Капитанът и дивата котка

22

Няколко часа след изгрев слънце Никълъс излезе. Глори просто не можеше да проумее как съпругът й се бе събудил толкова рано, след като бяха навън до късно и след това дълго се любиха.

— Моля те, не се сърди — каза й той. — Ще се върна навреме, за да те заведа на обяд. — Отиде до вратата и извика през рамо: — Готвачката сигурно вече е приготвила закуската. Ако предпочиташ, ще наредя да ти я донесат в стаята.

— Не, ще сляза. — Рано или късно трябваше да се изправи срещу Елизабет Сейнт Джон Блекуел сама. — Ще се видим по обед.

Никълъс я погледна с усмивка и излезе.

Глори стана след няколко минути и позвъни на Черил. Камериерката й помогна да облече ментовозелена рокля от мерино с редица мънички копченца отпред. Без да бърза, Глори слезе на първия етаж. В приемната завари Брад, който беше на път към стаята за закуска. Той й се усмихна ободрително и тя отговори на усмивката му.

— Вече съм напълно уверен, че ни очаква хубав ден — каза той и й предложи ръката си. Двамата влязоха заедно в трапезарията. Елизабет седеше начело на масата като кралица. Изправена като свещ, скръстила закръглените си ръце в скута, тя носеше морскосиня дневна рокля; меката тъмна коса беше грижливо фризирана на малки къдрички до раменете.

— Добро утро, мамо — поздрави Брад, намести стола на Глори и бързо целуна майка си по бузата.

— Добро утро, мисис Блекуел — поздрави учтиво Глори. Тъй като не получи отговор, извади салфетката си от сребърния пръстен и я разпростря върху полата си.

— Вече се питах дали ще съберете кураж да закусите с мен, без завареният ми син да ви покровителства по обичайния си дързък начин.

— Мамо — проговори предупредително Брад. — Няма ли поне да дадеш шанс на Глори? Първо я опознай, после ще произнесеш присъдата си.

Глори се усмихна. Брад беше истинско чудо. Начинът, по който се опитваше да манипулира майка си, беше много учтив и тактичен. Братът на Никълъс наистина беше твърде умен за годините си.

— Пфу! — промърмори презрително мисис Блекуел. — Няма нужда да я опознавам. Вече знам за нея повече, отколкото ми е приятно. — Тя вирна брадичка и гънките по шията й изчезнаха. — Само я погледни! Седи тук като света вода ненапита. Но нали си има съпруг, който заглажда всичките й грешни стъпки! Тази жена е неморална. Знаеш ли, че е спала в една кабина с брат ти на борда на кораба му? Пред целия екипаж! Безсрамница, ето каква е тя. Безсрамно, развратно същество!

Сега вече Глори не можа да се сдържи.

— Принудиха ме да спя там. Завареният ви син повярва, че съм го измамила, но това не беше истина! Той унищожи доброто ми име, нарочно го направи! Затова е напълно справедливо, че сега прави всичко възможно да възстанови вредата, която ми нанесе.

Елизабет я удостои с леден поглед.

— Може би си прав, Брад — обърна се тя към сина си, сякаш Глори не беше на масата. — Трябваше да се сетя, че негодният ти брат се крие зад целия този скандал.

Глори отмести стола си с такава сила, че го събори на килима.

— Как смеете! Как смеете да говорите така за мъжа ми! Никълъс е добър човек. Направи грешка и сега се опитва да я поправи. Той е добър с вас, грижи се за вас, дава ви всичко необходимо. Ако кажете само още една лоша дума за него, аз ще… ще…

— Какво ще направиш? — попита Никълъс от вратата. Гласът му прозвуча развеселено — и безкрайно нежно.

Глори се изчерви като рак. Обърна се отново към Елизабет и с ъгъла на окото си отбеляза, че Брад се е ухилил до ушите.

— Ще помоля съпруга си да ви изхвърли от тази къща и да престане да ви издържа. Трябвало е да го направи още преди години.

Ожесточението на Елизабет изчезна в миг.

