Как един крал погубва Франция

IНОРМАНДСКИЯТ ПОХОД

Не може всичко да е все злополучно… О, вие сте забелязали, Аркамбо, че това е един от любимите ми изрази… Така е, и в най-големите поврати, беди и разочароващия, винаги получаваме някакво възнаграждение, което да ни насърчи. Трябва само да умеем да го ценим. Бог очаква нашата благодарност, за да ни докаже още повече милосърдието си.

Ето, след това тъй бедствено за Франция лято, и твърде отчайващо признавам, за моята мисия, вижте как сме облагодетелствувани от сезона, и в какво хубаво време продължаваме пътя си! Това е добър знак от небето.

След дъждовете, които ни валяха в Бери, се опасявах, че ще ни стигнат бури, ветрове и студ колкото повече напредваме на север. Ето че стана точно обратното; времето е меко, слънцето блести, а декември е като пролет. Това се случва понякога в Прованс; но не очаквах при влизането ни в Шампан да бъдем посрещнати от това огряващо полята слънце, и от тази топлина, от която конете се потят под плащовете.

Уверявам ви, че когато пристигнах в началото на юли в Брьотьой, в Нормандия, за да се срещна с краля, беше едва ли не по-студено…

Да, нали тръгнах от Авиньон на двадесет и първия ден от месец юни, и на дванадесети юли бях… а, добре, спомняте си; вече съм ви го казвал… и как Капочи се разболя… точно така… от скоростта, с която пътувахме…

Какво правеше крал Жан в Брьотьой? Обсада, обсада на замъка, след един кратък поход в Нормандия, който не беше кой знае какъв успех за него, това е най-малкото, което може да се каже.

Припомням ви, че ланкастърският херцог пристига в Котантен на осемнадесети юни. Внимателно следете датите, те са от голямо значение в случая… Звездите? О не, не съм изучавал небето точно за този ден. Исках да кажа, че на война времето и бързината са толкова важни, колкото и числеността на войските, понякога дори по-важни.

В следващите три дни той се съединява в абатството Монтбур с отредите от континента — първият идва от Бретан начело с Робърт Ноулс, един добър пълководец, а другият е свикан от Филип дьо Навар. Какъв е общият им брой? Филип дьо Навар и Годфроа д’Аркур не водят със себе си повече от стотина рицари. Ноулс осигурява най-голямата част: триста въоръжени мъже, петстотин стрелци, които впрочем не са само англичани; има и бретонци, дошли с Жан дьо Монфор, претендент за херцогството в съперничество с граф дьо Блоа, който е от партията на рода Валоа. И най-накрая войската на Ланкастър, която едва наброява сто и петдесет рицари и двеста стрелци, но затова пък доста коне за смяна.

Когато крал Жан научи тези цифри, смях го разтресе от глава до пети. Нима се надяваха да го уплашат с такава жалка армия. Ако това бе всичко, което неговият английски братовчед можеше да събере, наистина нямаше от какво толкова да се безпокоят. „Видяхте ли, Шарл, сине мой, видяхте ли, Одреем, че имах право да не се побоя да затворя моя зет; да, с право се подиграх на предизвикателствата на тези дребосъци от наварския род, щом са си намерили толкова немощен съюзник.“

Сам се възхваляваше, че още в началото на месеца е свикал войската в Шартр. „Много предвидливо, нали, Одреем, нали, Шарл, сине мой? Видяхте ли, че не беше нужно да свикваме пълния състав. Нека славните англичани препускат, нека навлизат в страната. Ще ги връхлетим и ще ги изтласкаме в устието на Сена.“

Казаха ми, че рядко са го виждали толкова весел, на което съм склонен да вярвам. Защото този вечно побеждаван човек обича войната, поне в мечтите си. Да потегля, да дава заповеди от бойния си кон, най-после да му се подчиняват! защото на война хората се подчиняват… поне в началото; да остави финансовите затруднения на грижите по управлението на Никола Брак, Лори, Бюси и другите; да живее само сред мъже, без жени наоколо; да се движи, непрекъснато да се движи, да яде на седлото, с големи залци, или на крайпътно сечище, под някое дърво, вече отрупано с малки зелени плодове, да изслушва докладите на разузнавачите, да произнася големи думи, които после всеки ще повтаря… „ако врагът е жаден, ще пие от собствената си кръв“… Да постави ръка на.рамото на някой рицар, който се изчервява от удоволствие… „вечно неуморим, Бусико… Славният ти меч е нетърпелив, достойни Куси!“…

И все пак, постигнал ли е някога една-единствена победа? Нито веднъж. На двадесет и две години, определен от баща си като военен вожд в Ено… ама че титла: военен вожд!… отнесе забележителен пердах от англичаните. На двадесет и пет години, с още по-красива титла, да кажеш, че нарочно ги измисля: рицар на победата… разори населението на Лангдок, без да успее, след четиримесечна обсада, да превземе Егийон, при вливането на Ло в Гарона. Но ако го слушаш, всичките му битки са били големи подвизи, колкото и тъжен завършек да са имали. Никой не е натрупал толкова увереност от опита в загубите.

Този път искаше наслаждението му да трае по-дълго. Докато отиде да вземе знамето от Сен-Дьони, докато се върне, без да бърза, в Шартр, ланкастърският херцог, поел на юг от Кан, вече бе прекосил река ла Див и спираше да пренощува в Лизьо. Споменът от нашествието на Едуард III преди десет години и особено от сечта в Кан, още не беше заличен. Стотици жители убити по улиците, четиридесет хиляди топа плат откраднати, всички скъпоценни предмети отнесени оттатък Ла Манш, а градът едва спасен от опожаряване… не, наистина нормандското население не бе забравило това, и проявяваше по-скоро нетърпение да остави преминаването на английските стрелци. Имаше масло, мляко, сирене в изобилие, лееше се ябълково вино; не липсваше и трева за конете в тучните ливади. В края на крайщата да нахраниш веднъж хиляда англичани струваше по-евтино, отколкото да плащаш на краля през цялата година данък върху солта, жилището и налог от осем дение за ливра върху стоките.

В Шартр крал Жан не намери войската си събрана и подготвена както очакваше. Разчиташе на армия от четиридесет хиляди души. А тази едва наброяваше една трета. Но нима не беше достатъчно, даже предостатъчно в сравнение с противника, с който щеше да се срещне? „Е, няма да плащам на неявилите се; от това само печеля. Но искам да им бъдат пратени порицания.“

И докато се настани в извезаната с лилии шатра, докато напишат порицанията… „Когато кралят заповяда, рицарят е длъжен“… Ланкастърският херцог пристигна в Пон-Одьомер, едно от владенията на наварския крал. Освободи замъка, който един френски отред обсаждаше безуспешно седмици наред, остави известно подкрепление на наварския гарнизон, и продоволствия за една година; после, отправяйки се на юг, отиде да ограби абатството Бек-Елуен.

Докато конетабълът, Атинския херцог, сложи малко ред в навалицата от войници в Шартр… защото явилите се вече три седмици тъпчеха младите жита и започваха да проявяват нетърпение… и най-вече докато усмирят възникналите разногласия между двамата маршали, Одреем и Жан дьо Клермон, които искрено се ненавиждаха, Ланкастър беше вече под стените на Коншския замък, и изгони заелия го от името на краля отред. После го запали. Така спомените, оставени тук от Робер д’Артоа, а неотдавна и от Шарл Злия, изчезнаха заедно с дима. Този замък не носи щастие… След което Ланкастър се отправи към Брьотьой. С изключение на Еврьо, всички крепости от владението на Шарл Наварски, които кралят бе пожелал да конфискува, една по една бяха освободени.

„Ще смажем тези негодници в Брьотьой“, самоуверено каза Жан II, когато войската му най-сетне можеше да потегли. От Шартр дьо Брьотьой са седемнадесет левги. Кралят поиска да ги изминат за един преход. Изглежда, че още от обяд са започнали да се точат изоставащи. Когато войниците пристигнаха, капнали, в Брьотьой, Ланкастър вече не беше там. Беше превзел крепостта, пленил френския гарнизон, и на негово място бе оставил добре въоръжен отред под заповедите на един опитен наварски вожд, комуто също остави продоволствия за една година.

Крал Жан бързо се утеши и извика: „Ще ги посечем във Верньой; нали, синове мои?“ Престо — лонаследникът не посмя да каже това, което по-късно сподели с мен, а именно, че му се струва безсмислено близо петнадесет хиляди души да преследват хиляда. Не искаше да изглежда по-нерешителен от по-малките си братя, които подражаваха на баща си и се палеха като него, включително и Филип, който е само на четиринадесет години.

Верньой край река Авр; една от вратите на Нормандия. Предния ден английската конница бе минала оттук като опустошителна вихрушка. После жителите видяха френските войски, които пристигаха като придошла река.

Месир дьо Ланкастър, знаейки добре каква войска приижда зад него, бе достатъчно благоразумен да не се отправи към Париж. Взел със себе си обилната плячка, заграбена по пътя, както и значителен брой пленници, той предпазливо пое отново на запад… „Към Легл заминаха, към Легл“, осведомиха ги селяните. Като чу това, крал Жан се почувствува белязан от провидението. Знаете защо… Не, Аркамбо, не заради орела… А, досетихте се… убийството на Шарл Испански… „Свинята предачка“… Кралят щеше да извърши наказанието на самото място на престъплението. Не остави войската да спи повече от четири часа. В Легл щеше да се срещне с англичаните и наварците, най-после щеше да настъпи часът на неговото отмъщение.

И така, на девети юли, след като спря за малко пред прага на „Свинята предачка“, колкото да прегъне железния си наколенник… странна гледка бе за войската този крал, който се молеше, облян в сълзи, пред вратата на една кръчма… той най-сетне съгледа копията на Ланкастър, на две левги от Легл, край Тюбьофската гора… Всичко това, племеннико, ми бе разказано три дни по-късно.

„Спуснете шлемове, стройте се за бой“, извика кралят.

Тогава конетабълът и двамата маршали, за пръв път единодушни, му се противопоставиха. „Сир, твърдо заяви Одреем, знаете, че винаги усърдно съм ви служил… — Аз също, каза Клермон — … но ще е лудост да влезем веднага в сражение. Не трябва да искате от войските нито крачка повече. От четири дни не сте им давали почивка, а днес ги водихте по-бързо от всякога.“

Войниците едва поемат дъх, погледнете ги; на стрелците им кървят нозете и ако не се опират на копията си, ще се строполят на земята. „Ех, тая пехота, все тя забавя всичко!“, каза ядосано крал Жан. „Онези, които са на коне, не са в по-добро състояние, възрази Одреем. Много от конете са с наранени вратове от товара, други куцат, защото не е имало време да ги подковат. А от толкова път в тая жега на облечените в брони им кървят задниците. Не се надявайте на каквото и да е било от войските си, преди да са отдъхнали малко. — Освен това, Сир, прибави Клермон, погледнете в каква местност ще нападаме. Намираме се пред гъста гора, в която месир Ланкастър се е укрил. Той ще може спокойно да измъкне хората си, а нашите стрелци ще се уплетат в храсталаците, и копиеносците ще се блъскат в дънерите на дърветата.“

Отначало крал Жан изпадна в твърде лошо настроение, ругаеше хората и обстоятелствата, които се противопоставяха на волята му. После взе едно от странните си решения, заради които свитата му го нарича Добрия, с надежда ласкателството да стигне до ушите му.

Изпрати при Ланкастър двамата си първи щитоносци, Плюйан дю Вал и Жан дьо Коркийре, за да го предизвикат на бой. Ланкастърският херцог стоеше на една поляна, стрелците му бяха строени пред него, а от всички страни разузнавачи наблюдаваха френската армия и оглеждаха пътищата за оттегляне. И така, синеокият херцог видя как насреща му се задават, съпроводени от малък въоръжен ескорт, двамата щитоносци на краля, които развяваха знамето с лилиите на върха на копията си и надуваха рога като за турнир. Заобиколен от Филип Наварски, Жан дьо Монфор и Годфроа д’Аркур, той излуша следната реч от устата на Плюйан дю Вал.

Кралят на Франция пристигал начело на огромна войска, докато тази на херцога била твърде малка. Затова предлагал на херцога да се срещнат на следващия ден, с еднакъв брой рицари от двете страни, сто, петдесет или дори тридесет, на уречено място, и според всички рицарски правила. Ланкастър любезно изслуша предложенията на краля, „който нарича себе си крал на Франция“, но известен с рицарството си далеч извън нея. Той увери, че ще обсъди нещата със своите съюзници, които посочи с ръка, защото са прекалено важни, за да ги решава сам. От тези думи двамата щитоносци помислиха, че Ланкастър следва да отговори на другия ден.

С това уверение крал Жан заповяда да построят шатрата му и потъна в сън. Така френската армия прекара нощта в хъркане.

На сутринта Тюбьофската гора беше празна. Виждаха се следи от преминаване, но никакви англичани нито наварци. Ланкастърският херцог предпазливо се бе оттеглил към Аржантан.

Крал Жан даде воля на цялото си презрение към тези непочтени врагове, способни само да плячкосват, когато никой не им излиза насреща, но се измъкват, щом им предложат битка. „Ние носим звездата в сърцето си, а тях жартиерата ги бие по петите. Ето по какво се различаваме. Това са рицарите на отстъплението.“

Ала помисли ли да ги преследва? Маршалите предложиха да пуснат най-отпочиналите части след Ланкастър; за тяхно учудване Жан II отхвърли идеята им. Сякаш считаше битката спечелена, защото врагът не бе отвърнал на предизвикателството.

И така, той реши да се върне в Шартр, за да разпусне войската. И пътьом да превземе Брьотьой.

Одреем му изтъкна, че оставеният там от Ланкастър гарнизон е многочислен, добре управляван и добре укрепен. „Познавам крепостта, Сир; не се превзема лесно. — Как тогава нашите са се оставили да ги изхвърлят оттам? — отвърна му крал Жан. — Лично аз ще водя обсадата.“

Именно тук, племеннико, пристигнах при него на дванадесети юли, придружен от Капочи.

IIОБСАДАТА НА БРЬОТЬОЙ

Крал Жан ни прие в бойно снаряжение, сякаш след половия час щеше да се хвърли в атака. Целуна пръстените ни, попита ни за здравето на светия отец и без да слуша дългия, дълбокомъдрен и изпълнен с красноречие отговор, в който Никола Капочи се бе впуснал, ми каза: „Монсеньор дьо Перигор, пристигате тъкмо навреме, за да присъствувате на една хубава обсада. Знам, че вашият род е храбър и вещ във военното изкуство. Винаги сте имали големи заслуги пред кралството, а лично вие, ако не бяхте църковен глава, несъмнено щяхте да бъдете маршал в моята армия. Обзалагам се, че престоят тук ще ви донесе удоволствие.“

Това, че той се обърна само към мен, и то за да похвали рода ми, не се понрави на Капочи, който не е от особено знатно потекло, и намери за добре да изтъкне, че не сме дошли да се възхищаваме на бойни подвизи, а да говорим за християнски мир.

Веднага разбрах, че работите между моя колега и френския крал няма да потръгнат, особено когато последният видя племенника ми Робер дьо Дюрацо, комуто засвидетелствува голяма любезност, разпитвайки го за неаполския двор и за леля му кралица Жана. Трябва да ви кажа, че моят Робер беше извънредно красив, с великолепно телосложение, розово лице, свилени коси… едновременно изящен и силен. Видях в очите на краля онази искрица, която обикновено блясва в мъжкия поглед при вида на хубава жена. „Къде ще се установите за пренощуване?“ — попита той. Отговорих, че ще се настаним в едно съседно абатство.

Наблюдавах го внимателно, изглеждаше доста остарял, напълнял, тромав, челюстта му още по-натежала под рядката жълтеникава брада. И беше придобил навика да поклаща глава, като че ли някаква бримка от стоманената му ризница го дращеше по врата или рамото.

Пожела да ни покаже лагера, където нашето пристигане бе предизвикало известно вълнение. „Ето негова светлост монсеньор дьо Перигор, който дойде да ни посети“, казваше той на своите рицари, сякаш бяхме дошли специално да му донесем подкрепата на провидението. Раздадох благословии. Лицето на Капочи все повече се удължаваше.

Кралят особено държеше да ми представи началника на своите бойни съоръжения, комуто, изглежда, придаваше по-голямо значение, отколкото на конетабъла и маршалите. „Къде е Презвитера?… Виждали ли сте Презвитера?… Бурбон, накарайте да извикат Презвитера…“ Чудех се какво ли е дало прякора презвитер на един капитан, който командуваше съоръжения, мини и артилерия с барут.

Странен бе мъжът, който се приближи към нас върху дългите си дъговидни крайници, обути в стоманени наколенници и набедреници; сякаш стъпваше върху светкавици. Приличаше на оса със силно пристегнатия върху кожената надризница колан. Имаше големи ръце с черни нокти, които държеше на разстояние от тялото заради металната броня, предпазваща лактите. Доста подозрителен на вид, със слабо лице, изпъкнали скули, тесни очи, и предизвикателен израз на човек, готов за четири су да разбие нечия глава. И като завършек, една Монтобанска шапка с широки поли, цялата желязна, заострена чак до носа, с две цепки, през които да вижда, когато наведе глава. „Къде беше, Презвитере? Търсехме те“, попита кралят и обръщайки се към мен, уточни: „Арно дьо Сервол, сир дьо Велин. — Протопрезвитер, ваш слуга… Монсеньор кардинал…“, прибавя другият с подигравателен тон, който никак не ми се нрави.

Изведнъж си спомням… Велин, това е в нашия край, Аркамбо… Ами да, близо до Сент-Фоала-Гразд, на границата между Перигор и Гийена. Нашият човек наистина е бил протопрезвитер, без да знае латински и без да е подстриган за свещеник, разбира се, но все пак протопрезвитер. И как е станало това? Естествено, като си е издействувал енорията на Велин, неговото малко владение, и по този начин е събирал и църковния приход, и този на сеньора. Трябвало е само да плаща с отстъпка на един истински свещеник за богослуженията… докато един ден папа Инокентий му отнема бенефиция, както направи с всички подобни приходи в началото на владичеството си. „Овцете трябва да се пазят от пастор…“; онзи ден ви говорих за това. И така, сбогом на Велинското протопрезвитерство! Навремето бях научил тази история, както и стотици от същия род, и знаех, че момъкът не храни особено добри чувства към Авиньонския двор. Признавам, че за пръв път напълно оправдах светия отец. И разбрах, че този Сервол също нямаше да улесни мисията ми.

„Презвитера свърши чудесна работа в Еврьо, и градът отново е наш“, ми каза кралят, за да изтъкне своя артилерист. „Той даже е единственият град в Навара, който сте си възвърнал, Сир“, му отвърна Сервол със съвършена самоувереност. „Така ще направим и с Брьотьой. Искам една хубава обсада, като тази на Егийон. — С тази разлика, че никога не сте превземали Егийон, Сир.“

По дяволите, казах си, този трябва да е на голяма почит, щом говори така открито.

„Уви, не ми оставиха време да го направя“, каза тъжно кралят.

И само човек като Презвитера… аз също започнах да го наричам Презвитера, щом всички го назовават така… само човек като него можеше да поклати желязната си шапка и да измърмори пред своя владетел: „Време, време… шест месеца.“

И само човек като крал Жан можеше така упорито да си въобразява, че обсадата на Егийон, проведена от него в същата година, в която баща му бе претърпял поражението при Креси, представлява образец на военно изкуство. Една разорителна, безконечна акция. Беше заповядал да построят мост, за да имат достъп до стените на крепостта, и то на такова подходящо място, че обсадените го бяха разрушавали шест пъти. Сложни съоръжения, чието придвижване от Тулуз бе изисквало големи разходи на средства и време… и то без всякакъв резултат.

И така, ето в какво се състояха славата и опитът, които крал Жан си приписваше. Всъщност както винаги настървен да отмъщава на съдбата, той искаше сега, десет години след Егийон, да се реваншира и да докаже, че именно неговите методи са правилни; искаше да остави в паметта на народите спомена за една велика обсада.

Затова вместо да тръгне след врага, когото можеше да победи без особени усилия, той беше установил шатрата си пред Брьотьой. И все пак човек би могъл да помисли, че ще се обърне към Презвитера, доста вещ в новите средства за разрушение с барут, и ще реши да взриви стените на крепостта, както в Еврьо. Но не. Той поиска от своя началник на бойните съоръжения да построи нападателни кули, чрез които да може да се премине над стените. Изпълнени със страхопочитание, маршали и капитани слушаха заповедите на краля и бързаха да изпълнят. Докато един човек управлява, дори да е най-големият глупак, все ще има хора, които да вярват, че управлява добре.

Колкото до Презвитера… стори ми се, че Презвитера се отнасяше с насмешка към всичко. Кралят искаше площадки, скели, кули; е какво, ще му ги построят и ще поискат плата насреща. А ако тези старовремски съоръжения, още отпреди огнеметните, не дадат очаквания резултат, — кралят можеше да се сърди само на себе си. А Презвитера нямаше да позволи да му кажат това; той упражняваше такова влияние над краля, каквото понякога наемните войници имат над владетелите, и от което никак не се стесняваше да се въздолзува, особено когато ковчежникът вече беше заплатил на помощниците му и на него самия.

