Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.)

Градоустройство и селищна система

Гръцкият историк Херодот, пишейки за келтите, съобщава името на един техен град — Пирене. Археологическите проучвания засега не потвърждават съществуването на келтски градове толкова рано.

В келтския свят урбанизацията започва да се развива значително по-късно — през II в. пр.н.е. През по-ранния период са съществували само укрепени селища, данни за които има още през VI в. пр.н.е. Твърде често те са били и седалища на келтските владетели. Някои от тях са с големи размери, като например Хойнебург, Мон Ласуа, Сален, Ашперг (карта III). Всички тези укрепления се намират по горните течения на реките Дунав, Рейн и Рона. От тези селища най-интересното и най-добре проучено е Хойнебург. То е разположено на малко възвишение на високия ляв бряг на Дунав (обр. 1). Укрепено е с крепостна стена, възстановявана четири пъти през VI–V в. пр.н.е В трите случая тя е била строена от дърво, камъни и пръст, т.е. по начин, който може да се приеме за първообраз на murus gallicus, характерен за келтските градове през II–I в. пр.н.е. (рис. 1). При последното преустройство на крепостната стена била използувана съвсем нова техника за крепостно строителство. На каменна основа, широка 3 м и висока 0,60 м, е издигната стена от кирпич с височина 4 м. Този тип градеж опасва най-леснодостъпната и уязвима страна, докато другите естествено по-добре защитени страни са градени по местната строителна техника. Крепостната стена от кирпич е укрепена допълнително от правоъгълни кули и е първият открит досега пример за толкова ранно и пряко влияние на средиземноморската култура в Централна Европа (рис. 2). Около нея са открити и девет могили с богати погребения от периода, синхронен на най-големия разцвет на живота в крепостта. Най-високата от могилите — Хохмихеле, е висока 13 м.

С окончателното оформяне на латенската култура, което се извършва на границата на ЛТ А и ЛТ Б (т.е. началото на IV в. пр.н.е), селищата — седалища на владетели, били напуснати и за следващите 200 години науката не разполага със свидетелства за съществуването на подобни укрепени владетелски резиденции на нейната територия.

Заселилите се в средиземноморския свят келти възприели местната традиция в поселищната система и създали своите селища като нейни съставни части.

Нашествието на кимбрите в края на II в. пр.н.е. има решаващо значение за развитието на латенската култура. Като доминиращ народ във „варварска“ Европа келтите развивали своята култура в обстановка на мир и спокойствие. Те нямали стабилна фортификационна система и пред надвисналата военна заплаха се оказали неподготвени да посрещнат и устоят на външен натиск.

Ето защо нашествието на кимбрите ускорило процеса на формирането и укрепването на икономически, политически и културни центрове. Така се появяват първите градове в Европа — келтските опида (латинската дума oppidum, означаваща обитавано, укрепено място, е употребявана в келтоложката литература за обекти, които ще характеризираме по-долу).

Опида — това са примитивни градове, разположени покрай важни търговски пътища или близо до находища на полезни изкопаеми, като желязна руда, златоносен пясък, графит, сол и т.н. Това са икономически центрове, в които са съсредоточени различни производства на художествените занаяти, търговски центрове, вероятно тук е и седалището на гарнизоните, религиозните и административните институции на околността. На територията на едно племе има по няколко опида. В произведението на Цезар „Галската война“ има точни данни за броя на градовете „опида“, намиращи се в земите на хелветите. Приблизително на територия 60 хил. кв.км имало 12 града и 400 села. Едно от тези опида винаги е било седалище на племенния вожд.

Опида в своята планировка и конструкция представляват смесица от техническите традиции на келтската култура и влиянието на средиземноморския свят. Те се отличават с няколко характерни белега:

Разположени са на големи плата, върху възвишения, често естествено защитени. Укрепената площ е твърде голяма. Най-големият опидум се намира недалеч от селото Хайденграбен в Югозападна Германия и има площ 1500 ха (рис. 3). Със значителна площ са и опида при село Манхинг в Бавария (380 ха), Завист при село Збрацлав, недалеч от Прага (175 ха) и др. Средно площта на опида е от 90 до 150 ха. Срещат се също и опида с по-малка площ, като например Старе Храдиско при с. Мале Храдиско в Моравия (37 ха) — (рис. 4).

Най-често те са разделени на отделни укрепени квартали, всеки от които е с различно предназначение (седалище на владетеля, светилище, занаятчийски квартал и т.н.) — (рис. 5).

Важен фактор е съществуването на център на художествените и други занаяти, който стои в основата на богатството на опида.

Всички опида имат специфична укрепителна система: галийска стена, murus gallicus, откривана нееднократно по време на археологически разкопки и описана от Цезар така: „Подреждат се на земята прави дървени стълбове на разстояние две стъпки един от друг. Тези стълбове се връзват от вътрешната страна и се покриват с дебел пласт земя. Разстоянието между стълбовете се запълва отпред с големи камъни. След подреждането на този пласт отгоре се строи следващия пласт по принципа на предишния. Това се повтаря, докато се постигне исканата височина на стената“ (рис. 6). Цезар харесал тази конструкция, оценявайки както функционалността ѝ, така и нейния естетичен вид — главно портите със застъпващите се крила и укрепени кули.

Подобно на други народи от „варварска“ Европа голяма част от галите живеели главно по селата. Къщите били построени от дървени стволове, покрити със слама. Цезар, Тацит, Страбон и Плиний подчертават, че жилищата на всички келтски племена са подобни. Археологическите проучвания потвърждават това сведение. Като правило те имат правоъгълен план, често са вкопани в земята до 0,5 м. По средата на жилището са разположени два стълба, носещи покривната конструкция. Средната дължина на тези жилища е между 5 и 7 м.

В развитието на латенската култура през късната фаза се появяват къщи с каменна основа — най-напред в южните райони на Галия, в Келтоиберия. Някои от тези постройки имат значителни размери, достигайки дължина до 15 м и ширина 4 м. Често имат глинени подове и по-рядко каменни. Стените продължават да се строят от дървени стълбове. Новост е затварянето на вратата с железни ключове.

Къщите са най-разнообразни по план. Най-често срещаните къщи са с едно помещение, но се срещат и с две и повече. Огнището е разположено във вътрешността на различни места (в центъра или в ъгъла).

Келтите от островите често строят кръгли къщи, но този тип постройки се срещат рядко на континента и в повечето случаи се касае за стопански постройки.

Освен споменатите видове селища в келтския свят се срещат както обикновени крепости, така и единични стопанства. Цезар изтъква, че единичните стопанства са много характерни за Галия.

Земеделие и скотовъдство

Основни поминъци в келтския свят били земеделието и скотовъдството. Най-популярни от отглежданите култури били житните растения (пшеница, ръж, овес, ечемик), а по-малко коноп, лен, лук, зеленчуци и др. Зърното се използувало за храна, а сламата за строителен материал. Зърното се складирало в специални ями, изкопани в земята покрай жилището. Единствено келто-лигурите използували каменни питоси. Келтите приели от средиземноморската цивилизация мелничното колело, което разпространили в цяла Европа. Те въвели за обработването на земята ралото с железен палешник и изобретили плуга.

Скотовъдството заемало важно място в стопанския живог на келтите, а при някои племена — хелвети, секвани, било водещ отрасъл. Отглеждали са свине, едър рогат добитък, кози, овце, коне, гъски и др. Ловът подпомагал скотовъдството и често се намират кости на диви животни при разкопки на келтски поселения.

Основна форма на собственост върху земята в келтското общество била племенната собственост, като това се запазвало и при новозавладените територии. В рамките на племето земята се разделяла между отделните родове, но част от нея си оставала общоплеменна собственост. За граници между племената били поставяни необработвани пояси, най-често гори.

Металообработване и занаяти

Металодобивът и металообработката били важни отрасли в келтския стопански живот. Келтите добивали различни метали и други полезни изкопаеми: желязо, мед, злато, сребро, калай, сапропелит, и то в подземни мини. Те били известни като отлични миньори. По време на тяхната експанзия ясно се забелязва определена насоченост към металодобивните райони.

Обработката на металните руди и на самите метали била на високо ниво. В тази област били използувани всички най-високи постижения на гръцката цивилизация. В погребенията и сред материалите, намирани в селищата, се срещат разнообразни предмети, свързани с металообработването, като пили, рашпили1, брадви, клеши, длета, чукове и чукчета за поставяне на нитове, ножчета и др. (рис. 7).

