Колосът от Маруси

Част първа

Нямаше никога да отида в Гърция, ако не беше онова момиче Бети Райън, с което живеехме в една и съща къща в Париж. Една вечер бяхме седнали на чаша бяло вино и тя взе да разказва разни случки от пътешествията си по света. Винаги я слушах с голямо внимание — не само защото приключенията й бяха необикновени, но и защото всеки път, когато заговореше, сякаш започваше да рисува: и всичко, което описваше, оставаше в съзнанието ми като завършено платно на изкусен майстор. През онази вечер разговорът ни бе по-особен: най-напред говорихме за Китай и за китайския език, който се била заела да учи. Скоро се озовахме в Северна Африка, в пустинята, насред племена, за които никога дотогава не бях чувал. После изведнъж вече крачеше съвсем сама покрай някаква река, светлината бе тъй ярка, а аз я следвах, доколкото успявах, под заслепяващите слънчеви лъчи, ала тя се изгуби и аз се озовах бродещ из странна земя, слушайки език, напълно непознат за мен. Тя, тази моя позната, не е точно разказвач, но в известен смисъл има дарба на художник, защото никой досега не е съумявал да ми предаде толкова подробно и дълбоко атмосферата на някое място, както тя го стори в разказите си за Гърция. Доста по-късно разбрах, че всъщност се бе заблудила, а и аз с нея, близо до Олимпия, ала дотогава за мен всичко това бе просто Гърция, един свят на светлина, за който никога не бях мечтал и не се бях надявал да видя.

Месеци преди този разговор аз вече получавах писма от Гърция от моя приятел Лорънс Даръл, който на практика бе превърнал Корфу в свой дом. Писмата му бяха изключително впечатляващи, но ми звучаха леко нереално. Даръл е поет и от описанията му лъхаше поезия: поради факта, че в тях фантазията и реалността, историческото и митологичното умело се преплитаха, те ме объркваха. Едва по-късно щях да открия сам за себе си, че това объркване не е нереално и не се дължи единствено на поетически наклонности. Ала по онова време все още си мислех, че той преувеличава, че това е неговият начин да ме придума да приема някоя от непрестанните му покани да го посетя и да остана на острова.

Няколко месеца преди войната да избухне, аз реших да си устроя дълга ваканция. Най-малкото защото отдавна ми се искаше да посетя долината на река Дордон1. И тъй, стегнах пътната си чанта и хванах влака за Рокамадур, където пристигнах рано една сутрин, по изгрев-слънце, докато луната все още ярко блестеше. Това си беше проблясък на гениалност от моя страна — да се разходя покрай Дордон, преди да се гмурна в ослепителния и древен свят на Гърция. Дори самата възможност да хвърлиш един поглед към черната, обвита в мистерия река от красивите възвишения в покрайнините на Дом е шанс, за който можеш да бъдеш благодарен през целия си живот. За мен тази река и тези места принадлежат на поета Райнер Мария Рилке. Те не са нито френски, нито австрийски, нито дори европейски — това е магическо кътче, чиито граници са очертани от поетите, и те са единствените, които биха могли да предявят претенции към него. Това е най-близкото до рая кътче, като частица от Гърция. Нека го наречем „рая на французина“ в името на компромиса. Всъщност мястото сигурно си е било рай в продължение на много хиляди години. Мисля, че е било такова и за кроманьонеца, въпреки че вкаменелостите из огромните пещери говорят за едни по-скоро озадачаващи и ужасяващи условия на живот. Вярвам, че кроманьонецът се е заселил тук, защото е бил изключително умен и е имал силно развит усет за красота. Вярвам, че и религиозното чувство му е било присъщо и е разцъфнало тук, макар той да е живял като животно в пещерните дълбини. Вярвам, че тази вълшебна и спокойна част на Франция винаги ще бъде свещено за човека място, а когато градовете убият поетите, ще стане убежище и люлка за идните поети. Повтарям: за мен бе особено важно да зърна Дордон; тя ми дава надежда за бъдещето на човечеството, за бъдещето на самата Земя. Един ден Франция може би няма да съществува, но Дордон ще продължава да живее, също като мечтите, които вдъхват живот на човешката душа.

В Марсилия се качих на кораб за Пирея. Приятелят ми Даръл трябваше да ме посрещне в Атина и да ме отведе до Корфу. На борда имаше много левантийци. Веднага предпочетох тях пред американците, французите и англичаните. Изпитвах силно желание да разговарям с араби, турци, сирийци и други подобни люде. Бях любопитен да разбера как те гледат на света. Пътуването ни продължи четири или пет дни, предоставяйки ми достатъчно време да се запозная с онези, за които копнеех да науча нещо повече. Съвсем случайно първият, с когото се сприятелих, беше грък, студент по медицина, който се връщаше от Париж. Общувахме на френски. Първата вечер говорихме до три или четири сутринта, най-вече за Кнут Хамсун, по когото, както установих, гърците бяха луди. В началото ми се струваше странно да обсъждаме този гений на Севера, докато плаваме в топли води. Ала разговорът веднага ми показа, че гърците са хора ентусиазирани, любознателни и страстни. Страст — това бе нещо, което дълго време ми беше липсвало във Франция. И не само страст, но и противоречивост, обърканост, хаотичност — всички тези истински човешки качества, които аз преоткрих и оцених наново в личността на новия си приятел. И благородството. Едва ли не си мислех, че то е изчезнало от лицето на земята. И ето ни двамата — грък и американец, имащи нещо общо и все пак две напълно различни същества. Това беше един прекрасен досег със света, който предстоеше да се открие пред очите ми. Вече бях очарован от Гърция и гърците още преди да съм съзрял тази страна. Можех да предположа, че те са приветливи и гостоприемни хора, с които е лесно да общуваш и да се спогаждаш.

На следващия ден завързах разговор и с другите — един турчин, един сириец, неколцина студенти от Ливан, един аржентинец с италианско потекло. Турчинът ми стана неприятен почти веднага. Той беше вманиачен на тема логика, което ме вбесяваше. На всичкото отгоре логиката му беше невярна. И също както при останалите, с които аз яростно спорех, и у него открих проявление на американския дух в най-лошия му смисъл. Прогресът бе тяхната фикс идея. Повече машини, повече ефикасност, повече капитал, повече удобства — само за това говореха. Попитах ги дали са чували за милионите безработни в Америка. Пренебрегнаха въпроса ми. Попитах ги дали осъзнават колко бездушни, неспокойни и жалки са американците с всичките техни създадени от машини луксове и удобства. Останаха глухи за моя сарказъм. Онова, към което те се стремяха, беше благополучие — пари, власт, място под слънцето. Никой от тях не желаеше да се завърне в родината си, но по една или друга причина всеки един бе длъжен да го направи против волята си. Казваха, че за тях в собствената им страна живот няма. Кога щеше да започне животът? Ето това поисках да узная. Когато получеха всички онези неща, които Америка, Германия или Франция притежаваха. Животът за тях се състоеше във вещите, най-вече машини, доколкото успях да разбера. Животът без пари бил невъзможен: човек трябвало да има дрехи, хубав дом, радио, кола, ракета за тенис и тъй нататък. Казах им, че аз нямам нито едно от тези неща, че съм щастлив и без тях, че съм обърнал гръб на Америка точно защото те не означават нищо за мен. Отвърнаха, че съм най-странният американец, когото някога са срещали. Но ме харесваха. През цялото пътуване не се отделяха от мен и ме заливаха с всевъзможни въпроси, на които като че напразно отговарях. Вечерите прекарвах с гърка. С него се разбирахме по-добре, много по-добре, въпреки преклонението му пред Германия и германския порядък. Естествено, и той искаше да замине за Америка. Всеки грък си мечтае един ден да отиде в Америка и да свие гнездо там. Не се опитах да го разубедя; обрисувах му я такава, каквато я познавах, каквато я бях видял и усетил. Това сякаш го изплаши: призна си, че никога преди не бил чувал подобни неща за Америка.

— Върви — рекох му — и виж сам. Може би греша. Аз просто ти казвам това, което знам от собствен опит. И запомни — добавих, — Кнут Хамсун хич не си е прекарал страхотно там, нито пък любимият ти Едгар Алан По…

Един френски археолог, завръщащ се в Гърция, седеше на масата срещу мен; той може би щеше да ми разкаже много за тази страна, но аз така и не му дадох шанс — не го харесах още щом го зърнах. Този, който наистина ми допадна по време на пътуването, бе италианецът от Аржентина. Беше най-невежият човечец, дето някога съм срещал, а в същото време бе толкова очарователен. В Неапол слязохме заедно на брега, за да похапнем нещо вкусно и да посетим Помпей, за който изобщо не беше чувал. Въпреки убийствената жега пътуването дотам действително ми достави удоволствие; ако бях тръгнал с археолог, сигурно щях да пукна от скука. В Пирея той слезе с мен, за да разгледаме Акропола. Тук жегата беше по-страшна даже и от Помпей, което бе доста гадно. В девет сутринта сигурно беше 50° C на слънце. Едва преминали през портите на пристана, попаднахме в ръцете на лукав грък, който говореше по малко английски и френски и който обеща да ни покаже всичко интересно срещу скромна сума. Опитахме се да разберем какво ще поиска за услугата, ала напразно. Беше твърде горещо и не ни се пазареше; скочихме в някакво такси и казахме на шофьора да кара право към Акропола. На кораба бях сменил франковете си за драхми; пачката, която бях натъпкал в джоба, беше толкова дебела, та ми се струваше, че ще мога да преглътна всяка една цена, колкото и безбожна да е тя. Ясно ми беше, че щяхме да бъдем измамени, и го очаквах с нетърпение, предвкусвайки удоволствието. Единственото загнездило се в съзнанието ми относно гърците бе, че не можеш да им вярваш, и щях да остана разочарован, ако се бе оказало, че водачът ни е великодушен и благороден. Моят спътник, напротив, бе леко разтревожен от положението. Той трябваше да стигне до Бейрут. Дори го чувах как си прави сметки наум, докато се придвижвахме през задушаващите ни прахоляк и жега.

Пътуването от Пирея до Атина е едно добро запознанство с Гърция. В него няма нищо привлекателно. То те кара да се запиташ защо си избрал да дойдеш тук. Гледката излъчва не просто пустота и безплодие, но и нещо ужасяващо. Чувстваш се гол и ограбен, почти унищожен. Шофьорът сякаш бе животно, по чудо научено да управлява една бясна машина: водачът ни непрестанно му казваше да завие ту наляво, ту надясно, като че минаваха от тук за пръв път. Стана ми жал за шофьора, който също щеше да бъде измамен. Имах чувството, че той може да брои най-много до сто; също така имах чувството, че би ни вкарал и в канавката, ако му се кажеше. Когато стигнахме — беше същинско безумие да тръгнем направо натам, — видяхме няколкостотин човека, щурмуващи портите на Акропола. Жегата беше толкова ужасна, че си мислех единствено къде бих могъл да седна и да се насладя на мъничко сянка. Открих едно що-годе прохладно местенце, за да отдъхна, докато аржентинецът си обмени парите. Водачът ни остана при входа заедно с шофьора, след като ни бе предал на един от официалните екскурзоводи. Той щеше да ни придружи до храма на Юпитер, до Тезейона и до още куп други места веднага щом се наситехме на Акропола. Естествено, така и не посетихме тези забележителности. Казахме му да ни откара в града, да ни намери някое прохладно заведение и да ни поръча сладолед. Наближаваше десет и трийсет, когато се настанихме на терасата на едно кафене. Всички изглеждаха капнали от умора заради горещината, дори и гърците. Изядохме сладоледа, изпихме студената вода, после си поръчахме още сладолед и още студена вода. След това си взех един горещ чай, защото изведнъж се сетих как някой ми бе разправял, че горещият чай разхлажда.

Таксито беше спряно до бордюра с работещ двигател. Нашият водач като че ли бе единственият, който не обръщаше внимание на жегата. Сигурно си е мислел, че щом се посъвземем малко, отново ще хукнем под това слънце да разглеждаме руини и паметници. Най-накрая му заявихме, че повече нямаме нужда от услугите му. Рече, че не бързал за никъде, нямал нищо спешно да върши и бил щастлив да ни прави компания. Отвърнахме му, че за днес ни стига и бихме желали да оправим сметката. Той повика сервитьора и плати от собствения си джоб. Настоявахме да ни каже каква е сумата. Противеше се, на лицето му бе изписана дяволска неохота. Поиска да разбере колко според нас струват услугите му. Казахме му, че не знаем — нека той сам прецени. При което след дълга пауза, оглеждайки ни от глава до пети, килнал шапката си назад, избърсвайки потта от челото си и прочее, невъзмутимо изтърси, че 2500 драхми били достатъчни. Хвърлих един поглед на спътника си, подтиквайки го да открие ответен огън. Гъркът, естествено, бе напълно подготвен за реакцията ни. Трябва да призная, че тъкмо това — лукавството и хитростта — наистина ми харесва у гърците. Почти веднага той рече:

— Добре, щом не смятате моята цена за справедлива, тогава вие ми кажете цена.

Така и сторихме. Скалъпихме му една толкова абсурдно ниска, колкото висока бе неговата. Това му се понрави, такова дръзко пазарене. В интерес на истината и на нас ни се понрави. Защото по този начин услугите му се превръщаха в нещо осезаемо и реално, все едно бяха стока. Претегляхме ги, оценявахме ги, подхвърляхме ги насам-натам, като да бяха зрели домати или царевични кочани. И най-накрая се споразумяхме за не особено справедлива цена, тъй като щеше да е подигравка със способностите на водача ни, но се съгласихме, че при конкретните обстоятелства, поради горещината, поради това, че не бяхме разгледали всичко, и тъй нататък, и тъй нататък, такава и такава сума би била прилична и така щяхме да се разделим като приятели. Спорихме дълго за една дреболия — колко бе платил нашият водач на официалния екскурзовод в Акропола. Той се кълнеше, че му бил дал 150 драхми. Аз обаче бях свидетел на сделката и знаех, че бяха само 50. Той настояваше на своето, твърдейки, че съм се излъгал. Изгладихме положението, като приехме, че по недоглеждане му бил дал 100 драхми повече — казуистика, толкова дълбоко чужда на природата на гърка, че ако бе решил в този момент да ни ограби до шушка, всички гръцки съдилища биха проявили разбиране и биха го оправдали.

Час по-късно се сбогувах с моя спътник и се озовах разсъблечен в една стая в малък хотел, струваща ми два пъти повече от обичайното, и така лежах гол в леглото, потънал в локва пот, до девет вечерта. Потърсих ресторант, опитах се да хапна, но още след първите хапки се отказах. Никога дотогава не ми е било толкова горещо. А седенето близо до електрическа светлина си беше живо мъчение. След като изпих няколко студени напитки на терасата на ресторанта, се запътих към парка. Трябва да е било към единайсет часа. Хора от всички страни се стичаха натам. Това ми напомни за Ню Йорк в знойна августовска вечер. Ето я отново тълпата, нещо, което не бях виждал в Париж, освен по време на провалилата се революция. Шляех се из парка, вървейки бавно към храма на Юпитер. Малки масички бяха безразборно наслагани по протежение на прашните алеи — на тях седяха притихнали двойки, разговарящи шепнешком, отпивайки от чаши с вода. Чашата с вода… тя бе навсякъде. Беше влудяващо, същинска мания. Започнах да гледам на водата като на нещо съвсем различно, като на нов, жизненонеобходим елемент на живота. Земя, въздух, огън, вода. Точно сега водата беше най-важният. Виждайки влюбените двойки в тъмното, пиещи вода, седящи сред покой и тишина, у мен се зароди едно невероятно, прекрасно отношение към характера на гърците. Прахолякът, жегата, беднотията, пустошта, сдържаността им и навсякъде тази вода в малки чаши, стояща помежду смълчаните, смирени двойки, ме накараха да мисля, че в това място има нещо свещено, даващо храна и опора. Разхождах се като омагьосан през тази първа нощ в „Запион“. В паметта ми този парк си остава единственият подобен, който някога съм виждал. Това е квинтесенцията на всички паркове; нещо такова човек понякога изпитва, когато гледа картина или си мечтае за място, където би искал да бъде, ала което така и не успява да открие. Сутрин също е приятно, както ми предстоеше да установя. Но вечер, след като си се озовал тук, дошъл отникъде, усещащ твърдата земя под краката си, вслушан в жуженето на чуждоезичната реч, тогава паркът е вълшебен — още по-вълшебен за мен, може би защото си мисля за него като за изпълнен с най-бедните, ала и най-благородните хора на света. Радвам се, че пристигнах в Атина с вълната на тази непоносима жега, радвам се, че видях града при най-лошите възможни условия. Почувствах истинската сила на обитателите му, тяхната чистота, величие, смиреност. Видях децата им — гледка, която ме стопли, защото, идвайки от Франция, ми се струваше, че светът е бездетен, сякаш вече не се раждат деца. Видях хора в дрипи, а това беше пречистващо. Гъркът знае как да живее със своите дрипи — те не го унижават, нито оскверняват, за разлика от бедняците в останалите страни, в които съм бил.

