Колеж за магьосници

Филория

Наредиха се в кръг, хванати за ръце, нарамили раниците. Лицето на Анаис сияеше от радост. Май само тя бе щастлива.

Най-забавното е, че се бе получило. Куентин не им даде мира и те отстъпиха без съпротива.

Изпаднал във философско разположение на духа, Куентин реши, че този ден винаги ще е щастлив, най-щастливият в живота му. Странно как животът може да те изненада. Перипетиите на съдбата.

Чувстваше се неочаквано разкрепостен. Срамът бе престанал да го измъчва. Беше го завладяло усещане, неопетнено от опасения, възражения или обидни квалификации. Алис вече не бе алабастрова светица. Не бе толкова трудно да срещне погледа й. А дали не съзираше притеснение в нейния? Може би тя бе понаучила какво е да те гризе съвестта? Сега бяха заедно в кюпа.

Цяла сутрин си бяха стягали багажа, който поначало бе почти готов. Най-накрая се събраха в хола, пристъпвайки от крак на крак, споглеждайки се:

— Дадено?

— Дадено?

— Всички ли са наред?

— Да не се помайваме.

— Хайде!

— Добре!

— Да…

А после Пени сигурно натисна копчето, защото се издигаха нагоре в бистрата студена вода.

Куентин с тежката си раница пръв излезе от фонтана. Сега беше абсолютно трезвен, но затова пък ядосан, ядосан, ядосан. Не искаше да се докосва до когото и да било или да бъде докосван. Харесваше му обаче в Ничиите земи. Действаха му успокояващо. Да можеше да поседи за минутка точно тук, на старите изтъркани камъни, само за минутка, навярно щеше да заспи.

Скъпият персийски килим, на който бяха стъпили в хола, изплува след тях. Някак и той беше преминал. Дали копчето не го беше взело по погрешка за част от облеклото им? Шантава работа.

Куентин изчака другите един по един да се измъкнат на сухо. Джанет изглеждаше пребледняла. Джош и Елиът й помагаха да се задържи на повърхността, но тя не можеше да се набере на ръба и да излезе. Погледът й беше разфокусиран. Другите дружно я изтеглиха оттам, но тя бе съвсем отмаляла. Падна на лакти и колене, после раницата й я повлече на една страна.

— Не зная дали ми се повръща — бавно изрече Джанет и примигна.

— Нещо не е наред — констатира Алис. Гласът й не преливаше от съчувствие. — Тя има алергична реакция към Града.

Елиът бързо пое командването.

— Всички други сте добре, нали? Хубаво, минаваме към фаза втора: темпо.

— Аз съм добре, само да почина. Ох, Господи, не го ли усещате? — Джанет безпомощно ги погледна, поемайки си с мъка дъх. Анаис коленичи до нея в знак на женска солидарност. Алис я погледна непроницаемо.

— Интересно — каза Пени. — Защо никой друг…?

— Ей! Нещастнико! — Куентин щракна с пръсти пред лицето му. Точно сега беше цар в проявите на неприкрита враждебност. Задръжките му бяха паднали. — Не виждаш ли, че я боли? Фаза втора, задръстеняко: да вървим.

Надяваше се, че Пени ще му се нахвърли и може би ще се сбият. Но Пени само го измери с хладен поглед и се обърна. Максимално оползотвори възможността да се издигне, да се покаже благороден победител. Разклати флакон с оранжева боя и описа кръг около фонтана, и пое към пищния бял дворец. Не беше загадка къде отиват: Пловър беше разказал сцената с характерния си стил, който изключваше двусмислици. Чатуинови изминаваха три квадрата по посока на двореца и един наляво за фонтана, от който се стигаше до Филория.

Спряха на спретнато квадратче с каменно здание, което би било подходящо за кметство на средновековно френско селце. Часовникът отгоре на фасадата беше застинал на пладне — или на полунощ. В центъра на кръглото фонтанче се издигаше статуя на Атлас, превит под тежестта на бронзово кълбо.

— Добре! — Пени говореше ненужно високо. Големият цирков ръководител. Личеше си, че е нервен. По-полека, любовнико! — В книгите минават от тук. Ще проверя метеорологичните условия.

Пени извади бялото копче от джоба си и го стисна в юмрук. Пое си дълбоко въздух, качи се на ръба на фонтана и цамбурна с изпружени крака в тихата вода. В последния миг по рефлекс запуши носа си с пръсти. И изчезна.

Настана мълчание. Чуваше се единствено запъхтяното дишане на Джанет и плисъкът на фонтана. След малко главата на Пени разсече водата.

— Получи се! — изкрещя той. — Топло е! Лято е! Там е лято!

— А Филория ли беше? — поинтересува се Джош.

— Откъде да знам! — Пени доплува кучешката до ръба. Гора е. Няма признаци наблизо да живеят хора.

— Значи върши работа — заяви Елиът. — Хайде да тръгваме.

Ричард вече ровеше в багажа и изхвърляше на многоцветна купчина скъпите кожуси, вълнените шапки и термочорапите.

— Стройте се! — нареди той. — Краката във водата, ръцете здраво сплетени.

На Куентин му идеше да подхвърли някой саркастичен коментар, ала нищо не му дойде на ума. Натопи стъпала в мастиленосинята вода, която бе като че ли по-рядка от обикновената, по-скоро с плътността на алкохол. Взря се в обувките си. Едва различаваше контура им.

Заби поглед в скута си. Беше замаян от недоспиване. Усещаше главата си огромна и изпразнена, като перест облак. Облакът взе да се разсейва. Дали щеше да умре? О, с какво удоволствие би умрял!

— А бе, Анаис, ти изобщо чела ли си книгите? — кореше я Елиът. — Не сме тръгнали да гасим пожар. Вероятно ще хапнем кифлички с някое зайче.

Джанет се облягаше на рамото на Елиът, разкривайки бялата си шия. Беше й студено, изглеждаше страшно уязвима. Отдясно пък Джош разтревожено го наблюдаваше. Огромната му десница стисна неговата.

— Стегни се, пич. Добре си. Ще се справиш.

Всички се огледаха за последно наоколо и през седмината премина тръпка на страх и възбуда.

По сигнал на Пени се пуснаха във фонтана — не съвсем в синхрон, но почти. Джанет кажи — речи се заби с лице във водата.

Това бе свободно пропадане, гмурване. Сякаш се спускаха с парашут, само че прекалено шеметно и без да ги брули вятър. Земята се втурна да ги цапардоса. За миг зърнаха балдахин от златни листа, който се простираше от хоризонт до хоризонт. После всичко свърши.

Намираха се в плитко дере, чието глинесто дъно бе покрито с листа и опадали клонки. Куентин се подпря с ръка на насипа. През гъсто сплетените клони се процеждаше мъждива светлина. Птичка изтрака с човка и отлетя. Мълчанието бе гъсто като мед.

Преходът ги бе разпилял, ала не се бяха изгубили от поглед. Ричард и Пени с мъка се измъкваха от огромна изсъхнала драка. Алис и Анаис седяха на дънера на колосално повалено дърво, сякаш някое великанче внимателно ги бе подредило там като кукли. Джанет седеше на земята с ръце върху бедрата и дишаше дълбоко. Лицето й бе зачервено.

— Пени? — Джош стоеше горе на дерето с ръце в джобовете. Изглеждаше много шик с марковото яке и готината риза, макар и мокър. — Студено е. Защо, мамицата му?

Въздухът беше резлив и мразовит, дрехите им бързо замръзваха. Дъхът им излизаше на бели облачета в девствената тишина. От светлото небе тихо се сипеше снежец. Земята се беше вледенила под нападалата шума.

— Не знам — намръщи се сприхаво Пени. — Преди бе лято. Само преди секунда! Сварих се от жега!

— Моля, някой ще ми помогне ли да сляза? — Анаис с недоверие поглеждаше надолу от високия дънер. Джош галантно я подхвана за тясното кръстче и я повдигна. Тя изписка доволно.

— Става дума за разминаване във времето — уточни Алис. — Чак сега се сетих. Пени може да е бил тук преди половин година филорийско време. Или пък преди шейсет години. В книгите винаги става така. Няма как да предскажеш в кой сезон ще се озовеш.

— Е, аз предсказвам, че циците ми ще измръзнат след пет минути — разсърди се Джанет. — Някой да се върне за кожусите.

Единодушно се съгласиха, че Пени трябва да свърши тази работа. Той се канеше да натисне копчето, когато Елиът внезапно му се нахвърли и сграбчи ръката му. Максимално спокойно обясни, че щом времевите потоци на Филория и Ничиите земи се движат с различна скорост, той може да се върне с багажа след дни или години от гледна точка на Филория, а дотогава те ще са умрели от измръзване или от старост. Налагаше се да се върнат заедно.

— Забравете — поклати глава прежълтялата Джанет. — Още не съм готова. По-добре да ми измръзнат циците, отколкото да си изповръщам червата.

Никой не възрази. Не им се връщаше, след като най-накрая се бяха добрали дотук. Пени взе да прави магии за изсушаване.

— Май виждам как да се измъкнем — обади се Алис, която все още седеше на дънера. Тъмната й коса бе покрита със сняг. — От другата страна има някаква просека. И още нещо. Ще ви е интересно да го видите сами.

В дъното на дерето имаше достатъчно място да пропълзят на четири крака под поваления ствол. Ръцете и колената им затъваха в осланената шума. Елиът се промъкна последен, като преди това избута свалените раници. Пени се завтече да помогне на Алис, но тя го пренебрегна и скочи, въпреки че така бе по-неудобно. Куентин си помисли, че снощната авантюра май не й е харесала.

От едната страна на просеката растеше малък дъб. Кората му бе тъмносива, почти черна, а клоните — жилави и изкривени, с окапали листа. В ствола му, на височина човешки бой, се мъдреше голям кръгъл тиктакащ часовник. Това бе едно от дърветата на Наблюдателката. Без да говорят, всички се заизкачваха един след друг по стръмната пътека, за да го разгледат отблизо. Куентин докосна мястото, където грубата кора на дъба се преливаше в гладкия сребърен обков на циферблата. Затвори очи и проследи извивката с пръст. Наистина беше във Филория. Нямаше две мнения по въпроса.

Дали заради недоспиването, дали заради друго, по бузите му безпомощно се затъркаляха горещи сълзи. От гърлото му се изтръгна жално хълцукане. Противно на волята и инстинктите си той се свлече на колене и зарови лице в студените листа. Най-сетне всичко щеше да се оправи. Щяха да го вдигнат на ръце, да го почистят, да му вдъхнат усещане за безопасност, щастие и завършеност. Как така всичко се бе объркало? Как с Алис се проявиха като такива глупаци?

Изведнъж му просветна: спешно трябваше да намерят Мартин Чатуин, ако все още бе жив. Това бе разковничето. Трябваше да узнае тайната как се остава вечно тук.

Смутено се изправи и попи сълзите с ръкава си.

— Е — най-сетне наруши мълчанието Джош. — Във Филория сме.

— Тези дървета часовници са на Наблюдателката — подсмърчайки издума Куентин.

— Мислех я за мъртва — обади се Джанет.

— Може би сме попаднали в по-ранен период — предположи Алис. — Както в "Момичето, което измерваше времето".

— Може би. Май някои от тези дървета оставаха след смъртта й. В "Блуждаещата дюна" децата виждат дърво часовник.

— Чудно дали сме улучили времето — прошепна Ричард.

Куентин би могъл цяла вечност да се кокори в дървото, обаче студът ги разпъди. Момичетата вече бяха тръгнали напред. Куентин неохотно пое след останалите.

Никой не говореше. Въпреки старателната практическа подготовка почти не бяха обсъждали стратегии или цели. Това бе Филория, приключенията сами щяха да ги намерят. Едва ли не с всяка стъпка очакваха да ги споходи чудодейно проявление или откровение. Само че нищо вълшебно не им се яви. Дърветата наоколо си оставаха неподвижни и упорито неодушевени, дори след като Пени, в присъщия си изследователски дух, се представи официално на няколко дъба. Тук-там високо в клоните кацаха и отлитаха птички, но никоя не им предложи напътствие. Всяка мъничка подробност изглеждаше свръхярка и наситена със смисъл, сякаш този свят буквално бе изграден от думи и писмена, изрязани в магически географски шрифт.

Да са вървели така най-много двайсет-трийсет минути. Куентин ту духаше в ръцете си, ту ги пъхаше в ръкавите си, за да ги стопли. За момента беше съвсем буден и трезвен.

— Като нищо можем да налетим на някой фавн — подхвърли Джош.

Пътеката — ако това въобще е било пътека — взе да се гъне и лъкатуши, а след малко изтъня и изчезна. Спряха край един прекрасен зимен поток, който плитко се процеждаше сред дърветата. Водата беше искрящо бистра и пъргава, сякаш доволна, че е открила такъв великолепен увъртян маршрут. Седмината безмълвно се събраха край него. Камъните бяха увенчани със снежни калпаци и ледени висулки. Един клон, обсипан с изчанчени ледени капчици, стърчеше от средата на ручея като абстрактна скулптура. В него нямаше нищо кой знае колко свръхестествено, ала той временно засити апетита им за чудеса. Цяла минута се прехласваха по него, преди Куентин да си даде сметка, че точно пред тях, в най-дълбоката част на ручея, се виждат женска глава и голи рамене.

— Божичко! — възкликна той и се отдръпна. Гледката бе ужасяваща и смахната. Сюрреалистична. Тази жена със сигурност бе мъртва. Гъстата й коса беше станала на ледена буца. Немигащите й очи — сякаш взрени в тях — бяха с цвета на сумрака, кожата й блестеше в бисерносиво. Да имаше най-много шестнайсет години. Миглите й бяха заскрежени.

— Тя дали…? — Алис не довърши въпроса.

— Ей! — повика я Джанет. — Добре ли си?

— Да й помогнем. Мръднете се. — Куентин опита да се приближи, ала се подхлъзна на един замръзнал камък и единият му крак затъна до коляното. Издрапа обратно на брега, изгарян от болка.

— Трябва ни въже.

Водата дори не изглеждаше достатъчно дълбока и Куентин с ужас си помисли дали не гледат тяло, отсечено до кръста. Въже — ама той какво си въобразяваше? Та нали беше магьосник, да му се не види! Хвърли раницата, из която ровеше, и начена просто кинетично заклинание, за да я извади. Усети топлина в пръстите си, мислено почувства нейната тежест. Алис отсечено го наставляваше. Жената се надигна, от тялото й се застичаха капки. Слава богу, беше цяла — и чисто гола. Снагата й бе тънка, стройна, с напъпили гърди на девойка. Ноктите и зърната й бяха бледолилави. Потрепери, когато магията я обгърна. Очите й се фокусираха. Тя се начумери и протегна ръка, удържайки заклинанието, преди да го е довършил.

— Аз съм водна нимфа наяда. Не мога да изляза от потока. — Погледът й срещна този на Куентин. — Твоята магия е непохватна.

Куентин се опули. Сега видя, че тя не е човек, пръстите на ръцете и краката й бяха ципести. От негово ляво се чу шаване. Пени коленичеше на снежния бряг.

— Смирено се извиняваме — рече с приведена глава. — Най-смирено молим за вашата прошка.

Речната нимфа пренасочи вниманието си. Ручеят бълбукаше по голата й кожа. Тя кокетно наклони глава.

— На моята красота ли се възхищаваш, човеко? Студено ми е. Ще ме сгрееш ли с пламтящата си кожа?

