Клариса

ДЕВЕТА ГЛАВА

Когато стигнаха до реката, Рейн се обърна към нея и красивата му уста беше разкривена от ярост.

— Ако знаеш как ми се иска да те набия! — изфуча той, но само я блъсна напред и й нареди да седне на студената земя. — Защо постъпи така с Джослин? Смяташ ли, че е заслужил подобно отношение? — процеди през стиснатите си зъби той. — Сигурно го ревнуваш. Или е казал нещо, което не ти е приятно. Може би той свири на лютня по-добре от теб?

Клариса веднага се разбунтува.

— Никой не свири по-добре от мен — отговори сърдито тя и го погледна право в очите.

— Проклето хлапе! — изсъска той, грабна я за яката и я вдигна във въздуха. — А аз ти имах доверие. Смятах, че си едно от малкото изключения на твоята класа, които имат чувство за чест. Оказа се, че не си по-добра от тях. Не те ли е срам да забравяш чувството си за чест само заради някакви дребни различия?

Двамата представляваха странна двойка. Рейн беше почти два пъти по-висок от Клариса и стоеше над нея като кула, ала гласът й беше способен да се мери и с най-силния мъж.

— Чест ли? — изрева гневно тя. — Вие сте този, който не разбира какво означава тази дума. Джослин е мой приятел. С него нямам различия. — Последните думи бяха ясен намек, че различията й са с него.

— Аха! Сега вече разбрах, че мозъкът ти е като на птиче. Сигурно си изляла горещото вино на ръката му само за да си направиш шега с него? И ти си като Лилиан Чатауърт. Тази жена обича да причинява болка на хората. Ако знаех, че си като нея…

Клариса стисна ръката си в юмрук и я заби право в корема му. Той я погледна засегнато и проследи с невярващи очи как тя извади ножа си от колана.

— Спестете ми историите за глупавото си семейство! — изгърмя заканително тя. — Аз ще обясня на Джослин какво направих и защо. На вас обаче не дължа обяснение. Вие сте само един суетен, надут паун. Съдите и отсъждате, без да сте провели разследване.

Рейн бутна нетърпеливо ръката й настрана, за да й отнеме ножа, но през последните седмици рефлексите на Клариса се бяха подобрили значително. А и Рейн беше още като упоен от загубата на кръв и високата температура. Острието мина на косъм от дланта му и одраска китката. И двамата спряха насред движението, за да погледнат кръвта, която веднага потече от раната.

— Жадуваш за кръв, нали? — попита тихо Рейн. — За кръвта на приятелите ми и за моята. Сега ще ти покажа какво значи да причиняваш болка. — Той посегна към нея, но тя сръчно избягна протегнатата ръка.

Рейн трябваше да направи още два опита, за да я хване. Ръцете му се сключиха около раменете й и я разтърсиха здраво.

— Как можа да го направиш? — попита глухо той. — Аз ти имах доверие. Как можа да ме предадеш?

Дълбоко в себе си Клариса беше съгласна с думите му и това усили още повече гнева й. И без това главата й се пръскаше от болка и я измъчваха угризения на съвестта. Едва сега започна да проумява какво искаше да й каже Рейн. Джослин беше под негова опека, а той приемаше отговорността си много сериозно.

— Розамунд, Розамунд, Розамунд — запя с усмивка тя. Рейн се вслуша в песента и пусна раменете й.

— Кажи защо го направи! — изрева ядно той.

Клариса се чувстваше много зле от силното разтърсване.

— Розамунд е влюбена в Джослин и аз си помислих, че би могла да му замени Констанс. Затова потърсих начин да ги събера.

Според Рейн думите й нямаха никакъв смисъл. Ръцете му се вкопчиха отново в раменете й и Клариса се уплаши, че пръстите му ще пробият кожата й. Тя му разказа бързо историята на Джос и Констанс, без да споменава името Чатауърт.

Рейн й отговори само с изумено мълчание.

— Защо се правиш на сводник? — попита след малко той. — Ранил си Джослин само заради идиотските си представи за любовта!

