Книжарничка на острова

"Смъртоносният агнешки бут"[2]

Роалд Дал, 1953 г.

Жена убива съпруга си със замразен агнешки бут, после се отървава от оръжието на убийството, като нагостява с него разследващите полицаи. Доста услужливо оръжие, от гледна точка на Дал, макар Ламбиаз да не е толкова убеден, че опитна домакиня наистина ще сготви агнешки бут по описания от автора начин – т е. без да го размрази, овкуси или накисне в марината. Няма ли да бъде резултатът абсолютно непригоден за ядене? Работата ми не е свързана с готвене... или с престъпления, но ако поставиш под съмнение този детайл, цялата история започва да се разплита. Въпреки това възражение разказът е от любимите ми заради едно момиче, което познавам и което някога харесваше "Джеймс и гигантската праскова"[3].

Ей Джей Ф.

На ферибота от Хаянис[4] до Алис Айлънд Амелия Ломан лакираше ноктите си с жълт лак и докато го чакаше да изсъхне, преглеждаше бележките на предшественика си.

"Книжарница "Айлънд Букс"; приблизително 350000 долара оборот годишно, по-голямата част от продажбите са през летните месеци от туристи, идващи през почивните дни, пишеше Харви Роудс. Сто и осемдесет квадратни метра търговска площ. Единствен постоянен служител на пълно работно време е собственикът. Секция за малки деца. Незначително присъствие в интернет пространството. Слаба популярност сред местната общност. Ориентация предимно към художествената литература, което е добре за нас, но вкусът на Фикри е доста особен и без Ник едва ли ще може да се разчита на сериозни предварителни продажби. За негово щастие това е единствената книжарница на острова."

Амелия се прозя – все още имаше лек махмурлук – и се запита дали толкова претенциозна малка книжарница си заслужава дългото пътуване. Докато лакът ѝ изсъхна обаче, неуморната ѝ ведра природа взе отново връх. Разбира се, че си заслужава! Нейната специалност бяха малките претенциозни книжарници и особената порода хора, които ги притежаваха. Талантите ѝ включваха и едновременното изпълнение на различни задачи, избирането на подходящото вино за вечеря (и развилото се като последствие от това умение да обгрижва прекалилите с пиенето приятели), градинарството, броденето из непознати места и други загубени каузи.

На слизане от ферибота телефонът ѝ звънна. Не разпозна номера – никой от приятелите ѝ вече не използваше телефона си като телефон. Беше доволна от възможността да се разсее, а и не искаше да бъде от хората, които смятат, че добрите новини идват само от обаждания, които очакват, и то от познати. Търсеше я Бойд Фланаган, третата ѝ уговорена по интернет среща, оказала се пълен провал – преди около шест месеца я бе завел на цирк.

– Опитах се да ти пратя съобщение преди няколко седмици – каза той. – Получи ли го?

Тя му обясни, че наскоро си е сменила работата и е имала проблеми с телефона си.

– Освен това преосмислих цялата идея за интернет срещите. Не съм сигурна, че това е за мен.

Бойд явно не чу последната част.

– Искаш ли да излезем отново заедно? – попита той.

Re: срещата им. За известно време представлението в цирка бе помогнало да не се вторачват във факта, че двамата нямат нищо общо. Но в края на последвалата вечеря великата истина за тяхната несъвместимост бе излязла наяве. Може би трябваше да стане очевидна от невъзможността да стигнат до съгласие какъв аперитив да изберат или от признанието му по време на основното ястие, че не харесва "старите неща" – антиките, къщите, кучетата, хората. Все пак Амелия не си позволи да стигне до категорично мнение преди десерта, когато го попита коя книга е оказала най-голямо влияние върху живота му, и той отвърна: "Принципите на счетоводството", част II".

Затова сега каза много внимателно, че не, по-скоро не би искала да излязат заедно.

– Добре ли си? – попита накрая тя.

– Не се дръж снизходително с мен.

Амелия знаеше, че трябва да затвори, но не го направи. Част от нея искаше да чуе историята му. Какъв е смисълът от ужасните срещи, ако не можеш да разкажеш на приятелите си някоя забавна случка след това?

– Моля?

– Е, сигурно си забелязала, че не ти се обадих веднага, Амелия. Не го направих, защото срещнах друга, по-готина жена, но когато не се получи с нея, реших да ти дам втори шанс. Затова не си мисли, че си по-велика от мен. Имаш прилична усмивка, признавам, но зъбите ти са прекалено големи, както и задникът ти, а и вече не си на двайсет и пет години, макар да пиеш като такава. А и не забравяй, че на харизан кон зъбите не се гледат.

После харизаният кон се разплака.

– Съжалявам. Наистина съжалявам.

– Всичко е наред, Бойд.

– Какво ми има? Циркът беше забавен, нали? Не съм чак толкова лош.

– Беше страхотно. Циркът беше много оригинална идея.

– Но сигурно има причина, поради която не ме харесваш. Бъди честна с мен.

Амелия имаше купища причини да не го харесва, особено в този момент. Избра една.

– Помниш ли как ти казах, че работя в издателство, а ти отвърна, че не си падаш много по четенето?

– Значи си сноб – заключи той.

– За някои неща предполагам, че наистина съм. Виж, Бойд, на работа съм. Трябва да тръгвам – затвори телефона Амелия. Не беше суетна, а и определено не държеше на мнението на Бойд Фланаган. Пък и той всъщност не говореше на нея. Просто бе най-прясното му разочарование. Тя също имаше своите разочарования.

Беше на трийсет и една и мислеше, че досега трябваше да е срещнала някого.

И все пак...

Позитивната страна на Амелия вярваше, че е по-добре да си сам, отколкото с човек, който не споделя твоите интереси и ценности. (Така е, нали?)

Майка ѝ обичаше да казва, че романите са съсипали представите ѝ за истинските мъже. Това твърдение обиждаше Амелия, защото намекваше, че чете само книги с класически романтични герои. Не че имаше нещо против някой роман с романтичен персонаж от време на време, но вкусовете ѝ бяха много по-разнообразни от това. Нещо повече, обожаваше образа на Хъмбърт Хъмбърт[5], но определено не го желаеше за свой житейски партньор, гадже или дори случаен познат. Изпитваше същото към Холдън Колфийлд, мистър Рочестър и мистър Дарси[6].

Табелата на верандата на пурпурната къща във викториански стил бе доста изтрита и Амелия за малко да я подмине.

АЙЛЪНД БУКС

Предлага ексклузивно качествена литература в Алис Айлънд от 1999 г.

Човекът не е самотен остров. Всяка книга е цял един свят[7].

Вътре младо момиче седеше зад касата и четеше новия сборник с разкази на Алис Мънро[8].

– О, как е книгата? – попита Амелия. Обожаваше Мънро, но освен през отпуската си рядко имаше време да чете книги, които не бяха свързани с работата ѝ.

– Искат ни я в училище – отвърна момичето, сякаш това отговаряше на въпроса.

Амелия се представи като агент по продажбите от "Птеродактил Прес" и момичето, без дори да вдигне глава от страницата, посочи разсеяно зад себе си.

– Ей Джей е в офиса си.

Купчини от предварителни копия на книги, някои дори неподвързани, които издателите предоставят на книжарите и журналистите с рекламни цели, бяха струпани от двете страни на коридора и сякаш всеки момент щяха да се срутят. Амелия изпита познатото чувство на отчаяние. Голямата торба, метната на рамото ѝ, съдържаше някои бъдещи допълнения към купчините на Ей Джей и каталог, пълен със заглавия, които трябваше да представи и да се опита да продаде. Тя никога не лъжеше за книгите от списъка си. Обикновено намираше да каже нещо хубаво за всяка една или ако не успееше, нещо положително за корицата ѝ, а ако се провалеше и в това, за автора или за сайта на автора. И затова ми плащат големите пари, казваше си понякога сама на себе си. Печелеше по 37000 долара на година с вероятност и за бонуси, въпреки че никой с нейната работа не бе изкарвал бонус от много дълго време.

Вратата към офиса на Ей Джей Фикри бе затворена. Амелия бе на половината път до нея, когато ръкавът на пуловера ѝ се закачи за една от купчините и стотина книги, може би дори повече, се стовариха на пода с оглушителен трясък. Вратата се отвори и Ей Джей Фикри се подаде от офиса си. Погледът му се втренчи в хаоса на земята и после се премести към тъмнорусата гигантка, която истерично се опитваше да подреди отново на купчина разпилените книги.

– Коя, по дяволите, сте вие?

– Амелия Ломан.

Тя натрупа един върху друг още десетина тома и половината от тях паднаха в същия миг на пода.

– Оставете – каза Ей Джей. – Тези неща не могат да се подредят. Не помагате. Моля, вървете си.

Амелия се изправи. Беше поне десет сантиметра по-висока от него.

– Но ние имаме среща.

– Нямаме среща – отвърна Ей Джей.

– Имаме – настоя Амелия. – Пратих ви имейл миналата седмица за зимния ни каталог. Отвърнахте, че е удобно да ви посетя или в четвъртък, или в петък следобед. Писах ви, че ще дойда в четвъртък.

Кореспонденцията им бе кратка, но беше сигурна, че не е плод на въображението ѝ.

– Вие сте търговски агент?

Амелия кимна с облекчение.

– От кое издателство бяхте?

– "Птеродактил".

– Представителят на "Птеродактил Прес" е Харви Роудс – отвърна Ей Джей. – Когато ми писахте миналата седмица, реших, че сте асистентка на Харви или нещо подобно.

– Аз съм заместникът му.

Ей Джей въздъхна тежко.

– В коя компания се е преместил Харви?

Харви бе мъртъв и за секунда Амелия се замисли дали да не се пошегува нещо за небесната компания на задгробния живот, в която той вече бе служител.

– Харви е мъртъв – каза тя предпазливо. – Мислех, че сте чули.

Повечето от клиентите в списъка ѝ вече бяха чули. Харви беше легенда, доколкото един търговски представител в издателство може да бъде такава.

– Имаше некролог в бюлетина на Асоциацията[9] и дори май в "Пъблишърс Уикли" – допълни тя с донякъде извинителен тон.

– Не следя много новините в издателския бизнес – каза Ей Джей. Свали очилата си с черни рамки и дълго ги бърса.

– Съжалявам, ако това ви идва като шок – Амелия сложи ръка на рамото му, но той я избута.

– Защо смятате, че ме интересува? Почти не познавах човека. Виждах го три пъти в годината. Не е достатъчно, за да наречеш някого "приятел". И всеки път, когато се срещахме, се опитваше да ми продаде нещо. Това не е приятелство.

Амелия виждаше, че Ей Джей не е в настроение за запознаване със зимния им каталог. Трябваше да му предложи да дойде някой друг ден, но после се замисли за двучасовия път до Хаянис и за осемдесетминутното пътуване до Алис, и за графика на фериботите, които ставаха все по-нередовни след октомври.

– След като вече съм тук – каза тя, – имате ли нещо против да ви представя някои от зимните заглавия на "Птеродактил"?

Кабинетът на Ей Джей бе дрешник. Нямаше прозорци, нямаше картини по стените, нито семейни снимки на бюрото, никакви джунджурийки, нито втори изход за бягство или спасение. В стаята имаше книги, евтини метални лавици като в гараж, шкаф с чекмеджета за документи и направо древен, вероятно още от ранната ера на компютрите в края на XX век, монитор. Ей Джей не ѝ предложи питие и макар Амелия да бе жадна, не си поиска. Разчисти един стол от струпаните върху него книги и седна.

Извади зимния каталог и започна да го прелиства, като представяше новите заглавия. Беше най-малкият за годината – по отношение и на размера, и на очакванията. Малко на брой големи (поне обещаващи да са такива) дебюти; всичко останало бяха заглавия, за които издателят имаше слаби надежди за комерсиален успех. Въпреки това Амелия често харесваше най-много именно "зимняците". Те бяха подценените, неамбициозните, непопулярните, на които човек не би заложил пари, ако бяха коне на хиподрума. (Не е много трудно да се досетиш, че именно така се възприемаше и тя самата.) За последно остави любимата си книга – мемоар, написан от осемдесетгодишен мъж, който цял живот е бил ерген и се бе оженил едва на седемдесет и осем години. Съпругата му починала две години след сватбата им, на осемдесет и три. Рак. Според кратката биографична бележка авторът бе работил в ресор наука като репортер за различни вестници от Средния запад и прозата му бе точна, забавна, лишена от блудкава сантименталност. Амелия бе плакала неудържимо във влака от Ню Йорк до Провидънс. Знаеше, че "Късно разцъфване" е малка книжка и описанието ѝ е в голяма степен клише, но бе сигурна, че и други хора ще я харесат, ако им се даде шанс. Според нейния личен опит повечето проблеми на хората можеха да се разрешат, стига да се даде шанс на повече неща.

Беше по средата на описанието на "Късно разцъфване", когато Ей Джей отпусна глава на бюрото си.

– Нещо не е наред ли? – попита Амелия.

– Това не е за мен – каза Ей Джей.

– Просто пробвайте с първата глава – побутна тя към него предварителното копие на книжката. – Знам, че темата може да звучи прекалено сантиментално, но когато видите как е напи...

Той я прекъсна:

– Това не е за мен.

– Добре, тогава ще ви разкажа за нещо друго.

Ей Джей си пое дълбоко дъх.

– Струвате ми се достатъчно приятна млада дама, но вашият предшественик... Работата е там, че Харви познаваше вкусовете ми. Всъщност той имаше същия вкус като моя.

Амелия остави книгата на бюрото.

– Бих искала да имам възможността и аз да ги опозная – каза тя, чувствайки се донякъде като героиня от порнофилм.

Той измърмори нещо приглушено. Стори ѝ се, че чу "Какъв е смисълът?", но не беше сигурна.

Амелия затвори каталога на "Птеродактил".

– Мистър Фикри, моля ви, кажете ми какво харесвате.

– Харесвам – повтори той някак разсеяно. – А защо да не ви кажа какво не харесвам? Не харесвам постмодернизма, постапокалиптичните сценарии, post mortem[10] разказвачи или магическия реализъм.

Рядко се поддавам на уж оригинални постановки в книгите, многопластови начала, картини там, където не би трябвало да ги има – общо взето, всякакви литературни номера. Намирам художествената литература за Холокоста или за която и да е друга световна трагедия за проява на лош вкус – само документалистика по темата, моля. Не харесвам миш-маш жанровете а ла детективски романи или литературни измишльотини. Литературата трябва да бъде литература, жанрът трябва да си е жанр, а смесицата на видовете рядко постига удовлетворителен ефект. Не харесвам детските книги, особено онези със сираци, и предпочитам да не задръствам рафтовете си с ърбън фентъзи. Не харесвам нищо над 400 страници и нищо под 150. Отвратен съм от книги на телевизионни звезди, написани от автори призраци, от книги със снимчици на знаменитости, от спортни мемоари, книги, съпътстващи филми, и такива, отнасящи се за популярни личности, и – предполагам, че тук няма да коментирате нищо – романи за вампири. Рядко поръчвам дебюти, чиклит, поезия или преводна литература. Бих предпочел да не зареждам и поредици, но нуждите на джоба ми ме принуждават да го правя. В случая не е необходимо да ми разказвате за "следващата голяма поредица", преди да се е изкачила до челото в списъка с бестселъри на "Ню Йорк Таймс" Но най-вече, мис Ломан, намирам жалките литературни мемоари на дребни стари мъже, чиито стари жени са умрели от рак, за абсолютно непоносими. Независимо колко добре са написани според търговския представител на издателството. Независимо колко екземпляра ще ми обещаете, че ще продам в Деня на майката.

Амелия се изчерви, въпреки че бе по-скоро ядосана, отколкото засегната. Беше съгласна с някои от казаните от Ей Джей неща, но маниерът му бе ненужно обиден. "Птеродактил Прес" и без това не продаваше и половината от тези заглавия. Вгледа се в мъжа пред себе си. Беше по-възрастен от нея, но не много, не повече от десет години. Беше прекалено млад, за да харесва толкова малко неща.

– Какво харесвате? – попита пак тя.

– Всичко останало – отвърна той. – Признавам и известна слабост, от време на време, към сборниците с къси разкази. Клиентите обаче изобщо не ги купуват.

В списъка на Амелия имаше само един сборник с разкази, дебют. Не го бе изчела целия и времето, с което разполагаше, подсказваше, че едва ли ще го довърши някога, но бе харесала първия разказ. Шестокласници от Америка и шестокласници от Индия участват в международна литературна програма. Разказът се водеше от името на момче с индийски произход, което постоянно подвеждаше съучениците си с погрешна информация за индийската култура. Амелия се прокашля, защото гърлото ѝ бе още пресъхнало.

– "Годината, в която Бомбай стана Мумбай". Мисля, че това специално ще ви хар...

– Не – отсече той.

– Още не съм ви казала за какво става дума.

– Просто не.

– Но защо?

– Ако бъдете честна със себе си, ще признаете, че ми казвате това, защото съм отчасти индиец и смятате, че ще проявя специален интерес към темата. Прав ли съм?

Амелия си представи как разбива античния компютър върху главата му.

– Казвам ви го, защото споделихте, че харесвате разкази! И това е единственият сборник в каталога ми. И за ваше сведение... – тук тя излъга – този сборник е просто великолепен, от първия до последния разказ. Въпреки че е дебют. И знаете ли какво? – изправи се Амелия. Виеше ѝ се свят. Може би бе прекалила с пиенето? Главата ѝ бумтеше бясно, сърцето ѝ също. – Харесвам дебюти. Харесва ми да откривам нещо ново. Това е част от причините, поради които се занимавам с тази работа. И, и... Искате ли мнението ми?

– Не съвсем – каза той. – На колко години сте, двайсет и пет?

– Мистър Фикри, имате прекрасна книжарница, но ако продължавате така... така... по този начин... – като малките деца и тя, когато бе притеснена, повтаряше думите си, – ако продължавате с това закостеняло мислене, скоро изобщо няма да има "Айлънд Букс".

Стовари "Късно разцъфване" заедно със зимния каталог на бюрото му. На излизане в коридора се спъна в разпилените по пода книги.

Следващият ферибот отплаваше чак след час, затова Амелия се разходи из градчето. Пред клона на "Банк ъф Америка" бе издигната паметна бронзова плоча в чест на Херман Мелвил, прекарал лятото тук, още когато сградата е била хотел "Алис". Градчето бе приятно място, но Амелия не мислеше, че скоро ще има причина да се върне.

Написа есемес на шефа си в Ню Йорк.

Май няма да имаме поръчки от Алис Айлънд: -(

Той ѝ отвърна: Не се тормози. Клиентът е дребен, а и поръчките оттам са най-вече през лятото, когато идват туристите. Собственикът на книжарницата е странен, но и Харви продаваше по-добре пролетно-летния каталог. И с теб ще стане така.

В шест часа Ей Джей каза на Моли Клок да си тръгва.

– Как е новият сборник на Мънро? – попита той.

Тя изпъшка.

– Защо всички днес ме питат това?

Имаше предвид само Амелия, но Моли обичаше да говори с обобщения.

– Предполагам, защото го четеш.

Тя изпуфтя отново.

– Добре. Хората са... не знам, прекалено много хора понякога.

– Мисля, че това е голяма част от философията и на самата Мънро.

– Не знам. Предпочитам старите автори. Ще се видим в понеделник.

Нещо трябва да се направи с Моли, помисли си Ей Джей, докато обръщаше табелата със знака "ЗАТВОРЕНО" към улицата. Независимо че обичаше да чете, тя бе ужасен продавач. Работеше обаче само по няколко часа, не крадеше, пък и бе много досадно тепърва да се обучава нов човек. Ник я бе наела, значи бе видяла нещо в нацупената мис Клок. Може би следващото лято Ей Джей щеше да събере сили да я уволни.

Изрита останалите клиенти навън – най-неприятни му бяха младежите от групичката, учещи органична химия, които не бяха купили нищо, но висяха в секцията със списанията от четири часа; освен това бе почти убеден, че един от тях бе запушил тоалетната. После се захвана с касовите бележки, задача, която бе точно толкова потискаща, колкото и звучеше. Най-накрая се качи на горния етаж, в апартамента, в който живееше. Пъхна кутия с готово замразено виндалу[11] в микровълновата.

Девет минути, според указанията на кутията. Докато стоеше пред фурната, се замисли за момичето от "Птеродактил". Приличаше на пътешественичка във времето, някъде от 90-те години на XX век, от Сиатъл, със своите галоши с десен на котвички и рокля на цветя, която сякаш бе взела от баба си, с пухкавия си бежов пуловер и дълга до раменете коса, подстригана като че ли от приятеля ѝ в кухнята на апартамента им под наем. Приятелка? Не, приятел, реши той. Подсети го за Къртни Лав, когато бе омъжена за Кърт Кобейн. Грубите, плътно свити розови устни казваха "Никой не може да ме нарани", но нежните сини очи ги опровергаваха: "Да, можеш и вероятно ще го направиш". И той бе накарал това голямо, пухкаво като глухарче момиче да се разплаче. Добра работа, Ей Джей.

Мирисът на виндалу ставаше по-силен, но имаше още седем минути и половина.

Нуждаеше се от някаква задача. Нещо физическо, но не напрягащо.

Слезе в мазето, за да нареже и подреди кашоните от книги. Нож, рязане. Смачкване. Слагане. Рязане. Смачкване. Слагане.

Ей Джей съжаляваше за държанието си с агентката. Някой трябваше да му каже по-рано, че Харви Роудс е умрял.

Рязане. Смачкване. Слагане.

Някой вероятно му бе съобщил. Той бегло преглеждаше имейлите си, никога не отговаряше на телефонните обаждания. Имало ли е погребение? Не че би отишъл. Едва бе познавал Харви Роудс. Очевидно.

Рязане. Смачкване. Слагане.

И все пак... Бе прекарал доста часове с този мъж през последните шест-седем години. Бяха говорили само за книги, но какво е по-лично в живота от книгите?

Рязане. Смачкване. Слагане.

А и колко рядко се случва да срещнеш човек, който има същите литературни вкусове като теб? Единственият спор между тях бе за Дейвид Фостър Уолъс[12].

Беше по времето, когато Уолъс се самоуби. Ей Джей намираше тона на надигналите се благоговейни възхвали по негов адрес за напълно непоносим. Човекът бе написал приличен роман (макар и прекалено дълъг и направен така, че да се харесва), няколко скромни, но проникновени есета и почти нищо друго[13].

– "Безкрайна шега" е шедьовър – каза Харви.

– "Безкрайна шега" е изпитание за издръжливост. Щом си успял да я прочетеш докрай, нямаш друг избор, освен да кажеш, че я харесваш. Иначе ще трябва да приемеш факта, че си пропилял напразно седмици от живота си. Има стил, да, но липсва съдържание, приятелю.

Лицето на Харви пламна и той се наведе над бюрото.

– Казваш това за всеки писател, роден в същото десетилетие като теб!

Рязане. Смачкване. Слагане. Завързване на купчината.

Когато се върна в апартамента си, виндалуто вече бе изстинало. Ако подгрееше отново тази пластмасова купа, вероятно щеше да хване рак.

Отнесе кутията до масата. Първата хапка прогори стомаха му, толкова бе люто. Втората хапка го вледени. От трън та на глог. Метна кутията към стената. Колко малко бе означавал той за Харви и колко много бе означавал Харви за него.

Проблемът на това да живееш сам е, че се налага и сам да разчистваш след себе си.

Не, истинският проблем на това да живееш сам е, че на никого не му пука дали си разстроен, или не. Никой не се интересува защо трийсет и девет годишен мъж мята пластмасова кутия с виндалу из стаята като побесняло малко дете. Наля си чаша червено вино. Сложи покривка на масата. Отиде в дневната. Отключи стъклената витрина с контролиран въздух – така предпазваше от щетите на времето най-голямото си съкровище – и извади "Тамерлан" от нея. Обратно в кухнята, постави книгата на масата пред себе си, близо до мястото, където сядаше Ник.

– Наздраве, загубеняко – каза той на тънкото томче.

Пресуши чашата си. Наля си още една и след като изпи и нея, си обеща, че ще прочете някоя книга. Може би някоя любима, като "Старото училище" на Тобаяс Улф[14], въпреки че най-вероятно щеше да запълни по-добре времето си с нещо ново.

За какво му бе говорила онази търговска представителка? "Късно разцъфване", хъм... Наистина мислеше онова, което бе казал. Нямаше нищо по-ужасно от сълзливи мемоари на овдовели мъже и жени. Особено ако си вдовец като самия Ей Джей, а той бе такъв през последните двайсет и един месеца. Агентката бе нова, не беше нейна вината, че не знаеше за неговата досадна лична трагедия. Боже, как му липсваше Ник. Гласът ѝ и шията ѝ, и дори проклетите ѝ подмишници. Боцкаха като котешки език и в края на деня миришеха точно като мляко, което всеки момент ще се вкисне.

Три чаши по-късно припадна на масата. Беше висок само метър и седемдесет и тежеше шейсет и три килограма, и дори не бе изял замразеното си виндалу, за да се подкрепи след целия ден работа. Тази нощ на купчинката му с книги за четене нямаше да се появи ново томче.

– Аджай – прошепна Ник. – Върви в леглото.

Най-накрая, поне сънуваше. Смисълът на цялото пиене бе да стигне до това място.

Ник, призрачната съпруга от пиянския му сън, му помогна да се изправи на крака.

– Направо е жалко, откачалко моя. Знаеш го, нали?

Той кимна.

– Замразено виндалу и петдоларово червено вино.

– Поднасям уважението си към традициите на моите предци.

Заедно с призрака се добраха до спалнята.

– Поздравления, мистър Фикри. Превръщаш се в bona fide[15] алкохолик.

– Съжалявам – каза той.

Тя го положи в леглото. Кестенявата ѝ коса бе оформена в къса хулиганска момчешка прическа.

– Подстригала си се. Странно е.

– Беше ужасен с това момиче днес.

– Заради Харви.

– Очевидно – каза тя.

– Не ми харесва, когато хора, които познавам, умират.

– Затова не уволняваш и Моли Клок, нали?

Той кимна.

– Не можеш да продължаваш така.

– Мога – сопна се Ей Джей. – И преди е било така. И така ще бъде.

Тя го целуна по челото.

– Предполагам, че това, което казвам, е, че не искам и ти да си мъртва.

Ник си бе тръгнала.

Никой не бе виновен за инцидента. Ник бе закарала писател до дома му след следобедно литературно събитие. Сигурно бе бързала да хване последния автомобилен ферибот за Алис. Вероятно бе кривнала, за да не удари някой елен. А може да си бяха просто зимните пътища на Масачузетс. Нямаше как да се разбере. Полицаят в болницата го бе попитал дали е имала склонност към самоубийство.

– Не – отвърна Ей Джей. – Нищо подобно.

Беше бременна във втория месец. Още не бяха казали на никого. И преди се бяха разочаровали. Ей Джей стоеше в чакалнята пред моргата и му се искаше да бяха казали на хората. Поне щяха да са имали кратък период на щастие, преди дългия период на... Още не знаеше как да нарече това.

– Не, не беше склонна към самоубийство – Ей Джей се умълча. – Беше ужасен шофьор, но мислеше, че не е.

– Да – каза полицаят. – Никой не е виновен.

– Хората обичат да казват такива неща – отвърна Ей Джей. – Но все пак някой е виновен. Грешката е била нейна. Толкова е глупаво. Каква гигантска глупост е направила. Какъв тъп ход а ла Даниел Стийл, Ник! Ако това беше роман, щях веднага да спра да го чета. Щях да го метна в стената.

Ченгето (който не си падаше особено по четенето, като изключим някой комерсиален трилър на Джефри Дивър[16], когато бе във ваканция) се опита да върне разговора обратно към реалността.

– Точно така. Вие притежавате книжарница.

– Съпругата ми и аз, да – отвърна Ей Джей, без да се замисли. – О, божичко, току-що направих онази глупост, когато персонажът забравя, че жена му е починала, и използва отново "ние". Такова клише. Полицай... – спря, за да прочете табелката с името му – Ламбиаз, ние с вас сме герои в лош роман. Знаете ли това? Как, по дяволите, се озовахме тук? Сигурно си мислите: "горкият нещастник", и тази вечер ще целунете децата си по-силно, защото така правят героите в тези книги. Знаете за кои книги говоря, нали? Онези суперуспешни, в които действието дълго се върти около някои маловажни второстепенни герои, за да изглежда сюжетът по-претенциозен и мащабен. Вижте как авторът се интересува от малките хора! От обикновения човек! Колко широко скроен е той или тя! Дори името ви. Полицай Ламбиаз е идеално име, идеалното клише за ченге от Масачузетс. Расист ли сте, Ламбиаз? Защото вашият герой трябва да бъде такъв.

– Мистър Фикри – каза полицай Ламбиаз. – Има ли някой ваш близък, на когото мога да се обадя?

Той бе добро ченге и бе свикнал с различните начини, по които хората реагират на смъртта. Постави ръка на рамото на Ей Джей.

– Да! Правилно, полицай Ламбиаз, точно това се предполага да кажете в този момент! Играете ролята си безупречно. Знаете ли какво се очаква да направи сега вдовецът?

– Да се обади на някого – каза полицаят.

– Да, вероятно трябва. Вече се обадих на близките на съпругата ми – кимна Ей Джей. – Ако това бе разказ, с вас щяхме да приключим дотук. Лек ироничен обрат и край. Затова няма нищо по-елегантно в прозата от късите разкази, полицай Ламбиаз. Ако беше разказ от Реймънд Карвър[17], щяхте да ми предложите някаква незначителна утеха, щеше да се възцари мрак върху героите и всичко щеше да свърши. Но това... струва ми се по-скоро като роман. В емоционално отношение, имам предвид. Ще ми бъде нужно доста време, за да мина през него. Разбирате ли?