— Умолявам ви — продължи Пени, червен като домат, — ако желаете да потърсим нещо ваше, с радост ще се наемем. С радост ще…

Джанет милостиво го прекъсна:

— Ние сме от Земята — решително заяви тя. — Бихте ли ни упътили до някой голям град, ако има такъв? Може би до замъка Беловръх?

— … с радост ще се нагърбим с вашата повеля — церемониално завърши Пени.

— На овните ли служите? — попита Алис.

— Не служа на измамни богове, земна девойко. Или на богини. Служа на реката и реката служи на мен.

— Тук има ли други хора? — намеси се Анаис. — Като нас?

— Като вас ли? — нимфата се усмихна нахално и за миг връхчето на плашещо синьо езиче се появи между доста острите й зъби. — О, не. Не и като вас. Не и толкова прокълнати.

В този момент Куентин усети как телекинетичното му заклинание се разпадна. Тя го беше премахнала без жест или дума. Наядата рязко се гмурна — бледолилавите й хълбоци проблеснаха — и изчезна в тъмната вода, която изглеждаше твърде плитка, за да я побере.

След секунда главата й отново се показа.

— Страхувам се за вас, човешки деца. Това не е вашата война.

— Не сме деца — възрази Джанет.

— Каква война? — извика Куентин.

Тя за пореден път се усмихна. Зъбите между лавандуловите й устни бяха извити като на хищна риба. Стискаше нещо в ципестия си юмрук, от който капеше вода.

— Речен дар. Използвайте го, когато напълно изгубите надежда.

Куентин го улови с една ръка, благодарен, че старите му жонгльорски инстинкти не са го подвели. Когато вдигна поглед, нимфата бе изчезнала. Бяха сами с ромолящия поток. В ръката на Куентин имаше мъничък ловджийски рог от слонова кост със сребърен кант.

— Леле! — Джош потри доволно ръце. — Приключенията започват!

Другите се скупчиха да разгледат рога. Куентин го подаде на Елиът, който го завъртя в ръцете си и го погледна от тук от там.

— Нищо особено не чувствам. Все едно е някой сувенир, купен от летището.

— Не е задължително да чувстваш каквото и да било — собственически рече Пени и прибра рога в раницата си.

— Трябваше да я питаме дали това е Филория — тихичко промълви Алис.

— Как няма да е Филория! — учуди се Пени.

— Бих желала да съм сигурна, а също и да разбера защо сме прокълнати.

— И каква беше тази война? — Ричард сбърчи дебелите си вежди. — Тя повдига много въпроси.

— Тия зъби не ми харесаха — добави Алис.

— Леле, майко! Леле, майко! — завъзклицава Джош. — А, бе, хора, това беше наяда! Току-що видяхме речна нимфа. Супер! Хора, тая Филория ще ни разкаже играта!

Напрежението спадна и те взеха да дрънкат глупости и майтапи. Тя дали беше веществена? Дали не ставаше течна в потока? Иначе как ще се скрие в такава плитка водица? Каква функция изпълняваше в магическата екосистема? Ами рогът? Алис вече прелистваше книгите си — не намираше ли Мартин рог в първата част?

След малко усетиха, че вече три четвърти час стоят навън посред зима само по джинси и блузи. Дори Джанет призна, че е време да се връщат в Града. Наредиха се в кръг, все още леко замаяни, и щастливи съзаклятнически погледи захвърчаха помежду им. Вярно, имаше и дрязги, но те нямаше да съсипят всичко. Сега вършеха нещо наистина важно, осъществяваха предназначението си.

Тогава за пръв път го чуха: глух, ритмичен, тиктакащ звук. Ромонът на потока го заглушаваше, но той се усилваше. Един по един седмината спряха да приказват и се заслушаха. Не му беше чиста работата на този звук. Алис първа стопли:

— Цъка часовник. Часовник — повтори изплашено. — Това е Наблюдателката!

Пени припряно натисна копчето.

Този път подходиха крайно делово. Събраха си зимните дрехи и се наредиха край фонтана с лекота, придобита от практиката. Едновременно се плъзнаха надолу.

Отново бяха във Филория, край потока, но снегът го нямаше. Бе ранна есен, наоколо трепкаше бледа, хладка мъглица. Температурата беше седемнайсет-осемнайсет градуса. Едно златно листенце се рееше страшно високо в сивото небе, понесено от някакво течение. Тревата бе изпъстрена с локви от неотдавнашен проливен дъжд.

— Сега пък сме прекалено навлечени — констатира Елиът и с отвращение захвърли направените си на вързоп кожух и вълнени ръкавици.

Просто оставиха зимното си облекло на мократа трева, защото никой не измисли по-разумна алтернатива, и напълниха манерките си от потока. От нимфата нямаше и следа. Колко ли време бе изминало от последното им посещение? Назад във времето ли се бяха върнали? Това същото приключение ли беше, или започваха ново?

По-надолу имаше железен мост, а оттатък моста започваше широка пътека, осеяна с листа и борови иглички — този път истинска пътека. Кафява сърничка излезе от гората и всички се съгласиха, че в погледа й се чете необикновена разсъдливост, но ако животинката можеше да говори, то тя отказа да го направи с тях. Опитаха да я последват — може би ги водеше някъде (дали не беше пратеник на Амбра и Умбра?), но тя препусна с подскоци като най-обикновена сърничка. А гората сякаш край нямаше. Чат-пат слънцето стрелваше по някой прашен лъч между дърветата и пак се покриваше. Взе да ги застига униние, като екскурзианти, на които им се е провалил пикникът. Колчем някоя птичка кацаше на някой клон за повече от две секунди, Джош викаше "Тази е" или "Май иска да ни каже нещо", а накрая мина на "Тъпанар смотан, к'во си ми кацнал над главата, бе?".

— Поне Наблюдателката не се е показала — изпуфтя Елиът.

— Ако предишния път въобще е била тя. Май я срещаха в първата книга, а? — попита Джош.

— Да бе, да. — Елиът беше събрал шепа жълъди и пътьом замерваше дърветата. — Но тука нещо не ми се връзва. Не ми е ясно защо нимфата не бързаше да ни проводи при Амбра и Умбра. Много са напористи тия овни. Интересно доколко повествованието на Пловър е правдиво.

— Ако войната между овните и Наблюдателката още тлее, ние сме на тяхна страна — отсече Алис.

— Ако поискат да застанем на тяхна страна, те ще ни намерят — изпророкува Пени с оцъклени очи и екстатична увереност. — По този въпрос няма какво да се страхуваме.

Никой не му отговори. Беше пределно ясно, че срещата с наядата е докарала Пени до благоговейно състояние.

— Пазете се, пазете се! — изкрещя Ричард.

За едната бройка да не чуят тропота на копита по меката пръст. Хвърлиха се от двете страни на пътя. Карета с черен герб, теглена от два коня, премина покрай тях в пълен галоп. Кочияшът беше увит в черен плащ. Той — тя? — забави конете и спря на трийсетина метра от тях.

— Интригата се завързва — иронично отбеляза Елиът.

Ех, крайно време беше нещо да се случи. Куентин, Джанет и Анаис дръзко тръгнаха нататък, съревновавайки се кой ще бъде най-печен. Със сегашната си душевна настройка Куентин като нищо би почукал по затворените капаци на прозорчетата, но вместо това поотстъпи назад. Другите — също. Черната карета злокобно напомняше катафалка. От нея се разнесе приглушен глас:

— Носят ли Роговете?

Въпросът очевидно бе отправен към кочияша, който разполагаше с по-добър изглед от капрата си. Ако е имало отговор, те не го чуха.

— Носите ли Роговете? — Гласът бе по-висок.

В челния отряд се спогледаха.

— Какви са тия Рогове? — извика Джанет. — Ние не сме тукашни.

— На Бика ли служите? — Гласът писна неприятно пронизително.

— Кой е Бика? — бавно и високо попита Куентин, сякаш говореше на умствено изостанал човек или на чужденец, който не знае езика. В книгите на Пловър не се споменаваше Бик, тъй че…? — Ние сме гости на вашата страна. Не служим на Бика или на когото и да било.

— Не са глухи, Куентин — изтъкна Джанет.

Дълго мълчание. Един от конете — те също бяха черни, както и сбруята — изцвили. Първият глас прошепна нещо.

— Какво? — Куентин стори крачка напред.

Звукът беше като от изстрел. Мъничка главица и дълъг зелен торс щръкнаха от отвора в покрива — гротескна богомолка с човешки бой. Беше толкова мършава и толкова накачулена с изумрудени крачета и изящни антенки, че отначало Куентин не забеляза зеления лък, зареден със зелена стрела.

— Не! — изскимтя Куентин.

Нямаше време да реагира. Сви се и инстинктивно залегна.

Конете препуснаха като светкавица, оставяйки подире си прахоляк и скършени вейки, щом богомолката отпрати стрелата. Когато Куентин отново се осмели да вдигне поглед, Пени стоеше над него и държеше стрелата. Със заклинание бе ускорил рефлексите си и я бе уловил насред полета й, преди да прониже Куентин.

— Чакай! — саркастично викна Джош след отдалечаващата се карета. — Поспри!

Куентин бавно се изправи. Краката му се тресяха като желе.

Пени му подаде стрелата. Куентин гневно изсумтя и се обърна, махайки полепналите листа от ръцете си. Не желаеше Пени да го вижда разтреперан. Вероятно стрелата бездруго нямаше да го улучи.

— Уха! — възкликна Джанет. — Биваше си я буболечката!

Денят клонеше към заник. Никой не си признаваше, че е уплашен, затова им оставаше единствено да се правят на ядосани. Ако не си заминеха в скоро време, трябваше да си устроят бивак, което не бе добра идея, ако разни великански богомолки им бяха взели мерника. Не владееха в достатъчна степен медицинска магия, за да излекуват нечии пронизани тънки черва. И в каква политическа вражда се бяха набутали? Богомолки и бикове, нимфи и вещици: кои бяха добрите и кои лошите? Бозайници срещу насекоми? Нервите на Куентин бяха съсипани и той непрекъснато докосваше стомаха си, където стрелата за малко да го прониже. Новите планински ботуши му убиваха ужасно, да не говорим, че единият му чорап беше мокър. Уф, представяше си как между пръстите му никне плесен! Нимфата бе казала, че това не е тяхна война. Може би трябваше да я послушат?

Пени и Анаис най-непреклонно се противяха на завръщането им. Какво щяло да стане, ако Чатуинови се бяха отказали след първото препятствие? Те не били ли чели романи? Винаги имало трудна част, за която после ги чакала отплата. Кои били добрите? Ами че те самите! А добрите винаги оцеляват.

— Събудете се! — скастри ги Алис. — Това не ви е роман! Тук ни се случва гадория след гадория. Можеше да умре човек! — Явно говореше за Куентин, ала не желаеше да назове името му.

— Може би Хелън Чатуин е била права и не следва да сме тук — измъдри Ричард.

— Не схващате, нали? — Джанет ги прикова с поглед. — Началото винаги е объркващо. Положението ще се изясни с течение на времето. Просто трябва да упорстваме. Ако си тръгнем сега и се върнем след петстотин години, всичко ще започне отново.

Куентин гледаше ту едната, ту другата: хладната и практична Алис, вихрената и безразсъдна Джанет. Обърна се към Анаис да я пита какво разстояние според нея са изминали, базирайки се на легендата, че европейците повече ги разбират тия неща, и забеляза, че само той не е зяпнал отдясно. Сред сумрачните дървета се белееше най-странното нещо на света.

Една тънка бреза целеустремено крачеше през гората. Около метър над земята стволът й се разклоняваше в два крака. Горните й клонки чат-пат закачаха короните на другите дървета.

Без да проронят думица, я последваха. Брезата не ги поздрави, ала за момент клоните й се огънаха в тяхна посока, сякаш поглеждаха през рамо. В тишината краката й скърцаха като люлеещ се стол. Куентин остана с впечатлението, че тя умишлено ги игнорира.

След като първият петминутен захлас се разсея, стана неудобно да вървят по петите на някакво си надменно дърво, обаче не се отказаха. Тази чудесия щеше да им покаже къде е тяхното място в картинката, независимо дали иска, или не.

Джанет държеше под око Пени и му шъткаше, щом той понечеше да гъкне.

— Нека брезата направи първия ход — прошепна му тя.

— Ега ти! — измърмори Джош. — Какво е това?

— Дриада, дървесен дух, идиот такъв!

— Мислех, че дриадите са мацета — скръбно пророни Джош. — Готини мацета.

— Аз пък мислех, че са дъбове — каза Алис. — А това е бреза.

Дървото вървеше бързо, почти подскачаше. Подтичваха, за да не изостават. Тъкмо бяха решили, че ще изгубят тази обещаваща нишка, ако не се впуснат в недостойна гонитба, когато стана ясно накъде се е запътила дриадата.

Хамбълдръм

След десет минути Куентин седеше в сепаре с приглушено осветление, а пред него стоеше халба бира. Макар и неочакван, този развой му харесваше: бар, бира, сепаре. Той знаеше как да се държи в такава ситуация, независимо от света, в който се намира. Откакто се дипломира, тренираше "на маса". Пред останалите също имаше халби. Беше късен следобед към пет и половина. Пени се скъса да настоява, че дървото ги било "отвело" тук, но бе ясно, че и сами щяха да намерят този хан: хижа от дървени трупи с нисък покрив, чиято табела представляваше два лунни сърпа. Когато имаше вятър, двете луни се въртяха една около друга.

Само още едно сепаре беше заето: висок беловлас старец, жена с издължено лице на трийсетина години и едно сериозно момиченце. Седяха с изправени гърбове и злокобно се взираха в празните чашки и чинийки пред себе си. Големите очи на момиченцето говореха, че то отрано е познало беди и страдания.

Ходещата бреза бе изчезнала, по всяка вероятност в задното помещение.

Барманът имаше отегчена брадясала физиономия и носеше старомодна черна униформа с много пиринчени копчета. Бавно лъскаше с бял пешкир чашите — типична барманска поза от незапомнени времена. Иначе помещението беше празно, с изключение на голям кафяв мечок с жилетка, който се бе свил на две в голямото здраво кресло в ъгъла. Не беше ясно дали е в съзнание.

Ричард бе донесъл няколко златни фишека с надеждата, че те ще послужат като универсална валута. Барманът прие един фишек без възражение, опитно го претегли в дланта си и им върна ресто: четири продупчени монети с ликове на хора и животни. Наля им пиво в калаени канчета.

— Наздраве. — Куентин лисна течността в гърлото си — горчива, газирана, алкохолна — определено бира. Тя приповдигна самочувствието му.

— Мечокът май не е препариран — възбудено прошепна Джош. — Мяза ми на истински!

— Да го черпим една бира — предложи Куентин.

— Заспал е. Освен това не изглежда дружелюбен.

— Бирата разнежва сърцето — напористо заяви Куентин. Чувстваше се силен. — Нищо чудно да се окаже следващата нишка. Бихме могли да си поприказваме с него.

— За какво?

— Да се ориентираме горе-долу в обстановката. Тъй де, за какво сме дошли?

Ричард и Анаис не бяха докоснали бирите си. Куентин отпи юнашки, за да им направи напук.

— Ще играем на сигурно — отвърна Ричард. — Придържаме се строго към разузнаване. Избягваме всякакви ненужни контакти.

— Майтапиш се. Във Филория сме, а не искаш да разговаряш с никого?

— Абсолютно. — Ричард звучеше потресен, направо потресен от самата мисъл. — Влязохме в съприкосновение с друга плоскост на битието. Нима това не ти е достатъчно?