Малкият наварски град се превърна в огромна строителна площадка. Правеха окопи около замъка. С пръстта от траповете правеха платформи и склонове за нападение. Навсякъде се чуваше само шум от лопати и каруци, скърцане на колела, плющене на камшици и ругатни. Сякаш се бях върнал във Вилньов.

В съседните гори ечаха брадви. Селяните от околностите, които продаваха вино, правеха добра търговия. Други биваха неприятно изненадващи от внезапната поява на шестима войника, които разрушаваха хамбарите им, за да отнесат гредите. „В служба на краля!“, казваха само те. И кирките се забиваха в калчищените стени, въжетата издърпваха дървените опори, и след миг всичко се срутваше сред страшен трясък. „Кралят можеше да иде другаде, вместо да праща тези злосторници да ни свалят покрива от главите“, казваха селяните. Вече започваше да им се струва, че Наварският крал бе по-добър господар и че даже присъствието на англичаните им тежеше по-малко, отколкото това на френския крал.

И така, аз останах в Брьотьой една част от юли, за голямо съжаление на Капочи, който би предпочел престой в Париж… аз също бих го предпочел!…и който пращаше в Авиньон изпълнени със злоба послания, в които злъчно намекваше, че с по-голяма охота съм съзерцавал военните приготовления, вместо да се старая да постигна мир. А как, питам ви, можех да постигна мир, ако не чрез преговори с краля, и къде можех да говоря с него, ако не на тази обсада, от която той явно не искаше да се отдалечи?

Прекарваше дните си в обиколки по строителните работи, придружен от Презвитера; посвещаваше времето си на проверки на позициите за атака, суетеше се около местата за прицел, и най-вече следеше издигането на дървената кула, една чудовищна постройка на колела, в която можеха да се поберат голям брой стрелци с цялото си снаряжение от арбалети и огнеметни съоръжения, нещо невиждано от древните времена насам. Освен че трябваше да построят площадките й, нужно бе да намерят достатъчно волски кожи, за да облекат с тях това огромно скеле; и най-после да направят твърд и гладък път, за да могат да го придвижат. Но какви чудеса ще стори кулата, като я завършат!

Кралят често ме канеше на вечеря, и така имах възможност да говоря с него.

„Мир ли? — казваше ми той. Но това е моето единствено желание. Както виждате, в момента разпускам войската си, задържам само необходимите за обсадата части. Изчакайте да превзема Брьотьой, веднага след това на драго сърце ще приема мира, за да направя удоволствие на светия отец. Нека враговете представят предложенията си. — Сир, отговарях, би трябвало да знаем какви предложения сте склонен да приемете… — Такива, че да не засягат моята чест.“

Ех, задачата никак не беше лека! Именно аз, уви, трябваше да му кажа, защото бях по-добре осведомен от него, че уелският принц събира войска в Либурн и Ла Реол за нов поход.

„И вие ми говорите за мир, монсеньор дьо Перигор? — Точно за да предотвратим нови нещастия, Сир… — Този път няма да позволя на английския принц да вилнее в Лангдок като миналата година. Отново ще свикам войската си в Шартр за първи август.“

Учудих се, че оставяше войските да си тръгнат, след като щеше да ги събира седмица по-късно. Внимателно споделих това с Атинския херцог, с Одреем, защото всички идваха при мен и ми се доверяваха. Воден от неприсъща за него пестеливост, кралят упорито държеше първо да разпусне тила, свикан преди месец, и после отново да го извика заедно с останалите части. Сигурно някой му беше казал, може би Жан д’Артоа или друг умник като него, че си спестява платите за няколко дни. Но така уелският принц щеше да спечели цял месец. О да, трябваше да сключи мир; и колкото повече се бавеше, толкова по-неизгодни щяха да бъдат за него условията на този мир.

Опознах по-добре Презвитера и трябва да кажа, че този човек ми се понрави. Перигор го доближаваше до мен; дойде с молба да му помогна да си възвърне бенефиция. И с какви думи! „Вашият Инокентий… — Светият отец, приятелю, светият отец… прекъснах го аз. — Добре де, светият отец, щом искате, ми отне приходите в името на добрите църковни порядки… Е, така каза епископът. И какво? Да не си въобразява, че преди него във Велин нямаше ред? Мислите ли, месир кардинал, че не се грижехме за душите? Нямаше мъртвец, който да си е отишъл без причастие. Някой малко да се разболееше, веднага пращах свещеника. Причастията се плащат. На обвинените пред съда, глоба. После изповядване; след това такса за опрощение. Прелюбодеянията по същия начин. Знам аз как да ги водя, добрите християни.“ Отговарях му: „Църквата загуби един протопрезвитер, но кралят си спечели добър рицар.“ Предната година Жан II го бе произвел в рицар.

У този Сервол има и нещо добро. Говори с изненадващо умиление за бреговете на нашата Дордон. Зелените води на широката река, в които се отразяват замъците ни привечер сред тополи и ясени; тучните ливади напролет, сухата лятна горещина, в която зрее жълтият ечемик; вечерите с мирис на мента; есенните лозя, където като деца сме отхапвали топлите гроздове… Ако всички французи обичаха земята си като него, кралството ни щеше да бъде по-добре защитавано.

Най-после разбрах защо се радваше на такова благоразположение. Първо, той се беше присъединил към краля по време на Сентонжския поход през 1351 година, който макар и скромен бе дал повод на Жан II да се надява, че ще бъде един побеждаващ крал. Презвитера беше довел войската си — двадесет рицари и шестдесет пеши сержанти. Как бе успял да ги събере, във Велин? Във всеки случай това беше цяла дружина. Хиляда златни екю, отпуснати от ковчежника на военната хазна за едногодишна служба… Това даваше основание на краля да казва: „Ние сме бойни другари отдавна, нали, Презвитере?“ После беше служил при монсеньор Испански и какъвто беше хитрец, не пропускаше да припомни това на краля. Именно под заповедите на Шарл Испански, по време на похода през 1353 година, той беше изгонил англичаните от своя замък във Велин и от съседните земи, Монкаре, Монтен, Монтравел… Англичаните държаха Либурн и имаха там голям гарнизон стрелци. Но той, Арно дьо Сервол, държеше Сент-Фоа, и нямаше намерение да остави да я превземат… „Аз съм против папата, защото ми отне протопрезвитерството; аз съм против англичанина, защото опустоши мой замък; аз съм против Навареца, защото уби моя конетабъл. Ех, защо не бях с него в Легл, та да го защитя!“… Това беше балсам за слуха на краля.

И най-после Презвитера отлично владее новите запалителни бойни средства. Обича ги, изучава ги, забавлява се с тях. Каза ми, че нищо не му доставя такова удоволствие, както да запали фитила след подземните приготовления, и да гледа как някоя кула на замъка се разтваря като цвете, като букет, изхвърляйки във въздуха хора, камъни, копия и керемиди. Заради което е заобиколен, ако не от уважение, то от някакво страхопочитание) защото мнозина и сред най-смелите рицари не обичат да се доближават до тези дяволски оръжия, с които той борави като на шега. Има хора, които още щом се появят нови военни средства, веднага ги овладяват и се прославят с приложението им. Докато слугите, запушили уши с ръце, тичат да се скрият някъде и дори бароните и маршалите предпазливо се отдръпват назад, Сервол, със светнал от удоволствие поглед, гледа как се търкалят буретата с барут, прескача мините, издава ясни заповеди, спуска се в изкопите, влачейки се на лакти, излиза, спокойно запалва фитила и без да бърза се добира до някое безопасно място или прикляква зад някой зид, а в това време взривът избухва, земята трепери, стените се разтварят.

Подобна дейност изисква сигурни помощници. Сервол си ги е избрал; груби, сръчни мъже, любители на кръвопролития, на които им прави удоволствие да сеят ужас, да ломят, да разрушават. Добре ги възнаграждава; рискът трябва да се заплаща. И така, той се движи придружен от двама помощници, които сякаш са избрани заради имената: Гастон дьо ла Парад и Бернар д’Оргьой. Между нас казано, ако крал Жан беше използувал по-удачно тези трима артилеристи, Брьотьой щеше да падне за една седмица. Ала не; той искаше своята кула на колела.

Докато издигаха голямата кула, в крепостта дон Санчо Лопез и неговите наварци и англичани не изглеждаха особено развълнувани. Стражата от обхода се сменяше на определените часове. Обсадените бяха добре снабдени с продоволствия и имаха охранен вид. От време на време изпращаха по някоя стрела към копачите, но ги пестяха, за да не изразходват без нужда запасите си. Случваше се да стрелят при преминаването на краля, което му създаваше илюзия за голям подвиг… „Видяхте ли? Цял рой стрели прелетя край нашия владетел, а той и не трепна; ах, Добрият крал…“и даваше повод на Презвитера, на д’Оргьой и ла Парад да му извикат: „Пазете се, Сир, прицелват се във вас!“… като правеха с телата си защитна стена срещу стрелите, които се забиваха в тревата при нозете им.

Ама че лошо миришеше Презвитера! Но трябва да призная, че всички воняха, целият лагер вонеше, Брьотьой беше обсаден най-вече от миризмата! Ветрецът донасяше миризма на изпражнения, защото всички работници, които копаеха, извозваха, режеха и ковяха, се облекчаваха съвсем близо до мястото, където работеха. Никой не се миеше, даже и самият крал, който не си сваляше бронята…

Използувайки колкото можех парфюми и благоухания, имах време добре да наблюдавам слабостите на крал Жан. Какво невероятно нехайство беше неговото!

При него бяха двама кардинали, изпратени от светия отец да се опитат да постигнат всеобщ мир; приемаше пратеници на всички европейски владетели, които укоряваха поведението му към наварския крал и го съветваха да го пусне на свобода; получаваше сведения, че навсякъде данъците се събираха зле, и че не само в Нормандия, не само в Париж, но и в цялото кралство негодуванието е голямо и граничи с бунт; и най-важното, той знаеше, че две английски армии се подготвяха да го нападнат, едната на Ланкастър в Котантен, която получаваше подкрепления, а другата в Аквитания… Но в неговите очи нищо друго нямаше значение, освен обсадата на тази малка нормандска крепост и нищо не можеше да го откъсне от нея. Да упорствуваш в дребното без поглед над цялото е голям недостатък за един владетел.

През целия месец крал Жан отиде само веднъж в Париж, за четири дни, и то за да извърши глупостта, която после ще ви разкажа. И единственото постановлеше, което тогава той не остави на грижите на своите съветници, бе за оповестяване в селищата и кметствата на шест левги около Брьотьой, че всички зидари, дърводелци, копачи, миньори, въглищари, дървари и друга работници трябва да се явят при него, носейки сечивата и инструментите, с които упражняват занаята си, за да се включат в строежа на обсадните съоръжения.

Видът на неговата голяма подвижна кула, неговата нападателна бойница, както я наричаше, го изпълваше със задоволство. Тя имаше три степени и всяка платформа беше достатъчно широка, за да могат да се поберат двеста войника и да воюват оттам. Това правеше всичко шестстотин бойци, които трябваше да заемат тази необикновена кула, след като бъдат донесени достатъчно съчки и снопове, довлечени достатъчно камъни и пръст за построяването на пътя, по който щяха да се понесат четирите й огромни колела.

Крал Жан толкова се гордееше със своята кула, че бе поканил гости, за да присъствуват на нейното построяване и влизане в действие. Бяха дошли кастилският извънбрачен наследник Енрико дьо Трастамаре и граф Дъглас.

„Месир Едуард си има наварец, аз пък си имам шотландец“, шегуваше се доволно кралят. С тази разлика, че Филип Наварски предоставяше на англичаните половината Нормандия, докато месир Дъглас не носеше нищо друго на френския крал освен доблестния си меч.

Още го чувам как ни обяснява: „Гледайте, сеньори: тази бойница може да се придвижи до която и да е точка от стените, да застане така, че щурмуващите да могат да изстрелват в крепостта камъни и снаряди, и да атакуват на височината на обхода. Кожите, които сега коват по външната й страна, са предназначени да поемат стрелите.“ Като си помисля колко упорито му говорех за мирни условия!

Испанецът и шотландецът не бяха единствените, които се любуваха на огромната дървена кула. Хората на месир Санчо Лопез също наблюдаваха, но предпазливо, защото Презвитера беше поставил и други съоръжения, които щедро обстрелваха гарнизона с камъни и взривни снаряди. Замъкът беше останал, кажи речи, без покрив. Ала хората на Лопез не изглеждаха особено стреснати. Дълбаеха отвори над земята в собствените си стени. „За да могат по-лесно да избягат“, казваше кралят.

Големият ден най-после настъпи. Наблюдавах отстрани, от един малък хълм, защото всичко това ме интересуваше. Светият престол има войски, с които трябва да умеем да защищаваме градовете си… Появява се крал Жан, със своя увенчан със златни лилии шлем. С бляскавия си меч дава знак за атака, в това време тръбят рогове. На върха на облечената в кожи кула се развява знамето с лилиите, а отдолу знамената на отредите, заели трите платформи. Какъв букет от знамена е тая кула! И ето, тя тръгва. Теглят я няколко впряга от хора и коне, а Презвитера с гръмки подвиквания насърчава усилията им… казаха ми, че са употребили конопени въжета за хиляда ливри. Бойницата напредва, много бавно, клатушкане и шум на скърцащо дърво, но все пак напредва. Като я гледаш как се придвижва, поклащайки се, настръхнала от знамена, ти се струва, че е кораб, тръгнал в атака. И тя наистина вече атакува сред голяма суматоха. Вече са започнали схватките върху зъберите на височината на третата платформа. Кръстосват се мечове, стрели хвърчат една след друга. Обкръжила замъка, цялата армия гледа нагоре със затаен дъх. Там се извършват красиви подвизи. Величествен, кралят наблюдава през вдигнатия наличник това сражение във въздуха.

И изведнъж страшен трясък сепва войските, струя дим обвива знамената на върха на кулата.

Месир дьо Ланкастър бе оставил на дон Санчо Лопез топове, които последният предвидливо не беше използувал до този момент. И ето че през дупките, издълбани в стените, дулата обстрелват от упор подвижната кула, снарядите пръсват волските кожи, премазват бойните редици по платформите, трошат частите на скелета.

Въпреки усърдната намеса на каменохвъргачките и катапултите на Презвитера, нищо не може да спре втория залп, после третия. Изстрелват се не само чугунени топки, но и възпламенени снаряди, нещо като гръцки огън14, който обсипва кулата.

Мъжете падат със страшни викове или се впускат към стълбите, някои даже скачат направо долу, жестоко изгорени. Пламъци бълват от върха на хубавата кула. Най-високата платформа се сгромолясва с адски трясък, премазвайки в огъня, намиращите се на нея… През живота си не съм чувал по-ужасяващи викове на страдание, Аркамбо; макар че не бях много близо. Стрелците бяха затиснати под срутени пламтящи греди. Гърдите им бяха премазани, крака, ръце, всичко гореше. От запалените волски кожи се носеше страшна миризма. Кулата започна да се накланя, накланя, и когато вече мислехме, че ще се срути, тя остана така, надвесена, продължавайки да гори. Заляха я с вода, доколкото мо-жеше, и се засуетиха да измъкват смазаните или изгорени тела, а в това време защитниците на крепостта танцуваха от радост върху стените, викайки: „Слава на Свети Георги! Слава на Навара!“

Застанал пред тази катастрофа, крал Жан се оглеждаше, сякаш търсеше виновника, макар че нямаше друг освен самия него. Но Презвитера беше тук, нахлупил желязната си шапка, и големият гняв, който се готвеше да избухне, си остана в кралския шлем. Защото без съмнение Сервол беше единственият човек в цялата армия, който не би се поколебал да каже на краля: „Ето докъде ви доведе вашата глупост, Сир. Съветвах ви да поставим мини, вместо да строим такива големи съоръжения, които не се използуват от петдесет години насам. Не сме по времето на тамплиерите, а Брьотьой не е Йерусалим.“

Кралят попита само: Може ли да се поправи бойницата?

— Не, Сир.

— Тогава натрошете каквото е останало от нея. Ще послужи за запълване на изкопите.

Същата вечер реших, че е уместно да проведа с него сериозен разговор относно подготовката на един мирен договор. Обикновено след неуспех кралете имат уши за благоразумни съвети. Ужасът, на който току-що бяхме свидетели, ми позволи да се позова на християнските му чувства. А ако рицарският му плам беше жаден за подвизи, папата предлагаше на него и на останалите европейски владетели много по-достойни и славни геройства при Константинопол. Получих отказ, което изпълни Капочи със злорадство.

„Два английски похода застрашават моето кралство и не мога да отлагам подготовката си за бой срещу тях. Засега това е единствената ми грижа. С ваше позволение ще поговорим отново в Шартр.“

До вчера пренебрегваните опасности изведнъж придобиха за него първостепенна важност.

А Брьотьой? Какво щеше да реши относно Брьотьой? Подготовката на нов щурм би им отнела още един месец. Колкото до обсадените, макар да не бяха изразходвали всичките си продоволствия и боеприпаси, те немалко бяха пострадали. Имаха много ранени, кулите бяха без покриви. Някой подхвърли идеята за преговори, в които да предложат на гарнизона достойни условия за предаване на крепостта. Кралят се обърна към мен. „Какво ще кажете, монсеньор кардинал…“.

Мой ред беше да проявя надменност. Бях дошъл от Авиньон да преговарям за всеобщ мир, а не да посреднича при предаването на някаква си крепост. Той разбра грешката си и запази хладнокръвие със следния остроумен според него отговор: „Щом кардиналът е възпрепятствуван, протопрезвитерът ще свърши работа.“

И на следващия ден, докато кулата все още пушеше, а копачите отново се бяха заловили за работа, този път да погребват мъртъвците, нашият сир дьо Велин, крачейки със стоманените си гетри, предхождан от тръбящите рогове, отиде да преговаря с доя Санчо Лопез. Доста дълго вървяха пред моста на крепостта, наблюдавани от войниците от двата лагера.

И двамата бяха изпечени бойци, и не можеха да се измамят един друг… „Ако ви бях нападнал с барутни мини, изпод стените, сир? — Ах, месир, мисля, че щяхте да ни сразите. Колко време още можете да издържите? — По-малко, отколкото бихме искали, но повече, отколкото предполагате. Имаме достатъчно вода, храна, стрели и снаряди.“

След час Презвитера се върна при краля. „Дон Санчо Лопез е съгласен да ви предаде крепостта, ако го оставите свободно да се оттегли и му дадете пари. — Така да бъде, дайте му, и да приключим с всичко това!“

Два дена по-късно хората от гарнизона излязоха с вдигнати глави и пълни кесии, за да се присъединят към монсеньор дьо Ланкастър. Крал Жан трябваше да възстанови Брьотьой на свои разноски. Така завърши обсадата, която той искаше да остави в паметта на народите. И на всичко отгоре имаше дързостта да твърди, че без неговата бойница обсадените по-трудно щели да отстъпят.

IIIКЛЕТВАТА НА ФЕБ

Гледате как се отдалечава Троа? Хубав град, нали, племеннико, особено в тази огряна от слънце утрин. Ех, голямо щастие е за един град в него да се роди папа. И наистина красивите замъци и дворци, които видяхте около кметството, и църквата Сент-Юрбен, която със своето изобилие от стъклописи е съвършен образец на новата архитектура, както и другите сгради, на чието построение се възхитихте, всичко това се дължи на факта, че Урбан IV, седял на престола на Свети Петър отпреди вече близо век, и то само за три години, е дошъл на бял свят в Троа, в едно дюкянче, точно там, където днес се издига църквата му. Именно това направи града известен и го тласна, към процъфтяване. Ех, ако подобна съдба беше отредена на нашия мил Перигьо… Впрочем не искам повече да ви говоря за това, защото ще си помислите, че само то ми се върти в главата…

Вече знам по кой път ще мине престолонаследникът. Засега върви след нас. Утре ще бъде в Троа. Но ще отиде в Мец през Сен-Дизие и Сен-Мииел, а ние ще се отбием в Шалом и Вердюн… Първо, защото имам работа във Вердюн… каноник съм на катедралата… и после, не искам да изглежда, че се присъединявам към престолонаследника. Но както сме близо един до друг, ще можем по всяко време да си разменяме пратеници, и то в същия ден или на следващия, а и връзките ни с Авиньон ще се осъществяват по-лесно и по-бързо…

Какво? Какво съм обещал да ви разкажа и съм забравил? А, да… какво направи крал Жан в Париж през четирите дни, в които отсъствува от обсадата на Брьотьой?…

Трябваше да приеме клетвата на Гастон Феб. Това беше успех, победа за крал Жан, по-скоро за канцлера Пиер дьо Ла Форе, който търпеливо и умело бе уредил това. Защото Феб е зет на наварския крал и техните владения се намират едно до друго в подножието на Пиринеите. А от началото на царуването тази клетва все се отлага. Сега, когато Шарл Наварски е в затвора, тя можеше да промени нещата, и да повлияе върху мнението на много европейски дворове.