– Не съм много сигурен. Никога не съм чел Реймънд Карвър – каза полицай Ламбиаз. – Харесвам Линкълн Райм. Попадал ли ви е?

– Парализираният детектив от поредицата на Джефри Дивър. Прилично за жанра четиво. Но чели ли сте някакви къси разкази? – попита Ей Джей.

– Може би в училище... Приказки. Ъъъ... "Червеното пони"[18]? Мисля, че ни караха да го четем в училище.

– Това е повест – отбеляза Ей Джей.

– О, съжалявам. Аз... Чакайте, сетих се! Имаше един разказ с полицай, който помня от гимназията. Нещо като съвършеното престъпление – може би затова съм го запомнил. Полицаят бе убит от жена си. Оръжието на убийството бе замразено парче говеждо и после тя го сервира на другите...

– "Смъртоносният агнешки бут" – каза Ей Джей. – Така се нарича разказът, "Смъртоносният агнешки бут", и оръжието бе агнешки бут, а не говеждо.

– Да, точно това е! – възкликна с удоволствие полицаят.

– Добре познавате работата си.

– Разказът е много известен – каза Ей Джей. – Роднините на жена ми ще бъдат тук всеки момент. Извинявам се за преди малко, когато коментирах присъствието ви като на "маловажен второстепенен герой". Беше грубо, а и – доколкото всички знаем – аз съм въпросният маловажен второстепенен герой в по-голямата сага на полицай Ламбиаз. Едно ченге е много по-вероятен главен герой, отколкото един книжар. Вие, сър, всъщност сте цял жанр.

– Хъм... – отбеляза полицай Ламбиаз. – Вероятно сте прав за това. Но да се върнем на разговора, който водехме преди. Като полицай моят проблем с тази история е времето. Тя слага говеждото...

– Агнешкото.

– Агнешкото. Значи така... Убива онзи тип със замразения бут, после пъха "оръжието" във фурната, за да го сготви, дори без да го овкуси. Не съм Рейчъл Рей[19], но...

Ник бе започнала да се вкочанява, когато изтеглиха колата ѝ от водата, а в моргата устните ѝ вече бяха посинели. Цветът им напомни на Ей Джей за черното червило, което Ник носеше на последния купон в чест на най-новата вампирска поредица. На него не му пукаше особено и не му допадаше идеята за глупави тийнейджърки, обикалящи из острова, облечени в абитуриентските си рокли, но Ник, която наистина харесваше проклетата вампирска книга и авторката ѝ, бе настояла, че един вампирски бал ще е добър за бизнеса. И освен това ще е забавно.

"Помниш какво означава думата "забавно", нали?" "Смътно, бе отговорил той. Много отдавна, когато не бях станал книжар, когато разполагах свободно с почивните си дни и нощи само за себе си, когато четях за удоволствие, си спомням, че беше забавно. Така че, да, смътно, но помня." "Нека освежа паметта ти. Забавно е да имаш умна, хубава, сговорчива жена, с която да работиш рамо до рамо всеки ден."

Все още я виждаше пред себе си с онази нелепа черна копринена рокля, обвила дясната си ръка около колоната на верандата, с красивите си, ярко начервени устни, оформени в плътна линия.

"За съжаление съпругата ми се превърна във вампир." "О, клети човече." Тя прекоси верандата и го целуна, оставяйки следа от червило като белег на бузата му. "Единственото решение е и ти да станеш вампир. Не се опитвай да се съпротивляваш, това би било възможно най-лошият ход. Бъди хладнокръвен, откачалко. Покани ме да вляза."

"Диамантът, голям колкото "Риц"[20]

Ф. Скот Фицджералд, 1922 г.

Технически погледнато, повест. Но пък повестите са доста спорна територия. Ако обаче си от хората, които се тормозят да правят подобни разграничения – а аз май съм точно от тях – по-добре е да знаеш разликата. (Ако влезеш в някой от колежите от Бръшляновата лига, вероятно ще попаднеш на мнозина от този тип. Мислех си за това. Помни, че добро образование може да се получи и на места, различни от обичайно приетите. Въоръжи се с познание срещу тази самоуверена тълпа. Но аз се отплеснах.) Едгар Алън По определя късия разказ като нещо, което може да се прочете на едно сядане, наведнъж. И пак се отклоних.

Кичозна, ексцентрична история за предизвикателството да притежаваш град, направен от диаманти, и за всичко, на което са готови богатите, за да защитят своя начин на живот. Фицджералд е в добра форма тук. "Великият Гетсби" е безспорно смайващ, но тази повест, "Диамантът", понякога ми се струва прекалено нагласена, като онези градини, които са специално поддържани и украсени с подрязани в странни форми храсти. Форматът на късия разказ тук е разширен, сякаш Фицджералд е объркал нещо. И въпреки това "Диамантът" диша и живее като омагьосан градински гном.

Re: тук е моментът да вмъкна нещо. Трябва ли да направя очевидното и да ти кажа, че точно преди да те срещна, аз също изгубих нещо с много голяма, макар и донякъде спорна стойност?

Ей Джей Ф.

Макар да не помнеше как се е добрал дотам и как е съблякъл дрехите си, Ей Джей се събуди в леглото си само по бельо. Помнеше, че Харви Роудс е мъртъв; помнеше, че се е държал като задник с миловидното момиче от "Птеродактил"; помнеше как бе метнал виндалуто към стената; помнеше първата чаша вино и наздравицата към "Тамерлан". След това, нищо. От неговата гледна точка вечерта бе истински триумф.

Главата го цепеше. Отиде в дневната, очаквайки да намери разпилените остатъци от виндалуто. Подът и стените бяха безупречно почистени, никъде не се виждаха петна. Ей Джей изрови един аспирин от чекмеджето с лекарства, като мислено се поздрави за предвидливостта, която бе проявил, да почисти. Седна на масата в трапезарията и забеляза, че бутилката от вино също бе изхвърлена. Странно бе, че е бил толкова прибран в такова състояние, но и друг път се бе случвало. Беше подреден пияница. Погледът му пробяга до отсрещната страна на масата, където бе оставил "Тамерлан". Книгата я нямаше. Може би само си бe мислил, че я е извадил от витрината?

Докато вървеше през стаята, туптенето на сърцето му се състезаваше с бумтенето в главата му. На половината път до шкафа видя, че стъклената витрина с контролиран въздух и ключалка с шифър, която защитаваше "Тамерлан" от света, бе широко отворена и празна.

Наметна се с халата за баня и се напъха в маратонките си за джогинг, които не бяха използвани отдавна по предназначение.

Затича се по улица "Капитан Уигинс", а мръсната му хавлия с десен на шотландско каре се развяваше бясно зад него. Приличаше на депресиран, недохранен супергерой. Зави по Главната и се втурна право в спящия полицейски участък на Алис Айлънд.

– Ограбили са ме! – обяви гръмко Ей Джей. Разстоянието не бе голямо, но дишаше тежко. – Моля ви, някой да ми помогне! – извика отново Той, като се опитваше да не прилича на стара дама с открадната дамска чанта.

Ламбиаз остави чашата си с кафе на бюрото и погледна разстроения мъж, облечен в хавлия за баня. Позна собственика на книжарницата, мъжа, чиято красива млада жена се бе удавила в езерото преди година и половина. Ей Джей изглеждаше доста по-възрастен в сравнение с предишния път, когато го бе срещнал, но Ламбиаз предполагаше, че това е нормално предвид събитията.

– Добре, мистър Фикри, успокойте се и ми кажете какво е станало.

– Някой е откраднал "Тамерлан" – каза Ей Джей.

– Кой или какво е Тамерлан?

– Книга. Много ценна книга.

– Да изясним. Твърдите, че някой е откраднал книга от магазина ви?

– Не. Това е моя книга от личната ми колекция. Изключително рядък сборник със стихотворения на Едгар Алън По.

– Значи, нещо като любимата ви книга? – попита Ламбиаз.

– Не. Дори не го харесвам. Този сборник е пълна глупост, наивни, незрели... – Ей Джей беше вече превъртял и не можеше да си намери място. – Мамка му!

– Спокойно, мистър Фикри. Само се опитвам да разбера. Не харесвате тази книга, но тя има сантиментална стойност за вас?

– Не! Майната ѝ на сантименталната стойност! Има огромна финансова стойност. "Тамерлан" е като Хонус Вагнер[21] на редките книги! Разбирате ли какво казвам?

– Разбира се, баща ми бе колекционер – кимна Ламбиаз.

– Толкова ценна?

Ей Джей не успяваше да изстрелва думите си достатъчно бързо.

– Това са първите стихотворения, които По е написал, когато е бил на осемнайсет години. Книгата е изключително рядка, защото тиражът е бил само 50 копия, издадени анонимно. Вместо името на Едгар Алън По на корицата пише "от Бостънеца". В зависимост от състоянието им и от положението на пазара на редки издания сега копията се продават от четиристотин хиляди долара нагоре. Смятах да предложа моето на търг след няколко години, когато икономиката се подобри. Щях да затворя книжарницата и да се пенсионирам.

– Ако не възразявате, че питам – каза Ламбиаз, – защо сте държали нещо толкова ценно в дома си, а не в банков трезор?

Ей Джей поклати глава.

– Не знам. От глупост. Предполагам, че ми харесваше мисълта да го имам близо до себе си. Харесваше ми да го поглеждам и да си мисля, че мога да напусна във всеки един момент, когато си поискам. Държах го в специална витрина от подсилено стъкло, заключена с комбинация. Предполагах, че е достатъчно сигурно.

В допълнителна негова защита трябваше да се каже, че в Алис Айлънд почти не ставаха кражби, с изключение на туристическия сезон. Сега бе октомври.

– Значи някой е разбил витрината или е знаел комбинацията? – попита Ламбиаз.

– Нито едното, нито другото. Исках да се разведря миналата вечер. Тъпо, знам, но извадих книгата, за да я погледна. Безсмислено извинение, наясно съм.

– Мистър Фикри, "Тамерлан" застрахован ли е?

Ей Джей хвана главата си с ръце. Ламбиаз прие това като отговор "не".

– Открих книгата преди около година, няколко месеца след смъртта на жена ми. Не исках да харча допълнително пари. Така и не стигнах до застраховката. Не знам... Милион идиотски причини, като главната е, че съм идиот, полицай Ламбиаз.

Ламбиаз не си направи труда да го поправи, че трябва да се обръща към него с началник, а не с полицай.

- Ето какво ще направим. Първо, с вас ще попълним полицейския доклад. После, когато моят детектив дойде – тя е на работа само по половин ден извън сезона – ще я изпратя у вас, за да свали отпечатъци и да събере други доказателства. Може би все нещо ще излезе. Другото, което можем да направим, е да се обадим на аукционните къщи и на хора, които се занимават с такива неща. Това е рядка книга, както казвате, специалистите ще забележат появата на ново копие на пазара. Тези неща не трябва ли да са описани някъде, да има списък кой ги е притежавал и други подобни?

– Доказателство за произход – каза Ей Джей.

– Да, точно така! Жена ми обичаше да гледа онова предаване за антики[22], сещате ли се, където специалисти обикалят Англия и оценяват различни предмети?

Ей Джей не отговори.

– И едно последно нещо. Чудя се кой е знаел за книгата?

Фикри изсумтя.

– Всички. Сестрата на жена ми, Исмей – учителка е в гимназията. Тя се тревожи за мен, откакто Ник... Все ме кара да излизам от книжарницата, да ходя извън острова. Преди около година ме замъкна на ужасяваща разпродажба в Милтън. И там, в един кашон сред около петдесетина книги, всичките пълни боклуци, беше "Тамерлан". Платих пет долара. Хората нямаха представа какво притежават. Почувствах се гадно, че им го измъквам така, ако искате да знаете. Не че вече има значение. Както и да е, Исмей реши, че ще е полезно за бизнеса, а и ще има образователна цел, както и куп други глупости, които ми изреди, но в крайна сметка ме убеди, че трябва да изложа книгата в магазина. Така че цялото минало лято държах стъклената витрина долу, пред очите на всички. Предполагам, че никога не сте влизали в книжарницата, щом не знаете за това.

Ламбиаз сведе поглед към обувките си, като изпита срам, познат на хиляди американски ученици, провалили се със задължителната за четене литература в гимназията.

– Не съм голям читател.

– Но четете криминални романи, нали?

– Имате добра памет – отбеляза Ламбиаз.

Всъщност Ей Джей имаше добра памет за читателските вкусове на хората.

– Дивър, нали така? Ако го харесвате, има един нов автор от...

– Разбира се, ще се отбия по някое време. Да се обадя ли в момента на някого? Сестрата на жена ви е Исмей Евънс-Париш, ако не се лъжа?

– Исмей е... – в този миг Ей Джей замръзна, сякаш някой бе натиснал бутона му за пауза. Очите му се изцъклиха, а устата му зейна.

– Мистър Фикри?

Около трийсетина секунди Ей Джей остана така, после си възвърна способността да говори, сякаш нищо не бе станало.

– Исмей е на работа. Добре съм. Няма нужда да я търсите.

– Вцепенихте се за около минута, сякаш не бяхте на себе си – каза Ламбиаз.

– Какво?

– Все едно припаднахте, но в изправено състояние.

– О, божичко. Получил съм малък припадък[23]. Като дете имах доста такива. Сега рядко ми се случва – само когато съм необичайно разстроен.

– Трябва да отидете на лекар.

– Не, добре съм. Честно. Просто искам да намеря книгата си.

– Аз ще съм по-спокоен – настоя Ламбиаз. – Имали сте доста травмираща сутрин и знам, че живеете сам. Ще ви заведа до болницата и после ще докарам балдъзата ви тук. Междувременно ще инструктирам хората си, за да видим дали няма да се появи нещо във връзка с книгата ви.

В болницата Ей Джей чака, попълва формуляри, чака, съблече се, прави тестове, чака, облече се, чака, направи още тестове, чака, съблече се отново и най-накрая бе прегледан от лекарка на средна възраст. Тя не беше особено притеснена от припадъка. Тестовете обаче показваха, че кръвното му налягане и холестеролът му са на границата между нормалното и високото за трийсет и девет годишен мъж. Лекарката попита Ей Джей за начина му на живот. Той отговори честно на въпросите ѝ.

– Не съм това, което бихте нарекли "алкохолик", но обичам да пия, докато припадна, поне веднъж седмично. Пуша от време на време и се поддържам с диета от готови замразени храни. Рядко си чистя зъбите с конец. Преди тичах на дълги разстояния, но сега изобщо не спортувам. Живея сам и ми липсват пълноценни човешки взаимоотношения. След смъртта на жена ми мразя и работата си.

– О, това ли е всичко? – направи опит да се пошегува лекарката. – Вие сте още млад мъж, мистър Фикри, но тялото ви не може да поема до безкрай отровите, с които го блъскате. Ако се опитвате да се убиете, мога да измисля по-бързи и по-лесни начини да го сторите. Искате ли да умрете?

Той не можа да измисли веднага какво да ѝ отговори.

– Защото, ако искате да умрете, ще се наложи да ви сложа под психиатрично наблюдение.

– Не искам да умра – каза Ей Джей след малко. – Просто ми е трудно да бъда тук през цялото време. Мислите ли, че съм луд?

– Не. Разбирам защо се чувствате по този начин. Преживявате труден период. Започнете с упражнения – каза тя.

– Ще се почувствате по-добре.

– Добре.

– Съпругата ви бе прекрасен човек – каза лекарката. – Преди участвах в литературния клуб на майките и дъщерите, който тя организираше в книжарницата. Дъщеря ми все още работи за вас.

– Моли Клок?

– Клок е името на партньора ми. Аз съм доктор Роузен – потупа тя баджа с името си.

Във фоайето Ей Джей завари позната сцена.

– Ще имате ли нещо против...? – питаше сестра в розова униформа и подаваше измачкана книга на мъж, облечен в кадифено сако с кожени кръпки на лактите.

– За мен ще е удоволствие – отвърна Дениъл Париш. – Как се казвате?

– Джил, като от песничката "Джак и Джил изкачват хълма". Джил Мейси – като името на магазина. Чела съм всичките ви книги, но тази ми харесва най-много. Ужасно много.

– Всички смятат така, Джил от хълма – Дениъл не се шегуваше. Никоя от книгите му не се продаваше толкова добре, колкото първата.

– Дори не мога да изразя колко много означава това за мен. Направо се разплаквам, като се сетя – наклони тя глава и премигна с мигли като гейша. – Заради тази книга реших да стана медицинска сестра! Тъкмо започнах работа тук. Когато разбрах, че живеете в града, се изпълних с надежда, че някой ден ще се отбиете в болницата.

– Искате да кажете, че сте се надявали да се разболея? – попита с усмивка Дениъл.

– Разбира се, че не! – изчерви се сестрата, после го плесна закачливо по рамото. – О, вие, вие сте ужасен!

– Такъв съм – отвърна Дениъл. – Наистина съм ужасен.

Първия път, когато Ник срещна Дениъл Париш, бе споделила, че той има излъчването и красивата външност на водещ на новините в някоя телевизия. В колата на връщане към къщи бе променила мнението си.

– Очите му са прекалено малки за водещ. По-скоро става да съобщава прогнозата за времето.

– Има звучен глас – беше казал Ей Джей.

– Ако такъв мъж ти каже, че бурята е отминала, определено ще му повярваш. Дори ако все още стоиш мокър до кости под дъжда – бе добавила Ник.

Ей Джей прекъсна флирта му със сестрата.

– Дан. Мислех, че ще се обадят на жена ти – натърти демонстративно той.

Дениъл се закашля.

– Тя не се чувства добре заради времето, затова дойдох аз. Как си, старче?

Наричаше го така, въпреки че бе пет години по-възрастен от Ей Джей.

– Загубих единствената си възможност да забогатея и лекарката каза че ще умра, но с изключение на това се чувствам чудесно – отвърна Ей Джей. Успокоителните му бяха дали перспектива и го караха да гледа на станалото някак отвисоко.

– Супер. Да вървим да пийнем!

Дениъл се обърна към сестра Джил и ѝ прошепна нещо в ухото. Когато ѝ подаде книгата, Ей Джей успя да види, че бе написал вътре телефонния си номер.

– "Хайде, владетелю на виното!"[24] – провикна се Дениъл, запътвайки се към изхода.

Въпреки че обичаше книгите и притежаваше книжарница, Ей Джей не се интересуваше особено от писателите. Смяташе, че са разхвърляни, нарцистични, глупави и принципно неприятни хора. Опитваше се да избягва срещите с тези, написали книгите, които харесваше, от страх, че личността на авторите ще съсипе впечатлението от творбите им. За щастие не харесваше книгите на Дениъл Париш, дори и най-известния му първи роман. Що се отнасяше до личността му като мъж... Е, той забавляваше Ей Джей. Всъщност трябваше да признае, че Париш бе един от най-близките му приятели.

– Вината е изцяло моя – каза Ей Джей след втората си бира. – Трябваше да я застраховам. Трябваше да я съхранявам в банка. Не трябваше да я изваждам пиян. Независимо кой я е откраднал, не мога да кажа, че съм абсолютно невинен и не съм го улеснил.

Алкохолът в съчетание с успокоителните го бе настроил мелодраматично. Дениъл му напълни отново чашата от голямата кана с бира, която бяха поръчали.

– Не прави това, Ей Джей. Не се самообвинявай – каза той.

– Знаеш ли какъв е смисълът на станалото? Това е сигнал за пробуждане. Определено ще спра да пия.

– Веднага след тази бира – отбеляза Дениъл.

Двамата вдигнаха чашите си и се чукнаха. Гимназистка с късо изрязани дънкови панталонки, които разкриваха почти цялото ѝ дупе, мина покрай тях. Дениъл вдигна чашата си и подвикна към нея:

– Страхотен тоалет!

Момичето му показа среден пръст.

– Трябва да спреш да пиеш. Аз трябва да спра да изневерявам на Исмей – каза Дениъл. – Но после виждам чифт панталонки като тези и решителността ми се изпарява. Тази вечер се държах като идиот. Сестрата! Тези панталонки!

Ей Джей отпи от бирата си.

– Как върви книгата?

Дениъл сви рамене.

– Книга като книга. Ще си има страници и корица. Ще има сюжет, герои и завръзка. Ще отразява години, преминали в обучение, усъвършенстване и практикуване на уменията ми. И въпреки всичко ще бъде по-слабо приета от първата, която написах на двайсет и пет.

– Горкото копеле – каза Ей Джей.

– Доста съм сигурен, че ти си този, който ще спечели титлата "Горкото копеле на годината", старче.

– Какъв късметлия съм, а?

– Едгар Алън По е слаб писател, знаеш ли? А "Тамерлан" е най-лошото, което е писал. Досаден подражател на лорд Байрон. Щеше да бъде различно, ако имаше първото издание на нещо поне донякъде прилично. Трябва да се радваш, че се отърва от този боклук. И без това ненавиждам колекционерските издания. Хората получават купища пари за някакви уж специални хартиени трупове. Идеите са тези, които притежават истинската стойност, приятелю. И думите – каза Дениъл Париш.

Ей Джей довърши бирата си.

– Вие, сър, сте идиот.

Разследването продължи месец, което в Алис Айлънд е равно на година. Ламбиаз и екипът му не откриха никакви полезни физически доказателства на местопрестъплението. Освен че бе изчистил остатъците от виндалу и бе изхвърлил бутилката от вино, престъпникът явно бе заличил и всички отпечатъци от апартамента. Полицаите разпитаха служителите на Ей Джей, както и малцината му приятели и сродници, които имаше в Алис. Тези разпити не доведоха до нищо особено полезно като информация. От нито една книжарница и аукционна къща не докладваха за появата на ново копие на "Тамерлан". (Разбира се, знаеше се, че аукционните къщи умеят да пазят тайна за подобни неща.) Разследването стигна до задънена улица. Книгата бе изчезнала и Ей Джей знаеше, че никога повече няма да я види.

Стъклената витрина беше станала ненужна и той се чудеше какво да прави с нея. Не притежаваше други редки книги. Все пак бе ценна, струваше почти петстотин долара. Някаква атрофирала, но изпълнена със слаба надежда част от него искаше да вярва, че ще се появи нещо друго, още по-добро, което да сложи вътре. Когато я бе купил, му казаха, че може да я използва и за съхранение на пури.

Тъй като пенсионирането му се отлагаше за неопределено време, се захвана за работа: започна да чете предварителните копия на книгите, които му бяха изпращали издателите, да отговаря на имейли, да вдига телефона и дори написа няколко етикета с препоръки за книги, които постави на рафтовете в книжарницата. Започна отново да тича – вечер, след като затвореше магазина. Има много предизвикателства пред бегачите на дълги разстояния, но едно от най-големите е къде да прибереш ключовете си. В крайна сметка Ей Джей реши да оставя вратата отключена. Според него и без това вече нямаше какво да се открадне от дома му.

"Късметът на Ревящия стан"[25]

Франсис Брет Харт, 1868 г.

Силно сантиментална история за мъжете от миньорски лагер, които "осиновяват" бебе полуиндианче и го кръщават Късмета. Прочетох разказа за първи път в "Принстън", на курс, наречен "Литературата на американския Запад", и изобщо не бях трогнат. В курсовите работи с оценка на разказа, които трябваше да представим – моята е с дата 14 ноември, 1992 г. – единственото нещо, което съм успял да препоръчам, са колоритните имена на героите: Дундьо, Кентък, Французина Пийт, черокийката Сал и др. Преди няколко години обаче отново попаднах на "Късметът на Ревящия стан" и плаках толкова много, че изданието ми от "Довър Трифт Едишън" е направо подгизнало. Явно с навлизането в средната възраст съм станал по-мек и чувствителен. Но освен това ми се струва, че реакцията ми е пример за необходимостта да се натъкнеш на една история в подходящото време от живота си. Помни, Мая: нещата, които предизвикват реакция в нас на двайсет години, не са задължително същите, които ще ни трогнат на четирийсет и, обратното. Това е вярно и за книгите, и за живота.

Ей Джей Ф.

В седмиците след обира "Айлънд Букс" отбеляза слаб, но статистически неоспорим подем в бизнеса. Ей Джей отдаде нарастването на оборота на не толкова известния в икономиката фактор "градско любопитство".

Добронамереният любопитен съгражданин (ДЛС) се промъкваше предпазливо към бюрото му.

– Някакви новини за "Тамерлан"? (Превод: Мога ли да си осигуря леко развлечение за сметка на твоята значителна загуба?)

Ей Джей отговаряше:

– Не, още нищо. (Превод: Животът ми е все така съсипан)

ДЛС: – О, сигурен съм, че нещо ще излезе. (Превод: След като лично аз няма да загубя никакви пари от тази ситуация, нищо не ми струва да проявя малко оптимизъм) Някоя нова книга, която да ми препоръчаш?

Ей Джей: – Има няколко неща. (Превод: Общо взето, всичко. Не си влизал в книжарницата от месеци, вероятно от години.)

ДЛС: – Четох за една книга в книжните ревюта на "Ню Йорк Таймс". Май беше с червена корица?

Ей Джей: Да, сещам се за какво говориш. (Превод: Доста абсурдно описание. Дали би се сетил за нещо по-конкретно като заглавие, автор, сюжет? Това са много по-полезни указания. Това, че корицата е червена и е представена в "Ню Йорк Таймс", не ми помага изобщо) Нещо друго, което да добавиш за нея? (Използвай свои думи, ако обичаш)

След това повеждаше ДЛС към стената с новите книги и правеше всичко възможно той или тя да си купи по-скъпото издание на книгата, това с твърда корица.

Странно, но смъртта на Ник бе имала точно обратния ефект върху бизнеса. Въпреки че отваряше и затваряше магазина без промяна и полагаше същите усилия, лишен от емоционалност като офицер от СС, финансовият отчет за тримесечието показа най-лошите резултати от отварянето на книжарницата въобще. Разбира се, хората изпитваха съжаление към него, но това бе прекалено голямо съжаление. Ник беше местна, една от тях. Бяха трогнати, когато завършилата "Принстън" (и втората по успех в гимназията на Алис Айлънд) се завърна на острова, за да отвори книжарница заедно със своя съпруг със сериозни очи. Освежаващо е да видиш как млади хора се прибират у дома, за разлика от обратния модел, който се случва всеки ден. След като обаче тя умря, местните откриха, че нямат нищо общо с Ей Джей освен общата мъка от загубата на Ник. Дали го обвиняваха за смъртта ѝ? Някои от тях да, поне малко. Защо той не бе закарал автора онази вечер? Утешаваха се взаимно и си шепнеха, че винаги е бил малко странен – кълняха се, че нямат предвид това в расисткия смисъл, но все пак той наистина бе малко повече... чужденец; очевидно бе, че човекът не е оттук, нали се сещате. Ей Джей бе роден в Ню Джърси, но това не ги интересуваше. Затаяваха дъх, когато минаваха покрай книжарницата, сякаш бе гробище.

Ей Джей вземаше кредитните им карти, прибираше парите, опаковаше книгите и кимаше с благодарствена усмивка. Постепенно стигна до извода, че кражбата е приемлива социална загуба, докато смъртта е изолираща такава. През декември продажбите се върнаха до обичайното си предикражбено ниво.

Два петъка преди Коледа, две минути преди затварянето Ей Джей обиколи книжарницата и предупреди последните клиенти. Мъж в дебело палто се чудеше и маеше над последния Алекс Крос[26].

– Двайсет и шест долара ми се струват прекалено. Знаете, че мога да си я купя по-евтино онлайн, нали?

Ей Джей отвърна, че знае, и побутна мъжа към вратата.

– Наистина трябва да намалите цените си, ако искате да бъдете конкурентоспособен на пазара.

– Да намаля цените си? Да намаля. Цените. Си. Не бях се сещал за това досега – каза кротко Ей Джей.

– Иронизирате ли ме, млади човече?

– Не, благодарен съм ви за мнението. И на следващата среща на акционерите на "Айлънд Букс" определено ще споделя новаторското ви предложение. Знам, че искаме да бъдем конкурентоспособни. Между мен и вас да си остане, ние се отказахме от надпреварата с конкурентите още в края на деветдесетте. Мисля, че беше грешка, но бордът ми реши да остави надпреварите за олимпийските атлети, децата в състезанията по спелуване на думи и производителите на зърнени закуски. Напоследък обаче с радост мога да съобщя, че ние в "Айлънд Букс" определено отново сме на пазара и се включихме в надпреварата. Магазинът е затворен, между другото – посочи Ей Джей към изхода.

Докато дебелото пухкаво палто се изнизваше през вратата, една възрастна дама премина през прага. Тя беше редовна клиентка, така че Ей Джей се опита да не изглежда много изнервен, че идва след работното време.

– А, мисис Къмбербач – каза той. – За съжаление, вече затворихме.

– Мистър Фикри, не ми правете номера с вашите омаршарифски очи. Бясна съм ви – мина покрай него мисис Къмбербач и тръсна тлъста книга на щанда. – Книгата, която ми препоръчахте вчера, е най-лошата книга, която съм чела през осемдесет и двете си години живот, и си искам парите обратно.

Ей Джей погледна книгата, после отново старата жена.

– Какъв е проблемът?

