Колеж за магьосници

Манхатън

След два месеца беше ноември. Не в "Брейкбилс", а в реалния свят — Куентин непрекъснато трябваше да си напомня, че сега пребивават в реално време. Допря чело до студения прозорец. Далеч долу виждаше квадратния парк с червени и кафяви дървета. Тревата беше изпогазена, на някои места личеше пръст — досущ канавата на износен килим.

Куентин и Алис се излежаваха по гръб на широкия креват до прозореца, държаха се лениво за ръце, обхванати от усещането, че току-що са се озовали на безмълвен безлюден остров, след като салът им е бил запокитен на брега от прибоя. Лампите бяха загасени, но млечнобялата светлина на следобеда проникваше в стаята през притворените щори.

На близката масичка стоеше шахматна дъска с партия шах. Апартаментът беше оскъдно мебелиран и почти без украса ако не се брои разнородната сбирщина от предмети, натрупани по неволя. Бяха се настанили тук без разрешение: благодарение на една изключително досадна магия, си бяха осигурили този недвижим имот в Ийст Сайд, докато законните му собственици бяха заети другаде.

Дебела плътна тишина висеше в неподвижния въздух, като вкочанено пране на простора. Никой не бе проговорил почти час и никой не чувстваше нуждата да проговори. Намираха се в земята на лотоса.

— Колко е часът? — най-накрая се обади Алис.

— Два. Минава два. — Куентин извърна глава към часовника. — Два.

Звънецът иззвъня. Никой не се помръдна.

— Вероятно е Елиът — измърмори Куентин.

— Аха. Вероятно. Не ми каза, че ще излизате рано.

Куентин бавно се надигна и едновременно измъкна ръката си изпод главата на Алис. Отвори вратата с дистанционното да пусне Елиът. Щяха да ходят на парти.

От дипломирането бяха изминали само два месеца, но "Брейкбилс" изглеждаше спомен от друг живот. Със светска мъдрост Куентин разсъди, че е двайсет и една годишен, а вече кара трети или четвърти живот.

Очакваше, че ще бъде поразен и запленен от зашеметяващата реалност на Ню Йорк, че от лъскавия пашкул на "Брейкбилс" ще попадне в големия безумен мръсен град, където истински хора водеха истински живот в истинския свят и се трудеха истински за истински пари. Определено бе истински, ако под това прилагателно разбираш невълшебен, луднал на тема пари град и кирлив като риза, непрана от сто години. Напълно беше забравил какво е непрекъснато да се намираш в обикновения свят. Нищо не бе магическо: всичко беше каквото си е и нищо повече. Всяка свободна повърхност беше отрупана с думи: плакати за концерти, рекламни табла, графити, карти, знаци, предупреждения, разпоредби за паркиране — само че те не можеха да се сравняват със заклинанията. В "Брейкбилс" всеки квадратен сантиметър от колежа, всяка тухла, храст, дърво бяха омагьосани под силата на чародейство или амулет, мариновани във вълшебства столетия наред. Навън властваше примитивна физика и баналността беше епидемиологична. Като коралов риф, напуснат от жизнения смисъл, превърнал се просто в цветна скала. В очите на магьосника Манхатън приличаше на пустиня.

Пустиня, пустиня, но ако се поразровиш, откриваш закърнели, изчанчени следи от живот. Извън шепата Брейкбилски образован елит налице беше магическа култура, но тя битуваше само в имигрантските крайни квартали. По-големите Физици — название, което бяха оставили в "Брейкбилс" и никога нямаше повторно да използват — разведоха Куентин и Алис. В едно кафене без прозорци на втория етаж на булевард "Куинс" гледаха как казахстанци и хасидимци съставят теория за числата. Във Флъшинг хапнаха галушки с корейски мистици и видяха как съвременните поклонници на Изида репетират египетски улични чародейства в една испанска бакалия на Атлантик Авеню. Взеха ферибота до Стейтън Айлънд, където се настаниха около един ослепително син басейн, поръчаха си джин с тоник и присъстваха на тайното заседание на филипинските шамани.

Ала след няколко седмици енергията за тези образователни пътешествия се изпари. Твърде много неща ги разсейваха, а те нямаха стимул да не се разсейват. Магията представляваше къртовски труд и нямаше да му избяга. Куентин искаше да го удари на живот. Магическият ъндърграунд на Ню Йорк беше ограничен, обаче броят и видовото разнообразие на питейните му заведения бяха изумителни. Тук можеше да се докопаш до наркотици — наркотици, братче! Имаха цялата сила на света, нямаха работа и никой не можеше да ги възпре. Разлудуваха се.

Алис изобщо не намираше града за вълнуващ като Куентин. Бе отложила аспирантурата или стажа, за да остане в Ню Йорк с Куентин и другите, само че показваше признаци на непресторено академично любопитство, поради което прекарваше немалка част от деня в учене на магия, вместо, да речем, в излежаване и скитосване по нощните клубове. Куентин се чувстваше леко засрамен, че не следва нейния добродетелен пример, даже подхвърли, че можел пак да се пробва с пътешествие до Луната, обаче то си остана само на думи. (Алис му лепна няколко прякора на пътешественици в космоса — Скоти, майор Том, Лайка — които станаха по-скоро унизителни, отколкото забавни, щом пролича липсата на напредък от негова страна.) Чувстваше се призван да изпусне парата, да се отърси от петгодишното сбиране на прашец в "Брейкбилс" и да се наживее. Елиът споделяше мнението му. "Нали затова ни е черният дроб? — майтапеше се той с преувеличен орегонски акцент." Няма лошо. С Алис просто бяха различни. Нали това й е интересното на една връзка?

При всички положения на Куентин му бе интересно. Чувстваше се възхитително. Първата година след дипломирането финансовите му нужди се поемаха от грамаден фонд, натрупан тайно в течение на векове чрез магически уголемявани капиталовложения, който предоставяше редовна издръжка в реална валута за всички новоизтупани магьосници. След четири монашески години в "Брейкбилс" парите изглеждаха като своеобразна магия: средство да превърнеш едно нещо в друго, да направиш от нищо нещо. С тази магия Куентин се ширеше из целия мегаполис. Богаташите го мислеха за бохем, бохемите го мислеха за богаташ, а и едните, и другите — за умен и хубав. Канеха го къде ли не: на благотворителни мероприятия, в незаконни покер клубове, подводни барове, гъзарски партита, купони с наркотици в предълги лимузини, които цяла нощ обикаляха навред. С Елиът се представяха за братя и бяха хитът на сезона.

Нощ подир нощ Куентин се връщаше в апартамента — сам. На разсъмване някое грандоманско самотно такси, напомнящо жълта катафалка, го оставяше пред сградата. Улицата се къпеше в синя светлина — деликатното ултразвуково сияние на ембрионалния ден. Усещаше тялото си, което излизаше от въздействието на кокаина и екстазито, чуждо и натежало, като голям къс от свръхплътен звезден метал, първо паднал от небето, после охладен и приел човешка форма.

Да беше си останал в апартамента с Алис. Но нали и двамата щяха да се отегчат до смърт! Какво да предприемат? Така не можеше да продължава. Толкова благодарен беше, че Алис не вижда с каква жажда се отдава на ексцесии, как се друса и се сваля като невидял с разни мацки.

Събличаше си дрехите, вонящи на цигари, подобно на змия, която си сменя кожата. Алис се надигаше в леглото, белият чаршаф се плъзваше надолу и разгонваше налетите й гърди. Притискаше се до него и двамата гледаха зазоряването. Боклукчийски камион колебливо се потътряше по улицата, а пневматичният му бицепс блестеше, докато лакомо поглъщаше храчките на огромния град. Куентин изпитваше надменно съжаление към боклукчиите и всички редови граждани. Чудеше се какво толкова намират в живота си, далеч не като на кино, та да смятат, че си струва да го живеят.

Чу как Елиът натиска заключената брава и си търси ключа. Елиът живееше с Джанет в Сохо, но толкова често се отбиваше у Куентин и Алис, че бе по-лесно да му извадят ключ. Куентин неохотно се изправи и с яростни движения събра опаковките от презервативи, бельото и развалената храна, и ги изхвърли в кофата за смет. Апартаментът, част от бивша фабрика, беше красив — с лакиран дебел дървен под и големи прозорци, извити в горната част, но бе виждал и по-грижовни наематели. Куентин с изненада установи, че макар той да е равнодушен стопанин, истинският мърляч е Алис.

Тя се върна в спалнята да се облече. Още беше по нощница.

— Добро утро. — Елиът прекрачи прага. Носеше балтон и пуловер, който е бил скъп, преди да го нападнат молците.

— Само да си взема палтото — отвърна Куентин.

— Кучешки студ е навън. Алис ще идва ли?

— Не останах с такова впечатление. Алис? — Повиши глас. — Алис?

Отговор не последва. Елиът вече се бе скатал в коридора. Напоследък май бе отписал Алис като човек, който споделя увлечението му по търсене на удоволствия. Куентин предполагаше, че спокойното й прилежание го подсеща за бъдещето, което изобщо не изглеждаше обещаващо. Поне на него Алис така му действаше.

На прага се поколеба. Кому дължеше вярност? Вероятно тя щеше да бъде благодарна да остане да учи на спокойствие.

— Май Алис ще дойде после.

— Чао, мамо! — провикна се Елиът. Вратата се затвори.