На следващия ден реших да се отправя към Корфу, където ме очакваше моят приятел Даръл. Когато отплавахме от Пирея към пет следобед, слънцето все още жареше като пещ. Бях направил грешката да си купя билет втора класа. Като видях обаче добитъка, който беше качен на борда на корабчето, сламата за него и всевъзможните смахнати джунджурии, които гърците мъкнеха със себе си, аз веднага се преместих в първа класа, бе съвсем малко по-скъпо. Дотогава не бях пътувал в първа класа в какъвто и да било транспорт, с изключение на парижкото метро — това за мен си беше истински лукс. Стюардът постоянно сновеше наоколо с поднос, отрупан с чаши вода. Първата гръцка дума, която научих, беше nero (вода), една толкова хубава дума. Нощта вече се спускаше и островите се мержелееха в далечината, сякаш носещи се по водната повърхност, а не застинали в покой. Появиха се звездите с техния величествен блясък, вятърът бе лек и разхлаждащ. В миг започнах да прозирам какво представлява Гърция, каква е била и каква ще бъде завинаги, дори и сполетяна от нещастието да е залята от американски туристи. Когато стюардът ме попита какво бих желал за вечеря, когато разбрах какъв избор ми се предлагаше, аз останах потресен и почти се просълзих. Менюто на едно гръцко корабче е направо зашеметяващо. Предпочитам добрата гръцка храна пред френската, макар това признание да звучи еретично. Имаше много за ядене и много за пиене, а като добавим и свежия въздух, и небето, обсипано със звезди… На тръгване от Париж си бях обещал да не се захващам с никаква работа. Това беше първата ми истинска ваканция от двайсет години насам и ето че сега бях готов за нея. Всичко ми изглеждаше такова, каквото би трябвало да е. Времето вече не съществуваше, съществувах само аз, понесъл се на борда на едно бавно корабче, готов за срещи с нови хора и с онова, което би се случило. Из дълбините на морето, сякаш самият Омир бе устроил това за мен, изникваха островчета, самотни, безлюдни, призрачни в чезнещата светлина. Не бих могъл да искам повече. Имах всичко, което човек може да желае, и знаех това. Знаех също, че не е изключено никога вече да не се повтори. Усещах приближаването на войната — все повече и повече с всеки изминал ден. Но още известно време щеше да цари мир и може би хората щяха да се държат като човешки същества.

Не минахме през Коринтския канал, защото имало свлачище, и на практика заобиколихме целия полуостров Пелопонес. На втората вечер от пътуването хвърлихме котва в Патра, срещу Месолонги. Оттогава съм бил неведнъж в това пристанище, все по едно и също време на деня, и неизменно усещах онова обаяние, което ме завладя първия път. Право срещу теб изниква голям нос, приличащ на стрела, забила се в планинския склон. Електрическите светлини покрай бреговата линия някак си напомнят за Япония. В осветлението на всички гръцки пристанища има нещо импровизирано, което поражда впечатлението за предстоящ празник. Със самото ти влизане в пристанището малките лодки тръгват да те посрещнат — пълни са с пътници и багаж, добитък, постеля и мебели. Мъжете гребат прави, оттласквайки се, вместо да загребват. Изглеждат неуморими, превозващи тежките си товари без усилие, сръчно и с едва забележими движения на китката. С приближаването им около теб настава същински ад. Всеки тръгва в неправилната посока, всичко е объркано, хаотично, в безпорядък. Но никога няма загубили се или наранени, нищо не е откраднато, никой никого не е ударил. Това е някакъв вид ентусиазъм, породен от факта, че за гърка всяко събитие, без значение колко банално е то, е уникално. Обичайното той винаги прави като че за пръв път — любопитен е, ненаситно любопитен и експериментаторски настроен. Експериментира заради самия експеримент, а не за да изобрети по-добър или по-ефикасен начин за вършене на нещата. Обича да прави всичко с ръцете си, с цялото тяло и, бих добавил, с душата си. Така Омир продължава да живее. И въпреки че не съм прочел и един ред от Омир, вярвам, че съвременният грък не се различава особено от древния. Ако не друго, днес той е повече грък от всякога. И тук би трябвало да отворя скоба и да кажа няколко думи за моя приятел Майо, художника, с когото се бях запознал в Париж. Малиаракис беше истинското му име и май бе родом от Крит. Както и да е, още с акостирането ни в Патра бях обзет от мисълта за него. Сетих се как в Париж го бях карал да ми разкаже нещо за Гърция и изведнъж, докато влизахме в пристанището, аз разбрах всичко, което той се бе опитвал да ми обясни през онази вечер, и ми стана тъжно, че не беше сега до мен, за да сподели възхищението ми. Спомням си как спокойно и с непоклатима увереност ми каза, след като ми беше описал страната си по възможно най-добрия начин, на който бе способен: „Милър, Гърция ще ти хареса, сигурен съм“. Някак си тези думи ме впечатлиха повече, отколкото целия му разказ. Ще ти хареса… Врязаха се в съзнанието ми. „Господи, да, харесва ми“, повтарях си отново и отново, опрян на перилата, наблюдавайки цялото това движение и врява. Вдигнах глава и се загледах в небето. Никога досега не бях виждал подобно небе. Беше великолепно. Почувствах се съвършено откъснат от Европа. Бях навлязъл в едно ново царство като свободен човек — и всичко се бе обединило, за да направи преживяването ми неповторимо и плодотворно. Исусе, бях щастлив. Ала за пръв път в живота си го осъзнавах напълно. Да си просто щастлив, е хубаво, да знаеш, че си щастлив, е още по-добре, но да разбираш, че си щастлив, и да знаеш защо и колко, поради какво стечение на обстоятелства и събития, и все така да си щастлив, да изпитваш щастие от това състояние и знание, е, това вече е повече от щастие, то е блаженство, и ако ти е останала капка разум, трябва да се самоубиеш, без да мръднеш от мястото си, и да сложиш край на всичко. Точно така се чувствах — само дето нямах нито силата, нито куража да се самоубия там и тогава. И добре, че не го сторих, защото ми предстояха още страхотни мигове, нещо повече дори и от блаженство, нещо, което, ако някой друг се бе опитал да ми опише, не бих му повярвал. Тогава не знаех, че един прекрасен ден ще се озова в Микена или във Фестос, или че ще се събудя една сутрин и поглеждайки през илюминатора, със собствените си очи ще видя мястото, което бях обрисувал в своя книга, без да подозирам нито че съществува, нито дори, че се нарича така, както го бях назовал във въображението си. Чудни неща могат да ти се случат в Гърция — чудно хубави неща, които не се случват никъде другаде по земята. Някак си, сякаш Той й кима одобрително от висините, Гърция си остава под закрилата на Създателя. Хората може да се лутат в своите си дребнавости и безсмислени бъркотии дори и в Гърция, но Божията магия тук е все още жива и без значение какво човешкият род би могъл или би се опитал да натвори, Гърция си остава свещено място — и аз вярвам, че ще е така за вечни времена.

Беше почти пладне, когато корабчето акостира в Корфу. Даръл ни чакаше на пристана заедно със Спиро Американеца, неговото момче за всичко. До Калами, малкото селце в северния край на острова, където Даръл живееше, имаше почти час път с кола. Преди да седнем да обядваме, поплувахме пред къщата му. Не бях плувал близо двайсет години. Даръл и Нанси, жена му, бяха като двойка делфини; те буквално живееха във водата. След като се наобядвахме, подремнахме и после отидохме с лодка до друго заливче, на не повече от миля, където имаше малък бял параклис. Там, голи, се кръстихме отново в морските води. Вечерта ме представиха на кириос2 Караменайос, местния полицай, и на Никола, селския учител. Веднага станахме приятели. С Никола разговарях на развален френски, а с Караменайос — на някакъв неведом език от цъкания, съставен главно от добра воля и желание да се разберем.

Може би веднъж седмично отивахме с лодката до градчето. Така и не успях да харесам град Корфу. В него цари някаква безразборност, която вечер се превръща в тиха, дразнеща лудост. Постоянно седиш някъде и пиеш нещо, което не искаш да пиеш, или пък крачиш нагоре-надолу безцелно, чувствайки се досущ като затворник. Обикновено всеки път, озовавайки се там, ходех да се обръсна и подстрижа; правех го, за да убия времето, а и защото беше смешно евтино. Бях обслужван, както ми бе казано, от кралския бръснар и цялото това удоволствие ми струваше около три и половина цента, включително бакшиша. Корфу е типичното място за изгнание. Кайзерът е отсядал тук, преди да изгуби короната си. Веднъж се разходих из двореца, за да видя какво представлява. Всички дворци са ме поразявали с мрачния си и печален вид, но лудницата на кайзера е със сигурност образец на най-пошлата евтиния, която някога съм виждал. От нея би излязъл великолепен музей на сюрреалистичното изкуство. На този край на острова обаче, срещу изоставения дворец, има едно местенце, наречено Канони, където от горе пред очите ти се открива магическият Тотен Инсел3. Вечер там седи Спиро, мечтаейки си за живота на Роуд Айланд, когато контрабандата се вихрела с пълна сила. Това е кътче, което чудесно би подхождало на приятеля ми Ханс Райхел, акварелиста. Знам, че от само себе си се налагат асоциации с Омир, ала мястото ми напомня повече за Щутгарт, отколкото за Древна Гърция. Когато луната е изгряла и единственият звук, който долавяш, е диханието на земята, това е точно атмосферата, която витае около Райхел, седящ неподвижно, застинал в мечтателно вцепенение, превърнал се в лимитроф4 на птиците и охлювите, и гаргойлите, на замъглените луни и запотените камъни или на горестната музика, дето непрестанно звучи в душата му дори когато той се надигне като побесняло кенгуру и започне да смазва всичко наоколо с огромната си опашка. Ако някога прочете тези редове и разбере, че съм си мислел за него, гледайки към Тотен Инсел, разбере, че никога не съм бил онзи враг, който той съзираше в мен, аз ще бъда истински щастлив. Може би в някоя от тези вечери, в които съм седял в Канони със Спиро, съзерцавайки вълшебния остров, Райхел, който нямаше друго освен любовта си към френското и французите, е бил измъкнат от леговището си на Емпас Руе и е бил натикан в гнусен концентрационен лагер.

Един ден се появи Теодор — доктор Теодор Стефанидис5. Той знаеше всичко за растенията, цветята, дърветата, скалите, минералите, нисшите форми на живот, микробите, болестите, звездите, планетите, кометите и тъй нататък. Теодор е най-ученият човек, когото някога съм срещал; и е светец до мозъка на костите. Освен това е превел редица гръцки стихотворения на английски. Благодарение на него аз за пръв път чух за Сеферис6, псевдоним на Георгиос Сефериадис. А после, със смесица от любов, възхищение и прикрит хумор, той ми спомена името Кацимбалис7, което по някаква неведома причина веднага ми направи впечатление. През онази вечер Теодор ни заля със сякаш изхалюцинираните картини от живота си в окопите на Балканския фронт с Кацимбалис по време на Световната война8. На следващия ден двамата с Даръл написахме едно възторжено писмо до Кацимбалис, който бил в Атина, изразявайки надеждата, че всички ние бихме могли да се срещнем там възможно най-скоро. Кацимбалис… приехме името му свойски, като че го бяхме познавали през целия си живот. Скоро след това Теодор си замина и се появи графиня Х с Ники и семейство млади акробати. Дойдоха най-неочаквано с малка лодка, натоварена с прекрасни хранителни продукти и бутилки отлежало вино от избите на графинята. С тази трупа от лингвисти, жонгльори, акробати и водни нимфи нещата тръгнаха дяволски добре още от самото начало. Ники имаше очи със зеления цвят на нилски води, а в косите му сякаш бяха вплетени змии. Помежду първата и втората визита на невероятната трупа, която всеки път идваше по море, с лодка, пълна с хубави неща, със семейство Даръл си направихме лагер, където да можем да се изпънем на песъчливия плаж. Тук времето изцяло бе спряло. Сутрин ни будеше откачен пастир, който упорито се опитваше да преведе овцете си през проснатите ни тела. И тогава в миг на една скала точно зад нас изскачаше побъркана вещица и го прогонваше с проклятия. Бяхме изненадвани всяка сутрин; будехме се с охкания и ругатни, последвани от лудешки смях. После бързешком цопвахме във водата, откъдето гледахме как козите се катерят по стръмните скални склонове — сцената поразително напомняше родезийските скални рисунки, копия от които може да се видят в Музея на човека в Париж. Понякога, когато бяхме в добро настроение, се втурвахме да се катерим след козите, за да слезем обратно, покрити с рани и ожулвания. Измина цяла седмица, откакто не бяхме зървали друго човешко същество освен кмета на едно планинско селце, отдалечено на няколко километра, който дойде да ни поогледа. Появи се един ден, докато си дремех сам в сянката на грамадна скала. Аз знаех около десет думи на гръцки, а той едва три на английски. Разговорът, който проведохме, беше забележителен, като се имат предвид езиковите ни ограничения. Виждайки, че той не бе съвсем с всичкия си, се почувствах свободен да правя каквото ми хрумне и тъй като семейство Даръл ги нямаше да ме предупредят да се въздържам от всякакви маймунджилъци, аз започнах да пея някаква смахната песен, измислена от самия мен, и да танцувам, имитирайки разни филмови звезди, китайски мандарин, мустанг, скачач във вода и тям подобни. Човекът като че ли доста се забавляваше, а поради някаква причина бе особено заинтригуван от китайското ми изпълнение. Започнах да му говоря на китайски, без да знам дори дума на този език, при което за мое учудване той ми отвърна на китайски, на неговия собствен китайски, който беше точно толкова добър, колкото и моят. На следващия ден доведе със себе си преводач само за да ми съобщи опашатата лъжа, че преди няколко години една китайска джонка била заседнала на същия този плаж и близо четиристотин китайци се разположили на брега, докато лодката им бъде поправена. Рече, че много харесвал китайците, че те били хубави хора, че езикът им бил много мелодичен, много интелигентен. Попитах го дали няма предвид разбираем, ама не, имал предвид точно интелигентен. Гръцкият език също бил интелигентен. И немският. Тогава аз му казах, че съм ходил в Китай, което си беше поредната лъжа, и след като му описах тази страна, се пренесох в Африка и му заразказвах за пигмеите, сред които също съм бил живял известно време. А той ми отвърна, че тук, в съседното село, имало неколцина пигмеи. И така продължихме от лъжа на лъжа още няколко часа, през които пихме вино и ядохме маслини. После някой от нас измъкна една флейта и започнахме да танцуваме — истински танц на свети Вит9, който продължи безкрайно дълго и завърши в морето, където се щипахме като раци и пищяхме, и мучахме на всички възможни езици по земята.

Рано една сутрин си събрахме багажа и тръгнахме обратно към Калами. Беше необикновено зноен ден, а ни предстоеше двучасово катерене, преди да стигнем до планинското селце, където Спиро щеше да ни чака с колата. Първо трябваше да прекосим една пясъчна ивица в галоп, защото дори и през сандалите пясъкът изгаряше ходилата. После дойде ред на дълъг преход по коритото на пресъхнала река, който заради огромните камъни си беше изпитание даже и за най-здравите глезени. Най-накрая се добрахме до пътеката, извиваща се по планинския склон, по-скоро дере, отколкото пътека, която затрудни даже и планинските понита, на които бяхме натоварили вещите си. Докато се изкачвахме, отгоре се разнесе странна мелодия. Подобно на гъстата мъгла, издигаща се от морето, тя ни обгърна в носталгичните си гънки и после също тъй внезапно заглъхна. Подир стотина метра се натъкнахме на поляна, насред която имаше огромен казан, пълен с отровна течност — инсектицид за маслиновите дървета, който млади жени разбъркваха, пеейки. Това беше песен за смъртта, която удивително подхождаше на обвития в мъгли пейзаж. Тук и там, където парообразните облаци се бяха разсеяли, за да разкрият групичка дървета или голи назъбени камънаци, ехото на тревожната мелодия гърмеше като духов оркестър. От време на време голям синеещ се къс от морето изплуваше от мъглата — не на равнището на сушата, а някъде по средата между земята и небесата, като след тайфун. Къщите също, когато масивните им силуети разпръскваха миража, изглеждаха сякаш увиснали във въздуха. Цялата атмосфера бе изпълнена със страховито библейско величие, допълвано от подрънкващите звънчета на понитата, ехото на отровната песен, едва доловимото боботене на морските вълни далеч долу и неразбираемия шепот на планината, който най-вероятно не бе нищо друго освен камбанен звън от храмовете в знойната мараня на йонийското утро. Приседнахме да отдъхнем на ръба на пропастта, твърде запленени от гледката, за да можем да продължим нататък през прохода, водещ към ясния слънчев свят на трудовото ежедневие в планинското селце отвъд. В това оперно царство, където „Даодъдзин“10 и древните веди11 драматично се сливаха в полифоничен дисонанс, вкусът на леката гръцка цигара още повече наподобяваше вкуса на слама. Тук дори самото небце се настройваше метафизично — това беше драма на въздушните сфери, на висините, на извечния конфликт между душата и духа.

Следваше проходът, който завинаги ще остане в паметта ми като кръстопът на безсмислени касапници. Сигурно тук едно подир друго са се извършвали най-страховитите, породени от жажда за мъст кланета в безкрайната кървава история на човечеството. Този проход е капан, изобретен от самата Природа, за да погуби човека. Гърция е пълна с подобни смъртоносни капани. Той е като мощен космически камертон, по който се настройва опияненият слаб свят, където героични и митологични образи от бляскавото минало непрекъснато заплашват да вземат връх над съзнанието. Древният грък е бил убиец: живял е в груба реалност, която терзаела духа и го довеждала до изстъпление. Воювал с всекиго, дори със самия себе си. Тази огнена анархия е породила просветляващата, целебна метафизична философия, която и до днес очарова света. Вървях през прохода, криволичейки на зигзаг с формата на свастика, за да се измъкна и да се добера до високото плато, и ми се струваше, че газя из призрачни морета от кръв; земята тук не бе с цвят на изгоряло и сгърчена, както обикновено в Гърция, а бледа и сякаш изкълчена, като осакатените ръце и нозе на убитите, изоставени под безжалостното слънце да изгният и да напоят с кръвта си корените на дивите маслинови дървета, вкопчили се в стръмните склонове с хищни нокти. В този планински проход сигурно е имало и мигове на просветление, в които хора от различни раси са стояли, стиснали си ръцете, взиращи се един в друг със съчувствие и разбиране. Сигурно и питагорейците са идвали тук, в това място на кървава сеч, осеяно с праха на убитите, за да размишляват сред покой и усамотение, получавайки нова яснота, ново откровение. Цяла Гърция е увенчана с подобни парадоксални места; навярно това обяснява факта, че Гърция е добила свобода като държава, нация, народ, за да продължи да бъде сияен кръстопът на променящото се човечество.