– Проблемите, мистър Фикри. Да започнем с това, че разказвач е Смъртта! Аз съм на осемдесет и две и не ми беше много приятно да чета петстотин петдесет и две страници, разказани от Смъртта. Мисля, че това е проява на забележителна липса на усет от ваша страна.

Ей Джей се извини, но всъщност не съжаляваше. Как бе възможно да има хора, които смятат, че книгата върви с гаранция, че ще им хареса? Огледа тома пред себе си. Гръбчето му бе изпокъсано, нямаше да може да го продаде отново.

– Мисис Къмбербач – не се въздържа да каже той, – изглежда, че сте прочели книгата. Чудя се дали стигнахте до края.

– Да, прочетох я – отвърна тя. – Определено я прочетох. Държа ме будна цяла нощ, толкова ѝ бях ядосана. На този етап от живота си бих предпочела да не будувам по нощите. Нито пък искам да рева като разпрана, а от тази книга не успях да си сдържа сълзите. Следващия път, когато ми препоръчвате книга, мистър Фикри, се надявам да имате това предвид.

– Ще го направя – каза той. – И се извинявам, мисис Къмбербач. Повечето от клиентите ни харесват "Крадецът на книги"[27].

След като затвори книжарницата, Ей Джей се качи на горния етаж, за да се преоблече в дрехите, с които тичаше. Излезе през предния вход на книжарницата, както му бе станало навик, и не заключи вратата.

В гимназията беше в отбора по лека атлетика: тичане през пресечена местност, в "Принстън" – също. Избра този спорт най-вече защото нямаше умения за никакви други спортове, като изключим бързото четене на текстове. Никога не бе смятал, че тичането през пресечена местност е някакъв особен талант. Треньорът му в гимназията говореше донякъде поетично за него като за "благонадеждния", "сигурната среда", имайки предвид, че на Ей Джей можеше да се разчита да завърши в средата на всяка група състезатели, и то в горната ѝ част. Сега, след като не беше тичал от доста време, трябваше да признае, че това наистина си е талант. В настоящото си състояние не можеше да пробяга повече от три километра, без да спре. Рядко тичаше повече от пет и след това гърбът, краката и всъщност цялото му тяло го боляха адски. Болката се оказа хубаво нещо. Преди, докато тичаше, постоянно разсъждаваше за разни неща, а сега болката го предпазваше от подобна безплодна дейност.

Към края на пробега му започна да вали сняг. Ей Джей не искаше да вкарва кал вътре, затова спря на верандата и свали маратонките си. Облегна се на входната врата и тя се отвори. Знаеше, че не бе заключил, но бе сигурен, че поне не беше оставил отворено. Запали осветлението. Всичко май си беше наред. Касата не изглеждаше да е била насилвана. Вероятно вятърът бе духнал по-силно и бе отворил вратата. Загаси лампите и стигна почти до стълбището, когато чу вик, пронизителен като на птица. Викът се повтори, този път по-настоятелен и по-скоро като плач.

Ей Джей светна отново. Отиде до вратата и после мина по всяка от пътеките между лавиците с книги. Стигна до последния ред, най-бедната секция с детска литература и тийнейджърски книги. На пода седеше малко детенце с единственото копие на "Където бродят дивите неща"[28] (една от малкото книги с илюстрации, които "Айлънд Букс" си правеше труда да поддържа) в скута си, разтворена по средата.

Това е голямо бебе, помисли си Ей Джей. Не е новородено. Не можеше да прецени възрастта му, защото освен със самия себе си не бе имал близък контакт с никакви бебета. Той бе най-малкото дете в семейството им, а с Ник така и не бяха успели да си родят дете. Бебето бе облечено в розово яке за ски. Имаше гъста светлокестенява коса, много къдрава, сини като метличина очи и смугла кожа, но поне с тон или два по-светла от кожата на Ей Джей. Беше красиво създанийце.

– Коя, по дяволите, си ти? – попита той.

Макар да нямаше очевидна причина, а и гласът му бе доста груб, момиченцето спря да плаче и му се усмихна.

– Мая – отвърна то.

Добре, това бе лесно, помисли си Ей Джей.

– На колко си години? – попита той.

Мая вдигна две пръстчета.

– На две?

Детето се усмихна отново и протегна ръчички към него.

– Къде е майка ти?

Мая се разплака. Все така протягаше ръце към Ей Джей. Той нямаше друг изход и я вдигна. Момиченцето тежеше поне колкото кашон с 24 книги с твърди корици, достатъчно, за да го заболи гърбът. Мая обви ръчички около врата му и Ей Джей отбеляза, че мирише по-скоро хубаво, на пудра и бебешко олио. Очевидно не беше някое захвърлено и негледано дете. Беше любвеобилна, добре облечена и очакваше – не, изискваше – внимание. Със сигурност родителят на това вързопче щеше да се върне всеки момент с напълно логично обяснение. Може би колата му се е развалила по пътя? Или пък майката се е натровила внезапно с храна и е изтичала някъде. За в бъдеще щеше да обмисли по-добре политиката си на незаключената врата. Беше предполагал, че някой може да открадне нещо, но не и да остави нещо. И то какво.

Тя го прегърна по-силно. През рамото ѝ Ей Джей забеляза кукла Елмо на пода с бележка, прикачена с безопасна игла към червената горна част на тялото му. Остави детето на пода и вдигна Елмо – герой, който не харесваше, защото му се струваше прекалено елементарен.

– Елмо! – възкликна Мая.

– Да, Елмо – каза Ей Джей. Откачи бележката и подаде куклата на момиченцето.

На бележката пишеше:

До собственика на тази книжарница

Това е Мая. Тя е на двайсет и пет месеца. МНОГО Е УМНА, говори изумително добре за възрастта си и е сладко, добро момиче. Искам да порасне щастлива и да обича книгите. Искам да живее на място, пълно с книги, и да бъде заобиколена от хора, които се интересуват от литературата и от подобни неща. Обичам я много, но вече не мога да се грижа за нея. Баща ѝ не присъства в живота ѝ и нямам семейство, което да ѝ помогне. Отчаяна съм.

Ваша, майката на Мая.

Мамка му, помисли си Ей Джей.

Мая се разплака отново.

Той вдигна детето. Памперсът му бе подгизнал. Ей Джей никога не бе сменял памперси, но беше прилично добър в опаковането на подаръци. Преди, когато Ник бе жива, книжарницата предлагаше безплатно опаковане на подаръци по Коледа. Предположи, че смяната на памперс и опаковането на подаръци сигурно са свързани по някакъв начин.

На пода имаше чанта, която се надяваше да е чанта за памперси. За щастие, бе точно така. Преобу детето на земята, като се опитваше да не изцапа килима, нито да гледа към интимните части на момиченцето прекалено много. Цялото занимание му отне около двайсет минути. Оказа се, че малките деца мърдат повече от книгите и не са в такава удобна форма. Мая го наблюдаваше с наклонена главичка, стиснати устни и намръщено носле.

Ей Джей се извини.

– Съжалявам, Мая, но и за мен не е точно приятно изживяване. Колкото по-бързо спреш да се въртиш, толкова по-бързо ще приключим с това.

– Съшалявам – отвърна полунеясно и тя. Ей Джей веднага се почувства отвратително.

– Не, аз съжалявам. Не знам нищо за тези неща. Аз съм истински задник.

– Задник! – повтори тя и се изкикоти.

Ей Джей обу отново маратонките си, нарами торбата, прибра бележката, гушна момиченцето и се запъти към полицейския участък.

Разбира се, началник Ламбиаз беше на смяна тази вечер. Сякаш бе написано в книгата на съдбата, че този човек трябва да присъства в най-важните моменти от живота на Ей Джей. Той представи детето на полицая.

– Някой е оставил това в магазина ми – прошепна, за да не събуди Мая, която бе заспала в прегръдката му.

Ламбиаз тъкмо ядеше една поничка и се опитваше да го прикрие, защото се срамуваше от клишето за полицая и поничките. Сдъвка хапката си и после каза на Ей Джей по най-непрофесионалния начин:

– А, то е като вас.

– Детето не е мое – Ей Джей все така шепнеше.

– А на кого е?

– На някоя клиентка, предполагам – Ей Джей бръкна в джоба си и подаде бележката на Ламбиаз.

– Леле – каза полицаят. – Майката я е оставила на вас.

Мая отвори очи и му се усмихна. Ламбиаз се наведе над нея и момиченцето сграбчи мустака му.

– Ти си малка сладурана, нали така? Кой ме хвана за мустака? Кой ми открадна мустака? – продължи да говори той с нелеп бебешки глас.

– Началник Ламбиаз, не мисля, че демонстрирате адекватно отношение към проблема ми.

Полицаят се прокашля и изпъна гръб.

– Добре. Ето какво е положението. В момента е девет часът вечерта в петък. Ще позвъня в Министерството за децата и семейството, но при този сняг, в почивните дни и при графика на фериботите се съмнявам, че някой ще дойде тук преди понеделник. Ще се опитаме да открием майката, както и бащата, в случай че някой търси тази малка калпазанка.

– Мая – каза момиченцето.

– Така ли се казваш? – попита Ламбиаз отново с гукащия бебешки глас. – Много хубаво име.

После се закашля и стана сериозен.

– Някой ще трябва да гледа детето през това време. С някой от колегите ми може да се редуваме да се грижим за нея тук или...

– Не, ще остане при мен – отсече Ей Джей. – Не ми се струва редно да се държи дете в полицейски участък.

– Знаете ли нещо за малките деца? – попита Ламбиаз.

– Само за два дни е. Колко трудно може да бъде? Ще се обадя на балдъзата си. Ако има нещо, което тя не знае, ще проверя в Гугъл.

– Гугъл – повтори бебето.

– Гугъл! Това е голяма дума, браво – каза Ламбиаз. – Добре, ще се свържа с вас в понеделник. Странен свят, нали? Някой открадва книга от вас; друг ви оставя дете.

– Ха – каза само Ей Джей.

Докато се приберат в апартамента му, Мая вече се бе скъсала да реве, нещо средно между звука на свирките, които се надуват на новогодишните купони, и на пожарникарска сирена. Ей Джей стигна до извода, че е гладна, но нямаше представа с какво да я нахрани. Разтвори устничките ѝ, за да провери дали има зъби. Имаше и ги използва, за да го ухапе. Написа в Гугъл въпроса: "С какво да храня 25-месечно дете?", и повечето отговори бяха, че то вече може да яде и това, което ядат родителите му. Това, което Гугъл не знаеше, бе, че повечето неща, които Ей Джей ядеше, бяха отвратителни. В хладилника му имаше огромно количество замразени храни, много от тях лютиви. Позвъни на Исмей за помощ.

– Съжалявам, че те притеснявам – каза той. – Но се чудех каква храна мога да давам на дете на две години?

– И защо се чудиш за подобно нещо? – попита стреснато тя.

Той ѝ обясни, че някой бе оставил малко дете в книжарницата. След кратка пауза мълчание Исмей каза, че идва веднага.

– Сигурна ли си? – попита Ей Джей. Исмей бе бременна в шестия месец и той не искаше да я притеснява.

– Сигурна съм. Радвам се, че се обади. Великият американски писател е извън града, а и без това през последните седмици страдам от безсъние.

След по-малко от половин час Исмей пристигна с торба, пълна с продукти: салата, лазаня и половин ябълков сладкиш.

– Най-доброто, което успях да подбера за толкова кратко време – каза тя.

– Не, идеално е – отвърна Ей Джей. – Моята кухня е фиаско.

– Твоята кухня е местопрестъпление – тросна се балдъзата му.

Когато момиченцето я видя, се разрева още по-силно.

– Сигурно ѝ липсва майка ѝ – каза Исмей. – Навярно ѝ напомням за нея.

Ей Джей кимна, макар да смяташе, че истинската причина е друга и просто тя бе изплашила детето. Исмей имаше стилно подстригана къса, яркочервена коса, бяла кожа и светли очи, а ръцете и краката ѝ бяха издължени и грациозни. Чертите ѝ бяха малко прекалено едри, жестовете й – прекалено въодушевени. Бременна, приличаше на много красив Амгъл[29]. Дори гласът ѝ може би стряскаше детето. Той бе точен, обучен учителски глас, винаги изпълващ цялата стая. През петнайсетте години, откакто я познаваше, Ей Джей смяташе, че Исмей остарява така, както трябва да го направи една актриса с ролите си: от Жулиета през Офелия до Гертруде и Хеката.

Исмей затопли храната.

– Искаш ли да я нахраня? – попита тя.

Мая я погледна подозрително.

– Не, аз ще го направя – каза Ей Джей. Обърна се към Мая: – Можеш ли да използваш прибори?

Мая не му отговори.

– Нямаш бебешко столче за храна. Трябва да импровизираш по някакъв начин, за да не падне от стола – каза Исмей.

Ей Джей настани Мая на пода. Издигна три стени от книги край нея, а четвъртата я уплътни с възглавници.

Първата лъжица с лазаня бе приета без възражения.

– Хъм, лесно е – каза той.

При втората лъжица Мая извърна глава встрани в последния момент, разпращайки сос навсякъде около себе си – по Ей Джей, по възглавниците и по стените на крепостта от книги. После се обърна към него с голяма усмивка на лицето, сякаш бе измислила най-страхотната шега на света.

Надявам се, че не си смятал да четеш тези книги – каза Исмей.

След вечерята сложиха момиченцето да спи на дивана във втората спалня.

– Защо просто не я остави в полицейския участък? – попита балдъзата му.

– Не ми се стори редно – каза Ей Джей.

– Не мислиш да я задържиш, нали? – потърка закръгления си корем Исмей.

– Разбира се, че не. Просто ще се грижа за нея до понеделник.

– Предполагам, че майката може да се появи дотогава и да е променила решението си.

Ей Джей ѝ подаде бележката.

– Клетото създание – каза тя.

– Съгласен съм, но аз не бих могъл да постъпя като нея. Не бих изоставил детето си в някаква книжарница.

Исмей сви рамене.

– Момичето вероятно е имало своите причини.

– Откъде знаеш, че е било момиче? Може да е жена на средна възраст, изпаднала в безизходица.

– Тонът на писмото издава, че е по-млада. Може би и почеркът също ме е навел на тази мисъл – обясни Исмей. Прокара пръсти през късата си коса. – А иначе? Как се справяш?

– Добре съм – отвърна Ей Джей. Осъзна, че не бе мислил за "Тамерлан" или за Ник от часове.

Исмей изми чиниите, въпреки че ѝ каза да не го прави.

– Няма да я задържа – повтори Ей Джей, този път като че ли на себе си. – Живея сам. Нямам много спестени пари и не може да се каже, че бизнесът ми процъфтява.

– Разбира се – кимна Исмей. – Няма никакъв смисъл при твоя начин на живот.

Подсуши чиниите и ги постави встрани на плота.

– Няма да те заболи, ако започнеш да ядеш от време на време пресни зеленчуци.

Целуна го по бузата. Ей Джей се замисли колко много приличаше на Ник и едновременно беше толкова различна от нея. Понякога му беше трудно да я гледа заради приликата - лицето, фигурата; понякога го болеше именно заради това, по което се различаваха – ума, сърцето...

– Потърси ме, ако имаш нужда от още помощ – каза Исмей.

Ник бе по-малката сестра, но винаги се бе тревожила за нея. Смяташе, че по-голямата ѝ сестра бе пример как да не изживяваш живота си. Исмей си бе избрала колеж по снимките в брошурата, беше се омъжила за Дениъл, защото изглеждаше великолепно в смокинг, и бе започнала да преподава, защото бе гледала филм за учител, който вдъхновява всички край себе си. "Бедната Исмей, казваше тя, накрая винаги се разочарова."

Ник би искала да съм по-мил със сестра ѝ, помисли си Ей Джей.

– Как върви представлението? – попита Ей Джей.

Исмей се усмихна и така заприлича на малко момиченце.

– Честна дума, Ей Джей, не мислех, че знаеш за това.

– "Салемските вещици" – каза той. – Децата идват да си купуват книгата.

– Да, звучи логично. Пиесата е ужасна. Но момичетата пищят и викат много, а това им харесва. На мен не толкова. Винаги ходя на репетициите с шишенце "Тиленол". И с надеждата, че може би, може би сред цялото това врякане и пищене ще научат нещо за американската история. Разбира се, истинската причина, поради която я избрах, е, че в пиесата има много женски роли – по-малко сълзи се ронят, когато изкарам списъка с избраните да участват. Но сега, когато бебето вече е на път, ми се струва, че наистина има прекалено много драма в нея.

Ей Джей се чувстваше задължен към нея, защото се бе отзовала веднага с храна за детето, и реши да предложи помощта си.

– Може би бих могъл да изрисувам някои декори или да отпечатам брошури, нещо такова?

Исмей искаше да каже: "Колко нетипично за теб!", но се въздържа. Като изключеше съпруга си, който винаги заемаше челното място в тази класация, тя смяташе, че нейният зет е един от най-егоистичните и егоцентрични мъже, които бе срещала през живота си. Ако един следобед с малкото дете можеше да окаже толкова благотворен ефект върху него, какво ли може да стане с Дениъл, когато бебето се роди. Малкият жест на Ей Джей ѝ вдъхна надежда. Потърка корема си. Вътре имаше момче и вече му бяха избрали име, както и резервно име, ако първото по някаква причина не му подхождаше.

На следващия ден, следобед, когато снегът спря да вали и дори започна да се топи и да се превръща в кал, върху малката ивица земя близо до фара намериха тяло на жена. На документите в джоба ѝ пишеше, че се казва Мериън Уолъс, и на Ламбиаз не му бе нужно много време, за да заключи, че малкото дете и тялото са свързани.

Мериън Уолъс нямаше роднини в Алис и никой не знаеше защо бе дошла тук, кого бе търсила и защо бе решила да се самоубие в ледените води на Алис Айлънд през декември. Никой не знаеше точната причина. Знаеше се само, че Мериън Уолъс е чернокожа, на двайсет и една години и че е имала дете на две години. Към тези факти можеше да се добави и написаното в бележката до Ей Джей. Очертаваха се контурите на непълен, но смислен сюжет. Полицейските служители заключиха, че смъртта на Мериън Уолъс е самоубийство, нищо повече.

През деня научаваха още информация за Мериън Уолъс. Бе получила стипендия за Харвард. Беше шампион по плуване на щата Масачузетс и имаше изявени литературни способности. Родена в Роксбъри. Майка ѝ бе починала – рак, когато Мериън била на тринайсет. Баба ѝ по майчина линия починала година по-късно по същата причина. Баща ѝ бил алкохолик. Прекарала гимназиалните си години, минавайки от едно приемно семейство в друго. Една от приемните ѝ майки помнеше, че Мериън винаги четяла книги. Никой не знаеше кой е бащата на детето ѝ. Никой не се сещаше някога да е имала приятел. Колежът я бе отстранил временно, защото се бе провалила на всичките си курсове през изминалия семестър: задълженията на майчинството и тежкият академичен график се бяха оказали прекалено трудни за нея. Беше хубава и умна, което превръщаше смъртта ѝ в трагедия. Беше чернокожа и бедна, което означаваше, че хората щяха кажат: "Е, това можеше да се очаква". В неделя вечерта Ламбиаз се отби да види Мая и да съобщи новините на Ей Джей. Сред роднините в семейството му имаше малки деца и той предложи да се погрижи за Мая, за да може Ей Джей да свърши малко работа в книжарницата.

– Наистина ли нямате нищо против? Не трябва ли да ходите някъде? – попита Ей Джей.

Ламбиаз бе наскоро разведен. Беше се оженил за гаджето си от гимназията, голяма сладурана, затова му трябваше доста време, докато осъзнае, че тя всъщност не беше нито сладурана, нито дори мил човек. Когато спореха, го наричаше "глупак и дебелак". Той не беше глупав, въпреки че не четеше и не пътуваше много. Не беше и дебел, но телосложението му бе като на булдог – къс мускулест врат, къси крака, широк, плосък нос. Здрав американски, не английски булдог.

След развода Ламбиаз установи, че жена му не му липсва. Просто му липсваше да има къде да се прибере след работа.

Седна на пода и придърпа Мая в скута си. След като тя заспа, Ламбиаз разказа на Ей Джей какво бе научил за майка ѝ.

– Странно ми е – каза Ей Джей – какво въобще е правила на Алис Айлънд. Тук се стига доста трудно, както знаете. Майка ми е идвала тук само веднъж за всичките години, през които живея на това място. Наистина ли смятате, че не е търсила някой конкретен човек?

Ламбиаз се размърда и намести Мая по-добре в прегръдката си.

– Мислех си за това. Може би не е имала план къде да отиде. Може би просто е взела първия влак, после първия автобус, първия ферибот и така се е озовала тук.

Ей Джей кимна от любезност, но той не вярваше в случайността. Беше читател и вярваше в изграждането на сюжета. Ако в първо действие се появи пушка, до трето по-добре да е гръмнала. Казано по друг начин, Ей Джей вярваше в наратива.

– Може би е искала да умре някъде сред красива природа – добави Ламбиаз. – Значи... дамата от министерството ще дойде да вземе това малко вързопче радост в понеделник. След като майката няма близки, а бащата е неизвестен, ще трябва да ѝ намерят приемно семейство.

Ей Джей преброи оборота и го прибра в чекмеджето на касата.

– За децата е трудно да оцеляват в тази система, нали?

– Може би – кимна Ламбиаз. – Но тя е малка, вероятно ще се справи. Скоро ще я осиновят.

Ей Джей преброи отново парите.

– Казахте, че майката е минала през няколко приемни семейства?

Ламбиаз кимна.

– Да предположим, че си е помислила, че детето ѝ ще има по-добър шанс в книжарница.

– Кой го казва?

– Не съм религиозен човек, началник Ламбиаз. Не вярвам в съдбата си. Съпругата ми, тя вярваше.

В този миг Мая се събуди и протегна ръце към Ей Джей. Той затвори чекмеджето на касата и я взе от Ламбиаз. На полицая му се стори, че чува малкото момиче да нарича Ей Джей "тати".

– Ъъъ... все ѝ казвам да не ме нарича така – измънка Ей Джей. – Но тя не ме слуша.

– Децата имат странни идеи – отбеляза Ламбиаз.

– Искате ли нещо за пиене?

– Да, защо не?

Ей Джей заключи предната врата на магазина и се запъти към втория етаж, следван от Ламбиаз. Сложи Мая на дивана и отидоха в дневната, най-голямата стая в къщата.

– Не мога да задържа детето – каза той решително. – Не съм спал от две нощи. Тя е терорист! Събужда се по абсурдно време. Явно денят ѝ започва в три и четирийсет и пет сутринта. Живея сам. Беден съм. Не можеш да отгледаш дете само по указания от книги.

– Вярно е – каза Ламбиаз.

– Аз сам едва се оправям – продължи Ей Джей. – Тя е по-лоша от кученце. А мъж като мен не бива да има дори кученце. Не ходи на гърне, а аз нямам представа как да я науча, както и за всякакви други неща. Освен това никога не съм харесвал малки деца. Харесвам Мая, но... Разговорите с нея определено не са много стимулиращи. Говорим само за Елмо, а между другото аз не мога да го понасям и всичко останало е свързано само с нея. Тя е абсолютно егоцентрична и мисли само за себе си.

– Малките деца обикновено са такива – каза Ламбиаз. – Разговорите ви вероятно ще се подобрят, когато научи повече думи.

– И винаги иска да четем една и съща книга. А тя е... тя е най-ужасната детска книжка. "Чудовището в края на тази книга"[30]?

Ламбиаз каза, че не я е чувал, но той не беше и голям почитател на "Улица "Сезам".

– Е, повярвайте ми. Тя има ужасен вкус за книги – разсмя се Ей Джей.

Полицаят кимна и отпи от виното си.

– Никой не казва, че трябва да я задържите.

– Да, да, разбира се. Но мислите ли, че имам право да кажа в какво семейство да отиде? Тя е ужасно умно мъниче. Вече почти знае азбуката и дори успях да я накарам да схване подредбата ѝ. Не бих искал да се озове при някакви кретени, които не оценяват това. Както казах и преди, не вярвам в съдбата. Но изпитвам отговорност към нея. Онази млада жена я остави на мен, на моите грижи.

– Онази млада жена не е била на себе си – каза Ламбиаз.

– Час след това се е удавила.

– Да... – намръщи се Ей Джей. – Прав сте.

От другата стая се разнесе плач. Ей Джей се извини.

– Трябва да отида да я видя – каза той.

В края на уикенда Мая се нуждаеше от баня. Въпреки че би предпочел да остави тази дейност на щата Масачузетс, Ей Джей не искаше да я предаде на социалните служби като миниатюрна версия на мис Хавишам[31]

Беше му нужно подробно проучване в Гугъл, за да установи ритуала за къпане: подходяща температура за водата за баня на двегодишно; може ли двегодишно дете да използва шампоан за възрастни; как бащата мие интимните части на двегодишно момиченце, без да нарушава нормите на приличието; как да предпазим двегодишно дете да не се удави във ваната; принципни правила за безопасност във вана и т.н.

Изми косата на Мая с шампоана с коноп, който принадлежеше на Ник. Отдавна беше дарил или изхвърлил всичко друго на жена си, но не се реши да махне продуктите ѝ за баня.

Ей Джей изплакна косата ѝ и Мая започна да пее.

– Какво си пееш?

– Песен – отвърна тя.

– Коя песен е това?

– Ла ла. Буя. Ла ла.

Ей Джей се разсмя.

– Аха. Това са дрънканици за мен, Мая.

Тя го плисна с вода.

– Мама? – попита след мъничко.

– Не, не съм майка ти – каза Ей Джей.

– Замина – каза Мая.

– Да – отвърна Ей Джей. – Вероятно няма да се върне.

Мая помисли за това и кимна.

– Ти пееш.

– По-скоро не.

– Пееш – каза твърдо тя.

Момиченцето бе загубило майка си. Това бе най-малкото, което можеше да направи за него.

Нямаше време за проверка в Гугъл за песнички, подходящи за малки деца. Преди да срещне жена си, Ей Джей бе пял втори тенор във "Футнотс", мъжката акапелна група на "Принстън". Когато се влюби в Ник, групата остана на заден план и след като цял един семестър пропускаше репетиции, в крайна сметка го изключиха от нея. Сети се за последния концерт на "Футнотс", който бе с песни от осемдесетте години. За настоящото си изпълнение в банята той следва програмата им доста стриктно, започвайки от "99 червени балона" на "Нена", която се преля в "Излез от мечтите ми, излез от колата ми" на Били Оушън, а за финал "Любов в асансьора" на "Аеросмит". Чувстваше се умерено нелепо.

Мая изръкопляска, когато той свърши.

– Пак – заповяда тя. – Пак.

– Само по едно представление на вечер – вдигна я той от ваната и я изсуши хубаво с кърпата, завивайки внимателно съвършените ѝ крачета.

– Балон – каза Мая. – Бичам.

– Какво?

– Бичам те – каза тя.

– Това е реакция на силата на акапелното пеене.

Тя кимна.

– Бичам те.

– Обичаш ме? Ти дори не ме познаваш – каза Ей Джей и я гушна силно. – Малко момиченце, не бива да се хвърляш в любовта толкова лесно. Прекарахме си чудесно заедно. За мен беше удоволствие да съм с теб и със сигурност няма да забравя тези седемдесет и два часа, но не е писано някои хора да бъдат в живота ти завинаги.

Мая го погледна с големите си сини сериозни очи.

– Бичам те – повтори тя.

Ей Джей подсуши косата ѝ, после я подуши с одобрение.

– Тревожа се за теб. Ако обичаш всички, в повечето случаи ще бъдеш наранена. Предполагам, че от гледна точка на продължителността на твоя живот може да се каже, че ме познаваш от доста дълго. Перспективата ти за време обаче е много изкривена, Мая. Но аз съм стар и скоро ще забравиш, че изобщо си ме срещала.

Моли Клок потропа на вратата на апартамента.

– Жената от социалните е долу. Да я изпратя ли тук?

Ей Джей кимна.

Сложи Мая в скута си и се заслуша как социалната работничка се изкачва по скърцащите стъпала.

– Сега... не бива да се боиш, Мая. Тази дама ще намери чудесен дом за теб. По-добър от този. Не можеш да прекараш остатъка от живота си, спяща на дивана в стаята за гости. Хората, които прекарват живота си като постоянни гости на нечий диван, не са хора, които искаш да познаваш.

Социалната работничка се казваше Джени. Ей Джей не се сещаше да е срещал зряла жена, която да се казва така. Ако Джени беше книга, щеше да е с меки корици, току-що излязла от кашона – никакви подгънати краища, никакви подгизнали страници, никакви наранявания по гръбчето. Ей Джей предпочиташе социална работничка с по-очевиден и професионален вид. Представи си синопсиса на гърба на книгата на Джени: смелата и решителна Джени от малко градче, например Феърфилд, Кънектикът, идва в големия град и става социален работник, без да знае в какво се забърква.

– Това първият ви работен ден ли е? – попита той.

– Не – отвърна Джени. – Работя в социалните служби от известно време.

После се усмихна на Мая.

– Ти си истинска красавица.

Мая зарови лице в качулката на Ей Джей.

– Двамата изглеждате доста близки – отбеляза си нещо в бележника Джени. – Ето как ще се развият нещата. Ще взема Мая в Бостън. Като неин социален работник ще попълня някои документи – тя очевидно не може да го направи сама, ха-ха. Ще я прегледат лекар и психолог.

– Струва ми се напълно здрава и нормална – отбеляза Ей Джей.