— Но аз не исках… — Тя скочи от стола си. — Моля да ме извиниш, Брад, още не съм съставила менюто за днес. — Без да погледне Никълъс и Глори, тя излезе от стаята с високо вдигната глава.

— Много съжалявам, че и вие трябваше да чуете това, Брад — извини се съкрушено Глори. — Вие не сте виновен.

— Няма нищо, Глори. Мама отдавна имаше нужда от един добър урок. За съжаление нито Никълъс, нито аз имахме смелост да й кажем истината в лицето.

Глори погледна Никълъс, който беше изправил преобърнатия стол и я чакаше да седне.

— Разбира се, никога не бих направила подобно нещо — продължи тя. — Никога не бих помолила Никълъс да изхвърли майка ви. Това не ме засяга. Но се ядосах и престанах да се владея.

— От жената се очаква да защитава мъжа си — рече Брад и Глори отново се изчерви.

Никълъс се усмихна, но не каза нищо. Прислужниците донесоха кафе и пържени яйца с бекон. Миризмата беше много приятна и Глори усети, че умира от глад.

— Мислех, че ще се върнеш едва към обед — каза тя на мъжа си и вдигна сребърната вилица.

— Исках да помоля Брад да ме замести на обяда. „Блек Уич“ и „Блек Даймънд“ влязоха в пристанището и държа да надзиравам лично разтоварването.

— С удоволствие ще изведа на обяд Глори, ако е способна да понесе дългата раздяла — каза Брад и Глори се засмя на шегата му.

— Мисля, че ще го преживея.

— Боя се, че ще трае по-дълго — обясни Никълъс. — На път сме да сключим много изгоден договор с един фабрикант от Олбъни. Трябва да придружа Макс Фокнър до Олбъни, за да подпишем споразумението. Още не съм съвсем сигурен, че може да води преговорите, както трябва. Ще се върна колкото мога по-бързо. Ако не желаеш да останем по-дълго в града, ще се приберем в Теритаун.

Глори го погледна унило. Още отсега се чувстваше самотна.

— Колко време ще отсъстваш?

— Четири, най-много пет дни. Не ми се тръгва, но съм длъжен да обясня на Макс как да сключва сделките. Така по-нататък ще имаме повече време един за друг.

Глори кимна и се зае със закуската си. След малко Никълъс стана и я целуна по бузата.

— Отивам да си взема някои неща и ще сляза да се сбогуваме.

Той се върна скоро с малка пътна чанта. Глори го изпрати до вратата.

— Ще ми липсваш — прошепна тя.

— И ти ще ми липсваш, скъпа. Повече, отколкото можеш да си представиш. — Той излезе на стълбата, обърна се към нея и помилва бузата й. — Кажи, че ме обичаш.

Много искаше да го стори, но не можеше.

— Аз… аз… — Това щеше да я обвърже завинаги.

Никълъс я целуна страстно и коленете й омекнаха.

— И не прави бели, докато ме няма — пошегува се той, но гласът му прозвуча тъжно. Глори го изчака да слезе на улицата, където вече чакаше впрегнатата с два силни кафяви коня карета. Никълъс влезе вътре, без да се обърне. Кочияшът изплющя с камшик и конете препуснаха.

— Какво ще кажеш за малка разходка? — попита Брад, който стоеше на вратата и я наблюдаваше съчувствено. — Първите пролетни цветя вече разцъфнаха.

— Да, вчера ги видях. Великолепни са. С удоволствие ще се поразходя.

Глори се наметна с лек кашмирен шал, защото навън все още беше хладно. Улови ръката на Брад и двамата отидоха в градината. Слънцето огряваше редиците сини и бели цветчета. Глори си припомни прекрасните градини в Блекуел хол и изведнъж разбра, че беше почнала да смята имението за свой дом.

— Разкажете ми за майката на Никълъс — помоли тя, докато се разхождаха по алеята. — За истинската му майка.

Брат я отведе до тясната каменна пейка в края на градината и й се усмихна, сякаш се радваше на въпроса й.