— Какво знаете вие за любовта? — изсъска вбесено тя. — Изобщо нямате представа от жените и даже не ги разпознавате, като ги видите.

— Точно така — съгласи се бързо той. — Като гледам с какви коварни, лицемерни методи си служат жените, аз съм истински ангел на невинността.

— Не всички жени са лицемерки!

— Кажи ми поне една.

Клариса много искаше да назове себе си, но знаеше, че не бива.

— Розамунд — заекна тя. — Тя е мила и дружелюбна. Не мислите ли, че е достойна за любов?

— Не, ако използва такива отвратителни методи, за да си хване мъж.

— Да си хване мъж! Коя жена би желала да си хване нещо толкова отвратително?

Клариса видя дяволитите искри в очите на Рейн и не можа да продължи тирадата си.

— Вие знаете! — изохка тя. — Ти знаеш!

Без да губи време в размишления дали е отгатнала истината, тя скочи от земята и се втурна срещу него с вдигнати юмруци.

— Ах, ти… — започна разярено тя, но Рейн прегърна слабичкото й тяло с могъщите си ръце, притисна я към себе си и сведе устни към нейните. Целуна я жадно, докато стискаше с едната си ръка тила, а с другата талията й. Краката й висяха във въздуха.

— Не забравяй, че съм още слаб — прошепна в ухото й той. — Цял ден съм бил на площадката за упражнения…

Клариса го захапа за рамото.

— Откога знаеш?

— Не много отдавна, за съжаление. Защо не ми каза веднага? Разбирам защо е трябвало да се преоблечеш като момче, но аз щях да запазя тайната ти.

Клариса притисна лице във врата му, в меката, ухаеща на сладко кожа.

— Но аз изобщо не те познавах. О, Рейн, наистина ли си толкова слаб?

Смехът на Рейн разтърси тялото й, той я вдигна високо във въздуха и я завъртя.

— Вкусила си любовта и сега не можеш да й устоиш, нали?

— Тя е като музика — отговори замечтано Клариса. — Най-красивата музика.

— Това вероятно беше комплимент за мен — промърмори Рейн и започна да разкопчава жакета й.

През главата й се стрелна мисълта, че сега, когато треската не замъгляваше сетивата му, той няма да хареса плоските й гърди.

— Рейн — прошепна дрезгаво тя и сложи ръка върху неговата, — аз изглеждам като момче.

Трябваше му доста време, за да проумее думите й.

— Ти едва не ме подлуди с краката си, а сега ми разправяш, че приличаш на момче! Аз направих всичко, което беше по силите ми, за да станеш мъж, но не успях. По-скоро успях да те направя прекрасна жена.

Клариса затаи дъх и го остави да я съблече. Когато мъжкият поглед се впи жадно в слабичкото й тяло, тя забрави опасенията си и се отдаде на любовните радости.

Тя избухна в смях, задърпа дрехите му, захвърли настрана всичко, което й пречеше да милва голото му тяло.

Рейн я положи на земята и я прегърна здраво, без да й пречи да го милва. Никога не беше преживявал такова въодушевление от страна на жена.

— Причинявам ли ти болка? — попита тревожно той, без да я изпуска от прегръдката си.

— Само малко и точно където трябва. О, Рейн, мислех си, че никога няма да се възстановиш от тази проклета треска! — Тя се настани удобно на корема му, той я погледна стреснато, но после се засмя и сложи ръце на тесните й хълбоци.

— Пей за мен, мое малко пойно птиче — прошепна пресипнало той, вдигна я и бавно я сложи върху члена си.

Клариса издаде сладостен стон, който беше много музикален. Трябваха й само секунди, за да се нагоди към ритъма на движенията му. Големите мъжки ръце милваха гърдите й, топлеха я, възбуждаха я. Те се плъзгаха по цялото й тяло, спряха за малко при златния колан с лъва, после се спуснаха към бедрата й, за да й помогнат да движи таза си.

Пръстите му изследваха интимните кътчета на тялото й и усилваха възбудата му. Той я стисна до болка и започна да направлява движенията й. С един последен мощен тласък той се надигна насреща й и Клариса усети как тялото й се разтърси от силни тръпки. Тя извика задавено и падна на гърдите му.