Елиът беше различен в Ню Йорк. В "Брейкбилс" винаги се държеше надменно и затворено. Личностното му обаяние, нестандартният външен вид и магически талант го открояваха. Но откакто Куентин се премести в Манхатън балансът на силите се промени. Елиът вече не се извисяваше над дребнавите пререкания. Чувството му за хумор бе станало по-язвително и горчиво. Куентин помъдряваше, а Елиът младееше. И мършавееше. Беше потиснат и ставаше заядлив, когато Куентин се опитваше да го разтуши. Раздразнеше ли се, обичаше да повтаря: "Леле, как още не съм се пропил…", а сетне се поправяше: "Чакай, бе, съм, как да не съм". Отначало беше горе-долу смешно. В "Брейкбилс" Елиът взе да пие на вечеря през делниците и по-рано през почивните дни, в което нямаше лошо, защото всички от горните курсове пиеха, макар че не всички разменяха десерта си за чаши с вино от колегите си въздържатели. В Манхатън, където нямаше преподаватели да ги надзирават и занятия, за които да се готвят, Елиът от ранния следобед започваше с чашката. Обикновено ставаше дума за сравнително невинно питие — кампари или бяло вино, или пък бърбън със сода и потракващи кубчета лед. И все пак… Веднъж Елиът се лекуваше от настинка, която все отказваше да му мине, и Куентин небрежно подхвърли, че не е зле да приеме нещо по-здравословно от водка с тоник.

— Аз съм болен, не мъртъв — озъби му се онзи. Безсмислено беше да се разправяш с такъв чешит.

Поне един негов талант беше оцелял след дипломирането: още беше неуморен търсач на бутилки с великолепно вино. Още не бе станал такова пиянде, че да забрави снобските си навици. Ходеше на еноложки дегустации и приятелски бъбреше със собствениците на винарни и магазини за вино. Веднъж на няколко седмици събереше ли около десетина бутилки, с които особено се гордееше, Елиът оповестяваше, че устройват вечерно парти. За такова парти се готвеха сега с Куентин.

Престараваха се. Вложената енергия надвишаваше удоволствието, което биха могли да извлекат. Мястото винаги беше Сохо, огромният апартамент на Елиът и Джанет, построен отпреди войната, бъкащ от спални — такъв декор направо плачеше за френски фарс. Джош се изживяваше като главен готвач, а Куентин като негов помощник и управител на кухнята. То се знае, Елиът беше сомелиерът. Приносът на Алис беше, да се откъсне от четивото си и да седне да яде.

Джанет отговаряше за обстановката: тя определяше дрескода, правеше музикалното оформление, ръчно изписваше и илюстрираше невероятно красиви еднократни менюта. Освен това избираше сюрреалистични и доста противоречиви украси за масата. Темата за таз вечерното парти беше кръстосване на расите и Джанет беше обещала — въпреки възраженията от естетическо, нравствено и орнитологическо естество — да достави Леда и Лебеда като одушевени ледени скулптури. Щяха да се съвкупяват, докато се разтопят.

Както винаги ставаше, нестандартният замисъл взе да дразни още преди партито да е започнало. Куентин си беше закупил къса пола от трева в някакъв магазин за антики и възнамеряваше да я съчетае с риза и горнище на фрак, обаче поличката го боцкаше и дращеше, затова се отказа. Друго не му хрумна и се ската за цял следобед, като избягваше Джош, който бе прекарал изминалата седмица в издирването на рецепти, изискващи контрастни съставки — сладко и пикантно, черно и бяло, замръзнало и разтопено, източно и западно. Сега неистово блъскаше вратичките на фурната и шкафовете, караше го да опитва туй-онуй и го съсипваше от критики. Докато вечерята започне, всички бяха пияни, гладни и здравата изнервени. Но както понякога се случва, всичко се получи спонтанно и стана съвършено. Предишния ден Джош, който си беше обръснал брадата (все едно се грижа за някакъв тъп таралеж) съобщи, че ще си доведе гаджето. Щом слънцето залезе над река Хъдсън и обагрените в розово слънчеви лъчи нахлуха в огромния хол на апартамента, Елиът раздаде коктейли в изстудени чаши за мартини. Куентин сервира миниатюрни сладко-кисели ролца от раци и всички изведнъж започнаха да изглеждат (а може би действително бяха такива?) очарователни, красиви и мъдри.

Джош отказа предварително да разкрие самоличността на дамата си, затова щом вратите на асансьора се разтвориха, Куентин и хабер си нямаше, че ще я познае: люксембургската мацка трепач, капитан на паневропейския тим по уелтърс, който беше нанесъл смъртоносен удар на спортната му кариера. Оказа се (приказваха един през друг, очевидно бяха репетирали), че с Джош се сблъскали в метростанцията, където тя се опитвала да омагьоса един банкомат да преведе пари по картата й. Казваше се Анаис и носеше такива възхитителни панталони от змийска кожа, че никой не се сети да попита какво общо имат с темата на вечерта. Имаше руси къдрици, навирено носле и Джош явно беше хлътнал по нея. Жестока ревност прободе Куентин.

Цяла вечер почти не си проговориха с Алис — той непрекъснато правеше курсове до кухнята, претопляше, разпределяше в чиниите и сервираше ястията. Докато се появи с ордьоврите — свински пържоли с шоколадови стърготини — се беше смрачило и Ричард изнасяше реч по теория на магията. На фона на виното, храната, музиката и свещите думите му почти можеха да минат за интересни.

Разбира се, Ричард бе мистериозният непознат, който се пръкна с другите Физици в деня на дипломирането. Някога той също е бил Физик от поколението, предшестващо Джош, Елиът и Джанет, и единствен от всички тях бе навлязъл в света на порядъчното професионално магьосническо съсловие. Ричард беше висок, с голяма глава, тъмнокестенява коса и четвъртита брадичка — по франкенщайнски хубав. Работеше във финансовия тръст, който управляваше огромните авоари на магическата общност. Без да бие на очи, беше набожен християнин. Такива рядко се срещаха сред магьосниците.

Куентин се опита да хареса Ричард, защото така щеше да бъде по-просто. Обаче този тип беше адски сериозен. Не бе глупав, но му липсваше каквото и да било чувство за хумор — шегите го изкарваха от релси, разговорът замираше и някой, обикновено Джанет, обясняваше на какво са се засмели останалите, а Ричард бърчеше гъстите си вулканови вежди, втрещен от човешките слабости на своите събеседници. Куентин подозираше, че Джанет е спала с него един-два пъти в "Брейкбилс". Не беше изключено да го правят и сега.

— Магията — бавно оповести заруменелият Ричард, — е инструмент. Инструмент на Твореца. — Почти никога не пиеше и двете чаши вино го бяха ударили в главата. Огледа се първо наляво, после надясно, за да се увери, че цялата маса го слуша. Ама че тъпанар! — Няма какво да се заблуждаваме. Изправени сме пред сценарий, в който Той е построил Къщата и си е тръгнал. — Ричард удари с длан по масата, за да отпразнува този триумф на разума. — А на отиване е оставил сечивата Си в гаража. Ние сме ги намерили и сме започнали да се чудим как работят. Сега се учим да ги използваме. А това е магия.

— Това са такива глупости, че дори не знам откъде да започна.

— Е, и? Започни все отнякъде.

— Добре, преди всичко стои огромният проблем с мащаба. Тук никой не строи вселени. Не строим даже галактики, слънчеви системи или планети. За построяването на къща са ни необходими кранове и булдозери. Ако съществува Творец, за което, откровено казано, не виждам доказателства, той е действал на друга плоскост. Нашите сечива са все едно от детски конструктори.

— Мащабът не е непреодолима пречка. Може би ние просто не… — Ричард се загледа във виното си, търсейки точната метафора, — не пъхаме правилно щепсела в контакта…

— Ако говориш за електричество — намеси се Алис, — трябва да обясниш откъде идва енергията.

Да бе, и аз така трябваше да кажа, помисли си Куентин. Алис обожаваше теоретичните спорове не по-малко от Ричард, а беше много по-добра в тях.

— При всяко заклинание за топлина теглим енергия от едно място и я пренасяме на друго. Ако някой е създал вселената, това означава, че е създал енергията. Тя не се е взела от нищото.

— Добре, но…

— Плюс това магията не ми се връзва като инструмент — продължи Алис. — Представяш ли си колко досадно щеше да бъде, ако правенето на заклинание бе като включването на бормашина? Магията е разюздана и красива. Тя не е артефакт, а нещо органично. Не е произведена, а сама се е развила. — Алис грееше в тясната си черна копринена рокля. Куентин май забравяше какво съкровище е тя.

— Бас държа, че е извънземна технология — обади се Джош. — Или от четвъртото измерение. От посока, която дори не можем да видим. Или пък сме набутани в нещо като високотехнологична видеоигра.

— Не — най-сетне ги прекъсна Ричард, който все още предъвкваше довода на Алис. — Не непременно разюздана. От по-висок порядък, с по-други юзди.

— Аха, ето го отговора. — Елиът беше видимо пиян. — Отговорът на всичко. Бог да ни пази от магьосниците — християни. Звучиш като баба ми. Невежата ми баба християнка точно така би се изразила. Ако не ти пасва на теорията, недей се кахъри, всичко ще се намести, ама Бог е загадъчен, неведоми са пътищата му. Щото сме много грешни!

— Брей, що не се кръстим Мета-Физиците! — подвикна Джош.

— Кой е тоя "Творец"? — изръмжа разпалено Елиът. — За Бог ли приказваш? Ако е така, просто кажи "Бог".

— Добре — спокойно отвърна Ричард. — Щом искаш, Бог.

— Тоя Бог нравствен ли е? Ще ни накаже ли, че използваме святата Му магия? Щото сме кофти магьосничета. Ще ни накаже ли, дето сме се скрили в гаража и сме си играли с татковите инструменти? Това е пълна тъпотия. Невежество. Никой за нищо не го наказват. Правим каквото ни е кеф и никой не ни спира, на никого не му е до нас.

— Ако ни е оставил инструментите си, значи е имал причина — отбеляза Ричард.

— И ти сигурно знаеш каква.

— Какво е следващото вино, Елиът? — весело попита Джанет. Тя винаги запазваше хладнокръвие в трудни мигове, може би защото през останалото време не съумяваше да се контролира. Тази вечер изглеждаше изключително пленителна със свободно падащата до коленете червена копринена рокля. Алис никога не би облякла подобна дреха. Не и с нейната фигура.

Ричард и Елиът май искаха втори рунд, но Елиът се остави да го отклонят.

