Как един крал погубва Франция

IКУЧЕТО И ЛИСИЧЕТО

Ах, наистина, много ми е драго, че отново видях Оксер! Не вярвах, че бог ще ми отреди това щастие, нито че така осезателно ще го усетя. Сърцето винаги се вълнува, когато се връщаш по местата, приютили част от младостта ти. И вие ще изпитате това чувство, Аркамбо, когато години се натрупат зад вас. Ако ви се случи да минете през Оксер на моите години… дано бог ви съхрани дотогава… ще кажете: „Бил съм тук с моя чичо кардинала, който е бил тукашен епископ, това е била втората му епархия, преди да получи кардиналския сан… Тогава го придружавах до Мец, където трябваше да се срещне с императора…“

Три години живях тук, три… о, не мислете, че съжалявам за това време, и че се радвах по-пълно на живота, когато бях епископ на Оксер, отколкото сега. Да си призная, изпитвах дори нетърпение да си тръгна оттук. Стремях се към Авиньон, макар да знаех, че съм прекалено млад; но все пак чувствувах, че бог ме е надарил с характер и умствени качества, с които ще мога добре да му служа в папския двор. И за да се приуча към търпение, напредвах в изучаването на астрологията; именно съвършените ми познания в тази наука подтикнаха моя благодетел Йоан XXII да ме ръкоположи, макар и едва тридесетгодишен. Но вече ви говорих за това… Ех, племеннико, когато си с човек, който много е живял, трябва да свикнеш да слушаш няколко пъти едно и също нещо. Не че сме стари, и паметта ни е по-слаба; не, тя просто е пълна със спомени, които се събуждат по най-различни поводи. Младостта изпълва бъдещето с въображението си; старостта възкресява миналото с паметта си. Нещата се уравновесяват… Не, не съжалявам за нищо. Сравнявайки това, което съм бил, с това, което съм, имам основания само да възхвалявам бог, а и малко да поздравя себе си, съвсем скромно и честно. Просто това е било време, дадено ми по божия воля, и което няма да съществува, щом престана да си го спомням. Освен в часа на възкръсването, когато всичките ни земни мигове ще се слеят в един. Но това надхвърля умствените ми възможности. Вярвам във възкръсването, уча хората да вярват в него, но не се наемам да си го представям, и твърдя, че тези, които се съмняват в него, са твърде самоуверени… о, напротив, повече са, отколкото мислите… защото са неспособни да си го представят. Човек е като слепец, който отрича съществуването на светлината, защото не я вижда. За слепеца светлината е нещо съвсем непонятно!

Я виж… бих могъл да изнеса проповед за това в неделя, в Санс. Нали ще трябва да проповядвам. Архидякон съм на катедралата. Затова и съм принуден да се отбия там. По-пряко щеше да ни бъде направо в Троа, но трябва да инспектирам съвета на канониците в Санс.

И все пак щеше да ми е приятно да поудължа престоя си в Оксер. Двата дена там минаха толкова бързо… Сент-Етиен, Сен-Жермен, Сент-Йозеб, всички тези красиви църкви, в които съм отслужвал литургии, сватби и причастия… Знаете, че Оксер, Autissidurum, e едно от най-старите християнски селища в кралството, че е бил столица на епископство двеста години преди Хлодвиг, който впрочем го опустошава почти колкото Атила, и че тук се е провел църковен събор преди шестстотната година… Докато оглавявах епархията, най-голямата ми грижа бе да изплатя дълговете, завещани от моя предшественик, епископ Пиер. Не можех да му искам нещо, нали току-що бе станал кардинал! Да, да, добро място, което води към папската курия… Благодарение на различните бенефиции и на богатството на рода ми успях да запълня дупките. Приемниците ми завариха по-добро положение. А днешният ни придружава сега. Доста добър прелат е новият епископ на Оксер. Колкото до буржския… върнах го в Бурж. Пак беше дошъл да ми досажда, искаше трети пореден нотариус. О, набързо го отпратих. Казах му: „Монсеньор, щом са ви нужни толкова писари, значи, работите във вашето епископство са доста оплетени. Препоръчвам ви веднага да се върнете и лично да сложите ред там. Давам ви благословията си.“ Ще минем и без неговите услуги в Мец. Оксерският епископ ще го замести по-успешно. Впрочем аз предупредих престолонаследника. Пратеникът, когото му изпроводих, трябва да се върне утре, най-късно други ден. Което значи, че ще получим новини от Париж, преди да си тръгнем от Санс… Престолонаследникът не отстъпва; въпреки най-различните ходове и давленията, които му оказват, продължава да държи наварския крал в затвора.

Какво направи френският крал след събитието в Руан? Отначало остана там няколко дни, през което време се беше настанил в Буврьойската кула, в друга беше пратил сина си, а в трета държеше под охрана Шарл Наварски. Считаше, че има да извършва спешни дела. На първо място да разпита Фрикан. „Ще фризираме Фрикето.“ Тази шега май че беше измислена от Митон льо Фол. Не се наложи да нажежават много железата или да вземат големите клещи. Още щом Перине льо Бюфл и четирима сержанти го завлякоха в едно мазе и си поиграха с някои инструменти пред него, управителят на Кан показа извънредно голяма добра воля. Говори, говори, говори, изсипа от торбата всичко, каквото знаеше, до последната троха. Поне привидно. Но как можеха да се съмняват, че е казал всичко, след като така убедително тракаше със зъби и показваше такова усърдие за истината?

Какво всъщност разкри той? Имената на участниците в убийството на Шарл Испански? Те отдавна бяха известни и той не прибави нито един виновник към онези, които бяха получили оправдателни писма след Мантския договор. Но признанията му продължиха цяла сутрин. Тайните преговори във Фландрия и в Авиньон между Шарл Наварски и Ланкастърския херцог? Нямаше двор в Европа, който да не знае за тях; това, че и самият Фрикан бе участвувал, не беше кой знае каква новина. Взаимната военна подкрепа, която английският и наварският крал си бяха обещали? И най-непрозорливите можеха да се досетят за това миналото лято, когато Шарл Злия и Уелският принц пристигнаха почти едновременно единият в Котантен, другият в Бордьоле. А, да, оставаше наистина тайният договор, според който Шарл Наварски признаваше Едуард за крал на Франция и в който двамата си поделяха кралството! Фрикан призна, че споразумението действително е било подготвяно, което потвърждаваше обвиненията на Жан д’Артоа. Но договорът не беше подписан; имаше само проект. Когато му представиха тази част от показанията на Фрике, кралят извика: „Предателят му с предател! Не бях ли прав?“

Престолонаследникът му обърна внимание: „Татко, този проект предшествува Валонския договор, който Шарл подписа с вас и който гласи точно обратното. Така че Шарл е изменил по-скоро на английския крал, отколкото на вас.“

И понеже кралят изкрещя, че зет му изменя на всички, той отвърна: „Наистина, татко, започвам да се убеждавам в това. Но вие ще се злепоставите с обвинението, че е извършил предателство именно във ваша полза.“

Относно похода в Германия, който Шарл Наварски и престолонаследникът не бяха извършили, приказките на Фрике дьо Фрикан нямаха край. Имената на съзаклятниците, мястото, където трябвало да се съберат, кой при кого отишъл и какво му казал, и какво трябвало да направи… Но престолонаследникът вече беше осведомил краля за всичко това.

Нов заговор, устроен от монсеньор Наварски с цел залавяне и убийство на френския крал? О не, Фрике не бе чул нито дума, не бе доловил и най-малък знак. Наистина граф д’Аркур… заподозряният не рискува нищо, обвинявайки мъртвец; в правосъдието това е добре известно… граф д’Аркур бе доста разгневен в последно време и бе изрекъл твърде заплашителни слова; но само той и за своя сметка.

