Кланица пет, или кръстоносният поход на децата

ОСЕМ

Американците в кланицата имаха интересен посетител, два дни преди Дрезден да бъде разрушен. Това бе Хауард У. Камбъл, младши, американец, който бе станал нацист. Камбъл бе човекът, който бе написал монографията за недостойното държане на американските военнопленници. Сега той вече не проучваше пленниците. Беше дошъл в кланицата да завербува хора за германската военна единица, наречена Корпус на свободните американци. Камбъл бе инициаторът и командирът на корпуса, който се предполагаше да се бие само на руския фронт.

Камбъл бе обикновен на вид човек, но бе облечен в екстравагантна униформа, измислена от самия него. Носеше бяла каубойска шапка и бе обут в черни каубойски ботуши, украсени с пречупени кръстове и звезди. Той бе облечен в синьо трико на жълти райета от подмишниците до глезените. Пагонът му представляваше силует на профила на Ейбрахам Линклън върху бледозелено поле. Той носеше широка червена лента на ръката си, със син пречупен кръст в бял кръг.

Сега той обясняваше смисъла на лентата в свинарника от циментови блокове. Били Пилгрим имаше страшни киселини, защото през целия ден, по време на работа, бе гребвал от малцовия сироп. От киселините се появиха сълзи в очите му, така че образът на Камбъл бе изкривен през трептящите лещи от солена вода.

— Синьото представлява американското небе — казваше Камбъл. — Бялото представлява расата, която си проправи път през континента, пресуши блата, изсече гори, направи пътища и мостове. А червеното представлява кръвта на американските патриоти, пролята с голяма готовност в минали години.

Публиката на Камбъл дремеше. Бяха работили усилено в сиропената фабрика, а после бяха марширували в студа през целия дълъг път до вкъщи. Бяха кльощави и с хлътнали очи. По кожата им бяха започнали да цъфтят малки язви, както и в устата, гърлата и червата им. Малцовият сироп, който те гребяха във фабриката, съдържаше само някои от витамините и минералите, необходими за всеки земен.

Сега Камбъл предлагаше на американците храна, пържоли, месо, картофено пюре, сос, пирожки с месо при условие, че се присъединят към Корпуса на свободните американци.

— Щом руснаците бъдат разгромени — продължаваше той, — ще бъдете репатрирани през Швейцария.

Нямаше ответ.

— Рано или късно, вие ще трябва да се биете с комунистите — каза Камбъл. — Защо да не свършите тази работа сега.

И в края на краищата се оказа, че все пак имаше кой да отговори на Камбъл. Бедният стар Дърби, обреченият гимназиален учител, се надигна, за да извърши това, което бе може би най-красивото дело в живота му. В този разказ няма почти никакви герои, почти никакви драматични колизии, защото повечето хора в него са толкова болни, и защото до голяма степен са безжизнени играчки в ръцете на огромни сили. В края на краищата един от главните резултати на войната е, че човек престава да бъде личност. Но сега старият Дърби показа, че е личност.

Неговата поза бе позата на замаян от удари боксьор. Главата му наведена, юмруците му — вдигнати, сякаш очакваше указания за бойната си стратегия. Дърби вдигна глава и нарече Камбъл змия. После се поправи. Каза, че змията не е виновна, че е змия, а че Камбъл е виновен за това, което е, и че е нещо по-низко от змия или плъх, та дори от напил се с кръв кърлеж.

Камбъл се усмихна.

Дърби говори прочувствено за американската форма на управление с нейната свобода, справедливост и равни възможности за всички. Той каза, че няма човек, който не би умрял с готовност за тези идеали.

Той говори за братството между американския и руския народ, и как тези две нации ще смажат нацистката болест, която иска да зарази целия свят.

Сирените на Дрезден завиха тревожно.

Американците, охраната им и Камбъл се скриха в ехтящото месохранилище, което бе издълбано в истинска скала под кланицата. Имаше желязна стълба с железни врати горе и долу.

Долу, в хранилището, висяха на куки няколко говеда, овце, прасета и коне.

Така е то.

В хранилището имаше празни куки за още хиляди животни. То бе естествено студено. Нямаше охладителна система. Светеха свещи. Хранилището бе варосано и миришеше на карбол. Край стените имаше пейки. Американците се отправиха към тях, като чистеха отронената по пейките вар, преди да седнат.

