Клариса

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Няма защо да се мръщите — говореше сърдито Джоан, докато разресваше къдриците на господарката си. — Хората вече не са така зле настроени към вас, както при идването ни тук. Крайно време е да престанете да им посвещавате цялото си време и да се заемете с лорд Рейн. Не разбирате ли, че трябва да си върнете благосклонността му? Минаха цели две седмици, откакто живеем в лагера, а той продължава да се гневи. Защо просто не свалите дрехите си и не се вмъкнете в леглото му?

— Ти май искаш да се призная за победена? — попита ядосано Клариса и закопча маншетите на пурпурната вълнена рокля. — Няма да му позволя да се наслаждава на лесната си победа. Той ми каза страшни неща.

Джоан избухна в смях.

— Какво значение имат думите, които мъжете казват в гнева си? Разумът им стига само да се избиват помежду си. Дайте меч в ръцете на мъжа и той вика от щастие. Жената е тази, която трябва да му внуши, че в живота има и други неща.

— Мисля, че си права. Рейн се тревожи повече от моето така наречено предателство, вместо да ме попита за детето ни и как расте сега без майка и баща. Май е по-добре да се върна при моята Катрин и да оставя Рейн да се пържи в собствените си съмнения.

— Точно така — подкрепи я Джоан. — Знаете ли, че не е спал с нито една жена, откакто се е върнал от Аскот Касъл?

Клариса се ухили толкова широко, че зъбите й засвяткаха.

— Той ви обича, Клариса — поясни тихо Джоан.

— Защо тогава не го показва? Защо продължава да ме гледа мрачно и да се усмихва подигравателно? Когато работя с Розамунд, трябва само да вдигна глава и го виждам как стои и ме зяпа с ледените си очи. Имам чувството, че непрекъснато излива върху главата ми кофи студена вода!

Джоан се засмя развеселено.

— Тъкмо това трябва да ви подскаже, че е привързан към вас! Какво очаквате от него, извинения ли? — Смехът й се усили. — Господ е направил жените по-силни от мъжете, за да могат да понасят слабостите им. Казахте, че по-рано сте се отнасяли зле с хората в гората. Сега признахте открито грешката си, като дойдохте тук, за да им помагате. Да не мислите, че мъжът има силата да постъпи по същия начин?

— Рейн ме обвини в предателство — напомни й мрачно Клариса.

— Кралят заяви, че лорд Рейн е предател. Той не е прав, разбира се, но нима е готов да признае грешката си? Вие също не можете и не бива да очаквате, че съпругът ви ще дойде при вас и ще се извини за необоснованите си подозрения.

— Това не ми харесва — отвърна Клариса и вирна брадичка — Не съм сторила зло на Рейн. Роджър Чатауърт…

— Проклет да е целият род Чатауърт! — прекъсна я разгорещено Джоан. — Гордостта на Рейн е силно засегната. Вместо да защитите собствения си съпруг, вие застанахте редом е чуждия мъж. Мъжете очакват от съпругите си сляпа лоялност.

— Аз съм лоялна към него, но…

Клариса млъкна и се обърна изненадано към изхода. В шатрата се втурна задъханият Джослин.

— Ела с мен! — извика той. — Трябва да предотвратим едно убийство.

Без да каже дума, тя стана и го последва към края на гората.

— Какво е станало?

— Брайън Чатауърт се появи внезапно и помоли постовете да го пуснат. Рейн чу за идването му и сега слага бронята си, за да го предизвика на двубой.

— Но Джудит каза, че Брайън е обичал Мери и е върнал тялото й на семейството!

— Цялата работа е в името Чатауърт. Само споменаването му е достатъчно да подлуди Рейн.

Джослин сложи Клариса на гърба на коня си, метна се зад нея и препусна, сякаш го гонеше дяволът. Клариса се приведе към гривата, за да се пази от клоните на дърветата. Когато най-после спряха, тя погледна смаяно малката полянка, позлатена от яркото утринно слънце. Там стоеше млад мъж, дребен, тънък, невероятно крехък. Приличаше много на Роджър Чатауърт. Ако го беше срещнала другаде, Клариса щеше да го сметне за негов син.