Пак повтарям, как да не повярваш на човек, тъй угодлив към своите разпитвачи, който говори в продължение на шест часа, без да остави писарите да подострят перата си? Страшен хитрец е този Фрике, добре обучен от господаря си да удавя хората е порой от думи, и да прикрива зад сладкодумието онова, което държи да премълчи! Така или иначе, за да се възползуват от показанията му в съдебен процес, разпитът трябваше да се повтори в Париж пред надлежно учредена следствена комисия, защото тази не беше такава. С една дума хвърлили бяха големи мрежи за малък улов.

През тези дни крал Жан се зае с конфискуване на замъците и имуществото на предателите, като изпрати своя руански вицеграф Тома Купверж да сложи ръка върху собствеността на рода д’Аркур, а маршал д’Одреем да се разпореди в Еврьо. Но Купверж навсякъде попадна на недружелюбни собственици, и конфискуването си остана само на книга. Трябваше да установи по един гарнизон във всеки замък, но не беше взел достатъчно хора. За сметка на това тялото на Жан д’Аркур не остана дълго да виси на руанското бесило. Още на втората нощ бе тайно свалено от няколко славни нормандци, които го погребаха по християнски и същевременно си доставиха удоволствието да се подиграят с краля.

Колкото до граф Еврьо, наложи се да бъде обсаден. Но той не беше единственото владение на Еврьо-Наварците. От Валон до Мьолан, от Лонгвил до Конш, от Понтоаз до Кутанс, във всички селища се надигаше заплаха, а плетищата покрай пътищата мърдаха.

Крал Жан не се чувствуваше в безопасност в Руан. Беше дошъл с достатъчно хора, за да се справи с едно пиршество, но не и да удържи срещу бунт. Избягваше да излиза от замъка. Най-верните му служители, измежду които и самият Жан д’Артоа, го съветваха да си тръгне. Присъствието му предизвикваше гняв.

Крал, започнал да се страхува от своите поданици, е жалък владетел, чието царуване рискува да бъде съкратено.

И така, крал Жан реши да се върне в Париж; но искаше престолонаследникът да го придружи. „Няма да издържите, ако във вашето херцогство настане смут, Шарл.“ Опасяваше се най-вече да не би синът му да се покаже прекалено сговорчив с наварската партия.

Престолонаследникът се подчини, като само пожела да пътуват по вода. „Свикнал съм да пътувам от Руан до Париж по Сена, татко. Ако тръгна по суша, ще помислят, че бягам. Освен това вестите ще достигат по-лесно до нас, ако се отдалечаваме по-бавно, и ще ми бъде по-удобно да се върна при нужда.“

И ето че кралят потегля с големия платноходен кораб, който Нормадският херцог е поръчал за своите пътувания, защото, както ви казах, той не обича да язди. Голям плоскодънен кораб, целият в украса, орнаменти и позлата, със знамената на Франция, Нормандия и Дофине, придвижващ се с платна и весла. Горната палуба е съоръжена като истинско жилище, с една хубава, обзаведена с килими и ракли спалня. Престолонаследникът обича да разговаря тук със съветниците си, да играе шах или дама, или да съзерцава природата на Франция, която е извънредно красива край тази голяма река. Ала кралят кипеше от яд, че трябва да пътува с такъв бавен ход. Ама че е глупаво да следваш всички извивки на Сена, които утрояват разстоянието, след като има преки пътища. Едва го сдържаше в това затворено пространство, където крачеше напред-назад, диктувайки едно писмо, едно-единствено писмо, което все започваше отначало и все поправяше. И час по час караше да се доближават до брега, газеше тинята на пристанищата, бършеше гамашите си във великденчетата и заповядваше да му доведат коня, който следваше с охраната по брега, за да посети без всякакъв повод някой показал се между тополите замък. „Писмото да бъде преписано като се върна.“ Това беше неговото писмо до папата, в което обясняваше причините и съображенията си за задържането на наварския крал. Дали за него съществуваха други дела в кралството? Едва ли. Във всеки случай нито едно, което да заслужава грижите му. Неудачното събиране на данъците, необходимостта от ново обезценяване на монетите, налогът върху продажбата на платове, предизвикал негодувание у търговците, възстановяването на застрашените от английско нападение крепости; не се интересуваше от нищо. Нали си имаше канцлер, управител на монетния двор, домоуправител на кралския дворец, съветници и председатели в парламента, които да се заемат с това. Нека завърналият се в Париж Никола Брак, Симон дьо Бюси и Робер дьо Лори поемат задълженията си. И те наистина се бяха заловили да увеличават богатствата си, злоупотребявайки с курса на монетите, или като прикриваха незаконни дела на свои близки и облагодетелствуваха приятелите си, И по този начин предизвикаха веднъж завинаги недоволството на тази или онази търговска задруга, на някоя епархия или даден град, които никога нямаше да простят това на краля.

Владетел, който веднъж претендира, че бди за всичко, до най-дребните порядки в една церемония, а друг път не се интересува от нищо, дори и от най-важните държавни дела, не може да поведе народа си към високи съдбини.

На втория ден, когато корабът на престолонаследника беше закотвен край Пон-дьо-л’Арш, при краля пристигна превото на парижките търговци, метр Етиен Марсел, яздейки начело на един отред от петдесет до сто копиеносци, над който се развяваше червено-синьото знаме на града. Тези буржоа бяха по-добре въоръжени дори от някои рицари.

Кралят не слезе от кораба и не покани превото да се качи. Размениха си думи от палубата и брега, еднакво изненадани и двамата от тази среща. Превото явно не очакваше да види краля тук, а и кралят се питаше какво търси превото в Нормандия с такова придружение. Тук сигурно имаше някакъв наварски заговор. Дали не беше опит за освобождаване на Шарл Злия? Едва ли толкова скоро, само седмица след арестуването. Възможно бе все пак. Или пък превото беше участник в разкрития от Жан д’Артоа заговор? В такъв случай слухът за машинацията се потвърждаваше.

Превото каза само: „Дойдохме да ви поздравим, Сир.“ А кралят, вместо да му поиска повече обяснения, необмислено и заплашително му отвърна, че се принудил да задържи наварския крал, че има тежки обвинения срещу него и че всичко ще бъде изяснено от край до край в писмото му до папата. Крал Жан каза още, че се надява да завари порядък, пълно спокойствие и добра дейност в Париж… „а сега, месир прево, можете да си вървите…“

Прекалено дълъг път за такъв кратък разговор. Етиен Марсел си тръгна, вирнал гъстата си черна брада. А кралят, щом видя парижкото знаме да се отдалечава сред тополите, извика секретаря си, за да преправи още веднъж папското писмо… Ха, тъкмо стана дума… Брюне? Брюне! Брюне, повикай дон Калво до прозореца… да, ако обичаш… и му продиктува Горе-долу следното: „И освен това, пресвети отче, имам потвърдено доказателство, че монсеньор кралят на Навара е опитал да вдигне срещу мен парижките търговци, свързвайки се с техния прево, който без заповед пристигна в нормандския край, придружен от такъв голям отред въоръжени мъже, че бе невъзможно да се преброят, за да помогне на негодниците от наварската партия да довършат вероломството си с пленяването на моята особа и тази на първородния ми син престолонаследника…“

Впрочем конницата на Марсел от час на час щеше все повече да расте във въображението му и скоро щеше да наброява петстотин копиеносци.

След като реши незабавно да се отдалечи от това пристанище и като накара да изведат Шарл Наварски и Фрикан от замъка Пон-дьо-л’Арш, заповяда на лодкарите да вдигнат платна към ле з’Андели. Да, наварският крал ги следваше на кон, от град на град, в плътен конвой от сержанти, които го бяха притиснали между редовете си и имаха заповед да го пронижат с кама, ако понечи да побегне или ако направят опит да го освободят. Трябваше да се движи така, че от кораба да не го изпускат от очи. Вечер го затваряха в най-близкия замък. Първата нощ в Елбьоф, втората в Пон-дьо-л’Арш. Сега щяха да го затворят в замъка Гайар… да, в замъка Гайар, където баба му Маргьорит Бургундска тъй рано бе напуснала живота… да, приблизително на същата възраст.

