Капитанът и дивата котка

23

— Дойдох колкото можех по-бързо. Разкажи ми какво става. — Никълъс стоеше във фоайето. Дори не беше свалил палтото си.

Брад се втурна към него.

— Ела, да влезем в кабинета. — Той тръгна напред, но Никълъс го спря.

— Къде е Глори? Да не й се е случило нещо? — Гласът му потреперваше издайнически. Сърцето му се удряше безмилостно в ребрата.

— Не знаем точно, Никълъс. Моля те, нека да влезем в кабинета ти. Ще ти налея бренди и ще ти разкажа всичко поред.

— Аз обаче знам какво се случи — извика от стълбата Елизабет. — Твоята малка уличница постъпи също като майка ти. Намери си любовник и офейка.

— Мамо, моля те — извика сърдито Брад. — Не усложнявай положението с излишни приказки.

— Искам да знам какво става тук, Брад, веднага. — Навън беше тъмно. Третият ден, откак Никълъс беше напуснал къщата, се приближаваше към края си. Само три кратки дни — и светът му вече заплашваше да рухне.

— В кабинета — повтори Брад и този път Никълъс се подчини. Брад затвори вратата зад него, помогна му да си свали палтото, настани го в едно кресло и му подаде чаша бренди. Никълъс я пое с треперещи ръце.

— Глори изчезна, Никълъс — обясни просто Брад. — Не знаем къде е.

— Откога?

— Ти замина в неделя. Почти веднага след тръгването ти Глори и аз излязохме да се поразходим в градината. Тя ме помоли да я оставя за малко сама и се прибрах в стаята си. Оттогава не съм я виждал.

Никълъс се отпусна в коженото кресло и протегна ръце към огъня в камината. Лампите потапяха помещението в жълта светлина и хвърляха дълбоки сенки върху скулите му.

— Елизабет твърди, че я е видяла да заминава с някакъв мъж.

— Не й вярвай, Никълъс. Много добре знаеш, че би сторила всичко, за да посее разногласия между вас. Тя беше горе, в леглото си. Съмнявам се, че е могла да види нещо. Вероятно просто иска да си отмъсти за сцената на масата за закуска.

— И как описа другия мъж? — попита Никълъс, опитвайки се да се овладее.

— Твърди, че не различила чертите му. Бил висок, но нищо повече.

— Глори отбранявала ли се е?

— Не.

— Какво предприе досега?

— Изпратих човек в Теритаун. Никой не я е виждал в имението. Потърсихме я във всички болници и при лекарите. И там я няма.

— Говори ли с брат й?

— Не лично. Съседът му по стая ми каза, че е отишъл на дълга екскурзия. Напуснал е града преди изчезването на Глори.

Никълъс отпи голяма глътка бренди и почака, докато огнената течност стигна в стомаха му.

— За какво говорихте в градината?

— Най-вече за теб. Тя ме разпита за майка ти и аз й разказах, каквото знам за нея. — Брад също отпи глътка бренди. Лицето му издаваше дълбока тревога, в челото му се бяха врязали две тънки бръчици. — Не се обадих в полицията, защото щеше да стане скандал. В града и без това говорят за вас, а новината за бягството щеше да унищожи Глори. Наех частен детектив да я търси. Най-добрия, когото намерих. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Добре си направил — отговори кратко Никълъс.

— Няма да те лъжа, Никълъс. Много съм загрижен. Мисля, че се е случило нещо лошо.

Никълъс опря глава на меката кожа.

— Точно така, Брад, нещо се е случило. Тя ме е напуснала. Вероятно е отишла при Джордж Макмилън или при друг мъж.

— Не вярвам, а и ти не бива да го вярваш. Глори те обича. Призна ми го в градината.

Никълъс вдигна вежда.

— Наистина ли? Защо тогава не ми го е казала?

— Искаше и щеше да го направи, Никълъс. Изрично ми го каза.

Никълъс изпусна шумно дъха си и пийна още малко бренди.

— Много ми се иска да ти вярвам, Брад. Но не мога. Тя не искаше да се омъжи за мен, нали помниш? После ме помоли да анулираме брака, дори неведнъж. Според мен й е омръзнало да моли и си е отишла.

— Ако вярваш на мама…

— Не е това.

— А какво друго?

— Мисля, че тя не ме обича. Никога не ме е обичала.

— Ами ако се лъжеш, Никълъс? Ами ако наистина й се е случило нещо лошо? Ако Глори има нужда от твоята помощ?

При тази мисъл сърцето му се сви на топка. Седя известно време неподвижен, загледан в пламъците, виждайки само лицето на Глори.

— Почти ми се иска да е така. Почти ми се иска да се е случило нещо страшно и животът й да е в опасност. Но аз познавам Глори. Никога не би тръгнала, без да се съпротивлява. Все щеше да намери начин да ни остави вест. — Той изпи брендито си и стана. Грабна палтото си и се запъти към вратата.

— Къде отиваш?

— Искам да се махна оттук.

— Знам какво възнамеряваш, Никълъс. Не го прави. Дай й време. Опитай се да откриеш какво се е случило в действителност.

Никълъс не отговори. Брад се втурна след него.

— Лъжеш се — продължи настойчиво той. — Ако и този път я отблъснеш, тя никога няма да ти прости. Вече няма да има връщане назад.

Никълъс сложи ръка върху тежката месингова брава и се обърна бавно към брат си. Погледът му издаваше, че се опитва да подреди хаоса в главата си. След малко отвори вратата и изчезна в мрака.

— Искате ли да се храните с нас? — попита Мат Бигър. Стоеше в коридора точно пред вратата й и очите му, зелени и само малко по-тъмни от роклята й, светеха с надежда. Глори вече познаваше всички по име. Тънкият се казваше Спенсър Джеймс, а по-възрастният с бакенбардите Лестър Фийлдс.

— Аз… предпочитам да се храня в кабината си.

— Все това повтаряте — промърмори Бигър и се ухили. — Не ви ли омръзна да седите затворена в тази дупка?

Глори усети как се разколеба. Бигър изглеждаше безобиден. Вероятно не беше много по-възрастен от нея. Ако се съдеше по акцента му, произхождаше от далечния Юг. Въпреки това не можеше да му вярва. В погледа му имаше нещо.

— Много бих искала да изляза за малко на палубата, но съм уморена и като че ли страдам от морска болест.

Бигър влезе и бавно затвори вратата зад гърба си. Лампата на стената трепкаше и се полюляваше.

— Нужен ви е мъж, който да се грижи за вас и да ви закриля.

— Но аз си имам мъж — възрази Глори и се запита къде ли беше в този момент Никълъс. Корабът беше на път вече пет дни. Никълъс се беше върнал от пътуването си и вече знаеше, че тя е изчезнала и — и какво? Хиляди пъти си беше задавала този въпрос и знаеше отговора.

— Щом вече сте имали мъж, не е нужно да бъда внимателен — обясни с усмивка Бигър. С изключение на един потъмнял зъбите му бяха блестящобели. Изглеждаше съвсем млад. — Щом жената е обяздена, вече никой не може да знае колко ездачи е имала. Защо не дойдеш при мен, за да мога да те целуна? Аз съм дяволски добър в целувките, повярвай.

