Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.)

Келтските нашествия през IV в. пр.н.е.

Северните райони на Балканския полуостров в западните си части били обитавани до IV в. пр.н.е. от илирийските племена, а в източните — от тракийските. Културите на тези племена се развивали с еднакъв ритъм и се намирали почти на еднакъв стадий на развитие. Влиянията на различните външни културни центрове върху отделни райони са станали причина за появата на различия в ритъма на тяхното развитие. От друга страна, безспорно е, че както илирийските, така и тракийските племена от северните райони на Балканския полуостров не са се развивали изолирано, че съществували между тях най-различни връзки.

След първата фаза на келтската историческа експанзия, по време на която латенската култура проникнала и в Панония, и в долината на По, северните балкански илирийски племена са станали преки съседи на галите.

Първият поход на келтите на Балканския полуостров е засвидетелствуван много рано в античната литература. Това е известието на Теопомп за нападението на келтите върху илирийското племе ардиеи. То е станало вероятно през 360 или 359/358 г. пр.н.е., т.е. по време на последните походи на келтите от първата фаза на историческата експанзия. Ардиеите живеели на територията на днешна Западна Босна и Херцеговина. Келтите, които извършили това нападение, са били безспорно част от групите, атакуващи Италия. Дали това нападение е завършило с трайно заселване на келтите в западноилирийските земи или източноалпийската област, не може да се каже. Археологическите следи от присъствието на латенските предмети тук са много малко, и то главно от територията на илирийската култура в Динарските планини.

На територията на днешна Словения и в източноалпийските земи археологическите проучвания не допринесоха за откриване на трайни следи от заселване на келтите в тези райони през средата на IV в. пр.н.е. Значително по-късно в тях се заселило келтското племе тауриски, което дошло от Панония. Това станало в края на раннолатенския период (ЛТ Б₂) в долините на Сава и Драва. Успоредно с тази култура през среднолатенския период (III–II в. пр.н.е.) на територията на Източните Алпи и северната част на Динарските планини съществуват още три културни групи. По това време те започнали все по-силно да се латенизират, но през IV в. пр.н.е. те все още запазвали своя къснохалщатски облик. Това са културите на: яподите (в Южна Словения с най-важен обект — градището във Виница), карните (в Западна Словения, на южните склонове на Юлийските Алпи — с най-важен обект некропола в Идрия), местното автохтонно население запазило своите селища в различните планински котловини (с най-важен обект градището и некропола в Шмариета). Голямата мозайка от народи, обитаващи през латенския период източноалпийските земи, свидетелствува за много сложните културни процеси, настъпващи на тази територия. В тях ясно могат да се установят направленията на латенските влияния. Те идвали главно от изток на запад и не започвали в началото на раннолатенския период, т.е. тогава, когато галите нахлули в Илирия в средата на IV в. пр.н.е., а към края на този период, т.е. в началото на III в. пр.н.е., когато келтите били в разгара на втората фаза на своята историческа експанзия и когато подготвяли своя поход срещу Македония и Гърция.

Галите, заселили се в долината на По, със сигурност са поддържали контакти с местното население от източноалпийските земи. За това свидетелствуват отделни латенски предмети, открити в техните селища и некрополи. Можем да допуснем, че келтското нашествие в средата на IV в. пр.н.е. в илирийските планини е било ако не единствен, то поне един от малобройните опити на галите да проникнат на Балканския полуостров от долината на По.

За поддържането на контакти от галите от долината на По с балканските царства говорят писмените сведения за келтското пратеничество при Александър Велики през 335 г. пр.н.е. Както ни е известно, този владетел, преди да пристъпи към изпълнение на своя план за покоряване на тогавашния свят, е организирал поход в северните райони на своята държава и на териториите на своите северни съседи с цел да осигури от север спокойствие за Македония. През 335 г. пр.н.е., на края на този поход, на остров Певке той приел пратеници на северобалканските и живеещите по долината на Дунава народи вероятно с цел да уреди отношенията на Македония с тях. Тогава пред Александър се появило и пратеничество, което според античните автори е било изпратено от адриатическите келти (Страбон и Ариан).

Тези сведения ни връщат към проблема за отношенията на галатите с най-силната тогава държава на Балканския полуостров — Македония. Това пратеничество, както и друго, което се явило пред Александър единадесет години по-късно чак във Вавилон, свидетелствуват за поддържане на политически контакти между Македония и келтския свят. За съжаление нищо конкретно не се знае за тези контакти преди 335 г. пр.н.е., освен сведението на Диодор. Той съобщава, че Филип II, бащата на Александър Велики, е бил убит с келтски меч. Тази информация би могла да свидетелствува за участие на келтски наемници в армията на Филип II.

Първите келтски наемници се появили в Гърция, в армията на лакедемонците през 368–367 г. пр.н.е. Те били завербувани в Италия и изпратени в Гърция. От този момент отряди наемници на западните келти често били пращани в Гърция, а вероятно и в Македония. Въпреки че няма преки данни за присъствие на келтски наемници в армията на Филип II, може да се допусне, че информацията, предадена от Диодор, отразява факта, че този македонски владетел е използувал келтски наемници.

Освен това келтите вероятно са поддържали и дипломатически отношения с македонския двор по времето на Филип II.

Отличната ориентация в политическия живот на Балканския полуостров, както и респектът пред силата на македонската държава, са били главната причина за късното нахлуване на келтите на Балканския полуостров. Техният натиск е започнал десетина години след смъртта на Александър Велики. Тогава неговата държава започнала значително да отслабва в резултат на нестихващите борби между пълководците му — диадохи, за неговото наследство.

През II в. от н.е. римският историк Юстин направил съкратено издание на Общата история в 44 книги, написана от Помпей Трог от Нарбонска Галия през I в. пр.н.е. Оригиналът на тази история не се е запазил и ние разполагаме само с това съкратено издание. Поради това сведенията в това произведение са със съмнителна достоверност. В него е запазена по-обширна информация за събитията в западните райони на Балканския полуостров през средата на IV в. пр.н.е.

Поради важността на това сведение за много тъмния период от историята на келтското присъствие в Централна Европа в настоящото изследване ще го цитираме изцяло. Според нас в голяма степен то може да бъде прието с доверие, като имаме пред вид археологическите данни:

Липсата на следи от келтски поселищен живот в археологическите извори на Балканския полуостров и неговите западни райони в периода от средата на IV в. пр.н.е. до края на същия век потвърждава до известна степен информацията, предадена ни от Юстин. Остава все пак открит въпросът, дали келтите, които се заселили в Панония, както сочат археологическите извори през ЛТ Б) (началото на IV в. пр.н.е.), са дошли от долината на По. Много от археолозите смятат въз основа на наличните данни, че има друга, по-важна вълна на келтската експанзия, идваща пряко от запад и северозапад.

Териториалнага близост на келтската култура до балканските култури е засвидетелствувана с появяването на латенски импорти в материалната култура на автохтонните балкански народи.

Латенски импорт от втората половина на IV в. пр.н.е. се открива на Балканския полуостров единствено в долината на Сава и в западните части на планинските райони, като не достига по-далече на юг. Те са откривани в типични илирийски погребения, селища или съкровища, в които преобладават местни балкански изделия. Това са фибули, украсени с глави на животно, представени реалистично или стилизирано, и гривни с печатообразни краища и шлемове (рис. 27). В междуречието на Сава и Драва установяваме поява на латенски гробове с материали, които могат да се датират към края на ЛТ Б₁ (например от плосък некропол в Осийек). Това означава, че келтите вероятно още в IV в. пр.н.е. постепенно са започнали да разширяват своите земи на юг.

В литературата, посветена на историята на народите, обитаващи Балканския полуостров през I хил. пр.н.е., се приема почти безрезервно, че засвидетелствуваната в писмените извори миграция на илирийското племе автариати в последните години на IV в. пр.н.е. е свързана със силния натиск или нашествията на келтите от Панония. Югославянката Ф. Папазоглу критично разглежда това становище. Базирайки се на античните автори, тя предложи нова хипотеза.

Според нея илирийското племе или по-вероятно племенният съюз на автариатите обитавал голяма територия, разпростираща се от Шкодерското езеро (Албания) до горното течение на Морава. Северната ѝ граница не е известна точно, но вероятно тя достигала до долината на Сава. Няколко антични автори (Агатархид, Хераклид, Елиан) посочват причината за миграцията на автариатите. Те единодушно казват, че поради падналите от небето жаби, които покрили цялата територия на автариатите, те били принудени да търсят нови земи за заселване. Естествено не е необходимо да се разглежда сериозността на такова обяснение. Може със сигурност да се приеме обаче, че една от причините за миграцията на автариатите е било някакво природно бедствие. Те се насочили в две направления: към Пеония (СР Македония) и Македония, където са покорени от Касандър, и към земите на трибалите, а впоследствие на гетите. Интересно е, че напускайки своите земи поради природно бедствие, автариатите се отправили към земи, в които икономическият и културният живот е процъфтявал, а не са избрали съседна Панония и междуречието на Сава и Драва, където вече са се заселили келти. Предположението, че движението на автариатите се е извършило и под силното въздействие на келтските групи от Панония, които се подготвяли за проникване на Балканите и във връзка с това вероятно упражнявали вече и военен натиск, е много вероятно. Важно в това отношение е сведението на Апиан, че автариатите взели участие в келтското нашествие в Гърция, което потвърждава съществуването на контакти между тези два народа. Що се отнася до заселването на автариатите в гетските земи, може да се допусне, че именно оттук по-късно Лизимах е завербувал автариатите за своята армия, водеща боеве в Мала Азия.