Келтите използували всички известни дотогава техники за обработване на метали — отливане, рязане, коване, изтегляне, гравиране, поставяне на нитове, заваряване, подгряване, закаляване, производство на стомана и др. Калайдисването според Плиний било келтско изобретение. Често се среща покриване и инкрустиране на метални предмети с емайл, а също и с корал. Може да се предположи, че още в халщатската култура съществували центрове, специализирани в добива на руди и обработка на метали.

През латенската епоха металообработката вече била тясно специализирано производство. Същото се отнася и за другите производства — на предмети от глина, кожа, камък, кост и др. Това най-добре се установява от откритите и проучени в опида работилници.

Специално внимание трябва да се отдели на грънчарството. Келтите в V–IV в. пр.н.е. вече произвеждали съдове на грънчарско колело главно сива керамика (рис. 8). През II в. пр. н.е. се развила гъста мрежа от центрове на грънчарското производство, като на някои места това били специални колонии-селища като например в Шаровци (Чехословакия).

Келтите приложили възприетите техники и технологии от средиземноморската цивилизация в своята култура, променяйки ги съобразно своите нужди, според традициите си. Често те развивали някои заемки, като използували нови техники (калайдисването) и създавали нови изделия (плуга).

Търговия

Началото на вътрешната търговия в келтските земи трябва да се търси много преди латенската епоха, още с първите стъпки на етническото им формиране. Търговията се развивала, първоначално използувайки метални слитъци като обединена форма за заплащане през бронзовата епоха. Това е процес, характерен за тази епоха в целия „варварски“ свят, а не само за келтите (или по-точно за протокелтите). Тази форма на заплащане се задържа дълго в обмена между келтите, тъй като се откриват слитъци от чисто желязо и през латенската епоха, употребявани вероятно все още като парична форма.

В античната литература информацията, отнасяща се до вътрешната търговия, е твърде недостатъчна. Цезар пише, че венетите от Северна Галия били единствени посредници между Галия и Британските острови. Разпространението в различни точки на Келтика на подобни или еднакви произведения свидетелствува, че връзките между келтските племена, разселили се на територии, отдалечени една от друга, били много тесни. Търговските връзки се осъществявали както от търговци, така и от отделни пратеници, поддържащи контактите между племената в родината и със заселилите се в нови земи.

Този интензивен обмен, развит на заетата от келтските племена голяма територия в периода на тяхната експанзия, е бил причина да се почувствува нужда от въвеждане на по-достъпна форма на заплащане на търговските операции. Парите били добре познати на келтските племена още от началото на IV в. пр.н.е., когато те нахлули в Италия за пръв път. Естествено келтите, живеещи на територията на средиземноморската цивилизация, употребявали парите със заселването си по тези места. Но във „варварската“ част на Келтика започнали да секат монети от началото на големия икономически разцвет на процеса на интеграция между новозаетите големи територии. Първообрази на златните келтски монети са типовете монети от средиземноморския свят. За Централна Европа това били златните статери и сребърните тетрадрахми на Филип II, Александър Велики, Антигон Гонат и монети, сечени от градовете Лариса, Бизантион и остров Тасос. В западната част на Келтика освен монетните типове на македонските владетели силно влияние оказвали и типовете на Тарент, Месалия и на римската република (обр. 2).

Монетосеченето се развивало бързо през II в. пр.н.е. паралелно с големия икономически разцвет на келтското общество. Типовете келтски монети са най-различни и докато в началото те почти точно възпроизвеждат облика на първообразите, впоследствие ставали все по-схематични и се въвеждали нови, типично латенски елементи в изображенията. През I в. пр.н.е. в Галия се появили много монетарници. Може да се каже, че монети сечел всеки владетел, а и някои от по-големите градове.

В Централна Европа келтското монетосечене западнало през втората половина на I в. пр.н.е., когато цъфтящата до този момент латенска икономика била разклатена от нашествията на даките и германите и келтите били постепенно изтласкани от Трансилвания, долината на Дунав и Словакия. В Западна и Централна Келтика монетосеченето се развивало до по-късно, докато и тук живеещите племена попаднали под ударите на римските легиони и германските нашественици. Латенската култура и икономическа структура започнала да се разпада, а самите келти били или подчинени от римляните, или изтласкани, асимилирани и покорени от германите.

Външните търговски контакти на келтските племена имат също много далечна история. По всяка вероятност те се развивали успоредно с въвличането на „варварска“ Европа в икономическия живот на средиземноморския свят през II хил. пр.н.е. Тогава се усилили и връзките между Севера и Юга. За това свидетелствуват редица изделия, носещи белезите на източносредиземноморската култура. Този процес се усилва след етническите движения на прелома между II–I хил. пр.н.е., когато народите от източните части на Централна Европа се разселват по басейна на Източното Средиземноморие. По това време минералите от Централна Европа бързо намират пазар на Юг. От тази епоха е големият разцвет на селището при Халщат, което е било заселено от келти. Благодарение на солните мини в близост до селището местното население поддържало тесни контакти с Италия и Гърция. Същото важи и за келтските владетели на земите по горното течение на Рейн, Дунав и Рона, както и днешна Чехия.

Тези контакти не се прекъсват и през латенската епоха. В резултат на териториалното разширение на келтската диаспора те се засилват и стабилизират. Докато до V в. пр.н.е. основна роля в търговските контакти между Юга и келтските земи играе Италия, то през следващите години се намират импорти и от Македония, Гърция, гръцките колонии по Иберийския полуостров, Северна Африка и т.н. Смело може да се твърди, че през елинистическата епоха келтите са били активен елемент (имат се пред вид „варварските“ келти) на елинистическото койне.

Освен търговските контакти важна роля в обмена между средиземноморската цивилизация и континенталните келти играели и галските наемници, които служат при елинистическите и други армии през втората четвърт на IV в. пр.н.е. Те спомагат за импорта на монети, скъпоценности и други предмети.

В „Галската война“ Цезар отбелязва интересен факт. В I в. пр.н.е. Галия била обслужвана изключително от римски търговци, които живеели в отделни квартали на галските градове и държали в ръцете цялата външна търговия. Подобно твърдение изглежда твърде невероятно. Допуска се, че е имало също и келтски търговци, поддържащи контакти с Гърция, Италия, Мала Азия и други райони на Юга.

Въпросът за пътищата в настоящото изследване няма да бъде разглеждан, тъй като той е твърде обширен, необходимо е да се отбележи, че келтите по време на своята експанзия, а и по-късно следват традиционните пътища и това е напълно естествено. Още повече, че те винаги се стремят да използуват най-леснодостъпните и удобни за преминаване трасета.

Произведения на келтските занаяти

Украшения. Тяхното разпространение и динамично развитие потвърждава мнението на античните автори за пристрастието на келтите към украшенията (Тит Ливий, Диодор, Страбон и др.).

В латенския свят най-популярен вид украшения са били фибулите — античните безопасни игли. Те изпълнявали на първо място функционална роля, т.е. прикрепяли отделни части на дрехите, защото келтите не употребявали копчета. Тяхното предназначение като украшение било не по-маловажно, за което свидетелствуват богатата им украса и голямото разнообразие на форми. Забелязва се и разлика във фибулите, употребявани от различните полове. Мъжете носят главно железни фибули, и го най-често две или четири, докато фибулите, използувани от жените, са далеч по-разнообразни. Те носят бронзови, а по-рядко и сребърни и техният брой е значително по-голям, средно между четири и осем. Но в някои погребения има по двадесет и повече фибули, носени от една жена.

Латенската фибула се развивала от появилата се през последната фаза на халщатската култура чертозка фибула. Латенските фибули обикновено са направени от тел с различно сечение, многократно усукана, а също и със сплесната или издута централна част, т.е. лък (рис. 9). Фибулата се състои от три части.

Спиралата, винаги билатерална, е с различен брой намотки. Най-ранните имат средно по четири намотки, а през следващите фази се установява традицията на спиралите от шест намотки. Но този принцип не е стриктно спазван и винаги се срещат фибули с по-малко или повече намотки. Във втората фаза на среднолатенската епоха се появяват фибули с голям брой намотки (тип Орнавасо), които в същност възраждат традицията на къснохалщатската култура, но те бързо изчезват през къснолатенския период и продължават да доминират спиралите с малък брой намотки — до осем.

Лъкът, който съставя централната част на фибулата, е винаги извит нагоре, в различните периоди дъгата е по-голяма или по-малка, а и дължината му варира. Обаче хронологическа определеност не може да се конкретизира. Наред с късите и силно извити лъкове се срещат и фибули с дълги и ниски лъкове. Лъкът преминава в краче, което в същност е определящият признак за хронологическото разделение на латенските фибули.