Сърцето й заби като безумно.

— Моля ви, мистър Бигър. Аз съм омъжена жена.

— Омъжена значи. Много обичам да си имам работа с омъжени. — Той я сграбчи за ръкава и я привлече към себе си. Тя се опита да се извърне настрана, но той я задържа и впи устни в нейните. Устните му бяха топли, дъхът му миришеше на тютюн. Глори мислеше само за Никълъс. Когато младежът пъхна ръка в гънките на полата й, тя се отдръпна като опарена.

Бигър се направи на изненадан. Широката му усмивка показа, че съпротивата й го възбужда още повече. Отново направи крачка към нея.

— Остави я на мира, Мат. — На вратата застана Лестър Фийлдс. — Тя е част от товара, също като негърчето й. Ако я повредиш, ще получим по-малко пари.

Мат Бигър се обърна към другаря си с искрящи от гняв очи.

— Готов съм да се задоволя и с по-малко, стига да мога да я опитам.

— Не мислиш ли, че и ние със Спенсър имаме право да си кажем думата? Казваме ти да я оставиш и, ти си длъжен да се подчиниш. Когато си получим парите, ще си купиш куп жени. Но дотогава се дръж далече от момичето.

Бигър направи крачка назад.

— Прав си, приятелче. — Той махна с ръка към Глори. — Не си струва да се карам с другарите си заради една парфюмирана кокона. — Той се ухили широко и отново разкри загнилия кучешки зъб. — Въпреки това си сладко парче. Устенцата ти са като захаросани плодове.

— Да вървим — настоя Лестър. — Престани да мислиш за нея. Нали знаеш, че момчетата от Юг не обичат други да се заглеждат по жените им.

— Довиждане, сладката ми — сбогува се през смях Мат Бигър. Глори заключи вратата на кабината си и премести пред нея тежката дървена бъчва, която й служеше за маса. Ръцете й трепереха.

През нощта Брад се събуди от шумно чукане по входната врата. Слугите също се събудиха и се втурнаха един през друг към антрето, за да сложат край на адския шум. Брад тъкмо слизаше по стълбата, когато един слуга отключи вратата и се отмести, за да стори път на господаря си. Никълъс влезе, олюлявайки се. Дрехите му бяха мръсни, черната коса разбъркана. Лицето му беше покрито с набола брада. Той забърза нагоре по стълбата с дълги крачки. Брад направи отвратена гримаса. Никълъс вонеше непоносимо на алкохол и на евтин парфюм.

— Къде изчезна, по дяволите? — извика раздразнено той. — Поболях се от тревога.

Никълъс продължи по коридора към стаята, която споделяше с Глори. Брад го следваше по петите.

— Попитах те къде си бил — повтори по-високо той.

— Разбрах те, недей да крещиш. Обиколих почти всички долнопробни кръчми на Ню Йорк.

— А поспря ли за малко в леглото на Кристин Педигрю?

— Не.

— Защо тогава вониш на парфюм? Ако не си бил в нейното легло, значи си бил в друго.

Никълъс се обърна рязко и го погледна в очите.

— Не е това, което си мислиш. Опитах се да открия какво е станало с Глори. Започнах с кръчмите, после отидох да поговоря с приятеля на Натан. След дълги пререкания го убедих да ми покаже това. — Той извади от джоба на омачканата си жилетка листа хартия и Брад с нарастващ ужас прочете обявлението, с което се обещаваше награда за залавянето на Натан.

— Мили боже! — извика уплашено той.

— Натан не е на екскурзия. Идвал е у нас, за да потърси помощ. — Никълъс намери пътната си чанта и започна да хвърля в нея чисти ризи, панталони и бельо. — Взели са и нея, Брад. Вече съм абсолютно сигурен.

— Преди два дни беше сигурен, че те е напуснала. Защо промени мнението си?

Никълъс затвори шумно пътната си чанта.

— След като изхвърчах оттук като бесен, дълго обикалях улиците и се опитвах да си проясня главата. Непрекъснато мислех за твоите думи и за онова, което преживях след корабокрушението. Разбрах, че си прав: ако отново заподозра несправедливо Глори, тя никога няма да ми прости. Въпреки това не бях сигурен. Обиколих кръчмите и накрая попаднах в някакъв бордей, където заспах. Цяла нощ я сънувах, непрекъснато мислех за нея, за времето, което прекарахме заедно — и за чувствата си към нея. Когато се събудих, бях наясно, че Глори никога не би избягала тайно. Тя е твърде честна, за да направи такова нещо. Щеше да ми каже. Престанах да се съмнявам в нея и посветих всичките си усилия на търсене. Трябваше да разбера какво се е случило. Когато видях обявлението за награда, обиколих пристанището и почерпих всички пияници, които се мотаят там, за да разбера на кой кораб се е качила. Вече знам всичко — завърши ухилено той. — Жена като Глори не се забравя лесно.

— Къде отиваш?

— „Блек Уич“ е в пристанището, „Блек Даймънд“ също. Екипажът е на сушата, но намерих Мак, Джошуа Пинтасъл и Джаго Дод в една кръчма. Те събраха нов екипаж. Ще вземем „Блек Уич“. Това е най-бързият ми кораб. Ще стигнем в Чарлстън почти веднага след „Саутърн Стар“, който е само едно надупчено корито.

— И аз ще дойда! — извика Брад.

— В никакъв случай. Трябва да се върнеш в училището. — Никълъс стисна зъби. — Ще я върна, обещавам ти. И се надявам, че онези жалки типове не са й посегнали с мръсните си лапи. Иначе няма да ги оставя живи.

Дори през нощта низината с обраслите с дървета брегове изглеждаше като родно място. Глори стоеше на палубата, усещаше вятъра в полите си и се взираше меланхолично към брега, който се носеше отдясно на кораба. Беше забравила аромата на азалиите, който изпълваше въздуха, и топлия вятър на Юга. При други обстоятелства щеше да се радва, че се връща у дома и ще види семейството и старите си приятели. Сега можеше да мисли единствено за съдбата на Натан, щом стигнеха в Самърфийлд Мейнър — и за Никълъс.

Всеки час без него беше като вечност. Всяка секунда, прекарана в неспокоен сън, беше изпълнена със спомени и мечти, в които Никълъс се явяваше пред нея и я целуваше, докато и двамата оставаха без дъх.

Сънищата й бяха изпълнени с любовни преживявания. Когато се будеше, тя изпадаше в глухо отчаяние и напрегнатото й тяло се тресеше от болка.

Глори се загледа във водата, която се пенеше покрай борда на кораба, блеснала под лунната светлина. Утре вечер, както беше обяснил Спенсър Джеймс, щяха да хвърлят котва в Чарлстън. Пътуването беше продължило по-дълго от очакванията й. Два пъти бяха слизали на сушата, за да разтоварят роби и да вземат на борда нови. Освен това „Саутърн Стар“ беше бавно старо корито. Глори благодари на небето, че пътуването беше към края си — макар че изпитанието на Натан едва започваше.