Как понасяше всичко това монсеньор Наварски? Право да си кажа твърде зле. Вероятно сега е попривикнал с пленничеството си, особено откакто знае, че самият крал на Франция е пленник на английския, и по тази причина вече не се страхува за живота си. Но отначало…

А, ето ви и вас, дон Калво. Припомнете ми дали в проповедта, за идната неделя се среща думата светлина, или някоя близка по смисъл… до втората неделя преди Рождество. Би ме учудило, ако не се среща… или в посланието… Е, да, в тази от миналата неделя, естествено… Abjiciamus ergo opera tenebrarum, et indiamur arma lucis… И тъй, нека отхвърлим делата на тъмнината и да се облечем с оръжието на светлината… Но това беше миналата неделя. Вие също не си спомняте.

Добре, ще ми кажете след малко; ще ви бъда благодарен…

Едно уловено в капана лисиче, което обикаля обезумяло клетката си, с пламтящи очи, посърнала муцунка, измършавяло, и скимти ли, скимти… Ето какво представляваше нашият монсеньор Наварски. Но трябва да кажем, че правеха всичко, за да го плашат.

Никола Брак беше постигнал отлагане на екзекуцията, казвайки, че наварският крал трябва да усеща всеки ден смъртта си; и се бяха вслушали в думите му.

Крал Жан не само бе заповядал да го заключат в същата стая, в която бе умряла Маргьорит Бургундска, и добре да го осведомят за това… „това уродливо племе се навъди от мърсуванията на оная пачавра баба му; той е издънка от издънка на курва; нека си знае, че ще свърши като нея…“ но и нареди през няколкото дни, докато го държат там, многократно да му казват, дори и нощем, че смъртта му е близка.

В тъжното убежище на Шарл Наварски се явяваше кралят на престъпниците или льо Бюфл, или друг от сержантите, и му казваше: „Пригответе се, монсеньор. Кралят заповяда да издигнат вашия ешафод в двора на замъка. Скоро ще дойдем да ви отведем.“ Малко след това влизаше сержантът Лалман и заварваше Шарл Наварски залепен о стената, дишайки тежко, с изпълнени с ужас очи. „Кралят реши да отсрочи; няма да ви екзекутират по-рано от утре.“ Тогава той поемаше дъх и се строполясваше на столчето. Минаваха час-два и Перине льо Бюфл се връщаше. „Няма да ви отсекат главата, монсеньор. Не… Кралят иска да бъдете обесен. Нареди да издигнат бесилото.“ А после, като удареше вечерня, пристигаше на свой ред домоуправителят на замъка, Готие дьо Риво. „Идвате да ме отведете, месир домоуправител? — Не, монсеньор, нося ви супата. — Издигнаха ли бесилото? — Какво бесило? Не, монсеньор, никакво бесило не са издигнали. — Нито ешафод? — Не, монсеньор, нищо такова не съм видял.“

Вече шест пъти монсеньор Наварски биваше обезглавяван, също толкова пъти обесван или разчекван от четири коня. А най-ужасното бе, когато една вечер донесоха в стаята голям конопен чувал, и му казаха, че през нощта ще го вържат в него и ще го хвърлят в Сена. На сутринта кралят на престъпниците дойде да прибере чувала, обърна дъното му, видя дупката, която монсеньор Наварски беше пробил, и си излезе, като се усмихваше.

Крал Жан непрекъснато искаше да го осведомяват за състоянието на пленника. Това залъгваше нетърпението му, докато уточняваха писмото до папата. Хранеше ли се наварският крал? Не, едва се докосвал до ястията, които му носели, и често връщали подноса, както са го качили. Явно се страхувал от отрова. „Значи, слабее? Добре, добре. Така приготвяйте храната му, че да нагарча и мирише, та наистина да мисли, че искаме да го отровим.“ Спеше ли? Зле. Денем понякога го намирали прихлупил глава в ръцете си върху масата и се стряскал като човек, разбуден в съня си. Но през нощта го чували как крачи, без да спира, обикаляйки кръглата стая… „като лисиче, Сир, също като лисиче“. Сигурно се страхувал да не дойдат да го удушат, като баба му в същото помещение. Сутрин понякога се забелязвало, че е плакал. „О, много добре — казваше кралят. — Говори ли с вас?“ О, говори, и още как! Опитва се да завърже разговор с всеки, който влиза при него. Старае се да подхване всеки откъм слабо, то му място. На краля на престъпниците например обещал купища злато, ако му помогне да избяга или поне ако се съгласи да предаде навън писма. На сержанта Перине да го вземе със себе си и го направи свой крал на престъпниците в Еврьо и Навара, понеже бе забелязал, че льо Бюфл завижда на другия. А пред управителя на замъка, когото бе преценил като почтен войник, защищава невинността си и говори за несправедливост: „Не зная в какво ме упрекват, но се кълна в бога, че не съм хранил никакви лоши помисли към моя скъп баща краля, нито съм предприемал нещо срещу него. Коварни хора са го заблудили в моя вреда. Искали са да ме погубят в неговото съзнание; но аз ще понеса всички наказания, които той пожелае да ми наложи, защото съм убеден, че не идват от самия него. Мога да му кажа много неща, които ще му бъдат полезни, за да се опази и да му направя много услуги, ако ме остави жив. Идете при него, месир управител, кажете му, че ще спечели много, ако ме изслуша. И ако бог пожелае да обърне съдбата ми, бъдете уверен, че аз ще осигуря вашата, защото виждам, че изпитвате колкото състрадание към мен, толкова и загриженост за истинското добро на вашия господар.“ Естествено всичко това беше донесено на краля, който лаеше: „Я го вижте вероломния! Вижте го предателя!“, сякаш не е в реда на нещата затворникът да се опитва да омилостиви тъмницарите си или да ги подкупи. А може би сержантите преувеличаваха предложенията на наварския крал, за да се изтъкнат. Крал Жан им подхвърляше по една кесия със злато, като благодарност за почтеността им. „Тази вечер ще му кажете, че уж съм заповядал да се затопли килията му, ще запалите слама и влажни пънове, е ще запушите комина, та да се задими както трябва.“

Да, малкият наварски крал беше наистина като лисиче в капан. Но френският крал пък беше като голямо побесняло куче, което обикаля клетката, брадат пес, издул гръбнак, ръмжащ, ревящ, показващ зъбите си, дращейки в праха, без да може да достигне плячката си през железните пръчки.

И това продължи до двадесети април, когато в Андели пристигнаха двама нормандски рицари, придружени от твърде достолепна свита, вдигнали на копията си знамената на Навара и Еврьо. Носеха на крал Жан писмо от Филип дьо Навар, писано в Конш. Едно доста рязко писмо. Филип казваше, че е силно разгневен от всички злини и оскърбления, нанесени на неговия владетел и по-голям брат… „когото отведохте против закона, без право, нито причина. Но знайте, че щом го погубвате от жестокост, няма нужда да разчитате на неговите и нашите земи, защото никога няма да получите нито педя. От този ден вече не ви зачитаме, колкото и да е голяма силата ви, и ви обявяваме война на живот и смърт, която най-яростно ще водим“. Ако това не бяха точните думи, то смисълът бе такъв. Нещата бяха казани със същата острота; намерението за непризнаване на краля бе налице. А това, което правеше писмото още по-язвително, бе обръщението: „До Жан дьо Валоа, който нарича себе си крал на Франция…“

Двамата рицари поздравиха и без да чакат повече, си тръгнаха натам, откъдето бяха дошли.

Разбира се, кралят не отговори на писмото То беше неприемливо още с обръщението си. Но враждата бе открита, един от най-едрите васали не признаваше крал Жан за свой законен владетел. Което означаваше, че няма да се забави да признае за такъв англичанина.