Крачето е продължение на иглодържателя. През раннолатенската епоха той е изтеглен вертикално нагоре, после завива към лъка и се издължава, като често е украсен с пластични топки, дискове и др. Във втората фаза на раннолатенската епоха (ЛТ Б₂) започва украсяването му с големи топки, които много го утежняват. Това довежда до свързването на крачето с лъка в периода на прехода между ранно- и среднолатенската епоха. Последвало украсяването му по най-изкусен начин и удължаването му в много случаи. В къснолатенския период крачето намалява и се превръща в рамка (често правоъгълна), намираща се над иглодържателя. Тази рамка през римската епоха се запълва.

Латенските фибули са украсявани по най-различен начин. Лъкът е профилиран, апликиран с филигран, украсяван с врязан или щемпелуван орнамент, инкрустиран с други метали и най-различни мотиви. От момента на сливане на крачето с лъка украсата се премества върху крачето, а лъкът най-често е гладък. В по-ранния период крачето е било профилирано или украсено с пластични топки; по-късно се появяват по-големи дискове с инкрустация от емайл или корал, а през среднолатенския период разнообразието става още по-голямо. Срещат се топки, ажурни лъкове с филигранни мотиви, дискове. През къснолатенския период украсата по фибулите намалява, като остава пластична или врязана.

Представената по-горе кратка характеристика на латенските фибули не е в състояние да предаде достатъчно точно разнообразието на типовете фибули, използувани от келтите през този период. Трябва да се подчертае, че тяхното производство е било стриктно подчинено на общоприетите норми, разгледани по-горе.

Подобно на фибулите в келтското общество жените и мъжете носели торкви. Торквите са символичен келтски накит през латенската епоха. Те се появяват от самото начало на латенската култура и продължават развитието на местните форми от халщатската епоха. По археологически път те са доказани само в женските погребения, но иконографските паметници показват, че те били носени в същата степен и от мъжете. Вероятно те са символ на наследствеността и поради това не ги намираме в мъжките погребения. Античните автори подчертават значението, което келтите отдавали на торквите. Тит Ливий съобщава, че римската република нееднократно подарявала торкви на келтските владетели при различни мисии, а според Флор римският пълководец след победата си над предалпийските келти подарил на сената голяма торква, направена от плячкосано злато.

Торквите имат сравнително проста конструкция и са украсявани при съединението на краищата, по-рядко на срещуположната страна или на няколко места. Те са направени от куха или плътна метална пръчка, винаги с кръгло сечение, отворена или затворена. Украсата е най-различна. Едни от най-типичните латенски торкви са украсени в двата края с печатообразни кръгове. Самите торкви са от бронз или от злато (обр. 3).

Гривните са значително по-разнообразни като украса и форма. Те биват също отворени или затворени (обр. 4). Направени са от кръгли, полукръгли или плоски ленти. Срещат се и кухи гривни. Някои от тях са изплетени от тънка тел. Украсени са с пластични издатъци, врязани линии по дължина, инкрустации, щемпелувани орнаменти, удебелявания и др. В раннолатенския период краищата на гривните често завършват и с печатообразни кръгове.

През втората фаза на раннолатенския период (ЛТ Б₂) се появяват гривни, направени от нова суровина — от сапропелит (вид чисти въглища). Те се разпространяват из цялата територия на латенската култура, а един от големите центрове на тяхното производство е била днешна Чехия. Те са с кръгло, полукръгло или многоъгълно сечение, като някои са украсявани с надлъжни жлебове. В някои случаи вътре се намира желязна тел, играеща роля на ядро; други сапропелитни гривни са покрити с бронзови или златни пластинки. Двете отделени части на гривните са били свързвани чрез железни или бронзови нитове. Този накит, както и другите са носени главно от жени. През къснолатенския период гривни от тази материя вече не се произвеждат.

Среднолатенският период обогатява накитите с нов вид гривни, направени от стъкло (обр. 6). Най-често срещани са тъмносините стъклени гривни, но гамата от цветовете стига до жълтеникавокафяво. Повърхността им е гладка. Украсата е от няколко надлъжни пластични ребра или къси напречни пластични издатъци, с гъсти, малки кръгли топки. Често те са и допълнително инкрустирани с бяла или жълта паста в различни мотиви. Откриват се главно в женски погребения и продължават да се произвеждат и употребяват до края на латенската култура.

Подобна форма, както на някои метални гривни, имат и пръстените.

От стъкло са произвеждани и мъниста с различна форма и украса (обр. 5), но най-характерни за латенската култура са мънистата със значителна големина — до няколко сантиметра височина. Украсата им е най-често изображение на човешка глава (значението на човешката глава в келтската религия и изкуство ще изясним по-късно) от паста в друг цвят (обр. 7). В латенската култура са употребявани също така и огърлици от мъниста, изработени от злато, сребро, бронз, кехлибар, кост и т.н.

Предмети, подобни на гривните и торквите, са кръговете, носени на краката. Те имат специфична форма и се появяват през среднолатенския период. По-рано в погребенията се срещат също украшения за глезените от типа на употребяваните гривни. От ЛТ Ц започват да се произвеждат кръгове, съставени от три, четири, осем и т.н. кухи полусфери, свързани помежду си (обр. 8). Те винаги са отворени и се закопчават с нитче.

Типично латенско украшение са металните колани-верижки, които се появяват в късната фаза на раннолатенския период (ЛТ Б₂) и през следващите векове бързо се развиват (обр. 9). И те са носени от мъже и жени, обаче с разлика във вида и формата.

Женските колани-верижки са винаги направени от бронз и са няколко вида. Направени са от: правоъгълни или продълговати звена, свързани с големи халки; звена, оформени от две малки верижки с формата на осморки; звена, свързани със скобички. Те са винаги богато украсени с най-различни орнаменти, изпълнени с най-различна техника, включително и инкрустации от емайл, корал; завършват с токи с различна форма: кръгли (украсени с глава на животно), продълговата, във форма на палмета (често украсени с емайл), правоъгълна рамка и т.н.

Мъжките колани-верижки за разлика от женските не се употребяват само за украса, а имат определена функция — на тях окачвали мечовете. По тази причина те не са толкова украсени и са значително по-еднообразни. Мъжките колани-верижки най-често се състоят от две части — едната с дължина около 50 см, а другата — около 10 см, и са направени от няколко заплетени тела, след това сплеснати. През първата фаза на раннолатенския период (ЛТ Ц₁) са употребявани пояси, украсени с щамповани кръгчета, които се откриват в гробовете на воините от това време. Поради това в археологическата литература често се среща терминът „хоризонт на пояси-верижки с щемпелуван орнамент“. Те изчезват през ЛТ Ц₂. В мъжките погребения също се срещат и пояси-верижки със звена във формата на осморки.

Въоръжение. Подобно на накитите и тук келтите проявяват голяма изобретателност и редица произведения представляват нови видове, в които могат да се намерят заемки от най-различни култури.

Основно нападателно въоръжение на келтите през латенската епоха е бил мечът (рис. 10). Латенският меч представлява по-нататъшно развитие на къснохалщатските къси ками. Той е двуостър, с дръжка, направена от дървени, костни или рогови пластинки, прикрепени към метална сърцевина. Бил е носен в метални, по-рядко в кожени ножници. Засега археологическият материал не дава никакви данни за съществуването на дълги дървени ножници. Ножницата с меча е била прикачвана посредством халкички към коланите-верижки или към кожените пояси. Той винаги е бил носен от дясната страна. Това подчертават античните автори (Апиан, Тит Ливий, Страбон), за това свидетелствуват и иконографските изображения.

Латенските мечове се развиват с тенденция към увеличаване на размерите. Най-ранните мечове имат средна дължина около 0,60 м, а най-късните са по-дълги от 1 м. Съответно на дължината се увеличава и ширината на острието — от средно 4 см при ранните до 6 см при късните. Променят се и различни елементи в конструкцията на меча, като върхът на острието, който в началото е много остър и има форма на буквата V, с развитието на латенската култура постепенно се закръгля — къснолатенските мечове са с почти правоъгълен връх. Острието се усилва с пластични ребра, появили се едновременно с тенденцията към увеличаване на неговата ширина. През среднолатенския период мечът има вече в много случаи ясно изразено ребро, а в по-ранните периоди това е било само едно удебеляване в средата по протежението на острието. През къснолатенския период често се срещат до три ребра по протежение на острието. За предназначението и необходимостта от тези ребра говорят и античните автори (Полибий, Плутарх, Полиен) — по време на бой след силен удар мечовете се прегъвали и войниците били принуждавани често да ги изправят с крак, а така ребрата стабилизирали острието. Латенските мечове са били с предназначение за бой от разстояние, за сечене, а не за мушкане.