Не беше в характера на Луиза Самърфийлд да се гневи толкова дълго. Тя беше практичен човек и сигурно си имаше достатъчно работа с управлението на плантацията, за да храни мисли за отмъщение. Въпреки това беше пуснала обявата. Приятелят на Натан бе казал, че се дава щедра награда за главата му.

Глори потрепери под напора на хладния вятър, косата й се развя, трябваше да прибере полите си. На всяка цена трябваше да вразуми майка си.

— Добър вечер, сладурче.

Младата жена се обърна уплашено. Мат Бигър стоеше до нея, впил поглед в гърдите й, скрити под мекия кашмирен шал. Глори се уви по-плътно в шала и погледна русия мъж в лицето.

— Добър вечер, мистър Бигър.

— Мистър значи. Това ми харесва. — Той прокара пръст по брадичката й. — Обичам, когато жените са учтиви. Учтиви и красиви — също като теб. Знаеш ли, размислих. За онова, дето Спенс и Лестър казват, че си стока и така нататък. Прецених, че от този излет ще изкараме добри парички. Бих могъл да ги дам на приятелите си, ако се откажат от теб. Тогава ще те отведа някъде далече. На място, където ще започнем нов живот.

— Чувствам се поласкана, мистър Бигър. — Глори положи усилие гласът й да звучи колкото може по-равнодушно. — Но веднъж вече ви казах, че съм омъжена.

Мат я гледаше втренчено.

— Все ми е едно. Искам те, Глори. — Той сложи ръце на раменете й и я привлече към себе си, докато между лицата им останаха само няколко сантиметра. — Ела с мен долу. Ще ти покажа какво може истинският мъж.

Глори едва сдържа треперенето си.

— Моля ви, Мат. Вие сте чудесен момък, но аз…

— Веднага ела с мен долу — заповяда грубо той. — Ще правиш, каквото ти казвам и не смей да ме издадеш на другите. Ако го направиш, ще се погрижа с негърчето ти да стане малка злополука.

Глори преглътна мъчително и едва се пребори с напиращите сълзи. Какво да прави сега? Бигър я завлече под палубата. Тя огледа отчаяно ниския, вонящ на мухъл, коридор. Къде да избяга? Ако се разпищеше, моряците щяха да й дойдат на помощ, но ако съдеше по погледите, които й хвърляха през последните дни, щеше да се озове срещу няколко нападатели наведнъж. Бигър блъсна вратата на кабината си и я вкара вътре. После тихо затвори.

— Не разбираш ли, Глори? Трябва да те имам. Недей да се противиш.

— Моля ви, Мат, чуйте ме!

— Млъкни! Нищо не искам да чуя. Сега ще те любя и после ще се почувстваш много по-добре. Хайде, съблечи роклята.

— Знаете, че няма да го направя.

В очите му блесна гняв.

— Ако искаш негърчето ти да се върне живо и здраво вкъщи, ще го направиш.

Глори се опита да преглътне сълзите си.

— Нищо лошо няма да ти направя, Глори. Ти си най-красивото, най-сладкото същество, което някога съм виждал. Никой няма да узнае. — Бигър направи крачка към нея. — Свали роклята.

Глори отстъпи крачка назад.

— Добре. Ще направя, каквото искате. — За да спечели време, тя му обърна гръб и бавно свали шала от раменете си. После започна да разкопчава роклята. Погледът и трескаво обхождаше стаята в търсене на някакво оръжие.

— Обърни се. Искам да гледам.

Глори изпълни заповедта, треперейки с цялото си тяло. Погледна към него и най-сетне откри, каквото търсеше. На бъчвата зад Бигър беше оставена кожена кания, от която стърчеше роговата дръжка на ловджийски нож. Трябваше да отклони вниманието му, за да измъкне ножа и да се освободи.

Глори отвори всички копченца до талията и Бигър смъкна роклята от раменете й. Грубите му ръце помилваха меката кожа и Глори едва успя да потисне отвращението си. Полата се разкопчаваше отзад.

— Бихте ли ми помогнали? — попита тихо тя.

— С удоволствие, мадам — ухили се Бигър.

Глори се приближи до него и се обърна с гръб. Докато Бигър се занимаваше с копчетата, тя измъкна безшумно ножа от ножницата. Стисна го здраво и в този момент мъжът забеляза какво правеше жертвата му.

— Спри, зверче такова! — Той я обърна рязко и й зашлеви такъв шамар, че Глори падна по гръб на пода и изпусна ножа.

Все пак успя да забележи накъде се е търколил и се устреми към него в същия миг, в който и Бигър се хвърли да го вземе. Вдигна го само на няколко сантиметра — но те се оказаха достатъчни.

Бигър падна върху Глори с цялата си тежест и се набоде на острието. Тя чу как въздухът излезе със свистене от дробовете му и усети по пръстите си нещо топло и лепкаво. Вратата се отвори с трясък и в кабината нахлу Лестър Фийлдс.

— Какво става тук, по дяволите?

Глори не можа да отговори. Зъбите й тракаха, цялото й тяло се разтърсваше от тръпки, Фийлдс издърпа Бигър настрана. Русият застена от болка и притисна с длан раненото си рамо.

— Не исках да го нараня — прошепна с мъка Глори. — Стана случайно.

Лестър й помогна да стане.

— Много добре сте постъпили, мадам.

За нейна изненада Бигър също се ухили.

— Имаш кураж, сладурче. Никога не бях виждал жена като теб.

— Не я закачай повече, Мат — заповяда строго Лестър.

Глори бързо облече роклята си и я закопча с треперещи пръсти, Фийлдс я изведе от кабината.

— Не се бойте, мадам — заговори утешително той. — Трябваше да го държа под око, но се заплеснах. Мат не е лошо момче, но като види жена, откача. Много му е слаб ангелът, а вие наистина сте много красива.

— Страх ме е да не стори зло на брат ми.

— Мат не е глупак. Негрите означават пари. А той обича парите почти колкото жените. — Фийлдс отново се усмихна успокоително.

Глори можеше само да се надява, че пътуването им ще завърши без произшествия. Влезе в кабината си и този път залости вратата с бъчвата и тежкия дървен стол.

— Добре сме с времето, момче. С малко повече късмет ще стигнем в Чарлстън почти веднага след тях. — Мак се опря на мачтата и се загледа към брега, който се носеше край борда. Никълъс стоеше до него, хванат за най-близкото въже и опрял крак на релинга. Топлият бриз издуваше бялата риза и рошеше черните къдрици.

— Добра работа свърши, Мак. Екипажът се оказа опитен — отговори признателно той. — Въпреки това умирам от страх.

— Разбирам те. Имаш красива жена, момче. Изкушение за всеки мъж. Но тя умее да се бори за своето. И е хитра. Ще се справи и с онези грубияни, вярвай ми. Пък и те не биха я взели, ако не очакваха печалба. Ще поискат откуп и за нея. Ако й сторят нещо, няма да си получат парите.

— Дано си прав, Мак.

— Простете, капитане. — Джошуа Пинтасъл вървеше към тях. Все още изглеждаше като красиво момче, макар и малко по-зрял. — Имате ли някакви заповеди, преди да сляза от палубата?