— Всъщност не. Днес една богомолка се опита да ме убие и бих желал да знам защо.

В сегашното си настроение Куентин бе готов на всичко за хубава препирня.

— Барман — провикна се той. — Една биричка за приятелчето ей там.

Мъжът в униформата кимна изнурено.

Стана ясно, че мечокът пиел само прасковена ракия, фини чашки, големи колкото напръстник. С това грамадно туловище, разсъждаваше Куентин, като нищо може да излочи цяла дамаджана. След две-три почерпки мечокът бавно се примъкна към тях, повлякъл креслото, което единствено можеше да издържи тежестта му. Казваше се Хамбълдръм и беше изключително скромен. Обясни с гръмовно боботене, че бил кафява мечка, разнородност, доста по-едра от черната, но много по-малка от могъщата гризли, също разновидност на кафявата. Хамбълдръм периодически натъртваше, че въпросът не бил само в размера.

— Не е важно да си най-големият — съгласи се Куентин, с когото се бяха побратимили. Сега пиеше от канчето на Ричард, тъй като бе свършил своето. — Има други начини да бъдеш добра мечка.

Хамбълдръм ентусиазирано закима с глава.

— О, да. О, да. Аз съм добра мечка. Не съм искал да кажа, че съм лоша мечка. Аз съм добра мечка. Зачитам териториите. Аз съм богобоязлива мечка. — Грамаданската лапа на Хамбълдръм се стовари върху масата с ужасяваща сила, а черната му муцуна се приближи на сантиметри от Куентиновия нос. — Богобоязлива.

Другите блестяха с мълчанието си или пък приказваха тихичко помежду си, правейки се, че не забелязват как Куентин общува с пиян приказен мечок. От съседната маса Елиът го стрелкаше с предупредителни погледи.

Ха, Елиът да си гледа работата. Той какво, да не мислеше, че му е лесно? Хамбълдръмовите интереси бяха доста ограничени, но където ги имаше, достигаха дълбочината на планински дефилета. Куентин помнеше какво е да си гъска, но чак сега осъзна, че по същество животните са големи досадници. Като бозайник, прекарващ няколко месеца в зимен сън, Хамбълдръм беше изтънко запознат с пещерната геология. Станеше ли дума за мед, той бе по-изтънчен и от най-префинения гастроном.

— И така — Куентин безизразно прекъсна словото му върху убождането от жилото на карниоланската медоносна пчела — Apis mellifera carnica, сравнено с това на малко по-лесно възбудимата немска медоносна пчела — Apis mellifera mellifera, известна още като черна пчела. — Само за протокола: това нали е Филория?

Лекцията спря. Масивното чело на Хамбълдръм се набръчка в изразителен еквивалент на човешкото объркване.

— Какво, Куентин?

— Страната, в която се намираме. Нали се казва Филория?

Ушите на Хамбълдръм потрепнаха. Бяха невъзможно сладки и пухкави уши — само да ги погалиш.

— Филория — предпазливо издума мечокът. — Чувал съм я тази дума. — Все едно изпитваха Хамбълдръм на черната дъска и той не можеше да прецени дали учителката нарочно не му е задала подвеждащ въпрос.

— Нали сме тук? Във Филория?

— Май… някога е било.

— А сега как й казвате? — ласкаво попита Куентин.

— Не. Не. Чакай… — Хамбълдръм вдигна лапата си, за да помоли за тишина, и Куентин изпита мъничко състрадание. Този огромен космат идиот се опитваше да мисли. — Да, точно така. Това е Филория. Или май беше Лория? Лория ли беше?

— Трябва да е Филория — обади се Пени от съседната маса.

— Лория е злата страна. Отвъд източните планини. Как така не знаете къде живеете? Не е като да няма разлика между добро и зло. — Муцуната на Хамбълдръм се тресеше. — Филория май е някъде другаде.

— Само че това определено не е Лория — настоя Пени.

— Виж сега, кой от двама ви е говорещата мечка? — изрепчи му се Куентин. — Ти ли си? Ти мечок ли си, бе, задръстеняк? Затваряй си плювалника!

Слънцето беше залязло и в бара влязоха няколко нови същества. Три бобъра си пийваха кафе в компанията на един тлъст стар щурец. Самотната бяла коза в ъгъла сърбаше жълтеникаво вино от паничка. Строен, наглед срамежлив блондин с рога седна на бара. Носеше кръгли очила, а долната част на тялото му беше покрита с буйна козина. Все едно бе оживяла картина на Шагал*.

[* Марк Шагал художник от еврейски произход (1887-1985 г.). Един от предшествениците на сюрреализма. — Бел.ред.]

Ханът се понапълни и мрачното семейство стана да си ходи. Къде ли? Какви ли тайни отнасяха със себе си? Куентин не беше мярнал село наблизо. Жената с елегантно издълженото лице отвори вратата и чак тогава той забеляза, че дясната й ръка е ампутирана над лакътя.

След още един рунд с ракия и добродушни закачки с Хамбълдръм малката брезова фиданка излезе от скривалището си и пое към тях. По краката коренище бяха полепнали буци пръст.

— Аз съм Фарвъл — бодро изчурулика тя.

В книгите за Филория се срещаха говорещи дървета, но Пловър никога не ги описваше точно. Фарвъл говореше през страничен разрез в кората си, сякаш оставен от клин. Тънки клонки, обсипани с шумолящи зелени листенца, приблизително очертаваха очи и нос.

— Ще ме прощавате, че проявих грубост и не ви проговорих, бях се смутил. Толкоз рядко срещам чуждоземни пътешественици. — Фарвъл си беше донесъл столче от бара и сега криво-ляво седна. — Какво ви води тъдява, човешки момчета?

Най-сетне. Следващото ниво.

— О-о, не зная — заувърта го Куентин и небрежно махна с ръка над ръба на сепарето. Очевидно той изпъкваше като естествения лидер на групата и специалист по контактите. Барманът също седна при тях, сменен на поста си от шимпанзе с достолепна осанка и кучешко лице. — Любопитство, навярно. Намерихме едно копче… като го натиснем, пътуваме между световете… А пък на Земята ни беше адски кофти и просто… дойдохме тук. Да поразгледаме, да го ударим на живот… такива ми ти работи.

Уф, звучеше неубедително дори за човек, прекалил с чашката. Чак Джанет го погледна разтревожено. Олеле, дано Алис не е слушала. Усмихна се вяло, мъчейки се да изглежда като отракан пич.

— Разбира се, разбира се — приятелски изгука Фарвъл. — А досега какво видяхте?

Барманът, седнал на един бамбуков стол с лице към облегалката, не откъсваше поглед от Куентин.

— Ами една речна нимфа ни подари рог. Вълшебен, струва ми се. А после една голяма буболечка — май беше богомолка и се возеше в карета — стреля по мен с лък и за малко да ме улучи.

Вероятно не биваше да дрънка толкова, но кое по-напред да премълчи? Пък и общуването с Хамбълдръм не водеше до умствено обогатяване. Само че Фарвъл не изглеждаше объркан или развълнуван, а кимна с разбиране. Шимпанзето дойде да постави свещ на масата им и да донесе по още една бира — почерпка от заведението.

— Момчета, вие да не работите за Наблюдателката? — изтърси Пени. — Тъй де, под секрет? Примерно, ако не ви се иска, но трябва…

— Леле, леле — възкликна Фарвъл и се спогледа с бармана.

— Ами, да речем… но хайде да не речем. Леле, леле.

Като олицетворение на болест по дърветата, брезичката провеси клонки и зелените листенца затрепкаха тревожно.

— Обичам мед с лавандулов привкус — отбеляза Хамбълдръм ни в клин, ни в ръкав.

Фарвъл обви крехки вейки около чашата си и наля малко бира в гърлото си. След видима борба тържествено поде:

— Млади човеко, в известен смисъл предположението ти е вярно. Ние не я обичаме и не работим за нея, ала тя ни е взела страха. С всички ни е така. Обаче все още не е успяла да спре хода на времето. — То погледна влажната здрачна гора през отворената врата, сякаш да се увери, че още си е там. — Ала как само копнее! Понякога я виждаме отдалеч. Върви през гората. Изгубила си е пръчицата, казват, но скоро ще я намери или ще си измайстори нова. А после какво? Можете ли да си представите този вечен залез? Всичко ще се обърка. Без граници, които да ги разделят, дневните и нощните животни ще си обявят война. Гората ще погине. Аленото ще се обезличи, слънцето ще побледнее като луната.

— Аз мислех, че Вещицата е мъртва — обади се Алис. — Нали Чатуинови я убиват.

Значи е слушала. Как бе възможно да звучи толкова спокойна? Фарвъл и барманът отново се спогледаха.

— Е, и тъй може да е. Това беше отдавна, а ние сме далеко от столицата. Само че овните от много години не са се вестявали, а в провинцията "живи" и "мъртви" не са прости понятия. Особено когато иде реч за вещици. Да не говорим, че са я виждали! Хамбълдръм я е виждал. Стройна била, че и забулена.

— Чухме я — добави Пени, вписвайки се в духа на предишното изказване. — Часовник чухме да тиктака в дъбравата.

Мечокът само кокореше очички в чашката с ракия.

— Наблюдателката, значи — нетърпеливо рече Пени. — А дали не можем, такова, да ви помогнем?

Внезапно Куентин се почувства страшно уморен. Алкохолът, който до този момент му действаше като стимулант, без предупреждение стана приспивателно. Времето за умуване и без друго беше отминало. Брезичката явно захапваше стръвта им или пък те захапваха нейната. И ей го на, приключението. Някога това бе най-пламенната му надежда. Защо сега съблазните на Филория му се струваха толкова нескопосани и нежелани? Защо протегнатите й ръце бяха тъй недодялани?

Мислеше, че това чувство е останало в Бруклин или поне в "Брейкбилс". Ами ако кух е бил не той, а Филория?

Отиде до тоалетната, като на излизане от сепарето неволно се отърка в дращещото руно на Хамбълдръм. Когато се върна, Пени бе заел мястото му. Куентин седна на неговото. Ех, защо нямаха наркотици! Да се надрусаш във Филория върхът на сладоледа! Елиът се беше преместил на бара и си бъбреше с рогатия блондин.

— Тази земя — Фарвъл се приведе съзаклятнически над масата, приканвайки останалите да сторят същото — се нуждае от царе и царици. Троновете в замъка Беловръх твърде отдавна са празни, а само синове и дъщери на Земята могат да ги заемат. От вашия човешки род. Но… единствено храбрите по сърце имат шанс да ги спечелят, нали разбирате. Само най-сърцатите.

Фарвъл беше на път да пусне вискозна сълза от мъзга. Куентин практически би могъл да изрецитира репликите му.

— С какво точно е свързано това? — поинтересува се Джош с престорен скептицизъм. — За спечелването говоря.

Фарвъл разясни, че е свързано с отиване до една опасна руина, наречена Гробницата на Амбра. Някъде в гробницата се намирала корона, сребърна корона, която преди векове красяла челото на благородния цар Мартин. Ако придобиели короната и я занесели в замъка Беловръх, тогава можели да заемат троновете — поне четирима, де — можели да станат царе и царици на Филория и завинаги да отстранят заплахата, която представлявала Наблюдателката. Само че нямало да бъде лесно.

— Безусловно ли ни е притрябвала короната? — попита Елиът. — Иначе няма ли да стане?

— Непременно трябва да носите короната. Друг начин няма. Но ще получите помощ. Ще имате водачи.

— Гробницата на Амбра ли? — Куентин се надигна за последен опит. — Я чакай малко! Да не би Амбра да е мъртъв? И какво е станало с Умбра?

— А, не, не, не! — припряно го увери Фарвъл. — Това е само име. Традиционно име, нищо не означава. Така й викат, откакто Амбра мина по тези краища.

— Амбра орелът ли беше? — избоботи Хамбълдръм.

— Овенът — поправи го барманът, проговаряйки за пръв път. — Единият. Орелът се казваше Широкопер. Той бе лъже цар.

— Как е възможно да не знаеш коя е Амбра? — с омерзение попита Пени.

— Леле! — въздъхна брезичката и сведе пролетното си кичесто лице. — Не съдете мечока твърде строго. Разберете, че сме много далеко от столицата и мнозина са царували над тези зелени бърда, откакто вие, земни деца, сте ги обхождали. Сребърните години на Чатуинови отдавна са минало, а следващите пълновластия не бяха благородни. Какъв хаос сме изтърпели, не е за вярване. А пък аз съм само една брезичка, и то неголяма.

Листо изпърха на масата: една зелена сълза.

— Имам въпрос. — Джанет не се церемонеше, както винаги. — Щом короната е адски важна, а Амбра, Умбра и тем подобните им са толкова всемогъщи, защо сами не я вземат?

— Такава е Повелята. — Фарвъл покъртително въздъхна. — Не могат. Повелята е такава, че даже тях ги обвързва. Само вие можете да придобиете короната. Вие трябва да го сторите.

— Прекалено дълго сме живели — намусено промърмори барманът.

Горе-долу всичко се напасваше: отсъстващи Амбра и Умбра, безвластие, метежна вещица, възкръснала от своята фалшива смърт. В последна сметка Пени бе прав: те получиха издирване. Тяхната роля бе ясна. Бяха на фентъзи ваканция и щяха да се забавляват като на лагер. Лековато, но пък смислено. Все пак искаше да е сигурен:

— Не искам да нахалствам, обаче нали Амбра и Умбра са важните клечки? Най-могъщите и морално добродетелните. Само това ми се ще да изясним, че сме заложили на правилния кон. Или овен!

— Естествено! Би било лудост да смяташ другояче! Само не ни съдете прекалено сурово. Овните ги няма от много години. Трябваше да се оправяме без тях. Гората трябва да живее.

Елиът и рогатият мъж бяха изчезнали, по всяка вероятност заедно. Тоя Елиът беше непоправим. Куентин се поразведри при мисълта, че поне някой си изкарва добре.

Фарвъл измъкна отнякъде цигара и я запали от свещта, внимавайки да не се подпали. Сетне весело пафна с цепката, която му служеше за уста. Ароматният дим обгърна короната му. Бобрите не им обръщаха внимание. Бялата коза шумно сърбаше жълтеникавото си питие в ъгъла. Хамбълдръм се взираше прискърбно в ракията си.

— Прекалено дълго сме живели — пак оповести барманът. — Отминаха великите дни.

Пренощуваха в хана. Стаите бяха удобни. Куентин спа като къпан.

На сутринта закусиха с пресни яйца, препечен хляб и студена кладенчова вода. Сервираше им едно троснато, но иначе услужливо джудже. Раниците им бяха струпани в едно сепаре. Очевидно златните фишеци на Ричард щяха още много да подпомагат филорийската икономика.

До прозореца мъж и жена мълчаливо пиеха кафе и от време на време поглеждаха групичката им. Куентин доби впечатлението, че просто си убиват времето и ги чакат да приключат със закуската. Оказа се, че е точно така.

Масата бе раздигната и двойката им се представи като Динт — мъжът — и Фен. Бяха около четирийсетгодишни, с обрулени лица, сякаш прекарваха много време на открито във връзка с професионалните си ангажименти. Динт обясни, че те са водачите и ще ги отведат при Гробницата на Амбра, за да намерят короната на цар Мартин. Динт бе висок, мършав, с едър нос и гъсти черни вежди, които заемаха по-голямата част от челото му. Целият беше облечен в черно като израз на изключително сериозното отношение, което имаше към себе си и своите способности. Фен бе по-ниска, набита и мускулеста, с късо подстригана руса коса. Свирката около шията й придаваше вид на учителка по физическо в скъп девически пансион. Куентин прецени, че е лесбийка.