— Как си могла да се преоблечеш като момче? Та ти си съвършена жена — заговори с усмивка Рейн, когато дъхът му се успокои. Ръцете му милваха косата й. — Нищо чудно, че ме докара до ръба на лудостта.

— Така ли? — попита с привидна небрежност Клариса. — И кога съм те подлудила? Нямах представа, че знаеш за съществуването ми, освен когато ме използваше за носач и чистач.

— Подлудяваше ме всеки път, когато се навеждаше или размахваше краката си пред лицето ми. Все движения, които не са признак на мъжественост.

— Значи съм размахвала крака… Никога не съм се сещала за това. А какво правеше ти? Накара ме да се кача на гърба ти и да седна върху теб с разтворени крака. С всички млади мъже ли се отнасяш така?

Рейн избухна в смях.

— Момчетата щяха да се учудят на силата ми. Студено ли ти е?

Клариса се сгуши в него, без да се откъсва от прегръдката му.

— Не.

— Александър!

— Клариса — поправи го тя.

— Клариса ли се казваш? — погледна я изненадано той. — На колко си години?

Тя видя страха, изписан на лицето му, и отговори надменно:

— Наскоро навърших двадесет и ако си мислиш, че ще порасна…

Рейн избухна в тих смях и отново привлече главата й към гърдите си.

— Бог ти е дал дарбата да правиш музика. Какво повече искаш? Боях се, че си още дете. Изглеждаш най-много на дванадесет.

— Харесва ли ти музиката ми? — попита невинно тя и придаде на гласа си меко, изкусително звучене.

— Вече няма да чуеш нито един комплимент от устата ми. Ще ти се замае главата. Кой те научи да свириш и пееш?

Клариса му разказа накратко за свещеника и монаха.

— Значи затова беше още девствена на двадесет години и Панел… Няма да говорим за него — успокои я той, когато Клариса изфуча разгневено. — Той е страхливец. Докато си с мен, няма да посмее да ти стори зло.

— О, Рейн! Знаех си, че ще кажеш това. Знаех си! Голямо предимство е да си благородник. Сега можеш да отидеш при краля и да го помолиш за прошка, а след това ще се върнем заедно в твоя дом. Ще ти пея, ще ти свиря и ще бъдем много щастливи.

Рейн я бутна настрана, скочи и започна да се облича.

— Искаш да помоля краля за прошка? Ти да не си полудяла? Какво съм сторил, та ме обяви за предател? Забрави ли, че две жени от семейството ми са пленници на един мръсник? Забрави ли защо съм в тази гора? Какво ще стане с хората от лагера? До вчера се гневеше на благородниците, които заграждали земите на селяните и ги превръщали в пасища, а сега искаш прогонените да се откажат от малкото сигурност, която имат!

— Рейн, недей! — помоли през сълзи Клариса и се опита да го прегърне. — Не исках да кажа това… Ако крал Хенри чуе твоята версия, със сигурност ще пожелае да ти помогне. Този Чатауърт няма право да се отнася така към семейството ти!

— Не ми говори повече за Хенри! — изрева Рейн. — Защо говориш за него, сякаш е бог? Той е само един човек, и то прекалено алчен. Знаеш ли защо ме отлъчи? Защото иска да притежава земята ми. Иска да лиши благородниците от властта и могъществото им и да бъде абсолютен владетел. Знам, твоята класа иска кралят да успее, защото това е добре за вас, но помислили ли сте какво ще стане, когато на трона се възкачи лош крал? Ти би ли изпълнявала покорно заповедите на такъв владетел?

Клариса облече ризата си, като разсъждаваше усилено. Никога не беше виждала Рейн толкова гневен.

— Аз не говорех за цяла Англия — опита се да го успокои тя. — Говорех само за нас двамата. Не мислиш ли, че би могъл да направиш много повече за семейството си, ако живееш при тях?