Тя се плъзна от седлото, преди Джослин да е успял да й помогне.

— Поздравявам ви с добре дошъл — заговори меко тя и закрачи бавно към момъка. — Аз съм Клариса Аскот, съпругата на лорд Рейн. Преди известно време се запознах с брат ви.

— Аз нямам брат — отговори твърдо Брайън и се изправи в целия си ръст. Гласът му прозвуча изненадващо мъжествено. — Дойдох да се присъединя към лорд Рейн. Знам, че той иска да отмъсти за смъртта на сестра си.

— Велики боже! — прошепна невярващо Клариса. — А аз се надявах, че ще ни помогнете да сложим край на тази кървава вражда.

— Всички желаят това — чу се глас от близкото дърво. Тя погледна изненадано клоните, но не откри никого.

— Кой сте вие? Не сте от пазачите на Рейн, нали?

— О, разбира се, че съм поставен тук, за да пазя Рейн. А вие наистина ли сте жена му?

Клариса се вслуша внимателно в гласа на непознатия и окончателно се убеди, че не го е чувала никога преди това. В този глас имаше мелодичност и хумор. Тя се обърна отново към Брайън и Джослин. Лицето на момъка беше неподвижно и твърде кораво за един толкова млад мъж. Джос я погледна неразбиращо и вдигна рамене.

Изведнъж вниманието на всички се насочи към лорд Рейн, който излезе между дърветата в пълно бой снаряжение, възседнал огромния боен жребец. Той скочи от седлото и закрачи тежко към Брайън Чатауърт. Младежът дори не трепна, макар че Рейн можеше да го свали само с един удар.

— И ти ли смяташ да се криеш зад гърба на жена ми? — попита студено Рейн. — Тя е известна с това, че защитава всички мъже от рода Чатауърт.

Клариса застана пред Брайън.

— Ти да не си решил да воюваш с деца? — изрева гневно тя и дърветата затрепериха от гласа й. — Не можеш ли първо да го изслушаш? Нямаш ли поне малко ум в главата си, та веднага се нахвърляш върху момчето с оръжие в ръка?

Рейн отвори уста да отговори, но в клоните на дървото се понесе ехиден смях и той млъкна объркано. Клариса вдигна глава и този път видя мъжа, който скочи като котка на земята. Непознатият носеше най-необикновените дрехи, които някога беше виждала: жълта риза с широки ръкави, върху нея светлосин тартан, увит като одеяло около хълбоците му. Краищата на тартана образуваха нещо като поличка. Тежък колан придържаше плата на кръста. Другият му край беше преметнат през рамото. Коленете бяха голи, само прасците бяха обути в дебели вълнени чорапи. Обувките му бяха грубо изработени, но изглеждаха много удобни.

— Стивън! — извика смаяно Рейн и очите му омекнаха.

— Точно така. Аз съм, братко — отговори странно облеченият мъж. Едър, строен, с тъмноруса коса — истински красавец. — Аз доведох момчето при теб. Той иска да сподели изгнанието ти и да се учи от теб.

— Той е от семейство Чатауърт — възрази Рейн и очите му отново станаха корави и недостъпни.

— Разбира се, че е Чатауърт — озъби се Клариса. — И ти никога няма да му простиш това, нали? Без съмнение ще намразиш и мъжа, който посмя да го доведе в лагера ти, макар че ти е брат. Вървете си — обърна се тя към Стивън. — Няма смисъл да апелирате към разума му. Вместо мозък той има в главата си парче дърво.

За нейна изненада Стивън избухна в сърдечен смях.

— О, Рейн — извика весело той и тупна брат си по рамото с такава сила, че желязото издрънча застрашително. — Ако знаеш колко пъти съм се молил да преживея тази сцена! Както виждам, ти си влюбен в една прекрасна жена, която се бори с теб със зъби и нокти. Гевин ни писа, че съпругата ти е едно мило, сладко, безпомощно същество и че можем само да сме щастливи с новата си сестричка. — Той се обърна към Клариса и продължи засмяно: — Джудит каза, че имаш силен глас, но аз повярвах едва когато за малко не се строполих от дървото.