В Калами дните се нижеха плавно като песен. От време на време написвах по някое писмо или се опитвах да рисувам акварел. В къщата имаше богата библиотека, но аз нямах никакво желание да поглеждам книга. Даръл ме караше да прочета сонетите на Шекспир и след като ме бе тормозил близо седмица, аз прочетох един, може би най-загадъчният, който Шекспир е сътворил (мисля, че беше „Фениксът и Гълъбът“12). Скоро след това по пощата получих „Тайната доктрина“13 и се захванах с нея на мига. Препрочетох и „Дневникът на Нижински“. Знам, че ще се връщам към него отново и отново. Има само още няколко книги, които бих препрочитал — сред тях са „Мистерии“ и „Вечният съпруг“14. Може би трябва да добавя и „Алиса в Страната на чудесата“. Във всеки случай ми беше много по-добре да си прекарвам вечерите в разговори и пеене или, застанал на скалите, надвесени над морето, да съзерцавам звездите с телескоп.

Когато се появи отново на сцената, графинята ни убеди да й гостуваме в имението, което се намираше в друга част на острова. Прекарахме три прекрасни дни заедно и тогава посред нощ започна мобилизацията на гръцката армия. Война още не бе обявена, но спешното завръщане на краля в Атина бе изтълкувано от всички като зловещ знак. Всеки, който разполагаше със средства, беше решен да последва примера на краля. Град Корфу бе обхванат от истинска паника. Даръл искаше да се запише в гръцката армия и да отиде на албанската граница; Спиро, който бе прехвърлил възрастта за мобилизация, също желаеше да облече войнишка униформа. Така, в истерични действия, изминаха няколко дни и после, като че някой импресарио го бе уредил, всички се озовахме на пристанището в очакване да потеглим за Атина. Корабчето трябваше да пристигне в девет сутринта, но успяхме да стъпим на борда едва в четири на следващото утро. Междувременно кеят беше затрупан с неописуеми камари багаж, върху които неспокойните собственици бяха насядали или налягали, преструвайки се на равнодушни, ала вътрешно се тресяха от страх. Най-позорната сцена се разигра, когато накрая дойдоха лодките, за да отведат пътниците на корабчето. Както обикновено, богатите настояваха те да са първи. Тъй като имах билет за първа класа, и аз се озовах сред тях. Бях дълбоко отвратен и се чудех дали да не се откажа изобщо и да не се върна тихомълком в къщата на Даръл и да оставя събитията да следват своя ход. Ала тогава настъпи някакъв чудодеен обрат и открих, че ние нямаше да сме първите, качили се на борда, а последните. Всичките скъпоценни вещи бяха свалени от лодките и захвърлени обратно на кея. Браво! Сърцето ми подскочи. Графинята, която имаше най-много багаж, щеше да бъде последна. По-късно за моя изненада разбрах, че тъкмо тя беше наредила нещата по този начин. Бе я подразнила бъркотията, а не класовите привилегии. Явно въобще не се страхуваше от италианците — онова, което я тревожеше, беше безпорядъкът и срамната блъсканица. Бе четири сутринта, както споменах, и ярката луна блестеше над бушуващото, разгневено море, когато се отделихме от кея, натоварени в малките лодки. Никога не бях предполагал, че ще напусна Корфу при подобни обстоятелства. Бях леко ядосан на себе си, задето се съгласих да отида в Атина. Повече бях загрижен за прекъсването на блажената си ваканция, отколкото за опасностите на наближаващата война. Все още беше лято и не се бях наситил на слънцето и на морето. Сетих се за селянките и дрипавите дечица, които много скоро щяха да останат без храна, и за изражението на лицата им, докато ни махаха за сбогом. Беше си чисто малодушие да се измъкнеш, оставяйки слабите и невинните на произвола на съдбата. Пак тези пари. Който ги има, бяга; който ги няма, го убиват. Улових се, че се моля италианците да ни пресрещнат, та да не можем да се отървем безнаказано по такъв безсрамен начин.

Когато се събудих и излязох на палубата, корабчето се плъзгаше през един тесен пролив; от двете ни страни имаше ниски голи хълмове и заоблени, осеяни с теменужки могилки с толкова съкровено човешки пропорции, че чак да се разплачеш от радост. Слънцето беше почти в зенита си и блясъкът му бе замайващо ослепителен. Намирах се точно в този мъничък гръцки свят, който бях описал в книгата си няколко месеца преди да напусна Париж. Сякаш се бях събудил, за да разбера, че живея в сън. Имаше нещо необикновено в лъчезарната близост на тези обагрени в лилаво брегове. Плъзгахме се по повърхността като в картина на Русо Митничаря15. Атмосферата бе повече от гръцка — тя бе самата поезия и не принадлежеше на никое време, нито пък място, познато на човека. Корабчето беше единствената ни връзка с реалността. То бе пълно догоре с изгубени души, отчаяно вкопчили се в малкото си земни притежания. Жени в дрипи, с разголени гърди, напразно се опитваха да накърмят ревящите си отрочета; те бяха насядали по палубата в някаква каша от повръщано и кръв, а сънят, през който се носеха, хич и не погалваше клепачите им. Ако тогава ни бяха торпилирали, така и щяхме да се преселим — в повръщано, в кръв и безпорядък — в мрачното подземно царство. В този момент аз ликувах, защото бях свободен от каквото и да било имущество, свободен от всякакви връзки, свободен от страха, завистта, злобата. Бих могъл тихичко да се пренеса от един сън в друг, не притежавайки нищо, не желаейки нищо, не съжалявайки за нищо. Никога не съм бил по-убеден, че животът и смъртта са едно и никое от тях не може да донесе наслада или пък да бъде прието, ако другото липсва.

В Патра решихме да слезем на брега и да вземем влака за Атина. Хотел „Сесил“, където отседнахме, е най-добрият, на който някога съм попадал, а аз съм бил в доста хотели. Стая, която в Америка би струвала не по-малко от пет долара на ден, тук е двайсет и три цента. Надявам се всеки, който минава през Гърция, да се отбие в хотел „Сесил“ и да се убеди сам. Това си е събитие, което се помни цял живот… Закусихме към обяд на терасата на солариума с изглед към морето. Между Даръл и жена му избухна ужасна кавга. Почувствах, че не съм в състояние да помогна, можех единствено да изпитвам жал към тях с цялото си сърце. Беше си лична разправия, в която войната бе само претекст. Мисълта за война кара хората да обезумеят, да оглупеят, дори когато са умни и далновидни като Даръл и Нанси. Войната има и друга лоша страна — поражда у младите чувство за вина и ги изпълва с угризения на съвестта. В Корфу бях станал свидетел на щуротиите на един съвършено здрав психически млад англичанин, на около двайсет години, който възнамеряваше да се посвети на изучаването на Гърция. Търчеше насам-натам като обезглавен петел, молейки се някой да го прати на фронта, където да бъде разкъсан на парчета. Сега Даръл говореше по същия начин, с единствената разлика, че не се беше побъркал дотолкова, та да иска да умре, отивайки с гръцката армия на албанската граница — защото мислеше повече за гърците, отколкото за сънародниците си. Стараех се да не се намесвам, понеже, ако се бях опитал да го разубедя, само щях да насърча самоубийствените му пориви. Не желаех да го видя убит; струваше ми се, че войната може да бъде доведена до безплодния си край и без жертването на човек, който би могъл да даде много на света. Той знаеше моето мнение за войната и смятам, че дълбоко в душата си бе съгласен с мен, ала тъй като беше млад, годен за военна служба и — пряко волята си — англичанин, бе изпаднал в недоумение. Мястото въобще не беше подходящо за обсъждане на подобна тема. Атмосферата бе наситена със спомени за Байрон. Когато Месолонги е толкова близо, е почти невъзможно да се разсъждава трезво за война. Британският консул в Патра се оказа далеч по-здравомислещ. След един кратък разговор с него отново изпитах уважение към Британската империя. Също така си напомних, че войната все още не беше обявена. Неведнъж бе на ръба да се разрази — може би въпреки всичко щеше да ни се размине.

Хапнахме си добре на площада и в късния следобед се качихме на мотрисата за Атина. Докато разговарях с други пътници, един грък, пристигнал от Америка, ме поздрави свойски като американски брат и се впусна в безконечен, дразнещо тъп монолог за великолепието на Чикаго, където подозирам, че бе живял не повече от месец. Смисълът на излиянието му се свеждаше до това, че бил нетърпелив да се върне обратно у дома, имайки предвид Америка; смяташе сънародниците си за необразовани, мръсни, изостанали, некадърни и прочее, и прочее. Даръл се намеси веднъж, за да се поинтересува на какъв език говори тоя тип — досега не бе чувал подобен американски английски от грък. Онези, с които беседвах, поискаха да узнаят защо бе толкова развълнуван чудатият им сънародник. Бяхме общували на френски, преди този яху16 да се появи. И на френски им казах, че е невежа. Тогава гъркът ме попита на какъв език говоря и когато му отвърнах „на френски“, заяви: „Не ги разбирам тия езици; американският ми стига… Аз съм от Чикаго“. Макар съвсем ясно да му бях показал, че историите му не ме интересуват, настояваше да ми разкаже всичко за себе си. Бил се запътил към едно планинско селце, в което живеела майка му; искал да се сбогува с нея, преди да замине. „Представи си колко необразовани са тези хора — добави той, — донесох чак от Чикаго една вана за майка ми, монтирах я със собствените си ръце. Мислиш, че го оцениха ли? Подиграха ми се, рекоха ми, че съм бил луд. Те не желаят да са чисти. А в Чикаго…“ Извиних се на спътниците си, задето се бе наложило да изслушат този идиот, обясних им, че така въздейства Америка на осиновените си деца. При което те се разсмяха от сърце, включително и простият грък, който не бе разбрал и дума, тъй като бях направил коментара си на френски. А за капак тъпакът ме попита къде съм учил английски. След като му обясних, че съм роден в Америка, отвърна, че досега не бил чувал някой да говори като мен; каза го по такъв начин, та да изтъкне, че единственият правилен английски е неговата касапска разновидност17.

Когато пристигнахме, бе достатъчно студено, за да си облека палтото. Атина има доста своенравен климат, като този на Ню Йорк. И немалко прахоляк също, ако тръгнеш към предградията. Понякога дори и в сърцето на града, където може да се видят най-разкошните, ултрамодерни жилищни сгради, улиците представляват прашни друмища. Може да стигнеш до покрайнините пеша за половин час. В действителност Атина е огромен град с почти един милион жители; нараснал е сто пъти от времето на Байрон. Цветовата му гама е синьо и бяло, както навсякъде в Гърция. Даже и вестниците се печатат със синьо мастило, ярко небесносиньо, което им придава невинен и юношески вид. Атиняните направо поглъщат пресата; те изпитват непрестанен глад за новини. От балкона на стаята ми в Гранд Хотел се откриваше гледка към Площада на Конституцията, който вечер почернява от народ, хиляди хора, насядали около малки масички, отрупани с питиета и лед, а сервитьорите сноват с таблите си до кафенетата, обградили площада.

Една вечер тук срещнах Кацимбалис, който се връщаше в Амарусион. На това му се вика среща. От всичките ми неочаквани срещи в живота само две биха могли да се сравнят с тази — запознанствата с Блез Сандрар и с Лорънс Даръл. Нямах много за казване онази вечер; слушах като омагьосан, запленен от всяка дума, която той изричаше. Стана ми ясно, че е създаден за монолози, също като Сандрар и Морикан астролога. Харесвам монолога дори повече от дуета, когато е добър. Все едно гледаш как някой пише книга само и единствено за теб: пише я, чете я на глас, изиграва я, преработва я, вкусва я, радва й се, наслаждава се на твоята радост, а после я къса и я хвърля на вятъра. Това е едно величествено представление, защото, докато произнася своя монолог, за него ти си бог — освен ако не се окаже, че си безчувствен и нетърпелив простак. Но в такъв случай монологът, за който говоря, изобщо не се осъществява.

За мен при тази първа среща той представляваше любопитна смесица от най-различни черти: биче телосложение, устременост на лешояд, ловкост на леопард, нежност на агне и свенливост на гургулица. Необикновено голямата му глава ме смая и по някаква причина реших, че е типично атинянска. Ръцете му бяха твърде малки за такова тяло и прекалено изящни. Той бе енергичен, силен мъж, способен на жестоки постъпки и груби думи, ала при все това излъчваше една мека и женствена топлота. Трагичността бе същностен елемент на душевността му и изкусната мимикрия само я подсилваше. Беше невероятно отзивчив и същевременно безмилостен грубиян. Струваше ти се, че през цялото време говори единствено за себе си, но не самовлюбено. Говореше за себе си, защото бе най-интересната личност, която познаваше. Това му качество ми допадна много — у мен също има нещо от него.

Видяхме се няколко дни по-късно, за да вечеряме — той, жена му Аспазия и семейство Даръл. После щяхме да се срещнем с негови приятели. Откакто се бяхме запознали, Кацимбалис направо кипеше. Винаги беше такъв, дори и в лоши дни, когато се оплакваше от главоболие или световъртеж, или от още сто и една болести, които го мъчеха. Рече, че ще ни води в таверна в Пирея, понеже искал да се насладим на гръцка кухня по гръцки. Това било едно от любимите му свърталища в добрите стари времена. „Направих грешка, че се ожених — каза той, а жена му слушаше и се усмихваше снизходително. — Не съм бил създаден аз за брак, съсипва ме. Не мога да спя, не мога да пуша, не мога повече да пия… свършен съм.“ Винаги говореше за себе си като за някой, на когото му е изпята песента: този едва забележим мотив вмъкваше в монолога, щом искаше да покаже тъгата си по нещо. Даже случилото се едва вчера попадаше в същото това пораждащо носталгия минало свършено. Понякога, говорейки по този начин, ми заприличваше на гигантска костенурка, изпълзяла от черупката си, същество, което отчаяно се мъчи да се върне в умалялата защитна обвивка. В тази борба неизменно правеше така, че да изглежда комично и нелепо — правеше го съзнателно. Умееше да се надсмива над себе си — смееше се с трагическия смях на клоуна. Ние всички се смеехме, жена му също. Без значение колко тъжна, ужасна или трогателна бе историята му, той ни караше да се смеем безспирно. Съзираше смешното във всичко, което е истинското доказателство за усета към трагичното.

Храната… към храната изпитваше същинска страст. Беше се наслаждавал на хубавата храна още от детството си и мисля, че ще бъде така, докато умре. Баща му бил голям чревоугодник и Кацимбалис, макар да му липсваше част от бащината сетивна изтънченост и съвършенство, следваше семейната традиция. Помежду огромните хищнически хапки се удряше в гърдите, подобно на горила, преди да преглътне, изливайки бъчва рецина в гърлото си. Доста рецина бил изпил навремето: казваше, че тя била полезна за човека, полезна за бъбреците, за черния дроб, за белите дробове, за червата и за мозъка, полезна за всичко. Всичко, дето поглъщаше, беше полезно, било то отрова или амброзия. Той не вярваше нито във въздържанието, нито в здравия разум, нито в каквото и да било друго, което налагаше забрани. Вярваше, че ако е гарга, трябва да е рошава, пък после ще си плаща. Имаше куп неща, които вече не можеше да прави — войната го бе поощетила. Ала въпреки негодната ръка, изместеното коляно, недовиждащото око, разстроения черен дроб, ревматичните болки, артрита, мигрената, световъртежа и един бог знае какво още, това, което му бе останало след бедствието, беше живо и цветущо, подобно на димяща купчина тор. С приказките си можеше да съживи и мъртвец. То бе сякаш процес на поглъщане: когато говореше за някое място, той го сдъвкваше като коза — килим. Ако описваше човек, го изяждаше жив от главата до петите. Ако ставаше дума за събитие, оглозгваше всеки детайл, както пълчища бели мравки, нападнали гора, оглозгват дърветата до едно. Докато разказваше, бе навсякъде едновременно. Настъпваше и отгоре, и отдолу, фронтално, в гръб и по фланговете. Ако не успееше да изгризе нещо от първия път поради липса на уместна фраза или образ, го оставяше и продължаваше нататък, само за да се завърне по-късно и да го погълне къс по къс. Или, подобно на жонгльор, ще го подхвърли във въздуха и точно когато вече си мислиш, че го е забравил, че то ще падне и ще се счупи, той ловко ще протегне ръка зад гърба си и ще го улови в длан, без дори да се обърне. Това не бяха просто приказки, а език — езикът на храната и на звяра. И винаги говореше на фона на пейзаж, сякаш бе главният герой на един изгубен свят. Атическият пейзаж бе най-подходящ за целта му: съдържа всичко необходимо за драматичен монолог. Достатъчно е да зърнеш развалините на древните театри по склоновете, за да осъзнаеш значимостта на такъв мизансцен. Даже когато речта му го отвеждаше в Париж например, на място като Монмартр, той му придаваше пикантния вкус и аромата на своите атически подправки — мащерка, салвия, варовик, асфодел, мед, червена глина, сини покриви, акантови орнаменти, теменужена светлина, парещи скали, сухи ветрове, прахоляк, рецина, артрит и електрическо пращене, като че над ниските хълмове се пръсва фойерверк — пъргава змия с пречупен гръбнак. Бе странно противоречив дори когато говореше. Със змиевидния си език, поразяващ като мълния, с нервно мърдащите пръсти, сякаш пробягващи по клавишите на въображаем клавесин, с тежките груби жестове, които, чудно как, никога нищо не смазваха, а само вдигаха врява, с гръмовното боботене на морски прибой и тътена, и съскането, и бъркотията — но бе достатъчно внезапно да го погледнеш отблизо, и оставаш с впечатлението, че е неподвижен и че единствено кръглото му като на сокол око бди, че е една хипнотизирана птица, по-скоро сама хипнотизирала се, чиито нокти са се впили в китката на невидим гигант, гигант като Земята. Цялата тази суматоха и шум, целият този калейдоскоп от фокуси бе просто една илюзия, която използваше, за да прикрие факта, че самият той бе затворник — така го видях аз, изучавайки го, ако за миг успеех да разваля магията и да го наблюдавам внимателно. Но за да развалиш магията, се нуждаеш от сила и магия, почти равни на неговите; това обаче те кара да се чувстваш глупав и слаб, тъй както човек винаги се чувства, когато съумее да унищожи мощта на илюзията. Магията не бива да се унищожава — най-многото, което можем да сторим, е да се откъснем от нея, да ампутираме тайнствените антени, свързващи ни със силите, които не сме в състояние да разберем. Неведнъж, докато Кацимбалис говореше с някого, аз долавях по изражението на лицето на слушателя, че между тях се е установила връзка като по невидим проводник и по него се предава нещо, дето лежи отвъд пределите на езика, отвъд пределите на личността, нещо магическо, което разпознаваме в съня и от което лицето на спящия се отпуска и сякаш разцъфва, такова явление рядко можем да наблюдаваме в будния живот. Често, размишлявайки над тази негова способност, аз се сещах как постоянно споменаваше несравнимия мед, който пчелите събират по възвишенията на любимата му Химетос18. Отново и отново той се опитваше да обясни защо медът от Химетос е уникален. Никой не би могъл да даде задоволително обяснение. Няма как да обясниш онова, което е уникално. Можеш само да го опишеш, да се преклониш пред него и да го боготвориш. Тъкмо това правя аз, разказвайки за начина, по който говореше Кацимбалис.

