Кланица пет, или кръстоносният поход на децата

ТРИ

Германците и кучето провеждаха военна операция, чието название е забавно и ясно от само себе си — човешко занимание, което рядко се описва в подробности — създава на много почитатели на войната задоволство, подобно на задоволството след оргазъм, когато четат за него в някоя дописка или история. Във въображението на военните запалянковци това бе божествено равнодушната любовна история, която следва оргазма на победата. Операцията се нарича „прочистване“.

Кучето, чийто глас бе прозвучал така свирепо в зимната далечина, бе женска немска овчарка. Тя трепереше. Опашката й бе свита между краката. Бяха я взели тази сутрин назаем от един селянин. Никога не беше ходила на война. Нямаше представа каква игра се играе. Името й бе Принцеса.

Двама от немците бяха момчета в ранен пубертет. Другите двама бяха разнебитени старци, беззъби и лигави като шарани. Те бяха нередовни войници, въоръжени и облечени само частично с униформи, взети от пресни мъртъвци.

Така е то.

Те бяха селяни, които живееха недалеч, непосредствено оттатък немската граница.

Командирът им бе ефрейтор на средна възраст, със зачервени очи, мършав, жилав като сухо говежда месо, отвратен от войната. Беше раняван четири пъти, закърпван и отново изпращан на фронта. Той бе много добър войник — сега възнамеряваше да сложи край, като намери някого, на когото да се предаде. Кривите му крака бяха наврени в златисти кавалерийски ботуши, взети от някакъв убит унгарски полковник на руския фронт.

Така е то.

Тези ботуши бяха почти единственото, което притежаваше на този свят. Те бяха неговият дом. Един анекдот: веднъж някакъв новобранец го наблюдаваше как маже и лъска златистите ботуши. Той повдигна единия ботуш към очите на новобранеца и каза: „Ако погледнеш достатъчно дълбоко в тях, ще видиш вътре Адам и Ева.“

Били Пилгрим не беше чувал този анекдот. Но като лежеше там на черния лед, той вторачи очи в патината на ботушите и видя Адам и Ева в златистата дълбочина. Бяха голи. Бяха толкова невинни, толкова уязвими, толкова много желаеха да се държат човешки. Те много се харесаха на Били Пилгрим.

До златистите ботуши имаше крака, увити в парцали, завързани с изрезки от платнище и обути в дървени налъми. Били погледна лицето на съществото в налъмите. Това бе лице на рус ангел, на петнадесетгодишно момче.

Момчето бе красиво като Ева.

Красивото момче, небесният хермафродит помогна на Били да се изправи на крака. Останалите се приближиха, за да изтупат снега от Били, а после го претърсиха за оръжие. Той нямаше оръжие. Най-опасното нещо, което намериха у него, бе остатък от молив, дълъг пет сантиметра.

Три безобидни изстрела се чуха отдалеч. Бяха от немски пушки. Двамата разузнавачи, които изоставиха Били и Уиъри, току-що бяха застреляни. Откриха ги и ги застреляха откъм гърба. Сега умираха в снега — безчувствени — и боядисваха снега с цвета на малинов шербет.

Така е то.

Така че Роланд Уиъри остана единствения от тримата мускетари.

А сега разоръжаваха опуления от ужас Уиъри. Ефрейторът даде неговия пистолет на красивото момче. Той с почуда разгледа жестокия войнишки нож на Уиъри и каза на немски, че без съмнение Уиъри би желал да го използва върху момчето, да раздере лицето му с шиповете на дръжката и да забие острието в корема или гърлото му. Той не говореше английски, а Били и Уиъри не разбираха немски.

— Хубави играчки си имаш — каза ефрейторът на Уиъри и подаде ножа му на един от старците. — Хубаво нещо, а?

Той разкъса куртката и ризата на Уиъри. Метални копчета се разхвърчаха като пуканки. Ефрейторът бръкна в зеещата пазва на Уиъри, сякаш искаше да изтръгне разтупканото му сърце, но вместо това извади непроницаемата за куршуми библия на Уиъри.

Една непроницаема за куршуми библия е достатъчно малка, за да се мушне в горния джоб на войнишката куртка над сърцето. Така то е защитено със стомана.

Ефрейторът намери в джоба на Уиъри порнографската снимка на жената с понито.

— Късметлия пони, а? Нали? — каза той. — Хм, не ти ли се ще да си понито? — Той подаде снимката на другия старец. — Военна плячка. Твоя е завинаги. Късметлия момче си ти.