Разбира се, славата на Феб е стигнала до вас. О, той не е само голям ловец, но и голям рицар в турнирите, голям почитател на литературата и строителството, и на всичко отгоре голям чаровник. Бих казал: голям владетел, чието нещастие е, че има твърде мъничка държава. Твърди се, че е най-красивият мъж в наше време, и аз съм напълно съгласен с това. Много висок, по-силен и от мечка… а той наистина се е борил с мечка, племеннико!… стройни крака, тесен ханш, широки рамене, лъчезарно лице, и с усмивка, която открива ослепително бели зъби. А косата му, тази златна грива с бакърени отблясъци, лъчиста, вълниста, извиваща се чак до врата му, този естествен, пламнал ореол, заради който е взел слънцето за герб, и прякора Феб, който впрочем пише неправилно, навярно защото си го е избрал, преди да понаучи малко гръцки. Никога не носи шапка и ходи гологлав като древните римляни, което е уникален случай за нашите обичаи.

Преди време съм му бил гост. И наистина той се постара най-важните особи от християнския свят да минават през неговия малък двор в Ортез, успял да направи от него голям двор. Там срещнах един дворцов граф, един прелат на крал Едуард, един първи шамбелан на кастилския крал, без да броя прочутите лекари, един известен зограф и няколко доктори по право. Всички тези светила бяха великолепно посрещнати.

Доколкото знам единствен кипърският крал притежава такъв бляскав и влиятелен двор при толкова малка територия; но той разполага с много повече средства, които му осигуряват силно развитата търговия.

Феб безцеремонно и забавно ви представя това, което му принадлежи: „Ето ловните ми хрътки… конете ми… това е любовницата ми… това са незаконните ми деца. Госпожа дьо Фоа е добре, хвала на бога. Ще я видите тази вечер.“

Вечерта, в страничната част на замъка, която е превърнал в открита дълга галерия и от която има изглед към хълмистия хоризонт, целият двор се събира, във великолепни одежди, и продължително се разхожда, докато над Беарн се спуска синкав здрач. От единия край до другия има огромни камини, в които горят огньове, а по стените между тях са изрисувани ловни сцени, дело на дошли от Италия художници. Гостът, който не си е взел всички украшения и най-красивите дрехи, изглежда доста зле. Предупреждавам ви, ако ви се случи да отидете там… Агнес дьо Фоа, която е наварка, сестра на кралица Бланш и почти толкова хубава, е цялата в злато и перли. Говори малко, или по-скоро може да се предположи, че се страхува да говори. Слуша как менестрелите пеят Aqueres mountanes, съчинена от съпруга й, и която в Беарн обичат да подемат в хор.

В това време Феб минава от група на група, поздравява този или онзи, посреща някой сеньор, хвали някой поет, спира на разговор с някой посланик, осведомява се мимоходом за световните въпроси, изказва мнение, дава полугласно някакво нареждане и управлява, както си приказва. Това продължава, докато облечената в ливреи прислуга влезе с дванадесет горящи факли да му извести, че може да мине на масата заедно със своите гости. Понякога сяда да вечеря едва в полунощ.

Една вечер го заварих, облегнал се на една колона под сводовете в откритата галерия, и го чух да въздиша пред своя сребрист поток и сините си планини насреща: „Прекалено мъничко е, прекалено мъничко… Човек би казал, монсеньор, че когато хвърля заровете, провидението изпитва някакво злорадо удоволствие да ги съчетава наопаки…“

Току-що бяхме говорили за Франция, за френския крал, и аз добре разбирах за какво намекваше. Често добрият владетел получава малка държавица, а на посредствения се пада голямо кралство. И добави: „Ала колкото и да е малък моят Беарн, държа да не принадлежи на никого освен на себе си.“

Писмата му са удивителни. Не пропуска да напише всичките си титли: „Аз, Гастон III, граф дьо Фоа, виконт дьо Беарн, виконт дьо Лотрек, дьо Марсан и дьо Кастийон…“и какво още… а, да: „сеньор дьо Монтесткиьо и дьо Монпьоза…“и още, чуйте как звучи: „вигие на Андора и Капсир …“и се подписва само „Феб“, погрешно, разбира се, навярно за да се отличи дори от Аполон… също като на дворците и паметниците, които строи или доукрасява и на които може да се види следният издълбан с големи букви надпис: „Направено от Феб.“

Наистина в неговата личност има нещо предизвикателно; но не трябва да забравяме, че е само двадесет и пет годишен. За възрастта си е показал доста голяма вещина. Доказал е и смелостта си; беше сред най-храбрите при Креси. Тогава бе на петнадесет години. А, забравих да ви кажа, ако не знаете: той е племенник на Робер д’Артоа. Дядо му беше женен за Жана д’Артоа, сестра на самия Робер, която веднага щом овдовя, прояви такова влечение към мъжете, започна да води такъв скандален живот, предизвика толкова сплетни… и би могла да предизвика още много… напротив, още е жива; малко над шестдесетте, в отлично здраве… че внукът й, нашият Феб, се видя принуден да я затвори в една кула на замъка във Фоа, където строго я охранява. Ех, буйна кръв имат тия д’Артоа!

Ето какъв е човекът, за когото Ла Форе, архиепископът канцлер, издействува да положи клетва за вярност, когато всичко се обърна срещу крал Жан. О, не се заблуждавайте. Феб добре обмисли решението си; постъпва така именно за да запази независимостта на своя малък Беарн. Аквитания граничи с Навара, самият той граничи и с двете, и техният сега вече явен съюз никак не го успокоява; заплаха тегне над късите му граници. Добре би било да си осигури безопасност откъм Лангдок, защото бе имал вражда с кралския наместник граф д’Арманяк. Ето затова ще се сближи с Франция, ще сложи край на това неразбирателство и за целта ще положи дължимата за графство Фоа клетва. Разбира се, Феб ще настоява за освобождаването на своя зет Шарл Наварски, така бе решено, но ще настоява само привидно, сякаш това е поводът за сближаването. Ходът беше хитър. Феб винаги ще може да каже на Наварския род: „Положих клетвата само за да ви служа.“

За една седмица Гастон Феб покори Париж. Беше дошъл с многобройна свита от благородници, цял куп слуги, с двадесет каляски за гардероба и мебелите му, с великолепни хрътки и с част от личната си менажерия от хищници. Цялото шествие заемаше четвърт левга разстояние. И най-низшият прислужник беше блестящо облечен, пъчейки се в ливреята на Беарн; конете бяха покрити с плащове от копринено кадифе, като моите. Безспорно, огромни разходи, предназначени да впечатляват тълпите, в което Феб бе успял.

Знатните благородници си оспорваха честта да го канят у дома си. Де що имаше знаменитости в града, членове на парламента, на университета, финансисти, дори и духовници, всички си намираха повод да дойдат да го поздравят в двореца, който сестра му Бланш, вдовствуващата кралица, му бе предоставила за времето на неговия престой тук. Жените искаха да му се любуват, да чуят гласа му, да му пипнат ръката. Когато минаваше по улиците, простолюдието го разпознаваше по златните коси и се трупаше край вратите на златарите или търговците на платове, при които той влизаше. Разпознаваха също гербоносеца, който неизменно го придружаваше, един великан на име Ернотон Испански, навярно негов незаконен брат; както и двете огромни пиринейски кучета, които винаги го следваха, водени за синджири от един слуга. На гърба на едното седеше малка маймунка… В столицата бе дошъл един голям, необикновен сеньор, по-внушителен и от най-внушителните, и всички говореха за него.

Разказвам ви това с подробности, защото през този злополучен юли кралството се спускаше по стълбата на бедите, и всяко стъпало от нея имаше значение.

Вие ще трябва да управлявате голямо гоафство, Аркамбо, и то в период, който, обзалагам се, няма да бъде по-лек от сегашния; от такъв упадък не се излиза за няколко години.

Запомнете добре: когато един владетел е посредствен по рождение, или омаломощен от възрастта или болестите, той не е в състояние да поддържа единството на своите съветници. Обкръжението му се разделя, разцепва се, всеки си присвоява част от една вече несъстоятелна или зле упражнявана власт; всеки говори от името на един господар, който вече не управлява; всеки работи за себе си, с оглед на собственото си бъдеще. Така се образуват различни партии, според амбициите или нрава на всеки. Съперничествата се изострят. Почтените застават на една страна, предателите на друга, считайки се по своему почтени.

Аз наричам предатели онези, които изменят на върховния интерес на кралството. Често те му изменят, защото не могат да го осъзнаят; за тях съществува само личният интерес; а точно тези хора, уви, обикновено вземат връх.

При крал Жан имаше две партии, които си остават днес и при престолонаследника, защото длъжностите се заемат от същите хора.

От едната страна е партията на канцлера Пиер дьо Ла Форе, архиепископ на Руан, с пръв помощник Ангеран дю Пьоти-Селие; тях считам за най-способните мъже в кралството, най-загрижени за неговото благо. От другата, Никола Брак, Лори, и особено, особено Симон дьо Бюси.

Може би ще го видите в Мец. О, съветвам ви винаги да се пазите от него и изобщо от хората, които приличат на него. Това е мъж с огромна глава и малко тяло, което вече е лош признак, излъчен като петел, доста невъзпитан и груб, щом излезе от мълчанието си, изпълнен с безгранично, но спотаено самолюбие. Опива се от скрито упражняваната власт, нищо не му се нрави повече от това да унижава, ако ли не да погубва всеки, който прекалено се издига в двора или придобива влияние над краля. Според него да управляваш означава единствено да хитруваш, да лъжеш, да устройваш машинации. Нито една голяма цел, само посредствени и винаги непочтени кроежи, които преследва с невероятно упорство.

Прост писар при крал Филип, той допълзя до мястото, което сега заема… пръв министър в парламента и член на Големия съвет… създавайки си име на предан служител, благодарение на това че е властен и груб. Случвало се е, когато раздава правосъдие да накара недоволния тъжител да коленичи пред него за прошка пред цялата зала или да екзекутира двадесет и трима буржоа от Руан наведнъж; но той по същия начин може да произнесе произволно оправдание или безконечно да отлага някое сериозно дело, за да държи хората в подчинение. Никак не пренебрегва богатството си; издействувал си е от абата на църквата Сен-Жермен-де-Пре бариерно право над Сен-Жерменоката врата, веднага преименувана на дьо Бюси, и така получава данък от всяко превозно средство в Париж.

Бюси беше против клетвата на Феб, и още щом Ла Форе я уговори, той твърдо реши да осуети това споразумение. Когато кралят дойде от Брьотьой, лично той го посрещна и му зашушна: „Феб се държи предизвикателно спрямо вас, като излага на показ в Париж голям разкош… Феб на два пъти прие превото Марсел… Подозирам, че Феб тайно подготвя с жена си и кралица Бланш бягството на Шарл Злия… Трябва да изискате от Феб клетва и за Беарн… Феб не говори добри неща за вас… Внимавайте да не би с прекалено любезното посрещане на Феб да оскърбите граф д’Арманяк, който ви е много необходим в Лангдок. Наистина канцлерът Ла Форе е убеден, че е постъпил добре; но Ла Форе е прекалено сговорчив с приятелите на вашите врагове… И що за глупост да се наричаш Феб!“ И за да предизвика още повече лошото настроение на краля, той му съобщи една неприятна вест. Фрике дьо Фрикан бе избягал от Шатле благодарение на изобретателността на двама слуги. Наварците се подигравали с кралската власт като си върнали един твърде ловък и опасен сподвижник…

Вследствие на което по време на вечерята, която даде преди деня на клетвата, кралят се държа надменно и предизвикателно, наричаше Феб: „Месир моят васал“и му задаваше въпроси като: „Остана ли някой във владението ви, с цялата тая свита, която ви придружава в моя град?“

Или пък му казваше: „Не бих искал друг път вашите войски да навлизат в подвластните на монсеньор д’Арманяк земи.“

Твърде учуден, понеже с Ла Форе се бяха споразумели, че ще считат въпроса за приключен, Феб възрази: „Моите войски, сир братовчеде, нямаше да навлязат в земите на д’Арманяк, ако не трябваше да отблъснат тези, които бяха дошли да атакуват нашите. Но щом заповядате на хората на монсеньор д’Арманяк да престанат с тези нашествия, моите рицари ще си стоят мирно и щастливо в своите граници.“ На което кралят отвърна: „Бих желал да стоят по-близо до мен. Свикал съм войската в Шартр за бой с англичаните. Разчитам, че навреме ще се присъедините към нея с войските на Фоа и Беарн. — Войските на Фоа, отговори Феб, ще бъдат свикани, според задълженията на васала, веднага щом положа клетвата, сир братовчеде. А тези на Беарн ще ги последват, ако аз пожелая.“

Хубава помирителна вечеря се получи, няма що! Архиепископът — канцлер, изненадан и недоволен, напразно се опитваше да поуспокои духовете. Лицето на Бюси бе като от камък. Но дълбоко в себе си той тържествуваше. Беше истинският господар на положението.

Колкото до краля на Навара, името му дори не бе произнесено, въпреки присъствието на двете кралици Жана и Бланш.

На излизане от двореца, Ернотон Испански, великанът щитонооец, каза на граф дьо Фоа… не съм бил с тях, повтарям ви какво ми бе предадено: „Удивих се на търпението ви. На мястото на Феб бих си тръгнал незабавно за моя Беарн, без да чакам нови оскърбления.“ На което Феб отговори: „На мястото на Ернотон щях да дам същия съвет на Феб. Но аз съм Феб и трябва да мисля най-вече за съдбата на моите поданици. Не искам аз да бъда този, който скъсва отношенията, и да изглеждам виновен. Ала се опасявам, че Ла Форе ми е устроил клопка. Освен ако се е случило нещо, което нито той, нито аз знаем, и което е настроило краля против мен. Утре ще видим.“

На другия ден след литургия Феб влезе в голямата зала на двореца. Шест щитоносци придържаха края на плаща му и този път по изключение не беше гологлав. Носеше златна корона върху златните си коси. Залата бе изпълнена с шамбелани, съветници, прелати, секретари, членове на парламента и висши служители. Но този, когото Феб най-напред забеляза, беше Жан Дьо Форез, граф д’Арманяк, застанал съвсем близо до краля, почти опрян на трона, с предизвикателно изражение. От другата страна Бюси си даваше вид, че подрежда свитъците си. Извади един и го прочете, сякаш беше най-обикновено постановление: „Месир, кралят на Франция, моят господар, приема клетвата ви за графството; Фоа и вицеграфството Беарн, които сте получили от него, и вие ставате негов васал с титлите граф дьо Фоа и виконт дьо Беарн, според както е установено между неговите предци, френските крале, и вашите. Коленичете.“

Настъпи кратко мълчание. После Феб отговори високо и ясно: „Не мога.“

Присъствуващите зашумяха изненадани, повечето искрено, някои престорено, и не без известно удоволствие. Подобни произшествия не се случват често при церемония за клетва.

Феб повтори: „Не мога.“ И добави ясно: „Мога да коленича с единия крак, за Фоа. Но не и с другия.“

Тогава крал Жан каза с гневен глас: „Приемам клетвата ви и за Фоа, и за Беарн.“ Присъствуващите потръпнаха от любопитство. И ето как се разви спорът, в най-общи линии… Феб: „Сир, Беарн е наследствен имот и вие не можете да приемете нещо, което не ви е подвластно.“ Кралят: „Това, което изтъквате е невярно, и то от много години е повод за спорове между вашия род и моя.“ Феб: „Това е самата истина, Сир, и тя ще продължи да причинява разногласия само ако вие го желаете. Аз съм ваш почтен и предан поданик за Фоа, както открай време са се клели дедите ми, но не мога да се обявя за ваш васал за нещо, което дължа единствено на бог.“ Кралят: „Недостоен васал! Опитвате се по подли пътища да се освободите от задълженията си. Миналата година не се присъединихте към войската на тук присъствуващия граф д’Арманяк, мой наместник в Ламгдок, който заради вашата измяна не успя да отблъсне английското нашествие!“ На което Феб отвръща величествено: „Ако съдбата на Ламгдок зависи само от моята намеса и монсеньор д’Арманяк не е способен да пази тази ваша провинция, то не на него трябва да поверите наместничеството, Сир, а на мен.“

Кралят беше силно разгневен, брадичката му трепереше. „Подигравате ми се, красавецо, но няма да е задълго. На колене! — Махнете Беарн от клетвата и ще коленича начаса. — Ще коленичите в затвора, подъл изменнико! — извика кралят. — Отведете го!“

Всичко беше нагласено, предвидено, организирано, поне от Бюси, който направи само един знак и Перине льо Бюфл с още шестима сержанти от охраната заобиколиха Феб. Вече им беше известно, че трябва да го отведат в Лувъра.

В същия ден правото Марсел говореше в града: „На крал Жан му оставаше да си създаде един последен враг; и той го направи. Ако всички мошеници от обкръжението му останат на службите си, скоро няма да има и един честен човек извън затвора.“

IVШАРТЪРСКИЯТ ЛАГЕР

Чуйте, племеннико, най-новата глупост! Знаете ли какво ми писа папата в едно писмо от двадесет и осми ноември, чието изпращане или е било отлагано, или приносителят не ме е търсил, където трябва, щом го получих едва снощи в Арси? Познайте… Ето какво: огорчен от неразбирателството ми с Капочи, светият отец ме упреква в „липса на милосърдие“. Питам се как можех да му засвидетелствувам милосърдие, на тоя Капочи? Не съм го виждал, откакто ме напусна внезапно в Брьотьой, за да иде в Париж. И кой собствено е виновен за нашето неразбирателство, ако не този, който силом ми наложи за придружител един себелюбив, ограничен, загрижен само за собственото си удобство прелат, чиито действия целят единствено да осуетяват моите? Хич не го интересува всеобщият мир. Важното е не аз да бъда този, който ще го постигне. Липса на милосърдие, ама че работа! Липса на милосърдие… Имам сериозни основания да вярвам, че Капочи заговорничи със Симон дьо Бюси и че има пръст в задържането на Феб, който, уверявам ви, да, знаете, че беше освободен през август; но благодарение на кого? На мен; това не знаехте… срещу обещание да се присъедини към кралската войска.

Е, най-накрая светият отец благоволява да похвали усилията ми и да ме увери, че моите постъпки се радват не само на неговото одобрение, но и на това на цялата кардиналска колегия. Надявам се, че не пише същото и на другия… Но както през октомври миналата година, той отново ме съветва Шарл Наварски да бъде включен във всеобщия мир. Лесно мога да предположа кой му подсказва това…

След бягството на Фрике дьо Фрикан крал Дан реши да премести зет си в Арльо, една крепост в Пикардия, където хората са твърде предани на рода Артоа. Опасяваше се да не би в Париж Шарл Наварски да си спечели прекалено много съучастници. Не искаше да го остави в един и същ затвор с Феб, дори в един и същ град…

След това, както вчера ви казах, той заряза Брьотьой и се върна в Шартр. Беше ми казал: „Ще говорим отново в Шартр.“ Ето къде бях аз, докато Капочи се надуваше в Париж…

Къде се намираме? Брюне!… кое е това селище?… А Поавр, минахме ли Поавр? А, добре, той е по-нататък. Казаха ми, че църквата заслужавала да се види. Впрочем всички църкви в Шампан са много красиви. Това е благочестив край…

О! Не съжалявам, че видях Шартърския лагер. Щеше да е добре и вие да го бяхте видели… Знам; бяхте освободен, за да заместите болния си баща, защото англичаните трябваше на всяка цена да бъдат задържани извън границите на Перигор. Без това сега може би щяхте да лежите под плочите на някой манастир в Поатие. Знае ли човек? Съдба.

И тъй, представете си Шартр: най-малко шест хиляди души са заели огромната равнина, над която се издигат върховете на катедралата. Една от най-многочислените, ако не и най-многочислената войска, свиквана някога в кралството. Но разделена на две твърде разграничаващи се една от друга части.

От едната страна се издигаха в стройни редици стотиците палатки от копринени и цветни драперии на бароните и рицарите. Огромно гъмжило от движещи се хора, коне и каруци се ширеше, докъдето стига погледът сред ярки цветове и блясък на метал в слънчевата светлина; именно тук идваха със сергиите си търговци на оръжия, брони, вино и храни, тук съдържателите На публични домове докарваха каруци, пълни с леки жени, под надзора на краля на престъпниците… чието име все още не мога да си спомня.

И в другия край, на порядъчно разстояние, съвсем отделно, като в Страшния съд от картините… от едната страна раят, от другата адът… пешаците, без подслон сред окосените жита, освен някое опънато на копие платнище, ако изобщо се бяха погрижили да се снабдят с такова; огромна, пръсната на слуки тълпа, уморена, мръсна, бездействуваща, в която се деляха по селища и не се подчиняваха на случайно избраните вождове. А и нямаше какво да изпълняват. Не им поставяха никакви задачи, не им заповядваха никакви маневри. Единственото занимание на тези хора бе да си търсят храна. Най-хитрите ходеха да карат в рицарския лагер, ограбваха курниците в съседните махали или бракониерствуваха. Зад всяка могила можеха да се видят двама-трима дрипльовци, клекнали край някой заек, който се пече. При появата на каруците, които раздаваха ечемичен хляб без определен час, наставаше голяма суматоха. Виж, определени бяха часовете на ежедневните посещения, които кралят правеше в строя на пешаците. Проверяваше новопристигналите, днес тези от Бове, утре от Соасон, в други ден тези от Орлеан и Жаржо.

Придружаваха го, чуйте само, четиримата му сина, брат му, конетабълът, двамата маршали, Жан д’Артоа, Танкарвил, и не знам кой още… с цял отряд щитоносци.

