стени, засаден с евкалиптови и маслинови дръвчета двор, виждам раираната покривка върху масата, гърнето с мед, един брой на „Газет дьо Бейрут“, оставен до чаената чаша. Трябва да е било седем сутринта; слънцето обилно струеше, в двора на грохналата източна странноприемница цареше тишина, такава тишина, каквато не бях чувал никога преди това; опустошителната тишина, онази внезапна, безпричинна тръпка щастие, сякаш изведнъж си разбрал какъв замисъл има за теб или срещу теб животът. Дори миговете на любовно опиянение не ни даряват толкова пълноценна тръпка щастие. И това не е нищо друго, а просветление, лъч, при чиято светлина изведнъж прозираш същината на живота — виждаш мига, всъщност живота между две опустошения. Нещо такова ми се случи в Дамаск. Математикът Поанкаре разказва как години наред търсел решението на проблем от геометрията, но не съумявал дори да се доближи до него с разни сложни главоблъсканици, докато „една сутрин не се качил на автобуса, тъй като искал да отиде в Каен“ — и тогава, в мига, когато стъпвал на стъпалото на автобуса, изведнъж го „проумял“. Какво? Въобще „не мислел за това“ в онзи миг и от радост прокудил решението, по време на екскурзията не се занимавал повече с него, като човек, открил в джоба на жилетката си джобния часовник, който смятал за изгубен; след месеци се заел здравата и с блестяща лекота разработил сложната формула… Който не е преживявал такива мигове в своята работа, в отношението си към живота, към света, той е пропуснал една от големите, трудно обясними авантюри в живота. Тази „авантюра“ е работата: човек я „среща“ един ден… Нямам друг спомен за тази утрин в Дамаск, единствено реквизита, който отбелязах; да, помня топографията на „преживяването“, с особена яснота и контрастност виждам двора, медножълтия слънчев пек, катранената чернота на сенките; но това са всичките ми „доказателства“ за реалността на преживяването. Сред тези кулиси виждам себе си неясно; не помня мислите си. Забравил съм и колко е траел този проблясък: живеех в неясна времева дименсия, в която минути или часове губят стойността си. В такива мигове пейзажът на душата е озарен от силни лъчи; виждат се нови пространства, затънали досега в мрак, които са населени със съкровени образи.

Това безименно, безвкусно, лишено от събития „преживяване“ от скиталчеството ми на Изток ми разкри лица, подходи, пътища, към които трябва да се отправя предпазливо… Дълго мислим, че познаваме природата на своите желания, склонности, страсти. В такива мигове оглушителна експлозия ни предупреждава — защото пианисимото на тишината може да е оглушително като фортисимо –, че живеем на място, съвсем различно от това, където бихме искали да живеем, и заниманието ни не е това, от което всъщност разбираме, търсим благосклонност или си навличаме гняв от съвсем други хора, и живеем равнодушно и безмълвно, далеч от онези, по които наистина копнеем, с които сме свързани, каквито и да са последствията… Който остане глух за това предупреждение, ще живее непохватно, левашки, встрани от живота. Не сънят, нито „сънят наяве“, а някакво подобно на пристъп душевно състояние ни предупреждава за реалното в живота ни, което е наше, наша задача, към което сме привързани само ние, нашата съдба; тези мигове очертават онова, което е лично в живота, което е специфичното вътрешно съдържание на личността в рамките на универсалната човешка съдба и мизерия. Никога не съм разсъждавал, нито съм се бавил в такива моменти и със спокойствието на лунатик съм следвал наставленията. Този отвъден сън, визията, проблеснала иззад сън и будуване, понякога ме предупреждаваше за хора, с които имах нещо общо — обща работа или приятелство –, жени, чиято любов някога съм дирил; и следвах ли указанията на безмълвните знаци, никога не грешах.

Подобен „опит“ едва ли може да се опише. Него донесох за спомен от това пътуване на Изток. По-късно още веднъж посетих тези краища, пътувах до Судан по течението Нил, ходих в Хартум, скучах в Йерусалим, пребродих планините на Ливан; но никъде, никога повече не срещнах онази щастлива тръпка, от която бе настръхнала кожата ми онази утрин в Дамаск по време на първото ми пътуване на Изток. Това, което видях, беше ярка екзотика, суров фолклорен материал, ефектните клишета на пътеписите… Повече не видях местност, която да ме задържи, град, който да ме прикани сред своите стени. „Научих се“ да пътувам, придобих професионална рутина, умеех да виждам и възприемам пестеливо; но щастливата омая, обладала ме по време на първото ми пътуване на Изток, никога повече не ме осени по тези краища, както и да витийстваха. Все по-малко възприемах пътуването като последователност по разписание; и днес за мен е по-важно да си тръгна от някой познат, отколкото да пристигна по чужди места. Онази сложна изневяра, която като болест детерминира „личността ми“, както и грешките и способностите, от които страдам и от чиято съвкупност все пак се оформя моето „аз“, пронизват моите пътувания и определят разписанието ми. Неверникът е неверен не само по отношение на хората, които обича, а и към градовете, реките и планините. Този нагон е по-силен от всяко морално достойнство. „Мамех“ градовете, както жени, по които съм изпитвал носталгия; заминавах за Венеция за няколко месеца, но на следващия ден бягах оттам и седмици наред оставах наслуки в някой неугледен десеторазряден град… Човек е един и същ във всичките си връзки; който е неверен към „малкия свят“, той се придържа към тази си невярност и спрямо големия свят. Облегнат на корабните перила или облакътен о прозореца на влака, с хаотична „носталгия“ в душевния си багаж, славейки възхитен красотите на света, аз бях предупреждаван с тъжна, вътрешна убеденост, че възторгът ми, моята носталгия и страсти са престорени и изиграни, в действителност нямам нищо общо с тези места, не жадувам за никъде. Родината е една, езиковото пространство, където говорят унгарски. Обвързаният с буквите човек няма друга родина, освен майчиния език. След известно време пътувах вече с престорено въодушевление, очарован по дълг.

Споменът, който ми остана от тези диви, опустошителни пътешествия на младостта, когато дебнех плячка по света, грабех за спомен местности и улични кьошета с вандалско въодушевление, с наивна и завладяваща стръв, споменът скоро избледня. Един ден на път поема душата и светът просто й пречи. Непреднамерено, неподготвено, неволно потегляме на експедиции, в сравнение с които едно пътуване до Индия изглежда като евтин излет в края на седмицата. Вътрешно неограниченият, следователно неверен човек става скромен с течение на времето; по-малко пътува и се задоволява с единствения афиш на прозореца на туристическата агенция, който го предупреждава за безпределността.

2

Лондон беше неделята на парижките години. В началото дръзвах да прекося канала само за ден-два, предпазливо се разхождах в центъра на града, зяпах гостилниците и музеите; и след два-три дена на самота — о, гъста, пълноценна, незабравима лондонска самота! — в понеделник сутрин се дотътрях обратно в Париж. Няколкото часа, отдалечеността на тясната водна ивица ме отвеждаха по-далече от всички познати, отколкото ако бях пътувал в Кейптаун. Обичах приключенската внезапност на тези пътувания, нормандския пейзаж, през който препускаше елегантният „английски влак“ — по тази линия французите композираха най-добрите за всички времена, най-нови железопътни вагони, менюто в ресторанта бе подбрано с особена придирчивост, шафнерите и кондукторите бяха мъчително любезни с пътниците, тъй като освен древната, вековна, вечна антипатия, англичаните бяха единствената нация, пред чието цивилизовано превъзходство французите вътрешно се прекланяха! Пътувах през Диеп, защото оттам минаваха по-евтините влакове. Обичах да тръгвам в зори от Париж, „имперското“ безредие на гара „Сен Лазар“, задръстено от двуетажни железопътни вагони, сивата, умна и, въпреки „индивидуалния“ произвол, все пак дисциплинирана тълпа на прииждащите в Париж от околните селища чиновници и работници; обичах чисто преметения лондонски влак, резервираността на връщащите се у дома английски туристи, която се променяше чувствително в начина на обръщение, в жестовете и мълчанието; по странен начин се превръщаха в англичани, с всеки километър, който ги приближаваше до английския бряг, все по-видимо ставаха англичани, изолираха се… В Диеп влакът препускаше интимно по улиците чак долу до пристанището, при паления с евтини въглища бракуван параход, който плаваше по канала; и стъпехме ли на борда на парахода, започваше друг свят, загадъчният английски свят. Всичко изведнъж ставаше по-тихо, по-дисциплинирано и печално. Параходът потегляше, стюардът поднасяше супата, и на пет минути от Диеп — още се виждаха разкошните гостилници на брега, където шкембести нормандци гребяха вкусна супа от омари и пиеха превъзходно червено вино! — пътниците вече дъвчеха неподправени и блудкави хапки, замразеното овнешко месо беше залято със зелен джодженов сос, в ресторанта се стелеше миризмата на овнешка лой, хлябът бе безвкусен и сух, виното — скъпо и подправено; започваше Англия. Пътниците гледаха другояче, говореха по-тихо, сервитьорът обслужваше другояче — по-любезно, отколкото френският келнер, и все пак някак по-честолюбиво! –, гостите поръчваха другояче, не така непринудено, приятелски и все пак някак по-човешки. Във въздуха се носеше сладникаво-душната миризма на вирджински тютюн, още тук, на кораба, чаят бе ароматен, да се опиеш от него… Обичах да пристигам в слънчевия пек на белите скали, каналът немилостиво люлееше корабчето, английски деца удостояваха с възгласи на познавачи бързината на парахода; обичах да гледам тъмната синева на морето половин час преди Фолкстоун или Нюхевън, когато бреговете вече искряха, огромни кораби отплаваха от пристанищата на Империята към колониите, слънцето печеше, вятърът, неумолимият вятър над канала посипваше лицата ни със студени, солени пръски, и англичаните, загърнати в своите шалове и непромокаеми мушами, излизаха до един на палубата, съвсем като завръщащия се от околосветско пътешествие Фог Филеас в романа на Жюл Верн; пушеха лули, наблюдаваха бреговете с далекоглед и се усмихваха… Усмихваха се и кокалестите старици, вятърът дърпаше воалите, с които загръщаха наболите си бради, младите излагаха на вятъра съзнателните, дисциплинарни очертания на оформените си тела, всички бъбреха и се запознаваха, защото там, в далечината, бялата линия в края на синята вода, беше вече Англия. Толкова отявлено, толкова демонстративно се прибираха у дома, дори и сервитьорите, и матросите, които всеки ден изминаваха пътя между острова и континента. В онзи половин час, предхождащ пристигането, на английския параход можеше да се почувства, че Ламаншът е нещо различно и повече от естествена разделителна линия между острова и света; там, зад белите варовикови скали започваше обезпокоително различен свят, по-различен от всичко, което континенталният човек познава, обича, желае, друга правда и друга чест, пиво с друг вкус и любов от друго естество, тъй страховито различен, като че ли пътникът се отдалечаваше от Диеп на многоседмично пътуване с кораб. Но не, преди два часа още се препирахме на континента с френския келнер. Тук, половин час преди Фолкстоун, никой вече не се препираше със сервитьора. На парахода пътуваха джентълмени: пътници джентълмени, огняри джентълмени и миячи на чинии джентълмени. И толкова различно, съвсем непонятно бяха джентълмени; сетивата им възприемаха другояче отправените към тях думи, по-бавно разчленяваха понятието на морално и смислово съдържание, понякога даваха отговор едва след половин час, когато питащият вече бе забравил своето любопитство… Но сега, в този последен половин час преди Нюхевън, всички говореха по-шумно. Завръщаха се от света, от тяхната собствена световна империя, от Индия, Австралия и Канада, бяха покорявали, сключвали сделки и разглеждали, бяха напълнили дробовете си със свеж въздух и сега ще седнат в някоя от задимените островни къщи, ще се нагодят към законите на обособената си островна цивилизация и ще й се подчиняват не само с дела, а дълбоко вътрешно, в сетивата, желанията и мислите си… Прибираха се у дома. Никой не умее да се прибира у дома тъй действено, както англичаните.

