Капитан Немо

IЕДИН РИФ, КОЙТО СЕ ДВИЖИ

1866 година бе ознаменувана от едно странно събитие, с един необяснен и необясним феномен, който навярно никой не е забравил и досега. Слуховете около това събитие развълнуваха жителите на пристанищните градове и възбудиха духа на населението във вътрешността на континентите, но особено обезпокоиха моряците. Едрите търговци, корабостроителите, капитаните на търговските кораби, собствениците на кораби в Европа и Америка, офицерите от военния флот на всички страни, както и правителствата на редица държави от двата континента се бяха заинтересували извънредно много от странното явление.

И наистина, от известно време много кораби бяха срещнали в морето „нещо огромно“, някакъв дълъг, вретеновиден, понякога фосфоресциращ предмет, далеч по голям и по-бърз от кит.

Сведенията за тая поява, отбелязани в различните бордови дневници, се съгласуваха почти напълно относно външния вид на въпросния предмет или живо същество, неизчислимата скорост на движенията му, смайващата му двигателна мощ и особения живот, с който изглеждаше надарено това същество. Ако беше кит, той надминаваше по размери всички китове, известни дотогава на науката. Нито Кювие, нито Ласепед, нито Дюмерил, нито Катрьофаж биха допуснали съществуването на подобно чудовище — поне докато не са го видели, както се казва, със собствените си очи на учени.

Вземаше ли се средното от направените на няколко пъти наблюдения, като в същото време се отхвърлеха боязливите преценки, които твърдяха, че тоя предмет е дълъг двеста стъпки и като не се приемаха преувеличенията, според които той бил широк една миля, а дълъг три — все пак можеше да се поддържа, че това необикновено същество далеч надхвърляше всички размери, приети дотогава от ихтиолозите, ако то изобщо съществуваше.

Но то съществуваше, фактът сам по себе си не можеше да се отрече и поради склонността на човешкия ум към необикновеното можеше да се разбере вълнението, което предизвика в света тая свръхестествена поява. Предположението, че тя беше от областта на приказките, трябваше да бъде отхвърлено.

Действително на 20 юли 1866 година параходът „Губернатор Хигенсън“ от „Калкутското и Бърнахското параходно дружество“ беше срещнал на 5 мили източно от бреговете на Австралия тая подвижна грамада. Отначало капитан Бекер помислил че това е непознат риф. Той дори се готвел да определи точното му местоположение, когато два водни стълба, изхвърлени от необяснимия предмет, се издигнали със свистене на 150 стъпки височина. Така че ако това не е било риф с периодични изригвания на някой гейзер в него, „Губернатор Хигенсън“ положително бе срещнал някакво водно, непознато дотогава млекопитаещо, което изхвърля през ноздрите си стълбове вода, примесен с въздух и пара.

Подобно нещо било наблюдавано на 23 юли същата година във водите на Тихия океан от „Кристобал Колон“ от „Източноиндийското и Тихоокеанско параходно дружество“. Значи тоя необикновен кит можел да се прехвърля от едно място на друго с шеметна бързина, тъй като в промеждутъка от три дни „Губернатор Хигенсън“ и „Кристобал Колон“ го наблюдавали в две точки от земното кълбо, на повече от 700 морски левги1 една от друга.

Петнадесет дни по-късно, на 2000 левги от това място, „Хелвеция“ от „Националното дружество“ и „Шанон“ от „Ройел Мейл“, които плавали един срещу друг в оная част от Атлантическия океан, която е между Съединените щати и Европа, си съобщили взаимно, че чудовището се намира на 42 градуса 15’ северна ширина и 60 градуса 35’ западна дължина по Гринуичкия меридиан. От тия едновременни наблюдения и тъй като „Шанон“ и „Хелвеция“ били по-къси от него, макар че имали сто метра от форщевена до ахтерщевена2, пресметнали, че минималната дължина на млекопитаещото е повече от 350 английски стъпки3. Ала най-големите китове, които се срещаха във водите на Алеутските острови — Куламок и Умщлил, никога не биваха по-дълги от 56 метра, ако изобщо стигаха до такива размери.

Тия съобщения, които пристигаха едно след друго, новите наблюдения от борда на атлантическия параход „Перейра“, едно сблъскване между чудовището и парахода „Етна“ от линията „Инман“, съставеният протокол от офицерите на френския военен кораб „Нормандия“ и твърде сериозните сведения, съобщени на генералния щаб от капитана на парахода „Лорд Клайд“ — Фриц Джеймс, развълнуваха дълбоко общественото мнение. В някои страни почнаха да се подиграват с това странно явление, но в други, с оживена морска търговия, живо се интересуваха от него.

Във всички големи центрове чудовището стана на мода. Възпяваха го по естрадите на заведенията, осмиваха го във вестниците, представяха го в театрите. Беше сгоден случай да се пръскат всевъзможни измислици. Когато нямаше материал, във вестниците отново почнаха да се явяват всички въображаеми и гигантски животни, като се почне от белия кит, страшния „Моби Дик“ от северните краища, до огромния октопод, пипалата на който могли да обхващат цял параход от 500 тона и да го завлекат в бездните на океана. Препечатваха дори документи от древни времена, мненията на Аристотел и на Плиний, които допускаха съществуването на тия чудовища, както и норвежките разкази на епископ Понтопидан, съобщенията на Пол Егжед и най-сетне изложенията на господин Харингтън в чиято добросъвестност не можеше да има съмнение, когато твърдеше, че през 1857 година, като бил на борда на „Кастилиян“, видял грамадния змей, който дотогава се срещаше само във водите на някогашния вестник „Конститюсионел“.

Тогава между вярващите и невярващите сред научните дружества и научните списания избухнаха безкрайни спорове. „Въпросът за чудовището“ разпали умовете. Почна се истинско сражение между журналистите, които държаха за науката, и журналистите, които бяха за остроумието; потоци мастило се проляха през това паметно сражение и дори някои от тях проляха две-три капки кръв, защото от морския змей стигнаха до някои лични най-оскърбителни нападки.

Войната, с различни изгледи за успех, продължи шест месеца. Срещу принципните статии на Бразилския географски институт, на Берлинската кралска научна академия, на Британското дружество, на Смитсъновия институт във Вашингтон, срещу дискусиите на „Индийския архипелаг“, на „Космос“ на отец Моаньо, на „Известията“ на Петерман, срещу научните хроники на големите френски и чужди вестници жълтата преса отвръщаше с неизчерпаемо въодушевление. Остроумните вестникари, като правеха пародия от един израз на Линей4, цитиран от противниците на чудовището, твърдяха, че наистина „природата не създава глупци“ и заклинаха съвременниците си да не опровергават природата, като допускат съществуването на огромни чудовищни октоподи, на морски змейове, на „Моби Дик“ и на други умотворения — плод на въображението на пияни моряци. Най-сетне със статия в един много опасен сатиричен вестник най-известният от неговите сътрудници се присъедини към тях, нахвърли се като Иполит срещу чудовището, нанесе му последен удар и го доуби сред гръмливия смях на цял свят. Остроумието победи науката.

През първите месеци на 1867 година въпросът като че бе погребан, сякаш без надежда да възкръстне, ала нови факти станаха известни на публиката. Сега вече не ставаше дума да се разреши един научен въпрос, а да се избегне една действителна и сериозна опасност. Работата доби съвсем друг образ. Чудовището се превърна в островче, в скала, в риф, но движещ се риф, неопределим и неуловим.

През нощта на 5 март 1867 година параходът „Моравия“ от „Монтреалското океанско дружество“, намирайки се на 27 градуса 30’ ширина и 72 градуса 15’ дължина се натъкнал с десния си борд на някаква скала, неотбелязана в никаква карта на тия места. Благодарение на съвместното действие на вятъра и на своите 400 конски сили той се движел със скорост 13 възли. Несъмнено било, че ако „Моравия“ пробит от удара, нямал извънредно здрав корпус, щял да потъне заедно с двеста тридесет и седемте пътника, които бил взел от Канада.

Злополуката станала към 5 часа заранта, когато почвало да се зазорява. Дежурните офицери се втурнали към кърмата на парахода. Те изследвали с най-голямо внимание водите на океана. И не видели нищо освен силно вълнение на около три кабелта5, сякаш водната повърхност била раздвижена от силно витло. „Моравия“ определил точно мястото и продължил пътя си без видими повреди. Дали се е натъкнал на подводна скала или на някоя останка от потънал кораб — не могло да се узнае. Но когато в сухия док проверили подводната част на парахода, установили, че една част от кила е строшена.

Тоя факт, извънредно важен сам по себе си, щеше може би да се забрави, както толкова други, ако след три седмици не бе се повторил при точно същите обстоятелства. Само че благодарение на националността на парахода, който бе станал жертва на това ново сблъскване, както и на известността на дружеството, собственост на което бе той, събитието предизвика небивал отзвук.

Всеки знае името на английския корабопритежател, индустриалеца Кунард, който през 1840 година основа пощенска служба между Ливерпул и Халифакс с три дървени кораба с колела, с мощност 400 конски сили и с вместимост 1162 тона всеки един. След осем години имуществото на дружеството се бе увеличило с още четири кораба по 650 конски сили и 1820 тона, а две години по-късно — с други два, помощни и по-големи по тонаж. В 1853 година дружеството „Кунард“, което току-що бе подновило правото за превоз на пощата, увеличи последователно имуществото си с „Арабия“, „Персия“, „Китай“, „Шотландия“, „Ява“, „Русия“ — най-бързите и най-големи параходи, които след „Големия източен параход“ бяха браздили дотогава моретата. Така че през 1867 година дружеството притежаваше дванадесет парахода — осем с колела и четири с витла.

Давам тия много кратки подробности, та всеки да знае значението на това дружество за морски превоз, известно в целия свят със своето умно ръководство. Никое предприятие за презокеанско плаване не е било управлявано с повече умение. Никоя сделка не се е увенчавала с по-голям успех. За двадесет и шест години параходите Кунард са прекосили 2000 пъти Атлантическия океан и ни едно пътуване не е било отменено, ни едно закъснение не се е случило и никога ни едно писмо, ни един човек, ни един кораб не са били загубени. Затова въпреки силната конкуренция на Франция пътниците още предпочитат дружеството „Кунард“, както личи от сведенията в официалните документи през последните години. След всичко това никой не ще се зачуди на отзвука, който предизвика злополуката с един от най-хубавите параходи на дружеството.

На 13 април 1867 година морето било спокойно, вятърът благоприятен и „Шотландия“ се намирала на 15 градуса 12’ дължина и на 45 градуса 37’ ширина. Движен от своите 1000 конски сили, той плавал със скорост 13,43 възли. Колелата му цепели морето със съвършена равномерност. Водата стигала до 6,70 метра над дъното, а водоизместимостта му била 6624 кубически метра.

В четири часа и седемнадесет минути следобед, когато пътниците закусвали в големия салон, един не много силен удар засегнал корпуса на „Шотландия“ встрани и малко зад лявото колело.

„Шотландия“ не блъснал нищо, той самият бил блъснат и навярно не от нещо тъпо, а от резлив или пробиваш предмет. Сблъскването изглеждало толкова леко, че на борда никой нямало да се обезпокои, ако охраната на складовете не изтичала на палубата и не се развикала: „Потъваме! Потъваме!“

Отначало пътниците много се изплашили, но капитан Андерсен побързал да ги успокои. Наистина, опасността не била непосредствена. „Шотландия“, разделен чрез непроницаеми прегради на седем отделения, не могъл да се страхува от една дупка в корпуса.

Капитан Андерсен веднага слязъл в трюма. Той установил, че петото отделение се залива с вода, и то с бързина, която показвала, че пробивът е значителен. За голямо щастие в това отделение нямало парни котли, иначе огънят веднага щял да угасне.

Капитан Андерсен наредил веднага корабът да спре и един от матросите се гмурнал във водата, за да види каква е повредата. След няколко мига се установило, че в подводната част на парахода е пробита голяма дупка, широка два метра. Подобна дупка не можело да бъде запушена и „Шотландия“ трябвало да продължи пътя си така с полупотопени колела. В това време той се намирал на 300 мили далеч от нос Клир и след като закъснял три дни, което много разтревожило Ливерпул, влязъл в басейните на дружеството.

„Шотландия“ бил закаран в сух док и инженерите го прегледали. Те не повярвали на очите си. Един правилен пробив с форма на равнобедрен триъгълник зеел два метра и половина под водолинията. Пробивът на металната обвивка бил съвсем равен и не могъл да бъде извършен по-добре дори от специален инструмент. Очевидно сечивото, което направило пробива, е било подложено на изключително закаляване и след като се устремило с неимоверна сила и пробило четирисантиметровата обвивка, само се отдръпнало назад с едно наистина необяснимо движение.

Такъв беше последният факт, следствие на който общественото мнение наново се развълнува. От тоя ден нататък морските злополуки, на които не се знаеха причините, биваха приписвани на чудовището. Върху това загадъчно животно бяха отрупани отговорностите на всички тия корабокрушения, броят на които за нещастие е значителен; от трите хиляди кораба, за които всяка година „Службата Истина“ съобщава, че са потънали, за не по-малко от двеста липсват сведения и поради това се смятат за загубени.

С право или без право за тяхното изчезване бе обвинено „чудовището“ и тъй като поради него съобщенията между континентите ставаха все по-опасни, общественото мнение се намеси и поиска настойчиво моретата да бъдат най-сетне прочистени от тоя ужасен кит.

IIЗА И ПРОТИВ

По времето, когато ставаха тия събития, аз се връщах от едно научно изследване из опасните краища на щата Небраска в Съединените щати. Френското правителство ме бе изпратило в тая експедиция като извънреден професор при Музея по естествена история в Париж. След шест месеца, прекарани в Небраска, отрупан с ценни колекции, аз пристигнах в Ню Йорк към края на март. Заминаването ми за Франция бе определено за началото на май. Очаквайки деня на тръгването, аз се занимавах с подреждане на моите минералогични, ботанични и зоологични богатства, когато стана случката с „Шотландия“.

Бях напълно в течение на тоя въпрос на деня, а и как би могло да бъде иначе! Бях чел и препрочел всички американски и европейски вестници, но не знаех нещо повече. Тая загадка ме занимаваше. Поради невъзможността да си съставя определено мнение аз се мятах от една крайност на друга. Не можеше да има никакво съмнение, че тук имаше нещо, и неверниците бяха поканени да сложат пръст в раната на „Шотландия.“ Когато пристигнах в Ню Йорк, въпросът беше нашумял. Поддържаното от някои не много осведомени лица предположение за плаващо островче, за неуловим риф, бе изоставено. И наистина, как тоя риф би могъл да се придвижва от едно място на друго с такава изключителна бързина, ако нямаше в недрата си някаква машина?

Поради бързината на придвижването отхвърлено бе също и предложението, че това е плаващ корпус на потънал кораб, някаква огромна корабна развалина.

Така че оставаха възможни две разрешения на въпроса, които създаваха две съвсем ярко разграничени групи от привърженици: от една страна тия, които твърдяха, че това е чудовище с неимоверна сила, от друга — ония, които поддържаха, че е „подводен кораб“ с извънредно мощен двигател. Ала последното предположение, макар и приемливо бе отхвърлено след разследванията, които се извършиха в двете части на света. Малко вероятно беше частно лице да разполага с подобно съоръжение. Де и кога би го построило и как би запазило построяването му в тайна?

Единствено някоя държава можеше да притежава такава разрушителна машина и в тия прискърбни времена, когато човекът става все по-изобретателен в увеличаване силата на бойните оръжия, може би някоя държава без знанието на останалите опитваше това опасно бойно съоръжение. След скорострелната пушка — торпилата; след торпилата — подводният кръстосвач; после — средствата за отбрана. Аз поне се надявам, че ще бъде така. Но предложението за военно оръжие падна, тъй като правителствата отрекоха това. Въпросът бе от обществен интерес, защото страдаха презокеанските съобщения и не можеше да има съмнение в искреността на правителствата. А от друга страна, как да се допусне, че построяването на тоя подводен кораб би могло да не се забележи от обществото? Много трудно е за частно лице да запази тайна при тия обстоятелства, а за една държава, всичките действия на която се следят упорито от страните, които й съперничат, това наистина е невъзможно. И тъй след разследванията в Англия, Франция, Русия, Прусия, Испания, Италия, Америка, дори и в Турция предложението за подводен кораб бе окончателно отхвърлено.

Прочее чудовището отново изплува въпреки непрестанните подигравки, с които го обстрелваше второстепенната преса, и скоро въображенията се увлякоха в най-невъзможни измислици на една фантастична ихтиология.

Още щом пристигнах в Ню Йорк, мнозина ми сториха честта да ме запитат какво мисля по въпросното необикновено явление. Аз бях обнародвал във Франция едно двутомно съчинение в голям формат, озаглавено „Потайностите на морското дъно“. Моята книга, която много се хареса на учените, ме направи специалист в тая доста тъмна област на естествената история. Поискаха мнението ми. Докато можех да отричам действителността на фактите, отричах напълно. Но скоро, притиснат до стената, трябваше бездруго да се изкажа. „Ню Йорк Хералд“ дори поиска от уважавания Пиер Аронакс, професор при Парижкия музей, да изпълни своя дълг, като изкаже какво да е мнение. Приех. Заговорих, защото не ми бе възможно да мълча. Разгледах въпроса от всичките му страни, политически и научно, и тук давам заключението на една добре обоснована статия, която бе напечатана в броя на вестника от 30 април.

„И тъй — казах аз, след като бях разгледал последователно различните хипотези, — понеже всяко друго предположение се отхвърля, трябва по необходимост да се допусне съществуването на някакво необикновено силно морско животно.

Големите дълбочини на океана са напълно непознати.

Сондата не е стигнала до тях. Какво става в тия глухи бездни? Какви същества обитават и могат да обитават дълбочини от 12–15 мили под водата? Какъв е организмът на тия чудовища? Трудно би било да се правят дори предположения.

Но разрешаването на проблема, който ни е поставен, може да стане по два начина.

Ние или познаваме всички видове същества, които населяват нашата планета, или не ги познаваме.

Ако не познаваме всичките, ако в науката за рибите природата още има тайни, няма нищо по-приемливо от това да се допусне, че съществуват риби или китове от нови видове, че дори и родове, с чисто «глъбинно» устройство, които живеят в недостижими за сондата водни пластове и които някое събитие, някоя фантазия, някоя прищявка, ако щете, издига през дълги промеждутъци към повърхността на океана.

Ако пък, напротив, познаваме всички живи видове, без друго трябва да потърсим въпросното животно между класифицираните вече морски животни и в тоя случай аз съм склонен да приема съществуването на един «гигантски нарвал6».

Обикновения нарвал или морският единорог стига понякога на дължина до шестдесет стъпки. Увеличете пет, десет пъти тоя размер, дайте на тоя кит сила, съответна на тялото му, увеличете неговите нападателни средства и ще получите исканото животно. То ще има посочените от офицерите на «Шанон» размери, сечивото, което е било необходимо за пробиването на «Шотландия», мощта, която е потребна, за да повреди корпуса на параход.

Наистина, нарвалът е въоръжен с един вид сабя от кост, с алебарда, както казват някои естественици. Това е един от главните зъби, който е твърд като стомана. Намерени са няколко такива зъба, забити в телата на китове, които нарвалът напада винаги успешно. Други са били измъквани с големи усилия от подводните части на кораби, пробити от тях напреко — от единия борд до другия, както свредел пробива буре. Музеят на Медицинския факултет в Париж притежава един такъв зъб, дълъг два метра и двадесет и пет сантиметра и широк в основата си четиридесет и осем сантиметра!

Сега представете си десеторно по-силно оръжие и десеторно по-мощно животно, хвърлете го с бързина двадесет мили на час, умножете неговата маса с квадрата на скоростта му и ще получите удар, годен да произведе дадена катастрофа.

Тъй че, докато се получат по-подробни сведения, аз ще продължавам да мисля, че това е морски единорог с гигантски размери, въоръжен не с алебарда, а с истински брониран нос, какъвто имат военните бронирани кораби, на които той притежава едновременно огромното тяло и двигателната мощ.

Така би могло да се обясни това необяснимо явление, освен ако изобщо няма нищо такова, макар да се твърди, че е било видяно, почувствувано веднъж и дваж, което е твърде възможно!“

Последните думи бяха от моя страна проява на подлост, но аз исках да запазя до известна степен достойнството си на професор и да не давам много материал за смях на американците, които, когато се смеят, знаят добре да се смеят. Запазвах си една пътечка за отстъпление. В същност приемах съществуването на „чудовището“.

Моята статия предизвика горещи спорове и затова спечели голяма известност. Тя спечели и немалък брой привърженици. А и разрешението, което тя предлагаше, оставяше свобода на въображението. Човешкият ум обича тия величествени представи за свръхестествени същества. А тъкмо морето е тяхната среда, единствената среда, дето могат да се раждат и развиват тия гигантски същества, в сравнение с които земните животни — слонове или носорози — са само джуджета. Във водните маси живеят познатите най-големи видове млекопитаещи. В тях може би се крият и мекотели с несравними размери, страшни за гледане раковидни животни, каквито биха били омари от по сто метра, или крабове, които тежат два тона! Защо не? Едно време земните животни, съвременници на геологичните епохи — четириноги, четириръки, влечуги, птици — са били създадени по гигантски образци. Създателят ги е излял в колосални калъпи, които времето постепенно е смалило. Защо в своите непознати дълбочини морето да не е запазило тия грамадни образци от живота през другите епохи, същото това море, което никога не се променя, докато земната твърд почти непрекъснато се мени? Защо то да не крие в недрата си последните разновидности от тия исполински животни, чиито години са векове, а вековете им — хилядолетия?

Но аз се отвлякох в мечтания, които не ми подобават вече. Стига тия илюзии, които за мене времето промени в страшна действителност. Повтарям, създадено бе едно убеждение за същината на това необикновено явление и обществото безпрекословно възприе съществуването на някакво приказно създание, което нямаше нищо общо с баснословните морски змейове. Ала ако за някои това беше само един чисто научен проблем за разрешаване, други, по-практични, особено в Америка и Англия, смятаха, че океанът трябва да бъде очистен от това опасно чудовище, за да могат да се осигурят презокеанските съобщения. Индустриалните и търговски вестници разгледаха въпроса главно от това гледище. „Морски и търговски вестник“, „Лойд“, „Параход“, „Морски и колониален преглед“, всички вестници, свързани със застрахователните дружества, които пък заплашваха, че ще увеличат осигурителните вноски, бяха единодушни по тоя въпрос.

Щом общественото мнение се бе изказало, отделните щати на Северна Америка първи обявиха своето решение. В Ню Йорк се направиха приготовления за една експедиция, предназначена да унищожи нарвала. Една бърза фрегата със специално укрепен нос — „Абрахам Линколн“ — се приготви да отплава колкото може по-скоро. Арсеналите бяха оставени на разположение на капитан Фарагут, който с трескава бързина започва въоръжаването на кораба.

Ала както става винаги, щом бе решено да почне преследването на чудовището, чудовището вече не се появи. Цели два месеца, никой не чу нищо за него. Никой кораб не бе го видял. Сякаш единорогът бе узнал за заговора, който се плетеше срещу него. Толкова се бе приказвало за това, че дори и по презокеанския кабел! Шегобийците твърдяха, че тоя хитрец бил заловил по кабела някаква телеграма и сега я използувал.

Така въоръженият за далечен поход и снабден с всички страшни ловни съоръжения кораб не знаеше вече накъде да се насочи. Нетърпението ставаше все по-голямо, когато на 2 юли се узна, че „Тампико“, пътнически кораб от линията Сан Франциско — Шанхай, видял животното преди три седмици в северните води на Тихия океан. Тая новина причини извънредно голямо вълнение. Не позволиха на капитан Фарагут да се забави дори 24 часа. Хранителните продукти бяха натоварени. Трюмът бе препълнен с въглища. Ни един човек от екипажа не липсваше. На капитана оставаше само да запали пещите, да дигне пара и да отплава. И половин ден закъснение нямаше да му бъде простено. Впрочем желанието на самия капитан Фарагут беше да тръгне колкото е възможно по-скоро.

Три часа преди „Абрахам Линколн“ да напусне специалния кей в Бруклин, получих писмо със следното съдържание:

III„КАКТО КАЖЕ ГОСПОДАРЯТ“

Три секунди преди получаването на писмото на Дж. В. Хобсън аз толкова възнамерявах да гоня единорога, колкото и да се опитам да премина Северозападния проход. Три секунди след прочитането на писмото на уважавания министър на марината разбрах, че моето истинско призвание, единствената цел на живота ми е била да участвувам в залавянето на това опасно чудовище и да освободя света от него.

Ала аз се връщах от едно тежко пътешествие, уморен, жаден за почивка. Имах едничко желание да видя отечеството си, приятелите си, малкото си жилище до Ботаническата градина и моите мили и скъпоценни сбирки! Но нищо не можеше да ме задържи. Забравих всичко — умора, приятели, сбирки — и без да мисля повече, приех предложението на американското правителство.

„Впрочем — мислех си аз — всеки път води към Европа и единорогът ще бъде достатъчно любезен и ще ме отведе към бреговете на Франция. Това уважаемо животно ще позволи — за мое лично удоволствие — да го хванем в европейските води и аз ще мога да занеса в Музея по естествена история поне половин метър от неговата алебарда от слонова кост.“

Но засега трябваше да търся нарвала в северната част на Тихия океан, което значеше, че за да стигна до Франция, трябваше да обиколя света, като тръгна в обратна посока.

— Консей! — извиках аз нетърпеливо.

Консей беше моят прислужник. Предан момък, който ме придружаваше във всичките ми пътешествия, славен фламандец, когото аз обичах и който ми отвръщаше със същото; човек отпуснат по природа, изпълнителен по начало, усърден по навик, който не се учудваше много на изненадите в живота, много сръчен, готов на всякакви услуги и който, противно на името си7, никога не даваше съвети, дори когато му ги искаш.

От досега си с учените от нашия малък свят при Ботаническата градина Консей бе научил някои неща. За мене той беше един вещ специалист по класификациите в естествената история и тичаше с ловкостта на акробат по всички стъпала на разклоненията, класовете, подкласовете, отделите, семействата, родовете, подродовете, видовете и разновидностите. Но неговата наука стигаше само дотам. Да класифицира, това за него бе същина на живота му, но повече не знаеше. Твърде опитен в теорията на класификацията, но съвсем малко в практиката, струва ми се, че той не би могъл да отличи един кашалот от един кит! И все пак какъв великолепен и достоен момък беше той!

От десет години насам Консей винаги ме придружаваше навсякъде, дето ме отвеждаше науката. Ни веднъж не чух от него ни една забележка за продължителността или за уморителността на някое пътешествие. Ни една дума, когато трябваше да стяга куфара си за която и да било страна, Китай или Конго, колкото и далеч да се намираше тя. Тръгваше закъдето и да е, без да попита. А пък беше толкова здрав, че не искаше и да знае за никакви болести; имаше яки мускули, но никакви нерви, нито следа от нерви.

Тоя момък беше на тридесет години и неговата възраст се отнасяше към възрастта на господаря му, както числото 15 към 20. Моля да бъда извинен, дето казвам по тоя начин, че съм на четиридесет години.

Консей имаше само един недостатък. Яростен формалист, той винаги ми говореше в трето лице, така че можеше да стане досаден.

— Консей! — повторих аз, като почвах вече трескаво да се готвя за път.

Наистина аз бях сигурен в тоя толкова предан момък. Обикновено никога не го питах иска ли или не да ме придружава в пътуванията ми; ала тоя път се отнасяше за експедиция, която можеше да продължи безкрай, за едно дръзко начинание, за преследването на едно животно, което можеше да потопи военни кораби като орехова черупка. Тук дори и най-равнодушният човек имаше за какво да помисли. Какво ли щеше да каже Консей?

— Консей! — извиках трети път.

Консей дойде.

— Господарят ме вика? — рече той, влизайки.

— Да, моето момче. Приготви ми нещата, приготви се и ти. След два часа заминаваме.

— Както каже господарят — отговори Консей спокойно.

— Нямаме нито минута за губене. Сложи в куфара всичките ми прибори за пътуване, дрехи, ризи, чорапи, без да броиш, но колкото може повече, и бързай!

— Ами сбирките на господаря? — забеляза Консей.

— После ще помислим за тях.

— Какво? Архиотериумите, хиракотериумите, ореодоните, херопотамусите и другите скелети на господаря?

— Ще ги оставим на съхранение в хотела.

— Ами бабируса8 на господаря?

— Ще го хранят, докато отсъствуваме. Впрочем ще поръчам да изпратят във Франция цялата наша менажерия.

— Значи не се връщаме в Париж? — попита Консей.

— Да… разбира се… — отговорих аз неопределено. — Но малко ще поизбиколим.

— Ще избиколим, колкото каже господарят.

— О! Дребна работа! Не по съвсем кратък път, това е всичко. Ще пътуваме с „Абрахам Линколн“.

— Както е удобно на господаря — отговори кротко Консей.

— Виж какво, драги, въпросът е за чудовището… за прочутия нарвал… Отиваме да освободим моретата от него!… Авторът на двутомното съчинение от голям формат за „Потайностите на морското дъно“ не може да пропусне случая и да не отплава с капитан Фарагут. Славна мисия… но и опасна. Не знаем къде отиваме. Тия животни може да са много капризни. Ала въпреки туй ще вървим. Нашият капитан е човек, комуто окото не трепва от нищо.

— Каквото стори господарят, това ще сторя и аз — отговори Консей.

— Размисли хубаво! Не искам да крия нищо от тебе. Това е пътешествие, от което човек не е сигурен дали ще се върне.

— Както каже господарят.

След четвърт час куфарите ни бяха готови. Консей ги бе стегнал много бързо и аз бях сигурен, че нищо не липсва, защото момъкът подреждаше ризите и дрехите тъй хубаво, както птиците и млекопитаещите.

Асансьорът на хотела ни свали в големия вестибюл на мецанина. Аз слязох по стъпалата, които водеха към партера. Разплатих се в оная широка канцелария, която винаги е претъпкана с много хора. Наредих да изпратят в Париж денковете ни с препарирани животни и изсушени растения. Оставих достатъчна сума за бабируса и заедно с Консей взех един файтон.

Колата, един курс на която струваше двадесет франка, слезе по Бродуей до Юнион Скуейер, мина по Четвъртото авеню до сливането му с Бовери стрийт, пое по Кетрин стрийт и спря на Тридесет и четвъртия кей. Оттам фериботът Кетрин пренесе всички ни — хора, коне и коли — в Бруклин, голямото предградие на Ню Йорк, разположено на левия бряг на Източната река, и след няколко минути стигнахме на кея, близо до който „Абрахам Линколн“ бълваше през двата си комина кълба черен дим.

Багажите ни веднага бяха прехвърлени върху палубата на парахода. Побързах да се кача. Потърсих капитан Фарагут. Един матрос ме заведе на юта, дето се намерих срещу един офицер с приятно лице, който ми подаде ръка.

— Господин Пиер Аронакс, нали? — каза ми той.

— Същият — отговорих аз. — Капитан Фарагут, нали?

— Той самият. Добре дошли, господин професоре. Вашата каюта ви чака.

Аз се поклоних, оставих капитана да се занимава с грижите около тръгването и помолих да ме заведат в отредената за мене каюта.

„Абрахам Линколн“ бе отлично избран и пригоден за новото си предназначение. Той беше кораб с голяма скорост, снабден с апарати за свръхнагряване, които му позволяваха да вдига пара до 7 атмосфери.

При това налягане „Абрахам Линколн“ достигаше средна скорост 18,3 мили в час, скорост значителна и все пак недостатъчна за борба с гигантския кит.

Вътрешната уредба на фрегатата отговаряше на нейните мореплавателни качества. Аз бях много доволен от каютата си, която бе разположена в кърмата до отделението за офицерите.

— Добре ще бъдем тук — казах аз на Консей.

— Ако господарят позволи да се изразя така — отвърна Консей, — тук ще ни бъде толкова добре, колкото на рака-отшелник в черупката на охлюв.

Оставих Консей да разпакова куфарите и подреди нещата ни и отново се изкачих на палубата, за да наблюдавам приготовлението на отплаването.

Тъкмо в тоя миг капитан Фарагут нареждаше да се приберат последните въжета, които крепяха „Абрахам Линколн“ към Бруклинския кей. Значи, ако бяхме закъснели само четвърт час и дори по-малко, фрегатата щеше да тръгне без мене, а аз щях да пропусна тая необикновена, свръхестествена, невероятна експедиция, правдивата повест за която може все пак да бъде посрещната недоверчиво от някои хора.

Но капитан Фарагут не искаше да губи ни един ден, ни един час, за да отиде в моретата, дето неотдавна бяха видели животното. Той прати да извикат механика.

— Достатъчно ли е налягането на парата? — попита той.

— Да, господин капитан — отговори механикът.

— Go ahead9! — извика капитан Фарагут.

При тая заповед, която бе предадена в машинното отделение чрез апарат със сгъстен въздух, машинистите раздвижиха колелото за пущане машината в ход. Парата засвистя и нахлу в полуотворените пароразпределители. Дългите хоризонтални бутала изстенаха и тласнаха колената на вала. Разклоненото витло заудря вълните с растяща скорост и „Абрахам Линколн“ пое величаво напред сред една свита от стотина фериботи и тендери10 натъпкани със зрители.

Кейовете на Бруклин и цялата крайбрежна част на Ню Йорк край Източната река бяха покрити с любопитни. Три последователни „ура“ гръмнаха от петстотин хиляди гърди. Хиляди кърпички се размахваха над гъстата тълпа и поздравяваха „Абрахам Линколн“, докато той стигна водите на Худзон при края на удължения полуостров, на който е построен градът Ню Йорк.

Като плаваше откъм Ню Джерси край чудния десен бряг на реката, целият обсипан с вили, корабът мина между укрепленията, които го салютираха с най-големите си оръдия. „Абрахам Линколн“ отговори, като дигна и свали три пъти американския флаг, чиито тридесет и девет звезди блестяха на върха на неговата бизан-мачта11; после промени хода си, за да влезе в началото на осеяния с морски знаци канал, който се излива във вътрешния залив, образуван от завършека на Сенди Хук, и заобиколи тая пясъчна ивица, дето няколко хиляди зрители го поздравиха още един път.

Свитата от фериботи и тендери продължаваше да придружава фрегатата и я остави чак когато се изравниха с плаващия фар, двете светлини на който показваха пътя за влизане в Ню Йорк.

Удари три часът. Лоцманът слезе в лодката си и стигна с нея до малката платноходка, която го чакаше с опънати платна. Засилиха огъня на котлите; витлото зацепи вълните още по-бързо; фрегатата заплава край жълтия и нисък бряг на Лонг Айланд и в осем часа вечерта, след като светлините на Файер Айланд изчезнаха на северозапад, пое с пълна пара из тъмните води на Атлантика.

IVНЕД ЛАНД

Капитан Фарагут беше добър моряк, достоен за фрегатата, която командуваше. Корабът и той бяха сякаш едно. Той беше душата му. Той беше напълно уверен в съществуването на кита и не позволяваше да се водят спорове на кораба по този въпрос. Вярваше в това, както някои добродушни женици вярват в Левиатан12 — с вяра, а не с разум. Чудовището съществуваше и той щеше да избави моретата от него — заклел се бе за това.

Той беше някакъв Родоски рицар, втори Диодоне дьо Гозон, тръгнал срещу змея, който опустошаваше родния му остров. Или капитан Фарагут щеше да убие нарвала, или нарвалът щеше да убие капитан Фарагут. Среден път нямаше.

Корабните офицери споделяха убеждението на своя началник. Трябваше да ги чуете, когато разговаряха, обсъждаха, спореха, пресмятаха различните вероятности да срещнем чудовището и обглеждаха широката повърхност на океана.

Мнозина от тях отиваха доброволно да дежурят на марса13, нещо, което биха проклинали при всеки друг случай.

През целия ден мачтите биваха отрупани с матроси, чиито нозе не можеха да търпят палубата. А носът на „Абрахам Линколн“ още не бе почнал да цепи подозрителните води на Тихия океан.

Колкото се отнася до матросите, единственото им желание беше да срещнат единорога, да го прободат с харпун, да го издърпат на парахода и да го нарежат на късове. Те наблюдаваха морето извънредно внимателно. Впрочем капитан Фарагут споменаваше за някаква сума от 2000 долара, определена за онзи, юнга или матрос, боцман или офицер, който пръв съобщи за животното. Можете да си представите как играеха очите на всички, които бяха на борда на „Абрахам Линколн“.

От своя страна аз не оставах назад от другите във всекидневните наблюдения. Фрегатата имаше всички основания да се нарича „Арго“. Единствен Консей бе равнодушен към въпроса, който ни възпламеняваше, и не споделяше общото въодушевление на кораба.

Казах, че капитан Фарагут бе снабдил грижливо кораба си със специални уреди за лов на гигантския кит. Китоловен кораб не можеше да бъде по-добре въоръжен. Ние притежавахме всички познати оръжия, като се почне от харпуна, който се мята с ръка, и се стигне до назъбените стрели на странните къси пушки и до избухващите куршуми на оръжията за лов на диви патици.

На носа на кораба бе настанено усъвършенствувано скорострелно оръдие, което се пълнеше откъм затвора, с много дебели стени, с твърде тясна цев, образец от което щеше да бъде представен на Световното изложение през 1867 година. Това ценно оръдие, изобретено в Америка, изпращаше, без да се стеснява, един четирикилограмов конусовиден снаряд на около 16 километра. Тъй че на „Абрахам Линколн“ не липсваха разрушителни оръдия. Но той имаше нещо още по-ценно. Той имаше Нед Ланд, царя на китоловците.

Нед Ланд беше канадец, човек с рядка сръчност, който нямаше съперник в своя опасен занаят. Сръчност и хладнокръвие, смелост и хитрина, той притежаваше всички тия качества и само някой много съобразителен кит или някой особено лукав кашалот биха могли да се спасят от неговия харпун.

Нед Ланд беше около четиридесетгодишен. Той беше снажен човек, висок повече от шест английски стъпки, здравеняк, сериозен, не много общителен, понякога избухлив, а когато му противоречаха — много яростен. Външността му привличаше вниманието, а силният му поглед даваше особена изразителност на лицето му.

Мисля, че капитан Фарагут беше постъпил умно, като бе наел тоя човек на парахода си. С очите и ръката си той сам струваше колкото целия екипаж. Бих могъл да го уподобя само на мощен телескоп, който в същото време беше оръдие, винаги готово за стрелба.

Канадец значи французин и колкото Нед Ланд да беше необщителен, трябва да призная, че той се привърза към мене. Несъмнено фактът, че бях французин, го привличаше. За него това беше сгоден случай, да говори, а за мене — да чуя оня старинен език на Рабле, който още се говори в някои канадски области. Родът на китоловеца произхождаше от Квебек и бе дал вече мнозина смели риболовци още по времето, когато тоя град принадлежеше на Франция.

Постепенно Нед Ланд започна да разговаря с удоволствие, а аз обичах да слушам как той разправя за приключенията си в полярните морета. И за риболова, и за борбите той разказваше много увлекателно. Разказът му ставаше епичен и мене ми се струваше, че слушам някакъв канадски Омир, който пее „Илиадата“ на полярните страни.

Описвам тоя смел спътник такъв, какъвто го познавам сега. Защото ние станахме стари приятели, свързани с оная дружба, която се ражда и укрепва в най-страхотни обстоятелства! Ах, ти, прекрасен Нед! Бих искал да живея още сто години, за да мога по-дълго време да си спомням за тебе!

Но какво бе мнението на Нед Ланд по въпроса за морското чудовище? Трябва да призная, че той съвсем не вярваше в единорога и единствен на кораба не споделяше общото убеждение. Той дори избягваше да засяга тоя въпрос, за който реших, че трябва да му заговоря някой ден.

През една великолепна вечер, на 30 юли, т.е. три седмици след нашето тръгване, фрегатата се намираше успоредно с нос Блан, тридесет мили далеч от патагонския бряг. Бяхме прекосили Тропика на Козирога и сега Магелановия проток бе на по-малко от 700 мили южно от нас. Преди да изтекат осем дни, „Абрахам Линколн“ щеше да бразди вече водите на Тихия океан.

Седнали на юта, аз и Нед Ланд разговаряхме за разни неща, вгледани в това загадъчно море, дълбочините на което оставаха и досега недостъпни за човешкото око. Съвсем естествено аз насочих разговора към гигантския единорог — преценявах различните вероятности за успеха или неуспеха на експедицията. Но като видях, че Нед ме оставя да говоря, почти без да продума, направо го запитах.

— Как така, Нед — казах му, — как може да не сте убеден в съществуването на кита, който преследваме? Имате ли някакви особени основания да сте толкова недоверчив?

Преди да отговори, китоловецът ме гледа няколко мига, плесна с ръка широкото си чело, както правеше обикновено, замижа, сякаш за да се съсредоточи, и най-сетне каза:

— Имам може би много основания, господин Аронакс.

— Все пак, Нед, вие, китоловец по професия, познаващ отблизо големите морски млекопитаещи, вие, чието въображение лесно може да приеме предположението за грамадни китове, най-малко от всички би трябвало да се съмнявате в подобни неща.

— Тъкмо затова грешите, господин професоре — отговори Нед. — Че простолюдието вярва в необикновени комети, които прекосяват пространството, или в съществуването на допотопни чудовища, които населяват недрата на земното кълбо — това, както и да е; но нито астрономът, нито геологът могат да приемат подобни фантазии. Същото е и с китоловеца. Аз съм гонил много китове, пронизвал съм с харпун голям брой от тях, убил съм доста, но колкото и силни и добре приспособени за борба да са те, нито опашките, нито кучешките им зъби биха могли да пробият желязната обшивка на един пътнически параход.

— Но, Нед, известно е, че има кораби, които са били пробити от зъбите на нарвал напреко, от едната страна до другата.

— Дървени кораби, да, това е възможно — отговори канадецът — и все пак аз никога не съм видял такива. Затова, докато се докаже противното, аз твърдя, че нито кит, нито кашалот, нито единорог могат да извършат такова нещо.

— Слушайте, Нед…

— Не, господин професоре, не. Всичко друго, но това — не. Може би някой огромен спрут?14

— Още по-малко, Нед. Спрутът е мекотело, а това вече показва слабата плътност на тялото му. Дори да беше дълъг петстотин стъпки, пак би бил безвреден за параходи като „Шотландия“ и „Абрахам Линколн“, тъй като той не принадлежи към гръбначните. Трябва значи да се смятат за легенди подвизите на Кракен15 или на други чудовища от подобен род.

— Тогава, господин естествоизпитателю — поде Нед доста насмешливо, — вие значи продължавате да приемате съществуването на огромен кит?

— Да, Нед, повтарям ви го с убеждение, което се подкрепя от логиката на фактите. Вярвам, че съществува млекопитаещо, могъщо по природа, принадлежащо към гръбначните като китовете, кашалотите или делфините, снабдено със зъб, който има грамадна пробивна сила.

— Хм — рече китоловецът и поклати глава с израз на човек, който не иска да бъде убеден.

— Вижте какво, уважаеми канадецо — подех аз. — Щом подобно животно съществува, щом живее в дълбочините на океана, щом идва във водните пластове няколко мили под повърхността на морето, то без друго притежава организъм, здравината на който не може да се сравни с нищо.

— А защо трябва да има такъв организъм? — попита Нед.

— Защото, за да може да се държи в тия дълбоки пластове и да устои на тяхното налягане, е необходима неимоверна сила.

— Нима? — каза Нед, като ме гледаше с присвити очи.

— Да, и няколко цифри лесно ще ви докажат това.

— О! Цифри! — отвърна Нед. — С цифрите човек може да прави, каквото си иска!

— В сделките — да, но не и в математическите изследвания, Нед. Слушайте. Нека приемем, че налягането на една атмосфера е колкото налягането на един стълб вода, висок тридесет и две стъпки. В същност стълбът ще бъде малко по-нисък, защото става дума за морска вода, която е по-гъста от обикновената вода. Та когато се гмурнете във водата, Нед, вашето тяло ще изпитва налягане от толкова атмосфери, колкото пъти по тридесет и две стъпки има над вас, т.е. налягане от толкова килограма на всеки квадратен сантиметър повърхност от тялото. От това следва, че на триста и двадесет стъпки дълбочина това налягане е равно на десет атмосфери, на сто атмосфери — при три хиляди и двеста стъпки, на хиляда атмосфери — при тридесет и две хиляди стъпки или на около две левги и половина. Което значи, че ако можете да достигнете тая дълбочина в океана, всеки квадратен сантиметър от повърхността на тялото ви ще изпитва налягане от хиляда километра. Но, драги Нед, знаете ли колко квадратни сантиметра има повърхността на вашето тяло?

— Нямам понятие, господин Аронакс.

— Около седемнадесет хиляди.

— Толкова много ли?

— А тъй като в действителност атмосферното налягане е малко по-голямо от тежестта на един килограм върху един квадратен сантиметър, вашите седемнадесет хиляди квадратни сантиметра изпитват в тоя миг налягане от седемнадесет хиляди петстотин шестдесет и осем килограма.

— Без аз да усещам?

— Без да усещате. И ако не сте премазан от толкова силно налягане, то е, защото въздухът прониква във вътрешността на тялото ви със същото налягане. От това произлиза пълно равновесие между вътрешния и външния натиск, които се унищожават взаимно и вие ги понасяте лесно. Но във водата не е тъй.

— Да, разбирам — отговори Нед, който слушаше вече по-внимателно. — Защото водата ме обгръща, но не прониква в мене.