Никълъс се усмихна топло.

— Не, Джош. Благодарение на твоите усилия сме много добре с времето. Искам да знаеш, че съм ти признателен.

— Утре вечер ще бъдем в пристанището. Познавам добре „Саутърн Стар“ и съм сигурен, че не напредва бързо.

Никълъс кимна.

— Освен това вероятно са спирали по пътя за нов товар.

— Прав сте, капитане. — Джош погледна към кормилото. Джаго Дод държеше колелото с две ръце и се взираше мрачно напред. Имаха само няколко моряци на разположение и работеха двойно, но въпреки това бяха щастливи, че са отново заедно. Джош се обърна отново към своя приятел и капитан. Блекуел изглеждаше променен. Лицето му издаваше дълбока тревога, но вместо безпокойството, което го тласкаше в незнайни посоки, сега излъчваше сигурност и вътрешна сила. Любовта към достойна жена беше в състояние напълно да промени един мъж. Е, поне така говореха хората. Джош се надяваше, че един ден и той ще бъде сполетян от късмета на капитана.

Тогава ще сляза в каютата си, капитане.

— Лека нощ, Джош.

— И ти имаш нужда от сън, момче — отбеляза сърдито Мак.

— Ще го направя, Мак, обещавам.

— Лека нощ, капитане. — Мак се отдалечи с тежки стъпки и Никълъс остана сам с мислите си. Лунните лъчи играеха по вълните и му напомняха за отблясъците в косата на Глори. Боже, как му липсваше! Щом всичко свърши, ще я затворя в спалнята и ще я любя ден и нощ, закле се той.

Щом всичко свърши… Никълъс извади от джоба си тънка черна пура, драсна клечка в релинга, поднесе пламъчето към устата си и вдъхна дълбоко ароматния дим. Моля те, господи, не позволявай да й сторят зло! Това беше поне стотната му молитва. Дълбоко се надяваше да намери Глори жива и здрава, неопетнена от мръсните ръце на ловците на роби.

Моля те, господи, направи така, че тя да пожелае да се върне с мен у дома…

В ранния следобед „Саутърн Стар“ хвърли котва в Чарлстън. Глори си стоеше в кабината и не пускаше никого освен Лестър Фийлдс, който й носеше храната.

Когато се покатери по стълбичката на палубата и за първи път от една година видя родните си места, тя изпита остра болка. Тази страна й беше липсвала. Старите негърки, които плетяха кошници от сладка трева, палметови листа и борови иглици, както правеха от десетилетия. Летата на остров Съливан. Супите от раци и стриди, месните пастети.

Но сега й липсваше преди всичко Никълъс. Дори гледката на Чарлстън не можа да го прогони от мислите й. Отново се запита дали й беше останал верен или веднага бе потърсил утеха в обятията на друга жена. Каквото и да беше станало, тя беше длъжна да му изпрати вест.

Глори отиде при Лестър Фийлдс, който беше свалил сивия си цилиндър и стоеше до релинга заедно със Спенсър Джеймс. Мат Бигър чакаше при Натан и другите оковани роби, чиято черна кожа блестеше от пот. Глори беше потресена. С изключение на по-светлата си кожа Натан не се отличаваше от другите — мършав, измъчен, уморен, изтезаван. Изглеждаше остарял с години. Елегантният жакет беше изчезнал, бялата риза и светлокафявият панталон висяха на парцали. Босите крака бяха мръсни. Глори отиде при него и помилва бузата му.

— О, Натан, какво са ти сторили?

— Не говори — изсъска той. — Скоро ще си бъдем вкъщи.

— Как си?

— Чувствал съм се и по-добре. — Той пое дълбоко свежия морски въздух. — Чудесно е да изляза на палубата.

— Махни се от негъра — заповяда Мат Бигър. — Една бяла дама няма работа при черните. Камо ли пък да ги докосва.

— Прави, каквото ти казват, Глори — закле я Натан, когато забеляза, че е вирнала брадичка и се готви да отговори. Тя го послуша и замълча.

— Искам да пиша на мъжа си — каза тя на Лестър Фийлдс. — Знам, че се тревожи за мен. Трябва да знае, че съм добре.

— Ще почакаш, докато си идеш вкъщи — намеси се Мат Бигър. Само при споменаването на съпруга й настроението му се влоши. — Нямаме време за женски писъмца.

Глори изпъна рамене, но веднага сведе глава. Нямаше смисъл да се кара с него. Какво значение имаше един ден повече? Междувременно страшното беше станало. Или поне тя така си мислеше. Снощи беше видяла насън как Никълъс лежи в обятията на Кристин Педигрю. „Жена ми ме напусна — бе казал той на красивата тъмнокоса жена. — Никога не ме е обичала истински.“ „Но аз те обичам, Ники. Ей сега ще ти покажа колко много те обичам.“

Глори се събуди, окъпана в пот. Дълго не можа да се отърси от спомена за страшния сън. И сега затвори очи, за да прогони режещата болка. Запъти се към стълбичката като лунатичка и бавно слезе от кораба.

На кея чакаха четири коня, които трябваше да ги отведат в плантацията. Нито един не беше с дамско седло. Глори никога не беше яздила по мъжки, но не се възпротиви. Последва Лестър Фийлдс, който отведе коня й до едно сандъче, откъдето можеше да го възседне. Намести се удобно върху ниското мъжко седло, вдигна поли до глезените и напъха обувките от козя кожа в металните стремена. Отдавна беше захвърлила мръсните изпокъсани чорапи.

Мат Бигър я зяпаше с жаден поглед. Лицето му грееше в усмивка. Превръзката на рамото се виждаше под отворената риза.

— Първо ще отведем момичето и благородното негърче, после ще доставим останалите.

Глори не каза нищо. Надяваше се никой да не я познае. Косата й изглеждаше отвратително, роклята беше разкъсана и с петна от кръв. Искаше да се прибере вкъщи колкото се може по-незабелязано. Семейството й живееше много отдавна в Чарлстън. Името Самърфийлд не заслужаваше да бъде омърсено; още по-малко пък паметта на баща й.

Яздиха цял следобед в бързо темпо, следвани от дългата редица оковани роби. Мат Бигър не напускаше мястото си до Глори. Погледът му беше прикован в разголения й глезен. По едно време протегна ръка и помилва бедрото й. Глори щеше да изпищи, но вместо това стегна рязко юздите, конят й спря и Мат едва не изхвърча от седлото. Той избухна в смях и й намигна. Боже, дано по-скоро стигнат в имението!

— Ето я, момче. „Саутърн Стар“. — Мак стоеше до релинга с Никълъс. По кейовете на Чарлстън цареше оживление, макар че вече се смрачаваше. Каруци и ръчни колички трополяха оглушително, от близките кръчми се носеше многогласен смях.

— Свалете платната и ги вържете! — заповяда Никълъс, докато „Блек Уич“ се плъзгаше покрай дока. Моряците завързаха кораба и Никълъс, Мак, Джаго и Джош слязоха на сушата по гредата. Мак спря да поговори с един минаващ матрос и настигна другарите си чак в обора за наемане на коне.