— Преди да се омъжи за Александър Блекуел, се е казвала Колет Дюбоа. Изумително красива френска креолка. Тъмна, също като Никълъс, и много екзотична. Разбира се, аз не я познавам. Никълъс също не е прекарал много време с нея. Бил само на седем години, когато напуснала Александър Блекуел заради някакъв френски плантатор. За съжаление той не можа да преодолее загубата. След като Никълъс избяга в морето, започна да пие и непрестанно говореше за нея. Слушах го с възхищение. Колет е била невероятно красива и интересна. Нищо чудно, че Никълъс я е обичал до полуда. Александър ми е разказвал, че когато бил малък, често плачел насън и викал името й.

Глори усети пробождане в сърцето. Много добре си представяше самотното малко момче с насълзени очи, което копнее за майчина любов и нежност.

— Мисля, че Никълъс все още я обича — продължи Брад. — Знам, че Александър я обичаше до самия си край. Дамата беше скандално известна с аферите си. Разправят, че непрекъснато сменяла любовниците си, без да се свени от мъжа си. Но той се правел, че не вижда. Толкова я обичал, че се примирявал с всичко, само и само да я задържи.

— Никълъс знае ли всичко това?

— Децата непрестанно му се подигравали. Едва по-късно проумял защо. — Брад помълча малко. Една червеношийка прелетя стената на градината и изчезна. — Глори, аз знам за случилото се след корабокрушението. Знам и за Натан.

Очите й се напълниха със сълзи. Споменът все още й причиняваше болка.

— Как е могъл да си помисли такова нещо за мен, Брад? Бяхме толкова близки. Бях уверена, че ме обича. Дадох му всичко, цялото си доверие.

— Никълъс не е познавал жена като вас, Глори. Майка му го е предала; моята майка се отнасяше зле с него. Така се научи да не вярва на жените. На нито една жена. Когато стана възрастен, се уплаши, че може да се влюби и да свърши като баща си. Затова се срещаше главно с жени, които не представляваха заплаха. С жени, които изневеряваха на съпрузите си и не искаха от него да се обвърже, нито да показва чувства, фалшът им само задълбочи невярата му. Въртеше се в някакъв безкраен кръговрат, докато се появихте вие.

— Аз ли? Защо аз?

— Защото се влюбихте в него искрено и дълбоко. Истински. Вие сте честна и открита жена. Заслужавате доверие. Като ви е видял с Натан, той е помислил, че се е излъгал във вас. Че в действителност не се различавате от другите. Но тогава вече е бил лудо влюбен във вас и мисълта, че отново е станал жертва на измама, е била непоносима.

Глори изобщо не бе забелязала, че плаче, докато Брад не й подаде кърпичката си. Тя го погледна и му се усмихна през сълзи. Имаше чувството, че от гърдите й е паднал тежък товар. Тя разбра. За първи път, откакто ги спасиха, тя разбра защо Никълъс се бе държал така.

— Той ви обича, Глори. Когато узна истината за вас и Натан, се почувства като последен подлец. Веднага разбра, че е постъпил грозно с вас, че ви е сторил огромно зло. Въпреки това не загуби надежда, че един ден двамата отново ще бъдете щастливи. — Брад стисна ръката й. — Той иска само едно: да бъдете щастлива, Глори. И макар че не го признава, аз съм сигурен, че има нужда да бъдете до него. Завинаги.

Глори изтри енергично сълзите си.

— Благодаря ви, Брад.

— Нямате представа колко много означава за мен този разговор.

— Вие също го обичате, нали?

— Повече от всичко на света.

— Казахте ли му го?

Глори поклати глава.

— Сега вече мога. Много съм ви благодарна, че направихте това за мен, Брад.

Той й помогна да стане.

— Никълъс все още не е сигурен във вас, Глори. Трябва да знае какво изпитвате към него. Не чакайте дълго с признанието в любов.

— Няма, Брад, обещавам ви.

— Той е добър човек — заключи уверено Брад. — Най-добрият, когото познавам.

— Знам. А сега, ако нямате нищо против, бих предпочела да остана за малко сама.

— Разбирам.