Едва по-късно, след като се бях завърнал в Корфу и се бях наситил на уединението, успях да дооценя монолозите на Кацимбалис. Лежейки гол под слънцето на ръба на една скала край морето, често затварях очи и се опитвах да възкреся маниера му на говорене. И точно тогава открих, че речта му пораждаше отзвук, че минаваше доста време, преди ехото да стигне до ушите на слушателя. Започнах да я сравнявам с френската реч, която толкова дълго ме бе обграждала. Тя наподобяваше игра на светлината по алабастрова ваза, нещо отразено, подвижно, танцуващо, флуидно, мимолетно, докато езикът на Кацимбалис беше матов, мъгляв, натежал от отзвуци, чийто смисъл може да бъде разбран по-късно, когато ехото оповести сблъсъка с мисли, хора и предмети, намиращи се в далечни краища на света. Французинът огражда речта си със стени, също както градината си — той поставя ограничения във всичко, за да се чувства у дома си. Дълбоко в себе си няма доверие на ближния; скептичен е, защото не вярва във вродената доброта на човешките същества. Станал е реалист, понеже така е по-безопасно и практично. Докато гъркът е авантюрист: той е безразсъден и приспособим, бързо завързва приятелство. Стените, които може да се видят в Гърция, ако не са издигнати от турци или венецианци, датират от времето на циклопите. От собствен опит знам, че няма по-прям, отзивчив, непринуден и лесен за общуване човек от гърка. Става ти приятел веднага: изпитва симпатия към теб. Сприятеляването с французин е дълъг и мъчен процес — може да ти отнеме цял живот. Той е добър в познанствата с минимален риск и никакви последствия. В самата дума ami няма почти нищо от онзи привкус, който се усеща в английското friend. C’est mon ami не може да се преведе като „Това е моят приятел“. Не съществува аналог на тази фраза във френския. Това е една празнина, която така и не е била запълнена, също както при думата „дом“. Такива неща влияят на разговора. Можеш, естествено, да общуваш, но е трудно да разговаряш сърдечно, задушевно. Франция, както често се казва, е една градина и ако я обичаш като мен, може да бъде много красива градина. Тя ме изцери и умиротвори духа ми; възстанових се от сътресенията и раните, които бях получил в собствената си страна. Ала идва ден, в който ти си отново здрав и силен и тази атмосфера престава да бъде подхранваща. Жадуваш да се измъкнеш и да изпробваш силите си. Тогава френският дух изглежда неблаготворен. Желаеш да си създадеш приятели, да си създадеш врагове, да надзърнеш отвъд стените и обработените късчета земя. Копнееш да спреш да мислиш с категориите застраховка живот, осигуровки за болест, пенсия за старост и прочее.

След вкусната вечеря в таверната в Пирея, леко замаяни от рецината, се върнахме обратно на големия площад в Атина. Беше около полунощ, а площадът все още гъмжеше от хора. Кацимбалис веднага надуши мястото, където приятелите му седяха. Бяхме представени на най-близките му другари — Георгиос Сефериадис и капитан Антониу от товарния кораб „Акропол“. Скоро те започнаха да ме засипват с въпроси за Америка и американските писатели. Подобно на мнозинството образовани европейци, знаеха повече за американската литература, отколкото аз някога щях да науча. Антониу бе ходил няколко пъти в Америка и се бе разхождал по улиците на Ню Йорк, Бостън, Ню Орлианс, Сан Франциско и други пристанища. Представих си го как крачи озадачен из огромните ни градове и това ме накара да подхвърля името на Шъруд Андерсън — винаги съм смятал, че той е единственият съвременен американски писател, който кръстосва улиците на нашите американски градове като истински поет. Тъй като почти не бяха чували за него и разговорът ни клонеше към по-познати води, а именно Едгар Алан По, за когото се бях уморил да слушам, ненадейно бях обладан от идеята да лансирам Шъруд Андерсън. За разнообразие аз самият подхванах монолог за писателите, които бродят по улиците на Америка и биват оценени чак когато са стъпили с единия крак в гроба. Толкова се ентусиазирах, че дори се отъждествих с Шъруд Андерсън. Той сигурно щеше да остане поразен, ако узнаеше за подвизите, които му приписвах. Винаги съм имал особена слабост към автора на „Много сватби“. В най-тежките ми дни в Америка тъкмо той ми бе дал опора и утеха посредством произведенията си. Едва неотдавна го срещнах за пръв път и не открих никакво разминаване между човека и писателя. Видях в него родения разказвач, онзи, който би могъл да накара и едно яйце да ликува19.

И така, продължих да говоря за Шъруд Андерсън като картечница. Обръщах се главно към капитан Антониу. Спомням си погледа, който ми отправи, когато свърших, сякаш казваше: „Продадено. Вземам всичко. Опаковай го“. Много пъти оттогава съм се наслаждавал на удоволствието да препрочитам Шъруд Андерсън през очите на Антониу. Той непрестанно плава от един остров към друг, пишейки стихове, докато нощем обикаля из непознати градове. Няколко месеца по-късно една вечер се видяхме за броени минути в чудатото пристанище Ираклион на остров Крит. Още си мислеше за Шъруд Андерсън, въпреки че приказваше за товари, прогнози за времето, запаси от прясна вода. Можех да си го представя как, веднъж озовал се в открито море, се качва в каютата си, взема малка книжка от лавицата и се потапя в тайнствената нощ на безименен град в Охайо20. Завиждах му за нощите на кораба, завиждах му за покоя и уединението в морето. Завиждах му за островите, на които се отбиваше, и за самотните разходки из смълчани селца с нищо незначещи за нас имена. Да стана лоцман, бе първото ми ясно изразено желание. Представях си как стоя сам на командния мостик, направлявайки кораба по опасния му курс. Да предусещаш капризите на времето, да бъдеш в тях, да се сражаваш с природните стихии — това бе мечтата ми. Лицето на Антониу неизменно носеше отпечатъка на подобни сражения. Същият отпечатък присъства и в съчиненията на Шъруд Андерсън. Харесвам хората, на които стихиите са им в кръвта…

Разделихме се в ранните утринни часове. Върнах се в хотела, отворих прозореца и постоях така, гледайки към опустелия площад. Вече имах още двама верни гръцки приятели и това ме караше да се чувствам щастлив. Замислих се за всичките приятели, които бях спечелил за краткото си пребиваване тук. Сетих се за Спиро шофьора, за Караменайос полицая. И за Макс бежанеца, който си живееше царски в хотел „Крал Джордж“; той явно не мислеше за нищо друго, освен как да направи приятелите си щастливи с драхмите, които не можеше да изнесе от страната. Нямаше как да забравя и собственика на хотела, който, за разлика от френските хотелиери, от време на време ме питаше дали не се нуждая от пари. Кажех ли му, че тръгвам на малко пътешествие, все ми напомняше: „И да ми телеграфирате, щом ви потрябват пари“. Със Спиро беше същото. Когато си вземахме довиждане на кея в нощта на всеобщата паника, последните му думи бяха: „Господин Хенри, ако имате път отново към Корфу, искам да дойдете при мен. Не искам никакви пари, господин Хенри, само да дойдете и да живеете при нас колкото си пожелаете“. Където и да отидех в Гърция, чувах все тоя рефрен. Даже и в префектурата, докато чаках да ми оправят документите, полицаят прати да донесат кафе и цигари, за да ми е по-комфортно. Хареса ми и как просят. Изобщо не се срамуват. Спират те открито и те молят за пари или цигари, сякаш имат право на това. Добър знак е, когато хората просят по такъв начин: означава, че умеят и да дават. Французите например не знаят нито как да дадат, нито как да поискат помощ — и в двата случая се чувстват неловко. За тях е добродетел да не безпокоиш другия. Ето я отново стената. Гъркът не се обгражда със стени: взема и дава безрезервно.

Англичаните в Гърция — тъжна гледка впрочем — явно имат доста лошо мнение за гръцкия характер. На тях им липсва воля, въображение, гъвкавост. Те, изглежда, смятат, че гърците трябва да са им вечно благодарни, задето разполагат с могъща военна флота. Англичанинът в Гърция е смешен и противен: не струва дори колкото мръсотията, насъбрала се между пръстите на краката на гръцки бедняк. Столетия наред гърците са имали най-върлия враг, който един народ би могъл да има — турците. Подир векове на робство са се освободили от ярема и ако не е било вмешателството на Великите сили, сигурно са щели да натирят турците вдън земя и да ги изтребят. Днес двата народа, след обмен на преселници в рамките на няколко поколения, което е твърде необичайно, са станали приятели. Те се тачат взаимно. И все пак англичаните, които отдавна щяха да са изчезнали от лицето на земята, ако бяха подложени на подобно третиране, си мислят, че могат да гледат гърците отвисоко.

Където и да отидеш в Гърция, атмосферата е наситена с геройства. Говоря за съвременна, не за Древна Гърция. А надниквайки в историята на тази малка страна, ще видиш, че жените са също тъй храбри като мъжете. Даже уважавам гъркините повече от гърците. Гъркинята и гръцкият православен свещеник — те са тези, които са поддържали борбения дух. Никъде по света не ще откриеш повече примери за упорство, смелост, безстрашие, дързост. Нищо чудно, че Даръл искаше да се сражава рамо до рамо с гърците. Та кой не би предпочел да се бие редом с Бубулина21, да речем, вместо с тълпа хилави мекушави новобранци от Оксфорд или Кеймбридж?

В Гърция не се сприятелих с нито един англичанин. Чувствах се неловко пред гърците, ако ме срещнеха в компания на англичани. Хората, с които се сближих там, бяха гърци и аз се гордея с тях, за мен е чест, че ме имат за свой приятел. Надявам се, че малцината англичани, които познавах в Гърция, ще разберат, четейки тези редове, какво мисля за поведението им. И се надявам, че ще ме смятат за враг на такива като тях.

Предпочитам обаче да говоря за нещо по-интересно — за Кацимбалис например, за посещението в дома му в Амарусион една привечер. Още един великолепен ден, още един празник в моя живот! Бяхме поканени да отидем по-рано, за да можем да наблюдаваме залеза. Стефанидис бе превел няколко гръцки стихотворения — щяхме да ги чуем на английски. Като пристигнахме, Кацимбалис още не беше се наспал. Бе доста засрамен, че сме го заварили да подремва, понеже постоянно се хвалеше от колко малко сън се нуждаел. Когато слезе при нас, изглеждаше леко объркан и пребледнял. Говореше сякаш на себе си, правейки непонятни жестове с ръце, като че се опитваше, а не успяваше да изтръгне звуци от проклетия клавесин. Мърмореше нещо за някаква дума, която си бе спомнил в съня преди малко. Той постоянно тършуваше из мозъка си за подходящи английски думи и фрази, за да обясни поредния забележителен гръцки образ, на който се бе натъкнал в някоя книга. Та, както казах, бяхме го вдигнали от дълбок сън и сега се въртеше наоколо и залиташе, мърмореше и ръкомахаше, сякаш се мъчеше да махне от себе си паяжини, в които се е оплел. Започна да говори, все още неотърсил се от съня. За да започнеш, подхващаш откъдето и да е, и тъй като току-що бе сънувал, заговори, сънувайки. Сънят бе маловажен, забравен на мига, ала споменът за него го наведе обратно на думата, която го тормозеше, която се бе опитвал да улови дни наред, така твърдеше, думата, която сега му се проясняваше, докато той самият се съвземаше, докато се освобождаваше от паяжините. Тази дума, каквато и да бе, водеше към езика, езикът — към меда, а медът е полезен за човека, както и други разни работи, рецината например, най-вече рецината, полезна е за белите дробове, за черния дроб, за всичко, което те боли, особено повечко рецина, нещо, което не би трябвало да правиш, не бива да пиеш твърде много от нея, но пък което той прави въпреки докторските забрани, особено ако рецината е хубава, като онази, дето бяхме пили предната вечер в таверната в Пирея. Младото агънце също беше добро, дали сме забелязали? Облиза си пръстите, избърса устата си с опакото на ръката, подуши във въздуха, сякаш за да вдъхне отново аромата, носещ се откъм пещта. Спря за миг и се огледа, като да търсеше нещо, с което да си навлажни езика, преди стремглаво да се впусне в монолога. Всички мълчахме. Никой не дръзваше да го прекъсне сега, когато набираше скорост. Стиховете лежаха на масата; очаквахме Сефериадис всеки момент, а с него и капитана. Чувствах как той вътрешно бе взел да полудява, как бързо си правеше сметка дали ще има достатъчно време, за да изкара орляка думи от гърдите си и да го пусне на воля, преди приятелите му да са пристигнали. Пърхаше леко като птичка, която се мъчи да се изтръгне от нечии ръце. Продължаваше да мънка и да мърмори само за да поддържа огъня, докато реши накъде да поеме. И тогава, някак си без да усетим как стана това, вече стояхме на откритата веранда, гледаща към ниските хълмчета, на едно от които се издигаше самотна вятърна мелница, а Кацимбалис изпадна в безпорядък — един внушителен спектакъл за кристалния въздух и синьо-лилавите сенки, танцуващи в здрача, за възходящите и низходящите видове монотонност, за особени билки и дървета, за екзотични плодове и пътешествия във вътрешността на страната, за мащерка и за мед, и за мъзгата на арбутуса, която те опиянява, за островитяни и планинци, за обитателите на Пелопонес, за лудата рускиня, дето една нощ се побъркала и захвърлила всичките си дрехи, за това как танцувала гола-голеничка на лунната светлина, а възлюбеният й търчал да дири усмирителна риза. Докато той говореше, аз за пръв път видях със собствените си очи великолепието на атическия пейзаж, наблюдавах с нарастващ възторг как тук и там по голата кафеникава земя, сред аномални и чудати израстъци, мъже и жени — пръснати, самотни фигури, блуждаеха в чистата, стопяваща се светлина; и по някаква причина те ми се струваха истинските гърци, ходещи така, както никой друг народ не ходи, създавайки с ефирната си криволичеща походка отчетливи рисунки на движения, рисунки, каквито бях видял по-рано същия ден върху античните вази в музея. Можеш да ходиш по много различни начини, но най-добрият според мен е гръцкият, защото е безцелен, своеволен, противоречиво човешки. Това ходене по кафявата обгорена трева, между чудатите безформени дървета и гъстата шума, щръкнала като разресана с твърда четка коса на фона на далечните планини, странно се сливаше с монолога на Кацимбалис, който аз слушах, смилах и мълчаливо предавах на азиатските скитници там долу, които бавно се изгубваха в чезнещата светлина… На високата веранда в Амарусион, когато светлината на другите светове започна да пръска великолепието си, аз се докоснах до старата и новата Гърция, до меката им прозирност, и така те останаха в спомените ми. Тогава разбрах, че няма стара и нова, а само една Гърция, свят, заченат и роден за вечността. Мъжът, който говореше, бе загубил човешките си размери и пропорции и се бе превърнал в Колос, чийто силует се олюляваше напред-назад ведно с дълбокия монотонен ритъм на упояващите му думи. Той говореше и говореше, без да бърза, невъзмутим, неизтощим, неукротим, един глас, който бе придобил форма и очертания, и плът, една фигура, надраснала човешката си рамка, силует, чието ехо тътнеше в дълбините на далечните планински чукари.