– Хубаво е, че сте забелязали тези неща. Лекарите ще търсят признаци за забавяне в развитието, болести и други проблеми, които може да не са очевидни за необученото око. След това Мая ще бъде предадена на някое от предварително одобрените приемни семейства и...

Ей Джей я прекъсна:

– Как се одобрява приемното семейство? Лесна ли е процедурата, като... като получаването на кредитна карта например?

– Ха-ха. Не, разбира се, има много повече стъпки и условия. Кандидатстване, домашни посещения...

Ей Джей я прекъсна отново:

– Искам да кажа, Джени, как се уверявате, че не поверявате невинно дете на някой пълен психопат?

– Е, мистър Фикри, определено не подхождаме с презумпцията, че всеки, който иска да стане приемен родител, е психопат, но провеждаме обстойно проучване на всичките ни приемни семейства.

– Притеснявам се, защото... Мая е много умна, но и много доверчива.

– Умна, но доверчива. Добро наблюдение, ще си го отбележа – каза Джени и наистина го направи. – И така, след като я предам на приемно семейство, непсихопати – усмихна се тя на Ей Джей, – ще се заема отново за работа. Ще се опитам да потърся членове на семейството ѝ, за да проверим дали някой няма да пожелае да се грижи за нея. Ако такъв човек не се намери, ще започна процедура за намирането на постоянна грижа за Мая.

– Имате предвид осиновяване.

– Да, точно така. Много добре, мистър Фикри.

Джени не беше длъжна да обяснява всичко това, но обичаше да кара добрите самаряни като Ей Джей да чувстват, че постъпката и грижите им са оценени.

– Между другото, трябва да ви благодаря – каза тя. – Имаме нужда от повече хора като вас, които да проявяват такава доброта и интерес към подобни случаи.

Протегна ръце към Мая.

– Готова ли си, сладурче?

Ей Джей притисна Мая по-плътно до себе си. Пое си дълбоко дъх. Наистина ли щеше да го направи? Да, наистина. Мили боже.

- Казвате, че Мая ще бъде настанена във временно приемно семейство. Не може ли тогава да остане тук?

Социалната работничка присви устни.

– Всичките ни приемни семейства преминават през специална процедура за одобрение, мистър Фикри.

– Работата е там, че... Знам, че не е по правилата, но майката ми остави тази бележка – подаде я на Джени. – Виждате, че тя иска детето да остане при мен. Това е последната ѝ воля. Мисля, че единственото правилно решение е да я задържа. Не искам да се мести в някакъв непознат дом, когато вече си има дом тук. Проверих случая в Гугъл миналата нощ.

– Гугъл – каза Мая.

– Харесва тази дума, не знам защо.

– Какво сте проверили за случая? – попита Джени.

– Не съм задължен да я предам, когато последната воля на майката е била тя да остане при мен. Писмено е отбелязано и може да се приеме като завещание – обясни Ей Джей.

– Тати – каза изненадващо Мая.

Погледът на Джени се премести от Ей Джей към момиченцето. И двамата я гледаха с досадна решителност. Тя въздъхна. Беше смятала, че случаят е прост, но сега май ставаше ужасно сложен.

Въздъхна отново. Не ѝ беше първи работен ден, въпреки че бе завършила магистратурата си по социални дейности едва преди осемнайсет месеца. Беше или все още ентусиазирана, или недостатъчно опитна, защото изпита искрено желание да им помогне. И все пак той бе самотен мъж, който живее над магазин .Документацията по случая ще бъде нелепа, помисли си тя.

– Помогнете ми, мистър Фикри. Кажете ми, че имате познания и умения в гледането на деца, че сте наясно с етапите на детското развитие или нещо такова.

– Ами... Готвех се да защитя докторска дисертация по американска литература, преди да напусна, за да отворя тази книжарница. Специалността ми беше Едгар Алън По. "Падението на дома Ашър", много добър пример за това, което не трябва да се прави с децата.

– Това все пак е нещо – каза Джени, имайки предвид "нещо напълно безполезно" в техния случай. – Сигурен ли сте какво правите? Гледането на дете е огромно финансово и емоционално обвързване, а за времето, което ще ви отнеме, дори не говоря.

– Не – отвърна Ей Джей. – Не съм сигурен. Но мисля, че с мен Мая ще има също толкова добър шанс, колкото с всекиго другиго. Мога да я гледам, докато работя, а и мисля, че си допадаме.

– Бичам те – каза Мая.

– Да, постоянно го повтаря – обясни Ей Джей. – Предупреждавам я да не раздава толкова лесно любовта си, особено когато не е заслужена, но, честно казано, мисля, че за това е виновен онзи вреден Елмо. Той обича всички, нали знаете?

– Да, запозната съм с Елмо – каза Джени.

В момента ѝ се плачеше. Наистина щеше да има ужасно много работа по документацията. И то само за да уреди временното наставяне. А документите за осиновяването направо щяха да я довършат. Освен това Джени щеше да бъде тази, която да изминава двата часа до Алис Айлънд всеки път, когато някой от министерството решеше да провери Мая или Ей Джей Фикри.

– Добре, вие двамата, вижте сега... Трябва да позвъня на моя началник.

Като момиче Джени Бърнщайн, продукт на двама стабилни и любящи родители от Медфорд, Масачузетс, обожаваше истории за сирачета като "Анн от фермата "Грийн Гейбълс"[32] и "Малката принцеса"[33].

Наскоро беше почнала да подозира, че изборът ѝ на професионална ориентация е всъщност зловещ ефект от постоянното четене на тези истории. Принципно се оказа, че работата на социалния служител е много по-малко романтична, отколкото книгите я бяха накарали да повярва. Вчера една от бившите ѝ състудентки бе открила приемна майка, която почти бе уморила до смърт от глад шестнайсетгодишен тийнейджър. Момчето тежало двайсет килограма и всички съседи мислели, че е шестгодишно дете. "Продължавам да вярвам в щастливия край, бе казала колежката ѝ, но ми е все по-трудно."

Джени се усмихна на Мая. Какъв късмет има това малко момиченце, помисли си тя.

Тази Коледа и следващите няколко седмици всички в Алис говореха само за едно: как овдовелият собственик на книжарницата е взел при себе си изоставено дете. Това бе най-пикантната тема за клюки, която островът бе имал от много време – може би от кражбата на "Тамерлан" – и най-интересното в историята бе личността на Ей Джей Фикри. Градът вече го смяташе за сноб и студен човек и изглеждаше абсурдно именно той да осинови дете само защото е било изоставено в магазина му. Градският цветар разказваше как веднъж си забравил слънчевите очила в книжарницата и се върнал след ден да ги потърси, но Ей Джей вече ги бил изхвърлил. "Каза, че в магазина му няма място за забравени вещи. А това бяха много хубави очила, винтидж "Рей-Бан"! Представяте ли си какво ще се случи с истинско човешко същество?" Освен това Ей Джей от години бе канен да участва в живота на града – да спонсорира отбора по футбол, да подпомогне разпродажбата на сладки, да купи място за реклама на книжарницата си в училищния годишник. Човекът винаги бе отказвал и невинаги любезно. Всички стигнаха до заключението, че явно след загубата на "Тамерлан" Ей Джей се е размекнал.

Майките в Алис се бояха, че момиченцето няма да бъде гледано добре. Какво може да знае един самотен мъж за отглеждането на деца? Една след друга жените започнаха да се отбиват в книжарницата колкото по-често можеха, за да дадат съвети на Ей Джей, а понякога и малки подаръци – стари бебешки мебели, дрехи, одеяла, играчки. Изненадваха се, че Мая бе достатъчно чиста, щастлива и самоуверена малка личност. След като си тръгнеха от магазина обаче, не можеха да се въздържат да не изкоментират колко трагична е съдбата на клетото момиченце и цъкаха нажалено с език.

Ей Джей нямаше нищо против тези посещения. Обикновено пренебрегваше съветите. Подаръците приемаше, въпреки че след като жените си тръгнеха, ги измиваше и дезинфекцираше обилно. Знаеше за цъканията и шушуканията, но реши да не им обръща внимание. Постави шише с дезинфектант на щанда и табела: МОЛЯ, ПОЛЗВАЙТЕ, ПРЕДИ ДА СИ ИГРАЕТЕ С ДЕТЕТО. Освен това жените наистина знаеха някои полезни неща, от които той нямаше представа – за приучаването към ходене на гърне (подкупите вършеха работа), никненето на зъби (готините ледени залъгалки) и ваксинациите (можело да се пропусне онази за варицелата). Оказа се, че по отношение на съветите за отглеждане на деца Гугъл наистина беше обширно място, но не и достатъчно дълбоко.

Докато посещаваха малкото дете, жените дори си купуваха книги и списания. Ей Джей започна да зарежда някои заглавия, защото реши, че на посетителките му ще им е приятно да ги обсъждат. Известно време кръгът се задоволяваше със съвременни истории за изключително способни жени, уловени в капана на проблемен брак; харесваше им, ако героините имаха и извънбрачни връзки – не че те самите имаха или щяха да си признаят, ако беше така. Забавното бе да критикуваш и съдиш героините. Жени, които изоставяха децата си, бе неприемлива за тях тема, за разлика от съпрузи, претърпяващи ужасен инцидент – те се приемаха много топло, допълнително точки, ако той умреше и тя намереше отново любовта. Мейв Бинчи[34] бе популярна известно време, но Марджийн, която в един друг живот бе работила като инвестиционен банкер, се оплака, че книгите на Бинчи са прекалено клиширани.

– Колко пъти още ще трябва да чета за жена, която се омъжва прекалено млада за красив, но лош мъж в потискащо малко ирландско градче?

Тя поощри Ей Джей да продължи усилията си за разширяване на асортимента от заглавия.

– Ако искаме тази читателска група да съществува, трябва да има някакво разнообразие – отбеляза Марджийн.

– Това читателска група ли е? – попита Ей Джей.

– А не е ли? Да не мислите, че всички тези съвети за оглеждането на детето се дават безплатно?

През април – "Парижката съпруга"[35]. През юни – "Добрата съпруга"[36]. През август – "Американска съпруга"[37]. През септември – "Пътешественикът във времето и неговата жена"[38]. През декември изчерпаха приличните заглавия със "съпруга" и "жена" в заглавието. Прочетоха "Белканто"[39].

– И няма да ви навреди, ако разширите секцията с детски книжки с картинки – предложи Пенелъпи, която винаги изглеждаше изтощена. – Децата също трябва да има какво да четат, докато са тук.

Жените водеха своите деца, за да има с кого да си играе Мая, така че предложението звучеше логично. Да не споменаваме, че Ей Джей се бе изморил да чете "Чудовището в края на тази книга" и въпреки че преди това никога не се беше интересувал от детски книжки, сега реши да стане експерт по тази тема. Искаше Мая да чете литературно стойностни книги с картинки, ако подобно нещо въобще съществуваше. И предпочиташе да са съвременни. И ако е възможно, феминистични. Нищо с принцеси. Оказа се, че наистина има такива книги. Особено хареса Ейми Круз Розентал, Емили Дженкинс, Петер Сис и Лейн Смит[40]. Една вечер се усети, че казва:

– Истината е, че книжката с картинки притежава онази елегантност, която винаги съм ценял в късия разказ. Знаеш ли какво имам предвид, Мая?

Тя кимна много сериозно и обърна страницата на своята книжка.

– Талантът на някои хора е смайващ – каза Ей Джей. – Признавам си, нямах никаква представа.

Мая тупна с пръстче по книгата. Четяха "Малкото грахче"[41], историята за грахово зрънце, което трябва да изяде всичките си сладкиши, преди да получи зеленчуци за десерт.

– Нарича се "ирония", Мая – обясни Ей Джей.

– Рония – повтори тя и махна закачливо с ръка.

– Ирония – повтори той.

Мая наклони глава и Ей Джей реши, че някой друг ден ще ѝ обяснява за похватите в литературата.

Началник Ламбиаз бе чест посетител в книжарницата и, за да оправдае посещенията си, купуваше книги. Тъй като не приемаше за нормално пилеенето на пари, той наистина четеше книгите. Първо купуваше популярни комерсиални неща – Джефри Дивър и Джеймс Патерсън (или този, който пишеше вместо Джеймс Патерсън), но после Ей Джей издигна читателския му ранг и го накара да купува Ю Несбьо и Елмор Ленард[42].

Ламбиаз страшно хареса и двамата автори, затова Ей Джей го повиши отново, първо до Уолтър Мозли, после и до Кормак Маккарти[43] Последната му препоръка бе за "Криминални случаи" на Кейт Аткинсън[44].

Ламбиаз поиска да обсъдят книгата веднага щом влезе в книжарницата. Подсъзнателно и двамата се чувстваха обвързани по някакъв начин и общуването им бе станало по-свободно, лишено от официалности.

– Работата е там, че отначало намразих книгата, но после тя просто ме завладя – облегна се той на щанда. – Защото, нали знаеш, в нея става дума за детектив. Но действието се движи бавно и повечето загадки остават неразгадана После обаче си помислих: животът е точно такъв. Точно така се случват нещата.

– Книгата има продължение – информира го Ей Джей.

Ламбиаз кимна.

– Не съм сигурен, че съм готов за него. Понякога ми се иска всичко да се разреши. Злодеите да бъдат наказани, добрите момчета да победят. Такива неща. Може би ще взема някой от романите на Елмор Ленард. Ей, знаеш ли какво си мислех? Двамата с теб може да основем читателски клуб за служителите на реда. За другите полицаи например. Знам, че някои от тези истории могат да им харесат, освен това съм им началник и ще ги накарам да си купуват книги оттук. Но не е задължително клубът да е само за полицаи, естествено.

Ламбиаз изстиска от дезинфектанта върху дланите си, разтърка го и се наведе да вдигне Мая.

– Ей, хубаво момиче. Какво правиш? Как се чувстваш?

– Осиновена – каза тя.

– Това е много голяма дума.

Ламбиаз погледна към Ей Джей.

– Уредено ли е вече? Наистина ли успя?

Процесът бе отнел сравнително дълго време, до септември преди третия рожден ден на Мая. Най-големите минуси на Ей Джей бяха липсата на шофьорска книжка (никога не бе имал такава заради пристъпите си) и, разбира се, фактът, че е самотен мъж, който не беше отглеждал нито дете, нито куче или растение. В крайна сметка обаче образованието на Ей Джей, силните му връзки с общността – т.е. книжарницата, и фактът, че майката бе пожелала изрично той да вземе Мая, наклониха везните в негова полза.

– Поздравления за любимите ми книжни хора! – каза Ламбиаз. Подхвърли Мая във въздуха, после я хвана и постави отново на пода. Облегна се на щанда и разтърси ръката на Ей Джей. – Не! Ще те прегърна, човече. Това е новина, заслужаваща прегръдка.

Мина зад щанда, за да изпълни заканата си.

– Това е новина, която трябва да се полее – каза Ей Джей.

Вдигна Мая на ръце и двамата мъже се качиха на горния етаж. Сложи момиченцето в леглото и се опита да я приспи, което отне цяла вечност – сложните процедури по тоалета ѝ и изчитането на цели две книжки, а през това време Ламбиаз вече бе подхванал бутилката.

– Ще я кръстиш ли? – попита той.

– Не съм нито християнин, нито особено религиозен – отвърна Ей Джей, – така че по-скоро не.

Ламбиаз обмисли думите му, докато отпиваше още вино.

– Не че си ме питал за мнение, но си длъжен да организираш поне един купон, за да я представиш на хората. Вече е Мая Фикри, нали така?

Ей Джей кимна.

– Хората трябва да знаят това. И е хубаво да ѝ дадеш средно име. Освен това наистина смятам, че трябва да ѝ бъда кръстник.

– И какви ще бъдат задълженията ти?

– Да кажем, че момичето е на дванайсет и я хванат да краде в магазина. Вероятно ще използвам влиянието си и ще се намеся да потулят случая.

– Мая никога не би направила подобно нещо.

– Така си мислят всички родители – каза Ламбиаз и довърши чашата си. – В общи линии ролята на кръстника е да бъде подкрепа. Хората трябва да имат подкрепление. Аз ще ти пазя гърба, Ей Джей. И ще ти помогна с празненството.

– Какво трябва да има на това светско, не-за-кръщене празненство?

– Не е нещо особено. Ще го направим тук, в магазина. Купи нова рокля на Мая. Исмей ще ти помогне с това. Вземи храна от "Костко"[45]. От онези големи кексове, може би. Сестра ми казва, че във всяко парче има по хиляда калории.

И някои замразени неща. Хубави неща. Кокосови скариди. Много сирене. И тъй като няма да бъде празненство за кръщене...

Ей Джей го прекъсна:

– За сведение, няма да бъде и некръщелно празненство. Не искам нито да се подкрепя, нито да се отрича религиозният елемент.

– Добре. Искам да кажа, че можеш да сервираш пиячка. Ще поканиш зет си, балдъзата си и онези дами, които се мотаят тук, както и хората, проявяващи интерес към малката Мая. А да ти кажа, Ей Джей, това май са всички наоколо. Ще кажа няколко хубави думи в ролята на кръстник, ако решиш да ми дадеш тази роля, де. Не молитва, защото знам, че не си падаш по тези неща. Но знаеш, че искам това малко момиченце да има добър живот и точно това ще кажа. А ти ще станеш и ще благодариш на хората, че са дошли. Ще вдигнем чаши за здравето на Мая. Всички ще се приберат вкъщи доволни и щастливи.

– Значи в общи линии е като представяне на книга.

– Ами да... сигурно – Ламбиаз никога не бе ходил на представяне на книга.

– Мразя ги – каза Ей Джей.

– Но ти имаш книжарница – отбеляза Ламбиаз.

– Да, това е проблем – призна Ей Джей.

Некръщелното празненство на Мая се проведе седмица преди Хелоуин. Като изключим присъствието на няколко деца в маскарадни костюми, купонът не се различаваше особено нито от празненство за кръщене, нито от представяне на книга, точно както го бе описал Ламбиаз. Ей Джей наблюдаваше Мая в розовата ѝ официална рокличка и изпитваше смътно познато, почти непоносимо бълбукащо чувство в стомаха си. Искаше му се да се смее силно или да удари стената с юмрук. Беше като пиян или поне замаян. Безумен. Първо си помисли, че това е щастие, но после го определи като любов. Шибана любов, помисли си той. Това е проблем. Любовта напълно проваляше плановете му да се усмърти от пиене и да съсипе бизнеса си. Най-досадното в цялата работа е, че когато на човек започне да му пука за едно нещо, в един момент открива, че е започнало да му пука за всичко.

Не, най-досадното нещо в цялата история бе, че дори беше започнал да харесва Елмо. На сгъваемата маса имаше картонени чинии със скапания Елмо. В отсрещната страна на магазина, пред рафтовете с бестселърите, Ламбиаз държеше реч, изпълнена с клишета, въпреки че бе искрена и напълно подходяща за случая: как Ей Джей бе взел лимоните и ги бе превърнал в лимонада, как от всяка лоша ситуация може да излезе нещо добро, как когато Бог ти затваря вратата, в същия миг отваря прозорец за другаде и т.н. Усмихна се на Ей Джей и той вдигна чашата си за поздрав към него и му се усмихна в отговор. И тогава, въпреки че не вярваше в Бог, Ей Джей затвори очи и с цялото си вкочанено и въоръжено с бодли сърце благодари на онази по-висша сила, която и да бе тя.

Исмей, която Ей Джей бе избрал за кръстница, го сграбчи за ръката.

– Съжалявам, че те изоставям, но не се чувствам добре – каза тя.

– Може би е от речта на Ламбиаз – пошегува се Ей Джей.

– Най-вероятно съм настинала. Ще се прибера у дома.

Той кимна.

– Звънни ми, като стигнеш, става ли?

Този, който звънна, бе Дениъл.

– Исмей е в болница – каза с равен глас. – Пак пометна.

Това правеше два спонтанни аборта през последната година. Общо пет.

– Как е тя? – попита Ей Джей.

– Загуби малко кръв и е уморена. Но е упорито старо магаре и ще издържи.

– Така е.

– Станалото е неприятно, но за съжаление – каза Дениъл – трябва да хвана ранния полет до Лос Анджелис. Някои продуценти доста са настръхнали около новата ми книга. – Продуцентите винаги настръхваха около книгите му, но никога не излизаше нищо от това. – Имаш ли нещо против да я вземеш от болницата и да се увериш, че е добре и се е прибрала у дома?

Ламбиаз откара Ей Джей и Мая до болницата. Ей Джей остави Мая в чакалнята при него и отиде да види Исмей.

Очите ѝ бяха зачервени, кожата ѝ – мъртвешкобледа.

– Съжалявам – каза тя, когато видя Ей Джей.

– За какво, Исмей?

– Заслужавам го.

– Не, не е вярно. Не бива да казваш такова нещо.

– Дениъл е голям кретен, че те е накарал да дойдеш тук.

– Не, няма проблем.

– Той ми изневерява. Знаеш ли? Изневерява ми постоянно.

Ей Джей не каза нищо, но знаеше. Аферите му не бяха тайна за никого.

– Разбира се, че знаеш – каза Исмей с пресипнал глас. – Всички знаят.

Той пак си замълча.

– Да, знаеш, но няма да кажеш нищо, нали? Някаква смахната мъжка солидарност, предполагам.

Ей Джей я погледна. Под болничната нощница раменете ѝ бяха много костеливи, но коремът ѝ още бе леко закръглен.

– Изглеждам ужасно – каза тя. – Това си мислиш.

– Не, просто забелязах, че косата ти е пораснала. Отива ти.

– Толкова си мил – Исмей се надигна и се опита да целуне Ей Джей по устата.

Той се извърна встрани.

– Лекарят каза, че може да се прибереш веднага у дома, ако искаш.

– Когато сестра ми се омъжи за теб, помислих, че е полудяла, но сега виждам, че не си толкова лош. Начинът, по който се държиш с Мая. Как се държиш с мен. На теб може да се разчита, Ей Джей. Мисля да остана тук тази нощ – каза тя и се отпусна отново назад. – Вкъщи няма никого и не искам да бъда сама. Това, което казах преди, е вярно. Ник беше добро момиче. Аз съм лошо. И се омъжих за лош мъж. Знам, че лошите хора заслужават това, което получават, но, ох, колко мразим да сме сами.

"Бремето на света"[46]

Ричард Бах, 1985 г.

Пълничко момиче живее с дядо си; тренира за гимнастическо състезание в основното училище.

Ще се изненадаш колко силно ще се развълнуваш дали това малко момиче ще успее да направи прескока си. Бах е способен да създаде изключително напрежение от на пръв поглед толкова елементарен епизод – очевидно именно това е идеята, това е смисълът, който трябва да откриеш в разказа: едно гимнастическо състезание в училище може да носи в себе си толкова драма, колкото и една самолетна катастрофа.

Открих тази история едва след като станах баща, затова не мога да кажа дали бих я харесал и в периода ПМ (преди Мая). В живота си съм имал няколко фази, когато съм бил повече или по-малко в настроение за къси разкази.

Една от тези фази съвпадна с периода на твоето детство – нима имах тогава време за дълги романи, мое малко момиче?

Ей Джей Ф.

Мая обикновено се будеше преди изгрев слънце, когато единственият друг звук наоколо бе хъркането на Ей Джей от съседната стая. Облечена в пижамката си космонавт, която покриваше и стъпалцата ѝ, тя изтопуркваше през дневната до спалнята на Ей Джей. Първо прошепваше "тати, тати" Ако нямаше резултат, казваше името му, а ако и така не се получеше, изкрещяваше. А ако и извиканите по този начин думи не свършеха работа, скачаше на леглото, въпреки че обикновено не правеше подобни щуротии. Днес той се събуди, когато Мая бе едва на етапа с говоренето.

– Буди се – каза тя. – Долу.

Мястото, което Мая обичаше най-много, бе "долу", защото долу бе книжарницата, а книжарницата бе най-хубавото място на света.

– Панталони – измърмори Ей Джей. – Кафе.

Определено имаше нужда, защото усещаше, че дъхът му мирише като подгизнали от снега чорапи.

До книжарницата имаше шестнайсет стъпала. Мая се плъзгаше по дупе по тях, защото крачетата ѝ още бяха много къси, за да стъпва уверено. Заклатушкваше се през магазина, минаваше покрай книгите без картинки и покрай поздравителните картички. Прокарваше ръчичка по списанията, завърташе въртящия се стелаж с разделителите за книги. Добро утро, списания! Добро утро, книжни разделители! Добро утро, книги! Добро утро, книжарнице!

Стените на магазина имаха дървена ламперия до нивото на главата ѝ, а след това бяха облепени със сини тапети. Мая не можеше да стигне до тапетите, ако нямаше стол. Тапетите бяха релефни, с грапави виещи се шарки, и на нея ѝ бе приятно да търка лицето си в тях. Някой ден щеше да прочете думата "дамаска" в книга и щеше да си помисли: Разбира се, точно така се е наричало. И, обратно, думата "ламперия" сигурно щеше да се окаже голямо разочарование за нея.

Мая се побираше на широчина петнайсет пъти в магазина, а на дължина – двайсет пъти. Знаеше го, защото веднъж цял следобед го измерваше, като се излягаше на пода и се превърташе. Имаше голям късмет, че не е повече от трийсет Маи на дължина, защото в деня, който провеждаше измерването, тя можеше да брои само до толкова.

От нейната удобна позиция на пода хората бяха обувки. През лятото – сандали. През зимата – ботуши. Моли Клок понякога носеше червени ботуши, високи чак до коленете, с платформи. Ей Джей беше черни кецове или маратонки. Ламбиаз носеше черни официални обувки. Исмей – цветни ниски, тип балеринки. Дениъл Париш бе кафяви мокасини с пискюлче.

Точно преди магазинът да отвори в десет сутринта, Мая отиваше до своето място – редичката с детски книги с картинки.

Когато се запознаваше с някоя книга, първо я помирисваше. После сваляше подвързията ѝ, вдигаше я до лицето си и я слагаше върху главата си. Книгите обикновено миришеха на сапуна на татко, на трева, на море, на кухненската маса и сирене.

Разглеждаше много внимателно картинките и се опитваше да разгадае историята от тях. Това беше изтощителна задача, но дори на три години тя вече разпознаваше някои от литературните тропи. Например знаеше, че в книжките с картинки животните невинаги са животни. Понякога представляват родители и децата им. Мечка с вратовръзка навярно беше таткото. Мечка с руса перука сигурно бе майката. Може да се каже много за историята от картинките, но те понякога могат да създадат и погрешно впечатление. Затова Мая предпочиташе да знае думите.

Ако никой не я прекъсваше, успяваше да се справи със седем книги до обяд. Но винаги имаше прекъсвания. Мая харесваше клиентите и се опитваше да бъде мила с тях. Разбираше много добре бизнеса, в който бяха с Ей Джей. Когато на нейната редичка идваха деца, винаги се стараеше да напъха книжка в ръцете им. Децата се замъкваха до касата и в повечето случаи техният придружител купуваше това, което носеха. "О, миличко, ти само ли си избра книжката?", питаха родителите с възторг.

Веднъж някой попита Ей Джей дали Мая е негово дете.

– И двамата сте чернокожи, но все пак е различно черно.

Мая запомни думите, защото забележката накара Ей Джей да отвърне с тон, какъвто преди никога не го бе чувала да използва с клиент.

– Какво означава "различно черно"?

– Не, не исках да ви обидя – отвърна човекът и после джапанките се отправиха към вратата и си тръгнаха, без да купят нищо.

Какво е "различно черно"? Мая погледна ръчичките си и се зачуди.

Имаше и други неща за чудене.

Как се научаваш да четеш?

Защо възрастните харесват книги без картинки?

Кога ще умре тати?

Какво има за обяд?

Обядът беше около един часа и идваше от закусвалнята. Тя беше тост със сирене. Ей Джей бе клуб сандвич с пуешко. Мая обичаше да ходи до закусвалнята, но винаги държеше Ей Джей за ръка. Не искаше да бъде оставена и забравена там.

Следобед рисуваше своите "ревюта" за книгите. Ябълка означаваше, че помирисаната книга е одобрена. Парченце сирене – че книгата е забавна. Автопортретът ѝ показваше, че е харесала картинките. Подписваше тези доклади МАЯ и ги подаваше на Ей Джей за одобрение.

Обичаше да пише името си.

МАЯ.

Знаеше, че последното ѝ име е Фикри, но все още не можеше да го пише.

Понякога, след като клиентите и служителите си тръгнеха, си мислеше, че с Ей Джей са единствените хора на света. Никой не ѝ се струваше толкова реален, колкото него. Другите хора бяха обувки за различни сезони, нищо повече. Ей Джей можеше да стигне тапетите, без да стъпва на стол, можеше да работи с касата, докато говори по телефона, можеше да вдига тежки кашони с книги над главата си, да използва невъзможно дълги думи и знаеше всичко за всичко. Кой можеше да се сравнява с Ей Джей Фикри?

Почти никога не мислеше за майка си.

Знаеше, че е мъртва. И знаеше, че смъртта е, когато легнеш да спиш и не се събудиш. Беше ѝ жал за майка ѝ, защото хората, които не се събуждат, не могат да слязат по стъпалата в книжарницата сутрин.

Мая знаеше, че майка ѝ я бе оставила в "Айлънд Букс" Но може би това ставаше с всички деца на определена възраст. Някои деца ги оставят в магазини за обувки. Някои в магазини за детски играчки. А някои в закусвални. И целият ти живот се определя от това в какъв магазин ще бъдеш оставен. Тя не искаше да живее в закусвалня.

По-късно, когато пораснеше, щеше да мисли за майка си повече.