Очакваха, че такова грубо оскърбление ще хвърли крал Жан в яростен гняв. Той учуди хората си, посрещайки го със смях. Е, малко пресилен смях. Преди двадесет години баща му също се беше смял, и то по-чистосърдечно, когато английският канцлер епископ Бургхърш му бе връчил предизвикателството на младия Едуард III…

Крал Жан заповяда незабавно да изпратят неговото писмо до папата, да, в този вид; оттолкова поправки смисълът му се губеше и не доказваше абсолютно нищо. В същото време нареди да изведат зет му от крепостта. „Ще го затворя в Лувъра.“ И като остави престолонаследника да продължи нагоре по Сена в големия позлатен кораб, той се понесе в галоп по пътя за Париж, където не извърши нищо полезно, докато наварският лагер ставаше все по-предприемчив.

О, не забелязах, че сте се върнал, дон Калво… Значи, намерихте… В евангелието… „Исус в отговор им рече…“ какво? „Идете, съобщете на Йоана това, което чуете и виждате.“ Говорете по-високо, дон Калво. С тропота на тия копита… „Слепи проглеждат, куци прохождат…“ Да, да сещам се. Светото евангелие от Матея… vident, claudi ambulant, surdi audiunt, mortui resurgunt ei coetera… Слепи проглеждат. He e много, но ще ми стигне. Важното е да мога да тръгна от нещо. Знаете как готвя проповедите си.

IIАНГЛИЙСКАТА НАЦИЯ

Преди малко ви казах, Аркамбо, че в наварската партия станаха доста предприемчиви. Още в деня след руанското пиршество, във всички посоки тръгнаха пратеници. Най-напред към лелята и сестрата, Жан и Бланш; замъкът на вдовиците зашумя като тъкачница. После при зета, Феб… Трябва да ви разкажа за него; той е твърде особен владетел, но никак не е за подценяване. И тъй като нашият Перигор в края на краищата е по-близо до неговия Беарн, отколкото до Париж, няма да е лошо някой ден… Ще поговорим за това. След което Филип д’Еврьо, поел нещата в свои ръце като добър заместник на брат си, изпрати заповед в Навара да се вдигнат войски, които да тръгнат по море възможно най-скоро, докато Годфроа д’Аркур организира хората от техния лагер в Нормандия. И най-важното, Филип изпрати в Англия сир дьо Морбек и сир дьо Бреван, участвували в неотдавнашните преговори, за да поискат подкрепа.

Крал Едуард ги посрещна хладно. „Държа да има почтеност в отношенията и постъпките да отговарят на думите. Без доверие между кралете, които влизат в съюз, нито едно начинание не може да бъде доведено до добър край. Миналата година отворих вратите си на васалите на монсеньор Наварски; въоръжих войски, които под заповедите на ланкастърския херцог подкрепиха неговите. Твърде напреднахме в подготовката на договора, който трябваше да подпишем; предстоеше да се споразумеем за един постоянен съюз, и да се задължим да не подписваме мир, примирие или спогодба един без друг. Ала едва-що пристигнал в Котантен, монсеньор Наварски започва преговори с крал Жан, кълне му се в добро приятелство и му прави почести. Ако сега е пленник, ако тъстът му го е заловил в мрежите си с хитрост, вината не е моя. А преди да му подам ръка, бих искал да знам дали моите родственици от Еврьо се обръщат към мен единствено защото са в беда, и дали няма да се обърнат към друг, веднага щом ги измъкна от нея.“

Въпреки това той взе мерки, извика ланкастърския херцог и нареди да започнат приготовления за нов поход, като същевременно изпрати указания на уелския принц в Бордо. И научил от наварските пратеници, че Жан II напада и него в обвиненията си срещу своя зет, той писа на светия отец, на императора и на различните християнски владетели, като в писмата си отричаше съществуването на тайно споразумение между него и Шарл Наварски, и, от друга страна, сериозно упрекваше, Жан II за недоверието и проявите му, които „заради честта на рицарството“ самият той не би желал да види у нито един крал.

Неговото писмо до папата бе изисквало по-малко време, отколкото това на крал Жан, и можете да ми вярвате, че то бе съвсем другояче написано.

Крал Едуард и аз никак не се обичаме; според него аз винаги прекалено облагодетелствувам интересите на Франция, а аз намирам, че той твърде малко зачита върховенството на църквата. При всяка наша среща сме влизали в спор. Той би искал папата да бъде англичанин, за предпочитане дори изобщо да няма папа. Но признавам, че за своята нация той е чудесен владетел, ловък, предпазлив, когато трябва, дързък, когато може. Англия му дължи много. И макар да е само на четиридесет години, той се радва на почит, с каквато обграждат старите крале, ако са били добри крале. Възрастта на един владетел не се определя от рождената му дата, а от продължителността на царуването му.

В това отношение крал Едуард е най-старият от владетелите на западните кралства. Папа Инокентий е върховен църковен глава едва от четири години; императорът, избран преди десет години, е коронясан едва преди две; Жан дьо Валоа току-що отпразнува… тъжно чествуване, в пленничество… шестата годишнина от коронясването си. А той, Едуард III, е на трона от двадесет и девет години, скоро ще станат тридесет.

Той е снажен, доста едър мъж с горда осанка. Има дълги руси коси, вълниста, добре поддържана брада, леко изпъкнали сини очи; истински Капет. Много прилича на дядо си Филип Хубави, от когото е наследил немалко качества. Жалко, че кръвта на нашите крале е дала такова добро потомство в Англия и толкова окаяно във Франция! С възрастта сякаш става все по-мълчалив; също като дядо си. Какво искате! Свикнал е от тридесет години хората да се прекланят пред него. По походката, по погледа и по гласа им разбира какво очакват от него, какви искания ще предя-вят, какви са домогванията им и какво е значението им за държавата. Заповедите му са кратки. Както той казва: „Колкото по-малко говориш толкова по-малко повтарят думите ти, и толкова по-малко ги изопачават.“

Знае, че е увенчан с голяма слава в очите на Европа. Битката при Еклюз, обсадата на Кале, победата при Креси… От повече от век той е първият, който е победил Франция, по-скоро своя френски съперник, защото, както сам казва, той бе предприел тази война само за да потвърди правата си над короната на Луи Свети. Но също и за да превземе процъфтяващи провинции.

Не минава година, в която да не прехвърли войски в континента, било в Булоне или в Бретан, или, както през последните две лета, да не заповяда поход от неговото херцогство Гийена.

Навремето сам заставаше начело на войските си и си извоюва слава на отличен пълководец. Понастоящем вече не придружава армиите си. Поверява ги на добри военачалници, придобили опит битка след битка; но мисля, че той дължи успехите си най-вече на това, че поддържа една постоянна войска, състояща се предимно от пехота, която е винаги на разположение и в крайна сметка не му струва по-скъпо от тези тежки армии, чието свикване коства големи разходи, които трябва да разпускаш и отново да вдигаш, които никога не се събират навреме, въоръжени са безразборно, а частите им не умеят да действуват съгласувано при бойни маневри.

Много е възвишено да кажеш: „Отечеството е в опасност. Кралят ни призовава. Всеки да се притече!“ С какво? С прътове? Не е далеч денят, в който всеки крал ще последва примера на английския, и ще воюва с войници на постоянна служба, добре заплатени, които отиват, където им заповядаш, без да се шляят или мърморят.

Виждате ли, Аркамбо, за да е силно едно кралство, не е нужна обширна територия, или многочислено население. Трябва само да има един горд народ, способен на усилия, управляван достатъчно дълго време от умен владетел, който умее да му поставя велики цели.

От държава, която наброяваше заедно с Уелс едва шест милиона души преди страшната чума, и само четири милиона след бедствието, Едуард III направи една процъфтяваща нация, от която се страхуват, и която говори като равна с Франция и с империята. Търговия с вълна, морска търговия, подчинена Ирландия, доходно експлоатиране на благодатната Аквитания, навсякъде упражнявана и изпълнявана от всички кралска власт, постоянно наета и в постоянна готовност войска, ето с какво Англия е толкова мощна и богата.