— Отличен въпрос. — Той притисна длани до слепоочията си. — Получавам видение от Всемогъщия Творец… на крайно скъпа бутилчица бърбън от най-отбрана реколта… от която Бог… прощавайте, Творецът или Творкинята примерно, ми нарежда да ви налея тозчас.

Изправи се несигурно и с олюляване се понесе към кухнята. Куентин го завари потен и със зачервено лице да седи на табуретка край отворения прозорец. Отвън нахлуваше леден въздух, но Елиът като че ли не забелязваше. Беше зареял нетрепващ поглед към мегаполиса от светлини, които се стапяха в чернотата.

Вечерта вървеше към развръзка. Не след дълго Джош отведе Анаис, Ричард се оттегли и остави Куентин, Джанет и Елиът да господарстват над празните бутилки и смачканите салфетки. Една свещ беше прогорила дупка в покривката. А къде ли бе Алис? Дали се беше прибрала, или бе изчезнала в някоя от свободните стаи?

— Кафе? — попита Джанет.

— Сирене — отвърна Елиът. — Имаме ли? Трябва ми сирене.

Кое ли е по-лошо, зачуди се Куентин. Ако Ричард е прав за съществуването на гневен нравствен Бог или Елиът, че нищо няма смисъл? Дали магията беше създадена целенасочено, или можеха да правят каквото си поискат с нея? Връхлетя го шока. Бяха го загазили. Нямаха опора, а така не можеше да продължава вечно.

— Има някаква френска марка в кухнята, която се връзваше с темата: два слоя, сутрешно и вечерно доене…

— Да, да, ясно — прекъсна го Джанет. — Дерзай, Куентин.

— Аз ще отида — каза Елиът, но вместо да стане, немощно се претърколи от дивана на пода. Чу се едно стряскащо силно "туп", когато главата му се удари в паркета.

Смееше се, докато Джанет и Куентин го изправяха. Двайсет минути им отне да го заведат до спалнята — все едно се влачеха в наводнения коридор на "Титаник". Светът беше станал по-малък и някак по-лек. Елиът се скъса да повтаря, че е добре, а Джанет съобщи, че се е попикала, буквално се е попикала от смях. На минаване край стаята на Ричард Елиът начена шумна реч от порядъка на "Аз съм могъщият Творец и ви поверявам инструмента си, щото съм пиян-залян и сега не ми е потрябвал, но само имайте късмета утре да не го намеря точно, ама точно където съм го оставил… ще заиграе каишът! Такъв махмурлук ме цепи, че ще ви го нацепя… и хич няма да ви хареса… каишът, де."

Най-накрая го стовариха на леглото и се опитаха да му дадат вода. Дали заради милата домашна сцена — все едно Елиът бе техният обичен син, когото те грижовно завиваха в креватчето му — или пък заради досадата, този могъщ афродизиак, но още докато мъкнеха приятеля си по коридора, Куентин знаеше, че ще бръкне под полата на Джанет, само тя да му даде знак.

На следващата сутрин се събуди бавно. Толкова бавно, че изобщо не бе сигурен дали е заспивал. Тримата неволно се блъскаха един в друг, докосваха се и се отдръпваха.

Отначало не изпита съжаление. Какво толкова. Живееше на макс. Пиеше, отдаваше се на забранени страсти. Нали това бе урокът на лисиците. Ако Алис имаше кръв във вените си, щеше да се присъедини към триото им. Друг път! Легна си рано, досущ като Ричард. Е, добре дошла в света на порасналите магьосници, Алис. Магията не е решение за нищо. Нима не виждаше, че всичките загиват, че всичко е нахалост, че им остава само плюскане, поркане и безразборно чукане — с когото могат и докато още могат? Самата тя го бе предупредила за това в бащиния си дом в Илинойс. И се оказа права!

След малко не бе толкова твърд в убежденията си. По-късно случката стана злощастен пропуск, кривване, но все още в границите на простимото. После гаф, лоша грешка и в последната част на този стриптийз се разкри истинската й същност: ужасна и невероятно болезнена измяна. По някое време Куентин си спомни, че Алис май беше седяла с гръб към тях в долния край на леглото, увесила брадичка в ръцете си. Току му се струваше, че е само сън, че не е възможно тя да е била там. Но как да си криви душата? Изобщо не приличаше на привидение. Значи там е била, напълно облечена.

Към девет часа светлината на утрото изпълни стаята и Куентин вече не можеше да се прави на заспал. Нямаше я ризата му. Седна и установи, че е гол, както майка го е родила. В този миг би дал всичко за малко бельо. Може би Фог беше прав, може би магията препятстваше нравственото му развитие. Сигурно имаше начин да убеди Алис колко се разкайва. Издърпа едно одеяло от леглото — Джанет се размърда и измърмори насън — загърна се в него и затопурка из смълчания апартамент. В кухнята цареше пълна свинщина. Мъничката им планета бе съсипана.

Вратите на асансьора се разтвориха и Куентин помисли, че Джош се завръща от успешна нощ с Анаис. Вместо това беше Пени — блед, запъхтян и толкова възбуден, че едва се удържаше.

Разказът на Пени

Пени изсумтя и избърса нос в ръкава си.

Куентин знаеше, че Пени никога няма да се принизи дотам, че да поздрави, да се поинтересува как са и да обясни какво, мамка му, търси тук. Беше благодарен. В момента не би изтърпял подобни любезности.

— Как влезе тук? — изграчи Куентин. Устата му беше пресъхнала.

— Портиерът ви дремеше. Спокойно може да го уволните.

— Не е бил портиерът. Сътворил си някакво заклинание.

— За прокрадване. На Чъмли.

— Елиът направи защитна магия на целия етаж. А аз му помогнах.

— Ние ще поставим нова. Аз развалих старата.

— Ега ти… Я давай поред. Кои сме "ние"? Второ… Пени, гадино, правихме тази магия цели два дена! — В този миг най-съкровеното му желание бе да натопи лице в леген с топла вода. И може би някой да му държи главата, докато се удави.

Пени беше проникнал в защитата им все едно беше детска игра. Куентин се помъчи да се държи като непукист — не искаше да показва колко е впечатлен.

— Ами ключът?

Пени бръкна в джоба си и му го подхвърли.

— Взех го от портиера. — Сви рамене. — Такива работи се научават на улицата.

Куентин се накани да го захапе, че не представлява трудност да откраднеш ключ от портиер под въздействието на "Чъмли", но думите му натежаха като камънаците, които седемте козлета натъпкали в търбуха на вълка. Защо да си губи времето в разправии? С Алис трябваше да говори.

Само че другите вече бяха чули гласа на Пени. Ричард се дотътрузи от кухнята, където почистваше — вече буден и изкъпан, а също така фризиран, наконтен и изгладен. Джанет скоро се измъкна от стаята на Елиът, царствено загърната с някаква покривка, все едно през изминалата нощ не се бе случило нищо необичайно. Щом зърна Пени, изписка и изчезна в банята.

Куентин си даде сметка, че трябва да се облече. С идването на деня се беше озовал в царството на привидността, лъжите и преструвките. Щяха да си приготвят бъркани яйца, да си разправят как ги цепи главата, да пийнат по някой коктейл "Мимоза" или "Блъди Мери" било със сос табаско, било с черен пипер и да се държат така, сякаш Куентин не е разбил сърцето на Алис. Също така — ха-ха! — да изслушат и Пени.

В края на четвърти курс той решил — обясни, когато публиката му се събра (вече всички бяха облечени, държаха чаши с напитки и чинии с храна, някои останаха прави, други се изтегнаха на диваните или насядаха по пода), че "Брейкбилс" го е научил на каквото го е научил, затова се отписал и се преместил в едно градче в Мейн, малко на юг от Бангор. Казвало се Осло, западнало курортно селище, чието население се свивало с осемдесет процента през мъртвия сезон.

Пени избрал Осло, защото там нямало какво да го разсейва. Пристигнал в средата на септември и безпроблемно наел фермерска къщурка в покрайнините на път с едно платно.

Неговият хазяин бил пенсиониран учител, който му предал ключовете и отпрашил към зимната си вила в Южна Каролина. Най-близките съседи на Пени били порутена сектантска църква от едната страна и летен лагер за деца със забавено умствено развитие от другата. Било съвършено. Имал всичко, от което се нуждаел: тишина, самота, завидна библиотека с магически заклинания, народни приказки, балади, монографии, справочници. Имал здраво писалище, светла стая, прозорец с изглед към неокосен заден двор, който не те изкушава да зяпаш навън. Бил в рая. Но няколко седмици след пристигането си, докато седял зад бюрото, а бледосините му зорки очи се плъзгали по думи с върховна мощ, написани преди столетия с перо от крилат кон, Пени установил, че съзнанието му блуждае. Едрото му, обикновено гладко чело, се намръщило. Нещо пречело на концентрацията му. Дали някой съперник — изследовател не го атакувал? Кой би дръзнал? Разтъркал очи, поклатил глава и се съсредоточил още по-силно. Ала продължил да блуждае.

Оказало се, че така Пени открил в себе си слабост, недостатък, който не би заподозрял у себе си и за хиляда години — възраст, която възнамерявал да доживее с няколко внимателни видоизменения у себе си. А ето го недостатъка: бил самотен.

Мисълта била безумна и на всичкото отгоре — унизителна. Той, Пени, бил закоравял самотник. Същински Хан Соло от "Междузвездни войни". Обичал тази черта на характера си. Изкарал четири безконечни години в "Брейкбилс", заобиколен от идиоти — с изключение на Мелани, както наричал Ван дер Веге — и най-сетне се откъснал от простотиите им. Да, но взел да пощръклява. Стоял край язовира до фермата и хвърлял камъчета, за да разтроши тънката коричка лед. Изминавал пеша два километра до центъра на градчето, за да джитка видеоигри в компютърния клуб зад аптеката заедно с тийнейджъри с безжизнени изцъклени погледи. Разказвал за проблемите си на четири бизона, които живеели в една ферма до Бар Харбър Роуд. Даже му минало през ума да прескочи оградата и да погали огромните им глави, обаче не му стискало. Бизоните са големи и никога не знаеш какво си мислят.