— Значи искаш да пълзя на колене пред краля само за да заживея отново със семейството си? — прошепна невярващо той. — Това ли е желанието ти? Наистина ли очакваш от мен да се преклоня пред краля и да забравя клетвата си на рицар? Аз имам чест, Клариса.

— Чест! — Клариса започваше да се ядосва. — Какво общо има тук честта? Ти си постъпил зле, като си използвал войската на краля за личните си цели.

Тя го погледна втренчено и се уплаши от огъня в очите му. Рейн отстъпи крачка назад и поклати глава.

— За мен честта означава всичко — отговори спокойно той, обърна се и се запъти към лагера.

Клариса се облече бързо и хукна след него.

Пред шатрата на Рейн ги чакаше един от хората на брат му Гевин с пергамент в ръка. Клариса се зарадва на идването му. Може би добрата новина щеше да накара Рейн да забрави гнева си.

Тя изтича при мъжа, взе пергамента от ръцете му и влезе в шатрата, без да погледне Рейн. Отвори писмото с усмивка, но в следващия момент раменете й увиснаха и лицето й помръкна.

— Какво пише Гевин? — попита мрачно Рейн. — Да не би някой да се е разболял?

Клариса вдигна глава към него и очите й се напълниха със сълзи. Като забеляза стъкления й поглед, Рейн се намръщи още повече.

— Какво пише в писмото? — повтори с равен глас той.

— Сестра ти Мери е… мъртва — прошепна едва чуто Клариса.

По лицето на Рейн не трепна нито едно мускулче. Само устата му побеля.

— А Алисия?

— Тя е успяла да избяга от къщата на Чатауърт, но досега не се е обадила. Братята ти я търсят.

— Какво друго пише в писмото?

— Няма нищо повече. Рейн… — започна плахо тя.

— Махни се оттук! — извика невъздържано мъжът. — Остави ме сам!

Клариса понечи да изпълни заповедта, но като погледна скования му гръб, разбра, че в никакъв случай не може да го остави сам.

— Седни тук! — заповяда с гръмкия си глас тя и когато Рейн обърна лице към нея, видя, че очите му са станали черни като нажежени въглища.

— Седни — повтори дрезгаво тя. — Трябва да поговорим.

— Остави ме сам! — изрева той, но въпреки това седна на едно столче и скри лице в ръцете си.

Клариса се настани в краката му, без да го докосва.

— Каква беше тя? — Гласът й беше само нежен шепот. — Дребна ли беше или едра? Обичаше ли да се смее? Дразнеше ли братята си? Какво правеше, когато се държахте лошо с нея? Казвала ли ти е, че иска да пробие дебелата ти глава със собствения ти боздуган?

Рейн вдигна глава и я погледна с тъмни, искрящи от гняв очи.

— Мери беше с добро сърце. Винаги мила и дружелюбна. Тя нямаше пороци.

— Това е хубаво — усмихна се меко Клариса. — Явно е била светица, щом е могла да остане спокойна пред лицето на твоя магарешки инат. Няма съмнение, че и братята ти са като теб. Как ли ви е понасяла, горката…

Рейн я улови за гърлото и я вдигна във въздуха. Скочи на крака и столчето се изтърколи към стената.

— Мери беше ангел! — изкрещя в лицето й той.

— Сега ще убиеш и мен — промърмори примирено тя и се опита да си поеме въздух. — Не разбираш ли, че с това няма да върнеш бедната Мери?

След малко Рейн я пусна, прегърна я с две ръце и я притисна към гърдите си. Настани се отново на столчето, залюля я в скута си като дете и започна да милва косата й.

— Разкажи ми за твоя ангел. Разкажи ми за братята си. Каква е снаха ти Джудит? А Алисия?

Беше й много трудно да го накара да говори, ала след като първите думи излязоха от устата му, пред погледа на Клариса се разкри картината на голямо, сплотено, дружелюбно семейство. Мери беше най-голямата от петте деца и братята я боготворяха. Рейн говореше с болка колко безкористна е била сестра му и как наскоро рискувала живота си, за да извади от езерото замръзнало дете на крепостни. Разказа й за Джудит и за споровете й с Гевин, за злото, което той й бе причинил, и за голямата й любов, която я бе накарала да му прости.