После накара Уиъри да седне в снега и да събуе тежките си обувки, които даде на красивото момче. А на Уиъри даде налъмите на момчето. Така че Уиъри, и Били сега нямаха прилични войнишки обувки и трябваше да вървят с километри, като налъмите на Уиъри тракаха, а Били се клатеше, куцук-куцук, куцук-куцук, и от време на време се блъскаше в Уиъри.

Всеки път Били казваше „извинете“ или „прощавайте“.

Най-накрая ги заведоха в една каменна къщичка на мястото, където пътят се разделяше. Тук събираха военнопленници. Въведоха Били и Уиъри. Вътре бе топло и запушено. В огнището съскаше и пукаше огън. Горяха мебели. Имаше около двайсетина американци, насядали по пода и опрели гръб в стената, вперили поглед в пламъците. Главите им бяха празни.

Никой не говореше. Никой не знаеше интересни истории за войната.

Били и Уиъри си намериха места и Били заспа с глава на рамото на един капитан, който не се дръпна. Капитанът беше армейски духовник. Равин. Беше прострелян в ръката.

Били започна да пътува във времето, отвори очи и се намери вторачен в стъклените очи на нефритенозелен механичен бухал. Бухалът висеше надолу с главата на пръчка неръждаема стомана. Бухалът беше оптометърът на Били в кабинета му в Илиум. Оптометърът е инструмент за измерване на дефектите при пречупването на светлинните лъчи в очите на хората, така че да могат да им се предпишат подходящи очила.

Били бе заспал, докато преглеждаше една пациентка, която седеше на стола от другата страна на бухала. И по-рано бе заспивал по време на работа. Отначало му беше смешно, но сега започна да се тревожи за умственото си състояние въобще. Помъчи се да си спомни на колко години е и не можа. Помъчи се да си спомни коя година е. Но и това не можа.

— Господин докторе… — каза нерешително пациентката.

— А? — каза той.

— Така се омълчахте.

— Извинете.

— Говорехте и изведнъж се омълчахте.

— А?

— Нещо страшно ли виждате?

— Страшно ли?

— Някаква болест в очите ми?

— Не, не — каза Били, който искаше да задреме отново. — Очите ви са добре. Имате нужда само от очила за четене. — Той й каза да отиде в стаята отсреща, да разгледа големия избор от рамки за очила.

Когато жената си отиде, Били дръпна завесите, но не видя нищо навън. Изгледът бе закрит от венециански щори, които той вдигна така, че се разтракаха. Нахлу ярка слънчева светлина. Долу бяха паркирани хиляди коли, които блестяха на фона на огромно езеро от асфалт. Кабинетът на Били се намираше в търговския център извън града.

Навън, точно до прозореца, беше Биливият кадилак „Ел Дорадо Купе де Вил“. Той прочете лепенките по бронята на колата. „Посетете пропастта Осабъл“ — пишеше на една от тях. „Подкрепете местната полиция.“ Имаше и трета лепенка. „Подведете под отговорност Ърл Уорън“ — гласеше тя. Лепенките за полицията и Ърл Уорън бяха подарък от тъста на Били, член на обществото на Джон Бърч. Върху номера на колата се четеше 1967 година, което показваше, че Били Пилгрим е четиридесет и четири годишен. Той се запита: „Къде отидоха всичките тези години?“

Били насочи вниманието си към работната си маса. На нея имаше отворен брой на списание „Оптометричен преглед“. То бе отворено на една от уводните статии, която сега Били четеше. Устните му помръдваха леко. Онова, което стана през 1968 година ще определи съдбата на европейските оптометристи поне за петдесет години — четеше Били. — С това предупреждение Жан Тириар, секретар на Националния съюз на белгийските оптици, настояваше да се създаде Съюз на европейската оптометрия. Алтернативите са — казва той, — или да се осигури професионален статут, или към 1971 година да бъдем сведени до ролята на продавачи на очила.

Били направи голямо усилие да прояви интерес.

Изпищя сирена и му изкара акъла. Очакваше всеки момент Третата световна война. Сирената просто съобщаваше, че часът е дванадесет. Беше поставена в купола над една пожарна на отсрещната страна на улицата.

Били затвори очи. Когато ги отвори, беше се върнал отново във Втората световна война. Главата му бе на рамото на ранения равин. Един германец го риташе по краката и му казваше да се събуди, защото е време да вървят.

Американците, между които бе и Били, се строиха вън на пътя.