Това било през септември. През октомври си купил зелено субару "Импреса" и започнал редовно да посещава един танцувален клуб в Бангор. Докато шофирал четирийсет и пет минути през девствени борови гори, той надигал шишето с водка, защото клубът бил за всички възрасти и там не се сервирало алкохол. Работел само в петък и събота вечер и Пени играел билярд с разни самотници като него. Само че през една от тези съботни вечери за свой таен ужас — и с тайна благодарност — зърнал позната физиономия в смътно осветения салон. Неприятна физиономия, физиономията на изсъхнал труп с ужасен мустак на горната устна. Мустакът на пътуващия търговец Лавлейди.

Над халба с бира и няколко партии билярд, които Лавлейди лесно спечелил — не може цял живот незаконно да пренасяш фалшиви магически вещи, без да придобиеш някакви реални умения — споделили един на друг какво ги е довело тук.

За хляба си Лавлейди почти изцяло зависел от късмета и от лековерието на непознатите. Повечето си време прекарвал в лов из световните битпазари, вехтошарски магазини и по разпродажби, както рибарите ловят риба в морето. Влизал в контакт с емоционално уязвимите вдовици на наскоро починали магьосници, та дано се докопа до вещ с истинска стойност или до вещ, която с малко обработка ще замяза на нещо с истинска стойност. Последните няколко месеца изкарал в мрачното предградие на Хъл, Северна Англия, в една гарсониера над гараж. Гледал да удари кьоравото в антикварните магазини и в книжарниците за книги втора употреба. Цял ден се разкарвал с автобуса, а извадел ли късмет — на древно колело с една скорост, което заемал без разрешение от гаража.

По някое време Лавлейди започнал да страда от нежелано внимание. Обикновено той приветствал клиентското внимание, но тук се касаело за нещо различно. Непознати пътници в автобуса се пулели насреща му без причина. Уличните телефони звънели, щом минавал край тях. Броял си рестото и всички монети били от годината на раждането му. Пускал телевизора и виждал собствения си образ на фона на загадъчен пуст град. Лавлейди не бил нито учен, нито кой знае колко интелигентен, обаче в оцеляването се ръководел от инстинктите си, а те му нашепвали, че сериозно е сгазил лука.

Насаме в гарсониерата хубаво преценил ситуацията. Предположил, че неволно е придобил вещ с истинска мощ, жадувана от някаква магическа същност.

Същата нощ Лавлейди се изселил. Прежалил предплатения наем, накачулил се с амулети и фетиши, взел автобус до Лондон, качил се на влака за Париж, а оттам прекосил Атлантика, за да злоупотреби за пореден път с милостта на "Брейкбилс". Един изтощителен следобед бродил в горите северно от Ню Йорк, търсейки познатия двор.

Когато слънцето тръгнало да залязва и лютият зимен мраз защипал ушите му, ужасяващата истина бавно си пробила път. Намирал се където трябва, но "Брейкбилс" не му се явявал. Той или стоките му били несъвместими със защитните заклинания на колежа.

Тогава избягал в Мейн. Ама че ирония: за пръв път Лавлейди ударил кьоравото, но му дошло в повече. След живот, изкаран в алчност и икономисване, сърце не му давало да зареже всичките си стоки посред замръзналата гора. Наел си хижа (евтино, защото не било в активния сезон) и направил инвентаризация.

Найлоново пликче, завързано с ластик, сред партида от невзрачни украшения за костюми. Лавлейди тутакси го разпознал. Не знаел какво представлява, но силата му щяла да ти избоде очите. Дръпнал Пени в един ъгъл, бръкнал в джоба на опърпаното си палто и поставил пликчето на кръглата талашитена масичка. В него имало обикновени копчета стари модели: с две дупки, с четири дупки, от фалшива кожа, имитация на костени копчета, ъглести копчета на допотопен радиоапарат, бакелитени копченца за якички, даже ръкавели. Очите на Пени незабавно се заковали в едно плоско бисерно бяло копче, голямо около два сантиметра и половина. Тежало повече, отколкото трябвало. Направо вибрирало с едва сдържана магическа сила.

Разбрал какво е то. Не го докоснал.

— Щура работа — обади се неприлично изтегнатата на креслото Джанет. — Какво е било това вълшебно копче?

— Не се ли досещаш? — попита Пени.

Куентин смяташе, че се досеща, но нямаше да изрече думите гласно.

— Какво предприе? — попита вместо това.

— Накарах го да дойде в къщата ми. Той не се намираше в безопасност, а аз поне имах елементарна защита. Обадихме се на жената, от която бе купил партидата, но тя настоя, че такова копче не фигурирало в архива й. На следващия ден заминахме за Бостън и аз му платих осемдесет хиляди долара. Той отказа в брой, само злато и диаманти. Практически изкупих витрината на една бижутерия, но си струваше. После пратих Лавлейди на майната му.

— Осемдесет хиляди долара — повтори Елиът. — Много евтина ще да е била тая бижутерия.

Пени не се трогна от коментара му.

— Това се случи преди два дена. Копчето привлича внимание. Снощи една чистачка загина при пожар в бостънския хотел два етажа над мен. Не се върнах в стаята си. Взех един китайски автобус от Южната гара. От Чайнатаун дотук ми се наложи да вървя пеша. Влезех ли в такси, двигателят отказваше.

— Важното е, че е истинско и че е наше.

— Наше ли? Кои сме ние? — попита Ричард.

— Ти — студено го скастри Куентин — да траеш.

— Куентин разбра — обобщи Пени. — Още някой?

— За какво говори той?

Копие от чист искрящ лед прониза сърцето му. Не беше чул кога Алис е влязла. Стоеше встрани с неумита и разрошена коса; сънено дете, събудило се посред нощ и появило се като призрак на купона за възрастни.

— Той не знае за какво говори — промърмори Куентин, измъчван от угризения. Чак й се сърдеше: толкова го болеше да я погледне.

— Ще обясниш или аз да го направя?

— Ти. Аз ще се скъсам от смях.

— Кой каквото ще казва, да го казва, че си лягам — подкани ги Елиът.

— Дами и господа — тържествено и величествено заяви Пени, — заминаваме за Филория! В края на "Блуждаещата дюна" — започна той (очевидно беше репетирал) — Хелън и Джейн Чатуин получават подарък от Доблестни, капитана на платнохода със зайчи екипаж. Подаръкът представлява дъбово ковчеже с месингов обков, в което има пет вълшебни копчета с различни форми и цветове, по едно за всеки Чатуин, които по команда могат да пренесат притежателя си от Земята до Филория и обратно.

Всички в стаята бяха чели книгите, Куентин сума ти пъти, но въпреки това Пени припомни правилата. Копчетата те пренасят първо до нещо като междинен свят, слой между отделни измерения, откъдето правиш скока за Филория.

Никой не знае що за спирка е тази. Би могла да е алтернативна плоскост на битието или място между тези плоскости, като изсушено цвете между страниците на книга или равнина, която съдържа всички плоскости — гърбът на книгата. За необученото око тя прилича на безлюден град, безкрайна поредица от каменни квадрати, ала служи като контролно табло за измеренията. Всеки квадрат представлява площад с фонтан в центъра. Влез в който и да е фонтан, и ще се озовеш в друга вселена. Има стотици квадрати, никой не ги е преброил, както и съответен брой алтернативни вселени. Зайчетата наричат това място Ничиите земи, понеже не е нито един свят, нито друг, а понякога просто му казват Града.

Най-важно, изтъкна Пени, е, че в края на "Блуждаещата дюна" Хелън скрива всички копчета в чичовата си къща в Уелс, чувствайки, че са твърде механични и правят пътуването много лесно. Ходенето до Филория не бивало да е концерт по желание, все едно хващаш автобус. Такова пътуване трябвало да се заслужи, да се извоюва. То било награда за достойните, избрани от Амбра и Умбра. Копчетата били извращение на тази божествена благодат. Те нарушавали правилата. По същността си Филория била религиозна фантазия, но копчетата изобщо не били религиозни, а магически инструменти, към които не са прикрепени стойности. Магически до степен на технологичност. Можеш да ги използваш за добро или зло.

Напълно разбираемо Джейн била неутешима и обърнала къщата с краката нагоре, но според "Блуждаещата дюна" никога не ги открила. Пловър не написал други книги. "Блуждаещата дюна" свършва през лятото на 1917 или 1918 година. Но я помислете, предложи Пени: колко дълго може да остане скрита кутия с копчета? Десет години? Петдесет? Рано или късно всичко излиза наяве. Навярно е възможно — дори неизбежно — камериерка, агент по недвижими имоти или друго момиченце да ги е намерило отново! И оттам да са попаднали на сивия пазар за магически вещи.

— Хм, я чакай малко — жизнерадостно се намеси Куентин. — Книгите за Филория не са ли художествена измислица? Нима описват действителни събития?

— Да и не — изненадващо разумно отговори Пени. — Допускам, че голяма част от повествованието на Пловър е плод на фантазията. Обаче стигнах до убеждението, че основната механика на пътуването между измеренията, описана от него, е напълно истинска.

Куентин знаеше, че Пени никога не блъфира, но продължи да се заяжда, тласкан от злоба.

— Сериозно? И как стигна до това заключение?

Пени го погледна състрадателно и нанесе смазващия си удар:

— Уверявам те, че Ничиите земи са реалност. Повечето от изминалите три години аз прекарах там.

Всички се умълчаха. Куентин най-накрая се осмели да погледне Алис, но изражението й представляваше маска. По-добре да изглежда сърдита.

— Не знам дали ви е известно (всъщност съм сигурен, че не ви е известно), обаче в "Брейкбилс" пътешествах между алтернативните светове. Или между плоскостите, както ги наричаме. Доколкото ни се удаде да преценим, това е съвършено нова специалност. Аз бях първият студент по нея. Дарбата ми беше толкова необичайна, че Мелани — госпожа Ван дер Веге — реши, че вместо да ходя на лекции, ще се обучавам самостоятелно.