Хладна есенна светлина струеше през прозорчетата, изрязани в дебелите дървени трупи на "Двете луни". Отрезвелият Куентин бе по-нетърпелив от всякога да изкарат приключението. Погледна сурово своята красива, похитена Алис — гневът му към нея бе корав залък, с който метаболизмът му май нямаше да се справи. Като камък в бъбреците. Може би ако станеха царе и царици, щеше да екзекутира Пени. Дворцов преврат, и то не безкръвен.

Пени предложи всички да положат тържествен обет, за да отпразнуват благородната си цел, но не можа да събере кворум. Слагаха си раниците, когато Ричард внезапно съобщи, че те могат да отиват където си поискат, но той оставал в хана.

Никой не знаеше как да реагира. Джанет се опита да го разубеди с шега, а когато не успя, го удари на молба:

— Толкова далеч стигнахме заедно! — Опитваше се да скрие, че е бясна. От всички тъкмо тя най-силно ненавиждаше подобен род нелоялност. Възприемаше като лично посегателство всяка пукнатина в тяхната колективна фасада.

— Ако не потръгне, винаги можем да се върнем. При спешен случай ще използваме копчето като спасителен пояс или парашут. Реакцията ти е неуместна.

— Според мен вашата реакция е неуместна. Бъдете сигурни, че властите няма да ви оставят на мира, когато разберат в какво сте се прицелили.

— Ако изобщо разберат — уточни Анаис.

— Когато разберат — разгорещи се Джанет, — ще бъде откритието на века. Ще ни запомнят като творци на историята, а твоето име ще отсъства от учебниците. Честно казано, нямам представа защо дойде, щом ще се цепиш.

— Дойдох, за да ви предпазя от глупости. Сега точно това се опитвам да направя.

Куентин очакваше Алис да се присъедини към Ричард — тя изглеждаше на косъм да си изпусне нервите. Бе прекалено разумна за подобни лудории. Обратно, него трябваше да го вържат, за да му попречат да отиде в Гробницата на Амбра.

Ричард бе непоклатим, затова тръгнаха без него. Динт и Фен ги водеха. За кратко вървяха по пътя на вчерашната карета, след което свърнаха в леса. Въпреки славната си цел приличаха на летен лагер: децата щурееха, а намусените учители тъпееха. Скоро стигнаха до лабиринт от ливади и един чифликчийски двор.

Не беше трудно да хване Алис сама. Но започнеше ли да репетира какво ще й каже, Куентин стигаше до момент, в който я пита за Пени, и всичко му се губеше и сливаше в бял облак — като кадър с ядрен взрив. Вместо това поведе разговор с водачите.

Те не бяха приказливци. У Динт проблесна интерес, когато научи, че гостите им са магьосници, но се оказа, че и тук нямат много общо. Единственият опит на Динт беше с бойната магия. Не беше осъзнал, че има други видове. Носеше вълшебна пръчица, което в "Брейкбилс" се считаше за излагация — като помощни колелца на велосипед или като допитване до брачен консултант.

Куентин доби впечатлението, че Динт се пази да не издаде някакви свои търговски тайни. Все пак отвори душата си на една тема:

— Сам го уших — срамежливо призна и дръпна пелерината си, за да покаже на Куентин нещо като патрондаш с много малки джобчета. — Тук държа билки, барут и какво ли не. Ако хвърлям заклинание с материален компонент, просто правя така — той щракна с пръсти, за да покаже как взема щипка от нещо и го хвърля — и съм готов.

Фен външно бе по-дружелюбна и същевременно по-трудна за разгадаване. Не беше магьосница и не личеше да носи оръжия, обаче стана ясно, че от двамата тя е биячът. Доколкото Куентин подразбра, Фен бе нещо като каратистка — наричаше бойното си изкуство инк ага, непреводима фраза от език, за който той никога не беше чувал. Придържаше се към строг режим: не носеше броня, не се докосваше до сребро или злато и практически не се хранеше. Куентин не успя да си представи как изглежда инк ага на практика — Фен се изразяваше единствено с високопарни метафори. С Динт бяха авантюристи по занятие.

— Сега такива като нас са малцина — рече Фен, а късите й яки крака поглъщаха разстоянието по-бързо от мършавите мотовилки на Куентин. Изпъкналите й очи непрекъснато оглеждаха хоризонта за потенциални заплахи. — Хората са малцина, искам да кажа. Филория е дива и още има да подивява. Дъбравата се разраства, става все по-мрачна и непроходима. Лятос режем дървета, даже понякога ги горим, после очертаваме границите на гората. На следващото лято те пак са погълнати от храсталаци. Дърветата изяждат земите на фермерите и те отиват да живеят по градовете. Само че къде ще живеем, когато цяла Филория се залеси? Като бях малка, "Двете луни" се намираше насред широка и равна поляна.

Куентин реши, че моментът е подходящ да смени темата.

— Не бих искал да прозвучи нахално — извини се той, — но ние плащаме ли ви за услугата?

— Ако успеем, това ще е достатъчна отплата.

— А защо искате за цар човек от нашия свят? Човек, когото даже не познавате? Защо не някой филориец?

— Само родът човешки може да се разпорежда от троновете в замъка Беловръх. Такава е Повелята. Всякога е било така.

— Но в това няма смисъл!

Фен се намръщи. Изпъкналите очи и пълните й устни бяха рибешки.

— Нашите народи се изколват и си устройват предателства от памтивека, Куентин. Царуването на Чатуинови е последното мирно време, което помним. Ти не познаваш никой тукашен и нямаш сметки за уреждане. Не принадлежиш към конкретна фракция. — Погледът й бе вторачен в пътя, а в тона й се усещаше бездънна горчивина. — От гледна точка на голямата политика, смисъл има, и то здрав. Стигнахме до точката, в която невежеството и безразличието са най-доброто, което можем да очакваме от един владетел.

През остатъка от деня се изкачваха по бърдата. Въздухът бе хладен и чист. Щурците изскачаха от избуялата трева в краката им. Попяха си. Не видяха градче или пътник. Куентин се зачуди как функционира Филория. Нямаше централно правителство, тъй че с какво ли се занимаваше царят? Цялата политическа икономика изглеждаше замръзнала в Средновековието. Кой тогава бе изработил хубавата викторианска карета? Кой създаваше чарковете за часовниковите механизми, тъй повсеместни във Филория? Или бяха дело на магия? При всички положения някой нарочно задържаше страната в прединдустриално, аграрно състояние.

По пладне видяха едно от прочутите дневни затъмнения на Филория и забелязаха нещо, което не бе описано в книгите: луната не беше сфера, а сърп; изящна сребриста дъга, плаваща по небето, въртейки се бавно около своя празен център на тежестта.

По залез-слънце вдигнаха лагер на една поляна. До гробницата на Амбра, поясни Динт, трябвало да превалят още една долина, а да нощуват по-близо до нея не било разумно. С Фен си разпределиха дежурствата. Пени предложи да вземе един караул, но те му отказаха. Вечеряха сандвичи с говеждо, които кътаха още от Ню Йорк, и разгънаха спалните чували.

Гробницата на Амбра

Бърдото бе гладко и зелено. В основата му видяха проста врата: две огромни каменни плочи и трета отгоре им. В пространството, което заграждаха, цареше мрак. На Куентин то му навяваше мисли за вход към метростанция.

Беше едва призори. Тревата бе посипана с бледа роса. Ни звук, ни стон. Хълмът изписваше чиста изумрудена синусоида* на фона на просветляващото небе.

[* Синус е една от тригонометричните функции. Графиката на функцията се нарича синусоида. — Бел.ред.]

Спряха на стотина метра — окаяни и неизкъпани — за да се окопитят. Утринта бе мразовита. Куентин разтърка длани и опита заклинание за топлина, което го остави трескав и леко замаян. Искаше му се само да стои тук и да гледа розовеенето на зората.

Формата на бърдото зачегърта дълбоко в паметта му. Сети се за височинката, която виждаха в онова омагьосано огледало в "Брейкбилс". Май бе същата. Но, от друга страна, си беше просто поредният хълм.

— Да няма недоразумения — спокойно казваше Елиът на водачите. — Нарича се Гробницата на Амбра, но Амбра не е погребана вътре. И не е мъртва.

Колкото по-дълбоко навлизаха във Филория, толкова повече Куентин се тресеше от нерви, а Елиът, обратно, ставаше по-уверен.

— Всяка епоха намира приложение на това място — отговаряше Фен. — Рудник, крепост, ковчежница, затвор, гробница.

— Значи сте били тук и преди? — поинтересува се Анаис. — Имам предвид вътре?

Фен поклати глава.

— Вътре не. Но сме влизали в стотици подобни съоръжения.

— Само че короната е в тукашното. А как точно се е озовала там?

Куентин също се беше питал. Хрумвало му бе, че щом короната е била на Мартин, може би той се е скрил тук. Може би е загинал тук.

— Короната е вътре — сопна им се Динт и нетърпеливо развя пелерината си. — Влизаме и я взимаме. Стига въпроси.

Алис стоеше много близо до Куентин. Изглеждаше дребничка, притихнала и студена.

— Куентин, не ми се влиза вътре — пророни тя, без да го поглежда.

През изминалата седмица Куентин бе отделил буквално часове да фантазира какво ще каже на Алис, ако тя отново му проговори. Ала всички грижливо запланувани речи станаха на пух и прах от звука от нейния глас. Няма да й се обяснява с реч. Много по-лесно бе да си гневен. Така се чувстваше силен, въпреки че (и противоречието с нищо не намаляваше гнева му) се сърдеше само защото се намираше в адски неизгодно положение.

— Иди си у вас — каза й той.

Как можа да го изтърси? Нямаше време да се поправи, защото някой тичаше към тях. Шантавото беше, че двете същества пробягаха разстоянието от сто метра по росната трева за цяла минута. Чак беше смешно. Не бяха хора, не спадаха към един и същи вид, но и двете бяха сладки. Едното представляваше огромен заек със сивкавокафява козина, висок към метър и двайсет и също толкова широк. Подскачаше решително към тях, присвил назад дългите си уши. Другото приличаше повече на пор — или на мангуста? На невестулка?

Куентин си поблъска главата за най-близкото до това животно. Във всеки случай тичаше изправено и беше високо поне два метра. Предните зъби стърчаха от муцуната му.

Странната двойка се носеше към тях без бойни викове, сякаш да ги поздрави, но Зайко държеше къси дебели мечове в предните си лапи, а Порът беше нарамил сопа.

Изминаха петдесет метра и групичката от "Брейкбилс" неволно се сви. Динт и Фен не се помръднаха. Куентин си даде сметка, че тук никой няма да пипа с памук. Тук щеше да пада сеч.

Порът пристигна първи. Спря се задъхан и лекичко се олюля. Замига с очи и развъртя сопата във въздуха, описвайки виртуозни осморки.

— Ху! — кресна Фен.

— Ха! — отговори Динт.

— Майко мила! — в транс прошепна Куентин. — Майко мила!

Сопата сияеше със зловещо оранжева светлина. Фен я избегна, привеждайки се напред от кръста, и грациозно, почти лениво, нанесе удар с широко махово движение на крака. Улучи Пора точно под зъбите и главата му направи четвърт оборот встрани.

Порът се ухили с окървавена уста, само че го чакаха още лоши вести. Следващият ритник на Фен беше точно в коляното му. Той залитна и се опита да удари Фен в лицето, но тя улови сопата с голи ръце — краят й изшляпа в нейната длан като изстрел с карабина. Другият край бавно се насочи към шията на Пора, където би трябвало да се намира адамовата му ябълка, а десният й крак пневматично риташе раненото му коляно — пак и пак.

Куентин тъкмо си помисли, че вече не може да гледа, и Порът направи последната си грешка. За миг пусна сопата и май се протегна за ножа, затъкнат на бедрото му. С това допълнително преимущество Фен натисна силно, повали го на земята и дъхът изсвистя от тялото му.

— Ха! — Кракът й яростно смачка на два пъти косматото гърло. Вдигна сопата, опря я в коляното си и я скърши отведнъж. От счупените краища по тревата потекоха оранжеви искри. Фен се наведе и изкрещя във физиономията на Пора:

— Хааааааааа!

Бяха изминали има-няма шейсет секунди.

— Майко мила, майко мила! — шептеше Куентин, притискайки ръце към гърдите си. Някой повръщаше. И през ум не му беше минало да помогне. Не беше готов за такива изпълнения. Не за това беше дошъл във Филория.

Междувременно другият похитител, дундестият, но якичък Зайко, така и не стигна до тях. Динт беше сторил нещо със земята под дългите му заешки крачка — или с чувството му за равновесие — и той не можеше да се изправи. Лазеше безпомощно по тревата като върху мокър лед и плачеше. Динт се обърна към възпитаниците на "Брейкбилс":

— Може ли някой да го махне от тук? — Куентин не бе сигурен дали водачът им се е вкиснал, че не помагат, или пък просто се държи любезно, предлагайки им да вземат участие в екшъна. — Който и да е от вас?

След като не дочака отговор от групичката, Динт се извърна с омерзение. Направи жест с ръката си, сякаш изтръскваше пепелта от цигара, и тазобедрената кост на заека изпука. Животното изпищя във фалцет.

— Хей! — Анаис си проби път напред покрай пребледнялата като смъртник Джанет. — Дай да опитам.

Куентин не проумяваше как Анаис е в състояние да говори и да се движи точно сега. Тя подхвана заклинание, само че на няколко пъти заекна, обърка се и трябваше да започне отначало. Динт чакаше с нетърпение. При третия си опит тя измайстори приспивно заклинание, на което Пени ги бе научил. Зайко престана да драпа. Полегнал на тревата изглеждаше много сладък. Порът все още хриптеше немощно, оцъклил очи към небето, а от устата му излизаше червена пяна, ала от шията надолу бе напълно обездвижен.

— Ето — гордо се изпъчи Анаис. — Сега ще го убием без проблем! — добави тя, преливаща от щастие.

Като малък, пък и като по-голям, Куентин често се изживяваше като каратист, дирещ правда, но сега разбра, че ще стори всичко необходимо, ще пожертва каквото трябва, за да избегне физическа саморазправа. Даже не го досрамя. Прие новата си самоличност на бъзльо. Би побягнал в другата посока. Би се проснал на земята, би плакал, би затулил главата си с ръце, би се престорил на мъртъв.

Помъкнаха се след Динт и Фен — що за изчанчени имена бяха това? — и влязоха през вратата. Каменен коридор, дълъг четиристотин метра, водеше до камера, която изглеждаше голяма почти колкото самия хълм. Зеленикава светлинка се процеждаше през овално прозорче по средата на тавана. Беше пълно с прахоляк. В ъгъла се издигаха останките на огромен планетариум, който приличаше на изсъхнала елха: със свалена коледна украса, изхвърлена на бунището. Никой не забеляза грамаданския триметров гущер, преди той да се размърда и да изчезне в сенките сред изпотрошени маси, пейки и сфери. Ноктите му драскаха по каменния под. Ужасът бе едва ли не приятен: той заличи всичко друго като груб абразивен почистващ препарат.

Бродеха от празна стая в празна стая, стъпките им кънтяха по пустите коридори.