Присъстваше един фотограф, немски военен кореспондент с Лайка. Той засне краката на Били и на Роланд Уиъри. Два дни по-късно на снимката бе дадена широка гласност, като обнадеждаващо доказателство за това, колко често американската армия е мизерно екипирана, въпреки славата й, че е богата.

Фотографът искаше нещо по-живо, например снимка на това, как се хващат пленници. И охраната му инсценира такова хващане. Хвърлиха Били в едни храсти. Когато Били излезе от храстите с лице, излъчващо тъпо добродушие, те го заплашиха с автоматичните си пистолети, като че ли го пленяваха в момента.

Усмивката на Били, когато излизаше от храстите, бе не по-малко загадъчна от усмивката на Мона Лиза, защото той едновременно се намираше в Германия през 1944, и караше кадилака си през 1967 година. Германия изчезна и 1967 година стана светла и ясна, несмущавана от каквото и да е друго време. Били бе на път за клуба Лайънз, където щеше да има среща-обяд. Бе горещ августовски ден, но колата на Били имаше климатична инсталация. Червен светофар го спря по средата на черното гето на Илиум. Хората, които живееха тук, мразеха гетото толкова много, че преди един месец го бяха изгорили до основи. Това бе единственото, което имаха, а го бяха разрушили. Кварталът напомняше на Били за някои от градовете, които бе видял през войната. Бордюрът и тротоарите бяха потрошени на много места, там, където са били танковете и полугъсеничните камиони на Националната гвардия.

„Кръвни братя“ — гласеше обръщението, написано с розова боя на стената на разбит колониален магазин.

Някой почука по стъклото на колата. Отвън стоеше един негър. Искаше да каже нещо. Светлините на светофара се смениха и Били направи най-естественото нещо. Той подкара колата.

Били премина през места, където беше още по-голяма пустош. Приличаше на Дрезден след бомбардировката — на повърхността на Луната. Мястото, където се намираше къщата, в която Били бе израснал, сега бе празно. Градът се преустройваше. Скоро тук щяха да издигнат нов щатски център на Илиум, павилион на изкуствата, щяха да построят Езеро на мира и високоетажни жилищни сгради.

Били Пилгрим нямаше нищо против.

Ораторът на събранието в клуба Лайънз бе майор от морската пехота. Той каза, че американците нямат друг избор, освен да продължат да се бият във Виетнам, докато постигнат победа или докато комунистите разберат, че не могат със сила да налагат своя начин на живот на по-слабите страни. Майорът беше ходил там два пъти по служба. Той разказа за много ужасни и за много чудесни неща, които бе видял. Той подкрепяше идеята за засилване на бомбардировките, за бомбардиране на Северен Виетнам до връщането му в каменната ера, ако Северен Виетнам откаже да се вразуми.

Били не се развълнува достатъчно, за да протестира срещу бомбардировките над Северен Виетнам, нито потръпна при спомена за ужасните неща, които сам бе видял, причинени от бомбардировки. Той просто обядваше с членовете на клуба Лайънз, чийто бивш председател беше.

На стената в кабинета на Били висеше молитва в рамка. Тя бе израз на принципа, който му помагаше да живее, макар че той не бе особено ентусиазиран по отношение на живота. Много от пациентите, виждайки молитвата на стената на Били, му казваха, че тя и на тях помага да живеят. Молитвата гласеше:

Между нещата, които Били Пилгрим не можеше да промени бяха миналото, настоящето и бъдещето.

Сега го представяха на майора от морската пехота. Човекът, който го представяше, разказваше на майора, че Били е ветеран и че синът на Били е сержант от Зелените барети във Виетнам.

Майорът каза на Били, че Зелените барети вършат чудесна работа и че той трябва да се гордее със своя син.

— Разбира се, че се гордея, разбира се — отвърна Били Пилгрим.

Той се прибра у дома си, за да дремне след обяда. Лекарят му бе наредил да спи всеки следобед. Лекарят се надяваше, че това ще облекчи страданието, от което Били се оплакваше: често Били установяваше, че плаче без каквато и да е причина. Никой не беше го виждал да плаче. Само лекарят знаеше. Плачът му бе тих, без много сълзи.

Били притежаваше в Илиум красив дом в стила на плантаторския юг. Той бе богат като Крез — нещо, което никога не бе очаквал да му се случи. Петима други оптометристи работеха за него в търговския център и му докарваха над шестдесет хиляди долара годишно. Освен това той притежаваше една пета от новия Холидей Ин на шосе №54 и половината от три магазина за Тейси фрийз. Тейси фрийз беше нещо като замразен ванилов крем. Имаше вкус на сладолед, без да има твърдостта и острата студенина на сладоледа.

