ВТОРА СЦЕНА

Вечер. Боровата пустош, Джърси. Хамбара на ДЖЕБ.


ДЖЕБ и ГАРИ са облечени с окървавени престилки. ДЖЕБ е седнал зад работната маса, с лице към публиката, а ГАРИ се мотае около сцената. До тумбестата печка са поставени две окървавени бейзболнибухалки. ДЖЕБ доста се е омотал с ябълковия „джак“, който отпива от една туба. Той наблюдава как ГАРИ носи последните кожи към сушилните.


ДЖЕБ: (С раздразнение, сливайки думите) Още ли не си свършил с тия кожи? Кълна се…


ГАРИ: Ей сега ще опъна последните няколко, тате.


ДЖЕБ: Хубаво! Добра работа свършихме! Помниш ли друг ден да ни е вървяло така, а,момче? Досега?


ГАРИ: Доколкото си спомням, не.


ДЖЕБ: И аз не помня. Никога не съм виждал такова нещо. Във всички капани да се гърчи по един. Прекрасна гледка.


ГАРИ: Мдаа. И след като свършихме и прибрахме зверовете в чувалите, като погледнах назад, до всеки капан имаше по едно ярко червено петно. Сякаш някой великан с окървавени карака е газил в снега.


ДЖЕБ: (Отпива и кима мъдро) Мдаа, така беше, нали? Почти поетично. (Изведнъж се изправя и хвърля строг поглед към ГАРИ) Ти да не вземеш да ми станеш някакъв женчо, ей!


ГАРИ: (Смее се) Няма бе, тате. Само че се чудех. Сигурен ли си, че тия неща няма да ни създадат някакви проблеми?


ДЖЕБ: Проблеми ли? Това пък какво трябва да означава?


ГАРИ: Ами, искам да кажа, че ги избракониерствахме от земите на стария Фостър. Нали знаеш какви ги разправят за онова място.


Докато ДЖЕБ му отговаря, една от КОЖИТЕ, просната върху едно от сушилните ПОМРЪДВА леко. Нито ДЖЕБ, нито ГАРИ забелязват нещо.


ДЖЕБ: Глупости! Суеверни глупости! Чувал съм ги тези — ловци, дето навлизат в земите му и никога повече не се връщат, странни звуци, странни светлини. Глупости! Старият Фостър сам ги пуска тия слухове, точно както преди това правеше баща му. Иска никой да не припарва в неговата собственост. Хубаво. Другите тъпанари да вярват в каквото си искат, мен това не може да ме спре! По дяволите, днес бяхме там и се измъкнахме невредими с истинска златна мина, нали, момче! Нали?


ГАРИ: Да бе, тате, така беше. Странна златна мина, все пак, не мислиш ли? Искам да кажа, дори не сме сигурни какви са тия животни.


ДЖЕБ: На кой му пука! Нали имат хубава козина. Виж ги как лъщят тия кожи. И са гъсти! Така че, празнувай, момче! Празнувай!


Докато ГАРИ говори, КОЖАТА ПОМРЪДВА и се плъзва през ръба на сушилнята.


ГАРИ: Не мога, тате. Тия неща ме карат да се чувствам особено. Не знам защо, ама се замислих, какво ли е да бъдеш ханат в капан и да трябва да лежиш, замръзвайки в снега цяла нощ. Как смяташ, животните дали ги боли много?


ДЖЕБ: (Смее се) Не и ако ги удариш както трябва. Един добър удар по главата с луисвилската бухалка и готово. Въпреки че и сега си спомням оня стар жилав енот, дето го бях хванал веднъж. Трябваше да го прасна четирийсет пъти, преди да му се пръсне черепа. Откачи ми се ръката. (Хвърля още един изпитателен поглед на ГАРИ) Да не ми се размекваш такъв, ей!


ГАРИ: Няма бе, тате. Само дето тая сутрин, докато ги бъхтехме по главите, няколко от тях… ами, някакси вдигнаха лапи, все едно че ме умоляват да не им правя нищо лошо. Бяха почти като… човеци.


ДЖЕБ: (Сумти с отвращение) Като говорим за лапи, я виж това. (Подхвърля малък черен предмет на ГАРИ). Беше в един от капаните.


ГАРИ: Ей! Прилича не предния крак на някой от тия зверчета.


ДЖЕБ: Йеп. Онова си беше прегризало крака, тъкмо като пристигахме, само че аз го ковнах преди да избяга.


ГАРИ: (Хвърля го обатно към ДЖЕБ) Ще го прибавиш ли към колекцията си от прегризани крака?


ДЖЕБ: (Повдига го във въздуха) Не. Мисля да си го поставя на верижка и да си го окача на врата. Или пък ще го дам на Джейк, като дойде насам.


ГАРИ: Джейк кожухаря? Ще идва насам?


ДЖЕБ: Йеп. Пратих му парченце от оная, първата кожа, дето ти я одра. Малко след това се обади. Опитваше се да запази спокойствие, но му личеше че е развълнуван. Утре рано сутринта ще бъде тук. Джейк направо ще полудее като ги види. Ще плати доста пара за тях. Ще имаме мангизи за харчлък, момче. (Дръпва си още веднъж от ябълковия „джак“) Йеп. Ще кихне доста зелени. (Мърмори нещо, а главата му клюма) Май ще е добре да хванем няколко живи, да ги затворим в клетка… да ги чифтосаме… да навлезем в бизнеса с фермите за кожи…

Главата на ДЖЕБ се отпуска на масата (темето му сочи публиката) и захърква.


ГАРИ започва да пренася сушилните насам-натам. Когато поставя една от тях между ДЖЕБ и публиката (което дава възможност на мястото на ДЖЕБ да се сложи кукла), спира. Вади ръката си иззад дъската и вижда, че от предмишницата му виси една КОЖА. Опитва се да се отръска от нея, когато свършва с бутането на сушилнята (измествайки я встрани от масата), само че друга кожа увисва на другата му ръка. Изведнъж мускулатурата по лицето на ГАРИ се отпуска и той вече не се опитва да махне кожите от ръцете си. Минава покрай тумбестата печка, посяга да вземе окървавената бухалка, после отдръпва ръката си.


ГАРИ: Не!


ГАРИ се бори със самия себе си, докато ръцете му бавно се протягат и вдигат бухалката. Той се обръща и се насочва към прегърбения силует на ДЖЕБ. Както стои надвесен над него, ГАРИ бавно и колебливо повдига бухалката, опитвайки се да се пребори с нея през цялото време.


ГАРИ: О,не! О, моля те, Господи, не!


Надавайки ужасен вопъл, той стоварва бухалката върху главата на баща си, която хлътва сред червени пръски. ГАРИ я вдига и пак удря ДЖЕБ. И пак. Когато главата на ДЖЕБ се превръща в кървава каша, ГАРИ се свлича на колене до баща си. Държи бухалката пред лицето си.


ГАРИ: Моля те, не! Господи Боже, не!


Забива бухалката в лицето си с едно шумно, мокро ПЛЯС и то експлоадира в червено. И докато осветлението притъмнява, чуваме как бухалката ПЛЯСВА в лицето на ГАРИ пак, и пак… отново и отново…

Загрузка...