Кожите (Пиеса в едно действие)

ПЪРВА СЦЕНА

Утрин. Боровата пустош в Джърси.

Всички действия в Първа сцена се разигравата зад бял прозрачен екран. На екрана са нарисувани силуетите на недорасли борчета, а по пода — гърчещи се купчинки.

ДЖЕБ и ГАРИ (като силуети) стигат до капаните.

ГАРИ: Виж, тате! Виж капаните! Виж к’во сме хванали!

ДЖЕБ: Виждам, момче. Глей ги тия красавци! Цяла купчина! Проклет да съм, ако гледката не си заслужава!

ГАРИ: Само че, какво за бога е това? Приличат на еноти, но никога досега не съм виждал…

ДЖЕБ: Не ми досаждай с твоите тъпи въпроси, момче! На кой му пука какво са? Козината им е най-добрата, която съм виждал! Хайде на работа!

Когато започват да налагат купчинките с тоягите си, театърът се изпълва с ТЪТЕНА на ударите, придружен от пронизителни ПИСЪЦИ от болка.

ДЖЕБ: Главите, момче! Удряй ги по главите! Колко пъти да ти повтарям да не цапаш кожите?

ГАРИ: Опитвам се, тате, ама те се гърчат! Трудно е да ги улучиш, малките копеленца!

ДЖЕБ: Не бързай, Гари. Научи се да не бързаш. Няма къде да ти избягат, веднъж като се хванат в капана. Погледни ги. Всичките са изтощени, тъй като цяла нощ са се мъчили да се освободят. Всичко, което се иска от теб е да отиваш до всеки един от тях и да ги удряш по главите. Не бързай, момче. Те са си вързани. Никъде няма да ти избягат.

Докато ДЖЕБ и ГАРИ продължават да налагат хванатите в капаните, присвити, ПИЩЯЩИ купчинки, светлината на екрана бавно става пурпурна, после УГАСВА, като остават да звучат само УДАРИТЕ и ПИСЪЦИТЕ. Скоро и те избледняват.