Брад излезе от градината и я остави сама с мислите й. Глори въздъхна с копнеж. Така й се искаше да се озове в силните обятия на мъжа си и да произнесе думите, които хиляди пъти беше казвала наум. Тя стана, поразходи се по алеите и спря в края на една пътечка, за да откъсне един напълно оформен цвят. Шумни стъпки и развълнуван мъжки глас я изтръгнаха от мечтанията.

— Глори!

Натан тичаше към нея през градината. Дрехите му бяха мръсни и измачкани, лицето мокро от пот. Цветето падна от ръката й.

— Господи, Натан, какво се е случило? — Тя погледна в посоката, откъдето беше дошъл. — Какво правиш тук? Как влезе?

Той отговори, дишайки тежко, с накъсани думи:

— Прехвърлих се през стената на градината. Не исках никой да ме види. Получих писмото ти, в което пишеш, че ще живееш известно време в градската къща на Никълъс. — Той се огледа страхливо. — Ловците на роби, Глори. Търсили са ме в училище. Съседът ми по стая ме предупреди за идването им. Показа ми обява за избягал негър с моето име. Обявили са награда за залавянето ми.

— Майчице! — прошепна ужасено Глори.

— Трябва веднага да се махна оттук, сестричке. Може би Никълъс ще ми помогне. Трябва да отида в Бостън и оттам в Канада.

— Нима мама е пратила ловците на роби да те търсят? — прошепна ужасено Глори.

— Не знам. Тя не ме обича, но не очаквах, че ще стигне дотам.

— Тук си на сигурно място. Никълъс ще се върне след четири или пет дни, и тогава ще обмислим какво да правим.

— Грешите, мис Самърфийлд. Момъкът е престъпил закона и трябва да си плати за стореното.

Глори се обърна като ужилена. Непознатият глас говореше с тежък южняшки акцент. Едър, мършав мъж с редки мустаци стоеше на алеята и се целеше с пистолета си в гърдите на Натан.

Глори погледна безпомощно към къщата.

— Брад! — изпищя тя и вдигна поли, за да побегне. Вторият ловец се озова с две бързи крачки до нея и й препречи пътя. Притисна ръка към устата й и я сграбчи толкова здраво за талията, че тя не можеше да диша.

— Веднага я пуснете! — извика Натан. — Тя няма нищо общо.

— Нищо няма да й направя — озъби се мъжът, който я държеше. Едър и добре сложен, с пясъчноруса коса и почти момчешко лице. — Ще я отведем с нас на доковете — добави той.

Глори опря ръце на гърдите му и усети грубата материя на ръчно тъканата риза и мускулестия гръден кош.

— Не искаме да ни създаваш проблеми, докато те качим на кораба, черньо — обясни развеселено мъжът.

— Как ме намерихте? — попита гневно Натан.

— Сетихме се, че ще избягаш веднага щом разбереш, че те търсим. Чакахме пред училището. Сам ни доведе тук.

— Но на доковете ще я освободите, нали? — попита глухо Натан. Мършавият излезе напред и го удари с такава сила в корема, че го преви на две.

— Изобщо не те засяга какво ще правим с нея, нещастнико! А сега се обърни.

Поемайки тежко въздух, Натан се привдигна и погледна право в дулото на пистолета. Обърна се бавно и ловецът върза ръцете му на гърба.

— Ще дойдете ли доброволно? — попита мъжът, който я държеше, и очите му засвяткаха възбудено. — Или трябва да вържем и вас?

— Ако го правите само за пари — предложи с треперещ глас Глори, — аз ще ви дам колкото искате, за да го освободите. Ще получите много повече от всяка награда.

— Не става въпрос само за парите — отговори тънкият. — Този негър е нарушил закона. Въобразява си, че е нещо повече от нас. Нима не разбирате?

— Не, не разбирам. Натан струва също толкова, колкото аз или вие. Не повече, но не и по-малко.

— Стига си дрънкала глупости, сладката ми — отряза я младият. — Бялата дама не бива да говори така. А сега тръгвай, иначе Спенс ще трябва да научи черньото на добри маниери.

— Ще направя, каквото казвате. Само не го бийте!