Горният край на острието, където той преминава в сърцевина на дръжката, в ранните мечове е с неправилна форма, а при среднолатенските е изрязан правилно във формата на камбана. За тази част през този период се появява и камбановидният предпазител. При къснолатенските мечове тези предпазители са почти правоъгълни.

Трябва да се подчертае, че развитието на формата на латенските мечове има много общи и често срещащи се различни комбинации, при които може да се съчетават късната форма на окончание на меча с по-ранната на горната му част. Това показва, че оръжейните майстори не са спазвали стриктно така очертаните тенденции, а произволно са комбинирали по-ранни с по-късни елементи. Следователно в някои случаи мечовете не могат да бъдат основен хронологически критерий.

Значително по-точен и по-достоверен детерминант за хронологията на мечовете е тяхната ножница. Тя била направена от желязна или бронзова пластина. Те винаги били от две части, кои го са свързвани по два начина: долната част е по-широка и нейните извити нагоре краища захващат горната половина, или от двете страни се намират тесни метални ленти, които прихващат пластинките. Долният край на ножницата на раннолатенските мечове е специално украсяван с отделна апликация, най-често кръгла, която при среднолатенските ножници става по-продълговата. През къснолатенския период тя остава само като допълнително укрепване на долната част на ножницата. В горния край, от вътрешната страна, се намира тясна метална лента, издадена в средата, благодарение на която ножницата е била окачвана на пояса. След раннолатенския период, през който тази лента е много проста и най-често правоъгълна, нейната форма се усложнява и краищата ѝ са оформени по най-различен начин. От външната страна, а по-рядко и от вътрешната ножницата била украсявана с врязан орнамент, появил се през втората фаза на раннолатенския период (рис. 11). Най-ранните мотиви са по-опростени (зооморфни и по-рядко растителни), най-често са разположени само в горната част. През среднолатенския период се разпространяват нови растителни мотиви. Украсените ножници са най-популярни в Долна Панония. Този обичай е възприет и от алпийските келти, от племената в Галия, откъдето преминава и на Британските острови. Някои ножници са украсявани и по-рано с щамповани кръгчета.

В последните години на I в. пр.н.е. се появяват ножници, украсени с мрежеста апликация, които се произвеждат и през римския период.

Значително по-рядко келтските воини употребявали бойните ножове (рис. 12), които в редки случаи заместват мечовете. Бойните ножове най-често присъствуват във въоръжението едновременно с тях. Те също продължават старата халщатска традиция. През раннолатенския период те се срещат много рядко и сред археологическия материал, но ножовете, откривани в комплексите от ЛТ Ц, продължават тенденциите на развитие на по-старите. Дължината им е средно между 40–50 см. Острието е с триъгълна форма, с вътрешна изпъкнала режеща страна, а външната е тъпа, най-често дъговидно изразена.

Острието е най-широко в основата си, около 10 см, която постепенно преминава в метална дръжка, а при по-късните екземпляри е леко извита. Краят на дръжката често е украсен с метална топка, халкичка и др.

Най-голямо разнообразие в латенския тип въоръжение има при копията. В археологическия материал са запазени метални части, т.е. върховете на копията и обковките по долната част на дървената дръжка. Копията се различават по отношение на дължината си, а оттам и по предназначение, както и по формата на металната част (рис. 13). Дължината на копията варира от 1,5 м до 3 м. По-малките са употребявани за хвърляне, докато по-големите са за борба отблизо. Античните автори дават най-различни названия на келтските копия — гезум, катея, саунион и т.н., — всяко от които е било употребявано за определен вид бой. Имената на някои племена произлизат от името на копието, с което те били въоръжени (напр. племето гезати). Естествено е, че при това богатство на видовете копия ще бъдат разнообразни по форма и техните върхове. Досега не е разработена подробна класификация и хронологично подреждане на латенските върхове за копия, но между тях има няколко основни типа, всеки от които е с много варианти. Това са върхове с широко острие, пластично ребро по средата, наподобяващо лист; тясно, триъгълно или ромбовидно острие с голямо ребро по средата; широко острие, изрязано във формата на пламък, и др. Обковките на долната част по дървената дръжка са по-еднообразни и се разделят на два основни вида — с втулка и с шип за забождане в дървото.

Освен това най-популярно нападателно въоръжение келтите употребявали също лъкове, стрели и бойни брадви. Върхове за стрели в археологическия материал се срещат рядко. На територията на латенската култура(освен нейните периферни райони, където има влияние на други култури и традиции) в погребенията на войни никога не са намирани стрели и брадви. За това, че келтите ги използуват в бой, ни съобщава Цезар.

Защитното въоръжение е значително по-еднообразно. В масова употреба е единствено щитът. Той е направен от дървени дъски, дебели в централната част от 0,3 до 0,6 см, удебеляващи се към периферията до 1 или 2 см (рис. 14). Щитът е бил правен от две или три дъски. По средата минава централно, също дървено и с продълговата форма пластично ребро (размери — 3 см ширина, а в средата около 10 см), което подсилвало повърхността на щита. Последният често е бил покрит с кожа, а в много редки случаи и с метален лист. От втората фаза на раннолатенската епоха върху повърхността на щита се появяват и метални апликации. Те са няколко вида: метално укрепване на ръба; умбо, което покрива централната част; апликации по повърхността. Металното укрепване на ръба е направено от тясна желязна или бронзова лента, която го покрива от двете страни и е прикрепена към щита.

Върху централната част на пластичното ребро на щита от ЛТ Б₂ келтите започнали да слагат метални апликации, които се наричат умбо (от лат. umbo — изпъкналост) — (рис. 15). Те се делят на три основни вида: 1 Двуделни, с правоъгълна или продълговата форма, често свързани с дъговидно извита тясна метална лента. 2. Лентести, с изпъкналост по средата и с плоскости от двете страни за укрепване на умбото към щита. Те имат най-различна форма — правоъгълна, трапецовидна, заоблена, издължена, триъгълна и т.н. Изпъкналата част също променя своята форма, като минава от правоъгълна през заоблена до кръгла. 3. Последният тип умбо е кръгъл. При него изчезва дървеното умбо-подложка. Централната част на щита при този тип е укрепена единствено от металното умбо. Самото то има бряг, посредством който се прикрепва към щита. Хронологията на тези видове е различна: в ЛТ Б₂ се среща главно двуделният тип, в ЛТ Ц — лентестият, а в ЛТ Д — кръглият.

На останалата част от повърхността на щита се срещат често и други апликации с най-различни форми, но за разлика от умбото те са винаги плоски. Античните автори (Диодор, Тит Ливий, Флор, Плутарх) твърдят, че латенските щитове са били богато украсени по повърхността с различни нарисувани, врязани или апликирани изображения.

Най-типичната форма за латенския щит е овалната, но се срещат и правоъгълни, многоъгълни или кръгли щитове. Средната им дължина варира между 100 и 130 см, а ширината — между 60 и 70 см.

Въз основа на иконографските и археологическите извори може да се определи начинът на носене на този щит — от вътрешната си страна той е бил снабден с дръжка от дърво, желязо или кожа, раз положена почти в центъра на щита.

За разлика от този вид защитно въоръжение, което е много разпространено и леснодостъпно за масите, останалите видове защитни въоръжения, т.е. шлемовете и ризниците, били употребявани единствено от по-знатните воини. Латенските шлемове се развиват от гръко-етруски образци, но вече през IV в. пр.н.е. те получават редица белези, характерни за групата на т.нар. итало-келтски шлемове. Основната им форма се запазва от времето на халщатския период и в литературата те се определят като „жокейска шапка“, те те са полуовални, леко издигнати нагоре, с малка козирка отпред (рис. 16). В горната част на шлема често има допълнителни украси, като пластични рога, силно изтеглени нагоре (на вие до 30 см), апликации във формата на животни — птици, диви свине и др (обр. 10). Най-често на върха на шлема се намира кръгло копче. Този тип шлем има отстрани набузници. Целият шлем е бил празен от бронз, злато, а по-рядко от желязо. В много случаи повърхността им е богато украсена с мотиви, характерни за латенската култура (обр. 11).