— Значи ти си Стивън Аскот — проговори невярващо Клариса. Този мъж приличаше на Гевин, но говореше като чужденец. И това странно облекло…

— Аз съм Стивън Макарън — поправи я с усмивка мъжът. — Ожених се за господарката на клана Макарън и приех името на рода й. Ще ми дадеш ли целувка или предпочиташ да се караш с брат ми?

— О, разбира се, че ще те целуна! — отговори Клариса с такова въодушевление, че Стивън отново избухна в луд смях. После я заключи в прегръдките си и я целуна съвсем не братски. — Ще ми помогнеш ли да влея малко ум в главата му? — пошепна в ухото му тя. — Той е луд на темата Чатауърт.

Стивън й намигна съзаклятнически, пусна я и се обърна отново към Рейн:

— Изминах дълъг път, за да дойда при теб, братко. Няма ли да ми предложиш нещо освежително?

— А какво ще стане с него? — попита мрачно Рейн и посочи Брайън.

— Той също заслужава да пийне нещо — отговори с усмивка Стивън. — После ще ми помогне да ти сваля бронята. А ти, Клариса? Няма ли и ти да дойдеш с нас?

— Поканена ли съм? — попита предизвикателно тя и погледна към мъжа си.

— Аз те каня — засмя си Стивън, сложи ръка на рамото й и я поведе към коня. — Следвай ни, Брайън! — извика през рамо той.

— Винаги ли си толкова сърдечен? — попита тя и го погледна с доверие.

Лицето му беше станало сериозно.

— Откога е в това състояние? — попита тихо той.

— За какво говориш.

— Рейн е ожесточен, гневен, погледът му е студен и пронизващ. Никога не е бил такъв.

Клариса помисли малко и отговори:

— Мисля, че се промени така след смъртта на Мери.

Стивън кимна.

— Случилото се го засегна болезнено. Именно заради това доведох в лагера Брайън. Двамата си приличат. Омразата към Роджър Чатауърт ги разкъсва. А ти добре ли си? Надявам се, че отвратителното настроение на брат ми не те е стреснало до смърт?

— Той вярва, че съм го предала.

— Да, знам. Гевин и Джудит ми разказаха всичко.

Гласът й укрепваше с всяка дума.

— Той не иска да ме изслуша. Опитах се да му обясня, но той изпращаше писмата ми обратно, без да ги прочете. Не пожела да чуе дори Гевин.

Стивън стисна ръката й.

— Гевин винаги ще се отнася към Рейн и Майлс като към деца. Рейн и Гевин не могат да останат и две минути в една стая, без да се скарат. Дръж се за мен, Клариса. Ще се опитам да вразумя неразумния си брат.

Клариса му благодари със сияеща усмивка и Стивън отново избухна в смях.

— Ако продължаваш да ме гледаш така, Алисия ще нареди да й поднесат сърцето ти на сребърна табла. Наистина ли можеш да пееш като ангел или Джудит ме е излъгала?

— Пея по-добре от всички ангели — отговори убедено Клариса и Стивън се разтресе от смях.

Спряха пред шатрата на Рейн и Стивън се намръщи недоволно. Обясни й, че това е напразно пилеене на пари, но Клариса не разбра думите му. Рейн вървеше след тях с изпънати рамене и с лице на несправедливо обиден хлапак. Той хвърли кратък поглед към Клариса и заговори с брат си.

— Какво те накара да оставиш Шотландия и да дойдеш в тази гора? Твоите шотландци сигурно са те изгонили.

Дойдох, за да видя новата си снаха. Трябваше да се запозная с нея.

— Тогава й разкажи, че си от семейство Чатауърт, и тя ще се влюби веднага в теб.

Стивън свали шлема на брат си и заразглежда шарките му.

— Не мога да ти позволя да говориш така — отбеляза спокойно той. — И с мен ли искаш да се скараш? Нима ще ме отблъснеш, защото доведох в лагера ти едно момче от семейство Чатауърт?