Страшно много импровизирах, магията беше съвсем новаторска. Страхотни изненади ме чакаха. С много задачи се справих, но някои проблеми още ми се опират.

— Например? — подхвърли Елиът.

— Засега пътувам сам. Мога да пренеса тялото си, дрехите си и малко провизии, но нищо друго и никого другиго. Второ, успявам да стигна до Ничиите земи и засядам там. По-широката мултивселена е затворена за мен.

— Тоест… само това ли? — Джанет хич не изглеждаше впечатлена.

— Не. Моите изследвания се ограничиха с Града. Той самият изобилства от находки и магически обученото око съзира в него изумително сложен артефакт. В книгите няма нищо ни зрънца информация — "Блуждаещата дюна" е разказана от погледа на едно дете и не ми е ясно дали Пловър, или Чатуинови са имали контрол върху описаните техники. Отначало мислех, че става дума за виртуална среда, функционираща като триизмерен интерфейс, хакнат на контролното табло за измеренията. Не че това е интерфейс. Лабиринт от еднакви квадрати? Голяма помощ, няма що. Работата е, че колкото повече научавам, толкова повече ми се струва, че е точно обратното — нашият свят е много по-нереален от Града, а това, което преживяваме като действителност, е само бележка под линия на случващото се там. Епифеномен. Обаче сега имаме копчето — той потупа джоба на джинсите си — и ще научим повече. Ще стигнем надалеч.

— Пробва ли го?

Пени се поколеба. Куентин надуши кръв:

— Разбира се, че не е. Насрал се е от страх. Има представа само, че тая чудесия е адски опасна и иска някой да му послужи за опитно свинче.

— Абсолютно не е вярно! — възмути се Пени и ушите му почервеняха. — Артефакт на такова равнище изисква съмишленици и наблюдатели при съответните предпазни мерки! Никой разумен магьосник…

— Успокой топката, Пени. — Сега Куентин можеше да играе ролята на разумния и го стори максимално злобно. — Така си се олял, че не е за разправяне. Видял си стар град, няколко фонтанчета и чешмички и като имаш копчето, ти се е отворил меракът за Филория. Хващаш се за сламка. Глупости на търкалета! Поеми дълбоко въздух и направи крачка назад.

Никой не продума. Скептицизмът в стаята беше осезаем. Куентин чувстваше, че печели. Пени се огледа умоляващо, неспособен да повярва, че са го натирили.

Алис пристъпи напред. Гласът й едва доловимо трепна:

— Куентин, ти си невероятен гадняр!

С една ръка стисна китката му, а с другата бръкна в джоба на торбестите черни джинси на Пени. Пръстите й шавнаха.

После тримата изчезнаха.

Ничиите земи

Куентин плуваше в тъмата. Всъщност би могъл да заплува, ала само се носеше в безтегловност. Водата бе ледена. Тестисите му се свиха от студа. Отвори очи и отново ги затвори. Какво великолепно облекчение: нямаше нищо за гледане. Цялата му вцепененост бе разкошна. В непоносимо болезнен миг светът, обикновено неотзивчив по душевните въпроси, необяснимо му бе направил услугата да изчезне.

Спор да няма, нуждаеше се от въздух. Положението бе кофти, но удавянето беше твърде краен курс на действие.

Желязна халка бе приклещила китката му. Ръката на Алис, която безмилостно го теглеше нагоре. Куентин неохотно зарита към повърхността. Главите им едновременно се показаха от водата.

Намираха се в центъра на притихнал празен квадрат, в кръглия фонтан. Тишината бе абсолютна: нямаше вятър, птички, насекоми. Във всички посоки се простираха широки каменни плочки, чисти и равни, сякаш току-що настлани. От четирите страни на квадрата се издигаха редици с каменни здания. Те създаваха впечатлението за неописуема възраст — не бяха разнебитени, но личеше, че в тях са живели хора. Стилът изглеждаше смътно италиански, това можеше да е Рим или Венеция. Но не беше. Навъсеното небе бе покрито с облаци, ръмеше дъждец. Сякаш квадратът бе припряно изоставен, но дали преди пет минути, или преди петстотин години — невъзможно бе да се каже.

Куентин се подпря с две ръце на надраскания ръб на фонтана и се прехвърли на сухо.

— Майко мила — прошепна той с пуфтене. — Пени, гадино смотана! Истина е!

Ето, бяха в Града, в Ничиите земи, или поне в тяхна шантава имитация. Да не повярваш! Неговата най-наивна и безметежна детска мечта се беше сбъднала. Олеле, грешал бе за всичко.

Няколко пъти вдъхна дълбоко. Все едно бяла светлина струеше през него. Не знаеше, че е възможно такова щастие. В сравнение с него всичко, което го потискаше — Джанет, Алис, Пени, всичко — изведнъж стана илюзорно. Ако Града беше реален, същото можеше да се отнася и за Филория. Снощи беше катастрофа, апокалипсис. Сега пред него имаше толкова много щастие.

Обърна се към Алис:

— Това е точно…

Юмрукът й го цапардоса в лявото око. Ударът беше момичешки, без набрана мощ, но Куентин не видя откъде му се зададе. Лявата половина от света проблесна в бяло.

Наведе се, затиснал с длан окото си. Тя го изрита в пищялките — първо едната, после другата — със смайваща точност.

— Недоносче! Мухльо!

Лицето й беше пребледняло. Зъбите й тракаха.

— Мръсник! Шибан страхливец!

— Алис — продума той. — Алис, извинявай. Слушай… Виж… — опита се да й покаже света наоколо и в същото време да провери дали роговицата му не е разкъсана.

— Ти ли ще ми казваш да слушам, бе! — Заудря го бясно по главата и раменете. — Мръсник! Долен развратник!

Той залитна назад, мъчейки се да избяга, но тя го последва като рояк гневни пчели.

— Алис! Алис! Поне за секунда забрави всичко! За секунда! Обърках се. Животът ми се струваше толкова празен, а трябва да живеем, докато можем. Просто всичко излезе от контрол. — Защо дрънкаше такива клишета? Нека го дава по същество. — Всички бяхме страшно пияни…

— О, ама това не ти попречи да се въргаляш с нея. — E, сега го хвана натясно. — Бих могла да те убия. Разбираш ли? Лицето й бе страшно. Върху страните й бяха избили две нажежени петна. — Бих могла да те изпепеля на мига. По-силна съм от теб.

— Слушай, Алис. — Трябваше да я накара да млъкне. — Кофти се получи, много кофти. Никога няма да узнаеш колко ми е болно. Толкова е важно да ме разбереш!

— Ти да не би да си дете? Объркал се бил! Защо просто не приключи, Куентин? Ясно е, че отдавна загуби интерес. Ясно е, че не си достатъчно мъж за истинска връзка. Даже не си достатъчно мъж да приключиш истинска връзка. Аз ли трябва да се нагърбя с всичко? Ти толкова се ненавиждаш, че би наранил всеки, който те обича. Така е, нали? Само и само да му го върнеш, задето те обича.

Тя поклати невярващо глава и млъкна. Както първия път преди два часа, отново я порази, че й е изневерил, и то не с кого да е, а с Джанет. Куентин го виждаше: все едно я бяха изритали в стомаха. Все едно киселина бе плъзнала по вените й.

Тя протегна ръка с дланта напред, сякаш засланяше очите си от чудовищния му лик. Кичур мокра коса бе залепнал за бузата й. С мъка си поемаше дъх. Устните й бяха посивели, но продължиха да се движат:

— Струваше ли си? Винаги си я желал, да не мислиш, че не виждах? За тъпачка ли ме имаш? Отговаряй! За тъпачка ли ме имаш? Кажи, кажи. Наистина ли ме имаш за тъпачка?

Нахвърли му се и го зашлеви. Той пое цялата сила на удара.

— Не те имам за тъпачка, Алис. — Куентин се чувстваше като нокаутиран боксьор. Тя беше права, хилядократно права, но накара ли я да види неговата гледна точка… акцентира ли върху правилната перспектива… Задръстени жени! Сега пък Алис свърна към една от уличките за другите квадрати, оставяйки мокри отпечатъци. — Моля те, би ли се огледала! — Умоляваше я с прегракнал глас, мъкнейки се подир нея. Би ли признала за секунда, че има нещо по-важно от това кой къде си е завирал оная работа?

Тя не го слушаше или просто си беше наумила нещо и го казваше:

— Бас държа — смятал си, че като спиш с нея, ще станеш щастлив.

Алис притисна ръце към корема си, все едно болката беше от гастрит, и зарида сърцераздирателно. Мокрите дрехи прилепваха по нея, в краката й се образува локвичка. Куентин искаше да я утеши, ала не смееше да я докосне.

Стъпки по камъка. Куентин реши, че с радост ще приветства всяко същество, особено ако е месоядно и ще го изяде жив.

— Какво събиране, а?

Пени бодро се задаваше към тях. Сивата фасада на една пиаца с хералдически инкрустации — котва и три пламъка — се извисяваше над главите им. Пени изглеждаше блажен и отпуснат. Беше в стихията си и сияеше от гордост. Дрехите му бяха сухи.

— Извинявайте. Толкова време съм прекарал тук, но нямаше на кого да го покажа. А това има значение. Като дойдох първия път, един труп лежеше на земята — точно там. Май беше маори с татуировка на лицето. Сигурно е попаднал в капан — дошъл е, но водата не го е пуснала да си отиде. Навярно е умрял от глад.

Пени чак сега видя сълзите на Алис и посиняващото око на Куентин.

— Уф! — Изражението му поомекна. Той направи знак и изведнъж дрехите им станаха топли, сухи и изгладени. — Вижте, тук трябва да забравите разправиите си. Градът може да бъде опасен, ако не внимавате. Ще ви дам пример: кой е пътят за нашия квадрат?