Вечер Ей Джей се преобуваше и я слагаше в детската количка. Пристягаше я силно и това не ѝ бе приятно, но харесваше возенето и се опитваше да не се оплаква. Харесваше ѝ да чува учестеното от тичането дишане на Ей Джей. И ѝ харесваше да наблюдава как светът прелита бързо покрай нея. Понякога Ей Джей пееше. Понякога ѝ разказваше истории. Разказваше ѝ как е имал книга, наречена "Тамерлан", която струвала повече от всички книги в книжарницата, взети заедно.

"Тамерлан", повтаряше тя, защото ѝ допадаше мистерията и музиката в сричките.

– И ето така ти получи средното си име.

Нощем Ей Джей я слагаше да спи. Мая не обичаше да си ляга дори когато бе уморена. Уговорката да ѝ разкаже приказка бе единственият начин за Ей Джей да я убеди да заспи.

– Коя? – питаше той.

Умоляваше я да спре да избира "Чудовището в края на тази книга", затова тя реши да го зарадва и тази вечер каза "Шапки за продан"[47].

Беше чувала приказката и преди, но не успяваше да я разбере. Разказваше се за мъж, който продава цветни шапки. Ляга да си подремне и шапките му са откраднати от маймуни. Надяваше се, че това никога няма да се случи на Ей Джей.

Мая присви вежди и се вкопчи в ръката на татко си.

– Какво има? – попита той.

Защо маймуните искат шапки, чудеше се Мая. Маймуните са животни. Може би маймуните, също като мечката с перука, която е всъщност майка, представляват нещо друго, но какво...? Мая мислеше за всичко това, но не можеше да го изрази с думи.

– Чети – каза тя.

Понякога в книжарницата идваше една жена да чете книжки на глас за Мая и за другите деца. Жената ръкомахаше и правеше гримаси, повишаваше и снижаваше гласа си за по-драматичен ефект. Мая искаше да ѝ каже да се отпусне. Беше свикнала с начина, по който четеше Ей Джей – тихо и спокойно. Беше свикнала с него самия.

Той прочете:

– ...на самия връх, клон с червени шапки.

Картинката показваше мъж с много червени шапки.

Мая сложи ръчичката си върху ръката на Ей Джей, за да му попречи да обърне страницата. Огледа много внимателно картинката, после изписаните под нея букви. Изведнъж разбра с кристална яснота, че червено е червено, както знаеше, че името ѝ е Мая, че Фикри е неин татко и че "Айлънд Букс" е най-хубавото място на света.

– Какво има? – попита Ей Джей.

– Червено – каза тя. Отдръпна ръката си и посочи с пръстче думата.

"Трудно е да намериш добър човек"[48]

Фланъри О'Конър, 1953 г.

Семейно пътуване се обърква ужасно. Любимият разказ на Ейми. (А на външен вид тя изглежда толкова сладка, нали?) С Ейми невинаги харесваме едни и същи неща, но този път вкусовете ни съвпадат.

Когато за пръв път ми каза, че ѝ е любимият разказ, това ми подсказа странни и чудесни неща за нейния характер, за които не подозирах, тайни местенца, които може би бих искал да посетя.

Хората говорят скучни и досадни лъжи за политиката, за Бог и за любовта. Можеш да разбереш всичко, което ти е нужно да знаеш за някого, от отговора на въпроса: Коя е любимата ти книга?

Ей Джей Ф.

През втората седмица на август, точно преди Мая да тръгне на детска градина, тя получи чифт очила (с кръгли, червени рамки) и варицела (с кръгли, червени пъпки). Ей Джей проклинаше майката, която му бе казала, че ваксината против варицела е по желание, тъй като варицелата се оказа истинска чума за дома му. Мая бе нещастна, а Ей Джей бе нещастен, защото Мая бе нещастна. Пъпките бяха по цялото ѝ лице, климатикът в къщата се развали и никой не можеше да спи. Той носеше леденостудени кърпи, чистеше засъхналите кожички от раните ѝ, слагаше чорапи на ръцете ѝ, за да не се чеше, и бдеше непрекъснато до леглото ѝ.

Ден трети, четири сутринта, Мая заспа. Ей Джей бе изтощен, но не можеше да се отпусне. Бе помолил един от служителите си да му донесе от мазето няколко от книгите, пратени от издателите за четене. За нещастие момчето бе ново и бе взело книги от купчината ЗА РЕЦИКЛИРАНЕ, а не от онази ЗА ЧЕТЕНЕ. Ей Джей не искаше да оставя Мая, затова реши все пак да прочете някое от старите, отхвърлени предложения. На върха на купчинката имаше фентъзи за младежи, в което главният герой бе мъртъв. Ъххх, помисли си той. Две от най-омразните му неща в една книга –postmortem разказвачи и янг адълт романи[49].

Захвърли книжното копие без корици настрани. Втора подред бе книга мемоар, написана от осемдесетгодишен мъж, стар ерген и бивш научен репортер за различни вестници, който се жени на седемдесет и осем години. Съпругата му умира две години по-късно на осемдесет и три години. "Късно разцъфваме" ог Леон Фридман. Книгата му бе позната, но Ей Джей не можеше да се сети защо. Отвори копието и от него изпадна визитка: Амелия Ломан, Птеродактил прес. Да, вече си спомняше.

Разбира се, беше се срещал с Амелия Ломан още няколко пъти през годините след първата им неловка среща. Разменяха си сърдечни имейли и тя идваше редовно, за да докладва за най-новите заглавия на "Птеродактил". След като бе прекарал вече десетина следобеда с нея, наскоро той бе стигнал до извода, че Амелия си разбира от работата. Познаваше отлично книгите от списъка си, както и литературните тенденции. Беше винаги позитивна, но не дразнещо. Държеше се мило с Мая, не забравяше да донесе на момиченцето като подарък някоя от детските книги на "Птеродактил" и говореше с нея като с възрастен, а не на идиотския бебешки език.

И най-вече, Амелия Ломан бе професионалист и никога не спомена ужасното поведение на Ей Джей при първата им среща. Божичко, наистина се бе държал отвратително с нея. Като форма на някакво покаяние в момента той реши да даде на "Късно разцъфване" шанс, въпреки че определено не си падаше по този тип книги.

"Аз съм на осемдесет и една и статистически погледнато, трябваше да съм умрял преди четири години и седем месеца", започваше книгата.

В пет часа сутринта Ей Джей я затвори и потупа нежно корицата ѝ.

Мая се събуди и очевидно се чувстваше по-добре.

– Защо плачеш?

– Четях – отвърна Ей Джей.

Амелия Ломан не разпозна номера, но отговори още при първото позвъняване.

– Амелия, здравей. Обажда се Ей Джей Фикри от "Айлънд Букс". Всъщност не очаквах да вдигнеш.

– Да, вярно е – разсмя се тя. – Аз съм последният човек в целия свят, който все още отговаря на телефонните обаждания.

– Да – каза Ей Джей. – Може и да си.

– Католическата църква обмисля дали да не ме обяви за светица.

– Света Амелия, която отговаря на обажданията си – каза той.

Ей Джей никога не ѝ бе звънял преди.

– Уговорката ни за след две седмици остава ли, или има промяна? – попита Амелия.

– О, не, нищо подобно. Всъщност канех се просто да ти оставя съобщение.

Амелия заговори с монотонен глас:

– Здравейте, това е гласовата поща на Амелия Ломан. Бийп.

– Ааа...

– Бийп – повтори Амелия. – Моля, оставете вашето съобщение.

– Ъъъ... здравей, Амелия. Обажда се Ей Джей Фикри. Току-що прочетох една от книгите, които си ми препоръчвала.

– О, така ли? Коя?

– Странно. Гласовата ти поща като че ли говори с мен. Една отпреди няколко години. "Късно разцъфване" от Леон Фридман.

– Не разбивай сърцето ми, Ей Джей. Това бе абсолютният ми любимец от един от зимните ни каталози. Никой не искаше да я чете. Обичах тази книга. И все още я обичам! Аз съм кралицата на изгубените каузи.

– Може би причината е била в корицата – каза неуверено събеседникът ѝ.

– Беше прекалено печална – старчески крака, цветя – съгласи се Амелия. – Сякаш някой би искал да мисли за сбръчкани стари ходила, а какво остава да си купи книга с тях на корицата. Направихме нова, но и тя не помогна много, въпреки че беше без ходилата, в стилно бяло и черно, с повече цветя. Но кориците са доведените червенокоси деца в книгоиздаването. Обвиняваме ги за всичко.

– Не знам дали помниш, но ти ми даде "Късно разцъфване" първия път, когато дойде при мен – каза Ей Джей.

Амелия замълча.

– Така ли? Да, звучи логично. Точно тогава започнах работа в "Птеродактил".

– Е, ти знаеш, че не си падам много по литературните мемоари, но този бе впечатляващ по свой особен начин... Мъдър и... – Ей Джей се притесни. Чувстваше се разголен, когато говореше за неща, които наистина обичаше.

– Продължавай.

– Всяка дума е правилната и точно на мястото, където трябва да бъде. Това всъщност е най-големият комплимент, който мога да дам за книга. Съжалявам само, че ми отне толкова много време да я прочета.

– Историята на живота ми. Какво те накара най-накрая да я прочетеш?

– Момиченцето ми бе болно...

– О, бедната Мая! Надявам се, че не е нещо сериозно?

– Варицела. Стоях с нея цяла нощ и това бе най-близката до мен книга в момента.

– Радвам се, че все пак си я прочел – каза Амелия. – Молех всеки, когото познавах, да я прочете и никой не поиска освен майка ми, а и нея не убедих лесно.

– Понякога книгите не ни намират, докато не настъпи подходящото време.

– Не е голямо утешение за мистър Фридман.

– Е, смятам да поръчам един кашон със сърцераздирателни корици. А през лятото, когато всички туристи ни наводнят, може да поканим мистър Фридман за едно литературно гостуване.

– Ако доживее дотогава – каза Амелия.

– Болен ли е?

– Не, но е вече към деветдесетте!

Ей Джей се разсмя.

– Добре, Амелия, ще се видим след две седмици, предполагам.

– Може би следващия път, когато ти кажа, че нещо е "най-доброто ни заглавие от зимния каталог", ще ме послушаш!

– Най-вероятно не. Аз съм стар, имам си вече навици и съм свикнал всичко да става по моя начин.

– Не си чак толкова стар – каза тя.

– О, да, в сравнение с мистър Фридман определено не съм – прокашля се Ей Джей. – Когато дойдеш в града, може да излезем да похапнем, ако имаш време.

Не беше необичайно книжарите и търговските представители да излизат на обяд или вечеря заедно, но Амелия долови определена нотка в гласа на Ей Джей, затова реши да изчисти нещата.

– Да, можем да прегледаме новия зимен каталог, докато сме навън.

– Разбира се – отвърна Ей Джей прекалено бързо. – Пътуването ти до Алис е много дълго. Навярно ще си огладняла. Ужасно грубо от моя страна, че никога преди не съм го предлагал.

– Тогава нека да бъде късен обяд – каза Амелия. – Трябва да хвана последния ферибот за Хаянис.

Ей Джей реши да заведе Амелия в "Пеко"[50], който бе вторият най-добър ресторант за морска храна в Алис Айлънд. "Ел Корасон", най-хубавият ресторант, не отваряше за обяд, а дори да го правеше, щеше да изглежда прекалено романтичен за обикновена бизнес среща.

Ей Джей пристигна пръв, което му даде време да съжали за избора си. Не беше идвал в "Пеко", откакто в живота му се бе появила Мая, и бе поразен от интериора, който му се стори прекалено туристически и кичозен. Елегантните бели покривки не отвличаха достатъчно вниманието от харпуните, мрежите и рибарските дъждобрани, висящи по стените, нито от издялания от дърво капитан, който посрещаше на входа посетителите с кофа, пълна с карамелени бонбони. Кит от фибростъкло с малки тъжни очи се люлееше от тавана. Ей Джей усети, че китът го укорява: Да беше отишъл в "Ел Корасон" , пич.

Амелия закъсня с пет минути.

– "Пеко", като в "Моби Дик" – каза тя.

Беше облечена в нещо, което приличаше на повторно употребена плетена покривка, намъкната върху винтидж розов комбинезон, и носеше галоши, макар денят да бе слънчев. Ей Джей смяташе, че галошите я правят да прилича на бойскаут, подготвен за всякакво предстоящо бедствие.

– Харесваш ли "Моби Дик"? – попита той.

– Мразя го. А не използвам тази реплика за много неща. Учителите изискват от учениците да прочетат книгата, а родителите са щастливи, че децата им ще открият нещо "стойностно", класика. Но принуждаването на децата да четат книги като тази, ги кара да мислят, че мразят четенето.

– Изненадан съм, че не отказа поканата, когато си видяла името на ресторанта.

– О, помислих си го – каза тя развеселено. – Но после си напомних, че това е само име и вероятно няма да повлияе на качеството на храната, или поне, не прекалено много. Освен това проверих отзивите за "Пеко" в интернет и всичко ми се стори изключително примамливо.

– Не си се доверила на моя избор?

– Харесва ми да мисля за това, което ще ям, преди да отида на ресторант. Харесва ми да о-чак-вам – разточи тя думата и отвори менюто. – Ха, имат няколко коктейла, кръстени на персонажи от "Моби Дик". – Тя разгърна страницата. – Както и да е. Ако не исках да идвам тук, вероятно щях да измисля някоя алергия към ракообразни.

– Измислена хранителна алергия. Много лукаво от твоя страна – каза Ей Джей.

– Сега вече няма да мога да прилагам този трик спрямо теб.

Сервитьорът бе облечен в натруфена бяла риза, която бе в очевиден контраст със слънчевите му очила и щръкнала коса. Приличаше на пират хипстър.

– Ахой, новаци на кораба – каза той небрежно. – Ще пробвате ли някой от тематичните ни коктейли?

– Обикновено пия старомодни питиета, но как може човек да устои на тематичен коктейл? – усмихна се Амелия. – Един "Куикуег"[51], моля – каза тя. После изведнъж се пресегна и хвана ръката на сервитьора. – Почакайте! А хубав ли е?

– Хъм... Туристите явно го харесват.

– Е, щом туристите го харесват...

– Да изясним, това означава ли, че го поръчвате, или не?

– Определено го поръчвам – каза Амелия. – Давай го насам, човече – усмихна се тя мило на момчето. – Няма да ви виня, ако се окаже ужасен.

Ей Джей си поръча чаша червено вино.

– Това е тъжно – каза Амелия. – Обзалагам се, че ще прекараш целия си живот, без да си поръчаш "Куикуег", въпреки че живееш тук, продаваш книги и дори вероятно харесваш "Моби Дик".

– Очевидно си по-еволюирала личност от мен.

– Да, забелязвам го. И след като изпия този коктейл, сигурно целият ми живот ще се промени.

Питиетата пристигнаха.

– О, виж – каза Амелия. – Малък харпун, промушил скарида. Колко неочаквано и приятно! – възкликна тя и извади телефона си, за да снима украсата на коктейла си. – Обичам да снимам питиетата си.

– Те са ни като семейство – каза Ей Джей.

– По-добри са – вдигна тя чашата си и се чукна с него.

– Как е? – попита той.

– Солено, плодово и с вкус на риба. Все едно коктейл със скариди е решил да прави любов с "Блъди Мери".

– Харесва ми как го казваш – "прави любов". Но питието звучи отвратително, между другото.

Тя отпи още една глътка и сви рамене.

– Понася се.

– В ресторант от кой роман би искала да вечеряш?

– О, труден въпрос. Няма никаква логика, но когато бях в колежа, обикновено огладнявах ужасно много, докато четях "Архипелаг ГУЛАГ"[52]. Всички тези описания на съветските концлагери, на мизерната супа и жалки коматчета хляб... – каза Амелия.

– Ти си странна.

– Благодаря ти. А ти къде би отишъл? – попита тя.

– Нямам конкретен ресторант, който да посоча, но винаги съм искал да опитам локум като онзи в "Нарния". Когато бях малък и четях "Лъвът, Вещицата и дрешникът"[53], все си мислех, че локумът трябва да е невероятно вкусно нещо, щом кара Едмънд да предаде семейството си. Навярно съм споделил това с жена ми по някое време, защото една година Ник ми подари кутия с локум за празниците. И се оказа, че е просто дъвчащ бонбон, поръсен с пудра. Не мисля, че съм преживявал по-голямо разочарование в живота си.

– Предполагам, че тогава е приключило детството ти.

– Оттогава не съм същият – каза Ей Джей.

– Може би локумът на Бялата вещица е бил различен. Сигурно магическият локум ще има по-добър вкус.

– Или може би идеята на Луис е била, че Едмънд не се е нуждаел от голямо убеждаване, за да предаде семейството си.

– Това е много цинично – възмути се Амелия.

– Някога опитвала ли си локум?

– Не.

– Трябва да ти донеса – каза той.

– А ако ми хареса? – попита тя.

– Вероятно мнението ми за теб ще се развали.

– Е, няма да лъжа само за да ти се харесам, Ей Джей. Едно от най-добрите ми качества е честността ми.

– Каза ми, че ще си измислиш хранителна алергия, за да не ядеш тук – напомни ѝ той.

– Да, но само за да не нараня чувствата на бизнес партньора си. Никога не бих излъгала за нещо толкова важно като локума.

Поръчаха си храната и тогава Амелия извади зимния каталог от торбата си.

– И така, "Птеродактил" – каза тя.

– "Птеродактил" – повтори книжарят.

Амелия премина бързо през списъка, безмилостно пропускайки нещата, които знаеше, че той не харесва, натъртвайки на големите надежди на издателя и оставяйки най-пищните си прилагателни за любимите си заглавия. С някои от книжарите беше нужно само да повтори текста на последната корица с бомбастичните описания и възхвали за книгата. Ей Джей не беше от тях. На втората им среща той бе нарекъл текстовете от задната корица "кървавите диаманти на издателския бизнес". Вече го познаваше по-добре и не беше нужно да се казва, че процесът на преглеждането на каталозите бе станал по-малко болезнен и за двама им. Той ми се доверява повече, мислеше си тя, или пък бащинството бе смекчило характера му. Естествено знаеше, че е най-добре да запази тези разсъждения за себе си. Ей Джей дори обеща да прочете няколко от предварителните копия на новите заглавия.

– В рамките на по-малко от четири години, надявам се – каза Амелия.

– Ще направя всичко възможно да ги прочета за три. Да си поръчаме десерт – отвърна Ей Джей след кратка пауза. – Сигурно имат нещо като "китов сладолед".

Амелия изпъшка.

– Ох, звучи ужасно.

– Ако нямаш нищо против да попитам защо "Късно разцъфване" бе любимата ти книга от онзи зимен каталог? Ти си млада...

– Не съм толкова млада, на трийсет и пет съм.

– Млада си. Имам предвид, че вероятно не си преживяла много от това, за което пише мистър Фридман. Гледам те и след като прочетох книгата, се питам кое в нея те е накарало да откликнеш по такъв начин.

– Хъм, мистър Фикри, това си е много личен въпрос – отпи глътка тя от втория си коктейл. – Основната причина, поради която обичам тази книга, е качеството на текста, на стила на писане, разбира се.

– Разбира се. Но това не е достатъчно.

– Нека да кажем, че имах поредица от много, много лоши срещи по времето, когато "Късно разцъфване" се появи на бюрото ми. Аз съм романтичен човек, но понякога днешните времена не ми се струват много романтични. "Късно разцъфване" е книга за възможността да намериш голямата любов на всяка възраст. Звучи като клише, знам.

Ей Джей кимна.

– А ти защо я хареса? – попита го Амелия.

– Качеството на прозата, бла-бла-бла.

– Мислех, че не можем да говорим така! – възкликна престорено възмутено Амелия.

– Не ти се слушат моите тъжни истории, нали?

– Разбира се, че ми се слушат – каза тя. – Обичам тъжни истории.

Той ѝ разказа съкратена версия на смъртта на Ник.

– Фридман е успял да напипа нещо много специфично за това, какво е да загубиш някого. Как то не е само едно и всъщност не се случва само веднъж. Той пише за това, как губиш, и губиш, и губиш.

– Кога почина Ник? – попита Амелия.

– Преди няколко години. По онова време бях малко по-възрастен от теб.

– Тогава значи е било наистина доста отдавна.

Той не обърна внимание на закачката ѝ.

– "Късно разцъфване" би трябвало наистина да е много по-известна книга.

– Знам. Мисля да накарам някой да прочете пасаж от нея на сватбата ми.

Ей Джей не каза нищо известно време, докато осмисляше думите ѝ.

– Значи ще се омъжваш, Амелия? Поздравления. Кой е късметлията?

Тя разбъркваше усилено оцветеното си като доматен сос питие с харпуна, опитвайки се да извади една избягала скарида.

– Казва се Брет Брюър. Канех се да се откажа изобщо от идеята за срещи, когато се запознахме по интернет.

Ей Джей пресуши до дъно втората си чаша вино заедно с горчивата утайка накрая.

– Разкажи ми повече.

– Той е военен, служи в Афганистан.

– Браво, ще се омъжваш за американски герой.

– Предполагам, че да.

– Мразя тези типове. Карат ме да се чувствам абсолютно жалък и безполезен. Кажи ми нещо гадно за него, за да ми стане малко по-добре.

– Е, не си е у дома много често.

– Сигурно ти липсва.

– Така е. Но пък имам много за четене, така че наваксвам.

– Това е добре. Той чете ли?

– Всъщност не, не си пада по четенето. Но това е интересно, нали? Имам предвид, че е интересно да бъдеш с някого, чиито интереси са различни от твоите. Не знам защо продължавам да казвам "интересно" и "интереси". Искам да кажа, че той е добър човек.

– Добре ли се държи с теб?

Тя кимна.

– Това е важното. Както и да е, никой не е съвършен – отбеляза Ей Джей. – Някой вероятно го е задължил да прочете "Моби Дик" в училище.

Амелия успя да промуши скаридата си.

– Хванах я – каза тя със задоволство. – Жена ти... тя четеше ли?

– И пишеше. Не бих се притеснявал за това. Четенето е надценено. Виж всички тези хубави неща по телевизията. Неща като "Истинска кръв".

– Сега ми се подиграваш.

– Не. Четенето вече е за загубеняци и откачалки като мен – каза Ей Джей.

– Като нас.

Когато дойде сметката, Ей Джей плати, въпреки че в такива ситуации бе прието да плаща търговският представител.

– Сигурен ли си? – попита Амелия.

Той ѝ отговори, че тя може да плати следващия път.

Пред ресторанта двамата си стиснаха ръцете и си размениха обичайните професионални любезности. Тя се обърна да тръгне към ферибота и след една много важна секунда изчакване той също се обърна, за да поеме към книжарницата.

– Ей, Ей Джей – провикна се внезапно Амелия. – Има нещо героично в това да бъдеш книжар и нещо още по-героично в това да осиновиш дете.

– Правя каквото мога – сведе глава в знак на благодарност за думите ѝ книжарят. Някъде по средата на навеждането си осъзна, че не е мъж, който се покланя, и бързо се изправи. – Благодаря ти, Амелия.

– Приятелите ми ме наричат Ейми – отвърна тя.

Мая никога не беше виждала Ей Джей толкова зает.

– Татко – попита тя, – защо имаш толкова много работа?

– Малко извънредна дейност – каза той.

– Какво означава "извънредна"?

– Бих проверил в речника, ако бях на твое място.

Изчитането на целия списък със заглавия, дори от скромния каталог на издателство като "Птеродактил", изискваше огромно количество време за човек, който имаше бъбрива дъщеря в предучилищна възраст и малък бизнес за ръководене. След като приключеше поредното заглавие, той изпращаше имейл на Амелия, за да ѝ каже мнението си. В имейлите не можеше да се насили да използва обръщението "Ейми", въпреки че бе получил разрешение. Понякога, ако нещо наистина му харесаше много, ѝ звънеше. Ако не харесаше книгата, изпращаше есемес с краткото: "Не е за мен". Амелия никога не бе получавала толкова внимание от свой клиент.

"Нямаш ли и други каталози за четене?", прати му есемес тя.

Ей Джей мисли дълго за подходящ отговор. "Не и такива с търговски представители, които да харесвам колкото харесвам теб", бе първият му вариант, но реши, че е прекалено откровен за момиче, чийто годеник е американски герой. Написа: "Явно този път каталогът на "Птеродактил" е много предизвикателен".

Ей Джей поръча толкова голям брой заглавия на "Птеродактил", че даже шефът на Амелия го забеляза.

– Никога не съм виждал малка книжарница като "Айлънд Букс" да прави такива поръчки. Да не би собственикът да се е сменил?

– Не, същият си е – каза Амелия. – Но се е променил от първия път, когато го срещнах.

– Е, явно си се справила много добре с него. Този човек не поръчва нещо, което не може да продаде. Харви никога не е успявал да стигне до такива продажби.

Най-накрая Ей Джей стигна до последното заглавие от каталога. Очарователен мемоар за майчинството, правенето на албуми със спомени и писането от канадска поетеса, която винаги бе харесвал. Книгата бе само сто и петдесет страници, но му бяха нужни две седмици, за да я прочете. Не успяваше да довърши една глава, без да заспи или да бъде изтормозен за нещо от Мая. Когато бе готов обаче, установи, че не може да напише писмо на Амелия с мнението си. Текстът бе много елегантен и той смяташе, че жените, които посещаваха често книжарницата, щяха да го харесат. Проблемът бе, че след като напишеше това писмо, щеше да е приключил със зимния каталог на "Птеродактил" и нямаше да има причина да общува с Амелия до летния им каталог. Той я харесваше и мислеше, че е възможно и тя да го харесва въпреки ужасяващата им първа среща. Но... Ей Джей не беше от онези мъже, които смятат, че е нормално да се опиташ да отмъкнеш нечия чужда годеница. Не вярваше и в идеята за "единствения и единствената". В света има милиарди хора, никой не е чак толкова специален. Освен това той едва познаваше Амелия Ломан. Ами ако, да речем, успееше да я "отмъкне" и се окажеше, че не си пасват в леглото?

Амелия му написа: "Какво става? Не ти ли хареса последната?".

"За нещастие не е за мен, отвърна той. Ще чакам с нетърпение летния ви каталог. Твой, Ей Джей."

Отговорът изненада неприятно Амелия – бе прекалено професионален, сдържан, някак пренебрежителен. Замисли се дали да не му позвъни, но не го направи. Написа му есемес. "Докато чакаш, трябва непременно да изгледаш "Истинска кръв"" Това бе любимият ѝ сериал. Беше станало нещо като шега помежду им, че той ще започне да харесва вампири, ако изгледа сериала. Амелия се ласкаеше, че е от типа жени като Суки Стакхаус.

"Едва ли ще се случи, Ейми, написа Ей Джей. Ще се видим през март."

До март оставаха четири месеца и половина. Книжарят бе сигурен, че дотогава лекото му увлечение ще отшуми или поне ще премине в по-поносима, спяща фаза.

Мая го попита какво не е наред и той ѝ каза, че е тъжен, защото доста време няма да се вижда с един свой приятел.

– Амелия ли? – попита Мая.

– Откъде знаеш за нея?

Мая направи гримаса и завъртя демонстративно очи. Ей Джей се зачуди откъде ли го бе научила.

До март оставаха четири месеца и половина.

Същата вечер Ламбиаз организираше поредното обсъждане в своя читателски клуб "Изборът на полицая" (тази вечер бе "Поверително от Ел Ей"[54]) и след това двамата си поделиха бутилка вино, както им бе станало обичай.

– Мисля, че срещнах някого – каза Ей Джей, след като първата чаша вино го размекна.

– Чудесна новина – каза Ламбиаз.

– Проблемът е, че тя е сгодена за друг.

– Кошмарно разминаване – заяви шефът. – Полицай съм от двайсет години и мога да ти кажа, че почти всяко лошо нещо в живота е резултат от разминаване във времето, а почти всяко хубаво нещо е резултат от съвпадение на времето.

– Това звучи много категорично.

– Помисли си само: ако "Тамерлан" не беше откраднат, нямаше да започнеш да оставяш вратата си отворена и Мериън Уолъс нямаше да остави детето си в книжарницата. Това се нарича идеално съвпадение.

– Вярно е. Но аз срещнах Амелия преди четири години. Просто допреди няколко месеца не си бях направил труда да я забележа.

– Пак разминаване във времето. Жена ти току-що бе починала. А после се появи и Мая.

– Това не е голямо утешение – каза Ей Джей.

– Но ей, хубаво е да знаеш, че сърцето ти още работи, нали? Искаш ли да те уредя с някого?

Книжарят поклати глава.

– Хайде – настоя Ламбиаз. – Познавам всички в града.

– За нещастие, градът ни е много малък.

Като приятелски жест полицаят уреди Ей Джей със своя братовчедка. Тя имаше руса коса с черни корени, прекалено изскубани вежди и лице със сърцевидна форма, а гласът ѝ бе пронизителен като на Майкъл Джексън. Носеше изрязана блузка и повдигащ сутиен, който създаваше нещо като малък тъжен рафт, върху който се разполагаше колието ѝ. Казваше се Мария. Още по средата на предястието – панирани сиренца от моцарела – изчерпаха темите за разговор.

– Коя е любимата ти книга? – опита се да я предизвика Ей Джей.

Тя сдъвка едно парченце сирене и се заигра с колието си, на което бе изписано името ѝ, сякаш то бе броеница.

– Това е някакъв тест, нали?

– Не, няма грешен отговор на този въпрос. Просто съм любопитен.