Голямото келтско нашествие

Със смъртта на Александър Велики (323 г. пр.н.е.) започнало бавното разпадане на македонската държава. Политическото равновесие на Балканите било нарушено, а войните на диадохите го разклащали още повече. Те допринасяли и за икономическото отслабване на принадлежащите към македонската държава земи. Тази обстановка значително разширила пред келтите възможностите за проникване във вътрешността на полуострова. В първите десет години на III в. пр.н.е. античната историография отбелязва две келтски нашествия в западните части на Тракия и Дардания — в 298 г. пр.н.е. Касандър воюва с галите в района на Хемус, а в 281 г. пр.н.е. е нашествието на Камбавл (унгарецът А. Мочи смята, че тези две сведения се отнасят за едно и също по-голямо нашествие, датирано от него в първите години на III в. пр.н.е.). В същност военната активност на долнопанонските гали предшествувала „голямото“ нашествие на келтите към Македония, Гърция и Тракия и вероятно е била свързана с неговата подготовка. Изглежда, че освен военните действия, са били направени сондажи и преговори с някои местни племена относно трасето за придвижване. Правдоподобността на такова предположение се потвърждава от факта, че келтите извършвали подобна подготовка при всеки нов етап на експанзия. Участието на агрианите, пеоните и автариатите в похода на галите към Гърция и Мала Азия, за което привежда данни Стефан Византийски, вероятно свидетелствува, че именно тези племена били съюзници на келтите в южната част на Балканския полуостров (карта IV).

„Голямото“ келтско нашествие в Македония, Гърция, Тракия и Мала Азия започнало в началото на 80-те години на III в. пр.н.е. Вероятно то е било предшествувано от концентрация на келтски групи в Панония. Там се събрали представители от всички райони на келтската диаспора (Южна, Западна и Югозападна Галия, а може би и от територията на Източна Келтика), както може да се съди от многобройните имена на племена, включени в армията на Брен. Атакуващата Гърция келтска група била структурно различна от тази, която нахлула в Италия. Разликата се състояла в това, че Италия била завладяна от цели племена, които търсели земя за заселване, а „бандата“, отправила се към вътрешността на Балканите, се състояла от келти от различни племена, жадуващи главно за грабеж и плячка. Повечето от античните автори и особено тези, които пишат много по-късно от събитията, представят именно по този начин нахлулите в Македония и Гърция келти. Че това не била единствената цел на келтското придвижване на Балканите, свидетелствува наличието на келтски енклави в обхванатите от нашествието земи. Следователно обяснението на келтското нашествие само с жаждата за плячка не отговаря на историческата действителност. Различните съдби на отделните групи, участвували в нашествието, са свидетелство за разнородния характер на подбудите, които ги повели. В античната историография са се запазили много от имената на участвувалите в нашествието келтски племена. Те са най-доброто свидетелство за етническата пъстрота на групата. С многобройността си и ролята, която играят в тази група, се открояват волки-тектосагите и белгите, освен това участвуват трокми, толистобои, айгосаги и т.н.

Главната посока на започналото в 280 г. пр.н.е. нашествие е към Македония и Гърция, а на отделилите се войски на Леонарий и Лутарий — към Мала Азия. То било съпроводено от по-малки келтски набези в съседните области, между които и Тракия. Историята на келтските нашествия в Тракия не е достатъчно осветлена в писмените извори, което не може да се свърже с малкото им значение за историята на района, а по-скоро с по-слабия интерес на античните автори към съдбата на Тракия в III в. пр.н.е. и с фрагментарността на изворите, запазили се до наши дни. Оскъдната информация за „голямото“ келтско нашествие, която се съдържа в писмените извори, е разглеждана нееднократно в научната литература от такива учени като проф. Г. Кацаров, проф. Ив. Венедиков и др.

До наши времена са се запазили някои произведения, описващи нашествието на галите на Балканския полуостров. Не разполагаме обаче с такива важни трудове, съдържащи информация по тези въпроси, като на Нимфис и Деметрий. Известията за тези нашествия са разпръснати в произведенията на много историци. Най-важен извор за нашествията, както и за самите келти, е „Историята“ на Полибий, живял няколко десетилетия след описаните от него събития. За съжаление книга VIII, в която авторът точно е описал „голямото“ нашествие и отношенията между келтите от царството със столица Тиле и Бизангион, е запазена във фрагменти. Полибий, описвайки ситуацията, както и историята на келтските миграции около Бизантион, използувал богатата литература на местните историци (Деметрий от Калатис и др.). Около сто години след написването на „Историята“ от Полибий тя е била използувана от Тит Ливий в неговата „История на Рим“. Всички известия за историята на Изтока в книгите XXXI—XLV Ливий черпи от труда на Полибий. Известията за келтското нашествие в Тракия, както и за политическата ситуация в този район на света, предадени от тези двама историци, са основни и най-важни. Допълва ги информация, предадена от съвременните на Ливий историци, както и от по-късни такива. Това са Диодор Сицилийски, Мемнон от Хераклея Понтийска, Павзаний, както и Помпей Трог. За съжаление работата на последния е запазена в съкратения вид, както вече казахме, направен от Юстин през II в. от н.е., поради което много от информацията е непълна, а част и невярна. Отделни епизоди от историята на галските нашествия описват между другото много антични автори. Това са Ариан, Апиан, Плиний, Атеней и Полиен.

В 280 г. пр.н.е. започнало „голямото“ келтско нашествие. Според Помпей Трог тогава галите се разделили на две групи — едната атакувала Гърция, а втората Македония. Павзаний доуточнява този факт, като съобщава имената на вождовете, посоката на движението на двете групи и добавя още една група. Първата група, водена от Болгий, се придвижвала към Македония през Илирия, втората, водена от Брен и Акихорий към Пеония, а впоследствие преминала също в Македония. Начело на третата група, която тръгнала срещу трибалите, бил Керетрий (карта VI). За съдбата на последната трупа нямаме никакви сведения в античните извори. Някои съвременни историци предполагат, че те са се върнали обратно в изходната точка. Това предположение може да бъде вярно поради това, че келтите организират още няколко пъти походи срещу трибалите, което предполага, че походът на Керетрий завършил с неуспех.

Групата, водена от Болгий, нахлула в Македония, която била силно отслабена от вътрешните борби.

Този фрагмент предава вътрешните отношения в Македония по време и малко преди нахлуването на келтите (280 г. пр.н.е.) и поражението на македонската армия от тях. След тази победа келтите плячкосали цяла Македония. Градовете дали закрила на бежанците, но те не били превзети от келтите на Болгий и на присъединилите се по-късно към тях гали на Брен и Акихорий. Заедно с наближаването на зимата галите се изтеглили към своите изходни райони.

Успехът на кампанията от 280 г. пр.н.е. улеснил действието на келтските вождове, за които Павзаний казва:

Числеността на армията, която повел Брен към Гърция, се определя от античните автори по различен начин. Ние приемаме цифрата, предадена от Павзаний, че „събраната войска брояла пехота сто и петдесет хиляди души, а конниците били двадесет хиляди и четиристотин души. Толкова било числото на постоянно действуващите конници, а тяхното истинско число било шестдесет и една хиляди и двеста, защото около всеки конник имало по двама прислужници, които били също добри ездачи и също имали коне.“

От тази многобройна армия, която вероятно се спуснала на юг по долините на Морава и Вардар, се откъснала група от 20 000 души, както ни предава Тит Ливий, под ръководството на Леонарий и Лутарий. Това е станало на територията на Дардания. Тази група се отправила през Пеония и Тракия към Бизантион, откъдето по-късно преминала в Мала Азия.

Главните сили на Брен продължили похода си към Гърция. Преминавайки през Македония, те се сражавали със събраната от новия македонски владетел Состен македонска армия. Те я победили и още веднъж опустошили Македония. Оттам през Тесалия достигнали до Термопилите, където ги чакала събрана гръцка армия под водачеството на атиняните. Галите я победили и разпръснали. След като преодолели тази пречка, пътят им към Делфи бил отворен. Те се отправили към светилището на Аполон в Делфи, което било крайна цел на този поход. Келтските пълчища не успели да го превземат, като били прогонени от събраната под водачеството на етолийците гръцка армия. Според античните автори за тази победа помогнали и боговете, като изпратили срещу настъпващите галати силна буря.

Археологическите разкопки в Делфи поднесоха много интересни материали, свързани с тази победа. Тук беше открит портик, изграден от етолийците в чест на победата над галите. Той е украсен с ниши, в които е било поставено трофейно келтско въоръжение (обр. 28). В някои от нишите са изобразени релефни латенски щитове. Анализирайки големината на различните ниши, французинът П. Амандри смята, че там били изложени щитове, шлемове, копия, мечове, кнемиди, ризници. Павзаний по време на своите пътувания из Елада видял този портик и споменава в Х книга на „Пътувания по Елада“ за тези дарове. При почистването на портика е открит надпис, който за съжаление не е запазен изцяло, но неговата възстановка е много правдоподобна: „Етолийците предоставят плячкосаното от галите оръжие.“ Благодарение на декрет, открит на остров Кос, знаем, че това въоръжение е било изложено в специално построената част на портика през пролетта на 278 г. пр.н.е. Този декрет потвърждава датата на келтското нашествие в Гърция, предадена ни от античните автори, което датира през 279 г. пр.н.е.