Самият крал притежава огромно имущество; казват, че не може да сметне богатството си, но аз знам, че го пресмята, иначе нямаше да го има. Започна преди тридесет години, наследил празна хазна и дългове в цяла Европа. Днес той дава заеми. Построи отново Уиндзор, благоустрои Уестминстър… да, Вестмутие, ако предпочитате; оттолкова ходения там най-накрая свикнах с английското произношение, защото, чудно нещо, откакто започнаха да завладяват Франция, англичаните даже и в двора говорят все повече на техния саксонски език, и все по-малко на френски… Във всичките си дворци крал Едуард трупа великолепни неща. Купува от ломбардските търговци и от кипърските мореплаватели, и не само източни подправки, но всякакви художествени изделия, които служат за модели на неговите занаятчии.

Като стана дума за подправки, племеннико, трябва да ви кажа нещо за черния пипер. Много изгодна стока. Не се поврежда; през последните години търговската й цена непрекъснато се покачва, и по всичко личи, че ще продължи така. В един склад в Монпелие имам пипер за десет хиляди флорина; купих го срещу половината стойност от дълга на един тамошен търговец на име Пиер дьо Рамбер, който не можеше да заплати на кипърските си доставчици. Понеже съм каноник на Никозия… без да съм бил там, уви! Този остров се слави с голяма красота… успях да уредя въпроса… Но да се върнем на сир Едуард.

Кралска маса при него не е празна дума и който за пръв път сяда на нея, дъхът му секва пред изобилието от злато, с което е отрупана. Златен елен с почти естествена големина заема средата й. Чаши, ибрици, подноси, лъжици, ножове, солници, всичко е златно. При всяко сервиране кухненската прислуга пренася количества, от които могат да се изсекат монети за цяло графство. „В случай на нужда можем да продадем всичко това“, казва той. Но в моментите на затруднение… коя хазна не познава такива моменти?… Едуард винаги може да разчита на заеми, защото е всеизвестно, че притежава такива богатства. Самият той винаги се явява пред подчинените си във великолепни одежди, облечен в скъпи кожи и извезани дрехи, блестящ от скъпоценни камъни и обут в ботуши със златни шпори.

Бог не е забравен сред целия този показен блясък. Единствената църква в Уестминстър се обслужва от четиринадесет викарии, освен свещениците от хора и клисарите. За да се противопостави на папата, той увеличава църковните длъжности и държи да бъдат изпълнявани единствено от англичани, без подялба на бенефициите със светия престол, по който въпрос винаги сме били в противоречие.

След грижата за бог, грижа за рода. Едуард III има десет живи деца. Най-големият, уелски принц и аквитански дук, ви е известен; той е на двадесет и шест години. Най-малкият е бъкингамският граф, когото току-що отбиха от дойката му.

Крал Едуард съставя внушителна свита на всеки от синовете си; а за дъщерите си търси високопоставени съпрузи, които да служат на целите му.

Обзалагам се, че на крал Едуард щеше да му е много скучно да живее, ако провидението не му бе отредило именно това, за което е най-способен — да управлява. Да, би му било твърде безинтересно да съществува, да старее и да чака смъртта, ако не бе предназначен да властвува над страстите на хората, да ги кара да забравят личните си интереси, определяйки им обща цел. Защото животът е достоен и смислен само ако човек посвети силите и разума си на някакво велико дело, с което да може да слее личността си.

Именно това го вдъхнови да създаде в Кале ордена на Жартиерата, орден, който сега процъфтява, а бедничкият крал Жан със своята Звезда, направи само едно пищно в началото, а после окаяно негово копие…

И пак на този стремеж към величие се подчинява крал Едуард, преследвайки своя негласен, но явен замисъл за английска Европа. Не че възнамерява да доведе западните кралства до пряко подчинение, нито иска да ги завладее и закрепости. Не, замислил е по-скоро един свободен съюз на крале или правителства, в който самият той да има превъзходство и първостепенна власт, и с който не само да установи мир вътре в съглашението, но и вече да не се страхува от империята, дори да не я привлече в съюза. И да не дължи нищо на светия престол; подозирам, че таи и това намерение… Вече успя с Фландрия, откъсвайки я от Франция; намесва се в работите на Испания; насочва пипала към Средиземноморието. Ех, ако притежаваше Франция, какво ли не би направил, какво ли не би могъл да направи чрез нея, представяте ли си! Впрочем неговата идея не е съвсем нова. Още дядо му, крал Филип Хубави, имаше проект за постоянен мир, за да обедини Европа.

Едуард обича да говори с французите на френски, с англичаните на английски. Може да се обръща към фламандците на техния език, което особено ги ласкае, и на което дължи немалко от успехите си сред тях. С останалите говори на латински.

Тогава ще попитате, щом този крал е толкова надарен, способен, закрилян от съдбата, защо не се съюзите с него и не подкрепите претенциите му над Франция? Защо толкова усилия да се задържи на трона този самонадеян глупак, родил се под зла звезда, когото провидението е пратило вероятно като изпитание на нещастното ни кралство?

Ех, племеннико, ние също желаем този хубав съюз между западните кралства, но желаем да бъде френски, сиреч под френска власт и френско превъзходство. Убедени сме, че ако Англия е прекалено силна, много скоро ще се извърне от законите на църквата. Франция е определеното от бога кралство. А крал Жан не е вечен.

Разбирате също, Аркамбо, защо крал Едуард поддържа така последователно Шарл Злия, който много го е мамил. Защото малката Навара и голямото графство Еврьо са пионки не само в неговата игра срещу Франция, но и в проекта за обединяване на кралствата, който обитава въображението му. Нали и кралете трябва да имат за какво да помечтаят!

Скоро след мисията на нашите Морбек и Бретан, в Англия пристигна самият Филип д’Еврьо-Навар, херцог дьо Лонгвил.

Рус, снажен, горд по природа, Филип дьо Навар е толкова честен, колкото брат му коварен. Именно от вярност към този брат той се присъединява към всичките му вероломства, но без да осъзнава непочтеността им. Не притежава същото сладкодумие, но печели хората със сърдечността си. Много се хареса на кралица Филипа, която каза, че приличал на нейния съпруг на същата възраст. Нищо чудно; те са братовчеди по много линии.

Милата кралица Филипа! Тя беше закръглена розова мома, от която можеше да се очаква, че ще затлъстее като повечето жени от Ено. И оправда очакванията.

Кралят искрено я бе обичал. Но с възрастта бе имал н други сърдечни увлечения, малко на брой, но бурни. Навремето графиня Сализбъри; а сега Алис Перер, или Периер, придворна дама на кралицата. Филипа се утешава с ядене, и става все по-дебела.

Кралица Изабел? Напротив, още е жива; поне допреди месец… В Кестл Райзинг, един огромен мрачен замък, където синът й я затвори преди двадесет и осем години, след като екзекутира любовника й, лорд Мортимър. Щеше да му създава много грижи, ако беше на свобода. Френската вълчица… Посещава я веднъж годишно, по Коледа. От нея наследи правата си над Франция. Но тя е и причината за династичната криза, защото именно тя изобличи прелюбодеянието на Маргьорит Бургундска, и предостави добро основание за отстраняване от трона потомството на Луи Вироглавия. Каква ирония на съдбата, съгласете се да видиш четиридесет години по-късно да се съюзяват внукът на Маргьорит Бургундска и синът на Изабел. Ех, какво ли няма да видиш на тоя свят, стига да живееш по-дълго!

И ето че в Уиндзор Едуард и Филип Наварски отново слагат на масата прекъснатия договор, чиито основи бяха положени по време на преговорите в Авиньон. И сега таен договор. В предварителната версия имената на договарящите владетели не трябваше да бъдат посочени направо. Затова английският крал бе упоменат като „старшият“, а наварският „младшият“. Сякаш това можеше да ги прикрие и сякаш съдържанието не ги издаваше достатъчно ясно! Това е формална предпазливост, която не може да заблуди тези, от които се страхуваш. Ако искаш една тайна да бъде запазена, просто не я записваш, това е.