Един път, който впрочем беше и последният, сега ще разберете защо… той ме извика, сякаш ми правеше голяма чест. „Монсеньор дьо Перигор, утре, ако благоволите да ме последвате, ще ви взема на обиколката.“ Аз продължавах да дебна случай да се споразумеем относно някои предложения, колкото и смътни да бяха те, които да направим на англичаните, за да има върху какво да установим началото на преговорите. Бях предложил двамата крале да изпратят представители, които да съставят списък на всички спорни между кралствата въпроси. Това бе достатъчно, за да се разисква с години.

Или пък търсех друг, съвсем различен повод за начало на преговорите. Спорните въпроси уж се пренебрегват и двете страни влизат в предварителни преговори за подготовка на съвместен поход в Константинопол. Важното бе веднъж да се започне…

И така, повлякох се с червената си мантия сред безчетната въшлива сган, която лагеруваше в Бос. Точно така, въшлива, защото като се върнах се наложи Брюне да ме пощи. Не можех все пак да отблъсна тези нещастници, които идваха да целуват краищата на мантията ми! Миризмата беше по-отвратителна от тази в Брьотьой. Предната нощ се бе вдигнала голяма буря, пе-шаците бяха спали направо на мократа земя. Дрипите им се изпаряваха на утринното слънце и здравата воняха. Презвитера, който вървеше пред краля, се спря. Презвитера наистина беше важна личност! След него спря и кралят, и цялата свита.

„Сир, това са хората от превотството Брасьо, кметство на Блоа, които пристигнаха вчера. Видът им е плачевен…“ Презвитера сочеше с боздугана си четиридесетина одърпани, кални, брадясали голтаци. Не се бяха бръснали от десет дни, да не говорим за миене. Дрехите им не се различаваха изпод сивия слой мръсотия и пръст. Някои бяха със скъсани обувки, други само с омотани около краката парцали, трети пък съвсем боси. Държаха се добре изправени, за да се представят, но погледите им бяха тревожни. Ей богу, не бяха очаквали самият крал да се появи пред тях с бляскавата си свита. И голтаците от Брасьо се притискаха един до друг. Острията и куките на няколко ножове и прътове стърчаха над тях като щръкнали от кален сноп тръни.

„Сир, продължи Презвитера, те са тридесет и девет, а трябваше да бъдат петдесет. Осем от тях носят ножове, деветима имат мечове, от които един в много лошо състояние. Само един притежава и меч, и прът. Един има брадва, трима — железни тояги, и още един, въоръжен само с кама; останалите нямат нищо.“

Би ме досмешало, ако не се питах какво караше краля да губи своето време и това на маршалите си в броене на ръждиви мечове. Да се покаже тук, веднъж, да, не беше лошо. Но пък всеки ден, всяка сутрин? И защо ме бе извикал на този жалък парад?

В този момент с изненада чух как най-малкият му син Филип извика с приповдигнат тон, като юноша, който иска да изглежда зрял мъж: „Не, с такава войска не можем да извоюваме големи победи.“ Той е едва четиринадесетгодишен; гласът му беше още момчешки, а тялото му не изпълваше ризницата. Баща му го погали по челото, сякаш се поздравяваше, че е дал живот на такъв умен воин. После, обръщайки се към хората от Брасьо, той ги попита: „Защо не сте се въоръжили както трябва? Така ли се идва във войската ми? Не сте ли получили нареждания от вашия прево?“

Тогава един мъжага, който трепереше по-малко от останалите, вероятно притежателят на единствената брадва, излезе отпред и отговори: „Сир господарю наш, превото ни заповяда всеки да се въоръжи според състоянието си. Снабдихме се, доколкото можехме. Тези, които са дошли с голи ръце, нямат възможност за повече.“

Кралят се обърна към конетабъла и маршалите с красноречиво изражение на човек, доволен от това, че макар и в негов ущърб, фактите доказват правотата му. „Още един прево, който не е изпълнил дълга си… Върнете ги заедно с тези от Сен-Фаржо и от Соасон. Ще си платят глобата. Лори, записвайте…“

И наистина, както той ми обясни малко след това, тези, които не се явяваха на огледа или идваха без оръжия и не можеха да се сражават, бяха длъжни да платят обезщетение. „С глобите на всички тези пешаци ще си доставя необходимото за заплащане на конницата.“

Прекрасно хрумване, навярно подсказано от Симон дьо Бюси, което той си бе присвоил. Ето защо беше свикал пехотата и броеше с такова хищно задоволство частите, които връщаше по домовете им. „За какво ни е тази сган от пешаци? — ми каза още той; — Баща ми бе разбит при Креси именно по вина на пешите войски. Те бавят всички и пречат на хода на конницата.“

Всеки беше съгласен с него, с изключение на престолонаследника, който явно искаше да каже нещо, но се въздържа.

Но дали това означаваше, че в другия край на лагера, при знамената, конете и броните, всичко вървеше като по вода? Въпреки многобройните свиквания, въпреки строгите наредби, според които феодали и капитани се задължаваха два пъти месечно да проверяват хората си, оръжието и конете, за да бъдат в постоянна готовност, и според които се забраняваше на войниците да се прехвърлят от един командуващ на друг или да се оттеглят без позволение, „под страх да бъдат лишени от плата и безмилостно наказани“, въпреки всичко това една трета от рицарите не се беше явила. Други пък, принудени да екипират отред от най-малко двадесет и шест копиеносци, се явяваха едва с десет. Изпокъсани ризници, изкорубени шлемове, прекалено твърди брони, скърцащи при всяко движение… „Ах, месир, как искате Да смогна? Не съм си получил заплатата, достатъчно ми е да поддържам собственото си снаряжение“… Блъскаха се кой по-напред да подкове коня си. Военачалници се лутаха из лагера да търсят заблудилата се част, изостанали войници търсеха, кой повече, кой по-малко, своя военачалник. Всеки крадеше от съседния отред от каквото имаше нужда, къс дърво или кожа, шило или пък чук. Маршалите бяха отрупани с жалби, главите им бръмчаха от грубите пререкания на ядосаните рицари. Ала кралят не искаше и да знае за това. Броеше пешаците, които ще платят глоба…

Тъкмо се бе отправил към тези от Сент-Енян, когато с бясно препускане през лагера пристигнаха шестима въоръжени мъже, с плувнали в пяна коне, самите те с облени в пот лица и прашни брони. Единият от тях тежко слезе от коня, поиска да говори с конетабъла, и като се приближи до него, му каза: „Аз съм от хората на месир Бусико, нося вест от него.“

Атинският херцог направи знак на вестоносеца да докладва на краля. Пратеникът понечи да прегъне крак, но бронята му пречеше. Кралят го освободи от почестите и го накара да говори веднага.

— Сир, месир дьо Бусико е затворен в Роморантен:

Роморантен! Кралската свита за миг онемя от изненада, сякаш бе поразена от гръм. Роморантен, само на тридесет левги от Шартр, от другата страна на Блоа! Никой не допускаше, че англичаните могат да бъдат толкова близо.

И наистина, докато завършваха обсадата на Брьотьой, докато се занимаваха със затварянето на Гастон Феб, докато тилът и останалите части бавно се събираха в Шартр, уелският принц… вие знаете това по-добре от когото и да е било, Аркамбо, понеже тогава отбранявахте Перигьо… беше започнал похода си, навлизайки в кралска територия от Сент-Фоа и Бержьорак, и бе продължил на север по пътя, който ние изминахме, Шато-л’Евек, Брантом, Рошьошуар, Ла Перюз, причинявайки разрушенията, на които бяхме свидетели. Ние бивахме уведомявани за неговия ход и трябва да ви кажа, че аз доста се учудвах, че кралят така се бави в Шартр, докато принц Едуард опустошава страната. Според последните вести, той трябваше да се намира някъде между Ла Шатр и Бурж. Мислехме, че ще продължи към Орлеан, и кралят уверяваше, че там ще влезе в сражение с него, преграждайки му пътя към Париж. За тази цел конетабълът, подтикван все пак от известна предпазливост, беше изпратил една част от двеста копиеносци начело с месир дьо Бусико, месир дьо Краон и месир дьо Комон, на далечно разузнаване по другия бряг на Лоара, които трябваше да го осведомят за положението там. И бе получил впрочем съвсем малко сведения. А сега изведнъж Роморантен! Значи, уелският принц бе поел на запад… Кралят накара вестоносеца да продължи. — Най-напред, Сир, бе заловен при Обинисюр-Нер месир дьо Шамбли, когото месир дьо Бусико бе изпратил на разузнаване… — О, Гри-Мутон е пленен — каза кралят; така наричаха месир дьо Шамбли.

Пратеникът на Бусико поде: „Но месир дьо Бусико не успя навреме да разбере това, и се натъкнахме изневиделица на челните английски части. Нападнахме ги тъй стремително, че се впуснаха да бягат… — Както обикновено, каза крал Жан — … но срещнаха подкрепленията си, доста по-многочислени от нас, и ни атакуваха от всички страни, така че месир дьо Бусико, месир дьо Краон и месир дьо Комон бързо ни поведоха към Роморантен и се затвориха в крепостта, преследвани от цялата армия на принц Едуард; когато месир дьо Бусико ни нареди да тръгнем насам, обсадата тъкмо започваше. Ето какво трябваше да ви кажа, Сир.“

Отново настъпи мълчание. После маршал дьо Клермон ядосано каза: „Защо по дяволите са нападнали англичаните? Нямаха такива указания. — Да не би да ги упреквате за храбростта им? — отвърна му маршал Одреем. — Натъкнали са се на неприятеля и са го нападнали. — Голяма храброст — каза Клермон. — Триста копиеносци срещат двадесет и ги връхлитат, без да чакат, въобразявайки си, че е голямо геройство. А после насреща им изникват хиляда и ето че на свой ред се разбягват, и тичат да се скрият в първия замък. Сега не могат да ни послужат за нищо. Глупащина, а не храброст.“

Както обикновено двамата маршали се спречкаха, а конетабълът ги остави да се карат. Той, конетабълът, не обичаше да взема страна. Беше по-смел на дела, отколкото в спор. Предпочиташе да се нарича Атински херцог, отколкото херцог дьо Бриен, заради бившия конетабъл, неговия обезглавен братовчед. А неговото владение беше именно Бриен, докато Атина бе само един семеен спомен, вече без всякакво покритие, освен при кръстоносен поход… Или може би просто с възрастта бе станал безразличен. Дълго време беше командувал, и то доста добре, войските на неаполокия крал. Тъгуваше за Италия, защото тъгуваше по младините си. Презвитера, застанал малко встрани, наблюдаваше с насмешливо изражение пререканието на маршалите. Техният спор бе прекъснат от краля.

„А аз мисля — каза той, — че тази злополука ни прави услуга. Защото сега англичанинът е задържан с обсадата. Така, докато е там, ще знаем къде да го нападнем.“ И се обърна към конетабъла: „Готие, войската да тръгне утре призори. За да не се бавим, разделете я на няколко части, всяка от които да прекоси Лоара по различен мост, но нека поддържат тясна връзка една с друга, за да можем отново да ги съберем на уречено място оттатък реката. Аз ще мина през Блоа. Ще нападнем английската армия в тил и във фланг, а в случай че реши да тръгне оттам, ще й преградим всички пътища. Завардете Лоара далеч след Тур, чак до Анже, та ланкастърският херцог, който пристига от Нормандия, по никой начин да не може да се присъедини към уелския принц.“

Ето че Жан II учудваше хората си! Внезапно така спокоен и хладнокръвен, той им даваше ясни и точни нареждания, и определяше пътищата на своята армия, сякаш виждаше цяла Франция на длан. Да завардят Лоара откъм Анжу, да я прекосят в Турен, да бъдат готови да слязат към Бери или да преградят пътя на англичаните към Поату и Ангумоа… и най-накрая да си отвоюват Бордо и Аквитания. „И нека да действуваме бързо, изненадите да играят в наша полза.“ Всеки заемаше войнствен вид, готов за действие.

„Върнете обратно цялата пехота — заповяда още Жан II. — Да не допускаме втори Креси. Дори и само с конницата, пак ще бъдем пет пъти повече от тези омразни англичани.“

И така, понеже преди десет години поради неправилно въвличане в сражението на обикновените стрелци и тези с арбалет, същите бяха възпрепятствували маневрите на конницата и с това бяха станали виновни за поражението, сега крал Жан се отказваше от цялата пехота. И неговите пълководци до един го подкрепяха, защото всички бяха участвували при Креси и още пазеха болезнения спомен. Основната им грижа бе да не допуснат същата грешка.

Единствен престолонаследникът се осмели да каже: „Значи, татко, изобщо няма да имаме стрелци…“

Кралят дори не благоволи да отговори. И престолонаследникът, който стоеше близо до мен, ми каза, сякаш търсеше подкрепа или пък за да не изпадне в глупаво положение пред мен: „Англичаните качват стрелците си на коне. Но при нас никой няма да се съгласи да дадем коне на хора от простолюдието.“

Хм, добре че се сетих… Брюне!… Ако утре времето е все така меко, ще измина на парадния си кон прехода, който впрочем ще бъде кратък. Трябва да си възвърна формата преди Мец. И после, влизайки в Шалон, искам да покажа на жителите му, че мога да яздя не по-зле от техния умопобъркан епископ Шово… когото все още не са сменили.

VАКВИТАНСКИЯТ ПРИНЦ

Ех, заварвате ме доста ядосан, Аркамбо, за краткия преход, който ни предстои до Сент-Менеулд. Писано ми е при всяко спиране в по-голям град да получавам по някоя новина, от която да ми закипи кръвта. В Троа — писмото от папата. А сега в Шалон — вестите от Париж. И какво научих? Петнадесетина дни, преди да тръгне, престолонаследникът подписал указ за нова смяна в курса на монетите, обезценяване, разбира се. Но опасявайки се, че мярката ще бъде зле посрещната… за което не е нужна кой знае каква досетливост… отложил оповестяването за след заминаването си, та да бъде достатъчно далеч, на пет дни път, така че наредбата е била разгласена едва на десети този месец. С една дума, уплашил се е да излезе пред буржоата, и се е измъкнал като подгонен елен. Не, той наистина прекалено често използува бягството като средство! Не знам кой му е подшушнал тази твърде недостойна хитрост, дали е Брак или Бюси; но плодовете й никак не закъсняха. Превото Марсел и едрите търговци отишли разгневени да се жалват пред Анжуйския херцог, когото престолонаследникът бе оставил в Лувъра да го замества; и вторият син на краля, който е едва осемнадесетгодишен и не е особено съобразителен, отстъпил пред заплахата от бунт и отложил указа до завръщането на престолонаследника. Последният или не трябваше да прибягва до тази мярка, което аз бих предпочел, защото това е само още едно неудачно средство или да я предприеме и веднага да я наложи. Няма що, нашият престолонаследник Шарл ще пристигне при своя чичо императора с много силни козове — столица, в която съветът на града отказва да изпълнява кралските заповеди!

Кой всъщност управлява кралство Франция днес? С право можем да се запитаме. Тази постъпка нека не се заблуждаваме, ще има тежки последствия. Защото сега онзи Марсел придоби самоувереност, пречупвайки волята на короната, поддържан естествено от тълпата и от буржоазията, тъй като защищава кесиите им. Престолонаследникът хубавичко надхитри генералните щати, като ги остави в безизходица със заминаването си; но с последния удар загуби всичко, което бе спечелил. Съгласете се, че е наистина обезсърчаващо да полагаш такива усилия и да биеш толкова път, както правя от половин година насам, за да се опитам да облекча съдбата на владетели, които така упорито вредят сами на себе си!

Сбогом, Шалон… О, не! Не желая да се меся в избора на новия епископ. Графът-епископ на Шалон е един от шестимата духовни перове. Това е работа на крал Жан или на престолонаследника. Нека уредят въпроса направо със светия отец… или да натоварят Никола Капочи; веднъж и той да се заеме с нещо…

И все пак не трябва да упрекваме твърде строго престолонаследника; никак не му е леко. Истинският виновник е крал Жан; синът никога няма да успее да извърши толкова грешки, колкото натрупа бащата.

За да ми мине ядът или по-скоро, за да се ядосам още повече… бог да ми прости този грях… ще ви разкажа похода на крал Жан. И ще видите как един крал погубва Франция!

Както вече ви казах, в Шартр той се беше опомнил. Не говореше за рицарска чест вместо да обсъжда финансови въпроси, не обсъждаше финансите вместо да готви война, не се занимаваше с дребни неща, когато съдбата на кралството е в опасност. Веднъж и той сякаш се бе отърсил от вътрешния си смут, от пагубната си склонност към грешки; за пръв път изглеждаше в крак със събитията. Даде истински разпореждания за военен поход. И понеже духът на пълководеца е нещо заразително, тези разпореждания бяха изпълнени с точност и бързина.

Най-напред трябваше да се прегради пътя на англичаните през Лоара. Изпратени бяха многочислени отреди под заповедите на военачалници, които добре познаваха тези места да завардят мостове и пътища между Орлеан и Анже. Заповядано бе на командуващите да държат постоянна връзка със своите съседи и често да пращат вестоносци до армията на краля. На всяка цена да се попречи на идващата от Солон войска на уелския принц да се присъедини към тази на Ланкастър, която пристига от Бретан. Ще ги бият поотделно. И първо уелския принц. Армията, разделена в четири колони за по-лесно преминаване на реката, ще я прекоси по мостовете на Мьон, Блоа, Амбоаз и Тур. Да се избягват сражения, каквито и случаи да изникнат, преди всички бойни части да са се съединили отвъд Лоара. Никакви самоволни подвизи, каквито и изкушения да се появят. Подвиг ще бъде всички заедно да смажат англичанина и да измият от лицето на кралство франция позора и бедите, които й нанася от толкова години. Такива бяха разпорежданията, които Атинският херцог предаде на военачалниците, събрани преди потеглянето. — „Вървете, сеньори, и нека всеки бди над задълженията си. Кралят няма да ви изпуска от очи.“

Небето беше покрито с тежки черни облаци, които изведнъж изтрещяха, пронизани от светкавици. През всички тези дни Вандомоа и Турен бяха шибани от бурни дъждове, краткотрайни, но проливни, които мокреха надризници и брони, водата проникваше (през ризниците, попиваше в тежките кожи. Сякаш гръмотевиците бяха привлечени от цялата тази върволица от метални брони; трима рицари, които се бяха скрили под едно дърво, бяха ударени от гръм. Но, общо взето, войската понасяше добре лошото време, често насърчавана от виковете на населението. Защото жителите на малките градове и селяните от полските села доста се тревожеха от приближаването на аквитанския принц, за когото се носеха ужасяващи слухове. При вида на това дълго шествие от рицари в брони, които препускаха в редици по четири, те се успокояваха,’ разбрали веднъж, че сраженията няма да се водят по техните земи. „Да живее нашият добър крал! Бийте враговете му! Бог да ви пази, храбри рицари!“ Което значеше: „Бог да ни пази и благодарение на вас… много ще паднат някъде убити… дано не видим къщите и окаяните ни дрипи опожарени, стадата ни разпръснати, реколтата ни опустошена, дъщерите ни насилени. Бог да ни пази от войната, която вие ще водите другаде.“ И не скъпяха виното си, студено и искрящо. Подаваха стомните на рицарите, които ги надигаха и пиеха, без да спират.

Аз бях свидетел на всичко това, защото бях решил да последвам краля и да отида с него в Блоа. Той бързаше за война, аз пък имах миротворителна мисия. Бях упорит. Аз също си имах план. И носилката ми следваше най-отзад войската, макар че и зад мен имаше отреди, които не се бяха присъединили навреме към армията в Шартр. Такива щяха да пристигат още дни наред, като например графовете дьо Жоани, д’Оксер и дьо Шатийон, трима славни юнаци, които яздеха, без да бързат, заедно с всички копиеносци от своите графства, и приемаха войната откъм веселата страна. „Добри хорица, да сте виждали кралската войска? — Войската? Оня ден мина оттук, колко много бяха само! Часове, докато се изнижат. Тая сутрин минаха други. Ако срещнете англичанина, направете го на парчета. — То се знае, добри хорица, то се знае… ако заловим принц Едуард, няма да забравим да ви изпратим парченце от него.“

А какво правеше в това време принц Едуард, ще ме попитате… Принцът беше задържан при Роморантен. За по-кратко време, отколкото се надяваше крал Жан, но все пак достатъчно, за да може последният да извърши маневрите си. Пет дни, защото сир дьо Бусико, сир дьо Краон и сир дьо Комон яростно се бяха защищавали. Само в деня на тридесет и първи август ги нападнаха на три пъти, но те отблъснаха и трите атаки. Крепостта падна едва на трети септември. Както обикновено, принцът я опожари; но на следващия ден, неделя, трябваше да остави войската си да почине. Стрелците, измежду които доста загинаха, бяха изтощени. Това е първото по-тежко сражение от началото на похода. И принцът, загубил обичайната си усмивка, като научи от шпионите си… а той винаги има разузнавачи доста надалеч… че френският крал се готви да го нападне с цялата си войска, започна да се пита дали не е сгрешил с тази упорита атака на крепостта и дали не е трябвало да остави онези триста копиеносци на Бусико затворени в Роморантен. Той не знае точния брой на войската на крал Жан; но му е известно, че е многочислена, доста по-многочислена от неговата, тази войска, която ще се прехвърли едновременно през четири моста… Ако не иска да пострада от прекаленото несъответствие между войските, непременно трябва да осъществи присъединяването си към ланкастърския херцог. Край на спокойния поход, вече няма да се забавляват с гонене на селяци и подпалване на манастири. Месир дьо Шандос и месир дьо Грейли, неговите най-добри военачалници, не са по-малко разтревожени и дори като стари, изпечени във войните бойци, го съветват да побърза. Спуска се през долината Шер, прекосявайки Сент-Енян, Тезе и Монришар, без да губи много време за грабежи, без дори да погледне към спокойните води на красивата река, нито нейните острови, потънали сред тополите, през които проникват слънчевите лъчи, нито варовиковите склонове, по които зрее в топлината бъдещото грозде. Насочва се на запад, откъдето идват помощта и подкрепленията.