И само да случеха с пари, с всеки излишен фунт, в първия свободен час хукваха към континента или по света, защото не издържаха живота у дома. Не го издържаха, защото скучаеха. Скучаеха методично, съзнателно, скучаеха с такъв апарат и подготвеност, сякаш скуката бе първоразрядно национално занимание. Дръннеха ли в джоба им петдесет излишни фунта и хукваха към континента, към слънцето, към усмивките, търсеха другата свобода, на частния живот, която не е съвсем чиста, и от която не биха посмели да се възползват у дома, на дисциплинирания и пометен, регулиран от съглашения и душевен терор остров… и от чиято липса животът от време на време бе непоносим дори за англичаните. Хукваха към огрените от слънце простори, към изкуствената слънчева светлина на континента и неговите градове, или надолу към Ривиерата, оттам към колониите, защото те бяха най-свободният народ на света, в продължение на хиляда години стъпка по стъпка бяха откупували свободата си с пари в брой от своите блудни, кръвожадни, прелюбодействащи крале убийци, в Сити с пари в брой бяха купили през столетията всички bill207-ове и chart208-и, бяха откупили гражданската си свобода и с придобитите права и свободи бяха създали модела на цивилизованото общество: само дето не се чувстваха непрекъснато и непременно добре в образцовата, патентована английска буржоазна цивилизация… Завръщаха се от тези екскурзии гузни, с хитро пламъче в очите, мълчаливо и със сведени очи стъпваха на островната земя, защото бяха и потайни; прибираха се на острова, в home209, продължаваха да живеят и творят в стерилната и висока цивилизация, за която всеки един от тях на драго сърце би умрял; само дето не издържаха скуката на дисциплината. Само тук е могло да се случи след войната един от лордовете да вземе думата в горната камара и да настоява за правителствени мерки срещу скуката!

Ниският удобен влак препускаше през английския пейзаж и от погледите на хората, от интонацията, усмивките, от жестовете на кондуктора струеше вълнуващата и загадъчна английска скука, която измъчените ми и неспокойни континентални сетива вдишваха като дим от опиум. След континенталната паника Лондон беше като санаториум, където от време на време се оттеглях за няколко дена, пазех диета и се лекувах, вземах студен душ в покоя на санаториума, който се стелеше над острова. Обичах да пристигам в Лондон и обичах да си тръгвам от Лондон. И с англичаните беше така. Обичах маниерите на носача, който на гара „Виктория“ поемаше багажа ми като някакъв знатен чичо; обичах удобните, високи, направени старомодно, както покрити карети автомобили под наем, върху чиито колела водачите им всяка утрин чертаеха празнични бели ленти, обичах първото вдишване на миризмата на лондонската улица, влажната, мъничко плесенясала, примесена с нафта и овнешка лой, удряща в носа миризма, миризмата на чай и на тоалетна вода „Аткинсън“ по централните улици на града, миризмата на Сити, по чиито улици историческият задух бе наслоил столетните изпарения от суровия материал на разните занаятчийски работилници — обикновено пристигах вечер към шест и половина, сядах в хола на хотела, изтягах се в креслото, изтягах се в една правова система и обществен сговор, от които нямаше по-удобни и солидни никъде по света, и точно както всички в този час на острова, както останалите четирийсет милиона души, с изтегнати крака и закован в тавана поглед скучаех час и половина, свободно и на воля, до вечерята.

3

Атмосферата на Лондон бе еротична; навярно това е единственият град в света, чиито въздух е недвусмислено еротичен. В Париж се целуваха на уличните пейки и се любеха в кафенетата… но еротиката е потайност и загадъчност, еротиката винаги е dessous210, не е никога акт. В Лондон никога не видях едно-единствено целуване на ръка, което да продължи секунда по-дълго или да е по-друго от обичайното. Еротичен беше градът, в мъглата отекваха вопли. Обичах да заставам вечер пред входа на театрите и да гледам шествието на най-сполучливо отгледаните тела на човечеството във фракове и вечерни тоалети с деколтета; обичах плахата нежност в тържествените и светски усмивки на тези избраници, които излагаха в преддверието на театъра прекрасно поддържаните си и идеално оформени тела, показваха маниерите си, както дресирани животни — уменията си, излагаха на показ бляскавите си бижута; и не можех да не мисля, че заради тези безупречно окъпани и акробатично тренирани тела всеки ден някъде по света умира един индус или негър. Наблюдавах ги въодушевено като човек, дошъл в края на спектакъла, този бляскав и трагичен спектакъл; самите участници също смятаха, че драматичната развръзка не може да протече съвсем безшумно. За всеки поддържан англичанин, но дори и за пиколото от лифта на лондонския хотел някъде по света работеха до изтощение неколцина цветнокожи; те работеха и заради превъзходно облечените, изпълнени с достойнство и шляещи се от скука безработни, пет милиона на брой, които по цял ден пушеха лули на моравата в обществените паркове на острова, а мнозина измежду тях по време на френската инфлация ходеха в бретонски курорти и харчеха там помощта за безработни със стик за голф в ръка. За тази страна, за големия, зелен, обвит в мрачна мъгла остров стотици и стотици милиони души лееха пот и мряха като мухи някъде по света. Самите те също работеха, вярно; но с недостатъчно убеждение, само най-необходимото! Вършеха само елитна работа и по-благородни домашни занимания. В странноприемницата, където бях отседнал, в началото на есента англичани от провинцията бяха наели стая за season-а; пристигнаха с куче, котка, с членовете на семейството, по цял ден се разтакаваха из хола, редяха пасианси или мълчаха, предобед отиваха да играят голф и вечер обсъждаха събитията около голфа него ден… месеци наред те си живееха така, далеч от манчестърската фабрика или от есекската пещ за стъкло, потънали в изчаквателно безделие, с книга в ръка и с онзи студено-наивен, непристъпен, не питащ и не отговарящ поглед в очите, чиито досег винаги ме е смущавал. Сред тях се чувствах донякъде цветнокож и донякъде като дете сред възрастни; и дълго си въобразявах, че зная повече, по-ярки и безусловни неща за живота, бизнеса и любовта, отколкото дресираните и наплашени от собствените си съмнения граждани на света… Те не „живееха“ — мислех си –, в никакъв случай не „живееха“ в онзи обезпокоителен централноевропейски смисъл на думата, според който животът е продукция, която трае от сутрин до вечер… Едва след време континенталният човек научава, че англичаните въобще не са „наивни“; левантинската и централноевропейска обиграност и пъргавина, с които източна Европа сключва сделки, покорява и очарова, не въздейства на осведомените и спокойни англичани. Не можеш да се доближиш до тях! — колко често съм чувал тази въздишка от попадналите в Лондон централноевропейци. Бяха някак по-опитни в сделките, в светския живот, по-хитри и обиграни от нас и парираха деловите ни техники с непоклатимо спокойствие! Ние говорехме с часове, обяснявахме, доказвахме; те само мълчаха и накрая казваха: „Не“ — и това „не“ прокънтяваше като топовен гърмеж. Но кажеха ли: „Да!“ — не трябваше да се приема винаги буквално.

Вечер ходех в някой от италианските или испански ресторанти в Сохо и се чувствах изгнаник. От Лондон си спомням четири-петчасовите скиталчества, всяка нощ се връщах пеша от „Пикадили“ до „южнокенсингтънския“ квартал, където бях наел квартира; тези нощни, проточили се до зори разходки из Лондон, неприкосновената самота в пълно отчуждение бяха за мен истинско лечение в онова време. Сред англичани чужденецът обикновено „не се чувства добре“; скучае и остава самотен. Травмирани, много суетни или горделиви хора — какъвто бях и със сигурност продължавам да съм — намират тук резонанс, чувстват се някак по-сигурни, по-скрити, знаят, че никой няма да посегне с нежелана доверителност, с континентална интимност към печалните тайни на личността им, тяхната суета и болка ще бъдат почетени… Онези централноевропейци, които се заселват в Лондон и се чувстват добре, винаги бягат от интимността на собствената си родина. Англичаните дисциплинирано и със съчувствие прощават притесненията и комплексите за малоценност у другите — Лондон е истински санаториум за централноевропейския „Minderwertigkeits-komplex“. Континенталният мъж се чувства в Лондон хем отблъснат и прокажен, хем уважаван, защитен с екстериториалност, знатен чужденец. Никъде не почитат така екстериториалността на частния живот и никъде не го тъпчат тъй безпощадно, както в Англия, щом се отдаде възможност за това. Бях в съдилища, слушах бракоразводни дела; четирийсет милиона души злорадо потриваха ръце, понеже доктора по вътрешни болести най-сетне бе изневерил веднъж на съпругата си и най-сетне можеха да пишат и говорят за сексуалния живот извън брака — къде се е срещал докторът с любовницата си, колко пъти са се срещали, какво казала камериерката, в какво състояние намерил приходящият слуга стаята, какво видял през ключалката? — пресата и публиката клечаха пред ключалката и най-сетне говореха за секс… Един мой приятел, трийсет и шестгодишен унгарец, който завел младата си бременна съпруга на преглед, бил сериозно наставляван от английския лекар за наличието и ползата от противозачатъчните средства; той твърдо вярвал, че един трийсет и шестгодишен мъж не е чувал още за презервативи… Неведението на младите хора по сексуални въпроси надхвърляше всякакви централноевропейски представи. И въпреки това или може би именно затова градът бе особено, приглушено, вълнуващо еротичен. „Авантюри“ в новелистичния и бокачовски смисъл на думата съм имал единствено в Лондон; никога и никъде другаде, преди или след това… Тяхното умно и възторжено лицемерие на първо време ме слиса; по-късно научих техниката им и се чувствах добре сред тях… В хотела, например, портиерът отпрати дамата, която искаше да се качи в стаята ми, с морализаторско негодувание; по-късно ми даде да разбера, че „една лейди не може да влиза в стая, където има легло“; да съм наемел до спалнята и салон и тогава мога да посрещам своите дами посетителки, там „господинът и дамата ще седят в салона и ще пият чай“ — какво друго биха могли да вършат? Всеки ден научавах по нещо.

Дали наистина бяха толкова много, така патентовано и смразяващо „коректни“, както твърдяха снобите англомани по нашия край? Да, бяха коректни, поне що се отнася до коректността на маниерите и начина да се представят нещата; на четири очи понякога се разочаровах в патентованата им коректност. Ходех в Лондон като човек, който посещава висшите курсове на европейската школа, и то някакъв специален клас. Помня провинциални английски недели, в които проумях английските самоубийци; помня един свой съсед в хотела, който всяка вечер обличаше фрак, собственоръчно носеше в стаята си бутилка френско червено вино, сядаше пред камината, изтягаше крака, и седеше тъй, с фрак, до полунощ; тогава си лягаше. Скучаеха като благородни зверове в клетка. Понякога се плашех от тях.