Десетина подобни дни в Атина и вече ме теглеше неудържимо към Корфу. Войната бе започнала, но тъй като италианците бяха обявили намерението си да запазят неутралитет, не виждах причина да не се завърна и да използвам максимално оставащите летни дни. Като пристигнах, гърците все още бяха мобилизирани по албанската граница. Трябваше ми разрешение от полицията всеки път, когато влизах или излизах от града. Караменайос все така наблюдаваше брега от малката си тръстикова колиба. Началото на учебната година бе близо и Никола щеше скоро да се върне в селото горе в планината. Започна един прекрасен период на усамотение. Време имах предостатъчно. Спиро прати сина си Лилис да ми преподава уроци по гръцки. После Лилис се върна в града и аз останах сам. За пръв път в живота си бях наистина сам. Преживяване, на което се наслаждавах на воля. Привечер се отбивах в къщата на Никола да побъбрим и да чуя вести за войната. След вечеря наминаваше Караменайос. Използвахме около петдесет думи. Скоро обаче установих, че не се нуждаем от повече. Съществуват хиляда начина да разговаряш и думите не помагат, ако липсва душа. Ние с Караменайос горяхме от желание да общуваме. Все едно дали обсъждахме войната или храната. Понякога откривахме, че някоя дума, която бяхме употребявали дни наред — той на английски, аз на гръцки, — означава нещо съвсем различно от онова, което сме си мислили. Ала нямаше значение. Разбирахме се дори и с погрешни думи. Можех да науча пет нови думи вечерта и да забравя шест или осем, докато спя. Важното бе топлото ръкостискане, блясъкът в очите, гроздето, което и двамата поглъщахме, чашите, които вдигахме в знак на приятелство. Понякога се въодушевявах и на смесица от английски, гръцки, немски, френски, чокто, ескимоски, суахили или който и да е език, дето смятах, че върши работа, използвайки стола, масата, лъжицата, лампата, ножа за хляб, му изигравах епизод от живота си в Ню Йорк, Париж, Лондон, Чула Виста, Канарси, Хакенсак или друго място, където никога не съм бил или в което съм се пренасял насън или докато съм лежал упоен на операционната маса. На моменти се чувствах толкова добре, толкова подвижен и пъргав, че се качвах на масата и запявах на някакъв непознат език, или скачах от масата върху скрина, от скрина на стълбището, увисвах на някоя от гредите по тавана, измислях какво ли не, само и само да го забавлявам, да го смая, да го накарам да се превива от смях. В селото ме смятаха за старец заради плешивото ми теме и побелялата коса. Не бяха виждали старец да се държи така необичайно. „Старецът отива да поплува — казваха. — Старецът изкарва лодката.“ Винаги — „старецът“. Ако се разразеше буря и знаеха, че съм в морето, пращаха някой да провери дали „старецът“ се е прибрал благополучно. Щом решах да си направя излет по хълмовете, Караменайос предлагаше да ме придружи, да не ми се случи нещо. Попаднех ли в безизходица някъде, трябваше само да спомена, че съм американец, и дузина ръце се протягаха да ми помогнат. Сутрин излизах и търсех нови заливчета и проливчета, в които да поплувам. Обикновено наоколо нямаше жива душа. Все едно бях Робинзон Крузо на остров Тобаго. Часове наред се излежавах на слънце, без да правя нищо, без да мисля за нищо. Да се заставиш да не мислиш, е постижение, изключително здравословно постижение. Да мълчиш през целия ден, да не погледнеш вестник, да не слушаш радио, да не надаваш ухо на слуховете, да се отдадеш на леност, напълно безразличен към съдбата на света, е най-доброто лекарство, което можеш да си доставиш. Книжните знания изтичат капка по капка; проблемите избледняват и изчезват; връзките неусетно се късат; мислите, когато благоволиш да им дадеш воля, стават съвсем примитивни; тялото се превръща в нов, вълшебен инструмент; започваш да гледаш на растенията, камъните, рибата с други очи; чудиш се какво ли се стремят да постигнат хората с щурите си действия; знаеш, че се води война, ала си нямаш и най-малка представа за причината или защо човешките същества изпитват удоволствие да се избиват; поглеждаш към място като Албания — то постоянно ми се набиваше на очи — и си казваш: вчера беше гръцко, днес е италианско, утре може да е германско или японско, и ти е все едно какво ще си избере да бъде. Когато си наясно със себе си, няма значение какво знаме се вее над главата ти, кой какво притежава и дали говориш на английски, или на мононгахела22. Отсъствието на вестници, отсъствието на новини за онова, което людете вършат в различни краища на света, за да направят живота по-поносим или по-непоносим, е най-великата благодат. Ако можехме просто да премахнем пресата, щяхме да осъществим огромен напредък, сигурен съм. Вестниците раждат лъжи, омраза, алчност, завист, подозрителност, страх, злоба. Нямаме нужда от истината във вида, в който ни я поднасят ежедневниците. Нуждаем се от покой и уединение, и леност. Ако можехме всички да обявим стачка и да спрем да се интересуваме какво прави съседът ни, щяхме да удължим живота си. Бихме могли да се научим да се справяме без телефон, радио и вестници, без каквито и да било машини, без заводи, без мелници, без рудници, без експлозиви, без бойни кораби, без политици, без адвокати, без консерви, без всякакви джунджурии, даже и без ножчета за бръснене или целофан, или цигари, или пари. Това са въздушни кули, знам. Хората стачкуват единствено за по-добри условия на труд, по-високи заплати, повече възможности да станат нещо различно от това, което са.

С наближаването на есента започнаха дъждовете. Беше почти немислимо да се изкатеря по стръмната козя пътека зад къщата, излизаща на магистралата. След силна буря почвата ерозираше и заради свлачищата всички пътища биваха блокирани от скални късове и паднали дървета. Оставах изолиран дни наред. После ненадейно се появи Нанси, за да вземе някои домакински принадлежности. Връщаше се в Атина същия следобед с корабчето, с което бе дошла. Импулсивно реших да тръгна с нея.

В Атина беше сухо и неочаквано горещо. Сякаш лятото се бе върнало. Понякога откъм околните планини духаше студен вятър, режещ като нож. Сутрин често ходех пеша до Акропола. Харесвам подножието повече от самия Акропол. Допадат ми порутените постройки, безпорядъкът, ерозията, анархията в пейзажа. Археолозите са разрушили това място; натрупали са огромни ненужни камари пръст, за да изровят купища останки от древността, които да скрият в музеите. Подножието на Акропола все повече заприличва на вулканичен кратер, където любящите ръце на археолозите са издигнали гробница на изкуството. Туристът идва и с насълзени очи разглежда тези руини, тези изкусно създадени лавови корита. А живият грък се разхожда незабелязан или е смятан за натрапник. Междувременно новата Атина вече е заела почти цялата долина и настъпва по склоновете на околните планини. За страна с едва седем милиона население град като Атина е същински феномен. Все още се гърчи в родилни мъки: той е непохватен, объркан, тромав, несигурен в себе си; страда от всички детски болести и е по юношески меланхоличен и печален. Ала си е избрал великолепно място, в което да израсне; залят от слънцето, сияе като скъпоценен камък; нощем блещука с милион трепкащи светлинки, припламващи и гаснещи с бързината на мълния. Това е град на изумителни въздушни ефекти: той не се е окопал в земята, той плува в постоянно меняща се светлина, тупти в разноцветен ритъм. Примамва те, кара те да вървиш към непрестанно отдалечаващия се мираж. А когато стигнеш до края, до огромната стена от планини, светлината става още по-опияняваща; струва ти се, че само няколко гигантски крачки и ще изкачиш склона, и тогава — защо не, щом си вече на върха — ще се втурнеш като луд по равния хребет и ще скочиш в небето, един наистина неудържим полет къмто небесата и… вовеки веков, амин. По свещения път от Дафни към морето аз няколкократно се оказвах на границата на лудостта. Дори хуквах да бягам по склона, ала спирах по средата ужасен, недоумявайки какво ме бе обладало. От едната страна — камъни и храсталаци, открояващи се с микроскопска яснота; от другата — дървета като тези, дето можеш да видиш по японските гравюри, дървета, окъпани в светлина, омагьосани, корифантоподобни23 дървета, които сигурно боговете са засадили в мигове на пиянски екстаз. По свещения път няма как да минеш с автомобил — това е светотатство. Трябва да вървиш пеша, тъй както древните са вървели, та цялото ти същество да се изпълни със светлина. Този път не е прокаран от християните, той е бил отъпкан от нозете на вярващи езичници, тръгнали на ритуално посвещаване в Елевзин. Тази шествена артерия не е свързана нито със страдания, нито с мъченичество, нито с бичуване на плътта. Всичко тук говори, както и преди векове, за просветление, за заслепяващо, блажено просветление. Светлината добива трансцендентни качества: това не е просто светлината на Средиземноморието, а нещо повече, нещо необхватно, нещо свещено. Тук светлината прониква направо в душата, отваря дверите и прозорците на сърцето, разсъблича те и ти, гол, незащитен, уединен, потъваш в метафизично блаженство, в което всичко става ясно без никакви знания. В тази светлина анализът е невъзможен: тук невротикът или бива мигновено изцерен, или подлудява. Самите скали също са луди: стояли са столетия наред, изложени на това божествено просветление, стоят си тихо и кротко, сгушени сред танцуващите разноцветни шубраци на напоената с кръв земя, но те са луди, казвам ви, и ако ги докоснеш, рискуваш да се откажеш от всичко, дето преди ти се е струвало твърдо установено, солидно и непоклатимо. Трябва да пристъпваш по тази долчина изключително внимателно и предпазливо, гол, сам, отърсил се от всякакви християнски заблуди. Трябва да загърбиш две хиляди години невежество и предразсъдъци, мрачен, нездрав потаен живот и лъжи. Трябва да отидеш в Елевзин, изстъргал утайката, насъбрала се след вековно пребиваване в застояли води. В Елевзин осъзнаваш, ако вече не си го осъзнал, че да се нагодиш към един обезумял свят, не е спасение. В Елевзин се нагаждаш към Космоса. Външно Елевзин може да изглежда рухнал, нямащ нищо общо с разпадащото се минало; всъщност е все още непокътнат, ние сме тези, които са рухнали, пръснати на парченца, превръщащи се в прах. Елевзин живее, живее вечно насред един умиращ свят.

Човекът, който е уловил духа на вечността, присъстващ навред из Гърция, и го е вплел в стиховете си, е Георгиос Сефериадис, чийто псевдоним е Сеферис. Познавам творбите му само в превод, ала дори и да не бях чел поезията му, пак щях да кажа, че тъкмо той е предопределен да пренесе пламъка. Сефериадис е по азиатец от всички гърци, които познавам; родом е от Смирна, но дълги години е живял в чужбина. Той е замечтан, приветлив, жизнен, удивително силен и подвижен. Той е съдник и помирител на противоположни мисловни школи и начини на живот. Сипе безброй въпроси на някакъв полиглотски език; интересува се от всички форми на културно изразяване и търси начини да отдели и асимилира неподправеното и плодоносното от различните епохи. Силно обича страната си, собствения си народ, ала не като тесногръд шовинист, а в резултат на търпеливо постигнати открития в годините на бродене по света. Страстната любов към родината е типична за гръцкия интелектуалец, живял в странство. При другите народи съм я смятал за отблъскваща, но при гърците мисля, че е оправдана, и не само оправдана, ами и вълнуваща, вдъхновяваща. Спомням си как един следобед със Сефериадис отидохме да видим някакъв парцел, където той възнамеряваше да си построи виличка. Мястото не бе нищо особено — даже, бих казал, беше занемарено, западнало. Беше, на пръв поглед. Така и не ми остана време да затвърдя това свое първоначално, мимолетно впечатление; гледката се променяше пред очите ми, докато той ме развеждаше наоколо, като да бе наелектризирана медуза, от едно кътче към друго, говорейки възторжено за треви, цветя, храсталаци, скали, глина, възвишения, нанадолнища, заливчета, проливчета и прочее. Всичко, към което погледнеше, беше гръцко, такова, каквото не бе го познавал, преди да напусне страната. Можеше да отправи взор към някоя могила и да съзре в нея историята на мидийци, перси, дорийци, минойци, атланти. Можеше да прочете там и фрагменти от стихотворението, дето щеше мислено да напише на път за вкъщи, докато ме отрупва с въпроси за Новия свят. Привличаше го сибилинският24 характер на всичко, което попаднеше пред очите му. Имаше си свой начин да гледа в миналото и в бъдещето, да накара предмета, който съзерцава, да се завърти и да му покаже многобройните си аспекти. Говорейки за вещи, хора или случки, той ги галеше с език. Понякога ми приличаше на глиган, чиито бивни се бяха строшили в яростни атаки, родени от любов и екстаз. Гласът му звучеше тъй унило, сякаш обектът на любовта му, неговата възлюбена Гърция, неволно и непохватно бе пречупила пронизителния му вой. Сладкопойната азиатска птица неведнъж бе замлъквала, стряскана от неочакван гръм; стихотворенията му все повече наподобяваха бисери, по-компактни, по-стегнати, искрометни, звучащи като откровение. Вродената му гъвкавост отговаряше на космическите закони за криволинейност и завършеност. Той вече не се разпръскваше във всички посоки: сега стиховете му чертаеха обгръщащото движение на прегръдката. Бе достигнал зрелостта на всемирен поет, страстно пускайки корени в земята на народа си. Навсякъде, където днес в гръцкото изкуство пулсира живот, той се основава на онзи Антеев25 жест, на онази страстна любов, която се предава от сърцето към нозете, създавайки здрави корени, превръщащи тялото в дърво с неотразима красота. Културното преобразяване има и своето физическо изражение — мащабните мелиоративни работи, извършвани навред в страната. Турците, в ревностното си желание да опустошат Гърция, са превърнали земята в пустиня и гробище; след освобождението гърците полагат огромни усилия да я залесят. Сега козата е станала национален враг. И постепенно ще бъде прогонена също както турците. Тя е символ на нищета и безсилие. Дървета, още дървета, това е призивът. Дървото е вода, фураж, добитък, плод, дървото е сянка, отдих, песен, то ражда поети, художници, законотворци и мечтатели. Днес Гърция, макар и оголяла и измършавяла като вълчица, е единственият рай в Европа. Онова, в което би могла да се преобрази, когато се възобнови първичната й свежест, надхвърля въображението на съвременния човек. Всичко би било възможно, щом това благословено място разцъфне за нов живот. Възродена Гърция най-вероятно ще промени съдбата на цяла Европа. Гърция не се нуждае от археолози — тя се нуждае от лесовъди. Раззеленена Гърция би могла да вдъхне надежда на един свят, чието сърце е разяждано от бяла плесен.

Разговорите ми със Сефериадис всъщност започнаха на онази веранда в Амарусион, когато, хващайки ме под ръка, той ме развеждаше напред-назад в спускащия се мрак. Всеки път ме посрещаше с открита душа, докосвайки ръката ми с нежност и топлота. Ако го посетях в кабинета му, бе същото: отваряше всички двери и прозорци, водещи към сърцето му. Обикновено си слагаше шапката и ме придружаваше до хотела; жест не толкова на учтивост, колкото на приятелство, проявление на трайна любов. Ще запомня Сефериадис и всичките си гръцки приятели с това качество, което вече тъй рядко се среща у хората. Ще запомня и сестра му Джийн, и останалите гъркини, с които се запознах, заради тяхната царственост, почти липсваща у съвременната жена. Подобно на сърдечното доброжелателство при мъжете, това качество, което всички гръцки жени притежават повече или по-малко, съответства или, бих казал, се родее с божествената светлина. Трябва да си жаба, охлюв, плужек, та да не се удивиш от сиянието, струящо от човешкото сърце, тъй както от небесата. Където и да отидеш в Гърция, хората се разтварят като цветя. Скептиците биха казали, че то е, защото Гърция е малка страна, защото се стреми да привлече посетители и прочее. Аз не го вярвам. Бил съм в няколко малки страни, които оставиха у мен точно противоположното впечатление. А и както вече споменах, Гърция не е малка — тя е поразително огромна. Нито една друга страна, в която съм бил, не внушава такова усещане за величие. Размерът невинаги се мери в километри. В известен, недостижим за моите сънародници смисъл Гърция е безкрайно по-голяма от Съединените щати. Би могла да погълне и Съединените щати, и Европа. Гърция прилича на Китай или Индия. Тя е един свят на илюзии. А самият грък е навсякъде, като китаеца. Колкото и да пътешества, не губи гръцката си същност. Той не оставя частици от себе си, пръснати навред, както американеца например. Когато гъркът напусне някое място, подир него остава дупка. Докато американецът оставя купчина боклук — връзки за обувки, копчета, ножчета за бръснене, туби от бензин, бурканчета от вазелин и прочее. Китайските кулита, както бях отбелязал някъде, на практика се прехранват с онова, което американците запращат зад борда, щом корабът хвърли котва на пристанището. Бедният грък ходи с дрипите, подаяние от богатите туристи от всички краища на света; той е истински интернационалист, не презира нищо, създадено от човешка ръка, даже и пробитите туби, изхвърлени от Британския търговски флот. Да се опиташ да му внушиш чувство на национална гордост, да го накараш да бъде шовинист спрямо националната индустрия, риболова и тъй нататък, звучи абсурдно. Какво значение има за човек със сърце, изпълнено със светлина, чии дрехи носи и дали те са последна мода, или модел отпреди войната? Виждал съм гърци, облечени по най-нелепия и противен начин, който можеш да си представиш: сламена шапка от 1900 година, парцалива жилетка за билярд с перлени копчета, изхвърлен британски ълстър26, протрити дочени панталони, съдран чадър, власеница, с боси крака и сплъстена, чорлава коса — външност, каквато дори туземец би сметнал за неподобаваща, и все пак, заявявам го откровено и съзнателно, хиляди пъти бих предпочел да бъда беден грък, отколкото американски милионер. Спомням си стария надзирател в крепостта в Нафплио. Той бе лежал в същия този затвор двайсет години за убийство. Беше едно от най-аристократичните същества, които някога съм срещал. Лицето му определено сияеше. Оскъдната надница, с която се мъчеше да преживява, не би стигнала и за куче, дрехите му бяха дрипави, перспективите — нулеви. Показа ни едно късче земя близо до крепостната стена, което бе разчистил и на което се надяваше следващата година да засее малко царевица. Ако правителството му отпуснеше още три цента на ден, все щеше да избута. Помоли ни, в случай че сме имали някакво влияние, да говорим с някой от чиновниците за него. Не беше нито озлобен, нито потиснат, нито мрачен. В гнева си бе убил човек; пак щял да го направи, тъй рече, ако попаднел в същата ситуация. Не се разкайваше, не се чувстваше виновен. Беше невероятен старец, здрав като камък, весел, сърдечен, безгрижен. Само три цента повече на ден и всичко щеше да е прекрасно. И това бе единственото, за което мислеше. Завиждам му. Ако можех да избирам дали да бъда президент на компания за автомобилни гуми в Америка, или надзирател в затвора в старата крепост в Нафплио, щях да избера второто, даже и без допълнителните три цента. Бих приел дори и двайсетте години затвор като част от сделката. Бих предпочел да съм убиец с чиста съвест, облечен в дрипи, очакващ реколтата от царевица идната година, отколкото президент на най-преуспяващата промишлена корпорация в Америка. Никой магнат не е имал толкова благо и сияйно изражение като този окаян грък. Разбира се, не трябва да забравяме и следното: гъркът е убил един-единствен човек, и то в изблик на справедлив гняв, а преуспяващият американски бизнесмен всеки ден от живота си убива хиляди невинни мъже, жени и деца, докато спи. Тук никой не може да има чиста съвест: всички сме част от огромната световна машина за убиване. А там един убиец може да изглежда благороден и праведен, макар да живее като куче.