Връщането на претърпелите поражение при Делфи галати към изходната точка, намираща се вероятно в долината на Дунава, не е било лесно. Техният главен вожд Брен се самоубил поради получените тежки рани при Делфи, като преди това посочил за свой наследник Кихорий. Гърците последвали огромната маса галати, която започнала да се изтегля на север, и при Термопилите отново ги атакували. Тук галатите загубили още 20 000 войници. Не знаем за съжаление пълната картина на техния обратен път, защото до нас е достигнала информация само за отделни моменти от тяхното завръщане.

Въз основа на запазената информация можем да допуснем, че след прекосяването на Тесалия в галатската армия настъпили несъгласия по въпроса, накъде да тръгнат. В съчинението на Помпей Трог има запазена информация, че „след несполучливото нашествие срещу Делфи… и оставайки без вожда си Брен, едни се спасявали в Азия, а други в Тракия“. Тази информация е потвърдена от появата през следващите години в южните части на Балканския полуостров на различни групи от келтски воини, които били използувани от елинистическите владетели като наемници. Вероятно част от тези келти са се заселили около Едеса, Пела и Берое. За този келтски енклав2 в Долна Македония изрично споменава и Тит Ливий.

Част от отправилите се към Гърция келти се върнали в родината си. В античната литература няма единодушие по този въпрос. Диодор твърди, че всички келти били избити по време на придвижването си на север, а Помпей Трог и Атеней съобщават, че те достигнали до изходната си точка, където се и заселили. Част от тях според Помпей Трог се върнали в своята родина, като например тектосагите от околностите на днешния град Тулуз (Франция).

Някъде по пътя, не знаем дали по време на предполагаемите разпри в Долна Македония, което е много вероятно, се сменил и вождът на завръщащата се група. До изходните точки ги довел Батанат и оттогава пътят на тяхното връщане се нарича Батанатов. Можем да допуснем, че преминаването на остатъците от голямата келтска войска, тръгнала срещу Гърция, през земите на централнобалканските племена (пеонци, дарданци и др.) не е било лесно. Нееднократно келтите били принудени да си пробиват път с меч.

Келтското царство със столица Тиле

Полибий в запазените книги на своето съчинение не пише по въпроса за съдбата на келтите след поражението при Делфи. Неясна остава информацията за произхода на келтите, които се заселили в околностите на Бизантион. Той посочва:

В този и в други пасажи относно келтите от групата на Комонторий Полибий не съобщава изрично дали те са участвували в битката при Делфи. По-вероятно групата на Комонторий да се е отделила от връщащите се от Делфи келти някъде в Долна Македония.

Още в две произведения се споменава същото или подобно име на това селище, което е станало столица на галатите, ръководени от Комонторий. В началото на VI в. от н.е. граматик Стефан Византийски написва своя труд „Етника“. В него използува много автори, между другото и Полибий, от когото е извадил географски и племенни названия. Авторът споменава Тиле като град в Тракия, близо до Хемус. Това сведение е пряката причина за появата на проблема за келтското царство със столица в Тиле. То локализира споменатата от Полибий столица на галатите на Комонторий много на север, а оттам границите на това царство и неговото значение в политическия и културния живот на региона се оказват много по-големи. Тук трябва да се подчертае, че Стефан Византийски никъде не идентифицира Тиле с галатската столица. Д. Дечев смята, че Тиле вероятно е тракийско наименование, което разрешава да допуснем, че в Тракия съществуват повече от едно селища с такова име. В труда на Прокопий (от VI в. от н.е.) намираме подобно име. Авторът, изброявайки кастелите, построени от византийския император Юстиниан в Тракия, споменава името Тулеус. Този кастел лежи между кастела Пизоне, който е локализиран при с. Димитриево, Старозагорско, и кастела Арзон, локализиран наблизо до вливането на Сазлъдере в Марица (на юг от Одрин). Името Тулеус, споменато около седем века по-късно от предаденото име на галатската столица Тиле, е вероятно от същия корен.

От приведеното горе се вижда, че изворовата база, отнасяща се до локализацията на тази столица, е неточна и позволява различни тълкувания.

С цел да се изясни местоположението на това царство и неговото значение в политическия и културния живот ще разгледаме четири въпроса: 1. Пътят на келтите при нашествието им до югоизточните райони на Балканския полуостров; 2. Локализирането на територията на келтското царство с център Тиле въз основа на писмените извори, 3. Сравнение на това царство с характера на келтската държава в Мала Азия (Галатия); 4. Ролята на келтския владетел Кавар в политическия и икономическия живот на Югоизточна Тракия.

Счита се, че пътят на келтите минавал през Траянова врата и по долината на Марица. За пръв път формулирана от К. Иречек, хипотезата се приема и подкрепя от Г. Кацаров и се поддържа и до днес. Малко са работите, в които се смята, че келтите са минали през Пеония и през Егейска Тракия и достигнали Пропонтида. К. Иречек е също и първият изследвач, който отъждествява с. Тулово в Казанлъшко с Тиле. Отхвърлен с времето в българската историография, този възглед продължава да се приема в чуждата. Нова светлина върху историята на Тракия през III в. пр.н.е. хвърля откритият през 50-те години надпис в Месембрия, който говори за съществуване на силни и независими тракийски владетели в Югоизточна Тракия през III в. пр.н.е. Този надпис бе причина за ревизирането на възгледа за локализацията на келтската столица и сега Тиле се търси по средното течение на Марица. Въпреки това ролята на келтите не е намалена, а, обратно — продължава да се счита за главна, ако не и единствена причина за кризата в Тракия през III в. пр.н.е.

Някои учени се изказват твърдо против решаващата роля, отдадена на келтите. Напоследък Хр. Данов ги определя като второстепенен политически фактор, но не изразява мнение за локализирането на Тиле.

Еднозначността на изворите за ролята на Кавар обуславя и сходството на възгледите по въпроса в съвременната литература.

Историографският преглед показва очевидния превес на тезата за голямата роля на келтите от Тиле в политическия, културния и икономическия живот на източнотракийските племена. Нейното съществуване е подпомогнато от малобройните и лаконични писмени извори, както и от оскъдността на археологическия материал от Тракия, датиращ от това време.

Трасето на келтското нашествие от 279 г. пр.н.е. през тракийските земи може да се реконструира единствено по сведенията, съдържащи се в книга XXXVIII на Тит Ливий. Те се отнасят за водените от Леонарий и Лутарий племена, които в Дардания се отцепили от главните сили на Брен и през Пеония и Тракия се придвижили към Бизантион по периферията на последната. Терминът „по периферията на Тракия“, както и трасето на похода, преминаващо последователно през Дардания, Пеония и през Тракия, ни разрешава да допуснем, че келтите на Леонарий и Лутарий са стигнали до Бизантион по пътя известен по-късно като Виа Егнация.

Заслужава да се спрем по-подробно върху значението на този път в предримската епоха. За пръв път той е споменат от Херодот, който казва: „Пътят, по който Ксеркс минал с войската си, траките нито разрушават, нито засяват, а го почитат до ден-днешен.“ По-точно пътят е описан от Страбон. На нито един друг път в тази част на полуострова този географ не отделя толкова внимание. Това свидетелствува за неговото значение в политическия и икономическия живот на района. Вероятно и келтските племена, насочвайки се към Мала Азия, са минали по отдавна познатия път.

Така предложената възстановка на проблема поставя въпроса — защо досега пътят на нашествието не е видян в такава светлина, а, обратно, той е прокаран през Тракия по долината на Марица. Струва ни се, че това е последица от голямото значение, което К. Иречек отдава на по-късия път от Белград до Константинопол в предримската епоха, като при това никъде не споменава Виа Егнация. Г. Кацаров безкритично възприема мнението на Иречек въпреки отсъствието на сериозни аргументи. По-късните автори не се спират специално на въпроса, с изключение на някои учени, за които подобно виждане е от голяма важност за създаваните от тях теории.

Първите сведения за съществуването на път, минаващ по долината на Марица, произхождат от V в. пр.н.е. Тукидид съобщава, че тракийският цар Ситалк при похода си срещу Македония бил принуден да си пробива път през гъсти гори. Вероятно той е минал през подножието на Рила планина. В следващите векове не разполагаме с много сведения за този път и ако е бил използуван, той е имал локално значение. Със сигурност може да се твърди, че значението на път с посока запад—изток нараснало след 45 г. от н.е., т.е. след завладяването на Тракия от римляните. Това единодушно подчертават всички антични автори. Като излизаме от уговорката, че римляните са използували в планирането на своята пътна мрежа по-старите местни традиции, съществуването на път по това трасе не може да се отрече изобщо. Проблемът опира до неговото значение. Като имаме пред вид, че търговските контакти както и най-старите пътища на Балканския полуостров, са били ориентирани главно север—юг, приемливо е да смятаме, че в предримската епоха може да се говори за този път като с локално значение. През това време имало само два главни пътя с ориентация изток—запад, т.е. Виа Егнация и другият много стар покрай Дунава (карта V). С промяната в икономическата и политическата ситуация на Тракия през римската епоха ролята на този път значително нараснала. Тит Ливий описва точно пътя на бастарните от Североизточна Тракия към Македония през II в пр.н.е. Те се спуснали от устието на Дунава към Егейското крайбрежие, а след това се отправили към Македония по трасето на Виа Егнация.