— Ти си ми брат — отговори рязко Рейн.

— И ти си убеден, че можеш да ми имаш доверие само защото съм ти кръвен роднина? — попита с тих смях Стивън. — Кажи ми, братко, какво те ядоса повече — че жена ти е посмяла да говори с един Чатауърт или че е била в компанията на един красив рицар?

— Разбира се, че Чатауърт — отговори сърдито Рейн и хвърли бърз поглед към Клариса, която съсредоточено разглеждаше ноктите си.

— Разказвал ли съм ти за ужасния номер, който ми погоди Хю Ласко? — попита с мека усмивка Стивън и се зае да сваля бронята му.

Докато Стивън разказваше дълга, фантастично звучаща история, Клариса наблюдаваше съпруга си. Едва след известно време проумя какъв беше смисълът на разказа му. Стивън едва не бе загубил съпругата си, защото бе повярвал, че тя е готова да се хвърли в обятията на приятеля му.

— Клариса? — попита меко Стивън и очите му засвяткаха развеселено. — Влюбена ли си в Роджър Чатауърт? Смяташ ли да напуснеш Рейн заради него?

Този въпрос беше толкова безсмислен, че Клариса избухна в смях — докато не забеляза мрачните светлинки в очите на Рейн.

— Роджър Чатауърт заслужава смърт заради онова, което е сторил на Мери, но няма да позволя да бъде убит от съпруга ми. Не искам да видя как Рейн ще бъде обесен заради едно нищожество като него.

За момент Клариса повярва, че Рейн е готов да се вслуша в думите й, но мигът отмина и очите му отново станаха безизразни. Той седна на леглото си и започна да развива памучните парцали, с които бяха омотани краката му, за да се запазят от коравото желязо.

— Жените умеят да говорят — промърмори под носа си той.

Стивън видя как очите на Клариса засвяткаха от гняв.

— Имаш моето разрешение да го цапнеш с брадвата по главата — проговори съчувствено той. — Би ли ни донесла нещо за хапване, скъпа? Боя се, че умирам от глад.

Щом братята останаха сами, Рейн се обърна заплашително към Стивън:

— Защо си дошъл? Защо се месиш в моите работи? Защо се осмели да застанеш между жена ми и мен?

— Защото някой трябваше да го направи — отговори раздразнено Стивън. — Ти не виждаш ли, че в очите на тази жена свети самото й сърце? Тя не знае правилата, които важат в нашето съсловие, а и жените имат по-различна представа за честта от мъжете. Чух, че още не си видял собствената си дъщеря. Тя ти е одрала кожата.

Рейн не се трогна от думите му.

— Защо ми доведе Чатауърт?

— Вече ти казах причината: той иска да овладее военното изкуство. Кралят ще побеснее, като научи, че обучаваш един млад благородник да се бие със собствения си брат, но какво от това? Има ли нещо вярно в слуха, че си събрал тази армия от престъпници, за да свалиш Хенри от трона?

Рейн избухна в смях.

— Кой ти е наговорил тези глупости?

— Панел Уолдънхем е съобщил на крал Хенри, че ти възнамеряваш да го нападнеш в столицата му и да го убиеш. Аз мислех, че Клариса е дошла да те предупреди. Кралят постоянно слуша разни лъжи за предателството и коварството на Аскотови.

— Клариса не сметна за нужно да ме предупреди — промърмори мрачно Рейн.

— О, аз съм убеден, че ти си отишъл при нея и най-любезно си я запитал защо е оставила детето си и се е отказала от удобствата на Аскот Касъл, за да живее близо до теб в тази студена и влажна гора!

— Не съм те молил да се месиш в личния ми живот.

Стивън вдигна рамене.

— Много добре си спомням ритниците, които получих, когато с Алисия имахме някои… семейни проблеми.

— А сега в дома ви грее вечно слънце, така ли? — попита Рейн и вдигна високо вежди.

Стивън се покашля многозначително.

— Е, не бих казал, че нямаме някои… различия в мненията, но в съществените неща сме единни.

— Много бих искал да чуя обясненията на Алисия — отговори с усмивка Рейн и побърза да смени темата. — Видя ли Майлс?