Нафплио… Нафплио е морско пристанище, разположено на юг от Коринт, на полуостров, където се намират Тиринт и Епидавър. Можеш да погледнеш оттатък морето и да видиш Аргос на отсрещния бряг. По-нагоре от Аргос, на север, по пътя за Коринт, е Микена. Ако свържеш тези места в окръжност, ще очертаеш една от най-древните и легендарни области в Гърция. Бях се докосвал до Пелопонес и преди, в Патра, но това е другата, магическата му страна. Как се озовах в Нафплио, е дълга история. Ще трябва да се върна малко назад…

В Атина съм. Зимата наближава. Отвсякъде ме питат — бил ли си в Делфи, бил ли си на Санторини, на Лесбос или на Самос, на Порос? В действителност не съм ходил никъде, само до Корфу и обратно. Един ден стигнах чак до Мандра, това е след Елевзин, по пътя за Мегара. За щастие, пътят беше затворен и трябваше да се откажем. Казвам за щастие, защото, ако него ден бяхме изминали още няколко километра, щях съвсем да откача. По един по-различен начин аз пътувах доста; в кафенетата при мен идваха различни хора и ме заливаха със странстванията си; капитанът всеки път се връщаше от някой нов маршрут; Сефериадис постоянно пишеше нови стихове, които ме потапяха далеч назад в миналото или до седмо коляно напред в бъдещето; в монолозите си Кацимбалис ме отвеждаше до връх Атон, до Пелион и Оса, до Леонидио и Монемвасия; Даръл ме смайваше с историите на питагорейците; един дребничък уелсец, току-що пристигнал от Персия, ме пренасяше над високите плата и ме оставяше в Самарканд, където срещах конника без глава, наречен Смърт. Всички англичани, на които се натъквах, неизменно се връщаха отнякъде, някой остров, манастир, древни руини, загадъчно място. Бях толкова объркан от неизброимите възможности, които се откриваха пред мен, че се бях парализирал.

И тогава един ден Сеферис и Кацимбалис ме запознаха с художника Гика. Съзрях една нова Гърция, чиста квинтесенция на Гърция, която той бе извлякъл от мътилката на натрупванията на време, място, история. Видях като през бифокални очила този свят, който ме зашеметяваше с имена, дати и легенди. Гика се е поставил в центъра на времето, в онази Гърция, сама дарила си безсмъртие, която няма граници, няма предели, няма възраст. Платната му са чисти и свежи, тъй истински и неподправени, както морето и светлината, които мият сияйните острови. Гика търси светлината и истината: живописта му надхвърля гръцкия свят. Тъкмо неговите картини ме извадиха от объркването и вцепенението. След около седмица всички ние се качихме на борда на корабчето в Пирея, за да отидем до Хидра, родното гнездо на Гика. Сефериадис и Кацимбалис ликуваха: не бяха почивали цяла вечност. Беше късна есен, което означава, че времето бе приятно меко. По обяд остров Порос вече се виждаше. Току-що бяхме хапнали на палубата — едно от онези импровизирани угощения, които Кацимбалис обожаваше по всяко време на деня и нощта, когато беше в настроение. Може би никога повече не ще почувствам топлата обич, която ме обграждаше сутринта в началото на пътешествието ни. Говорехме един през друг, виното се лееше, храна имаше предостатъчно, слънцето, допреди малко забулено, грейна силно, корабчето леко се полюшваше, войната продължаваше, ала я бяхме забравили, край нас бе морето, но и брегът беше близо, козите се катереха по склоновете, виждахме лимоновите дръвчета, а лудостта, стаена в уханието им, вече ни бе завладяла и сближила плътно в безумието да се оставиш на течението.

Не знам какво ме бе трогнало повече — лимоновите дръвчета срещу нас или видът на самия Порос, когато внезапно осъзнах, че плаваме по улиците. Ако трябва да си избера един от всички сънища, които харесвам, ще избера този, в който плавам по сушата. Влизането в Порос ти създава илюзията за вълшебен сън. Изведнъж сушата те сграбчва и корабчето се вмъква в тесен пролив, от който сякаш няма измъкване. Мъжете и жените на Порос са се надвесили от прозорчетата точно над главата ти. Спираш под приветливите им ноздри, все едно за да се избръснеш и подстрижеш en route27. Безделниците по кея се движат със скоростта на корабчето; стига да поискат, биха могли да го задминат. Островът се завърта, откривайки кубистични гледки — ту само стени и прозорци, ту скали и кози, ту застинали в полет дървета и храсти и тъй нататък. Отвъд, където брегът се извива като камшик, се намират дивите лимонови дръвчета и през пролетта млади и стари полудяват от аромата на сок и цъфнал цвят. Влизаш в пристанището на Порос, докато се олюляваш и въртиш, ти си един благодушен идиот, озовал се сред мачти и рибарски мрежи, в свят, познат единствено на художника, който той е съживил, защото, също като теб, когато за пръв път го е съзрял, е бил пиян и щастлив, и безгрижен. Плавайки бавно по улиците на Порос, сякаш изпитваш отново радостта от преминаването през шийката на утробата. Тази радост е стаена твърде дълбоко в теб, за да я помниш. Тя е сродна с вцепенения идиотски възторг, от който изникват легенди, като тази как от един потъващ кораб се родил остров. Корабът, тесният пролив, въртящите се стени, мекият вълнообразен трус под корабния търбух, заслепяващата те светлина, зелената змиевидна извивка на брега, брадите на жителите, провиснали над главата ти — всичко това и туптящият дъх на приятелството, отзивчивостта, готовността да те водят и напътват те обгръща и омайва, докато не се пръснеш подобно на звезда, а разтопените отломки от сърцето ти не се разлетят надлъж и шир. Пиша това в същия час, само че няколко месеца по-късно. Поне според календара и часовника. Истината е, че е минала цяла вечност, откакто плавах през онзи тесен пролив. И не ще се повтори никога. Обикновено тази мисъл ме натъжава, но не и сега. Налице са всички основания да съм тъжен: всичките ми предчувствия от последните десет години се сбъдват. Това е един от моментите на най-голямо падение в човешката история. Няма и следа от надежда на хоризонта. Целият свят се е впуснал в клане и кръвопролития. Повтарям — аз не съм тъжен. Нека светът се къпе в кръв — аз ще остана на Порос. Може би ще минат милиони години и аз ще се връщам отново и отново на тая или на друга планета като човек, дявол, архангел (не ми пука как, като какъв, къде и кога), ала нозете ми никога не ще напуснат корабчето, очите ми никога не ще се уморят да съзерцават тази гледка, приятелите ми никога не ще изчезнат. Това бе миг, който трае вечно, преживява световни войни, надживява дори и живота на планетата Земя. Ако някога се извися до онази пълнота, за която говорят будистите, ако бъда изправен пред избора да постигна нирвана или да остана да бдя и водя онези, дето ще дойдат, още сега бих казал: предпочитам да остана, предпочитам да се рея като кротък дух над покривите на Порос и да поглеждам към пътешественика със спокойна и насърчителна усмивка. Мога да видя целия човешки род, напъващ се да излезе през гърлото на бутилката, дирейки излаз към света на светлина и красота. Нека дойдат, нека хвърлят котва, нека поостанат и се отморят. И нека някой щастлив ден отплават, нека се промъкнат през тесния пролив, още по-натам, още няколко мили — към Епидавър, царството на безметежността, световния център на изцелителското изкуство.

Изминаха няколко дни, преди със собствените си очи да зърна тихото, целебно величие на Епидавър. През този промеждутък едва не изгубих живота си, но това е нещо, за което ще разкажа по-нататък. Бяхме се запътили към Хидра, където ни очакваха Гика и жена му. Остров Хидра е почти само голи скали и населението му, съставено главно от мореплаватели бързо намалява. Градчето, което се е скупчило във формата на амфитеатър около пристанището, е изрядно. Има два цвята, синьо и бяло, и бялото се варосва всеки ден, чак до камъните на калдъръма. Къщите са разположени по-кубистично даже и от тези на Порос. Естетически е перфектно, въплъщение на онази безупречна анархия, която замества всички формални фигури на въображението, тъй като ги включва в себе си и дори ги надхвърля. Тази чистота, това диво и голо съвършенство на Хидра се дължи до голяма степен на духа на хората, които в миналото са господствали на острова. Векове наред те са били смели и авантюристични души: островът е раждал единствено герои и освободители. Най-незабележимият от тях бил адмирал по сърце, ако не в действителност. За да изброиш подвизите на мъжете от Хидра, би трябвало да напишеш книга за народ от безумци; би означавало да изпишеш с огнени букви върху небесната твърд думата ДЪРЗОСТ.

Хидра е скала, издигаща се от морето подобно на огромен самун вкаменен хляб. Хлябът, превърнат в камък, е възнаграждението, което творецът получава за усилията си, когато за пръв път зърне обетованата земя. След просветлението от утробата идва изпитанието на скалата, от което трябва да се роди искрата, предопределена да възпламени света. Използвам обширни, мимолетни образи, защото да пътуваш от едно място към друго в Гърция, означава да станеш съпричастен на прочувствената, съдбовна драма на народа, обикалящ от рай към рай. Всяко спиране е етап по пътека, начертана от боговете. Това са места, където спираш за отдих, молитва, медитация, дела, жертвоприношение, метаморфоза. Нийде по пътя няма надпис КРАЙ. Самите скали са символи на вечния живот, а никъде другаде по света Бог не е бил толкова щедър на скали, колкото в Гърция. Тук скалите красноречиво говорят: хората може да измрат, но скалите никога. На място като Хидра например човек знае, че след като умре, се превръща в частица от родната скала. Ала тази скала е жива, божествена вълна от енергия, увесена във времето и пространството подобно на дълга или кратка пауза в безкрайната мелодия. Хидра е била вписана като пауза в партитурата на Сътворението от изкусен калиграф. Тя е една от онези божествени паузи, които позволяват на музиканта, когато отново засвири, да продължи в съвсем ново направление. Тук спокойно можеш да захвърлиш компаса. Нима ти е нужен компас, за да вървиш по пътя към Сътворението? Докосвайки се до тази скала, аз изгубих всякаква представа за земните посоки. Това, което се случи с мен оттук насетне, е от порядъка на движението, не на посоката. Цел вече не съществуваше — аз станах едно цяло с пътя. Оттогава насам всяко спиране бележеше придвижване в нови, духовни ширини и дължини. Микена не бе по-голяма от Тиринт, нито Епидавър по-красив от Микена: всяко място беше различно в степен, за която бях изгубил сравнителната таблица. Мога да направя една-единствена аналогия, за да обясня естеството на това просветляващо пътуване, което започна на Порос и завърши в Триполи близо два месеца по-късно. Би трябвало да препратя читателя към възнасянето на Серафита, тъй както е било видяно от верните й последователи.28 То бе пътуване в светлината. Земята беше озарена от собствената си вътрешна светлина. В Микена стъпвах върху пламтящите мъртъвци; в Епидавър ме обгърна тишина, толкова плътна, че за част от секундата долових как тупти огромното сърце на света и разбрах значението на болката и скръбта; в Тиринт стоях в сянката на човека циклоп и почувствах горещия блясък на онова вътрешно око, което се бе превърнало в болна жлеза; в Аргос равнината бе покрита с огнена мъгла, в която съзрях духовете на нашите индианци и мълчаливо ги поздравих. Бродех по един самотен път, а нозете ми бяха окъпани в пламъка на земята. Ето ме в Коринт, розова светлина, Слънцето се е възправило срещу Луната, Земята бавно се върти с пищните си руини, движи се в струите светлина подобно на водно колело, отразяващо се в застиналия океан. Ето ме в Арахова, орелът излита от гнездото си и увисва неподвижен над врящия земен котел, изумен от искрящото многоцветие, в което е обляна надигащата се бездна. Ето ме в Леонидио по залез и отвъд тежкия покров от блатни изпарения тъмнеят мрачните двери на ада, където сенките на прилепи, змии и гущери намират покой, а може би се и молят. На всяко следващо място аз откривам нова жила на познанието, като рудокопач, дълбаещ все по-надълбоко в земята, доближавайки се до сърцето на все още неугасналата звезда. Светлината вече не е слънчева или лунна; това е звездната светлина на планетата, която човекът е дарил с живот. Земята е жива до най-съкровените си дълбини; в центъра тя е слънце с формата на разпнат човек. В тези скрити глъбини слънцето кърви върху кръста си. Слънцето е човек, борещ се да се устреми към друга светлина. От светлина към светлина, от Голгота към Голгота. Песента на земята…

На Хидра останах няколко дни, в които търчах нагоре-надолу по хиляди стъпала, посетих домовете на неколцина адмирали, поклоних се на светците, покровители на острова, помолих се за мъртвите, хромите и слепите в малкия параклис до къщата на Гика, играх пинг-понг, пих шампанско, коняк, узо и рецина в антикварния магазин, пред бутилка уиски разказвах на Гика за тибетските монаси, започнах книгата за непорочното зачатие за Сефериадис, която завърших в Делфи — и слушах Кацимбалис, Деветата симфония на терзанията и прегрешенията му. Госпожа Хаджикириакос, жената на Гика, сложи прекрасна трапеза; когато станахме от масата, бяхме като бъчви с вино, не си чувствахме краката. От терасата, която бе типично ориенталска, можехме да гледаме морето в пиянско вцепенение. Къщата имаше четирийсет стаи, някои от които бяха дълбоко под земята. Големите приличаха на салони в презокеански лайнер; малките наподобяваха студени тъмници, обзаведени от ексцентрични пирати. Домашните помощнички бяха божествени създания и една от тях, поне една, произхождаше директно от Ерехтей29, макар да носеше името на свещено житно растение.

Една вечер, докато се катерехме по широките стъпала, водещи към върха на острова, Кацимбалис взе да говори за лудостта. Откъм морето се бе надигнала мъгла и аз успявах да различа единствено огромната му глава, която се поклащаше пред мен подобно на самото златно яйце. Отвори дума за градовете, за манията си по „османизацията“30 на големите градове по света. Грабваше, да речем, картата на Лондон или на Константинопол и след най-щателно проучване начертаваше нов план на града, в съответствие със своите виждания. Някои градове биваха така основно пренареждани, че след това му бе трудно да се ориентира в тях — имам предвид в измислените планове. Естествено, много от паметниците се налагаше да бъдат съборени и на тяхно място биваха издигани нови, на личности, за които никой не бе чувал. Докато се занимаваше с Константинопол например, го обземаше желанието да преобрази Шанхай. Денем прекрояваше Константинопол, а в съня си преправяше Шанхай. Беше объркващо, меко казано. Свършил с реконструирането на един град, се захващаше с втори, после с трети. Нямаше край. Стените му бяха облепени с плановете на тези нови градове. Знаейки повечето от тях наизуст, често ги посещаваше насън; и тъй като ги бе променил коренно, до такива подробности като имената на улиците, прекарваше безсънни нощи, опитвайки се да се измъкне оттам, а събуждайки се, имаше проблеми с намирането на собственито си „аз“. Това бе някакъв вид мегаломания, така смяташе той, сякаш бе прихванал нещо от прехваления конструктивизъм, патологичен остатък от пелопонеското му наследство. Продължихме тази тема и в Тиринт, разглеждайки циклопските стени, и в Микена, и най-сетне в Нафплио, след като бяхме изкачили деветстотин деветдесет и деветте стъпала към върха на крепостта. Стигнах до извода, че пелопонесците са били народ от строители, чието духовно развитие е било спряно на същностен етап от формирането им и те са продължили да строят автоматически, подобно на непохватни, тромави сомнамбули. Никой не знае какво са се опитвали да съградят в съня си; известно е единствено, че са предпочитали да използват най-трудните за обработка материали. Нито един поет не е родило това каменоделско племе. От него са излезли забележителни „убийци“, законотворци и пълководци. След като завесата се спуснала, залата се оказала не само тъмна, но и празна. Земята била дотолкова напоена с кръв, че даже и днес тучните равнини и долини дават обилен урожай.