В дома на Били нямаше никой. Дъщеря му Барбара се готвеше за сватба. Тя и съпругата му бяха отишли в града, за да изберат кристални сервизи и сребърни прибори. На масата в кухнята бе оставена бележка, която съобщаваше за това. Нямаха прислуга. Хората вече не се интересуваха от кариерата на домашни прислужници. И куче нямаха.

Имаха едно куче на име Спот, но то умря.

Така е то.

Били много обичаше Спот и Спот го обичаше.

Били се качи в спалнята по покритите с килим стълби. В стаята имаше тапети на цветя, двойно легло и радио-часовник на масичката до него. На масичката имаше също контролни уредби за електрически одеяла и копче за включване на лек вибратор, прикачен за пружините на матрака. Търговското име на вибратора беше „Магически пръсти“. Той също бе една от идеите на лекаря.

Били свали трифокалните си очила, сакото, връзката и обувките си, затвори венецианските щори, дръпна завесите и легна върху покривката на леглото. Но сънят не идваше. Вместо него дойдоха сълзите. Те закапаха. Били включи Магическите пръсти и те го друсаха, а той плачеше.

Прозвуча звънецът на пътната врата. Били стана от леглото и погледна през прозореца, за да види дали не е нещо важно. Пред пътната врата стоеше сакат човек, болен от церебрален паралич в пространството така, както Били — във времето. Конвулсиите караха човека да танцува, клатушкайки се през цялото време, и променяха израза на лицето му, сякаш той се мъчеше да имитира разни прочути филмови звезди.

Друг сакат звънеше на пътната врата в къщата отсреща. Той беше с патерици. Имаше само един крак. Патериците така го притискаха, че раменете скриваха ушите му.

Били знаеше какво искат сакатите: те предлагаха абонамент за списания, които никога нямаше да се получат. Хората се абонираха, защото продавачите бяха толкова жалки. Преди две години Били бе чул за това мошеничество от един от ораторите в клуба Лайънз — човек от Бюрото за развитие на търговията. Човекът каза, че всеки, който види в своя квартал сакати да предлагат абонаменти за списания, трябва веднага да съобщи на полицията.

Били огледа улицата и видя нов буик-ривиера, паркиран по настрана. В него седеше един мъж и Били заключи — с право — че това е човекът, който е наел сакатите да вършат тази работа. Били продължи да плаче, гледайки сакатите и техния шеф. Звънецът на пътната врата бясно дрънчеше.

Били затвори очи и отново ги отвори. Все още плачеше, но се бе върнал пак в Люксембург. Маршируваше заедно с много други пленници. Очите му бяха насълзени от зимния вятър.

Откакто го хвърлиха в храстите, за да го снимат, Били непрекъснато виждаше огъня на свети Елмо — нещо като електронно сияние над главите на неговите другари и на хората, които го бяха пленили. Виждаше го също над дърветата и над покривите в Люксембург. Беше толкова красиво.

Били, както и всички други американци, маршируваше с ръце над главата си. Клатеше се, куцук-куцук, куцук-куцук. Случайно се блъсна в Роланд Уиъри. „Много се извинявам“ — каза той.

Очите на Уиъри също бяха насълзени. Уиъри плачеше, защото ужасно го боляха краката. Налъмите бяха превърнали стъпалата му в кървавици.

На всеки кръстопът към групата на Били се присъединяваха още американци с ръце над сияещите им глави. Били се усмихваше на всеки от тях. През цялото време те се движеха като вода надолу по склона и накрая се вляха в главния път в дъното на една долина. По долината течеше Мисисипи от унизени американци. Десетки хиляди американци се тътреха на изток с ръце, сключени над главите. Те въздишаха и стенеха.

Били и групата му се вляха в реката на унижението и късното следобедно слънце се показа над облаците. Пътят не беше само за тях. Западната му половина бълбукаше и бучеше от превозни средства, които бързаха да прекарат германски резерви за фронта. Немските войници бяха яростни, загорели от вятъра, настръхнали. Зъбите им бяха като клавиши на пиано.

Те бяха окичени с патрондажни ленти за автомати, пушеха пури и поркаха пиячка. Отхапваха вълчи хапки салам и потупваха с ръчни гранати мазолестите си ръце.