— Точно тъй, Нед. Та значи на тридесет и две стъпки под повърхността на морето вие ще изпитате налягане от седемнадесет хиляди петстотин шестдесет и осем килограма; на триста и двадесет стъпки — десетократно по-силно налягане или сто седемдесет и пет хиляди и шестстотин и осемдесет килограма; на три хиляди и двеста стъпки — сто пъти по-голямо налягане или милион седемстотин петдесет и шест хиляди и осемстотин килограма; на тридесет и две хиляди стъпки — хиляда пъти по-голямо налягане или седемнадесет милиона петстотин шестдесет и осем хиляди килограма: тоест вие ще бъдете направен на пита, също както ако сте минали през хидравлична машина!

— Дявол да го вземе! — рече Нед.

— Тогава, уважаеми китоловецо, ако гръбначните животни, дълги по няколкостотин метра обитават такава дълбочина, те със своята повърхност от милиони квадратни сантиметри ще понасят натиск, изчислен на милиарди килограми. Пресметнете тогава каква трябва да е издръжливостта на техния костен скелет и мощта на организма им, за да издържат подобно налягане!

— Би трябвало — отговори Нед — да са изфабрикувани с железни плочи, дебели осем пръста, както са бронираните военни кораби.

— Така е, Нед, и представете си тогава опустошенията, които може да причини подобна маса, устремена със скоростта на бърз влак, върху корпуса на един кораб.

— Да… наистина… може би… — отговори канадецът, разколебан от тия цифри, но нежелаещ все пак да се признае за победен.

— Е, убедих ли ви?

— Убедихте ме в едно нещо, господин естествоизпитателю, а именно, че ако на дъното на моретата съществуват такива животни, те без друго трябва да са толкова силни, колкото вие казвате.

— Но ако не съществуват, упорит китоловецо, как ще обясните злополуката с „Шотландия“?

— Може би… — каза колебливо Нед.

— Е, кажете!

— Защото… не е вярно! — отговори канадецът, като, без да знае, повтори знаменития отговор на Араго.

Но тоя отговор доказваше упоритостта на китоловеца — и нищо повече. През тоя ден аз не продължих разговора. Злополуката с „Шотландия“ не можеше да се отрича. Дупката съществуваше така очевидно, че трябваше да бъде запушена, и аз не знам по какъв друг начин би могло да се установи по-положително съществуването на една дупка. Но тая дупка не се бе пробила сама и тъй като не бе причинена от подводни скали, тя бездруго се дължеше на пробив от зъб на някое животно.

И според мене по всичките споменати вече съображения това животно принадлежеше към някоя разновидност на гръбначните от класа на млекопитаещите, от групата на рибовидните и най-сетне от разреда на китовете. Колкото за семейството, към което принадлежеше, дали беше семейство китове, кашалоти, или делфини, както и за рода, към който спадаше, а също така и за вида, в който трябваше да се отнесе, това беше въпрос, който щеше да се изясни допълнително. А за да се разреши тоя въпрос, непознатото животно трябваше да бъде разсечено, а за да бъде разсечено, трябваше да се хване, а за да се хване, трябваше да бъде пронизано с харпун, което беше работа на Нед Ланд, а за да се прониже, трябваше да бъде видяно, което бе работа на екипажа, а за да бъде видяно, трябваше да се срещне, което бе работа на случая.

VНА СЛУКА

За известно време пътуването на „Абрахам Линколн“ мина без всякакво произшествие. Но се случи нещо, което изтъкна необикновената сръчност на Нед Ланд и показа какво доверие трябваше да има човек в него.

На 30 юни около Фолкландските острови параходът срещна американски китоловни кораби и от тях научихме, че не бяха и чували за нарвала. Но капитанът на един от тях, именно на кораба „Мънро“, който знаел, че Нед Ланд е на „Абрахам Линколн“, помоли Нед да им помогне в лова на един кит, който се виждаше. Капитан Фарагут, който се интересуваше да види как работи Нед, му позволи да отиде на „Мънро“. И случаят така помогна на нашия канадец, че вместо един кит с един двоен удар на харпуна си той прониза два, като улучи единия право в сърцето, а довърши другия подир няколкоминутно преследване!

Наистина, ако чудовището срещне някой ден харпуна на Нед Ланд, аз не бих се обзаложил в полза на чудовището.

Фрегатата продължи да плава с голяма скорост край югоизточния бряг на Америка. На 3 юли ние бяхме до входа на Магелановия проток, редом с нос Девици. Но капитан Фарагут не искаше да мине по тоя лъкатушен път и насочи кораба така, че да заобиколи нос Хорн.

Екипажът единодушно одобри решението му. И наистина, възможно ли бе да срещнем нарвала в тоя тесен пролив? Мнозина от матросите твърдяха, че чудовището не ще може да мине оттам, че то е премного дебело, за да може да мине.

На 6 юли, към три часа следобед, „Абрахам Линколн“, който беше на петнадесет мили южно от носа, заобиколи това усамотено островче, тая загубена в края на американския континент скала, която холандските моряци нарекоха на името на своя роден град Хорн. Дадена бе посока към северозапад и на другия ден витлото на фрегатата зацепи най-сетне водите на Тихия океан.

„Отваряйте си очите! Отваряйте си очите!“ — повтаряха матросите.

И ги отваряха прекалено много. Очите и далекогледите, малко заслепени наистина от възможността да се получат две хиляди долара, не оставаха нито за миг спокойни. Денем и нощем, те наблюдаваха повърхността на океана и никталопите16, чиято особеност да виждат в мрака увеличаваше изгледите с петдесет на сто, имаха по-голяма вероятност да спечелят наградата.

Макар примамката да не ме съблазняваше, аз бях не по-малко внимателен от другите. Задоволявайки се само с няколко минути за ядене, няколко часа за сън, без да обръщам внимание какво е времето, слънчево или дъждовно, аз не се откъсвах вече от палубата. Наведен над перилата или опрян на борда при кърмата, аз поглъщах с жадни очи побелялото от разпенени бразди море, чак докъдето поглед стига. И колко пъти се вълнувах заедно с офицерите и екипажа, когато някой своенравен кит издигаше тъмния си гръб над вълните! В миг палубата се изпълваше с хора. Лодките избълваха вълна от матроси и офицери. Всеки, задъхан, със смутен поглед наблюдаваше движенията на кита. Аз се взирах до болка в очите, до ослепяване, докато КонсеЙ, винаги равнодушен, ми повтаряше спокойно:

— Ако господарят би имал добрината да не си кокори толкова очите, би виждал много по-хубаво!

Но — напразно вълнение! „Абрахам Линколн“ променяше пътя си, устремяваше се срещу посоченото животно — някой прост кит или обикновен кашалот, който скоро изчезваше сред хор от проклятия!

Времето продължаваше да е благоприятно. Пътуването ставаше при най-сгодни условия. Беше лошият сезон на Южното полукълбо, защото в тая област юли съответствува на нашия януари в Европа; но морето си оставаше спокойно и можеше лесно да се наблюдава в най-широк обсег.

Нед Ланд проявяваше все същата най-упорита недоверчивост; той дори съзнателно избягваше да наблюдава морската повърхност освен през времето, когато биваше дежурен или когато не се виждаше никакъв кит. А неговото необикновено зрение би могло да окаже големи услуги. Но осем часа от дванадесетте тоя упорит канадец или четеше, или спеше в каютата си. Сто пъти го укорявах за равнодушието му.

— Хе! — отговаряше той. — Няма нищо, господин Аронакс, а пък ако изобщо има някакво животно, каква е вероятността да го срещнем? Та нима не вървим наслука? Приемам, както се разправя, че са видели това неуловимо животно в северните води на Тихия океан; но оттогава са минали вече два месеца и ако се съди по характера на вашия нарвага, той не обича да се застоява дълго време в едни и същи води! Той има способност да се движи с извънредна скорост. А вие, господин професоре, знаете по-добре от мене, че природата не върши нищо без смисъл и тя не би надарила едно животно, по същината си лениво, със способността да се движи бързо, ако няма нужда от това. Значи, ако животното съществува, то е вече далеч!

Срещу това нямаше какво да отговоря. Очевидно ние вървяхме слепешката. Но как би могло иначе? Затова вероятността ни за успех беше твърде ограничена. И все пак никой не се съмняваше, че ще успеем, и ни един матрос на борда не би се обзаложил, че нарвалът не съществува и че няма да се появи.

На 20 юли Тропикът на Козирога бе прекосен на сто и пет градуса дължина, а на 27 същия месец пресякохме Екватора на сто и десетия меридиан. След това фрегатата пое по-определено на запад и навлезе в централните води на Тихия океан. Капитан Фарагут с основание смяташе, че има повече смисъл да плаваме из дълбоките води и да се отдалечаваме от континентите и островите, до които животното сякаш отбягваше да се приближи „без съмнение, защото там няма достатъчно вода за него!“ — както казваше нашият боцман. След като взе въглища, корабът мина край Помоту, край Маркизките и Сандвичевите острови, пресече Тропика на Рака на сто тридесет и втория градус дължина и се отправи към Китайско море.

Стигнахме най-после до мястото на последното появяване на чудовището! И нека си призная, на кораба вече нямаше живот. Сърцата биеха страшно, така че бъдещите неизлечими сърдечни заболявания бяха сигурни. Целият екипаж изпитваше нервна свръхвъзбуда, която не бих могъл да опиша. Хората не ядяха, не спяха. По двадесет пъти на ден някоя грешка при наблюдението, някоя зрителна измама на матрос, приведен над перилата, причиняваше непоносими страдания и тия двадесет пъти повтаряни вълнения ни държаха в състояние на крайно нервно напрежение, което скоро щеше да се заплати скъпо.

И наистина последствията не се забавиха. В продължение на три месеца — три месеца, всеки ден от които бе цял век — „Абрахам Линколн“ плава из всички северни води на Тихия океан, гони всички китове, за които му се съобщава, като се отклоняваше внезапно от пътя си или възвиваше неочаквано от една посока в друга, като ту засилваше, ту намаляваше парата, с риск да разстрои машината си, и не остави неизследвана ни една точка — от японските брегове до американското крайбрежие. И — нищо! Нищо друго, освен безпределните пустинни вълни! Нищо, което да прилича на гигантски нарвал, нито на подводно островче, нито на останки от потънал кораб, нито на подвижен риф, нито на нещо друго, нещо свръхестествено.

И тъй последствията не закъсняха. Най-напред дойде отчаянието и проби път за неверието. На парахода се появи ново чувство, което беше съставено от три десети срам и седем десети ярост. Намираха, че е било „съвсем глупаво“, дето са се оставили да бъдат обзети от фантазии, но още по-силна беше яростта! Купищата доводи, трупани от една година, рухнаха отведнъж и всеки гледаше само да навакса през часовете за ядене и за сън времето, което беше пожертвувал толкова глупаво по-рано.

Поради естествената подвижност на човешкия ум хората се хвърлиха от една крайност на друга. Най-горещите привърженици на експедицията станаха неволно нейни най-яростни отрицатели. Тая реакция обхвана целия кораб — от трюма до отделението на офицерите — и без извънредната упоритост на капитан Фарагут фрегатата несъмнено би се насочила окончателно към юг.

Ала това безполезно търсене не можеше да продължи повече. „Абрахам Линколн“ не можеше да бъде укорен в нищо, тъй като бе сторил всичко, за да успее. Никога екипаж на кораб от американската флота не бе показвал повече търпение и повече усърдие, неуспехът не можеше да се вмени в негова вина; не оставаше нищо друго, освен да се върне.

И такова искане бе отправено до капитана. Но капитанът държеше на своето. Моряците не скриваха недоволството си и от това пострада службата. Не искам да кажа, че на кораба избухна бунт, но след известно време на разумно упорство капитан Фарагут поиска, както някога Колумб, три дни срок. Ако през тия дни чудовището не се появи, кормчията ще завърти три пъти щурвала и „Абрахам Линколн“ ще поеме пътя към европейските морета.

Това обещание бе направено на 2 ноември. На първо място то повдигна отпадналия дух на екипажа. Океанът бе наблюдаван с ново усърдие. Всеки искаше да му хвърли оня последен поглед, в който се включват всички спомени. Далекогледите действуваха трескаво. Това беше върховно предизвикателство към гигантския нарвал и той нямаше никакво разумно основание да не отговори на тая покана „да се яви“.

Минаха два дни. „Абрахам Линколн“ плаваше бавно. Хиляди средства бяха употребени, за да обърнат вниманието или да разсеят равнодушието на животното, в случай че то се намираше някъде наблизо. Грамадни късове сланина бяха влачени зад кораба — за най-голямо удоволствие на акулите. Лодките браздяха морето във всички посоки около „Абрахам Линколн“, докато той спираше хода си, и не оставяха неизследвано ни едно кътче от морето. Настъпи вечерта на 4 ноември, но тая подводна загадка остана неразкрита.

На следния ден, 5 ноември по обяд, бе края на определения срок. След тоя момент капитан Фарагут, верен на обещанието си, трябваше да заповяда да завием на югоизток и да напуснем окончателно северните области на Тихия океан.

Фрегатата се намираше тогава на 31 градуса 15’ северна ширина и 136 градуса 42’ източна дължина. До Япония ни оставаха по-малко от двеста мили. Нощта приближаваше. Току-що бе ударил осем часът. Големи облаци забулваха луната, която бе в първа четвърт. Морето тихичко се вълнуваше под носа на кораба.

В тоя миг аз се бях привел, облегнат на перилата на десния борд. До мене Консей гледаше пред себе си. Накацали по въжетата между мачтите, матросите изследваха хоризонта, който постепенно се стесняваше и притъмняваше. Офицерите с нощните си далекогледи в ръка се взираха в растящия мрак. От време на време тъмният океан блясваше от някой лунен лъч проникнал между два прокъсани облака. След това всякаква светла диря угасваше в мрачините.

Гледах Консей и установих, че тоя добър момък се поддаваше, макар и съвсем слабо, на общото вълнение. Поне тъй ми се стори. За пръв път може би неговите нерви тръпнеха от някакво чувство на любопитство.

— Консей — казах му аз, — имаш последна възможност да спечелиш две хиляди долара.

— Ако господарят позволи да кажа — отговори Консей, — аз пък не съм разчитал на тая награда и ако правителството на Щатите обещаеше и сто хиляди долара, пак нямаше да ги загуби.

— Прав си, Консей. В края на краищата това е една глупава работа, за която се заловихме много лекомислено. Колко прахосано време, колко излишни вълнения! Още преди шест месеца щяхме да сме се върнали във Франция…

— В малкото жилище на господаря — отвърна Консей, — в музея на господаря! И аз щях да съм класифицирал изкопаемите от сбирките на господаря! И бабирусът на господаря щеше да бъде настанен в клетка в Зоологическата градина и щеше да привлича всички любопитни от столицата!

— Точно така, Консей, а освен това мисля, че ще ни се подиграват!

— Наистина — отговори спокойно Консей. — Мисля, че ще се подиграват с господаря и… Мога ли да кажа? — Можеш, Консей.

— Щом мога, ще кажа, че на господаря му се пада.

— Така ли?

— Когато човек има честта да бъде такъв учен, какъвто е господарят, не бива да се излага…

Консей не успя да довърши своята любезност. Посред общата тишина се чу глас. Гласът на Нед Ланд. Нед Ланд викаше:

— Хей-хей! Това, което търсим, е насреща ни, в посока на вятъра!

VIС ПЪЛНА ПАРА

При тоя вик целият екипаж се устреми към китоловеца — капитанът, офицерите, боцманите, матросите, юнгите, дори и механиците, които оставиха машините си, и огнярите, които бяха зарязали пещите си. Даде се заповед за спиране и фрегатата заплава само по инерция.

Тъмнината бе много гъста и колкото и силни да бяха очите на канадеца, аз се питах как е могъл да види и какво бе видял, Сърцето ми биеше до пукване.

Но Нед Ланд не бе се излъгал и ние всички съзряхме предмета, който той ни сочеше с ръка.

На два кабелта от „Абрахам Линколн“, откъм десния борд, морето изглеждаше осветено отдолу. Това съвсем не беше обикновено явление на фосфоресциране и човек не можеше да се излъже. Чудовището, потопено няколко метра под водата, разпръсваше тоя плътен необясним блясък, за който се споменаваше в докладите на мнозина капитани. Това великолепно излъчване сигурно се произвеждаше от могъщ източник на светлина. Осветената част очертаваше върху морето голям, много удължен овал и в неговия център се виждаше пламтящо огнище, непоносимият блясък на което постепенно намаляваше — съответно разстоянието.

— Това са куп фосфоресциращи организми — извика един от офицерите.

— Не, господине — отговорих убедено аз. — Никога мекотелите не изпускат толкова силна светлина. Тоя блясък е от чисто електрически произход… Но гледайте, гледайте! То се движи! То мърда напред, назад! То тръгва срещу нас!

Общ вик екна от фрегатата.

— Тишина — каза капитан Фарагут. — Кормилото вляво! Заден ход!

Матросите отърчаха към кормилото, механиците — при машините. Веднага дадоха заден ход и като се наклони вляво, „Абрахам Линколн“ описа полукръг.

— Кормилото вдясно! Преден ход! — извика капитан Фарагут.

Заповедите бяха изпълнени и фрегатата бързо се отдалечи от източниците на светлината.

Греша. Тя искаше да се отдалечи, но свръхестественото животно се приближи със скорост, двойно по-голяма от нейната.

Ние бяхме притаили дъх. Повече смаяни, отколкото уплашени, стояхме онемели, неподвижни. Животното ни настигаше тъй леко, сякаш си играеше. То заобиколи фрегатата, която плаваше с четиринадесет възли, и я обгърна със своята електрическа покривка като с някакъв лъчезарен прах. После се отдалечи на две-три мили, оставяйки фосфоресцираща диря, която приличаше на кълбата пара, които изхвърля назад локомотивът на бърз влак. Изведнъж от най-отдалечения край на хоризонта чудовището неочаквано се втурна със страхотна бързина срещу „Абрахам Линколн“, спря изведнъж на двадесет стъпки от него и угасна, но не защото потъна под водата, тъй като блясъкът му не се намали постепенно, но внезапно, сякаш източникът на неговия ток се бе изчерпал мигновено! След това се показа от другата страна на кораба — може би го бе избиколило, а може и да се бе гмурнало под корпуса му. Всеки миг можеше да стане сблъскване, което би било гибелно за нас.

Чудех се на маневрите на фрегатата. Тя бягаше и не нападаше. Вместо да преследва, тя бе преследвана. Казах това на капитан Фарагут, По неговото лице, обикновено съвсем безстрастно сега бе изписано безпределно учудване.

— Господин Аронакс — отговори ми той, — не зная какво страхотно същество имам насреща си и не искам да излагам неблагоразумно фрегатата си сред тая тъмнина. От друга страна, как можеш да нападаш нещо, което не познаваш, как можеш да се защищаваш от него? Нека почакаме да съмне и тогава ролите ще се променят.

— Не подозирате ли какво е това животно, капитане?

— Не, господин професоре, очевидно това е гигантски нарвал, но в същото време и електрически нарвал.

— Може би — добавих аз — не бива да се приближаваме до него, също както и до електрическа змиорка или до някоя торпила.

— Наистина — отговори капитанът. — И ако притежава светкавична сила, то сигурно ще е най-ужасното животно, сътворено от създателя. Ето защо, господин професоре, аз ще бъда нащрек.

През нощта целият екипаж бе на крак. Никой не помисли за сън. Тъй като „Абрахам Линколн“ не можеше да се бори със скорост, той забави хода си и плаваше със слаба пара. От своя страна и нарвалът, като подражаваше на фрегатата, се бе оставил на вълните, решен сякаш да не напуска полесражението.

Ала към полунощ той изчезна или, да се изразя по-точно, „угасна“ като грамадна светулка. Дали беше избягал? Би трябвало да се страхуваме от това, не да го желаем. Но в един часа без седем минути в полунощ се чу оглушително свистене, подобно на свистене, когато струя се изхвърля с извънредна сила. По това време капитан Фарагут, Нед Ланд и аз бяхме на юта и се взирахме жадно в дълбокия мрак.

— Нед Ланд — попита капитанът, — често ли сте чували как мучат китовете?

— Често, господин капитан, но никога не съм срещал кит, от който да спечеля две хиляди долара, само като го видя.

— Наистина, вие имате право на наградата. Но кажете ми, тоя шум не е ли същият, който се чува, когато китовете изхвърлят водата през ноздрите си?

— Същият шум, господин капитан, само че този е несравнимо по-силен. Тъй че не е възможно да се лъжем. Това наистина е кит, който се навърта в тия води. С ваше позволение, господин капитан, утре призори аз ще му кажа две думички! — добави китоловецът.

— Ако той има настроение да ви слуша, майстор Ланд — отговорих аз не много уверено.

— Щом се приближа на разстояние, четири пъти по-дълго от харпуна — възрази канадецът, — той ще трябва да ме изслуша!

— Но за да се приближите до него, аз ще трябва да ви дам лодка, нали? — каза капитанът.

— Естествено, господин капитан.

— И да излагам живота на своите хора?

— И моя! — отвърна простичко китоловецът.

Към два часа след полунощ светлинният източник отново се появи, все толкова силен, на пет мили от „Абрахам Линколн“ откъМ страната на вятъра. Въпреки разстоянието и шума от вятъра и морето ясно се чуваше страхотното удряне на опашката на животното и дори задъханото му дишане. Изглеждаше, че когато огромният нарвал излизаше да диша на повърхността на океана, въздухът нахлуваше в дробовете му както парата в големите цилиндри на машина с мощност две хиляди конски сили.

„Хм — помислих си аз. — Кит, който има сила колкото цял кавалерийски полк; хубав кит, бива си го!“

До заранта бдяхме като часовои и се приготвяхме за битката. Уредите за риболов бяха наредени край перилата. Помощник-капитанът напълни пушките, които хвърлят харпуна на разстояние една миля, както и дългите старинни пушки с експлодиращи куршуми, раните от които са смъртоносни дори и за най-силните животни. Нед Ланд се задоволи само да наостри харпуна си, който в неговите ръце беше страшно оръжие.

В шест часа почна да се разсъмва и заедно с първите лъчи на зората изчезна електрическият блясък на нарвала. В седем часа беше вече достатъчно светло, но твърде гъста утринна мъгла стесняваше кръгозора и най-силните далекогледи не можеха да проникнат през нея. Това причини объркване и яд.

Аз се качих до наблюдателната площадка на бизан-мачтата. Неколцина офицери бяха вече накацали по върха на мачтата.

В осем часа мъглата бавно се повлече по вълните и едрите и кълба се дигаха постепенно. Хоризонтът се разширяваше и изчистваше в едно и също време. Неочаквано, както и предишната вечер, чухме гласа на Нед Ланд:

— Това, което търсим, е зад левия борд!

Всички погледи се насочиха към показаната точка.

Там, на миля и половина от фрегатата, едно дълго тъмно тяло се подаваше на около един метър над вълните. Силно движещата му се опашка причиняваше значително вълнение. Никога опашка на животно не можеше да удря тъй силно. Безкрайна, ослепително бяла бразда бележеше пътя на животното и описваше дълга крива линия.

Фрегатата приближи до кита. Аз го наблюдавах съвсем спокойно и трезво. Рапортите на „Шанон“ и на „Хелвеция“ бяха малко преувеличили размерите му. Аз определях дължината му само на двеста и петдесет стъпки. Колкото за ширината, мъчно можех да я преценя; но стори ми се, че животното изобщо бе удивително съразмерно в своите три измерения.

Докато наблюдавах това необикновено същество, две струи от пара и вода изхвръкнаха от ноздрите му и се издигнаха на височина до четиридесет метра, което мипомогна да определя неговия начин на дишане. От това окончателно заключих, че то принадлежеше към разновидността на гръбначните, клас — млекопитаещи, подклас — делфинообразни, група — рибовидни, разред — китове, семейство… — по-нататък не можах да определя. Разредът на китообразните обгръща три семейства — китове, кашалоти и делфини — и нарвалите спадат към последните. Всяко от тия три семейства се подразделя на много родове, всеки род — на видове, всеки вид — на разновидности. Аз още не можех да определя разновидността, вида, рода и семейството, но не се съмнявах, че благодарение на случая и на капитан Фарагут ще мога да допълня моята класификация.

Екипажът очакваше нетърпеливо заповедите на началника си. А той, след като наблюдава внимателно животното, заповяда да повикат механика. Механикът дотърча.

— Господине — каза капитанът, — има ли готова пара?

— Да, господин капитан — отговори механикът.

— Добре. Засилете огъня и с пълна пара!

Трикратно „ура“ посрещна тая заповед. Часът на борбата бе ударил. След няколко минути двата комина на фрегатата забълваха кълба черен дим и кувертата почна да тръпне от напрежението на парните котли.

„Абрахам Линколн“, тласнат напред от своето мощно витло, се насочи право срещу животното. То равнодушно го остави да приближи до него на половин кабелт; после, без да си прави труд да се гмурва, отбягна с бавен ход, като внимаваше да запази разстоянието.

Това преследване продължи около три четвърти час, но фрегатата не успя да се приближи дори с два разтега към него. Очевидно бе че ако върви тъй, тя никога не можеше да го достигне.

Капитан Фарагут яростно скубеше гъстите косми под брадичката си.

— Нед Ланд — попита капитанът, — още ли държите да спусна лодка в морето?

— Не, господин капитан — отговори Нед Ланд. — Защото това животно може да бъде хванато само ако то само се даде.

— Е, тогава?

— Усилете парата, ако е възможно, господин капитан. А пък аз, с ваше разрешение, разбира се, ще се настаня на носа под бушприта и щом приближим толкова, че харпунът да може да го стигне, ще хвърля харпуна.

— Добре, Нед — отговори капитан Фарагут. — Механик — извика той, — увеличете парата!

Нед Ланд отиде на поста си. Огънят бе бързо засилен, витлото стигна четиридесет и три оборота в минута и парата почна да минава през клапите. Хвърленият във водата лаг показа, че „Абрахам Линколн“ се движи с осемнадесет мили и половина в час.

Фрегатата плава с тая бързина още един час, без да спечели дори един разтег! Това беше унизително за един от най-бързите параходи на американската флота. Глух гняв обземаше екипажа. Матросите ругаеха чудовището, което и не благоволяваше да им отвръща. Капитан Фарагут сега вече не скубеше малката си брада, а я хапеше.

Отново повикаха механика.

— Стигнахте ли най-високото парно налягане? — попита капитанът.

— Да, господин капитан — отговори механикът.

— До колко атмосфери стигнахте?

— Шест и половина.

— Дайте десет атмосфери. — Това беше чисто американска заповед. Точно тъй биха сторили по Мисисипи, за да настигнат някой конкурент.

— Консей — казах аз на моя предан служител, който бе до мене, — знаеш ли, че вероятно ще хвръкнем във въздуха?

— Както каже господарят! — отговори Консей. И да си призная, тая смелост ми харесваше. Клапите бяха притегнати. Въглищата изпълниха пещите. Вентилаторите изпращаха струи въздух върху жарта. Скоростта на „Абрахам Линколн“ се увеличи. Мачтите трептяха чак до основите, а вихрушките пушек едва успяваха да минават през твърде тесните комини. Отново хвърлиха лага.

— Е, кормчия? Колко е? — попита капитан Фарагут.

— Деветнадесет мили и три десети, господин капитан.

— Засилете огъня. — Механикът се подчини. Манометърът отбеляза десет атмосфери. Ала и китът несъмнено бе „увеличил парата“, защото съвсем лекичко и той почна да се движи с деветнадесет мили и три десети.

Каква гонитба! Не, не мога да опиша вълнението, от което цял изтръпвах. Нед Ланд, с харпуна в ръка, стоеше на поста си. На няколко пъти животното позволи да го доближим.

— Настигаме го! Настигаме го! — извика канадецът. Но тъкмо когато померваше да го удари, китът се отдалечаваше със скоростта, която според мене беше не по-малка от тридесет мили в час. И дори при нашата максимална скорост той се подигра с фрегатата, като описа около нея един кръг! Яростен вик се изтръгна от всички гърди.

По обед не бяхме успели да се приближим повече, отколкото в осем часа сутринта. Капитан Фарагут реши да употреби по-преки средства.

— Добре — рече той. — Това животно се движи по-бързо от „Абрахам Линколн“. Но ще видим дали ще може да избегне конусовидните снаряди на кораба. Боцман, хората — при оръдието на носа!

Носовото оръдие бе веднага заредено и прицелено. Даде се изстрел, но снарядът мина няколко стъпки над кита, който беше на половин миля.

— Друг мерач, по-сръчен! — извика капитанът. — И петстотин долара на оня, който улучи тоя пъклен гад!

Стар артилерист с побеляла брада — и сега го виждам — със спокоен поглед и студено лице се приближи до оръдието, нагласи го, и дълго се премерва. Чу се силен гърмеж, който се смеси с ура-то на екипажа.

Снарядът улучи, удари животното, ала не както трябва, а се плъзна по заоблената му повърхност и потъна две мили по-далеч в морето.

— А-ха! — каза вбесен старият артилерист. — Тоя гад май има броня от плочки, дебели шест пръста!

— Проклятие! — извика капитан Фарагут. Преследването почна отново и капитан Фарагут се наведе към мене и ми каза:

— Ще го гоня, докато фрегатата хвръкне във въздуха!

— Да — отговорих аз. — И тъй трябва!

Можехме да се надяваме, че животното ще се изтощи и че няма да бъде нечувствително към умората, както парната машина. Ала нищо подобно. Часовете се изнизваха без никакъв признак, че то се е изтощило.

Но за чест на „Абрахам Линколн“ трябва да кажа, че тоя храбър кораб се бори с неуморно упорство. Мисля, че през тоя злополучен ден, шести ноември, той измина не по-малко от петстотин километра разстояние! Ала нощта се спусна и обгърна с мрака си кипналия океан.

В тоя миг помислих, че нашата експедиция е завършена и че никога вече няма да видим загадъчното животно. Лъгал съм се.

Към десет часа и петдесет минути вечерта електрическата светлина отново се появи на три мили от фрегатата, пак тъй бистра и толкова силна, както и предната нощ.

Нарвалът изглеждаше неподвижен. Може би уморен от деня, той спеше, отпуснат и люлян от вълните. Сега имаше една възможност за сполука, която капитан Фарагут реши да използува.

Той даде заповедите си, „Абрахам Линколн“ се задвижи с малка скорост и приближи предпазливо, за да не събуди противника си. Нерядко сред океана се срещат дълбоко заспали китове и тогава ги нападат успешно: Нед Ланд бе пронизвал с харпуна си не един кит през време на съня му. Канадецът отиде да заеме поста си под предната мачта.

Фрегатата приближи безшумно, спря на два кабелта от животното и продължи да се движи по инерция. На палубата никой не дишаше. На мостика цареше дълбока тишина. Нямаше и сто стъпки между нас и светналия източник, блясъкът на който растеше и заслепяваше очите.

В тоя миг, приведен над перилата на носа, видях под себе си Нед Ланд, вкопчен с една ръка за въжето под носа, а с другата размахващ страшния си харпун. От неподвижното животно го отделяха само двадесет стъпки.

Изведнъж ръката му силно замахна и харпунът бе хвърлен. Чух звънливия удар от оръжие, което изглежда беше срещнало твърдо тяло.

Неочаквано електрическата светлина изгасна и две грамадни струи вода се изляха върху палубата на фрегатата и потекоха като порой от носа към кърмата, събаряйки хората и късайки въжетата, с които бяха вързани мачтите.

Усетих страхотен удар и без да успея да се хвана за нещо, бях метнат над перилата на носа и хвърлен в морето.

VIIКИТ ОТ НЕИЗВЕСТЕН ВИД

Макар че бях изненадан от това неочаквано падане, все пак аз много ясно съзнавах какво става с мене.

Изпърво потънах на около двадесет стъпки. Аз съм добър плувец, без да искам да се сравнявам с лорд Байрон и Едгар По, които бяха майстори, и от това гмурване не си загубих ума.

С два удара на петата отново се намерих на повърхността на морето.

Първата ми грижа бе да потърся с поглед фрегатата. Дали екипажът бе забелязал изчезването ми? Спуснал ли е капитан Фарагут лодка в морето? Да се надявам ли, че ще бъда спасен?

Мракът бе много гъст. Съзрях някаква черна грамада, която изчезваше към изток, сигналните светлини на която угаснаха в далечината. Беше фрегатата. Разбрах, че съм изгубен.

— Помощ! Помощ! — извиках аз, като плувах отчаяно към „Абрахам Линколн“.

Дрехите ми пречеха. Водата ги залепяше о тялото. Те спъваха движенията ми. Потъвах! Задавях се!…

— Помощ!

Това бе последният ми вик. Устата ми се напълни с вода. Аз се задавях, потъвайки в бездната.

Неочаквано дрехите ми бяха хванати от силна ръка. Усетих се издигнат здраво на повърхността и чух, да, чух тия думи, произнесени на ухото ми:

— Ако господарят благоволи да се облегне на рамото ми, ще може да плува много по-леко.

С едната си ръка хванах ръката на моя верен Консей.

— Ти ли си — казах аз, — ти?

— Аз съм, аз — отговори Консей. — И чакам заповедите на господаря.

— От сблъскването ли падна в морето заедно с мене?

— Съвсем не. Но тъй като служа на господаря, последвах го.

— Ами фрегатата? — попитах аз.

— Фрегатата ли? — отговори Консей, като се обърна по гръб. — Мисля, че господарят ще направи добре да не разчита много на нея.

— Но защо?

— Защото, когато се хвърлих в морето чух, че кормчиите извикаха: „Витлото и кормилото са счупени!…“

— Счупени ли?

— Да, счупени от зъба на чудовището. Мисля, че „Абрахам Линколн“ претърпя само тая повреда. Но лошото за нас е, че корабът не може да бъде вече управляван.

— Но тогава сме загубени!

— Може би — отговори спокойно Консей. — Все пак имаме още няколко часа, а за няколко часа много неща стават.

Непоколебимото хладнокръвие на Консей ме ободри. Почнах да плувам по-живо; ала дрехите ме стягаха, като куршумена обвивка и само с извънредни усилия можех да се държа на повърхността. Консей забеляза това.

И като мушна един нож под дрехите ми, той ги сряза от горе до долу. След това ме освободи сръчно от тях, а през това време аз го поддържах да не потъне.

На свой ред аз направих същата услуга на Консей и ние продължихме да „пътуваме“ един до друг.

Ала това не облекчи положението. Може би не бяха видели, че сме изчезнали, а и да бяха видели, фрегатата не можеше да се върне към нас, срещу вятъра, тъй като кормилото бе повредено. Можехме да се надяваме само, че ще изпратят лодки.

Консей обсъди хладнокръвно това предположение и състави плана си. Изумително същество! Тоя отпуснат момък се чувствуваше тук като у дома си!

И тъй като решихме, че единствената вероятност за спасение можеха да бъдат изпратените от „Абрахам Линколн“ лодки, трябваше да постъпим така, че да можем да ги чакаме колкото е възможно по-дълго. Тогава аз реших, че трябва да разпределим силите си, та да не се изтощим едновременно, и се установихме на следното: докато единият от нас лежи неподвижно на гръб, с изпънати нозе и скръстени ръце, другият ще плува и ще го бута напред. Тая роля на влекач не биваше да продължава повече от десет минути. И като се сменяме така, бихме могли да се държим на повърхността няколко часа, а може би и до съмване.

Почти невероятно! Но надеждата е толкова здраво вкоренена в човешкото сърце! Освен това ние бяхме двамина. И друго още — твърдя това, колкото и невероятно да изглежда, дори и да исках да убия у себе си всяка надежда, дори да исках да се „отчая“, не можех!

Сблъскването на фрегатата с кита бе станало към единадесет часа вечерта. Пресметнах, че ще трябва да плуваме осем часа до изгряването на слънцето. Нещо, което бе напълно възможно, ако се сменяваме. Морето, което беше доста тихо, не ни изморяваше много. От време на време аз се опитвах да пробия с поглед гъстите мрачини, разкъсвани само от фосфоресцирането, което предизвикваха нашите движения. Гледах тия лъчисти вълни, които се разбиваха в ръката ми, и начупената им огледална повърхност. Би казал човек, че бяхме потопени във вана с живак.

Към един часа след полунощ бях обзет от крайна умора. Ръцете и краката ми се схванаха от силни гърчове. Консей трябваше да ме крепи и цялата грижа за двама ни легна само върху него. Скоро чух как клетият момък се задъхва; дишането му стана късо и бързо. Разбрах, че не можеше да удържи повече.

— Остави ме! Остави ме! — казах му аз.

— Да изоставя господаря? Никога? — отговори той. — По-скоро бих се удавил преди него!

В тоя миг луната се показа през разкъсан голям облак, движен от вятъра към изток. От нейните лъчи повърхността на морето се разискри. Тая благодатна светлина съживи силите ни. Главата ми се изправи. Очите ми огледаха целия кръгозор. Съзрях фрегатата. Тя беше на пет мили от нас и се очертаваше само като тъмна, едва забележима грамада. Ала нямаше никакви лодки!

Понечих да викам, но каква полза — при такова разстояние! Подутите ми устни не позволяваха да излезе никакъв звук. Консей можа да промълви няколко думи и чух, че няколко пъти повтори:

— Помощ! Помощ!

За миг спряхме да се движим и се вслушвахме. Може би това бе някакво бучене на кръвта в ушите ми, но стори ми се, че в отговор на Консей чух някакъв вик.

— Ти чу ли? — промълвих аз.

— Да! Да!

И Консей отправи в пространството нов, безнадежден зов. Тоя път не се лъжехме! Човешки глас отговаряше на нашия. Дали не бе гласът на някой клетник, захвърлен сред океана, някоя друга жертва на сблъскването на кораба? Или може би някоя изпратена от фрегатата лодка ни зовеше сред мрака?

Консей направи крайни усилия и като се опря на рамото ми, докато в последна спазма аз се държах да не потъна, излезе наполовина над водата и отново падна изтощен.

— Какво видя?

— Видях… — промълви той — видях… но по-добре да не приказваме… да пазим всичките си сили!…

Какво ли бе видял той? И не зная защо, тогава за пръв път ми хрумна мисълта за чудовището!… Но в такъв случай — тоя глас?… Не са вече ония времена, когато хората се криеха като пророк Йон в утробите на китовете!

А през това време Консей продължаваше да ме тласка напред. Понякога той дигаше глава, поглеждаше пред себе си и надаваше вик, на който отвръщаше глас, все по-близък и по-близък. Аз едва го чувах. Силите ми се изчерпваха; пръстите ми се разтваряха; ръката ми не бе вече опорна точка; устата ми, отворена от спазма, се изпълваше със солена вода. Студът ме пронизваше. За последен път вдигнах глава и след това потънах…

В тоя миг някакво твърдо тяло ме блъсна. Аз се вкопчих в него. След това почувствувах, че ме измъкват, че ме издигат на повърхността, че гърдите ми се отпускат и загубих съзнание… но скоро дойдох на себе си благодарение на силни разтривки по цялото ми тяло. Полуотворих очи…

— Консей! — прошепнах аз.

— Вика ли ме господарят? — отговори Консей. И сега при последните зари на луната, която слизаше към хоризонта, съзрях едно лице, което не бе лицето на Консей и което веднага познах.

— Нед! — извиках аз.

— Същият, господин професоре, хукнал подир наградата си! — отговори канадецът.

— Да не сте били изхвърлен в морето при сблъскването на фрегатата?

— Да, господин професоре, но бях по-облагодетелствуван от вас, защото почти веднага можах да кацна на едно плаващо островче.

— Островче ли?

— Или по-точно — на вашия гигантски нарвал.

— Обяснете, Нед.

— Само че скоро разбрах защо моят харпун не можа да го засегне, а се плъзна по кожата му.

— Защо, Нед? Защо?

— Защото това животно, господин професоре, е направено от стоманена ламарина!

Сега трябваше да избистря мислите си, да съживя спомените си и да проверя твърденията си.

Последните думи на канадеца произведоха внезапен обрат в мислите ми. Аз се изправих бързо върху полупотопеното във водата живо същество или предмет, на който бяхме намерили убежище. Потупах го с крак. Очевидно то беше твърдо, неподатливо тяло, а не меко като телата на грамадните морски млекопитаещи.

Но това твърдо тяло можеше да бъде костена черупка на допотопните животни и просто щях да го класирам като земноводно влечуго, каквито са костенурките и алигаторите.

Но не. Тъмният гръб, върху който стоях, бе гладък и лъскав, а не люспест. При удар той кънтеше с метален звън и колкото и невероятно да беше, изглежда — какво казвам? — беше направено от скрепени с винтове плочки.

Не можеше вече да има съмнение! Животното, чудовището, „необикновеното“ природно явление, което бе заинтригувало целия учен свят, смутило и заблудило въображението на моряците от двете полукълба — трябваше вече да се признае — беше още по-необикновен феномен, феномен — плод на човешка ръка.

Ако бях открил съществуването на най-легендарното, най-митологичното животно, това не би ме изненадало толкова много. Няма нищо чудно, че природата твори чудеса. Но да видиш внезапно с очите си невъзможното, осъществено по загадъчен начин, и то от човека, това наистина можеше да обърка ума!

Но нямаше какво да се съмнявам. Бяхме върху гърба на нещо като подводен кораб, който имаше, доколкото можех да съдя тогава, формата на необикновено голяма стоманена риба. Нед Ланд имаше вече установено мнение за това. Консей и аз можехме само да се съгласим с него.

— Но тогава — казах аз — в тоя апарат трябва да има двигателен механизъм и екипаж да го управлява?

— Очевидно — отговори китоловецът, — макар че през тия три часа, откак съм на тоя плаващ остров, той не даде никакъв признак на живот.

— Тоя кораб не се движи?

— Не, господин Аронакс. Той се оставя да го люлеят вълните, но не помръдва.

— А ние знаем много добре, че той може да се движи с голяма скорост. Но тъй като за такава скорост е потребна машина и механик, за да управлява тая машина, аз мисля, че сме спасени.

— Хм — рече въздържано Нед Ланд.

В тоя миг, сякаш за да потвърди моите доводи, към задната част на тоя странен апарат почна някакво кипене, което очевидно се причиняваше от витло, и апаратът почна да се движи. Ние успяхме само да се вкопчим на горната му част, която стърчеше около осемдесет сантиметра над водата. За щастие скоростта не бе много голяма.

— Докато се движи хоризонтално — измърмори Нед Ланд, — няма какво да кажа. Но ако му хрумне да се гмурне, не бих дал вече и два долара за кожата си!

Канадецът можеше да предложи и още по-ниска цена. Очевидно трябваше, колкото може по-скоро, да влезем във връзка с хората, които бяха вътре в тая машина. Потърсих върху нейната повърхност някакъв отвор, някакъв люк, някоя „дупка за хора“ — както казват техниците, но редовете на винтовете, скрепени здраво по краищата на стоманената ламарина, бяха равни и еднакви.

От друга страна, сега луната се скри и ни остави в дълбок мрак. Трябваше да чакаме да съмне и тогава да помислим как да проникнем във вътрешността на тоя подводен кораб.

Така че нашето спасение зависеше единствено от прищявката на загадъчните кормчии, които управляваха тоя апарат, и ако те се гмурнеха, бяхме загубени. Ако това не станеше, не се съмнявах, че ще можем да влезем във връзка с тях. Ако те сами не си произвеждаха кислород щеше да им се наложи да излизат от време на време върху повърхността на океана, за да възобновят запаса си от въздух, А за това бе необходимо отвор, който да свързва вътрешността на кораба с въздуха.

Трябваше окончателно да се откажем и от надеждата да бъдем спасени от капитан Фарагут. Бяхме понесени към запад и аз пресметнах, че се движим със сравнително умерена скорост, достигаща до дванадесет мили в час. Витлото цепеше вълните с математическа отмереност, по някой път излизаше над водата и отхвърляше фосфоресциращи струи на голяма височина.

Към четири часа сутринта бързината на апарата се увеличи. Шибани от вълните като с камшик, ние едва устоявахме на това шеметно движение.

За щастие Нед напипа някаква широка халка, скрепена към горната част на стоманения гръб, и ние успяхме да се заловим здраво за нея.

Най-сетне тая дълбока нощ се свърши. Не мога да си спомня всички тогавашни впечатления. Спомням си само една подробност. В някои моменти, когато морето и вятърът затихваха, струваше ми се, че чувах на няколко пъти неясни шумове, нещо като бегло съзвучие на далечни акорди. Каква тайна криеше тоя подводен кораб, разгадката на която напразно търсеше цял свят? Какви същества живееха в тоя странен кораб? Какъв механичен двигател му даваше възможност да се носи от място на място с такава необикновена бързина?

Съмна се, утринната мъгла ни обви, но скоро почна да се разкъсва. Канех се да изследвам внимателно горната част на корпуса, която образуваше нещо като хоризонтална площадка, когато усетих, че тя почна постепенно да потъва.

— Дявол да го вземе! — извика Нед Ланд и заудря с крак звънтящата стоманена обвивка. — Отворете, негостоприемни моряци!

Ала сред заглушаващите удари на витлото гласът му мъчно можеше да се чуе. За щастие потъването спря.

Изведнъж от вътрешността на кораба се чу шум от силно раздвижени железа. Един капак се издигна, един човек се показа, издаде някакъв странен вик и веднага изчезна.

След няколко мига се появиха мълчаливо осем яки мъжаги със забулени лица и ни вмъкнаха в тяхната страшна машина.