Алис и Куентин покорно се огледаха. Мокрите им стъпки вече бяха изчезнали. Навсякъде имаше улички, а всяка уличка беше пресечена неравномерно от други улички и фонтани, губейки се в безкрая. Беше като илюзия с огледала. Слънцето се бе скрило, ако въобще имаше слънце. Пени имаше право: нямаха представа кой фонтан води до Земята, не знаеха даже горе-долу от коя посока са дошли.

— Не се безпокойте, белязах пътя. В книгата героите само вървят наслуки и винаги уцелват фонтана, но ние следва да сме по-предпазливи. Използвам оранжев спрей, за да очертая пътека. Всеки път го правя наново, защото боята изчезва.

Пени пое нататък. Колебливо, без да се гледат, Куентин и Алис го последваха. Дъждецът пак мокреше дрехите им.

— Спазвам строги процедури за действие. Няма посоки, затова ми се налага да ги измислям. Кръщавам ги на сградите в земния квадрат: дворец, вила, кула, черква. Няма как да е истинска черква, но така ми изглежда. Сега вървим в черковна посока.

Върнаха се при фонтана, ограден от Пени с хиксове във флуоресцентно оранжево. Недалеч се намираше груб заслон от промазано платно с легло и маса.

— Тук установявам базов лагер с храна, вода и напитки. — Изглеждаше страшно развълнуван: като богато, недолюбвано от съучениците си дете, което за пръв път води у дома приятелчета да разгледат скъпите му играчки. Дори не забеляза, че Куентин и Алис са се умълчали. — Мислех, че Мелани първа ще дойде тук, но заклинанията не й се удават. Помъчих се да я науча, но не е достатъчно силна. Е, донякъде се радвам, че сте вие. Знаете ли, че бяхте единствените ми приятели в "Брейкбилс"?

Само преди дванайсет часа Куентин и Алис щяха да се захилят съзаклятнически при мисълта, че някога са били приятели с него.

— А, за малко да забравя: никакви светлинни заклинания. Първия път се опитах да направя основна илюминация. После два часа не можех да виждам. Сякаш въздухът е свръхнаситен с магия. Една искра и всичко пламва.

Две каменни стъпала водеха до фонтана. Куентин седна на тях и се подпря на варовиковия ръб. Водата изглеждаше неестествено черна… като мастило.

— Няма да повярвате, но тук съм изминал стотици километри! Сградите си приличат, обаче никога не се повтарят напълно. Веднъж видях прелял фонтан като запушен клозет, който беше наводнил квадрата си. В далечината съм мярвал квадрат с тучна градина, май с лимонови дръвчета, но както и да опитвах, не успях да стигна дотам. На два пъти видях затворени фонтани с бронзови капаци като кладенци. Веднъж се натъкнах на късове бял мрамор на паважа. Реших, че са от строшена скулптура, и се опитах да подредя парчетата, за да получа образ, но така и не успях.

Не може да се влиза в сградите. Какво ли само не опитвах! Шперцове. Чукове. Даже ацетилен. Прозорците са затъмнени, но си донесох супер мощно фенерче, каквото използват от бреговата охрана. Включих го на максимална мощност и видях съвсем мъничко. Къщите са пълни с книги. Независимо от външния си вид те представляват библиотеки.

Пени описа с големи технически подробности абсолютно неуспешния си опит да се покатери на постройките, за да види Града отвисоко. Веднъж успял да метне въже високо върху някаква декоративна зидария, но на половината път главата му се замаяла и той, ще не ще, слязъл обратно.

— Трябва да се връщаме — най-накрая се обади Алис.

— Защо? — попита Пени. Той се забавляваше както никога преди. Бил е невероятно самотен тук, помисли си Куентин. — Можем да седим колкото си искаме, Земята не отчита това време. Веднъж изкарах тук цял семестър, но в "Брейкбилс" никой не забеляза. Вероятно съм около година по-възрастен от вас заради всичкото време, прекарано тук.

— Пени, какво правим тук?

Пени изглеждаше озадачен.

— Не е ли очевидно? Куентин, заминаваме за Филория. Налага се. Това ще промени всичко.

— Добре, де, добре. — Нещо го човъркаше, но как да го изрази с думи? Сякаш мозъкът му бе ръждясал. — Пени, хайде да намалим темпото. Чатуинови попадат във Филория само защото са избрани. От Амбра и Умбра, магическите овце. Овните. Там трябвало да извършат подвизи, да надвият Наблюдателката и разни други.

— Отишли са, защото е имало добрини за вършене — кимна Алис. — Наблюдателката, блуждаещата дюна, тиктакащият часовник в "Летящата гора". Точно това казва Хелън Чатуин. Не можеш да се натрапиш неканен във Филория. Затова скрила копчетата — те били грешка. Филория не била като реалния свят, а съвършена вселена, където всичко е организирано завинаги. Амбра и Умбра контролират границите, но с копчетата всеки може да влезе там. Случайни хора. Но все пак хора. Копчетата не са част от логиката на Филория, а дупка в границата. Вратичка.

Пени се залюля напред-назад като аутист.

— Забравяш нещо, Алис. Ние не сме лоши. — Фанатично огънче просветна в очите му. — Ние сме добрите. Не си ли се замисляла, че може би затова сме намерили копчето? Може би Филория ни зове, защото се нуждае от нас.

— Друг път — най-сетне немощно се обади Куентин. — Нека да е друг път.

— Е, и? — Пени се изправи. — Ако не във Филория, ще се озовем някъде другаде. В чужд свят, Куентин. В милиони други светове. Ничиите земи са средоточието на всички светове! Кой знае дали някои въображаеми вселени няма да се окажат истински? Нищо чудно цялата художествена литература да е наръчник за мултивселената. Преброявал съм сто квадрата в една посока, а краят им не се виждаше. Не бихме могли да съставим карта на Града, дори да го изследваме цял живот. Той е новата граница, новото предизвикателство на нашето поколение и на следващите петдесет поколения! Всичко започва оттук, Куентин. Стига само да поискаш. Какво ще кажете?

— И аз мисля, че трябва да се връщаме — изморено повтори Алис. Изминалата нощ явно не бе спала много.

Тя извади тежкото копче от джоба си. Видът му беше нелеп. Олицетворяваше детската представа за вълшебен предмет. Но какво да очакваш от говорещи зайчета?

Тримата се хванаха за ръце и се наредиха на ръба на лотосовия фонтан, пазейки равновесие. Действаше им потискащо, че отново ще се намокрят. Куентин видя, че между две плочки е избуял филиз. Зачуди се с какво е построен Града и дали той някога ще бъде разрушен. Дали тук е имало гори? Дали отново ще има?

Алис застана от другата страна на Пени, за да не докосва Куентин. В синхрон издадоха напред десния си крак. Този път пътуването бе различно. Паднаха във водата, все едно бе въздух, настана мрак, а после се изсипаха в сивото петъчно небе над Манхатън — кафяви паркове, сиви здания, жълти таксита, чакащи на пешеходните пътеки, черни реки с влекачи и шлепове — и оттам тупнаха право в гостната, където Джанет, Джош, Елиът и останалите стояха застинали като на кадър, сякаш Алис току-що бе натиснала копчето в джинсите на Пени.

— Алис — весело подвикна Джанет, — извади си ръката от панталона на Пени!

Подготовка

Разбира се, всички поискаха да отидат до Ничиите земи. Не коментираха насиненото око на Куентин (Туземците бяха неспокойни — иронично импровизира той). Джош се появи — все пак беше прекарал нощта с Анаис — и се наложи да му разправят всичко наново. Той позвъни на Анаис, за да дойде и тя. Заминаха по тройки. Пени преведе всичките. Единствено, Джанет реагира зле. Щом изплуваха на повърхността, тя повърна закуската си в студената, бистра магическа вода, после се паникьоса.

Куентин не се трогна от страданията й. Кучка! Разваляше хубавата връзка на двама влюбени.

Щом се убедиха, че всичко е истина, се върнаха, за да се подготвят. Настроението в стаята се отрезви. Всички се споглеждаха многозначително. Цареше единодушие, че се е случило нещо съдбоносно. Съдбоносно. По настояване на Пени седнаха в кръг на килима в хола и опасаха апартамента със защитни заклинания. Склонността на Ричард да се разпорежда, която често го правеше непоносим, сега се оказа полезна. Той делово направляваше магическата група като обръгнал диригент, превеждащ камерен оркестър през труден пасаж от унгарския композитор Бела Барток.

Двайсет минути довършваха заклинанието и още десет го укрепваха с допълнителни защитни слоеве — благоразумно, като се има предвид нивото на интерес, което копчето явно възбуждаше в магическата екосистема. Когато всичко беше проверено и подсигурено, в стаята се възцари мълчание. Джош стана и отиде в кухнята да направи сандвичи за обяд. Елиът отвори прозореца и запали цигара. Джанет изгледа Куентин с хладна ирония.

Куентин лежеше на килима и се пулеше в тавана. Трябваше да дремне, но времето не бе подходящо за сън. Бурни емоции се сражаваха за контрол над съзнанието му като вражески армии, вплетени в схватка за някакво си възвишение: възбуда, разкаяние, радостни предчувствия, тревожни опасения, мъка, гняв. Помъчи се да се съсредоточи върху Филория, да изпита отново първото радостно чувство. Да, неговата вселена току-що се бе разширила милион пъти, а Филория бе ключът към промяната. Онова прилепчиво, злокобно усещане за безсмисленост, което се бе загнездило в мозъка му от дипломирането насам, бе пронизано от вълшебен куршум. Алис все още не разбираше, но и това щеше да стане. Неясна усмивка се настани на лицето му и годините се отлюспиха от него като мъртва кожа. Не бяха точно похабени години, не би могъл да го твърди, но през тези години въпреки удивителните му дарби някак го глождеше чувството, че не е получил таланта, който иска. Ала това… това бе всичко. Сега настоящето имаше цел, бъдещето — смисъл, а оттам ретроспективно — и миналото, целият им досегашен живот. Сега знаеха за какво е било всичко.