Мария отпи от виното си.

– Или например книгата, оказала най-голямо влияние върху живота ти. Опитвам се да те опозная.

Тя отпи още една глътка.

– Или пък коя е последната книга, която си прочела?

– Последното, което прочетох... – сбърчи вежди с усилие събеседничката му. – Последното, което прочетох, бе това меню.

– А последното, което аз прочетох, бе колието ти. "Мария".

Вечерята след това бе съвършено приятна и задушевна, но той никога нямаше да разбере какво чете Мария.

След това Марджийн от магазина му уреди среща със своя съседка, приятна пожарникарка на име Роузи. Тя имаше лъскава черна коса със син кичур, изключително силни и мускулести ръце, чудесен силен смях и къси нокти, които боядисваше червени с оранжеви пламъци. Роузи бе бивш шампион по бягане с препятствия от колежа и обичаше да чете спортна история и особено мемоари на атлети.

На третата им среща, тъкмо когато описваше една драматична част от "Надрусан", мемоарите на бейзболната звезда Хосе Кансеко[55], Ей Джей я прекъсна:

– Знаеш, че всички тези книги са написани от други хора, нали? От автори призраци?

Роузи каза, че знае и ѝ е все едно.

– Това са суперуспели спортисти, тренирали и усъвършенствали се с години. Откъде ще намерят време, за да се учат как да пишат?

– Но тези книги... Искам да кажа, че те всъщност, в голямата си част, са основно лъжи.

Роузи наклони глава и потропа с огнените си нокти по масата.

– Ти си сноб, знаеш ли? Не е нужно винаги да си толкова придирчив.

– И преди са ми го казвали.

– Целият ни живот е един спортен мемоар. Тренираш упорито и успяваш, но в крайна сметка тялото ти те предава и всичко свършва.

– Звучи като цитат от роман на Филип Рот, от по-късния му период – отбеляза Ей Джей.

Роузи скръсти ръце на гърдите си.

– Това е едно от онези неща, които казваш, за да изглеждаш умен, нали? – попита тя. – Но всъщност така караш другите да се чувстват тъпи.

Тази нощ в леглото, след секса, който беше по-скоро като състезание по борба, Роузи се претърколи настрани и каза:

– Не съм сигурна, че искам да продължим да се виждаме.

– Съжалявам, ако съм наранил чувствата ти – каза той, докато обуваше панталоните си. – Когато казах онова за мемоарите.

Тя махна с ръка.

– Не се тревожи за това. Нещата са такива, каквито са.

Той подозираше, че е права. Беше сноб, неспособен на нормална връзка. Щеше да отгледа дъщеря си, да ръководи книжарницата, да чете книгите си и това, реши Ей Джей, ще бъде повече от достатъчно.

По настояване на Исмей бе решено Мая да бъде записана на балет.

– Не искаш да бъде лишена от подобни емоции и умения, нали? – попита балдъзата му.

– Разбира се, че не – каза Ей Джей.

– Добре тогава – кимна Исмей. – Танците са важни не само във физическо, но и в социално отношение. Не е хубаво да бъде аутсайдер и да изостане в развитието си.

– Не знам. Представата за момиченцето, което ходи на балет – не е ли прекалено старомодно и сексистко?

Ей Джей не беше сигурен, че Мая е подходяща за балет. Макар и едва на шест, бе ясно, че е по-скоро интелектуален тип – винаги с книга в ръце и доволна да си седи у дома и в книжарницата.

– Тя не изостава в развитието си – каза той. – В момента чете книги за много по-големи деца, поне за десетинагодишни.

– Да, очевидно в интелектуално отношение не е изостанала – настоя Исмей. – Но като че ли предпочита твоята компания пред всички други хора, определено пред деца на своята възраст, а това едва ли е здравословно.

– Защо да не е здравословно? – напрегна се Ей Джей.

– Ще стане същата като теб – каза Исмей.

– И какво му е лошото на това?

Балдъзата му го погледна така, сякаш отговорът беше очевиден.

– Виж, вие двамата живеете затворени в своя малък свят. Ти никога не излизаш на срещи...

– Ходя на срещи.

– Никога не пътуваш...

Той я прекъсна.

– В момента не говорим за мен.

– Спри да спориш. Помоли ме да бъда кръстница на Мая и ти казвам, че трябва да запишеш дъщеря си на балет. Аз ще плащам за уроците, така че не е нужно да се караме повече.

В Алис Айлънд имаше само едно танцово студио и само един клас за момиченца на пет-шест години. Собственичката и учителка на студиото бе мадам Оленска. Тя беше около шейсетгодишна и въпреки че не бе затлъстяла, кожата ѝ висеше, което бе знак, че през годините костите ѝ се бяха свили. Отрупаните ѝ с бижута пръсти като че ли имаха по една става в повече. Децата бяха едновременно и ужасени, и омагьосани от нея. Ей Джей се чувстваше по същия начин. Първия път, когато остави Мая, мадам Оленска каза:

– Мистър Фикри, вие сте първият мъж, който стъпва в това студио от двайсет години насам. Трябва да се възползваме от вас.

С нейния руски акцент в тази покана се долавяше някакво сексуално предизвикателство, но тя искаше основно помощ за по-силови и ремонтни дейности. За празничния рецитал Ей Джей скова от една голяма дървена щайга детско подиумче, после измайстори и боядиса няколко чифта очи, камбанки и цветя и преобрази искрящи пластмасови пръчици в мустаци и антенки. (Подозираше, че блясъкът изпод ноктите му никога няма да падне.)

Тази зима прекара много време с мадам Оленска и научи много за нея. Най-голямата звезда на мадам Оленска например бе дъщеря ѝ, която танцуваше на Бродуей, но двете не си бяха говорили от десет години. Рускинята размаха кокалестия си многоставен пръст към него.

– Не позволявайте това да се случва и с вас.

Погледна драматично през прозореца, после бавно се обърна отново към Ей Джей.

– Ще си закупите рекламно място в програмата за книжарницата, да.

Не беше въпрос. "Айлънд Букс" стана единственият спонсор на "Лешникотрошачката, Рудолф и приятели" и на гърба на програмата се появи празничен талон за отстъпка в книжарницата. Ей Джей направи дори повече, като осигури кошница с книги на танцова тематика за благотворителната томбола, средствата от която щяха да отидат за Бостънския балет.

От масата с предметите за томболата Ей Джей наблюдаваше шоуто, чувствайки се изтощен и на път да се разболее. Номерата бяха подредени според уменията на танцьорите, затова групата на Мая бе първа. Тя бе ентусиазирана, макар и немного грациозна мишка. Щураше се с увлечение по сцената и бърчеше нос, като напълно наподобяваше мишле. Размахваше направената си от пластмасова пръчица опашка, която Ей Джей бе навил умело на спирала. За него бе съвсем ясно, че танцовата кариера не е за Мая. И все пак нещо се появи в очите му.

Немей, която бе на масата с него, му подаде носна кърпичка.

– Настинка – оправда се той.

– Разбира се – каза тя.

В края на вечерта мадам Оленска се заприказва с него:

– Благодаря ви, мистър Фикри. Вие сте добър човек.

– Може би просто имам добро дете – каза той припряно. Трябваше да вземе мишката си от съблекалнята.

– Да – отвърна тя. – Но това не е достатъчно. Трябва да си намерите и добра жена.

– Харесвам живота си такъв, какъвто е.

– Мислите, че едно дете е достатъчно, но децата порастват. Мислите, че работата е достатъчна, но работата не е топло тяло.

Ей Джей подозираше, че мадам Оленска вече е гаврътнала няколко водки. Пиеше "Столичная".

– Весели празници, мадам Оленска.

Докато се прибираха към къщи с Мая, се замисли за думите на учителката. Беше вдовец от почти шест години. Трудно понасяше болката от загубата на Ник, но нямаше нищо против, че е сам. Освен това не искаше просто някакво топло тяло до себе си. Искаше Амелия Ломан с голямото ѝ сърце и ужасни дрехи. Или поне някой като нея.

Започна да вали сняг и снежинките падаха по мустаците на Мая. Прииска му се да я снима, но не желаеше да я кара да спира и да позира изкуствено.

– Мустаците ти отиват – каза ѝ той.

Комплиментът за мустаците ѝ отприщиха поток от впечатления от рецитала, но Ей Джей бе разсеян.

– Мая – каза той. – Знаеш ли на колко години съм?

– Да – отвърна тя. – На двайсет и две.

– Малко по-стар съм.

– На осемдесет и девет?

– Аз съм... – той вдигна дланите си четири пъти и после добави три пръста.

– На четирийсет и три?

– Браво. На четирийсет и три и за всичките тези години научих, че е по-добре да си обичал и да си загубил любовта си, и бла-бла-бла... Такива неща, сещаш се. И че е по-добре да си сам, отколкото с някого, когото не харесваш истински. Съгласна ли си с мен?

Тя кимна тържествено и мишите ѝ уши за малко да паднат.

– Понякога обаче се уморявам да уча уроци – погледна Ей Джей към изненаданото лице на дъщеря си. – Краката ти мокри ли са?

Тя кимна пак и той се наведе, за да се метне на гърба му.

– Хвани ме с ръце през врата.

След като Мая се покатери успешно, Ей Джей се изправи, простенвайки леко.

– По-тежка си отпреди.

Тя сграбчи едното му ухо.

– Какво е това?

– Някога носех обици.

– Защо? Да не си бил пират?

– Бях млад.

– Колкото мен ли?

– По-голям. И имаше едно момиче.

– Мацка?

– Жена. Тя харесваше една група, "Дъ Кюр", и реши, че ще е много яко, ако ми пробие ухото.

Мая обмисли думите му.

– Имаше ли папагал?

– Не. Имах си гадже, приятелка.

– Папагалът можеше ли да говори?

– Не, защото нямаше папагал.

Тя се опита да го подведе.

– Как се казваше папагалът?

– Нямаше папагал.

– Но ако имаше, как щеше да се казва?

– Не знам, може би щеше да е папагал момиче и...

– О! – ахна Мая и закри устата си с ръка, при което залитна назад.

– Дръж се за врата ми или ще паднеш. Може би папагалът щеше да се казва Ейми.

– Папагалът Ейми. Знаех си. А имаше ли кораб?

– Да. Натоварен догоре с книги, провеждащ изследвания. Учехме много.

– Съсипваш историята.

– Но е вярно, Мая. Има зли пирати убийци и пирати, поели на сериозни изследователски експедиции из моретата и океаните. Татко ти е от вторите.

Островът никога не е бил популярно място през зимата, но тази година бе особено неприветлив. Пътищата се бяха превърнали в заледени пързалки, а фериботите понякога не вървяха с дни. Дори Дениъл Париш бе принуден да си остане у дома. Той пишеше по малко, избягваше жена си и прекарваше остатъка от времето си с Ей Джей и Мая.

Както повечето жени, Мая също харесваше Дениъл. Когато идваше в книжарницата, той не ѝ говореше като на полуидиот само защото бе дете. Макар едва на шест, тя бе чувствителна към хората, отнасящи се снизходително към нея. Дениъл винаги я питаше какво чете и какво мисли. Нещо повече, той имаше гъсти руси вежди и глас, който я караше да си мисли за дамаска.

Един следобед, около седмица след Нова година, Дениъл и Мая четяха на пода в книжарницата, когато тя се обърна към него и го попита:

– Чичо Дениъл, имам въпрос. Никога ли не ходиш на работа?

– В момента работя, Мая – каза Дениъл.

Тя свали очилата си и ги изтри в блузата си.

– Това не ми изглежда като работа. Струва ми се, че четеш. Нямаш ли някакво място, на което ходиш, за да работиш? Ламбиаз е полицай, татко продава книги – продължи тя. – Ти какво правиш?

Дениъл вдигна Мая на ръце и я отнесе до лавицата с местни автори. От куртоазия Ей Джей бе поръчал всички книги на зет си, въпреки че единствената книга на Дениъл Париш, която продаваше, бе първата му – "Детето на ябълковото дърво". Дениъл посочи името си на гръбчето на книгата.

– Това съм аз – каза той. – Това ми е работата.

Мая отвори широко очи.

– Дениъл Париш. Ти пишеш книги – каза тя. – Ти си... – произнесе думата с възхищение – писател. За какво е тази книга?

– За лудостта на хората. Любовна история и трагедия.

– Това е много общо казано – отбеляза Мая.

– Разказва се за медицинска сестра, която прекарва целия си живот, грижейки се за другите. Катастрофира и за първи път в живота ѝ някой друг трябва да се грижи за нея.

– Не ми звучи като нещо, което ще поискам да прочета – каза Мая.

– Не си ли малко жестока, а?

– О, нееее – ахна Мая. Тя не искаше да нарани чувствата на Дениъл. – Но харесвам книги с повече действие.

– Повече действие, така ли? И аз. Добрата новина е, Мая Фикри, че през цялото време, докато чета, се уча как да пиша по-добре – обясни ѝ Дениъл.

Мая се замисли.

– Искам тази работа.

– Много хора я искат, момичето ми.

– Как да я получа? – попита Мая.

– С четене, както споменах преди малко.

Мая кимна.

– Това го мога.

– Трябва да имаш и хубав стол.

– Имам такъв.

– Значи си на прав път – каза ѝ Дениъл, преди да я пусне отново на земята. – На останалото ще те науча по-късно. Ти си чудесна компания, знаеш ли?

– И татко винаги го казва.

– Умен мъж. Късметлия. Добър човек. А ти си умно хлапе.

Ей Джей повика Мая от горния етаж за вечеря.

– Искаш ли да вечеряш с нас? – попита той Дениъл.

– Малко ми е раничко. Освен това имам работа за вършене – смигна Дениъл на Мая.

Най-накрая стана март. Пътищата се размразиха и всичко се превърна в кал. Фериботите подновиха редовното си разписание, както и Дениъл Париш – своите похождения. Търговските представители започнаха да посещават града с летните си предложения и Ей Джей промени всекидневните си ритуали. Започна да носи вратовръзка, за да покаже на Мая, че е "на работа", за разлика от другото време, когато си бе "у дома".

Може би защото я очакваше с най-голямо нетърпение, той насрочи срещата си с Амелия за най-накрая. Две седмици преди уговорената им дата ѝ написа есемес: "Пеко" добре ли е? Или да опитаме нещо ново?"

"Коктейлите този път са от мен, отговори тя. Гледа ли "Истинска кръв"?"

Зимата беше особено неподходящ сезон за социализиране и купони, затова нощем, след като Мая заспеше, Ей Джей бе изгледал всичките четири сезона на "Истинска кръв"[56].

Задачата не му отне много време, защото хареса повече, отколкото очакваше кръстоската между южняшката готика в стил Фланъри О'Конър и "Падението на дома Ашър" (или "Калигула"). Смяташе да смае Амелия с познанията си за сериала, когато тя дойде в града.

"Ще разбереш, когато дойдеш", написа той, но не натисна "Изпрати", защото реши, че текстът звучи прекалено предизвикателно. Не знаеше за кога бе предвидена сватбата на Амелия и тя може би вече беше омъжена жена. "Ще се видим следващия четвъртък", това гласеше новият му есемес.

В сряда получи обаждане от номер, който не познаваше. Търсеше го Брет Брюър, Американския герой, който звучеше като Бил от "Истинска кръв". Ей Джей отначало реши, че акцентът му е фалшив, но очевидно един американски герой нямаше нужда да имитира южняшки акцент.

– Мистър Фикри, обажда се Брет Брюър, от името на Амелия. Тя претърпя лек инцидент и ме помоли да ви звънна, за да промените срещата си.

Ей Джей разхлаби нервно вратовръзката си.

– Надявам се, че не е нещо сериозно.

– Все ѝ казвам да спре да носи онези нейни нелепи галоши. Подходящи са за дъжд, но са опасни за лед, нали знаете? Е, подхлъзнала се е на някакви заледени стъпала в Провидънс, както ѝ казвах, че ще стане, и си счупи глезена. В момента я оперират. Нищо сериозно, но ще отложи за малко уговорките си.

– Предайте поздравите ми на годеницата си, моля ви – каза Ей Джей.

Пауза. Толкова дълга, че се зачуди дали връзката не е прекъснала.

– Непременно – каза Брет Брюър, преди да затвори телефона.

Ей Джей изпита облекчение, че Амелия не е пострадала сериозно, но беше разочарован, че няма да дойде. Както и от новината, че Американския герой определено още бе част от пейзажа.

Замисли се дали да не прати на Амелия цветя или книга, но накрая реши просто да ѝ пише. Опита се да намери цитат от "Истинска кръв", нещо, което да я разсмее. Написа: "Съжалявам, че си пострадала. Нямах търпение да видя новите заглавия от летния каталог на "Птеродактил". Надявам се, че скоро ще насрочим нова среща. Освен това – и ме боли, като го казвам, – да даваш вампирска кръв на Джейсън Стакхаус, е все едно да даваш шоколадови кексчета на диабетици."

Шест часа по-късно Амелия му писа. "ГЛЕДАЛ СИ ГО!"

Ей Джей: "Да".

Амелия: "Искаш ли да прегледаме каталога по телефона или по Скайп?"

Ей Джей: "Какво е Скайп?"

Амелия: "На всичко ли трябва да те уча?"

След като му обясни какво е Скайп, решиха да го направят по този начин.

Ей Джей се радваше да я види, било то и на екрана. Докато тя минаваше през каталога, той установи, че изобщо не следи какво му говори. Беше очарован от амелщината на нещата, които се виждаха около и зад нея: делва, пълна с изсъхнали слънчогледи, диплома от колежа "Васар" (поне му се стори, че е това), кукла с клатеща се глава на Хърмаяни Грейнджър, снимка в рамка на Амелия като малка и на хора, които предположи, че са родителите ѝ, лампа, покрита с шал на точки, телбод, който приличаше на човече на Кийт Харинг[57], старо издание на книга, чието заглавие Ей Джей не успя да види, шишенце с искрящ лак за нокти, чиния с изяден омар, пластмасови вампирски зъби, неотворена бутилка хубаво шампанско и...

– Ей Джей – прекъсна наблюденията му Амелия. – Слушаш ли ме?

– Да, разбира се. Аз... – "Просто зяпам нещата ти?" – Не съм свикнал с това, със Скайпа. Може ли да се каже като глагол или отглаголно съществително? Със скайпването?

– Не мисля, че ще намериш думата в речника, но няма проблем. Както казвах, "Птеродактил" този път има не един, а два сборника с къси разкази в летния си каталог.

Амелия продължи да описва сборниците, а Ей Джей продължи с шпионирането. Каква беше тази книга? Беше по-тънка от Библията или от речник. Наведе се, за да види по-добре, но протритият надпис със златни букви бе прекалено нечетлив. Амелия бе млъкнала. Очевидно очакваше някакъв отговор от него.

– Да, нямам търпение да ги прочета – каза той.

– Супер. Ще ти ги пратя днес или утре по пощата. Е, това е до есенния каталог.

– Надявам се, че ще можеш да дойдеш лично.

– И аз. Определено ще дойда.

– Коя е книгата? – попита Ей Джей.

– Коя книга?

– Старата, облегната до лампата, на масата зад теб.

– Иска ли ти се да знаеш? Любимата ми. Подарък от баща ми за завършването на колежа.

– Е, коя е?

– Ако дойдеш някой път до Провидънс, ще ти я покажа. Ей Джей я погледна. Това можеше да бъде опит за флирт, само че тя дори не бе вдигнала поглед от бележките, които си водеше, когато го каза. И все пак...

– Брет Брюър ми се стори много приятен човек – каза той.

– Какво?

– Когато ми се обади да каже, че си пострадала и няма да можеш да дойдеш – обясни Ей Джей.

– Да, вярно.

– Стори ми се, че звучи като Бил от "Истинска кръв". Амелия се разсмя.

– Виж се само колко естествено се позоваваш на сериала. Ще му го кажа следващия път, когато се видим.

– Кога е сватбата впрочем? Или вече мина?

Тя го погледна.

– Всъщност... я отменихме.

– Съжалявам – каза Ей Джей.

– Случи се отдавна. По Коледа.

– Реших, че... Понеже той се обади...

– Беше се отбил у дома тогава. Обикновено оставам приятелка с бившите си – каза Амелия. – Такава съм си.

Ей Джей осъзнаваше, че прекалява, но не се сдържа.

– Какво стана?

– Брет е страхотен, но тъжната истина е, че нямаме нищо общо.

– Ако хората споделят едни и същи емоции, това също важи.

Телефонът на Амелия звънна.

– Майка ми – каза тя. – Трябва да вдигна. Ще се видим след няколко месеца, нали?

Ей Джей кимна. Скайпът се изключи и статусът на Амелия се промени на "отсъстващ".

Той влезе в Гугъл и написа "семейни забавления в района на Провидънс, Роуд Айлънд". Нямаше много конкретни резултати: детски музей, музей на куклите, фар и други неща, които по-лесно би могъл да намери и прави в Бостън. Спря се на Зелената животинска топиари градина в Портсмут. Пишеше, че е специална градина, пълна с оформени като животни храсти и дървета. С Мая бяха чели преди време книжка за изкуството на зелените скулптури и за оживели животинки от един такъв парк и тя изглеждаше доста заинтересувана от темата. Освен това щеше да е добре за тях да излязат от острова, нали? Щеше да заведе Мая да види "животните", после щяха да прескочат до Провидънс, за да видят една болна приятелка.

– Мая – каза същата вечер, докато ядяха, – искаш ли да видиш дърво, превърнато в гигантски слон?

Тя го стрелна с поглед.

– Гласът ти е смешен.

– Интересно е, Мая. Помниш ли книжката, която четохме за храстите, превърнати в животни?

– Имаш предвид, когато бях малка?

– Точно така. Открих едно място с животинска топиари градина. И без това трябва да отида до Провидънс, за да видя една болна приятелка, и си помислих, че ще бъде интересно да видим градината, докато сме там.

Донесе лаптопа си и ѝ показа сайта с топиари животните.

– Добре – каза тя сериозно. – Искам да ги видя.

После му посочи, че на сайта пише, че градината е в Портсмут, не в Провидънс.

– Портсмут и Провидънс са много близо – отвърна Ей Джей. – Роуд Айлънд е най-малкият щат в страната.

Оказа се обаче, че Портсмут и Провидънс не са чак толкова близо. Въпреки че имаше автобус, най-лесният начин да стигнат дотам бе с кола, а Ей Джей нямаше шофьорска книжка. Обади се на Ламбиаз и го помоли да дойде с тях.

– Детето наистина ли си пада по топиарите? – попита Ламбиаз.

– Направо е луда по тях – отвърна Ей Джей.

– Струва ми се странно за едно хлапе, само това ще кажа.

– Тя е странно дете.

– Но дали средата на зимата е най-подходящото време за разглеждане на градина?

– Почти пролет е. Освен това Мая се е запалила по топиарите сега. Кой знае какво ще харесва през лятото.

– Децата бързо менят вкусовете си, вярно е – кимна Ламбиаз.

– Виж, не е нужно да идваш.

– О, ще дойда. Кой не иска да види гигантски зелен слон? Работата е там обаче, че понякога хората ти казват, че са тръгнали на едно пътуване, а се оказва съвсем друго, разбираш ли какво имам предвид? Просто искам да знам какъв вид пътуване е това? Ще ходим да гледаме топиари или нещо друго? Може би някоя твоя специална приятелка?

Ей Джей си пое дълбоко въздух.

– Мина ми през ума, че можем да се отбием да видим Амелия, да.

На следващия ден прати есемес на Амелия. "Забравих да спомена, че с Мая ще бъдем в Роуд Айлънд следващия уикенд. Вместо да ми изпращаш копията за четене, мога да се отбия да ги взема."

Амелия: "Не са в мен. Ще ти ги пратят от Ню Йорк."

Толкова за съвършено замисления план, помисли си Ей Джей.

Няколко минути по-късно Амелия му прати друг есемес. "Какво ще правите в Роуд Айлънд?"

Ей Джей: "Ще отидем до топиари градината в Портсмут. Мая обича топиари!". След като прати есемеса, сърцето му се смрази от тази възклицателна.

Амелия: "Не знаех, че там има такава. Иска ми се да можех да дойда с вас, но още се движа трудно".

Ей Джей изчака няколко минути, преди да напише: "Приемаш ли посетители? Може да се отбием да те видим".

Тя не отговори веднага. Той възприе мълчанието ѝ като отговор, че вече си има всички посетители, от които се нуждае.

На следващия ден Амелия му прати есемес.

"Разбира се. Ще ми бъде приятно. Не яжте. Ще приготвя нещо за теб и за Мая."

– Можеш да видиш част от тях, ако се надигнеш на пръсти и погледнеш през стената – каза Ей Джей. Бяха тръгнали от Алис в седем сутринта, взеха ферибота до Хаянис, после шофираха два часа до Портсмут само за да открият, че Зелената животинска топиари градина е затворена от ноември до май.

Ей Джей не смееше да погледне в очите дъщеря си и Ламбиаз. Температурата беше сигурно минус един градус, но от срам цялото му тяло пламтеше.

Мая се повдигна на пръсти и когато и така не се получи, се опита да подскочи.

– Не виждам нищо – каза тя.

– Ето, ще те повдигна – каза Ламбиаз и вдигна малкото момиче на раменете си.

Може би виждам нещо – отбеляза Мая със съмнение след малко. – Не, не виждам нищо. Всички са покрити.

Долната ѝ устна започна да потрепва. Погледна Ей Джей с нажалени очи. Той не мислеше, че може да понесе повече от това.

Внезапно тя му се усмихна широко.

– Но знаеш ли какво, тати? Мога да си представя как изглежда слонът под одеялото. И тигърът! И еднорогът! – кимна му, сякаш казваше: Очевидно това упражнение за въображението е било главната цел на тъпото ни разкарване дотук по средата на зимата.

- Много добре, Мая – отвърна Ей Джей. Чувстваше се като най-ужасния родител в света, но вярата на Мая в него може би бе възстановена.

– Виж, Ламбиаз! Еднорогът трепери. Момиче е и е доволна, че е завита с одеяло. Виждаш ли я, Ламбиаз?

Ей Джей отиде до будката на охраната, откъдето жената пазач го гледаше съчувствено.

– Случва се постоянно – каза тя.

– Значи не мислите, че съм стресирал дъщеря си до края на живота ѝ? – попита Ей Джей.

– Разбира се – каза жената. – Може и да го направите по някое време, но се съмнявам, че причината ще бъде днешният ден. Никое дете не става лошо, защото не е видяло няколко топиари животни.

– Дори ако домъкването ѝ дотук всъщност е било параван, а истинската цел на бащата е била да види едно секси момиче в Провидънс?

Пазачката явно не чу последната част.

– Предлагам ви да обиколите някое от именията в щата от Позлатената епоха[58]. Децата много ги харесват.

– Наистина ли?

– Поне някои. Със сигурност. Защо не? Може би детето ви е от този вид.

В имението Мая каза, че фонтанът ѝ напомня за "От обърканите досиета на мистър Базил Е. Франкуейлър"[59], книга, която Ламбиаз не беше чел.

– О, непременно трябва да я прочетеш, Ламбиаз – каза Мая. – Ще ти хареса. Има едно момиче и брат ѝ, и те избягват...

– Бягането от къщи не е много забавно нещо – намръщи се Ламбиаз. – Като полицай мога да ти кажа, че децата не се чувстват добре сами на улицата.

Мая продължи:

– И те отиват в онзи голям музей в Ню Йорк, и се скриват там. И това е...

– Това е престъпление, ето какво е – каза Ламбиаз. – Определено е неправомерно влизане в чужд имот. Вероятно ще последват обвинения в нарушаване на чужда собственост и вандализъм.

– Ламбиаз – прекъсна го Мая. – Пропускаш основната идея.

След един безумно скъп обяд в имението отпътуваха за Провидънс, за да се регистрират в хотела си.

– Ти отиди да видиш Амелия – предложи Ламбиаз. – Мислех си с Мая да посетим Детския музей в града. Искам да ѝ покажа всички причини, поради които е непрактично да се криеш в музей. Поне в настоящия ни свят – този след 11-ти септември.

– Не е нужно да го правиш.

Ей Джей всъщност искаше да вземе Мая със себе си, за да изглежда посещението му при Амелия не толкова съмнително.

– Забавлявай се – каза Ламбиаз. – Нали затова са кръстниците. За подкрепление.

Ей Джей пристигна в дома на Амелия малко преди пет часа. Беше ѝ донесъл чанта с книги на Шарлейн Харис, хубава бутилка малбек и букет слънчогледи. След като позвъни, реши, че цветята са прекалено очевидни и ги пъхна припряно зад възглавниците на люлката на верандата.

Когато тя отвори вратата, Ей Джей видя, че кракът ѝ е поддържан от специална миниплатформа на колелца. Гипсът ѝ бе розов и подписан като на най-популярното хлапе в училищния годишник. Носеше морскосиня минирокля, а около шията ѝ бе увит червен шал. Приличаше на стюардеса.

– Къде е Мая? – попита Амелия.

– Приятелят ми Ламбиаз я отведе в Детския музей.

Амелия наклони глава.

– Това не е среща, нали?

Ей Джей се опита да ѝ обясни, че топиари градината е била затворена. Историята му прозвуча изключително неубедително – докато я разказваше, му се прииска да пусне торбата на земята и да избяга.

– Шегувам се – успокои го тя. – Влизай.