Податки за локализирането на келтското царство с център в Тиле се съдържат единствено у Полибий и косвено у Стефан Византийски и Прокопий. Известно е, че групата на Комонторий не е първата, която безпокои Бизантион. Преди тях в околностите на града се появили келтите на Леонарий и Лутарий. Сведенията за опустошените от тях земи са по-точни. Както Ливий, така и Мемнон твърдят, че келтите на Леонарий и Лутарий навлезли в принадлежащите на Бизантион земи, а първият добавя, че безпокоели и други гръцки градове на Пропонтида. Тази първа група келти се насочили към Мала Азия, но прехвърлянето им през Босфора се забавило заради бизантионците и поради неразбирателството между Леонарий и Лутарий. Изниква въпросът — дали келтите на Комонторий не са минали по следите на своите предшественици? Твърдението на Полибий, че им харесала околността на Бизантион и се заселили там, позволява да се отговори положително. Именно тук е най-логично да търсим локализацията на келтското царство със столица в Тиле. Оскъдността на изворите не дава възможност да се каже дали тези две трупи не са се срещнали там.

В известен смисъл потвърждават изказаната хипотеза и фактите от последните години от съществуването на царството. В 218 г. пр.н.е. след сключването на мира между Бизантион, от една страна, и Родос и Прусий, от друга (220 г. пр.н.е.). Кралят на Пергам, Атал, взел на служба айгосагите — келтско племе от Европа. В литературата е обърнато внимание на възможността това племе да е влизало в състава на келтите, създатели на царството в Тиле. Подчертаваме неточността, с която Полибий третира мирния договор между Бизантион, Родос и Прусий. Той изобщо не споменава келтите, които в същност били непосредствената причина за войната. Не казва и по какъв начин е бил уреден въпросът за данъка, плащан от Бизантион на келтите. Може би мигрирането на айгосагите трябва да се свърже с този мирен договор?

Според Апиан келтите се задържали в земите на Бизантион до II в. пр.н.е. Вероятно те били остатъци от галите, създатели на царството със столица Тиле.

Преди да се спрем на ролята и значението на царството с център в Тиле, нека видим какви са причините за съществуването на широко разпространената теза за наличието на голяма келтско-тракийска държава в източните части на Балканския полуостров. Следи от различен характер от присъствието на келтите са разпръснати на обширна територия в източната част на Балканския полуостров и по черноморския бряг — исторически (келтоскити, бритолаги, бастарни, корали); епиграфски (нашествието на галите срещу Олбия); лингвистични (концентрация на келтски топоними при устието на Дунава). В същото време материалите за политическата история на местните племена са така бедни, че да се проследи в детайли хронологията на келтските нашествия е невъзможно. Като добавим, че обликът на келтското царство у Полибий не е ясен, локализирането в източната част на Балканския полуостров на една силна галска държава е било една възможност за съвременните историци да обяснят присъствието на всички келтски елементи в източната част на полуострова. Чрез добавянето към сведението на Полибий (доуточнено с локализацията на келтската столица въз основа на известието на Сгефан Византийски) на сведението на Страбон за съществуването на смесен келтскотракийски народ е създадена теорията за силна келтска държава в източната част на Балканския полуостров. Тъй като по-горе беше изложен вече въпросът за идентифицирането на споменатото от Полибий селище Тиле с това у Стефан Византийски, няма да го повтаряме. Що се отнася до сведението на Страбон за смесен келтскотракийски народ, то не бе споменато, тъй като се отнася до етническата ситуация в северозападните части на Тракия през II–I в. пр.н.е. Тази ситуация не е резултатът на „голямото“ келтско нашествие, нито е във връзка с келтското царство със столицата в Тиле, а с експанзията на скордиските на изток във II в пр.н.е., която имала като последица оформянето на смесена група от скордиски и трибали, за което по-подробно ще говорим по-долу.

Новите епиграфски паметници, открити в последните 30 години, съдържат ценни свидетелства за съществуването на тракийски владетели, съвременници на келтското царство в Тиле, и за техните отношения с гръцките черноморски колонии. Тези материали значително омаловажиха господствуващого в историческата литература мнение за присъствието и активността на келтите в Тракия.

Естествено скромната изворова база за царството в Тиле определя и хипотетичния характер на всички виждания, включително и нашето, което ще изложим по-долу. Съществуването на тракийски владетели в III в. пр.н.е., които представляват военна и политическа сила, изключва възможността за съществуването на силна келтска държава, която да е подчинила политически и военно цяла Източна Тракия, а дори и само долините на Марица и Тунджа.

При характеризирането на икономическия и политическия статут на това царство редица изследователи го сравняват със смесените племенни съюзи на келти с местното население във „варварска“ Европа (напр. скордиските). Като имаме пред вид степента на културното развитие на тракийското население от Югоизточна Тракия, която не се различавала съществено от тази в Мала Азия, смятаме, че изграждането на характеристиката на келтското царство в Тракия трябва да се направи по-скоро чрез сравняване с Галатия в Мала Азия.

Келтите на Леонарий и Лутарий на брой 20 000 войници, наричани в по-късната литература галати, или галогърци, заели средното течение на р. Халис в Мала Азия на площ около 40 хиляди квадратни километра. В новата си родина галите запазили племенното си деление. Трите племена се заселили поотделно, но общо представлявали едно цяло (карта VI). Западната част на Галатия заели толистобоите — горното течение на р. Сангариос; централната, или земите по левия бряг на Халис — тектосагите, а източно, по десния бряг на реката — трокмите. През земите, заети от галите, минавали важни търговски пътища, свързващи Изтока с йонийските градове и Балканския полуостров.

Обхватът и точната локализация на земите, заети от келтите на Комонторий, не са известни. Същото се отнася и до броя и племенния състав на заселилите се в Южна Тракия келти. Може само да се допусне, че в състава на царството влизали и айгосагите.

За икономическата и социалната структура на галатите от Мала Азия и за техните обичаи има много данни. След като заели земите по средното течение на Халис, те не изтласкали местното фригийско население от селищата му, а сред тях създали своя селищна мрежа. Такива случаи са известни и в европейската история (напр. германите в Галия в I в. пр.н.е.). Те обитавали селища с военен или полувоенен характер. Ливий говори за главния лагер на тектосагите, разположен на около 25 000 крачки от Анкира, малоазийски град, за който не знаем дали е бил специално построен с оглед нашествията на римските легиони, или е бил постоянно селище-лагер. До завземането на тези земи от римляните галатите не живеели в съществуващите на тяхна територия градове. Според Страбон племенните вождове живеели в укрепени селища, разположени високо в планините. Това сведение се отнася за времето след идването на римляните, но като имаме пред вид характерната за континенталните келти селищна система, сме склонни да приемем, че ситуацията е била такава още от самото начало на келтската държава в Мала Азия. Още повече, че Тит Ливий споменава келтски укрепени селища в земята на толистобоите. Всички антични автори са единодушни, когато става въпрос за паразитизма на галатите. Това потвърждава и характеризираната по-горе селищна система. Средства за живот се извличали от данъците и откупите, изземвани от съседните градове и народности, както и от плячката от непрестанно водените войни. Гали се срещат често и като наемници в армиите на елинистическите владетели. В Галатия галите представляват един вид военна аристокрация, подчинила местното население. Занимаващите се със земеделие и скотовъдство фриги били продоволствените доставчици на галатите.

Първите сведения за галатите в античната литература се появяват сто години след заселването им в Мала Азия. Всички автори подчертават различията между тяхната и местата култура. До римското завоевание те запазили неизменни своите обществени и религиозни институции и обичаи, които са идентични с описаните за келтите от Централна и Западна Европа. Следователно галатите представлявали едно затворено общество, живеещо в симбиоза с местното население, което било полузависимо от тях. Това общество, специализирано във водене на война, представлявало значителна военна сила, която е позволила на галатите да заемат и да държат във властта си тези земи.

Малко са сведенията за селищата и икономиката на живелите около Бизантион келти. Въз основа на запазилите се у Полибий сведения може да се допусне, че и тилетяните подобно на галатите съжителствували в завзетите територии с местното население, т.е. траките. По време на войната срещу Бизантион Прусий вербувал траки, живеещи около този град, които трябвало да безпокоят града откъм сушата. В същата война келтите вероятно останали неутрални. Участието на траките във войната от 220 г. пр.н.е. свидетелствува, че те представлявали значителна военна сила, която едва в 213 г. пр.н.е. се обърнала срещу келтите, когато вдигнатото от тях въстание унищожило келтското царство.

За селищата на келтските тилетяни нямаме никакви сведения в античната литература.