На седми септември пристига в Монлуи и научава, че голяма бойна част начело с граф дьо Поатие, третия син на краля, и маршал дьо Клермон, се намира в Тур.

Тогава започва да се колебае. В продължение на четири дни, заел хълмовете на Монлуи, той очаква Ланкастър, който трябва да пристигне, след като прекоси реката; с една дума, очаква чудо. А ако чудото не стане, поне позицията му е добра. В продължение на четири дни очаква нападението на французите, които знаят къде се намира. Уелският принц смята, че може да издържи срещу войската на Поатие-Клермон, и даже да я победи. Избрал си е бойна позиция, една местност, набраздена от гъсти трънаци. Наредил е на стрелците да си направят окопи. Самият той, маршалите и щитоносците му са се установили в съседните къщурки.

Четири дни поред още от зори се взира в хоризонта над Тур. Утрото спуска в огромната равнина позлатени мъгли; реката, придошла от скорошните дъждове, влачи жълти води сред зелените си брегове. Стрелците продължават да се окопават.

Четири нощи принцът се взира в небето и се пита какво ли ще му донесе утрото. По това време нощите бяха много красиви, Юпитер ярко блестеше, по-голям от всички останали звезди.

„Какво смятат да правят французите? — се питаше принцът. — Какво смятат да правят?“

А французите, както никога, спазвайки получената заповед, не атакуваха. На десетия ден от септември крал Жан бе пристигнал в Блоа с цялата си войска. На единадесети се придвижва към красивото градче Амбоаз, на една крачка от Монлуи. Сбогом подкрепления, сбогом Ланкастър; уелският принц трябва възможно най-бързо да се оттегли към Аквитания, ако не иска да се затвори мрежата между Тур и Амбоаз; не може да се сражава срещу две войски. В същия ден напуска Монлуи и прекарва нощта в Монбазон.

И кой пристига при него тук, в утрото на дванадесети септември? Отред от двеста копиеносци, предшествуван от жълто-бяло знаме, а сред копиеносците — голяма червена носилка, от която слиза един кардинал… Научил съм сержантите и слугите да коленичат, когато слизам. Това винаги впечатлява тези, при които съм дошъл. Много от тях също веднага коленичат и се прекръстват. Можете да ми повярвате, че моето появяване предизвика смут в английския лагер.

Предния ден бях напуснал крал Жан в Амбоаз. Знаех, че все още няма да атакува, но и че не може дълго да отлага. При това положение мой ред беше да си върша работата. Минах през Блере, където подремнах малко. И придружен от рицарите на моя племенник дьо Дюрацо и на месир дьо Ередиа, следван от прелатите и писарите ми, отидох при принца и го помолих да поговорим на четири очи.

Той бързаше; каза ми, че веднага ще вдига войската. Уверих го, че спокойно може да отдели няколко мига и че си заслужава да изслуша Думите ми, които бяха тези на светия отец. Като научи, че няма да бъде нападнат същия ден, което аз със сигурност потвърдих, той явно си отдъхна, но през цялото време на нашия разговор, макар че искаше да изглежда самоуверен, той продължи да проявява припряност, което за мен бе добър признак.

У този принц има доста гордост, а и на мен не ми липсва такава, което никак не ни улесни в началото. Но аз имам в своя полза годините и опитът…

Хубав мъж, с внушителен ръст… Наистина, племеннико, вярно е, че досега не съм ви описвал уелския принц!… Двадесет и шест годишен. Впрочем това е възрастта на новото поколение, което сега поема властта. Наварският крал е на двадесет и пет години, Феб също, само престолонаследникът е по-млад… Уелският принц има много приятна усмивка, която все още не е загрозена от нито един развален зъб. По долната част и цвета на лицето прилича на майка си, кралица Филипа. Има същите жизнерадостни обноски и ще напълнее като нея. От носа нагоре прилича по-скоро на прадядо си, Филип Хубави. Гладко чело, сини, отдалечени едно от друго големи очи, студени като желязо. Втренченият поглед опровергава приветливата му усмивка. Двете тъй различни по израз части на лицето му са разделени от хубави руси саксонски мустаци, които очертават горната устна и брадичката… Същността му е тази на властвуващ човек. Той гледа на останалите единствено от височината на седлото.

Знаете ли всичките му титли? Едуард Уудсток, уелски принц, принц на Аквитания, херцог на Корнуел, честърски граф, сеньор дьо Биске… Папата и коронясалите крале са единствените, на които гледа като на висшестоящи. В неговите очи останалите човешки създания притежават само степени в някаква по-низша йерархия. Безспорно, има дарбата да управлява, и не се бои от риска. Твърдо понася всичко, запазва хладнокръвие при опасност. Щедър е при успех и обсипва с дарове приятелите си.

Има и прозвище, Черния принц, което се дължи на любимата му черна желязна броня, която така добре се отличава, особено с трите бели пера на шлема, сред бляскавите ризници и разноцветните надризници на рицарите, които го заобикалят. Пътят му към славата започна отрано. При Креси, значи, е бил на шестнадесет години, неговият баща му повери цял отред, този на уелските стрелци, като, разбира се, го обгради с опитни военачалници, за да го съветват и даже да го ръководят. Този отред бе толкова яростно нападнат от френските рицари, че по едно време тези, които имаха задачата да му помагат, решиха, че принцът е в опасност, и пратиха вестоносец при краля с молба да дойде на помощ на сина си. Крал Едуард III, който наблюдаваше сражението от върха на една воденица, отговори на пратеника: „Да не би синът ми да е мъртъв, повален, или толкова тежко ранен, че да не може да си помогне сам? Не?… Тогава се върнете при него или при онези, които са ви пратили, и им кажете, че докато синът ми е жив не искам да идват Да ме търсят, каквото и да се случи. Заповядвам да оставят момчето само да си заслужи меча; защото искам, ако бог е отредил, той да бъде победителят и славата да си е негова.“

Ето какъв бе младият мъж, с когото сега се срещах за пръв път.

Казах му, че кралят на Франция… „За мен той е крал на Франция — възрази принцът. — Той е помазан и коронясан от светата църква“ отвърнах му аз; представяте си тона на разговора… та му казах, че френският крал настъпва с войската си, която наброява около тридесет хиляди души. Малко преувеличавах, съвсем умишлено; и за да ми повярва, добавих: „Някои ще ви кажат шестдесет хиляди. Аз ви съобщавам истинския брой. Защото не смятам пешаците, които останаха назад.“ Не му казах, че бяха разпуснати; стори ми се, че той вече знаеше това.

Ала независимо дали бяха шестдесет, тридесет или даже двадесет и пет хиляди — тази цифра повече се доближаваше до истината — принцът имаше само шест хиляди души, заедно със стрелците и останалите пехотинци. Изтъкнах му, че тук вече не става дума за храброст, а за численост.

Той каза, че очаква всеки момент към него да се присъедини войската на Ланкастър. Отговорих, че му го пожелавам от цялото си сърце, за неговото спасение.

Принцът разбра, че няма да вземе връх над мен, като показва самоувереност, и като помълча малко, най-неочаквано ми каза, че ме намира по-скоро склонен да облагодетелствувам крал Жан… сега му връщаше кралската титла… отколкото неговия баща. „Държа единствено за мира между двете кралства — отговорих — и съм дошъл да ви предложа мир.“

Тогава той изтъкна с много достойнство, че миналата година е прекосил целия Лангдок, без кралят да е могъл да го спре; че тази пролет е провел нашествие от Гийена до Лоара; че Бретан се намира почти под английска власт; а и голяма част от Нормандия, начело с монсеньор Филип дьо Навар, също е готова да се подчини; немалко сеньори от Ангумоа, Поату, Сентонж, и даже от Лимузен са негови съюзници… прояви учтивостта да не спомене Перигор… в същото време следеше захода на слънцето през прозореца… и най-накрая заключи: „При толкова много успехи за нашите войски и при всичките ни фактически и юридически завоевания във Франция, какви са мирните предложения, които ще ни направи крал Жан?“

Ех, ако кралят бе пожелал да ме послуша в Брьотьой или в Шартр. Какво можех да отговоря, имах ли нещо черно на бяло? Казах на принца, че не нося никакви предложения от страна на френския крал, защото същият, при сегашната си сила, не желае да мисли за мир преди победата, на която разчита, а това, което аз му предавах, бе заповедта на папата, който иска да прекратят кръвопролитията в западните кралства, и настойчиво моли кралете да се помирят и отидат на помощ на нашите братя в Константинопол. И го запитах при какви условия Англия…

Той продължаваше да поглежда към слънцето, и прекъсна разговора с думите: „Не на мен, а на моя баща кралят се пада да реши въпроса за мира. Нямам разрешение от него за преговори.“ После ме помоли да го извиня, защото смята да тръгне преди мен. Единствената му грижа бе да увеличи разстоянието от преследваща, та го войска. „Позволете ми да ви благословя монсеньор — казах аз. — Ако се случи да имате нужда от мен, ще бъда наблизо.“

Сигурно ще ми кажете, племеннико, че носех твърде жалък улов в мрежите си, тръгвайки от Монбазон след английската войска. Ала аз не бях толкова недоволен, колкото можете да предположите. Така, както преценявах положението, рибата се беше закачила за въдицата, и й бях отпуснал връв. Сега всичко зависеше от течението на реката. Трябваше само да не се отдалечавам от брега.

Принцът се бе понесъл на юг, към Шателро. Тези дни по пътищата на Турен и Поату можеха да се видят странни шествия. Най-напред войската на уелския принц, сбита, бързаща, шест хиляди души в неизменен строй, но все пак малко задъхани и които вече не си играят да подпалват плевните. По-скоро земята сякаш гори под копитата на конете им. На един ден път след тях, втурнала се по петите им, внушителната армия на крал Жан, който, както бе решил, отново беше съединил всичките си бойни части или почти всички — двадесет и пет хиляди души, но прекалено ги припираше и изтощаваше, така че редиците започваха да се разстройват и вече имаше изоставащи.

А между англичани и французи, следвайки едните, предхождайки другите, върви моето малко шествие, което изпъква като пурпурно-златна точица сред полето. Един кардинал между две армии, такова нещо не се вижда често! Всички тези войски бързат за война, а аз, с моя малък ескорт, упорито преследвам мира. Племенникът ми дьо Дюрацо проявява нетърпение; усещам, че някак си се срамува, задето придружава човек, чийто единствен подвиг би бил да предотврати сражението. Останалите рицари, Ередиа, Ла Рю, всички мислят като него. Дюрацо ми казва: „Оставете крал Жан да смаже англичаните и да се приключи с това. Какво впрочем се надявате да предотвратите?“

Дълбоко в себе си съм почти на същото мнение, но не искам да отстъпя. Добре виждам, че ако’ крал Жан настигне принц Едуард, а той положително ще го настигне, неминуемо ще го смаже. Ако не в Поату, в Ангумоа.

Наглед всичко говори за победата на крал Жан. Но през тези дни в хороскопа му има лоши знамения, много лоши — това ми е известно. И се питам как, при тази ситуация, която толкова го облагодетелствува, ще стигна до такава злополука. Казвам си, че може би ще победи, но ще бъде убит в сражението. Или че някаква болест ще го порази по пътя…

По същите пътища напредват и закъснелите конници, графовете дьо Жоани, д’Оксер и дьо Шатийон, тримата веселяци, все така в добро настроение и без да бързат, но все пак малко по малко скъсяват разстоянието до френската войска. „Добри хорица, да сте виждали краля?“ Кралят? Тръгнал е сутринта от Ла Е. А англичанина? Предният ден е пренощувал там…

Жан II, който преследва английския си братовчед, е доста точно осведомен за пътя на своя неприятел. Усещайки, че вървят по петите му, последният влиза в Шателро, и за да се облекчи и улесни преминаването на моста, през нощта прехвърля през река Виен своя личен конвой, всички каруци с мебелите му и парадните снаряжения, както и цялата плячка, копринени тъкани, сребърни съдове, предмети от слонова кост скъпоценности, откраднати от църквите по време на похода. Всичко това се понася към Поатие. Призори самият той, въоръжените мъже и стрелците следват известно време същия път; после, за по-голяма сигурност, той повежда отряда си по преките пътища. Наумил си е да заобиколи от изток Поатие, където кралят ще бъде принуден поне за няколко часа да даде почивка на тежката си войска и така да увеличи преднината си.

Но той не знае, че кралят не е поел пътя през Шатерло. С цялата си конница, която е повел като на лов, той се е устремил към Шовини, още по на изток, за да изпревари неприятеля и му пресече пътя за отстъпление. Препуска начело, добре изправен на седлото, с вирната брадичка, без да се интересува от нищо друго, както беше отишъл на пиршеството в Руан. Преход от повече от дванадесет левги е изминат без спиране.

Все така подире му вървят тримата бургиньонски рицари, Жоани, Оксер и Шатийон. „Кралят?… — Към Шовини. — Да вървим тогава към Шовини!“ Доволни са, почти са настигнали войската, ще бъдат там за последния рог.

И така, те пристигат в Шовини, чийто голям замък се издига в една извивка на Виен. Тук в падащата вечер се е струпала огромна войска в едно невъобразимо задръстване от каруци и брони. Жоани, Оксер и Шатийон не обичат да си нарушават спокойствието. След трудния преход няма да се хвърлят в тая блъсканица. И защо да бързат? По-добре да седнат да се навечерят, докато прислугата почисти конете. Разхлабват яки и наколенници, протягат се, раздвижват кръста и краката, и сядат в една странноприемница недалеч от реката. Щитоносците им, знаейки какви са чревоугодници, са намерили риба, нали е петък. После ще поспят… впоследствие всичко това ми бе разказано с подробности… и на следващата сутрин се събуждат късно, в един празен и тих градец. „Добри хора… кралят?“ Сочат им към Поатие. „Най-краткият път? — През ла Шаботри.“

И ето че Шатийон, Жоани и Оксер, следвани от копиеносците, препускат през шубраците. Утрото е хубаво, слънчевите лъчи проникват през клоните, без много да блестят. С лекота изминават три левги. Ще бъдат в Поатие след по-малко от половин час. И изведнъж на пресечката между две пътеки се сблъскват лице в лице с шейсетина английски разузнавачи. А те са над триста. Неочакван късмет. Смъкват наличници, свеждат копия. Английските разузнавачи, които са впрочем от Ено и са под заповедите на месир дьо Гистел и месир д’Обершикур, се обръщат и побягват в галоп. „Ах, страхливци, подлеци! След тях, след тях!“

Преследването не трае дълго, защото, след като прекосяват първата гора, Жоани, Оксер и Шатийон се натъкват на същинската английска войска, която ги обгражда. Мечове и копия се кръстосват известно време. Добре се бият бургиньонците! Но числеността на врага ги задушава. „Тичайте при краля, тичайте при краля, ако можете!“ — извикват Оксер и Жоани на щитоносците, преди да ги свалят от конете и принудят да се предадат.

Крал Жан беше вече в предградията на Поатие, когато няколко от хората на граф дьо Жоани, успели да се измъкнат от яростното преследване, пристигнаха задъхани и му разказаха случката. Той горещо ги поздрави. Беше много радостен. От това, че е загубил трима големи барони и войската им? Не, разбира се; но загубата не беше тежка за такава добра новина. Уелският принц, когото смяташе пред себе си, беше зад него. Беше успял, преградил му бе пътя. Хайде обратно към ла Шаботри. Водете ме, юнаци! Надуйте рога… Това му беше щастливият ден, на крал Жан.

Аз ли, племеннико? О, аз минах през Шателро. Пристигнах в Поатие и се настаних в епископството, където вечерта ме осведомиха за всичко.

VIДЕЙСТВИЯТА НА КАРДИНАЛА

Не се учудвайте, Аркамбо, че в Мец престолонаследникът ще положи клетва пред своя чичо императора. Но да, за провинцията Дофине, която е подвластна на империята… Напротив, аз доста настоявах за тази клетва, тя даже е един от поводите за пътуването ми! С нея Франция не е ощетена, тъкмо обратното: получава права над кралство Арл, при положение, че отново бъде учредено, защото навремето провинцията Виеноа беше включена към него. И после, така ще дадем добър, пример на англичаните, показвайки им, че един крал или кралски син може, без да се унизи, да положи клетва пред друг владетел, ако част от държавните му владения някога са били под сюзеренството на същия…

За пръв път от много време императорът изглежда решен да заеме страната на Франция. Защото досега, въпреки че сестра му, Бон Люксембургска, беше първата съпруга на крал Жан, той бе благосклонен по-скоро към Англия. Нима не бе присъдил на крал Едуард, който се държи много хитро с него, поста наместник на императора? Големите завоевания на Англия и упадъкът на Франция явно са го накарали да се замисли. Установяването на английска империя в съседство с неговата никак не би му се понравило. Винаги е било така с германските владетели: първо правят всичко възможно да смалят Франция, а после разбират, че нищо не са спечелили, напротив…

Ако се отвори дума за битката при Креси, когато се явим пред императора, ви съветвам да не говорите много по този въпрос. Във всеки случай не я споменавайте пръв. Защото за разлика от своя баща, Жан Слепия, императорът, който още не беше император, там не се прояви особено… Чисто и просто избяга, да си го кажа напршо… Но не наблягайте много и върху битката при Поатие, която естествено изниква в съзнанието на всеки, и не мислете, че трябва да възхвалявате злополучната храброст на френските рицари, това пък заради престолонаследника… тъй като и той не се отличи с прекалена самоотверженост… Това е и една от причините, поради които му е трудно да закрепи авторитета си. Ех, на срещата в Мец няма да има много герои… Все пак престолонаследникът има оправдание; а и дори да не е добър воин, той не би пропуснал да се възползува от хубавия изход, който предлагах на баща му…

Продължавам разказа за Поатие, което никой не би могъл да направи по-изчерпателно от мене, сега ще разберете защо. Бяхме стигнали до събота вечер, когато двете армии знаят, че са съвсем близо една до друга, почти се докосват, и уелският принц разбира, че вече не може да направи крачка…

Рано сутринта в неделя, кралят слуша литургия с целия лагер. Военна литургия. Отслужва я човек с митра и филон над ризницата: това е Рьо-но Шово, граф-епиокоп на Шалон, един от онези прелати, които биха били по-достойни за военен, отколкото за църковен сан… Виждам, че се усмихвате, племеннико… да, казвате си, че и аз принадлежа на това съсловие; но аз съм си наложил да следвам пътя, който бог ми е определил.

За Шово тази коленичила в мокрите от роса ливади войска, пред градеца Нуайе, сигурно олицетворява небесните легиони. Камбаните на абатството Мопертюи бият в голямата четвъртита камбанария. И на хълма англичаните, зад горичките, които ги прикриват, чуват гръмогласното „Слава!“ на френските рицари.

Кралят се причестява, заобиколен от четиримата си сина и от брат си д’Орлеан, всички в бойно снаряжение. Маршалите наблюдават с известно безпокойство младите принцове, на които трябваше да дадат заповеди, макар че нямат никакъв опит във войната. Да, принцовете са им голяма грижа. Та тук са довели даже и децата, малкия Филип, любимия син на краля, и неговия братовчед Шарл д’Алансон! Единият на четиринадесет, другият на тринадесет години: ама че затруднения с тези миниатюрни брони! Малкият Филип ще остане с баща си, който държи лично да го наглежда, а малкият д’Алансон е поверен на Презвитера.

Конетабълът е разделил войската на три големи подразделения. Първото, включва тридесет и два отряда начело с орлеанския херцог. Второто, е под заповедите на престолонаследника, нормански херцог, с помощници братята му Луи д’Анжу и Жан дьо Бери. Но в действителност командуването е в ръцете на Жан дьо Ланда, Тибо дьо Вудне и сир дьо Сен-Вьонан, трима военачалници, натоварени да следят отблизо престолонаследника и да го напътствуват. Кралят щеше да застане начело на третата войска.

Качват го на седлото, върху белия едър боен кон. Той обхваща с поглед войската си, и й се любува, като я вижда толкова голяма и хубава. Колко шлемове, колко копия, подредени едно до друго в дълги колони! Колко коне под тежките снаряжения, които поклащат глави и потракват със зъбалци! От седлата висят мечове, боздугани, брадви с две остриета. На копията се ветреят знамена и ленти. Колко ярки цветове по щитовете, ризниците на рицарите и плащовете на конете! Всичко това трепти, проблясва, лъщи, и сякаш пламва в утринното слънце.