VIIIMOBILIS IN MOBILI17

Това грубо отвличане бе извършено с бързината на мълния. Аз и моите спътници нямахме време да се опомним. Не зная какво изпитваха те, когато ни вмъкнаха в тоя плаващ затвор, но аз почувствувах, че бърза тръпка смрази кожата ми. С какви хора имахме работа? Несъмнено с някакви нов род пирати, които използуваха морето, както те си знаят.

Щом тесният капак се захлупи над мене, обгърна ме пълен мрак. Свикнали с външната светлина, очите ми не можеха да съзрат нищо. Усетих, че босите ми ходила се залепят по стъпалата на желязната стълба. Нед Ланд и Консей, хванати здраво, вървяха подире ми. В края на стълбата една врата се отвори и веднага със звънко изкънтяване се затвори зад нас. Бяхме сами. Къде? Не можех да кажа, мъчно можех да си представя. Всичко беше тъмно, и то такава пълна тъмнина, че и след няколко минути очите ми не можеха да доловят нито една от ония неуловими светлини, които се мяркат и в най-черните нощи.

През това време Нед Ланд, кипнал от ярост, че постъпваха по тоя начин с нас, изливаше съвсем свободно възмущението си.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Тия хора са толкова гостоприемни, колкото жителите на Каледония! Остава само да бъдат и човекоядци! Това не би ме учудило, но аз заявявам, че няма да се оставя доброволно да ме изядат!

— Успокойте се, приятелю Нед, успокойте се — рече спокойно Консей. — Недейте кипва преждевременно. Още не сме сложени на скарата!

— На скарата не — отвърна канадецът. — Но в пещта сигурно! Тук е съвсем тъмно. За щастие моят Bowie-knife18 е с мене и щом трябва да си послужа с него, виждам доста добре. Първият от тия разбойници, който би ме докоснал…

— Не се дразнете, Нед — казах аз на китоловеца, — и не ни излагайте с излишни буйства. Кой знае дали не ни чуват! По-добре нека се опитаме да разберем къде сме!

Тръгнах пипнешком. След пет крачки спрях до желязна стена от завинтени плочки. Като се обърнах, блъснах се в маса, около която бяха наредени няколко ниски столчета. Подът на тая тъмница беше покрит с плътна рогозка, която заглушаваше стъпките. По стените не личаха никакви следи от врата или прозорец. Консей, който бе тръгнал в обратна посока, ме посрещна и ние спряхме в средата на тая каюта, която трябва да беше двадесет стъпки дълга и десет широка. Колкото до височината, Нед Ланд въпреки високия си ръст не можа да я измери.

Минал беше вече половин час без промяна в положението, когато сред пълния мрак пред очите ми внезапно блесна ярка светлина. Нашата тъмница изведнъж се освети, т.е. изпълни се с нещо лъчисто — толкова силно, че отначало не можех да понасям блясъка му. По белия му цвят и по силата му познах онази електрическа светлина, която беше причината за великолепното фосфоресциране около подводния кораб. Неволно затворих очи и когато отново ги отворих, видях, че източникът на светлината бе един матов полуглобус в горната част на каютата.

— Най-сетне може да се вижда добре! — извика Нед Ланд, който с нож в ръка бе застанал в отбранително положение.

— Да, но положението си остава все тъй тъмно — отвърнах аз с антитеза.

— Нека господарят има търпение — рече равнодушният Консей.

Внезапното осветяване на каютата ми позволи да изследвам и най-малките подробности. Вътре нямаше нищо друго освен масата и петте столчета. Невидимата врата беше навярно херметически затворена. Никакъв шум не стигаше до ушите ни. Всичко в тоя кораб изглеждаше мъртво. Движеше ли се той, или се крепеше на повърхността на океана, или пък потъваше в дълбочините му? Не можех да разбера.

Но лъчистият глобус не се бе запалил без причина. И аз се надявах, че хората от екипажа скоро ще се появят. Когато искат да забравят някого, не осветяват подземната му килия.

И не се излъгах. Чу се шум от ключалката, вратата се отвори и влязоха двама души.

Единият беше нисък, много мускулест, с широки рамене, яки крайници, с буйна черна коса, гъсти мустаци, жив, проницателен поглед и в цялата му външност личеше оная южняшка живост, присъща във Франция на провансалците. Дидро много основателно твърди, че жестът на човека показва неговата същина. Тоя човек бе живо доказателство за това. Усещаше се, че в обикновените си приказки навярно изобилно употребява олицетворения и метонимии и размества частите на изречението, нещо, което в същност никога не можах да проверя, тъй като пред мене винаги си служеше с някакъв особен, съвсем неразбираем език.

Вторият непознат заслужава по-подробно описание. Някой ученик на Грасиоле или на Енгел19 би чел по лицето му като в разтворена книга. Аз почувствувах без колебание неговите преобладаващи качества: самоувереност, защото главата му се издигаше с благородство над дъгата, очертана от раменете му, а черните му очи гледаха със студена увереност; спокойствие, защото кожата му, повече бледа, отколкото обагрена, показваше хладнокръвие; енергия, която личеше в бързото свиване на мускулите на веждите; и най-сетне смелост, защото дълбокото му дишане сочеше голяма жизнена сила.

Ще добавя, че тоя човек беше горд, че в неговия твърд и спокоен поглед сякаш се отразяваха възвишени мисли и че от целия му облик, от еднаквия израз на движенията и на лицето се излъчваше непринудено безспорна искреност.

Почувствувах „неволно“, че в негово присъствие няма от какво да се страхувам и си казах, че нашата среща ще свърши добре.

Не бих могъл да определя на колко години беше той — дали на тридесет и пет или на петдесет. Той беше висок, с широко чело, прав нос, ясно очертана уста, великолепни зъби, изтънчени, удължени ръце, подчертано „духовни“, да си послужа с израз на хиромантите, т.е. достойни да обслужват една пламенна душа. Тоя мъж наистина беше най-очарователният тип, който бях виждал дотогава. Една особена подробност: имаше малко разделени очи, които можеха да обгърнат едновременно почти четвърт от кръгозора. Към тая способност — по-късно аз проверих това — се прибавяше много силно зрение, по-силно от зрението на Нед Ланд. Когато непознатият се вглеждаше в някой предмет, веждите му се свиваха, широките му клепачи се притваряха по такъв начин, че ограничаваха гледеца и намаляваха зрителното поле, и той гледаше! И с какъв поглед! Как той увеличаваше смалените от далечината предмети! Как проникваше в душата! Как пронизваше тия водни пластове, тъй непрозирни за нашите очи, и как четеше и в най-големите морски дълбини!

Двамата непознати носеха барети от кожа на морска видра и морски ботуши от моржова кожа, облечени бяха в дрехи от особена тъкан, които не стягаха снагата и даваха пълна свобода на движенията.

По-високият, очевидно началник на кораба, ни изгледа с извънредно внимание, без да промълви дума. След това се обърна към другаря си и заговори с него на език, който ми бе непознат. То беше някакво звучно наречие, напевно, кръшно, гласните на което сякаш се редяха с най-разнообразни ударения.

Другият отговори с поклащане на главата и добави две-три съвсем неразбираеми думи. След това като че ме запита направо с поглед.

Аз отговорих на ясен френски език, че съвсем не разбирам неговия език, но изглежда, че той не проумяваше и положението стана доста неприятно.

— Нека господарят разкаже все пак нашата история — каза ми Консей. — Може би господата ще разберат няколко думи!

Почнах да разправям нашите приключения, като произнасях бавно и ясно всички срички, без да пропусна ни една подробност. Изброих нашите имена и звания; сетне, представих им — както му е редът — професор Аронакс, прислужника му Консей и майстор Нед Ланд, китоловеца.

Човекът с нежните и кротки очи ме изслуша спокойно, дори учтиво и с извънредно внимание. Но по лицето му не пролича, че е разбрал какво му казах. Когато свърших, той не промълви ни дума.

Оставаше възможността да се обясня на английски. На тоя език той може би щеше да ме разбере. Аз знаех английски, както и немски дотолкова, че можех да чета свободно, ала не и да говоря сносно. А сега трябваше преди всичко да бъдем разбрани.

— Хайде, сега е ваш ред — казах аз на китоловеца. — Помъчете се да се изразявате на най-хубав английски език и гледайте да имате по-голям успех от мене.

Нед не остави да го молят и повтори казаното от мене, което аз почти разбрах. Същината бе еднаква, но формата — различна. Канадецът, увлечен от темперамента си, говори много възбудено. Той се оплака гневно, че е затворен въпреки международното право, попита по силата на кой закон са го задържали, позова се на Habeas corpus20, заплаши, че ще преследва съдебно ония, които са го затворили незаконно; не се сдържаше, ръкомахаше, викаше и най-сетне с едно изразително движение им даде да разберат, че ние умираме от глад.

Това беше съвсем вярно, но ние почти го бяхме забравили.

За голяма изненада на китоловеца и той не бе разбран. Нашите посетители не трепнаха. Очевидно те не разбираха нито езика на Араго, нито езика на Фарадей.

Съвсем объркан, след като бяхме изчерпали напразно филологическите си възможности, аз вече не знаех какво да правя, когато Консей ми каза:

— Ако господарят ми позволи, аз ще разправя случая на немски.

— Как! Ти знаеш немски! — извиках аз.

— Та нали съм фламандец, ако не се зловиди на господаря.

— Напротив, приятно ми е. Хайде, моето момче!

И със своя спокоен глас Консей разправи за трети път различните случки от нашата история. Но въпреки изисканите обрати на речта и добрия изговор на разказвача, немският език нема никакъв успех.

Най-сетне, разсърден, събрах в паметта си всичко, което ми бе останало от училището, и почнах да разказвам нашите приключения на латински. Цицерон би си запушил ушите и би ме изгонил в кухнята. Но все пак успях да се справя с положението. Същият отрицателен резултат.

Когато и тоя последен опит не сполучи, двамата непознати размениха по няколко думи на своя неразбираем език и си излязоха, без дори да ни направят някое от ония успокояващи движения, които се употребяват във всички страни на света. Вратата се затвори.

— Това е отвратително! — извика Нед Ланд, като избухна за двадесети път. — Как! Говорят им на френски, на английски, на немски, на латински, а не се намери ни един от тия нехранимайковци да отговори поне от учтивост!

— Успокойте се, Нед — казах аз на кипналия китоловец. — Гневът не води наникъде.

— Но знаете ли, господин професоре — поде нашият сприхав другар, — че наистина можем да умрем от глад в тая желязна клетка?

— Е! — рече Консей философски. — Не чак толкова скоро!

— Приятели — казах аз, — не бива да се отчайваме. Виждали сме и по-тежки изпитания. Бъдете любезни и не бързайте да си съставяте мнение за капитана и екипажа на тоя параход.

— Моето мнение е напълно съставено — отвърна Нед Ланд. — Това са нехранимайковци.

— Добре! От коя страна?

— От страната на нехранимайковците!

— Драги Нед, тая страна още не е означена на картата и да си призная, мъчно можем да определим народността на двамата непознати. Те не са нито англичани, нито французи, нито немци — само това може да се каже. Но иска ми се да вярвам, че капитанът и неговият помощник са родени под ниска географска ширина. В тях има нещо южно. Но по външността им не мога да определя дали са испанци, турци, араби или индийци. Колкото до езика им — той е съвсем неразбираем.

— Ето неудобството да не знае човек всички езици — отговори Консей. — Или неприятността, че хората нямат един единствен език!

— И това не би помогнало! — отговори Нед Ланд. — Не виждате ли, че тия хора си имат свои собствен език, измислен, за да отчайва честните хора, които искат да вечерят. Та нима във всички страни на земята не се разбира какво значи, когато си отваряш устата, мърдаш челюсти, захапваш със зъби и устни? Та нима и в Квебек, и в Помоту, и в Париж, както и на полюсите това не значи: Гладен съм! Дайте ми да ям!

— Е — рече Консей, — има хора, които много мъчно проумяват!

Тъкмо когато изричаше тия думи, вратата се отвори. Влезе един стюард. Той ни носеше дрехи, сака и панталони за море, ушити от неизвестен за мене плат. Побързах да се облека, другарите ми сториха същото.

През това време стюардът — ням и глух може би — нареди на масата три прибора.

— Виж, това е сериозна работа — каза Консей — и добро начало.

— Хе! — отговори злопаметният китоловец. — Та какво може да яде човек тук според вас? Дроб от костенурка, филе от акула и бифтек от морско куче?

Ястията, покрити със сребърен капак, бяха сложени симетрично, върху покривката и ние насядахме около масата. Несъмнено, имахме работа с цивилизовани хора и ако не беше електрическата светлина, която ни обливаше, бих помислил, че се намирам в трапезарията на хотел „Аделфи“ в Ливерпул или в „Гранд хотел“ в Париж. Но трябва да отбележим, че нямаше никакъв хляб и вино. Водата беше прясна и бистра, но все пак беше вода, което не се хареса на Нед Ланд. Между различните ястия, които ни бяха поднесени, познах някои изискано сготвени риби; ала за други, които бяха великолепни, не можех да кажа какви са и дори от кое царство произхождат — от растителното или животинското. Колкото до приборите за ядене — те бяха изискани и със съвършен вкус. На всяка лъжица, вилица, нож и чиния бе отпечатана една буква, около която бе гравиран следният девиз:

„Подвижен в подвижното!“ Тоя девиз напълно подхождаше на подводния апарат, при условие предлогът in да се преведе „в“, а не „върху“. Буквата „N“ очевидно бе началната буква от името на загадъчният човек, който командуваше из морските дълбочини!

Нед и Консей не разсъждаваха много. Те гълтаха, а скоро и аз направих същото. От друга страна, успокоих се за нашата съдба, а ми се струваше и очевидно, че нашите домакини не искаха да ни уморят от глад.

Все пак всичко на тоя свят свършва, всичко минава, дори гладът на хората, които не са яли петнадесет часа. Когато гладът ни бе уталожен, веднага се почувствува непреодолимата нужда от сън. Съвсем естествена реакция след безкрайната нощ, през която се бяхме борили със смъртта.

— Бога ми, добре бих си поспал — рече Консей.

— Аз вече спя! — отговори Нед Ланд.

Двамата ми спътници се простряха върху килима на каютата и скоро потънаха в дълбок сън.

Ала аз не отстъпих тъй лесно пред тая силна потребност. Много мисли се трупаха в ума ми, много неразрешими въпроси се тълпяха, много образи държаха клепачите ми полуотворени! Къде бяхме ние? Каква странна сила ни носеше? Чувствувах или по-точно, струваше ми се, че чувствувам как корабът потъва в най-големите дълбочини на морето. Тежки кошмари ме измъчваха. В това потайно убежище ми се мяркаше цял един свят от непознати животни, на които тоя подводен кораб сякаш бе събрат, жив, подвижен и страшен като тях!… Сетне мозъкът ми се успокои, мислите ми се стопиха в някаква дрямка и скоро потънах в тежък сън.

IXЯДОВЕТЕ НА НЕД ЛАНД

Не зная колко време е продължил тоя сън, но трябва да е било дълго, защото бяхме съвсем отпочинали. Аз се събудих пръв. Спътниците ми още не бяха се помръднали и лежаха проснати в своя кът като неподвижни тела.

Щом станах от това легло, което не беше много твърдо, почувствувах, че умът ми е облекчен и мисълта — ясна. И отново почнах да изследвам внимателно нашата килия. Вътрешното разположение не бе никак променено. Затворът си бе останал затвор и затворниците — затворници. Но през време на съня ни стюардът бе разтребил масата. Нищо не показваше близка промяна в положението и аз се питах загрижено дали не бяхме обречени да живеем вечно в тая клетка.

Тази перспектива ми се стори още по-тежка, защото макар, че мозъкът ми бе освободен от снощните кошмари, чувствувах гърдите си подтиснати от странна тежест. Дишах трудно. Тежкият въздух пречеше вече на дробовете ми. Наистина килията беше голяма, но очевидно ние бяхме погълнали голяма част от кислорода в нея. Действително всеки човек изразходва за един час толкова кислород, колкото има в сто литра въздух, и след това тоя въздух, напоен с почти равно количество въглероден двуокис, не може вече да се диша.

Прочее беше крайно необходимо да се проветри въздухът. на нашата тъмница, а също така и въздухът на подводния кораб. Тук в ума ми изникна един въпрос: как вършеше тая работа капитанът на това плаващо жилище? Дали по химически начин добиваше въздух, като чрез нажежаване отделяше кислород от бертолетовата сол, а чрез сода каустик поглъщаше въгледвуокиса? В такъв случай той трябва да си е запазил някакви връзки със сушата, за да си доставя необходимите за целта материали. Или пък само складираше въздух в специални резервоари под силно налягане и после го пускаше според нуждите на екипажа. Може би. Или най-сетне дали не действуваше тъй, както би било по-удобно, по-евтино и поради това — по-вероятно, като се задоволяваше да излиза на повърхността, за да диша, както правят китовете, и да сменя през двадесет и четири часа запаса си от въздух? Както и да е, и какъвто и начин да се употребяваше, намирах че е разумно незабавно да бъде приложен.

И действително аз бях принуден да учестя дишането си, за да изсмуча от килията малкото кислород, който оставаше, когато изведнъж бях освежен от струя чист въздух и при това от въздух с дъх на морска сол. Това беше истински морски ветрец, напоен с йод, съживяващ. Отворих широко устата си и дробовете ми се наситиха със свеж въздух. В същото време усетих леко поклащане, едно не много силно, но лесно уловимо полюляване. Корабът, чудовището със стоманена броня, очевидно излизаше на повърхността на океана, за да подиша като китовете. Тъй че начинът на проветряване на подводния кораб ми бе вече познат.

Когато с пълни гърди се надишах с чист въздух, потърсих отвора, „проветрителя“ ако може да се каже така, който пращаше към нас тая благородна струя, и скоро го намерих. Над вратата имаше една дупка за проветряване, през която влизаше пресен въздух и пречистваше спарената атмосфера на килията.

Тъкмо когато наблюдавах това, Нед и Консей се събудиха почти едновременно от съживителното течение. Те потъркаха очи, изопнаха ръце и в един миг скочиха на нозе.

— Добре ли спа господарят? — попита ме Консей с всекидневната си учтивост.

— Много добре, драги — отговорих аз. — А вие, майстор Ланд?

— Спах дълбоко, господин професоре. Но ако не се лъжа, май че морски ветрец лъха?

Морякът не се излъга и аз разказах на канадеца какво се бе случило, докато той спеше.

— Добре! — рече той. — Сега напълно си обяснявам ония мучения, които чувахме, когато гледахме от „Абрахам Линколн“ тъй наречения „нарвал“.

— Да, точно така, майстор Ланд, то е било неговото дишане!

— Само че, господин Аронакс, нямам никакво понятие колко е часът и дали не е време за вечеря?

— За вечеря ли, славни китоловецо? Кажете по-добре за обяд, защото е минал вече цял ден от вчера.

— Което ще рече — отговори Консей, — че сме спали двадесет и четири часа.

— Няма да ви противореча — отвърна Нед Ланд. — Все едно — вечеря или обяд, но стюардът ще бъде добре дошъл, стига да донесе едното или другото.

— И едното, и другото — рече Консей.

— Вярно — отговори канадецът. — Ние имаме право и на обяд, и на вечеря и аз поне ще почета с вниманието си и двете.

— Добре, Нед, но трябва да почакаме — отговорих аз. — Очевидно тия непознати хора нямат намерение да ни уморят от глад, иначе снощната вечеря не би имала никакъв смисъл.

— Освен ако не искат да ни угояват! — отвърна Нед.

— Протестирам — отговорих аз. — Ние съвсем не сме попаднали в ръцете на човекоядци.

— Един път не значи навик — отговори сериозно канадецът. — Кой знае дали тия хора отдавна не са лишени от прясно месо и в такъв случай трима здрави и закръглени хора като господин професора, прислужника му и мене…

— Прогонете тая мисъл от главата си, майстор Ланд — отговорих аз на китоловеца. — И особено не се водете от нея, за да се нахвърлите срещу нашите домакини, защото това само ще утежни положението.

— Във всеки случай — каза китоловецът — аз съм страшно гладен и ми е все едно вечеря или обяд, но — на, не ги носят!

— Майстор Ланд — отвърнах аз, — трябва да се съобразяваме с корабните наредби и мене ми се струва, че нашите стомаси изпреварват часовника на готвача.

— Ще трябва да сверим стомасите си с неговия часовник — отговори спокойно Консей.

— Вие сте все същият, драги Консей — отвърна нетърпеливият канадец. — Вие пазите жлъчката и нервите си. Винаги спокоен! Способен сте да благодарите богу, преди да сте обядвали и по-скоро да умрете от глад, отколкото да се оплачете!

— Че какво би помогнало оплакването? — попита Консей.

— Помага просто, че се оплакваш! И това е вече нещо! А ако тия пирати — казвам пирати от уважение и за да не противореча на господин професора, който забранява да ги наричам човекоядци — та ако тия пирати си мислят, че ще ме държат в тая клетка, дето се задушавам, без да чуят ругатните, с които подслаждам своите избухвания — лъжат се! Смятате ли, че те ще ни държат дълго в тая желязна кутия?

— Право да си кажа, аз знам толкова, колкото и вие, драги Ланд.

— Но поне какво предполагате?

— Предполагам, че случайно сме открили една важна тайна. И ако екипажът на тоя подводен кораб има интерес да не я открива и ако тоя интерес е по-важен за него, отколкото животът на трима души, мисля, че нашият живот е изложен на голяма опасност. Ако не е така, при първия случай чудовището, което ни погълна, ще ни върне в света, обитаван от хора като нас.

— Ако само не ни зачисли в екипажа си — рече Консей — и не ни задържи тук…

— До момента — отвърна Нед Ланд, — когато някоя фрегата, по-бърза или по-ловка от „Абрахам Линколн“, тури ръка на това разбойнишко гнездо и избеси екипажа му, а заедно с него и нас, върху напречната греда на грот-мачтата си.

— Основателна забележка, майстор Ланд — отвърнах аз. — Но доколкото знам, още не са ни предложили подобно нещо. Тъй че безполезно е да обсъждаме какво бихме правили в такъв случай. Повтарям ви, нека почакаме и да не правим нищо, защото в същност няма и какво да се прави.

— Напротив, господин професоре — отговори китоловецът, който все още упорствуваше. — Трябва да се направи нещо.

— А какво именно, майстор Ланд?

— Да избягаме.

— Често пъти е трудно да се избяга от „земен“ затвор, а пък от подводен — струва ми се, съвсем невъзможно.

— Е, драги Нед — попита Консей, — какво ще кажете на тая забележка на господаря? Мисля, че един американец винаги ще намери какво да възрази!

Китоловецът, очевидно смутен, мълчеше. При условията, в които ни бе поставил случаят, бягството бе напълно невъзможно. Но канадецът е полуфранцузин и Нед Ланд доказа това с отговора си.

— Значи, вие, господин Аронакс — поде той, след като помисли малко, — не се досещате какво трябва да сторят хората, които не могат да избягат от затвора си?

— Не, приятелю.

— Много просто: трябва да се настанят тъй, че да им е приятно в него.

— Разбира се, дявол го взел! — рече Консей. — Много по-добре е да бъдеш вътре в него, отколкото под или над него.

— Но след като си изхвърлил навън тъмничарите, ключарите и пазачите — прибави Нед Ланд.

— Но какво, Нед? Вие сериозно ли мислите да завладявате кораба?

— Много сериозно — отговори канадецът.

— Това е невъзможно.

— Че защо, господин професоре? Може да се яви сгоден случай и аз не виждам какво би могло да ни попречи да се възползуваме от него? Ако в тоя кораб те са само двадесетина души, мисля, че няма да уплашат двама французи и един канадец!

Много по-добре беше да се приеме предложението на китоловеца, отколкото да се оспорва. Затуй аз отговорих само:

— Да дочакаме случая, майстор Ланд, и ще видим. Но дотогава, моля ви, сдържайте нетърпението си. Можем да действуваме само с хитрост: с гневни избухвания няма да създадем благоприятни възможности. Затова обещайте ми, че ще приемете сегашното положение, без да се гневите много.

— Обещавам ви, господин професоре — отговори Нед Ланд не особено убедително. — Няма да изрека ни една ругатня, няма да направя ни едно грубо движение, дори ако трапезата не бъде слагана редовно и навреме, както би било желателно.

— Държа на обещанието ви, Нед — отговорих аз на канадеца.

След това разговорът спря и всеки от нас се отдаде на мислите си. Признавам, че що се отнася до мене, въпреки уверенията на китоловеца, аз нямах никаква надежда. Не можех да приема, че съществуват благоприятни възможности, за каквито приказваше Нед Ланд. Тоя подводен кораб, който плаваше толкова сигурно, бездруго имаше многоброен екипаж и следователно в случай на борба ние щяхме да бъдем срещу много силен противник. От друга страна, за това бе необходимо преди всичко да сме свободни, а ние не бяхме. Аз не виждах никакъв начин да избягаме от тая стоманена, херметически затворена килия. И ако странният капитан на кораба имаше някаква тайна, която искаше да запази — а това изглеждаше вероятно — той не би ни оставил да действуваме свободно на кораба. Питах се дали той щеше да се отърве от нас с насилие, или един ден щеше да ни захвърли в някой край на земята. Тъкмо това бе неизвестно. Всички тия предположения ми изглеждаха напълно правдоподобни и трябваше да бъде човек китоловец, за да се надява, че ще извоюва отново свободата си.

Разбрах, че раздразнението на Нед Ланд растеше с размислите му. Чувах го как от гърлото му постепенно почваха да излизат ругатни, виждах, че движенията му отново ставаха заплашителни. Той ставаше, въртеше се като звяр в клетката си, удряше стените с крак и юмрук. При това времето напредваше, гладът почваше да ни мъчи жестоко, стюардът не се вестяваше и едва ли можеше да се допусне, че имат добри намерения към нас, щом толкова дълго забравяха, че сме корабокрушенци.

Терзан от гърченията на своя здрав стомах, Нед Ланд кипеше все повече и повече и макар че бе обещал да се въздържа, аз наистина се страхувах да не избухне, ако срещне някой от хората на кораба.

През следните два часа гневът на канадеца се разпали още повече. Той зовеше, викаше, но напразно. Стоманените стени бяха глухи. Не чувах и никакъв шум в дълбочините на кораба, който изглеждаше мъртъв. Явно, той не мърдаше, защото иначе бих почувствувал трепета на корпуса от тласъка на витлото. Несъмнено, потопен дълбоко в бездната на водите, той вече не принадлежеше на земята. Това тежко мълчание бе страшно.

А колко време щеше да трае нашето изоставяне това изолиране в клетката ни, не се решавах да мисля. Надеждите, които се бяха породили в мене от срещата ни с капитана, малко по малко изчезваха. Кроткият поглед на тоя човек, великодушният израз на лицето му, благородството на обноските му — всичко изчезваше в паметта ми. Виждах тоя загадъчен човек такъв, какъвто навярно беше — по необходимост безмилостен и жесток. Чувствувах, че той е извън човечеството, недостъпен за никакво чувство на милост, неумолим враг на хората, отдаден на неугасима омраза към тях. Но нима щеше да ни остави да загинем от глад, заключени в тоя тесен затвор, и във властта на ужасните изкушения, към които тласка жестокият глад? Тая ужасна мисъл доби страшно напрежение, че като се прибави и въображението ми, бях обзет от безразсъден страх. Консей беше все така спокоен. Нед Ланд ръмжеше.

В тоя миг отвън се чу шум. По металните плочки отекнаха стъпки, ключалките щракнаха, вратата се отвори и влезе стюардът.

Преди да успея да му попреча, канадецът се хвърли върху нещастника, събори го и го хвана за гушата. Под неговата силна ръка стюардът се задушаваше.

Консей се опитваше да издърпа полузадушената жертва от ръцете на китоловеца, канех се да му помогна и аз, когато неочаквано бях прикован на мястото си от тия думи, произнесени на френски:

— Успокойте се, майстор Ланд, а вие, господин професоре, бъдете любезен да ме изслушате.

XЧОВЕКЪТ НА ДЪЛБОЧИНИТЕ

Това бе казано от капитана на кораба.

При тия думи Нед Ланд веднага стана. По знак на господаря си полуудушеният стюард излезе политайки, без да прояви дори с едно движение озлоблението, което несъмнено изпитваше към канадеца — такава власт имаше капитанът върху своя кораб. Консей, заинтересован, въпреки темперамента си, и аз, който бях смаян, очаквахме мълчаливо развръзката на тая сцена.

Облегнат върху ъгъла на масата и със скръстени ръце, капитанът ни наблюдаваше много внимателно. Дали се колебаеше да заговори, или съжаляваше за току-що произнесените на френски думи? Можеше да се допусне.

След няколко мига мълчание, което никой от нас не посмя да наруши, той заговори със спокоен и дълбоко проникващ глас.

— Господа, аз говоря френски, английски, немски и латински. И още при първата ни среща можех да ви отговоря, но исках най-напред да ви опозная, а след това да размисля. Вашият четворен разказ, в същината си съвсем еднакъв, ме увери в самоличността ви. Сега знам, че случаят ме е срещнал с господин Пиер Аронакс, професор по естествена история от Парижкия музей, натоварен с научна мисия в чужбина, с неговия прислужник Консей и с Нед Ланд, канадец по произход, китоловец, който пътува на фрегатата „Абрахам Линколн“ от военната флота на Съединените американски щати.

Аз се поклоних в знак на съгласие. Капитанът не ми задаваше никакъв въпрос, затова и нямаше защо да отговарям. Тоя човек се изразяваше с отлична лекота, без никакво чуждо произношение. Изразите му бяха чисти, думите — точни, леснотата на говоренето — забележителна. И все пак аз не „почувствувах“, че той ми е сънародник.

Той продължи със следните думи:

— Вие господин Аронакс, несъмнено сте помислили, че съм много закъснял с това второ посещение. Така е, защото след като установих самоличността ви, исках да обмисля зряло как да се отнеса към вас. Много се колебах. Най-неприятни обстоятелства ви сблъскаха с човек, който е скъсал с човечеството. Вие смутихте моето съществувание…

— Неволно — казах аз.

— Неволно ли? — отговори непознатият, като повиши малко гласа си. — „Абрахам Линколн“ неволно ли ме търси из всички морета? Неволно ли се качихте вие на борда на тая фрегата? Вашите снаряди неволно ли отскочиха от корпуса на моя кораб? Майстор Ланд неволно ли го удари със своя харпун?

В тия думи долових сдържано раздразнение. Но срещу укорите аз имах един съвсем естествен отговор и му го казах:

— Господине — възразих аз, — вие сигурно не знаете споровете в Америка и Европа около вас. Вие не знаете, че някои злополуки, причинени от сблъскването с вашия подводен кораб, развълнуваха общественото мнение в двата континента. Няма да ви досаждаме с безкрайните предположения, чрез които хората се опитваха да обяснят необяснимия феномен, тайната на който знаете само вие. Но трябва да ви е известно, че когато „Абрахам Линколн“ ви преследваше чак до северните води на Тихия океан, той смяташе, че преследва някакво могъщо морско чудовище, от което фрегатата на всяка цена трябваше да очисти океана.

По устните на капитана се изписа полуусмивка и след това той отговори спокойно:

— Господин Аронакс, ще посмеете ли да твърдите, че вашата фрегата не би преследвала и обстрелвала един подводен кораб, както би преследвала и някое морско чудовище?

Тоя въпрос ме смути, защото несъмнено капитан Фарагут не би се двоумил. Той би сметнал за свой дълг да унищожи подобен апарат, също както и някой гигантски нарвал.

— Разбирате, нали господине — продължи непознатият, — че имам право да ви смятам за врагове.

Не отговорих нищо, защото нямаше смисъл. Защо да се възразява срещу подобно предположение, щом силата може да унищожи и най-силните доводи?

— Аз се колебаех дълго — продължи капитанът. — Нищо не ме задължаваше да ви окажа гостоприемството. Ако трябваше да се разделя с вас, нямаше за какво да ви виждам. Щях да ви върна на палубата на кораба, който бе ваше убежище. Щях да потъна във водата и щях да забравя, че сте съществували някога. Нямах ли право да сторя това?

— Това може би е право на дивак — отговорих аз, — но не и на цивилизован човек.

— Господин професоре — възрази живо капитанът, — аз съм цивилизован човек, както вие разбирате това. Аз съм скъсал с цялото общество по съображения, които само аз мога да преценя. Тъй че аз не се подчинявам на неговите закони и ви моля никога да не ми говорите за тях.

Това бе казано съвсем ясно. Мълния от гняв и презрение пламна в очите на непознатия и аз разбрах, че в живота на тоя човек имаше някакво страшно минало. Той не само се бе поставил извън човешките закони, но бе станал и независим, свободен в пълния смисъл на тази дума, недосегаем! Та кой би посмял да го преследва в дълбочините на моретата, когато и на повърхността той проваляше всички опити, насочени срещу него? Какъв кораб би устоял при сблъскване с неговия подводен монитор?21 Коя броня, колкото и дебела да е, би издържала ударите на носа на неговия кораб? Никой човек не би могъл да поиска от него сметка за делата му. Ако той бе вярващ — бог, или ако имаше съвест — съвестта му биха били едничките съдници, от които той можеше да зависи. Тия размисли минаха бързо през ума ми, докато странният човек мълчеше, сякаш цял потънал и съсредоточен в себе си. Аз го гледах с уплаха, примесена с любопитство, и сигурно така, както Едип е гледал Сфинкса. След като мълча доста дълго, капитанът отново заговори.

— Та аз се колебах — каза той, — но помислих, че моите интереси могат да се съгласуват с естественото състрадание, на което всяко човешко същество има право. Щом случаят ви доведе, вие ще останете тук. Вие ще бъдете свободни и в замяна на тая свобода, която все пак ще бъде относителна, аз ще ви поставя само едно условие. И вашата дума, че го приемате, ще ми бъде достатъчна.

— Кажете, господине — отговорих аз. — Мисля, че това условие ще е такова, каквото всеки честен човек може да приеме.

— Да, господин професоре, и ето какво е то. Възможно е някои непредвидени обстоятелства да ме принудят да ви затворя в каютите ви за няколко часа или за няколко дни. Не бих искал да упражнявам никакво насилие и затова ще очаквам от вас в тоя случай безропотно подчинение повече от всеки друг път. Действувайки така, аз ви освобождавам напълно, снемам от вас всякаква отговорност, защото ще ви поставя в невъзможност да видите неща, които не трябва да виждате. Приемате ли това условие?

Значи на кораба ставаха неща — най-малкото странни, и които по никой начин не биваше да бъдат виждани от хора, нескъсали с човешките закони! Между изненадите, които ми готвеше бъдещето, тая изненада не бе най-малката.

— Приемаме — отговорих аз. — Само че ще ви помоля, господине, да ми позволите един въпрос.

— Говорете, господин Аронакс.

— Вие казахте, че ще бъдем свободни на вашия кораб.

— Напълно.

— Питам ви как разбирате вие тая свобода?

— Свобода да се разхождате, да гледате, дори да наблюдавате всичко, което става тук — с няколко редки изключения — изобщо, свобода, която имаме ние самите, моите другари и аз.

Очевидно бе, че съвсем не бяхме се разбрали.

— Извинете, господине — подех аз. — Но тая свобода е свободата на затворника да се разхожда из целия затвор! Тя не може да ни стига.

— Ще трябва обаче да ви стига!

— Какво, ние ще трябва да се откажем завинаги да видим нашето отечество, приятелите и близките си?

— Да, господин Аронакс. Но да се откажете да поемете наново това непоносимо иго на земята което хората наричат свобода, може би не е толкова тежко, колкото предполагате!

— И таз добра! — извика Нед Ланд. — Аз никога няма да обещая, че не ще се мъча да избягам!

— Аз не искам да обещавате, майстор Ланд — отговори студено капитанът.

— Господине! — отговорих аз, кипнал въпреки волята си. — Вие злоупотребявате с положението си по отношение на нас! Това е жестоко!

— Не, господине, това е снизхождение! Вие сте мои пленници след сражение! Аз запазих живота ви, когато само с една дума бих могъл да ви потопя отново в бездната на океана! Вие ме нападнахте! Вие дойдохте да разкриете една тайна, която никой в света не бива да узнава, тайната на моето съществуване! И вие смятате, че ще ви върна на тая земя, която не бива да знае нищо за мене? Никога! Като ви задържам тук, аз не пазя вас, пазя себе си!

Тия думи показваха, че капитанът има такова гледище, срещу което никакви доводи не помагат.

— И така, господине — подех аз, — вие значи ни предлагате съвсем просто — да избираме между живота и смъртта?

— Точно тъй.

— Приятели — казах аз, — щом въпросът е поставен тъй, няма какво да се отговаря. Никакво обещание не ни свързва с господаря на кораба.

— Никакво, господине — отговори непознатият.

После с по-мек глас продължи:

— Сега позволете ми да се доизкажа. Аз ви зная, господин Аронакс. Вашите другари може би не, но вие не ще съжалявате много, че случаят ви свързва с моята съдба. Между книгите, които използувам за моите любими занимания, вие ще намерите отпечатаното ваше съчинение за морските дълбочини. Често съм го чел. Във вашето произведение вие сте постигнали онова, което ви е позволила земната наука. Но вие не знаете всичко, не сте видели всичко. Позволете ми да ви кажа, че няма да съжалявате за времето, прекарано на моя кораб. Вие ще пътувате в страната на чудесата. Учудването и смайването ще бъдат навярно нещо обикновено за вас. Вие няма да се преситите лесно от непрекъснатото зрелище, което ще бъде пред очите ви. В една нова и кой знае, може би последната подводна обиколка аз ще видя отново всичко, което съм могъл да проуча в дъното на тия толкова пъти прекосявани морета, и вие ще бъдете мой другар в проучванията. От днес нататък вие влизате в един нов свят, ще видите неща, които не е видял още никой човек — защото, не става дума за мене и за моите хора — и нашата планета благодарение на мене ще ви открие последните си тайни.

Не мога да отрека, че тия думи на капитана упражниха върху ми голямо въздействие. Той бе намерил слабото ми място и за миг аз забравих че съзерцаването на тия чудесни неща не можеше да изкупи загубената свобода. Ала от друга страна, надявах се, че бъдещето ще разреши тоя важен въпрос. Затова задоволих се само да отговоря:

— Господине, ако сте скъсали с човечеството, иска ми се да вярвам, че не сте отрекли всяко човешко чувство. Ние сме корабокрушенци, прибрани милостиво на вашия кораб, и няма да забравим това. Колкото се отнася до мене, няма да отрека, че онова, което ми обещава тая среща с вас, ще бъде едно голямо удовлетворение в замяна на свободата, тъй като понякога интересът към науката може да погълне човека дотам, че да не чувствува липсата на свобода.

Помислих, че капитанът ще ми подаде ръка да подпечатим нашия договор. Той не го стори. И аз искрено го съжалих в душата си.

— Последен въпрос — казах аз, тъкмо когато тоя загадъчен човек се канеше да излезе.

— Кажете, господин професоре.

— Как трябва да ви именувам?

— Господине — отговори капитанът, — за вас аз съм капитан Немо22. Вашите другари и вие сте за мене само пътници на „Наутилус“23.

Капитан Немо повика някого. Влезе един стюард. Капитанът му даде нарежданията си на същия непознат за мене език. После се обърна към канадеца и Консей и им каза:

— Обедът ви чака във вашата каюта. Моля последвайте тоя човек.

— Не е за отказване! — отговори китоловецът. Консей и той излязоха най-сетне от килията, дето бяха затворени повече от тридесет часа.

— А сега, господин Аронакс, нашият обед е готов. Позволете ми да ви заведа.

— Моля, господин капитан.

Тръгнах след капитан Немо и щом влязох през вратата, поех по някакъв осветен с електричество коридор, подобен на параходните коридори. След десетина метра пред мене се отвори втора врата.

Влязох в трапезарията, украсена и мебелирана със строг вкус. В двата края на тая зала се издигаха високи дъбови етажерки, инкрустирани с абанос, и по техните лавици блестяха невероятно скъпи фаянсови, порцеланови и кристални предмети. Сребърни и златни съдове грееха, осветени от лъчистия таван, украсен с изтънчени картини, които смаляваха и смекчаваха блясъка.

Насред трапезарията имаше богато наредена маса. Капитан Немо ми посочи мястото, което трябваше да заема.

— Седнете — каза ми той — и яжте като човек, който умира от глад.

Обедът се състоеше от няколко ястия, приготвени само от морски продукти, и от няколко други, които не можах да разбера какви са и какъв е произходът им. Трябва да призная, че всичко беше вкусно, само че с малко по-особен вкус, с който бързо свикнах. Стори ми се, че тия ястия съдържат много фосфор и че трябва да са от морски произход.

Капитан Немо ме гледаше. Не го попитах нищо, но той отгатна мислите ми и сам отговори на въпросите, които горях от желание да му задам.

— Повечето от тия ястия са непознати за вас — каза ми той. — Но можете да ги ядете без страх. Те са безвредни и питателни. Аз отдавна се отказах от земните ястия и от това съвсем не съм по-зле. Моят екипаж, който се състои от яки мъже, се храни като мене.

— Значи — казах аз — всички тия храни са продукти на морето?

— Да, господин професоре, морето ме снабдява с всичко, което ми е нужно. Понякога поставям мрежи и ги издърпвам пълни до скъсване. Друг път отивам на лов сред водата — тая стихия, която изглежда недостъпна за човека — и ловя дивеч, който обитава моите подводни гори. Моите стада, както стадата на стария овчар Нептун, пасат из безпределните пасища на океана, без да се страхуват. Тук аз имам обширно имение, засято от природата с всевъзможни неща.

Погледнах малко учудено капитан Немо и му отговорих:

— Разбирам много добре, господин капитан, че мрежите ви измъкват великолепни риби за вашата трапеза; разбирам, но не толкова добре, че ходите на лов за морски дивеч из вашите „подводни гори“ но съвсем не мога да разбера как може да има във вашите ястия и най-малкото късче месо.

— Не, господине — отговори капитан Немо. — Аз никога не употребявам месо от сухоземни животни.

— Ами това например? — казах аз, като посочих едно ястие, от което бяха останали няколко резенчета филе.

— Това, което смятате за месо, господин професоре, е филе от морска костенурка. Ето също така няколко дробчета от делфин, които ще ви се сторят като яхния от свинско месо. Моят готвач приготвя отлично и особено отлично консервира най различни океански продукти. Опитайте всички ястия. Ето консерви от специални мекотели, за които малайците казват, че са най-вкусните в света; ето крем, направен от мляко на кит, а захарта му е от големите водорасли из Северно море; най-сетне, позволете да ви предложа сладко от анемонии, което е толкова хубаво, колкото сладката от най-вкусните плодове.

И аз опитвах повече от любопитство, отколкото от лакомство, а през това време капитан Немо ме смайваше със своите безкрайни разкази.

— Но морето, господин Аронакс, тая щедра и неизчерпаема майка-кърмачка, не само ме храни, то ме и облича. Платовете за нашето облекло са изтъкани от копринените влакна, които покриват някои миди, и са боядисани с пурпура на древната епоха, разнообразен с морави бои, които извличам от средиземноморските миди — аплизии. Парфюмите, които ще намерите върху тоалетната маса в каютата си, са продукт от дестилацията на някои морски растения. Леглото ви е направено от най-меките водорасли на океана. Перото, с което ще си служите, е от китова кост, мастилото — от течността, която отделя сепията и калмарът. Сега аз получавам всичко от морето, тъй като един ден всичко пак ще се върне в него.

— Вие обичате морето, капитане?

— Да! Обичам го. Морето е всичко! То заема седем десети от земното кълбо. Неговият дъх е чист и здрав. То е безпределна пустиня, в която човек никога не се чувствува сам, защото усеща, че животът трепти около него. Морето е само носител на едно свръхестествено и чудно съществувание; то е само движение и любов; то е живата безкрайност, както казва един от вашите поети. И действително, господин професоре, природата се проявява в него чрез своите три царства: минералното, растителното и животинското. Животинското е застъпено нашироко с четири групи зоофити24, три класа прешленовидни, пет класа мекотели, три класа гръбначни, млекопитаещи, влечуги и неизброими легиони риби, безкраен разред животни, който наброява до тринадесет хиляди вида, от които само една десета са сладководни. Морето е големият резервоар на природата. От морето е почнало, тъй да се каже, земното кълбо и пак може би с него ще свърши! В него е върховният покой. Морето не принадлежи на деспотите. По неговата повърхност те все още могат да упражняват своите изключителни права, могат да се бият, да се унищожават, да пренасят всички земни ужаси. Ала тридесет стъпки по-надолу тяхната власт спира, влиянието им престава, могъществото им изчезва! Ах, господин професоре, живейте, живейте в дълбочините на морето! Само тук човек е независим! Тук не признавам никакви господари! Тук аз съм свободен!

Капитан Немо изведнъж млъкна сред тоя възторг, който бликаше от него. Не бе ли се увлякъл повече, отколкото му позволяваше неговата обикновена сдържаност? Не бе ли казал повече, отколкото трябваше? Няколко минути той се разхожда твърде възбуден. Сетне нервите му се успокоиха, лицето му прие своя обикновен студен израз, той се обърна към мене и каза:

— Сега, господин професоре, ако искате да разгледате „Наутилус“ — аз съм на ваше разположение.

XI„НАУТИЛУС“

Капитан Немо стана. Аз го последвах. В дъното на трапезарията се отвори една двойна врата и аз влязох в стая, голяма колкото тая, от която бяхме излезли.