Както галатите, така и келтите от Югоизточна Тракия се занимавали единствено с военни занаяти. От Бизантион получавали данък, който достигнал до 80 таланта годишно през 30-те години на III в. пр.н.е. Едновременно с това те били използувани от Бизантион във войните му срещу траките и витините. Въпреки липсата на сведения у античните автори можем да допуснем, че те безпокоели както Бизантион, така и другите гръцки колонии в района, а и тракийските държавици и градове. Територията на царството лежала в близост до важни търговски пътища и тракийски градове, за което косвено свидетелствува и Полибий, като твърди, че Кавар обезпечавал сигурността на търговците, пътуващи към Понта. Допълнителен аргумент е и политиката, провеждана от този последен келтски владетел, в която се появяват нови елементи — охрана и посредничество в търговията. За това говорят и пуснатите в обръщение монети на Кавар от тип много популярен по това време в Тракия — т.е. монетите на Кабиле, както и по-миролюбивите тенденции, проявени в усилията на Кавар в посредническата му мисия през войната от 220 г. пр.н.е. Тези нови насоки в политиката най-вероятно се усилват след сключения мир между Бизантион, от една страна, и Прусий и Родос, от друга. Две години след подписването на договора, айгосагите, „келтско племе от Тракия“, емигрирали в Мала Азия, поканени от Агал, който в края на краищата поради неприятности с келтите се отказва от тях. Айгосагите започнали да грабят западното крайбрежие на Мала Азия, което дало повод на Прусий окончателно да ги ликвидира. Тези събития може би са били резултат на размирици вътре в царството на Кавар. Възможността да са влизали айгосагите в състава на Каваровото царство е твърде вероятна. След намаляването на военната мощ на царството на Кавар като последица от емигрирането на айгосагите за траките не било проблем да сложат кръст на господствуването на келтите в тази част на Тракия. В 213 г. пр.н.е. избухнало тракийското въстание против келтите, което унищожило тяхното царство.

Археологическите изследвания в Мала Азия, които са насочени предимно към разкопаването на известни от писмените извори градове, а не към издирването и проучването на галатските селища, влияе силно върху познанията ни за културата на галатите. Изворовата база е оскъдна и се състои предимно от открити случайно материали. На сегашния етап на изследване е известен един гроб с фибула латенски тип, една трудна за определяне паница и други фрагменти латенска керамика, намерени в елинистическите пластове на гр. Гордион, с. Богазкьой, с. Алищар Хуюк (всички в Турция). Освен тези материали от затворени комплекси, отнасящи се към II–I в. пр.н.е., на територията на Мала Азия са открити предимно като случайни находки няколко фибули латенски тип, наколенник, бронзови и стъклени гривни. Значителна информация за вида на келтите и тяхната материална култура предоставят скулптурните изображения от елинистическата епоха от този район (напр. олтарът от Пергамон) (обр. 29).

Въпреки всичко е възможно да се извлекат някои заключения. Най-вероятно галатите са се намирали под силното влияние на местната материална култура, макар че степента на това влияние при отсъствие на разкопки на келтски селища и укрепления е трудно да се маркира. С района на латенската култура те продължили да поддържат връзки както по време на своята независимост, така и след идването на римляните.

От територията на келтското царство със столица Тиле не разполагаме с какъвто и да е археологически материал, който би могъл да се свърже с латенската култура. Това съвсем не свидетелствува обаче, че ситуацията е по-различна от тази в Галатия, тъй като в Югоизточна Тракия почти няма материали поради липса на системни археологически проучвания, които могат да се датират от III в. пр.н.е. т.е. във времето, когато съществува келтското царство.

Изключения представляват бронзовите обковки на бойна колесница, открити в куполната гробница при с. Мезек, окр. Хасково. Латенският им произход не може да бъде отречен напълно, както това прави Ив. Венедиков. Те са типични представители на развития пластичен стил и се датират в първата половина на III в. пр.н.е. Неколкократното използуване на гробницата от траките, отсъствието на точна информация за разкритата в гробницата ситуация при отварянето ѝ, което е направено от местното население, не позволяват да се даде сигурна интерпретация на културния контекст, в който е била поставена колесницата. Други латенски материали от гробницата не са известни. По-подробно този проблем ще разгледаме в следващата глава.

Като обобщение на сравненията между двете келтски царства, основани в източните части на елинистическото койне, може да се каже:

— сходните икономически основи на двете келтски царства най-вероятно са се отразили върху изграждането на подобна селищна система;

— отношенията с местното население на територията на царствата са били подобни и спрямо келтската военна аристокрация — то се е намирало в полузависимо състояние;

— разположението на двете царства най-вероятно е било подобно, т.е. на терени, осигуряващи добри естествено укрепени пунктове в подножието или в планинските масиви и в близост до важни търговски пътища;

— материалната култура на създалите двете царства келти до голяма степен е била повлияна от местната култура, макар че поддържаните със същинската територия на латенската култура контакти подпомогнали запазването на редица латенски елементи.

Келтите под владичеството на Комонторий основали царството в околностите на Бизантион, което вероятно било разположено в Странджа планина или в Сакар планина. Това местоположение позволявало на галатите да контролират икономическите връзки между Тракия и Егейския свят и да играят роля в политическия живот на Югоизточна Тракия. Съществуването на тракийски владетели в тази част на Тракия през III в. пр.н.е. (както показват епиграфските, нумизматичните, а напоследък и археологическите материали), които представляват военна и политическа сила, изключва възможността за съществуването на силна келтска държава подчинила политически цялата Югоизточна Тракия. Нейната роля се е свеждала до упражняване на непостоянен контрол и на грабителски натиск върху гръцките колонии и съществуващите наоколо тракийски държавици.

Много интересно известие за обичаите и начина на живот на заселилите се на територията на елинистическото койне галати предава Филарх. От неговото съчинение са запазени само извадки, които били включени в произведенията на други автори. Поради това не е ясно за кои келти става дума — дали за обитаващите Галагия, или за тези от Тракия. Издателят на тези откъси, германецът К. Мюлер, смята, че това се отнася за келтите от Галатия, докато руснакът М. Ростовцев го свързва с келтите от царството със столицата в Тиле. Поради липса на информация ние не можем да решим този въпрос. Ето какво пише той:

Галатите в южните части на Балканския полуостров през III и II в. пр.н.е.

Голямото келтско нашествие свършва, както приемат повечето от съвременните историци, в 277 г. пр.н.е. с разгрома на галатите при Лизимахия от Антигон Гонат. За съжаление не са известни подробности от историята на келтските нашествия към Македония, Тракия, Пеония и други краища след 279 г. пр.н.е. А те безспорно не са били прекратени след поражението при Делфи. За събитията след г. пр.н.е. има само едно известие от историята на Помпей Трог, запазена в извлечения на Юстин. За малката достоверност на тази съкратена история вече говорихме. В нея се казва, че галите, оставени от вожда Брен да пазят границите на страната си, въоръжили 10 000 пехотинци, 3000 конници и организирали поход на юг. Те не подминали Македония и накрая били разбити от Антигон Гонат при Лизимахия. Този владетел възстановил силата на Македония през следващите години. Може да се приеме, че това ограничило възможностите на келтите да организират нашествия на юг.

Историята на Македония и Южна Тракия, както и на други части на елинистическия свят, често е свързана през III и II в. пр.н.е. с присъствието на галати като наемници или жители на местните градове. В първите години след голямото нашествие това са групи, които останали в южните части на Балканския полуостров след похода в Гърция, а в по-късните времена те били вербувани сред келтските племена, живеещи на Балканския полуостров и в Мала Азия, например от царството със столица Тиле, Галатия, възможно и от скордиските и други келтски енклави на Балканския полуостров.

Разполагаме с много сведения за присъствието на галатски наемници в елинистическите армии. Това са келтите под водачеството на Кидерий, който бил на служба при Антигон Гонат, вероятно в състава на защитниците на Касандрия, ръководени от Аполодор. Галати се срещат във войската на Антигон Гонат и Пир по време на борбите между двамата претенденти за македонския престол през 274–273 г. пр.н.е. След като Антигон Гонат през 273 г. пр.н.е. увеличил броя на галските наемници, той победил сина на Пир. Кралят на Епир по време на своя поход към Пелопонес през 272 г. пр.н.е. използувал галатски наемници. Този списък може да се удължи с известията за присъствието на келтски наемници в елинистическите армии на различни владетели.

Французинът М. Лоней, автор на основен труд за елинистическите армии, смята, че използуването на галати като наемници продължавало малко повече от един век, т.е. чак до Третата македонска война (171–168 г. пр.н.е.).

Освен присъствието на келтите като наемници в елинистическите армии може да се отбележи още една форма на използуване на тези отлични воини. Балканските владетели често организирали цели галски военни гарнизони за защита на властта като постоянна военна сила, а също и за заселване на опустошени от различни войни територии. За такива селища има сведения в Македония. Галатите от една такава колония в Еге ограбили богатите гробници на македонските царе. В град Фойнике пък в Епир колонисти от такова селище вдигнали бунт. Общо историята на келтските наемници е често свързана с размирици, бунтове и откази да се подчинят. Примери за това са бунтовете в армията на Антигон Гонат (277 г. пр.н.е.), на Мегара (266 г. пр.н.е.), ограбването на Еге (274 г. пр.н.е.) и Хараклея, убийствата на Антиох Хиеракс, Селевк III и др.

Особено значение за проучванията на келтското присъствие в Тракия има изясняването на отношенията на галските наемници в елинистическите армии с наемниците от тракийските племена. Този въпрос е засегнат два пъти у античните извори, които предлагат интересни сведения. И в двата случая автор на сведенията е Полибий, най-достоверен историк, що се отнася за събитията в Тракия от III–II в. пр.н.е. Полибий казва, че Птолемей Филопатор приел на служба траки и галати, формирани в един отряд под водачеството на тракиеца Дионис. Той подчертава, че 2000 траки и гали били завербувани, но не изяснява къде. Този въпрос намира своя най-вероятен отговор само в областите, където са съжителствували келти и траки. Присъствието на значителен брой колонисти от тракийски произход в елинистическия Египет, където присъствуват и келти, не изключва това да е станало и там, но по-вероятно е това да се отнася за Тракия. Траките съжителствували както с галатите от Тиле, така и с келти от други краища на Тракия. През 217 г. пр.н.е. въпросният отряд се сражавал в битката при Рафия (Египет).