Докато вървяха към портичката, Глори трескаво размисляше какво може да направи. Изведнъж се сети, че Брад, даже да успееше да привлече вниманието му, не можеше да спре двамата ловци на негри. Законът за избягалите роби даваше право на собствениците им да връщат бегълците и от Северните щати. Тези двамата бяха твърдо решени да върнат Натан в Самърфийлд Мейнър. Докато стигнат дотам, Натан беше изложен на произвола им. Ловците на роби бяха известни с жестокостта си. Имаше само един начин да се увери, че Натан ще стигне в имението жив и здрав — да тръгне с него.

Ами Никълъс? — обади се предупредително вътрешният глас. Тя погледна безпомощно Натан, който се влачеше с вързани ръце и запушена уста като престъпник. Не, тя нямаше избор. Трябваше да му помогне. Щеше да направи онова, което трябваше — и да се моли мъжът й да разбере.

Когато излязоха от малката уличка, Глори забеляза жалка каручка, която чакаше на следващата пресечка. Трети ловец с гъсти бакенбарди и сив цилиндър седеше на капрата и държеше юздите. Когато наближиха, Глори усети как младият сложи ръце на талията й и я вдигна. Притисна я ненужно близо до себе си и топлият му дъх опари гърба й. Полазиха я тръпки.

— Качи се отзад, Спенс — каза на партньора си той. — Нали не искаме дамата да си изцапа полите. — Намигна й и се покатери на капрата, така че тя се озова между него и мъжа с бакенбардите. Каручката потегли със силно друсане по каменния калдъръм. Само след няколко минути стигнаха доковете.

— Какво ще правим с момичето? — попита Спенс.

— Защо не ме вземете с вас? — Предложи спокойно Глори и макар че Натан започна да рита и да протестира възбудено въпреки парцала в устата си, продължи: — И без това искам да си ида у дома. Майка ми със сигурност ще ви плати премия, ако ме отведете при нея.

— Не звучи глупаво — съгласи се веднага младият. — Чувал съм, че двамата избягали заедно. Търсят и момичето. Майка му ще се радва, ако си го получи обратно.

— Не знам, Мат — отговори мрачно Спенс. — Жените създават само ядове.

— Парите са си пари — намеси се третият. — Все едно откъде идват. Момичето е тук, значи тръгва с нас. И без това няма къде да го крием, докато корабът потегли.

— Е, добре — съгласи се мрачно Спенс. — Но вие двамата отговаряте за нея. Аз не обичам женските, колкото и да се преструват на кротки.

— Всичко зависи от жената — отговори Мат и зелените му очи блеснаха жадно. Глори срещна погледа му и изпита див страх. Но сега не можеше да мисли за себе си. Щеше да прекара с тези трима мъже цели десет дни, без да има кой да я защити в случай на нужда. Можеше ли да разчита, че ще я оставят на мира?

— Хайде, сладката ми. — Мат стисна ръката й. — Стъпи на стълбичката. Предстои ни дълъг път.

Кабините на „Саутърн Стар“ бяха съвсем малки. Дори стаичката, която Глори беше споделяла с Розабел на борда на „Блек Спайдър“, изглеждаше луксозна в сравнение с тях. Мебелировката се състоеше от въжена койка с матрак от царевична слама, бъчва, която служеше за маса, и дървено столче. На стената беше окачена лампа с рибено масло. Самата стена беше скована от нерендосани дъски. Щом се качиха на борда, Натан беше окован за китките и стъпалата и хвърлен под палубата заедно с дузина други бегълци.

— И това ми било кораб — изфуча презрително Глори. Гласът й отекна глухо в почти празната кабина. „Саутърн Стар“ едва ли можеше да се окичи с това име. Палубата беше изпоцапана, платната мръсни и разкъсани. Натан щеше да нарече екипажа отвратителна сбирщина. Трябваше да бъде много внимателна и да се държи далече от моряците. Никълъс я беше предупредил да се пази от такива хора.