Ех, ако Пени се беше появил ден по-рано! Гаднярът Пени! Всичко напълно се съсипа и после напълно се съгради с такава светкавична бързина, че Куентин още бе ошашавен. Обаче от определена гледна точка преживяването му с Джанет бе симптом на болния празен свят, в който битуваха заедно. А сега разполагаха с лек. Болният свят щеше да оздравее.

Другите бяха насядали на пода, опираха се на лакти, облягаха гърбове на дивана, понякога се споглеждаха невярващо и избухваха в кикот. Куентин се запита дали изпитват същото като него. Може би несъзнателно бяха чакали тъкмо това — спасение от скуката, депресията и безсмислените занимания, които ги дебнеха от мига на дипломирането със спарения си алкохолен дъх.

Най-накрая Елиът пое контрола. Плесна с ръце, взе да дава команди и май всички бяха доволни, че ги карат да вършат нещо.

Никой не познаваше добре Анаис, даже Джош, но тя се оказа изключително полезна. Кръгът й от познати включваше някого, който познава някого, който притежава удобна стара къща в северен Ню Йорк, разположена на стотици акри — достатъчно закътана и защитима, та да им послужи като сценична площадка за следващия етап от тяхното пътешествие. Първият "някого" освен това бе магьосница с достатъчно висок ранг да отвори портал, през който да минат.

Наложи се да излязат на покрива, осеян с преобърнати пластмасови столове и маси, а също и с мазни скари от барбекю. Вятърът самотно свиреше в стрехите.

Събраха се накуп, за да се постоплят, и заподритваха нервно чакъла, докато гледаха как запазената белгийска чародейка с побелели коси, с пожълтели от никотина пръсти и един доста злокобен фетиш, провесен на шията й, отваря портала.

Усещането бе тържествено. Впускаха се в голямо приключение, без много-много да му мислят. Мамка му, не е ли това да си жив? Чародейката целуна Анаис по бузите, промълви нещо на френски и побърза да си отиде, но не и преди Джанет да им направи групова снимка.

Седмината пристъпиха в портала и се озоваха на широка, покрита със скреж морава. Анаис се оказа права: къщата наистина бе голяма и удобна и поне някои нейни части бяха стари. Джанет, Анаис и Джош се натръшкаха на диваните и веднага поведоха спор за спалните. Алис (чиито очи бяха подпухнали) безмълвно отиде в най-голямата спалня, която заемаше половината от третия етаж, и затвори вратата, смразявайки евентуалните възражения с гневен поглед на подпухналите си очи. Внезапно отмалял, Куентин си намери една мъничка спалня с кораво легло. Чувстваше, че това му се полага.

Събуди се по тъмно. Дигиталният часовник на радиото показваше 10:27. Не можа да намери ключа за лампата и опипом стигна до банята. Напръска лицето си с вода и тръгна из голямата къща.

Завари другите в хола, с изключение на Алис и Пени. По стените висяха огромни произведения на модерното изкуство с цвета и текстурата на засъхнала кръв.

— Къде е Алис?

— Дойде и си отиде — отвърна Джош. — Да не сте се скарали нещо?

Очевидно не знаеше какво се е случило. Седналата до него Анаис наужким го нокаутира в брадичката. Пак бяха пияни — също като миналата и по-миналата вечер. Нищо не се бе променило.

— Сериозно, тя ли те подреди така? — попита Джанет.

Както винаги държането й се отличаваше с жлъчна непринуденост, ала клепачите й бяха зачервени. Куентин се запита дали не се лъже, че тя се е измъкнала толкова леко от снощния холокост.

— Бяха Амбра и Умбра. Вълшебните овни. — Май всички бяха забравили за Филория. — Наказаха ме, защото съгрешавах.

— Брей? А ти не им ли ощави вълната от задниците? — поинтересува се Джош.

— Подадох си и другата буза. — На Куентин не му се говореше, но затова пък бе гладен. Взе си чиния от кухнята, седна в края на масата и си сипа каквото беше останало.

— Говорехме какво ще правим — каза Ричард. — Набелязвахме основните моменти.

— Точно така. — Джош властно удари с длан по тежката маса. — Трябва да решим какво ще вземем.

— Храна. Ако наистина ще заминаваме за Филория, нека прочетем книгите — безпристрастно отсече Ричард.

— Злато — бойко се намеси Анаис. — Търговски стоки. Какво искат филорийците? Цигари ли?

— Няма да ходим в Русия по времето на Брежнев, Анаис. Огниво?

— Барут?

— Олеле! Чуйте се какви ги дрънкате, бе, хора! — хвана се за главата Елиът.

— Да си носим дебели дрехи и палатки — разумно предложи Ричард. — Нямаме си понятие кой сезон е там. Току-виж сме се озовали насред люта зима.

Вчера — тоест, преди дрямката му — Филория щеше да оправи всичко. Сега тя пак изглеждаше като блян и му беше трудно да се фокусира върху нея.

— Колко дълго ще останем?

— Няколко дена. Виж, просто ще се върнем, ако забравим нещо. С копчето работата е ясна — рече Елиът. — Ще останем, докато ни доскучае. А какво ще правим там?

— Вероятно ще ни възложат някое издирване. Все това се случваше с Чатуинови.

Всички глави се обърнаха. Пени стоеше на прага по тениска и анцуг, замижал като бухал.

— Не съм сигурен, че можем да разчитаме на такъв развой, Пени. — Незнайно защо, Куентин се дразнеше от неговия безпочвен оптимизъм. — Овните не са ни призовали. Може книгите да са измислени и да не е имало никакви издирвания. Вероятно Пловър ги е вмъкнал, за да си оправи сюжета. Нищо чудно да киснем във Филория, както киснем тук.

— Искаш да ни отровиш радостта, защото приятелката ти те е набила — захапа го Джош.

— Не ми се връзва Пловър да е измислил всичко това — поклати глава Пени. — Не е рационално. Той е бил магнат на верига с ателиета за химическо чистене, а преди това е завършил приложна химия. Мозъкът му е работел като бръснача на Окам. Най-вероятно е предал всичко, както е било.

— Как мислиш, дали ще срещнем злочеста девица? — попита Елиът.

— Възможно е. Само че не точно девица, а… говореща животинка, навярно. Дето се нуждае от помощ.

Всички прихнаха, обаче Пени продължи. Направо беше покъртителен:

— Без майтап, в книгите все така става.

Джош бутна кукленска чашка с някаква прозрачна, сто на сто алкохолна течност към Куентин, който отпи.

— Да, ама в истинския живот не е така — започна Куентин, напипал някакво важно прозрение. — Отправяш се на приключение в името на благородна кауза и хепиендът ти е в кърпа вързан. Така е на книга. На практика никой няма да ти поднесе нещо даром. Истинският свят не е такъв.

— Може би твоят свят не е такъв, Куентин — смигна му Джош. — Ние не сме в него.

— Не желая да превръщам разговора в теологически спор — с достойнство се намеси Ричард, — обаче по този въпрос има място за две, че и повече мнения. Дори да не вярваш, че този свят си има бог, длъжен си да признаеш, че Филория си има. И то два.

— Мнението ти е шантаво, но повдига един абсолютно уместен въпрос. Какво ще правим, като стигнем там? — попита Елиът.

— Ще търсим магическото цвете — каза Джош. — Онова, дето го помирисваш и автоматично ставаш щастлив. Помните ли приказката? Ще натрупаме цяло състояние.

Докато никой не ги гледаше, Джанет улови погледа на Куентин, повдигна вежди и похотливо се облиза. Куентин даже не мигна. Значи така, а? Саботирала е връзката му с Алис. Сексът с нея бе толкова различен. Миризмата, допирът на кожата й, деловият й маниер. В смътен проблясък си спомни, че изпитваше срам и ужас, но въпреки това не беше спрял.

А Елиът буден ли е бил?

Леле майко! Защо нямаше бич да покаже колко се разкайва!

— Можем да открием Мартин Чатуин — обади се Ричард.

— Можем да открием Животното търсач — промълви Куентин.

— Какво? — набърчи чело Джош. Не бе специалист по Филория.

— От "Момичето, което измерваше времето", помниш ли? Животното, което не може да бъде хванато. Хелън тръгва по дирите му.

— И какво ще го правиш, като го хванеш? Ще го изпапкаш ли?

— Не зная. Току-виж ме завело до съкровище? Или до тайна мъдрост? Или до каквото и да е? — Мисълта му течеше бавно. Животното бе важно за Чатуинови, но сега не се сещаше защо. Може би въобще не бе уточнено. Така и не ставаше ясно как изглежда въпросното Животно търсач.

— Така и не става ясно — каза Пени. — Никога не го залавят и Пловър не го споменава повторно. Хрумването си го бива. Обаче ми се въртеше в ума, че може да ни направят царе и царици — като Чатуинови.

Беше толкова очевидно, защо не се беше сетил? Разбира се, че щяха да станат царе и царици. Щом Града бе истински, защо и другото да не е вярно? Току-виж заживели в замъка Беловръх, а Алис му станала царица.

Майко мила, канеше се да се съгласи с Пени. И това ако не беше белег за опасност!

— Я виж ти… — Будното мозъче на Джанет сериозно обмисляше предположението. — Ще трябва ли да се оженим?

— Не е задължително.

— Уф, не знам — оплака се Анаис. — Звучи тежкарски: царица. Вероятно е свързано с много бюрокрация и административни дейности.

— Обаче е доходоносно. Корона, скиптър, скъпоценности…

— Ако книгите са точни — отбеляза Елиът. — И ако троновете са вакантни. Плюс това, те са четири, а ние сме седмина.

— От мен да знаете, трябва ни бойна магия — измъдри Анаис. — Военна магия. Защита, нападение. Освен ако вие, големи и силни мъжаги, не знаете как се върти меч. — Тя се ухили нагло на последвалата гробна тишина.

— На такива неща ли ви учеха в университета? — сякаш се стъписа Джош.

— В Европа не сме чисти и непорочни като вас, американците.