— Това беше Тимъти Джоунс от „Стар“ — обясни задъхано Мак. — Каза, че онези пристигнали в ранния следобед. Ловците отвели робите във вериги, а това значи, че ще им трябва повечко време, докато стигнат в плантацията.

— И Глори ли е била с тях?

— Със сигурност, момче. Тимъти казва, че никога няма да забрави лицето й. Изглеждала добре. Качили я на кон.

Мак извърна глава и Никълъс изпита внезапна тревога.

— Разкажи ми всичко.

Мак пое дълбоко дъх.

— Един от ловците на роби явно й е хвърлил око. Опитал се да я изнасили. Глори го пробола със собствения му нож.

Никълъс стисна зъби.

— И какво още?

— Тимъти казва, че Бигър — така се казва момъкът — се похвалил пред екипажа, че ще я има, все едно доброволно или насила. Казал даже, че тя му дължи удовлетворение. Заради раненото рамо.

— По дяволите! — изруга капитанът и погледът му потъмня.

— Да тръгваме. Нямаме време за губене. — Той се метна на седлото и другите последваха примера му. Бързо си пробиха път през шумящото множество и щом напуснаха града, препуснаха в галоп.

Късно вечерта ловците на роби стигнаха границата на Самърфийлд Мейнър. Глори си спомни как беше яздила по този път с Никълъс и въздъхна. Колко време беше минало оттогава. Робите, които се влачеха уморено по пътя, запяха и дълбоките им гласове огласиха вечерната тишина. Гласът на Натан не беше по-различен от другите, но Глори веднага го разпозна по безупречното произношение.

За нейна изненада групата подмина пътя към господарската къща и зави по тясна пътека, която водеше към жилището на Йонас Фри.

— Защо не отиваме в голямата къща? — попита тревожно тя.

— Първо трябва да видим Фри.

Побиха я студени тръпки, но тя се опита да разсее опасенията си. Намираха се в земята на семейство Самърфийлд. Всичко щеше да се уреди. Беше толкова уморена, че извади стъпала от стремената и протегна скованите си крака.

— Ще ми позволиш ли да размачкам красивите ти крачета? — попита с усмивка Бигър. — С удоволствие ще спра и ще го направя веднага. — Усмивката му стана още по-широка.

— Добре съм, благодаря. Искам най-после да се прибера вкъщи.

— Не се бой, скоро ще си бъдеш у дома — прошепна заговорнически той. — Но първо трябва да довършим онова, което започнахме на кораба.

— Нищо не сме започвали, мистър Бигър.

— О, не бих казал. Все още усещам вкуса на сладките ти розови устенца. Никога не съм искал друга жена като теб. И ще те имам, иначе да не се казвам Мат Бигър!

— Мистър Фийлдс — извика Глори, — имате ли нещо против да яздя до вас?

— Няма полза да бягаш — отвърна през смях Мат. — Рано или късно ще те просна на земята.

Глори подкара коня си напред и се опита да се пребори с надигащата се паника. Защо Бигър говореше толкова убедено, макар че бяха на нейна територия? Как щяха да реагират приятелите му? Бяха длъжни да я защитят. Бигър само се хвалеше.

Но нещо дълбоко в нея й подсказваше, че не е права.

Заобиколиха голямата къща и се насочиха право към дома на Фри. Той ги чу отдалеч и излезе на верандата по червена долна риза и памучни панталони.

— Значи доведохте беглеца — отбеляза доволно той, когато Лестър Фийлдс отдели Натан от останалите. — А и сладката му сестричка е с него. Знаех, че ще дойдете днес. И съм приготвил парите заедно с добавката за мис Глори.

— Няма ли да отведем Натан при мама? — попита с треперещ глас Глори. — Нали тя е дала обява за залавянето му?

— Майка ви не знае нищо за обявата — обясни самодоволно Фри. — Но можете да се обзаложите, че ще се радва да си върне негърчето.

— Щом мама не знае нищо, откъде взехте парите?

— Мис Луиза ми е поверила цялото управление на плантацията. След като заминахте, тя се обърка, горката… Някой трябваше да й помогне, нали?

Глори усети угризения на съвестта.

— Какво ще правите с Натан?

— Ще си получи заслуженото. Но вие няма защо да си блъскате красивата главица. Това е мъжка работа.

— Не мога да не се тревожа. Каквото и да сте намислили, мистър Фри, аз ще забраня. Ще отведем Натан при мама. Това е заповед, мистър Фри.

Управителят се усмихна снизходително.

— Съжалявам, мис. Вие вече нямате думата тук.

— Ако позволите, ще отведа дамата в къщата — предложи с усмивка Мат Бигър.

— Добра идея — съгласи се веднага Йонас.

— Не! Няма да тръгна с този ужасен човек. Кажете му да ме остави на мира, мистър Фийлдс.

— Какво трябва да ми кажеш, Лестър? — попита ухилено Мат с невинно изражение.

Никой не му отговори. Придружителите му сведоха глави и запристъпваха смутено от крак на крак. Изведнъж Глори разбра защо Бигър беше толкова сигурен в себе си. Лестър Фийлдс и Спенсър Джеймс се страхуваха от избухливостта му.

— Моля ви, Йонас — прошепна с пресекващ глас Глори. — Този човек… той иска да ми наложи волята си.

Мат Бигър избухна в смях.

— Малката има развинтена фантазия. Ако се интересувах от теб, сладурче, щях отдавна да те имам.

— Йонас се отпусна.

— Познавам ви добре, мис Глори. Мислите си, че винаги трябва да става, каквото вие кажете. Този път нямате късмет. — Той се обърна отново към Бигър: — Вече уведомих комитета. Те ще се погрижат за справедливо наказание.

— Не! — изпищя Глори и скочи от коня си.

Бигър веднага я последва.

— Вържи я и я отведи при майка й — заповяда Йонас.

Бигър изви ръцете й и ги върза с едно въже. После напъха парцал в устата й и я вдигна отново на седлото.

— Не забравяй да я отвържеш, преди да я предадеш в къщата. Майката не бива да знае какво правим с дъщеричката й.

Мат кимна в знак на съгласие и поведе коня на Глори.

— Можете да прекарате нощта тук — каза Йонас на другите двама мъже. — Негрите ще имат полза да видят какво става, когато не се подчиняват на господарите си.

Глори не можа да пъхне стъпала в стремената, затова притискаше колене в слабините на коня. Иначе щеше да падне на земята. Бедрата й бяха изранени и болката се засилваше с всяка минута. Неколкократно се опита да накара Бигър да махне парцала от устата й, но той не й обръщаше внимание. Когато къщата на Йонас вече не се виждаше, Бигър се отклони от пътеката и спря. Върза коня за могъщия дъб, обрасъл с мъх, и свали Глори от седлото. Тя усети металното стреме в гърба си и вдъхна дълбоко острата миризма на животното, към чиято топла кожа се притискаше.

Мат я освободи от парцала.

— Дойде времето да си свършим работата — заяви ухилено той.

— Намирате се в имението на семейството ми, мистър Бигър. Ако ми сторите нещо, ще ви обесят.