Хауард У. Камбъл, младши остана прав, както охраната. Той говореше с охраната на отличен немски. В разцвета на силите си, той беше написал няколко популярни немски пиеси и стихотворения, и се бе оженил за прочутата немска актриса Рези Норт. Сега тя беше мъртва, бе загинала, докато забавляваше войници в Крим.

Така е то.

Тази нощ не се случи нищо. Следващата нощ бе нощта, през която щяха да загинат около сто и тридесет хиляди жители на Дрезден.

Така е то.

Били задряма в хранилището. Той отново се намери, дума по дума и жест по жест, посред спора с дъщеря си, с който започна този разказ.

— Татко — каза тя, — какво ще правим с тебе?

И тъй нататък.

— Знаеш ли кого бих убила? — каза тя.

— Кого би убила? — попита Били.

— Този Килгорд Траут.

Килгорд Траут бе — и, разбира се, е — автор на научна фантастика. Били не само бе прочел десетки книги от него, но бе станал и приятел на Траут, който бе един огорчен човек.

Траут живее под наем в един сутерен в Илиум, на около две мили от хубавия дом на Били. Той сам не знае колко романа е написал — може би седемдесет и пет. Нито един от тях не му е донесъл пари. Затова Траут преживява като разпространител на Илиум Газет. Той отговаря за вестникарчетата, ругае, ласкае и мами малки деца.

Били го срещна за пръв път през 1964 година. Били караше кадилака си по една затънтена уличка в Илиум, когато пътят му бе препречен от десетки момчета и от техните велосипеди. Имаше митинг. Някакъв човек с голяма брада държеше реч на момчетата. Той бе малодушен и опасен и явно добре вършеше работата си. По това време Траут бе шестдесет и две годишен. Той казваше на момчетата да се размърдат и да накарат абонатите да се запишат и за проклетото неделно издание. Каза, че момчето, което запише най-много абонати за неделното издание, през следващите два месеца ще спечели едноседмично безплатно пътуване за себе си и за родителите си до проклетото Мартас Винярд.

И тъй нататък.

Едно от вестникарчетата бе всъщност момиче. Цялото бе наелектризирано.

Маниакалното лице на Траут се стори на Били много познато. Беше го виждал по кориците на толкова книги. Но виждайки това лице внезапно на една от уличките на родния си град, той не можа да се сети откъде му е толкова познато. Били помисли, че сигурно е срещал този налудничав месия някъде в Дрезден. Траут наистина приличаше на военнопленник.

И тогава момичето вдигна ръка.

— Господин Траут — каза то, — ако спечеля, мога ли да взема и сестричето си?

— По дяволите, не! — каза Килгорд Траут. — Да не мислиш, че парите растат по дърветата.

Между другото, Траут бе написал роман за едно дърво, което ражда пари. Вместо листа, по него растели двадесетдоларови банкноти. Цветовете му били правителствени бонове. А плодовете му — диаманти. То привличало човешките същества, които се избивали едно друго около корените му и ставали добър тор.

Така е то.

Били Пилгрим паркира кадилака си в уличката и зачака. Когато митингът свърши, остана едно момче да се разправя с Траут. Момчето искаше да напусне, защото работата била толкова тежка, работното време толкова дълго и заплатата толкова малка. Траут беше разтревожен, защото ако момчето напуснеше, Траут трябваше сам да раздава вестниците в неговия район, докато намери друга жертва.

— Какъв си ти, бе? — попита Траут момчето с укор. — Някакво страхливо чудо?

Това бе също заглавие на книга от Траут — Страхливото чудо. Книгата разказваше за един робот с лош дъх в устата, който станал популярен, след като го излекували от лошия му дъх. Но онова, което правеше романа забележителен — той бе написан още през 1932 година — бе, че предсказваше широката употреба на горящ желиран петрол върху човешките същества.

Пускали го върху тях от самолети. Роботите го пускали. Те нямали съвест, нито системи, които да им дават възможност да си представят какво става с хората на земята.

Главният робот на Траут изглеждал като човешко същество, можел да говори, да танцува и тъй нататък и да излиза с момичета. Никой нямал нищо против това, че той пуска желиран петрол върху хората. Но не можели да му простят, че има лош дъх. А когато се отървал от него, бил добре дошъл за човешката раса.

Траут изгуби спора с момчето, което искаше да напусне. Той каза на момчето, че много милионери са разнасяли вестници, когато са били момчета, а момчето му отговори:

— Да, ама сигурно са напуснали работа след една седмица. Ега ти работата!