Анаис пъплеше след Динт и Фен като нетърпеливо пале и поглъщаше огризките, които благоволяха да й подхвърлят за боесраженията:

— Нямаха шанс — безучастно я увери професионалистката Фен. — Сопата не е свястно оръжие. Заема прекалено много пространство. Трябвало е да се спотаят, да ни причакат в онази голяма камера. Да ни изненадат.

— А защо тогава ни се нахвърлиха? — захласнато попита Анаис.

— Не зная — намръщи се Фен. — Въпрос на чест например. Или пък блъф — мислели са, че ще побегнем. Може да са били подвластни и на магия.

— Трябваше ли да ги убиваме? — избухна Куентин. — Не можеше ли просто…

— Какво? — подигра му се Анаис. — Може би трябваше да ги задържим в плен, а после да ги превъзпитаме?

— Да ги завържем? — безпомощно рече той. — Виж какво, не съм си представял така нещата. Да убиваме хора.

Спомни си за деня, в който се бе появил Звяра — същото бездънно чувство, сякаш въжето се бе скъсало и те пропадаха.

— Това не са хора. И те първи се опитаха да ни убият.

— Щяхме да проникнем в техния дом.

— Славата си има цена — твърдо заяви Пени. — Не го ли знаеше, щом си тръгнал да я търсиш?

— Да, ама цената я платиха те!

За негова изненада Елиът също му се нахвърли:

— Точно ти ли взе да мрънкаш? Ще ми клинчи човекът! — Елиът се изсмя брутално.

— Не клинча! Само казвам…

— О, боже! — сряза ги Анаис и с погнуса поклати къдриците си. — Я млък!

След четири часа, три стълбища и километър и половина пусти коридори Куентин внимателно разглеждаше една врата, когато тя внезапно се отвори рязко и го фрасна в лицето. Той се отдръпна и притисна опакото на дланта си към горната си устна. Интересуваше го дали носът му е счупен. Иззад ръба на вратата в него се взря тясното, сърдито лице на елф. По рефлекс Куентин затвори вратата с ритник. Тя се отвори отново — този път мелодраматично бавно, скърцайки на пантите — и постепенно разкри мъничко човече с остри черти в черно кожено въоръжение. Елфът измъкна рапира от колана си и зае фехтовална поза. Куентин се отдръпна, скърцайки със зъби от страх и примирение. Да му се не види, Филория току-що беше избълвала нов екземпляр от насъсканата си менажерия.

Може би умората бе притъпила страха му, ала неусетно за себе си Куентин произнасяше заклинанието за Магическата ракета на Пени. Беше го упражнявал в Ню Йорк и сега по инерция го хвърли срещу Черния елф — такъв епитет му прикачи. Ужасът и физическата болка изостриха и опростиха неговата морална вселена. Той запрати вълшебните стрелички право в сърцето на елфа.

Черният елф се закашля и тупна на пода с удивено изражение. Физиономията му направо си просеше кунгфу ритник, затова Куентин, в акт на героична смелост, жестоко заби ботуша си в нея. Рапирата изтрополи на каменните плочи.

— Хааааааааа! — Както при боя с Пени, страхът го беше напуснал. Дали това бе гняв на воин? Щеше ли да стане боец като Фен? Толкова е хубаво да не се боиш. Допреди да изкрещи, никой не бе забелязал какво става. Сега още четирима черни елфи, нарамили какви ли не оръжия, изпъплиха през отворената врата. Последваха ги двама мъже с кози крака и два гигантски стършела с размера на баскетболни топки. След тях излезе някаква топчеста безглава твар с четири крака и туловище тънко като на оса и рехаво като мъглица.

Двата отбора взеха да се измерват с погледи. Фен и Динт шепнеха и сочеха, избирайки си мишени. Фен замери леко с камъче единия фавн (сега те зли животни ли бяха?), който не се отдръпна и камъчето отскочи от кръглия кожен щит, привързан с ремък към предмишницата му. За сметка на това изглеждаше здравата ядосан.

Динт измъкна пръчицата от пелерината си и сякаш изписа с нея разни букви във въздуха. Изрече няколко слова във връхчето й, все едно беше микрофон, и посочи с нея единия фавн — като диригент, даващ знак на солист. Фавнът избухна в пламъци.

Самият ад се разрази. Куентин вече не можеше да гледа. Опита да намери опора във веселата кръвожадност отпреди малко, да я възкреси за живот, но някак му се беше изплъзнала между пръстите в суматохата.

Фен просто цъфтеше. Очевидно за това се бе обучавала. Чак сега Куентин осъзна, че нейната инк ага е хибридна техника; бойно изкуство, интегрирано с тясно специализиран стил магия.

Елиът даде своята лепта, като хвърли върху втория сатир кинетично заклинание и го прикова на тавана. Джанет се беше притиснала до стената с лице, мокро от сълзи. Очите й бяха пусти. Тя не беше тук.

Твърде много неща се случваха накуп. Куентин изтръпна, когато осъзна, че един елф си е набелязал Алис и пристъпва към нея, въртейки два дълги прави ножа — ками в ръцете си. По лицето на Алис личеше, че всички заклинания, които някога е учила, са изхвръкнали от главата й. Тя падна на коляно и сключи ръце на тила си. Никой в историята на световните конфликти не е изглеждал по-беззащитен.

В миг, побрал в себе си цялата безкрайност, нежността го заля като вълна (изненада се, че още я има — влажна и непокътната — под грозно изпепеления слой на гнева). Блузата на Алис се раздра и едно жилаво двукрако същество излезе от гърба й. Купонджийски номер, също като гола мацка от тортата. Алис бе освободила своя какодемон. Спор да няма, демончето бе най-щастливото същество в гробницата. Точно такъв купон му е бил в мечтите. То подскочи на пръсти като обръгнал тенисист, който бие сервиз, и след миг бе заровило страшната си физиономия в меката шия на елфа.

Джанет беше излязла от вцепенението си и предпазливо вървеше към безглавата четирикрака твар, която се беше заклещила в ъгъла и уплашено подскачаше в различни посоки. Джанет извади от полата си нещо малко и тежко. Стисна го здраво и произведе пет изстрела. Пистолетът правеше откат всеки път и всеки път Джанет се прицелваше наново. Създанието се свлече на пода като спукан балон и изсвири като развален акордеон. След петия куршум стана ясно, че е мъртво.

И толкоз. Надвиха противника. Елфите и стършелите бяха повалени. От изгорения сатир се носеше кисел пушек. Пени хвърляше приспивно заклинание върху сатира, прикован от Елиът за тавана. Куентин дребнаво забеляза, че той е без щит, което означаваше, че Фен е изгорила сатира с щита и вече не може да гепи щита му като плячка. Под носа му беше засъхнала кървава коричка мустак.

Колкото по-навътре навлизаха, по-студено ставаше. Шест етажа под земята Куентин мръзнеше в дебелия си пуловер и носталгично си спомняше за пухкавите топли кожуси, които бяха изоставили. Спряха да починат в една кръгла стая с красива спирала от сини скъпоценни камъни, инкрустирани в пода. Отнякъде извираше тъмнозелена светлина. Динт застана в поза лотос, уви се в пелерината си и започна да медитира. От земята го деляха петнайсетина сантиметра. Фен се зае да прави гимнастика. Паузата определено не беше заради тях: те бяха опитни планинци, които нетърпеливо превеждаха стадо богати, тлъсти и заядливи клиенти по склоновете на Еверест. Групичката от "Брейкбилс" беше пакет, който те по договор трябваше да доставят.

Алис седна на една мраморна пейка, опря гръб в близкия стълб и се загледа в мозайката на стената, която изобразяваше морско чудовище — нещо като октопод, само че по-голямо и с много повече от осем пипала. Куентин обкрачи пейката срещу нея. Тя се взря в него. В погледа й не се четеше нито разкаяние, нито прошка.

Двамата заразглеждаха мозайката. Малките й камъчета се движеха много бавно и се преподреждаха. Бурните сини вълни лека-полека стихнаха. Това беше лесна декоративна магия. А Алис беше черна дупка, която се опитваше да го погълне, да го одере жив с токсичната си гравитация.

Най-накрая тя извади манерката си и намокри едно бяло чорапче.

— Я да оправим носа ти.

Понечи да избърше лицето му, но в последната секунда той си даде сметка, че не желае докосването й. Внимателно пое от нея чорапчето, което порозовя, щом обърса горната си устна.

— Какво беше усещането? Да освободиш демона.

Битката бе отминала, Алис не беше в опасност. Упойката го отпусна. Гневът пак го връхлетя. Едва се сдържаше да не каже нещо злобно. Тя вдигна крак на пейката и взе да развързва маратонката си.

— Добре — отвърна предпазливо. — Мислех, че ще боли, но изпитах облекчение. Все едно си кихнал. Сякаш не можех да дишам нормално, докато това нещо бе под кожата ми.

— Интересно. Добре, колкото чукането с Пени ли?

Твърде трудно бе да се държи възпитано. Думите се изплъзнаха неволно от устата му. Чудно, какво ли още щеше да изтърси. Пълен съм с демони, помисли си. Не само с този, който Фог ми постави.

Ако беше наранил Алис, тя не се издаде. Свали си чорапа. Грозен бял мехур покриваше петата й. На мозайката беше изплувала лодка, пълна с хора. Работата им изглеждаше спукана в зелените пипала на чудовището.

— С Пени не беше… — Тя спря и започна наново. — Не беше добре.

— Тогава защо му пусна?

Алис замислено наклони глава. Лицето й беше пребледняло.

— За да ти го върна. Защото се чувствах като изтривалка. Защото смятах, че не ти пука. Защото аз бях пияна, а той — силно възбуден…

— Изнасилил те е.

— Не, Куентин, не ме…

— Няма значение. Стига приказки.

— Не разбирах колко силно ще те нараня…

— Стига приказки, повече не мога да говоря с теб, не чувам какво ми казваш!

Беше започнал тази миниатюрна реч с нормален тон и беше завършил с крясък. В известен смисъл караниците са магия. Изричаш думите и те променят вселената. Чрез словото създаваш болка и вреда, предизвикваш сълзи, отблъскваш хората, повишаваш си самочувствието, скапваш си живота. Притворил клепачи, Куентин се наведе и допря чело върху хладния мрамор. Запита се колко ли е часът. Виеше му се свят. Като нищо би могъл да заспи. Искаше да каже на Алис, че не я обича, но не можеше, защото не бе истина. А чак толкова не можеше да излъже.

— Най-сетне да се свърши — пророни Алис.

— Кое?

— Тази мисия или приключение, наречи го както искаш. Искам да се прибера.

— Аз пък не.

— Забъркахме се в нещо зло, Куентин. Някой ще пострада.

— Ами дано. Ако умра, поне ще съм направил нещо. Ти също вземи да свършиш нещо, вместо да се мусиш патетично.

— Не ми говори за умирачка, Куентин. Нищо не знаеш.

Отсреща Анаис бе увлечена в разговор с Динт. Двамата разглеждаха картата с изминатия от тях път, която Динт бе начертал върху някаква хартия. Анаис сега се бе присламчила към бандата на водачите. Куентин видя как тя се наведе над картата и целенасочено притисна гърдите си в рамото на Динт. Джош никакъв не се виждаше. Пени и Елиът дремеха в центъра на пода, оборили глави върху раниците.

— Нима още искаш приключението, Куентин? Така де, какво търсим тук? Царе и царици ли ще ставаме?

— Разбира се, защо не? — Почти бе забравил защо са тук, обаче точно сега един трон би му се отразил супер. Настанен в замъка Беловръх, увенчан със слава и отрупан с всевъзможни благинки, той би намерил силата да преодолее всичко това. — Само ненормалник не би го пожелал.

— Знаеш ли кое е смешното? — Алис изведнъж се въодушеви. — Имам предвид, истински забавното? Че всъщност нито го искаш, нито ти е притрябвало. Даже ако нещата се получат без засечка, ти пак няма да си щастлив. Напусна Бруклин, напусна "Брейкбилс", ще напуснеш и Филория. Много си опростил живота си. Имахме проблеми, но можехме да ги преодолеем. Обаче ти — не!

— Проблеми? Ние сме били имали проблеми. — Другите взеха да ги гледат и гласът му се снижи до яростен шепот. — Ти се изчука с гадината Пени! Ега ти проблема!

Алис не му обърна внимание. Ако не я познаваше добре, би казал, че от тона й лъха нежност:

— Няма да се муся патетично, Куентин. Вместо това ще рискувам. Поне за секунда виж колко съвършен е животът ти. Спри да се оглеждаш за следващата тайна врата, която ще те отведе до твоя истински живот. Спри да чакаш, няма нищо друго. Животът е пред тебе и по-добре пий с шепи или ще бъдеш нещастен, където и да отидеш — завинаги.

— Човек не решава дали да бъде щастлив.

— Да, така е, но за сметка на това решава дали да бъде нещастен. Това ли искаш да си? Неудачникът, който отиде във Филория, за да бъде нещастен и там?

В думите на Алис имаше нещо вярно, но Куентин не разбираше. То бе или прекалено елементарно, или прекалено сложно. Прекалено нещо си.

— Защо дойде, Алис? Щом дори не си искала?

Тя го погледна кротко.

— Ти как мислиш, Куентин? Дойдох заради теб. Дойдох, защото държах да те предпазя.

Куентин се огледа. Джанет се беше подпряла на стената със затворени очи, но май не спеше. Носеше червена тениска с бяла звезда и панталони в цвят каки. Сигурно й беше студено. Тя въздъхна и облиза устни, без да отваря очи, като малко момиченце.

Той не искаше да му е студено. Алис го гледаше. Зад нея мозайката бе вихър от зелени пипала, разбушувани вълни и плаващи отломки. Куентин се плъзна напред по мраморната скамейка и я целуна, хапейки долната й устна, докато тя не изохка.

В един определен момент стана невъзможно да пренебрегват факта, че са се изгубили. Коридорите се виеха като адски змии и редовно се разклоняваха. Започнаха да се чалдисват. Динт се вманиачи с картата си, заела вече шест листа милиметрова хартия, върху които той съсредоточено драсваше нещо всеки път, щом свиеха покрай ъгъл. В "Брейкбилс" бяха усвоили заклинание, с което да оставят блестящи отпечатъци от стъпки, но Динт каза, че така само ще отведат хищниците при себе си. В стените бяха издълбани редици от груби, маршируващи фигури в профил — хиляди фигури, като всяка държеше различен тотем: палмово листо, факла, сабя, нар.

Стана по-мрачно. Светлинните заклинания се трупаха едно върху друго, но просто нямаше достатъчно въздух за огънчетата. Настроението беше като на пикник, заплашен от светкавици. Коридорът се разклоняваше ли, разклоняваше, водейки до задънена улица, принуждавайки ги да се връщат назад. Краката на Куентин го наболяваха в чисто новите ботуши; нещо го пронизваше в левия глезен.

Рискува и погледна в посоката, от която бяха дошли. Там тлееше алено зарево — нещо в лабиринта излъчваше пурпурна светлина. След десет минути се озоваха на поредното разклонение и Динт яростно взе да настоява за десен завой, а Джош, осланяйки се на мъгляви предчувствия ("изглежда къде-къде по-перспективен" и "май по него искаме да поемем"), за ляв.

Зад тях коридорът се изпълваше със светлина. Все едно изгряваше подземно слънце. Дисциплината им се наруши. Затичаха се. Куентин се съсредоточи върху Алис. Тя пъхтеше. Блузата й зееше на мястото, което демончето бе пробило, за да излезе. Някак си черната лента на сутиена й бе преживяла изпитанието.