„Младшият“ признаваше „старшия“ за законен крал на Франция. Все същият въпрос; това е първото и най-важно положение; основата на споразумението. „Старшият“ признава на „младшия“ Нормандското херцогство, графствата Шампан и Бри, Шартърското вицеграфство и целия Лангдок с Тулуз, Безие и Монпелие. Изглежда, Едуард не е отстъпил Ангумоа… вероятно защото беше твърде близо до Гийена; той не би позволил Шарл Наварски да се установи между Аквитания и Поатие, ако договорът влезе в действие, не дай боже. Затова пък му бил отстъпил Вигор, което, ако е достигнало до ушите на Феб, едва ли му се е понравило. Както виждате, като съберем всички тези земи, се получава голяма част от Франция, извънредно голяма част. Някой може да се учуди, че човек, претендиращ да властвува над нея, отстъпва всичко това на един-единствен васал. Но по този начин той удостоява Шарл Наварски с нещо като вицеграфство, и това, от една страна, отговаря на замисъла за нова империя, който таи в себе си; от друга страна, колкото повече са владенията на принца, признал го за свой крал, толкова по-голяма ставаше територията на законната му власт. Вместо да трябва да извоюва присъединяването част по част, той ще може да изтъкне, че е признат отведнъж от всички провинции.

По-нататък — подялба на военните разходи, задължаване да не сключват примирие поотделно, това са обичайни положения, те бяха взети от предишния проект. Но сега съюзът бе упоменат като „постоянен“.

Казаха ми, че между Едуард и Филип Наварски станало едно доста забавно спречкване, защото последният поискал в договора да залегне изплащането на стоте хиляди и досега неиздължени екю от брачния договор между Шарл Наварски и Жана дьо Валоа.

Крал Едуард учудено попитал: „Защо аз ще плащам дълговете на крал Жан? — Така трябва. Щом го замествате на трона, ще го заместите и в задълженията му.“ На младия Филип не му липсваше смелост. Трябва да си на неговата възраст, за да дръзнеш да изречеш такова нещо. Това развеселило Едуард III, който обикновено никога не се смее. „Така да бъде. Но след коронясването ми в Реймс. Не и преди това.“

И Филип Наварски си тръгна към Нормандия. Докато се напише черно на бяло това, за което се бяха споразумели, докато се обсъдят точка по точка договорните положения, и докато всичко се прехвърли между двата бряга на Ламанш… „старшият… младшият“, като прибавим и грижите около войната, с всичко това договорът, все тъй таен, все тъй известен, поне на тези, които имаха интерес да знаят за него, бе подписан едва в началото на септември в Кларандонския замък, само преди три месеца, малко преди битката при Поатие. Подписан от кого? От Филип Наварски, който за целта повторно отиде в Англия.

Сега разбирате, Аркамбо, защо престолонаследникът, който, както видяхте, толкова твърдо се беше противопоставил на задържането на наварския крал, сега така упорито го държи затворен, въпреки че в момента той управлява кралството и спокойно може да го освободи, за което го притискат от всички страни. Докато договорът е подписан само от Филип Наварски, може да се счита за невалиден. Подписан веднъж от Шарл, вече е друга работа.

В този час, тъй като синът на френския крал държи краля на Навара затворен в Пикардия, последнят все още не знае… вероятно е единственият… че е признал краля на Англия за крал на Франция, но със несъстоятелен договор, защото не може да го подпише.

Това още повече заплита голямата бъркотия, в която и бог не може да се оправи, и която ще се опитаме да разплетем в Мец! Обзалагам се, че след четиридесет години никой нищо няма да разбира от тази история, освен може би вие или вашият син, защото ще сте му разказали всичко…

IIIПАПАТА И СВЕТЪТ

Нали ви казвах, че ще получим вести в Санс? И то добри. Престолонаследникът, изоставяйки силно развълнуваните генерални щати, на които Марсел поискал разтрогване на големия съвет, а епископ Льо Кок настоявал за освобождаване на Шарл Злия и така се увлякъл, че заговорил за сваляне на крал Жан… да, да, племеннико, дотук сме стигнали… наложило се съседът му здраво да го настъпи, за да се опомни и уточни, че не щатите, а папата може да свали краля, по искане на трите съсловия… та престолонаследникът хубаво ги изиграл, тръгвайки като нас към Мец вчера, понеделник. С двехилядна конница. Казал, че посланията на императора го задължават да се яви на събора в Мец за благото на кралството. Да… и най-вече моето писмо. Послуша ме. Така че сега щатите са на сухо и ще си тръгнат, без да са могли да вземат решения. Ако в града се надигнат големи вълнения, ще може да се върне с войската си. Държи го под заплаха…

Още една добра вест: Капочи няма да дойде в Мец. Отказва да се присъедини към мен. Много благоприятен отказ. Хем той се злепоставя пред светия отец, хем аз се оттървах от него. Изпращам архиепископа на Санс да придружи престолонаследника, който вече е съпровождан от архиепископа-канцлер Пиер дьо Ла Форе; така ще има двама мъдри съветници. Колкото до мен, в свитата ми има дванадесет прелата. Предостатъчно. Никой папски легат не е имал толкова. И никакъв Капочи. Наистина не мога да разбера защо светият отец така упорито държеше да го прикрепи към мен и защо още упорствува и не го извика обратно. Първо, без него щях да тръгна по-рано… Това наистина бе една пропиляна пролет.

Когато в Авиньон чухме за руанските събития и получихме писмата на крал Жан и на крал Едуард, когато научихме, че ланкастърският херцог въоръжава войска за нов поход, и че френската войска е свикана за първи юни, още тогава разбрах, че нещата ще тръгнат много зле. Казах на папата, че трябва да прати легат, и той се съгласи с това. Започна да се вайка над положението в християнския свят. Бях готов да тръгна същата седмица. Минаха три, докато напише указанията си. Казвах му: „Но какви указания, sanctissimus pater13? Достатъчно е да препишете тези, които получихте от вашия предшественик, преподобният Климент VI, по повод една съвсем сходна мисия преди десет години. Те бяха доста добри. Моето указание е да направя всичко, за да предотвратя едно всеобщо възобновяване на войната.“

Може би дълбоко в себе си, без да си дава сметка, защото той безспорно не е способен на съзнателна злонамереност, не желаеше особено да успея в онова, в което той се бе провалил навремето преди Креси. Впрочем той си го признаваше. „Аз вече съм бил веднъж много лошо посрещнат от Едуард III и се опасявам да не ви се случи същото. Той е твърде непреклонен; не можеш лесно да го надхитриш. Освен това е убеден, че всички френски кардинали са настроени срещу него. Ще ви изпратя заедно с нашия venerabilis frater Капочи.“ Ето как мислеше той.

Venerabilis frater! Ако един папа не сгреши поне веднъж по време на владичеството си, той бил самият бог. Е, грешката на Климент VI е, че даде кардиналския сан на Капочи.

„И после, ми каза Инокентий, ако един от двама ви пострада от някоя болест… да не дава бог… другият ще може да продължи мисията.“ Понеже бедничкият отец непрекъснато боледува, си мисли, че с всички е така и щом кихнете е готов да ви даде последно причастие.

Видели — ли сте ме неразположен, откакто сме тръгнали, Аркамбо? А Капочи го болят бъбреците от друсането; на всеки два часа трябва да спира по нужда. Днес се поти в треска, утре има разстройство. Искаше да ми вземе лекаря, метр Вижие, който ще се съгласите, никак не е отрупан с работа, поне що се отнася до мен. За мен истински лекар е този, който всяка сутрин ме опипва и прослушва, проверява ми очите и езика, изследва урината ми, не ми налага много ограничения и не ми прави кръвопускане повече от веднъж месечно, и който ме поддържа винаги в добро здраве… А докато го изчакаш да се приготви, тоя Капочи! Той е от хората, които се домогват и настояват да бъдат натоварени с мисия, а когато я получат, изискванията им нямат край. Не му стигаше един папски секретар, искаше двама. И да го питаш за какво, след като преди да се разделим аз трябваше да пиша и поправям всички писма до курията… С всичко това тръгнахме едва в деня на слънцестоенето, двадесет и първи юни. Прекалено късно. Войната не се прекратява, когато войските вече са на път. Тя може да се спре в главите на кралете, докато още се колебаят. Казвам ви, Аркамбо, една пропиляна пролет.