Момчето остави пълната с вестници чанта в краката на Траут и списъка на абонатите върху него. Сега Траут трябваше да разнесе вестниците. Той нямаше кола. Нямаше дори и велосипед и ужасно го беше страх от кучета.

Някъде излая голямо куче.

Когато Траут с мрачна физиономия нарами чантата, Били се приближи до него.

— Господин Траут?

— Да?

— Вие… Вие ли сте Килгорд Траут?

— Да.

Траут предположи, че Били иска да се оплаче от начина, по който му носеха вестниците. Той не се смяташе писател, поради простата причина, че светът никога не му бе позволил да се смята такъв.

— Писателят? — каза Били.

— Какво?

Били беше сигурен, че е направил грешка.

— Има един писател на име Килгорд Траут.

— Така ли? — Траут изглеждаше глупав и зашеметен.

— Никога ли не сте чували за него?

Траут поклати глава.

— Никой никога не е чувал за него.

Били помогна на Траут да раздаде вестниците, като го разкара с колата от една къща до друга. Били вършеше работата, като номерираше къщите и ги отмяташе на списъка. Траут бе загубил ума си. Никога по-рано той не бе срещал поклонник. А Били бе толкова ревностен поклонник.

Траут му каза, че никога не е виждал реклама или рецензия за своя книга, нито пък негова книга да се продава.

— Всички тези години — каза той — аз с любов държа прозореца си отворен към света.

— Сигурно сте получавал писма — каза Били. — На мене много пъти ми се е искало да ви пиша писмо.

Траут вдигна един-единствен пръст.

— Едно.

— Беше ли възторжено?

— Беше налудничаво. Изпращачът му казваше, че би трябвало да ме направят президент на света.

Оказа се, че човекът, който бе писал писмото, бе Елиът Роузуотър, приятелят на Били от болницата за ветерани при езерото Пласид. Били разказа на Траут за Роузуотър.

— Божичко! А аз мислех, че той е най-много четиринадесетгодишен — каза Траут.

— Възрастен човек е… капитан от войната.

— Пише като четиринадесетгодишен — каза Килгорд Траут.

Били покани Траут на осемнадесетата годишнина от сватбата си, която бе само след два дни. Сега празненството бе в разгара си.

Траут нагъваше сандвичи в столовата на Били. Той говореше със съпругата на един оптометрист с уста, пълна с филаделфийско сирене и сьомга хайвер. Всички гости бяха свързани по някакъв начин с оптометрията, с изключение на Траут. Той също единствен не носеше очила. Правеше голямо впечатление. Всички бяха възбудени от факта, че между тях се намира истински писател, макар че никой не бе чел книгите му.

Траут говореше с една дама на име Маги Уайт, която се бе отказала от положението си на помощник-зъболекар и бе станала завеждащ домакинството на един оптометрист. Беше много хубавичка. Последната книга, която бе чела, бе „Айвенхо“.

Били Пилгрим стоеше наблизо и слушаше. Той опипваше нещо в джоба си. Това бе подаръкът, който щеше да даде на жена си — бяла сатенена кутия с пръстен с голям сапфир. Пръстенът струваше осемстотин долара.

Хвалебствията, които Траут получаваше, макар и глупави и неграмотни, го упояваха като марихуана. Той бе щастлив, шумен и дързък.

— Страхувам се, че не чета колкото трябва — каза Маги.

— Всички се страхуват от нещо — отвърна Траут. — Аз се страхувам от рака, от плъхове и от кучета териери.

— Би трябвало да знам, но тъй като не знам, ще ви попитам — каза Маги, — за какво се разказва в най-известната ви книга?

— За погребението на един велик френски главен готвач.

— Изглежда интересно.

— Всички главни готвачи в света присъстват. Церемонията е красива. — Докато говореше, Траут си измисляше. — Точно преди да покрият ковчега, присъстващите обсипват мъртвеца с магданоз и рязани чушки.

Така е то.

— Това наистина ли се е случило? — каза Маги Уайт.

Тя беше глупава, но разкошна покана за правене на бебета. Щом мъжете я поглеждаха, веднага изпитваха желание да я напълнят с бебета. Но тя още не бе родила нито едно бебе. Използваше противозачатъчни средства.

— Разбира се, че се е случило — каза й Траут. — Ако напиша нещо, което наистина не се е случило, и се опитам да го продам, може да отида в затвора. Това е измама.

Маги му повярва.

— Никога не съм се замисляла за това.

— Сега се замислете.

— Прилича на рекламата. Човек трябва да казва истината в рекламата, иначе може да загази.