— Нищо няма да ти сторя. Вече ти го казах. Но трябва да те имам. Толкова съм луд по теб, че скоро ще ми се пръсне панталонът. Ако не се противиш, ще те пусна.

— Ами ако се отбранявам?

— Въпреки това ще те имам. Никога не съм вземал жена против волята й, но сега ще го направя. Няма да се откажа от теб.

— Ще ви хванат.

— Готов съм да се откажа от дяла си и да избягам в друг щат. Струва си.

Глори изпита дива паника. Прокара език по сухите си устни и кимна.

— Ще направя, каквото искате. Моля, развържете ме.

— Знаех си, че си разумна. Хитруша си ми ти. И имаш кураж. — Мъжът се изсмя тихо и развърза китките й. — Прободе ме, без да трепнеш. Никога не бях срещал жена с такъв кураж. Оттогава те искам още повече.

— Защо чакахте досега? — попита тя, за да спечели време.

— Защото не искам да те деля. Моряците със сигурност щяха да поискат своя дял, а аз не обичам друг да има моите жени. Харесваш ми, Глори, наистина. Готов съм да те взема със себе си, трябва само да кажеш една дума. — Той помилва бузата й с мазолестата си ръка и я обърна към себе си. — Никога не съм пипал такава кожа. — Главата му се сведе и устните му намериха нейните. Усещането не беше неприятно; въпреки това стомахът й се разбунтува. Глори се опита да остане спокойна, да се пребори с гаденето, когато езикът му нахлу в устата й.

Тя изчака, докато мъжът разхлаби хватката си, вдигна коляно и го изрита с все сила между краката. Бигър изрева и се преви, но тя веднага разбра, че полите и фустите й бяха намалили силата на удара. Откъсна се и хукна да бяга. Успя да се отдалечи само на няколко метра, когато Бигър я настигна и я улови за рамото. Притисна я до гърдите си и тя изпищя. Докато отчаяно се опитваше да се пребори с треперенето си, той измъкна фуркетите от косата й.

— Моля ви, пуснете ме — прошепна тя. — Не мога да го направя.

Това го разгневи още повече.

— Както желаеш.

Той я вдигна на ръце и я понесе към дъба, без да се трогва от протестите й. С една ръка вдигна китките й над главата, а с другата отвори копчетата на роклята. Когато му омръзна, изръмжа раздразнено и разкъса корсажа на две.

— Не ми харесва това, което правя, но ти не ми остави избор. — Глори се отбраняваше отчаяно, но той разкъса ризата й на парченца, изстена задавено и свободната му ръка сграбчи едната й гърда.

Глори напрегна всичките си сили, за да се откопчи от него, и в този миг Бигър я пусна. Главата й се удари в дървото. Все още замаяна, Глори отвори очи и видя пред себе си Никълъс. Широко разкрачен, той стоеше пред гърчещия се от болки Мат Бигър. Очите му бяха черни от гняв.

Заля я такава радост, че й се зави свят. Изправи се и протегна ръце да попипа мъжа си, за да се убеди, че наистина е той, а не игра на въображението й.

Никълъс вдигна Бигър и му нанесе втори удар, който го свали на земята. Ловецът на роби изохка и се надигна, олюлявайки се. Никълъс го обърна към себе си и го ритна в корема. Този удар го довърши. Бигър загуби съзнание и се свлече в тревата.

Никълъс се обърна със загрижен поглед и изтича при Глори, която се беше облегнала на дървото и трепереше с цялото си тяло. Коленичи пред нея, взе я в прегръдката си и скри лицето й на гърдите си.

В очите й запариха сълзи.

— А аз си помислих, че си отишъл при Кристин — прошепна разкаяно тя. — Вече се боях, че съм те загубила завинаги.

— Не говори — помоли той, закри гърдите й с разкъсаната рокля и закопча малкото останали копчета. — Само ти си важна за мен. В живота ми не може да има друга жена. Не мога да понасям Кристин, нито която и да било друга. — Той я целуна по-очите, по нослето, по устата, показа й обичта си много по-ясно, отколкото може да се изрази с думи. Миришеше на кожа, дъхът му беше топъл и успокояващ.

Когато се откъснаха един от друг, и двамата бяха малко смутени.

— Наистина ли не ти се случи нищо лошо? — попита загрижено той.

— Не, всичко е наред. Но как ме намери? Как разбра накъде съм тръгнала?

В този момент на полянката излязоха Мак, Джош и Джаго и спряха запотените си коне. Бяха яздили толкова бързо, че от муцуните на животните капеше пяна.

— Намерили сте я! — извика зарадвано Джош.

— Слава на всемогъщия! — Джаго вдигна ръце към небето.

— Браво на теб, Ники. Радвам се да ви видя отново, момиче — поздрави със сияещо лице Мак.

Глори се усмихна благодарно на приятелите си.

— И аз се радвам да ви видя всички заедно.

— Джаго — нареди кратко Никълъс, — вие ще се погрижите за този… господин.

Мат Бигър все още не беше дошъл в съзнание.

— С удоволствие, капитане.

— Ела с мен. — Никълъс улови ръката на Глори. — Ще те отведа у вас. После ще се погрижа за Натан.

Глори се изтръгна от прегръдката му, макар че главата й бучеше от болка.

— Ще дойда с теб. Искам лично да се убедя, че Натан е добре.

В тъмнината отекна изстрел. Глори изписка задавено.

— Натан! — изплака тя, събра полите си и хукна като подгонена към къщата на надзирателя. Никълъс я настина с три скока.

— Ще вземем конете — обясни бързо той и я вдигна на ръце. Глори се намести на седлото и Никълъс се метна зад нея. Пришпориха конете и само след няколко минути бяха пред къщата на Йонас Фри.

На полянката се бяха събрали група мъже с факли в ръце. Те стояха в кръг, а зад тях се бяха струпали страхливо гледащи роби. Лестър Фийлдс и Спенсър Джеймс също бяха там. Натан беше вързан за дебел кол, окъсаната риза беше свалена от гърба му. Пред него беше застанал Йонас Фри.

Никълъс скочи от коня още преди да е спрял.

— Веднага го пуснете, Фри! — заповяда със спокоен глас той.

— Вървете по дяволите!

Джаго Дод хвърли пистолета си на капитана. Никълъс го улови, прицели се в надзирателя и опря дулото зад ухото му.

— Един от вас да го отвърже — нареди той на мъжете, които образуваха кръга, и махна с глава в посока към Натан. — А другите да се разотиват.

— Негърът е беглец, сър. Законът е еднозначен. Трябва да бъде наказан. — Тези думи бяха казани от дълбок мъжки глас с мек южняшки акцент.

— Кой сте вие, моля? — попита учтиво Никълъс, без да отмества пистолета.

— Името ми е Томас Джарви. Притежавам плантацията Магнолия Гардънс, южно оттук, и съм председател на комитета за опазване на обществото на Южните щати. — Джарви беше възседнал едър кафяв жребец. С бялата си шапка представляваше типичен плантатор от Юга. Както повечето южни аристократи, Томас Джарви беше мъж с твърди убеждения. Той вярваше в това, което правеше.