В навечерието на тръгването светият отец ме прие сам. Може би му беше малко съвестно, че ме е обременил с един излишен придружител. Отидох да се срещна с него във Вилньов, където живее. Не желае да се настани в големия, построен от неговите предшественици дворец. Смята го за прекалено разкошен, прекалено пищен, с твърде многобройна прислуга. Инокентий искаше да задоволи общественото мнение, което упреква папите в извънредно разточителство. Общественото мнение! Няколко драскачи, за които злъчта е естествено мастило; няколко проповедника, изпратени на църквата от самия дявол, за да внесат в нея раздор. За последните бе достатъчно едно хубавичко, добре нагласено отлъчване; а за първите — доход или бенефиций, придружени с известна власт, защото често завистта подтиква техните злословия; онова, което уж искат да поправят в тоя свят, е именно незначителното място, което заемат в него. Вижте например Петрарка, за когото онзи ден ме чухте да говоря с епископа на Оксер. Той е злонамерен по природа, но трябва да признаем, че има големи познания и достойнства, думата му се чува и от двете страни на Алпите. Беше приятел на Данте Алигиери, който го доведе в Авиньон; бе натоварван с немалко мисии между владетелите. Ето ви един човек, който писа, че Авиньон е вертеп на вертепите, че тук процъфтяват всички пороци, че гъмжи от мошеници, че тук идват да подкупват кардиналите, че папата продава епархии и абатства, че прелатите имат любовници,а любовниците им — сводници… с една дума, новият Вавилон. За мен самия разпространяваше твърде злостни слухове. Тъй като беше личност, аз се срещнах с него, слушах го любезно, от което той остана доволен, уредих някои негови въпроси… говореше се, че се отдавал на магьосничества, магии и други такива… накарах да му върнат някои бенефиции, които му бяха отнети; влязох в преписка с него, като го молех във всяко писмо да ми пише по няколко стиха или мъдрости от големите древни поети, които той отлично владее, за да украсявам с тях проповедите си, защото не си правя илюзии и знам, че имам стил на законовед даже по едно време го предложих за подобна на папски секретар длъжност, и само от него зависеше да я получи. И ето че вече по-малко злослови по адрес на Авиньон, а за мен говори чудеса. Бил съм светило в небето на църквата, голяма сила до папския трон; бил съм равен, даже съм превъзхождал по знания най-големите днешни юристи; надарен от природата и усъвършенствуван от науката; че умът ми притежавал онази способност да обхваща всяко нещо във вселената, която Юлий Цезар виждал у Плиний Стари. Да, племеннико; точно така говореше! Без да съм ограничил броя на прислугата си и великолепието на жилището си, което преди време предизвикваше злъчните му изказвания… Той се върна в Италия, приятелят ми Петрарка. В него има нещо, което не му позволява да се установи поетоянно някъде; също като приятеля му Данте, от когото много е заимствувал. Беше си измислил безгранична любов към една жена, която никога не му е била любовница и която умря. С това си спечели ореол на възвишеност. Липсва ми. Ако беше останал в Авиньон, сега сигурно щеше да седи на вашето място, защото щях да го взема със себе си…

Но да се подчиниш на така нареченото обществено мнение като нашия славен Инокентий! Това значи да проявяваш слабост, да насърчаваш обвиненията, да се отчуждиш от онези, които те подкрепят, без да спечелиш нито един от недоволните.

И така, за да даде пример на бедност, нашият овят отец се настани в малкия си кардиналски дворец във Вилньов на другия бряг на Рона. Но даже и с намалена свита, сградата наистина се оказа твърде малка. Наложи се да я разширят, за да побере най-необходимите служители. Работата на секретарите е затруднена по липса на място; писарите непрекъснато се местят от едно помещение в друго, докато трае строежът. Пишат вулите сред прахта. И тъй като много служби останаха в Авиньон, налага се час по час да се прекосява реката срещу силния вятър, който духа там, и който зиме пронизва до костите. Така всяко нещо става със закъснение… А освен това, понеже беше предпочетен в избора пред Жан Бирел, генералът на шартърския орден, прославил се със съвършената си святост… питам се дали в края на краищата не сгреших, като го отстраних; нямаше да бъде по-неудачен от този… светият отец даде обет да основе манастир. В момента го строят между папското жилище и новото укрепление, замъкът Сент-Андре, който точно сега издигат. Но този строеж се финансира от краля. Така че в момента християнският свят се управлява сред строителна площадка.

Светият отец ме прие в своята църквица, откъдето почти не излиза, в една малка петостенна абсида, помещаваща се в съседство с голяма приемна зала… все пак има нужда от приемна; съобразил е поне това… чиято украса бе поръчал на един майстор от Витерб, Матео Джиова нещо си, Джиованото, Джиованели, Джиованети… всичко е синьо, бледо; подходящо е за женски манастир; на мен никак не ми допада, няма достатъчно червено, няма позлата. Ярките бои не са по-скъпи от другите… А шумът, племеннико! Изглежда, това е най-тихото място в целия дворец, щом светият отец се оттегля тук! Трионите стържат в камъка, чуковете дрънчат о длетата, скрипците скърцат, колите потракват, талпи отскачат с трясък, работниците си подвикват и се карат… Да обсъждаш важни въпроси сред целия този шум е истински ад. Разбирам защо светият отец страда от главоболие! „Виждате ли, преподобни братко, ми каза той, колко пари и колко грижи ми струва да построя около себе си облика на бедността. И освен това трябва да поддържам и големия дворец отсреща. Не мога все пак да го оставя да рухне…“

Папата Обер ме затрогва, когато така тъжно се подиграва със себе си, и сякаш си признава грешките, за да ми достави удоволствие.

Беше седнал в едно жалко кресло, в каквото аз не бих седял дори по време на първото ми епископство; както обикновено, стоя приведен напред през целия разговор. Голям гърбав нос, продължаващ линията на челото, широки ноздри, големи, високи вежди, големи уши, чиито краища стърчат извън бялата шапка, увиснали над къдравата брада устни. Има доста яко телосложение, да се чудиш защо е с такова крехко здраве. Един скулптор работи над надгробната му плоча с хоризонтално изображение на фигурата. Защото той не желае изправена статуя: това е показност… Нали все пак се съгласи да има гроб.

Този ден беше настроен да се оплаква. Продължи: „Всеки папа, братко, трябва по свой начин да изживее страданията на нашия спасител Исус Христос. Моето изпитание е в провала на всичките ми начинания… Откакто божията воля ме издигна начело на църквата, се чувствувам като с вързани ръце. Какво направих, какво постигнах за тези три години и половина?“

Божията воля, разбира се; но нека признаем, че тя пожела да се прояви и чрез скромната ми личност. Което ми позволява известна свобода в отношението ми към светия отец. Но въпреки това има неща, които не мога да му кажа. Не мога да му кажа, че човек, облечен във върховна власт, не трябва да се стреми да променя света, за да оправдае издигането си на този пост. У скромните високопоставени хора има някаква скрита гордост, често причина за неуспехите им.

Намеренията на папа Инокентий, неговите високи цели са ми добре известни. Те са три и зависят една от друга. Най-дръзката: да обедини римската и гръцката църкви, под върховенството на католическата, разбира се; отново да скрепи Изтока и Запада, да възстанови единството на християнския свят. Това е мечтата на всеки папа от хиляда години насам. А при Климент VI благодарение на мен нещата доста бяха напреднали, повече от когато и да е било, във всички случаи повече от сегашното им състояние. Инокентий възприе замисъла като свой, сякаш това бе съвсем нова идея, която му бе дошла в главата ей така, озарен от светия дух. Да не спорим за това.