Това беше библиотеката. Върху широките лавици на високи шкафове от черен палисандър, инкрустирани с мед, бяха наредени много книги, еднакво подвързани. Шкафовете заемаха целите стени на стаята, в долната им част завършваше с широки дивани, облечени в кафява кожа и най-удобна форма. Леки, подвижни пюпитри можеха да се нагласяват по-далеч или по-близо, за да се сложи книгата за четене. В средата имаше голяма маса, отрупана с брошури, между които се виждаха и няколко стари вестници. Електрическата светлина, обливаше целия тоя хармоничен кът и струеше от четири матови глобуси, взидани наполовина в потона. Аз гледах с истински възторг тая зала, толкова изкусно устроена, и не можех да повярвам на очите си.

— Капитан Немо — казах аз на домакина, който току-що се бе обтегнал на един диван, — тая библиотека би правила чест на много земни дворци и аз наистина съм поразен, като си помисля, че тя ви придружава и в най-големите морски дълбочини.

— Къде бихте намерили повече самота и по-голяма тишина, господин професоре? — отговори капитан Немо. — Вашият кабинет в музея дава ли ви такъв пълен покой?

— Не, господин капитан, и трябва да ви призная, че е твърде беден в сравнение с вашия. Вие имате тук шест-седем хиляди тома…

— Дванадесет хиляди, господин Аронакс. Това е единственото, което ме свързва със земята. Но за мене светът изчезна в деня, когато моят „Наутилус“ се гмурна за пръв път във водата. През тоя ден аз купих последните си томове, последните си брошури, последните си вестници и искам да вярвам, че оттогава човечеството вече нито е мислило, нито е писало нещо. Тия книги, господин професоре, са на ваше разположение и вие можете да ги ползувате свободно.

Аз благодарих на капитан Немо и се приближих до лавиците на библиотеката. Изобилствуваха книги по научни, философски и литературни въпроси на всички езици; но не видях ни една книга по политическа икономия, сякаш тия книги бяха строго забранени на кораба. Интересна подробност — всички книги бяха подредени безразборно, т.е. безразлично на какъв език бяха написани, и тая смесица показваше, че капитанът на „Наутилус“ можеше да чете свободно всяка книга, която му попаднеше под ръка.

Между тия произведения видях шедьоврите на древните и на съвременните знаменити автори, с други думи, всичко най-хубаво, което човечеството е създало в историята, в поезията, в романа и в науката, от Омир до Виктор Юго, от Ксенофон до Мишле и от Рабле до Жорж Санд. Но в библиотеката преобладаваше науката: книги по механика, по балистика, по хидрография, по метеорология, по география, по геология и прочее заемаха толкова място, колкото и съчиненията по естествена история, и аз разбрах, че капитанът се занимаваше най-много с тях. Тук видях целия Хумболд, целия Араго, трудовете на Фуко, на Анри Сен Клер Дьовил, на Шаал, на Милн Едуардс, на Катрьофаж, на Тиндел, на Фарадей, на Бертело, на абат Секки, на Петерман, на майор Мори, на Агасис и др., записки на Академията на науките, бюлетини на различни географски дружества и т. н. и на лично място двата тома, които може би ми бяха спечелили сравнително милостив прием от капитан Немо. Между произведенията на Жозеф Бертран книгата му, озаглавена „Основатели на астрономията“, ми даваше и една положителна дата: тъй като знаех, че тя бе отпечатана през 1865 година, можах да заключа, че построяването на „Наутилус“ не е било преди тая година. Значи капитан Немо бе почнал своето подводно съществуване преди три години. От друга страна, надявах се, че по-скорошни съчинения ще ми помогнат да установя точно годината; но за това издирване имах време и не исках да забавям повече нашата разходка из чудесата на „Наутилус“.

— Господин капитан — казах аз, — благодаря ви, че оставяте библиотеката на мое разположение. В нея има цели научни съкровища и аз ще се възползувам от това.

— Тая зала не е само библиотека — каза капитан Немо. — Тя е и пушалня.

— Пушалня ли! — възкликнах аз. — Значи на кораба се пуши?

— Разбира се.

— Тогава принуден съм да мисля, че вие поддържате връзки с Хавана.

— Никакви връзки — отговори капитан Немо. — Вземете тая пура, господин Аронакс, и макар че не е от Хавана, ако разбирате от тютюн, тя ще ви хареса.

Аз взех предложената ми пура, която приличаше по форма на хаванските, но сякаш бе направена от златни листа. Запалих я от едно мангалче, сложено върху изискана бронзова поставка, и смукнах няколко пъти с насладата на пушач, който не е пушил два дена.

— Великолепно — казах аз, — но това не е тютюн.

— Да — отговори капитанът. — Това не е тютюн. Нито от Хавана, нито от Ориента, а един вид водорасли, богати на никотин, които морето ми дава не особено щедро. Съжалявате ли за хаванските пури, господин Аронакс?

— Капитане, от днес вече ги презирам.

— Тогава пушете колкото искате и без да разпитвате отде идат те. Никакъв държавен монопол не ги контролира и все пак, струва ми се, че съвсем не са лоши.

— Напротив.

В тоя миг капитан Немо отвори една врата срещу оная, през която бях влязъл в библиотеката и аз се намерих в грамаден, бляскаво осветен салон.

Това беше обширен четириъгълник с пресечени стени, дълъг десет, широк шест и висок пет метра. Лъчист потон, украсен с леки арабески, разливаше ярка и мека светлина върху всички чудеса, отрупани в тоя музей, в който една просветена и щедра ръка бе съчетала всички съкровища на природата и на изкуството с онова артистично безредие, което е присъщо на художническите ателиета.

Тридесетина картини от големи художници в еднакви рамки, отделени с лъскави сбирки от старинни оръжия, украсяваха стените, покрити с тапети, които имаха строги рисунки. Тук имаше най-скъпи платна, на повечето от които се бях наслаждавал в частните европейски колекции и в художествените изложби. Различните школи на старите майстори бяха представени с една „Мадона“ от Рафаел, една „Девица“ от Леонардо да Винчи, една „Нимфа“ от Кореджо, една „Жена“ от Тициан, едно „Поклонение на влъхвите“ от Веронезе, едно „Възнесение“ от Мурильо, един „Портрет“ от Холбайн, един „Монах“ от Веласкес, един „Мъченик“ от Ривейра, един „Панаир“ от Рубенс, два фламандски пейзажа от Тенис, три малки битови картини от Жерар Доу, от Местю и от Пол Потер, две платна от Жерико и от Прюдон и няколко морски картини от Бейкюизен и от Верне. Между произведенията на съвременната живопис личаха картини, подписани от Делакруа, Енгър, Дьокан, Трайон, Мейсоние и други, а няколко възхитителни малки копия от мраморни и бронзови статуи, от най-хубавите антични образци, се издигаха на пиедестали в ъглите на тоя великолепен музей. Смайването, което ми бе предсказал капитанът на „Наутилус“, почваше да запленява духа ми.

— Господин професоре — рече тогава тоя странен човек, — извинете за безцеремонността, с която ви приемам, и за безредието, което цари в тоя салон.

— Господин капитан, без да искам да узная кой сте вие, струва ми се, че сте художник.

— Не, само любител и нищо повече, господине. Някога аз обичах да събирам тия прекрасни произведения, създадени от човешка ръка. Търсех жадно, бях неуморим ловец на подобни неща и можах да събера няколко скъпоценни вещи. Това са последните ми спомени от земята, която е мъртва за мене. Дори вашите съвременни художници са вече древни за мене; те съществуват от две-три хиляди години вече и в моето съзнание аз ги смесвам. Гениите нямат възраст.

— Ами тия музиканти? — казах аз, като посочих партитури от Вебер, Росини, Моцарт, Бетховен, Хайдн, Майербер, Херолд, Вагнер, Гуно, Масне и от мнозина други, сложени върху едно голямо пиано-хармониум, което заемаше една от стените.

— Тия музиканти — отговори ми капитан Немо — са съвременници на Орфей, защото разликите по време се заличават в паметта на мъртвите. А аз съм мъртвец, господин професоре, мъртъв като ония ваши приятели, които почиват шест стъпки дълбоко в земята.

Капитанът млъкна и сякаш потъна в дълбок размисъл. Аз го гледах силно развълнуван, проучвайки мълчаливо особеностите на лицето му. Облакътен върху ъгъла на една скъпа маса от мозайка, той не ме виждаше, сякаш бе забравил, че съм там.

Аз се отнасях с почит към неговото съсредоточаване и продължих да разглеждам чудните неща, които обогатяваха тоя салон.

До произведенията на изкуството важно място заемаха природните рядкости. Повечето от тях бяха растения, раковини и други произведения на океана, и навярно бяха намерени лично от капитан Немо. Насред салона водата на един водоскок, осветен с електричество, падаше в корито, направено от раковината на една само тридакна. Тая раковина от най-големите безглави мекотели с нежно изрязани краища имаше около шест метра обиколка; и значи надминаваше по големина ония прекрасни тридакни, подарени от Венецианската република на Франсоа I, от които по-късно бяха направени два грамадни съда за светена вода на църквата Сен Сюлпис в Париж.

Около раковината в изискани, обковани с мед витрини бяха подредени и надписани най-скъпоценни морски произведения, които са били виждани някога от очите на естественика. Можеше да се разбере сега моята радост на професор.

Разделът зоофити имаше твърде интересни образци от двете групи на полипите и на иглокожите. В първата група — тобифорите, горгоните, наредени като ветрила, меки сюнгери от Сирия, изиси от Молукския архипелаг, морски пера, една чудесна вирполера от Норвежките морета, различни чадърести екземпляри, алционери, цяла серия корали, които моят учител Милн Едуардс беше тъй вещо класирал по секции и между които видях чудесни ветрилообразни окулини от остров Бурбон, „колесницата на Нептун“ от Антилските острови, великолепни разновидности на корали и най-сетне всички видове от ония интересни полипи, които, събрани на едно място, образуват цели острови, а един ден ще станат континенти. Между иглокожите, забележителни с бодливата си обвивка — астериите, морските звезди, пентокрините, коматулите, астерофаните, морските таралежи, холотуриите и други съставяха пълна колекция от екземплярите на тая група.

Някой конхиолог25 със слаби нерви положително би замрял пред другите, по-многобройни витрини, дето бяха подредени образци от раздела на мекотелите. Видях там една сбирка от извънредно голяма стойност, но нямам време да я опиша цялата.

Между тия морски творения ще спомена само за сведение елегантната „кралска наметка“ от Индийския океан с правилни бели петна, изпъкващи ярко върху червен и тъмен фон; един „императорски спондил“ с ярки бои, целият настръхнал от бодли, рядък екземпляр в европейските музеи, който според мене струваше двадесет хиляди франка; една обикновена акула-чук от моретата на Нова Холандия, която мъчно се намира; екзотични букарди от Сенегал; бели раковини с двойни черупки, които само едно духване може да пръсне като сапунен мехур; няколко разновидности от Явански лейки, нещо като варовити тръбички, с листообразни гънки по краищата, много търсени от любителите; цяла серия коремоноги, някои — жълтозеленикави, уловени в американските морета, други — тъмни, и червеникави, които обичат водите на Нова Холандия, трети — от Мексиканския залив, забележителни с керемидообразната си черупка, четвърти — намерени в Южните морета, и най-сетне — най-редкият от всички — великолепният Новозеландски шип; сетне очарователните сернителини; скъпоценни видове цитери и венери; решетовидният кръг от бреговете на Транкбар, мраморният пумпал с блестящ седеф; зелените морски папагали от китайските води; почти непознатата раковина конус от рода Coonobulli с всички разновидности на „венерини раковини“, които служат за монети в Индия и Африка „славата на морето“ — н ай-скъпоценната раковина на Източна Индия; най-сетне — литорини, дофинули, тюрители, жаитини, овули, маслини, митри, каски, пурпури, бюсини, арфи, скали, тритони, серити, вретена, стромби, птероцери, патели, ияли, клеодори — нежни и крехки раковини, означени от науката с н ай-очарователни имена.

Отделно, в други специални витрини, се редуваха бисерни броеници с невиждана красота, в които електрическата светлина запалваше огнени точки — розови бисери, извадени от големите морски миди от Черно море, зелени бисери — от седефените миди, наричани „морски уши“, жълти, сини, черни бисери, чудновати създания на различни мекотели от всички океани и на някои миди от водните течения на Север; и най-сетне много образци с несравнима цена, които са били утаявани от най-редки бисерни миди. Някои от тия бисери надминаваха по големина гълъбово яйце: те струваха колкото, а може би и повече от бисера, който пътешественикът Таверние продаде на персийския шах за три милиона, и надминаваха по красота бисера на имама на Маскат, който аз смятах за най-хубав в света.

И невъзможно бе да се пресметне колко струва тая сбирка. Капитан Немо трябва да е пръснал милиони, за да придобие тия различни образци, и тъкмо когато се питах отде взема средства, за да задоволява прищевките си на колекционер, той ме прекъсна с думите:

— Вие разглеждате моите раковини, господин професоре. Те наистина могат да интересуват един естественик, ала за мене те имат още по-голяма прелест, защото сам, със собствената си ръка съм събирал всичките и няма море по земното кълбо, което да не съм изследвал.

— Разбирам, капитане, разбирам радостта да се разхождате посред тия съкровища. Вие сте от ония хора, които са създали сами своите съкровища. Никой европейски музей не притежава подобна сбирка от произведения на океана. Но ако моят възторг се изчерпи само със сбирката ви, какво би останало тогава за кораба, който я носи! Не искам да прониквам в тайните, които са ваши тайни. И все пак признавам, че тоя „Наутилус“, движещата сила която той крие в себе си, уредите за управление, мощният двигател, който му дава живот — всичко това възбужда до крайна степен моето любопитство. Виждам, че по стените на тоя салон са окачени уреди, предназначението на които не зная. Мога ли да го зная?

— Господин Аронакс — отговори ми капитан Немо, — казах ви, че ще бъдете свободен на кораба и следователно никоя част от „Наутилус“ не е забранена за вас. Можете да го разгледате подробно и мене ще ми бъде приятно да ви бъда водач.

— Не зная как да ви благодаря, господин капитан, но няма да злоупотребя с вашата любезност. Ще ви попитам само за какво служат тия физически уреди?

— Господин професоре, също такива уреди има в моята стая и там ще имам честта да ви обясня за какво служат. Но преди това елате да видите определената за вас каюта. Трябва да знаете как ще бъдете настанен в „Наутилус“.

Тръгнах след капитан Немо и през една от вратите по пресечените ъгли на салона излязохме в коридорите на кораба. Той ме поведе към носа и там намерих не каюта, а една елегантна стая с легло, тоалетна маса и разни други мебели.

Можех само да благодаря на домакина.

— Вашата стая е до моята — каза ми той, като отвори една врата. — А от моята се отива в салона, дето бяхме преди малко.

Влязох в стаята на капитана. Тя беше твърде скромна, дори монашеска. Желязно легло, работна маса, няколко тоалетни предмети. Всичко в полумрак. Никакви особени удобства. Само крайно необходимото.

Капитан Немо ми посочи столче.

— Моля, седнете — каза той.

Аз седнах и той започна така:

XIIВСИЧКО ЧРЕЗ ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

— Господин Аронакс — каза капитан Немо, като ми посочи уредите, окачени по стените на стаята му. — Това са апарати, необходими за плаването на „Наутилус“. Тук, също както и в салона, те винаги са пред очите ми и показват къде точно се намира корабът и точната му посока. Някои са ви познати, например термометърът, който посочва вътрешната температура на „Наутилус“; барометърът, който отмерва налягането на въздуха и предсказва промените на времето; хидрометърът, който отбелязва степента на влажността на атмосферата; щормгласът, чиято смес, като се разлага, показва приближаването на буря; компасът, който направлява пътя ми; секстантът, който по височината на слънцето определя ширината, на която се намираме; хронометрите, които ми помагат да изчисля дължината, на която сме, и най-сетне — далекогледите — дневни и нощни — които ми служат да изследвам всички точки на хоризонта, когато „Наутилус“ излиза на повърхността на водата.

— Това са обикновените уреди за мореплаване — отговорих аз — и зная как се употребяват. Но има и други, които несъмнено са за особените нужди на „Наутилус“. Оня циферблат там, по който се движи стрелката, не е ли манометър?

— Да, манометър. Поставен в досег с водата, той посочва нейното външно налягане, с това и дълбочината, на която се намира моят кораб.

— А тия сонди от нов образец?

— Те са термометрични сонди, които показват температурата на различните пластове вода.

— Ами ония там уреди, употребата на които не мога да отгатна?

— По тоя въпрос, господин професоре — каза капитан Немо, — трябва да ви дам някои обяснения. Бъдете любезен да ме изслушате.

Той помълча и сетне продължи:

— Има една мощна, послушна, бърза и лесна за използуване сила, която се пригажда за всичко и която е господар в моя кораб. Тук всичко се върши чрез нея. Тя ме осветява, тя ме топли, тя е душата на моите механически уреди. Тая сила е електричеството.

— Електричеството ли? — извиках аз доста изненадан.

— Да, господин Аронакс.

— Но вие се движите с извънредно голяма скорост, която не отговаря на мощността на електричеството. До днес използуването на електричеството като двигател беше твърде ограничено — от него не можеше да се получи голяма механическа сила.

— Господин професоре — отговори капитан Немо, — моето електричество не е като онова, което всички знаят. Но по тоя въпрос не мога да ви кажа нищо повече.

— Аз не ще настоявам, господин капитан, и ще се задоволя само да се удивявам на успеха ви. Бих ви задал само един въпрос, на който, ако е нескромен, можете да не ми отговорите. Материалите, които използувате, за да произвеждате тая чудна сила, сигурно скоро се изчерпват. Например цинкът. А отде си го набавяте, щом нямате вече никакви връзки със сушата?

— Ще отговоря на въпроса ви — отвърна капитан Немо. — Най-напред ще ви кажа, че под морското дъно съществуват цинкови, железни, сребърни, златни мини, които сигурно биха могли да бъдат експлоатирани. Ала аз не съм използувал нищо от тия земни метали и се ограничих да черпя само от морето средствата за произвеждане на моето електричество.

— От морето?

— Да, господин професоре. И средствата за това не ми липсваха. Бих могъл например да получа електричество, като създам верига между проводници, потопени на различни дълбочини, благодарение на разликата в температурите на водните пластове, в които те се намират. Но предпочетох да употребя друга, по-практична система.

— Каква?

— Вие знаете състава на морската вода. В хиляда грама морска вода има деветдесет и шест стотни и половина вода и около две стотни и две трети натриев хлорид, съвсем малки количества магнезиев и калиев хлорид, магнезиев бромат, магнезиев сулфат, калциев сулфат и калциев карбонат. Както виждате, натриевият хлорид е в значителен процент. И аз извличам натриевия хлорид от морската вода и от него приготвям батериите си.

— От натриев хлорид ли?

— Да, господин Аронакс. Смесен с живак, той образува амалгама, която може да замести цинка в бунзеновите елементи. Живакът никога не се изхабява. Изразходва се само натриевият хлорид, но морето ме снабдява с него. Освен това ще ви кажа, че батериите от натриев хлорид трябва да се смятат за по-трайни и че електродвигателната им сила е двойно по-голяма от силата на цинковите батерии.

— Разбирам много добре, капитане, предимството на натриевия хлорид при условията, в които се намирате. Морето съдържа натриев хлорид. Добре. Но той трябва и да се добие, т.е. да се извлече. А как постигате това? Вашите батерии очевидно могат да послужат за това извличане; но ако не се лъжа, необходимият за електрическите апарати натриев хлорид е по количество повече от произведения. Така че вие ще изразходвате за самото производство повече, отколкото ще бъде произведено.

— Но, господин професоре, аз не извличам натриевия хлорид чрез електричество, а съвсем просто, употребявам топлината на земни въглища.

— На земни въглища ли? — казах аз, като подчертах „земни“.

— Нека речем морски, ако искате — отговори капитан Немо.

— Значи вие можахте да експлоатирате подводни мини за каменни въглища?

— Господин Аронакс, вие ще ме видите, когато работя. Моля ви само за малко търпение, а време за търпение ще имате. Не забравяйте само следното: аз дължа всичко на океана; той произвежда електричеството, а електричеството дава на „Наутилус“ топлина, светлина, движение, с една дума — живот.

— Но не и въздуха, който дишате?

— О! Аз мога да произвеждам необходимия ми въздух, но това е излишно, тъй като винаги, когато поискам, излизам на повърхността на водата. Но макар електричеството да не ме снабдява с въздух за дишане, все пак то движи мощни помпи, които сгъстяват въздуха в специални резервоари, та при нужда мога да продължа, колкото си ща, моя престой в дълбочините.

— Капитане — казах аз, — мога само да се удивявам. Очевидно вие сте открили онова, което хората несъмнено ще открият един ден — истинската двигателна сила на електричеството.

— Не зная дали ще я открият — отговори студено капитан Немо. — Но както и да е, вие вече знаете първото приложение, извършено от мене на тая скъпоценна сила. Тя ни осветява равномерно и продължително, както не може да стори това слънчевата светлина. Виждате сега тоя стенен часовник; той е електрически и върви тъй точно, че надминава най-добрите хронометри. Разделил съм циферблата на двадесет и четири часа, както са италианските часовници, защото за мене няма ни нощ, ни ден, ни слънце, ни луна — а — само тая изкуствена светлина, която водя със себе си чак до дъното на морето. Вижте, сега е десет часа заранта.

— Отлично.

— Друго приложение на електричеството: оня циферблат, окачен насреща ни, показва скоростта на „Наутилус“. Една електрическа жица го свързва с витлото на лока и стрелката му посочва действителната скорост на кораба. Ето сега се движим с умерена скорост от петнадесет мили в час.

— Това е чудесно — отговорих аз — и сега разбирам, капитане, че вие с основание сте употребили тая сила, която трябва да замести вятъра, водата и парата.

— Още не сме свършили, господин Аронакс — каза капитан Немо, като стана. — И ако обичате да ме последвате, ще разгледаме кърмата на „Наутилус“.

Действително аз познавах вече цялата носова част на подводния кораб, която, като се тръгне от средата към вълнореза, бе разпределена точно по следния начин: трапезария — дълга пет метра, отделена от библиотеката с непроницаема за водата преграда, самата стая на капитана дълга пет метра, моята стая, дълга два метра и половина, и най-сетне резервоар за въздух — дълъг седем метра и половина, който стигаше до самия нос. Общо, дължина от тридесет и пет метра. Във водонепроницаемите прегради имаше врати, които се затваряха херметически чрез каучукови приспособления и осигуряваха пълна безопасност за всички, в случай че в някоя част на „Наутилус“ нахлуеше вода.

Тръгнах след капитан Немо по надлъжните коридори и стигнах до средата на кораба. Там имаше нещо като кладенец между две водонепроницаеми прегради. Желязна стълбичка, прикрепена до стената, водеше към горния край. Попитах капитана за какво служи тая стълбичка.

— Тя отвежда до лодката — отговори той.

— Как! Вие имате лодка? — отвърнах аз доста учуден.

— То се знае. Отлична лодка, лека, непотъваща, която служи за разходка и за лов.

— Значи, когато искате да се качите в нея, трябва да излезете на повърхността на морето?

— Съвсем не. Лодката е в горната част на корпуса на „Наутилус“ в специална кухина, предназначена за нея. Цялата е покрита, напълно непроницаема за водата и е прикрепена към корпуса със здрави винтове. Тая стълбичка води до тесен люк, пробит в корпуса на „Наутилус“, през който може да мине един човек и който е разположен точно срещу друг такъв люк, пробит в едната страна на лодката. Аз влизам в лодката през тоя двоен отвор. Тогава люкът на „Наутилус“ се затваря; аз затварям и другия, на лодката, чрез специален винт. После отвъртам винтовете, които прикрепват лодката до кораба, и тя се издига на повърхността с голяма бързина. Тогава отварям капака към палубата, който досега е бил грижливо затворен, поставям мачтата, опъвам платното или хващам веслата и си правя разходката.

— А как се връщате на борда?

— Аз не се връщам, господин Аронакс, а „Наутилус“ иде при мене.

— По ваше нареждане ли?

— По мое нареждане. Една електрическа жица ме свързва с него. Изпращам телеграма и това е достатъчно.

— Наистина — казах аз, замаян от тия чудеса. — Това е съвсем просто.

След като отминахме мрежестата ограда на стълбата, която стигаше до палубата, видях една каюта, дълга два метра, в която Консей и Нед Ланд, възхитени от своя обяд, го унищожаваха лакомо. После се отвори една врата, която водеше за кухнята, дълга три метра и разположена между големите складове.

Тук цялото готвене се извършваше с електричество, по-мощно и по-практично от въздушния газ. Проводници, които достигаха до печките, нагряваха платинени мрежички и топлината се разпределяше и поддържаше редовно. Тя нагряваше и едни дестилатори, които чрез изпаряване произвеждаха превъзходна вода за пиене. До кухнята бе банята, нагласена удобно, с кранове за топла и студена вода — по желание.

Зад кухнята следваше помещението за екипажа, дълго пет метра. Но вратата му бе затворена и аз не можах да видя наредбата му, от която може би щях да разбера броя на хората, необходими за работата в „Наутилус“.

В дъното се издигаше четвърта водонепроницаема преграда, която отделяше помещението на екипажа от машинното отделение. Вратата се отвори и аз се намерих в това отделение, дето капитан Немо — безспорно първокласен инженер — бе настанил своите двигателни машини.

Това машинно помещение имаше не по-малко от двадесет метра дължина и беше ярко осветено. Както е редно, то бе разделено на две: в първата част бяха батериите, които произвеждаха електричество, във втората — машините, които движеха витлото.

Отначало бях изненадан от особената миризма, която изпълваше помещението. Капитан Немо забеляза това.

— Това — каза той — са изпарения на газ, който се отделя при употребата на натрий; но това неудобство е съвсем дребно. А всяка сутрин ние пречистваме кораба, като го проветряваме на открито.

През това време аз разглеждах машините на „Наутилус“ с лесно обяснимо любопитство.

— Както виждате — каза капитан Немо, — служа си с бунзенови, а не с румкорфови батерии. Последните биха били слаби. Бунзеновите батерии са малко, но са мощни и здрави, което — както показва опитът — е по-ценно. Произведената електрическа енергия отива в кърмата, дето чрез големи електромагнити действува върху специална система от лостове и зъбчати колела, които придават движение на витлото. Витлото, с диаметър шест метра и дължина седем метра и половина, може да прави до сто и двадесет оборота в секунда.

— И получавате?…

— Скорост от петдесет мили в час.

Тук имаше някаква тайна, но аз не настоях да я узная. Как може електричеството да действува с такава мощност? Де беше източникът на тая почти безгранична сила? Дали в изключителното напрежение на бобини от нов вид? Или в предаването, което някаква система от непознати лостове можеше да усили до безкрайност? Това не можех да разбера.

— Капитан Немо, аз само установявам резултатите и не се мъча да ги обясня — казах аз. — Видях как „Наутилус“ се движеше пред „Абрахам Линколн“ и имам представа за скоростта му. Но не е достатъчно само да се движиш. Трябва да виждаш де отиваш. Трябва да можеш да се направляваш вдясно, вляво, нагоре, надолу! Как стигате до големите дълбочини, където съпротивата постоянно расте и стига до стотици атмосфери? Как се издигате отново на повърхността на морето? Най-сетне, как се задържате в оня пласт, в който желаете? Дали не съм нескромен, като ви питам?

— Ни най-малко, господин професоре — отговори капитанът след кратко колебание, — щом като не трябва никога да напускате тоя подводен кораб. Елате в салона. Там е истинският наш работен кабинет и там ще научите всичко, което трябва да знаете за „Наутилус“.

XIIIНЯКОЛКО ЦИФРИ

След малко седнахме на един диван в салона с пури в уста. Капитанът сложи пред мене един чертеж на хоризонталния и напречен разрез на „Наутилус“. След това почна изложението си със следните думи:

— Ето, господин Аронакс, размерите на кораба, в който пътувате. Той е един доста удължен цилиндър с конически краища. По форма прилича много на пура, форма, усвоена вече в Лондон за много конструкции от тоя род. Дължината на тоя цилиндър — от единия край до другия — е точно седемдесет метра, а напречната му греда в най-широката му част е осем метра. При построяването му значи не е точно спазено отношението едно към десет между ширината и дължината, както при вашите бързи параходи, но дължината му е достатъчна и корпусът доста удължен, та изместваната вода се плъзга леко и съвсем не пречи на движението му.

Тия две измерения ви дават възможност да изчислите лесно повърхността и обема на „Наутилус“. Повърхността му е хиляда и единадесет квадратни метра и четиридесет и пет сантиметра, обемът му — хиляда и петстотин кубически метра и две десети, което значи, че когато е целият потопен, измества хиляда и петстотин кубически метра или тона вода.

Когато работех плановете на тоя кораб, предназначен за подводно плаване, исках, уравновесен във водата, да потъва девет десети, а над водата да бъде само една десета от него. Следователно при тия условия той трябваше да измества само девет десети от обема си или хиляда триста петдесет и шест кубически метра и четиридесет и осем сантиметра, т.е. да тежи само толкова тона. Тъй че не трябваше да надхвърлям тая тежест, като го строях в посочените размери.

„Наутилус“ има два корпуса, един вътрешен и друг — външен, които са съединени помежду си с железа, които му придават необикновена издръжливост. И наистина благодарение на това клетъчно устройство той оказва съпротивление като плътен блок. Обшивката му е неподатлива; тя е лепена, а не нитена и целостта й, която се дължи на отличното пасване, й позволява да не се бои и от най-бурните морета.

Двата корпуса са направени от стоманени листове, относителното тегло на които е седем и осем десети. Първият корпус има дебелина не по-малко от пет сантиметра и тежи триста деветдесет и четири тона и деветдесет и шест стотни. Втората обвивка — килът, висок петдесет и широк двадесет и пет сантиметра, тежи шестдесет и два тона; машините, баластът, разните принадлежности и добавки, преградите и вътрешните подпори тежат деветстотин шестдесет и един тон и шестдесет и две стотни, които, прибавени към триста деветдесет и четирите тона и деветдесет и шестте стотни, дават необходимата обща тежест от хиляда триста петдесет и шест тона и четиридесет и осем стотни. Разбирате ли?

— Разбирам — отговорих аз.

— Тъй че — продължи капитанът, — когато „Наутилус“ плава при тия условия, една десета от него остава над водата. Но ако имам резервоари с обем, равен на тая десета част, т.е. с вместимост сто и петдесет тона и седемдесет и две стотни, и ако ги напълня с вода, корабът ще измести тогава хиляда петстотин и седем тона, т.е. ще тежи с толкова тона повече и ще се потопи целият. И тъкмо това става, господин професоре. „Наутилус“ има такива резервоари в долната си част. Отварям крановете, резервоарите се напълват и корабът се потапя, като потъва до повърхността на водата.

— Добре, капитане, но сега стигаме до истинската трудност. Че можете да се потопите до равнището на океана, това разбирам. Но по-долу, когато потънете под равнището, вашият подводен кораб не изпитва ли натиск и следователно — налягане отдолу нагоре, натиск, който трябва да възлиза на една атмосфера при всеки тридесет стъпки дълбочина или — около един килограм на квадратен сантиметър?

— Точно тъй, господине.

— Тогава не виждам как бихте могли да спуснете „Наутилус“ на голяма дълбочина, освен ако не го напълните цял с вода.

— Господин професоре — отговори капитан Немо, — не бива да се смесва статиката с динамиката, защото това може да доведе до важни грешки. Не са нужни много усилия, за да се стигне до дълбочините на океана, защото телата имат тенденция към „разтопяване“. Следете моите разсъждения.

— Слушам ви, капитане.

— Когато исках да определя с колко трябва да се увеличи тежестта на „Наутилус“ за потопяването му, единственото, с което трябваше да се занимая, бе да пресметна намаляването обема на водата, колкото се слиза на по-големи дълбочини.

— Очевидно — отговорих аз.

— Макар водата да е податлива на сгъстяване, способността й да се сгъстява е твърде малка. И наистина според най-последни изчисления това намаляване на обема е само четиристотин тридесет и шест десетмилионни части при една атмосфера или на всеки тридесет стъпки дълбочина. Ако искам да сляза на хиляда метра, аз пресмятам намаляването на обема при налягане, равно на воден стълб от хиляда метра, т.е. при налягане от сто атмосфери. Тогава намалението ще бъде четиристотин тридесет и шест стохилядни. Значи ще трябва да увелича тежестта на хиляда петстотин тринадесет тона и седемдесет и седем стотни вместо на хиляда петстотин и седем тона и две десети. Следователно увеличението е само шест тона и петдесет и седем стотни.

— Само толкова?

— Само толкова, господин Аронакс, и това изчисление може лесно да се провери. Но аз имам допълнителни резервоари, които могат да поберат сто тона. Тъй че мога да сляза до доста големи дълбочини. Когато поискам да се изкача на повърхността и да остана там, достатъчно е да изхвърля тая вода, а ако искам „Наутилус“ да излезе с едната си десета — да изпразня всички резервоари.

Срещу тия разсъждения, подкрепени с цифри, не можех да възразя нищо.

— Приемам изчисленията ви, капитане — отговорих аз, — и би било неоснователно да ги оспорвам, щом всекидневният опит ги потвърждава. Но сега предчувствувам една истинска трудност.

— Каква, господин професоре?

— Когато сте на дълбочина хиляда метра, стените на „Наутилус“ изпитват налягане от сто атмосфери. Ако тогава поискате да изпразните допълнителните резервоари, за да облекчите кораба и да се изкачите на повърхността, помпите трябва да преодолеят това налягане от сто атмосфери, което е сто килограма на квадратен сантиметър… А това е такава мощност…

— Каквато само електричеството може да ми даде — побърза да каже капитан Немо. — Повтарям ви, че двигателната мощ на моите машини е почти неограничена. Помпите на „Наутилус“ имат необикновена сила и вие навярно сте я почувствували, когато техните стълбове вода се изляха като порой върху „Абрахам Линколн“. Впрочем аз си служа с допълнителните резервоари, само когато искам да сляза средно до хиляда и петстотин — две хиляди метра, защото пазя машините си. И затова, когато ми хрумне да сляза в океана на дълбочина до две-три левги под повърхността, аз действувам по друг начин — по-сложен, но също тъй непогрешим.

— Как, капитане? — попитах аз.

— За това ще трябва да ви обясня как се управлява „Наутилус“.

— Нямам търпение да чуя.

— За да насоча кораба вдясно или вляво, с една дума, за да се движа хоризонтално, аз си служа с обикновено кормило с широка перка, прикрепено на кърмата, което се движи чрез кормило и щуртроси26. Но аз мога също така да движа „Наутилус“ и отвесно — отдолу нагоре и отгоре надолу чрез две наклонени плоскости, прикрепени към двете страни на корпуса му, до ватерлинията, подвижни плоскости, които могат да заемат всевъзможни положения и които се направляват отвътре чрез мощни лостове. Ако плоскостите са успоредни с кораба, той се движи хоризонтално. Ако са наклонени, „Наутилус“ съобразно с това наклонение и от тласъка на витлото или се насочва надолу, по диагонал, в продължение на толкова време, колкото ми е потребно, или възлиза, следвайки тоя диагонал. Нещо повече: ако искам да се изкача по-бързо на повърхността, спирам витлото и налягането на водата издига „Наутилус“ отвесно като балон, напълнен с водород, който се издига бързо във въздуха.

— Браво, капитане! — извиках аз. — Но как може кормчията да следи сред водата пътя, който му определяте вие?

— Кормчията е в стъклена кабинка, която се издава в горната част на корпуса на „Наутилус“ и има лещовидни стъкла.

— Стъкла, които могат да издържат подобно налягане?

— Напълно. Кристалът, който при удар е крехък, има значителна издръжливост. При опитите за риболов при електрическа светлина, направени през 864 година сред северните морета, бе установено, че кристални плочки, дебели само седем милиметра, издържат налягане от шестнадесет атмосфери, като в същото време пропускат силни топлинни лъчи, които разпределят неравно топлината. А стъклата, с които си служа аз, са не по-малко от двадесет и един сантиметър в центъра, т.е. тридесет пъти по-дебели.

— Ясно, капитан Немо, но за да може да се вижда, необходимо е светлината да разсее мрака и аз се питам как сред тъмнината на водата…

— Зад кабинката на кормчията е поставен мощен електрически рефлектор, лъчите на който осветяват морето на половин миля.

— А, браво, браво, капитане! Сега си обяснявам онова фосфоресциране на предполагаемия нарвал, което толкова много занимаваше учените! По тоя повод ще ви попитам дали сблъскването на „Наутилус“ с „Шотландия“, което има толкова силен отзвук, бе резултат на случайност?

— Чиста случайност, господин професоре. Когато стана сблъскването, аз плавах два метра под повърхността на водата. Впрочем аз видях, че нямаше никаква неприятна последица.

— Никаква, господин капитан. Но срещата ви с „Абрахам Линколн“?…

— Господин професоре, съжалявам за тоя параход, който е един от най-хубавите параходи на американската флота, но аз бях нападнат и трябваше да се защищавам! И все пак задоволих се само да лиша фрегатата от възможността да ми пречи и още в най-близкото пристанище тя лесно ще поправи повредите си.

— О, капитане — извиках аз убедено, — вашият „Наутилус“ е наистина един чудесен кораб!

— Да, господин професоре — отговори истински разчувствуван капитан Немо, — и аз го обичам като плът от моята плът. Ако за всеки от вашите кораби, тъй зависими от случайностите в океана, всичко представлява опасност, ако първото впечатление, когато си по морето, е чувството, че си над бездна, тъй хубаво изразено от холандеца Янсен — на борда на „Наутилус“ човек няма от какво да се страхува. Не може да има страх от изкривяване на кораба, защото неговият двоен корпус има твърдост на желязо; няма мачти, въжета и пр., които се изхабяват от люшкането на кораба надлъж и на шир; няма платна, които вятърът отвлича; няма котли, които експлодират от парата; няма опасност от пожар, защото тоя кораб е направен от стоманени листове, а не от дърво; няма въглища, които могат да се свършат, защото тук двигател е електричеството; няма сблъсквания, от които трябва да се предпазва, защото той единствен плава в тия дълбоки води; няма бури, на които да устоява, защото само няколко метра под водата намира пълен покой! Да, господин Аронакс, ето съвършения кораб! И ако е вярно, че инженерът има по-голяма вяра в плавателния съд, отколкото строителят му, а строителят — повече от капитана му, можете да разберете какво пълно доверие имам аз в моя „Наутилус“, тъй като аз съм едновременно и негов капитан, и строител, и инженер!

Капитан Немо говореше със завладяващо красноречие. Пламъкът на очите му и страстността на движенията му го преобразяваха. Да, той обичаше своя кораб, както баща обича детето си!

Ала един въпрос, може би нескромен, изникваше съвсем естествено и аз не се сдържах да не му го задам.

— Значи вие сте инженер, капитан Немо?

— Да, господин професоре — отговори той. — Когато живеех на сушата, аз учих в Лондон, в Париж и в Ню Йорк.

— Но как сте могъл да построите тайно тоя възхитителен „Наутилус“?

— Всяка негова част, господин Аронакс, пристигаше от различни точки на земното кълбо и с прикрито предназначение. Неговият кил бе изработен у Крьозо, във Франция: стеблото на витлото му — от Пен и сие в Лондон; стоманените плочи на корпуса — от Лирд в Ливерпул; витлото — от Скот в Глазгоу. Резервоарите му бяха фабрикувани от Кай и сие в Париж, машините му — от Круп в Прусия, носовата част — от работилниците на Мотала в Швеция, измервателните уреди — от братя Харт в Ню Йорк и т. н. И всеки от тия доставчици бе получил моите планове, подписани с различни измислени имена.

— Но след изработването им — казах аз — нали тия части трябваше да се монтират, да се сглобяват?

— Господин професоре, аз бях устроил работилницата си на едно пусто островче, загубено сред океана. Там аз и моите работници, т.е. моите великолепни другари, които бях обучил и възпитал, довършихме строежа на нашия „Наутилус“. И щом свършихме — огънят унищожи всички следи от нашето пребиваване на това островче, което, ако можех, бих хвърлил във въздуха.

— Тогава стойността на кораба трябва да е извънредно голяма?

— Господин Аронакс, един железен кораб струва 1 125 франка за всеки тон. А „Наутилус“ има 1 500 тона. Значи той струва 1 687 000 франка, а заедно с обзавеждането към два милиона или — четири-пет милиона, като се включат художествените предмети и сбирките.

— Един последен въпрос, капитан Немо.

— Моля, господин професоре.

— Вие значи сте богат?

— Безпределно богат, господин Аронакс, и бих могъл без затруднение да платя дванадесетте милиарда дългове на Франция!

Впих поглед в странния човек, който ми говореше така. Не злоупотребяваше ли той с моята доверчивост? Бъдещето щеше да ми покаже това.

XIVЧЕРНАТА РЕКА

Площта от земното кълбо, която е заета от вода, се изчислява на три милиона осемстотин тридесет и две хиляди петстотин петдесет и осем квадратни мириаметра27. Тая течна маса има обем два милиарда двеста и петдесет милиона кубически метра и би образувала кълбо с диаметър шестдесет левги с тежест три квинтилиона тона. А за да може да се проумее това число, трябва да кажем, че квинтилионът е толкова пъти по-голям от милиарда, колкото пъти милиардът е по-голям от единицата, т.е. в квинтилиона има толкова милиарда, колкото единици се съдържат в един милиард. А тая течна маса е равна приблизително на количеството вода, което всички реки на земята биха излели в продължение на четиридесет хиляди години.

През геологичните епохи огненият период е бил последван от воден период. Отначало океанът е покривал цялото земно кълбо. После постепенно през силурийския период се появяват върховете на планини, излизат над водата острови, след това изчезват поради местни потопи, отново се появяват, сливат се, образуват континенти и накрай сушата се установява географически такава, каквато я виждаме сега. Тя отнема от водата тридесет и седем милиона шестстотин и петдесет и седем квадратни мили или — дванадесет хиляди деветстотин и шестнадесет милиона хектара.

Според очертанията на континентите водата на земното кълбо може да се раздели на пет части: Северен ледовит океан, Южен Ледовит океан, Индийски океан, Атлантически океан и Тихия океан.

Тихия океан се простира от север на юг между двата полярни кръга и от запад на изток между Азия и Америка и има площ от сто четиридесет и пет градуса дължина. Той е най-спокойният океан; теченията му са широки и бавни, приливите и отливите — не много големи, дъждовете — изобилни. Такъв е океанът, който по повеление на съдбата трябваше да пребродя още отначало при най-странни условия.

— Господин професоре — каза ми капитан Немо — ако искате, ще определим точно къде се намираме и ще установим изходната точка на нашето пътуване. Сега е дванадесет без четвърт. Ще възлезем на повърхността на водата.

Капитанът натисна три пъти един електрически звънец. Помпите почнаха да изпомпват водата от резервоарите; стрелката на манометъра отбеляза с различни налягания изкачването на „Наутилус“ и спря.

— Изкачихме се — рече капитанът.

Отидох до централната стълба, която водеше на палубата. Изкачих се по металическите стъпала и през отворения люк излязох на палубата на „Наутилус“. Палубата бе само осемдесет сантиметра над водата. Носът и кърмата на „Наутилус“ бяха като краища на вретено и от това той съвсем приличаше на дълга пура. Забелязах, че стоманените му плочи, наредени донякъде като керемиди, приличаха на люспите, които покриват тялото на големите земни влечуги. Сега вече си обясних твърде естествено защо въпреки най-добрите далекогледи тоя кораб винаги е бил вземан за морско животно.

Към средата на палубата лодката, поставена наполовина в корабния корпус, образуваше малка издатина. Отпред и отзад се издигаха на малка височина две клетки с наклонени стени и оградени отчасти с дебели лещовидни стъкла: едната — за кормчията на „Наутилус“, другата — за мощния прожектор, който осветяваше неговия път.

Морето беше великолепно, небето — чисто и дългият кораб едва-едва чувствуваше полюляванията на океана. Лек източен ветрец диплеше водната повърхност. Кръгозорът, очистен от мъгли, можеше да бъде наблюдаван отлично. Но не се виждаше нищо. Ни един риф, ни едно островче. Нямаше го и „Абрахам Линколн“. Пустинна безкрайност.

Капитан Немо със секстанта в ръце установи височината на слънцето, по която щеше да определи ширината, на която се намирахме. Той почака няколко минути, докато слънцето стигна най-високата точка на небето. Докато правеше наблюденията си, ни един негов мускул не трепваше и уредът бе тъй неподвижен, сякаш го държеше ръка от мрамор.

— Пладне — каза той. — Не желае ли господин професорът да слезем?

Хвърлих последен поглед към това жълтеникаво море на Японското крайбрежие и слязох в големия салон.

Там капитанът определи местоположението на кораба и изчисли хронометрически дължината, която провери чрез по-раншни часови, ъгломерни наблюдения. След това каза:

— Господин Аронакс, намираме се на 137 градуса 15’ западна дължина.

— По кой меридиан? — попитах живо аз, надявайки се, че от отговора на капитана може би ще разбера неговата народност.

— Господин професоре — отговори той, — аз имам различни хронометри, нагласени по Парижкия, Гринуичкия и Вашингтонския меридиан. Но във ваша чест ще си послужа с Парижкия.

От тоя отговор не можах да разбера нищо. Аз се поклоних и той продължи:

— 137 градуса 15 западна дължина по Парижкия меридиан и 30 градуса 7’ северна ширина, което значи, че се намираме на около триста мили от японските брегове. И днес, осми ноември по обед, започва нашето изследователско пътешествие под водата.

— Бог да ни е на помощ! — отговорих аз.