Съжаляваше, че не е с яке да й го даде.

Настигна Динт.

— Трябва да намалим темпото. Иначе ще загубим някого.

Динт поклати глава.

— Преследват ни. Спрем ли сега, ще ни обкръжат.

— А бе, пич! Ти това не го ли планира?

— Това е планът, земно чедо — изръмжа му Динт. — Като не ти харесва, иди си вкъщи. Във Филория се нуждаем от царе и царици. Не си ли струва да умреш за висок сан?

Задръстеняк! Онази курвенска нимфа имаше право. Това не е вашата война.

Нахлуха през една врата, която от другата страна бе покрита с гоблен, очевидно за прикритие. Зад гоблена се простираше банкетна зала с маса, отрупана с прясна, димяща храна. Бяха сами, сякаш келнерите, сервирали блюдата, преди броени мигове бяха изприпкали на пръсти. На масата не й се виждаше краят. Гоблените бяха пищни и пъстри, сребърните съдове блестяха, кристалните бокали преливаха от вино — жълто като старо злато или пък червено като артериална кръв.

Заковаха се на място, мигайки учудено. Все едно бяха попаднали в съня на някой гладник.

— Никой да не яде! — нареди Динт. — Да не сте докоснали храната!

— Има твърде много входове — отбеляза Анаис, стрелкайки хубавите си зелени очи във всички посоки. — Могат да ни атакуват.

Беше права. В дъното се отвори врата и пропусна двама тънки и високи индивиди от семейството на маймуните, макар че Куентин не бе сигурен за точния им вид. Оцъклените им погледи издаваха отегчение. В съвършен синхрон бръкнаха в торбите, метнати на плешките им, измъкнаха оловни топки и замериха групичката.

Куентин сграбчи Алис за ръката и двамата се снишиха зад един тежък гоблен. Една топка цапардоса запаления свещник на масата, друга направи на сол четири винени чаши с един удар. При други обстоятелства Куентин би намерил това за супер готино.

— Някой да убие тези маймуни, моля! — с отвращение извика Джанет, която се беше скрила под масата.

— Тая простотия даже не е митологическа! — оплака се Джош през стиснати зъби. — Поне да бяха еднорози!

— Джанет, освободи демона си! — подвикна й Елиът.

— Вече го освободих в нощта след дипломирането! Домъчня ми за него!

Залегнал зад гоблена като дете, което подслушва на парти за възрастни, Куентин видя как един чифт крака се запъти към маймуните, без да бърза. Жестикулираше чевръсто с ръце и пееше някакъв напев с високия си тенор. Спокоен и сериозен, само по тениска и джинси, той приличаше на закоравял млад боен маг. Това ли беше видяла Алис, когато преспа с него?

С една ръка Пени спря оловна топка насред полета й, после втора. За момент топките увиснаха във въздуха като сюрпризирани колибри, преди да възвърнат тежестта си и да тупнат на пода. Пени оформи огнено семенце, което се изду като разтворен парашут и погълна двете маймуни. След това се разпадна, а върху три метра от банкетната маса забушува весел лагерен огън.

— Да-а-а! — изкефи се Пени.

— Аматьор — измърмори Динт.

— Ако косата ми е опърлена — немощно изписка Елиът — ще възкреся тия маймуни и ще ги убия отново.

Отстъпиха към другия край на тясната зала, тътрейки се тромаво покрай дървените столове с прави облегалки. Куентин скочи на масата и къде с плъзгане, къде с подскоци, помете блюдата от пътя си. Чувстваше се като герой от екшън.

В помещението взе да се тълпи любопитна менажерия, пръкнала се сякаш от "Алиса в страната на чудесата". Различни животински видове и части на тялото се бяха омешали хаотично. Нима след Чатуинови всичко се беше сринало до степен животни да се смесят с хора? Освен порове и зайци, великански мишки и топуркащи маймуни имаше хора — мъже и жени с чудовищни глави: мъж с хитра лисича муцуна, който подготвяше заклинание; жена с дебел гущеров врат и огромни очи, достолепен копиеносец, върху чиито рамене от тънка нагъната шия се поклащаше главицата на розово фламинго.

Фен грабна един остър нож от масата, внимателно стисна острието между палец и показалец и го запрати във въздуха. Ножът се завъртя около центъра си и прониза човека лисугер право в окото.

— Темпо! — грубо кресна Фен. — Залегнете. Не допускайте да ви разделят!

Това не беше като първите битки. Работата се запече. Изглежда, залата продължаваше безкрайно, а ги атакуваха от всички страни. Нападателите изскачаха от какви ли не тайни входове и вратници — в стените, тавана, пода.

Куентин припкаше с изваден нож и се чувстваше тъпо като в часовете по физкултура: опитваше се да изглежда част от отбора, а в същото време отчаяно се надяваше никой да не му подаде топката. Ситуацията излизаше от контрол, нуждаеха се от стратегия за бягство. Коридорът се пълнеше с трупове и пушек. Дъхът на Куентин свистеше през зъбите му, в главата му кънтеше безсмислена психотична песен. Някъде по пътя ножът му се заби в нечий космат филорийски корем. Така и не видя лицето на създанието — не беше човек, не беше човек, не беше човек — но по-късно си спомняше усещането: как острието мина през диафрагмата и заседна в стегнатите мускули отдолу. Беше дръпнал ръка от дръжката като попарен.

Даде си сметка, че първо Джош, а после и Елиът се прегърбиха и освободиха своите какодемони. Този на Елиът изглеждаше особено страшен, от глава до пети в хоризонтални жълти и черни ивици. Хвърли се на масата, дращейки като котка, и се нахвърли на тълпата с неосъзната грация: вкопчваше се и разкъсваше.

— Да му се не види! — разпищя се Джанет. — Какво още! Какво още ще ни сполети!

— Селяния и простотия — дрезгаво крещеше Елиът. — Хора, да се измъкнем през някоя странична врата!

Настъпи предупредителна тишина, сякаш част от тварите се бяха досетили какво предстои да се случи. Подът се разтресе и един великан от нажежено до червено желязо събори стената и влезе. От него се излъчваше топлина, въздухът затрептя в омара, всичко се нажежи. Наведе се и опря длани в пода — с една трета надвишаваше височината на залата. Очите му нямаха зеници, също като разтопено злато. Въздухът се изпълни с прахоляк. Една тухла от рухналата стена беше повалила Фен на земята. Великанът стъпи с крак върху проснатото й тяло и тя изригна в пламъци.

Всички се разбягаха. Най-близките изходи бяха задръстени. Куентин побягна, огледа се за Алис, но видя Джош — шишкото стоеше сам-самичък посред залата. Беше призовал една от онези шантави черни дупки. Светлината помръкна до кехлибарено. Червеният великан очевидно бе запленен клечеше и изучаваше привидението.

Куентин се затича по един от пустите и тъмни странични коридори. Беше тихо — звукът бе изключен като на телевизор. Въздухът изгаряше дробовете му. Той опря ръце на коленете си. Гърбът го сърбеше болезнено точно зад дясната плешка. Протегна ръка да се почеше и напипа там стрела. Не се беше забила дълбоко, само на сантиметър — два. Измъкна я, без да му мисли, и струйка кръв шурна от раната. Радваше се, че го боли. Така имаше за какво да мисли.

Тишината бе удивителна.

Отново се намираше в безопасност. За няколко минути си позволи лукса да вдишва прохладен въздух, да не тича, да се усамоти в полумрака, да не го грози смърт. Ала ситуацията бе сериозна. Би могъл да е последният жив от групичката. Нямаше представа как да излезе навън. Можеше да загине. Почувства тежестта на скалите и почвата. Беше жив заровен. А дори да се добереше до повърхността, копчето не бе у него. Нямаше как да се върне на Земята.

Стъпки в мрака. Някой се задаваше. Ръцете на фигурата сияеха от излъчваното заклинание. Куентин уморено подхвана поредната "Магическа ракета", но преди да я довърши, осъзна, че това е просто Елиът. Ръцете му рухнаха като отсечени и той се отпусна на пода.

Няколко минути останаха облегнати един до друг на стената и никой не проговори. Хладните камъни уталожиха болката в гърба на Куентин. Ризата на Елиът беше разгащена. От едната страна лицето му беше изцапано със сажди. Ако знаеше, щеше да побеснее.

— Добре ли си?

Елиът кимна.

— Фен е мъртва.

Елиът вдиша дълбоко и прокара грейнали ръце през гъстата си чуплива коса.

— Знам. Видях.

— Нямаше какво да сторим. Големия Червенокож не ни беше по силите, там е цялата работа.

Умълчаха се. Думите им бяха загубили връзка със света, а може би светът се бе откъснал от думите. Елиът му подаде плоско шише; Куентин отпи и го върна обратно. Силната течност сякаш възстанови комуникацията между него и тялото му. Събра колене и ги притисна към гърдите си.

— Улучи ме стрела. — Ама че глупост намери да каже. — В гърба.

— Да се връщаме — рече Елиът. — Опитай да намериш другите. Копчето е у Пени.

Цяло чудо беше, че Елиът успява да е толкова практичен след случилото се. Беше много по-силен от Куентин.

— Ами оня голям светещ пич…

— Да?

— Може би още е там.

Елиът сви рамене.

— Трябва да вземем копчето.

Куентин беше ожаднял, обаче нямаше вода. Губеше му се кога е захвърлил раницата си.

— Ще ти кажа една смешка — подхвърли Елиът. — Анаис се изчука с Динт.

— Какво? — Куентин неволно се усмихна. Сухите му устни се напукаха. — Откъде време?

— В почивката след втората битка.

— Охо. Яко го е нацепила на Джош. Обаче аплодисменти на тяхната инициатива.

— Определено. Ще ти кажа още една смешка. Не съжалявам, че дойдох. Всичко се прецака, но аз съм доволен. Не е ли това най-голямата глупост, която някога съм изтърсвал? Но е вярно. На Земята щях да се пропия, да стигна до дъното.

— Ти и тук можеш да се пропиеш и да стигнеш до дъното.

— На този етап нямам възможност.

Куентин се изправи. Краката му бяха схванати и го боляха. Но вече не се страхуваше. Само се тревожеше за Алис. Кръвта на гърба му беше засъхнала, слепвайки ризата му с раната от стрелата. При всяка стъпка платът се опъваше неприятно. Скоро стана ясно, че не могат да намерят пътя до банкетната зала. Сигурно бяха взели погрешен завой, може би няколко. Спряха и опитаха магия за ориентиране, но езикът на Куентин сякаш беше залепнал и изфъфляше думите, пък и бездруго се нуждаеха от паничка със зехтин, за да стане както трябва.

Не се сещаше какво да каже. Изчака Елиът да се изпикае върху стената. Май това беше краят, но нямаха избор, освен да продължат. Може би това беше част от историята: на пръв поглед всичко е на зле, но неочаквано нещата се оправят. Запита се колко ли е часът на повърхността. Подозираше, че са били в гробницата цяла нощ.

Мазилката ставаше по-трошлива, по-стара. В някои участъци даже я нямаше никаква и си личеше необработената скала. Намираха се в подстъпите на подземна вселена, сякаш скитаха между ерозирали планети и гаснещи звезди. Коридорът се виеше леко наляво и Куентин изпита усещането, че ги всмуква навътре като спирала. Скоро се оказа, че е бил прав.

Амбра

И изведнъж се събраха всичките. Куентин и Елиът стояха в края на голяма подземна пещера и премигваха заради ярките факли. Различаваше се от останалите помещения по това, че беше естествена. Подът бе пясъчен, от грапавия таван стърчаха сталактити и заострени камъни, в които никой нормален човек не би искал да си удари главата. Въздухът беше мразовит. Куентин чу ромона на подземно поточе.

Останалите също бяха тук, с изключение на бедната Фен. Стояха на различните входове като състезатели на телевизионно шоу, осветени от прожекторите. Изглежда, бяха пристигнали по едно и също време. Куентин адски се радваше, че вижда всички, даже Динт — добрия стар Динт; Динт, куче такова! Зарадва се даже на Пени, уж защото раницата с копчето бе на гърба му. В края на краищата изходът от разигралите се събития бе все още неясен. Може би реалната Филория не се различаваше бог знае колко от неговата въжделена Филория.

Царе и царици. Царе и царици. Славата си има цена. Не знаеше ли?

В центъра се издигаше каменен къс. Отгоре му бе полегнало огромно рунтаво същество с рога. Затворени очи, сгънати крака, муцуна, опряна върху корона — семпъл златен кръг, гушнат между две предни копитца. Куентин не беше сигурен дали е заспало, мъртво или просто представляваше много убедителна статуя.

Колебливо пристъпи напред — като изследовател на непознат бряг, след като буря е подмятала кораба му цял следобед.

С Алис се прегърнаха, без да проронят дума. Другите дойдоха при тях. Това се казваше среща. Споделиха преживелиците си. Някак всички бяха успели да се измъкнат що-годе читави. Анаис показа на всички къде златните й къдрици са се изправили, докато тичала. Джанет единствена не избягала през странична врата, а стигнала до дъното на залата (която все пак имала край), макар че това й отнело час. Даже изпила чаша вино, без да й прилошее, ако не броим, че леко се замаяла.

Ръкуваха се. Никой нямаше да повярва през какво са минали. Куентин бе толкова уморен, че не можеше да мисли. В главата му се въртеше само рефренът "Успяхме, наистина успяхме". Елиът извади шишето и то обиколи всички. Отначало бе игра, после стана страховита реалност, но сега отново се появи усещането за игра, което ги владееше през онази хем великолепна, хем ужасна утрин в Манхатън. След като се наприказваха, застанаха в кръг — не можеха да се нагледат един на друг и клатеха глави с глупава усмивка.

Прекъсна ги едно дълбоко, сухо прокашляне.

— Добре дошли.

Беше съществото. Бе отворило очите си.

— Добре дошли, земни чеда. Добре дошло и ти, храбро филорийско чедо (последното беше към Динт). Аз съм Амбра.

Дебелата му вълна имаше цвета на бяло злато. Ушите му комично стърчаха под великолепните вити рога.

Единствено Пени знаеше как да постъпи. Свали си раницата и отиде право при него, където коленичи на пясъка и сведе чело.

— Дирехме корона — тържествено поде, — а намерихме цар Господарко Амбра, за мен е чест и привилегия да Ви предложа своята преданост.

— Благодаря ти, чедо.

Амбра притвори радостно очи. Слава богу, помисли си Куентин. Буквално слава богу. Навярно рунтавото същество наистина бе Бог. Това наистина бе единственото обяснение. Не бяха сторили нищо особено героично, та да заслужат подобен щастлив обрат в съдбата си. Навярно Амбра ги беше довела тук. Беше ги спасила. Ето ги и финалните надписи на филма. Бяха спечелили. Коронацията можеше да започне.

Поглеждаше ту Пени, ту Амбра. Чу тътрене на крака по пясъка. Още някой бе коленичил, Куентин не се обърна да види кой. Остана изправен. По някаква причина не бе готов да падне ничком. След малко и това щеше да стане, но още не му бе дошло времето. Макар че би било хубаво — много дълго беше вървял. Не знаеше къде да дене ръцете си, затова ги сключи пред чатала си.

Амбра говореше, но думите влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. В книгите винаги изпускаше речите на Амбра и Умбра, защото те бяха предимно високопарни. Всъщност ако това бе Амбра, къде беше Умбра? Обикновено бяха като гърне и похлупак.