Второто сведение, също предадено у Полибий, се отнася до вербуването от Антигон Дозон на 1000 галатски войници в Тракия. Авторът споменава заедно с тях и за наемниците от тракийското племе агриани, живяло в долината на р. Струма. Стои въпросът, дали и те са образували един отряд? Не трябва да забравяме, че заедно с галатите агрианите преминали в Мала Азия, и както е известно от епиграмата в чест на офицера Неоптолем, запазена у Стефан Византийски, заедно с тях плячкосали Мала Азия. Вероятно келтско-агрианските връзки могат да се отнесат още към началото на III в. пр.н.е., но дали в по-късните години на територията на това племе или наблизо до нея са се намирали келтски селища, както предполагат някои съвременни автори, не може да се установи със сигурност. Липсата на сигурни сведения по този въпрос, а също лошото състояние на археологическите проучвания ни кара да се отнесем с известни резерви към това схващане.

Галите, воюващи в армията на Персей, предвождани от Асклепиодот, често действували заедно с илири и траки. Може да се предположи, че тези келти били вербувани в земите между Македония и Дунав, където е било възможно сближаването между трите народа. Може да се допусне също, че сближението би могло да настъпи и в самите армии, още повече, като се има пред вид над стогодишната традиция на използуване на галатски наемници в елинистическите армии.

Неголяма е групата извори за мирното присъствие на отделни келти в градските центрове по Егейското крайбрежие. В редица епиграфски паметници се срещат имена на галати — жители на различни градове. Такъв е например вождът Брикон, жител на Маронея. Тези паметници свидетелствуват също за елинизацията на келтите главно чрез употребяваните от тях гръцки имена, като Апатирий, Лизимах и др.

Информацията, с която разполагаме, за присъствието на галати в южните части на Балканския полуостров, е много фрагментарна и най-често многозначителна. Тяхното присъствие е изразено в най-различни форми. На първо място трябва да изброим заетите от тях части от Тракия и Македония и основаването на селища върху тези територии. Така около Едеса, Пела, Берое се заселила група галати.

Това позволява да се предполага, че по долината на р. Струма също е възможно да са съществували келтски поселения. Съществуването на военни колонии в Македония и Епир допринася за утвърждаването на келтското присъствие в тази част на Балканите. Нееднократно келтите се опитвали да се включат в мирния живот на елинистическото койне, заселвайки се поотделно в различни градове. Най-масовото присъствие на келтски елементи е под формата на наемници. Това са групи, рекрутирани от най-различни части на келтската диаспора, вероятно дори и от Централна Европа, за която свидетелствуват единични елинистически предмети, откривани на латенските обекти в Панония и Трансилвания. Това присъствие е най-непостоянно, но същевременно с най-голямо значение за пренасяне на културни елементи в чиста форма.

Скордиски

Скордиските, племе, живеещо във и около междуречието на Сава и Драва, се появяват в историческата литература през II в. пр.н.е., но тяхната култура била вече изкристализирала в първата половина на III в. пр.н.е. В античната литература са запазени два варианта на тяхното име: скордиски и скордисти. Ф. Папазоглу смята, че скордисти е типично илирийско название, което след келтизирането си получило формата „скордиски“.

Сведенията за етническата принадлежност на скордиските в античната литература са противоречиви. Повечето автори ги наричат гали или келти, но някои ги причисляват към илирите (Апиан) или дори към траките (Флор). Голямо значение при определяне на етническата принадлежност на скордиските имат сведения от откритите надписи в Делфи (Гърция) и македонския град Европас, датирани в III и I в. пр.н.е. В тези надписи скордиските са наречени келти. Различията в античната литература по този въпрос произлизат вероятно от факта, че скордиските живеели смесени с местното население. Според Страбон Буребиста разорил и областта на келтите, която те обитавали заедно с траки и илири. Значението на скордиските в живота на тракийските племена през II–I в. пр.н.е. е причината, която налага да бъде разгледана не само тяхната история, но и тяхната култура.

След заселването си в Подунавието, между реките Сава и Драва, скордиските преживявали през III в. пр.н.е., както определя Й. Тодорович, културен и икономически разцвет. Той довел до оформянето на един динамичен културен център, който влияел върху развитието на съседните култури.

За първи път скордиските се появяват в историческата литература във връзка със събитията през 179 г. пр.н.е. Тогава македонският цар Филип V замислил пренасянето на военните действия срещу римската армия в Италия. В тази операция на скордиските и бастарните се определяла активна роля. Дали скордиските и преди 179 г. пр.н.е. не са участвували в политическия живог на Балканския полуостров? На този въпрос конкретно не може да се отговори поради това, че и в писмените, и в епиграфските извори няма никакви сведения. Може да се предположи, че след окончателното настаняване на келтите в Подунавието, на първо място, те били принудени да организират територията, която заели, и това несъмнено е водело до сблъсъци с местното илирийско и тракийско население. За борбите им с илирите не се знае нищо. Може само да се предположи, че още преди голямото нашествие автариатите били изтласкани от родината си, за което вече споменахме. С повече сведения разполагаме за сблъсъка на келтите с най-силното в тази част на Балканите и най-войнствено тракийско племе — трибалите. Тенденциите в историческото развитие на двата народа ги противопоставили много скоро един на друг. До 278 г. пр.н.е изворите споменават за четири галски нашествия срещу трибалските земи — 298, 281, 280 и 278 г. пр.н.е. През следващите години за войни между келти и трибали няма сведения, но това е резултат от липсата на всякаква информация за историята на тази част от Балканите от това време.

В античната историография Страбон говори за скордиски (т.нар. малоскордиски), живеещи на изток от р. Морава, т.е. в земите, които до пристигането на келтите били трибалска територия. Вероятно и след 278 г. пр.н.е. келтите продължили да атакуват трибалите до завладяването на част от техните земи и сломяването на военната им и политическа мощ. Земите, обитавани от трибалите, били богати на различни руди и металургията в живота на скордиските играела значителна роля (карта VII).

Сведенията за събитията от 179 г. пр.н.е. и след това позволяват активно проследяване от този момент нататък на участието на скордиските в политическия живот на Балканския полуостров. След смъртта на Филип V бастарните, които били поканени от него да дойдат в централната част на Балканския полуостров, преминали от своите земи в долното течение на Дунав. Тяхната първа цел била да унищожат дарданците — врагове на Македония и на скордиските. Бастарните водили с това племе около три години борба с активната помощ на скордиските. Тя завършила с успех за дарданците, които останали южни съседи на скордиските.

През 168 г. пр.н.е. римската република побеждава Македония, а през 148 г. пр.н.е. създава римска провинция Македония. След този акт започнал да нараства интересът на скордиските към юга. Първото несигурно и лаконично сведение за тяхната атака срещу тази провинция се отнася към 141 г. пр.н.е., а от 135 г. пр.н.е набезите им ставали все по-чести.

В продължение на петдесет години скордиските са на върха на своята мощ и често се отправяли на юг, към Македония. По това време те били главните противници на римска Македония. Често в нашествията им вземали участие и тракийските племена меди, беси и др.

Римските пълководци нееднократно организирали наказателни акции срещу земите на скордиските, стигайки до Дунав. Мощта на това келтско племе не била сломена нито от тези акции, нито от последвалите нашествия на кимбри и тевтонци.

Карта VII

През 84 г. пр.н.е. скордиските заедно с дарданците и медите организирали голям поход срещу Македония и Гърция. Тогава те плячкосали няколко светилища, между които и делфийското. По този начин те постигнали това, което не успели техните прадеди. Тази победа обаче се оказала съдбоносна за скордиските. Лициний Корнелий Сципион организирал срещу тях наказателна експедиция и, както казва Апиан, „унищожил скордиските, остатъците от които избягали и се поселили при Истрос и островите му“. Тази акция сложила край на военната мощ на скордиските в централните части на Балканския полуостров. В по-късно време сведенията за тях в античните извори са много оскъдни. Те не се споменават вече във връзка с организирани или планирани от други владетели военни акции срещу Рим. Вероятно тяхната мощ е била окончателно сломена от удара, нанесен им от Буребиста около средата на I в. пр.н.е.

След смъртта на Буребиста скордиските организирали последния си поход срещу Македония, който предизвикал контраакцията на римляните. Тиберий организирал наказателен поход срещу тях, който завършил с подчинението и включването им в границите на римската държава.

Политическата активност на скордиските е била придружена и с културна и икономическа експанзия. Тя ще бъде по-подробно разгледана по-долу.

Селища и некрополи

В междуречието на Сава и Драва, т.е. на територията, която със сигурност е била заселена от скордиски, са зарегистрирани два вида селища — открити и укрепени. В откритите селища са се намирали правоъгълни полуземлянки със средна големина 2 х 6 м, съставени от едно или повече помещения. В укрепените селища са открити също подобни постройки. Засега няма изцяло проучено открито селище на скордиски. Повече внимание в археологическите проучвания е отделено на укрепените селища. Те са разположени на естествени възвишения в низината, по високите брегове на реките или върху селищни могили (рис. 28). Имат елипсовидна или кръгла форма. Често са подсилвани с повече от един укрепителен пръстен (напр. градището при Стари Сланкамен, укрепено с два земни вала и с палисада върху тях), а третият пръстен представлява каменна стена, широка 1–1,2 м, направена от ломени камъни. Разкопаните от археолозите градища често са определяни като опида, термин, употребяван в археологическата литература за споменатите в I глава латенски градове. Тези градища обаче нито по големина, разположение и вътрешна планировка, нито по характера на укрепителните съоръжения наподобяват латенските опида. Укрепените селища на скордиските са подобни на селищата на илирите и траките и техните корени трябва да се търсят в старата балканска традиция. Още повече, че на някои от тези крепости са открити укрепления на местното илирийско население от периода преди настаняването на скордиските.