— Правилно. Същите закони важат и за двете.

— Смятате ли, че някой ден можете да ни опишете в някоя книга?

— Описвам в книгите си всичко, което ми се случва.

— Тогава по-добре да внимавам какво говоря.

— Правилно. А и аз не съм единственият, който слуша. Господ също слуша и в деня на Страшния съд той ще ви разкаже за всичко, което сте казала и направила. Ако се окаже, че това са лоши, вместо добри неща, тогава лошо ви се пише, защото ще горите във вечния огън. А от огъня винаги боли.

Бедната Маги побледня. Тя и на това повярва и се вцепени.

Килгорд Траут се изсмя шумно. Зрънце сьомга хайвер излетя от устата му и падна в деколтето на Маги между гърдите й.

Сега един оптометрист помоли за внимание. Той вдигна тост за Били и Валенция, чиято годишнина празнуваха. Според плана, мъжкият вокален квартет на оптометристите ЧОК пееше, докато хората пиеха, а Били и Валенция се прегърнаха сияещи. Очите на всички блестяха. Песента беше „Моята стара банда“.

Света бих дал, се казваше в песента, да видя мойта стара банда. И тъй нататък. А малко по-късно се казваше: Сбогом завинаги, стари приятели и приятелки. Сбогом завинаги. Бог да ви благослови. И тъй нататък.

Неочаквано Били установи, че песента и случаят го разстройват. Той никога не беше имал своя стара банда, свои стари приятели и приятелки и въпреки това му стана тъжно сега, когато квартетът бавно и агонизиращо експериментираше с акордите — акорди, които умишлено ставаха все по-дисхармонични, непоносимо дисхармонични, а после задушаващо сладки и отново дисхрамонични. Били отреагираше по силно психо-соматичен начин на променящите се акорди. Устата му се изпълни с вкуса на лимон и лицето му се изкриви, сякаш наистина го бяха разпънали върху уред за измъчване.

Той имаше толкова особен вид, че неколцина загрижено отбелязаха това, когато песента свърши. Помислиха, че има сърдечна криза, и Били сякаш потвърди съмненията им, като отиде до един стол и уморено се отпусна на него.

Настъпи тишина.

— Божичко — извика Валенция и се надвеси над него. — Били, добре ли си?

— Да.

— Изглеждаш толкова ужасно.

— Така ли? Нищо ми няма.

Наистина му нямаше нищо, освен че не можеше да обясни защо песента му подейства така гротескно. От години той смяташе, че няма тайни от себе си. Това сега бе доказателство, че вътре в него се криеше голяма тайна и той не може да си представи каква е тя.

Когато цветът на лицето му се върна и хората го видяха да се усмихва, те се отдръпнаха. Валенция остана с него. Килгорд Траут, който бе в края на тълпата, сега се приближи заинтересован и проницателен.

— Имаше такъв вид, като е ли си видял призрак — каза Валенция.

— Не — каза Били.

Той нищо не бе видял, освен онова, което действително бе пред него — лицата на четиримата певци, тези четирима обикновени хора с волски очи, глупави, със страдалчески израз, които преминаваха от дисхрамония в сладка хармония и обратно.

— Ще ми позволите ли да отгатна — каза Килгорд Траут. — Вие погледнахте през един от прозорците на времето.

— Какво? — каза Валенция.

— Той внезапно е видял миналото или бъдещето. Прав ли съм?

— Не — каза Били Пилгрим.

Той стана, пъхна ръка в джоба си и напипа кутийката с пръстена. Извади я и разсеяно я подаде на Валенция. Беше намислил да й я даде в края на песента, когато всички ги гледаха. Сега единственият наблюдател бе Килгорд Траут.

— За мене ли е? — попита Валенция.

— Да.

— Божичко — каза тя. След това го повтори по-високо, за да я чуят и другите. Те се събраха около нея, тя отвори кутийката и почти изкрещя, когато видя сапфира:

— Божичко!

Тя даде на Били една голяма целувка и каза:

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.

Много неща се казаха за чудесните бижута, които Били от години даваше на Валенция.

— Божичко! — каза Маги. — Тя има най-големия диамант, който съм виждала извън екрана.

Имаше предвид диаманта, който Били бе донесъл от войната.