— А сега, господин професоре — добави капитанът, — оставям ви да се занимавате. Наредих да вземем курс на изток-североизток на петдесет метра дълбочина. Ето ви подробни карти, по които ще можете да следите пътя на кораба. Салонът е на ваше разположение и моля да ми позволите да се оттегля.

Капитан Немо се поклони. Останах сам. потънал в мислите си. Те всички се въртяха около капитана на „Наутилус“. Дали щях да узная някога от коя народност е тоя странен човек, който се хвалеше, че не принадлежи на никоя? Кой бе предизвикал у него тая омраза към човечеството, на която цял се бе отдал и поради която замисляше може би страхотни отмъщения? Дали не беше някой от ония непризнати учени, някой от ония духове, „които са били наскърбени от хората“, както казваше Консей. някой съвременен Галилей, или някой от ония хора на науката като американеца Мори, чиято кариера бе разбита от политическите революции? Още не можех да кажа това. Мене, захвърления от случая на неговия кораб, мене, чийто живот държеше в ръцете си — той ме бе приел студено, но гостоприемно. Само че никога не бе поел ръката, която аз му подавах. Никога не бе ми подал своята.

Цял час бях погълнат от тия размисли, търсейки да проникна в тая загадка, толкова интересна за мене. Сетне погледът ми се спря на голямата карта на земното кълбо, простряна на масата, и сложих пръст точно върху точката, дето се пресичаха дължината и ширината.

Морето също като сушата има свои реки. Това са особени течения, които се различават по температурата си, по цвета си и най-известното от тях е познато под името Гълфстрийм. Науката е установила посоката на пет главни течения на земното кълбо: едно — в северната част на Атлантическия океан, второ — в южната част на Атлантическия океан, трето — в северната част на Тихия океан, четвърто — в южната част на Тихия океан и пето — в южната част на Индийския океан. Възможно е дори да е съществувало шесто течение в северната част на Индийския океан, когато Каспийско и Аралско море заедно с големите езера в Азия се били едно единно водно пространство.

През означената на картата точка, дето се намираше сега корабът, минаваше едно от тия течения — на японски Куросиво или Черната река — което излиза от Бенгалския залив, дето отвесните лъчи на тропическото слънце го сгорещяват, пресича Малакския проток, върви покрай азиатския бряг, завива в северната част на Тихия океан до Алеутските острови, като влече стволове на камфорово дърво и други местни произведения, и прорязва вълните на океана със своите топли и сини като чисто индиго води. Това именно течение щеше да преброди „Наутилус“. Аз го следях по картата, виждах как се губи в безпределността на Тихия океан и чувствувах как ме увлича със себе си, когато Нед Ланд и Консей се появиха на прага на салона.

Моите славни спътници се вкамениха, когато съзряха отрупаните пред очите им чудеса.

— Къде сме? Къде сме? — извика канадецът. — В Квебекския музей ли?

— Ако господарят позволи — отвърна Консей, — по-скоро в хотел Сомерар!

— Приятели — отговорих аз, като им кимнах да влязат, — не сте нито в Канада, нито във Франция, а на борда на „Наутилус“ петдесет метра под морското равнище.

— Щом господарят казва, трябва да се вярва — отвърна Консей, — но право да си кажа, тоя салон може да учуди дори един фламандец като мене.

— Чуди се, приятелю, и гледай, защото такъв добър класификатор като теб има какво да поработи тук.

Нямаше нужда да насърчавам Консей. Наведен над витрините, славният момък вече мълвеше думи от езика на естествениците: клас коремоноги, семейство бюксиноиди, род порцелани, видове Cyproea Madagascariensis и т. н.

А през това време Нед Ланд, който слабо се интересуваше от науката за раковините, ме разпитваше за срещата ми с капитан Немо. Дали съм узнал кой е той, отде иде, де отива, на каква дълбочина ще ни завлече? И хиляди още въпроси, на които нямах време да отговоря.

Съобщих му всичко, което знаех, или по-точно всичко, което не знаех, и го попитах какво е чул и видял той самият.

— Нищо не съм видял, нищо не съм чул — отговори канадецът. — Не съм дори зърнал екипажа на кораба. Да не би случайно и той да е електрически?

— Електрически ли?

— Ами че, бога ми, човек може да повярва и това. Но вие, господин Аронакс — попита Нед Ланд, който все още не бе се отказал от намерението си, — не можете ли ми каза колко хора има на кораба: десет, двадесет, петдесет, сто?

— Не мога да ви кажа, майстор Ланд. От друга страна, послушайте ме. откажете се засега от мисълта да превземете „Наутилус“ или да бягате. Тоя кораб е един шедьовър на съвременната индустрия и аз бих съжалявал, ако не бях го видял! Мнозина биха приели да бъдат на наше място, дори само да могат да се разхождат сред всички тия чудеса. Та запазете спокойствие и нека се опитаме да видим какво става наоколо ни.

— Да видим? — извика китоловецът. — Та нищо не се вижда и никога нищо няма да видим навън от тая стоманена клетка! Движим се, плаваме слепешката…

Тъкмо когато Нед Ланд изговаряше тия думи, внезапно потънахме в мрак — но пълен мрак. Лъчезарният потон угасна така бързо, че очите ме заболяха също както заболяват, когато от пълна тъмнина изведнъж се намериш в ослепителна светлина.

Стояхме занемели, без да мръднем, не знаейки каква изненада — приятна или неприятна — ни очакваше. Чу се някакво плъзгане. Би казал човек, че от двете страни от „Наутилус“ се раздвижиха капаци.

— Това вече е краят — каза Нед Ланд.

— Разред хидромедузи! — промълви Консей. Изведнъж салонът се освети от двете страни през два овални отвора. Водните маси бяха силно осветени от електрическо излъчване. От морето ни деляха две кристални стени. В първия миг изтръпнах, като си помислих, че тая чуплива преграда може да се строши; но тя бе скрепена с яки медни рамки и те й придаваха почти неограничена здравина.

В радиус от една миля около „Наутилус“ морето се виждаше ясно. Каква гледка! Кое перо би могло да я опише! Кой би съумял да нарисува действието на светлината върху тия прозрачни маси и мекотата на последователните отсенки на потъмняването — до най-долните и най-горните пластове на океана!

Известна е прозрачността на морето. Известна е неговата бистрота, която е по-голяма от бистротата на изворната вода. Минералните и органически вещества, примесени, но неразтворени в нея, дори увеличават прозрачността й. В някои места на океана, както например край Антилите, пясъчното дъно се вижда с изумителна яснота през сто четиридесет и пет метра вода, а слънчевите лъчи проникват до триста метра дълбочина. Но във водната среда, дето се движеше „Наутилус“, електрическият блясък излизаше от самите дълбочини. Това не бе вече лъчиста вода, а течна светлина.

Ако се приеме хипотезата на Еремберг, че подводните дълбочини имат фосфоресцираща светлина, природата несъмнено е приготвила за морските обитатели едно от своите най-чудни зрелища и аз можех да видя оттук хиляди игри на тая светлина. От двете ми страни имаше по един прозорец към тия неизследвани бездни. Тъмнината в салона подчертаваше външната светлина и ние гледахме така, сякаш тоя бистър кристал беше стъкло на безпределен аквариум.

„Наутилус“ като че не помръдваше. Така изглеждаше, защото нямаше някоя неподвижна точка, от която можеше да проличи, че се движим. Ала от време навреме струи вода, разсечена от носа на кораба, се носеха пред очите ни извънредно бързо.

Омаяни и притихнали от изумление, ние се бяхме облакътили до тия прозорци и Консей пръв наруши мълчанието:

— Драги Нед, нали искахте да видите, ето на — гледайте!

— Любопитно! Любопитно! — мълвеше канадецът, забравил и гнева си, и намерението си за бягство, завладян от увлекателната гледка — човек би дошъл от още по-далеч да се радва на това зрелище.

— О, разбирам живота на тоя човек! — казах аз. — Той си е създал свой отделен свят, който крие най-изумителни чудеса за него!

— Ами риби? — забеляза канадецът. — Не виждам риби.

— За какво ви са, драги Нед? — отговори Консей. — Та вие не ги познавате.

— Аз ли? Аз — риболовецът! — извика Нед Ланд. По тоя повод започна препирня между двамата приятели, които познаваха рибите, но всеки по съвсем различен начин. Всички знаят, че рибите са четвъртият и последен клас от гръбначните. Те се определят така: „гръбначни с двойно кръвообращение и студена кръв, дишащи с хриле и предназначени да живеят във водата“. Те обгръщат две различни поделения: костни риби, т.е. тия, които имат костен скелет, и хрущялни риби, т.е. които имат хрущялен скелет.

Канадецът може би знаеше това различие, но Консей знаеше много повече и тъй като сега беше приятел с Нед, не можеше да търпи Нед да знае по-малко от него. Затова му каза:

— Драги Нед, вие сте смърт за рибите, вие сте много изкусен риболовец. Вие сте уловили много интересни екземпляри. Но обзалагам се, че не знаете как се класират.

— Зная — отговори сериозно китоловецът. — Класират се на риби, които се ядат, и на риби, които не се ядат.

— Това деление е деление на лакомник — отговори Консей. — Но кажете ми, знаете ли разликата между костните и хрущялните риби?

— Знам я може би, Консей.

— А подразделенията на тия два големи класа? — Нямам понятие — отговори канадецът.

— Тогава слушайте, Нед, и запомнете. Костните риби се делят на шест разреда: първо, акантоптеригиите, горната челюст на които е цялостна и подвижна, а хрилете им имат форма на гребен. Тоя разред обгръща петнадесет семейства, т.е. три четвърти от известните риби. Представител на разреда е обикновеният костур.

— Доста вкусен — отговори Нед Ланд.

— Второ — продължи Консей, — абдоминалните, на които коремните перки са под корема, зад гръдните, несвързани с костите на рамото, разред, който се разделя на пет семейства и обгръща по-голямата част от сладководните риби. Представители: шаранът, щуката.

— Пфу! — рече канадецът с известно презрение. — Сладководни риби!

— Трето — каза Консей, — суббраките, плоски риби, коремните перки на които са под гръдните и непосредно свързани с костите на плешката. Тоя разред обгръща четири семейства. Представители: всички видове калкани.

— Великолепно! Великолепно! — извика китоловецът, който преценяваше рибите само от гледище за ядене.

— Четвърто — продължи Консей невъзмутим, — анодите или змиорките, с удължено тяло, лишени от коремни перки и покрити с плътна и често пъти плъзгава кожа, разред, който се състои само от едно семейство. Представител: змиорката.

— Средна на вкус — отговори Нед Ланд.

— Пето — каза Консей, — лофобранхите или снопчестохрили, които имат цялостни и свободни челюсти, но хрилете на които са съставени от малки снопчета, пръснати две по две надлъж по извивките на хрилните дъги. Тоя разред се състои само от едно семейство. Представител: морското конче.

— Лоша риба, лоша! — отвърна китоловецът.

— Най-сетне, шесто — каза Консей, — плектогнатите, челюстната кост на които е свързана с междучелюстната, която образува челюстта, и небцето им е слепено с черепа, поради което то е неподвижно, разред, на който липсват истински коремни перки, и се състои от две семейства. Представител: рибата-луна.

— Може само да измърси тенджерата! — извика канадецът.

— Разбрахте ли, драги Нед? — попита ученият Консей.

— Съвсем нищичко, драги Консей — отговори китоловецът. — Но продължете, защото разправяте интересни неща.

— Колкото за хрущялните риби — продължи невъзмутимо Консей, — те имат само три разреда.

— Толкова по-добре — рече Нед.

— Първо, кръглоустите, челюстите на които са свързани с един подвижен пръстен, а хрилете им се разтварят с множество дупки, разред, в който има само едно семейство.

Представител: миногата.

— Не е лоша — отговори Нед Ланд.

— Второ, селахите, с хриле, подобни на кръглоустите, но долната челюст на които е подвижна. Тоя разред, най-важният от целия клас, обгръща две семейства. Представители: раидата и акулата.

— Какво! — извика Нед. — Раидата и акулата в един и същ разред! Слушайте, драги Консей, за да не пострада раидата, съветвам ви да не я слагате заедно с акулата.

— Трето — отговори Консей, — есетровите, хрилете на които са отворени както обикновено само с една цепнатина, която има похлупак, разред, в който има четири рода. Представител: есетрата.

— О! Драги Консей, вие оставихте за края най-хубавото — поне аз така мисля. Това ли е всичко?

— Да, драги Нед — отговори Консей, — и забележете, че когато човек знае тия неща, в същност още нищо не знае, защото семействата се подразделят на родове, на подродове, на видове, на разновидности28…

— Драги Консей — каза китоловецът, като се наведе към стъклото на отвора, — ето минават „разновидности“!

— Да! Риби — извика Консей. — Човек би казал, че е пред аквариум.

— Не — отговорих аз, — аквариумът е клетка, а тия риби са свободни, както птиците във въздуха.

— Хайде, драги Консей, казвайте имената им, казвайте! — каза Нед Ланд.

— Аз не мога! — отговори Консей. — Това е работа на господаря ми!

И наистина достойният момък, страстен класификатор, съвсем не бе естественик и не знам дали би могъл да различи рибата тон от скумрия. С една дума — точно противното на канадеца, който без колебание изреждаше имената на всички тия риби.

— Един рогонос — казах аз.

— И то китайски рогонос — отговори Нед Ланд.

— Род рогоноси, семейство твърдокожи, разред плектогнати — промълви Консей.

Наистина, взети заедно, Нед и Консей биха образували един знаменит естественик.

Канадецът не бе се излъгал. Ято рогоноси с плоски тела, със зърнеста кожа, въоръжени с по едно острие на гръбната перка, си играеха около „Наутилус“ и мърдаха четирите реда шипове, които стърчаха от двете страни на опашките им. Няма нищо по-възхитително от тяхната кожа — отгоре сива, отдолу бяла, със златни точки, които блестяха в тъмните раздвижени вълни. Между тях се олюляваха хищните плоски риби като развяна от вятъра покривка, а сред тях за голяма моя радост съзрях една китайска риба, отгоре жълтеникава и нежнорозова по корема, с три шипа зад окото: рядък вид, за който във времето на Ласепед дори не беше сигурно, че съществува, тъй като той бе я виждал само в една сбирка японски рисунки.

В продължение на два часа цяла водна армия съпровождаше като свита „Наутилус“. Посред техните игри, техните скокове и състезаване по красота, блясък и бързина аз различих зелена старчуга, друг вид с бодливи перки и с двойна черна ивица, със закръглена опашка, бяла, с виолетови петна по гърба, както и японска скумрия, великолепната скумрия на тия места, бяла, със сребриста глава, множество блестящи лазурни риби, на които дори името е по-хубаво от всяко описание, спароси с ивици, с различни перки — сини и жълти, спароси с напречни линии и с черен пръстен на опашното стъбло, спароси, нашарени и стегнати елегантно с шест пояса, олостони, истински усти на флейти или морски бекаси, някои от които достигат дължина един метър, японски саламандри, бодливи мюрени, змии, дълги шест стъпки, с живи и малки очи и голяма уста с остри зъби.

Нашият възторг не намаляваше. Нашите възклицания не спираха. Нед изреждаше имената на рибите, Консей ги класираше, а аз се прехласвах от живостта на движенията и от красотата на формите им. Никога дотогава не бе ми се случвало да видя тия животни, живи и свободни, в тяхната естествена среда.

Няма да изреждам всички разновидности, които минаваха пред нашите смаяни очи, цялата тая колекция от Японското и Китайското море. Тия риби се стичаха, по-многобройни от птиците във въздуха, привлечени несъмнено от ослепителния извор на електрическата светлина.

Изведнъж в салона светна. Отворите на стоманените стени се затвориха. Вълшебното видение изчезна. Ала дълго още аз се унасях, докато най-сетне очите ми спряха на окачените по стените уреди. Компасът все така показваше посока север-североизток, манометърът сочеше налягане от пет атмосфери, което съответствуваше на дълбочина от петдесет метра, а електрическият-лаг бележеше скорост от петнадесет мили в час.

Аз чаках капитан Немо. Но той не дойде. Стенният часовник показваше пет часа.

Нед Ланд и Консей си отидоха в каютата. Аз се прибрах в моята стая. Вечерята ме чакаше, сложена там. Тя беше: супа от най-вкусна морска костенурка, барбун с бяло месо, черният му дроб, сготвен отделно, който е великолепно ястие, и филе от холоканта-император, което ми се стори по-вкусно от лакерда…

Прекарах вечерта в четене, писане и размисли. После, когато сънят ме натисна, прострях се върху леглото от морска трева и съм заспал дълбоко, докато „Наутилус“ се плъзгаше пряко бързото течение на Черната река.

XVПИСМЕНА ПОКАНА

На следния ден, девети ноември, се събудих, след като бях спал дванадесет часа. Консей, по обичая си, дойде да попита „как прекара господарят нощта“ и да му предложи услугите си. Той бе оставил приятеля си, канадеца, заспал като човек, който цял живот не бе правил нищо друго, освен да спи.

Оставих добрия момък да бърбори колкото си ще, без да му отговарям на всичко. Занимаваше ме отсъствието на капитан Немо, който снощи не дойде при нас, и се надявах, че ще го видя днес.

Облякох дрехите от бисусова материя. Консей неведнъж питаше от какъв плат са направени. Обясних му, че платът е изработен от лъскавите копринени влакна, с които се крепят към скалите една порода миди, срещани в изобилие по средиземноморските брегове. Някога от тях са правели хубави платове, чорапи, ръкавици — защото тия влакна са и много меки, и много топли. И екипажът на „Наутилус“ можеше да се облича евтино, без да има нужда нито от търговците на памук, нито от овци, нито от копринени буби, които живеят на сушата.

Когато се облякох, отидох в големия салон. Там нямаше никой.

Потънах цял в проучване на тия съкровища на науката за раковините, събрани във витрините. Разрових също така големите хербарии, пълни с най-редки морски растения, които макар и изсушени, бяха запазили своите очарователни цветове. Между тия ценни хидрофити видях кичести кладостефи, падин-пауни, колерпи с лозови листа, калигами и пр.

Целият ден мина, без да бъда удостоен с посещението на капитан Немо. Капаците по стените на салона не се разтвориха. Може би не искаха да ни пресищат с тия хубави неща.

„Наутилус“ продължаваше да държи курс север-североизток, скорост — дванадесет мили, дълбочина — между петдесет и шестдесет метра.

На следния ден, 10 ноември, същата изоставеност, същата самота. Не видях никого от екипажа. Нед и Консей прекараха по-голямата част от деня с мене. Те се учудиха на необяснимото отсъствие на капитана. Дали тоя странен човек не беше болен? Дали не искаше да промени намеренията си към нас? Но в края на краищата, както казваше Консей, радвахме се на пълна свобода, а бяхме и грижливо хранени.

Нашият домакин спазваше условията на договора. Не можехме да се оплачем, пък и самата наша странна участ ни предлагаше в замяна такива хубави неща, че още нямахме право да роптаем срещу нея.

На 11 ноември, рано сутринта, по пресния въздух, който пак бе пуснат във вътрешността на „Наутилус“, разбрах, че отново сме се изкачили на повърхността на океана, за да попълним кислородния си запас. Тръгнах към централната стълба и се изкачих на палубата.

Беше шест часа. Времето беше облачно, морето сиво, но спокойно. Имаше съвсем слаби талази. Дали капитан Немо, когото се надявах да видя тук, щеше да дойде? Но не видях никого освен кормчията, затворен в стъклената си клетка. Седнал върху издутината от гнездото на лодката, с наслада вдишвах соления морски въздух.

Постепенно слънчевите лъчи разпръснаха мъглата. На изток слънцето се издигаше. От неговия поглед морето изведнъж пламна. Разпилените във висините облаци се обагриха в ярки цветове с прелестни отсенки, а многобройни „котешки езици“29 предсказваха, че целият ден ще бъде ветровит.

Но какво значение можеше да има вятърът за „Наутилус“, който не се плашеше дори от бури!

Тъкмо когато се любувах на тоя толкова радостен, толкова животворен изгрев на слънцето, чух, че някой се изкачва на палубата.

Вече се канех да поздравя капитан Немо, но видях, че не беше той, а неговият помощник. Той тръгна по палубата и сякаш не забеляза моето присъствие. С много силен далекоглед той огледа извънредно внимателно всички точки на хоризонта. След като свърши, приближи се до люка и произнесе някаква фраза. Запомних я, защото всяка заран тя се повтаряше точно при същите обстоятелства. Тя беше следната: „Nautron respoc Lorni virch“.

Не бих могъл да кажа какво значеше това.

Като каза тия думи, помощникът слезе. Помислих, че „Наутилус“ ще продължи пак подводното си плаване. Слязох и през коридорите отидох в стаята си.

Изтекоха така пет дни без промяна в положението. Всяка заран се изкачвах на палубата и същата фраза се произнасяше от същия човек. Капитан Немо не се явяваше.

Аз се бях примирил, че няма вече да го видя, но на 16 ноември, когато влязох заедно с Нед и Консей в стаята си, намерих на масата едно писмо, адресирано до мене.

Отворих го с нетърпение. То беше написано със сигурен, ясен, малко готически почерк, който напомняше германските букви.

Съдържанието на писмото беше следното:

— Лов?! — извика Нед.

— И в неговите гори на остров Креспо?! — прибави Консей.

— Значи тоя чудак ходи и на сушата? — продължи Нед Ланд.

— Струва ми се, че е казано много ясно — отговорих аз, като препрочетох писмото.

— Тогава трябва да приемем — отвърна канадецът. — А като се намерим на сушата, ще видим какво решение ще вземем. От друга страна, нямам нищо против да хапна малко пресен дивеч.

Без да подиря обяснение на противоречието между явното отвращение на капитан Немо към континентите и островите и поканата му за лов в гора, аз се задоволих да отговоря на Нед Ланд:

— Чакайте първо да видим какъв е тоя остров Кресло. Погледнах картата и на 32 градуса 40’ северна ширина и 167 градуса 50’ западна дължина намерих едно островче, което бе открито през 1801 година от капитан Креспо и означено в старите испански карти с името „Рока де ла Плата“, т.е. Сребърна скала. Значи бяхме на около хиляда и осемстотин мили от мястото на тръгването ни и посоката на „Наутилус“, малко променена сега, беше към югоизток.

Посочих на спътниците си това скалисто островче, загубено сред северната част на Тихия океан, и казах:

— Ако капитан Немо слиза понякога на суша, все пак избира съвсем необитаеми острови.

Нед Ланд поклати глава, без да отговори, и излезе заедно с Консей. След вечерята, поднесена от немия и невъзмутим стюард, аз заспах, малко загрижен.

На другия ден, 17 ноември, като се събудих, почувствувах, че „Наутилус“ е напълно неподвижен. Облякох се бързо — и отидох в големия салон.

Капитан Немо беше там и ме чакаше. Той стана, поздрави и ме попита съгласни ли сме да го придружим.

Тъй като той не направи никакъв намек за осемдневното си отсъствие, въздържах се да му спомена за това и отговорих съвсем просто, че спътниците ми и аз сме готови да тръгнем с него.

— Само че, господин капитан — добавих аз, — ще си позволя да ви задам един въпрос.

— Задайте го, господин Аронакс, и ако мога, ще ви отговоря.

— Как се обяснява, господин капитан, че вие, който сте скъсали всички връзки със сушата, притежавате гори на остров Креспо?

— Господин професоре — отговори капитанът, — горите, които притежавам, не чакат от слънцето нито светлина, нито топлина. В тях не живеят нито лъвове, нито тигри, нито пантери, нито каквото и да е четириного. Те растат единствено за мене. Те не са сухоземни, а подводни гори.

— Подводни гори ли?! — възкликнах аз.

— Да, господин професоре.

— И вие ме каните да ме водите там?

— Точно така.

— Пешком?

— Дори — със сухи крака.

— На лов?

— На лов.

— С пушка в ръка?

— С пушка в ръка.

Изгледах коменданта на „Наутилус“ с изражение, в което нямаше нищо ласкателно за него.

„Несъмнено мозъкът му е болен — помислих аз. — Имал е пристъп, който е траял осем дни и който дори още продължава. Жалко! Предпочитах да е чудак, но не луд!“

Тая мисъл се четеше ясно по лицето ми, но капитан Немо само ме покани да го последвам и аз го последвах като човек, примирен с всичко. Отидохме в трапезарията, дето закуската беше вече сложена.

— Господин Аронакс — каза капитанът, — моля ви да закусите с мене без стеснение. Ще разговаряме през време на закуската. Обещах ви разходка в гора, но не и ресторант в гората. Затова закусете като човек, който ще обядва вероятно много късно.

Аз почетох трапезата. Закуската се състоеше от разни зиби и резени холотурии, от превъзходни зоофити, ястия от алги, възбуждащи апетит, като Porphyria aciniata и Laurentia primafetida. За пиене имаше само бистра вода, в която по примера на капитана капнах няколко капки от един ферментирал сок, приготвен по камчатски от една алга, известна под името „дланообразна родомениа“.

Отначало капитан Немо ядеше, без да промълви дума. Сетне той ми каза:

— Господин Аронакс, когато ви предложих да дойдете на лов в моите гори на Креспо, вие помислихте, че аз си противореча. Когато ви казах, че става дума за подводни гори — вие ме сметнахте за луд. Господин професоре, никога не трябва да преценявате хората лекомислено.

— Но повярвайте, капитане, че…

— Бъдете любезен да ме изслушате и ще видите трябва ли да ме обвините в лудост или в противоречие.

— Слушам ви.

— Господин професоре, вие знаете толкова добре, колкото и аз, че човек може да живее под водата, ако носи със себе си необходимия му за дишане въздух. Когато се работи под водата, работникът, облечен в непромокаемо облекло и със затворена в метална кутия глава, получава въздух отвън чрез помпи и регулатори.

— Това е апаратът на водолазите — казах аз. — Да, но при тия условия човек не е свободен. Той е свързан с помпата, която му изпраща въздух през каучуковата тръба, която пък е истинска верига, свързваща го със земята, и ако бихме били свързани така с „Наутилус“, не бихме отишли много далеч.

— А как може да бъде свободен човек? — попитах аз.

— Като се употреби апаратът Рукейрол-Дьонейруз, изработен от двама ваши сънародници, който аз усъвършенствувах за мои нужди и който ще ви помогне да се решите да тръгнете при тия нови физиологически условия, без вашите органи да пострадат ни най-малко. Той представлява резервоар от дебела ламарина, който аз напълвам със сгъстен под налягане от петдесет атмосфери въздух. Тоя резервоар се прикрепя на гърба с презрамки като войнишка раница. Горната му част образува кутия, в която въздухът чрез едно приспособление, подобно на духало, излиза с нормално налягане. В апарата Рукейрол, такъв, какъвто се употребяват от другите, две каучукови тръби излизат от кутията и стигат до нещо като раковина, която обгръща носа и устата на водолаза; едната служи за вкарване на въздух за дишане, другата — за изкарване на издишания въздух и езикът затваря едната или другата според нуждите на дишането. Но аз, който изпитвам значително налягане в дъното на морето, трябваше да вкарам глава като водолазите в едно медно кълбо, към което се прикрепят двете тръби за вдишване и издишване.

— Много добре, капитан Немо. Но въздухът, който носите, ще се изразходва бързо и щом почне да съдържа по-малко от петнадесет на сто кислород, той вече не може да се диша.

— Несъмнено, но аз ви казах, господин Аронакс, че помпите на „Наутилус“ ми позволяват да складирам въздуха под значително налягане и при тия условия апаратът може да доставя въздух за дишане в продължение на девет-десет часа.

— Нямам какво повече да възразя — отговорих аз. — Ще ви запитам само как си светите по пътя в дъното на океана.

— С апарата Румкорф, господин Аронакс. Единият апарат се носи на гръб, другият се връзва на колана. Той се състои от една бунзенова батерия, която зареждам не с калциев бисулфид, а с натрий, с който морето е пълно. Една индуктивна макара събира произведеното електричество и го отправя към едно фенерче с особено устройство. В това фенерче има една стъклена серпантина, която съдържа само разреден въгледвуокис. Когато апаратът действува, този газ става лъчист и дава белезникава и непрекъсната светлина. По тоя начин аз дишам и виждам.

— Капитан Немо, на всички мои бележки вие отговаряте тъй съкрушително, че не смея вече да се съмнявам. И все пак, ако съм принуден да приема апаратите Рукейрол и Румкорф, позволявам си да се усъмня за пушките, с които ще ни въоръжите.

— Та те не са пушки, които стрелят с барут — отговори капитанът.

— Значи пушки със сгъстен въздух?

— Несъмнено. Как мога да приготвям барут на кораба, като нямам нито селитра, нито сяра, нито въглища?

— Но за да може да се стреля както трябва във водата, която е осемстотин петдесет и пет пъти по-плътна от въздуха, трябва да се преодолее значително съпротивление.

— Това не е основателно съображение. Има оръдия, усъвършенствувани след Фултон от англичаните Филип Колс и Бърлей, от французина Фюрси и от италианеца Ланди, които, снабдени с особени затвори, могат да стрелят при тия условия. Но повтарям, като нямах барут, заместих го с много сгъстен въздух, с който помпите на „Наутилус“ изобилно ме снабдяват.

— Тоя въздух навярно скоро се изразходва.

— Та нали имам резервоара Рукейрол, който при нужда може да ме снабдява? За това ми е достатъчно да си послужа с едно специално кранче. Но вие ще видите сам, господин Аронакс, че през време на подводния лов не се изразходват нито много въздух, нито много куршуми.

— Все пак струва ми се, че в тоя полумрак и сред водата. която в сравнение с въздуха е много по-гъста, изстрелите не могат да стигат до големи разстояния и трудно могат да бъдат смъртоносни.

— Напротив, господин Аронакс, всички изстрели с тая пушка са смъртоносни и щом някое животно бъде досегнато — макар и съвсем леко — пада като ударено от мълния.

— Защо?

— Защото пушката изстрелва не обикновени куршуми, а малки стъклени топчета, изобретени от австрийския химик Лениброк, от които имам голям запас. Тия стъклени топчета, покрити със стоманена броня и направени по-тежки с една оловна чашка на края, са истински малки лайденски стъкленици, в които електричеството е с много високо напрежение. При най-малкия досег те се изпразват и животното, колкото и силно да е — пада мъртво. Ще добавя, че тия куршумчета не са по-едри от сачми номер четвърти и че пачката на обикновена пушка може да побере десет.

— Не мога да споря повече — отговорих аз, като станах от масата, — и не ми остава друго, освен да взема пушката. И дето отидете вие, ще дойда и аз.

Капитанът ме поведе към кърмата на „Наутилус“ и когато минавахме покрай каютата на Нед и Консей, извиках двамата си спътници, които веднага ни последваха.

След това отидохме в една килия, която се намираше съвсем близо до машинното отделение, дето трябваше да облечем дрехите, с които щяхме да отидем на разходка.

XVIРАЗХОДКА ИЗ РАВНИНАТА

Тая килия беше всъщност арсеналът и гардеробът на „Наутилус“. Една дузина водолазни костюми, окачени на стената, чакаха любителите на подводни разходки.

Като ги видя, Нед Ланд прояви явно отвращение да се облече.

— Но, драги Нед — казах му аз, — горите на остров Креспо са подводни гори!

— Добре! — рече обърканият китоловец, който виждаше, че мечтите му за прясно месо пропадат. — Ами вие, господин Аронакс, и вие ли ще се пъхнете в тия дрехи?

— Необходимо е, майстор Нед.

— Ваша воля, господин професоре — отговори китоловецът, като сви рамене, — ала аз никога няма да ги облека, освен ако ме принудят със сила.

— Никой няма да ви принуди, майстор Нед — каза капитан Немо.

— И Консей ли ще се реши? — попита Нед.

— Дето отива господарят, там съм и аз — отговори Консей. Капитанът извика двама души от екипажа, за да ни помогнат да се облечем с тежките непромокаеми дрехи, направени от каучук, но без шевове и приготвени така, че да издържат голямо налягане. Би казал човек — същинска броня, едновременно гъвкава и издръжлива. Те бяха панталони и сако. Панталоните завършваха с дебели обувки, които имаха тежки оловни подметки. Платът на дрехата се държеше на тънки медни плочки, които покриваха гърдите, пазеха ги срещу пристъпа на водата и позволяваха на дробовете да дишат свободно; ръкавите завършваха във форма на гъвкави ръкавици, които не пречеха никак на движението на пръстите. Явно е, че тия усъвършенствувани водолазни костюми бяха отишли много по-далеч от ония безформени облекла, каквито са корковите брони, безръкавните палта, тъй наречените морски облекла и др., които бяха изобретени и прехвалени през XVIII в.

Капитан Немо, един от неговите хора — същински Херкулес, който сигурно беше удивително силен, Консей и аз скоро облякохме тия водолазни костюми. Оставаше само да пъхнем глави в металните кълба. Но преди да сторим това, аз помолих капитана да позволи да разгледам пушките, които бяха определени за нас.

Един от матросите на „Наутилус“ ми даде една обикновена пушка, прикладът на която, направен от стоманена ламарина и кух вътре, беше доста голям. Той служеше за резервоар на сгъстения въздух, който през една клапа, отваряна със спусък, нахлуваше в металната цев. Кутия за куршуми, издълбана в дебелата част на приклада, съдържаше двадесетина електрически топчета, които чрез една пружина влизаха автоматично в цевта на пушката. Щом един куршум биваше изстрелян, друг бе готов да го последва.

— Капитан Немо — казах аз, — това оръжие е съвършено и с него се действува лесно. Горя от нетърпение да го опитам. Но как ще слезем до дъното на морето?

— Сега, господин професоре, „Наутилус“ е заседнал на дъното при десет метра дълбочина и можем да тръгнем веднага.

— А как ще излезем?

— Ще видите.

Капитан Немо пъхна глава в металното кълбо. Консей и аз сторихме същото и чухме, че канадецът ни пожелава иронично „добър лов“. Горната част на облеклото ни завършваше с медна яка с нарез, на който се завинтваше металната каска. Три дупки, закрити с плътни стъкла, позволяваха да се гледа във всички посоки само с обръщане на главата в кълбото. Щом то бе поставено на мястото си, Рукейроловите апарати на гърбовете ни почнаха да действуват и що се отнася до мене, аз дишах съвсем свободно.

Със закачена на колана Румкорфова лампа, с пушка в ръка, аз бях готов за път. Но да си призная, затворен в това тежко облекло и прикован към пода от оловните си подметки — невъзможно ми беше да направя каквото и да е движение.

Но това нещо бе предвидено и аз усетих, че ме бутат в една малка, съседна на гардероба стая. Спътниците ми, водени по същия начин, вървяха след мене. Чух, че една изолираща врата се затвори след нас и ние потънахме в пълен мрак.

След няколко минути чух остро свистене. Почувствувах как от нозете към гърдите ми полазва студ. Очевидно от вътрешността на кораба бяха пуснали през някакъв кран външната вода, която ни заливаше и скоро изпълни стаята. Тогава друга, странична врата в „Наутилус“ се отвори. Озари ни слаба светлина. След малко нозете ни стъпваха вече по морското дъно.

И сега как бих могъл да опиша впечатленията си от тая разходка под водата? Думите са безсилни да опишат такива чудеса! Когато дори четката е безпомощна да предаде особените ефекти на водната стихия, как би могло перото да ги възпроизведе?

Капитан Немо вървеше първи, а неговият човек — на няколко крачки след нас. Консей и аз вървяхме един до друг, като че ли бе възможно да разговаряме през нашите метални черупки. Не чувствувах вече тежината на дрехите си, на обувките, на резервоара с въздух, нито товара на плътното кълбо, сред което главата ми се клатеше като ядка в черупката си. Всички тия предмети, потопени във водата, губеха от теглото си толкова, колкото тежеше изместената от тях вода, и аз се чувствувах много добре от тоя физически закон, открит от Архимед. Не бях вече неподвижна маса и се движех сравнително свободно.

Силната светлина, която озаряваше дъното — тридесет стъпки под повърхността на океана, ме учуди. Слънчевите лъчи пронизваха свободно водната маса и я обезцветяваха. На разстояние сто метра аз различавах ясно предметите. По-надалеч дълбочината преливаше в нежни лазурносини отсенки, после, още по-нататък, те ставаха по-сини и се губеха сред смътен мрак. Наистина тая вода, която ме обгръщаше, беше нещо като въздух, по-плътен от земната атмосфера, но почти толкова прозрачен. Над себе си виждах спокойната повърхност на морето.

Вървяхме по ситен, равен пясък, без тия дипли, които вълните оставят по крайбрежните пясъци. Тоя ослепителен килим отразяваше слънчевите лъчи с необикновена сила, като същински рефлектор. От това бе тоя отразен блясък, който пронизваше всички водни молекули. Кой би ми повярвал, ако кажа, че в тая дълбочина от тридесет стъпки виждах като сред бял ден?

Четвърт час вървях из тоя пламтящ пясък, осеян с неосезаем прах от раковини. Корпусът на „Наутилус“, очертан като дълъг риф, чезнеше постепенно; но когато под водата щеше да притъмнее, неговият прожектор трябваше да улесни връщането ни на борда, като отправи ярките си, съвсем бистри лъчи. Това мъчно може да разбере човек, който е виждал само на сушата ония белезникави, така ясно очертани ленти светлина. Там поради праха, с който е наситен въздухът, те изглеждат като светлинна мъгла; ала сред морето, както и под морето, тия електрически стрели проникват с несравнима яснота.

Продължавахме да вървим, а просторната пясъчна равнина беше сякаш безпределна. Аз отмахнах с ръка водните завеси, които отново се затваряха зад мене, и налягането на водата заличаваше веднага следите от стъпките ми.

Скоро очите ми съзряха далече смътни, разлети очертания на предмети. Можах да различа великолепни скали, покрити с най-хубави образци зоофити, и още отначало бях смаян от едно особено явление, свойствено на тая среда.

Беше десет часа заранта. Слънчевите лъчи падаха върху водната повърхност под доста остър ъгъл и от досега на тяхната светлина, разложена от пречупването, като че минала през кристална призма — цветя, скали, издънки, раковини, полипи — всичко се обагряше по краищата със седемте цвята на дъгата. Това преливане на цветни тонове беше едно чудо. един празник за очите, истински калейдоскоп от зелено, жълто, оранжево, мораво, индиговосиньо, светлосиньо, с една дума. цялата палитра на някой необуздан колорист. Как ми се искаше да споделя с Консей силните преживявания и да се надпреварваме с възторжени възклицания! Как ми се искаше да можем като капитан Немо и неговия спътник да разменяме мислите си с уговорени знакове! И затова от немай-къде си приказвах сам. виках в медната кутия, която покриваше главата ми. и може би изразходвах за тия напразни думи повече въздух, отколкото трябваше.

Пред това великолепно зрелище се бе спрял и Консей. Явно беше, че като гледаше тия образци от зоофити и мекотели, достойният момък класираше, класираше. По дъното имаше в изобилие полипи и бодливокожи. Различни изиси, корнюлери. които живеят уединено, храсти девствени окулини, означавани едно време с името „бял корал“, наежени фонжии във форма на гъби, анемонии, които, прилепнали с мускулния си диск. образуваха килим от цветя, украсен от порпити. накичени с якичките си от небесни пипала, морски звезди, които застилаха като съзвездия пясъка, и астерофетони с брадавици, нежни дантели, извезани от ръцете на русалките, чиито фестони се полюшваха от лекото вълнение, предизвикано от нашия вървеж. Чувствувах истинска мъка, че трябва да смазвам с нозете си блестящи образци от мекотели, хиляди от които покриваха дъното, концентрични гребени, раковини-чукове и толкова още други творения на неизчерпаемия океан. Но трябваше да се върви и ние вървяхме напред, а над главите ни плаваха групи физалии, като оставяха светлосините си пипала да се влачат след тях, медузи, на които опаловите или нежнорозови чадъри с лазурни фестони ни пазеха от слънчевите лъчи, и фосфоресциращи мекотели, които биха осветявали пътя ни, ако бе тъмно!

Аз видях всички тия чудеса в разстояние на четвърт миля, спирайки се набързо и вървейки след капитан Немо, който ме повикваше с ръка. Скоро характерът на почвата се промени. Пясъчната равнина се превърна в слой лепкава тиня, която американците наричат „оаге“, съставена изключително от кремъчни и варовити раковини. След това минахме през ливада от алги, дълбоководни растения, още неизскубнати от вълните и израснали буйно. Тия морави с гъста мека трева биха съперничили с най-меките килими, изтъкани от човешка ръка. Но ако под нозете ни се разстилаше зеленина, тя не изчезваше и над главите ни. Един лек потон от морски растения, класирани в извънредно плодовитото семейство алги, което обхваща повече от две хиляди вида, се преплиташе върху водната повърхност. Виждах да плуват дълги ленти от водорасли, едни — като свързани мехурчета, други — тръбовидни; лоренции, кладостефи с твърде отделени един от друг листа, широколисти родимени, които приличат на ветрила от кактуси. Забелязах, че зелените растения са по-близо до повърхността на морето, докато червените бяха на средна дълбочина, а тъмните или черни хидрофити образуваха градини и настилки в най-дълбоките пластове на океана.

Тия алги са наистина чудо на природата, чудо на световната флора. Това растително семейство произвежда едновременно и най-малките, и най-големите растения на земното кълбо. Защото както в пет квадратни милиметра са бивали преброявани четиридесет хиляди от тия незабележими растенийца, също така са намерени водорасли, по-дълги от петстотин метра.

Бяхме слезли от „Наутилус“ приблизително преди час и половина. Наближаваше обед. Разбрах това по отвесните слънчеви лъчи, които не се пречупваха вече. Очарованието на багрите постепенно изчезна и отсенките на изумруд и сапфир се заличиха от небосвода ни. Ние вървяхме с отмерени стъпки, които кънтяха по земята с учудваща сила. Най-леките шумове се предаваха тъй бързо, както слухът ни не е свикнал да чува на земята. Действително водата е по-добър проводник на звука от въздуха и звукът се разпространява в нея четири пъти по-бързо.

Сега дъното, се сниши поради значителен наклон. Светлината доби еднакъв цвят. Стигнахме дълбочина сто метра и понасяхме вече налягане от десет атмосфери. Но моят водолазен костюм беше пригоден така, че никак не страдах от това налягане. Чувствувах само известно затруднение в ставите на пръстите, но и това неудобство скоро изчезна. А макар че бях натоварен като добиче — нещо, с което никак не бях свикнал, — тази двучасова разходка почти не ме умори. Движенията ми, подпомагани от водата, ставаха с изненадваща леснота.

В тая дълбочина от триста стъпки аз все още долавях слънчевите лъчи, но вече слабо. След техния силен блясък бе настъпила червеникава дрезгавина, нещо средно между нощ и ден. Но ние виждахме достатъчно пред себе си и още не беше нужно да се турят в действие Румкорфовите апарати.

В тоя миг капитан Немо се спря. Той почака да го настигна и ми посочи с пръст недалеч няколко тъмни грамади, които личаха в мрака.

„Това е гората на остров Креспо“ — помислих аз и не се лъжех.

XVIIЕДНА ПОДВОДНА ГОРА

Най-сетне бяхме стигнали до покрайнината на тая гора, която несъмнено беше една от най-хубавите в безпределното имение на капитан Немо. Той я смяташе като своя и мислеше, че има над нея същите права, които имаха първите хора в първите дни от сътворението на света. А кой би му оспорил притежаването на тоя подводен имот? Кой друг пионер, по-смел от него, би дошъл със секира в ръка да си проправя път през тия тъмни гъсталаци?

Гората се състоеше от големи дървовидни растения и още щом влязохме под нейните просторни сводове, погледът ни веднага бе привлечен от едно особено разположение на техните разклонения — разположение, което дотогава аз не бях още виждал.

Никоя от тревите, които застилаха земята, никое от клончетата, които излизаха от тия дървовидни растения, не пълзеше, нито се извиваше, нито пък се простираше хоризонтално. Всички бяха насочени нагоре към повърхността на океана. Всяка нишка, всяка лентичка, колкото и тънка да беше, се опъваше нагоре като железен шиш. Водораслите и лианите растяха по една строга, отвесна линия, определена от плътността на средата, която ги беше създала. Те бяха не-подвижни, но когато ги отмахнах с ръка, те наново заемаха първото си положение. Тук беше царството на отвесните неща.

Скоро свикнах със странната обстановка, както и с относителната тъмнина, която ни обгръщаше. Почвата на тая гора беше осеяна с остри камъни, които мъчно можеше да се избягнат. Тук подводното растително царство ми се стори твърде богато, дори по-богато, отколкото в арктическите или тропическите зони, където неговите произведения са по-малко на брой. Ала за няколко минути, без да ща, смесвах двете царства, вземах зоофитите за хидрофити, животните за растения. Но кой не би се излъгал? В тоя подводен свят фауната и флората са толкова близо една до друга!

— Забелязах, че всички произведения на растителното царство се държаха за почвата само с една лека връзка. Лишени от корени, нямащи нужда от твърда почва, от пясък, раковини, черупки или камъни, които да ги поддържат, те искат от нея само опорна точка, а не жизнени сокове. Най-важното за съществуванието на тези растения е водата, която ги поддържа и храни. Повечето от тях пускаха вместо листи люспици с причудливи форми и обагрени в ограничена гама цветове — само розово, карминово, зелено, маслинено, жълточервеникаво и кафяво. Тук видях отново, но вече не изсушени, както бяха образците в „Наутилус“ — падин-пауни, разперени като ветрила, които сякаш молеха за морски ветрец, червени церамии, ламинарии с източени стръкчета, които се ядат, нишкообразни нереоцистеи, които разцъфтяват, след като са се издигнали на петнадесет метра, китки ацетабули, стеблата на които стават по-дебели към върха, и много други морски растения, все без цветове. „Странна аномалия, чудновата среда — бе казал един духовит естественик, — дето животинското царство цъфти, а растителното не цъфти.“

Между тия различни храсти, големи колкото дървета от умерените пояси, под тяхната влажна сянка се трупаха истински храсталаци с ярки цветове, цели плетища от зоофити, по които цъфтяха меандрини, изпъстрени с лъкатушни ивици, жълтеникави кариофили с прозрачни пипалца, цепи лехи от зоантери — и за да бъде илюзията по-пълна, — риби-мушици хвърчаха от клон на клон подобно на рой колибри, а жълти леписаканти с озъбени челюсти, с остри черупки, дактилоптери и моноцентри се дигаха изпод краката ни като ято бекасини.