Когато се качихме на корабчето за Спецес, Кацимбалис все още говореше. Бяхме продължили само двамата. Спецес бе на няколко часа път. И така, той не млъкваше. Като наближихме, започна да пръска. Скрихме се вътре на сушина и щом спряхме на брега, Кацимбалис отбеляза, че мястото изглеждало странно и че вероятно се намираме в противоположната част на острова. Слязохме и тръгнахме по кея. Внезапно се озовахме пред някакъв паметник на герои от войната и той взе да се смее. „Какъв съм глупак — рече, — това не е Спецес, а Ермиони, ние сме на континента.“ Един полицай се приближи и ни заговори. Посъветва ни да наемем лодка до Спецес. Един раздрънкан форд, използван като автобус, ни очакваше. Вътре вече имаше шестима пътници, но все пак успяхме да се натъпчем. Когато потеглихме, заваля. Профучахме през град Кранидион с мълниеносна скорост — левите колела на тротоара, десните в канавката; направихме остър завой и се спуснахме по планинския склон с изгасен двигател. Колата се разпадаше, а прасенцето, върху което си бяхме сложили краката, квичеше като луд, нападнат от бълхи. Докато се доберем до малкото пристанище в Порто Хели, вече валеше порой. Трябваше да газим до глезените в кал, за да стигнем до таверната край брега. Бушуваше типична средиземноморска буря. Когато се поинтересувахме дали бихме могли да наемем лодка, мъжете, които играеха на карти, ни изгледаха така, сякаш бяхме ненормални. Добавихме: „След като бурята премине“. Те поклатиха глави: „Ще продължи през целия ден, а може би и през нощта“. Наблюдавахме стихията час и нещо с нарастваща досада пред перспективата да останем тук цяла нощ. Няма ли някой, подхвърлихме, който би се наел, като поутихне малко? Дадохме да се разбере, че ще платим двойно или тройно колкото е обичайната тарифа. „Между другото — попитах Кацимбалис, — каква е обичайната тарифа?“ Той се обърна към бармана. „Сто драхми“, рече онзи, ако сме готови да платим триста, щяло да бъде чудесно. Триста драхми са около два долара. „Искаш да кажеш, че ще се намери такъв глупак, който да рискува живота си за два долара?“, недоумявах аз. „Ами ние не рискуваме ли?“, отвърна той и тогава изведнъж осъзнах колко безразсъдно би било от наша страна да изкушим някой да излезе в такова море. Седнахме и го обсъдихме. „Сигурен ли си, че си готов да рискуваш?“, попита Кацимбалис. „А ти?“, парирах го аз. „Може и да не успеем — рече той, — това си е хазарт. Но при всички случаи ще бъде една романтична смърт — за теб.“ И взе да разказва за всички английски поети, дето се били издавили в Средиземно море. „По дяволите — махнах с ръка, — ако ти дойдеш, ще рискувам. Къде е тоя, дето ще ни откара?“ Попитахме мъжете в таверната. „Отиде да подремне — отговориха ни, — цяла нощ не е спал.“ Пробвахме да намерим друг, ала нямаше глупци, които да чуят молбите ни. „Можеш ли да плуваш?“, обърна се към мен Кацимбалис. Мисълта да се опитам да плувам в това врящо и кипящо море леко ме поохлади. „По-разумно е да изчакаме — добави той. — Няма смисъл веднага да отидем на дъното.“ Един стар моряк се приближи и се помъчи да ни разубеди. „Много коварно време. Може и да поутихне, но само за кратко. Не ще успеете да стигнете до Спецес. По-добре пренощувайте тук. Никой няма да се наеме в такова море.“ Кацимбалис ме погледна така, сякаш казваше: „Чу ли? Тия приятелчета знаят какво говорят“.

Няколко минути по-късно слънцето се показа и с него се появи и лодкарят, който бе отишъл да подремне. Изтичахме, но той ни спря с едно махване на ръката. Стояхме на прага и го гледахме как изгребва водата от лодката и стъкмява платната. Отне му сякаш цяла вечност; междувременно облаците отново се сгъстиха, блесна светкавица и запръска. Нашият човек се скри под палубата. Постояхме така, вперили очи в небето. Пак заваля като из ведро. Когато вече бяхме загубили надежда, той неочаквано цъфна на борда и ни повика. Дъждът бе понамалял и облаците взеха да се разсейват. „Е, ще пробваме ли?“, попитахме не особено уверено. Мъжът присви рамене. „Какво иска да каже с това?“, не разбрах аз. Кацимбалис също сви рамене и отвърна със зловеща усмивка: „Това ще рече, че ако ние сме достатъчно луди да рискуваме, и той е готов“. Качихме се и застанахме прави, държейки се за мачтата. „Защо не слезеш долу?“, попитах аз. Кацимбалис не желаеше, щяло да му прилошее. „Е, така или иначе, ще ти прилошее — рекох, — вече няма отърване.“ Бяхме потеглили и плавахме покрай брега. Щом излязохме в открито море, върху ни се стовари силен порив на вятъра. Гъркът заряза румпела и се втурна да сваля платната. „Само гледай — викна Кацимбалис, — тия приятелчета са откачени.“ Минавахме опасно близо до скалите, когато нашият водач вече бе нагънал платната. Морето бушуваше — пред нас кипеше бяла пяна. Започнах да осъзнавам колко шантаво бе цялото начинание, като съзрях огромните бездни, в които пропадахме с главозамайваща скорост.

Инстинктивно погледнахме към кормчията, за да зърнем лъч надежда в изражението му, ала той бе невъзмутим. „Тоя сигурно е луд“, изрева Кацимбалис и в този миг върху нас налетя вълна, която ни измокри до кости. Банята ни поободри. Още повече се развеселихме, когато забелязахме яхта, съвсем малко по-голяма от нашата лодка, която се движеше с почти същата скорост. Една до друга, като две морски кончета, те се подмятаха и гмуркаха. Никога не бих повярвал, че една крехка лодчица би могла да устои в такова море. В момента, в който се плъзнехме към дъното, поредната вълна надвисваше над нас като белозъбо чудовище, дебнещо мига, в който да стовари търбуха си върху ни. Небето наподобяваше опаката страна на огледало, с мътно разлято петно там, където слънцето напразно се мъчеше да пробие. Мълнии прорязваха хоризонта. Вълните вече ни връхлитаха отвсякъде. Трябваше да съберем всичките си сили, за да се държим с две ръце за мачтата. Различавахме ясно Спецес, сградите бяха мъртвешки бледи, сякаш си бяха изповръщали вътрешностите. Странно обаче, никой от нас не бе уплашен. Едва по-късно разбрах, че Кацимбалис имал страх от морето, тъй като беше планинец, а не островитянин. Лицето му сияеше. От време на време изкрещяваше: „Омировска фурия, а?“. Добрият стар Кацимбалис! Откачен като всички гърци. Макар до смърт да се боеше от морето, така и не обели думичка за това. „Здравата ще пируваме — провикна се, — ако оцелеем.“ Тъкмо бе изрекъл тези думи, и една свистяща струя тъй ни цапардоса, та реших, че с нас е свършено. Но лодката ни беше като коркова тапа. Нищо не можеше да я прекатури или потопи. Спогледахме се многозначително, сякаш си казвахме: „Е, щом и на това издържа, ще издържи на всичко“. Ликувахме и крещяхме лудешки, окуражавайки лодката, като че яздехме коне. „Ти там добре ли си?“, викна Кацимбалис през рамо, не смеейки да погледне назад, да не се окаже, че кормчията е зад борда. Malista, дойде отговорът. Каква красива дума за потвърждение, помислих си. Тогава си спомних първата гръцка фраза, която бях научил: Ligo nero, se parakalo… Малко вода, моля. Вода, вода… тя бликаше от очите и ушите ми, стичаше се по врата, в пъпа, между пръстите на краката. „Лошо е за ревматизма“, рече Кацимбалис. „Затова пък — отвърнах аз — е добре за апетита ти.“

Когато акостирахме, на кея се бе събрала малка тълпа. Полицаят ни изгледа подозрително. Какво ни водело на Спецес в такова време… Защо не сме дошли с големия кораб? Какво сме търсели тук? Фактът, че Кацимбалис беше грък, а бе слязъл от кораба не на точното място, само засили подозрителността му. И какво прави тоя побъркан американец тук — през зимата туристи на Спецес не идват. Както и да е, след като помърмори малко, той се разкара. Отидохме в някакъв хотел наблизо и записахме имената си в голямата книга. Собственикът, който бе глуповат, но пък отзивчив, погледна имената и се обърна към Кацимбалис: „В кой полк си служил през войната? Не си ли моят капитан?“. И каза името си и името на полка. Като се преоблякохме, собственикът Джон ни очакваше долу; до него бе малкото му момче, а в ръцете си държеше бебе. „Това са децата ми, капитане“, рече той гордо. Мистър Джон ни поведе към една таверна, където можели да ни сервират превъзходна пържена риба и рецина. По пътя на английски ни разказа за магазинчето си за плодове в един от входовете на метрото в горната част на Ню Йорк. Този вход ми беше много добре познат, тъй като там в една зимна утрин, в три часа след полунощ, бях продал палто с кожена подплата, дадено ми от един индус, на някакъв шофьор на такси за десет цента, точно пред магазинчето на мистър Джон. А мистър Джон, който, както отбелязах, не бе особено умен, не можеше да повярва, че стопроцентов американец е способен да направи подобно нещо. Докато си бъбрехме на английски, един дебел чичко, слушал ни внимателно от съседната маса, изведнъж се обърна към мен с несъмнено северняшки акцент: „Откъде си, страннико? Аз съм от Бъфало“. После дойде и се присъедини към нас. Казваше се Ник. „Как са добрите стари Щати? — подхвана, поръчвайки си още една пинта рецина. — Исусе, какво ли не бих дал да съм там сега!“ Хвърлих един поглед на дрехите му, очевидно американски, очевидно скъпички. „С какво се занимавахте там?“, попитах. „Бях букмейкър — отвърна. — Харесва ли ти тоя костюм? Имам още седем такива. Ъхъ, донесъл съм си всичко необходимо. Нищо свястно не можеш да намериш тук — виждаш каква е дупка. Исусе, добре си живеех в Бъфало… Кога се връщаш?“ Като му казах, че нямам намерение да се връщам, той ме дари със странна усмивка. „Интересно — рече, — на теб ти харесва тук, а на мен там. Де да можехме да си трампим паспортите. Какво не бих дал да имам сега един американски паспорт!“

Когато на следващата сутрин се събудих, Кацимбалис вече бе излязъл от хотела. Мистър Джон ме увери, че съм щял да го намеря надолу към колежа на Анаргирос. Изгълтах мазната си закуска и поех по пътя покрай брега. Колежът, както почти всичко значително на Спецес, бе дарение от цигарения бос. Спрях пред входа, възхищавайки се на постройката, и като се обърнах да си ходя, видях Кацимбалис да наближава, размахвайки бастунчето си. Влачеше със себе си някакъв свой приятел — ще го нарека кириос Ипсилон, за повече дискретност. Кириос Ипсилон, както разбрах, беше политически изгнаник; бил прехвърлен на Спецес от друг остров заради проблеми със здравето. Той ми допадна веднага, още от момента, в който си стиснахме ръцете. Тъй като не знаеше английски, говореше на френски, но с немски акцент. Беше грък до мозъка на костите си, както само един грък го може, ала беше учил в Германия. Харесаха ми енергичният му жизнерадостен характер, прямотата, любовта му към цветята и метафизиката. Заведе ни в стаята си в голяма, безлюдна къща, в която е била застреляна знаменитата Бубулина. Докато си бъбрехме, измъкна една тенекиена вана и я напълни с топла вода, за да се изкъпе. На полица до леглото му бяха наредени книги. Хвърлих един поглед на заглавията на пет или шест езика. „Божествена комедия“, „Фауст“, „Том Джоунс“31, няколко тома на Аристотел, „Пернатата змия“32, „Диалози“ на Платон, два или три тома на Шекспир и прочее. Превъзходна храна за продължително изгнание. „Значи, знаете малко английски“, рекох аз. О, да, бил го учил в Германия, но не го говорел много добре. „Иска ми се един ден да прочета Уолт Уитман — добави бързо. Беше седнал във ваната и се сапунисваше и търкаше енергично. — За укрепване на духа — поясни, въпреки че никой от нас не бе споменал нищо за банята. — Трябва да имаш редовни навици — продължи, — иначе рухваш. Ходя доста, за да мога да спя нощем. А нощите са дълги, да знаете, когато не си свободен.“

— Той е голяма работа — рече Кацимбалис, докато се връщахме към хотела. — Жените са луди по него. Има интересна теория за любовта… Накарай го да ти я изложи някой път.

Като заговорихме за любов, се сетих за Бубулина.

— Защо не чуваме по-често за Бубулина? — подхвърлих. — Тя ми прилича на Жана д’Арк.

— Хм — изпуфтя той, спирайки рязко. — Какво знаеш ти за Жана д’Арк? Знаеш ли нещо за любовния й живот?

Пренебрегна въпроса ми за Бубулина и ми разказа една невероятна история, и аз не се съмнявам, че по-голямата част от нея бе истина.

— Защо не я напишеш тази история? — попитах го направо.

Отвърна ми, че не бил писател, че работата му била да открива хората и да ги показва на света.

— Но аз не съм срещал човек, който да умее да разказва като теб — настоявах. — Защо не се опиташ да разказваш историите си и някой да ги записва? Това поне можеш да го направиш, нали?

— За да разкажеш добре една история — рече той, — ти е нужен и добър слушател. Не мога да разказвам на автомат, дето ще я стенографира. Освен това най-хубавите истории са онези, които не искаш да бъдат съхранени. Имаш ли някаква arriere-pensee33, историята ти е съсипана. Тя трябва да е подарък… да я хвърлиш на кучетата… Аз не съм писател — добави, — аз съм импровизатор. Обичам да се слушам, докато говоря. Говоря прекалено много — това е порок. — И замислено додаде: — Каква ти е ползата да си писател, писател в Гърция? Никой не чете гръцките автори. Тук, ако имаш хиляда читатели, си щастливец. Образованите гърци не четат собствените си писатели; те предпочитат немски, английски, френски книги. Един писател няма никакъв шанс в Гърция.

— Ала произведенията ти може да бъдат преведени на други езици — не преставах да го убеждавам аз.

— Няма език, който да може да предаде аромата и красотата на съвременния гръцки — отвърна той. — Френският е дървен, скован, разсъдъчен, твърде педантичен; английският е прекалено плосък, прекалено прозаичен, прекалено бизнесменски… объркваш се в глаголните форми. — Продължи в същия дух, размахвайки ядосано бастуна си. Взе да рецитира едно от стихотворенията на Сефериадис на гръцки. — Чуваш ли това? Самото му звучене е прекрасно, не е ли така? Какво ще ми предложиш на английски, което да е равностойно дори само на чистата красота на звученето? — Изведнъж започна да реди напевно стих от Библията. — Е, това е друго — каза, — но този език вече не го използвате, сега той е мъртъв език. Днешният английски няма душа. Всички вие сте кастрати, превърнали сте се в бизнесмени, инженери, техници. Звучи като дървени монети, пуснати в кенефа. Ние имаме език… той е жив, развиваме го. Език за поети, не за магазинери. Слушай само… — И подхвана друго стихотворение на гръцки. — От Сикелианос34 е. Сигурно никога не си чувал това име. Не си чувал и за Янопулос35, нали? Янопулос е по-велик от вашия Уолт Уитман и всичките американски поети накуп. Той е бил луд, точно така, луд като всички велики гърци. Влюбен в собствената си страна — странно нещо, а? Да, тъй се е опиянил от гръцкия език, гръцката философия, гръцкото небе, гръцките планини, гръцкото море, гръцките острови, даже и гръцките зеленчуци, че се самоубил. Ще ти разкажа как се е самоубил някой друг път — това е друга история. Вие имате ли писатели, дето биха посегнали на живота си, защото са преизпълнени с любов? Съществуват ли френски, германски или английски писатели, които да чувстват по подобен начин родината си, земята си, народа си? Кои са те? Ще ти прочета нещо от Янопулос, като се върнем в Атина. Ще ти прочета какво казва за скалите — само за скалите, нищо друго. Не би могъл да разбереш какво представлява скалата, преди да си чул онова, което Янопулос е написал. Посвещава цели страници на скалите; измисля си скали, ей богу, когато не открие такава, която да възпее възторжено. Разправят, че бил откачен. Не е бил откачен — бил е луд. Има разлика. Гласът му е бил твърде мощен за тялото: той го е унищожил. Бил е като Икар — слънцето му разтопило крилата. Бил се е устремил твърде нависоко. Бил е орел. Ония зайци, тъй наречените критици, те не могат да проумеят човек като Янопулос. Той е бил извън всякакви пропорции. Не възпявал онова, дето трябвало, според тях. Нямал le sens de mesure36, както казват французите. Ей ти на — мярка. Що за жалка думичка! Гледат Партенона и намират пропорциите му за толкова хармонични. Пълни глупости! Гъркът е възвеличавал не човешките, а свръхчовешките пропорции. Това не са били френски пропорции. Били са божествени, защото истинският грък е бог, не благоразумно, педантично, пресметливо същество с душа на инженер…

Престоят ни на Спецес се удължи, тъй като корабчето за Нафплио не дойде. Започнах да се страхувам, че ще останем откъснати от света за неопределено време. Все пак в един хубав ден към четири следобед то най-накрая се появи. Беше някакъв допотопен английски ферибот, накланящ се и при най-малките вълнички. Седяхме на палубата и наблюдавахме потъващото слънце. Бе един от онези библейски залези, при които човекът отсъства. Природата просто разтваря кървавата си ненаситна паст и поглъща всичко наоколо. Закон, ред, морал, справедливост, мъдрост, всяка абстракция е като лош номер, скроен на един безпомощен свят от идиоти. За мен залезът в морето е всяващ страх спектакъл: противен, смъртоносен, бездушен. Земята може да е зла, но морето е безпощадно. Не съществува кътче, където да намериш убежище; съществуват единствено елементите, а те са коварни.