4

През една особено слънчева есен живях срещу парка „Кенсингтън“; къщата беше строена в началото на деветнайсети век и от суровите и неуютни стаи с пищна кротост се откриваше мирна гледка към есенния парк, най-красивата градска градина в Лондон. Бе богата, наситена и слънчева есен, каквато на острова се среща веднъж на половин столетие; англичаните бяха направо опиянени от нея. Островът сияеше в медна светлина със зрели цветове и дълбоки тонове; от прозореца на жилището виждах езерото в парка, безработни хора — фабрични работници, скучаещи лордове, пристигнали от провинцията безделничещи земевладелци — изнасяха в ранния предобед шезлонги на моравата в обществения парк, дремеха и се изтягаха на слънцето насред Лондон, в идилична, провинциална закътаност, подобна на сиестата на гръцки пастир с кавал под сянката на родните маслинени дръвчета. В слънчевия пек Англия наподобяваше огромна градина; тази есен островните обитатели не бързаха да избягат в чужбина от мъглата, жителите на Лондон се шляеха блажено замаяни сред вълшебството от светлина, бледозелената и бледожълта морава, столетните дъбове и чинари на парка „Кенсингтън“ и фойерверките от далии около рибното езеро в парка развличаха дори и жадното за сезонни явления светско общество. В тази есен опознах английската усмивка; най-срамежливата и сърдечната, дикенсовата усмивка.

Това безметежно блаженство привлече и мен, както светлината запленява еднодневка. Никога не бях живял такива мирни, уравновесени седмици, както в края на този озарен от слънцето лондонски септември. Градът ухаеше и беше ведър. Радвах се на събуждането, още в съня си спящият се усмихваше на утринта като на семейно празненство; пробуждах се, когато прислужникът сложеше дебелия брой на „Таймс“ на възглавницата ми, поставеше подноса със закуската върху масичка на колелца до леглото ми, дърпаше завесите и като магьосник разперваше ръце и всяка сутрин се провикваше с тържествен възторг: „Що за есен, господине!“ Действително, що за есен! През нощта градинските дървета бяха навлекли натруфени исторически костюми; градинарите горяха ухаещата шума на дребни купчинки по улиците, млади девойки се разхождаха с големи кучета по тревата, на хоризонта препускаха господа на запенени коне — така започваше денят, като английско сказание от викторианските времена. Стаята се изпълваше с уханието на чай и пържен бекон, в камбаногласни, кънтящи статии „Таймс“ отбелязваше дневните събития по света непоклатимо бавно и последователно; тежките мебели от средата на миналия век в стаята блестяха с полирана празничност на слънчевата светлина, автомобили и автобуси фучаха под прозореца с тихо бучене, защото Лондон е тих, дори в часа на най-ожесточения трафик… Протаках закуската като почитан, осветен от традициите ритуал; на острова всичко си бе на мястото, както в музей; човек имаше чувството, че дори и собственият му живот е във витрина и го гледаше като изложбен експонат, който не бива да се пипа. Прекосявах утринната градина, „Хайд парк“, където скучаещи, красиви и печални жени хранеха екзотични птици — в Лондон жените са някак печални; гледат неуверено и тайничко пият по много –, отивах във винарната срещу двореца „Сент Джеймс“, където продават най-доброто шери в Лондон, присядах зад вратата на някоя от вековните скамейки и с чаша в ръка наблюдавах онова лондонско суетене пред портала на обления в слънце тъмнокафяв дворец, онова лутане — без да се бърза — между две цели, два сплина, две сделки, подобно на което не може да се види в нито един мегаполис по света: в Лондон и момчето за всичко върви с пакет в ръка като господар, тръгнал да направи предобедната си разходка за здраве. Лондон никога не бърза. Или пък отивах в библиотеката на „Британския музей“, поръчвах си книга от някой не дотам известен английски есеист от XIX век, сядах с „Опиум“-а на Куинси в амфитеатъра на библиотеката и бавно вдишвах отровата на книгата и атмосферата, сякаш самият аз пушех опиум. С удоволствие поспирах по обед пред борсата, гледах възпитаните в Кембридж борсови агенти с цилиндри, които в някои от предобедите сключваха сделки за милиони без пукната пара в джоба; доверието към тях е безгранично, защото борсата подбира агентите в Сити, „брокерите“, от английския елит, който преживява от своето джентълменство, както офицерът от клетвата си; „a public school spirit“211 гарантира за агента… Слизах на Темза, в пристанищата на „Ийст Индия Докс“ гледах корабите, които денонощно доставят в Лондон вкуса, миризмата, душата и суровините на света; кораби, които надаваха отчаян вой в жълтата мъгла под подвижния мост на „Тауър“, дошли от Нова Зеландия и Цейлон, от Бомбай и Австралия, и след разтоварване капитаните се събираха да пият ракия в кръчмата на Чарли Браун… Отидох в Уайтчепъл и купих куче за подарък на свой познат; „малко употребявано куче“, както ме уверяваше уайтчепълският продавач, коректно и услужливо. Нощем отивах в „Кафе Роял“, единственото кафене на Лондон, и уморено присядах на софата от червен плюш, преизпълнен с Лондон и при все това ненаситен, тъжен и щастлив, чужд и странно свой. И всяка нощ си мислех, че е непосилно да се издържи невидимия исторически терор, надвиснал над живота тук, разпоредбите на Джеймсовци и Хенриковци, които продължаваха да живеят на улицата и по домовете, че трудно се понася дори свободата им, купената с пари гротескна свобода и правова сигурност, с които толкова се гордеят и за които всеки континентален човек донякъде им завижда, и в същото време ги чувства като усмирителна риза и затворнически устав; непоносимо е, че и до ден-днешен пред къщите в някои квартали стои стълба, понеже един от Тюдорите наредил нощем в пожароопасния Лондон да се слага стълба до стената на дома; минали векове, но стълбата и до днес всяка вечер се подпира до водосточната тръба… Непоносимо бе, че в гостилниците раздигаха пълни чаши от масата в единайсет вечерта; и че в някои гостилници питието се предплащаше, защото носеха пивото от съседната къща, един Господ знае по чие нареждане и защо?… — че се преобличаха по пет пъти на ден, защото всеки джентълмен притежаваше трийсет ката дрехи, една, с която ходи при краля, една за голф, отделно за езда, за риболов, за лов, отделно за лов на дропли; че се разхождаха с цилиндър на глава дори и предобед, когато нямаха някаква по-особена работа, просто отиваха до града да купят одеколон или да напазаруват храна за птици на „Пикадили“; както живееха и умираха, както обичаха и се гневяха, както схващаха света и правеха изявления, всичко това континенталният човек проумяваше само с разум, със сетивата си не го възприемаше никога… На здрачаване вятър брулеше града; в онзи миг разбирах Волтер, който през такива дни в Лондон, в часа на северния вятър, е искал да се обеси… О, тези широки, безрадостни улици, натъпкани с еднообразни къщи, със свенливите просяци, които рисуват с цветни тебешири пейзажи по тротоара, със скрибуцащите латерни и с мъглата, в която вечер потъва всичко! Английските клубове, където не пристъпва женски крак, други, в които не може да пристъпи мъжки крак, и още по-други, където не викат членовете на клуба на телефона, ако ги търси женски глас, и където господата седят с шапка, подчертавайки с това, че се чувстват у дома, мълчат или разговарят за голф, или изневеряват на съпругите си с билиардната маса! Прислужниците, които се отплащат с тихо и мелодично „благодаря“, затова че са те обслужили; и са при все това надменни и високомерни, защото — с всичките му последствия — знаят нещо, което ти никога няма да проумееш напълно: че не си англичанин!… И че всичко е „друго“, и хартията за писма, и водата за миене, усмивката и грубостта; и че независимо от тази „другост“, те се усмихват на континенталния човек тъй познато, толкова умилостивяващо, посветено и съучастнически! От Лондон ми е останал споменът за най-красивите, най-кротки човешки усмивки. Друго така и не ми остана оттам.

И че в решаващи моменти единствено тук всеки изрича мнението си, с всичките му последствия; тук, където според общественото съглашение всеки по възможност премълчава мнението си. Лондон е един вид университет. Изкараш ли го, не ставаш по-умен, но имаш чувството, че вече не може да те сполети непоправима беда в живота.

5

В Женева говореше Апони212, „човекът-катедрала“; беше с глава по-висок от всички останали в залата, гласът му кънтеше уморено, стоеше надвесен с горната част на тялото си над маса със зелено сукно, големите му ръце с бавни движения плаваха из въздуха. Насреща му седеше Титулеско, облечен с кожух, трескаво неспокоен, нервен, и надаваше пронизителни крясъци; Апони гледаше високо над главата на своя противник и когато оня се приближи през почивката прекалено свойски, се обърна на другата страна и го подмина… „Господа, трябва да завърша речта си, чувствам своята възраст…“ — каза Апони тихо; и Чембърлейн, тромавият и скован Чембърлейн, излят в жакета си и с монокъл, както си седеше, любезно се наведе към него, сякаш му отдаваше чест; и Бриан, с главата си на виолончелист, опипа артистичните си мустаци и замислено кимна на Апони; и Адаци, японецът, присви длани за овации. Малцина сред участниците в тази сцена са още живи; отидоха си Бриан и Адаци, почина и Апони. Той бе въплъщение на човешкия престиж; който не го е виждал в Женева, където световноизвестни държавници, представляващи великите сили, се надпреварваха да ухажват представителя на малката и обезкръвена страна, няма представа какво точно изгуби Унгария с него. Дори и да кажеше някое клише, което е неизбежно при дълги политически тиради, то звучеше от устата му тъй филтрирано, толкова тържествено и убедително, сякаш в залата отекваше камбана. Успехът в политиката, както в голямата политика, така и пред местните светила, са не толкова резултат на някаква обективна истина, а по-скоро на човешка интуиция. Ораторът усеща мига, когато дори и да не е прав, мигът е негов; пунктуацията, лириката на изречението е такава, че душите се обръщат към него; един обрат, мелодията или извисяването на гласа, една дума, която задвижва електрическия ритъм на душата, създават акустиката на успеха, когато дори едно зловещо изказване зазвучава симпатично. В Женева класическото ораторско изкуство се съживяваше от време на време. При професионалните преговори един от компонентите беше „въздействието на личността“. Сподиряха Апони в зимната градина, Чембърлейн го съпровождаше по коридора под ръка, отнасяха се към него като с източен жрец, беше „primus inter pares“ и освен това човек, който е пръв в семейството, без да има звание и ранг. Има европейска аристокрация, която се обединява не от родословното дърво, а от близостта на вкуса, маниерите, формата на живот; в това елитно европейско семейство Апони бе един от почитаните и признати старейшини.

Говореше за Унгария, за родината; стоях облакътен в залата, сред вестници и дипломати, за които всичко, което Апони излагаше, беше „точка от дневния ред“ на заседанието; нещо, след което ще продължат със следващите точки, с Боливия или Гърция. Бяха минали вече десет години, откакто не си бях ходил у дома. В Париж всяка сутрин купувах всички унгарски журнали, от къщи ми изпращаха новите книги, понякога пристигаше някой познат, когото възбудено разпитвах, но обикновено зарязвах всичко разочаровано… Не знаех какво става у нас. Унгарските господа, посещаващи по служба Женева и Париж, се държаха странно, донасяха със себе си познато-чужда атмосфера и така официално, изотгоре разговаряха с нас, нещастните, зареяни по чужбина унгарски писатели, журналисти и артисти; може би единствено Апони правеше изключение, този истински grand seigneur, който бе еднакво любезен и хуманен към всекиго, дори и в чужбина; с останалите рядко имаше какво да си кажем. На официални приеми губех настроение още след първите изречения, млъквах и се отдръпвах. Струваше ми се, че у нас нищо не се е променило; над страната властват същите хора, същата патриархална йерархия раздава милост и се разпорежда; вечер Бриан присядаше в женевската бирария „Бавария“, любезно и умно разговаряше с журналистите; ала до официалните унгарски представители трябваше да пишем прошение, за да разговарят с нас. Какво ставаше на дъното, какво ставаше с деветте милиона унгарци, какво ставаше в трагическата ни родина? Нищо не знаех. Тръгнах си от Женева разстроен и опечален.