Един от войниците, облечен в черно, се угощаваше като пиян герой върху един танк. Той се изплю върху американците. Плюнката улучи рамото на Роланд Уиъри и Уиъри усети уханието на сополи, вурст, тютюн и шнапс.

За Били следобедът бе парливо вълнуващ. Толкова неща можеха да се видят — драконови зъби, машини за убиване, трупове с боси крака: сини и с цвят на слонова кост.

Така е то.

Клатейки се, куцук-куцук, куцук-куцук, Били погледна със сияеща любов една светлолилава селска къща, надупчена с куршуми от автомат. Пред изкривената й врата стоеше немски полковник със своята негримирана курва.

Били се блъсна в рамото на Уиъри и Уиъри изхлипа: „Що не гледаш къде ходиш?“

Сега се изкачваха по полегат склон. Когато стигнаха до върха, те вече не бяха в Люксембург. Бяха в Германия.

На границата беше поставена кинокамера, за да запечата блестящата победа. Двама цивилни с шуби от меча кожа се бяха облегнали на кинокамерата, когато Били и Уиъри минаха край нея. Часове бяха минали, откакто последната им филмова лента се бе свършила. Единият от тях хвана на фокус лицето на Били за момент, после отново постави фокуса на безкрайност. В безкрайността се виждаше перце от пушек. Там се водеше битка. Там умираха хора.

Така е то.

И слънцето залезе. Сега Били накуцваше в района на една гара. Там чакаха безкрайни редици от конски вагони. Бяха докарали резерви за фронта. Сега щяха да закарат пленници във вътрешността на Германия.

Светлините на джобни фенерчета танцуваха налудничаво.

Германците разпределиха пленниците според чина им. Поставяха сержантите със сержанти, майорите с майори и т.н. Взвод от полковници спря близо до Били. Един от полковниците имаше двойна пневмония. Тресеше го и му се виеше свят. Докато гарата се накланяше и въртеше около полковника, той се опитваше да се задържи прав, гледайки втренчено в очите на Били. Полковникът дълго кашля, а после каза на Били: „От моите момчета ли си?“ Този човек беше загубил цял полк, около четири хиляди и петстотин души, много от тях бяха всъщност още деца. Били не отговори. Въпросът бе безсмислен.

— От кое поделение си? — попита полковникът и пак се закашля. Всеки път, когато поемаше дъх, дробовете му шумоляха като пергаментова хартия.

Били не можа да си спомни от кое поделение е.

— Да не си от четиристотин петдесет и първи?

— Какъв четиристотин петдесет и първи? — попита Били.

Последва мълчание. Най-после полковникът каза:

— Пехотен полк.

— А — каза Били Пилгрим.

Последва дълго мълчание. Полковникът умираше, умираше и се давеше, както си стоеше. После извика с влажен глас: „Аз съм, момчета, Дивият Боб!“ Той винаги бе карал войниците си да го наричат така — Дивият Боб. Никой от хората, които го чуха, не беше от неговия полк, освен Роланд Уиъри. А Уиъри не слушаше. Единственото нещо, за което Уиъри можеше да мисли, бе агонията на собствените му крака.

Но полковникът си въобрази, че говори на своите любими войници за последен път, и им каза, че няма от какво да се срамуват, защото цялото бойно поле е осеяно с убити немци, които биха предпочели да не са чували никога за четиристотин петдесет и първи полк. Той каза, че след войната ще събере всички от полка в родния си град Коди, щата Уайоминг. И ще пекат цели елени на шиш.

Каза всичко това, вторачил се в очите на Били. Той накара бедния череп на Били да ехти от глупости.

— Бог да е с вас, момчета! — каза той и думите екнаха в главата на Били.

А после каза:

— Ако някой от вас дойде в Коди, Уайоминг, потърсете Дивия Боб.

Аз ходих там. и моят стар боен другар Бернард В. О.’Хеър също.

Наблъскаха Били с много други редници в един конски вагон. Той и Роланд Уиъри бяха разделени. Уиъри бе наблъскан в друг вагон на същия влак.

В ъглите на вагона под стрехите имаше тесни вентилатори. Били стоеше до един от тях. Тъй като тълпата го блъскаше, той се изкачи на някакъв диагонална скоба, за да направи място за другите. По такъв начин очите му стигнаха до вентилатора и той можа да види един друг влак на десетина метра.