— Е, добре, мистър Джарви — отговори Никълъс. — Намерението ми е да отведа Натан пред господарката му. Утре сутринта можете да дойдете в къщата и да поговорите с мисис Самърфийлд. Ако тя е съгласна, нямам нищо против да накажете момъка.

— Не! — изпищя Глори и скочи от седлото.

Джош побърза да я задържи, преди да е влязла в кръга.

— Не се месете, Глори — прошепна предупредително той. — Капитанът знае какво прави.

Глори трепереше толкова силно, че едва се държеше на краката си; но кимна и усети как Джош разхлаби хватката си.

— Разбрахме ли се, мистър Джарви?

— Не ми харесва, когато ме принуждават да сторя нещо против волята си, мистър…

— Блекуел. Никълъс Блекуел.

— Ах, капитан Блекуел. Чувал съм за вас. Мисля, че вече сме се срещали. Изненадвам се, че човек с вашето име се намесва в делата на Юга.

— Обикновено не се намесвам. Но Глори ми е съпруга. Онова, което е важно за нея, е важно и за мен. Освен това Натан ми е роднина.

— Що за времена, о, господи? Редно ли е един бял мъж да прави такова признание?

— Простете, ако ви шокирах. Е, разбрахме ли се?

— Йонас? — попита Томас Джарви.

— Не го правете, мистър Джарви. Не е правилно да сключвате споразумения с приятели на негрите.

Никълъс изтегли назад петлето и притисна студения метал към ухото на надзирателя.

— Толкова ли сте сигурен, Фри?

В този миг Йонас Фри се наведе и моментално се обърна, за да сграбчи ръката на Никълъс и да отклони оръжието. Отекна изстрел; последваха го още няколко. Джош пусна пистолета си, от чието дуло излизаше синкав дим, и се хвърли към Глори, за да я запази с тялото си. Джаго се прикри, извади ножа си и го размаха заплашително. Когато димът се разсея, кръгът се беше разтворил; няколко мъже лежаха на земята, друг стенеше задавено.

Един лежеше неподвижен.

Обзета от панически страх, Глори се пребори с причерняването си и хукна към Никълъс. Дъхът й спря. Той не се помръдваше. Тя коленичи до него и внимателно вдигна главата му в скута си. Раната беше в рамото и кървеше много силно.

— Отивам да повикам помощ — обади се Джош и се метна на коня си.

Мак коленичи до капитана си с мрачно, силно зачервено лице. Отвори окървавената риза, за да прегледа раната. Промърмори нещо неразбрано и се изправи, без да отмества поглед.

— Ще намеря нещо за превързване — проговори глухо той. — Трябва да спрем кръвта.

Глори приглади влажните къдрици от челото на Никълъс. Дъхът му излизаше повърхностно и неравномерно; гърдите му едва се повдигаха. Пулсът беше силно ускорен и вената на шията трепереше. Не се бе раздвижил нито веднъж.

Глори се наведе над него и очите й се напълниха със сълзи.

— Никълъс, моля те, не умирай — прошепна с пресекващ глас тя. — Не можеш да умреш точно сега. Целият живот е пред нас.

Пръстите му потърсиха ръката й. Очите му се отвориха бавно. Той прокара език по устните си, преглътна и се опита да заговори.

— Мълчи и не мърдай — прошепна тя. — Имаш нужда от цялата си сила.

Никълъс вдигна глава и в очите му блесна решителност.

— Моля те, недей. Не се движи.

— Кажи ми… че ме обичаш — прошепна с мъка той. — Сега… Кажи го…

— О, господи! — Болката надви и Глори затвори очи. Ръката й спря върху челото му. Сълзите продължаваха да се стичат по бузите й и да мокрят лицето и гърдите му. — Обичам те, Никълъс. Толкова пъти съм искала да ти го кажа. Обичам те, откакто те видях за първи път. Обичах те, когато ми спаси живота на „Блек Спайдър“. Обичах те и в Бостън, и в Блекуел хол. Никога не престанах да те обичам. Даже когато исках да те мразя, пак те обичах. Винаги съм те обичала. Ти си моят Никълъс. Винаги ще те обичам.

Никълъс вече не я чуваше. Очите му бяха затворени, пръстите му паднаха от ръката й. Тялото му се отпусна безсилно в прегръдката й.

— Господ е моят водач, нищо няма да ми липсва Той ще ме настани на зелена поляна и ще ми покаже прясната вода. Той ще дари душата ми с блаженство. — Гласът на свещеника отекваше дълбок и изпълнен със съчувствие над сведените глави на опечалените, дошли да окажат последна почит на починалия. — Той ме води по правия път, за да му служа. И макар че вече странствам в мрачната долина, не съм нещастен; защото Той е с мен и ме напътства и утешава.

Глори стоеше пред дъбовия ковчег, поставен върху прясно изкопаната купчина пръст в малкото гробище край реката. Слънцето беше закрито от облак. Вятърът, който ухаеше на дъжд, си играеше с полите й и развяваше черния тюл пред лицето й.

Но в очите й нямаше сълзи.

Времето на сълзите беше отминало.

— И ще ми налее пълна чаша. Добротата и милостта ще ме следват по целия ми път и ще остана завинаги в дома на всевишния.

Глори мачкаше тъмносивата си пола и се взираше замаяно във венеца от жълти рози, поставен върху ковчега.

— От прах си и на прах ще станеш.

Немного отдавна тя беше стояла тук и се беше взирала в един друг ковчег, изработен от най-фин махагон, прибрал тялото на баща й. В гърдите й се надигна болка.

— Наред ли е всичко?

Тя усети как пръстите му стиснаха нейните и се усмихна благодарно. Никълъс все още изглеждаше блед и изтощен, но беше жив — за разлика от Йонас Фри, който лежеше в ковчега.

— Ще се радвам, когато всичко това свърши и се върнем у дома — прошепна нежно тя.

— Аз също.

Майката на Глори, застанала от другата страна на ковчега, погледна към дъщеря си през черното було. Луиза Самърфийлд изглеждаше невероятно променена. Мила, нежна — и много по-ранима. Глори беше преценила правилно майка си: Луиза нямаше нищо общо с решението на Йонас Фри да залови Натан и да го върне в плантацията. Когато узна за деянията на надзирателя си, тя побесня от гняв. Явно се беше примирила с миналото. Беше решена отново да вземе живота си в свои ръце и да стане добра съпруга на сърдечния посивял мъж, който стоеше до нея и нежно държеше ръката й. Името му беше Калеб Харкорт.

Двете с Глори бяха разговаряли надълго и нашироко, след като се разбра, че Никълъс ще оживее. През последните дни двете бяха станали много по-близки, истински майка и дъщеря. Луиза й разказа всичко за връзката си с Харкорт и я помоли за разбиране. След изчезването на Глори тя се бе запознала с него у семейството на Ерик Диксън и го беше обикнала. Двамата възнамеряваха да се оженят веднага след изтичането на траура. За да прекарва повече време с бъдещия си съпруг, тя беше поверила цялото управление на плантацията в ръцете на Йонас Фри. Но сега щеше отново да вземе всичко в свои ръце. Бъдещият й мъж вече беше изразил готовност да й помага.