Клариса, която беше живяла в своя малък, обграден от стени град, нямаше представа за големите благороднически семейства. Тя бе откърмена с представата, че аристократите нямат грижи и не се измъчват от нищо. Докато слушаше Рейн, тя разбра, че благородниците също изпитват болки и тъга, че живеят трудно и понякога умират от жестока смърт. Зарадва се, че Рейн не я накара да му прочете цялото послание на Гевин. Защото вътре пишеше, че Роджър Чатауърт е изнасилил девствената Мери и в ужаса си тя е скочила от прозореца и се е самоубила.

— Разбра ли ме най-после, Клариса? — зашепна възбудено Рейн. — Разбра ли защо не мога да отида при краля? Чатауърт е мой. Ще взема главата му, преди да се разделя с отлъчените.

— Какво? — изплака Клариса и се отдръпна от него. — Защо говориш за отмъщение?

— Той уби Мери!

— Не! Не я е убил! — Тя се извърна настрана, проклинайки необмислените си думи. Рейн улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— Не си ми казала всичко, което е написал Гевин, нали? Как е загинала Мери?

— Тя…

Пръстите му стиснаха толкова силно бузата й, че Клариса изпищя.

— Кажи ми! — заповяда безмилостно той.

— Самоубила се е — прошепна задавено Клариса.

Погледът на Рейн я прониза до дън душа.

— Тя беше посветила живота си на църквата и никога не би посегнала на себе си, ако не е имала сериозна причина. Какво е станало?

Клариса разбра, че той се е доближил до истината, но очите му я умоляваха да го излъже, да му изкрещи, че е сбъркал. Не, тя не можеше да го лъже.

— Роджър Чатауърт… я отвел в леглото си.

Рейн я блъсна с такава сила, че тя политна назад и се удари в леглото. Застанал насред шатрата, мъжът нададе такъв вик от болка, че Клариса запуши уши. Никога не беше чувала толкова отчаяние, омраза и гняв в един човешки вик.

Навън се възцари неестествена тишина. Даже вятърът престана да вие.

Клариса го погледна крадешком и се изуми. Грамадният мъж трепереше като листо. След малко главата му увисна, раменете му се разтресоха. Тя разбра, че мускулните спазми са причинени от силната омраза. Скочи от пода и се хвърли да го прегърне.

— Не, Рейн, не! — заплака отчаяно тя. — Не можеш да нападнеш Чатауърт. Кралят…

Рейн я блъсна и избухна в грозен смях.

— Кралят ще се радва, ако му останат по-малко благородници. Ако убия Чатауърт, ще прибере и неговите, и моите земи.

— Рейн, моля те! — Тя се притисна отново до него. — Не можеш да тръгнеш сам срещу Чатауърт, а братята ти още търсят Алисия. Какво ще стане с хората в лагера? Нима ще допуснеш да се избият помежду си?

— Откога си се загрижила за отлъчените?

— Откакто се страхувам за живота ти — отговори честно тя. — Как ще победиш Чатауърт? Васалите ти не са с теб. Знам, че имаш войници, но не можеш да ги вземеш със себе си в гората. Чатауърт също има рицари, нали?

— Стотина — отговори през здраво стиснатите си зъби Рейн. — Винаги е заобиколен от много хора и не излиза от замъка без въоръжена охрана.

— Добре, ще отидеш при него, но сигурен ли си, че той ще се бие почтено? Как ще постъпи, ако го предизвикаш на двубой? Не е ли по-вероятно, че ще ти се наложи да си проправяш път през десетки въоръжени рицари?

Рейн не я поглеждаше, но Клариса забеляза, че думите й са достигнали до съзнанието му. Така й се искаше да знае повече неща за аристократите и техния живот! Мисли за честта, втълпяваше си тя. Каквото и да кажеш, не споменавай за пари!