Тогава кралят излиза напред и се провиква: „Славни барони, когато бяхте само сред свои в Париж, в Шартр, в Руан или в Орлеан, вие заплашвахте англичаните и мечтаехте да сложите шлемове в бой срещу тях; ето че този ден настъпи; показвам ви врага. Докажете му на какво сте способни и отмъстете за неприятностите и оскърбленията, които ни причини!“ И, след гръмогласния отговор: „Бог да помага!“, той изчаква. За да даде заповед за атака, трябва да изчака завръщането на Йосташ дьо Рибмон, байито на Лил и Дуе, когото е изпратил с малък отряд подробно да разузнае английската позиция.

И цялата армия чака, потънала в дълбоко мълчание. Труден е мигът, в който заповедта за нападение се бави. Всеки си казва: „Може днес да е моят ред… Може би виждам света за последен път.“ Гърлата се свиват под стоманените брони, всеки се моли на бог по-горещо, отколкото на литургията. И войната изведнъж се превръща в нещо тържествено и страшно.

Месир Годфроа дьо Шарни държеше знамето на Франция, удостоен с тази чест от краля, и ми казаха, че изглеждал съвсем преобразен.

Атинският херцог беше сред най-спокойните. От опит знаеше, че вече бе изпълнил най-важните си задължения като конетабъл. Когато сражението започне, той няма да вижда на повече от двадесет стъпки пред себе си, нито пък ще го слушат на повече от петдесет; от различни краища на бойното поле ще му изпращат щитоносци, но не се знае колко от тях ще пристигнат, не се знае и колко от нарежданията, които ще им извика, ще бъдат изпълнени. Важното е всички да се чувствуват по-сигурни, като знаят, че той е тук, че могат да му пратят вестоносец, че ще направи жест, ще одобри. Може би ще се наложи да вземе решение в труден момент… Но в това стълпотворение, сред целия този шум, не той ше бъде водещият, а божията воля. А като се има предвид числеността на французите, изглеждаше, че бог вече бе произнесъл волята си.

А крал Жан започваше да нервничи, защото Йосташ дьо Рибмон се бавеше. Да не би да са го заловили като Оксер и Жоани вчера? Благоразумието изискваше да се пратят нови разузнавачи. Но крал Жан е неспособен да чака. Както всеки път, когато случаят не задоволява веднага желанието му, той изпада в гневно раздразнение, което му пречи да съди трезво. Ето че, всеки момент ще даде заповед за нападение… каквото стане, стане… когато най-сетне пристигат месир дьо Рибмон и неговите войници.

„Е, Йосташ, какви са вестите? — Доста добри, сир; ако е рекъл бог, ще спечелите хубава победа над вашите неприятели. — Колко са? — Сир, видяхме ги и преценихме броя им; доколкото може да се съди, имат две хиляди конника, четири хиляди стрелци и още хиляда и петстотин пешаци.“

Кралят се усмихва, тържествуващ, върху белия си боен кон. Поглежда двадесет и петте хиляди мъже, или почти толкова, строени край него. „А лагерът им? — О, сир, заели са доста силна позиция. Със сигурност може да се каже, че няма да ни излязат насреща с повече от един отряд, и то малък; но добре са се укрепили.“

И описва местоположението на англичаните, заели хълма от двете страни на стръмна пътека сред плетища и храсталаци, зад които са се строили стрелците. Няма как да се атакуват от другаде, освен откъм тази пътека, на която могат да вървят един до друг не повече от четири коня. От останалите страни има само лозя и борови гори, където е невъзможно да се язди. Конете на въоръжените мъже се пазят отстрани, а самите те са застанали зад стрелците, които образуват нещо като преграда. А и сразяването на тези стрелци няма да е лесно.

„Как ни съветвате да стигнем дотам, месир Йосташ?“ Погледите на цялата армия бяха насочени към малкия съвет между краля, конетабъла, маршалите и главните пълководци. Сред тях беше и граф Дъглас, който не беше напускал краля от Брьотьой. Понякога гостите струват скъпо. Уилям Дъглас казва: „Ние, шотландците, винаги пеш сме побеждавали англичаните…“ За още по-голяма убедителност Рибмон дава примера на фландърската милиция. И ето че в часа, в който трябва да се влезе в сражение, те започват да обсъждат въпроси от военното изкуство. Рибмон ще изложи своя план за атака. Дъглас ще го подкрепи. Кралят предлага да ги послушат, защото Рибмон е единственият, който е проучил местоположението на англичаните, а гостенинът Дъглас най-добре ги познава.

И изведнъж прозвучава заповед, която се предава и преповтаря. „На земята!“ Какво? След върховния миг на напрежение, в който всеки дълбоко в себе си се е подготвил за срещата със смъртта, сега пък няма да се бием? Сред войската сякаш преминава вълна на разочарование. Не, напротив, ще се бием, само че пеша. На коне ще останат само триста рицари начело с двама маршали, които да извършат пробив в редовете на английските стрелци. Останалите рицари веднага ще нахлуят през пробива и ще влязат в ръкопашен бой с войниците на уелския принц. Конете ще бъдат пазени наблизо за преследването.

Одреем и Клермон вече обхождат челните редици, за да изберат триста сред най-яките, най-смелите и най-добре въоръжените рицари, които ще образуват атакуващия конен отряд.

Маршалите изглеждат недоволни, защото даже не ги поканиха да си кажат мнението. Наистина Клермон се опита да накара да го изслушат и настоя да помислят още малко. Но кралят грубо го прекъсна: „Месир Йосташ е видял с очите си, месир Дъглас е добре осведомен. Какво повече можем да чуем от вас?“ Планът на разузнавача и на гостенина стана план на краля. „Да беше назначил Рибмон маршал, а Дъглас конетабъл“, мърмори Одреем.

Всички, които не влизат в конния отряд, трябва да слязат от седлата. „Свалете шпорите, скъсете копията до дължина пет стъпки!“

Недоволство и ропот сред редовете. Не бяха дошли за това. И защо разпуснаха пехотата в Шартр, щом сега ще вършим нейната работа? При това на рицарите им се късаха сърцата при мисълта да срежат копията. Тези копия с хубави дръжки от ясеново дърво, които грижливо са избирали, за да ги държат хоризонтално до щита, и да се впуснат с тях в галоп! А сега трябва да се разхождат с прътове под тежестта на железните брони. „Да не забравяме, че при Креси…“ — казваха онези, които все пак искаха да оправдаят краля. „Стига с това Креси“, отвръщаха останалите.

Същите тези мъже, допреди половин час изпълнени с благородно въодушевление, сега мърмореха като селяни, на които се е счупило колелото на каруцата. Но сам кралят, за да даде пример, бе отпратил белия си жребец, и тъпчеше тревата, без шпори, прехвърляйки боздугана си от едната ръка в другата.

Препускайки в галоп от Поатие, аз заварих войската именно така, заета да дяла копията с брадвите; пристигнах под знамето на Светия престол, придружен само от рицарите ми и най-добрите бъдещи рицари, Гийорми, Кюнак, Ели д’Емри и Ели дьо Реймон, тези, с които пътуваме сега. О, няма скоро да забравят това! Може би са ви разказвали… или не?

Слизам от коня, хвърляйки поводите на Ла Рю, намествам си шапката, която се беше смъкнала на врата ми от ездата, Брюне оправя мантията ми и аз пристъпвам към краля със събрани като за молитва ръце: „Сир, моля ви и ви заклевам заради вярата да отложите за малко боя. Дошъл съм да се обърна към вас от името и волята на светия отец. Ще благоволите ли да ме изслушате?“

Колкото и неприятно изненадан да остана от пристигането в този час на църковния досадник, крал Жан не можеше да направи нищо друго, освен да отговори със същия церемониален тон: „На драго сърце, монсеньор кардинал. Какво ще благоволите да ми кажете?“

Останах за миг с вдигнати към небето очи, сякаш молех за вдъхновение. И аз наистина се молех; но в същото време изчаквах да се приближат атинският херцог, маршалите, бурбонският херцог, епископ Шово, в чието лице се надявах да намеря съюзник, Жан дьо Ланда, Сен-Вьонан, Танкарвил, и някои други, сред които и Презвитера. Защото тук вече не ставаше дума за разговор на четири очи или на трапезата, както в Брьотьой или в Шартр. Исках да ме чуе не само кралят, но и най-високопоставените мъже на Франция, исках всички те да бъдат свидетели на постъпката ми.

„Скъпи сир — подех аз, — вие сте събрали тук в огромна войска цвета на рицарството от вашето кралство, срещу англичаните, които са една шепа в сравнение с вас. Те не ще удържат на силата ви; за вас ще бъде по-достойно да се предадат без сражение, вместо да въвлечете в боя всички тези рицари и да причините смъртта на добри християни от едната и другата страна. Казвам ви това по поръка на нашия пресвят отец, папата, изпратил ме като упълномощен с всичките му права нунций, за да спомогна за мира според повелята на бог, който желае това за всички християнски кралства. И така, аз ви моля в името на Христос за позволение да отида при уелския принц, да го уведомя за опасността, в която се намира, и го посъветвам да размисли.“

Ако крал Жан можеше да ме ухапе, мисля, че би го сторил. Ала един кардинал на бойното поле произвежда огромно впечатление. Атинският херцог беше свел чело, маршал дьо Клермон също, както и монсеньор дьо Бурбон. Прибавих: „Скъпи сир, днес е неделя, ден на бога, и вие току-що чухте литургия. Няма ли да склоните да отложите смъртоносното дело през този посветен на бога ден? Позволете поне да говоря с принца.“

Крал Жан погледна събралите се около него барони и разбра, че той, големият християнски крал, не може да не уважи молбата ми. В Случай на злополука той щеше да е виновният, всички щяха да видят в това божието възмездие.

„Така да бъде, монсеньор — ми каза той. — Подчиняваме се на вашето желание. Но не се бавете.“

Тогава се преизпълних с гордост… бог да ми прости това… Осъзнах превъзходството на духовника, на богоизбрания принц над светските крале. Ако бях граф дьо Перигор, на мястото на баща ви, никога нямаше да мога да упражня такова въздействие. И си помислих, че извършвам главното дело в живота си.

Все така придружен от моите неколцина копиеносци и предизвестен от хоругвата на папството, аз препуснах към хълма, по проучения от Рибмон път, в посока на малката гора, в която се бе установил лагерът на уелския принц.

„Принце, сине мой — този път не го нарекох монсеньор, когато се явих пред него, за да осъзнае по-добре своята безпомощност — ако се бяхте уверили с очите си в силата на крал Жан, както току-що направих аз, щяхте да ми позволите да направя опит за преговори помежду ви, и ако мога, да ви помиря.“ И му разкрих броя на френската войска, която бях успял да огледам пред градеца Нуайе.

„Виждате къде и колко сте вие… Мислите ли, че ще можете да издържите дълго?“

Не, разбира се, не можеше да издържи дълго, той добре осъзнаваше това. Единственото му предимство беше местността; неговата отбранителна позиция действително бе най-добрата, за която можеше да се мечтае. Но хората му вече започваха да страдат от жажда, защото на хълма нямаше вода и не можеха да отидат да донесат от потока Моасон в подножието, тъй като французите го бяха завардили. Колкото до храната, имаха запаси само за един ден. Ех, поразяващият принц бе загубил ослепителната си усмивка под саксонските мустаци! Ако той не беше това, което бе, заобиколен от своите рицари Шандос, Грейли, Уоруик, Сюфолк, които го наблюдаваха, той би се присъединил към тяхното мнение, а именно че положението не им оставя никаква надежда. Освен ако не стане чудо… а чудото може би се явяваше в мое лице. От чувство на достойнство той все пак не отстъпи веднага: „В Монбазон ви казах, монсеньор дьо Перигор, че не бих могъл да преговарям без заповед от моя баща краля… — Хубави принце, божията заповед стои над тази на кралете. Нито вашият баща крал Едуард от своя трон в Лондон, нито господ от небесния престол биха ви простили, ако погубите толкова добри и храбри хора, поверени на вашата закрила, ако можете да постъпите другояче. Съгласен ли сте да преговарям за условията, при които ще можете, без да бъде накърнена честта ви, да избегнете една толкова жестока и несигурна битка?“

Черна броня и червена мантия бяха застанали една срещу друга. Шлемът с трите бели пера се взираше в червената ми шапка и сякаш броеше копринените й пискюли. Най-после шлемът кимна в знак на съгласие.

Спуснах се по същия път, откъдето забелязах редиците на английските стрелци, скрити зад преградите от колове, които бяха забили тук, и ето ме отново при крал Жан. Попаднах в разгара на разговора и по някои от погледите, които ме посрещнаха, разбрах, че не всички бяха казали хубави неща за мен. Презвитера се поклащаше, мършав, предизвикателен, под монтобанската си шапка.

„Сир — казах аз, — добре огледах англичаните. Не е нужно да бързате с битката, нищо няма да загубите, ако си починете малко. При тяхната позиция не е възможно нито да побягнат, нито да ви се изплъзнат. Наистина вярвам, че ще ги победите без бой. Ето защо ви моля да им дадете отсрочка до утрешния изгрев.“

Без бой… Видях как мнозина, измежду които граф Жан д’Артоа, Дъглас, дори и Танкарвил, трепнаха при тези думи и разтърсиха глави. Те искаха да има бой. Настоях: „Сир, не отстъпвайте нищо на врага, ако не желаете, но отстъпете на господ неговия ден.“

Конетабълът и маршал дьо Клермон бяха склонни за отлагане на сражението… „Нека разберем, сир, какви са предложенията на англичанина и какво можем ние да изискваме; не рискуваме нищо…“ За това пък Одреем — о, само защото Клермон беше на едно мнение, той трябваше да застане на противоположното — каза достатъчно високо, за да го чуя: „Да се бием ли сме дошли тук, или да слушаме проповеди?“ А Йосташ дьо Рибмон, понеже неговият план беше възприет от краля и той изгаряше от нетърпение да го види в изпълнение, настояваше за незабавно започване на сражението.

А ето че и Шово, граф-епископът на Шалон, който носеше боядисан в лилаво шлем във формата на митра, изведнъж става неспокоен и почти гневно ми казва: „Месир кардинал, нима е дълг към църквата да оставим тези грабители и подлеци да си отидат без наказание?“ Тук вече се поразсърдих. „А дълг ли е на един свещенослужител, месир епископ, да отказва да почете деня на бога? Благоволете да научите, ако не знаете, че съм упълномощен да отнема службата и бенефициите на всеки духовник, който възпрепятствува усилията ми да постигна мир… Провидението наказва самоуверените, месир. Оставете на краля честта да прояви великодушието си, ако желае… Сир, всичко е във ваши ръце; бог решава чрез вас.“

Ласкателството удари в целта. Кралят се поколеба още малко, а аз продължавах да настоявам, украсявайки речта си с хвалебствия, големи колкото Алпите. Кой крал, от Свети Луи насам, беше дал такъв пример? Целият християнски свят щеше да се възхити от тази храбра постъпка, и отсега нататък всеки ще търси помощ от мъдростта му и подкрепа от неговото могъщество!

„Постройте шатрата ми — каза кралят на щитаносците си. — Така да бъде, монсеньор кардинал, ще изчака тук до утрешния изгрев, заради любовта ми към вас. — Заради любовта към бога, сир, единствено заради нея.“

И отново потеглям. През този ден шест пъти отидох и се върнах, внушавайки на единия условията за споразумението, донасяйки ги на другия; и всеки път, когато минавах между плетищата на уелските стрелци, облечени в своите наполовина бели, наполовина зелени ливреи, си казвах, че ако някои от тях по грешка ме обсипят със стрелите си, добре щях да се наредя.

За да минава времето, крал, Жан хвърляше зарове в своята шатра от червено сукно. Наоколо войската се чудеше какво става. Ще се бием ли, или не? Въпросът разгорещено се обсъждаше дори пред краля. Едни проявяваха разсъдливост, други самохвалство, трети боязливост, четвърти гняв… Всеки си позволяваше да изкаже мнение. Всъщност крал Жан се колебаеше. Мисля, че дори за миг не си постави въпроса за общото благо. Интересуваше го само личната елава, която отъждествяваше с благото на своя народ. След толкова превратности и разочарования, кое щеше да възвеличае повече неговия образ, победа с оръжие или победа чрез преговори? Защото предположението за загуба изобщо не му и минаваше през ум, нито на него, нито на някого от съветниците му.

А предложенията, с които всеки път се връщах, никак не бяха за пренебрегване. Най-напред уелският принц се съгласи да върне цялата плячка, заграбена по време на похода, както и всички пленници без откуп. Вторият път склони да върне всички завзети замъци и укрепления и да счита за невалидни васалските клетви и съюзничества. При третото ми отиване обеща да плати в злато всичко, което беше разрушил не само през лятото, но и миналата година в земите на Лангдок. С една дума принц Едуард не запазваше никаква изгода от двата си похода.

Крал Жан искаше още? Добре. Издействувах от принца обещание да изтегли всички гарнизони, установени извън Аквитания… това беше немалък успех… и да не преговаря за в бъдеще нито с граф дьо Фоа… по този повод нека ви кажа, че Феб беше в кралската армия, но не го видях; държеше се настрана… нито с когото и да е от кралския род, с което се имаше предвид по-точно Шарл Наварски. Принцът правеше големи отстъпки, по-големи, отколкото можех да се надявам. И все пак ми се струваше, че дълбоко в себе си той не вярваше, че няма да му се наложи да се сражава.

Отсрочката не пречеше на работата. През целия ден по заповед на принца хората му укрепяваха позицията си. Стрелците забиваха заострени от двата края колове зад плетовете, за да си направят защитна стена. Поваляха дървета и ги довличаха напреко пътеките, по които евентуално можеше да мине врагът. Граф Сюфолк, маршал на английската армия, проверяваше по ред всяка войскова част. Графовете Уорик и Сализбъри и сир Одли присъствуваха на разговорите ни и ме придружаваха през техния лагер.

Денят вече преваляше, когато занесох на крал Жан едно последно предложение, което самият аз бях поискал. Принцът беше готов да се закълне и да подпише, че в продължение на пълни седем години няма да се въоръжава, нито ще готви някакви действия срещу кралство Франция, И така, бяхме на прага на всеобщия мир.

„О, познаваме англичаните — каза епископ Шово. — Кълнат се, и после отричат думите си.“

Възразих, че трудно биха се отрекли от обещание, дадено пред един папски легат; аз щях да се подпиша под споразумението.

„Ще ви дам отговор при изгрев слънце — каза кралят.“

Отидох да пренощувам в манастира на Мопертюи. Никога не бях яздил толкова в един и същи ден, нито бях преговарял толкова дълго. Но въпреки че бях капнал от умора, отделих време да се помоля от цялото си сърце. Накарах да ме събудят призори. Слънцето тъкмо се показваше, когато отново се явих пред шатрата на краля. При изгрев слънце, бе казал той. Едва ли можеше да има по-голяма точност от моята. Обзе ме лошо предчувствие. Цялата френска войска беше въоръжена и строена за бой, всички бяха пеша, с изключение на тристата рицари от конния отряд, и чакаха само заповед за атака.

„Монсеньор кардинал — ми заявява кратко кралят, — ще се откажа от сражението само ако принц Едуард заедно със сто рицари по мой избор се предаде в мой плен. — Сир, това искане е прекалено дръзко и накърнява честта; то проваля всичките ни преговори от вчера. Достатъчно опознах уелския принц и съм убеден, че дори няма да го изслуша. Той не е човек, който ще отстъпи, без да се бие, нито ще се предаде в ръцете ви с цвета на английското рицарство, дори и ако това бъде последният му ден. Вие бихте ли приели такова условие, или който и да е рицар на Звездата, ако бяхте на негово място? — Не, разбира се! — Тогава, сир, струва ми се, безполезно да представям предложение, което явно се прави само за да бъде отхвърлено. — Монсеньор кардинал, благодаря ви за услугите; слънцето изгря Благоволете да се оттеглите от бойното поле.“

Зад краля епископ Шово, Жан д’Артоа, Дъглас, Йосташ дьо Рибмон, дори и Одреем, и, разбира се, Презвитера, си разменяха намигвания и усмивки през наличниците, и явно радостта им, че бяха осуетили мисията ми на папски легат, се равняваше на тази, която щяха да изпитат, ако премажат англичаните.