Домът на Амелия бе претрупан с вещи, но чист. Имаше кадифен пурпурен диван, малко пиано, маса за дванайсет души, много снимки на нейни приятели и роднини, няколко растения в различно здравословно състояние, едноок котарак на сивокафяви ивици на име Пъдълглъм[60] и, разбира се, навсякъде книги. Къщата ѝ миришеше на това, което готвеше – а то се оказа лазаня и чеснов хляб. Ей Джей свали ботушите си, за да не внася вътре кал.

– Домът ти е точно като теб – каза той.

– Претрупан, без всякакъв стил?

– Еклектичен, очарователен – поправи я, прокашляйки се той, като се опита да не прозвучи прекалено свалячески.

Вечеряха и вече бяха на втората бутилка вино, когато Ей Джей най-накрая събра смелост да я попита какво точно бе станало с Брет Брюър.

Амелия се усмихна леко.

– Ще ти кажа истината, но не искам да ти хрумват погрешни идеи.

– Няма, обещавам.

Тя допи виното си.

– Миналата есен, когато си писахме с теб... Чуй, не искам да мислиш, че съм скъсала с гаджето си, защото разговорите ни са ме накарали да си спомня колко важно е да си на еднаква емоционална вълна с някого, да споделяте една и съща страст. Вероятно звуча глупаво.

– Не – отвърна Ей Джей.

Амелия присви хубавите си кафяви очи.

– Ти беше толкова зъл с мен първия път, когато се срещнахме. Все още не съм ти простила, да знаеш.

– Надявах се, че си го забравила.

– Не съм. Паметта ми е много силна, Ей Джей.

– Бях ужасен – каза той. – В моя защита ще изтъкна, че преживявах труден период – наведе се през масата и отметна една руса къдрица от лицето ѝ. – Първия път, когато те видях, си помислих, че приличаш на глухарче.

Тя приглади косата си.

– Къдриците ми създават кошмарни проблеми.

– Глухарчето е любимото ми цвете.

– Мисля, че то всъщност е плевел – вметна Амелия.

– Всъщност ти си поразителна, знаеш ли?

– В училище някога ме наричаха "Голямото пиле".

– Съжалявам.

– Има и по-лоши имена – каза тя. – Казах на майка ми за теб. Тя се произнесе, че не изглеждаш подходящ материал за гадже, Ей Джей.

– Знам. Съжалявам за това. Защото те харесвам изключително много.

Амелия въздъхна и се зае да разчиства масата.

Ей Джей се надигна.

– Не, моля те. Остави на мен, ти не бива да се движиш – скупчи чиниите и ги премести в миялната машина.

– Искаш ли да видиш онази книга? – попита тя.

– Коя книга? – попита разсеяно Ей Джей, докато накисваше чинията от лазаня във водата.

– Онази в кабинета ми, за която ме питаше. Не дойде ли, за да я видиш? – изправи се тя, приплъзвайки се на платформата си с колелца към патериците. – До кабинета ми се отива през спалнята впрочем.

Ей Джей кимна. Мина припряно през спалнята, за да не изглежда нахален. Беше почти до вратата на кабинета, когато Амелия приседна на леглото и каза:

– Глезенът ме боли, затова се извинявам, ако в съблазняването ми липсва финесът, който обикновено бих вложила.

Ей Джей се опита да остане спокоен, докато се връщаше обратно към леглото ѝ, но той никога не беше спокоен.

След като Амелия заспа, Ей Джей влезе на пръсти в кабинета.

Книгата бе облегната на лампата, както в деня, когато бяха разговаряли по Скайп. Дори на живо корицата бе прекалено протрита, за да се разчете заглавието ѝ. Отвори титулната страница. "Трудно е да намериш добър човек и други истории" от Фланъри О'Конър.

"Мила Ейми, пишеше на страницата. Майка ти каза, че това е любимата ти писателка. Надявам се, не възразяваш, че прочетох първия разказ. Стори ми се малко мрачен, но ми хареса. Пожелавам ти много щастливо дипломиране! Толкова се гордея с теб. Обичам те, завинаги. Татко ти."

Ей Джей затвори книгата и я облегна отново на лампата.

Написа бележка:

"Скъпа Ейми, наистина не мисля, че мога да изтърпя чак до есенния каталог на "Птеродактил", за да дойдеш в Алис Айлънд. Твой Ей Джей Ф."

"Знаменитата скачаща жаба от окръг Калаверас"[61]

Марк Твен, 1865 г.

Протопостмодернистична история за пристрастен към хазарта тип и неговата любима жаба. Сюжетът не е нещо особено, но си струва да се прочете заради начина, по който Твен се забавлява с установените правила за наратива. (Четейки Твен, често подозирам, че той се е забавлявал повече, докато е писал, отколкото аз, докато го чета.)

"Скачащата жаба" винаги ми напомня за времето, когато Леон Фридман дойде в града. Помниш ли, Мая? Ако не помниш, помоли Ейми да ти разкаже някой ден.

През отворената врата виждам как двете седите на старото пурпурно диванче на Ейми. Ти четеш "Песента на Соломон" на Тони Морисън[62] а тя – "Олив Кетъридж" на Елизабет Страут[63]. Котаракът Пъдълглъм се е наместил помежду ви и аз никога в живота си не съм бил по-щастлив.

Ей Джей Ф.

Тази пролет Амелия трябваше да носи само ниски обувки и започна да провежда повече обаждания до "Айлънд Букс", отколкото изискваше толкова дребен клиент, търговски погледнато. Дори шефът ѝ да бе забелязал, не каза нищо. Издателският бизнес все още е занимание за джентълмени, а и Ей Джей поддържаше много заглавия на "Птеродактил", повече от почти всяка книжарница от неговия мащаб в северозападния коридор. Шефът ѝ не се интересуваше дали причината за нарастването на поръчките бе любов, търговия или и двете. "Може би трябва да предложиш на мистър Фикри да оформи в предната част на магазина специална маса за нашите издания?", предложи той на Амелия.

Тази пролет Ей Джей целуна Амелия точно преди тя да се качи на ферибота за Хаянис и каза:

– Не можеш да се установиш на острова. Ще трябва да пътуваш прекалено дълго до работата си.

Тя го държеше за ръката и се разсмя искрено на забележката му.

– Съгласна съм, но това да не е странният ти начин да ми предложиш да се преместя на Алис?

– Не, аз... Е, просто мисля за теб. Няма да бъде практично да се преместиш на Алис. Това искам да кажа.

– Така е, няма да бъде практично – отвърна тя и направи сърце на гърдите му с боядисания си в искрящорозово нокът.

– Какъв е този нюанс? – попита Ей Джей.

– "Гледай през розови очила" – отвърна Амелия.

Сирената на ферибота изсвири и тя се качи, за да се прибере у дома.

Тази пролет, докато чакаха автобуса на "Грейхаунд Лайнс"[64], Ей Джей каза на Амелия:

– Има три месеца в годината, в които човек дори не може да се доближи до острова.

– Да, по-лесно ще ми е да пътувам до Афганистан – съгласи се тя. – Впрочем харесва ми как повдигаш темата, докато сме на автобусната спирка.

– Опитвам се да не мисля за това до последната минута.

– Чудесна стратегия.

– Приемам, че не я одобряваш – сграбчи той ръката ѝ. Ръцете ѝ бяха големи, но изящни. Ръце на пианист. Или на скулптор. – Имаш ръце на творец.

Амелия се засмя.

– И ум на търговски агент на книги.

Ноктите ѝ този път бяха боядисани в тъмнолилаво.

– А този цвят какъв е?

– "Пътуващ блус." Докато сме на темата, имаш ли нещо против да лакирам Мая следващия път, когато съм в Алис? Постоянно ме моли за това.

Тази пролет Амелия заведе Мая до магазина и я остави да си избере цвят.

– Как избираш? – попита я Мая.

– Понякога се питам как се чувствам – каза Амелия. – Понякога се питам как искам да се чувствам.

Мая огледа редиците с шишенца лак. Избра си червен, после го върна обратно. Взе искрящосребристо от рафта.

– О, прекрасен е. Ето и най-хубавата част. Всеки цвят си има име – обясни ѝ Амелия. – Обърни шишенцето.

Мая го направи.

– Има си заглавие, също като книгите! "Бисерно пробуждане" – прочете тя. – Твоят как се нарича?

Ейми си избра светлосин лак.

– "Гледай леко на нещата."

Този уикенд Мая придружи Ей Джей до пристанището. Прегърна Ейми и ѝ каза да не си тръгва.

– И на мен не ми се иска – каза Амелия.

– Тогава защо си тръгваш? – попита Мая.

– Защото не живея тук.

– А защо не живееш тук?

– Защото работата ми е другаде.

– Можеш да работиш в книжарницата.

– Не мога. Баща ти вероятно ще ме убие. Освен това, харесвам работата си – погледна тя към Ей Джей, който много съсредоточено се правеше, че се занимава с телефона си. Сирената изсвири.

– Кажи "довиждане" на Ейми – каза Ей Джей.

Амелия му се обади от ферибота.

– Не мога да се преместя в Провидънс. Ти не можеш да си тръгнеш от Алис. Ситуацията е до голяма степен безнадеждна.

– Такава е – съгласи се той. – Какъв цвят носиш днес?

– "Гледай леко на нещата."

– Това има ли някаква символика?

– Не – отвърна тя.

Тази пролет майката на Амелия ѝ каза: "Не е честно към теб. Ти си на трийсет и шест години и няма да ставаш по-млада. Ако искаш да имаш дете, не можеш да си губиш времето в безперспективни връзки, Ейми"

Исмей каза на Ей Джей: "Не е честно към Мая Амелия да бъде толкова голяма част от живота ѝ в момента, ако нямаш сериозни намерения към нея".

А Дениъл му каза: "Не трябва да променяш живота си заради жена".

Този юни хубавото време накара Ей Джей и Амелия да забравят всички тези възражения и пречки. Когато Амелия дойде да представи есенния каталог, остана две седмици. Носеше шорти на райета и джапанки, украсени с маргаритки.

– Вероятно няма да се виждаме много това лято – каза тя. – Ще пътувам по работа, а през август майка ми ще дойде в Провидънс.

– Мога аз да идвам да те виждам – предложи Ей Джей.

– Наистина няма да се задържам много вкъщи – каза Амелия. – С изключение на август, а майка ми е доста критична към хората.

Ей Джей намаза силния ѝ мек гръб с плажно масло и реши, че просто не може да живее без нея. Трябваше да измисли основателна причина да я накара да се премести в Алис.

В мига, в който Амелия се върна в Провидънс, ѝ се обади по Скайп.

– Мислех си... Защо да не поканя Леон Фридман да гостува в книжарницата през август, когато туристите са още в града.

– Ти мразиш туристите – каза Амелия. Повече от веднъж беше чувала Ей Джей да мърмори срещу временните обитатели на Алис Айлънд: семейства, които идваха в книжарницата, след като току-що си бяха купили сладолед от "Маккълъм" и оставяха дечурлигата си да търчат навсякъде и да докосват всичко; театрали и хора на изкуството с прекалено гръмливия си смях; или от онези обратните "прелетни птички", бягащи от горещините и търсещи прохладния климат на острова, които смятаха, че ходенето на плажа веднъж седмично е напълно достатъчно за личната хигиена.

– Това не е вярно – каза той. – Обичам да се оплаквам и да мърморя срещу тях, но им продавам много книги. Освен това Ник често казваше, че обратно на наложеното мнение най-доброто време за гостуване на автор е през август. Хората са толкова отегчени, че ще направят всичко, за да се разсеят, дори да отидат на литературно представяне на книга.

– Литературно представяне – повтори Амелия. – Божичко, това е наистина нестандартно развлечение.

– В сравнение с "Истинска кръв", предполагам.

Тя не му обърна внимание.

– Всъщност обичам представянията.

Когато започваше в издателския бизнес, едно гадже я бе замъкнало на литературно четене с билети, среща с Алис Макдермот. Амелия мислеше, че не харесва "Чаровникът Били"[65], но след като чу Макдермот да чете от нея и видя как тя си движи ръцете и как поставя ударението на определени думи, осъзна, че изобщо не е разбрала правилно романа.

Когато си тръгнаха, приятелят ѝ се извини в метрото. "Съжалявам, че бе толкова досадно." Седмица по-късно се разделиха. Сега не можеше да спре да мисли колко млада е била, колко невъзможно високи са били стандартите ѝ.

– Добре – каза Амелия на Ей Джей. – Ще те свържа с пиар отдела ни.

– И ти ще дойдеш, нали?

– Ще се опитам. Майка ми ще идва през август и...

– Доведи и нея! Ще се радвам да се запозная с майка ти.

– Казваш го само защото не си я срещал още – предупреди го тя.

– Амелия, любов моя, трябва да дойдеш. Уреждам ти среща с Леон Фридман, специално за теб.

– Не си спомням да съм казвала, че искам да се срещна с Леон Фридман – отвърна тя.

Но това е красотата на видеовръзката, помисли си Ей Джей – можеше да види, че Амелия се усмихна.

В понеделник сутринта Ей Джей веднага се обади на пиарката в "Птеродактил", която се занимаваше е рекламата на книгата на Фридман. Тя бе на двайсет и пет години и съвсем нова, каквито са винаги пиар агентите в този бизнес. Наложи ѝ се да провери в Гугъл, за да разбере кой е Фридман и коя е книгата му.

– Леле! Това е първото искане за някакво представяне на "Късно разцъфване", което сме получавали.

– Книгата наистина се харесва от нашите читатели. Продали сме доста бройки – каза Ей Джей.

– Вие сигурно ще бъдете първият човек, организирал събитие с Леон Фридман. Сериозно, май никога не се е случвало. Трябва да проверя – пиарката се умълча. – Нека да говоря с редактора му, за да видя каква е нагласата му за събития. Никога не съм се срещала с него, но в момента гледам снимката му и той е... доста възрастен. Може ли да ми се обадите пак?

– Ако предположим, че не е чак толкова възрастен, та да не може да пътува, бих искал да насроча гостуването му за края на август, преди туристите да са си тръгнали. Така ще продаде повече книги.

Седмица по-късно пиарката се обади и каза, че Леон Фридман още не е умрял и е на разположение за гостуване през август.

Ей Джей не бе организирал представяне на книга и автор от години. Причината бе, че той наистина нямаше талант за подобни мероприятия. Последния път, когато в "Айлънд Букс" бе идвал автор, Ник още бе жива. Винаги тя уреждаше всичко, свързано с гостуванията. Ей Джей се опита да си спомни какво правеше жена му.

Поръча книги, окачи из магазина плакати с древното лице на Леон Фридман, разпрати съобщения до местните медии и помоли приятелите и служителите си да направят същото. В литературните събития на Ник винаги имаше някаква закачка, нещо, което привличаше вниманието на хората, затова и той се опита да измисли нещо подобно. Леон Фридман бе стар, а книгата – тъжна. Нито един от тези факти не изглеждаше особено подходящ, за да завъртиш купона около него. Книгата бе романтична, но потискаща. Ей Джей реши да се обади на Ламбиаз. Той препоръча замразени скариди от "Костко", което за него очевидно бе единственото съществено условие за купон, но в този случай не беше подходящо.

– Ей – каза полицаят. – Ако си започнал отново да организираш събития, наистина бих се радвал да видя Джефри Дивър. В участъка всички сме му големи фенове.

После Ей Джей се обади на Дениъл, който с цялата си компетентност:

– Единственото, от което има нужда едно добро представяне на книга, е много, много пиячка.

– Дай ми Исмей на телефона, ако обичаш – каза Ей Джей.

– Това не е особено литературно или оригинално, но какво ще кажеш за градинско парти? – предложи тя. – "Късно разцъфване"? Цъфтене, цветя, сещаш се...

– Да – отвърна той.

– Поканените гости трябва да носят шапки с цветя. Можеш да накараш автора да избере най-хубавата шапка или нещо такова. Един подобен конкурс ще разведри настроението, а и всички твои приятелки майки ще дойдат, пък било то и само за да снимат другите с нелепите им шапки.

Ей Джей обмисли думите ѝ.

– Това звучи ужасно.

– Беше само предложение.

– Но като се замисля, може би е подходящият вид ужасност.

– Ще приема това като комплимент. Амелия ще идва ли?

– Определено се надявам – каза Ей Джей. – Организирам проклетото парти единствено заради нея.

Този юли Ей Джей и Мая отидоха до единствения бижутериен магазин на острова. Той посочи към винтидж пръстен със семпъл обков и квадратен камък.

– Прекалено обикновен – каза Мая. Тя избра жълт диамант, голям колкото "Риц", чиято цена се оказа приблизително като на първо издание на чисто новичък "Тамерлан".

Накрая се спряха на пръстен от 60-те години с диамант в средата и обков от емайлирани цветчета.

– Като маргаритка – каза Мая. – Ейми харесва цветя и щастливи неща.

Ей Джей намираше пръстена за малко крещящ, но знаеше, че Мая е права. Амелия би избрала точно такъв пръстен – който щеше да я направи щастлива. Ако не друго, поне щеше да подхожда на джапанките ѝ.

На връщане към книжарницата Ей Джей предупреди Мая, че Амелия може да не приеме предложението му.

– Тя пак ще ни бъде приятелка – допълни той, – дори да ми каже "не"

Мая кимна, после кимна пак.

– Защо ще каже "не"?

– Ами... по много причини всъщност. Твоят татко не е кой знае какъв улов.

Мая се разсмя.

– Ти си глупав.

– А и живеем на място, до което трудно се стига, а Ейми трябва да пътува много заради работата си.

– На книжния купон ли ще ѝ предложиш? – попита Мая.

Ей Джей поклати глава.

– Не, не искам да я излагам.

– Защо това да я излага?

– Нали се сещаш, не искам да се чувства принудена да каже "да" само защото наоколо ще има и други хора.

Когато Ей Джей бе на девет години, баща му го заведе на мач на "Джайънтс". Седяха до една жена, която на полувремето получи предложение от приятеля си, като го излъчиха на големия екран. Да, каза жената, когато камерата я показа. Но веднага след като мачът започна отново, тя се разплака неудържимо. След този случай Ей Джей вече не харесваше американския футбол толкова.

– А може би не искам и аз да се изложа.

– Тогава след купона? – каза Мая.

– Да, може би ще събера смелост.

Ей Джей погледна замислено към дъщеря си.

– Ти съгласна ли си с това впрочем?

– Да, всичко е наред – кимна тя и после свали очилата си и ги изтри в тениската си. – Татко, аз ѝ казах за топиарите.

– Какво за тях?

– Казах ѝ, че дори не ги харесвам и че още тогава бях убедена, че отиваме в Роуд Айлънд, за да я видиш.

– Защо си ѝ го казала?

– Преди няколко месеца тя ми сподели, че понякога е трудно да те разбере човек.

– Опасявам се, че това вероятно е така.

Авторите никога не си приличат много на снимките на кориците на книгите, но когато Ей Джей видя Леон Фридман за пръв път, си помисли, че той наистина, ама наистина няма нищо общо със снимката си. На корицата Фридман бе по-слаб, гладко обръснат и носът му изглеждаше по-дълъг. В действителност приличаше на кръстоска между възрастния Ърнест Хемингуей и Дядо Коледа от някой търговски център – с голям червен нос и шкембе, с бяла брада и игриви очи. Изглеждаше и около десет години по-млад. Ей Джей реши, че причината е в натрупаните килограми и брадата.

– Леон Фридман, изключителен писател – представи се самият той. Придърпа го в сърдечна прегръдка. – Радвам се да се запознаем. Сигурно си Ей Джей. Мацката в "Птеродактил" каза, че си харесал книгата ми. Добър вкус, ако мога да кажа.

– Любопитно ми е защо сте нарекли книгата "роман" – попита Ей Джей. – Как бихте я определили – като роман или по-скоро като мемоар?

– Ами, имаме достатъчно време да обсъждаме това, нали така? Дали не ти се намира нещо за пийване? Малко старо вино винаги прави тези събирания по-приятни.

Исмей бе осигурила студен чай и минисандвичи за събитието, но не и алкохол. Партито бе обявено за два часа следобед в неделя и тя бе решила, че алкохол няма да е нужен, нито пък ще подхожда на атмосферата. Ей Джей се качи на горния етаж за бутилка вино.

Когато се върна, Мая седеше на коляното на Леон Фридман.

– Харесвам "Късно разцъфване" – казваше тя, – но не съм сигурна, че съм точният ѝ таргет.

– Хаха, това е много интересно наблюдение, малко момиченце – отвърна Фридман.

– Правя много такива. Единственият друг писател, когото познавам, е Дениъл Париш. Чували ли сте за него?

– Не съм сигурен.

Мая въздъхна.

– С вас се говори по-трудно, отколкото с Дениъл. Коя е любимата ви книга?

– Не знам дали имам такава. Защо не ми кажеш вместо това какво искаш за Коледа?

– За Коледа? – повтори Мая. – Тя е чак след четири месеца.

Ей Джей свали дъщеря си от скута на Фридман и му даде в замяна чаша вино.

– Благодаря от сърце – каза той.

– Ще имате ли нещо против да подпишете няколко книги преди представянето? – Ей Джей поведе Фридман към задната част на книжарницата и го настани на маса с кашон книги и химикалка. Спря го, когато видя, че той се кани да се подпише на корицата на книгата. – Обикновено авторите се подписват на титулната страница.

– Съжалявам, нов съм в това.

– Няма нищо – отвърна Ей Джей.

– Ще ми обясниш ли, младежо, какво точно представление искаш да изнеса тук?

– Добре... Ще кажа няколко думи за вас и после мисля, че може да представите книгата, да споделите какво ви е вдъхновило, такива неща. После ще е хубаво да прочетете няколко страници, след което да отговорите на въпроси от публиката, ако има време. Освен това ще имаме нещо като конкурс в чест на книгата и за нас ще е удоволствие вие да изберете победителя.

– Звучи фантастично – каза Фридман. – ФРИДМАН – натърти бавно той, докато се подписваше. – Лесно е да се пъхне едно "й" в повече.

– Така ли? – попита Ей Джей.

– По-плавно би звучало, не мислиш ли?

Авторите са ексцентрични хора, каза си Ей Джей и реши да не обръща внимание.

– Изглежда се разбирате много добре с децата.

– А-ха... Често играя Дядо Коледа в местния "Мейсис" по Нова година.

– Така ли? Доста необичайно.

– Предполагам, че съм му хванал цаката.

– Исках да кажа... – Ей Джей млъкна, опитвайки се да реши дали това, което се канеше да каже, няма да обиди Фридман. – Имах предвид, че вие все пак сте евреин.

– О, да...

– В книгата си обръщате голямо внимание на това. Отклонил се от правия път евреин. Така ли трябва да се каже?

– Може да го кажеш както си искаш – кимна Фридман. – А между другото, имаш ли нещо по-силно от вино?

Фридман бе изпил вече няколко питиета, когато дойде време за представянето на книгата и четенето, и Ей Джей предположи, че това е причината да изрежда донякъде хаотично странно звучащи имена и чужди фрази: Чапака, Apres moi le deluge, "Хадаш" L'chaim, хала[66] и т.н. Някои писатели не се чувстват удобно, когато четат текстовете си на глас, и след като обявиха, че е време за въпросите от публиката, се оказа, че Фридман е от тях. Всъщност той бе повече от лаконичен.

В.: Как се почувствахте, когато жена ви почина?

О.: Тъжен. Много тъжен.

В.: Коя е любимата ви книга?

О.: Библията. Или "Вторници с Мори"[67]. Май все пак Библията.

В.: Изглеждате по-млад, отколкото на снимката на корицата.

О.: О, благодаря ви!

В.: Какво е да работиш толкова години за вестници?

О.: Ръцете ми бяха винаги мръсни.

Когато избираше най-хубавата шапка и даваше автографи, бе в по-добра форма. Ей Джей бе успял да събере доста хора и опашката се виеше чак до вратата.

– Трябваше да сложиш преграда, както правим в "Мейсис" – предложи Фридман.

– В моята работа рядко ми се е случвало да имам нужда от преграда за спиране на тълпите – отвърна Ей Джей.

Амелия и майка ѝ бяха последните, които подадоха книгите си за автограф.

За мен е огромна чест да се запознаем каза Амелия.

– С приятеля ми сигурно нямаше да се съберем, ако не беше книгата ви.

Ей Джей опипа годежния пръстен в джоба си. Сега ли беше моментът? Не, прекалено много му напомняше за големия екран на стадиона.

– Я ми дай една прегръдка, малката – каза Фридман на Амелия. Тя се наведе през масата и на Ей Джей му се стори, че старецът надникна в деколтето ѝ. – Такава е силата на литературата.

Амелия го изучаваше с поглед.

– Предполагам. Само че това не е литература в този смисъл, нали? Не е измислица. Наистина се е случило.

– Да, скъпа, разбира се – каза Фридман.

Ей Джей ги прекъсна:

– Може би мистър Фридман искаше да каже, че такава е силата на словото.

Майката на Амелия, която бе с големината на скакалец и с характера на хищна богомолка, се намеси.

– Може би мистър Фридман се опитваше да каже, че връзка, основана на любовта към някоя книга, не може да бъде истинска връзка.

После поднесе ръката си към стареца.

– Маргарет Ломан. Съпругът ми също умря преди няколко години. Амелия, дъщеря ми, ме накара да прочета книгата ви и да я представя в нашия Литературен клуб на вдовиците от Чарлстън. Всички я намериха за великолепна.

– О, колко мило. Как... – Фридман се усмихна широко на мисис Ломан. – Как...

– Да? – попита тя.

Фридман се прокашля, после изтри потта от челото и носа си. Зачервен, приличаше още повече на Дядо Коледа. Отвори уста да каже нещо, после внезапно повърна върху купчина току-що подписани книги и върху отворените бежови обувки "Ферагамо" на майката на Амелия.

– Явно съм пийнал малко повече – оправда се Фридман.

– Очевидно – съгласи се мисис Ломан.

– Мамо, апартаментът на Ей Джей е отгоре. Качи се, за да се оправиш – предложи ѝ Амелия.

– Той живее над книжарницата? – попита мисис Ломан.

– Не си споменавала тази симпатична подробност от...

В този момент мисис Ломан се подхлъзна върху бързо разрастващата се локвичка от повръщано. Удържа се да не падне, но шапката ѝ – която бе спечелила почетно място на конкурса – бе изгубена кауза.

Фридман се обърна към Ей Джей:

– Моите извинения, младежо. Май попрекалих с пиенето. Цигара и свеж въздух понякога ми оправят стомаха. Ако някой може да ме изведе навън...

Ей Джей го поведе към вратата.

– Какво стана? – попита Мая. След като бе установила, че дрънкането на Фридман не е по нейния вкус, се бе върнала към "Похитителят на мълнии"[68]. Приближи до масата за подписване и когато видя повръщаното, повърна и тя.

Амелия се втурна към нея.

– Добре ли си?

– Не очаквах да видя това – каза Мая.

Междувременно в алеята отстрани на книжарницата Леон Фридман повърна отново.

– Мислите ли, че е хранително отравяне? – попита го Ей Джей.

Фридман не отговори.

– Може би е от пътуването с ферибот? Или от цялото това вълнение? От жегата? – Ей Джей не беше сигурен защо изпитваше нужда да говори толкова много. – Мистър Фридман, да ви донеса ли нещо за ядене?

– Имаш ли запалка, приятел? – попита Фридман дрезгаво. – Оставих своята в чантата си вътре.

Ей Джей се втурна в книжарницата. Не успя да намери чантата на Фридман.

– ИСКАМ ЗАПАЛКА! – провикна се той. Рядко повишаваше глас. – Сериозно, никой ли от хората, които работят тук, няма запалка?

Почти всички си бяха отишли освен момчето, което беше на смяна на касата, и неколцина гости от срещата с Фридман. Елегантно облечена жена на възрастта на Амелия отвори обемистата си кожена чанта.

– Аз може и да имам, само да проверя.

Ей Джей стоеше там и тъпчеше нервно на място, докато жената ровеше из чантата си, която приличаше по-скоро на пътен сак. Мислеше си, че ето затова не бива да пускат писатели в книжарниците. Жената най-накрая се предаде.

– Съжалявам – каза тя. – Спрях да пуша, след като баща ми почина от емфизема, но мислех, че още може да имам запалка.

– Не, няма проблем. Имам горе, ще се оправя.

– Всичко наред ли е с автора? – попита тя.

– Обичайното – отвърна Ей Джей, докато се запътваше към апартамента си.

Горе намери Мая, останала самичка. Очите ѝ изглеждаха влажни.

– Повърнах, татко.

– Съжалявам – отвърна той, докато ровеше за запалката в чекмеджето. Затръшна го рязко. – Къде е Амелия?

– Ще ѝ предложиш ли? – попита Мая.

– Не, милинка. Не точно сега. Трябва да дам запалка на един алкохолик.

Мая обмисли информацията.

– Мога ли да дойда с теб?

Ей Джей прибра запалката в джоба си и за по-бързо гушна Мая, която вече бе твърде голяма, за да бъде носена.

Слязоха долу, минаха през книжарницата и излязоха навън, където Ей Джей бе оставил Фридман. Главата на писателя бе обвита в облаци дим. Лулата, която държеше унесено в ръката си, издаваше смешен бълбукащ звук.

– Не можах да намеря чантата ви – каза книжарят.

– Била е при мен през цялото време.

– Каква е тази лула? – попита Мая. – Никога не съм виждала такава.

Първият импулс на Ей Джей бе да закрие очите на Мая, но после се разсмя. Фридман наистина ли бе пътувал в самолета с уреди за напушване? Обърна се към дъщеря си.

Мая, помниш ли, когато миналата година четохме "Алиса в страната на чудесата"?