Появата на Клариса спести отговора на Стивън. Тя носеше табла, отрупана с ядене, а след нея вървеше Джоан, понесла още една табла. Стивън не искаше да каже на Рейн, че неговият проблем с Клариса беше направо смешен в сравнение с положението на Майлс.

Щом забеляза, че Джоан е зяпнала безсрамно Стивън и се държи като разгонена кобила, Клариса побърза да я изпрати навън. Обедът беше доста мъчителен, защото Рейн и Клариса седяха на една маса за първи път от идването й в гората. Стивън се стараеше да запълва паузите с весели шеги и случки от Шотландия.

— Трябва да видите сина ми — хвалеше се той. — Едва се научи да седи и Там го качи на гърба на коня. Помниш ли, Рейн, ние с теб се качихме на кон едва когато се научихме да ходим? А как изглежда дъщеря ти, Клариса?

За първи път от седмици насам младата майка се отдаде изцяло на мисълта за момиченцето си.

— Катрин е силно и здраво дете — заговори в унес тя. — Постоянно тропа с крачета и пее толкова весело, че синът на Джудит я придружава с ликуващо гласче.

— Младият мъж защитава братовчедката си — засмя се Стивън. — Катрин е взела твоите очи.

— Видя ли я? — Клариса скочи от столчето си. — Кога? Здрава ли е? Пораснала ли е?

— Не мисля, че се е променила кой знае колко, но мога да кажа, че гласът й е забележителен. Мислиш ли, че един ден ще се научи да пее? — Той се обърна развеселено към Рейн. — Трапчинките й са същите като твоите. Наследили сте ги от семейството на мама.

— Трябва да се погрижа за хората си. — Рейн се изправи толкова рязко, че едва не преобърна чиниите с ядене, които Клариса беше наредила на масата. Той кимна сковано на брат си и бързо излезе от шатрата.

— Ще го оправим — засмя се Стивън и погледна уверено Клариса, която едва не избухна в сълзи.

Клариса се опита да забрави гнева на Рейн и съсредоточи вниманието си върху Брайън Чатауърт. Скоро разбра, че той е един нещастен млад човек, скрил дълбоко в сърцето си изгарящата го омраза. Той не се усмихваше никога, не отговаряше, когато му задаваха въпроси. Клариса се опита да го накара да заговори за Мери и за всичко онова, което го мъчеше, но не успя. Той отказа да отговори на въпросите й какво е правил след смъртта на Мери, къде е живял, как се е издържал. Постоянно беше обгърнат в ледено мълчание.

След известно време Клариса се отказа от усилията си и го предостави на мъжете, които трябваше да го обучат на бойното изкуство. Рейн се правеше, че не забелязва госта си. Той не говореше с него и прекарваше цялото си време със Стивън.

Бяха минали три дни от пристигането на Стивън, когато Джоан дотича развълнувана в шатрата при Клариса.

— Мисля, че се бият — съобщи възбудено тя.

— Кой? Да не би Рейн и Брайън Чатауърт?

— Разбира се, че не — отговори нетърпеливо Джоан. — Лорд Рейн и лорд Стивън се скриха в гората и един от стражите съобщи, че е чул възбудени гласове от тази посока. Мъжете са решили да отидат и да видят какво става.

— Само да посмеят! — изкрещя Клариса и изскочи навън. — Джослин! — извика зарадвано тя, като забеляза приятеля си. — Опитай се да ги задържиш. Нека оставят Рейн на мира. А ти — обърна се тя към излязлата след нея прислужница, — ти ще ми помогнеш да задържим мъжете в лагера. Направи всичко, каквото трябва, но без улични номера, чу ли? — нареди през рамо тя и забърза към гората.

Джослин намери няколко помощници между бившите войници. Ранените подкрепиха Клариса, а Джоан прибягна до някои от любимите си похвати, с които държеше мъжете в послушание. Като обединиха силите си, тримата успяха да удържат хората от лагера далече от мястото, където Рейн и Стивън решаваха по свой начин спорните въпроси.