Между другото, частичната протеза, която бе намерил в палтото на малкия импресарио, се намираше в кутията за копчета за ръкавели в скрина. Били бе събрал чудесна колекция от копчета за ръкавели. Неговото семейство имаше навик да му подарява копчета за ръкавели за всеки Ден на бащата. Той и сега носеше копчета за ръкавели от Деня на бащата. Струваха над сто долара. Бяха направени от древни римски монети. В спалнята си той имаше чифт копчета за ръкавели във форма на малки рулетки, които наистина работеха. Имаше и друг чифт — с истински термометър на едното копче и истински компас на другото.

Сега Били започна да се движи сред гостите с външно нормален вид. Килгорд Траут го следеше с голямото желание да узнае какво Били бе подозрял или видял. В края на краищата повечето от романите на Траут се занимаваха с въпроса за тралфамадорците във времето, с извънсетивни усещания и с други неочаквани неща. Траут вярваше в такива работи и силно желаеше тяхното съществуване да бъде потвърдено.

— Някога поставял ли сте голямо огледало на пода и върху него куче? — попита Траут Били.

— Не.

— Кучето ще погледне надолу и после внезапно ще разбере, че под него няма нищо. Ще смята, че стои във въздуха. И ще скочи цяла миля.

— Наистина ли?

— Точно така изглеждахте вие. Сякаш изведнъж сте разбрал, че стоите във въздуха.

Вокалният мъжки квартет запя отново. Били отново се заизмъчва емоционално. Съвсем определено неговите преживявания бяха свързани с четиримата мъже и нямаха нищо общо с песента.

Ето какво пееха те, докато Били се разкъсваше вътрешно:

И тъй нататък.

Били избяга на горния етаж на хубавия си бял дом.

Траут също щеше да се качи с него, ако Били не му бе казал да не идва. После Били влезе в банята на горния етаж, която бе тъмна. Той затвори и заключи вратата. Остана на тъмно и постепенно схвана, че не е сам. Синът му бе там.

— Татко? — каза синът му.

По това време Робърт, бъдещата Зелена барета, бе на седемнадесет години. Били го харесваше, но не го познаваше много добре. Имаше съмнения, че няма какво много да се опознае у Робърт.

Били щракна ключа на лампата. Робърт седеше на клозетната чиния с панталоните на пижамата около глезените. От шията му висеше електрическа китара. Той току-що бе купил китарата. Не можеше да свири на нея и всъщност никога не се научи да свири. Китарата бе седефенорозова.

— Здравей, сине — каза Били Пилгрим.

Били влезе в спалнята си, макар че долу имаше гости, които трябваше да забавлява. Той легна на леглото и включи Магическите пръсти. Матракът затрепера и изгони едно куче изпод леглото. Кучето беше Спот. В онези дни добрият стар Спот беше все още жив. Спот легна отново в един от ъглите.

Били правеше усилия да проумее ефекта на квартета върху него и намери връзка с едно отдавнашно преживяване. Той не пропътува във времето, за да стигне това преживяване. Спомни си го смътно по следния начин.

Намираше се в месохранилището през нощта, когато Дрезден бе унищожен. Отгоре се чуваше шум като от великански стъпки. Това бяха експлозивни бомби. Великаните не преставаха да крачат. Месохранилището беше много сигурно скривалище. Единственото, което ставаше там долу бе да завали от време на време дъжд от варови прашинки. Там долу бяха американците, четирима от охраната им и одраните трупове на няколко животни. Останалите от охраната, за успокоение на своите близки си бяха отишли по домовете в Дрезден преди нападението. Сега те загиваха заедно със своите семейства.

Така е то.

Момичетата, които Били бе видял тогава, също бяха убити в едно много по-плитко скривалище в друга част на кланицата.

Така е то.

От време на време един от охраната се качваше до горния край на стълбите, за да види какво става навън, после се връщаше и шепнеше на другите от охраната. Навън бушуваше огнена буря. Дрезден бе един голям пламък. Пламъкът поглъщаше всичко органично, всичко, което може да гори.

Беше опасно да се излиза от скривалището чак до обяд на следващия ден. Когато американците и тяхната охрана излязоха, небето бе почерняло от пушек. Слънцето изглеждаше като разгневена главичка на карфица. Дрезден сега приличаше на Луната — нищо, освен минерали. Камъните бяха нажежени. Всички наоколо бяха мъртви.

Така е то.