Некрополите на скордиските са значително по-добре изследвани. Разполагаме с няколко некропола с по няколко десетки гробове (Осиек, Югославия, и от кварталите на Белград — Роспи-Чуприя и Карабурма), проучени по време на системни археологически разкопки, както и много единични, случайно открити погребения. Общо са известни над 200 погребения от интересуващата ни територия. От всички погребения около 50 са извършени чрез трупополагане, обичай, характерен за ранните фази на латенската култура (рис. 29). Останалите погребения са извършени чрез трупоизгаряне. Те се появяват в първата половина на III в. пр.н.е. Всички гробове са плоски. Информацията, с която разполагаме за няколко могилни погребения, е несигурна. Този тип гробни съоръжения не е характерен за скордиските. Вероятно както при тавриските (съседи на скордиските от запад), келтите се погребвали около съществуващи вече могили, издигнати по-рано от местното илирийско население. Във всички гробове са открити дарове, състоящи се от глинени съдове, украшения, въоръжения, а по-рядко и оръдия на труда, метални съдове, импортирани предмети от елинистическия свят и др. Количеството на гробните дарове е различно. Срещат се бедни погребения — само глинени съдове и малко украшения — и много богати с импорти, пълно въоръжение или богати накити.

Отделен проблем представляват четири погребения със сложени в тях скелети на коне или само части от конска сбруя. Тяхната хронология е различна. Най-ранното се датира в ЛТ Б₁ (Вуковар — Югославия), а най-късното от Августово време (Земун — Югославия). Две от тези погребения са извършени чрез трупополагане (Вуковар, Карабурма), а едно чрез трупоизгаряне (Земун). Една юзда произхожда от унищожени гробове (Оджаци — Югославия).

Рис. 28

Латенските гробове, в които има погребан кон или са сложени негови символи (юзди, шпори и т.н.), са много редки след IV в. пр.н.е. Засега подобни погребения, също четири на брой, са от Трансилвания и се смята, че те са резултат от влиянието на местното население. В латенската култура погребения с коне се срещат единствено в ранната фаза на нейното развитие (ЛТ А), и то само в богатите погребения. От момента, когато стават характерни за латенската култура плоските гробове (ЛТ Б), такива погребения не се срещат.

Тези четири погребения от територията на скордиските обръщат внимание върху значението на коня в живота или по-точно във военното дело на това племе. Атакуващите елинистическия свят в началото на III в. пр.н.е. галати били пехотинци, а конницата, влизаща в състава на келтската армия, представлявала малък процент. Тя се състояла от тройки — благородник-конник с двама слуги, които му помагали в боя — т.нар. тримаркизия. Във войската на Брен от 160 000 души конници са само около 20 000 души (благородници без слугите). А в надписа от 119 г. пр.н.е., открит в гр. Лете в Македония, в който се говори за нашествието на галите (вероятно скордиските), те са споменати като конници (рис. 30). Тази промяна в състава на армията, а оттам и в начина на воюване, настъпила под влияние на балканските племена, известни със своята отлична конница (напр. трибалите). Като потвърждение на гореказаното можем да посочим откритите в земите на скордиските юзди, характерни за тракийската култура (напр. гроб 16 от некропола в Карабурма) (рис. 31).

Рис. 29

Рис. 30

Рис. 31

Материална култура

Керамика. В състава на глинените съдове на скордиските най-голям процент представляват формите, характерни за латенската култура. Те се развиват според нейните канони (рис. 32). Съотношението им към другите съдове не се променя през целия период на развитието на скордиската култура. Освен тези форми срещаме също и съдове, характерни за местните балкански култури (кани, паници, големи груби съдове и др.). Значителен процент в керамичното производство на скордиските заемат съдовете, правени по образец на елинистическата керамика (кантароси). Сивата керамика, широко разпространена по това време из цяла Европа, при скордиските била орнаментирана с щемпелуван орнамент, характерен предимно за латенската култура.

Рис. 32

Рис. 33

Металопроизводство. Скордиските, заселили се между племена (трибали, илири) със стари традиции в металопроизводството, също развивали този отрасъл на стопанството и постигнали в него значителни успехи. От откриваните предмети, произвеждани от майсторите-скордиски, личи високото ниво, постигнато предимно в обработката на желязо. Асортиментът на производството на метални предмети е много богат: съдове, въоръжение, накити, бронзова пластика, оръдия на труда и др.

Между металните съдове, открити на територията на скордиските, срещаме различни форми: ситули, фиали, симпулии, паници (рис. 33). Те са също с различен произход. И. Тодорович, изследовател на културата на скордиските, разделя тези съдове на три групи: 1) наследени от местното население; 2) импортирани от гръцкия или римския свят; 3) скордиско производство.

Местните майстори произвеждат главно въоръжение, накити и дребна метална пластика. Това констатираме не въз основа на откритите производствени центрове или оръдия на труда, защото по-пълни проучвания по този въпрос още не са правени, а въз основа на типовете и видовете произведения. Въпреки че имат редица общи елементи или направо са характерни за латенската култура, има и предмети, които се отличават с много белези, типични само за скордиските.

Украшения. Украшенията, носени от скордиските жени или мъже (фибули, торкви), се развивали според каноните, приети в латенския свят. Тук различията са много малки. Нередки са и случаите на производство на накити, възприети от местното население: астрагални колани (рис. 34), наушници и други, или пък въз основа на образци от други култури (дакийска, на населението от Голямата унгарска низина — някои типове фибули, игли и др.).

Значително повече локални форми виждаме в развитието на скордиското въоръжение. Развитието на този вид метално производство е подвластно на каноните, типични за латенската култура. Най-представителната група от въоръжението са мечовете, често имащи елементи, характерни само за скордиските. Това са: украсяването на ножниците с растителни мотиви (рис. 35), щамповането на мечовете с марки на производителите (рис. 36) и др. Трябва да споменем един пример за бързото пригодяване на майсторите-скордиски към изискванията, продиктувани от бойното поле. По време на честите боеве с римските легиони станало наложително пригодяването на начина на воюването на келтите към този на римляните. Келтският меч е добро оръжие за сечене, но не и за мушкане, докато римският гладий е пригоден и за двете действия. Откритият меч в некропола при Карабурма показва как скордиските разрешили този проблем (рис. 37). Този меч е дълъг 49 см (при средна дължина на келтския меч от II–I в пр.н.е. — 0,8–1 м) и широк 4,5 см. Острието е подсилено с три ребра. Освен тези отличия мечът има всички елементи, характерни за къснолатенските мечове. Само чрез дължината той се приближава до римския гладиус, а трите надлъжни ребра осигуряват неговата твърдост.

Рис. 34

Рис. 35

Рис. 36

Келтският щит, подобно на мечовете, е вторият типичен компонент на галското въоръжение. Голяма роля в разпространението на тези щитове на Балканския полуостров изиграли скордиските. Скордиските значително по-често от останалите келти украсявали умбото на щита с врязан орнамент, пластични ребра и т.н. В началото на I в. пр.н.е. в латенската култура се появява нов тип умбо — с кръгла форма. Кръглите умба, произвеждани от скордиските, се отличават с по-големите си размери и специфичен начин на украсяване (изрязване на периферията, пластични ребра) от другите райони на латенската култура (рис. 38).

Другите видове въоръжение, откривани в селищата и некрополите на скордиските, не са типични за латенската култура и много от тях често са типове, възприети от местното население. Гореказаното се отнася за някои видове върхове за копия, ножове, юзди, стрели и т.н.

Метална пластика. Известни са четири бронзови фигурки на конници и предмети, украсени със зоо- или антропоморфни сюжети (фибули, метални пояси и др.) (рис. 39). Стиловите особености на тези предмети позволяват те да бъдат отнесени към латенския културен кръг. Една от фигурките (от Кладово) е представена с ризница от железни пръстени.

Разглеждането на проблемите, свързани с металопроизводството при скордиските, ще завършим с характеристика на монетосеченето. До II в пр.н е в обръщение били чужди монети — на Филип II, Александър III, Лизимах, Атина I период и други. Оттогава скордиските започнали да секат свои златни и сребърни монети, копирайки, както в цяла Източна Келтика, типовете монети на Филип II (обр. 30). От I в. пр.н.е. качеството на монетите значително се влошило. Монетосеченето на скордиските свършило заедно със завладяването на техните земи от Рим.

Рис. 37

Рис. 38

Рис. 39

Бастарни

Историята на келтското присъствие в Североизточна Тракия, т.е. на територията на гетския племенен съюз, е слабо осветена от писмените извори. Базата, с която разполагаме, се ограничава до няколко лаконични известия за племената, живеещи в тези земи или пък до названията на техните селища и градове.

Най-старото събитие, отразено в писмените извори, се съдържа в извадките, направени от Юстин на „Историята“ на Помпей Трог. Поради фрагментирано състояние на текста и поправките му от Юстин сведението може да бъде прието само с голям резерв и е представено по-долу информативно.