Към един часа капитан Немо даде знак за почивка. Колкото се отнася до мене, аз бях доволен и ние се опънахме под един свод от аларии, дългите и тънки стебла на които се изправяха нагоре като стрели.

Тая кратка почивка ми се стори извънредно сладостна. Липсваше ни само удоволствието да се разговаряме. Но невъзможно беше нито да се говори, нито да се отговаря. Аз само приближих голямата си медна глава до главата на Консей. Видях как очите на тоя славен момък блестят от задоволство и за да покаже това, той се размърда по най-смешен начин в черупката си.

Много ми беше чудно, че след тая четиричасова разходка още не чувствувах силен глад. Не зная защо, моят стомах не се обаждаше. Ала вместо това усещах непреодолимо желание за сън, така както става с всички водолази. Очите ми скоро се затвориха зад своята стъклена преграда и аз потънах в непобедима сънливост, която дотогава само вървежът ни напред успяваше да надвие. Капитан Немо и неговият снажен другар, опънати в тая кристално бистра вода, ни подканяха с примера си да спим.

Не мога да кажа колко време прекарах, потънал в тая дрямка, но когато се събудих, стори ми се, че почвата се снишаваше в далечината. Капитан Немо бе станал вече и аз почвах да се протягам, когато нещо неочаквано ме накара да скоча бързо на нозе.

На няколко крачки от мене един чудовищен морски паяк, висок един метър, ме гледаше със своите кривогледи очи, готов да се хвърли отгоре ми. Макар че моето водолазно облекло беше твърде плътно и би могло да ме запази от ухапванията на това животно, аз все пак трепнах от ужас. В тоя миг Консей и матросът от „Наутилус“ се събудиха. Капитан Немо посочи отвратителното животно на своя другар, който с един удар на приклада веднага го повали и аз видях страшните пипала на чудовището да се гърчат в ужасни спазми.

Тая среща ме накара да помисля, че в тия тъмни дълбочини сигурно има и други, по-опасни животни, и че моето водолазно облекло не би могло да ме защити от тях. Досега не бях помислил за това, а сега реших да бъда нащрек. От друга страна, предполагах, че тая почивка означава края на нашата разходка, но се излъгах: вместо да се върнем на „Наутилус“ капитан Немо продължи своя смел излет.

Почвата непрекъснато се снишаваше и по наклона, който ставаше все по-стръмен, стигнахме до по-голяма дълбочина. Навярно е било към три часа, когато навлязохме в една тясна долина, вдълбана между отвесни стени и разположена на сто и петдесет метра под повърхността на водата. Благодарение на съвършенството на нашите уреди бяхме надминали с деветдесет метра предела, който природата изглежда бе определила дотогава за подводните излети на човека.

Казвам сто и петдесет метра, макар че нямах никакъв уред, с който да измеря тая дълбочина. Но знаех, че и в най-бистрите морета слънчевите лъчи не могат да проникнат по-дълбоко. А точно сега тъмнината стана съвсем дълбока. На десет крачки не се виждаше нищо и аз вървях пипнешком, когато изведнъж пред мене блесна силна бяла светлина. Капитан Немо бе поставил в действие своя електрически апарат. Неговият другар направи същото. Консей и аз последвахме техния пример. Аз завъртях една бурма и свързах електрическата макара със стъклената серпантина и осветена от нашите четири фенерчета, водата се озари в радиус от двадесет и пет метра.

Капитан Немо продължи да навлиза в тъмните дълбочини на гората, дръвчетата на която почваха да стават все по-редки. Забелязах, че растителното царство изчезваше по-бързо от животинското. Морските растения вече липсваха от почвата, която беше станала безплодна, но голям брой животни, зоофити, прешленести, раковини и риби още гъмжаха наоколо. Вървейки, аз мислех, че светлината на нашите апарати Румкорф непременно привлича някои обитатели на тия тъмни водни пластове. Но и да приближаваха, все пак те бяха доста надалеч и не можеха да бъдат засегнати от ловците. Няколко пъти видях как капитан Немо спира и се прицелва; но след като се вглеждаше, смъкваше пушката и тръгваше отново.

Най-сетне, към четири часа, тоя чудесен излет завърши. Пред нас се изправи внушителна стена от величествени скали — грамада от гигантски блокове, огромна гранитна преграда с издълбани в нея тъмни пещери, по която отникъде не можеше да се възлезе.

Това беше покрайнината на остров Кресло. Тук почваше сушата.

Капитан Немо спря изведнъж. По негов знак трябваше да спрем и ние, макар че аз имах голямо желание да прехвърлим тая стена. Тук свършваше имението на капитан Немо. Той не искаше да прекрачи отвъд. Отвъд беше оная част от земното кълбо, където кракът му никога вече не трябваше да стъпи.

Почна връщането. Капитан Немо отново беше начело на малката група и вървеше, без да се колебае. Стори ми се че не се връщаме по същия път към „Наутилус“. Тоя нов път, много стръмен и поради това много мъчен, ни приближи чувствително до повърхността на морето. Но това връщане в горните пластове не стана изведнъж и налягането на водните пластове не настъпи много бързо — нещо, което би могло да предизвика тежки смущения в организма ни и да причини ония вътрешни кръвоизливи, които са толкова съдбоносни за водолазите. Много наскоро светлината отново се появи, нарасна и тъй като слънцето беше вече ниско на хоризонта, пречупването на лъчите му запали отново дългоцветни ивици по краищата на предметите.

На десет метра дълбочина ние вървяхме посред рояк от всевъзможни дребни риби, по-многобройни и по-пъргави от птиците във въздуха, но никакъв воден дивеч, достоен за изстрел, не се беше мярнал още пред очите ни.

В тоя миг видях как капитанът бързо вдигна пушката и я насочи към някакъв подвижен предмет между храсталаците. Даден бе изстрел, чух слабо свистене и на няколко крачки от нас падна някакво животно, поразено като от мълния.

Това беше една великолепна морска видра, една анхидра, единственото четириного животно, което е само морско. Тая видра, дълга около метър и половина, имаше навярно твърде висока цена. Кожата й тъмнокафява отгоре и сребриста по корема, беше една от ония великолепни кожи, които се търсят много по руските и китайските пазари. Поради тънкия й лъскав косъм нейната цена беше най-малко две хиляди франка. С възхищение гледах това интересно млекопитаещо със закръглена глава и къси уши, с кръгли очи, с бели мустачета, подобни на котешките, с крака, които имаха нокти и ципи, и с рунтава опашка. Това скъпоценно месоядно животно, търсено и преследвано от ловците, е вече извънредно рядко и се е оттеглило предимно в северните области на Тихия океан, дето неговият вид навярно скоро ще изчезне.

Другарят на капитан Немо взе животното, метна го на рамото си и отново тръгнахме.

Цял час вървяхме по пясъчната равнина. На места тя възлизаше почти на два метра до повърхността на водата. И аз виждах тогава ясно очертани и отразени наопаки нашите образи, сякаш над нас имаше също такава група, която правеше движения и жестове като нашите, досущ подобна на нашата, но която вървеше с главата надолу.

Заслужава да отбележа и друго едно явление: преминаването на гъсти облаци, които бързо се появяваха и изчезваха: но като поразмислих, разбрах, че тия привидни облаци се дължаха само на различната дебелина на дългите морски вълни и дори забелязах, че пенестите „гриви“ по техните начупени гребени се умножаваха. Виждаха се големи птици, които хвърчаха над нас, а сенките им досягаха набързо повърхността на морето.

Тук бях свидетел на един от най-сполучливите изстрели, които биха накарали всеки ловец да изтръпне. Една голяма птица, която се виждаше ясно, се спущаше с широко разперени крила. Когато птицата беше само на няколко метра над водата, другарят на капитан Немо се прицели и стреля. Птицата падна като ударена от мълния и падна толкова близо до сръчния ловец, че той протегна ръка и я взе. То беше един албатрос от най-хубава порода, великолепен образец на морска птица.

Нашата разходка не се прекъсна от тая случка. Цели два часа ние вървяхме ту по пясъчни равнини, ту по ливади от водорасли, през които мъчно се ходеше. Право да си кажа, бях вече капнал, когато съзрях смътна светлина, която разкъсваше мрака на около половин миля. Това беше прожекторът на „Наутилус“. След по-малко от двадесет минути щяхме да бъдем на кораба и там щях да дишам свободно, защото ми се струваше, че в моя резервоар имаше вече съвсем малко кислород. Ала аз си правех тая сметка, без да предполагам, че една среща ще ни позабави.

Бях останал на около двадесет крачки назад, когато видях, че капитан Немо идва бързо към мен. Със своята силна ръка той ме простря на дъното, а в същото време неговият другар принуди и Консей да легне. Изпърво не знаех какво да мисля затова внезапно нападение, но се успокоих, като видях, че и капитанът легна до мене и остана неподвижен.

Лежах прострян върху морското дъно, точно под един храсталак от водорасли, когато вдигнах глава и видях, че някакви грамадни тела минават шумно над нас, като изпущат фосфоресцираща светлина.

Кръвта в жилите ми се смрази! Познах ужасните и опасни акули. Това беше „една двойка тинтореас, страхотни акули с огромни опашки, с мътен, стъклен поглед, които изхвърлят някаква фосфоресцираща материя през дупката около муцуните си. Чудовищни светулки, които могат да разкъсат цял човек със своите железни челюсти! Не знам дали Консей се занимаваше в това време с класирането им, но що се отнася до мене“ аз разглеждах техните сребристи кореми и техните страхотни уста, пълни със зъби, от известно научно гледище, но по-скоро като жертва, отколкото като естественик.

За щастие тия ненаситни животни не виждат добре. Те минаха, без да ни съзрат, досягайки ни с червеникавите си перки, и ние като по чудо избягнахме тая опасност, която несъмнено беше по-голяма, отколкото срещата с тигър вдън някоя гора.

След половин час, водени от светлата електрическа струя, стигнахме до „Наутилус“. Външната врата беше оставена отворена, но щом влязохме в първата килия, капитан Немо я затвори. След това натисна едно копче. Чух, че помпите във вътрешността на кораба почнаха да действуват, почувствувах, че около мене водата спада и след няколко мига килията беше изцяло изпразнена. Тогава вътрешната врата се отвори и ние минахме в гардеробната.

Там свалиха с известна мъка водолазното ни облекло и съвсем уморен, капнал от изтощение и от нужда за сън, аз се прибрах в стаята си, прехласнат от необикновения излет по морското дъно.

XVIIIЧЕТИРИ ХИЛЯДИ ЛЕВГИ ПОД ТИХИЯ ОКЕАН

Заранта на 18 ноември аз си бях вече отпочинал напълно от умората през миналия ден и се качих на палубата тъкмо когато помощник-капитанът на „Наутилус“ произнасяше всекидневното си изречение. Мина ми тогава през ум, че това изречение се отнася за състоянието на морето или че по-скоро означава: „Нищо не се вижда“.

И наистина, океанът беше пустинен. Не се виждаше ни едно платно на хоризонта. Височините на остров Креспо бяха изчезнали през нощта. Морето, което поглъщаше всички цветове на дъгата освен синия, отразяваше тоя цвят по всички посоки и се обагряше с великолепна синя боя. Сякаш копринен плат на широки черти покриваше къдравите вълни.

Аз се възхищавах от тоя великолепен изглед на океана, когато дойде капитан Немо. Той сякаш не ме забеляза и започна редица астрономически наблюдения. После, като свърши работата си, той се облакъти върху клетката на прожектора и погледът му се насочи към повърхността на океана.

През това време двадесетина матроси от „Наутилус“, все силни и снажни мъже, се бяха изкачили на палубата. Те идеха да измъкнат мрежите, които бяха спуснали през нощта. Очевидно тия матроси бяха от различни народности, макар че всички приличаха на европейци. Познах между тях безпогрешно ирландци, французи, неколцина славяни, един грък или критянин. Тия хора бяха съвсем неразговорчиви и употребяваха помежду си само оня странен език, който аз никак не можех да разбера какъв е. Затова трябваше да се откажа да ги заговоря.

Изтеглиха мрежите на борда. Те бяха подобни на мрежите, които се употребяват по нормандските крайбрежия, широки сакове, които една плаваща греда и една верига, прокарана през долните бримки, ги държат отворени. Така, влачени от желязното въже, те метат дъното на океана и събират всички морски произведения по пътя си. През тоя ден те бяха уловили интересни образци от тия изобилни с риба области — лофий, които поради смешните им движения са наричани комедианти, черни комерсони с рогове, вълнообразни рогоноси, заобиколени с червени панделки, тетродони-полумесеци, отровата на които е извънредно силна, маслинени по цвят миноги, риби, наречени дългоноси, покрити със сребристи люспи, трихиури, електрическата мощ на които се равнява на мощта на електрическата ягула и на електрическото торпедо, люспести нотоптери с тънки напречни ивици, зеленикави трески и разни други и най-сетне — няколко по-едри риби, един каранкс с издадена глава, дълъг един метър, множество хубави, изпъстрени със сини и сребърни багри скумрии и три великолепни тона, които, макар че плуват бързо, не бяха успели да се спасят от мрежата.

Пресметнах, че само тая уловена риба беше около петстотин килограма. Хубав, но не извънреден лов. В същност мрежите се влекат много часове и пленяват цял един морски свят. И ние нямаше да бъдем лишени от най-хубавата храна, тъй като бързината на „Наутилус“ и привличането на неговата електрическа светлина непрестанно щяха да подновяват запасите.

Тия различни морски произведения веднага бяха свалени през люка в складовете едни — определени да се ядат пресни, а други — за консерви.

Когато риболовът свърши и запасът от чист въздух беше подновен, аз помислих, че „Наутилус“ ще продължи своя подводен излет и се канех да отида в стаята си, когато капитан Немо се обърна към мен и без никакво предисловие ми каза:

— Вижте тоя океан, господин професоре, не е ли досущ като живо същество? Не го ли обхваща понякога гняв, както и нежност? Вчера той заспа като нас, а ето че сега се събужда след една спокойна нощ.

Ни в клин, ни в ръкав тоя странен човек сякаш продължаваше с мене някакъв започнат от по-рано разговор.

— Вижте — поде той, — събужда се от слънчевите милувки! Той ще започне своето дневно съществувание! Много интересно е да се проследи дейността на неговия организъм. Той има пулс, артерии, гърчения и аз мисля, че ученият Мори имаше право, когато казваше, че е открил в него едно толкова реално кръвообращение, колкото е кръвообращението у животните.

Несъмнено капитан Немо не очакваше от мене никакъв отговор и аз помислих, че е безполезно да му изреждам „очевидно“, „сигурно“, и „имате право“. По-точно той говореше сам на себе си с големи паузи след всяко изречение. Това беше размисъл — изказан гласно.

— Да — каза той, — океанът има истинско кръвообращение и за да предизвика това, природата трябваше само да увеличи в него топлинните промени, солта и микроживотинките. И наистина топлинните промени създават различна гъстота на водата, която предизвиква течения и противотечения. Изпаряването, което не съществува в крайните северни области, а е много силно в екваториалните зони, предизвиква непрекъсната смяна между водите на тропиците и полярните води. Освен това аз открих ония течения отгоре надолу и отдолу нагоре, които образуват истинското дишане на океана. Видях как една молекула морска вода, стоплена на повърхността, слиза в дълбочините, достига своята максимална гъстота при два градуса под нулата и как после, след като изстива още повече, става по-лека и отново се изкачва нагоре. На полюса ще видите последиците от това необикновено явление и ще разберете защо поради тоя закон на предвидливата природа замръзването става само по повърхността на водата.

Докато капитан Немо говореше, аз си казвах: „Полюсът ли? Нима тоя дързък човек смята да ни води чак дотам!“ Но капитанът бе млъкнал и гледаше тая стихия, така напълно и така непрекъснато проучвана от него. После той продължи:

— В морето, господин професоре — каза той, — има значително количество соли и ако извадите от него всички разтворени соли, ще натрупате една маса от четири милиона и половина кубически левги, която, разстлана върху земното кълбо, би образувала пласт, по-дебел от десет метра. Но недейте мисли, че присъствието на тия соли в морето се дължи само на някаква прищявка на природата! Не. Те правят морската вода по-малко изпаряема и пречат на ветровете да й отнемат голямо количество пара, която, превърната в дъжд, би потопила областите с умерен климат. Огромна роля на уравновесител в общата икономика на земното кълбо!

Капитан Немо млъкна, дори стана, направи няколко крачки по палубата и дойде пак при мене.

— Колкото за инфузориите — продължи той, — за тия милиарди микроживотинки, които са по няколко милиона в една капчица и от които осемстотин хиляди тежат един милиграм, тяхната роля е също така важна. Те поглъщат морските соли, те асимилират твърдите вещества във водата и като истински творци на варовити континенти произвеждат коралите и полиците! И тогава капката вода, лишена от своето минерално съдържание, става по-лека, възлиза на повърхността, поглъща солите, останали след изпаряването, натежава, отново слиза долу и занася на животинките нови вещества за поглъщане. Оттам е това двойно течение, възлизащо и слизащо, това непрекъснато движение, тоя непрестанен живот. Живот, по-трескав, отколкото върху континентите, по-изобилен, по-безкраен, който цъфти във всичките части на тоя океан, смъртоносна стихия за човека, както бе казал някой, жизнена стихия за милиарди животни — и за мене!

Когато говореше така, капитан Немо се преобразяваше и предизвикваше в мене необикновено вълнение.

— И затова — добави той — тук е истинският живот! И аз мога да допусна създаването на морски градове, селища от подводни къщи, които като „Наутилус“ ще възлизат всяка сутрин на повърхността на морето, за да дишат, свободни градове, ако е имало някога такива, големи, независими градове. И кой знае дали някой деспот…

Капитан Немо довърши изречението си с рязко движение. После, обръщайки се направо към мене, сякаш искаше да пропъди някаква злокобна мисъл, ме запита:

— Господин Аронакс, знаете ли колко е дълбок океанът?

— Знам поне онова, капитане, което най-важните проучвания със сонди са ни дали.

— Можете ли да ми ги кажете, та при нужда да ги проверя!

— Ето няколко — отговорих аз, — които си спомням. Ако не се лъжа, в северната част на Атлантическия океан измериха средна дълбочина осем хиляди и двеста метра и две хиляди и петстотин метра — в Средиземно море. Най-бележитите проучвания със сонди бяха направени в южната част на Атлантическия океан, близо до тридесет и петия градус, и те дадоха дванадесет хиляди метра, четиринадесет хиляди деветдесет и един метър и петнадесет хиляди и сто и четиридесет и девет метра. Изобщо смята се, че ако морското дъно би било изравнено, средната му дълбочина ще бъде около седем километра.

— Добре, господин професоре — отговори ми капитан Немо.

— Надявам се, че ще ви покажем нещо по-добро. Колкото за средната дълбочина на тая част от Тихия океан, ще ви кажа, че тя е само четири хиляди метра.

Като каза това, капитан Немо тръгна към люка и изчезна по стълбичката. Аз го последвах и се върнах в големия салон. Витлото веднага заработи и лагът посочи скорост от двадесет мили в час.

Много дни и много седмици изтекоха, през които капитан Немо ме посещаваше твърде рядко. Виждах го през големи промеждутъци от време. Неговият помощник определяше редовно точката, дето бивахме, която аз намирах нанесена на картата, така че можех да следя точно пътя на „Наутилус“.

Консей и Ланд прекарваха по цели часове с мене. Консей бе разправил на приятеля си чудесата на нашата разходка и канадецът съжаляваше, че не ни е придружил. Но аз се надявах, че пак ще имаме случай да посетим океанските гори. Почти всеки ден капаците на салона се отваряха за няколко часа и нашите очи не се уморяваха да проникват в потайностите на подводния свят.

Общата посока на „Наутилус“ беше югоизток и той поддържаше дълбочина между сто и сто и петдесет метра. Но един ден, не зная по каква прищявка, тръгнал диагонално с помощта на своите наклонени плоскости, той стигна до водни пластове, които бяха дълбоки до две хиляди метра. Термометърът сочеше температура четири градуса и двадесет и пет стотни, температура, която при тая дълбочина като че беше обща за всички ширини.

На 26 ноември, в три часа сутринта, „Наутилус“ премина Тропика на Рака при 172 градуса дължина. На двадесет и седми той мина близо до Сандвичевите острови, дето знаменитият Кук бе намерил смъртта си на 14 февруари 1779 година. По това време бяхме изминали вече четири хиляди осемстотин и шестдесет левги от мястото на тръгването ни. Сутринта, когато излязох на палубата, съзрях на разстояние две мили Хавай, най-големия от седемте острова, които образуват тоя архипелаг. Виждах ясно обработеното му крайбрежие, различните планински вериги, които вървят успоредно на брега, и техните вулкани, най-висок от които е Муна Реа — пет хиляди метра над морското равнище. Между другите образци от тия места мрежите бяха уловили витлообразни флабелери, плоски полипи с изящна форма, които се намират специално в тая част на океана.

„Наутилус“ продължаваше да държи курс на югоизток. На първи декември при 142 градуса дължина той пресече Екватора, а на четвърти същия месец след един бърз преход, през който нямаше никакъв инцидент, стигнахме до групата Маркизки острови. На разстояние три мили, при 8 градуса 57’ южна ширина и 139 градуса 32’западна дължина, аз съзрях нос Мартин на Нука Хива, главния остров на тая група, която принадлежи на Франция. Видях само гористите планини, очертани на хоризонта, защото капитан Немо не обичаше да се приближава до сушата. Тук мрежите измъкнаха хубави риби, хорифени със синкави перки и златиста опашка, месото на които няма съперник в цял свят; холожимнози почти без люспи, но извънредно вкусни; осторенки с костни челюсти, жълтеникави тасарди, които струваха колкото скумрии, всички достойни за готварницата на кораба.

След като напуснахме тия очарователни острови, покровителствувани от френското знаме, „Наутилус“ от четвърти до единадесети декември измина още около две хиляди мили. През време на това плаване срещнахме едно грамадно стадо калмари, интересни мекотели, много подобни на сепията. Френските риболовци ги наричат „рогоносци“; те принадлежат към класа на главоногите и на семейство на двухрилите, в което влизат и сепиите, и аргонавтите. Тия животни са били особено проучвани от древните естествоизпитатели и са давали многобройни метафори на ораторите от Агора и чудесни блюда по трапезите на богатите граждани, ако може да се вярва на Атеней, гръцки лекар, живял преди Галиен.

„Наутилус“ срещна тая армия мекотели, които са изключително нощни животни, през нощта на девети срещу десети декември. Те наброяваха милиони. Преселваха се от умерените към по-топлите области, като следваха пътя на херингите и на сардините. През дебелите кристални стъкла ние ги гледахме как плуваха заднишком, необикновено бързо… движейки се с помощта на двигателната си тръбичка, как преследваха рибите и мекотелите, като изяждаха малките и биваха изяждани от големите, раздвижили в неописуема бъркотия десетте си крачета, които природата бе поставила на главата им като коси от пневматически змии. Въпреки скоростта си „Наутилус“ плава няколко часа сред това животинско стадо и мрежите измъкваха безброй животни, между които видях деветте вида от Тихия океан, класиран от Дорбини.

Личеше, че през това пътуване морето непрестанно разточителствуваше със своите чудни зрелища. То ги разнообразяваше до безкрайност. Променяше декора и постановката за удоволствие на нашите очи и ние можехме не само да съзерцаваме творенията на природата в тая водна стихия, но и да проникнем в най-страшните потайности на океана.

През деня на единадесети декември аз четях в големия салон. Нед Ланд и Консей наблюдаваха осветената вода през полуотворените капаци. „Наутилус“ беше неподвижен. Резервоарите му бяха пълни. Той беше на дълбочина хиляда метра, дето няма много животни и дето само от време на време отиват едри риби.

Четях една прекрасна книга от Жан Масе „Служителите на стомаха“ и се наслаждавах на нейните остроумни уроци, когато Консей прекъсна четенето ми.

— Може ли господарят да дойде за една минута? — каза той със странен глас.

— Какво има, Консей?

— Нека господарят погледне. Аз станах, облакътих се на стъклото и погледнах. Една огромна тъмна маса, осветена напълно от електричеството, бе увиснала неподвижно сред водата. Вгледах се внимателно да разбера рода на тоя гигантски кит. Но една мисъл мина като мълния през ума ми.

— Кораб! — извиках аз.

— Да — отговори канадецът. — Кораб без мачти и без кормило, потънал неочаквано!

Нед Ланд не се бе излъгал. Пред нас беше един кораб, на който изпокъсаните въжета висяха още по халките си. Корпусът му изглеждаше здрав и потъването му бе станало най-много преди няколко часа. Три мачти, пречупени на две стъпки над палубата, показваха, че тоя кораб, повален от вятъра, е трябвало да пожертвува мачтите си. Но полегнал настрана, той се бе напълнил с вода и още лежеше наведен наляво. Тъжно зрелище беше тоя корабен корпус под водата. но още по-тъжна бе гледката на палубата, дето още лежаха няколко тела, вързани с въжета. Преброих четири — четворица мъже, от които единият стоеше изправен до кормилото, след това една жена, полуизлязла от люка на юта, която държеше в ръцете си едно дете. Жената беше млада. Благодарение на силната светлина на „Наутилус“ можах да видя нейните черти, още неизменени от водата. С последно усилие тя бе вдигнала над главата си своето дете, клето малко създание. ръчичките на което се бяха сплели около шията на майка му.

Положението на четиримата матроси ми се видя страшно: извити от гърчения, те бяха умрели, като са се опитвали с последни усилия да се освободят от въжетата, които ги свързваха с кораба. Единствен по-спокоен, с ясно и сериозно лице, с посивели коси, полепнали на челото, с вкопчена в кормилото ръка, кормчията сякаш още управляваше своя тримачтов потънал кораб из дълбочините на океана!

Какво зрелище! Стояхме занемели, с разтреперано сърце пред това корабокрушение, току-що станало и така да се каже, фотографирано в последната минута! И аз виждах как се приближават вече с пламтящи очи огромни акули, привлечени от примамката на човешкото месо!

Но „Наутилус“ се раздвижи, изви край потъналия кораб и изведнъж можах да прочета надписа на кърмата му: Флорида. Съндерланд

XIXВАНИКОРО

С тая страшна гледка започнаха редицата морски злополуки, които „Наутилус“ трябваше да срещне по пътя си. Откакто плавахме в по-оживени морета, често виждахме корабни корпуси, които доизгниваха по средата, а по-надълбоко, на дъното — топове, гюллета, котви, вериги и хиляди други железни неща, разяждани от ръждата.

Продължавайки да плаваме на „Наутилус“. в който живеехме като изолирани, на 11 декември стигнахме до архипелага Помоту, който се простира на дължина петстотин левги от изток-югоизток към запад-северозапад, между 13 градуса 30’ и 23 градуса 50’южна ширина и 128 градуса 30’ и 151 градуса 30 западна дължина, от остров Дюси до остров Лазареф, Тоя архипелаг заема повърхност от триста и седемдесет квадратни левги и е съставен от около шестдесет групи острови, между които и групата Гамбие, на която Франция наложи своя протекторат. Тия острови са от коралов произход. Едно бавно, непродължително издигане над повърхността на морето, последица от работата на полиците, ще ги свърже един ден помежду им. След това тоя нов остров ще се слее със съседните архипелази и един пети континент ще се простре от Нова Зеландия и Нова Каледония до Маркизките острови.

Веднъж, когато развих тая теория пред капитан Немо, той ми отговори студено:

— Земята няма нужда от нови континенти, а от нови хора! Случайният път, който следваше „Наутилус“, го заведе точно до остров Клермон Тонер, един от н ай-интересните острови от групата, която бе открита през 1822 година от капитан Бел, комендант на кораба „Минерва“. Можах тогава да проуча тая мадрепорна система, от която са произлезли островите в тоя океан. Мадрепорите, които не трябва да се смесват с коралите, имат тъкан, покрита с кремъчна обвивка, и различията в нейното устройство бяха накарали г. Милн Едуардс, моя знаменит учител, да ги класира в пет секции. Животинчетата, които отделят това вещество, живеят по милиарди в дъното на килийките си. Калцият, който те отделят, се превръща на скали, скалисти носове, островчета и острови. На някои места те образуват пръстен, заграждащ лагуна или малко вътрешно езеро, което се съединява с морето чрез процепи. На други места образуват прегради от скали, подобни на ония, които съществуват по бреговете на Нова Каледония и в различните острови на Помоту. На трети, както по островите на Реюнион и Морис, издигат назъбени скали, високи отвесни стени, край които дълбочината на океана е значителна.

Когато минавахме само на няколко кабелта край скалистите подножия на остров Клермон Тонер, аз се възхитих от гигантската работа, извършена от тия микроскопични труженици. Тук стените бяха изключително дело на мадрепори, известни с имената милпори, порити, астреи и меандрини. Тия полици се развъждат особено много в неспокойните слоеве на морската повърхност и следователно почват своите строежи отгоре надолу, като слизат постепенно към дъното с остатъците от секрециите, които ги поддържат. Поне, това е теорията на господин Дарвин, който обяснява по тоя начин създаването на кораловите острови, теория, по-приемлива според мене от оная, която смята върховете на планините или на вулканите, които са на няколко стъпки по-ниско от повърхността на морето, за дело на мадрепорите.

Можах да наблюдавам много отблизо тия интересни стени, защото до самите тях сондата показваше повече от триста метра дълбочина. И блестящият варовик искреше под нашата електрическа светлина.

Отговаряйки на един въпрос на Консей — за колко време са били образувани тия колосални прегради, той бе много учуден, като му казах, че според учените за един век те израстват с една осма от човешкия палец.

— Значи, за да се издигнат тия стени — каза той, — са били потребни…

— Сто деветдесет и две хиляди години, драги Консей, от което личи, че библейските дни са много дълги. Впрочем за образуването на каменните въглища, т.е. за превръщането на горите, залени от потопа, във въглища и за изстудяването на базалтовите скали е било необходимо много по-дълго време. Но ще добавя, че дните, за които библията говори, са цели епохи, а не време между две изгрявания на слънцето, защото според самата библия слънцето не е съществувало в първия ден на сътворението.

Когато „Наутилус“ излезе отново на повърхността на океана, можах да обгледам изцяло острова Клермон Тонер, който беше нисък и горист. Неговите мадрепорни скали очевидно са били оплодотворени от вихрушките и ураганите. Някой ден някое зърно, довеяно от урагана из съседните гори, е паднало върху тая варовита почва, примесена с изгнили остатъци от риби и морски растения, които са образували растителния чернозем. Някой кокосов орех, носен от вълните, е бил изхвърлен на тоя нов бряг. Зародишът е пуснал корен. По-късно порасналото дърво е спряло изпаряването на водата. Появило се е поточе. Постепенно растителното царство се е увеличило. Някои дребни животинчета, червеи, насекоми са били донесени от вятъра с изскубнатите от съседните острови стволове на дървета. Костенурки са дошли да снасят яйцата си тук. Птици са свили гнезда в младите дръвчета. По тоя начин и животинското царство се е развило, а привлечен от зеленината и от плодородието, явил се е и човекът. Тъй са се образували тия острови — огромни творения на микроскопични животинки.

Привечер Клермон Тонер се стопи в далечината и пътят на „Наутилус“ се промени чувствително. След като стигна Тропика на Козирога, на сто тридесет и петия градус дължина, той се насочи към запад-северозапад, прекосявайки цялата област между тропиците. Макар че лятното слънце изпращаше разточително лъчите си, никак не страдахме от жега, защото на тридесет-четиридесет метра под водата температурата никога не надминаваше десет-дванадесет градуса.

На петнадесети декември минахме западно от примамливия Дружествен архипелаг и край прелестния остров Таити, бисера на Тихия океан. Сутринта аз съзрях на няколко мили от нас извисените върхове на тоя остров. Неговите води доставиха на корабната трапеза великолепни риби — скумрии, албикори и няколко разновидности на морски змиорки, наричани муренофиси.

„Наутилус“ беше изминал осемстотин мили. Девет хиляди седемстотин и двадесет мили бяха отбелязани от лага, когато корабът навлезе между архипелага Тонга Табу, дето бяха загинали екипажите на „Арго“, на „Порт о Пренс“ и на „Дюк оф Портланд“, и архипелага на Мореплавателите, дето бе убит капитан дьо Лангл, приятелят на Лаперуз. След това той наближи архипелага Вити, дето диваците бяха изпобили матросите на „Юнион“ и капитан Бюро от Нант, комендантът на „Любезната Жозефина“.

Тоя архипелаг, който се простира на сто левги от север към юг и деветдесет левги от изток към запад, се намира между 6 градуса и 2 градуса южна ширина и 174 градуса и 179 градуса западна дължина. Той се състои от известен брой острови, островчета и рифове, между които могат да се отбележат островите Вити Леву, Вануа Леву и Кандюбон.

Тая група бе открита от Тасман в 1643 година, същата година, когато Торичели изобрети барометъра и Людовик XIV се възкачи на престола. Оставям всеки да реши кое от тия три събития беше най-полезно за човечеството. След това в 1714 година дойде Кук, в 1793 Антрекасто и най-сетне в 1827 година Дюмон Дюрвил, който сложи ред в географическия хаос на тоя архипелаг. „Наутилус“ се приближи до залива Велеа, място на страшните приключения на капитан Дийон, който пръв разкри загадката на корабокрушението на Лаперуз.

Заливът, в който мрежата беше спускана няколко пъти, ни достави в изобилие чудесни стриди. Ядохме прекалено много стриди, като по наставленията на Сенека ги отваряхме на самата трапеза. Тия мекотели принадлежат на вида, познат под името ostrea lamellosa, който е много разпространен в Корсика. Мястото очевидно е пълно със стриди и ако нямаше много обстоятелства, които ги унищожават, тия животни биха претъпкали заливите, защото е изчислено, че всяка отделна стрида съдържа два милиона яйца.

И ако майстор Нед Ланд не се разкая за лакомията си в случая, то беше само поради това, че стридата е единственото блюдо, което никога не предизвиква несмилаемост. Защото наистина трябват най-малко шестнадесет дузини от тия безглави мекотели, за да се събере триста и петдесет грама азот, необходим за храната на един човек.

На 25 декември „Наутилус“ се движеше сред архипелага Нови Хебриди, открит в 1606 година от Кирос, изследван в 1768 от Бугенвил и на който Кук през 1773 година даде сегашното му име. Тази група се състои главно от девет големи острова и образува една ивица от сто и двадесет левги с посока север-северозапад към юг-югоизток между 15 градуса и 2 градуса южна ширина и между 164 градуса и 168 градуса дължина. Минахме съвсем близо до остров Ору, който през обедните наблюдения ми се стори като грамадна маса от зелени гори, над която се издигаше много висок остър връх. Тоя ден беше Коледа и Нед Ланд сякаш много тъгуваше по празнуването на Рождество, — истински семеен празник, почитан фанатично от протестантите.

Не бях виждал капитан Немо от цяла седмица, когато на двадесет и седми сутринта той влезе в големия салон като човек, който се е разделил с вас преди пет минути.

Аз определях по картата пътя на „Наутилус“. Капитанът се приближи, сложи пръст на една точка от картата и произнесе една единствена дума:

— Ваникоро.

Това беше името на островчетата, дето загинаха корабите на Лаперуз. Аз скочих.

— „Наутилус“ отива към Ваникоро? — попитах аз.

— Да, господин професоре — отговори капитанът.

— И ще мога да посетя тия знаменити острови, дето се разбиха „Компас“ и „Астролабия“?

— Ако обичате, господин професоре.

— Кога ще бъдем във Ваникоро?

— Ние сме вече там, господин професоре.

Следван от капитан Немо, аз се изкачих на палубата и погледът ми жадно заразглежда кръгозора.

На североизток се издигаха два неравни по големина вулканически острова, заобиколени с коралови скали, в окръжност около четиридесет мили. Намирахме се пред остров Ваникоро, на който Дюмон Дюрвил даде името Остров на издирванията, а именно — пред малкото пристанище Вану, разположено на 16 градуса 41’ южна ширина и 164 градуса 32’ източна дължина. Земята сякаш цялата беше покрита със зеленина, от пясъчния бряг чак до върховете във вътрешността, над които се извисяваше върхът Капого, висок около деветстотин петдесет и два метра.

След като мина външния скалист пояс през един тесен проток, „Наутилус“ се намери сред скалите, дето морето беше дълбоко към петдесет-шестдесет метра. Под сянката на зелените тропически дървета видях дванадесетина диваци, които се изненадаха извънредно много от нашето приближаване. Дали това дълго тъмно тяло, което плаваше по повърхността на водата, не им се струваше някакъв страхотен кит, от който трябва да се пазят?

Тогава капитан Немо ме попита какво зная за корабокрушението на Лаперуз.

— Това, което знаят всички, капитане — отговорих аз.

— А бихте ли могли да ми кажете какво знаят всички? — добави той малко иронично.

— Нищо по-лесно.

Разказах му последните издирвания на Дюмон Дюрвил, които, накратко, се състояха в следното:

В 1785 година Лаперуз и неговият помощник, капитан дьо Лангл, били изпратени от Людовик XVI да направят кръгосветско плаване. Те потеглили с военните кораби „Компас“ и „Астролабия“, които не се върнали вече.

В 1791 година френското правителство, разтревожено сериозно за съдбата на двата кораба, въоръжило два големи кораба „Издирвание“ и „Надежда“. Те отплавали от Крест на 28 септември, командувани от Брюни Дантркасто. Два месеца по-късно от показанията на някой си Боуен, комендант на „Албермал“, се узнало, че останки от кораби били видени по крайбрежията на Нова Георгия. Но Дантркасто, който не знаел за това съобщение — което всъщност не било много сигурно, — се отправил към островите на Адмиралтейството, които били посочени в един рапорт на капитан Хънтер, като място на корабокрушението на Лаперуз.

Издирванията не дали никакъв резултат. „Надежда“ и „Издирвание“ минали край Ваникоро, без да се спрат, и това пътешествие изобщо било твърде нещастно, защото струвало живота на Дантркасто, на двамината негови помощници и на много матроси от екипажа.

Пръв, който намерил неоспорими следи от корабокрушенците, бил един стар морски вълк от Тихия океан, капитан Дийон. На 15 май 1824 година неговият кораб „Сен Патрик“ минал близо до остров Тикопия от Новите Хебриди. Там един туземец, който се приближил до кораба със своята пирога, му продал една сребърна дръжка от сабя, по която имало белези от гравирани букви. Туземецът разправил освен това, че преди шест години, когато бил във Ваникоро, видял двама европейци, които били от загиналите преди много години кораби, разбити в скалите на острова.

Дийон се сетил, че това били корабите на Лаперуз, изчезването на които разтревожило целия свят. Той искал да отиде във Ваникоро, дето по думите на туземеца имало многобройни останки от корабокрушението; но ветровете и противните течения му попречили.

Дийон се върнал в Калкута. Там той успял да заинтересува с откритието си Азиатското дружество и Индийската компания. Един кораб, именуван „Издирвание“, бил даден на негово разположение и на 23 януари 1827 година, придружен от един френски представител, той отплавал.

След като спирал на много места в Тихия океан, „Издирвание“ хвърлил котва на седми юли 1827 година пред Ваникоро, в същия залив Вану, дето беше сега „Наутилус“.

Там Дийон събрал множество останки от корабокрушението — железни сечива, котви, парчета от скрипци, малки морски оръдия, гюлле от осемнадесет калибра, части от астрономически уреди и една бронзова камбана с надпис: „Базен ме направи“, марка на леярницата при арсенала в Брест към 1785 година. Нямало вече никакво съмнение.

Попълвайки сведенията си, Дийон останал на злополучното място до месец октомври. След това напуснал Ваникоро, отправил се към Нова Зеландия, на 7 април 1828 година спрял в Калкута и се върнал във Франция, дето бил приет много любезно от Карл X.

Но в това време Дюмон Дюрвил, комендантът на „Астролабия“, отплавал и два месеца след като Дийон бил напуснал вече Ваникоро, той спрял пред Хобарт Тоун. Там той научил за събраните от Дийон сведения и освен това узнал от някой си Джеймс Хобс, помощник-капитан на кораба „Юнион“ от Калкута, който бил посетил един остров, намиращ се на 8 градуса 18’ южна ширина и на 156 градуса 31’ източна дължина, че видял железни пръчки и червени платове у туземците по тия места.

Дюмон Дюрвил, който се колебаел и не знаел дали трябва да повярва на тия разкази, съобщавани в не много достоверни вестници, решил все пак да тръгне по дирите на Дийон.

На 10 февруари 1828 година „Астролабия“ спрял пред Тикопия, взел за водач и преводач един дезертьор, установен на острова, тръгнал към Ваникоро, стигнал там на 12 февруари, заобиколил скалите му до четиринадесети и едва на двадесети спуснал котва в залива Вану.

На двадесет и трети мнозина от офицерите обиколили острова и донесли няколко незначителни остатъци. Туземците, които имали обичай да отричат и да извъртат отказвали да ги заведат на мястото на злополуката. Това много подозрително поведение давало основание да се вярва, че те са измъчвали корабокрушенците; наистина изглеждало, че те се боят да не би Дюмон Дюрвил да е дошъл да отмъщава за Лаперуз и за неговите злочести другари.

Но на двадесет и шести, увещани чрез подаръци и след като разбрали, че няма защо да се страхуват от отмъщения, те завели помощник-капитана, господин Жакино, на местопроизшествието.

Там, на пет-шест метра под водата, между скалистите носове Паку и Вану, лежали котви, топове, железни и оловни слитъци, цели покрити с варовикова утайка. Две лодки от „Астролабия“ били изпратени към това място и едва след дълъг, уморителен труд матросите успели да измъкнат една котва, тежка деветстотин килограма, един чугунен осемкалибров топ. един оловен слитък и две медни каменометни мортири.

Разпитвайки туземците, Дюмон Дюрвил узнал, че Лаперуз, след като загубил двата си кораба върху подводните скали на острова, построил едно по-малко корабче, което също така било разбито… Къде? Никой не знаел. Тогава командирът на „Астролабия“ заповядал да се издигне под сянката на китка мангови дървета един мавзолей в памет на знаменития мореплавател и на неговите спътници. Това било обикновена четириъгълна пирамида върху коралова основа, в която не сложили нищо желязно, което би могло да съблазни туземците.

След това Дюмон Дюрвил искал да тръгне. Но неговите матроси били заболели от треската по тия нездрави места, а и самият той бил тежко болен и можал да вдигне котва едва на седемнадесети май.

Но френското правителство, страхувайки се, че Дюмон Дюрвил не е в течение на издирванията, които бил направил Дийон, изпратило във Ваникоро военния кораб „Байонеза“, командуван от Легоаран дьо Тромелен, който охранявал западното крайбрежие на Америка. „Байонеза“ пуснал котва пред Ваникоро няколко месеца след отплаването на „Астролабия“, не намерил там никакви нови документи, но установил, че диваците оставили непокътнат мавзолея на Лаперуз.

Това беше по-същественото, което разказах на капитан Немо.

— Значи — каза той — не се знае още къде е загинал третият кораб, построен от корабокрушенците на остров Ваникоро?

— Не се знае.

Капитан Немо не отговори нищо и ми направи знак да отида с него в големия салон. „Наутилус“ потъна няколко метра под водата и капаците се разтвориха.

Аз побързах да отида до стъклото и през множеството корали и всевъзможни риби различих някои останки, неизмъкнати от драгите — железни скоби, котви, топове, гюллета, макари за въжетата на котвите, — все предмети от потъналите кораби, обрасли сега с живи цветя.

Докато аз разглеждах тия безотрадни останки, капитан Немо ми каза с тъжен глас:

— Капитан Лаперуз тръгнал на 7 декември 1785 година със своите кораби „Компас“ и „Астролабия“. Най-напред хвърлил котва в Ботани Бей, след това посетил Приятелския архипелаг и Нова Каледония, отправил се към Санта Крус и спрял при Намука, един от островите на групата Хавай, След това корабите му стигнали до непознатите подводни скали на Ваникоро, „Компас“, който плавал напред, заседнал край южния бряг. „Астролабия“ му отишъл на помощ и също заседнал. Първият кораб бил разрушен почти веднага. Вторият, който заседнал при ветровито време, се съпротивявал няколко дни. Туземците посрещнали доста добре корабокрушенците. Последните се настанили на острова и от остатъците на двата големи кораба построили един по-малък. Няколко моряци останали доброволно във Ваникоро. Другите, отслабнали и болни, тръгнали с Лаперуз. Те се отправили към Соломоновите острови и загинали до един заедно с кораба край западния бряг на главния остров от тая група, между нос Разочарование и нос Доволство.

— Но отгде знаете това? — извиках аз.

— Ето какво намерих на мястото на последното корабокрушение!

Капитан Немо ми показа една тенекиена кутия с герба на Франция, цялата разядена от солената вода. Той я отвори и аз видях връзка пожълтели книжа, които все пак можеха да се четат.