Отидох в Монтрьо, но безпокойството ми не се притъпи. Чувствах, че нещо е свършило за мен и трябва да се прибера у дома. Такива неща не стават по план. Никакъв външен аргумент, причина или необходимост не обясняваха този подтик. Не мога да твърдя дори, че у мен се бе разразила някаква патетична „носталгия“. Никой и нищо не ме караше да си ходя у дома. Нито ме чакаха вкъщи. В Париж имах хляб, дом, приятели. Вече не гледах на града като на туристическа атракция, бях се потопил в реалността на собствения си живот, получавах не малко от средата си, запознах се с превъзходни хора, научих много неща. Живеех в Париж удобно, хубаво, ведро и спокойно. И сега изведнъж почувствах, че времето ми е изтекло, нямам повече „работа“ тук, трябва да си вървя. Бих излъгал, ако кажа, че у мен се е разразила сълзливо-ликуващата носталгия на Саболчка213, че съм почувствал неотложна нужда да замина у дома, защото „там, край хортобадския214 хан пладнува хергелето“ — или някакъв подобен литературен сантиментализъм. Никога не бях виждал „хортобадския хан“; не разбирам от хергелета и до днес… „Домът“, истинската, реална родина за мен бяха Каша и Рожнава, Левоча и Банска Бистрица, а там без друго не можех да отида. В Заддунавието, по междуречието на Тиса и Дунав винаги ходех, сякаш ги бях виждал насън, донякъде като чужденец; „родина“ завинаги ми остана Фелвидек. За Пеща мислех без обич; пещенци живееха в паметта ми като високомерна, лентяйстваща по кафенетата орда от агенти с делови куфарчета. Ненавиждах напевния им говор, високомерния провлачен акцент, наивния и сантиментален цинизъм, с който спираха в Париж и с пренебрежение свиваха устни, защото „на един пещенец, с извинение, това не му импонира“, защото „при нас и Карузо се провали…“ В чужбина пещенци проявяваха трескава ревност. И не разбирах съвсем точно какво вълнува хората там, у нас. Боях се от дома, боях се от пещенската посветеност, от интимното потупване по рамото, от високомерието на местните вождове, от онази полуинформираност в духовната сфера, характерна за пещенеца… мисълта за връщане у дома никак не ме въодушевяваше. За Пеща мислех като за някое голямо кафене с музика, където седят дяволски умни и осведомени хора, които прецизно знаят един за друг всичко второстепенно и нелицеприятно.

Все пак трябваше да се върна. Това „трябва“, този загадъчен императив не бе обоснован сам по себе си. Човек се подчинява на подобни тайнствени повели с цялото си същество, без условия и пазарлъци. От десет години „живеех в Европа“ като някакъв напредничав, старателен ученик; и изведнъж бях почувствал своето положение гротескно, фалшиво. Животът ми бе някак лишен от реалност: от непосредствената, осезаема реалност, съдържанието, без които животът в странство се превръща с течение на времето в задача, в роля. Не можех да не забележа, че всичко, което можех да видя „навънка“, ми е далечно; интересът ми е семинарен; Марсел Пруст ме интересува, но другояче, не тъй съдбовно, както възходът или падението на някой роден поет; винаги сядам на обяд, дори в „собственото си парижко жилище“, сякаш съм на гости, и вкусът на ястията е такъв, сякаш съм на изложба и опитвам изпипаните шедьоври на кулинарното изкуство, вестите, които чета в журнала, не ме засягат, прелиствам новините от деня, без да ме интересува кой умрял на улицата, кой бил ухапан от куче. Останах си провинциалист в Европа; в Париж години наред получавах от Каша местния журнал и развоят на тамошната градска политика или описанието на някоя местна вечеринка с програма ме интригуваше по-пряко от падането на френското правителство или задкулисните тайни на гала-спектакъла в парижкия Национален театър. Трябваше да се прибера: на тази повеля реагирах с противоречиви чувства, с опълчване и протест. Но знаех, че нещо наоколо ми, прецизно и методично, е приключило, мога да протакам и да отлагам своето подчинение, но няма да съумея да се изплъзна от тази повеля. Ще се прибера и ще живея у дома, ни добре, ни зле, нито злорадо и щастливо, по-скоро търсейки неспокойно мястото си, напрегнат, обзет от носталгия и с изкушения за бягство… но нещо беше свършило, бе придобило окончателна форма, един период от живота се бе преизпълнил със съдържание и преливаше. Трябваше да се придвижа към другата реалност, към малкия свят, бях издекламирал ролята си и на нейно място идваше заекващият делник, този изначален, вечен диалог, диалогът на личния ми живот със съдбата; и си представях този диалог само у нас, на унгарски. Написах от Монтрьо писмо, че се прибирам у дома.

6

В началото на пролетта отпътувах за дома; в Тирол овошките вече цъфтяха. Не пътувах въодушевен, не бях в триумфално настроение; не бързах особено. Пътувах на пресекулки, спирах под път и над път, правех почивки, давах си отсрочка. Слязох в Цюрих, пренощувах в Мюнхен, пошлях се из Залцбург и прекарах седмици във Виена, докато се реша да се кача на потеглящия към къщи влак на „Остбанхоф“… На станцията в Хедйешхалом забрадена старица продаваше курабии, а босоноги деца — вестници и цигари. Бяха дрипави и изтерзани. Гледах ги от прозореца на влака и ме прониза непознато съчувствие, родова симпатия. Сред тях ще живея, помислих си. И в същото време бях обхванат от пълно успокоение, че е добре така. Разбрах, че съм си пристигнал у дома, каквито и да са последствията от това.

Ала дотогава все трябваше да се насърчавам, гара след гара, по целия път. Всъщност можех да остана още „в Европа“: имах все още жилище на мое име в Париж, Лола също беше останала, не вярваше в сантименталните експерименти. Бях млад и можех да остана: навярно ми предстояха задачи, може би и успехи, в чужбина се движех в дълбоки води, тефтерчето ми беше пълно с телефонни номера на знатни познати — познати от Париж, Лондон, Берлин и Рим, познавах много хора, прочути и известни… и мене също ме познаваха вече донякъде. Какво ме чакаше у дома? Бедност, недоверие, служебна завист. Трябва да си изясня понятията, мислех неспокойно; трябва да науча другия унгарски, който се среща в книгите филтриран, езика на живота, отново да науча унгарски… Сигурно няма да разбирам всичко; ще открия една съвсем нова родина, а родината винаги е донякъде и съюз на съмишленици, дълго време отнема пришълецът да изучи свойския семеен жаргон. Ще чувам думи, без да зная какво се крие зад тях; ще изричам думи, които няма да бъдат разбирани, както ги мисля. Отново ще „трябва да се доказвам“ — да започна съвсем отначало, всеки ден отначало. Нямам нищо, от което да се отрека, вярно, нямам и с какво да се похваля. Не се завръщам у дома като блудния син, но няма и кой да ми прости и да заколи курбан в моя чест. Какъв мога да стана у нас? Познавам пределите и характера на способностите си. Бих могъл да стана журналист, който краде от ежедневната робия по няколко часа за литературните си увлечения, така устоява, докато избледнее модата му и го отхвърлят… Познавах „съдбата на унгарския писател“. Но на Келенфьолд не издържах повече, изскочих от влака и се качих на такси, за да стигна по-скоро в Пеща.

Градът беше беден, прашен, захабен и печален. Току-що се бе съвзел от паралич: раздвижваше крайници, ходеше и говореше. На ъгъла на „Октогон“215 спрях таксито и слязох. Трябва да беше около седем вечерта. Булевардите се ширеха пусти; насред площада един полицай правеше отсечено гимнастика на китките си с трогателни усилия, но не видях никакво превозно средство. Някъде в дъното на булевард „Андраши“ се приближаваше автомобил с премигващи фарове; някой и друг трамвай прозвънтяваше по Кръговия булевард, вървеше по маршрута си преднамерено бавно, едва ли не строго и тържествено. (На първо време ми се налагаше да скачам от трамвая в Пеща, не понасях това разтакаване, скованото, подрусващо тътрузене; по-късно бедността и безразличието ме привикнаха към тези превозни средства, покорно се друсах по спирките на късата отсечка, но стига да имах възможност, изминавах пеша даже и километри. Имаше нещо сковано, сънливо, мърляво и ориенталско в ритъма на пещенския трамвай; не съумях да привикна към това добродушно дий, хей, хоп-троп влачене…) И по улицата нямаше много хора; бяха впечатляващо добре и впечатляващо зле облечени. Стигнах до края на булевард „Андраши“, завих по булевард „Карой“, тръгнах надолу по булевард „Ракоци“. В прозорците на стария пансион светеше ток; в този пансион на булевард „Ракоци“ бях прекарал годината в пещенския университет и първия период от родния си журналистически стаж; минах под портала, разговорих се с домоуправителя, узнах, че предишните собственици на пансиона са се преместили, дъщеря им, красивата умна лекарка, тъжно-демоничната морфинистка, любовен партньор на младостта ми, е умряла от морфина и лежи в гробището на „Ракошкерестур“. Тук очевидно нямаше какво да търся; в пансиона не бе останал никой от старите ми познати, освен дървениците. Вървях по булевард „Ракоци“ и гледах сградите, печалните, лющещи се, обрулени и накиснати в някаква историческа слуз сгради; надничах в огромните дворове, гледах стойките за тупане, списъка на обитателите под портала, тъмните стълбища, строени с разточителство на място и материал; гледах витрините, тук, зад стъклата, предлагаха съвсем различни стоки, нито по-красиви, нито по-грозни, отколкото в Париж, но осезаемо различни; във витрината на един магазин за конфекция на булевард „Ракоци“ тази различност, по която човек усеща „родното“, се разкри пред мен тъй осезаемо, тъй видимо, все едно виждах хортобадската пуста с гераните от рекламните плакати на витрината на туристическа агенция. Почувствах противоречиво подобие на онзи оптически шемет, който обикновено връхлита завърналия се в родината: Пеща ми се стори голяма, столична, сякаш къщите бяха пораснали, навярно беше по-голяма дори от Париж, необозрима, сякаш тук живееха все великани. Почувствах се недъгав, джудже. В Париж никога не бях забелязвал подобни несъразмерни, гигантски пропорции. Отново преживях онзи стар шемет, който изпитах като първокурсник-„заек“; чувствах се „провинциалист“ и в Пеща, тук живееха „истинските възрастни“, изключително учени, лукави хора, които сериозно и втренчено гледат между очите на провинциалистите, отговарят ти сериозно, но съвсем друго мислят, и се надсмиват зад гърба на непознатия… Свих по булевард „Музей“.