— Чатауърт няма чест — продължи настойчиво тя. — Не можеш да се биеш с него като рицар с рицар. Трябва да се посъветваш с братята си. — Дълбоко в себе си тя се молеше поне един от братята му да не е див и необуздан като Рейн. — Моля те, поне почакай докато се успокоиш. Ще пишем на братята ти, за да измислите как да постъпите най-добре.

— Не съм сигурен, че…

— Моля те, Рейн — повтори тихо тя. — Мери е загинала преди няколко дни. Може би Чатауърт вече е бил изправен пред съда. Може би е избягал във Франция. Може би…

— Ти се опитваш да ме укротиш. Защо?

Клариса пое дълбоко въздух.

— Защото те обичам — отговори твърдо тя. — По-скоро бих умряла, отколкото да стоя и да гледам как те убиват. Не искам и да мисля какво ще се случи с теб, ако нападнеш Чатауърт сам.

— Не ме е страх от смъртта.

Клариса побесня от гняв.

— Тогава върви! — изкрещя тя. — Върви и пожертвай живота си, за да отмъстиш на Чатауърт! Това без съмнение ще му хареса. Защо не помисли, че ще му е много по-лесно да унищожи семейството ти един по един? Защо опростяваш задачата му? Ела, ще ти помогна да облечеш бронята. Нали знаеш, че съм я излъскала до блясък? Ще ти донеса всички оръжия, които притежаваш, и когато станеш непобедим, ще отидеш при Чатауърт и ще се изправиш срещу армията му. Хайде, започваме. — Тя посегна към ризницата му. — А Мери ще те гледа от небето и ще се радва, че брат й ще бъде нарязан на парченца. Душата й най-после ще намери мир.

Погледът на Рейн беше толкова студен, че Клариса потръпна уплашено.

— Остави ме на мира — проговори ледено той и тя се подчини.

Никога не беше изпитвала такъв страх. Навън беше студено и мрачно, но по цялото й тяло се стичаше пот.

— Александър — повика я някой и тя се обърна стреснато. Позна Джослин, изплака зарадвано и се хвърли на гърдите му.

— Знаеш ли какво е станало със сестрата на Рейн? — заговори хълцайки тя. — Горката Мери е мъртва и Рейн иска да излезе съвсем сам срещу войската на убиеца.

— По-кротко — успокои я Джос. — Той не е като нас. Ние сме възпитани в страхливост, бягаме от опасностите, ценим живота повече от борбата. Няма много хора като Рейн. Той би предпочел да умре, но да не остане без чест.

— Но аз не искам той да умре! Няма да го допусна! Загубих всичко — майка си, баща си, музиката. Знам, че нямам право, но аз го обичам!

— Това ти дава право да се опиташ да го спреш. А сега престани да плачеш и помисли какво би могла да сториш, за да го отклониш от безумния му план. Сигурно братята му познават много добре избухливостта и гнева му. Убеди го да им напише писмо и прибави няколко реда от свое име!

— О, Джос! — изплака зарадвано Клариса и улови ръцете му. Когато момъкът потръпна от болка, тя се дръпна като опарена. — Господи, как можах да забравя, че излях горещо вино на ръката ти! Много съжалявам, аз…

— Няма нищо — усмихна се Джослин и сложи пръст на устните й. — Розамунд се грижи много добре за мен. Раната е незначителна. Иди сега при Рейн и поговори с него. Само се старай да не загубиш самообладание.

Клариса се върна мълчаливо в шатрата. Рейн седеше на края на леглото, сложил глава в ръцете си.

— Рейн — пошепна съчувствено Клариса и докосна косата му. Той посегна към ръката й и започна да целува меката длан.

— От мен няма никаква полза — промълви безутешно той. — Онзи мъж уби сестра ми, а аз не мога да предприема нищо. Нищичко!

Клариса седна при него, прегърна го, опря глава на лакътя му.

— Ела си легни. Вече е много късно. Утре ще напиша писмо на Гевин. Може би той знае какво трябва да се направи.

Рейн се остави покорно в ръцете й, но когато Клариса понечи да се обърне към собствения си сламеник, стисна ръката й.

— Остани при мен.