— Мисля, че почти свършиха — съобщи един от стражите, когато беше сменен.

Клариса излезе от лагера, защото не искаше да чуе подробностите. Рейн беше много по-масивен от брат си, по-тежък и със сигурност по-силен. Стивън не можеше да спечели битката срещу него и тя можеше само да се моли шотландският й девер да не е получил сериозно нараняване.

Когато слънцето залезе, Клариса взе кофите за вода и тръгна към реката, тъй като вече не можеше да понася злобните гласове и хиленето на хората, насядали около огъня. Всички се трупаха около стражите и слушаха жадно разказите им.

Тя стигна до реката и застана неподвижно на един камък, зарадвана от тишината, която я заобикаляше. Стресна я някакъв шум и тя се обърна да види какво става. Рейн излезе между дърветата с тежки, уморени крачки. Ако се беше вслушала в коментарите на стражите, Клариса щеше да бъде по-добре подготвена за тази гледка. Лявата страна на лицето му беше подута и оцветена в тъмночервено. Брадата му беше окървавена, едното му око представляваше пламтяща смесица от неестествени цветове.

— Рейн! — извика невярващо Клариса. Мъжът вдигна глава, но не посмя да я погледне в очите. Стигна до водата и коленичи, за да се измие. Клариса забрави напрежението и натрупания помежду им гняв и се втурна да му помогне.

— Дай да видя — помоли тихо тя.

Без да се съпротивлява, мъжът обърна лице към нея и тя положи хладните си пръсти върху обезобразената му буза. После безмълвно вдигна полата си, откъсна парче от ленената фуста, натопи го в студената вода и избърса лицето му.

— Разкажи ми всичко — нареди строго тя с генералския си глас. — Както виждам, Стивън те е ударил по бузата си боздугана си.

Мина много време, преди Рейн да отговори:

— Не, удари ме с юмрук…

Клариса спря за момент и го изгледа недоверчиво.

— Нали рицарите… — започна колебливо тя. Рейн й беше повтарял хиляди пъти, че рицарите не се бият с юмруци, че това е нечестен бой и всеки истински мъж трябва да го избягва. Благородниците предпочитаха да умрат, вместо да се защитават с юмруци и по този начин да нарушат кодекса на честта.

— Стивън е придобил странни навици в Шотландия — обясни с нежелание Рейн. — Твърди, че двама мъже могат да се бият по най-различни начини.

— А ти? Не се съмнявам, че си стоял насреща му като грамаден вол и си му позволил да те пребие от бой, вместо да се отбраняваш, макар и не като рицар!

— Опитах се — отговори честно Рейн и потръпна от болка, но бързо се овладя. — Само че той танцуваше около мен като жена.

— Не обиждай жените. Надали ще се намери жена, която да те нареди така.

— Стига толкова, Клариса! — Рейн стисна болезнено китката й. — Нямаш ли поне малко милост? Винаги ли ще бъдеш срещу мен?

Тя взе лицето му между ръцете си и го погледна право в очите.

— Аз се влюбих в теб в мига, в който те видях, Рейн. Дори когато бях твърдо решена да те мразя, усещах силата на привличането ти. Борех се с любовта си, но не можех да влияя върху чувствата и волята си. Сякаш ме тласкаше някаква неведома сила и вече не бях господарка на себе си. Още ли не си проумял, че аз съм винаги на твоя страна? Ако беше убил Роджър Чатауърт, кралят щеше да те обеси. Преди това се престорих, че те мамя с Джослин само за да те накарам да си останеш в гората, на сигурно място. Какво друго можех да сторя, за да ти докажа любовта и лоялността си?

Рейн освободи лицето си от ръцете й.

— Не харесвам методите ти. Защо никога не ми казваш какво смяташ да направиш? Защо през цялото време се бориш с мен?

— Защото борбата е единствената ми възможност да те накарам да ме изслушаш — отговори раздразнено тя. — Когато ме обвиниха в кражба, ти казах, че не бива да напускаш гората заради мен, но ти не пожела да се вслушаш в думите ми. Казах ти, че не можеш да убиеш Роджър Чатауърт, но ти стоеше срещу мен и ме гледаше с дяволските си очи, като че искаше да ме убиеш с погледа си. — Гласът й се усилваше с всяка дума.