Познавах този район. Впрочем в Пеща познавах само кръговите булеварди и улиците на Буда отвъд моста; никога не посмях да тръгна по някои пресечки в Пеща, на времето не посмях да мина по улица „Вешелени“ или улица „Сърце“, боях се, че нещо ще ми падне на главата или ще извикат подире ми — дори не мога да кажа от какво се боях? Боях се от Пеща. От високомерието и потайната й пренаселеност, от задъханите й люде, които бяха — и си останаха — чужди за мен, както кореняците от Антверпен или Единбург. Озъртащият се в кафенето пещенец с умния си и мнителен поглед, с бързия си говор и до днес е за мен bete noire216, един донякъде посветен, страховит древен враг. Но тук, по булевард „Музей“ вървяха познати призраци. Пред кафене „Фиуме“, зад боядисаните със свежа блажна боя решетки на „терасата“ седеше Дюла Сини, благородният и тих писател, забол иззад пенснето печален поглед в колоните на „Фигаро“, с елегантната горест на своето крехко същество той се привеждаше с болезнена носталгия над френските букви, над „вестите от Запада“… искаше ми се да отида при него и да му кажа най-новите вести от Запада, да поговорим за Жид или Ален; но сетне не посмях да го заприказвам, защото не бях сигурен дали ще го заинтересува това, което мога да му кажа. И той бе възрастен, „известен“ писател — за мен той си остана „истинският писател“, той и всички останали, които се бяха установили тук, в този град, в кафенетата и клубовете, с унгарски коректури и френски списания из джобовете, с горчиви и мъдри поуки в сърцата; във всеки случай беше по-лесно да убедиш Жид или Томас Ман, отколкото „истинските писатели“ у нас… Такова чувство имах. Минах край университета и влязох в млекарницата, в съседство с университета, където през нощите на трескавите революционни години на младостта си бях осъмвал на хляб и извара. Тук седяхме с Йодьон; но Йодьон бе мъртъв. Тук чакахме новините за революцията, четяхме книгата на Бела Грюнвалд за „стара Унгария“ и смътно информирани вярвахме в „нова Унгария“, от която засега се вдигаше единствено ораторска пара… Десет години не бях стъпвал в помещението с кисело-млечна миризма; седнах до прозореца на старата маса и тази вечер в млекарницата почувствах за първи път, че съм се завърнал у дома. Наоколо ми се носеше мирисът на младостта, атмосфера на бедност и безнадеждност; моето поколение, връстниците ми бяха тръгнали от тази млекарница и колкото и да бях обикалял по света, сега започвах отначало. На съседната маса седеше изпаднал, възрастен журналист, познах го, отидох на масата му и го поздравих. Тъкмо се мъчеше да разчупи едно рохко яйце; погледна ме, радостно ми кимна и каза:

— Добре е, че дойдохте насам. Видите ли момичето от хлебарницата, моля ви, пратете ми я.

7

Настаних се в Буда, в познатия квартал, и всеки ден ходех в Пеща предпазливо, пълен с подозрения. Бях отседнал в стара, разнебитена кооперация в Буда на ъгъла на „Вермезьо“, прозорецът на стаята ми гледаше към Яношката планина, долу по „Вермезьо“ офицери яздеха с малките си дъщери и старици разхождаха кучетата си на здрач, докато с една строга разпоредба армейската хазна не сложи край на този кучешки рай в Буда. Ходех всеки следобед в Пеща, вършех си работата и се прибирах обратно в Буда, по възможност с такси; поемах си дъх едва при подстъпа към „Верижния мост“ откъм Буда, когато зърнех прореза на Тунела и през него зеленината на площад „Кристина“. Не вярвах в Пеща. Там не ми се услаждаше нищо, ни виното, ни ястията; от кафения буламач в кафенетата ме болеше глава. Тази детинска колебливост, въздържаност и подозрение ме преследваха години наред. В Буда дишах по-леко. Тук бях живял вече, в този район, на ъгъла на улица „Мико“, в олющената едноетажна къща, която се издаваше към „Вермезьо“; бях отседнал тук на храна и квартира при една моя осемдесетгодишна леля и в осветеното с газена лампа, обзаведено с бидермайерова мебел, плесенясало и неудобно жилище, където все пак всичко ми бе „познато“, както в провинцията, у нас, под сводестите тавани, аз не усещах онова „отвращение от Пеща“, наивния ужас от нещо нечисто, от някаква непреодолима враждебност… Бях си намерил жилище срещу предишната си квартира, в една от къщите на широката, стръмна, гъсто обрасла с два реда кестени улица. Старият квартал „Кристина“ с мирната си провинциалност, с гръмогласните си и съвсем не безобидни клюки, със свенливите и надменни интриги, с многото си зеленина и трева, със занемарените къщи с евтини наеми и миризма на зеле, със скромните кръчми и грохнали кафенета, с влюбените през пролетта и лятото — зиме и есен любовта сякаш замираше или се изселваше от „Кристина“ — ме прие от първия миг уютно, скри ме и ми даде илюзията за дом… В този край дори и ястията по кръчмите ми бяха някак „познати“; нито добри, нито лоши, просто познати. Започнах да живея тук.

Исках да живея и да остана тук; когато си легнах първата вечер в старата къща в Буда — своего рода обща фамилна къща, където на всеки член от семейството се падат по един-два прозореца или врати –, си спомних за Бержени217 и си помислих между другото, като човек, който след дълго и безцелно скитане най-сетне се е прибрал у дома: „Искам тук да умра.“ Тогава още не знаех, че това не е толкова скромно желание. Не знаех, че най-голямото, което един унгарски писател може да поиска от съдбата, е надзираващите живота му власти да го оставят да живее на мира и да умре там, в родината, където — по думите на Бержени — „му е постлано ложе“. Навярно това е най-многото, което животът може да даде; и с наивно усърдие се стремях да си събера „дом“ в Буда. Преди десет години не можех да си представя живота другояче, освен в хотелска стая, сред куфари и много щях да се обидя, ако някой ми беше предсказал, че един ден ще се пазаря за прахосмукачка… В старата къща полека се оформяше нещо като жилище и за мен; изнамериха се овехтели мебели от фамилните запаси и от Париж, предвидливо, за всеки случай бяхме донесли със себе си, като част от мебелировката, и един издялан от дървесни корени негърски трон от Конго. Подредих книгите си, купих една кутия фин тютюн за лула и херцеговина, свих си цигари, и животът в Буда започна.

„Животът в Буда“, разбира се, не бе съвсем тих и безшумен; от време на време се изплъзвах, понякога за половин година, в Париж или Лондон; но „жилището“, навярно и още нещо, винаги ме теглеше назад; винаги се завръщах в Буда, вероятно не само заради удоволствието да притежавам прахосмукачка и негърски трон. Унгарският език ме измъчваше и безпокоеше; на моменти ми се струваше, че никога няма да го науча без грешка, друг път потъвах в него уютно и с щастлива лекота, както в праматерия. Подчинявайки се на неписан закон, и аз пуснах корени в едно кафене в Буда, както подобава на унгарския писател, който „прекарва живота си в кафенето“; вярвах, че тази романтична теория от началото на века задължава и мен. Вярно, в чужбина писателите не седяха по кафенета; в Лондон дори нямаше кафенета… Но в Буда, мислех си, е редно да се посещава усърдно писателския аквариум, кафенето, където писателите като музейни експонати събират прах зад фините стъкла на прозорците. Установих се срещу градинката „Хорват“ в Буда, в окаяно кафене от доброто старо време, което бе отворено всяка нощ чак до заранта, завързах приятелство с главния келнер и с продавача на пури и скоро забелязах, че получавам повече писма и телефонни известия в кафенето, отколкото в жилището си, гостите ми ме търсеха първо в кафенето и едва след това се отбиваха у дома… Приспособих се към атмосферата и това приспособяване не ме затрудни. В кафенето се отнасяха добре с мен, внимателно и кротко търпяха капризите ми, на масата винаги стоеше мастилница с английска перодръжка, прясна вода и кибрит; започнах да се чувствам „истински писател“ в родния смисъл и обнадежден оглеждах литературните хоризонти. Сякаш точно това ми беше липсвало в чужбина, в претъпканите с невъзпитани, забързани и недодялани келнери и досадни клиенти кафенета: парнасовото спокойствие, прясната вода и мастилото на масата — с тези атрибути аз действително започнах да работя.

Като колонизатор, който донякъде трябва да покори, да завземе територията, на която е разпънал своята шатра, от време на време кроях планове за завладяването на Буда. Тази затворена част от града сваляше булото си без охота, недоверчиво. Кварталът „Кристина“ беше пълен с „величества“ — пенсионирани и в активна възраст, самият градски квартал също бе величествен, никога не поздравяваше пръв… Никъде преди това не бях срещал тъй непоклатимо улегнали и високомерни по държание господа, както по алеите в Буда. Започнах и аз да пристъпвам по-напето и изчаквах въглищарят от съседната улица да ме поздрави. Резервираността на Буда надминаваше дори английската сдържаност. Сякаш всеки в претъпканите с „унгарски бидермайер“ тристайни жилища на кооперациите в Буда, в голямата си част без централно отопление и ток, бе загърнат в плаща на Свети Ищван. „Кристина“ приличаше донякъде на Грац, тук живееха пенсионираните кадри на служители от унгарската средна класа; „случайни хора“ като мен, установили се тук за останалия им кратък период от живота, за десетина-двайсет години, не бяха на особена почит. На драго сърце бих отричал професията си, тъй като последният писател, отчасти почитан и търпян по тези места, е бил вероятно Бенедек Вираг218. Стараех се да се приспособя към обкръжението си, защото познавах и обичах тази благочестиво пуританска, четяща предпазливо и образоваща се по свой начин, симпатично непретенциозна и строга по отношение на начина на живот и морала унгарска средна класа — все пак те бяха моето семейство, разбирах мърморенето и ропота им, разбирах какво не обичат у мен и вътрешно им отдавах донякъде право, когато отхвърляха в мен онова, което бе чуждо и будеше съмнения.

Наоколо навсякъде живееха роднини; и със своите притеснения и влечения, със симпатиите и враждите си животът в Буда полека започна и за мен… Този начин на живот на външен вид бе скромен и чист, в жилищата върху нощните шкафчета лежаха списания, чиито заглавия никога не бях чувал, а тукашните кореняци четяха произведенията на писатели, чието литературно творчество познавах само по околен път, по слухове. Имаха влияние течения, за които на официалния литературен пазар дори не се знаеше — по витрините се кипреха същите неколцина „звезди“ или официални литературни ветерани, но някъде долу, в дълбините, унгарската средна класа по загадъчен, сектантски начин заинатено продължаваше да чете своите неизвестни домашни любимци. Един ден пред прозорците на жилището ми беше издигнат паметник на писателя, Карой П. Сатмари, чието име днешното поколение навярно не е чувало — но в „Кристина“ сигурно и до днес си е моден писател и романите му „Пътеводната звезда на Трансилвания“ или „Изабела“ се предават от ръка на ръка в този градски квартал. Известно време търговците от околността ме приветстваха с дълбок поклон; по-късно узнах, че някой бе разнесъл славата ми на „жилищен собственик“ в района. Когато излезе наяве истината, че не съм собственик на жилища, а само писател — а всяка истина в „Кристина“ излиза наяве –, пак ми се кланяха, но вече не така дълбоко. Всъщност просто отвръщаха на поздрава ми. Дори полицаят от ъгъла ме държеше под око и често ме вписваше за нарушител като собственик на куче. Полека проумявах, че будя подозрения в „Кристина“.

8

— Добре де, добре, но за какво ще пишете оттук нататък? — питаха ме в кафенето в Пеща с нескрита враждебност.