Гневът до такава степен се надигаше в мене, че за миг се поколебах дали да не кажа, че имам правомощия да отлъчвам. И какво? Каква ще е ползата? Французите пак ще тръгнат в атака, а аз ще направя още по-явно безсилието на църквата. Прибавих само: „Бог ще отсъди, сир, кой от двама ви се е показал като по-добър християнин.“

За последен път се изкачих до горичката. Бях побеснял. „Нека тези умопомрачени пукнат до един — си казвах, препускайки. — Няма да има нужда бог да ги съди, всичките са годни за пещите на ада.“

Щом пристигнах при уелския принц, аз му казах: „Синко, трябва да се биете; направете каквото можете. Не успях да постигна съгласие за споразумение с краля на Франция. — Нашето намерение е именно да се бием — отговори принцът. — Бог да ми е на помощ!“

След което, огорчен и ядосан, аз отново потеглих към Поатие. И моят племенник Дюрацо избра точно този момент, за да ми каже: „Моля ви да ме освободите от задълженията, чичо. Искам да отида да се бия. — С кого? — извиках му аз. — С французите, разбира се! — Не намираш ли, че и без това са достатъчно многочислени? — Чичо, разберете, че щом ще има сражение, за един рицар е недостойно да не вземе участие. Месир дьо Ередиа също ви моли…“

Трябваше добре да го нахокам и да му кажа, че е натоварен от папата да ме придружава в миротворителната мисия, и че такава постъпка можеше да се приеме не като благородническа, а тъкмо обратното, като нарушение на служебен дълг, защото се присъединяваше към една от страните. Просто трябваше да му заповядам да остане… Но бях прекалено уморен и раздразнен. А донякъде го и разбирах. И на мен би ми се искало да хвана копието и да нападна някого, епископ Шово може би… И му извиках: „Вървете по дяволите и двамата! На добър ви час!“ Това бяха последните думи, които казах на моя племенник Робер. И как само се упреквам за тях…

VIIБОЖИЯТА ДЕСНИЦА

Трудно е, без да си присъствувал, да възстановиш хода на една битка, а даже и да си присъствувал. Още повече когато е объркана като тази при Мопертюи… Няколко часа след това тя ми бе предадена по двадесет различни начина, защото всеки я бе видял от своето място, и считаше за най-важни собствените си постъпки. Особено ако слушаш победените, излиза, че са паднали само заради грешката на съседите им, които пък казват същото за първите.

Безспорно е едно: веднага след потеглянето ми от френския лагер двамата маршали се спречкали. Конетабълът, атинският херцог, след като помолил краля да изслуша съвета му, казал горе-долу следното: „Сир, ако наистина искате англичаните да се предадат в ръцете ви, защо не ги оставите да се изтощят от липса на припаси? Позицията им е добра, но ако самите те са слаби, няма да я отбраняват дълго. Обградени са от всички страни, и дори да опитат да се измъкнат през единствения изход, през който самите ние искаме да ги нападнем, ще ги смажем без усилия. Така и така изчакахме един деи, защо да не изчакваме два, още повече, че войската ни непрекъснато се увеличава от закъснелите?“ Маршал дьо Клермон го подкрепил: „Конетабълът има право. От малко изчакване можем само да спечелим.“

Тогава вече маршал д’Одреем избухнал. Да отлагаме, все да отлагаме! Трябваше да сме приключили още снощи. „Ще стане така, че ще ги оставите да избягат, както често се случва. Вижте как са се размърдали. Смъкват се към нас, за да се укрепят още по-ниско и да си осигурят отстъпление. Човек би казал, Клермон, че не бързате кой знае колко да се сражавате, и че близостта на англичаните ви е неприятна.“

Естествено спорът между маршалите трябваше да избухне. Но сега ли беше най-подходящият момент? Клермон не беше човек, който ще остави да му нанесат безнаказано такова тежко оскърбление в лицето. Веднага върна удара, като при игра на топка: „Няма да бъдете толкова дързък днес, Одреем, освен ако наврете муцуната на вашия кон в задницата на моя.“

След което се отправя към поверените му за атака рицари, нарежда да го качат на седлото и сам дава заповед за нападение. Одреем веднага прави същото и още преди кралят да е казал нещо, преди конетабълът да е дал заповед, конният отряд се е спуснал в атака, но не в предварително определения строй, а разделен в две колони, които сякаш се стремят по-скоро да се отдалечат една от друга или да се преследват, отколкото да бият врага. Конетабълът на свой ред заповядва да доведат бойния му кон и се понася след тях, опитвайки се да ги сгрупира.

Тогава кралят предава на цялата войска заповед за нападение; и всички рицари, пеш, тромави, затруднени от петдесетте или шестдесетте ливри желязо на гърба си, потеглят напред през полята към стръмния път, по който конницата вече възлиза. Петстотин стъпки дотам…

А горе уелският принц, като видя, че френският отряд се задвижи, извика: „Славни барони, ние сме малко на брой, но не се плашете от това. Честта и победата не отиват непременно при мнозинството, а където бог пожелае. Ако ни разгромят, няма да бъдем упреквани, а ако денят бъде щастлив за нас, ще сме най-прославените в света.“

Земята вече се тресеше в подножието на хълма; уелските стрелци бяха приклекнали зад стените от заострени колове. Засвистяха първите стрели…

Най-напред маршал дьо Клермон връхлетя срещу войската на Сализбъри, спускайки се към плета, за да направи пробив. Дъжд от стрели разби атаката. Жестоко падане, по думите на онези, които оцеляха. Конете, които не бяха засегнати, се набиваха върху острите колове на уелските стрелци. Иззад плетищата изникваха пешаците със своите сърповидни ножове, тези ужасни оръжия с три предназначения: куката се впива в ризницата, понякога и в плътта на рицаря, и го сваля от коня… върхът разкъсва бронята на поваления воин при слабините и подмишниците, а извитото острие разцепва шлема… Маршал дьо Клермон беше убит сред първите и почти никой от неговите хора не успя истински да накърнени английската позиция. По проучения от Йосташ дьо Рибмон път всички бяха разгромени.

Вместо да се притече на помощ на Клермон, Одреем решил да се отдалечи от него и поел по течението на Моасон, искаше да нападне англичаните в гръб. Натъкна се на войската на граф Уоруик, чиито стрелци не го посрещнаха по-добре. Скоро се разбра, че Одреем е ранен и пленен. За атинския херцог не се знаеше нищо. Беше изчезнал в схватката. За няколко минути френската армия бе загубила тримата си пълководци. Лошо начало. Но всъщност дотук бяха убити или отблъснати само триста от двадесет и пет хиляди мъже, а останалите напредваха стъпка по стъпка. Кралят отново се бе качил на седлото, за да оглави това море от брони, което бавно напредваше.

И ето че настъпи странно объркване. Оцелелите от отряда на Клермо, свличайки се между двата смъртоносни плета, обезумели и неспособни да спрат уплашените коне, се сблъскаха с първата войска, тази на Орлеанския херцог, и повалиха като пионки своите събратя, които мъчително се изкачваха пеш. О, не повалиха много: тридесет или петдесет може би, но те пък с падането си увлякоха двойно повече.

Тогава сред войската на Орлеанския херцог настана паника. В стремежа да се предпазят от ударите първите редици започват да отстъпват в безпорядък; отзад не знаят защо първите се връщат, нито под чий натиск; за няколко мига в този близо шест хиляден отряд настъпва пълна суматоха. Не са свикнали да се бият пеш, освен на турнир, един срещу един. Сега, с тежките брони, които затрудняват движенията им, почти невиждащи под шлемовете, те си мислят, че вече са безвъзвратно загубени. И всеки се втурва да бяга, а всъщност са още доста далеч от обсега на първия враг. Това е нещо невъобразимо — войска, която сама се отблъсква!

Така хората на орлеанокия херцог и самият той отстъпиха едно поле, което никой не им оспорваше; някои потърсиха убежище зад войската на краля, но повечето побягнаха, ако това можеше да се нарече бягане, право, при конете, пазени от прислугата, в действителност преследвани единствено от страха, който тези горди мъже сами си внушаваха.

Качваха се на седлата и незабавно офейкваха, някои от тях проснати като килими върху конете, не успели добре да ги възседнат. И изчезваха сред полето… Божията десница, не можеш да не си помислиш това… нали, Аркамбо?… Само неверниците биха се усмихнали.

Войската на престонаследника също бе поела нагоре… „Монжоа Сен-Дьони!“… и продължи да напредва, понеже никой не отстъпваше към нея. Първите редици, вече задъхани от хода, навлязоха между същите така гибелни за Клермон плетища, препъвайки се в канете и телата, повалени тук само преди малко. Иззад коловете ги посрещнаха със същите облаци от стрели. Разнесе се звън от сблъскани мечове сред викове на ярост или болка. Понеже проходът беше твърде тесен, само малка част бяха въвлечени в схватката, останалите, струпани отзад, не можеха да мръднат. Според получената заповед Жан дьо Ланда, Вудне, а също и сир Гишар стояха около престолонаследника, комуто трудно би се удало, както и на братята му дьо Поатие и дьо Бери, да се движи или да ръководи каквато и да е била маневра. И освен това, нека пак ви напомня, че когато не си на кон, с тези стотици брони отпред, зрителното поле през процепите на шлема е достатъчно ограничено. Престонаследникът почти не виждаше по-далеч от знамето, носено от рицаря Тристан дьо Меньоле. Когато рицарите на граф Уоруик, същите, които бяха пленили Одреем, връхлетяха на коне върху фланга на войската на престолонаследника, беше много късно да се престрояват за отпор.

Това наистина бе връх на всичко! Англичаните, които с такава охота се бият пеш, и даже са се прославили с това, щом видяха, че враговете им са слезли от конете за атаката, отново се бяха качили на своите. Те не бяха много, но произведоха сред хората на престонаследника същото сътресение, даже по-тежко от това, което от само себе си бе възникнало в редовете на орлеанския херцог. Това причини още по-голямо объркване. „Пазете се, пазете се!“ — каза на тримата кралски сина. Рицарите на Уоруик се бяха устремили към знамето на престолонаследника, а самият престонаследник, изпусна късото си копие сред блъсканицата на своите войници, с мъка успяваше да задържи меча си.

Вудне или Гишар, не знам точно кой, го издърпа за ръката и му извика: „Трябва да се оттеглите, последвайте ни, монсеньор!“ Ако изобщо можеше… Престолонаследникът видя злочестия Тристан дьо Меньоле проснат на земята, кръвта му изтичаше през нагръдника като от спукано гърне, и се разливаше по знамето с гербовете на Нормандия и Дофине. Боя се, че точно това му вдъхна сили за бягство. Ланда и Вудне му проправяха път през собствените им редици. Двамата му братя го следваха, водени от Сен-Вьонан.

За това, че се измъкна от опасното положение, няма място за укор, и тези, които му помогнаха, заслужават само похвала. Беше им възложено да го напътствуват и пазят. Не можеха да оставят френските принцове, особено първородния, в ръцете на врага. Дотук няма нищо лошо. Че престолонаследникът е отишъл при конете, или пък че са му довели коня, че отново го е оседлал, че придружителите му са сторили същото, и това е в реда на нещата, защото малко преди туй са били нападнати от хора на коне.

Но че после престолонаследникът побягна в бърз галоп, без да погледне назад, напускайки бойното поле също като чичо си д’Орлеан преди малко, това трудно може да бъде възприето някога като достойно поведение. Ех, на рицарите на Звездата този ден не им бе отреден за подвизи!

Сен-Вьонан, старият и предан служител на короната, докрай ще твърди, че лично той е взел решението да отдалечи престолонаследника от бойното поле, след като е видял, че войската на краля е изпаднала в неблагоприятно положение, защото е трябвало повереният му наследник на трона на всяка цена да бъде спасен, и че му се е наложило много да настоява, и почти да му заповядва да тръгне; той ще поддържа това дори пред самия Шарл… славният Сен-Вьонан! Уви, някои други не бяха толкова дискретни.

Като го видяха да се отдалечава, хората от войската на престолонаследника не се подвоумиха и също се затичаха към конете си с викове за всеобщо отстъпление.

Престолонаследникът измина една левга, както се беше засилил. После, намирайки, че е вече в безопасност, Ландас, Вудне и Гишар му казаха, че се връщат на полесражението. Той нищо не им отговори. Какво да им каже? „Връщате се при дълга, а аз бягам от него; поздравявам ви!“… Сен-Вьонан също искаше да се върне. Но все пак някой трябваше да остане с престолонаследника и останалите задължиха него като най-възрастен и най-мъдър. И така Сен-Вьонан, с малък ескорт, който скоро се увеличи от срещнатите по пътя уплашени бегълци, заведе престолонаследника в големия замък в Шовини и го затвори там. Казват, че когато пристигнали, престолонаследникът с мъка извадил дясната си ръка от желязната ръкавица, дотолкова била подута и морава. И го видели да плаче.

VIIIВОЙСКАТА НА КРАЛЯ

Оставаше войската на краля… Сипи ни още малко от мозелското вино, Брюне… Кой? Презвитера?… А, да, онзи от Вердюн! Ще го видя утре, никак няма да е късно. Тук сме за три дни, и без това се придвижихме доста бързо с това пролетно време, което продължава, и което накара дърветата да напъпят през декември…

Да, оставаше войската на крал Жан, на полето при Мопертюи… Мопертюи… я виж, не бях обърнал внимание. Повтаряме по навик имената, без да се замисляме върху значението им… Лош изход, лош проход… Човек би трябвало да се страхува да влиза в сражение в местност с такова име.

Най-напред кралят бе видял как командуваните от брат му отреди се разбягват в безпорядък още преди срещата с врага. После как отредите на сина му се разпръсват и изчезват, едва-що влезли в сражение. Разбира се, това го бе ядосало, но не смяташе, че нещо бе загубил. Неговата войска все още бе по-многочислена от всички англичани взети заедно.

Един по-добър пълководец несъмнено би преценил опасността и веднага би променил стратегията си. Но крал Жан остави достатъчно време на англичаните да повторят и с него тъй успешно проведената преди малко атака. Те се спуснаха насреща му с наведени копия и пробиха челните редици.

Горкият крал Жан! Баща му, крал Филип, бе разгромен при Креси, защото бе пуснал своята конница срещу пехотата, а сега, при Поатие, точно обратното причини неговото поражение.

„Какво можеш да направиш срещу такива нечестни врагове, които винаги използуват различни оръжия от вашите?“ Това ми каза той, когато се срещнахме по-късно. Щом неговата войска, бе слязла от конете, англичаните би трябвало, според него, ако са доблестни воини, също да се бият пеш. О, той не е единственият владетел, който прехвърля вината за своите неуспехи върху противника, защото същият не използва неговата бойна стратегия!

Каза ми също, че силният гняв, в който изпаднал, укрепнал мишците му. Вече не усещал тежестта на бронята. Беше счупил боздугана си, но преди това бе убил с него не един нападател. Впрочем той предпочиташе да удря с боздуган, отколкото, да сече с меча; но понеже бе останал само с брадвата с две остриета, той я размахваше, въртеше я, стоварваше я наляво и надясно. Сякаш бе побеснял дървар сред стоманена гора. Никога не е имало по-разярен воин от него на бойното поле. Не усещаше нищо, нито умора, нито страх, само този бяс, заслепил го повече от кръвта, която се стичаше по левия му клепач.

Преди миг бе уверен в победата; държеше я в ръцете си! И всичко се сгромоляса. Каква бе причината, кой бе виновен? Виновни бяха Клермон, Одреем, тези негодни маршали, които потеглиха така прибързано, заради онова магаре конетабълът! Да пукнат дано, да пукнат до един! В това отношение добрият крал можеше да е спокоен; поне едно от желанията му бе изпълнено. Атинският херцог загина; малко по-късно щяха да намерят тялото му в един храст, изтърбушено с нож и стъпкано. Маршал дьо Клермон е мъртъв; в тялото му са забити толкова много стрели, че прилича на паунова опашка. Одреем е пленник, с пронизано бедро.

Гняв и бяс. Всичко е загубено, но крал Жан се стреми само да убива, да убива, да убива всичко пред себе си. И най-после, толкова по-зле, нека умре, да му се пръсне сърцето! Синята му, обшита с лилии надризница виси на парцали. Видя как падна знамето, което храбрият Жофроа дьо Шарни притискаше до гърдите си; петима пешаци го бяха нападнали, и един уелски или ирландски войник, въоръжен с прост касапски нож, отнесе френското знаме.

Крал Жан вика своите хора. „При мен, Артоа! при мен, Бурбон!“ Само преди миг бяха тук. Е да! Но сега синът на граф Робер, изобличителят на наварския крал, оня великан без мозък… „братовчеде Жан, братовчеде Жан“… е пленен, пленен е и брат му Шарл д’Артоа, както и монсеньор дьо Бурбон, бащата на престонаследничката.

„При мен, Шово, при мен, епископе! Накарай бог да те чуе!“ Ако в този миг Рьоно Шово говореше на бог, то бе очи в очи. Тялото на шалонския епископ лежеше някъде със затворени клепачи под желязната митра. Никой не отговори на краля, освен един момчешки глас, който викаше: „Татко, татко, пазете се отдясно! Татко, внимавайте!“

Кралят за миг се обнадежди, виждайки Ланда, Вудне и Гишар отново в боя, на коне. Дали бегълците не се бяха опомнили? Дали войската на принцовете не идваше в галоп да го измъкне оттук? „Къде са синовете ми? — В безопасност, сир!“

Ланда и Вудне се бяха понесли в атака. Сами. По-късно кралят щеше да научи за смъртта им, постигнала ги, защото се бяха върнали на полесражението, за да не ги сметнат за страхливци, след като спасиха френските принцове. При краля е останал само един от синовете му, най-малкият, неговият любимец Филип, който продължава да вика: „Внимавайте отляво, татко! Татко, татко, пазете се отдясно…“и нека признаем, че колкото му помага, толкова му и пречи. Защото за детските му ръце мечът е прекалено тежък, за да може истински да напада с него, и понякога кралят е принуден да отстранява с дългата си брадва тази ненужна сабя, за да нанася по-лесно смъртоносни удари на нападателите си. Но той поне не избяга, малкият Филип!

Изведнъж крал Жан се озовава сред двадесет противника, пеша, заобиколили го толкова плътно, че си пречат един друг. Чува виковете им: „Това е кралят, това е кралят, напред срещу краля!“

Нито една френска надризница в този ужасен кръг. По големите и малки щитове се виждат само английски и гасконски девизи. Викат му: „Предайте се, предайте се или сте мъртъв!“

Но побеснелият крал не чува нищо. Продължава да сече въздуха с брадвата си. Понеже са го разпозиали, всички се държат на разстояние; по дяволите, искат да го заловят жив! И той разсича въздуха наляво и надясно, най-вече надясно, защото лявото му око е залепнало от кръв… „Татко, пазете се…“ Един удар засяга краля по рамото. Тогава един огромен рицар се провира през блъсканицата, прави пробив с тялото си в стената от брони, разбутва ги с лакти, и стига пред задъхания крал, който продължава да върти брадвата си. Не, не е Жан д’Артоа, нали ви казах, че го плениха. Рицарят със силен глас извиква на френски: „Сир, сир, предайте се!“

Тогава крал Жан престава да удря във въздуха, оглежда хората около себе си, затворили го в кръг, и отвръща на рицаря: „На кого да се предам, на кого? Къде е моят братовчед уелският принц? С него искам да говоря. — Сир, той не е тук — отговаря му великанът, — предайте се на мен, аз ще ви заведа при него. — Кой сте вие? — Аз съм Дьони дьо Морбек, рицар, но от пет години пребивавам в английското кралство, защото нямам право да живея във вашето.“

Морбек, осъден за убийство и уличен в частна война, брат на същия Жан дьо Морбек, който така добре сътрудничи на наварската партия, и който уговори сделката между Филип д’Еврьо и Едуард III. Ех, съдбата добре си гледаше работата и подправяше нещастието, за да е още по-горчиво.

„Предавам се във ваши ръце“ — каза кралят.

Захвърли брадвата в тревата, свали желязната си ръкавица и я подаде на едрия рицар. После, останал за миг неподвижен, със затворени очи, той най-после осъзна поражението си.

Но ето че около него отново се надигна врява. Започнаха да го блъскат, дърпат, бутат, разтърсват, притискат. Двадесетте здравеняци крещяха едновременно: „Аз го залових, аз го залових!“ Най-едрият, някакъв гасконец, извика: „Мой е. Аз пръв го нападнах. А вие, Морбек, дойдохте, когато всичко бе свършено.“ Морбек отговори: „Какво сте се разкрещял, Троа? Той се предаде на мен, не на вас.“

Защото залавянето на френския крал щеше да донесе голяма награда — и пари, и слава! Всеки се стремеше да се вкопчи в него, за да обезпечи правото си. Бертран дьо Троа го бе хванал за ръката, друг за яката, и кралят най-после бе повален на земята с цялото си снаряжение. Готови бяха да го разкъсат на парчета.

„Чуйте, рицари! — викаше той — заведете ме както подобава, мен и моя син, пред братовчед ми принца. Не се бийте повече за мен. Достатъчно съм силен, за да ви направя всички богати.“

Но никой не го слушаше. Продължаваха да викат: „Аз го залових. Той е мой!“

И рицарите се биеха помежду си, със злобни изражения и вдигнати железни нокти, биеха се за един крал като кучета за кокал.

Да видим сега какво става при уелския принц. При него току-що бе дошъл славният му пълководец Жан Шандос, и двамата се бяха спрели на едно възвишение, от което се виждаше голяма част от бойното поле. Конете им, с налети с кръв ноздри, с мокри от слюнка юзди, бяха целите в пяна. Самите те бяха задъхани. „Всеки от нас чуваше как другият поема големи глътки въздух“, ми разказваше после Шандос. От лицето на принца шуртеше пот, и желязната качулка върху шлема, която пристягаше главата и раменете му, се повдигаше при всяко вдишване.

Пред погледите им имаше само изтърбушени плетища, прекършени дръвчета, опустошени лозя. Навсякъде повалени коне и войници. Тук един кон в нескончаема агония рие с копита, там пълзи някаква броня. На друго място трима оръженосци довлачват под едно дърво тялото на издъхващ рицар. Навсякъде уелски стрелци и ирландски пешаци претърсват труповете. Тук-там все още се чуваше шум от схватка. Английски рицари минаваха през равнината, притиснали последния французин, който търсеше спасение.