Преди няколко години бяха открити първите фрагменти от латенски ризници в Източна Европа, които са най-старите в латенската култура (Циумещи — Румъния). Досега само античната литература и изображенията на галати от античната епоха (обр. 12) свидетелствуваха за употребата от келтите на ризници от кожа, от кожа с метални апликации или чисто метални (Диодор, Плутарх, Силиус).

А Варон дори казва, че ризницата, наподобяваща туника и оплетена от железни халкички, е келтско изобретение. При разглеждането на този проблем в III глава се допуска предположението, че плетената от халкички ризница е била тракийско изобретение, възприето от галатите и разпространено в келтския свят. В Западна Келтика такива ризници са известни само от периода ЛТ Ц и ЛТ Д.

Съвсем рядко в келтския свят се срещат и кнемиди, които са винаги от типове, срещани в елинистическия свят.

Към екипировката на латенската армия са принадлежали и различни други предмети. Келтската аристокрация влизала в бой на колесници (Полибий, Тит Ливий. Плутарх, Флор). Те също били украсявани с рисувани, апликирани и т.н. орнаменти (рис. 17). Характерно за келтската армия е и носенето на знамена (Полибий, Тит Ливий, Цезар), които имали най-често формата на някакво животно — обикновено глиган. Преди атака, както и по време на бой, специална група музиканти свирела на бойни тръби, наричани карникс — дълга тръба, извита в двата края в противоположни посоки, разширяваща се в горния край (обр. 14).

Само при някои келтски племена конницата е основен род войска (напр. при едуите). Между предметите, свързани с екипировката на конника, трябва на първо място да се споменат шпорите, които са келтско изобретение. Като цяло конското снаряжение не е богато — например юздата е много проста, направена само от две халки, свързани с хоризонтална пръчица.

Глинени и метални съдове. Още от началото на латенската епоха са произвеждани както съдове, работени на ръка, така и на колело. Керамиката от първия вид преобладава чак до края на II в. пр.н.е. Бързото разпространение на керамиката, работена на колело, през II в. пр.н.е. доказва наличието на производствени керамични центрове.

През ЛТ А най-популярна е правената на колело керамика, украсена с щампован орнамент. Преобладават растителни мотиви, но се срещат и геометрични. Преобладаваща остава работената на ръка керамика, която съхранява по-ранни халщатски традиции и пластична орнаментация. През ЛТ Б керамиката с щемпелуван орнамент е изместена от работената на колело, със сива и гладка повърхност, чиято единствена украса са релефните линии. Тя се изработва в най-разнообразни форми, между които и тези, характерни за ръчната керамика. През следващия период (ЛТ Ц) в керамиката се появяват редица локални различия. През този период се разпространява появилата се през ЛТ Б₂ графитна керамика. Това са главно съдове с леко издуто тяло, украсени с отвесни и врязани линии. Допуска се, че вече в ЛТ Ц₂ се появяват и първите боядисани съдове, които са характерни за ЛТ Д. Тази керамика е тънкостенна и добре изпечена, а повърхността ѝ е украсена с бяла или червена боя и различен орнамент — отвесни пояси, мрежест, шахматен, вълнообразен и т.н.

Сред най-характерните за латенската култура форми (рис. 18) на първо място се нареждат паниците, коничните и биконичните съдове с удебелено устие и подчертан ръб, съдове със силно издуто тяло с дълга, леко стесняваща се шийка и разширяващо се устие, често украсени с пластични ребра (хоризонтални) и с високо столче; паници на високо краче, т.нар. фруктиери; биконични със заоблено тяло чаши; високи, издължени със заоблено тяло и леко разширено устие гърнета — често украсени с боя; канички; дълбоки паници и др. Използувани били и дървени съдове, направени от отделни дъски и пристегнати с метални обръчи, каквито се намират на редица опида (и други селища от това време.

В ранния период на латенската култура (ЛТ А), когато келтската аристокрация е погребвана с богати дарове, сред тях често се срещат метални съдове предимно итало-етруски импорт (обр. 15). С изчезването на богатите гробове през следващите периоди (ЛТ Б — ЛТ Д) естествено намалява и броят на металните съдове сред археологическия материал от некрополите. През тези векове умрелите били погребвани с най-обикновени предмети, свързани с облеклото и украшенията, а при воините и с въоръжението. Цели или фрагментирани метални съдове се откриват главно при разкопките на селищата и косят белезите на местно производство или имат елинистически произход.

Особено интересни са широко разпространените в латенския свят котли. Най-често те били изработвани от бронз, а по-рядко от други метали. Един от тях, намерен при Гундеструп (Дания), се смята, че е бил произведен в ателие от карпато-дунавската или истро-понтийската област (рис. 19). Сребърният котел, за който става дума, е открит през 1891 г. Той е висок 42 см, 62 см широк и тежи около 9 кг. От външната страна е украсен с фриз, съставен от седем почти квадратни полета с изобразени в тях човешки глави — може би лица на келтски божества, обкръжени от човешки фигури, обикновени и фантастични животни. От вътрешната страна се намира фриз, съставен от пет правоъгълни полета с изобразени различни сцени. Една изобразява лов на животни, друга култова церемония с участието на войници, която вероятно е свързана с инициация, и т.н. Някои автори смятат, че в изображенията на този котел се чувствува силно влияние тракийската култура.

Сцените и участвуващите в тях божества, изобразени на котела от Гундеструп, дават обилна информация за келтския култов живот и келтски пантеон. Главното изобразено божество е Кернунос (обр. 3), представен с много атрибути и заобиколен от много животни, въпреки че котелът е открит на същинските германски територии, бил е произведен вероятно в близост или направо на територията на тракийския културен кръг. С етническата интерпретация на котела няма никакъв проблем. Представените божества и култови сцени напълно се покриват със знанията ни за келтската религия. Предназначението на такива котли също не събужда съмнение. За тяхната употреба в култовите обреди говорят античните автори, както и култовата сцена с такъв съд, изобразена върху самия котел.

Външен облик и облекло на келтите

Богатата информация, предадена от античните автори по въпроса за физическия тип на галите и тяхното облекло, е допълнена от елинистически скулптурни изображения, а напоследък и от антропологическите изследвания на материалите, открити в латенските некрополи.

Античните автори (Полибий, Тит Ливий, Диодор, Флор, Дионисий от Халикарнас, Апиан, Павзаний, Плутарх) подчертават високия ръст на келтите, русите и червеникавите им коси, сините очи и светлата кожа. Те не издържали на трудности, горещина и много бързо се уморявали. Бързо и с много емоция реагирали на всякакви проблеми, не оставали дълго верни на своите обещания. В същност описанието на външния вид на келтите е доста универсално и подобни термини и определения се срещат при по-късната характеристика и на други народи от „варварска“ Европа (напр. германите). В елинистическата скулптура келтите са представени като атлетически мъже, често с бради или мустаци (обр. 16), докато антропологическият материал дава съвсем други данни. Средният ръст на келтите бил от 150 до 160 см, често между тях се среща средиземноморският тип и, общо взето, представляват силно смесена популация.

Келтите обичали облекла в пъстри цветове и често украсени с геометрични мотиви. Понякога жените украсявали своето облекло с цветя или пък го бродирали с различни нишки, включително и златни. Облеклото на галите се състояло от хитон, туника и панталони, комбинирани по различен начин. Панталоните се появяват за първи път във „варварска“ Европа у келтите, заети вероятно от скитите или от другите народи от черноморския басейн, където се използуват отдавна. Те не са употребявани от всички племена. Потвърдена е най-ранната им употреба от келтите в Италия, а от по-късните сведения става известно, че са носени от жителите на цяла Галия (рис. 20).

Галите закопчавали дрехите си с фибули и ги пристягали с кожени или метални колани. Това облекло е допълнено от богатите украшения, носени от жените и мъжете. Те обували дървени или платнени сандали. Между археологическия материал често се срещат и кожени обувки.

Нееднократно античните автори подчертават обичая на келтите да се сражават голи, като при това намазвали тялото си с масло. Това правели с оглед на по-голяма свобода в боя (обр. 17). Допълнителният ефект, който търсели, било да всяват страх в редиците на цивилизованите армии.

Структура на келтското общество

Основна единица на келтското общество е семейството. То е моногамно, но като последица от местните условия в някои райони има и случаи на запазена полигамия (Британия) или полиандрия (Бретония).