Действително, за какво да пиша оттук нататък? Гледах чашата с вода върху масата в кафенето и си мислех: да речем, за нея. Не знаех какво очакваха от мен и не ме интересуваше. Вероятно не очакваха друго, освен гибелта ми. Намирах това очакване за естествено, човешко. „Литературният живот“ в човешките си измерения не може да е по-стерилен и благороден от живота в гилдията на търговците на скъпоценни камъни или на месарите. Който се провали в състезанието — а всяко произведение е състезание, изделието не се създава самоцелно, а в нечия служба, следователно срещу нещо или някого –, се озовава на позорния стълб, също както пропаднал банкер или фалирал търговец. Какво да пиша? Не знаех. Дали това, което ми се „харесва“ или онова, което непременно трябва да разкажа, все едно дали ми харесва или не, „с всички последствия“? „С всички последствия“ бе един от патетичните лозунги на младостта, който с удоволствие и честичко си повтарях по време на работа. Ала в живота нищо не се случва „с всички последствия“ — винаги има изход, по-ефектен или по-разумен от категоричния императив –, лесно е да направиш компромис, толкова е лесно да намериш и „морално“ обяснение за компромиса. Започнах да пиша и, естествено, не пишех само това, което „непременно трябваше да кажа“… Често пишех неща, в които дори не бях непременно убеден; пишех неща, които моментът изискваше; пишех неща, които в този миг витаеха из въздуха, почти неосезаемо, просто трябваше да се назоват, дори не бяха толкова „важни“; всяка сутрин се събуждах с мисълта за някаква голяма беда, нещо е излязло наяве, аз съм се провалил и пак започвам отначало. Пишех всеки ден, защото някъде из града, в едно избено помещение стоеше голямата машина, която всяка вечер в полунощ започваше работа; и тази машина всяка нощ трябваше да се нахрани, ядеше хартия и мастило, кръв и нерви, и всеки ден искаше да яде в един и същи час, при нея компромис нямаше. Пишех, защото ме принуждаваше някакъв закон — не споразумение и нужда, много по-дълбок и сложен закон; принуждаваше ме договора, който бях сключил със себе си, с нервите си, с характера си. Журналистиката не може да се „свикне“. Не можеш да се настаниш удобно в нея; журналистът не може да почива на лаврите си; един лош, глупав или излишен материал му отнема спечеленото доверие; в тази професия не можеш да забавиш ритъм, и не е най-подходящо журналистът да пише онова, което „непременно“ иска да напише — има много истини и всяка притежава различна форма.

Годините минаваха, написах хиляди и хиляди статии, всеки ден по една-две, понеже нощем машината тръгваше, понеже всеки следобед „се случваше нещо“, било на съседната улица, било в Танганайка; един следобед ме потърси един по-възрастен приятел, взря се в мен, хъмкайки, и ми каза: „Внимавай.“ Седяхме в редакцията, душна стая откъм двора с миризма на печатница. „Внимавай — каза и гледаше умно –, човек понякога си мисли, че харчи само лихвите. И един ден забелязва, че отдавна е започнал да харчи основния капитал; но вече е късно…“ Изпитах съжаление, свих рамене и изпроводих посетителя си до вратата; и дълго още не внимавах. Журналистиката е наркотик; може да те погуби, но дотогава получаваш съвършено опиянение и забрава. Понякога бях уморен или отчаян, бях прекомерно възбуден или смътно информиран; но пишех всеки ден, както лекарят оперира всеки ден. Сякаш някакъв специален токсин действа и трови нервната система на журналиста; и той не понася мълчанието. Всеки следобед към шест времето ме сварваше над писалището в онова особено състояние на нервите, което нито е приятно, нито романтично, по-скоро неестествено разгорещено: всеки ден убиваха някого или някой фалираше, всеки ден имаше по една голяма лъжа някъде или се вършеха очебийни пошлости, всеки ден се „случваше нещо“, от зловонната и печална суровина на живота аз изравях с върха на перото незначителното, което през този ден бе бацилът, причинителят на човешката мизерия някъде по света; и си мислех, че това е журналистика… Навярно не е и много повече; да покажеш нещо и в същото време да вярваш, че сочиш нанякъде, някаква перспектива… Всеки следобед около три часа, сякаш ми пускаха ток, нервната ми система започваше да разследва света с пипала и мембрани: зарит в родни и чужди журнали, търсех микроскопичното нещо, за което „става дума“ в този ден, което аз или някой друг трябва да кажем някому, защото иначе не се издържа, иначе не си заслужава да живееш, не си струва да пишеш — понякога завоалирано, понякога прекалено завоалирано, друг път само загатвайки онова, за което бих искал да говоря — след което идваше странната трескавост, „високото налягане“, напрежението и нервността, които не преминаваха часове наред, чак докато не се отправех към писалището и добре или зле, със словоохотлив замах или пелтечейки, духовито или със сковано скудоумие, не разкажех онова, за което смятах, че дава име на нещо и го поставя на място в хаотичния живот.

Добрата журналистика е винаги агресивна — дори когато одобрява, съгласява се и благославя нещо. Журналист, който за всяко явление от живота упорито повтаря, че така е писано и амин, е скучен и не дотам убедителен. В цирка във всеки случай очакват от назначените зверове да разкъсат всеки, езичник и християнин, който припари на арената. Забелязах, че всеки следобед между шест и седем механично се настървявам, надушвам коварства и предателства, подкупност и неправда, навсякъде долавях „наглостта на бюрокрацията“, корумпираността на светските големци, изневярата и ординерните намерения на жените. Забелязах, че съм възприел поведението на „борбен журналист“ и се наблюдавах с подозрение. Светът бе препълнен до краен предел с подлост и коварство — но понякога ми се щеше да разбера онова, което журналистът има възможност само да порицае и „разкрие“… Особен, силен е този опиум, с който писателят не може да живее дълго в безопасност; машиналното подозрение, онова нехайно превъзходство на журналиста, който „знае със сигурност“, че хората са само два вида: такива, за които още не е излязло нещо наяве, и такива, за които вече „е излязло наяве“, полека-лека прави писателя обвинител. Да, всеки бе подозрителен… истински танц на смъртта гледах в упор през тези години, чезнеха и погиваха бляскави имена, разкошни човешки същества, богати и могъщи, добродетелни и грешни, глупави и гениални, в мелницата на безспирното време! Големецът, при когото само преди три дни бях вечерял в компанията на градските първенци, на третия ден сутринта лежеше с простреляно чело на дивана в своя кабинет или стенеше и проклинаше от затвора; полубожеството, пред чиято приемна се тълпяха величия с исторически фамилии от цялата страна, на следващия ден отговаряше със заекване на безпощадните въпроси на съдията — всеки рано или късно „влизаше в рубриката“, гледах всички като хора, които някой ден ще станат материал за статия. Това не е възвишена позиция; но на практика това е журналистиката…

Писателят понякога иска да е nobilis. Иска да утвърждава нещо, на драго сърце би казал: да… Журналистът се сражава на два фронта; писателят има усещането, че се бори, дори когато се съгласява и мълчи. Научих, че добрият журналист е солидарен с гнева си, със своите обвинения и антипатии; в мига, когато напада, действително вярва в яростта си; тази солидарност е кредитът на журналистиката. Минаха години, докато забелязах, че не вярвам безусловно в своя гняв. Един ден трябва да се направи избор: писателят иска думата и журналистът в такива моменти трябва да замълчи, не може да се живее раздвоено, да се вярва раздвоено, не може в разни периоди от деня „да проявяваш разбиране“ към онова, което в щурмовите моменти на официалните редакционни часове трябва да мразиш и изтребваш безусловно… Един ден престанах да вярвам, че аз съм този, който трябва да изтреби цялата пошлост, мерзост и корупция на света; да, не вярвах дори и това, че с хвъркати, бързокрили, писани слова може да се промени нещо на този свят. Изпитах чувство на несигурност и световъртеж, както зидар, погледнал надолу от високото. Започнах да се вглеждам във всяка написана дума; работех по-малко, но това по-малко ми даваше все повече работа.

9

Паралелно с „живота в Буда“ течеше и пещенският живот… Но в Пеща не познавах никого. По едно време се опитах да посещавам „обществото“; скоро изоставих тези безплодни опити. По природа съм самотник, едва ли не мизантроп. Всеки нов човек е изпитание за мен, познатите ме изтощават като ангажимент, за който нямам достатъчно сила. Водех борба срещу тази си боязливост и приемах „поканите“. Колко примитивно бе всичко… този плах, в смущението си често дързък и горделив, недодялан и грандомански пещенски живот! Липсваха онези двеста-триста години школовка по светско общуване, които в Париж дори и бакалинът получаваше като дар и наследяваше. Липсваше онова отсъствие на персоналност, без което няма салонен и светски живот. Колко помпозни бяха тези пещенски салони! тези вечери! колко богати, колко особено, загадъчно обилни и аристократични, и все пак колко семпли, разпилени и невзискателни, колко съмнителни! Седях на богаташките трапези в Пеща и всеки миг очаквах да се отвори вратата и да излезе наяве нещо много неприятно… често, макар и не в същия миг, но след няколко месеца или години, „нещото“ излизаше наяве — оказваше се, че богатството не стои на сигурни основи, салоните са къщички на пачи крак и при първия порив на вихъра бушуващото време отнасяше декорите!

Пещенското общество имаше някакъв мъдър и всепроникващ, персонален привкус, чиято изобретателна агресивност един немец, англичанин или французин навярно не биха разбрали. Пещенският живот се разиграваше на ограничена територия, допирателните повърхности между човек и човек се търкаха така, че общуването наподобяваше по-скоро ръкопашен бой. Френският „светски разговор“, този завършен, гладък, смазан, без сътресения, с шлифовани обрати и изпитан, безопасен, сякаш снабден с бандаж човешки двубой напомняше пещенското светско общуване, колкото префинената от благородни традиции фехтовка наподобява юмручен бой или кеч. Кафетерийната мъдрост и посветеност на довоенна Пеща остана и по-късно големият коз в обществената игра, някаква телесна мъдрост, знание за човека, получено в турската баня, което дава нещо достоверно, лично, веществено за всеки, писателите поставяха на място, казвайки, че косата им имала лош дъх, а жените — че устата им миришела на крака… Пещенският светски разговор се мяташе из плитчините между „откъде“ и „срещу кого?“; всичко бе пронизано от тягостната информираност на театрална брошура, която неопровержимо твърди, че и прочутите хора имат полов живот, писатели, актьори, художници, графове и банкери понякога осеняват с благоволение по-привлекателните момичета в града, именит писател се е отдал на новия си роман и на една руса актриса, текстилен магнат, покровител на изкуствата, удостоява с вниманието си приложничка от светските среди — и общо-взето манифестираше полуофициалния пещенски възглед, че човекът има и полови органи. Заредена с подобна информираност, пещенската средна класа „водеше светски разговор“: както християни, така и евреи, както „Липотварош“, така и „Йожефварош“219, по-стеснителните, разбира се, криеха, че четат подобни брошури. С течение на времето тази институционализирала се информационна служба заличи с грубо ординерното си съзаклятничество суверенитета на частния живот. Тъжната международна тайна, че хората от различни полове, а понякога дори и от един и същи пол биха желали да се обичат, пещенската светска клюка възприемаше със злорадо ликуване. Ако не „разговаряха“, играеха на карти; но аз се отегчавах от всяко механично забавление. Известно време експериментирах с пещенския „монден“; сетне се прибрах в Буда. В спомените ми са останали няколко печално гротескни пещенски „соарета“, прислужникът не знаеше къде стоят пурите и ликьорът, защото домакините бяха наели персонала няколко часа по-рано от близкото казино; след ставане от масата компанията потъваше в игра на карти и говореха за новите „двойки“ като за борсови сделки.