— … с ваша помощ. Време е да подновим нашето законно владичество над таз земя. От тук съвкупно ще възвърнем предишната слава на Филория, славата на дните стари, на дните велики…

Кое чу, кое не дочу. По-късно Алис можеше да му разкаже. В книгите Амбра и Умбра винаги изглеждаха леко злокобни, обаче в действителност Амбра далеч не беше лоша. Даже се държеше мило. Топло. Разбираше защо филорийците не са тръгнали да роптаят срещу Нея. Приличаше на добросърдечна продавачка в универсалния магазин. Човек не я вземаше на сериозно.

Куентин беше пиян от умора, от облекчение и от шишето на Елиът. Искаше да знае откъде идва този изкусителен, ромолящ звук, защото умираше от жажда.

Короната си стоеше между копитцата на Амбра. Трябваше ли някой да я поиска? Или Тя щеше да им я даде, когато е готова? Навярно щеше да я връчи според етикета на Пени като награда за мигновеното му подмазвачество и те щяха да му бъдат поданици. На Куентин много-много не му се искаше да види Пени като цар на Филория. След всичко това точно той ли щеше да се окаже героят на малкото им приключенийце?

— Имам въпрос.

Един глас прекъсна стария овен. Куентин с изненада установи, че това е неговият глас.

Амбра замлъкна. Тя беше доста едро животно, поне метър и петдесет високо. Имаше черни устни, а руното й изглеждаше пухкаво като къделя. Куентин с удоволствие би заровил лице там, за да се наплаче, а после и да заспи. Пени проточи врат и му се облещи заканително.

— Не съм възнамерявал да звуча настъпателно, ала щом Вие сте, тъй де, Амбра, как така сте в тази тъмница, а не помагате на народа Си на земята?

Като ще е гарга, рошава да е.

— Тъй де, вече стана прекалено драматично, но Вие сте бог. А горе положението едва се крепи. Много хора се чудят къде се губите от толкова време. Това е. Защо сте оставили народа Си да се мъчи като грешник?

Речта би прозвучала по-добре с нахакана усмивка, а не със сълзлив гласец. Обаче нямаше да се отметне. Амбра изблея и Куентин видя дебелия й розов език.

— Покажи малко уважение — скастри го Пени, но Амбра вдигна черното си копитце.

— Излишно е да ти припомняме, човешко дете, че не сме ти слуга. — Тонът на Амбра не бе тъй нежен както допреди малко. — Не се грижим за твоите нужди, а за Нашите. Не идваме и не си отиваме по твоя прищявка. Вярно, от известно време пребиваваме под земята. Трудно е да кажем колко, щом сме толкова далеч от слънцето и неговите пътешествия по небосвода, но поне няколко месеца се изтърколиха. Злото е завладяло Филория, със злото трябва да се преборим, а борбата си има цена. Претърпели сме, както виждаш, злополука със задните крака.

Амбра обърна дългата си златна глава. Куентин видя, че е окуцяла с единия заден крак. Амбра го изпъваше и копитото едва бръсваше пода. Надали можеше да отпусне на него тежестта Си.

— Добре, де, не разбирам — обади се Джанет. — Куентин е прав. Ти си бог в този свят или поне един от боговете. Това не те ли прави принципно всемогъщ?

— Има Повеля, която е непосилна за ума ти, дъще. Силата да създаваш порядък е едно. Силата да разрушаваш, е друго. Те винаги са в равновесие. Ала по-лесно е да рушиш, нежели да създаваш. Някои по нрав обичат разрухата.

— Добре, но защо си създала нещо, което има силата да те нарани? Теб или което и да било от Твоите творения? Защо не ни помогнеш? Имаш ли представа колко изстрадахме? Колко ни боли?

Строг поглед.

— Всичко знам, дъще.

— Ами в такъв случай узнай и това! — Джанет постави ръце на хълбоците си. — Ние, хората, непрекъснато сме нещастни. Мразим себе си, мразим се един друг и понякога ни се ще, ти или който и да е там никога да не ни беше създавал — нас и смотания ни свят. Даваш ли си сметка? Следващия път се замисли, преди да натвориш толкова калпава работа.

Избликът й бе посрещнат с кънтящо мълчание. Факлите бяха на угасване. Стените бяха опушени от пламъка им. В думите на Джанет бе стаена истина. Куентин се изнерви.

— Разгневена си, дъще. — Очите на Амбра бяха пълни с доброта.

— Не съм ти дъщеря. — Тя скръсти ръце. — И да, разгневена съм не на шега.

Амбра въздъхна. Сълза навлажни голямото й кафяво око, рукна надолу и бе попита от вълната й.

— Приливът на злото е достигнал връх — съобщи Амбра като политик, който си знае своето. — Но щом сте дошли, ще започне отлив.

Друг път. Внезапно Куентин получи озарение. И му призля.

— Ти си тук против волята си. Ти си… в затвор. Не е ли така?

В края на краищата приключението не било свършило.

— Човеко, страшно много неща не разбираш. Та ти си едва дете.

— Така е, нали? — Куентин не й обърна внимание. — Някой те е затворил и ти не можеш да излезеш. Това не е било дирене, а спасителна мисия.

— Къде е Умбра? — попита Алис, която досега затискаше с ръце устата си. — Къде е твоята сестра?

Никой не помръдваше. По длъгнестата муцуна на съществото не се четеше нищо.

— Хм. — Елиът разтърка брадичката си. — Възможно е.

— Умбра е мъртва, нали? — глухо рече Алис. — Това не е гробница, а затвор.

— Или капан — добави Елиът.

— Човешки деца, послушайте ме — поде пак Амбра. — Има я Повелята, що е вам непосилна да разберете. Ние…

— Наслушах се колко съм тъпа — отсече Джанет.

— Но кой е бил? — Елиът се втренчи в пясъка, преценявайки бързо. — Кой е имал силата да затвори Амбра? И защо? Предполагам, че е била Наблюдателката, но всичко е много странно.

Куентин настръхна и се взря в тъмните ъгълчета на пещерата. Не след дълго щеше да се появи виновникът за счупения крак на Амбра и пак щяха да се бият. Пени стоеше на колене, ала вратът му се беше обагрил в пурпурно.

— Май е време за доброто старо копче — подхвърли Джош.

— Имам по-добра идея — отвърна Куентин.

Налагаше се да овладеят положението. Биха могли да се откажат сега, но короната беше точно тук, пред тях. Тъй близо бяха. Оставаше една последна сцена.

И Куентин осъзна, че знае как да го направи.

Пени беше пуснал раницата си на пясъка. Куентин клекна и взе да тършува из нея. Намери каквото търсеше, увито в червена кърпичка. Разбира се, Пени го беше скътал като зеницата на окото си.

Рогът бе по-малък, отколкото го помнеше. Вдигна го с ръка.

— Ехо! Сещате ли се какво каза нимфата? "Когато съвсем изгубите надежда" или нещо от тоя род.

— Чак дотам не сме го закъсали… — възпротиви се Джош.

— Я да видя това — властно нареди Динт. Откакто Амбра се беше събудила, той блестеше с мълчанието си. Анаис му се беше увесила на ръката.

Всички заговориха вкупом. Пени и Амбра се бяха вкопчили в някаква напрегната кавга. Останалите се насъбраха около него: Алис, Елиът, Джош, Джанет.

— Интересно — сви рамене Елиът. — Може и да излезе нещо. Бих се пробвал, вместо да се връщам в Града. Според теб кой ще дойде?

— Човешко дете! — високо го призова Амбра. — Човешко дете!

— Давай, Куентин — насърчи го Джанет. Изглеждаше невероятно бледа. — Време е. Давай.

Алис кимна замислено.

Сребърният мундщук имаше металически привкус, като монетка или батерия. Болката пламенно го прониза в раненото рамо, когато ребрата му се издуха. Дали да свие устни като тромпетист, или просто да духне в него? Ала от рога излезе чист равен висок звук, нежен и закръглен като звука на френска валдхорна в ръцете на опитен музикант. Съвършената нота се понесе и затрептя като голям акорд. Всички разговори секнаха. Куентин надуваше рога, докато в дробовете му не остана капчица въздух.

Звукът отекна и заглъхна, сякаш никога не е бил. От пиедестала на Амбра се разнесе сумтене.

— О, чедо… Знаеш ли какво стори?

— Измъкнах ни от тая каша.

Тя се надигна.

— Мъчно ми е, че дойдохте тук, земни деца. Никой не ви е карал насила. Мъчно ми е, че нашият свят не е раят, който търсехте. Но той не е създаден за ваше забавление. Филория не ви е лунапарк.

Амбра очевидно се бореше с изключително мащабна емоция. Мина известно време, преди Куентин да я разпознае — страх.

— Не затова дойдохме тук, Амбра — тихо рече той.

— Нима? — прокънтя дълбокият й бас. — Не, разбира се, че не. — Трудно бе да издържиш на жълтеникавите й очи с черни зеници: като полегнали осморки, символи на безкрайността. — Дойдохте да ни спасите. Да бъдете наши царе. Но я ми кажи привичката, Куентин. Как така се надяваш да спасиш нас, когато не можеш да спасиш себе си?

Куентин бе пощаден от необходимостта да отговори, понеже тогава започна катастрофата.

В пещерата се появи дребничък мъж в спретнат сив костюм. Лицето му бе затулено от листната клонка, която просто висеше във въздуха. Изглеждаше точно какъвто Куентин си го спомняше. Същият консервативен костюм, същата тъмночервена вратовръзка. Изискано държеше розовите си ръце с направен маникюр сключени отпред. Сякаш Куентин никога не беше напускал класната стая, където го видя за пръв път. Ужасът бе толкова абсолютен и всепоглъщащ, че напомняше на затишие пред буря: не подозрение, а пълната увереност, че ще умрат.

Звяра проговори:

— Вярвам, че това беше моята реплика. — Изрече думите благо, с английски акцент.

Амбра нададе вой. Звукът бе колосален. Пещерата се разтресе, един сталактит падна и се разби. В този миг тя вече не изглеждаше нелепо. Под пухкавата вълна се криеха големи мускули, като камъни под мъх, а витите рога, дебели и корави, се приведоха с острите връхчета напред. Амбра се втурна към мъжа в сивия костюм. Без да бърза, Звяра я зашлеви с опакото на ръката си. Жестът бе небрежен, само че Амбра полетя встрани като ракета и се удари в стената. Тук физиката беше сбъркана: сякаш Амбра бе лека като перце, а Звяра плътен като звезда джудже. Той махна едно влакънце вълна от ръкава на безупречния си костюм с рязко движение на пръстите.

— Странни са тези стари богове. Хората мислят, че са трудни за убиване само защото са стари. Но в бой те биват поносени като всички други. Не са по-силни, само по-стари.

Зад Куентин някой затътри крака. Динт се беше врътнал на пети и излизаше от помещението. Звяра не направи нищо, за да го спре. Куентин подозираше, че останалите няма да се измъкнат толкова лесно.

— Да, Динт е един от моите хора. Фарвъл също, ако искате да знаете. Брезичката, спомняте ли си я? Повечето са мои хора. Времето на овните е свършило. Сега Филория е моят свят.

Не се хвалеше, просто заявяваше фактите. Гадината Динт, напсува го наум Куентин. А пък аз се преструвах, че харесвам тъпия му патрондаш!

— Знаех, че ще ми дойдете. Не е изненада. Чакам ви от цяла вечност. Но само това ли сте? Шегата ви не е удачна. — Той изсумтя възмутено. — Нямате никакъв шанс. Звяра въздъхна. — Предполагам, че вече е излишна. А така бях свикнал с нея.

Той разсеяно хвана между палец и показалец клонката, която стърчеше пред лицето му, все едно си сваляше слънчевите очила, и я захвърли. Куентин се сви от страх — не искаше да види истинския му облик, но вече бе твърде късно. Оказа се, че напразно се е боял.

Беше съвсем обикновено лице. Би могло да е лицето на застрахователен агент: кръгло, благо, с мека брадичка, момчешко.

— Не ме ли познахте?

Звяра отиде до амвона на Амбра, взе короната, която още си стоеше там, и я положи върху побелелите си коси.

— Господи! — ахна Куентин. — Ти си Мартин Чатуин.

— От плът и кръв — весело оповести Звяра. — Олеле, колко сме пораснали!

— Не разбирам — на пресекулки рече Алис. — Как може ти да си Мартин Чатуин?

— Нима не знаеш? Нали затова сте тук? — Той ги погледна в лицата, но не получи отговор. Те бяха вцепенени не по силата на магия, а парализирани от най-обикновен страх.

— Е, все едно. Но да знаете, че е малко обидно.

Той се нацупи показно, като тъжен клоун. Не беше приятно да гледаш възрастен човек с поведението на английски ученик. Това наистина беше той. Не беше пораснал. Имаше странно несексуално излъчване, сякаш бе престанал да расте от мига на бягството си.

— Какво се е случило с тебе? — попита Куентин.

— Какво ли? — Звяра победоносно разпери ръце. — Ами получих каквото исках. Дойдох във Филория и никога не се върнах!

Ясно, значи. Мартин Чатуин не е бил откраднат от чудовищата, а сам е станал чудовище. Беше открил начин да остане във Филория, да напусне завинаги реалния свят. Някога, Куентин смяташе, че иска същото.

— Хич и не помислях да се върна на Земята, след като видях Филория. Не можете да покажете на един човек рая и после да му го отнемете. Това е работата на боговете. Но аз питам: на кого са му потрябвали богове? Изумително е, какво е в състояние да постигне човек, ако реши. Завързах много интересни приятелства в Здрачната гора. Много услужливи симпатяги. — Говореше сърдечно и пространно, сякаш се канеше да вдига тост. Имайте предвид, че за да изпълните тази магия, първо трябва да се отървете от своята човечност. Извършиш ли нещата, които аз извърших, не оставаш човек. Но да не мислите, че ми е мъчно!

— Приятелства — глухо пророни Куентин. — Говориш за Наблюдателката.

— Наблюдателката! — Мартин май се развесели. — И това ако не е забавно. Понякога забравям какво пише в книгите. Тук съм много от отдавна. Не съм ги препрочитал от няколко века. Не, не е Наблюдателката. Господи, в сравнение с тайфата ми тя прилича на… на вас. Аматьори такива. Хайде, стига приказки. У кого е копчето?

Естествено, копчето беше в раницата на Пени, която пък лежеше в краката на Куентин. Аз съм виновен, помисли си той. На два пъти призовах Звяра. Проклятие съм за всички около мен.

— Копчето, копчето, у кого е копчето? У кого?

Пени взе да се отдалечава от съществото в сивия костюм и същевременно подхвана заклинание — може би друго секретно оръжие, за което Куентин не знаеше. Само че Мартин се стрелна невидимо бързо, като отровна хищна риба към плячката си. Преди да мигнат, беше уловил китките на Пени в едната си ръка. Пени се бореше като подивял: правеше чупки в кръста и риташе Мартин в стомаха, опря крака в гърдите му и опита да се изтръгне, ръмжейки от напрежение. Не личеше Звяра да забелязва.

— Не ме е страх, мило момче.

Отвори широко уста, прекалено широко, като змийска паст, и налапа ръцете на Пени. Отхапа ги в китките. Преглътна веднъж, дваж, адамовата му ябълка подскачаше. Ухили се притеснено и вдигна един пръст, докато дъвчеше, сякаш искаше да каже: извинете ме за малко. Очите му се присвиха от удоволствие.

— Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му! — Анаис нададе отчаян, протяжен вой.

Пени тупна на земята. От чуканчетата му лудо шуртеше артериална кръв и той се претърколи, за да ги притисне в пясъка.