Сведенията на античните автори за характера на келтското общество са противоречиви. Това може да се дължи както на действително съществуващи различия, така и на нееднакво добрата осведоменост на отделните автори. Преобладават сведения — и това е вероятно действителната картина — за патриархално моногамно семейство, в което бащата има власт над живота на жена си и децата си. Но въпреки очертаната доминираща позиция на мъжа в келтското семейство, в структурата му се намират и запазили се от матриархата елементи. Жената в келтското общество често се ползувала с високи почести, а понякога упражнявала и голяма власт.

Семейството се е основавало на традицията на договора между мъжа и жената и той можел да бъде анулиран по взаимно съгласие при неразбирателство. Жената запазвала правото си на собственост върху внесената от нея зестра по време на семейния живот, а в случай на прекъсване на договора тя я взимала обратно. Жената, дори омъжена, оставала член на своя род. Членове на майчиния род ставали извънбрачните деца, а в някои случаи и дъщерите.

Жената заемала значително място и в обществения живот. Известни са жени-вождове на племена. Жените не отстъпвали на своите мъже и във военното дело, при военни действия те ги придружавали. По време на самите битки играели ролята на поддръжнички на бойния дух (същото правели и друидите). Освен това жените имали свои божества и даже свои религиозни общества.

Всяко келтско семейство принадлежало към съответен род, който обединявал семействата по бащина линия. Родът осъществявал единството си не толкова на икономическа база, а по-скоро като духовна общественост. В неговата структура личат редица елементи, запазили се от тотемичния клан. Ярък пример е почитането на различни животни от членовете на всеки род.

Родовете образували племето, което оставало най-висшата клетка в структурата на келтското общество. Келтите никога не преминали стадия на племенната организация и само в периферията на келтския свят се срещали държавни или парадържавни форми (напр. Галатия в Мала Азия). Племето е съставено от групи хора, обединени от кръвна връзка по бащина линия. През латенската епоха се вижда как тази родова структура започнала да се трансформира в териториална общност.

Келтските племена били многобройни и с различна големина. Няколко от тях, които са и най-големи, достигали до 200–300 хиляди души (едуите, арверните, хелветите). Най-често келтските племена наброявали няколко десетки хиляди души и обитавали неголяма територия.

Структурата на келтската общественост значително се променила по времето на келтската експанзия. На новите територии тя невинаги се запазвала такава, каквато е била в Галия през I в. пр.н.е. Често мигриралите келти се смесвали и въпреки различната им племенна принадлежност оформяли нова обществена единица на основата на териториалната общност (скордиските, галатите от Мала Азия).

През първата половина на I хил. пр.н.е. начело на келтските племена стоял крал. През латенската епоха институцията на краля била изместена от ежегодно избиран племенен вожд. Нараснала и ролята на племенната аристокрация. Във военно дреме всяко племе избирало военачалник. В края на I хил. пр.н.е. някои от тези военачалници правели опити да задържат властта и след това да обединят под свое ръководство няколко племена. Тези опити да се създаде „държава“ завършвали с неуспех.

Цезар съобщава, че в келтска Галия имало три основни класи: друиди, конници и свободен народ. Конниците представлявали благородническата класа (племенната аристокрация). Те често били собственици на значителни поземлени владения. Силата на аристокрацията била подкрепяна и от системата на клиентите. Чрез покровителство, дарения и лични умения всеки аристократ привличал към себе си свободни келти, които ставали негови клиенти, т.е. хора, поддържащи с него тесни контакти и подкрепящи го в действията му. Броят на клиентите определял силата и позицията на аристократа.

Свободният народ се състоял от селяни, занаятчии и търговци. Върху него лежали редица дългове и задължения спрямо конничеството. В някои случаи тяхното положение се приближавало до това на робите.

Робството в келтското общество имало патриархален характер. Робите били включени в рода като негови непълноправни членове. Те изпълнявали различни функции — помощници в земеделските работи, в занаятчийството, а според Павзаний и помощници на конниците.

Друга е съдбата на военнопленниците. Много от тях били предопределени за ритуално убиване. Известни са случаи на човешки жертвоприношения още на бойното поле.

Вярвания и религия

Друидите (келтските жреци) съставяли третата класа. Те са едно от най-интересните явления в келтския свят и еднакво интригували както античните автори, така и съвременните историци.

Дали тяхното общество е имало затворен характер и функциите са били наследствени? Оскъдните сведения съобщават, че върховният друид бил избиран чрез гласуване или свещена борба между кандидатите. По-вероятно било друидите да са били подбирани сред добре проявяващите се келтски младежи.

Младите кандидати за жречески сан усвоявали учението на друидите в продължение на 20 години. Използуването на писменост при предаването на жречески знания било забранено, въпреки че келтите познавали гръцката и латинската азбука, а и по-късно създали келтската писменост огам. Всички знания са научавали наизуст. Кандидатите за жреци получавали различна степен в зависимост от знанията си и срока на обучение. Най-ниската степен била на бардите (поети, певци), следващата на ватесите (пророци, гадатели) и най-висока степен на друидите. Последните изпълнявали функциите на жреци, гадатели, учители, поети, лекари и съдии, т.е. обединявали функциите на двете по-ниски степени и ги обогатявали с други знания. Друидите живеели в отдалечени места, в горите и пряко не контактували с населението. Всички друиди се събирали веднъж на годината в дъбова горичка на територията на племето карнути. Въпреки своето отшелничество друидите имали последната дума при вземането на важни политически решения на келтските вождове.

Цезар съобщава, че Дивитиакус, главен друид на племето едуи, водел политика, противоположна на тази на краля на племето. Естествено друидите били централна фигура при жертвоприношенията, култовите обреди и на празничните тържества.

Авторитетът на друидите сред техните съплеменници се утвърждавал от убеждението, че те били пазители на всичко най-добро и най-честно. Етичността била важна страна в поведението на друида. Друидите били учители на галите, поддържали училища за всички желаещи да получат знания. Те препредавали галската историческа традиция, съхранявали духовното наследство, били олицетворение на келтската култура и достойнство. Естествено е тогава, че при всеки опит да се покорят галите първите посегателства се извършвали срещу друидите. Въпреки големите преследвания на римляните срещу друидите в Галия те се срещали до IV–V в. от н.е., а в Британия и до по-късно.

В пренасянето и съхраняването на келтските вярвания, култура и съзнание за връзка с отечеството при заселването на галите на нови територии друидите играели главна роля.

Интересна е информацията, предадена от Страбон, за племената, обитаващи Галатия в Мала Азия. Тук, далеч от своята родина, галите избрали една дъбова горичка за оброчно място (друнеметон), пазено от друидите. В тази свещена за цяла Галатия обител извършвали своите култови обреди всички галатски племена от Мала Азия (а може би и от Тракия).

Античните автори предават значителна информация за оброчните места и светилища на келтите. Съществуването на менетон, друменетон (свещена гора) у галатите освен от Страбон (за Мала Азия) се споменава и от Цезар (за карнутите по долината на Сена) и от Лукиан (за келтите около Масалия) и т.н. Тези дъбови горички (както подчертават някои автори) вероятно представлявали в развитието на келтската култура най-ранната форма на култово място, която запазила своето значение и през гало-римската епоха. Античните автори споменават и за култ към извора, който е засвидетелствуван и археологически. Богати и съдържащи разнообразни предмети (оръжие, накити и др.) са култовите места в езерото Нойшател край Ла Тен или в извора край гр. Духцов (Чехия). Интересно откритие е направено в изворите на Сена, където са открити вотивни дървени фигурки, изобразяващи хора, отделни части от човешкото тяло или, което е и най-любопитно, човешки вътрешни органи (обр. 19).

Едновременно с разпространението на опида в келтския свят се появява нов тип култово място — същинското светилище. В литературата тези светилища често се означават с дума Viewreckschanzen, предаваща тяхната характерна форма (обр. 18). Това са равни пространства, оградени със земен вал, с четириъгълна форма, най-често правоъгълник или квадрат, а по-рядко кръг (рис. 21). Те са с различна големина, но средните им размери варират около 80 х 80 м. Изцяло е разкопано едно от светилищата от този вид при с. Холцхаузен в Бавария. В един от ъглите са открити основи на правоъгълна постройка с дървена колонада покрай нея. Пак по периферията, на еднакви разстояния една от друга, са три дълбоки ями със следи от жертвоприношение (рис. 22). Такива ями, в някои случаи дълбоки до няколко десетки метра, се срещат на всички разкопани досега светилища. Интересни са резултатите от разкопките на светилището в с. Либенице (Чехия), където неговият правоъгълен план и ранна дата (ЛТ Б) го определят като прототип на по-късните квадратни светилища.