Немци пишеха със син тебешир по вагоните броя на хората във всеки вагон, техния чин, националността им, датата, на която са били натоварени. Други немци затваряха скобите на вратите с тел, парчета желязо и други подръчни материали. Били чу някой да пише и по неговия вагон, но не можеше да види човека.

Повечето от редниците във вагона на Били бяха млади хора — в края на своето детство. Но в ъгъла, заедно с Били, бе наблъскан бъбрив скитник, който беше четиридесетгодишен.

— Бил съм и по-гладен от сега — каза скитникът на Били. — Бил съм и на по-лоши места от това. Тук не е толкова лошо.

Някакъв човек от влака насреща извика през вентилатора, че един вътре току-що умрял.

Така е то.

Четирима от охраната го чуха. Не се трогнаха от новината.

— Добре, добре — кимна унесено единият от тях, — добре, добре.

Но пазачите не отвориха вагона с мъртвеца. Вместо това те отвориха съседния вагон и Били Пилгрим бе очарован от онова, което видя. Беше като небесен рай. Вътре имаше запалени свещи, легла с натрупани на тях дюшеци и одеяла. Имаше също кюмбе с чайник върху него, от който се носеше ухание на кафе. Имаше маса с бутилка вино, хляб и салам. Имаше четири купички със супа.

На стените висяха снимки на замъци, езера и хубави момичета. Това беше подвижният дом на охраната на влака — хора, чиято работа бе вечно да пазят товари, придвижващи се от едно място на друго. Четиримата влязоха и затвориха вратата.

Малко по-късно те излязоха с пури в уста, като си говореха доволно на мекия по-нисък регистър на немския език. Един от тях видя лицето на Били през отвора на вентилатора. Закани му се с пръст и дружелюбно го предупреди да бъде добро момче.

Американците от отсрещния влак отново казаха на пазачите за мъртвеца в техния вагон. Пазачите изнесоха носилка от уютния си вагон, отвориха вагона на мъртвеца и влязоха вътре. Вагонът на мъртвеца съвсем не беше натъпкан. Вътре имаше само шест живи полковници и един мъртъв.

Германците изнесоха трупа. Трупът бе на Дивия Боб.

Така е то.

През нощта някои от локомотивите започнаха да подсвиркват един на друг, а после да се движат. Локомотивът и последният вагон на всяка композиция бяха белязани със знаме на оранжеви и черни ивици, което показваше, че влакът не е подходящ за въздушно нападение, че превозва военнопленници.

Войната бе към своя край. Локомотивите започнаха да се движат на изток в края на декември. Войната щеше да свърши през май. Навсякъде немските затвори бяха пълни догоре и нямаше вече храна за пленниците, и нямаше гориво, за да ги отопляват. И все пак идваха още пленници.

Влакът на Били Пилгрим, който беше най-дългият от всички, не мръдна цели два дена.

— Не е толкова лошо — каза скитникът на втория ден. — Това нищо не е.

Били погледна през вентилатора. Сега гарата бе пустиня, имаше само един болничен влак, белязан с червени кръстове, на глуха линия, далеч, далеч. Неговият локомотив изсвири. Локомотивът на влака на Били Пилгрим му отвърна. Те си казваха „здравей“.

Макар че влакът на Били не се движеше, вагоните му бяха здраво затворени. Никой не можеше да слиза, преди да стигнат до своето предназначение. За пазачите, които сновяха отвън, край влака, всеки вагон стана отделен организъм, който ядеше, пиеше, и се изпражняваше през вентилаторите. Понякога той говореше или крещеше през вентилаторите. Вътре влизаха вода, черен хляб, суджуци и сирене, а излизаха лайна, пикоч и думи.

Там вътре човешки същества се изпражняваха в железни каски, които подаваха на хората до вентилаторите, за да ги изхвърлят. Били бе един от тия, които изхвърляха. Човешките същества подаваха също манерки, които пазачите пълнеха с вода. Когато донасяха храна, човешките същества бяха тихи, доверчиви и прекрасни. Те си я поделяха по равно.

Там вътре човешките същества се редуваха да стоят прави и да лежат. Краката на тези, които стояха прави, бяха като диреци, забити в топла, шаваща, пърдяща, въздишаща земя. Странната земя беше мозайка от спящи хора, наредени като лъжици.

Сега влакът започна да пълзи на изток. Там някъде бе Коледа. На Бъдни вечер Били Пилгрим се сгуши като лъжица до скитника и заспа. Той отново пропътува във времето до 1967 година, до нощта, когато бе отвлечен от една летяща чиния от Тралфамадор.