В него се казва, че след поражението на галите в Гърция през 279 г. пр.н.е. техните сънародници, оставени от вожда им Брен да пазят границите на страната си, тръгнали през следващата година на поход. Първите им неприятели били гетите и трибалите (спазен е редът на изреждането у Юстин), а после нахлули в Македония. Този фрагмент поставя два въпроса: първият е — ако Юстин не е сменил реда на племената, с които галите воювали, то тяхната „страна“ би трябвало да се е намирала преди „страната“ на гетите. От това време (края на IV — началото на III в. пр.н.е.) откритите сред археологическия материал следи от келти засега са известни само северно от устието на Дунава. Това са гробовете от Глъвенещи, Йонъшени и Търгу Оцна (Румъния). Според поляка З. Вожняк те са характерни за келтската култура, поради което не е изключено присъствието на келти в Централна Молдавия по това време. Вторият въпрос е дали трябва да се приеме, че терминът „страна“ е тъждествен с изходния район на галатите в техния поход срещу Гърция и Македония. По-горе бе изказано вече мнението, че изходната точка се е намирала вероятно по долината на Средния Дунав. На това несигурно сведение бе отделено значително внимание поради това, че то не само че не бива да бъде отминато, но и не съвсем неправдоподобно.

Несигурни и неясни са и единствените сведения (Плутарх, Страбон) за съществуването на смесен келто-скитски народ. В тях не се казва и кои земи е обитавал този народ. Поради това са безпредметни и опитите за неговото локализиране. Трябва обаче да се обърне внимание на един момент от разказа на Дион Касий, който съобщава, че бастарните се считали основателно за скити. Може би споменатото от Страбон и Плутарх племе е било част от бастарните. Друго племе от този район са локализираните от Птолемей на север от делтата на Дунава бритолаги. Те били съседи на бастарнското племе пеуцини. Последното племе, което няма точно определена етническа принадлежност в античната литература, са коралите. Името им е анализирано от белгиеца Ш. Гийонварк, който достига до заключението, че то е от келтски произход. Възможно е това живеещо наблизо до Стара планина племе действително да е било галско.

Сведенията за келтските племена, живеещи на гетска територия, са подкрепени от съществуващите тук топоними, чиято принадлежност към келтския език е трудно оспорима. Това са топонимите от делтата на Дунава и от Добруджа (Новиодунум, Алиобрикс, Арубиум, Габранос, Викус, Вергобритияни и т.н.). Споменатите от Г. Кацаров като келтски топоними от Източна Стара планина могат да бъдат и тракийски според Д. Дечев. Названията с несигурен келтски или тракийски произход от Изгочна Стара планина са известни в значително по-голямо количество, отколкото привежда Г. Кацаров. Следователно трябва да се приеме, че земите на гетите, след като били плячкосани от келтските нашественици, били заселени с част от тях. Келтите дошли тук по два пътя — по долината на Дунав и от север — по долината на Серет, до която вероятно са се прехвърлили от Трансилвания.

С историята на тези нашествия неразривно е свързан и проблемът за бастарните. Доскоро смятани за германски народ, напоследък те все по-често се свързват от изследователите с келтите. Етимологията на името им не е ясна, а в литературата се среща и формата „бастарне“ (употребеното в Певтингеровата карта „бластарна“ вероятно е резултат на допусната грешка). Проблемите около техния произход възникват и от противоречивите сведения за етническата им принадлежност в античната литература.

Тит Ливий, като описва плановете на Филип V да покани бастарните за участие в похода срещу римляните, казва, че „скордиските щели лесно да дадат път на бастарните, защото те не се отличавали от тях нито по език, нито по нрави“. И Плутарх твърди, че те са келтско племе. За разлика от тях Плиний, Страбон и Тацит ги причисляват към германските племена. Тези различия у античните автори се дължат главно на различните критерии, използувани от тях при определянето на етническата принадлежност. Най-показателен се счита културният им облик, а именно при такъв критерий можело най-лесно да се сгреши, особено като се има пред вид и повърхностното отношение на римляните към етническите въпроси. Не по-маловажен е и процесът на динамичното културно-историческо развитие на бастарните по време на тяхното петвековно пребиваване на север от делтата на Дунава. През земите, на които се заселили, често преминавали, а вероятно и се заселвали различни сарматски и много германски племена, които силно влияели върху етническия и културния облик на бастарните. Не по-маловажен фактор били и отношенията с местното население, щом като Дион Касий твърди, че те били скитско племе. Вероятно етническо-лингвистическата принадлежност на бастарните никога няма да може да бъде определена точно.

Различията в античната литература по въпроса за етническата принадлежност на бастарните може да бъдат обяснени и по друг начин. До края на II в. пр.н.е. античният свят не познавал новата надвиснала над тях опасност — германците. Това ново етническо понятие с подробната си характеристика се появява в античния свят едва след похода на кимбрите и тевтоните и особено след войните на Цезар със западните германи в средата на I в. пр.н.е. Следователно разногласията при етническото определяне на бастарните може да е резултат от недостатъчните знания на пишещите през втората, а дори и през първата половина на I в. пр.н.е. (Полибий, Тит Ливий)

Естествено и двете интерпретации остават в сферата на хипотетичните възстановки на съвременните учени. И двете, както и редица други схващания в литературата, имат слаби страни, които ги поставят под съмнение. Нови данни, които биха позволили по-точно решаване на проблема, могат да бъдат събрани само сред археологическия материал.

Авторът на настоящото изследване все пак се придържа към хипотезата, че първоначално бастарните били келтско племе, което се заселило между гети и скити някъде през III в. пр.н.е. Годината на тяхното пристигане може да бъде възстановена въз основа на информацията на Деметрий от Калатис, запазена у Псевдоскимнос, който казва, че бастарните са ново племе край Понта. Известно е, че Деметрий от Калатис е роден около 200 г. пр.н.е. и долната граница на неговия творчески период се допуска, че е около средата на II в. пр.н.е., тъй като пишещи през втората половина на II в. пр.н.е. автори вече го цитират. Датата на неговия труд и събитията, описани от Тит Ливий и отнасящи се до историята на бастарните от 182 г. пр.н.е., разрешават да се допусне, че бастарните се настанили в земите на Понта най-късно в края на III в. пр.н.е. Възможна е естествено и по-ранна дата.

Галатският произход на бастарните се потвърждава и от споменатите у Птолемей келтски названия (Карродунум, Еракген и др.) в заетата от тях територия. Редица археолози се опитват да свържат бастарните с определена археологическа култура, но този въпрос не е окончателно решен. Изказаната напоследък хипотеза, която приписва на бастарните културата Поянещи-Лукашевка, е интересно аргументирана. Неин недостатък е, че разпространението ѝ се определя значително пò на север, а нейната начална дата в IV или III в. пр.н.е. не е възможна. Повече предпоставки има поставянето на началото ѝ в средата на II в. пр.н.е.

Най-старите сведения от историята на бастарните се отнасят към края на III в пр.н.е. (между 233–239 г. пр.н.е.). Помпей Трог съобщава, че те безпокоели гръцките градове (между другото те действували и в Македония и Епир). Привлекли вниманието на Филип V, който през 182 г. пр.н.е. им предложил да се преселят в земите на дарданците, като преди това ги унищожат. След това заедно със скордиските те трябвало да образуват основната маса на войската за действия срещу римската република. Бастарните приели предложението и през 172 г. пр.н.е. тръгнали към Македония. Договорът предвиждал Филип V да осигури мирното им придвижване през Тракия. За пътя на бастарните подробно разказва Тит Ливий (вж. карта V). Те минали по крайморския път, покрай Месемврия и Аполония, след което продължили по по-късната Виа Егнация. Ливий не споменава за сблъсъци с траките, докато не се пръснала вестта за смъртта на Филип V. Бастарните я научили при Амфиполис. От този момент походът им бил изпълнен с конфликти с местното население, провокирани и от двете страни. В долното течение на Струма, по което продължил пътят на бастарните, те вече водели открита борба с траките, грабейки техните села и градове. Несъгласия се появили и в самата армия на бастарните. По-голямата част от тях решила да се върне. Само 3000 души продължили пътя си под водачеството на Клондик и започнали борби с дарданците. Продължилите поне няколко години опити на бастарни и скордиски да унищожат дарданците се оказали безуспешни. Все пак военната сила на последните била изтощена, а впоследствие намаляла и политическата им мощ. Свидетелство за това е незначителното участие на дарданците в политическия живот на Балканите в следващите векове.

След водените в Дардания и съседните ѝ области боеве бастарните се върнали в земите си. По долината на р. Искър те достигнали до крайдунавския път (втората основна артерия на полуострова, свързваща Изтока и Запада). Част от тях се заселила в Тракия. Подробности за съдбата им не са известни. Според Орозий всички останали загинали при преминаването на Дунава, защото ледът се пропукал под тях.

Бастарните се появяват на политическата сцена на Балканите отново в края на I в. пр.н.е., когато нападнали мизите, трибалите и дарданците. Покорил ги Марк Крас.

Редица археологически данни сочат, че от края на IV в. пр.н.е. гетските племена от Североизточна Тракия поддържат контакти с келтите. Вече в края на III в. пр.н.е. разполагаме с погребения от тяхната територия, които могат да се свържат с латенската култура. Те ще бъдат подробно разгледани в следващата глава, тъй като хвърлят нова светлина върху проблема за келтското присъствие в гетските земи.