— Не знам кой ме унижи повече, брат ми или ти…

Рейн говореше като малко момче, обидено от несправедливия свят, и Клариса едва успя да потисне смеха си.

— За какво се скарахте със Стивън?

Рейн потърка ранената си буза.

— Стивън ми предложи да обмисля и другите възможности и да си представя, че си действала именно от лоялност към мен, като си спасила живота на онзи гаден Чатауърт… — Той раздвижи глава и я погледна дълбоко в очите. — Несправедливо ли постъпих? Много лошо ли се отнесох към теб? Успя ли да запазиш в сърцето си поне искрица любов към мен?

Клариса докосна бузата му.

— Аз ще те обичам винаги, Рейн, каквото и да ми сториш. Понякога дори си мисля, че съм се родила с любовта си към теб.

На лицето му се появи една трапчинка и тя затаи дъх, очаквайки той да я грабне в прегръдката си. Вместо това Рейн бръкна в джоба на жакета си и извади нещо увито в кожа.

— Може би ще заслужа поне една усмивка — проговори нежно той и й подаде колана с лъва.

— Господи! — прошепна невярващо Клариса. — Та това е лъвският ми колан! Къде го намери? А аз си мислех, че съм го загубила завинаги! О, Рейн! — прещастлива, тя се хвърли на шията му покри лицето му с целувки. Рейн едва не изкрещя от болка, но не посмя да се помръдне, за да не я спре. — Ти си най-прекрасният съпруг на света — зашепна страстно Клариса. — О, Рейн, ако знаеш колко ми липсваше!

Тя не каза нищо повече, защото пръстите му се заровиха в косите й и дръпнаха главата й назад, докато устата му завладя нейната. Клариса имаше чувството, че ще се разпръсне на хиляди парченца. Тя се хвърли с цялата си тежест отгоре му и тъй като не беше много сигурен в краката си, Рейн политна назад и падна в пясъка, без да я изпуска от прегръдката си. Двамата се затъркаляха в пясъка като деца, смениха посоката и след още едно превъртане се озоваха в студената вода. Клариса беше отдолу.

— Рейн! — изпищя сърдито тя, когато огромното му тяло притисна ръката й към един камък. — Ще ме смачкаш! — Зъбите й затракаха от студ.

— Имам право на малко обезщетение за всички мъки, които изтърпях — заговори през зъби той и се разположи удобно във водата, сякаш се намираше в пухеното си легло. — Преди да те срещна, живеех мирно и тихо. А сега бях пребит от собствения си брат.

— Заслужаваш си го! — изфуча разярено Клариса. — Това е единственият начин да се вслушаш в гласа на разума. А сега ме пусни, защото ще се превърна в парче лед.

— Аз пък знам начин да те стопля — промърмори блажено той и загриза ушенцето й.

— Ти си един грамаден, глупав глиган! — изрева в ухото му тя. Силният й глас го накара да се отдръпне уплашено и да разтърси глава, защото ушите му забучаха. — Жена ти е мокра до кости, мръзне и скоро ще умре. Ако не ме пуснеш, ще крещя за помощ с все сила и скоро тук ще довтаса целият лагер.

— Как мислиш, дали ще се опитат да ти помогнат, или ще застанат на моя страна?

Тя го блъсна и се изсмя подигравателно.

— Сигурно няма да те познаят с това пурпурночервено лице.

Рейн се изсмя гърлено на забележката й и най-после я пусна.

— Много добре изглеждаш, Клариса — отбеляза доволно той. Очите му поглъщаха стройната й фигура, която се очертаваше под мократа, залепнала за тялото рокля.

Клариса се изправи с мъка, защото дрехата й беше напоена с вода и тежеше като олово. Рейн избухна в смях, скочи на крака, взе я на ръце и се запъти към най-тъмната част на гората.

— Ей, лагерът не е в тази посока! — напомни му сърдито Клариса.