– Къде е Фридман? – попита Амелия.

– Припадна на задната седалка на джипа на Исмей – отвърна Ей Джей.

– Горката Исмей.

– Свикнала е. Тя е медиен ескорт на Дениъл Париш от години – изкриви лице в гримаса Ей Джей. – Мисля, че ще е най-добре да отида с тях.

Първоначалният план бе Исмей да откара Фридман до ферибота и после до летището, но Ей Джей не можеше да причини това на балдъзата си.

Амелия го целуна.

– Ти си добър човек. Ще гледам Мая и ще разчистя тук – каза тя.

– Благодаря ти. Обаче е гадно – каза Ей Джей. – Това е последната ти вечер в града.

– Е, поне беше запомняща се. Благодаря ти, че покани Леон Фридман, макар той да се оказа малко по-различен, отколкото си го бях представяла.

– Съвсем малко – Ей Джей целуна Амелия, после се намръщи. – Мислех си, че всичко това ще бъде по-романтично.

– Беше доста романтично всъщност. Какво по-романтично от дърт развратен пияница, който ти зяпа в деколтето?

– Не само е пияница – Ей Джей показа с жест всмукване от джойнт.

– Може би има рак или нещо подобно? – предположи Амелия.

– Може би...

– Поне изчака, докато събитието приключи.

– Четенето май бе най-лошата част от всичко.

Исмей наду клаксона.

– За мен е – каза Ей Джей. – Наистина ли трябва да прекараш нощта в хотела с майка си?

- Не трябва. Пораснала жена съм вече. Просто тръгваме много рано сутринта за Провидънс.

– Не мисля, че направих на майка ти много добро впечатление – каза Ей Джей.

– Никой не успява. Не бих се тревожила за това.

– Добре, изчакай ме, ако можеш.

Исмей наду клаксона още веднъж и Ей Джей хукна към колата.

Амелия се зае с почистването на книжарницата. Започна с повръщаното и помоли Мая да ѝ помогне с по-малко неприятните отпадъци като изпопадалите и накъсани цветя и пластмасовите чаши. На задната редица от все още неприбраните столове седеше жената, която не бе успяла да намери запалка. Носеше небрежна мека сива шапка и много широка копринена рокля. Дрехите ѝ изглеждаха обикновени, като от евтин магазин, но по кройката и шевовете личеше, че бяха доста скъпи, и Амелия го забеляза.

– За представянето на книгата ли дойдохте? – попита я тя.

– Да – отвърна жената.

– Как ви се стори?

– Авторът бе много забавен.

– Да, вярно е – Амелия изстиска гъбата в кофата. – Не мога да кажа, че отговори напълно на очакванията ми.

– Какво очаквахте? – попита жената.

– Някой по-интелектуален, може би. Това звучи снобско, знам. Може би не е правилната дума. Някой по-мъдър.

Жената кимна.

– Да, разбирам ви.

– Сигурно очакванията ми са били прекалено големи. Работя за този издател. Всъщност това е любимата ми книга от неговия каталог.

– Защо ви е любима? – заинтересува се жената.

– Аз... – Амелия я погледна. Тази жена имаше мили очи. Амелия често се подвеждаше в живота по милите очи на хората. – Загубих баща си неотдавна и предполагам, че нещо в гласа на автора ми напомня за него.

Млъкна и се зае с бърсането на пода.

– Преча ли ви? – попита жената.

– Не, добре сте там, където сте.

– Притеснено ми е като ви гледам как работите.

– Харесва ми да мета, а и вие сте прекалено добре облечена, за да се цапате – каза Амелия, докато минаваше по пода с дълги, ритмични движения на метлата.

– Практика ли е да карат издателя да разчиства след представянето на книгата? – попита жената.

Амелия се разсмя.

– Не. Случайно съм и приятелката на собственика на книжарницата. Помагам му днес.

Жената кимна.

– Сигурно е голям почитател на книгата, за да покани Леон Фридман след всички тези години.

– Да – Амелия понижи гласа си и започна да шепне: – Истината е, че го направи заради мен. Това е първата книга, която харесахме и двамата.

– Много е мило. Като първия ресторант, в който сте ходили заедно, или първата песен, на която сте танцували... Нещо такова.

– Именно.

– Може би е смятал да ви предложи?

– Мина ми през ума.

Амелия изсипа лопатата с боклука в голямото кошче.

– Защо според вас книгата не се продава? – попита след малко жената.

– "Късно разцъфване" ли? Пазарът е много голям. И дори когато една книга е наистина добра, понякога нещата пак не се получават.

– Сигурно е трудно.

– Да не би и вие да пишете?

– Опитвала съм, да.

Амелия спря и я погледна. Жената имаше дълга кестенява коса, с хубава прическа, много права. Чантата ѝ навярно струваше колкото колата на Амелия. Тя ѝ протегна ръка и се представи.

– Амелия Ломан.

– Леонора Ферис.

– Леонора. Като Леон – обади се Мая. Беше изпила един млечен шейк и вече се бе възстановила. – Аз съм Мая Фикри.

– От Алис ли сте? – попита Амелия новата си позната.

– Не, дойдох за един ден. За представянето на книгата.

Леонора се изправи и Амелия сгъна стола ѝ и го подпря до стената.

– Сигурно и вие сте голям почитател на тази книга – отбеляза Амелия. – Както казах преди, приятелят ми живее тук и от опит знам, че не е толкова лесно да се добереш до Алис.

– Не, определено не е – каза Леонора и вдигна чантата си.

Внезапна мисъл осени Амелия и тя се обърна.

– "Никой не пътува без цел. Тези, които са загубени, са искали да се загубят."

– Цитирате "Късно разцъфване" – отвърна Леонора след известна пауза. – Наистина ви е любима.

– Беше – каза Амелия. – "Когато бях млад, никога не се чувствах млад." Нещо такова. Помните ли остатъка от цитата?

– Не – каза Леонора.

– Писателите не помнят всичко, което пишат. Как биха могли?

– Приятно ми беше да се запознаем – Леонора тръгна към вратата.

Амелия сложи ръка на рамото ѝ.

– Вие сте той, нали? Вие сте Леон Фридман.

Леонора поклати глава.

– Не съвсем.

– Какво означава това?

– Много отдавна едно момиче написа роман и се опита да го продаде, но никой не го искаше. Беше роман за възрастен мъж, който изгубва жена си, но в него нямаше свръхестествени създания или някаква дълбока метафизична идея, която да открие нови светове пред хората. Затова момичето реши да смени заглавието на книгата и да я обяви за мемоар.

– Това е... това е... погрешно – заекна Амелия.

– Не, не е. Всичко в романа е все така емоционално вярно, независимо какво литературно определение ще използвате за него.

– А кой беше мъжът?

– Обадих се на агенция за актьори. Обикновено играе Дядо Коледа.

Амелия поклати глава.

– Не разбирам. Защо се съгласихте за представянето? Защо си направихте целия този труд, всички тези разходи? Защо рискувахте?

– Книгата беше пълен провал. А понякога ти се иска да знаеш... да видиш сам, с очите си, че думите ти означават нещо за някого.

Амелия погледна Леонора.

– Чувствам се леко измамена – каза тя накрая. – Но вие сте наистина добър писател, знаете ли?

– Знам – отвърна Леонора Ферис и изчезна надолу по улицата.

Амелия се прибра в книжарницата.

Мая се обърна към нея:

– Денят беше много странен.

– Съгласна съм.

– Коя беше тази жена, Ейми?

– Дълга история.

Мая направи гримаса.

– Далечен роднина на мистър Фридман – обясни Амелия.

Амелия сложи Мая да си легне, сипа си питие и се замисли дали да каже, или не на Ей Джей за Леонора Ферис. Не искаше да го отказва напълно от идеята за литературни събития. Освен това не желаеше да я сметне за глупачка или да се компрометира професионално пред него: беше му продала книга, която се оказа мистификация[69]. А може би Леонора е права. Може би нямаше значение дали книгата е роман, или мемоар? Спомни си за курса по теория на литературата, който бе посещавала в колежа. Какво е истина, питаше ги преподавателят им. Дали мемоарите не са също изкуствено сътворени от съзнанието на авторите им? Винаги заспиваше но време на лекциите, което бе доста смущаващо, тъй като бяха само девет души. След всички тези години Амелия отново потръпна притеснено от спомена.

Ей Джей се прибра малко след десет.

– Как беше пътуването? – попита Амелия.

– Най-хубавото, което мога да кажа, бе, че Фридман не дойде в съзнание през по-голямата част от него. Последните двайсет минути съм чистил задната седалка на Исмей – докладва Ей Джей.

– Е, определено нямам търпение за следващото ви литературно събитие, мистър Фикри – отбеляза Амелия.

– Защо, това не беше ли достатъчно голямо бедствие?

– Не. Всъщност мисля, че всички си прекараха чудесно. И книжарницата продаде доста книги – Амелия се надигна да си ходи. Ако не си тръгнеше сега, нямаше да устои и щеше да му каже за Леонора Ферис. – Трябва да се прибирам в хотела. Наистина тръгваме много рано.

– Не, почакай. Остани още малко – Ей Джей напипа кутийката с пръстена в джоба си. Не искаше лятото да свърши, без да ѝ е предложил, независимо дали бе подходящо, или не. Щеше да пропусне своя момент. Извади кутийката от джоба си и я метна към нея. – Мисли бързо.

– Какво? – каза тя, обръщайки се. Кутийката я удари точно в средата на челото. – Ох! По дяволите, Ей Джей, какво е това?

– Опитвах се да те накарам да не си тръгваш. Мислех, че ще я хванеш, извинявай – пристъпи той до нея и я целуна по главата.

– Хвърли я прекалено високо.

– По-висока си от мен. Понякога не преценявам точно колко.

Амелия вдигна кутийката от пода и я отвори.

– За теб е – каза Ей Джей. – Това е... – отпусна се на едно коляно, хвана дланите ѝ в своите и се опита да не звучи фалшиво, като актьор в пиеса, но изрече думите с почти болезнено изражение: – Нека да се оженим. Знам, че съм като заклещен на този остров, че съм беден, самотен баща и с бизнес, от който няма почти никакви доходи. Знам, че майка ти ме мрази и че съм пълен провал, когато става дума за организиране на литературни представяния.

– Това е доста странно предложение – каза Амелия. – Давай със силните си страни, Ей Джей.

– Мога само да кажа, че... Мога само да кажа, че ще го измислим някак, кълна се. Ще се получи. Когато чета книга, искам в същото време и ти да я четеш. Искам да знам какво мислиш за нея. Искам да бъдеш моя. Мога да ти обещая книги и разговори, и цялото си сърце, Ейми.

Тя знаеше, че той говори истината. По причините, които изброи, наистина бе ужасен избор за партньор за нея и за когото и да било другиго. Пътуването щеше да бъде убийствено. Този мъж, този Ей Джей, беше раздразнителен и заядлив. Мислеше, че никога не греши. Може би наистина никога не грешеше.

Не, грешеше. Безпогрешният книжар не бе разкрил измамата на Леон Фридман. Не беше сигурна защо това бе важно в момента, но беше. Може би бе доказателство за някаква заблуждаваща го момчешка част от него. Тя наклони глава. Ще запазя това в тайна, защото те обичам. Както бе писал Леон Фридман (Леонора Ферис): "Добрият брак е поне отчасти конспирация".

Амелия свъси вежди и Ей Джей си помисли, че ще му откаже.

– Трудно е да намериш добър човек – каза най-накрая тя.

– Имаш предвид разказа на О'Конър? От книгата на бюрото ти. Ужасно мрачен е, за да го споменаваш точно в този момент.

– Не, имам предвид теб. Търся те цяла вечност. Оказа се само на два влака и един ферибот разстояние.

– Можеш да пропуснеш влаковете, ако шофираш – каза ѝ Ей Джей.

– Какво пък знаеш ти за шофирането? – попита Амелия.

Следващата есен, точно след като туристите си тръгнаха, Амелия и Ей Джей се ожениха.

Майката на Ламбиаз, която дойде на церемонията с него, каза на сина си:

– Харесвам всички сватби, но не е ли особено приятно, когато двама зрели хора решат да се съберат?

Тя искаше някой ден и синът ѝ да се ожени пак.

– Знам какво имаш предвид, мамо. Не се втурват в това със затворени очи, нали? – каза Ламбиаз. – Той знае, че тя не е съвършена. Тя знае, че той определено не е съвършен. И двамата са наясно, че няма такова нещо като съвършенство.

Мая бе избрала да носи пръстените, защото бе по-голяма отговорност от работата на момичето с цветята.

– Ако изгубиш цвете, ще ти дадат друго – аргументира се тя. – Но ако загубиш пръстен, всички ще бъдат тъжни завинаги. Този, който носи пръстените, има повече власт.

– Звучиш точно като Амгъл – каза Ей Джей.

– Кой е Амгъл? – поиска да разбере Мая.

– Някой много странен, когото баща ти харесва – обясни Амелия.

Преди церемонията Амелия даде подарък на Мая: малка кутийка с екслибрис вътре, на който пишеше ТАЗИ КНИГА ПРИНАДЛЕЖИ НА МАЯ ТАМЕРЛАН ФИКРИ. На този етап от живота си Мая си падаше много по неща, на които стоеше името ѝ.

– Радвам се, че ще бъдем свързани – каза Амелия. – Наистина те харесвам, Мая.

Мая бе заета да поставя новия си печат в книгата, която четеше в момента: "Удивителният живот на Октавиан Нищото"[70].

– Аха... О, почакай – каза тя и извади шишенце оранжев лак от джоба си. – Това е за теб.

– Досега не съм имала оранжев, благодаря ти – отвърна Амелия.

– Знам. Затова го избрах.

Ейми обърна шишенцето и прочете надписа на дъното: "Трудно е да намериш добър човек".

Ей Джей предложи да поканят Леон Фридман на сватбата, но Амелия отказа. Споразумяха се една от приятелките ѝ от колежа да прочете пасаж от "Късно разцъфване" по време на церемонията.

"Тайният ни страх, че не заслужаваме любов, е онова, което ни изолира – започваше пасажът, – но всъщност само защото сме изолирани, смятаме, че не заслужаваме да ни обичат. Някой ден, незнайно кога, ще шофираш по пътя. И някой ден, незнайно кога, той или тя ще се появи. Ще бъдеш обичан, защото за първи път в живота си няма да си напълно сам. Защото ще си избрал да не бъдеш сам."

Никой от другите приятели от колежа на Амелия не познаваше жената, която го прочете, но и никой не реши, че това е необичайно. "Васар" бе малък колеж, но все пак не беше място, където всеки можеше да познава всекиго, а и Амелия винаги бе успявала да си създава приятелства с хора от различни социални кръгове.

"Момичетата в техните летни рокли"[71]

Ъруин Шоу, 1939 г.

Мъж обръща внимание и на други жени освен на съпругата си. Съпругата не одобрява. В края има хубав обрат, по-скоро като завой. Ти си добър читател и вероятно ще го предвидиш. (Дали обратът носи по-малко удоволствие, ако читателят е предположил какъв ще бъде? И друго – обрат, който не можеш да предвидиш, дали не е признак за лоша конструкция на текста? Това са неща, върху които трябва да помислиш, когато пишеш.)

Не че е особено свързано с писането, но... Някой ден може да решиш да се омъжиш. Избери някой, който ще смята, че ти си единственият човек в стаята.

Ей Джей Ф.

Исмей чакаше в преддверието на дома си. Краката ѝ бяха кръстосани така, че единият бе увит около прасеца на другия. Веднъж беше видяла една новинарка по телевизията да седи така и се бе впечатлила. Жената трябва да има тънки крака и гъвкави колене, за да постигне тази поза. Чудеше се дали роклята, която бе избрала за този ден, не е прекалено лека. Беше от коприна, а лятото бе свършило.

Погледна към телефона си. Беше 11 предобед, което означаваше, че церемонията вече е започнала. Може би трябваше да тръгне без него.

След като така и така вече бе закъсняла, реши, че няма смисъл да ходи сама. Ако изчакаше Дениъл, можеше да го навика с основание, когато пристигне. Намираше своите малки удоволствия навсякъде, където има възможност.

Дениъл влезе през вратата в 11.26.

– Съжалявам – каза той. – Няколко хлапета от курса ми вчера искаха да излезем на по питие. Едното води до другото, нали знаеш.

– Да – отвърна тя. Вече не изпитваше желание да му вика. Мълчанието беше по-добрият вариант.

– Спах в кабинета си. Гърбът ми направо ме убива – целуна я той по бузата и подсвирна. – Изглеждаш фантастично. Все още имаш убийствени крака, Изи.

– Преоблечи се – каза тя. – Миришеш на бъчва. Сам ли шофира?

– Не съм пиян. Просто имам махмурлук. Различно е, Исмей.

– Изумена съм, че още си жив – каза тя.

– Аз също – отвърна той, докато се качваше по стъпалата към горния етаж.

– Ще ми донесеш ли шала? – провикна се тя, но не беше сигурна дали Дениъл я чу.

Сватбата беше такава, каквито са обикновено и каквито ще бъдат всички сватби, помисли си Исмей. Ей Джей изглеждаше раздърпан в синия си костюм от крепон на ивици. Не можа ли да си вземе смокинг под наем? Все пак бяха в Алис Айлънд, не на плажа в Джърси. А Амелия откъде бе намерила тази ужасна рокля на ренесансова фея? Беше по-скоро жълта, отколкото бяла, и приличаше на хипи в нея. Винаги носеше винтидж дрехи, въпреки че нямаше подходящия тип тяло за тях. И кого заблуждаваше с този голям гербер, забучен в косата си – все пак не беше на двайсет години, за бога! Когато се усмихнеше, беше цялата венци и зъби. Боже мили, стресна се внезапно Исмей. Кога бе станала толкова негативна? Тяхното щастие не беше нейно нещастие. Освен ако наистина не бе така. Ако във всеки един момент в света има толкова щастие, колкото и нещастие? Трябваше да е по-мила. Добре известен факт е, че злобата се запечатва на лицето ти, когато минеш четирийсетте. Освен това Амелия бе привлекателна, макар да не беше красива като Ник. Виж как се усмихва и Мая. Загубила е още едно зъбче. И Ей Джей е толкова щастлив. Гледай само как това копеле късметлия се опитва да не се разплаче от радост.

Исмей се радваше за него, каквото и да означаваше това, но сватбата сама по себе си бе мъчение. Събитието правеше по-малката ѝ сестра да изглежда още по-мъртва и освен това я навеждаше на нежелани размишления относно нейните разочарования. Беше на четирийсет и четири години. Омъжена за прекалено хубав мъж, когото вече не обичаше. За последните дванайсет години бе имала седем спонтанни аборта. Според гинеколога си бе влязла в перименопауза, така че по въпроса за бебетата вече не се говореше.

Загледа се сред множеството в Мая. Какво хубаво момиченце бе тя и колко умно. Исмей ѝ помаха, но Мая бе забила главата си в книга и не я забеляза. Малкото момиче не беше особено привързано към нея, което всички намираха за странно. По принцип Мая предпочиташе компанията на възрастните, а Исмей се разбираше добре с деца – такава бе репутацията ѝ след двайсет години преподаване. Двайсет години. Божичко. Без да се усети, се бе превърнала от младата нова учителка, чиито крака зяпаха всички момчета, в старата мисис Париш, която поставя театралните пиеси. Другите смятаха, че е глупаво да се вживява толкова много в тези представления. Разбира се, те надценяваха усилията ѝ. Колко години можеше да се очаква да продължава така, една посредствена продукция да се слива с друга? Различни лица, но нито едно от тези деца не беше следващата Мерил Стрийп.

Придърпа шала си върху раменете и реши да се поразходи. Запъти се към пристана, после свали обувките си с ниски, стеснени по средата токчета и тръгна по пустия плаж. Беше краят на септември и във въздуха миришеше на есен. Опита се да си спомни името на книгата, в която жената плува в морето и накрая се самоубива.

Ще е лесно, помисли си Исмей. Ще влезеш вътре. Ще плуваш малко. Ще плуваш все по-надълбоко. Няма да се опиташ да плуваш на обратно. Дробовете ти ще се напълнят. Ще боли малко, но после ще свърши. Нищо никога повече няма да те боли и съзнанието ти ще бъде чисто. Няма да оставиш бъркотия след себе си. Може би тялото ти ще изплува някой ден. Може би няма. Дениъл дори няма да те търси. Може би все пак щеше, но не много упорито.

Разбира се! Книгата бе "Пробуждане" на Кейт Шопен[72]. Колко обичаше този роман – или новела? – когато бе на седемнайсет години.

Майката на Мая бе намерила смъртта си по същия начин и Исмей се запита, не за първи път, дали Мериън Уолъс бе чела "Пробуждане". През годините бе мислила много за Мериън Уолъс.

Исмей влезе във водата, която бе по-студена, отколкото си представяше. Можеш да го направиш, помисли си тя. Само продължи да вървиш.

Може би наистина го правя.

– Исмей!

Против волята си тя се обърна. Беше Ламбиаз, досадното ченге, приятелят на Ей Джей. Носеше обувките ѝ.

– Не е ли малко студено за плуване?

– Мъничко. Дойдох тук, за да си прочистя главата.

Ламбиаз приближи до нея.

– Разбира се.

Зъбите ѝ тракаха и той свали сакото си и го метна върху раменете ѝ.

– Сигурно е тежко – каза Ламбиаз. – да си свидетел как Ей Джей се жени за друга жена. Жена, която не е сестра ти.

– Да. Но Амелия изглежда приятен човек – Исмей се разплака, но слънцето почти бе залязло и не бе сигурна дали Ламбиаз вижда сълзите ѝ.

– Проблемът със сватбите е, че могат да накарат човек да се почувства адски самотен.

– Да.

– Знам, че не е моя работа и че не сме чак толкова близки, но... твоят съпруг е идиот. Ако имах жена като теб, толкова добре изглеждаща, умна и...

– Прав си, не е твоя работа.

– Съжалявам – каза Ламбиаз. – Нямам никакви маниери и не знам как да се държа с жените.

Исмей кимна.

– Не бих казала, че нямаш маниери. Наметна ме със сакото си. Благодаря ти.

– Есента идва бързо на Алис – каза Ламбиаз. – По-добре да се прибираме вътре.

Дениъл разговаряше с шаферката на Амелия до бара под кита в "Пеко", който за случая бе увит с коледни светлинки. Джанин, блондинка от любимия на Хичкок вид с очила, бе колежка на Амелия. Дениъл не знаеше, но тя бе получила задача да се погрижи великият писател да не кръшка – нито с жените, нито с алкохола.

За сватбата Джанин носеше жълта карирана памучна рокля, която Амелия бе избрала и платила.

– Знам, че никога повече няма да я облечеш – каза Амелия.

– Труден цвят е, не отива на всекиго – обади се Дениъл.

– Но ти изглеждаш страхотно в него, Джанин.

Тя кимна.

– Джанин шаферката. Може ли да те попитам с какво се занимаваш? Или ще ти е досадно?

– Редактор съм – отвърна тя.

– О, секси и умна. Какви книги редактираш?

– Една детска книга с картинки за Хариет Тъбман[73], която редактирах преди две години например, бе номинирана за наградата на фондация "Колдекот".

– Впечатляващо – каза Дениъл, въпреки че всъщност бе разочарован. В момента си търсеше нов издател. Продажбите му бяха спаднали и той смяташе, че хората в старото му издателство не правят достатъчно за него. Искаше да ги напусне, преди те да го зарежат. – Това е голяма награда, нали?

– Книгата не спечели, но получи почетна грамота.

– Обзалагам се, че си добър редактор.

– Защо мислиш така?

– Е, не ме остави да вярвам, че книгата ти е спечелила, когато е била само номинирана.

Джанин погледна часовника си.

– Джанин погледна часовника си – каза Дениъл. – Отегчаваше се от стария писател.

Тя се усмихна.

– Отрежи второто изречение. Читателят ще се досети. Показвай, не казвай.

– Ако ще говориш неща като това, ще ми трябва питие

– Дениъл махна на бармана: – Водка. "Грей Гус", ако имате. И малко сода.

Обърна се към Джанин.

– А за теб?

– Чаша вино.

– "Показвай, не казвай" е пълна простотия, Джанин, почетна шаферко – започна да я поучава Дениъл. – Идва от книгите за сценарии на Сид Филд[74], но това няма нищо общо с писането. Романите са точно за това, за казването. Най-хубавите поне. Романите не трябва да са имитация на сценарии.

– Четох книгата ти, когато бях в края на основното училище.

– Моля те, не казвай това. Караш ме да се чувствам направо антика.

– Беше любимата книга на майка ми.

Дениъл разигра пантомима как се прострелва в сърцето. Исмей го потупа по рамото.

– Прибирам се у дома – прошепна му тя в ухото.

Дениъл я последва до колата.

– Исмей, почакай.

Тя шофираше, защото Дениъл бе прекалено пиян. Живееха в Клифс, най-скъпия район на Алис Айлънд. Всички къщи имаха изглед към морето, а пътят, който водеше до тях, бе стръмен и лъкатушещ, с много завои, слабо осветен и ограден с жълти табели, предупреждаващи шофьорите да внимават.

– Този завой го взе прекалено бързо, мила – каза Дениъл.

Исмей се замисли дали да не изкара колата от пътя и да не я остави да падне в океана. Мисълта я направи щастлива, по-щастлива, отколкото щеше да бъде, ако просто се самоубиеше. В този момент осъзна, че не иска да умира. Искаше Дениъл да умре. Или поне да изчезне. Да, да изчезне. Спря се на изчезването.

– Вече не те обичам.

– Исмей, държиш се абсурдно. Винаги ставаш такава на сватби.

– Ти не си добър човек – каза тя.

– Аз съм сложен. Може и да не съм добър, но определено не съм най-лошият. Това не е причина да слагаш край на един съвършено нормален брак, Исмей – каза Дениъл.

– Ти си щурецът, а аз съм мравката. И се уморих да бъда мравка.

– Това е доста незряло сравнение, Изи. Сигурен съм, че можеш да се справиш и по-добре.

Исмей отби колата встрани на пътя. Ръцете ѝ трепереха.

– Ти си лош. И по-лошото е, че направи и мен такава – каза тя.

– Не знам за какво говориш.

Друга кола профуча покрай тях, достатъчно близо, за да разтресе джипа.

– Исмей, тук е абсурдно да се паркира! Ако искаш да спорим, нека се приберем у дома и да го направим, както си трябва.

– Всеки път, когато я виждам с Ей Джей и Амелия, се поболявам. Трябваше да е наша.

– Какво?!

– Мая – каза Исмей. – Ако беше постъпил, както трябва, тя щеше да е наша. Но ти, ти никога не си правил нещо правилно, нещо, за което са нужни усилия. И аз ти позволих да постъпиш така – погледна го с укор. – Знам, че Мериън Уолъс е била твоя приятелка.

– Това не е вярно.

– Не ме лъжи! Знам, че тя дойде тук, за да се самоубие в предния ти двор. Знам, че остави Мая за теб, но ти беше или прекалено мързелив, или прекалено страхлив, за да я признаеш и да я осиновиш.

– Щом си смятала, че това е истината, защо не направи нещо? – попита Дениъл.

– Защото не беше моя работа! Бях бременна и не беше моя работа да разчиствам след твоите афери!

Друга кола ги подмина бързо, почти забърсвайки ги от пътя.

– Но ако беше постъпил смело и бе дошъл при мен, щях да я осиновя, Дениъл. Щях да ти простя и щях да се погрижа за нея. Чаках да кажеш нещо, но ти никога не го направи. Чаках дни, после седмици, после години.

– Исмей, вярвай в каквото си искаш, но Мериън Уолъс не беше моя приятелка. Беше просто фенка, която дойде на литературно представяне.

– За толкова тъпа ли ме мислиш?

Дениъл въздъхна.

– Беше момиче, което дойде на литературно представяне и с което спах веднъж. Как можех да съм сигурен, че детето е мое? – опита се да хване ръката ѝ, но тя се отдръпна.

– Странно е – каза Исмей. – Всяка частица любов, която съм изпитвала към теб, дори най-малката, е изчезнала.

– Аз все още те обичам – каза Дениъл. Внезапно в огледалото за обратно виждане се появиха светещи фарове.

Ударът дойде отзад и избута колата по средата на пътя, така че тя застана и в двете ленти на движението.

– Мисля, че съм добре – каза Дениъл. – Ти как си?

– Кракът ме боли – отвърна тя. – Може и да е счупен.

Зададоха се още фарове, този път от насрещната половина на пътя.

– Исмей, потегляй!

Дениъл се обърна навреме, за да види камиона. Какъв обрат, помисли си той.

В първата глава на прочутия му първи роман главната героиня попадаше в катастрофа с кола. Дениъл бе имал проблем с тази част, защото му се струваше, че всичко, което знае за ужасните пътни катастрофи, го е научил от книгите или от филмите. Описанието, на което най-накрая се бе спрял, след изписани около петдесет варианта, никога не го бе задоволявало. Поредица от фрагменти в стила на модернистичните поети. Аполинер или Бретон, но без да е така добро като техните творби.

Светлини, достатъчно ярки, за да разширят очите ѝ от ужас.

Клаксони, слаби, дошли прекалено късно.

Металът се мачка като парче плат.

Тялото не боли, но само защото го няма.

Отишло е някъде другаде.

Да. Каза си Дениъл веднага след удара, но точно преди смъртта. Харесва ми.

Пасажът не беше чак толкова лош, колкото си бе мислил.