Четиримата от охраната инстинктивно се събраха накуп. Пулеха очи. Изразът на лицата им се менеше и те нищо не казваха, макар че често отваряха уста. Приличаха на вокален мъжки квартет от ням филм. Думите, които произнасяха, може би бяха „Сбогом завинаги, стари приятели и приятелки, сбогом завинаги. Бог да ви благослови…“

Веднъж Монтана Уайлдхек каза на Били Пилгрим в зоологическата градина на Тралфамадор: „Разкажи ми нещо.“ Те лежаха един до друг в леглото. Бяха уединени. Куполът бе покрит. Монтана сега беше бременна в шестия месец. Едра и розова, тя от време на време мързеливо искаше Били да й направи някаква малка услуга. Не можеше да изпрати Били за сладолед или за ягоди, защото в атмосферата извън купола имаше цианид и най-близките ягоди и сладолед бяха на милиони светлинни години разстояние.

Тя можеше само да го изпрати до хладилника, който бе украсен с двойката върху велосипеда за двама, или, както в случая, да му се примоли: „Разкажи ми нещо, Били, моето момче.“

„Дрезден бе унищожен през нощта на 13 февруари 1945 година — започна Били Пилгрим. — Ние излязохме от скривалището на следващия ден.“ Той разказа на Монтана за четиримата от охраната, които в своето изумление и мъка, приличаха на вокален мъжки квартет. Разказа й за кланицата, чиято дървена ограда, прозорци и покриви бяха изчезнали. Той й каза, че видял малки цепеници да лежат разпръснати наоколо. Това били хора, попаднали в огнената буря.

Така е то.

Били й разказа какво бе станало със сградите, които по-рано стояха като скали около двора на кланицата. Бяха се сринали. Дървените им части бяха изгорели, а камъните им се бяха срутили, бяха се претърколили един към друг и вкопчени един в друг, образуваха ниски изящни криви.

„Приличаше на луната“ — каза Били Пилгрим.

Хората от охраната казаха на американците да се строят по четирима, което те направиха. След това под строй ги върнаха в свинарника, който бе техният дом. Само стените бяха останали. Прозорците и покривът ги нямаше. И вътре нямаше нищо, освен пепел и буци стопено стъкло. Нямаше нито храна, нито вода и оживелите разбраха, че ако искат да продължават да живеят, трябва да изкачат една подир друга кривите по лицето на луната.

Така и направиха.

Кривите изглеждаха гладки само от разстояние. Хората, които се катереха по тях, установиха, че те са коварни и ръбести, горещи на пипане, често нестабилни, готови — ако някои важни скали се разбутат — да се сринат още повече, за да образуват по-ниски и по-солидни криви.

Хората почти не говореха, докато пресичаха луната. Нямаше какво да се каже. Едно беше ясно: смяташе се, че абсолютно всички в града са мъртви, независимо от това, какви са и всеки, който се движеше из него, противоречеше на обстановката. На луната се предполагаше да няма хора.

Американски изтребители се спуснаха под пушека, за да видят дали нещо се движи. Там долу те видяха Били и останалите. Самолетите ги обсипаха с картечни куршуми, но куршумите не ги улучиха. После видяха други хора да се движат долу край реката. Стреляха и по тях. И улучиха някои от тях.

Така е то.

Намерението бе да се ускори краят на войната.

Разказът на Били завърши по много особен начин в едно предградие, незасегнато от огън и експлозии. Вечерта охраната и американците стигнаха до една страноприемница, която бе отворена. Имаше запалени свещи. На долния етаж гореше огън в три огнища. Имаше празни маси и столове, очакващи хора, които можеха да дойдат. А горе чакаха оправени празни легла.

Съдържателят бе сляп. Жена му виждаше и беше готвачката. Техните две млади дъщери работеха като келнерки и прислужнички. Семейството знаеше, че Дрезден вече го няма. Които имаха очи, бяха видели как той гори, гори, и бяха разбрали, че сега се намират на ръба на една пустиня. Все пак те бяха отворили заведението, лъснали чашите, навили часовниците, засилили огъня и чакаха, чакаха да видят дали някой няма да дойде.

Потокът от бегълци от Дрезден не беше голям. Часовниците цъкаха, огънят пращеще и прозрачните свещи капеха. Изведнъж се почука на вратата и влязоха четирима пазачи със сто американски пленници.

Съдържателят попита охраната от града ли идват.

— Да.

— Идват ли още хора?

Хората от охраната казаха, че по трудния път, който бяха избрали, не са видели нито една друга жива душа.

Слепият съдържател каза, че американците могат да спят в конюшнята му тази нощ и им даде супа, ръжено кафе и малко бира. После излезе до конюшнята да ги чуе как си лягат в сламата.

— Лека нощ, американци — каза той на немски. — Приятни сънища.