Стараех се да забравя този свят. Живеех самотно в Буда. Пред мен бавно се разкриваше благородният и фин малък унгарски свят; самотата ми не се разсея, но рамките й бяха ясни и спокойни. Ходех в Пеща като провинциалист, залутал се из столицата; но „у дома“, на левия бряг на голямата река, в старите квартали опознах полека-лека къщите, площадите и хората, както чужденец, който се устройва да прекара пенсионните си години в някой малък град. Всяка сутрин ходех на Кулите220, виждах долу, в долината, заснежена или отрупана в зеленина, старата градска част с църковните кубета и старинни покриви — и един ден с изненада открих, че тези няколко улици, разходката по крепостните кули, няколкото граниви кафенета наоколо и плесенясалите кръчми с миризма на изба, самотата и човешките лица, които населяваха периферията на самотата ми, всичко това заедно е станало мой дом. Вече си тръгвах оттук със съпротива, по-скоро на инат; в чужбина се сещах за Буда и ме обливаше вълнение, щом пред мен потрепнеше споменът за улиците в Буда, вероятно същото изпитва провинциалистът, когато на чуждо място споменат името на родния му град. Вече познавах тайните на „Кристина“, върху кулата на модерните хали имаше нов часовник без цифри, часовете върху циферблата бяха отбелязани с чертички — „много е болшевишки“ казваха и прислужниците и вече разбирах какво искат да кажат. Живеех самотно, но с времето си намерих познати; един часовникар, един дърводелец, безработен стар актьор от съседния „Дом за социални грижи“, нощни келнери. С тях можех да разговарям… В Пеща непрекъснато ораторствах, сякаш вечно се налагаше да убеждавам някого. Грешката сигурно е била в мен. На дъното на моята плахост и сдържаност вероятно стояха травми и ревност — страхувах се, че умните пещенци ще ме надхитрят, може да им се сторя дори смешен. Това бе патологична, несправедлива чувствителност; но никога не успях да я надмогна изцяло. „Животът в Буда“ приемаше все по-дълбоки и затворени форми. Плътно, неотстъпчиво обвързвах живота си с атмосферата, настроенията, маниерите на този живот. Човек получава дом в живота си не само веднъж. Буда бе един от моите домове.

Писателите живееха самотно, едва ли не в катакомби, криейки се и изпълнени с недоверие. На повърхността на „литературния живот“ имаше крамоли, недоверчивост, съперничество между поколенията. Всички живеехме на тази малка, пренаселена територия, гризяхме един и същ тъничък комат хляб. Какво ли можеше да се „постигне“ тук? Сигурно не много — и най-добрите успяваха да постигнат работата им да съзрее, понякога дори чуваха слабия, безсилен и свенлив отзвук на своите творби… За какво всъщност пишехме? Едва след години разбрах въпроса, с който ме бяха посрещнали на пристигане в пещенското кафене с подигравателно въодушевление. Всяка седмица купувах от продавача на вестници на Кръговия булевард френски седмичници, търговецът на книги всеки месец ми изпращаше чуждестранни списания — и понякога се надвесвах над тези известия с разтуптяно сърце като човек, останал далече, далече, на огромно разстояние от големите топли течения, които подхранват и оплождат духа на човечеството, без да разбира съвсем точно алюзиите, по-скоро предполага и предвкусва, по тези мостри съди за сладостта на новата реколта… Някои от значителните все още явления следях отдалеч; но вестта за новите, за младите, за „движенията“ стигаше дотук филтрирана, размита. Чувах само заплашителния тътен на света; и като стадо пред буря, в нервна уплаха се силехме от време на време да „се организираме“, да се сплотим в съюзи или за отбрана срещу непознати по съдържание опасности със злокобни сенки. Естествено, опитите за обединяване винаги се проваляха. Писателите си оставаха самотни. Бяхме такива по природа, съдбата ни бе такава.

В Пеща, на Кръговия булевард, понякога сядах на някоя пейка и се правех, че наблюдавам „столичния живот“. Живеех самотно, сякаш бях депортиран.

10

Работата, като болест, бавно взе надмощие в живота ми. Писането не е за „здрави“ хора; здравият човек е преди всичко здрав и работи, за да бъде по-близо до живота; писателят работи, за да се доближи до дълбините на минните галерии на творбата, където го чакат опасности, земни срутвания, водопади и рудничен газ. Неврозата ми циклично се възвръщаше в миговете, когато приближавах определени работни участъци, притесненията ми вземаха надмощие, понякога работех месеци наред изтерзан, в някаква уж недотам сериозна смъртна опасност, зареден с токсини, изоставен, изолиран от всяка човешка общност — за любов, другарство, човешка близост мислех единствено с носталгията, с която монахът мисли за светския живот; но и самата носталгия е предателство… От време на време търсех някой мъж или жена; но тези опити завършваха винаги с позорен провал, „носталгията“, бягството в живота, страхливият отбой незабавно рефлектираха върху качеството на работа. Тогава късах с реалността, няма спасение за мен, никой не е отговорен за съдбата ми, трябва открай-докрай, безусловно да отдам живота си на творчеството: така да живея, под високото напрежение на тази идея-фикс, понякога в отчаяно паническо бягство, което ме тласка сломен отново и отново в другия живот, над хартията. Писането е преди всичко начин на живот, както го е нарекъл един от неговите най-големи познавачи и аналитици, Ерньо Ошват221. Писателят трябва да живее писателски живот или поне живот, достоен за писател… това е условието и то не търпи уговорки. Стенещите, примамливи звуци на живота непрестанно ме изкушават и ми причиняват болка; „разрешение“ няма, вече знам, че ще остана вечно слаб, вечно ще се опитвам да бягам, да моля за местенце в хорския живот и докато, зъзнейки, се гуша в топлината на някоя душа или тяло, аз извършвам двойно предателство: срещу гостоприемната душа и срещу демона на работата.

Пишех, защото исках да кажа нещо; пишех, защото този „начин на живот“ отговаря на характера ми и на духовния ми строй; защото писателското слово ми дава такова върховно житейско възприятие, каквото житейските действия никога не могат да предизвикат; защото тези житейски възприятия също не могат да са цел на писателя и те трябва да бъдат отречени, всичко да се спаси в затворената форма, в която произведението живее вече само по себе си, без да се подхранва от външния свят, без родственици и почитатели, дори без отзвук и успех. Исках нещо да кажа — и написах книга, сетне още една, и тогава разбрах, че писателската „програма“ не е поредица от книги — винаги, с всеки написан ред искам да кажа все едно и също, чрез книги и жанрове приливът се стича към общата делта, а аз просто присъствам, трябва да съм там с целия си живот и съдба, защото има нещо, което желае да бъде изразено чрез мен. Това „нещо“ бе безформено, понякога имах чувството, че е бездуховно. Суровият работен материал винаги бе проста кал, в която трябваше да вдъхвам не само душа, а пропорции и ритъм на формата. Живеех притиснат и безпомощен, очи в очи с работата, дори не виждах крайните й пропорции, тя бе заредена с излишъци, с плевели, със случайности, вече не чувствах мащабите й, както човек не чувства мащабите на живота; навярно произведението добива крайна форма едва в последния миг от живота и едва отвъд него се пречиства, отърсва се от всичко излишно, споява се в произведение, в органично същество, в жизнеспособно цяло. Не виждах ясно докъде бих могъл да стигна в тази задача; писателят навярно никога не вижда ясно пътя си сред девствения лес на творбата, тук няма указателни табели, през дебрите те водят инстинктът и тайни гласове. Никога не проумях писателите, които в миг на вдъхновение „измислят“ безсмъртните си изречения; работата намира нас, не ние — работата, и най-многото, което можем да сторим, е да не бягаме от нея. Понякога ми изглеждаше, че всеки написан ред е блуждаене, отлагане, хилядите и хиляди дребни писания, поредицата от книги, всичко е само измъкване от задачата, с която си се наел; но накрая няма да успееш да избегнеш срещата, не може просто да пишеш книга след книга и да искаш от писателската си орис нещо като отсрочка за отложен падеж, един път ще бъдеш принуден да застанеш пред своята задача и тогава или ще спреш, или ще се провалиш със словото, което никой не може да изрече вместо теб… Всичките ми писателски начинания са били бягство, изневяра; сякаш умолявам daimon-а да ме пусне и този път, още не е дошло времето, първо искам да кажа нещо друго; това са все още приготовленията, упражнения за пръстите, още не чувам ясно собствения си глас, изпълнен съм с чужди мелодии, първо трябва да забравя всичко, което съм чул или почувствал, трябва да забравя всепроникващите литературни мелодии, с които е пълна акустиката на моето време… Да, първо ще понапиша това-онова и чак след това ще се отдам на своята задача! Пишех книги, сякаш плащах дан на съдбата, стараех се чрез дребни жертвоприношения да умилостивя непреклонното божество. Но дълбоко в себе си, смътно и мъчително знаех, че няма да се измъкна толкоз евтино.

„За какво ще пишете“ — ме питаха; и понякога с учудване установявах, че има и писателска орис, има определени задачи, които не могат да се избегнат, както някои човешки срещи, емоционални или чувствени връзки. С отчаяние забелязах, че за години напред или дори за цял живот зная за какво ще пиша — по време на разговор подхвърлях идеи за книги, които някога, навярно, по-късно, бих искал да напиша — и след години със слисано изумление забелязвах, че пиша книгата, онази, за която преди години съм споменал случайно, мимоходом. А толкова добре би било да мога да избягам от тези „допълнителни“ задачи, да „пропусна“ едно или друго, да почивам и да се протягам, да събирам сили за други експерименти; но не, не можех да се изплъзна от нито една буква. Очевидно всеки ред бе част от една и съща задача; дори и излишните, несъвършени, престъпно нескопосните или небрежни редове… Зная, че никога не съм се готвил за „голямата книга“, в която „ще кажа всичко“; писателят знае, че никога не казва „всичко“ и големи книги се готвят да пишат само дилетантите или професионалистите, живеещи в покрайнините на литературата. Вярвах по-скоро, че сред всичките ненужни, припознати с неспокойна и нечиста съвест и все пак неизбежни съчинения по конкретен повод, веднъж ще съумея в някой ред или пасаж да кажа онова, което никой друг не може да каже вместо мен. Предполагах, че казаното от мен няма да бъде особено умно, фрапиращо самобитно, ослепително духовито; възможно е като му дойде времето и мястото, да се наложи да го изрека под формата на клише, защото както в живота, така и в литературата най-важното съобщение, онази дума или мнение, които изразяват безостатъчно човека, са най-често твърде обикновени. Понякога си въобразявах, че всичко, което пиша, е само предисловие и претекст: в действителност искам да опиша, да обрисувам една-единствена фигура и с изненада забелязах, че тази фигура е жива, вече зная името й, познавам я, зова я: струва ми се възрастна жена, тя стои в центъра на една човешка общност, не е особено умна, нито дотам добра, просто знае нещо, навярно „тайната“ на живота, която тя със сигурност не би могла да изрази с думи: има равновесие, това е всичко… Тайната на тази жена, на тази по-жива от всички реални жени непозната, ми се искаше да разгадая по време на работа. Дали това е писателското „верую“? Сигурно не е. И понякога се изумявах колко разточително, по какви заобиколни пътища трябва да диря път към нея, трябва да пребродя стотици островчета на спомените, докато се добера до нея — тя е в дъното на всичко, което зная или бих искал да зная за живота; не знам коя е тази жена, дали е живяла някога, дали съм се срещал с нея? Навярно тя е майката, другата, вечна и непозната, с която бих искал да се срещна; не зная. Но зная, че я диря с всеки написан ред, с всяка книга и жанр; сякаш би могла да ми даде отговор. И сетне минаваха години, изпълнени с труд, с компромиси и експерименти, когато виждах лицето на тази фигура все по-смътно, по-неуверено, не чувах гласа й; и тогава за миг, в чужди краища, неочаквано я съзрях. Сякаш работата не бе нищо друго, освен претекст и повод да я срещна веднъж.

11

Къде да поставя точката, кога писателят стига „края“ на едно такова съчинение?

Животът препуска в надпревара с книгата. Един обед, през есента, умря баща ми. Умря със сила, с достойнство и образцово. Сякаш ми показа как трябва да се умира — умря в ръцете ми и от този миг страхът ми от смъртта се промени; не се страхувам вече тъй, не от смъртта се страхувам, нито от неизвестността, от ужаса; по-скоро ми е жал да изоставя живота, вкуса и аромата на живота пазя от смъртта; но в мига, когато баща ми склопи очи, разбрах, че смъртта не е нито лоша, нито добра, няма никакъв характер.

