Кадрилът на смъртта

5.

Мъж и жена, — разведени, по взаимно съглашение. Той на една страна, — с майка си, — тя на друга, тоже с майка си.

Той,

Възкрасва мощната природа

от месец Май на месец Май!

Посред стихиите световни

прехождат бурите, отхождат,

скръбта чловешка само трай!

На сяко земно разорение

изчезват мрачните следи,

когато пролетта покрива

с цветя горите и полята, —

но горкий спомен в нас седи!…

Летата бърже се изнизват,

и, като сухи листовце,

исхвръкват наш’те дни щастливи!

Но горестното съжаление

остава в нашето сърце!…

В праха тъй жалко се търкаля

ранений гълъб, в кръв облян,

и се към небесата гледа,

опитва се да хвръкне, — пада

от пагубний куршум възпрян!

…………………………

Тя,

Каква мелодия богата!

Тра, ла, ли, ли…

Омаяна ми е душата!

Ти, ри, ла, ри…

Той,

Проклевам те, о ти, която

предателски осуети

младенческите ми надежди,

и ме направи да изгубя

възторжените си мечти!

Позор над тебе, злостна жено!

о ти която ме покри

с тъги и мрак, — и обезплоди

благожелателството в мене, —

опятни светлите ми дни!

Анатема и отмъщение!…

Проклятие и чер позор!…

Дано пъкълът ме дочуе,

дано четите му злотворни

повторят думите ми в хор!…

Бъди проклета, хищна жено,

Пантеро с прелестни черти!

С неизмеримо омерзение

и гробищата да изпълниш, —

кога затвориш веч очи!

………………

Тя,

Уредникът на този бал

заслужава сребърен медал…

Тра, ла, ла, ли, ла, ла…

И златна даже, да!

Той,

Причина ти си, дет’ не мога

да вярвам вече в любовта…

Невинноста ми ти потъпка,

ти ме научи да злословя

и да презирам хубостта!

Ти, пагубна и мрачна жено,

от пътя ми ма отклони,

ти върху лицето ми тури

желяйно було, — и ме хвърли

в една пустиня от тъми!

Отчаяние какво е нещо

от тебе се научих аз!

В плача ако не вярвам вече, —

това е теб защото гледах

да рониш сълзи, час по час!

С напеви, с прелестни улибки,

с вълшебни, сладостни речи,

с отровените си целувки

и с хищния си змийски поглед, —

живота ми ти оскверни!

О богоненавистна жено,

позор, анатема над теб!…

Ти ми показа небесата, —

и предаността ми кат’ видя

отвлече ме в нечист вертеп!

Кат’ благовестница ти доде

при мен, и ръка ти прострях,

душата ми се теб разтвори,

и беззащитното ми сърце

предаде се на теб без страх!

А ти ме взе кат’ майска китка

и ме разкъса, лис по лист!

Игра си с мен, — и ме захвърли;

аз бях нищожно забавление

на душевредний ти каприз!

На мойта гибел ти си майка!

ти горестите ми роди!

За първий път ме ти разплака,

и ти безбурний сън пропъди

от хубавите ми нощи!

Ти смаза в мене сяка воля

и сяка вяра в мен уби!

Ти мислите ми с яд изпълни,

и мойте двадесет години

на тежка старост измени!

Аз земните беди не знаях

и человешките лъжи… —

О, ти ми даде, ти ми даде

таз опитност студена, мрачна,

която толкоз ми тежи.

Анатема дълговековна!

От тебе, жено, аз узнах

че мъдрост значе, на земята,

от радости чловяк да бяга…

Чрез тебе сичко туй разбрах!

Бъди проклета, прелъстнице,

о женище от кал и смрад,

творение злобно и нечисто,

петно в небето ми, затъмнение

на моя разум в белий свят!

………………………

Тя,

Тра, ла, ла, ри, ли, ри…

Там онзи глупав финансист —

какъв трепери като лист

кога ме доближи!

Той,

Пред адските врати кой смее

речта любов да изрече?…

В една ехиднинска утроба

кой търси милост и спасение?…

Уви!… Аз бях това дете!