— И така — рече Мартин Чатуин, когато отново бе в състояние да говори. — Копчето, ако обичате.

Те го зяпнаха.

— Ама… ти какво си? — прошепна Елиът.

Мартин извади кърпичката си и попи кръвта на Пени от ъгълчетата на устните си.

— Аз съм това, за което смятахте онова. — Той посочи безжизненото тяло на Амбра. — Аз съм бог.

Гърдите на Куентин така се бяха стегнали, че той с мъка си поемаше дъх.

— Но защо го искаш?

По-добре да говори. По-добре това, отколкото да загинат хора.

— Просто се подсигурявам — отвърна Мартин. — Според мен то ще ти избоде очите. Единствено копчетата насила могат да ме върнат на Земята. Почти събрах пълния комплект. След вашето ми остава само още едно. Един господ знае от къде са ги изровили зайчетата. Още не съм установил това. Знаете ли, че когато избягах първия път, ме преследваха като животно? Собствените ми братя и сестри! Искаха да ме върнат у дома. Като животно! — Изисканата му фасада се пропука. — По-нататък Амбра и Умбра също дойдоха да ме търсят, опитаха се да ме депортират, обаче беше твърде, твърде късно. Твърде, твърде късно. Бях прекалено силен, дори за тях.

Оная патка, Наблюдателката, се е замотала с времето и все още ме преследва с нейните тъпи часовникарски дървета. Корените им са завзели половината от този идиотски свят. След вас идва нейният ред. И тя има копче. Последното. Докопам ли го, вече няма отърване от мен.

Пени се претърколи на хълбок. На покритото му с песъчинки, по-бледо от всякога лице, се четеше непонятен екстаз. Очите му бяха затворени. Чуканчетата му бяха здраво притиснати към гърдите. Ризата му се бе просмукала с кръв.

— Много ли е зле, Куентин? Аз няма да гледам. Ти кажи. Зле ли е?

— Добре си, пич — изгъргори Куентин.

Мартин се изхили под мустак и продължи:

— Един-два пъти се връщах, разбира се. Веднъж, за да убия дъртия педераст Пловър. — Гладкото му чело се набръчка. — Така му се падаше. Да можех, втори път щях да го убия. Втори път отскочих, когато вашият преподавател Марч се издъни с онова заклинание. Просто исках да ви хвърля едно око. Прецених, че не е изключено някой в "Брейкбилс" да ми крои шапка — от време на време имам интуиция за бъдещето. Явно съм бил прав. Сигурно съм изял не когото трябва — Мартин разтърка длани в сладостно предчувствие. — Това е минало. А сега — ключът.

— Пак го скрихме — обади се Алис. — Като сестра ти Хелън заровихме копчето. Убий ни и никога няма да го откриеш.

— Дръзко си, моето момиче. Да започна ли да късам глави — една по една? Струва ми се, че ще пропеете, преди да се е стигнало дотам.

— Чакай, защо ти е да ни убиваш? — намеси се Куентин. — Да му се не види, ще ти дадем копчето. Само ни остави на мира!

— Бих искал да можеше така, Куентин. Не те будалкам. Но нали виждаш, това място те променя. — Мартин въздъхна и размаха допълнителните си пръсти: представляваха израстъци като бледи паяци. — Затова тъпите овце не искаха земляни да остават тук за дълго. А пък аз стигнах твърде далече. Развих апетит за човешка плът. За къде си се разбързал, Уилям? — Той побутна гърчещия се Пени с обувката си. — Фавните нямат същия вкус.

Уилям. Това сигурно беше истинското име на Пени. Куентин не го знаеше досега.

— Пък и не мога да допусна да се разтърчите насам-натам, мъчейки се да ме детронирате. Това се приравнява на държавна измяна. Не ви ли направи впечатление какво направих с главния ви магьосник? Осакатих го.

— Мартин, ти си задръстен нещастник — спокойно изрече Куентин. — Даже не си струваше, нали? Осъзнаваш ли цялата смешка? Тук си по същата причина като нас. Е, щастлив ли си? Май не! Разбираш ме, нали? Дори във Филория няма как да се измъкнеш от себе си.

Мартин изръмжа и с един грамаден скок преодоля десетте метра, които ги деляха. В последния миг Куентин се опита да избяга, но чудовището вече бе на гърба му, впило зъби в рамото му, с ръце върху гърдите му. Челюстите на Звяра бяха огромни клещи, гладни за ключицата му, която се счупи с гаден пукот. Въздухът излезе от дробовете му. Куентин много се боеше от болката, но сега установи, че най-страшен е натискът — невероятният, непоносим натиск. Не можеше да диша. Протегна ръце — току-виж избол очите на Мартин с палци или пък му откъснал ушите, — но успя да се добере само до посивялата му коса.

Мартин пъшкаше в ухото му като любовник. От очите на Куентин рукнаха сълзи. Всичко свършваше, това бе големият финал. Изяден жив от Чатуин, заради някакво си копче. Голям майтап. Смяташе, че ще оцелее, но нали всеки смята така?

Натискът изчезна, ушите му звъннаха. Бледите юмруци на Алис стискаха синкавочерния пистолет на Джанет и не трепваха. Стреля още два пъти в ребрата на Мартин, а когато той се обърна към нея — в гърдите му. Пулверизирани частици от костюма и вратовръзката на Звяра се понесоха във въздуха.

Куентин се гмурна напред като риба, излязла на песъчливия бряг. Сега идваше истинската болка. Дясната му ръка не беше плътно прикрепена към тялото. Устата му се изпълни с кръв. Чу как Алис стреля още два пъти. След като патроните свършиха, тя подхвърли пистолета обратно на Джанет.

— Добре. Дай да видим на какво са те научили твоите приятелчета.

Гласът й едва се чу в притихналата пещера, но не личеше да е уплашена. Мартин я разглеждаше с насмешливо любопитство. Тя какво, наистина ли щеше да му се опълчи? Цък-цък-цък: изнизаха се десет дълги секунди.

Когато я връхлетя, Алис беше готова. Нямаше предупреждение: нахвърли й се от раз. Куентин не разбра как тя успя да реагира светкавично, при положение, че той виждаше движенията на Мартин като мъгла, но Звяра се оказа в желязната хватка на кинетично заклинание; краката му патетично риеха въздуха. Алис така го тръшна на земята, че той чак подскочи. Почти моментално се изправи, изтупа костюма си и пак й се нахвърли. Този път тя отстъпи на една страна като матадор и той профуча покрай нея. Сега Алис се движеше със скоростта на Звяра — по някакъв начин беше ускорила времето си за реакция.

— Не видя откъде ти е дошло, нали? — обърна се тя към Мартин с нараснала увереност. — А това са само фламандски практики. Нищо друго. Още даже не съм стигнала до източните бойни изкуства.

Куентин беше виждал магове, но Алис бе нещо повече: истински майстор. Нямаше представа, че е дръпнала толкова напред. Някога може би щеше да й завиди, но сега изпита само гордост. Това бе неговата Алис. Пясъкът изсъска и се надигна от пода като покров, като рояк разгневени пчели, и се уви около главата на Мартин, мъчейки се да проникне в отворите на очите, устата, носа му. Той неистово заразмахва ръце.

— О, Мартин. — Усмивка озаряваше ъгълчетата на устните й. Тя играеше спектакъл. — Там е проблемът на чудовищата. Кръшкат от лекциите по теория. Никой никога не те е карал да шлифоваш фундаменталните си умения, поне не ти личи…

Заслепен, Мартин налетя право на едно огнено кълбо, което избухна над него. Но Алис не изчака — нямаше време. Устните й не спираха да шават, ръцете й не преставаха с плавните спокойни движения: тя минаваше от една магия към друга. Пясъкът от пода образува безлик стъклен голем, който нанесе три удара на Мартин, преди той да го разбие. Кръглата му английска физиономия беше почервеняла злокобно. Сякаш на плещите му се настани колосална тежест, невидим ярем, който го повали на колене.

Анаис проектира светкавица върху Мартин, а Елиът, Джош и Джанет задружно изпратиха градушка от камъни по гърба му. Стаята се изпълни с мелодичен шепот от напяваните заклинания, но не личеше Мартин да забелязва. Беше съсредоточен изцяло върху Алис. Около нея се материализира фантастична броня, сребриста и прозрачна. Пръстите на Звяра застъргаха по нея. Разлетяха се искри.

— Спектрална броня на Фергюс! — изкрещя тя, дишайки тежко. — Хареса ли ти, а? Много съществени принципи. Усвояват се във втори курс. Обаче ти никога не си се озорвал с учението… Нямаше да изкараш и час в "Брейкбилс"!

Непоносимо бе да я гледаш как се бори сама. Куентин отлепи буза от пясъчния под и се опита да произнесе заклинание, за да отклони вниманието на Мартин, но устните му не можеха да оформят думите. Пръстите му бяха сковани. Объркано заудря с ръце по земята. Никога не беше обичал повече Алис.

След една-две минути бронята изчезна и тя направи нещо, което накара въздуха около Звяра да замръзне и той заприлича на ледена мумия. Даже дрехите му се разпаднаха и той остана гол, като риба на сухо.

Само че бе достатъчно близо, за да сграбчи ръката й. Изведнъж Алис пак се превърна в дребничко уязвимо момиче.

Ала не за дълго. Избълва яростна секвенция от срички и се превърна в белобрада лъвица. С Мартин се сбиха, опитвайки се да впият зъби един в друг. С грамадните си задни крака Алис дереше и кормеше, съскайки сърдито. В следващия миг Звяра се озова в прегръдката на масивна петниста анаконда, сетне Алис се преобразува последователно в орел, мечка и скорпион, чието отровно жило с размера на кран се заби в гърба на Чатуин. Светкавици трещяха. Звяра се преобърна върху Алис и тя се превърна в гъвкава бяла змеица, огромните й крила изплющяха по пясъка. Звяра порасна с нея. Тя го сграбчи в ноктите си и издиша поток от синкав огън в лицето му, като пламък от реактивен самолет.

Той започна да се гърчи. Веждите му бяха опърлени, лицето му бе комично почерняло. Потрепери и за миг утихна. После се съвзе и силно удари Алис с юмрук в лицето.

Тя незабавно възвърна човешкия си облик. От носа й течеше кръв. Мартин се претърколи и се изправи. Макар че беше гол, извади незнайно откъде кърпичка и обърса саждите от лицето си.

— Мамицата му — изпъшка Куентин. — Някой да направи нещо! Помогнете й!

Джанет намери един патрон и стреля, след което запокити пистолета. Той отскочи от главата на Мартин Чатуин, без да му разроши нито един косъм.

— Да ти го начукам! — изкрещя тя.

Мартин пристъпи към Алис. Не! На това трябваше да се сложи край.

— Ей, тъпако! Забрави нещо.

Куентин изплю кръв и прошепна паролата, която Фог му беше дал в нощта на дипломирането. Демонът се разшава и излезе изпод ризата му. Носеше кръгли очилца, затъкнати зад щръкнали уши. Ега ти простотията, какодемон с очила! Застана над него — начетен и сериозен. Не знаеше с кого да се сбие.

— Онзи голия тип! — дрезгаво прошепна Куентин. — Действай! Спаси момичето.

Демонът подскочи на три метра от жертвата си. Финтира наляво и пак наляво, мъчейки се да му строши глезените, преди да се нахвърли право на лицето му. Изнурено, като че ли, за да се оплаче от проблемите, които несправедливо му създават, Мартин хвана литналото демонче и бавно го натъпка в устата си, докато то го дърпаше за косата и бодеше очите му.

Куентин неистово махна с ръка на Алис да бяга, ала тя не го гледаше. Облиза устни и затъкна косата си зад ушите.

Изражението й беше променено. Беше взела решение. С ръце заоформя встъпителните акорди към изключително сложна магия. При звука й Мартин и демончето я погледнаха. Мартин използва случая да извие врата му и да го натъпче докрай в зиналата си паст.

— Така значи. Имаш се за най-голямото чудовище тук, а?

— Недей! — извика Джанет, но Алис не спря. Опитваше се да направи нещо, което беше ясно на всички, само не и на Куентин.

— Не, не, не! — сърдито занарежда Елиът. — Чакай!

— Ти даже не си магьосник, нали, Мартин? А едно нищо и никакво пишлеменце. — Тя сподави риданието си. — Е, не си познал.

Затвори очи и задекламира мащабно Ренесансово заклинание; академична магия, която боравеше с огромни енергии. Всичко се изписа на лицето й: надигаше се от душата й, избиваше на повърхността. Куентин недоумяваше каква ще е ползата, но след миг осъзна, че не заклинанието е важно. А страничните ефекти.

Запъпли, готов на всичко, за да отиде при нея. Не се интересуваше дали ще умре.

— Не! Не!

Синкавият огън заструи от пръстите й, неумолимо се плъзна по нейните длани и китки. Озари лицето й. Алис отвори очи и се огледа захласнато.

— Аз пламтя. — Тонът й бе почти делничен. — Не мислех… аз горя. — От гърдите й се надигна писък — може би на агония, а може би на екстаз. — Аз горя! О, Господи! О, Куентин, аз горя! Изгаря ме!

Алис се отдръпна, без да откъсва поглед от ръцете си. Синкавият пламък беше стигнал до рамената й. Не поглъщаше плътта й, а я заменяше с огън. Алис спря да говори и застена все по-високо и по-високо. Когато огънят обхвана шията й, тя отметна глава и широко отвори уста, но оттам не излезе звук.

Огънят остави след себе си нова Алис — по-малка и направена от нещо като нажежено стъкло, току-що извадено от пещта. Пещерата се изпълни със светлина. Още преди преображението да завърши, Алис се издигна във въздуха. Сега тя беше чист пламък, от лицето й струеше онази лудост, присъща на съществата, които не са нито живи, нито мъртви.

Духът, заменил Алис — наричаше се нифин — ги гледаше безучастно с яростни и безумни празни сапфирени очи. Въпреки цялата си сила тя изглеждаше деликатна като венецианско огледало. През мъглата на агонията Куентин я наблюдаваше с академичен интерес. Нямаше ги страха, любовта, мъката — само една безгранична болка.

Тя не беше Алис. Тя беше праведен ангел на унищожението. Бе синкава, гола, с изражение на неудържима веселост.

Куентин беше спрял да диша. Алис покръжа около Звяра, нажежена от очакване. В последния миг той сякаш усети, че работата му е спукана, и мълниеносно се стрелна назад, но дори така, се доказа твърде бавен. Ангелът го стисна за посивялата консервативна подстрижка и с хрущене откъсна главата на Мартин Чатуин от врата му.

Нещо немислимо се бе случило, но умореният Куентин не можеше да го осмисли. Светът, какъвто го познаваше, вече не съществуваше. Каква срамота, че чистият бял и прохладен пясък бе напоен с кръв — неговата и на Пени. Зачуди се, дали Пени е още жив. Зачуди се, дали въобще е възможно да издъхнеш. Искаше да заспи и никога да не се събуди.

Чу тътренето на скъпа кожена обувка и Елиът се извиси над него, после отмина.

Нейде от времето и пространството долетя гласът на Амбра. Дъртата гадина още не беше сдала багажа. Или пък само си въобразяваше?

— Спечелихте — изблея Амбра от сенките. — Вземи наградата си, юнако.

Елиът взе златната царска корона. С нечленоразделен крясък я запокити като диск в тъмнината. Последната мечта на Куентин умря. Алис беше изчезнала. Той припадна или умря: едно от двете.