Страда дълго. Хората, към които неразривно ни привързва нещо общо, проумяваме напълно едва в смъртта. Умря в чужд град, сред чужди хора, само ние бяхме около него, семейството, този сложен сплит, чийто смисъл и съдържание — и това ми обясни смъртта — бе той. Бащината смърт е винаги експлозия; в такъв момент семейството експлодира, всеки поема по своя път. Бе в съзнание до последния си миг; половин час преди смъртта повика лекаря на болницата и с любезен жест рече: „Разпоредих господата да получат своите хонорари.“ Умря като джентълмен, който не може да се оттегли от живота с дългове, разпореди се грижливо, съзнателно, отдаде всекиму своето, всеки получи усмивка, поглед или ръкостискане. „Това е последният ми ден“ — каза на заранта в деня на смъртта си; и дълго гледа листата на есенните дървета, дърветата пред прозореца, с късогледите си и уморени очи. В краткото време преди агонията си, когато вече със сигурност знаеше, че след няколко часа или минути ще умре, бе покъртително мъдър и спокоен. Винаги съм се възхищавал на чудната му способност да гледа на живота от перспектива, от своя си, сдържана перспектива. Тази странна способност си му остана присъща до последния миг от живота.

В последните дни говореше за града, където е изживял живота си и откъдето трябваше да се пресели в чужбина. Не понесе тази раздяла. Навярно тази промяна го погуби; тялото му би могло да се пребори с болестта, но сърцето му отказа честолюбието на живота, повече нищо не го влечеше. Над шейсетте хората трудно понасят насилствените промени. В последните си дни сънуваше стария град, където се беше родил, живял и работил, където познаваше всяка порта. Една сутрин, след краткия сън, изтощен, но с щастлива усмивка рече: „Нощес пак ходих там. Представи си, ходих в Банко насън и сякаш минах край панорамната кула, видях целия град долу в долината.“ Усмихваше се щастливо като човек, завърнал се у дома след прелюбодействие. През тези дни вече бе много слаб; говореше малко, но очите му се разшириха, засияха с особена светлина. Гледаше всекиго, пристъпил до болничното му легло, с този си засиял поглед, сякаш едва в този миг разбираше истински познатите и чужди лица и му се щеше да запамети новия смисъл на чертите, който досега някак му бе убягвал иззад замаскираните намерения на живота. И зад всяко лице виждаше „града“; сънуваше го, бродеше в съня си из крайградските гори, из Отилия и Храдова. Този град бе за него едничката истинска рамка на семейството; когато му се наложи да го напусне, рамката на живота му също се разхлаби, разпадна се. След като си тръгна, никога не говореше за останалите там хора, за домашните, не говореше за къщата, където бяхме живели, за старото жилище; таеше тези спомени с дълбока свенливост, срамуваше се от болката си, отричаше пред самия себе си своето отчаяние. Но сънят му връщаше онова, за което денем не смееше да мисли, предсмъртният сън още веднъж съживи тези вечно жадувани краища. Говореше едва ли не засрамен за тези си сънища; но щастливото излъчване на умните му, уморени очи разобличаваше снизходителния, пренебрежителен тон на думите му. Това, с което се беше сбогувал завинаги в душата си при напускането на града, сега, предчувствайки смъртта, се завръщаше като видение: отново го виждаше, обичаше и приласкаваше.

Последната нощ не ме свърташе в квартирата в чуждия град; към полунощ седнах в колата и отидох при него в болницата. Беше вече много слаб; лежеше буден, в полумрачната стая край него седеше само майка ми безпаметна и му държеше ръката; трите дни денонощни грижи бяха изтощили напълно майка ми, но в тези последни часове тя продължаваше да се грижи и да будува в полусъзнание, машинално. Седнах край леглото му и гледах неговото отиващо си, мило, тъжно лице; много тихо, за да не събуди майка ми, той ми благодари за посещението. Винаги е бил такъв: любезен, коректен и тих. „Благодаря ти, че дойде още веднъж“ — рече тъй изтънчено и светски, че в очите ми бликнаха сълзи. Баща ми познаваше голямата тайна, тайната на вежливостта. Понякога си мисля, че това е най-многото, което човек може да даде на човека. С всеки член от семейството се отнасяше като с много знатен гост; никога не ни посещаваше, без да донесе на жените от семейството елегантен и драгоценен подарък, на всички семейни и официални празненства пристигаше визитката му с няколко стръка цветя. И през тази последна нощ той лежеше на смъртното ложе със страшната си болест все тъй чисто, спретнато, изискано, около него всичко бе тъй подредено, сякаш просто се е оттеглил да отпочине след делничния ден. В този нощен час аз проумях аристократизма на баща си. Животът му беше преминал под знака на добротата и благородството на вежливостта. Седях дълго край леглото му, не говорехме, само се гледахме. Гледаше ме втренчено в очите, замислен, по-късно, така ми се стори, с изпитателен, спомнящ си поглед. Устоях на този поглед; цял час се гледахме безмълвно. За какво си спомняше? Какво ли искаше да знае? Не каза, никога не казваше, дори в този последен час. Мълчанието му бе проява на тактичност, не на слабост. Знаеше, че помежду ни, между хората, не може другояче, освен с такт и дискретност, и обсъждането на тайните не влиза в дневния ред. Все пак втренчено ме гледаше в очите. Сбогуваше се с мен, с най-възрастния, сякаш искаше да ми предаде нещо, една дума, тайната дума на едно семейство, някакво напътствие в живота, към другия — но замълча, сякаш знаеше, че не може никому да се помогне, личност и семейство остават насаме със съдбата си. Гледаше ме изпитателно, с широко отворени очи, сякаш най-сетне искаше да разбере кой съм аз, диреше отговор на много стар въпрос. Но не можах да му отговоря. Сетне протегна изтънчената си, безсилна ръка и стисна ръката ми. Не продума нито дума; склопи очи; след време отпусна ръката ми. Тогава си тръгнах.

На другия ден към обед започна да бере душа. Из стаята мнозина се суетяха отчаяно. Сега вече не ни слушаше, внимателно се взираше през прозореца, гледаше размазаните, бледожълти корони на дърветата; в два и половина каза: „Има мъгла.“ Да, някаква фина мъгла се спускаше в очите му; виждаше мъгла и в стаята. Лежа тихичко още известно време; после лекарят му притвори очите. В онзи миг не почувствах нищо. „Да, и това се случи, татко почина“ — мислех разсеяно; и излязох в коридора, сякаш разбирах всичко, което се случваше: татко беше болен, почина, сега трябва да го погребем, всичко е в реда на нещата. По-късно донесоха ковчег и го отнесоха. Искаше ми се да запаля, но в коридора имаше много хора и не знаех дали „в такъв момент“ подобава. Взех си палтото и си тръгнах. Беше средата на октомври, валеше дъжд, прекосих разкаляната алея, бях съвсем празен, без чувство и без отчаяние, имах едно-единствено желание — да хапна нещо, защото отдавна не бях ял. По средата на пътя, който водеше към града, забелязах талига; два прогизнали коня дърпаха бавно каруца, отиваха към параклиса на гробището и отнасяха баща ми в ковчега. Ходехме бавно в дъжда, вървях в крачка с каруцата и по този не много дълъг път, от болницата до входа на гробището, аз изведнъж видях съвсем отблизо живота на баща си, така уголемен, тъй плашещо правдоподобен, както никога преди. Конете мърляво газеха калта, от време на време трябваше да забавям крачка, защото колата с ковчега изоставаше. По този път разбрах, че баща ми е бил единственият човек в моя живот, с когото съм имал нещо „общо“, с когото съм имал нещо лично, което всъщност не можеше да се „разреши“, което никога не можахме да „обсъдим“ — и това несъстояло се обсъждане вече завинаги ще остане откъслечен фрагмент… Колата сви на входа на гробището и изчезна зад дърветата. Стоях, запалих цигара, гледах подир нея и започнах да зъзна. В този миг взех да проумявам, че баща ми е починал.

12

Погребахме татко, а аз се почувствах като човек, който е получил нов чин, повишили са го; обхвана ме особено, задушаващо чувство на свобода, сякаш ми бяха казали: сега вече всичко е разрешено, можеш да постъпиш в партията на анархистите, можеш да се обесиш, всичко, всичко е разрешено… С тази „свобода“, разбира се, не можех да предприема нищо. Няма никаква друга свобода, освен тази на обичта и смирението. Но след смъртта на баща ми трябваше да забележа, че в тоя живот той единствен е бил безкористно добър към мен по своя тъжен и културен начин — защото за добротата също е нужна култура, иначе е непоносима — и не мога да обичам друг, вместо обич и смирение в мен бушуват надменност, травми и жажда за мъст. Разумът и прозрението уталожват и са отдушник за тези страсти; в „изцелението“ не вярвам, не вярвам и в мира. Знаех, че вече с никого повече няма да имам такава безусловна, човешка връзка; трябва да се отдам изцяло на работата, на „начина на живот“, и да съхраня в него всичко, останало човешко в мен и в моя свят.

Защото светът, в който живеех, сам не вярваше повече в „мира“, нито в изцелението. Наплашеният еснаф хленчеше навред по света и не искаше друго, освен да протака и да се пазари. Житейските поля бяха огрени от злокобна светлина. Живея в разтреперан от ужас, недоверчив свят, в който държавници понякога дават отсрочка на човечеството, насърчават го по служба още веднъж да засее земите с пшеница, да напише още една книга или да построи още един мост; в такова перманентно чувство за опасност протичат животът и работата. Класата, в която съм се родил, се размива сред по-напористите прослойки; нивото на културата й през последните двайсет години застрашително рухна, взискателността на цивилизования човек е на отмиране. Идеалите, в които са ме учили да вярвам, ден след ден се озовават на сметището като презрени дрипи; над необятните простори на някогашната цивилизация се шири тиранията на стадния инстинкт. Обществото, в което живея, е безразлично не само към върховите постижения на духа, а и спрямо човешкия и одухотворен стил на обикновения делник. Помислите, които видимо, осезаемо пронизват моята епоха, ме изпълват с отчаяние; презирам масовия вкус, развлеченията и претенциите на съвременните тълпи, наблюдавам със съмнение техния морал, считам за фатална целеустремеността на епохата към техника и рекорди, които удовлетворяват едва ли не безостатъчно тълпите. Духовният човек е самотно явление и е принуден да се свре в какви ли не катакомби, както през Средновековието отшелниците, криещи тайната на Буквата от вандалстващите завоеватели. Всяка демонстративна изява на живота е обладана от недвусмислено, трагично усещане за страх.

В такова време аз трябва да живея и работя, както мога. Много е трудно. Понякога с изумление забелязвам, че по душа и вкус се чувствам по-близо до шейсетгодишни хора, отколкото до двайсет и петгодишните. Всички ние, родените в последния, звезден миг на „класата“, сме така. Който днес пише, той като че ли иска да остави свидетелство за следващата епоха… свидетелство за това, че столетието, в което сме родени, някога е проповядвало триумфа на разума. И до последния миг, докато мога да изписвам букви, аз искам да свидетелствам: че е имало една епоха, че са живели няколко поколения, които са проповядвали триумфа на разума над инстинктите и са вярвали в съпротивителната мощ на духа, която може да озапти кръвожадността на ордата. Като житейска програма това не е много, но другояче аз не мога. Всичко, което зная, е, че по свой си начин, с жестокост, с изневяра, искам да остана верен на тази поука. Истина е, видях и чух Европа, преживях една култура… можех ли да получа нещо повече от живота? И тъй, сега поставям точка, и както глашатай, оцелял след изгубена битка, изрича вестта си: искам да помня и да мълча.