Никълъс. Глори се отпусна на тясната койка. Замисли се за него и очите й се напълниха със сълзи. Все още виждаше пред себе си лицето му, усмивката, с която я събуди, коравите устни, когато я целуна на сбогуване. Сигурно вече беше близо до Олбъни. А когато се върнеше в града, тя щеше да бъде на път към родното имение.

Не, Югът вече не беше нейна родина. Сега домът й беше там, където беше Никълъс, все едно къде. Само да можеше да му остави вест. Трябваше да направи нещо, за да го уведоми защо е изчезнала.

Глори лежеше в задушната кабина и мислеше за Никълъс. Една мисъл прогони всички останали: какво щеше да стори Никълъс? Всеки път при появата на този въпрос отговорът следваше бързо и неумолимо и й причиняваше болка: той щеше да помисли, че тя е избягала. Щеше да повярва, че го е излъгала — също както беше сторила майка му. Тя не искаше да вярва, отказваше — защото сега знаеше, че това ще разбие сърцето му. Щом корабът влезеше в пристанището на Чарлстън, тя щеше да му изпрати вест с най-бързия кораб. Въпреки това щяха да минат седмици, може би дори месеци, преди писмото й да стигне до него. Какво щеше да направи той междувременно? Дали щеше да мисли, че й се е случило нещо неочаквано? Дали щеше да я търси? Дори да се опита, нямаше да постигне нищо. Един ден щеше да се убеди, че тя го е напуснала.

Глори затвори очи. Знаеше какво ще направи той. Сърцето й го подсказваше. Щеше да отиде при Кристин или при жена като Джинджър. Щеше да спи с други жени, за да я забрави, за да се откъсне от нея.

И този път тя нямаше да му прости. Все едно колко силно го искаше, все едно колко пъти щеше да се опитва. Защото този път загубата на доверие щеше да е окончателна. Дори най-силната любов не можеше да поправи такава вреда. Прошката щеше да стане невъзможна.

Глори се мяташе неспокойно в мрака. Сълзите й мокреха коравото вълнено одеяло, с което беше завит сламеникът. Господи, как й липсваше, как се нуждаеше от него! Защо не му каза колко го обича? Може би той щеше да й повярва и да чака, докато научи истината. Но тя не му каза, а сега беше твърде късно.

Тя си припомни корабокрушението и въздъхна. Случилото се тогава беше без значение. Сега за нея беше важно само времето, което бяха прекарали заедно в Теритаун. Това е нашата къща, бе казал Никълъс. Тя си припомни разходките, конете, меките му докосвания, страстните прегръдки. Тъкмо беше започнал да й вярва и да й разкрива чувствата си.

Сега всичко това щеше да бъде унищожено.

Той щеше да се върне, да открие, че тя е изчезнала, да види празната стая, студената камина. И сърцето му щеше да се вледени. Тази мисъл беше повече от непоносима. Сърцето й се късаше, като си представяше ожесточеното му лице, докато стигнеше до убеждението, че тя го е напуснала.

Само да му бях казала, че го обичам, обвини се тя за стотен път. Може би това щеше да промени всичко. Може би той нямаше да се усъмни в любовта ми. Може би щеше да ме чака.

Но тя се поколеба и не произнесе думите, които Никълъс жадуваше да чуе.

Той щеше да повярва, че е бил излъган, и да започне да й изневерява.

Глори затвори очи, неспособна да понесе силната болка. Нямах избор, внушаваше си тя. Но това може би означаваше да загуби мъжа си — завинаги. Нито думи, нито оправдания бяха в състояние да загладят тази загуба на доверие. Никога.

Моля те, господи, помогни ми, проплака тя. Винаги си бил добър към мен, даде ми всичко, което исках или поне вярвах, че искам. Но без Никълъс животът ми губи смисъл. Моля те, нека той да разбере, че го обичам. Че никога не бих го наранила. Той е силен мъж наистина, но се нуждае от мен.

Аз също се нуждая от него.

Глори скри лице в ръцете си и заплака за всичко, което беше загубила — баща си, детството си, бебето. А сега беше на път да загуби и съпруга си. Помоли се той да повярва в любовта й — но сама не си вярваше.