— Бойната магия не е незаконна във Филория — кимна Пени.

— И дума да не става! — отсече Ричард. — Давате ли си сметка как ще ни погнат? Кой, освен мен си е имал работа с Магическия съд? Я да чуя?

— Затънали сме до гуша в лайна, Ричард. Да не мислиш, че копчето ще е законно, ако съдът научи за него? Анаис е права. Не заминавам за Филория невъоръжен.

— Можем да си извадим разрешително за пистолети — целомъдрено продължи Ричард. — Налице са прецеденти. Запознат съм с изискванията.

— Пистолети ли? — нацупи се Елиът. — Какво ти става бе, човек? Филория е непокътнато и неопетнено общество. Изобщо гледал ли си "Стар Трек"? Имаме шанс да опознаем свят, който не е бил скапан от разни задръстеняци. Схваща ли някой от вас колко е важно това нещо?

Изненадващо, ала думите на Елиът бяха лишени от ирония. Куентин не се сещаше кога за последно го е виждал толкова съсредоточен и ентусиазиран. Завладя го облекчение.

— Не искам да се навъртам около Пени, ако е въоръжен с пистолет — отсече Джанет.

— Виж, Анаис е права. Ще разработим базови заклинания за атака, колкото да не е без хич. Няма да вършим щуротии. Просто ще си подсигурим няколко коза. Не забравяйте за какодемоните. И за копчето.

— И за "голите пищови" в ръка — изкикоти се Анаис.

На другия ден Ричард, Елиът, Джанет и Анаис отидоха в Бъфало за продоволствия. Понеже бе от Ел Ей, единствена Джанет имаше шофьорска книжка. Куентин, Джош, Алис и Пени трябваше да разработват бойни магии, само че Алис отказваше да проговори на Куентин (тази сутрин той сума ти време тропа на вратата й, но тя не отвори), а пък Джош не беше по техническата част, затова същинската работа се падна на Алис и Пени. Скоро масата в хола се зарина под книгите от караваната на Пени. Като двамата най-големи зубрачи в групата те бяха напълно погълнати един от друг. Говореха на някакъв импровизиран жаргон. Пени изписа топове хартия с архаични символи, а Алис кимаше над рамото му и сочеше с пръст. Дейността им бе творческа, тъй като трябваше да измислят заклинания: не бе адски трудно, обаче всякакви опити в тази област бяха засекретени.

Куентин бе обхванат от ревност, докато ги наблюдаваше. Слава богу, че ставаше дума за Пени, иначе направо щеше да полудее. С Джош прекараха следобеда в пиене на бира, ядене на чипс и хамбургери и гледане на кабелна телевизия.

Към пет часа Елиът слезе да ги събуди.

— Идвайте, че ще пропуснете големия спектакъл на Пени.

— Как беше в Бъфало?

— Като апокалиптично видение. Купихме кожуси и ловджийски ножове.

Виждайки, че Елиът е щастлив, развълнуван и очевидно трезвен, Куентин пак заподозря, че са на прав път, че всичко може да се поправи. Метна си шал и нахлупи на главата си руската ушанка, която бе изровил от дрешника.

Слънцето залязваше зад далечните планини — студено, самотно зарево в маранята. Пени сочеше с ръка едно дърво, а Алис измерваше с крачки разстоянието до него.

— Всички да се дръпнат — извика той.

— Накъде още? — поинтересува се Джош, който седеше на очуканата мраморна балюстрада и от време на време надигаше една бутилчица.

— Добре, огън!

Като опитна асистентка Алис отиде до масата на моравата и постави там едно празно шише.

Пени бързо си пое дъх и измърмори поредица от насечени срички, завършвайки с рязко движение на китката. Три лъча от нещо като стоманеносиви капчици се изстреляха от пръстите му. Два пропуснаха целта, третият отряза чисто гърлото на шишето. Последваха рехави аплодисменти.

— Кръстихме го "Магическа ракета" — похвали се той.

— Майко мила, магическа ракета! — Дъхът на Джош излезе на пара в студения въздух. Лицето му грееше от възбуда. — Че това е като в играта "Тъмници и дракони"!

Пени кимна.

— Да, в старите ролеви игри има много практична мисъл.

Куентин не се усмихваше. Никой ли нямаше да коментира, че това е черна магия? Сто процента не беше някоя ощипана мома, обаче това заклинание бе предназначено да осакатява плътта, да ранява физически.

— Дано не се налага да го използваме.

— Не се превземай, Куентин. Не си просим белята. Просто гледаме да сме готови. — Джош едва се сдържаше. — Съвсем като в "Тъмници и дракони", дявол да го вземе!

Пени коленичи и се изплю на посърналата трева. После разпери широко ръце и взе гротескно да ги размахва в противоречие с улегналия си стил. Виолетова светлина затрептя в събраните му шепи, костиците на пръстите взеха да прозират. Той изкрещя някакви слова и сякаш запрати нещо нагоре. Сияеща оранжева искрица се отдели от дланта му и полетя над моравата. Отначало изглеждаше безобидна до абсурдност и глупавичка — като играчка или насекомо. Ала плавайки към дърветата тя разцъфтя в искряща комета с големината на плажна топка — пращяща, пулсираща, пружинираща. Изглеждаше величествено, докато се въртеше бавно около центъра си и същевременно се носеше в здрача. Кометата порази един кипарис, който се скърши надве с пукот. Заля ги силна топлина. Съсирен пламък се издигна до небесата и изчезна.

— Огнено кълбо! — излишно оповести Пени.

Пожарът беше лумнал моментално. Дърветата весело горяха. Джанет нададе радостен крясък и запляска с ръце като мажоретка. Пени се усмихна едва-едва и стори театрален поклон.

Останаха в къщата още няколко дена. Изпиха всичкото хубаво вино, изгледаха всички DVD-та с филми и се изредиха да се къпят във ваната, а после да не си я почистват. Бяха толкова развълнувани, че не виждаха колко са уплашени. Замислеше ли се за щастието, очакващо го във Филория, Куентин се тормозеше, че не го е заслужил. Не бе готов. Амбра и Умбра никога не биха призовали някой като него.

Една вечер остана до късно да играе на карти с Джош и Елиът. Всяка игра на карти с магьосници се израждаше в съревнование кой ще направи най-много кент флошове и карета. Горе-долу се чувстваше по-добре. Пиеха грапа. Възела от срам и разкаяние в гърдите му се беше поразхлабил е, немного, но все пак. Може би беше време да покаже на Алис, че тя не бива да го избягва като чумав. Знаеше, че тя вероятно чака от него думите. Извини се и тръгна към третия етаж, сподирян от насърчителните възгласи на Джош и Елиът.

На площадката спря. Навсякъде би познал звука, който Алис издаваше по време на секс. Замъгленото му от алкохола съзнание се изправи пред главоблъсканица: тя се любеше, но не с него. Не беше възможно. Звукът пронизваше ушите му, пред очите му заплуваха петна, точици. Кръвта му кипна като отворена бутилка газирано или като киселина. Киселината се разля по неговото тяло, прогаряйки ръцете, краката и мозъка му. После стигна до сърцето му като смъртоносен съсирек.

Явно се любеше с Пени или с Ричард. Вдървено се запъти към стаята на втория етаж, отвори вратата с ритник и щракна лампата. Ричард подскочи и запримигва насреща му в глупавата си викторианска нощница. Куентин изключи лампата и затръшна вратата.

— Какво става? — Джанет беше излязла в коридора по пижама. Той грубо я блъсна с рамо, за да мине.

— Простак! Заболя ме!

Заболяло я било! Тя пък какво знаеше за болката? Светна в стаята на Пени. Леглото бе празно. Хвърли лампата на пода и тя се разби. Куентин никога не се бе чувствал така. Удивително: гневът го даряваше със свръхсили. Буквално бе способен на всичко. Е, почти. Опита се да разкъса завесите, но те не подадоха, въпреки че увисна на тях с цялото си тегло. Затова отвори прозореца, изтръгна завивките от леглото и ги изхвърли. След тях метна будилника, а после взе да вади книгите от рафтовете.

Пени имаше много книги. Но какво от това, разполагаше с цялата нощ и с цялата енергия на света. Даже не беше сънен, все едно се бе надрусал. Е, след малко му стана по-трудничко да вади книгите, понеже Джош и Ричард държаха ръцете му. Куентин налудничаво се мъчеше да се отскубне, като сърдито пеленаче, което се учи да ходи.

Ама че тъпотия. Как не му е изболо очите: оправил е Джанет, Алис оправя Пени. Сега би трябвало да са квит. Но той беше пиян! От къде на къде ще са квит? Не си е давал сметка какво върши! А Пени… майко мила! Поне да беше Джош.

Затвориха го в бърлогата, дадоха му бутилка грапа и цял наръч DVD-та. Болката бе чувство за пропадане. Все едно бе герой от анимационно филмче, който пада от покрива. Бум, удря се в сенника и го пробива. Бум, пробива още един. И още един. Надолу, надолу, надолу. Копнее падането да спре, дори ако това означава да се размаже на тротоара, но само затъва по-надълбоко в болката.

Куентин превключваше каналите на грамадния телевизор и лочеше от бутилката, докато слънцето не поаленя на хоризонта като кръв, стекла се от прободеното му сърце.

Не дремна нито миг. Идеята му хрумна призори и той се опита да почака, обаче не му се удаде. Дядо Коледа бе дошъл тук. В седем и половина, пиян-залян, се измъкна от бърлогата и затропа по вратите в коридора. Даже се изкачи по стълбището и отвори с ритник вратата на Алис, като зърна окръгления бял задник на Пени — ух!

— Хора, ставайте! Хайде, стига сте се излежавали! Време е! Днес! Хора, хора, хора!

Изпя стих от глупавата школска песничка на Джеймс:

"Живееше нявга едно момче,

младо, силно и храбро бе то."

Изживяваше се като мажоретка, подскачаше като пумпал и викаше, колкото му глас държи:

— За-ми-на-ва-ме за Фи-ло-ри-яяя!