Тя не можеше да отклони молбата му. Лежа цяла нощ будна, без да смее да го погледне. Знаеше, че той също не спи. Чак на разсъмване потъна в нервна дрямка.

На сутринта Рейн имаше черни сенки под очите и я гледаше злобно.

— Налей ми вино, какво чакаш! — нареди строго той. — И донеси перо и хартия!

Писмото, което Рейн продиктува, беше пълно с гняв и жажда за отмъщение. Той се кълнеше, че ще убие Роджър Чатауърт, а ако Гевин откаже да му помогне, ще тръгне сам.

Накрая Клариса прибави няколко думи от свое име, в които заклеваше Гевин да вразуми брат си, защото Рейн бил твърдо решен да тръгне съвсем сам срещу въоръжените рицари на Чатауърт. Тя запечата писмото, питайки се как ли щеше да реагира знатният лорд Гевин на дръзката й молба.

Минаха два дни, преди да дойде отговорът. Пратеникът беше полумъртъв от безумната езда и се строполи в ръцете на Клариса. Тя разчупи печата с треперещи ръце.

Крал Хенри се разгневил ужасно на семейство Аскот и на семейство Чатауърт. Наложил тежка парична глоба на Роджър Чатауърт и подновил отлъчването на Рейн, като отново го нарекъл предател. Настоял двамата благородници да напуснат Англия и правел всичко, което било по силите му, за да наложи волята си. Бил много сърдит на Рейн, който се криел в кралските гори, а в двора се разнасяли слухове, че Рейн въоръжава армия, за да излезе срещу краля.

Клариса примираше от страх.

— Ти никога не би направил това, нали, Рейн? — попита плахо тя.

— Грижите на човека се увеличават с възрастта — отговори пренебрежително Рейн. — Кой би могъл да направи армия от тази паплач?

— Това е доказателство, че трябва да останеш в скривалището си. Брат ти пише още, че крал Хенри иска да укроти благородниците и да им докаже кой е най-могъщият човек в страната, за да им внуши никога да не постъпват като теб.

— Гевин се тревожи, че би могъл да загуби богатството си — отговори презрително Рейн. — Брат ми цени земята си по-високо от честта. Забравил е смъртта на сестра ни.

— Нищо не е забравил! — изкрещя разгневено Клариса. — Той съзнава, че трябва да пази интересите на семейството. Нима щеше да бъдеш по-щастлив, ако те беше изпратил на сигурна смърт? Не помниш ли, че наскоро Гевин загуби нероденото си дете, после единствената си сестра, а жената на брат му още не се е появила? Защо искаш да те окуражи да рискуваш живота си за някакво глупаво отмъщение?

— Рискувам живота си, за да отмъстя за сестра си! — изрева той. — Наистина ли очакваш от мен до стоя бездеен след всичко, което ми сториха? Как да обясня на човек от вашето съсловие какво означава рицарска чест?

— Моето съсловие! — изсъска вбесено Клариса. — Да не мислиш, че благодарение на знатния си произход ти си единственият, който има чувства? Една нощ представител на твоето съсловие преряза гърлото на баща ми и изгори къщата ми. И, сякаш това не беше достатъчно, ме обяви за вещица и даде награда за главата ми. Направи го само защото искаше да задоволи похотта си! И ти смееш да застанеш пред мен, говориш ми за отмъщение и ме питаш дали мога да проумея какво значи отмъщение. Аз не мога да напусна тази гора, защото се боя за живота си.

— Но, Клариса… — започна смутено Рейн.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Ти с твоето рицарско превъзходство! Подиграваш се на бедните хора, че се тревожат за малкото пари, които са скътали, но какво друго имаме ние? През целия си живот събираме пара по пара и ви даваме голяма част от доходите си, за да живеете в красиви къщи и да се забавлявате, за да имате достатъчно свободно време да се грижите за честта си и да се упражнявате в отмъщение. Ако не знаеш с какво ще се нахраниш довечера, няма да имаш време да мислиш за чест!

— Ти не ме разбираш — проговори мрачно Рейн.

— Разбирам те напълно и ти го знаеш много добре — отговори твърдо тя и напусна шатрата.