Това бяха нарежданията на министъра на марината до капитан Лаперуз. върху полетата на които имаше бележки от ръката на Людовик XVI.

— Каква хубава смърт за един моряк? — каза капитан Немо. — Тоя коралов гроб е един спокоен гроб и дано нашият, моят и на моите другари, бъде като него.

XXТОРЕСОВИЯТ ПРОТОК

През нощта на 27 срещу 28 декември „Наутилус“ напусна водите на Ваникоро с извънредна скорост. Взе посока към югозапад и за три дни премина седемстотин и петдесетте левги, които делят групата Лаперуз от югоизточния край на Папуазия.

На първи януари 1868 година рано сутринта Консей ме намери на палубата.

— Ще позволи ли господарят да му честитя Новата година? — ми каза добрият момък.

— Разбира се, Консей. също както ако бях в Париж, в кабинета си в Ботаническата градина. Приемам поздравленията ти и ти благодаря за тях. Само че ще те попитам какво разбираш под „честита Нова година“ при обстоятелствата, в които се намираме. Дали че тази година ще бъде краят на нашето пленничество, или пък че през нея ще продължим това странно пътешествие?

— Бога ми — отговори Консей. — не знам какво да кажа на господаря. Несъмнено виждаме много интересни неща и от два месеца насам нямаме време да скучаем. Всяко ново нещо е по-изумително от предишните и ако тая прогресия продължава, не знам как ще свърши. Според мене, никога няма да имаме подобен случай.

— Никога, Консей.

— От друга страна, господин Немо, който напълно оправдава своето латинско име, никак не ни досажда — все едно, че не съществува.

— Точно така, Консей.

— Та аз мисля, ако това не е неприятно на господаря, че годината ще бъде честита, ако през нея бихме могли да видим всичко…

— Да видим всичко ли, Консей? Това може би ще бъде твърде много. А какво мисли по тоя въпрос Нед Ланд?

— Нед Ланд мисли точно противното на това, което мисля аз — отговори Консей. — Той е един положителен ум и един властен стомах. Да гледа рибите и да яде все риба не е достатъчно за него. Липсата на вино, на хляб, на месо не е много приятна за един достоен англосаксонец, който е свикнал с бифтеци и който съвсем не се плаши от ракия или джин в умерено количество.

— Що се отнася до мене, Консей, най-малко това ме безпокои и аз много добре се приспособявам към режима на кораба.

— Същото е и с мене — отговори Консей. — И аз толкова съм склонен да остана тук, колкото майстор Ланд — да избяга. Та ако започващата година не е честита за мене, тя ще бъде честита за него и обратното. Така че винаги ще има един доволен. Най-сетне, за да завърша, пожелавам на господаря онова, което ще му бъде приятно.

— Благодаря, Консей. Моля те само да оставим за по-късно въпроса за новогодишните подаръци, а дотогава да се задоволим само с едно здраво ръкостискане. Засега аз имам само това.

— Господарят никога не е бил толкова щедър — отговори Консей.

И като каза това, достойният момък си отиде.

На втори януари бяхме изминали вече единадесет хиляди триста и четиридесет мили или пет хиляди двеста и петдесет левги, откакто бяхме тръгнали по Японско море. Пред носа на „Наутилус“ се простираха опасните места на Коралово море край североизточния бряг на Австралия. Нашият кораб плаваше на няколко мили край опасните подводни скали, дето на десети юни 1770 година корабите на Кук малко останало да потънат. Корабът, на който бил Кук, се натъкнал на една скала, и ако не потънал, било благодарение на обстоятелството, че парчето корал, откъртено от удара, останало забито в разцепения корпус.

Много ми се искаше да посетя тия подводни скали, дълги триста и шестдесет левги, в които развълнуваното море се разбива със страшна сила и гърми като гръмотевица. Но в тоя миг наклонените плоскости на „Наутилус“ ни потопиха много надълбоко и аз не можах да видя нищо от високите коралови стени. Трябваше да се задоволя само с различните видове риби, измъкнати от мрежите ни. Между другото видях жермони. един вид скумрии, големи колкото тон, със синкави страни и нашарени с напречни линии, които изчезват, щом рибата умре. Тия риби ни придружаваха на цели стада и доставяха на трапезата ни извънредно изтънчени блюда. Бяха хванати също така голям брой спарове, дълги около пет сантиметра, които имаха вкус на доради, и хвърчащи пирапеди, истински подводни лястовици, които в тъмните нощи прорязват последователно въздуха и водата със своите фосфорни блясъци.

Между мекотелите и зоофитите в клуповете на мрежата намерих различни видове алсионери, урсини, чукове, шпори, кадрани, серити и хиали. Флората бе представена от хубави плаващи алги, от ламинери и макро-циети, пропити от слуз, която се процеждаше през порите им, а между тях — една възхитителна Meastoma deliniaroide, която бе класирана между рядкостите на музея.

На четвърти януари, два дни след като бяхме минали Коралово море, наближихме бреговете на Папуазия. По тоя повод капитан Немо ми съобщи, че има намерение да стигне до Индийския океан през протока Торес. Само това ми каза. Нед с удоволствие забеляза, че тоя път го приближаваше към европейските морета.

Торесовият проток се смята еднакво опасен и поради рифовете, с които е осеян, и поради диваците, които се срещат по бреговете му. Той отделя от Нова Холандия големия остров Папуазия, наричан още и Нова Гвинея.

Папуазия е дълга четиристотин левги, широка сто и тридесет левги и заема повърхност от четиридесет хиляди географски мили. Тя се намира между 0 градуса 19’и 10 градуса 2’и между 128 градуса 23’ и 146 градуса 15’ източна дължина. На обяд, когато помощникът определяше височината на слънцето, аз видях върховете на планините Арфалакс, които се възвисяваха на тераси и завършваха с високи остриета.

Открита в 1511 година от португалеца Франсиско Серано, тая земя е била посещавана последователно през 1526 година от Дон Жозе де Менезес, през 1527 от Грижалва, през 1528 от испанския генерал Алвар де Сааведра, през 1545 от Жуиго Ортес, през 1616 от холандеца Шутен, през 1753 от Никола Срюик, през 1792 от Таеман, Дармие, Фюмел, Картьоре, Едуардс, Бугенвил, Кук, Форест, Мак Клюе, Дантркасто, през 1823 от Дюперей и през 1827 от Дюмон Дюрвил. „Това е родината на чернокожите, които населяват цяла Малезия“ — казва господин де Риенци и аз никак не се съмнявах, че през това пътешествие случаят ще ме срещне с опасните Андамени.

И тъй „Наутилус“ беше пред входа на най-опасния проток на земното кълбо, протока, който и най-смелите мореплаватели едва се решават да преминат, протока, който Луи Пас де Торес преплава, връщайки се от Южните морета в Меланезия, и в който през 1840 година заседналите кораби на Дюмон Дюрвил насмалко щяха да потънат изцяло. Но „Наутилус“, който не се боеше от никакви морски опасности, щеше сега да види отблизо кораловите рифове.

Протокът Торес е около тридесет и четири левги широк, но е осеян с безброй острови, островчета, рифове и скали, които правят плаванията през него почти невъзможни. И поради това капитан Немо взе всички предпазни мерки преди преминаването му. Плавайки на повърхността, „Наутилус“ се движеше с умерена бързина. Витлото му като китова опашка цепеше бавно вълните.

Използувайки това положение, моите двама другари и аз се изкачихме на палубата, която както винаги беше празна. Пред нас беше кабинката на кормчията и ако се не лъжа, тоя път сам капитан Немо беше в нея и направляваше „Наутилус“.

Аз имах пред себе си великолепните карти на Торесовия проток, изработени от инженера-хидрограф Венсандон Дюмулен и от мичмана Куван Дебоа — сега адмирал, който беше в щаба на Дюмон Дюрвил през неговото последно околосветско плаване. Както и картите на капитан Кинг. тия карти са най-добрите, с които човек може да си служи, за да надвие мъчнотиите на тоя тесен проток, и аз ги проучвах с извънредно внимание.

Морето яростно кипеше около „Наутилус“. Течението на вълните, което се носеше от югоизток към северозапад със скорост от две мили и половина, се разбиваше в коралите, които стърчаха тук-там.

— Бурно море! — ми каза Нед Ланд.

— Ужасно, наистина — отговорих аз. — опасно дори за кораб като „Наутилус“.

— Тоя прокълнат капитан — поде канадецът — трябва да е сигурен, че познава пътя, защото виждам тук толкова много корали, че те биха разтрошили корпуса на кораба му на хиляди парчета, ако се допре макар и съвсем леко до тях.

И наистина положението беше опасно, ала „Наутилус“ се плъзгаше сякаш по чудо посред страшните подводни скали. Той не вървеше точно по пътя на „Астролабия“ и „Усърден“. който път беше гибелен за Дюмон Дюрвил. Той пое по на север, мина край остров Мърей и зави отново на югозапад към протока Кумберланд. Мислех, че ще мине през него, но той пое на северозапад и тръгна между множество почти непознати острови и островчета към остров Тунд и към Опасния канал. Аз дори се питах вече дали капитан Немо, който бе толкова неблагоразумен, че стигаше до лудост, не искаше да поведе кораба си през тоя проток, дето бяха заседнали двата кораба на Дюмон Дюрвил. Но изведнъж той втори път промени посоката и като се насочи право на запад, тръгна към остров Гвебороар.

Беше три часа следобед. Вълните се успокояваха, приливът бе почти пълен. „Наутилус“ се приближи до тоя остров, който е още пред очите ми с живописната си окрайнина от оголени палми. Ние плавахме край него най-малко на две мили. Изведнъж едно сътресение ме събори. „Наутилус“ се бе натъкнал на риф и остана неподвижен, като се наклони малко наляво.

Когато станах, видях на палубата капитан Немо и помощника му. Те изследваха положението на кораба, разменяйки по няколко думи на своя непознат език.

Ето какво беше положението. На две мили вдясно от нас се виждаше остров Гвебороар, брегът на който се извиваше като огромна ръка от север към запад. На юг и на изток се виждаха вече няколко коралови върха, които стърчаха поради отлива. Нашият кораб беше напълно заседнал, и то в едно от ония морета, дето приливите са слаби — неприятно обстоятелство за освобождаването на „Наутилус“ от скалите. Но корабът никак не беше пострадал, тъй като корпусът му беше извънредно як. Ала макар че не можеше да потъне, нито да се разцепи, имаше голяма опасност да остане завинаги закован на тия рифове и тогава с подводния кораб на капитан Немо беше свършено.

Тъй си мислех аз, когато капитанът, студен и спокоен, с постоянното си самообладание, без да изглежда нито развълнуван, нито ядосан, се приближи до мене.

— Злополука ли е? — казах аз.

— Не, обикновена случка — отговори ми той.

Но случка отвърнах му аз, — която все пак може да ви направи отново жител на земята, от която бягате! Капитан Немо ме погледна някак особено и кимна отрицателно. С тона той искаше да ми каже ясно, че нищо не би го принудило да стъпи отново на сушата. След това ми каза:

Впрочем, господин Аронакс, „Наутилус“ съвсем не е пред гибел. Той има да ви носи още дълго посред чудесата на океана. Нашето пътешествие е само в началото си и аз не искам да се лишавам толкова скоро от честта да ми бъдете спътник.

— Все пак, капитан Немо — подех аз, без да показвам, че съм разбрал иронията на думите му, — „Наутилус“ заседна във време на отлив. А в Тихия океан приливите не са големи и ако вие не можете да освободите „Наутилус“ от баласта му — което ми се струва невъзможно. — не виждам как той би могъл да изплава отново.

— Имате право, господин професоре, приливите на Тихия океан не са големи — отговори капитан Немо. — Но пък в Протока Торес е установена разлика от метър и половина между равнищата на прилива и отлива. Днес сме четвърти януари, след пет дни ще имаме пълнолуние. И аз ще бъда много учуден, ако луната, тоя любезен спътник на земята, не издигне достатъчно водните маси и не ми направи една услуга, която бих искал да дължа само на него.

След това капитан Немо, последван от помощника си. слезе във вътрешността на „Наутилус“. А корабът остана неподвижен, сякаш кораловите полипи го бяха вече зазидали със своя неразрушим цимент.

— Какво има, господине? — ми каза Нед Ланд, който дойде при мене след слизането на капитана.

— Нищо, драги Нед, ще почакаме спокойно прилива на девети януари, защото, изглежда, че луната ще има любезността да ни издигне наново над скалите.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— И тоя капитан няма ли да изнесе с лодка котвите си и да ги хвърли в открито море, да пусне машината с пълен ход и да направи всичко, за да се освободи от скалите?

— Защо е необходимо, щом приливът е достатъчен — отговори простичко Консей.

Канадецът погледна Консей и сви рамене. В него заговори морякът.

— Можете да повярвате, господине — отвърна той. — като ви кажа, че тоя железен съд никога вече няма да плава нито по, нито под морето. Годен е вече само за продан на килограм. И аз мисля, че е настъпил моментът да се избавим от компанията на капитан Немо.

— Драги Нед — отговорих. — аз не съм отчаян като вас от тоя смел „Наутилус“. И след четири дни, когато настъпи приливът на Тихия океан, ние ще знаем какво да правим. От друга страна, съветът ви да бягаме би могъл да бъде приемлив, ако бяхме край бреговете на Англия или на Прованс, но във водите на Папуазия е друго и винаги ще имаме време да прибегнем към тая крайност, ако „Наутилус“ не успее да се освободи от скалите, нещо, на което бих погледнал като на много сериозно събитие.

— Но няма ли поне да може човек да стъпи на сушата? — попита Нед Ланд. — Та това е остров. А на тоя остров има дървета. Под тия дървета — сухоземни животни, живи котлети и живи ростбиви, от които аз с удоволствие бих хапнал.

— Тук приятелят Нед има право — каза Консей. — И аз споделям неговото мнение. Дали господарят не би могъл да издействува от своя приятел капитан Немо да ни пренесе на сушата, ако не за друго, поне да не отвикнем да вървим по твърда земя?

— Мога да го помоля, но той ще откаже — отговорих аз.

— Нека господарят опита — каза Консей — и след това вече ще знаем какво да мислим за любезността на капитана.

За голяма моя изненада капитан Немо даде разрешението, за което го помолих. Дори стори това с голяма любезност и готовност, без да иска от мене обещание, че ще се върнем на кораба. Но бягството през земята на Нова Гвинея би било много опасно и аз не бих съветвал Нед Ланд да се опита да бяга. Много по-добре би било да е човек пленник на „Наутилус“, отколкото да попадне в ръцете на туземците на Папуазия.

Лодката бе оставена на наше разположение за следната заран. Не се опитвах да разбера дали капитан Немо ще ни придружава. Помислих дори, че никой от екипажа няма да ни води и че само Нед Ланд ще бъде натоварен да ръководи отплаването. Всъщност сушата беше най-много на две мили от нас и за канадеца щеше да бъде истинска шега да прекара лодката между подводните скали, които бяха толкова съдбоносни за големите кораби. На следния ден, пети януари, лодката бе измъкната от гнездото си и спусната от палубата в морето. За тая работа бяха достатъчни двама души. Веслата бяха в лодката и оставаше само да се качим в нея.

В осем часа, въоръжени с електрически пушки и със секири, ние напуснахме „Наутилус“. Морето беше много спокойно. Откъм сушата духаше лек ветрец. Консей и аз, седнали при веслата, гребяхме здравата, а Нед Ланд насочваше лодката в тесните проходи между скалите. Лодката маневрираше добре и плаваше бързо.

Нед Ланд не можеше да сдържа радостта си. Той беше същински пленник, избягал от тъмница, и никак не помисляше, че ще трябва да се върне пак в нея.

— Месо! — повтаряше той. — Ще ядем месо, и то какво месо! Истински дивеч! Жалко, че няма хляб! Не казвам, че рибата е нещо лошо, но не бива да се прекалява и един къс пресен дивеч, опечен върху жарава, ще разнообрази приятно нашите всекидневни ястия.

— Ах, колко сте лаком — отговаряше Консей. — Карате ме да ми текат лигите.

— Трябва само да се разбере — казах аз — дали в тия гори има дивеч и дали тоя дивеч не е-от такива размери, че той самият да улови ловеца.

— И тъй да е, господин Аронакс — отговори канадецът. чийто зъби сякаш бяха наточени като острие на брадва — и тъй да е, ядвам и тигър, ядвам и тигърска пържола, ако на тоя остров няма други четириноги животни.

— Нед почва да става опасен — отговори Консей.

— Каквото и да бъде — продължи Нед Ланд. — всяко животно с четири крака и без пера или на два крака, но с пера, ще бъде поздравено с моя първи изстрел!

— Добре сме! — отговорих аз. — Ето че неблагоразумията на майстор Ланд отново ще започнат!

— Не се страхувайте, господин Аронакс — отговори канадецът. — И гребете здравата! Трябват ми само двадесет и пет минути, за да ви предложа ядене по мой вкус.

В осем и половина часа лодката на „Наутилус“ спря лекичко на един пясъчен бряг, след като бе минала благополучно кораловия пръстен, който обкръжаваше остров Гвебороар.

XXIНЯКОЛКО ДНИ НА СУША

Стъпвайки на земята, аз бях много развълнуван. Нед Ланд опитваше почвата с крак, сякаш ставаше неин собственик. Всъщност ние само два месеца бяхме според израза на капитан Немо "пътници на „Наутилус“, т.е. в действителност пленници на неговия капитан.

За няколко минути бяхме на разстояние един изстрел от брега. Почвата беше почти изцяло от полипи, но някои корита на пресъхнали потоци, осеяни с гранитни късове, показваха, че тоя остров е от първичен произход. Целият кръгозор бе затулен от великолепни гори. Грамадни дървета, височината на които стигаше понякога до двеста стъпки, бяха свързани едно с друго чрез гирлянди от лиани, истински природни люлки, поклащани от лек ветрец. Тук растяха изобилно и размесени помежду си мимози, фикуси, казуарини, теки, хибискуси, пандануси и палми, а под техните зелени сводове в подножието на гигантските им стволове растяха орхидеи, зеленчуци и папрати. Но без да забелязва всички тия хубави образци на папуазийската флора, канадецът остави приятното заради полезното. Той видя една кокосова палма, събори няколко плода, разчупи ги и ние пихме от тяхното мляко и изядохме средината с голямо доволство, което беше протест срещу обикновената храна в „Наутилус“.

— Великолепно. — каза Нед Ланд. — Прелестно. — отговори Консей.

— Аз мисля — каза канадецът, — че вашият Немо не би възразил нищо, ако занесем от тия плодове на кораба му.

— Не вярвам — отговорих аз. — той няма да иска да хапне от тях!

— Толкоз по зле за него. — каза Консей.

— И толкова по-добре за нас! — отвърна Нед Ланд. — Ще ни останат повече.

— Една думичка, майстор Ланд — казах аз на китоловеца, който се канеше да опустоши втора кокосова палма. — Кокосовият орех е хубаво нещо, но преди да напълним лодката с орехи, мисля, че е по-разумно да видим дали островът не произвежда нещо по-полезно. Пресните зеленчуци например биха били добре дошли в кухнята на „Наутилус“.

— Господарят е прав — отговори Консей. — И аз предлагам да запазим място за три неща в нашата лодка: едно за плодове, друго за зеленчуци и трето за месо от дивеч, макар че досега не съм видял никаква диря от дивеч.

— Не бива да се отчайвате, Консей. — отговори канадецът.

— Да продължим нашия излет — казах аз. — но да бъдем нащрек. Макар че островът изглежда необитаем, в него все пак може да има хора, които няма да бъдат придирчиви като нас от какъв дивеч е месото!

— Хе-хе! — рече Нед Ланд. като затрака челюсти многозначително.

— Какво има, Нед? — извика Консей.

— Бога ми — отвърна канадецът. — почвам да разбирам прелестите на човекоядството!

— Нед, Нед! Какво приказвате? — отвърна Консей. — Вие — човекоядец! Значи аз вече не ще съм сигурен, когато спя в една каюта с вас! Дали някой ден няма да се събудя наполовина изяден?

— Приятелю Консей, много ви обичам, но не чак толкоз, че да ви изям без нужда.

— Не ви вярвам аз! — отговори Консей. — Да вървим! Трябва непременно да убием някой дивеч, за да наситим тоя човекоядец, иначе някоя сутрин господарят ще намери само останки от своя прислужник.

Докато Нед и Консей си разменяха тия закачки, навлязохме под тъмните сводове на гората и за два часа я обиколихме надлъж и шир.

Случаят ни помогна в търсенето на растителна храна и едно от най-полезните произведения на тропическите зони ни даде скъпоценната храна, която липсваше на кораба.

Говоря за хлебното дърво, което расте в изобилие на остров Гвебороар, и най-вече оная негова разновидност, която няма семки и която на малайски се нарича „рима“.

Това дърво се отличаваше от другите с правото си стъбло, високо около четиридесет стъпки. По грациозно закръгления му връх от големи назъбени листа естественик лесно разпознаваше дървото „артокарпус“, което много добре се бе аклиматизирало на Маскаренските острови. Сред гъстата му зеленина личаха едри кръгли плодове, големи до десет сантиметра, покрити с грапава кора, във форма на шестоъгълници. Едно полезно растение, с което природата бе надарила областите, на които липсва жито. и което без да има нужда от някакво обработване, дава плодове в продължение на осем месеца от годината.

Нед Ланд познаваше добре тия плодове. През многобройните си пътешествия той беше вече ял от тях и умееше да приготвя сърцевината им. Затова щом ги видя, у него веднага се събуди желанието да ги опита и той не можа по-дълго да се сдържа.

— Господин професоре — ми каза той, — ще умра, но ще си хапна от тоя хлебен плод!

— Хапнете си, драги Нед, хапнете си колкото искате. Дошли сме, за да направим опити — да ги направим! — Много скоро ще стане — отговори канадецът. И с помощта на една лупа той запали огън от сухи съчки, който запращя весело. През това време Консей и аз избирахме най-хубавите плодове на артокарпуса. Някои от тях не бяха още напълно узрели и плътната им кожа покриваше някаква бяла, не много влакнеста сърцевина. Но други, и то доста много, жълтеникави и прилични на желе, бяха готови за ядене.

Тия плодове нямаха никаква костилка. Консей донесе десетина на Нед Ланд, който ги сложи върху жаравата, след като ги наряза на дебели резени, повтаряйки непрекъснато:

— Ще видите колко е хубав тоя хляб, господине.

— Особено когато отдавна не си ял хляб — каза Консей.

— Това дори не е вече хляб, а чудесен сладкиш — добави канадецът. — Никога ли не сте яли, господин професоре?

— Не, Нед.

— Тогава пригответе се да хапнете нещо сочно и хранително. Да не съм цар на китоловците, ако не повторите пак!

След няколко минути оная част на плодовете, която бе към огъня, стана цялата на въглен. Вътре се показа някакво бяло тесто, подобно на мека хлебна средина, която по вкус приличаше на ангинари.

Трябва да призная, че хлябът беше великолепен и аз ядох с голямо удоволствие.

— За съжаление — казах аз — това тесто не може да се запази прясно и затова мисля, че е безполезно да вземаме запас за кораба.

— Хайде де, господин професоре! — възкликна Нед Ланд. — Вие говорите като естественик, а аз ще постъпя като хлебар. Консей, съберете доста плодове, които ще вземем на връщане.

— А как ще ги запазите? — попитах аз канадеца.

— Като направя от средината им ферментирало тесто, което ще се запази за дълго време, без да се развали. Когато поискам, мога да дам да го опекат в кухнята на кораба и макар че вкусът му ще бъде малко възкисел, ще видите, че е чудесно.

— Тогава, майстор Нед, на тоя хляб вече нищо няма да му липсва, нали?

— Не, господин професоре — отговори канадецът. — Липсват му плодове или поне зеленчуци!

— Тогава да търсим плодове и зеленчуци!

Когато нашето бране свърши, ние тръгнахме, за да допълним продуктите за тая „земна“ вечеря.

Нашите търсения не отидоха напразно и към обяд бяхме събрали богат запас банани. Тия прекрасни плодове на тропическите области зреят през цялата година и малайците, които ги наричат „пизан“. ги ядат, без да ги пекат. Освен банани набрахме и грамадни плодове жакс, които са много вкусни, сладки плодове от мангово дърво и невероятно големи ананаси. Това бране ни зае голяма част от времето, за което впрочем не съжалявахме.

Консей непрекъснато наблюдаваше Нед. Китоловецът вървеше напред и разхождайки се из гората, береше уверено великолепните плодове, които трябваше да попълнят запасите ни.

— Е — попита Консей. — надявам се, че не ни липсва вече нищо, драги Нед?

— Хм — рече канадецът.

— Какво! Оплаквате ли се?

— Всички тия растителни неща не са достатъчни за едно ядене — отговори Нед. — Това е само за завършека, десертът. А супата? Ами печеното?

— Наистина — казах аз. — Нед ни беше обещал котлети, каквито май няма да намерим.

— Господин професоре — отговори канадецът, — ловът не само че не е свършил, но не е още и започнал. Търпение! В края на краищата ще срещнем някое животно, покрито с пера или с козина, и ако не тук, на друго място.

— И ако не днес — утре — добави Консей. — защото не бива да се отдалечаваме много. Аз дори предлагам да се върнем на лодката.

— Какво? Да се връщаме вече? — извика Нед.

— Трябва да се върнем, преди да се е мръкнало — казах аз.

— Но колко е часът? — попита канадецът.

— Най-малко два — отговори Консей.

— Колко бързо минава времето, когато човек е на суша! — извика Нед Ланд, като въздъхна съжалително.

— Да вървим! — отговори Консей.

Връщахме се през гората и попълнихме запасите си, като набрахме палмово зеле, което трябваше да откъсваме от върховете на дърветата, дребен боб, който малайците наричат „абру“, и най-отлично качество ямсове.

Стигнахме до лодката, претоварени от плодове. Но Нед Ланд не смяташе, че запасите са достатъчни. И съдбата бе благосклонна към него. Тъкмо когато щяхме да се качваме в лодката, той забеляза няколко дървета от вида на палмите, високи около двадесет и пет-тридесет стъпки. Толкова ценни, колкото и артокарпусът, тия дървета справедливо се смятат за едни от най-полезните в Меланезия.

Те бяха сагови палми, дървета, които растат без каквото и да е обработване и се развъждат както черниците — с издънки и със семки.

Нед Ланд знаеше какво да прави с тях. Той улови брадвата и като почна да сече силно, скоро повали на земята две-три дървета, зрелостта на които се познаваше по белия прах, посипал листата им.

Аз наблюдавах какво правеше той, но повече с очите на естественик, отколкото като гладен човек. От всяко стебло той изряза по една ивица от кората, широка един пръст; под нея имаше мрежа от дълги нишки, които образуваха оплетени възли, залепени с брашно, което приличаше на гума. Това брашно беше именно сагу, хранително вещество, което е главната храна на меланезийското население.

Засега Нед Ланд се задоволи само да насече дърветата на парчета, както се секат дърва за горене, и остави за по-късно да им извади брашното, да го стрие в някакъв плат, та да се отделят нишките, да го изсуши после на слънце и да го остави да се втвърди на калъпчета.

Най-сетне, в пет часа вечерта, натоварени с всички тия съкровища, ние напуснахме островния бряг и след половин час стигнахме до „Наутилус“. Никой не ни посрещна. Огромният железен цилиндър беше сякаш пуст. Когато прехвърлихме продуктите на кораба, аз слязох в стаята си. Вечерята ми ме чакаше. Нахраних се и след това заспах.

На следния ден, шести януари, на борда нямаше нищо ново. Никакъв шум във вътрешността, никакъв знак на живот. Лодката беше на същото място до „Наутилус“, дето я бяхме оставили. Решихме да се върнем на остров Гвебороар. Нед Ланд се надяваше, че сега ще има по-голям късмет в лова от снощи и искаше да отидем в друга част на гората.

Тръгнахме при изгрев слънце. Лодката ни, понесена от вълните, които се движеха към сушата, стигна след няколко минути до острова.

Слязохме на брега и като смятахме, че ще бъде по-добре да се оставим на усета на канадеца, тръгнахме след Нед Ланд, чиито дълги крака крачеха така, че изоставахме доста назад.

Нед Ланд възлезе откъм запад, след това, като прегази няколко потоци, пое към една равнина, заградена с великолепни гори. Няколко птици-рибари бродеха покрай потоците, но не дочакаха да ги приближим. Тяхната предпазливост показваше, че тия птици знаеха да се пазят от тоя род двукраки и от това заключих, че ако островът не е обитаем, все пак се посещава от хора.

След като минахме през една доста голяма ливада. стигнахме до края на малка горичка, оживена от песните и летежа на голям брой птици.

— Тук има само птици — каза Консей.

— Но има птици, които се ядат! — отговори китоловецът.

— Съвсем не, драги Нед — отвърна Консей. — аз виждам тук само обикновени папагали.

— Драги Консей — отговори сериозно Нед, — за хора, които нямат какво друго да ядат, папагалът замества фазана.

— А аз ще прибавя — казах аз, — че тия птици са доста вкусни, когато са сготвени както трябва.

Наистина в гъстия листак на тая гора безброй папагали прелитаха от клон на клон и очакваха само да бъдат по грижливо обучени, за да заговорят човешкия език. Сега те крякаха заедно с женски папагали от най-различни цветове: важни какаду, които сякаш разсъждаваха върху някоя философска проблема, докато блестящо червени лориси минаваха като късове плат, отнасяни от вятър, калаоси, които прелитаха шумно, папуаси, обагрени с най-нежните лазурни отсенки, и всевъзможни разновидности от очарователни хвъркати същества, които обаче не бяха за ядене.

Една птица, която живее само в тия области и която никога не преминава границата на островите Ару и на Папуазките острови, липсваше в тая колекция. Но съдбата бе отредила да се възхитя в скоро време и от нея.

След като минахме през една рядка горичка, стигнахме до поляна, оградена с храсти. В това време видях, че изхвръкват някакви великолепни птици, дългите пера на които ги принуждаваха да летят срещу вятъра. Техният вълнообразен летеж, плавността на въздушните им движения, преливането на багрите им, всичко това привличаше и очароваше погледа. Аз веднага ги познах.

Райски птици! — извиках аз.

— Разред врабци, отдел клистомори — отвърна Консей.

— Семейство на яребици ли? — попита Нед Ланд.

— Мисля, че не, майстор Ланд. Все пак разчитам, че с вашата сръчност ще хванете някое от тия прелестни създания на тропическите области.

— Ще се опитам, господин професоре, макар че съм по-сръчен, когато боравя с харпуна, отколкото с пуШката-

Малайците, които продават много от тия птици на китайците, ги ловят по различни начини, които ние не можехме да употребим. Така те поставят примки по върховете на високите дървета, дето райските птици предпочитат да кацат. Или ги залавят с някакво жилаво лепило, което сковава движенията им. Понякога те дори пускат отрова в изворите, дето птиците пият обикновено вода. Ние пък можехме само да ги стреляме, когато хвърчаха, и затова вероятността да ги досегнем беше малка. Наистина ние изразходвахме напразно част от нашите припаси.

Към единадесет часа сутринта минахме първата верига планини, които съставят центъра на острова, а не бяхме убили още нищо. Гладът вече се обаждаше. Смятахме, че ще се нахраним с дивеч, но се излъгахме. За щастие и за голяма наша изненада Консей стреля два пъти и осигури обяда ни. Той удари един бял гълъб и един гривек, които бяха бързо оскубани, нанизани на ръжен и опечени върху жар от сухи съчки. Докато тия вкусни животни се печаха, Нед приготви плодовете на артокарпуса. После гълъбът и гривекът бяха изгризани до кости и всички заявихме, че са великолепни. Мускатовите орехи, с които те обикновено се хранят, дават особен аромат на месото им и го правят много вкусно.

— Приличат на кокошки, които са хранени с трюфели — каза Консей.

— Е, Нед, какво още не ви достига? — попитах канадеца.

— Четирикрак дивеч, господин Аронакс — отговори Нед Ланд. — Всички тия гълъби са само разядка и залъгалка за устата. И докато не убия някое животно за котлети, няма да бъда доволен.

— Както пък аз, Нед, ако не хвана една райска птица.

— Затова да продължим лова — отговори Консей. — но в същото време ще се връщаме към морето. Стигнахме до първите планински склонове и смятам, че ще бъде по-добре да се върнем към горите.

Това беше разумно и ние послушахме съвета. След един час път стигнахме до една истинска гора от дървета сагу. Под краката ни избягаха няколко безвредни змии. При нашето приближаване райските птици отлитаха и аз наистина се бях отчаял, че ще мога да уловя някоя, когато Консей, който вървеше начело, неочаквано се наведе, извика тържествуващо и се върна към мене, като носеше една великолепна райска птица.

— А! Браво, Консей! — извиках аз.

— Господарят е много снизходителен — отговори Консей.

— Не, драги мой. Ти си бил истински майстор. Да уловиш жива райска птица, и да я уловиш с ръка!

— Ако господарят я види по-отблизо, ще разбере, че моята заслуга не е голяма.

— Защо, Консей?

— Защото тая птица е мъртво пияна.

— Пияна ли?

— Да, господарю. пияна от мускатовите орехи, с които се е нагълтала под дървото, дето я хванах. Вижте, драги Нед, вижте страшните последици на невъздържанието!

— По дяволите! — отвърна канадецът. За джина, който съм изпил от два месеца насам, не си струва трудът да ме укорявате.

През това време аз разглеждах интересното животно. Консей не се лъжеше. Райската птица, замаяна от опияняващия сок, беше съвсем обезсилена. Тя не можеше да лети. Едва вървеше. Но това не ме безпокоеше и аз я оставих да си дреме.

Тая птица беше от най хубавия между осемте вида, които живеят в Папуазия и в съседните острови. Това беше райска птица — „чист изумруд“, една от най-редките. Тя беше дълга около тридесет сантиметра, главата й — сравнително малка. очите — близо до човката и също така малки. Но тя беше едно очарователно съчетание на отсенки: с жълта човка, тъмнокафяви крака и нокти, светлокафяви криле, червени по краищата, бледожълта по главата и отзад по шията. изумруднозелена по гушата и тъмнокестенява по корема и гърдите. Две извити пухкави пера се издигаха над опашката й, удължена с очарователна изисканост от дълги леки пера, и допълваха общия вид на тая чудесна птица, която туземците наричат поетично „слънчева птица“.

Аз имах голямо желание да занеса в Париж тая великолепна райска птица и да я подаря на Зоологическата градина, която не притежава никакъв жив екземпляр.

— Та толкова ли е рядка? — попита канадецът като ловец, който цени твърде малко дивеча от художествено гледище.

— Много рядка, Нед, и особено трудно е да бъде уловена жива. Но дори и мъртви, тия птици са предмет на голяма търговия. И затова туземците са измислили да ги фабрикуват, както се фабрикуват бисери или диаманти.

— Какво! — извика Консей. — Фабрикуват фалшиви райски птици ли?

— Да, Консей.

— А знае ли господарят как туземците вършат това?

— Знам. През периода на източните мусони великолепните пера от опашките на райските птици, наричани от естествениците „пера срещу вятъра“, се оскубват. Тия именно пера събират фалшификаторите на птици и ги залепват изкусно на някой нещастен, предварително оскубан папагал. След това боядисват залепеното, лустросват птицата и изпращат тия произведения на тяхната своеобразна индустрия на музеите и на европейските любители.

— Че какво от това? — каза Нед Ланд. — Или птицата — или перата. А щом птицата не е за ядене, не виждам голяма беда!

Ала ако моето желание да имам райска птица беше изпълнено, желанието на канадския ловец още не беше задоволено. За щастие към два часа Нед Ланд уби една великолепна дива свиня от рода на ония, които туземците наричат „бариутанг“. Животното идваше навреме, за да ни снабди с истинско месо от четириного, и бе добре посрещнато. Нед Ланд много се гордееше с изстрела си. Свинята, засегната от електрическия куршум, беше убита на място.

Канадецът я одра и изчисти, след като бе вече нарязал половин дузина котлети за вечерята. След това ловът продължи и Нед и Консей се отличиха: двамата приятели, вървейки между храсталаците, подплашиха едно стадо кенгури, които побягнаха, скачайки с еластичните си крака. Но животните не можеха да побягнат толкова бързо, че електрическият куршум да не ги догони.

— Ах, господин професоре — извика Нед Ланд, опиянен от ловна страст. — Какъв чудесен дивеч са те, особено задушени! И като си помисля, че ще изядем всичкото това месо и че ония глупаци на кораба няма да хапнат нито късче от него!

Струва ми се, че ако в изстъплението на радостта си не беше толкова приказвал, канадецът би унищожил цялото стадо! Но той се задоволи с дванадесетина от тия двуутробни, „които образуват първия разред от двуутробните млекопитаещи“ — както каза Консей. Тия животни бяха дребни. Те бяха от вида, „кенгуру зайци“, които обикновено живеят в хралупите на дърветата и са извънредно бързоходни; те не са много едри, но затова пък месото им най-много се цени.

Ние бяхме много доволни от резултатите на нашия лов. Развеселеният Нед се готвеше да дойдем пак на следния ден в тоя приказен остров и искаше да унищожи там всичките четириноги, които можеха да се ядат. Но той си правеше сметката без оглед на събитията.

Стигнахме на брега към шест часа вечерта. Лодката беше на постоянното си място. „Наутилус“ стърчеше като дълъг риф над вълните на две мили от брега.

Без да се бави, Нед Ланд се зае да приготви вечерята. Той прекрасно знаеше как се приготвят всички яденета. Скоро котлетите от „бариутанг“, печени върху жарта, изпълниха въздуха с приятен мирис.

Но аз виждам, че заприличвам на канадеца. Почнах да се възхищавам от пресните свински пържоли! Нека ми бъде простено, както аз простих на майстор Ланд, и то по същите причини!

Вечерята беше превъзходна. Два гривека допълниха тая необикновена вечеря. Тестото от сагу, хлябът от артокарпуса, няколкото мангови плодове, половин дузина ананаси и ферментиралият сок от няколко кокосови ореха, всичко това ни създаде радостно настроение. Струва ми се дори, че моите достойни другари загубиха малко от яснотата на мислите си.

— Ами ако не се върнем тази вечер на „Наутилус“? — каза Консей.

— Ами ако не се върнем никога? — добави Нед Ланд. В тоя миг един камък падна до нозете ни и пресече изведнъж предложението на китоловеца.

XXIIМЪЛНИЯТА НА КАПИТАН НЕМО

Погледнахме към гората, без да ставаме, и ръката ми се спря на половина път към устата.

— Камъни не падат от небето — каза Консей. — а когато падат, се наричат аеролити.

Втори добре захвърлен камък изби от ръката на Консей една съблазнителна кълка от гривек и подчерта още повече неговата забележка.

Скочихме и тримата с пушки за стрелба, готови да отговорим на всяко нападение.

— Да не би да са маймуни? — извика Нед Ланд.

— Нещо подобно — отговори Консей. — Това са диваци.

— В лодката! — казах аз и тръгнах към морето.

И наистина трябваше да отстъпим, защото двайсетина туземци, въоръжени с лъкове и прашки, се показаха само на сто крачки от нас в покрайнината на горичката, която затулваше пред нас кръгозора от дясната страна.

Лодката беше на около двадесет метра от нас.

Диваците приближаваха, без да тичат, но проявяваха най-враждебни намерения. Камъни и стрели валяха.

Нед Ланд не искаше да остави продуктите и въпреки неминуемата опасност, натоварен със свинята от една страна и кенгурите от друга, отстъпваше доста бързо.

За две минути бяхме на брега. В един миг натоварихме в лодката припасите и оръжията, бутнахме я в морето и хванахме веслата.

Не бяхме минали и два кабелта, когато стотина диваци с викове и ръкомахания навлязоха във водата до пояс. Погледнах да видя дали тяхното появяване не е накарало някои от моряците на „Наутилус“ да излязат на палубата. Не. Грамадният кораб, неподвижен сред широкото море, беше съвсем безлюден.

След двадесет минути ние се качихме на борда. Люковете бяха отворени. След като вързахме лодката, влязохме във вътрешността на „Наутилус“.

Слязох в салона, отдето се чуваха музикални акорди. Приведен над своя хармониум, капитан Немо беше потънал в музикален екстаз.

— Капитане! — казах му аз. Той не ме чу.

— Капитане! — повторих, като докоснах ръката му. Той трепна и се обърна:

— А, вие ли сте, господин професоре — каза той. — Е, как, добър ли беше ловът? Събрахте ли интересни растения?

— Да, капитане — отговорих аз, — но за нещастие доведохме тук цяло множество двукраки, съседството на които ми се струва опасно.

— Какви двукраки?

— Диваци.

— Диваци ли! — отговори капитан Немо иронично. — И вие се учудвате, господин професоре, че като сте стъпили в някоя част на земното кълбо, сте намерили там диваци? Та къде няма диваци? А от друга страна, тия, които вие наричате диваци, дали са по-лоши от другите?

— Но, капитане…

— Аз, господин професоре, съм ги срещал навсякъде.

— Но ако не искате да ги видите на борда на „Наутилус“ — отговорих аз, — добре ще направите да вземете някои предпазни мерки.

— Успокойте се, господин професоре. Няма защо да се тревожите за това.

— Но туземците са много.

— Колко смятате, че са?

— Най-малко — стотина.

— Господин Аронакс — отговори капитан Немо, чиито пръсти се преместиха сега върху клавишите на хармониума, — ако дори всичките туземци на Папуазия се съберат на брега, „Наутилус“ пак няма защо да се страхува от техните нападения!

Сега пръстите на капитана се раздвижиха върху клавишите на органа и аз забелязах, че той удряше само черните, което придаваше на мелодиите напълно шотландски оттенък. След малко той забрави моето присъствие и потъна в някакво бленуване, което аз не исках да смущавам.

Изкачих се отново на палубата. Нощта беше паднала вече, защото при тая малка географска ширина слънцето залязва бързо и без здрач. Съзрях само неясно остров Гвебороар. Не многобройните огньове, запалени на брега, свидетелствуваха че туземците нямаха намерение да се махнат оттам.

Останах така сам няколко часа, като или мислех за туземците, но без да се страхувам вече от тях, защото невъзмутимата увереност на капитана ме успокояваше, или пък ги забравях и се възхищавах от великолепието на тропическата нощ. Мисълта ми отлиташе към Франция заедно с тия зодиакални звезди, които след няколко часа щяха да изгреят над нея. Точно над нас блестеше посред съзвездията луната. И аз мислех, че тоя верен и любезен спътник на земята ще дойде вдругиден на същото това място, за да издигне вълните и да изтръгне „Наутилус“ от това коралово гнездо. Към полунощ, като видях, че върху потъмнелите вълни и под крайбрежните дървета всичко е спокойно, прибрах се в каютата си и спокойно заспах.

Нощта мина, без да се случи нещо лошо. Несъмнено папуасите се плашеха дори от вида на заседналото в залива чудовище, защото люковете бяха отворени и те лесно биха могли да се вмъкнат във вътрешността на „Наутилус“.

В шест часа сутринта, осми януари, отново се изкачих на палубата. Нощните сенки изчезваха. Скоро островът се показа през разкъсаните мъгли — най-напред брегът, а след това — хълмовете.

Сега туземците бяха по-многобройни от снощи — може би пет-шестстотин души А неколцина от тях, възползувайки се от отлива, бяха приближили и застанали по издадените над водата корали, на не повече от два кабелта от „Наутилус“. Аз ги виждах ясно. Те бяха истински папуаси, снажни, расови мъже с широко и високо чело, с голям, но не сплескан нос и с бели зъби. Гъстата им вълнеста коса, боядисана червено, изпъкваше върху черните и лъскави тела, които приличаха на телата на нубийски негри. В меката част на ушите им, цепната и повиснала, висяха нанизи от кости. Повечето от тия диваци бяха голи. Между тях забелязах няколко жени, покрити от бедрата до коленете със същински кринолин от треви, придържан от растителен поясок. Някои главатари бяха украсили шиите си с полумесец и с огърлици от червени и бели мъниста. Почти всички, въоръжени с лъкове, стрели и щитове, носеха на рамото си нещо като мрежа, в която имаше валчести камъни, които те хвърляха сръчно с прашките си.

Един от тия главатари, дошъл доста близо до „Наутилус“, внимателно го разглеждаше. Той навярно беше някой „мадо“ с висок чин, защото беше с наметка от бананови листа, нарязана по края като дантела и изпъстрена с ярки бои.

Можех много лесно да убия тоя туземец, който беше съвсем наблизо; но сметнах, че ще е по-добре да почакам някои явно враждебни прояви. Когато европейци и диваци се срещнат, добре е европейците да не нападат, а само да се отбраняват.

През всичкото време на отлива туземците се въртяха около „Наутилус“, но не вдигаха шум. Чувах ги, че повтарят често думата „асе“, и по движенията им разбрах, че ме викаха да сляза на сушата, покана, на която сметнах, че не трябва да се отзовавам.

За голямо неудоволствие на майстор Ланд, който не можа да попълни запасите си храна, през тоя ден не се отдели от кораба. Сръчният канадец запълни времето си с приготвяне на месата и брашната, които беше донесъл от остров Гвебороар. А диваците се върнаха на сушата към единадесет часа сутринта, веднага щом кораловите скали почнаха да изчезват под вълните на прилива. Но аз забелязах, че броят им на брега значително се увеличава. Навярно идваха от съседните острови или от самата Папуазия. Не бях забелязал обаче нито една туземна пирога.