В Галия, както и в други части на келтския свят през гало-римската епоха, се разпространяват каменни светилища. Само в южните части на Централна и Западна Келтика, т.е. териториите, съседни на елинистическия свят, се строят каменни светилища още в предримския период. Най-известни светилища са откритите на територията на келто-лигурийското племе, живеещо при устието на Рона. Това са светилищата в с. Рокепертюз, с. Антремонт, с. Сен-Реми-де-Прованс и др. (всички във Франция). Те имат корени в старата лигурийска култура, върху която през III в. пр.н.е. се е напластила келтската.

Най-важното светилище от известните досега безспорно е това в Антремонт, разположено близо до централната крепост на племето салуви. То било унищожено от римляните през 123 г. пр.н.е. В основите на правоъгълното светилище били открити 15 човешки черепа. Към светилището водела дълга около 100 м алея, фланкирана от човешки статуи (вероятно хероизирани мъртъвци), които държели в ръце отрязани глави. Алеята завършвала при правоъгълна постройка с ниши, в които също били поставени отрязани глави (обр. 21). Такива изображения имало и върху колоните на постройката. Очевидно светилището било свързано с широко разпространения в келтския свят култ към отрязаната глава. Неговата същност въпреки богатата изворова база (писмени сведения, дребна пластика, скулптура, изображения и т.н.) не е напълно изяснена.

От тази територия са известни и светилища, посветени на други божества. Така например в Рокепертюз поставените статуи са в поза на Буда (обр. 22). Такава поза се среща в Европа само в келтската култура (например върху известния котел от Гунденструп). Някои от статуите държат на кръстосаните си крака отсечени глави.

Вярванията на келтите са многостранни и сравнително добре засвидетелствувани в различните видове извори. В общи черти те не се различават от останалите индоевропейски религии. Подобно на другите „варварски“ индоевропейски народи в тях са запазени много тотемични елементи и магията често се смесва с религията.

Към най-старите келтски вярвания може да се отнесе хтоничният по характер култ към матроната, засвидетелствуван чрез археологически (статуи, надписи и т.н.) и писмени извори. Изображенията представят три седящи възрастни жени, всяка от които съответно кърми дете, държи рог на изобилието или подноси с плодове (обр. 20). Тази символика ясно илюстрира характера на култа към матроната, за който по-точни данни липсват.

Друго, също така старо божество, е Епона, чието име е свързано с келтското название на кобила. В изкуството тя е представена яздеща или водеща коне, облечена или гола (обр. 23). Седнала, държи атрибутите на матрона, а яздеща — клонче от дърво. Съчетаването на коня, символ на соларния култ, с хтоническите атрибути разкрива интересната симбиоза във функциите на богинята. За широкото разпространение в келтския свят на култа към Епона свидетелствуват нейните често срещани изображения. Около 30 локални божества с различни имена мотат да бъдат идентифицирани с Епона.

Други божества съдържат подчертан тотемичен субстрат. Следи от култа към мечката могат да се забележат в божеството Артайос или Арцио. Култът към глигана е засвидетелствуван в надписа от с. Лангер (Франция), в който е споменат Меркурий с епитета Моккос (от галийската дума moch, която означава свиня). Във връзка със същия култ е често срещаното като име или приставка „ебуро“ (от галийско epto, означаващо дива свиня — Ебуробрига, Ебуракус, Ебурни). Популярността на този култ в предримския период се вижда и в множеството фигурки на глиган от латенската епоха (обр. 24). Значително по-слабо разпространено е почитането на бика (Тарвос). От тотема елен вероятно произхожда божеството Керпупос, изобразявано с еленски рога. Той подобно на Епона е много популярен в келтския свят.

Коп, мечка, глиган, бик, елен — това са тотеми на келтите от периода преди обособяването на тяхната религия на един по-висок стадий (обр. 25). Но не само животни се срещат като тотеми у тях.

Същото се отнася и до някои растения и особено до дърветата дъб, ябълка, бук, орех и т.н.

Към представените по-горе култове трябва да се спомене и един друг вид божества, кои го се появяват във връзка със соларния култ. Тези божества са предимно мъжки и често се изобразяват като воини.

Не е известно дали е съществувал ясно изразен общокелтски пантеон и общокелтски божества. По-скоро би трябвало да се търсят най-характерните черги на отделните божества, отколкото тяхната точна идентификация. Най-важните са трите мъжки божества Таранис, Есус и Тевтагес. Таранис е често изобразяван с чук (аналогия с германския Тор) и се среща с друго име — Суцелос. При името му стоят нееднократно епитетите: най-голям, най-висок и т.н. Есус е божество, чието име означава добър владетел и чийто атрибут е вероятно глиганът. Най-разпространено е неговото изображение като дървар. Последен от тези три божества е Тевтатес, чието име означава единство, но не общокелтско, а на всяко отделно племе. Произнасянето на името му е било забранено.

Огмиос се идентифицира с Херакъл, но не заради силата, а заради големите познания и интелигентност. Често е изобразяван като брадат мъж, на чийто език са прикрепени хора или човешки глави.

Последен от известните общокелтски божества е Беленос, кой го се идентифицира с Аполон. Все още не е изяснено дали той е бил считан за лечител или цар на целия народ.

Оскъдната информация относно соларните божества е резултат от съществуването на редица забрани при тяхното почитане. Много сведения за келтския пантеон съдържа ирландската традиция от ранното средновековие, но тук тя няма да бъде подробно разглеждана, тъй като се отнася до много по-късно време от периода, който се третира тук. Още повече, че след завладяването на Галия от римляните настъпила силна романизация на келтите.

Келтският календар се основава на лунния цикъл и най-старият открит календар се отнася към I в. от н.е. По-късно вероятно под влияние на римската и гръцката култура той е бил синхронизиран със слънчевия цикъл.

Годината започвала в началото на зимата, т.е. около 1 ноември, и се разделяла на две основни части: зимна и лятна. Лятото започвало около 1 май. Най-важен бил празникът на края на летния сезон, т.е. 31 октомври, който имал характера на всички новогодишни празници. Следващият бил по средата на зимния сезон. Краят на зимата се свързвал с нов голям празник — 30 април. Последен важен празник имало в средата на летния сезон.

Всички споменати празници били свързани с култа към огъня, с възраждането и особено с култа към мъртвите, който е бил твърде силен в келтския свят. Основен момент в чествуването им било човешкото жертвоприношение. Всички антични автори подчертават широкото разпространение на този обичай (Цезар, Цицерон, Юстин, Светоний и др.), а Страбон подробно описва такова жертвоприношение:

Освен това имаме данни за съществуването на ритуален канибализъм при келтите, както и пиене на човешка кръв (на жертвите или на умрелите родители).

Широко разпространеният в келтския свят култ към отрязаните глави и черепи съдържа в себе си елементи на дълбоко вкоренения у келтите култ към мъртвите и на канибалистичните прояви в техния обреден живот. Античните автори съобщават, че келтите препарирали, консервирали и съхранявали отрязани глави на неприятели или членове на своите семейства. Те били съхранявани в специални светилища, в къщи или покрай пътищата. Нееднократно тяхната роля поемали изображенията на глави в изкуството — маските (обр. 26).

Култът към умрелите и вярата в задгробния живот заемали важно място в духовния живот на келтите. Сведенията на античните автори съдържат противоречиви данни за схващанията за отвъдния свят. Цезар, предавайки подробни сведения за друидите, казва, че те учели галите, че „техният дух не умира и преминава в друго тяло“. На тази твърде достоверна информация противостоят данните у Валерий Максим, Лукиан и др. Според тях келтите подобно на много други европейски народи вярвали, че има втори, задгробен живот и че душата на човека е безсмъртна.

Дали през латенския период развитието на едно от тези становища не е станало преобладаващо? Археологическият материал показва явна промяна в погребалните ритуали, което предполага и промяна в схващанията за съдбата на човешката душа след смъртта.

До III в. пр.н.е. в целия латенски свят преобладава трупополагането в плоски гробове. В археологическата литература това е периодът на плоските некрополи. Те са разпространени в цяла Европа по време на келтската експанзия. Умрелият в зависимост от социалната си позиция, а вероятно понякога и поради съществуващите обичаи, получавал в различно количество нужните му за задгробния живот всекидневни предмети, понякога и любими домашни животни като кучето например. Често в погребенията се намират и остатъци от храна, поставяна за умрелия, т.е. кости от животни (свиня, елен и др.) и глинени съдове с течни и зърнени храни. Ориентацията на тези погребения е най-различна, а умрелият най-често положен в изпънато положение (рис. 23).