За да успее, преди това той предприе друго начинание: поиска да върне папството в Рим, защото папата можел да има власт над източните християни само ако я упражнява от трона на Свети Петър. Константинопол, който в момента е в упадък, можел, без да загуби достойнството си, да се преклони пред Рим, но не и пред Авиньон. Знаете, че по този въпрос имам съвсем различно мнение. Съображението би било основателно, при условие че нямаше опасност папата да бъде по-слаб в Рим, отколкото в Прованс…

Но за да се върне в Рим, първо трябва да се помири с императора; ето третата му цел. Той започна с нея. Да видим сега какво се получи от всички тези красиви проекти… Без да послушат съвета ми побързаха да коронясат избрания преди осем години император Карл, когото държахме в подчинение, докато отказвахме коронясването му. Сега вече нямаме власт над него. Той ни благодари със златната вула, която щем не щем трябваше да приемем, загубвайки не само влиянието си върху избора на императора, но и върху финансите на църквата там. Това не е помирение, а отбой. Така императорът великодушно ни остави с развързани ръце в Италия, което значи, че благоволи да ни разреши да бръкнем в гнездо на оси.

Светият отец изпрати в Италия кардинал Алварез д’Алборноз, по-скоро военачалник, отколкото кардинал, за да подготви завръщането в Рим. Най-напред Алборноз се свърза с Кола ди Риенци, който известно време властвуваше в Рим. Роден в една кръчма в Трастевере, този Риенцо беше един от онези излезли от народа и носещи чертите на Цезар мъже, каквито се появяват от време на време там, и печелят римляните, напомняйки им, че техните деди са управлявали света. Впрочем той се представяше за императорски син, защото беше открил, че е незаконен наследник на Хенрих VII Люксембургски, но си остана единственият на това мнение. Беше си избрал титлата трибун, носеше пурпурна тога, заседаваше в Кампидолио върху развалините на храма на Юпитер. Моят приятел Петрарка го приветствуваше като възкресител на миналото величие на Италия. Можеше да го използуваме като пионка в нашата игра, но предпазливо, а не да залагаме всичко върху него. Беше убит преди две години от рода Колона, защото Алборноз закъсня да му изпрати помощ. Сега всичко трябва да се започне отначало; никога не сме били толкова далеч от завръщане в Рим, където анархията е по-голяма отпреди. За Рим трябва само да мечтаем, но не и да се връщаме там.

Колкото до Константинопол… О, на думи сме направили много. Император Палеолог е готов да ни признае; даде тържествено обещание; той би дошъл дори лично да коленичи пред нас, стяга, да можеше да излезе от малката си империя. Поставя едно-единствено условие: да му пратим войска, за да се освободи от враговете си. Намира се в такова положение, че би признал и един селски свещеник срещу петстотин рицари и хиляда пешаци… А, и вие се учудвате! Щом единството на християните, щом обединението на църквите зависи само от това, не можем ли да изпратим тази малобройна войска към гръцкото море? Не, не можем, добри ми Аркамбо, не можем. Защото няма с какво да я въоръжим и да й заплатим. Защото умната ни политика даде своите плодове; защото, за да опровергаем нашите хулители, решихме да се преобразуваме и да се върнем към чистотата на църквата от времето на нейното зараждане. Който твърди, че наистина я познава, е доста смел! Каква чистота? Щом дойдоха дванадесет апостоли, се появи един предател!

И започнахме с премахването на доходи и бенефиции, непридружени с грижа за душите… „овцете трябва да се водят от пастор, не от наемник“… и с отстраняването от божиите тайнства на онези, които трупат богатства… „да бъдем като бедните“… забранихме всички налози, събирани от проститутките и игрите със зарове… но да, стигнахме и до такива подробности… е, нали игрите със зарове подтикват към богохулствуване; ние не искаме омърсени пари; да не се обогатяваме от греха, който, откакто стана по-евтин, само още повече процъфтява и излиза на показ.

Всички тези преобразувания доведоха до празни хазни, защото чистото злато тече на много слаби струйки; недоволните се умножиха, и пак се намират фанатици, които проповядват, че папата е еретик.

Ех, ако е вярно, че пътят към ада се гради от добри намерения, милият свят отец ще да е изградил поне половината!

„Преподобни братко, разкрийте ми изцяло мисълта си; не премълчавайте нищо, дори да трябва да ме упреквате.“

Как да му кажа, че ако се вгледа по-внимателно в това, което, нашият създател е написал на небето, ще види, че звездите вещаят зли и мрачни знамения почти над всеки трон, включително и над неговия, на който той седи именно защото небесните знаци са зловещи — нали ако бяха добри, навярно аз щях да го заемам? Как да му кажа, че при такъв жалък хороскоп не е уместно да предприемаш цялостно преустройство на църквата, а само да се стараеш да я поддържаш, доколкото можеш такава, каквато си я заварил, и че не е достатъчно да произхождаш от селото на Помпадур в Лимузен, и да си скромен селянин, за да заповядваш на кралете и да премахваш неправдата в тоя свят? Нещастието на днешното време е, че най-високите тронове не се заемат от хора, чиято величина да отговаря на такъв пост. Ех, на приемниците няма да им е лесно!

В навечерието на тръгването той ми каза още: „Дали няма да бъда папата, който ще е бил в състояние да постигне обединението на християните и не е успял? Научих, че английският крал събира в Саутхемптън петдесет кораба, за да прехвърли в континента около четиристотин рицари и стрелци и над хиляда коня.“ Естествено, че бе научил; нали аз му бях пратил тази вест. „Това е половината от войската, която ми е нужна, за да удовлетворя искането на император Палеолог. Не бихте ли могли с помощта на нашия брат кардинал Капочи, за когото знам, че не притежава всички ваши достойнства, и когото не мога да обикна така, както вас… хвърля ми прах в очите… но който донякъде се ползува с доверието на крал Едуард, не бихте ли могли да убедите последния, вместо да праща този поход срещу Франция… Да, досещам се какво мислите… Крал Жан също е свикал войските си; но той е способен на рицарско и християнско чувство за чест. Вие имате влияние над него. Ако двамата крале се откажат да воюват помежду си и отправят заедно част от войските си към Константинопол, за да може той да се върне в лоното на единствената истинска църква, ще има ля по-голяма слава от тяхната? Опитайте се да им изтъкнете това, преподобни братко; кажете им, че вместо да потапят в кръв кралствата си и да носят само страдания на своите християнски народи, могат да си спечелят слава на герои и светци.“

Отговорих: „Пресвети отче, това, което желаете би било най-лесното нещо на света, стига само да бъдат изпълнени две условия: за крал Едуард, да бъде признат за крал на Франция и коронясан в Реймс; за крал Жан, крал Едуард да се откаже от претенциите си и положи васалска клетва. Щом тези две условия бъдат осъществени, не виждам друга пречки… — Вие ми се подигравате, братко; загубил сте вярата. — Не съм я загубил, пресвети отче, но не мога да накарам слънцето да грее през нощта. Иначе вярвам с цялата си вяра, че ако бог желае да стори чудо, ще го направи и без нас.“

Известно време седяхме, без да говорим, защото в съседния двор изсипваха кола с чакъл, и дърводелците се караха с товарачите. Папата бе провесил големия си нос, широките си ноздри, дългата си брада. Най-накрая ми каза: „Поне ги склонете да подпишат ново примирие. И добре да знаят, че им забранявам да подновяват военните действия. Ако някой прелат или свещеник попречи на вашите умиротворителни усилия, ще му отнемете всички църковни бенефиции. И не забравяйте, че ако двамата крале упорствуват да водят война, можете да стигнете чак до отлъчване; това е записано в указанията ви. Отлъчване и възбрана.“

С така припомнените ми пълномощия действително се нуждаех от благословията, която ми даде. И наистина, Аркамбо, виждате ли ме да отлъча кралете на Франция и Англия при сегашното положение в Европа? Едуард веднага би освободил своята църква от всякакво подчинение на светия престол, а Жан би изпратил конетабъла си да обсади Авиньон, И какво би направил Инокентий според вас? Ще ви кажа. Ще отрече правомощията ми да ще отмени отлъчването. Това бяха само думи.

И така на следващия ден потеглихме.

Три дни преди това, на осемнадесети юни, войските на ланкастърския херцог бяха пристигнали в Ла Аг.