Тъй като нямах какво друго да правя, реших да претърся тая хубава бистра вода, където се виждаха в изобилие раковини, зоофити и морски растения. А пък ако вярвахме на думите на капитан Немо, според които още утре корабът щеше да заплава пак в морето, това беше и последният ден на „Наутилус“ в тия места. Затова извиках Консей, който ми донесе една малка лека мрежа, горе-долу подобна на мрежите, с които ловят стриди.

— А диваците? — попита Консей. — С позволение на господаря те не ми изглеждат много лоши!

— Да, но все пак са човекоядци, драги момко.

— Човек може да бъде човекоядец и почтен човек — отговори Консей — тъй, както може да бъде лаком и почтен. Едното не изключва другото.

— Добре, Консей, приемам, че те са почтени човекоядци и че изяждат почтено пленниците си. Но тъй като мене не ми се иска да бъда изяден, дори и почтено, аз ще бъда нащрек, защото изглежда, че капитанът на „Наутилус“ не взема никакви предпазни мерки. А сега — на работа.

Цели два часа ние се занимавахме усилено с риболов, без да хванем нещо рядко. Мрежата се пълнеше с мидасови уши, с арфи, с мелании и особено с най-хубавите риби-чукове, които бях виждал дотогава. Уловихме също така няколко холотурии, бисерни миди и десетина малки костенурки, които бяха предназначени за кухнята на кораба.

Но тъкмо когато най-малко очаквах, хванах едно чудо или по право — един природен изрод, който се среща много рядко. Консей току-що беше пуснал мрежата и я издърпваше пълна с различни обикновени раковини, когато изведнъж видя как бръкнах бързо в нея, измъкнах една раковина и извиках като конхиолог, т.е. с най-пронизителния вик, който може да издаде човешкото гърло.

— Но какво му стана на господаря? — попита изненадан Консей. — Ухапа ли го нещо?

— Не, драги момко, макар че на драго сърце бих дал единия си пръст за такова откритие.

— Какво откритие?

— Тая раковина — казах аз, като му посочих причината на моето тържество.

— Но това е една обикновена порфириа маслина, род — маслини, разред — гребенохрили. клас — коремоноги. разклонение — мекотели…

— Да, Консей. Но вместо да бъде завита отдясно наляво, тая раковина е завъртяна отляво надясно.

— Възможно ли е? — извика Консей.

— Да, драги, това е една раковина-левачка.

— Раковина-левачка! — повтори Консей с разтуптяно сърце.

— Погледни черупката.

— Ах, господарят може да ми повярва — каза Консей, като взе с трепереща ръка скъпоценната раковина, — че никога досега не съм изпитвал толкова силно вълнение!

И имаше за какво да бъде развълнуван. Известно е наистина, както са установили това естествениците, че движението надясно е природен закон. Небесните тела и техните спътници се движат по орбитата и около оста си отдясно наляво. Човекът по-често си служи с дясната, отколкото с лявата ръка и като последица от това неговите уреди, прибори, стълби, ключалки, пружини на часовници и прочее са така нагласени, че да се завъртат отдясно наляво. И природата, общо взето, следва тоя закон при завиването на раковините. Те всички са завити надясно, с много редки изключения, и когато случайно тяхната черупка е завита отляво надясно30, любителите плащат за тях скъпо, прескъпо!

Консей и аз бяхме потънали в съзерцание на това съкровище и аз си казвах, че ще обогатя музея с него, когато за нещастие един камък, хвърлен от туземец, строши ценния предмет в ръката на Консей.

Аз извиках отчаяно. Консей грабна пушката ми и се прицели в един дивак, който въртеше прашката си на десет метра от нас. Поисках да спра Консей, но той стреля и счупи гривната от амулети на туземеца.

— Консей! — извиках аз. — Консей!

— Какво! Не вижда ли господарят, че тоя човекоядец пръв ни нападна?

— Една раковина не е равноценна на човешки живот! — казах му аз.

— Ах, мръсникът! — извика Консей. — По-добре да беше ми строшил рамото!

Консей беше искрен, но аз не мислех като него. От няколко минути положението се бе променило, а ние не бяхме забелязали нищо. Двадесетина пироги бяха заобиколили „Наутилус“. Тия пироги, издълбани от цели стволове на дърветата, дълги и тесни, добре пригодени за бързо движение се уравновесяваха чрез двоен балансьор от бамбуково дърво, който плаваше върху повърхността на водата. Караха ги сръчни полуголи гребци и аз се уплаших, като ги видях как се приближават.

Очевидно беше, че тия папуаси са имали вече връзки с европейци и че познаваха корабите им. Но какво можеха да мислят те за тоя дълъг железен цилиндър, легнал в залива, без мачти и без комин? Разбира се, нищо хубаво и затова отначало се държаха на почтено разстояние. Но като видяха, че е неподвижен, малко по малко добиха смелост и сега искаха да се доближат до него. А тъкмо това не трябваше да се допуска. Нашите оръжия, които стреляха, без да гърмят, не можеха да направят голямо впечатление на тия туземци, които се плашат само от силно гърмящите оръжия. Мълнията, без тътена на гръмотевицата, не би изплашила много хора, макар че опасността е в мълнията, а не в гърмежа.

В тоя миг пирогите приближиха още повече до „Наутилус“ и цял облак стрели се изсипа върху него.

— Дявол да го вземе! Градушка! — каза Консей. — И може би дори отровна градушка!

— Трябва да предупредим капитан Немо — казах аз и слязох през люка.

Отидох в салона. Там нямаше никого. Реших се да почукам на вратата, която водеше към стаята на капитана.

Чух „влезте“. Влязох и намерих капитана потънал в някакви изчисления, дето личаха хиксове и други алгебрични знаци.

— Попречих ли ви? — казах аз от учтивост.

— Да, господин Аронакс — отговори ми капитанът. — Но навярно имате сериозно основание, за да дойдете тук?

— Много сериозно. Пирогите на туземците ни заобиколиха и след няколко минути сигурно ще бъдем обсадени от няколкостотин диваци.

— А, така ли? — рече спокойно капитан Немо. — Дошли са с пирогите си?

— Да, господин капитан.

— Добре, господин професоре, достатъчно е да затворим „Наутилус“.

— Точно това и аз исках да ви кажа…

— Няма нищо по-лесно от туй — каза капитан Немо. И като натисна едно електрическо копче, той предаде някаква заповед на екипажа.

— Това вече е направено, господин Аронакс — каза той след няколко секунди. — Лодката е прибрана и люковете са затворени. Не вярвам да се страхувате, че господата ще пробият тия стени, които гюллетата на вашата фрегата не можаха да засегнат.

— Не, капитане, но има друга опасност.

— Каква, господин Аронакс?

— Утре, когато „Наутилус“ ще трябва да вземе чист въздух и люковете се отворят…

— Да, господин Аронакс, ще се отворят, защото нашият кораб диша подобно на китовете.

— Но ако в тоя миг папуасите са на палубата, не виждам как ще им попречите да влязат в кораба?

— Значи допускате, че ще се качат на кораба?

— Уверен съм в това.

— Добре, господин Аронакс, нека се качат. Не виждам защо трябва да им попреча. В края на краищата тия папуаси са добри хорица и не бих искал моето посещение на остров Гвебороар да струва живота макар и на едного от тия нещастници!

След тия думи аз мислех да си изляза, но капитан Немо ме задържа и ме покани да седна при него. Разпита ме с любопитство за нашите излети на сушата, за лова ни и сякаш не можа да разбере нуждата от месо, която вълнуваше канадеца. След това разговорът засегна други предмети и без да бъде по-общителен, капитан Немо стана по-любезен.

Между другото заприказвахме за положението на „Наутилус“, заседнал точно в протока, дето Дюмон Дюрвил щеше насмалко да загине. По този повод той каза:

— Дюрвил беше един от вашите велики моряци, един от вашите най-интелигентни мореплаватели! Той е вашият, френският капитан Кук. Колко нещастен беше тоя учен! Той не се уплаши от ледените полета на Южния полюс, от кораловите скали на Океания, от човекоядците на Тихия океан, а загина тъй жалко в един влак! Ако тоя енергичен мъж би могъл да разсъждава в последните минути на живота си, представяте ли си какви щяха да бъдат неговите предсмъртни мисли!

Казвайки това, капитан Немо изглеждаше развълнуван и това вълнение му правеше чест.

След това с картата пред нас ние проследихме плаванията на тоя френски мореплавател, неговите кръгосветски пътешествия, двукратния му опит към Южния полюс, при който бяха открити земите Амелия и Луи Филип, и най-сетне неговите хидрографски карти на главните острови на Океания.

— Това, което вашият Дюрвил направи на повърхността на моретата — каза ми капитан Немо, — аз извърших във вътрешността на океана и по-лесно, и по-пълно от него. „Астролабия“ и „Усърден“, блъскани непрекъснато от ураганите, не можеха да се сравнят с „Наутилус“, който е един спокоен работен кабинет, съвсем неподвижен сред дълбоките води!

— Все пак, капитане — казах аз, — в едно нещо корабите на Дюмон Дюрвил и „Наутилус“ си приличат.

— В какво, господин Аронакс?

— В това, че „Наутилус“ заседна като тях!

— „Наутилус“ не е заседнал, господин Аронакс — отговори студено капитан Немо — „Наутилус“ е направен така, че да може да лежи върху морското дъно и аз няма да положа тежки усилия, нито ще предприема различните маневри, които трябваше да извърши Дюрвил, за да може да освободи корабите си от скалите — „Астролабия“ и „Усърден“ едва не загинаха, а за моя „Наутилус“ не съществува никаква опасност. Утре, в определения ден, в определения час приливът ще го издигне спокойно и той ще продължи плаването си по моретата.

— Капитане — казах аз, — не се съмнявам…

— Утре — добави капитан Немо, ставайки, — утре, в два часа и четиридесет минути следобед „Наутилус“ ще заплава и ще напусне протока Торес без каквато и да е повреда.

След като произнесе рязко тия думи, капитан Немо се поклони леко. С това той се сбогуваше и аз се прибрах в стаята си.

Там намерих Консей, който искаше да разбере резултата от моята среща с капитана.

— Драги мой — отговорих аз, — когато казах на капитан Немо, че се боя да не би „Наутилус“ да бъде заплашен от туземците на Папуазия, той ми отговори насмешливо. Затова мога да ти кажа само едно нещо: имай доверие в него и иди да спиш спокойно.

— Господарят няма ли нужда от мене?

— Не, драги. Какво прави Нед Ланд?

— Моля господарят да ме извини — отговори Консей, — но Нед приготвя сега пастет от кенгуру, който ще бъде истинско чудо!

Останах сам, легнах си, но спах много лошо. Чувах тропота на диваците по палубата и оглушителните им викове. Нощта мина така и екипажът не наруши своето обикновено безразличие. Моряците се безпокояха от присъствието на човекоядците толкова, колкото войниците в едно блиндирано укрепление се тревожат от мравките, които се разхождат по блиндажа.

Станах в шест часа сутринта. Люковете не бяха още отворени. Въздухът не бе подновен отвън, но резервоарите, които бяха винаги пълни за всеки случай, заработиха и пуснаха няколко кубически метра кислород в обеднелия въздух на „Наутилус“. До обяд работих в стаята си, без да видя дори за миг капитан Немо. В кораба не се забелязваха никакви приготовления за отплаване.

Почаках още известно време и след това отидох в големия салон. Стенният часовник показваше два и половина. След десет минути приливът щеше да стигне връхната си точка и ако обещанието на капитан Немо не бе твърде самонадеяно, „Наутилус“ веднага щеше да бъде издигнат над скалите. Иначе цели месеци биха изминали, докато би могъл да напусне това коралово легло.

Но няколко предварителни размърдвания се почувствуваха вече по корпуса на кораба. Чух как варовитите грапавини на кораловото дъно скърцаха по бронята му.

В два часа и тридесет и пет минути капитан Немо дойде в салона.

— Ще тръгваме — каза той.

— О! — възкликнах аз.

— Заповядах да отворят люковете.

— Ами папуасите?

— Папуасите ли? — отговори капитан Немо и сви леко рамене.

— Няма ли да проникнат във вътрешността на „Наутилус“?

— Че как?

— Като влязат през люковете, които ще бъдат отворени.

— Господин Аронакс — отговори спокойно капитан Немо, — не се влиза тъй лесно през люковете на „Наутилус“, дори когато са отворени.

Погледнах капитана.

— Не разбирате ли? — каза той.

— Съвсем не.

— Е, добре, елате и ще видите.

Тръгнах към централната стълба. Тук Нед Ланд и Консей гледаха с голямо любопитство няколко мъже от екипажа, които отваряха люковете, докато навън кънтяха бесни викове и застрашителен вой.

Капаците бяха отметнати навън. Показаха се двайсетина страхотни лица. Но още първият от туземците, който хвана с ръка перилото на стълбата, бе отхвърлен назад не знам от каква невидима сила и избяга, като викаше ужасно и подскачаше лудешки.

Десетина от другарите му направиха същото. И десетината имаха същата участ.

Консей беше във възторг. Нед Ланд, обзет от буйните си инстинкти, се втурна по стълбата. Но щом хвана с две ръце перилата, той също така беше отхвърлен назад.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Удари ме мълния. Тая дума ми обясни всичко. Перилата не бяха вече перила, а кабел, по който течеше ток до палубата. Всеки, който докоснеше перилата, почувствуваше страхотно разтърсване и това разтърсване можеше да бъде смъртоносно, ако капитан Немо би пускал по проводника всичкия ток, който произвеждаха неговите апарати! Можеше наистина да се каже, че той бе опънал между обсаждащите и себе си електрическа мрежа, която никой не би могъл да премине безнаказано.

Обезумели от ужас, папуасите се оттеглиха. Ние пък, сдържайки смеха си, успокоявахме и разтривахме клетия Нед Ланд, който ругаеше като бесен.

В това време, повдигнат от последните вълни на прилива, „Наутилус“ излезе от кораловото си легло точно в четиридесетата минута, както беше предвидил капитанът. Витлото му почна да бие водата с величава бавност. После малко по малко скоростта му се увеличи и плавайки по повърхността на океана, той напусна здрав и читав опасните места на Торесовия проток.

XXIIIAEGRI SOMNIA31

На следния ден, 10 януари, „Наутилус“ продължи пътуването си под водата със скорост, която сметнах, че не е по-малка от тридесет и пет мили в час. Скоростта на витлото му беше толкова голяма, че не можах ни да следя, ни да пресметна неговите обороти.

Мислейки за тая чудна електрическа сила, която след като бе дала движение, топлина и светлина на „Наутилус“, свръх всичко го закриляше и срещу външни нападения, превръщайки го в един свещен ковчег, до който никой осквернител не би могъл да се докосне, без да бъде ударен от мълния — моето възхищение стана безпределно и от апарата премина към инженера, който го бе създал.

Плавахме право към запад и на 11 януари заобиколихме нос Весел, който се намира на 135 градуса дължина и 10 градуса северна ширина и образува източния нос на залива Карпантария. Рифовете бяха още много, но поразпръснати и означени на картата с извънредна точност. „Наутилус“ избягна лесно подводните скали Моней вляво и рифовете Виктория вдясно, намиращи се на 130 градуса дължина, на същия тоя десети паралел, който ние следвахме неотклонно.

На 13 януари капитан Немо, навлязъл в Тиморско море, стигна до острова, който носи същото име и се намира на 122 градуса дължина. Тоя остров, повърхността на който е 1625 квадратни левги, се управлява от раджи. Тия князе се смятат за синове на крокодилите, т.е. от най-висш произход, за какъвто някое човешко същество може да претендира. И затова техните люспести прадеди гъмжат в реките на острова и са предмет на особена почит. Те са покровителствувани, галени, ласкани. хранят ги с млади девойки и тежко на чужденеца, който дигне ръка срещу тия свещени гущери.

Но „Наутилус“ нямаше никаква работа с тия животни. Видяхме Тимор само за малко на обяд, когато помощник-капитанът определяше местоположението му. Също така само зърнах малкия остров Роти, който е част от тая група и за който се разправя, че живущите в него жени са много красиви и много ценни по малайските пазари.

Оттук „Наутилус“ зави на югозапад и взе посока към Индийския океан. Къде ли щеше да ни отведе сега прищявката на капитан Немо? Дали към бреговете на Азия? Или към европейските брегове? Това не беше много вероятно за човек, който избягваше обитаваните континенти. Дали тогава нямаше да слезе на юг? Да мине край нос Добра Надежда, после край нос Хорн и да се насочи към Южния полюс? Дали най-сетне нямаше да се върне към Тихия океан, дето неговият „Наутилус“ можеше да плава свободно и безпрепятствено? Бъдещето щеше да покаже.

След като минахме край рифовете на Картие, Хиберния, Серингапатам и Скот, последни напори на сушата срещу водната стихия, на 14 януари ние бяхме вече далеч от всякаква земя. „Наутилус“ намали извънредно много скоростта си, почна да променя често хода си и плаваше ту под водата, ту се носеше по повърхността.

През тоя период на пътешествието капитан Немо направи интересни изследвания на температурите на морето в неговите различни пластове. При обикновени условия тия сведения се получават с помощта на много сложни уреди, данните на които са най-малкото съмнителни, защото те са термометрични сонди, стъклата на които често се чупят от водното налягане, или пък апарати, основани върху промяната на съпротивлението на металите на електрическите токове. Получавани по тоя начин, резултатите не могат да бъдат добре проверявани. А капитан Немо, Напротив, сам проверяваше температурата на морските дълбочини и неговият термометър, поставен в досег с различните водни слоеве, му даваше бързо и точно градуса, който трябваше да бъде определен. Така че, било като препълваше резервоарите си или пък като слизаше наклонено с помощта на своите полегати плоскости, „Наутилус“ стигна последователно дълбочини от три, четири, пет, седем, девет и десет хиляди метра и крайният резултат на тия изследвания бе, че морето имаше една постоянна температура от четири градуса и половина на дълбочина хиляда метра при всички ширини.

Аз следях тия проучвания с най-жив интерес. Капитан Немо влагаше в тях истинска страст. Често се питах с каква цел прави той тия наблюдения. Дали в полза на хората? Това не беше вероятно, защото рано или късно неговите открития щяха да загинат заедно с него в някое непознато море! Освен ако мисли да ми съобщи резултатите от своите проучвания. Но тогава трябваше да се допусне, че моето странно пътешествие щеше да има някакъв край, а аз още не го виждах.

Както и да е, капитанът все пак ми съобщи някои получени от него цифри, които установяваха съотношения между гъстотата на водата в по-главните морета на земното кълбо. От тия съобщения аз извлякох сведения лично за себе си, в които обаче нямаше нищо научно.

Това беше сутринта на 15 януари. Разхождах се с капитана по палубата, когато той ме попита дали зная различната гъстота на водите в морето. Аз му отговорих отрицателно и добавих, че на науката липсват положителни наблюдения по тоя въпрос.

— Аз съм правил такива наблюдения — каза той — и мога да твърдя, че са положителни.

— Много добре — отговорих аз. — Но „Наутилус“ е един отделен свят и тайните на неговите учени хора не стигат до земята.

— Имате право, господин професоре — каза той след кратко мълчание. — Вярно е, че тук е един отделен свят. Той е така чужд на земята, както планетите, които придружават земното кълбо около слънцето, и човек никога няма да узнае нищо за работите на учените на Сатурн или на Юпитер. Но тъй като случаят свърза съдбата ни, мога да ви съобщя резултата от моите изследвания.

— Слушам ви, капитане.

— Вие знаете, господин професоре, че морската вода е по-гъста от речната, но тая гъстота не е навсякъде еднаква. И ако приемем, че гъстотата на речната вода е единица, водата на Тихия океан има гъстота едно цяло и двадесет и осем хилядни, средиземноморската — едно цяло и тридесет хилядни…

— Аха! — помислих си аз. — Значи плава и в Средиземно море?

— Едно цяло и осемнадесет хилядни в Йонийско море и едно цяло и двадесет и девет хилядни в Адриатическо море.

Очевидно „Наутилус“ не избягваше оживените европейски морета и от това заключих, че би ни отвел — и може би много скоро — към по-цивилизовани континенти. Помислих си, че Нед Ланд ще узнае това с голяма и твърде понятна радост. В продължение на много дни времето ни мина във всевъзможни проучвания: относно солеността на различните водни пластове, на тяхната електропроводност, на техния цвят, на тяхната прозрачност. При всичките тия проучвания капитан Немо прояви голяма находчивост, а към мене — голямо внимание и любезност. След това няколко дни не го видях и отново се почувствувах като изоставен на кораба.

На 16 януари „Наутилус“ сякаш заспа само на няколко метра под повърхността на водата. Електрическите машини не работеха и неподвижното витло оставяше кораба да бъде носен от теченията. Предположих, че екипажът е зает с вътрешни поправки, наложени поради пресилване на машината. През това време аз и моите другари станахме свидетели на едно любопитно зрелище. Капаците на салона бяха разтворени и тъй като прожекторът на „Наутилус“ не работеше, смътна дрезгавина царуваше във водата. Мрачното, покрито с гъсти облаци небе хвърляше върху най-горните пластове на океана немощна светлина. Аз наблюдавах състоянието на морето при тези условия и най-големите риби ми се виждаха сега като едва очертани сенки, когато изведнъж „Наутилус“ се намери сред пълна светлина. Отначало помислих, че е запален прожекторът и че той хвърля своя електрически блясък във водната маса. Но бях се излъгал и като се огледах, видях грешката си.

„Наутилус“ плаваше сред един фосфоресциращ воден пласт, който ставаше ослепително светъл сред околната тъмнина. Това се дължеше на милиарди светещи животинчета, блясъкът на които се увеличаваше, като се плъзгаха по металическия корпус на кораба. Тогава посред тия светли пластове виждах неочаквани светкавици, сякаш потоци от разтопено олово в горяща пещ или металически грамади, нажежени до бяло; така поради контраста някои светли части изглеждаха като сенки в тая огнена среда, отдето сякаш всяка сянка трябваше да бъде прогонена. Не, това не беше спокойното излъчване на нашето обикновено осветление! Тука имаше някаква необичайна сила и движение! Чувствуваше се, че тая светлина е жива!

И наистина това беше едно безкрайно множество от морски инфузории, от невероятно малки протозоа, истински телца от прозрачно желе, снабдени с едно влакнообразно пипалце, броят на които стига до двадесет и пет хиляди в тридесет кубически сантиметра вода. Тяхната светлина се удвояваше и от светлините на медузите, на астериите, на орелиите, на свределките и на други фосфоресциращи зоофити, в които се просмукват разложените морски вещества, а може би и слузта, изпускана от рибите.

Много часове „Наутилус“ плава сред тия блестящи вълни и нашето възхищение порасна, когато видяхме как едри морски животни си играят като саламандри. След тоя огън, който не пареше, видях елегантни и бързи делфини, неуморимите морски клоуни, и мечоносци, дълги по три метра, умни предвестници на ураганите, страшните мечове на които удряха понякога в прозореца на салона. След това се появиха по-малки риби, различни скумрии и стотици други, които браздяха светлата атмосфера.

Тази ослепителна гледка беше цяло вълшебство! Може би някои атмосферни условия увеличаваха силата на това необикновено явление. Може би буря бушуваше по повърхността на вълните? Но тук няколко метра по-долу „Наутилус“ не чувствуваше нейната ярост и леко се полюляваше сред спокойните води.

Така плавахме ние, непрестанно очаровани от някое ново чудо. КонсеЙ наблюдаваше и класираше зоофитите, прешленовидните, мекотелите, рибите. Дните минаваха бързо и аз вече не ги броях. Нед по навик се стараеше да разнообразява храната ни на кораба. Ние бяхме сега като истински охлюви в черупката си и аз твърдя, че не е мъчно да стане човек истински охлюв.

Това съществувание ни се струваше леко, естествено и ние не мислехме, че върху земното кълбо съществува друг живот, когато едно неочаквано събитие ни напомни нашето необикновено положение.

На 18 януари „Наутилус“ се намираше на 105 градуса дължина и 15 градуса южна ширина. Времето беше неспокойно, морето развълнувано, с къси вълни. Духаше силен източен вятър. Барометърът, който от няколко дни спадаше, предвещаваше близка буря.

Бях се качил на палубата тъкмо когато помощникът правеше своите измервания за часовите ъгли. Както обикновено аз чаках той да произнесе всекидневното си изречение. Но тоя ден той изрече друго изречение, също тъй неразбираемо. Почти веднага се яви капитан Немо и почна да изследва кръгозора с далекогледа си.

Няколко минути капитанът стоя неподвижен, без да се откъсва от онова, което наблюдаваше в зрителното поле на обектива. След това свали далекогледа и размени десетина думи с помощника си. Помощникът изглеждаше обзет от някакво вълнение, което напразно се мъчеше да не проявява. Капитан Немо, който повече умееше да се владее, бе невъзмутим. От друга страна, изглеждаше, че той прави някакви забележки, а помощникът му отговаряше с точни уверения. Поне така ми се стори, като съдех по различния тон и движенията на двамата. Аз също гледах внимателно в означената посока, но не видях нищо. Небето и водата се сливаха на хоризонта в съвсем чиста линия. Но капитан Немо почна да се разхожда от единия край на палубата до другия, без да ме поглежда, а може би и без да ме вижда. Той стъпваше уверено, но не така отмерено, както обикновено. От време на време се спираше и разглеждаше морето, скръстил ръце на гърдите си. Какво ли търсеше в безпределното пространство? В това време „Наутилус“ се намираше на стотици мили далеч от най-близкия бряг! Помощникът отново взе далекогледа и почна да изследва упорито хоризонта, като се разхождаше и тропаше с крак нервно възбуден, в пълна противоположност на началника си. По едно време помощникът отново повика капитана. Капитанът спря да се разхожда и насочи далекогледа към показаната точка.

Сериозно заинтригуван, аз слязох в салона и донесох оттам един отличен далекоглед, с който обикновено си служех, опрях го върху клетката на прожектора, която образува една издутина на носа на палубата, и се приготвих да огледам целия кръгозор.

Но преди още да долепя око до стъклото на далекогледа, той бе грабнат от ръцете ми.

Обърнах се. Пред мене беше капитан Немо, но не можах да го позная. Лицето му беше преобразено. Очите му, блеснали от мрачен пламък, се губеха под смръщените вежди. През полу отворената му уста се виждаха зъбите. Изпънатото му тяло, стиснатите пестници, свитата между раменете глава — всичко това показваше някаква силна омраза, която се излъчваше от цялото му същество. Той не помръдваше. Далекогледът, паднал от ръката му, се бе отърколил до нозете му.

Аз ли бях предизвикал неволно тоя гняв? Дали тоя загадъчен човек не си бе въобразил, че съм открил внезапно някаква тайна, забранена за гостите на „Наутилус“. Не! Тая омраза не беше срещу мене, защото капитанът не ме поглеждаше и очите му не се откъсваха от невидимата точка на хоризонта.

Най-сетне капитан Немо се овладя. Лицето му, което се бе променило неузнаваемо, доби обикновения си спокоен вид. Той каза на помощника си няколко думи на непознатия език и се обърна към мене.

— Господин Аронакс — каза властно той. — Искам да спазите едно от задълженията, които поехте към мене.

— За какво става дума, капитане?

— Вие и вашите спътници ще трябва да бъдете затворени до момента, в който аз реша, че мога отново да ви освободя.

— Вие сте господар — отговорих аз, като впих поглед в него.

— Но мога ли да ви задам един въпрос?

— Нито един, господин Аронакс.

След това аз нямаше какво да възразявам, а трябваше само да се подчиня, защото всяка съпротива беше излишна.

Слязох в каютата на Не д и Консей и им предадох решението на капитана. Можете да си представите как бе посрещнато това съобщение от канадеца. Но нямахме време за обяснения.

Четири души от екипажа чакаха на вратата и ни отведоха в същата килия, дето прекарахме първата си нощ на „Наутилус“.

Нед Ланд понечи да протестира, но вместо отговор вратата се затвори.

— Ще ни каже ли господарят какво означава това? — попита Консей.

Разправих на спътниците си какво се бе случило. И те като мене се учудиха, но също така нищо не разбираха.

Потънах в бездна от размисли и тая странна уплаха на капитан Немо не излизаше от ума ми. Бях неспособен да свържа логически две мисли и се губех в н ай-без смислени предположения, когато изведнъж Нед Ланд ме изтръгна от това напрегнато състояние, като каза:

— Я гледай! Обядът бил сложен! Наистина трапезата бе готова.

— Ще позволи ли господарят да му дам един съвет? — попита Консей.

— Да, драги — отговорих аз.

— Господарят ще направи добре да обядва. Това е благоразумно, защото не знаем какво може да се случи.

— Имаш право, Консей.

— За съжаление дали са ни само обикновената корабна храна — каза Нед Ланд.

— Драги Нед — отвърна Консей, — а какво щяхте да кажете, ако изобщо не бяха ни дали обяд?

Тоя довод пресече всички обвинения на китоловеца.

Седнахме около трапезата. Обядът мина доста мълчаливо.

Аз ядох твърде малко. Консей, все от благоразумие, се „насили“, а Нед Ланд въпреки всичко си хапна добре. Като се наобядвахме, всеки от нас се изтегна на своя стол.

В това време лъчистият глобус, който осветяваше килията, угасна и ние се намерихме в пълен мрак. Нед Ланд скоро заспа, а за мое учудване и Консей потъна в тежък сън. Питах се какво ли може да е предизвикало у него тая непобедима нужда от сън, когато почувствувах как мозъкът ми изпада в някакво тежко вцепеняване. Исках да държа очите си отворени, но въпреки това те се затваряха. Обзе ме някаква мъчителна халюцинация. Очевидно в храната, която току-що бяхме яли, бяха турили нещо приспиващо. Значи за капитан Немо не бе достатъчен затворът, за да скрие намеренията си, а трябваше и да ни приспи!

Чух, че люковете се затварят. Полюшването на морето, което предизвикваше леко клатене, престана. Дали „Наутилус“ бе напуснал повърхността на океана? Дали не бе се върнал в неподвижните водни пластове?

Исках да се боря със съня. Но това бе невъзможно, дишането ми ставаше по-слабо. Почувствувах, че смъртен студ смразява натежнелите ми, сякаш сковани членове. Клепачите ми — същински оловни капаци — паднаха над очите ми. Не можех да ги дигна. Болезнен, пълен с халюцинации сън обсеби цялото ми същество. След това виденията изчезнаха и аз паднах в пълно безсъзнание.

XXIVЦАРСТВОТО НА КОРАЛИТЕ

На другия ден се събудих със съвсем лека глава. За голямо мое учудване бях в стаята си. Несъмнено и спътниците ми са били отнесени в каютата си, без да усетят това, както и аз. И те както мене навярно не знаеха какво се бе случило през тая нощ. За да разкрия загадката, можех да разчитам само на бъдещите случайности.

Реших да изляза от стаята си. Но дали бях пак свободен или пленник? Бях напълно свободен. Отворих вратата, минах през коридорите и се качих по централната стълба. Люковете, затворени снощи, сега бяха отворени. Изкачих се на палубата.

Нед Ланд и Консей бяха там и ме очакваха. Аз ги разпитах, но те не знаеха нищо. Потънали в тежък сън, от който не помнеха нищо, те се изненадали, когато се намерили в каютата си.

Колкото до „Наутилус“, той ни се стори спокоен и загадъчен както винаги. Той плаваше по водната повърхност със средна скорост. Нищо сякаш не се бе променило на кораба.

Нед Ланд изследва морето със своя проницателен поглед. То беше пустинно. Канадецът не забеляза нищо особено на хоризонта — нито платна, нито суша. Духаше западен вятър и дълги, разпенени от вятъра вълни люлееха чувствително кораба.

След като поднови запаса си от пресен въздух, „Наутилус“ потъна само на около петнадесет метра, за да може да излиза бързо на повърхността, нещо, което въпреки обичая си той направи няколко пъти през тоя ден — 19 януари. Всеки път помощникът се изкачваше на палубата и познатото изречение прокънтяваше във вътрешността на кораба.

А капитан Немо не се появи. От корабните хора видях само невъзмутимия стюард, който ми прислужваше с обикновената си точност и мълчание.

Към два часа бях в салона и подреждах бележките си. когато капитанът отвори вратата и влезе. Поздравих го. Той ми отвърна с почти незабележим поздрав, без да ми заговори. Продължих работата си. надявайки се, че може би ще ми обясни събитията, които бяха станали предната нощ. Той не каза нищо. Погледнах го. Лицето му изглеждаше уморено: зачервените му очи не бяха ободрени от съня: чертите му изразяваха дълбока тъга. истинска скръб. Той се разхождаше, сядаше, ставаше, вземаше наслуки някоя книга и веднага я оставяше, гледаше уредите, без да взема обикновените си бележки, и сякаш не можеше нито миг да се застои на мястото си. Най-сетне дойде при мене и ми каза:

— Лекар ли сте, господин Аронакс?

Толкова не очаквах подобен въпрос, че го гледах известно време, без да му отговоря.

— Лекар ли сте? — повтори той. — Мнозина от вашите колеги са учили медицина. Гратиоле, Мокен Тандон и други.

— Да. лекар съм — казах аз, — служил съм в болница, а и практикувах много години, преди да постъпя в музея.

— Добре, господин Аронакс.

Отговорът ми очевидно зарадва капитан Немо. Но тъй като не знаех каква е целта му, очаквах нови въпроси, решен да отговарям според обстоятелствата.

— Господин Аронакс — каза ми капитанът, — бихте ли се съгласил да лекувате един от моите хора?

— Имате болен човек?

— Да.

— Готов съм да ви последвам.

— Елате.

Признавам, че сърцето ми заби силно. Не знам защо, виждах известна връзка между тая болест на човек от екипажа и снощните събития и тая загадка ме вълнуваше толкова, колкото и болният.

Капитан Немо ме заведе в кърмата на „Наутилус“ и ние влязохме в една каюта близо до помещението на матросите.

Там върху едно легло бе прострян около четиридесет го д ишен човек с енергично лице, истински англосаксонски тип.

Наведох се над него. Той не беше само болен, той беше ранен.

Обвитата му с кървави превръзки глава бе отпусната върху две възглавници. Махнах превръзките и раненият, загледан в мене с големите си неподвижни очи, не изохка, докато вършех това.

Раната беше страшна. Черепът бе разбит от някакво тъпо оръдие, мозъкът бе съвсем открит и дълбоко засегнат. Петна от съсирена кръв се бяха образували в мозъчната маса, която имаше винен цвят. Той имаше едновременно контузия и сътресение на мозъка. Болният дишаше бавно. Мускулите на лицето му се гърчеха. Мозъчното възпаление беше пълно и от това бе последвала парализа на усещанията и на движенията.

Проверих пулса на ранения. Той беше неравен. Крайниците вече изстиваха и аз виждах, че смъртта приближава, без да ми е възможно да я възпра. След като превързах нещастника, оправих превръзките по главата му и се обърнах към капитан Немо.

— Отде е тая рана? — попитах го аз.

— Какво значение има това! — отговори уклончиво капитанът. — Едно сблъскване на „Наутилус“ счупи един лост на машината, който удари тоя човек. Моят помощник беше до него. Той се хвърли, за да го запази от удара… Брат, който се излага на смърт заради брата си, приятел — заради приятеля си, има ли нещо по-просто! Това е общият закон за хората на „Наутилус“! Но какво е състоянието му според вас?

Аз се колебаех да му кажа:

— Можете да говорите — каза капитанът. — Той не разбира френски.

Прегледах още веднъж раната и отговорих:

— Преди да изтекат два часа, тоя човек ще умре.

— Нищо ли не може да го спаси?

— Нищо.

Ръката на капитан Немо се сгърчи и няколко сълзи се отрониха от очите му, тия очи, за които аз мислех, че не могат да плачат.

Още няколко минути гледах умиращия човек, от когото животът постепенно си отиваше. Неговата бледност се увеличаваше от електрическия блясък, който заливаше смъртното му ложе. Гледах умното му лице, набраздено от преждевременни бръчки, издълбани отдавна от нещастия, а може би и от нищета. Исках да доловя тайната на неговият живот в последните думи, които устните му щяха да промълвят.

— Можете да си отидете, господин Аронакс — ми каза капитан Немо.

Оставих капитана в каютата на умиращия и се върнах в стаята си много развълнуван от тая сцена. През целия ден бях разтревожен от зловещи предчувствия. През нощта спах лошо и в често прекъсвания си сън ми се струваше, че чувам далечни въздишки и сякаш някакво погребално пеене. Дали не беше упокойна молитва, изречена на езика, който не разбирах.

На следната сутрин се изкачих на палубата. Заварих капитан Немо там. Щом ме видя, той дойде при мене.

— Господин професоре — каза той, — бихте ли искали да направите днес един подводен излет?

— Заедно с моите спътници ли? — попитах аз.

— Ако желаят.

— Както кажете, капитане-

— Идете тогава да облечете водолазните костюми.

Не стана дума за умиращия или за мъртвеца. Отидох при Нед Ланд и Консей. Съобщих им предложението на капитан Немо. Консей веднага прие, а и канадецът тоя път пожела да дойде с нас.

Беше осем часа сутринта. В осем и половина бяхме облечени за новата разходка и снабдени с двата апарата — за осветление и за дишане. Двойната врата се отвори и придружени от капитан Немо и дванайсетина души от екипажа, ние стъпихме върху твърдата почва, на дълбочина десет метра, дето бе спрял „Наутилус“.

Лек наклон водеше към неравното дъно, дълбоко около тридесет метра. Това дъно се различаваше напълно от онова, по което се бях разхождал при първия подводен излет из Тихия океан. Тук нямаше никакъв ситен пясък, никакви подводни ливади, никаква морска гора. Аз веднага познах тая чудна местност, из която капитан Немо ни бе удостоил с разходка. Това беше царството на корала.

В разклонението на зоофитите и в класа на алционариите е разредът на горгоните, който обгръща три групи: горгони, исидии и корали. Към последните принадлежи коралът — странно същество, което бе класирано последователно ту като минерал, ту като растение, ту като животно. Цяр — в древния свят, скъпоценност — в съвременния, едва през 1694 година той бе класиран окончателно от марсилеца Пейзонел в животинското царство.

Коралът е сбор от животинки, събрани върху ронливи каменисти полипи. Тия полипи са от общ родоначалник, който ги произвежда чрез пъпчици и всеки от тях има свое собствено съществуване, като временно участвува в общия живот. Един вид социализъм в природата. Аз знаех последните съчинения за тоя странен зоофит, който според верните наблюдения на естествениците се превръща едновременно в минерал и в дърва, и за мене не можеше да има нищо по-интересно от едно посещение на някоя от тия вкаменени гори, които природата бе посадила на дъното на морето.

Включихме Румкорфовите апарати и тръгнахме край скали и корали, които бяха още в процес на създаване. Но един ден те щяха да отделят тая част от Индийския океан. Пътят ни беше ограден с гъсти храсти, образувани от сплитането на дръвчета, покрити с малки звездовидни цветчета с бели жилки. Само че обратно на дърветата от сушата тия дръвчета, вкопчени за канарите, растяха всички отгоре надолу.

Светлината предизвикваше хиляди очарователни ефекти върху ярко обагрените клонки. Струваше ми се, че решетестите и цилиндрични цеви трептят под водните вълни.

Съблазних се да откъсна няколко пресни цветчета, укитени с нежни пипалца — някои току-що разцъфнали, други едва родени. Но щом ръката ми се приближаваше до тия живи цветчета, до тия животни-мимози, веднага цялото общежитие изпадаше в тревога. Белите венчета се вмъкваха в червените си калъфчета, цветчетата увяхваха пред очите ми и храстчето се превръщаше в купчина каменисти буци. Случаят ме бе довел пред най-ценните образци от тия зоофити.

Тия корали бяха толкова хубави, колкото и ония, които се ловят в Средиземно море край бреговете на Франция, Италия и Африка. С ярките си багри те оправдаваха поетичните имена „кърваво цвете“ и „кървава пяна“, както търговците наричат най-хубавите екземпляри от тях. Коралите се продават по петстотин франка килограма и тук под водата имаше съкровища за безброй ловци на корали. Това скъпоценно нещо, примесено често с други полипи, образуваше плътни заплетени грамади, наричани „мачиота“, по които съзрях великолепни екземпляри от розов корал.

Ала скоро храстите станаха по-гъсти, дръвчетата — по-големи. Пред нас изникнаха истински вкаменени горички с дълги фантастични проходи в тях.

Капитан Немо навлезе в една тъмна галерия, слабият наклон на която ни доведе до дълбочина от сто метра. Светлината на нашите електрически фенери предизвикваше от време на време вълшебни ефекти, озарявайки грапавите неравни места на естествени арки и висулките, спуснати като полилеи, в които пламваха огнени точки. Сред кораловите дръвчета забелязах и други, не по-малко интересни полипи — мелити, ириси с прешленести разклонения, няколко китки корали — някои зелени, други червени, същински алги, вкаменели от варовитите соли, които след дълги спорове естествениците бяха класирали окончателно в растителното царство. Но според забележката на един мислител „тук може би е същинската точка, от която животът се събужда смътно от своя каменен сън, без да се откъсва окончателно от тая първоначална точка“.

Най-сетне след два часа ход стигнахме до една дълбочина от около триста метра, т.е. крайната граница, отдето започва да се образува коралът. Ала сега тук вече нямаше отделни храсти, нито скромни дръвчета от ниски горички, това беше безпределна гора, грамадна минерална растителност, огромни вкаменени дървета, съединени едно с друго чрез гирлянди изящни плумарии — тия морски лиани, целите в багри и отражения. Ние минавахме свободно под техните високи клонища, потънали в сенките на вълните, а в нозете ни тубипории, меандрини, астреи, фонжии и кариофили образуваха килим от цветя, осеян с блестящи пъпки.

Каква неописуема гледка! Ах, защо не можехме да си изказваме впечатленията един на друг? Защо бяхме затворени в тия маски от метал и стъкло? Защо не ни беше възможно да си приказваме един другиму? Да можехме поне да бъдем като тия риби, които населяват водната стихия, или още по-добре като тия земноводни, които по цели часове могат, когато им се поиска, да се разхождат и по сушата, и във водата!

Ала капитан Немо се бе вече спрял. Спътниците ми и аз също така се спряхме и като се обърнах, видях, че хората от екипажа се бяха събрали в полукръг около своя началник. Когато погледнах по-внимателно, съзрях, че четирима от тях носеха на раменете си някакъв продълговат предмет.

Ние бяхме сега в центъра на широка поляна, оградена с високите дървета на подводната гора. Нашите лампи пръскаха в околното пространство някаква здрачна светлина, която хвърляше невероятно дълги сенки върху морското дъно. В края на поляната мракът ставаше толкова гъст, че само малки искрици блещукаха по острите гребени на коралите.

Нед Ланд и Консей бяха близо до мене. Ние гледахме и изведнъж на мене ми хрумна мисълта, че ще бъда свидетел на някаква странна сцена. Разглеждайки почвата, забелязах, че тук-там тя беше нагъната от леки варовити издатини, наредени правилно — очевидно от човешка ръка.

Насред поляната върху пиедестал от грубо отрупани камъни се издигаше един кръст от корал, който простираше дългите си ръце, направени сякаш от вкаменена кръв.

По знак на капитан Немо един от матросите пристъпи напред и на няколко крачки от кръста почна да копае дупка с една кирка, която откачи от колана си.

Разбрах всичко! Тая полянка беше гробище: дупката — гроб: тоя продълговат предмет — трупът на умрелия през нощта човек! Капитан Немо и неговите хора бяха дошли да погребат своя другар в тая обща гробница, в дъното на непристъпния океан.

Не! Никога не бях усещал такова вълнение! Никога по-неодолими мисли не бяха обсебвали мозъка ми! Не исках да виждам това, което виждаха очите ми!

Но копаенето на гроба ставаше бавно. Чувах как кирката звънтеше по варовитата почва и от време на време блясваше, когато удареше някой попаднал на дъното кремък. Дупката ставаше по-дълга, по-широка и скоро беше вече достатъчно дълбока, за да побере трупа.

Носачите се приближиха. Обвитото в бял плат тяло бе спуснато в своя мокър гроб. Капитан Немо със скръстени на гърдите ръце и всичките приятели на мъртвия, които той беше обичал, коленичиха. Двамата ми другари и аз приведохме смирено глава.

Гробът беше затрупан с изкопаните от почвата парчета, които образуваха малка могилка.

Когато това свърши, капитан Немо и неговите хора се изправиха, после приближиха до гроба, превиха коляно и всички протегнаха ръка в знак на последно сбогом. След това погребалното шествие тръгна обратно към „Наутилус“, минавайки отново под сводовете на гората, през храсталаците, край кораловите горички, като непрекъснато възлизаше все по-нагоре.

Най-сетне видяхме светлините на кораба.

Щом се преоблякохме, аз се изкачих на палубата и измъчван от страшни мисли, седнах до прожектора.

Капитан Немо дойде при мене. Станах и му казах:

— Значи, както предвиждах, човекът умря през нощта?

— Да, господин Аронакс — отговори капитан Немо.

— И сега почива при другарите си в това коралово гробище?

— Да, забравен от всички, но не и от нас! Ние изкопаваме гроба, а полипите ще се погрижат да запечатат завинаги в него нашите мъртъвци!

Капитанът изведнъж скри лице в сгърчените си ръце и напразно се опита да сподави едно ридание. След това добави:

— Там, няколкостотин стъпки под повърхността на водата, е нашето спокойно гробище!

— Вашите мъртъвци ще спят там поне спокойно, капитане, и акулите не могат да ги досегнат!

— Да, господин Аронакс — отговори тъжно капитан Немо. — Акулите и — хората!