— Някой трябва да те научи, че не е възпитано непрекъснато да раздаваш заповеди. Може би понякога имаш право, но е добре да се вслушваш в думите на мъжете и да оставиш командите на тях.

— Аз правя само онова, което е правилно, и ще продължа да го правя, за да те спася от самия теб — отговори самоуверено тя.

— Ако продължаваш да ме дразниш, ще ти запретна полите и ще те напердаша така, както никой досега не си е позволявал да го направи — отговори строго Рейн. — Всъщност, като си помисля, започвам да се съмнявам, че изобщо са те пляскали по дупето. Свещеникът, който те е обучавал, е трябвало да посяга по-често към лютнята, за да те налага по гърба. Така щеше да те научи поне на малко скромност.

— Аз съм скромна поне колкото теб — възрази тя и го погледна с усмивка. — Нима искаш от мен да стая настрана и да си държа езика зад зъбите, когато вършиш глупости?

— Клариса, отиваш твърде далеч — проговори предупредително Рейн.

— И как ще ме накажеш, че ти казвам истината в очите?

— По начин, който няма да ти хареса.

— Как смееш да ме заплашваш? След всичко, което направих за теб! Спасих те от Роджър Чатауърт. Едва не ме изгориха на кладата, защото съдиите бяха хвърлили око на земите ти и искаха да ги разпределят помежду си. Напуснах лагера с Джослин, за да не те подгони кралят.

Рейн я сграбчи за раменете и я отдалечи от себе си. Едната половина на лицето му беше подута и зачервена, другата пламтеше от гняв.

— Сега вече отиде твърде далеч — проговори през здраво стиснатите си зъби той. Преди Клариса да е поела дъх, за да отговори, той се настани на един пън, сложи я на коленете си и запретна полите й над главата. После я плесна здравата по стегнатото задниче.

— Ти не отиде на кладата заради мен — изрече тежко той. — Срещата ти с Панел е станала преди да дойдеш при мен в гората.

Клариса не можеше да отговори, защото полите й пречеха. Рейн я плесна втори път и продължи:

— Признавам, че онзи ден на панаира побеснях от гняв и може би не биваше да давам заповед за убийството на Чатауърт, но мястото беше усамотено и никой нямаше да ни види, за да съобщи на краля. Не съм чак толкова глупав, колкото си мислиш, и щях да заровя тялото му някъде в гората.

Ръката му се спусна тежко върху задника й.

— Не ми харесва, когато възразяват срещу заповедите ми, особено пред подчинени и рицари. Ясно ли ти е? — Той завърши изречението си с нов, много болезнен удар.

Клариса кимна мълчаливо и очите й се напълниха със сълзи.

— Много добре! Освен това не ми харесва, когато с Джослин ми се смеете зад гърба. Нямаш представа как ме заболя, когато те видях с друг мъж, а по-късно, когато разбрах, че само сте се престрували, сякаш сте имали насреща си недодялан селяк, с когото можете да си играете като с пумпал, бях готов да ви убия. С глупавите си игрички ти застраши живота на дъщеря ми, а това не се прощава лесно. — Този пасаж завърши с още по-силен удар. — Ти едва не загуби детето ми в огъня и го подложи на ужасни мъчения, докато обикаляше Англия с Джослин. Това не бива да се повтаря, ясно ли е, Клариса?

Ръката му отново я плесна по дупето.

— Разбрахме ли се? Ти си моя жена и е крайно време да започнеш да се държиш като такава!

Той я плесна още веднъж и най-после я сложи на земята.

Клариса се отпусна на едно паднало дърво и извика от болка. От очите й капеха сълзи и всичко се размиваше пред погледа й.

Рейн стана и се изправи пред нея като непристъпна кула.

— Щом свършиш с хленченето си, ела в шатрата ми и аз ще те прегърна толкова страстно, че ще забравиш коя си — обеща тържествено той. После се обърна и се отдалечи в мрака.

Клариса го погледна изумено и отвори уста да му извика нещо обидно, но се опомни навреме. В никакъв случай нямаше да пропусне любовния турнир в леглото! Разтърка набързо скованите си крака и се втурна към лагера.