В тези части на келтския свят, в който не се забелязва голямо движение на население (напр. културата Хинсрук-Айфел на територията на днешна Южна Белгия и по средно то течение на Рейн), се запазила халщатската традиция в погребалните обреди. Тя се изразявала в издигане на могили над погребения чрез трупополагане или трупоизгаряне.

За най-ранната фаза на латенската култура (ЛТ А) най-характерни били богатите погребения, срещани на почти всички заети дотогава от келтите земи. Тези погребения в „келтоложката“ литература се наричат „княжески“, но тук този термин няма да бъде използуван поради съществуването в българската литература на друго, по-вярно определение — „богати“. Те били най-често могилни (с изключение в Шампания) и съдържали ясни постхалщатски елементи.

Въпреки локалните различия в тях се намират много общи черти. Умрелият бива погребан в дървена камера, под голям могилен насип (рис. 24). По-често се срещали скелетни погребения, кремации били извършвани единствено в Централна Франция и Източна Келтика (Австрия, Чехия). Умрелият често бил полаган върху колесница, обикновено с две колела. В тези гробове били погребвани както мъже, така и жени. Типичен елемент на гробния инвентар били бронзовите съдове, изделия на етруските и североиталийските производствени центрове. По-рядко се срещали гръцки импорти, които иначе преобладавали в къснохалщатския период. В мъжките погребения било поставяно богато въоръжение (шлемове, мечове, ризници и др.), а и в мъжките, и в женските гробове — богати украшения. Единствено в женските погребения се срещали торкви.

Богатите погребения изчезват в следващия период от развитието на латенската култура, която за много изследователи означава настъпване на „военната демокрация“.

За съществуването на аристокрация в келтското общество през следващите векове и за нейното голямо значение пишат всички антични автори, третиращи този въпрос. Най-меродавен източник за келтската действителност са дневниците на Цезар, където подробно се описва структурата на келтското общество и голямото значение на аристокрацията и династическите домове през I в. пр.н.е. в Галия. Сред археологическия материал от този период няма никакви богати погребения. Тези факти дават основание да се предполага, че изчезването на богатите погребения е свързано с промени в духовната култура на келтите и по-точно в идеологията на тяхната аристокрация. Такива процеси могат да се проследят в развитието на различни култури и народи, между които и в Тракия.

Среднолатенският период е време на съществени изменения в латенската култура. Промени се извършват и в погребалния ритуал. В последната фаза на раннолатенския период (ЛТ Б) вече се появили погребения чрез трупоизгаряне, които в следващата фаза станали единственият вид погребения. Това били винаги ями, в които били поставени остатъците от кладата и изгорелите кости. Рядко се срещат погребения, при които изгорелите остатъци са положени в глинен съд-урна. Някои предмети често били ритуално прегънати, т.е. извършено било символичното им „убиване“. Често на кладата били изгаряни и предметите, предназначени за умрелия. За източните земи на латенската култура през този период бил типичен „хоризонтът на погребенията с щемпелувани верижки-колани“ — това били погребения на воини с унифициран инвентар: меч с ножница, копие, щит и верижка-колан, украсена с щемпелуван орнамент (рис. 25). Тези погребения в някои райони се запазвали и през ЛТ Ц₂.

Най-значителни промени настъпили във втората фаза на среднолатенския период. Това е време на основаването на опида, на промени в икономиката и вероятно в социалните отношения. Засега не е възможно да се открият следи от латенски погребения — от ЛТ Ц₂ и ЛТ Д — и да се реконструира погребалният обред. В някои райони на латенската култура като изключение старият ритуал се запазва и по-късно (напр. при скордиските).

Засега няма обяснение относно причината за тези промени, но вероятно те се дължат на промяна във вярванията за задгробния живот.

Изкуство

Латенското изкуство подобно на тракийското и скитското се развива в периферията на класическата гръцка култура. Главната същност на това изкуство се разкрива в орнаментирането на дребни предмети, украшения, въоръжение, метални и глинени съдове, апликации, монети и др. Редките каменни и бронзови скулптури и бедната архитектура не разрешават цялостното възстановяване на естетическия вкус на келтите, което по отношение на гръцката, етруската и др. култури може да се направи в значително по-висока степен. По-голямата част от произведенията на латенското изкуство е била изработена от нетрайни материали (дърво, кост), които не са се запазили. П. Якобстал е автор на основен труд за латенското изкуство. Определените от него фази в развитието на келтското изкуство се приемат и използуват досега в литературата въпреки няколкото по-късни поправки и опити да се дадат други названия на фазите. Той разграничава три фази — ранен стил, Валдалгесхайм стил и трети стил, делящ се на три локални групи — пластичен, на унгарските мечове и Чесхаир.

Характерно за предметите от ранния стил, произхождащи главно от богатите погребения, е тенденцията към богато орнаментиране и съжителство на най-различни по произход, тематика и техника на изработване мотиви. Освен халщатските геометрични орнаменти в него се срещат и растителни мотиви (спирала, палмета и стилизирано клонче), заети от архаичното гръцко изкуство, както и от етруското. Под влияние на тези изкуства в ранния латенски стил се появяват и фигурални мотиви — антропоморфни и зооморфни. Някои от изследователите приемат, че последните са заети от скитското изкуство. Популярни са пластичните удебелявания и релефни мотиви. Всички тези елементи се преплитат, често покривайки цялата повърхност. За този стил е характерна също и асиметрията. Централно място сред използуваните фигурални мотиви заема човешката глава, което е свързано със споменатия вече култ. Тя често е третирана карикатурно или много стилизирано. Други често използувани мотиви са „рибният мехур“ или „падаща капка“ (рис. 26).

Предметите, украсени в духа на ранния стил, имат ясно подчертан индивидуален характер и са произведения на високо специализирани майстори. Откритите предмети в един гроб имат подчертана общност на стила и на техниката и може да се предположи, че майсторите са ги произвеждали по индивидуални поръчки. За съжаление нищо не може да се каже относно локализацията на тези работилници, но и нищо не противоречи на хипотезата, че те действували в крепостите-седалища на келтските владетели от VI–V в. пр.н.е. Естествено е, че се откриват също и обикновени предмети, украсени с мотиви на ранния стил, в който вече се забелязва известна унификация. Тази унификация се проявява още по-ярко в произведенията, украсени с мотиви, характерни за стила Валдалгесхайм. Този стил се разпространява заедно с оформянето на нов период на развитие на латенската култура, т.е. ранния (ЛТ Б), през втората половина на IV в. пр.н.е. Тогава изчезват богатите погребения, а заедно с тях изчезват и силно индивидуализираните изделия на латенското изкуство. През този период се появява ново производство на различни предмети, характеризиращи се с общи стилови особености.

Стилът Валдалгесхайм се отличава главно с предпочитанието към растителни мотиви и особено към спиралната клонка. При този стил били използувани нови техники, с които келтите са се запознали по време на своите набези в Италия. Добър пример за това е шлемът от Амфревил, който е направен от желязо и бронз и е покрит със златна пластинка, инкрустирана с емайл. Популярни през това време били техниките на инкрустиране и цизелиране.

Третият латенски стил се разпространил през среднолатенската епоха. Характерно за него е преобладаването на триизмерен орнамент (релефен), допълнен често с врязан орнамент (6). Предметите били изработвани главно от бронз или желязо. Териториалните различия се основават предимно на разпространението на отделните видове предмети, украсени в този стил. Така например стилът на „унгарските мечове“ се среща от Карпатската котловина до Швейцария. Той се характеризира с богато украсени с растителни мотиви ножници на мечовете.

Келтското изкуство преживява повторен разцвет на Британските острови от I в. пр.н.е. до V в. от н.е. То запазва своите основни мотиви и техники, но новото е в по-рационалното разположение на плоскостта и оставянето на празни пространства.

Освен споменатата каменна пластика от територията на келто-лигурите от земите на континентална Келтика разполагаме със значително по-малко скулптури. Тук трябва да се спомене за каменните глави от Чехия, Южна Германия, Галия, за статуите на божества и воини (обр. 27). Скулптурите са украсени с мотиви, характерни за отделните стилове.

Келтите на Балканския полуостров, IV–I в. пр.н.е.

Мечислав Домарадски