Глори веднага хареса спокойния възрастен мъж, съвсем различен от баща й. Беше прекарал по-голямата част от живота си в Чарлстън, където имаше търговска къща, но беше отраснал в плантация.

— Ще се науча — обеща й с весело намигване той. — За жена като Луиза си струва да промениш живота си.

Луиза се изчерви като ученичка.

Глори се радваше за майка си. Тя заслужаваше да бъде щастлива.

Решена да забрави стария живот, Луиза сключи мир с Натан. За голямо съжаление на Томас Джарви тя му подари свободата и двете с Глори го изпратиха с пощенския кораб на Север.

— Ти си най-добрата сестра на света, Глори — каза й той на сбогуване. — Никога няма да забравя какво стори за мен. Един ден ще ти се реванширам.

— Ще се реваншираш, като помагаш на бегълците да стигнат в Канада. — Глори го прегърна за сбогом и се разплака. Този път никой нямаше да го върне на Юг като роб.

Раната на Никълъс се оказа не толкова опасна, колкото изглеждаше. Куршумът беше пробил рамото, без да засегне сърцето и белите дробове. Имаше нужда само от почивка, за да се възстанови. Беше прекарал три дни в леглото, но днес настоя да я придружи на погребението.

Майка и похвали чувството му за дълг.

— Йонас Фри беше верен слуга на семейството ни в продължение на двадесет години — заяви тя. — Редно е да го погребем на наша земя и семейството да присъства на погребението.

Така и направиха.

Мак, Джаго и Джош предадоха Мат Бигър на властите в Чарлстън.

— Чао, сладката ми. — Ухиленото му лице беше обезобразено от ударите на Никълъс. — Жал ми е само, че не можах да си свърша работата с теб, за да има за какво да си спомням в затвора.

Джош го блъсна възмутено. Джаго се ухили с разбиране, а Глори благодари на небето, че Никълъс не беше тук да чуе тези думи.

Мак и екипажът на „Блек Уич“ потеглиха обратно към Ню Йорк веднага щом лекарят ги увери, че Никълъс ще се възстанови. След три седмици в Чарлстън щеше да хвърли котва „Блек Нептун“, друг кораб от флотата на капитана, и Никълъс се надяваше, че дотогава ще се е възстановил напълно, за да може да пътува. А Глори щеше да има достатъчно време да поживее с майка си и да посети старите си приятели.

Службата свърши и Никълъс поведе съпругата си обратно към къщата. Тя бе присъствала на погребението само защото така изискваше приличието, но не изпитваше съчувствие към Йонас Фри. Не беше пожелавала смъртта му, но не я заболя, когато разбра, че е мъртъв. Надяваше се, че новият надзирател, назначен от майка й, ще се отнася по-добре към робите.

— Изглеждаш уморен — каза тя на мъжа си и сложи ръка на челото му, за да провери има ли температура. Двамата изкачваха бавно витата стълба към втория етаж.

— Мисля, че имате право, мисис Блекуел. Най-добре е да си полегна. — Погледът му се устреми към гърдите й под тъмносивата траурна рокля, останала от погребението на баща й. Очите му потъмняха и в зениците лумна добре познатият огън.

— Искам и ти да дойдеш с мен — прошепна той. — За да си сигурна, че няма да ми стане лошо. Освен това настоявам да свалиш тази ужасна рокля.

Погледът му издаде, че тя трябва да свали не само роклята, ами и всичко под нея, и Глори усети как желанието й се събуди. Двамата влязоха в стаята й. Досега Никълъс беше спал сам в широкото легло, а тя се задоволяваше с дивана, защото я беше страх, че раната може да се отвори.

— Обърни се — заповяда той веднага щом затвори вратата.

Глори застана с гръб към него и се наслади на допира на силните ръце, които умело отваряха копчетата на гърба й. Никълъс развърза лентата, която стягаше фустите й и коприната се свлече в краката й. Тя я прекрачи, смъкна горната част на роклята си и се обърна към него.

— Бях забравил колко си красива — въздъхна Никълъс.

— Обичам те — прошепна тя.

— Не мога да се наситя на тези думи.

— Обичам те, обичам те, обичам те! — Глори избухна в звънък смях, свали дантелените си гащички и застана пред него само по тъмносиви копринени чорапи, стегнати с ластици, корсет и дантелена риза. Усмивката й беше предизвикателна.

— Зверче такова — прошепна той и я привлече към себе си. Целуна я страстно, но изведнъж се олюля.

— Веднага си легни — заповяда строго тя.

— Само ако дойдеш с мен.

— Не можеш да ми попречиш.

Никълъс й позволи да го съблече. Първо жакета, после бялата риза. Седна на леглото, за да може тя да отвори панталона му. Тя се наведе към него, усети ръката му между бедрата си и в тялото й лумнаха пламъци.

Свали бързо бричовете от дългите му крака, помилва ги и внимателно обхвана твърдия член. Прокара език по устните си и започна ритмично да милва коравата плът, възбудена от мисълта за предстоящото удоволствие.

Никълъс се премести към другия край на леглото.

— Ела тук.

— Още не. — Глори го погледна в очите и отново прокара език по устните си. Сведе бавно глава между краката му и започна да го милва с устни и език. Тихите му стонове я възбудиха още повече. Продължи да го целува и гали, докато дойде мигът на екстаза. Изненадан от смелостта й и изтощен от преживяното напрежение, той падна върху възглавниците. Едва тогава Глори се съблече и легна при него, внимавайки да не докосва раната.

— Ти си още по-голямо зверче, отколкото си мислех — прошепна той и започна да милва гърдите й. Целуна едната, после другата, сключи уста около твърдото връхче и Глори потрепери от наслада. Когато се отдели от нея, тя подръпна игриво черните косъмчета на гърдите му и плъзна ръка към плоския корем.

— А ти, любов моя, си най-големият дявол.

Никълъс избухна в тих смях и впи устни в нейните. Топлият му език проникна в устата й. След малко я вдигна в скута си и Глори, която едва се сдържаше, го пое дълбоко в себе си. Раздвижи се върху него, описа няколко кръгови движения и се засмя възбуждащо. Никълъс изруга тихо, сложи ръце на дупето й и започна да направлява движенията й.

Глори се усмихна и се предаде. Нека той да определя ритъма. Заля я вълна на неизпитвана досега наслада. Приведе се към него, целуна го, зарови пръсти в косата му и застена гърлено на рамото му. Той потрепери, когато ръката й попипа раната, но не спря да се движи. Отново и отново нахлуваше в нея, бавно и дълбоко, докато двамата стигнаха върха и Глори рухна върху него. Тръпки разтърсиха телата им.

По-късно, когато се успокоиха, тя легна до него и се усмихна доволно.

— Кажи ми…

— Обичам те — прекъсна го тя и отново избухна в смях.

Никълъс помилва бузата й.

— И аз те обичам.

Страховете и съмненията бяха изчезнали от сърцата им. Вече нищо не можеше да ги раздели. Глори имаше доверие на съпруга си и му разкриваше всичките си мисли. А той неуморно й доказваше колко много я обича — по най-различни начини, но преди всичко в леглото.