Кадрилът на смъртта

4.

Трийсет годишен мъж, среден ръст, лице валчесто, черноок, почти хубавец, — уста май големички и малко кривички; във фрак. — Жена му, 27 год., суха, слаба, дълговрата и малко пригърбена, бледолика, в сива рокля. —

Той,

Признавам, да, че мойта Мара

е твърде учена жена…

Но малко стара…

Тим, тра, ла, ла…

Но грозничка, но тъничка,

но сухичка, но късичка,

но слаба като пръчичка,

но прекалено дълговрата

и непростително гърбата…

Тим, тра, тра, ла, ла…

Пък аз злочестий, хубостта

ценя повече от ума…

Тя,

Защо е пак така Иван,

ту начумерен, ту засмян?…

Той,

Учение не искам аз

от жената, —

но по врата й лой, — и маз

по ребрата…

Тя,

Прекрасен, силен, горд орел

сдружен с врабчета, —

тъй ми се вижда моя мъж,

при тез момчета…

Той,

Аз бих обичал тлъстините,

изящните черти, гърдите,

прекрасната снага, плещите,

на тумбеста една селачка, —

(например, нашата готвачка) —

но Евридипа и Софокла,

но Милля, Спенсера и Бокла,

(когато носят фуста, рокля)

но мего да обичам, не!…

Таквоз е моето сърце!…

Жена ми трябва, да, жена,

и женско хубаво лице,

и женски пресни устица, —

а не философ без мустаки,

а не мислителка добра…

Науките са твърде сладки —

но по е сладка хубостта…

Оркестърът,

Тодоре,

Тодоре,

булки се продават!

Олеле,

олеле,

колко ли ги дават!

Тя,

Се весели лица,

се погледи засмени,

се радостни сърца!

О, колко са приятни,

ти, ри, ти, ри, ти,

зимните нощи!

Той,

Каква жена!… Каква съпруга

Умразна!

Кат’ нея грозна нема друга

на бала!

Тя,

Дан, ду, дан, ди

Кадрилът е измислен

от някой ангел влибен…

Дан, ду, дан, ди…

Оркестърът,

Кой която либи

ней да си земе!

Той,

Не съм я никога обичал!

Обича ли се таласъм?

На място неин мъж да бъда —

хром, ням и сляп защо не съм!

Не мога и да я почитам!

Почита ли се мръсен гад?

Не съм я никога поглеждал

без отвращение и яд!…

Тя,

Към мъжа си:

Иване, душко, сладко либе,

не искаш ли да си вървиме?

Той,

Сърдито.

Не бързай толкоз… Има време!

Нима се тук на шиш печеме?

Тя,

Обичний мой, не се сърди…

Да бъде щото искаш ти!

Той,

Махни се от главата ми!

Туй искам само… разбери!

Не си ти за търпение веч…

Върви… върви където щеш…

Тя,

Просълзена.

Невести гиздави и млади,

румяни булки и моми,

жени от камък по-корави,

сърце от лед, от лед души, —

О, вий, които се боите

от любовта като от смърт,

които знайте да държите

в хомот безжалостен мъжът, —

О майсторски високоумни

на разни видове сплетни,

жени в тиранството искусени,

блаженнийши в света жени, —

Простете ме, сестрици мили, —

обичам мъжа си!… О, да,

Туй злодеяние: — да либи

съпругът си една жена, —

Туй престъпление грозно, скверно,

извърших го, на зная как!

Да, зная!… Исках щастие вечно,

и ето ме злощастна пак!

……………………

Оркестърът,

Бий ме, мъжо, бий,

’ко щеш ме убий,

юрдечката

на клечката

не я купи ти,

кафенцето

в джезвенцето

други го плати!

Той,

Туй същество не е за мене,

тако ми мор, пъкъл и бяс!

Безмилостното Провидение

тирански се обхожда с нас!

Не, туй женище полудиво,

таз зла вертепница стои

в живота ми — като плашило

посред един бостан… Уви!

………………………

Но, впрочем, человек кат’ мене,

не казва никога: Уви! —

а двете си ръце подпретва

и търси злото да надвий!

Откак човешкий свят светува,

законно е всегда било

отрова с яд да се лекува, —

да се премахва зло чрез зло!

………………………

Ще я затрия!… Тя ми прече,

не е другарка тя, — а зид

пред мен издигнат, — да не влезе

в очите ми ден ясен, чист!

Ще я затрия!… Да, законно

и позволено е всегда —

да се спасяваме от робство, —

макар с предателска ръка…

Смъртта.

И тези глубоки и бистри очи

за внаги ще се затворят,

и тез доброгласни и умни уста

днес за последен път говорят!

Утре, часът по три,

таз плът ще се вцепи,

и ще се заледи

сърцето в тез гърди…

А той, убиец

на туй сираче, —

в тъги потънал

три дни ще плаче…

Три дни ще лъже,

и на четвъртий

нови ще свърже

любовни връзки…