Но бях дете!… — О, позволи ми,

Господи мой, да разбера

защо от най святото нещо, —

от любовта, — се ражда злоба

и нескончаема тъга!…

И днес, от зли ветрове гонен

на дясно, ляво, навсъде,

търкалям се аз непрестанно,

като през еснта печална

распадалите листовце…

……………………

Тя,

Не зная има ли в программата галоиъ…

Ужасно съм нервозна… Хоп!…

Той,

В деня когато коленичих

за първи път пред теб, смутен,

в деня когато ти поднесох

в подарък жарката си юност, —

„— Живей, ми рече ти, за мен!

Живей при мене и чрез мене,

Обичай ме, о друже мой!…“ —

Тогаз, с детинско възхищение,

под твоите стъпи аз поставих

ненарушенний си покой!

„— Обичам те!“ ти казах страстно,

и те прегърнах, изступлен!……

С демонски хитрости тогази

ти бъднината ми обсеби —

съдбата ви отнесе в плен!

Ходих след тебе безуклонно,

при тебе като роб стоях,

безропотно търпях мъчения…

Но ти ме най-подир отритна

с безмилостен, коварен смях!

От юношеската ми жажда

за животворний идеал,

от нежността ми безгранична,

от щастието ми, ти направи

две шепи пепел, прах и кал!

От пламенното ми желание

да бъда между злите благ,

от сичко в мен добро и чисто,

от моя гений, ти направи

хаос и дим, геенски мрак!

Въсторженост и вдъхновенье —

по вятъра ги пръсна ти!

О, распиля ти безвъзвратно

пресветлий цвят, свещений пламен

на утринните ми мечти!

…………………………

Тя,

към една приятелка.

Бих взела за любовник

селски някой поп,

мръсен някой шоп, —

но никога чиновник!

Той,

Като една разбита арфа

сърцето ми сега мълчи!

О, мойта песене изпяна, —

в борбата земна паднах грозно;

враждебна мощ ме порази!…

Кат’ купища от развалини

животът ми пред мен стои!…

И в туй грамадно разорение

опазих само горкий спомен

за светлите си младини!

На сън прошедшето си виждам,

и, разтреперан, скоквам прав,

и струва ми се че ме спира

една дебела плоча мрамор, —

че ме притиска епитаф!

…………………………

Тя,

към майка си:

Ела в буфетя, мамо,

че много ми е гладно…

Той,

И мойта гибел безконечна

тя днес нарича слепота!

Скърбите ми нарича лудост,

приканва ме да я забравя,

да търся щастие по света!

— „Върви! — ми каза тя на присмех,

утеха другаде търси!

Не е изчерпан по земята

на любовта свещений извор,

иди, иди се насити!… …“

… Немей, о жено! Остави ме

на гръб да нося тежък кръст!

Неща аз вече земно щастие, —

ти в мен една остави жажда,

и тя е жаждата за мъст!

За человек комуто червей

сърцето къса и дроби —

да връща зло за зло е длъжност!

И който знай да ненавижда

умее да си отмъсти!

Оркестърът,

Метни ми го,

Буля Колевице, млинчето,

ще го ядем

с Ивана

Шаламана

в хармана!

Той,

Но не!… Бъди за мене мъртва!

Загубена за мен бъди!

Ти бе нетрайний лик веществен,

ти сянката бе измамлива

на моите влибени мечти!

Излъга ме, добре направи, —

ти ме възвърна на света!

Ти бе веригата която

духът ми обкован държеше —

аз трябваше да те строша!

Далеч от тебе, в сълзи чисти

душата си ще претопя…

Разкаян, с пълна вяра в Бога,

аз миналото ще забравя

и вторий път ще се родя!

……………………

Оркестърът,

Садила мома край море лозье,

край море лозье, със бяло грозде…

Той,

Припадам вече безкрамолно,

лице навеждам, Творче мой!

Пред горестното всесожженье

на мойта младост, коленичам

и искам прошка и покой!

Делата ти високославни

не можем ний да разберем,

но мъките на приучават

убежище да търсим в тебе,

да търсим в теб да се спасем!

Ръката си всемилостива,

О Боже мой, над мен простри,

от грозний спомен изтръгни ме,

и бездната в която гина

с любов към тебе изпълни!

…………………………

Смъртта,

Към мен ела, при мен ела,

человече победений,

при мене нема теглила

и сълзи безконечни!

Не искай, не чакай живот подновен,

това е химера, лъжовно видение!

За сърце ранено и дух уязвен,

прибежище аз съм, цярът е при мене!