Шандос каза: „Слава богу, денят бе щастлив за вас, монсеньор.“ „Хвала на бога, така е. Ние победихме!“ — отвърна принцът. Шандос продължи: „Струва ми се, че ще е добре да спрете тук и закрепите знамето на онзи висок храст. Така хората ви, които са доста разпръснати, ще могат да се съберат. А и вие самият ще се освежите, виждам, че ви е много горещо. Няма кого да преследвате.“ „И аз мисля така“ — отвърна принцът.

И докато забиваха в храста знамето, изпъстрено с лъвове и лилии, и роговете тръбяха ли тръбяха за сбор при принца, Едуард накара да му свалят шлема, разтърси русите си коси и избърса мокрите от пот мустаци.

Какъв ден! Трябва да признаем, че той наистина не се бе пожалил, препускал бе без отдих, за да може да минава през всички бойни части, да окуражава стрелците, да насърчава рицарите, да решава къде да пратят подкрепления… е, решаващо бе най-вече мнението на маршалите му Уоруик и Сюфолк, но той винаги бе край тях, за да им казва: „Добре постъпвате…“ Впрочем той бе взел едно единствено, но много важно решение, заради което заслужаваше славата на целия победен ден. Когато видя какъв безпорядък настъпи във войската на орлеанския херцог само от отстъплението на френската конница, веднага качи на седлата част от рицарите си и ги прати да предизвикат същото в тази на нормандския херцог. Самият той десет пъти бе влизал в схватката. Остави впечатлението, че е навсякъде. И всеки новодошъл идваше да му го каже. „Победата е ваша. Победата е ваша… Днес е велик ден, поколенията, ще го помнят. Победата е ваша, вие сторихте чудо.“

Благородниците от личната му свита побързаха да издигнат шатрата на самия хълм и докараха каруцата, която грижливо се пазеше, натоварена с всичко необходимо за храненето му — столове, маси, прибори, вина.

Той не можеше да се реши да слезе от коня, сякаш победата все още не беше окончателно извоювана.

„Къде е френският крал, видели ли са го?“ — питаше той щитоносците си.

Беше опиянен от енергия. Обхождаше възвишението, готов за последна схватка.

И ето че изведнъж забеляза една неподвижна броня, повалена сред изтравничетата. Рицарят беше мъртъв, изоставен от оръженосците си, с изключение на един възрастен прислужник, който се криеше зад дърветата. До рицаря лежеше знамето му с френски герб: две кръстосани ивици върху червено поле. Принцът накара да свалят шлема на мъртвия. Ех, да, Аркамбо… наистина беше този, за който си помислихте; моят племенник… Робер дьо Дюрацо.

Не се срамувам от сълзите си… Безспорно рицарската му чест го бе тласнала към действие, което честта на църквата и моята собствена чест трябваше да му забранят. Но аз го разбирам. И после, той прояви голяма храброст… Не минава ден, в който да не моля бог да му прости.

Принцът заповяда на щитоносците си: „Положете го на един щит и го отнесете от мое име в Поатие на Перигорския кардинал, ведно с моите почитания.“

Да, ето как разбрах за победата на англичаните. Като си помисля, че същата сутрин принцът бе готов да преговоря, да отстъпи всичките си завоевания, да преустанови военните действия за седем години! Той хубавичко ме упрекна на следващия ден в Поатие, когато отново се видяхме. О, говореше направо. Бях се опитал да услужа на французите, измамил го бях относно броя им, бях сложил на везните целия авторитет на църквата, за да го склоня към отстъпки. Не ми оставаше друго, освен да отговоря: „Светли принце, вие бяхте склонен на всичко за мира от любов към бога. И бог прояви своята воля.“ Ето какво му казах…

Но ето че Уоруик и Сюфолк бяха пристигнали на хълма заедно с лорд Кобхам. „Знаете ли нещо за крал Жан?“ — попита ги принцът. „Не, не сме го виждали, но сме убедени, че е мъртъв или пленен, защото не е тръгнал с войската си.“

Тогава принцът им каза: „Моля ви, тръгнете на коне да разберете истината. Намерете крал Жан.“

Англичаните се бяха разпръснали, бяха плъзнали на близо две левги наоколо, гонейки, преследвайки, биейки се. Сега, когато победата беше извоювана, всеки тичаше за плячка. Естествено! Всичко, което носи по себе си плененият рицар, оръжия и скъпоценности, принадлежи на победителя. А бароните на крал Жан добре се бяха накичили. Много от тях носеха златни колани. Без да става дума за откупите, разбира се, които щяха да се обсъдят и определят според ранга на пленника. Французите са достатъчно суетни, за да ги оставят дами да си определят цената. Спокойно можеха да се доверят на самолюбието им. И така, всеки според късмета си! Онези, които бяха имали щастието да пленят Жан д’Артоа, граф дьо Вандом или граф дьо Танкарвил, можеха с пълно право да мислят за строеж на собствен замък. Които пък бяха заловили някакъв дребен благородник или обикновен рицар, щяха само да сменят мебелите в салона си и да подарят няколко рокли на любимата жена. А освен това принцът щеше да поднесе дарове за най-големите геройства и най-красивите подвизи.

„Нашите войници преследват победените чак до вратите на Поатие“ — дойде да извести Жан дьо Грейи, военният управник на Бюш. Един войник от неговия отряд се върнал оттам с тлъста плячка от четирима рицари, не можейки да води повече, и му казал, че там бе настъпила голяма сеч, защото жителите на Поатие били затворили вратите на града; на пътя пред тях били станали жестоки сбивания и сега французите се предавали отдалеч, още щом зърнели англичанин. Най-обикновени стрелци имали от пет до шест пленника. Нечувано досега падение.

„Между тях ли е крал Жан? — понита принцът. — По всяка вероятност не. Иначе щяха да ми кажат.“

После в подножието на хълма отново се появиха. Уоруик и Кобхам, пеш, държейки в ръце поводите на конете, опитвайки се да укротят двадесетина рицари и щитоносци, които ги придружаваха. Те се караха помежду си на английски, на френски, на гасконски, размахвайки ръце, сякаш се биеха. А пред тях, влачейки крака, вървеше един уморен човек, леко залитащ, който водеше едно облечено в броня дете, уловил го за ръкавицата с голата си ръка. Баща и син, които вървяха един до друг, и двамата с насечени копринени лилии на гърдите.

„Назад, никой да не се приближава до краля, без да е извикан“ — викаше Уоруик на каращите се.

И едва сега Едуард, уелският принц, принц на Аквитания, херцог на Корнуел, позна, разбра, усети целия ръст на своята победа. Кралят, крал Жан, владетелят на най-многолюдното и могъщо кралство в Европа… Мъжът и детето се приближаваха много бавно към него… О, този миг, който щеше да остане завинаги в паметта на хората!… На принца му се струваше, че сега го гледа целият свят.

Направи знак на свитата си да му помогнат да слезе от коня. Краката и хълбоците му се бяха схванали.

Застана на входа на шатрата. Залязващото слънце пронизваше горичката със златните си лъчи. Всички тези мъже много биха се изненадали, ако някой им кажеше, че часът за вечерня отдавна е минал.

Едуард протегна ръце към този дар от провидението, който му водеха Уоруик и Кобхам. Жан Френски, макар и прегърбен от злата съдба, е по-висок от него. Той отвърна на жеста на своя победител. Двете му ръце също се протегнаха, едната в ръкавица, другата гола. И те останаха за миг така, без да се прегърнат, само си стиснаха ръце. Тогава Едуард направи нещо, което затрогна сърцата на всички рицари. Той бе син на крал; неговият пленник беше коронован крал. И без да пуска ръцете му, той дълбоко наведе глава, и леко прегъна коляно. Почит пред злополучната доблест… Когато величаем победения, извисяваме победата си. На много от тези твърди мъже гърлата се свиха.

„Седнете, сир братовчеде — каза Едуард, поканвайки крал Жан да влезе в шатрата. — Приемете да ви поднеса вино и плодове. И ми простете, че ще ви предложа съвсем скромна вечеря. След малко ще минем на трапезата.“

И наистина на хълма трескаво се строеше голяма палатка. Свитата на принца си знаеше работата. А готвачите винаги имат запаси от пастет и месо в сандъците си. Отидоха да вземат каквото им липсваше от монасите в Мопертюи. Принцът каза също: „Нека вашите близки и бароните ви благоволят да се присъединят към нас. И позволете да превържат раната на челото ви, която доказва голямата ви храброст.“

IXВЕЧЕРЯТА НА ПРИНЦА

Замислям се върху съдбата на нациите, докато ви разказвам това, което току-що се случи… и което отбеляза голяма промяна, голям поврат за кралството ни… именно тук, на това място, именно във Вердюн… Защо ли? Ех, племеннико, защото тук се роди нашето кралство, защото това, което можем да наречем кралство Франция, е резултат от подписания точно тук договор след битката при Фонтьоноа, тогава Fontanetum… нали си спомняте, че минахме оттам… между тримата сина на Луи Благочестивия. Дялът на Шарл Плешиви беше оскъден, а и не бе съобразен с особеностите на релефа. Алпите и Рейн трябваше да бъдат естествените граници на Франция, и беше съвсем глупаво Мец и Вердюн да бъдат притежание на империята. Какво ще остане от Франция утре? Как ще я разкъсат? Дали след десет-двадесет години изобщо ще има Франция, някои сериозно си задават този въпрос. Те виждат един голям къс под властта на Англия, друг — на Навара, от едното море до другото, заедно с целия Лангдок, и едно Арлско кралство, отново учредено и подвластно на империята, с Бургундия в добавка… Всеки мечтае да отреже нещо от слабия.

Колкото до моето мнение, аз не вярвам в това, защото докато съм жив, и докато са живи хора като мен, църквата няма да позволи подобно разкъсване. А и народът прекалено ясно помни и е свикнал с единна и велика Франция. Французите бързо ще се уверят, че няма да представляват нищо, ако са извън това кралство, ако не са обединени в една-единствена държава. Но ще има тежки за изживяване периоди. Може би ще бъдете поставени пред труден избор. Решавайте винаги в полза на кралството, Аркамбо, дори и да е оглавено от лош крал… защото кралят може да умре, или да бъде свален, или да го пленят, но кралството остава.

Вечерта след битката при Поатие величието на Франция проличава във вниманието, с което самият победител, замаян от успеха си и почти невярващ в него, обсипваше победения. Сътрапезниците, които се разположиха под червените платнища на палатката сред една гора в Поату, представляваха странна гледка. На почетните места, в светлината на запалени свещи, седяха кралят на Франция, синът му Филип, монсеньор Жак дьо Бурбон, който вече бе херцог, защото баща му бе убит през деня, граф Жан д’Артоа, графовете дьо Танкарвил, д’Етамп и дьо Дамартен, както и сир дьо Жоанвил и сир дьо Партьоне и им бяха сервирали в сребърни прибори и блюда; а на другите маси, разположени между английски и гасконски рицари, седяха най-високопоставените и най-богатите от другите пленници.

Уелският принц нарочно ставаше от масата, за да обслужва лично краля на Франция, и щедро му наливаше вино.

„Яжте, сир, моля ви. Без угризения. Защото ако господ не изпълни желанието ви, и ако съдбата не бе на ваша страна, то вие си извоювахте днес славата на изключителен храбрец и вашите геройства надминаха най-омелите. Сигурен съм, че монсеньор моят баща ще ви отдаде най-висока почит и ще ви предложи такова благоразумно споразумение, че да си останете добри приятели. Всъщност всеки от нас ви признава първенство по храброст, защото вие наистина надминахте всички ни.“

Тонът беше даден. Крал Жан се отпускаше. С голяма синина на лявото око и с рана от порязване на ниското чело, той отвръщаше на любезностите на своя домакин. Беше крал-рицар и държеше да се покаже такъв и в поражението. От другите маси вече се надигаха гласове. След като жестоко се бяха били с мечове и брадви, рицарите от двете страни сега се обсаждаха с комплименти.

Високо се обсъждаха перипетиите на битката. Не пресъхваха хвалебствията за смелостта на малкия принц Филип, който, с претъпкан стомах след тежкия ден, се поклащаше на стола и се унасяше в дрямка.

И се заеха да правят равносметка. Освен големите сеньори — херцози, графове и виконти, които бяха двадесетина, сред пленниците вече можеха да се преброят повече от шестдесет барони и други благородници; невъзможно бе да се определи броя на обикновените рицари, щитоносци и млади рицари. Сигурно бяха над две хиляди; щеше да се научи с точност едва на другия ден…

Убитите? И те трябва да бяха толкова. Принцът нареди да занесат на сутринта вече прибраните трупове в манастира на братята послушници в Поатие, начело с телата на атинския херцог, на херцог дьо Бурбон, на шалонския графепиекоп, за да бъдат погребани със славата и почестите, които заслужаваха. Какво шествие! Никога манастир не ще е виждал толкова високопоставени и толкова богати хора за един ден. Каква печалба, под формата на литургии и дарения, щеше да се изсипе върху братята послушници! А също и върху братята проповедници.

Нека веднага ви кажа, че се наложи да махнат плочите в кораба и сградата на двата манастира, за да положат отдолу, в два реда, хора като Жофроа дьо Шарни, Рошьошоар, Йосташ дьо Рибмон, Данс дьо Мьолон, Жан дьо Монморийон, Сьогвн дьо Клу, Ла Файет, Ла Рошдрагон, Ла Рошфуко, Ла Рош Пиер дьо Бра, Оливие дьо Сен-Жорж, Имбер дьо Сен-Сатюрнен и мога да ви изброя още десетки.

„Знае ли се какво се е случило с Презвитера?“ — питаше кралят.

Презвитера бе ранен и пленен от един английски рицар. Колко струваше Презвитера? Притежаваше ли голям замък и обширни земи? Неговият победител питаше без капка свян. Не. Само един малък замък във Велин. Но това, че бе споменат от краля увеличаваше цената му.

„Ще го откупя“ — каза Жан II, който, преди още да знае какво самият той щеше да струва на Франция, отново започваше да важничи.

Тогава принц Едуард отговори: „Сир братовчеде, заради чувствата ми към вас лично аз ще откупя този презвитер и ще му върна свободата, щом го желаете.“

Въодушевлението около масите растеше. Лакомо поглъщаните вина и меса главозамайваха изтощените мъже, не хапвали нищо от сутринта. Събралите се тук напомняха едновременно дворцова гощавка след голям турнир и гуляй на пазар за добитък.

Морбек и Бертран дьо Троа продължаваха да си оспорват залавянето на краля. „Казвам ви, че съм аз!“ „Не сте вие, аз го залових, а вие ме отстранихте!“ „А на кого предаде ръкавицата си?“

Тъй или иначе, не те щяха да получат откупа, с положителност много голям, а английският крал. Заловеният крал принадлежи на краля. Те спореха кой ще получи възнаграждението, което крал Едуард непременно щеше да отпусне. И си задаваш въпроса дали нямаше да имат по-голяма полза, ако не слава, ако бяха пленили някой богат барон и си го бяха поделили. Да, ставаха и подялби, когато двама бяха заловили един и същ пленник. Или размени. „Дайте ми сир дьо Ла Тур; познавам го, той е роднина на съпругата ми. Аз ще ви отстъпя моя пленник Мовине. Ще спечелите, той е сенешал на Турен.“

Изведнъж крал Жан удари с длан по масата.

„Добри барони, искам всичко между вас и тези, които ни плениха, да става по правилата на честта и благородството. Бог пожела да бъдем разгромени, но виждате каква почит ни засвидетелствуват тук. Требва да браним рицарската чест. Никой да не посмее да бяга или да изменя на дадената дума, иначе ще бъде поруган.“

Ще помислиш, че този победен владетел сега управляваше, заел най-величествената осанка, за да прикани бароните си да бъдат почтени в пленничеството.

Уелският принц, който в това време му наливаше сент-емилионско вино, му благодари. Крал Жан намираше, че този младеж е твърде приятен. Колко е внимателен и какви изискани обноски! Как би желал крал Жан синовете му да приличат на него! Под влиянието на умората и виното той не устоя и го попита: „Познавате ли Шарл Испански?“ „Не, скъпи сир; срещал съм го само в бой по море…“ Принцът беше вежлив; можеше да каже: „Разгромих го по море…“. „Той беше мой добър приятел. Напомняте ми на него по лице и осанка…“ После изведнъж добави с известна злоба в гласа: „Не искайте от мен свободата на наварския крал, това няма да направя с цената на живота си.“

За миг, за много кратък миг крал Жан II бе показал истинско величие, непосредствено след като го заловиха. Бе показал величието на човек, изпаднал в крайна беда. Но ето че сега отново се поддаваше на природата си: обноски, отговарящи на прекалено високото мнение, което имаше за себе си, липса на разсъдливост, загриженост за нищожни неща, срамни страсти, нелепи пориви, упорита злопаметност.

В известен смисъл пленничеството щеше да му се понрави; става дума за пленничество сред разкош, кралско пленничество. Този лъжепрославен мъж бе постигнал истинската си участ — да бъде бит. За определено време край на кралските грижи, на борбата срещу всички неблагоприятни за кралствата обстоятелства, край на досадното задължение да даваш заповеди, на които не се подчиняват. Засега е оставен на спокойствие; може да се оправдае с провидението, да се затвори в нещастието си и да се преструва, че благородно понася болката от тази участ, която тъй добре му подхожда. Нека другите да се нагърбят с управлението на един непокорен народ! Да видим дали ще се справят по-добре…

„Къде ще ме отведете, братовчеде?“ — попита той. — „В Бордо, сир, където ще ви предоставя хубав дом, продоволствия, и празненства да се развличате, докато се споразумеете с моя баща краля“. „Има ли развлечение за един пленен крал?“ — отвърна Жан II, вече загрижен за собствената си личност.

Ех, защо не се съгласи, в началото на този ден при Поатие, на условията, които му занесох? Виждали ли сте крал, който на сутринта да се намира в такова сигурно положение за победа, който, без да вади сабя, може да си възстанови една четвърт от кралството само с подпис и печат върху договора, предложен му от притиснатия неприятел, и който отказва… за да се озове в плен вечерта!

Едно „да“ вместо „не“. Невъзвратимото е станало. Като граф д’Аркур в Руан, изкачвайки отново стълбището, вместо да излезе от замъка. Жан д’Аркур заплати с главата си; сега цяла Франция рискува да познае тази агония.

А най-невероятното и най-несправедливото е, че този безразсъден крал, който проявява упорство само за да проиграва шансовете си, и когото никак не обичаха преди Поатие, много скоро, именно защото бе победен, защото го плениха, стана предмет на възхищение, на състрадание и обич от страна на неговите поданици, на част от неговите поданици. Жан Храбрия, Жан Добрия…

И това започна още от тази вечеря. Пленените барони и рицари, които трябваше само да упрекват краля, че ги доведе до това нещастие, започнаха да възхваляват смелостта, великодушието му и не знам какво още! Те, победените, успокояваха съвестта си и се представяха в по-благоприятна светлина. Когато се приберат вкъщи, след като семействата им се измъчат и измъчат крепостните си, за да платят откупа, можете да сте сигурен, че ще разправят с важен вид: „Да бяхте ме видели тогава до нашия крал Жан…“ Ех, ще има да я разказват, битката при Поатие!

В Шовини престолонаследникът вечеряше в тъжната компания на братята си, обкръжен само от неколцина служители, когато му известиха, че баща му е жив, но пленен. „Сега е ваш ред да управлявате, монсеньор“ — му каза Сен-Вьонан.

Не знам в миналото ни да е имало друг осемнадесетгодишен принц, който да е поел властта при такова окаяно положение в кралството. Баща в пленничество, разорено от поражението благородничество, две вражески войски, разположени в страната, защото Ланкастър все още беше край Лоара… много от провинциите опустошени, опропастени финанси, користолюбиви, разединени и мразени от всички съветници, един пленен зет, но чиито дейни сподвижници надигат глава повече от всякога, размирна столица, която една шепа буржоа подбужда към бунт… Прибавете и крехкото здраве на този младеж, чието поведение в битката никак не увеличи славата му.

Същата вечер в Шовини, когато престолонаследникът реши да се прибере в Париж по най-краткия път, Сен-Вьонан го попита: „Какво звание, монсеньор, трябва да дават на вашата особа тези, които ще говорят от ваше име?“ Престолонаследникът отвърна: „Това, което нося, Сен-Вьонан, и което бог ми е определил: главен наместник на кралството.“ Това бяха мъдри слова…

Три месеца оттогава. Нищо не е напълно загубено, но и никакъв признак за подобрение, напротив. Франция се разпада. След по-малко от седмица ще бъдем в Мец, но признавам, че не виждам каква полза може да има това, освен за императора, нито какво особено могат да свършат един кралски наместник, който не е кралят, и един папски легат, който не е папата.

Знаете ли какво ми казаха преди малко? В Мец, където се очакват повече от три хиляди владетели, прелати и сеньори, времето било толкова хубаво, и дните тъй топли, че ако продължи така, императорът решил да даде коледния пир на открито в една затворена градина.

Да вечеряш вън на Коледа, и то в Лотарингия, ето още едно невиждано нещо!