Наложи се да спрем в Леонидио, преди да стигнем в Нафплио. Надявах се, че ще е достатъчно светло, за да мога да поразгледам мястото, защото то беше част от онзи неприветлив край на Пелопонес, от който произхождаше родът на Кацимбалис. За нещастие, слънцето бързо залязваше точно зад стената от скали, в чието подножие се е сгушил Леонидио. Когато хвърлихме котва, вече беше нощ. Успявах да различа само едно малко заливче, осветено от четири или пет мъждукащи електрически крушки. Откъм отвесната черна стена над нас се носеше влажен и хладен полъх, допълващ потискащата атмосфера на безлюдното градче. Напрягах очите си, за да проникна отвъд суровия, обвит в мъгли мрак, и ми се струваше, че съзирам пролом в стръмнината, който във въображението ми бе населен с примитивни, варварски настроени туземци, прокрадващи се наоколо в търсене на храна. Въобще нямаше да се изненадам, ако бях дочул ритъма на там-тамите или пък смразяващи кръвта бойни викове. Обстановката беше смущаващо злокобна — още един смъртоносен капан. Представях си какво е било тук преди векове, когато утринното слънце е разкъсвало заредената с напрежение мъгла, осветявайки голите тела на убитите, техните яки и снажни снаги, осакатени от копия, брадви и колела. Макар и страховита, не можех да не си помисля колко по-невинна е тази гледка в сравнение с един поразен от шрапнели окоп с късчета човешка плът, разпръснати навред като храна за пилета. За нищо на света не мога да си спомня как, в резултат на какъв свръхестествен преход се озовахме на улица „Фобур Монмартр“, но корабчето едва бе потеглило, а ние се бяхме настанили на една маса в салона пред две чашки узо и Кацимбалис ме развеждаше под ръка от кафене на кафене по оживената улица, врязала се в паметта ми, както никоя друга в Париж. Случвало ми се е поне пет или шест пъти досега, когато напускам някой чужд град или се сбогувам с добър приятел, тази улица, която със сигурност не е най-необикновената на света, да се окаже въплъщение на раздялата. Несъмнено на „Фобур Монмартр“ има нещо зловещо, някакво хипнотично зло. Първия път, като минах по нея една вечер, буквално се вцепених от страх. Долавяше се нещо във въздуха, което те кара да бъдеш нащрек. В никакъв случай не е най-неприятната улица в Париж, ала се усеща нещо зловредно, нечисто, застрашително, събрало се там подобно на отровни пари, които разяждат даже и най-невинното лице, докато то не заприлича на покритата с язви физиономия на обречения и победения. Това е улица, на която се връщаш отново и отново. Опознаваш я бавно, крачка по крачка, като траншея, превземана толкова много пъти, та вече недоумяваш дали иде реч за лош сън, или за мономания.

След няколко часа щяхме да бъдем в Нафплио, на един хвърлей от такива смайващи места като Аргос, Тиринт, Микена и Епидавър, а ние седяхме и разговаряхме за мрачни дупки, пепеляви странични улички, раздърпани курви, джуджета, жигола, clochards37 на „Фобур Монмартр“. Опитвах се да си представя моя приятел Кацимбалис в едно бистро срещу театъра в полунощ. Последния път, като бях там, приятелят ми Едгар се мъчеше да ме запали по Рудолф Щайнер38, ала доста неуспешно, държа да отбележа, защото тъкмо когато преминаваше към груповите души и естеството на различието между крава и минерал от окултна гледна точка, една хористка от театъра насреща, която в момента бе свободна и се шляеше наоколо, се настани помежду ни и отклони вниманието ни към по-разбираеми неща. Седяхме в ъгъла, близо до вратата, и към нас се присъедини едно джудже, собственик на верига публични домове, което сякаш изпитваше сатанинска наслада, употребявайки където трябва и не трябва наречието malment39. Историята, която Кацимбалис разгръщаше, бе от онези, дето започваха с нещо незначително и завършваха като недописан роман — недописан поради недостиг на въздух или на място, или на време, или понеже, както стана тогава, му се доспа и реши да си подремне. Тази, подобно на всички негови истории, които не бих могъл да преразкажа, тъй като нямам търпението и финеса на един Томас Ман, ме преследваше дни наред. Не защото беше твърде необикновена, а просто, съзерцавайки ширналото се пред нас море, той се почувства свободен да прави най-невероятните отклонения и да се спира с удивителна прецизност и усърдие и върху най-тривиалните детайли. Винаги съм мислел, че изкуството да разказваш се състои в умението така да възбудиш въображението на слушателя, та той да потъне в собствените си фантазии далеч преди края на историята. Най-добрите разкази, които съм чувал, са били безсмислени, най-добрите книги — онези, чийто сюжет въобще не си спомням, най-добрите личности — онези, с които не мога да стигна доникъде. И въпреки че неведнъж ми се е случвало, не съм в състояние да се начудя как става така, че с определени личности, които познавам, само няколко минути след като сме се поздравили, се впускаме в безкрайно пътешествие, сравнимо по усещане и траектория единствено с онзи дълбок краткотраен блян, в който опитният мечтател се вмъква като кост във вдлъбнатината на става. Често след някой от тези свръхсетивни сеанси, мъчейки се да възстановя прекъснатата нишка, аз се връщам обратно към някакъв незначителен детайл — но между бляскавата точка на възстановяването и брега винаги е имало една безчувствена празнота, своего рода ничия земя, която вълшебството на твореца е осеяло с дупки от снаряди, тресавища и бодлива тел.

Кацимбалис притежаваше онова качество, което аз като писател смятам, че е от първостепенна важност за разказваческото изкуство — пълното незачитане на елемента време. Никога не започваше професионално; най-напред се луташе, боричкайки се, така да се каже, в търсене на някакво начало. Историята обикновено започваше, когато той достигнеше до някоя дупка, когато, за да може наистина да се изстреля, правеше огромна крачка назад, образно казано, за сигурност, подхвърляйки, докато пощипваше носа си: „Виж сега, забелязвал ли си някога как…“, или „Та, викам, случвало ли ти се е някога да…“, и недочакал отговор, с очи, изцъклени от притока на вътрешна светлина, направо се пльосваше в дълбокия кладенец, от който извираха всичките му истории, и вкопчвайки се в хлъзгавите стени на повествованието си с ръце и нозе, бавно се изкатерваше до повърхността, пухтейки, задъхвайки се, отръсквайки се като куче, за да се освободи и от последните останали по него треви, тиня и звезден прах. Понякога, гмурвайки се обратно, така здраво се бухваше на дъното, че изгубваше дар слово: можеше да погледнеш в зеницата на окото му и да го видиш там, проснат безпомощно като морска звезда, огромна разпльосната камара плът, лежаща с лице към небето и брояща звездите, брояща ги и даваща им имена в пълно, невъзмутимо вцепенение, сякаш за да нахвърля една колосална и невъобразима канава, върху която да изтъче разказа си, разказ, който щеше да му дойде на езика тогава, когато успее да си поеме дъх.

Грамадната морска звезда, както казах, бе потънала в дълбок сън още преди да сме стигнали Нафплио. Той се бе изтегнал на пейката, оставяйки ме да кръжа около парка „Монсо“, където ме бе качил в едно такси. Бях замаян. Излязох на палубата и закрачих напред-назад, мърморейки си, изсмивайки се гръмко от време на време, ръкомахайки, докато имитирах жестовете му, нетърпелив да предам най-сочните фрагменти от разказа му на Даръл или на Сефериадис, когато пристигнех в Атина. На няколко пъти се връщах в салона, за да го видя, да се втренча в тази негова малка уста, която сега беше отворена в едно дълго нямо издихание, като устата на риба, бореща се за глътка въздух. В един миг се доближих, наведох се и вперих фотографско око в тая смълчана кухина. Що за удивително нещо е гласът! Какво ли чудо кара врящата магма на земните недра да се превърне в това, което наричаме реч? Щом от глина може да се извае такъв абстрактен посредник като думите, кое е онова, дето ни възпира да напуснем телата си, когато пожелаем, и да се извисим до нашия дом на други планети или в пространството между тях? Какво ни пречи да пренаредим живота на всички нива: атомно, молекулярно, телесно, звездно, божествено? Защо трябва да се спираме пред думите или пред планетите, или пред божествеността? Кой и какво обладава достатъчно мощ, за да унищожи онзи чудодеен фермент, който носим вътре в себе си подобно на семенце и който, след като в умовете си сме прегърнали цялата Вселена, не е нищо повече от семенце — щом да изречеш Вселена, е също толкова лесно, като да кажеш семенце, а имаме да изричаме и по-велики неща, дето са отвъд словото, неща безгранични и немислими, неща, които езикът с никакви трикове не е в състояние да обхване? Ти си лежиш там, помислих си, а къде е онзи глас? В какви ли мрачни цепнатини пълзиш с ганглийните си окончания? Кой си ти, какво си сега, в това наркотично безмълвие? Риба ли си? Влажен гъбест корен ли си? Ти ти ли си? Ако сега ти разбия черепа, ще бъде ли всичко изгубено — музиката, наркотичните изпарения, глисандото, грапавите интермедии, приапичното40 пръхтене, законът за непропорционалното увеличение на производителността, Демостеновите камъчета41, жалузите, които спускаш над откровените злодеяния? Ако сега те пробода с шило ето тук, в слепоочието, ще избликне ли заедно с кръвта една-единствена осезаема диря?

След няколко минути ще бъдем в Нафплио. След няколко минути той ще се събуди, сепвайки се, и ще възкликне: „Ох, сигурно съм задрямал“. Винаги се събужда настръхнал, сякаш са го спипали на местопрестъплението. Срам го е да заспива. Започва да се чувства напълно буден едва в полунощ. Тогава тръгва да броди из странни кътчета в търсене на някой, на когото да говори. Хората са капнали от умора: той им вдъхва сили, превръщайки ги във внимателни слушатели. Когато свърши, дръпва щепсела и си заминава, скривайки гласовия си апарат на сигурно място в диафрагмата. Ще седне в тъмното на някоя маса и ще се тъпче с хляб и маслини, твърдо сварени яйца, херинга и разни видове сирена, и поливайки ги със самотата си, ще говори на себе си, ще си разкаже някоя история, ще се потупа по гърдите, ще си напомни да запомни да я запомни следващия път; даже ще си изпее песничка в мрака или ако се въодушеви, ще стане и ще направи няколко мечешки крачки, или ще се изпикае, без да разкопчава панталоните си, защо не, той е сам, той е щастлив, той е тъжен, той е всичко, което може да е, за себе си поне, а кой друг е там и тъй нататък — можеш ли да го видиш? Аз го виждам ясно. Сега в Атина е топло и си е изкарал страхотна вечер с най-близките другари. Последният, на когото е пожелал лека нощ, си е вече вкъщи и записва всичко в дневника си, съществувайки единствено под формата на тази слухова добавка, този придатък към живот в търбуха на кита. Китът се обляга назад на стената под една увита в лози решетка, близо до нишата, в която Сократ е прекарал сетните си часове. Китът отново дири храна и пиене, опитвайки се да ги измъкне от човек със сламена шапка от 1905-а, която благополучно е донесъл от Америка заедно с фино спално бельо, люлеещи се столове, плювалници и грамофон с фуния. Грамофонът стои на стол насред пътя и подир миг един консервиран глас ще запищи отровна песен от времето на турското робство…

След няколко минути ще бъдем в Нафплио. Китът сега е като наелектризиран и паметта му, вероятно освежена от краткото подремване, работи с дяволска прецизност върху късчетата на някой детайл, който преди е бил твърде ленив, за да доизпипа. Пътниците започват да напират и ние сме подхванати и повлечени като коркови тапи към предната палуба. Близо до парапета, първите, които ще слязат, са двама затворници, ескортирани от полицаи с карабини. Оковани са един за друг с белезници. Минава ми през ума, че Кацимбалис и моя милост също сме оковани един за друг, той е разказвачът, аз — слушателят, и така ще крачим до края на света, ала не като затворници, а като роби по своя воля.

Нощем Нафплио е неприветлив и пуст. Той е изгубил позициите си, също както Арл и Авиньон. В действителност в много отношения наподобява френско провинциално градче, най-вече нощем. Има си военен гарнизон, крепост, дворец, катедрала и няколко безумни паметника. Също така и джамия, която е превърната в кино. Денем всичко е бюрокрация, адвокати и съдии навсякъде, с цялото отчаяние и безсмислие, което влачат подир себе си тези кръвосмучещи паразити. Крепостта и затворът доминират над градчето. Воин, тъмничар, свещеник — вечната троица, символизираща страха ни от живота. Не харесвам Нафплио. Не харесвам провинциални градчета. Не харесвам затвори, църкви, крепости, дворци, библиотеки, музеи, нито пък статуи на мъртъвци.

Хотелът беше една малка лудница. Във фоайето висяха гравюри на прочути гръцки руини и на индианци от Амазонка и Ориноко. Стените на трапезарията бяха облепени с писма от американски и английски туристи, възхваляващи удобствата на хотела с прекален възторг и екстравагантни слова. Най-тъпите писма бяха подписани от професори в най-реномираните ни университети. В стаята на Кацимбалис имаше две легла, в моята — три. Отопление нямаше, тъй като бяхме единствените гости на хотела.

Събудихме се рано сутринта и наехме кола, която да ни откара до Епидавър. Денят започна във величествен мир. За пръв път истински видях Пелопонес. То дори не беше виждане, а по-скоро цялостно разкриване на един смълчан и спокоен свят, такъв, в какъвто човек ще живее някой ден, когато спре да се отдава на убийства и кражби. Чудя се как нито един художник досега не е успял да пресъздаде магията на този идиличен пейзаж. Може би е твърде лишен от драматизъм, твърде идиличен? Толкова ли е безплътна светлината, та да не бъде уловена от четката? Едно мога със сигурност да кажа и навярно то ще обезкуражи свръхентусиазирания художник — тук няма и следа от грозота, било то в контура, цвета, формата, характера, чувството. Това е абсолютно съвършенство, също като музиката на Моцарт. Да, осмелявам се да твърдя, че тук има много повече от Моцарт, отколкото където и да е другаде по света. Пътят към Епидавър прилича на пътя към Сътворението. Човек престава да търси. Той замира, онемял пред тишината на тайнствени начала. Ако съумее да проговори, ще прозвучи като напев. Тук няма нищо, което да бъде завладявано, скътано или изтъргувано — има само едно срутване на стените, зазидали духа. Пейзажът не се размива, той се вмъква в свободните пространства на сърцето, нахълтва, натрупва се, обладава изцяло. И вече не се придвижваш през нещо — да го наречем Природа, ако щете, — а ставаш част от един погром, погром над войнството на алчността, злобата, завистта, себелюбието, яда, нетърпимостта, горделивостта, арогантността, лукавството, двуличието и прочее.

Това е утрото на първия ден от абсолютния мир, мира на сърцето, който настъпва тогава, когато се предадеш. Не съм знаел какво означава мир, преди да дойда в Епидавър. Както всеки друг, аз бях използвал тази дума през целия си живот, без поне веднъж да осъзная, че съм използвал един фалшификат.

Мир е противоположното на война точно толкова, колкото и смърт — на живот. Бедността на езика, което ще рече бедността на човешката фантазия, бедността на вътрешния ни свят, е създала тази лъжлива опозиция. Става дума, естествено, за онзи мир, дето излиза извън обичайните представи. Друг мир не съществува. Този мир, който мнозинството от нас познават, не е нищо повече от прекратяване на военни действия, примирие, пауза, затишие, отдих — сиреч отрицаващ. Мирът на сърцето е утвърждаващ, непобедим, той не поставя условия, не се нуждае от опазване. Той просто е. Ако е победа, е особен вид победа, защото се основава единствено на предаването на оръжията, доброволното предаване, разбира се. За мен не е загадка естеството на лековете, създадени в този величествен целебен център на древния свят. Тук самият лечител е бил изцерен — това е първата и най-важната стъпка в развитието на изкуството, имаща отношение не към медицината, а към религията. Втората — болният е бил излекуван още преди да е взел лекарството. Великите лечители винаги са твърдели, че Природата е истинският лекар. Това е вярно донякъде. Сама по себе си Природата не е в състояние да направи нищо. Тя може да лекува само когато човекът осъзнае мястото си в този свят, което не е в Природата, както на животните, а в човешкото царство, свързващо звено между природното и божественото.

За подчовешките екземпляри от тая затънала в невежество ера на науката ритуалите и преклонението пред божественото, които са част от лечителското изкуство, както е било практикувано в Епидавър, изглеждат пълни глупости. В този наш свят слепецът води слепци, болният дири лек от болни. Ние прогресираме непрекъснато, но това е прогрес, който ни отвежда на операционната маса, в приюта за бедни, в лудницата, в окопите. Ние нямаме лечители — имаме единствено касапи, чиито познания по анатомия са ги снабдили с диплома, която пък им дава правото да изрежат или ампутират нашите болести, та осакатени да изкретаме, докато не дойде моментът, когато ще сме годни за кланицата. Обявяваме гръмко, че сме открили едно или друго лекарство, ала не споменаваме новите болести, дето сме създали междувременно. Медицината, въздигната в култ, функционира по същия начин като военното министерство — победите, за които постоянно тръбят, са прах в очите, който прикрива смъртта и бедствията. Докторите, подобно на военните, са безпомощни — битката, която водят, е загубена още от самото начало. Това, от което се нуждае човек, за да може да живее, е мир. Поражението, нанесено на съседа, ни носи мир точно толкова, колкото лекарството против рак ни дарява здраве. Човек не живее благодарение на триумфа над врага си, нито пък оздравява, поглъщайки безброй лекарства. Радостта от живота се дължи на мира, който не е статичен, а динамичен. Никой не би могъл да каже, че знае какво е радостта, преди да е познал мира. А без радост няма живот, дори и да имаш дузина коли, куп прислужници, замък, собствен параклис, бомбоубежище. Болестите ни са нашите пристрастености — били те навици, идеологии, идеали, принципи, притежания, фобии, богове, култове, религии, каквото щете. Голямата заплата може да бъде болест, както и малката. Безделието е също толкова тежка болест, колкото и работата. Към каквото и да сме се привързали, даже надежда или вяра, то би могло да е страданието, което да ни отнесе. Трябва да се предадеш изцяло — останеш ли пристрастен дори и към най-незначителната дреболия, изхранваш микроба, който рано или късно ще те погълне. Колкото до уповаването ни на Бог, той отдавна ни е изоставил, за да можем да познаем радостта от постигане на божественото със собствени усилия. Цялото това неспирно хленчене в мрака, настоятелната, сърцераздирателна жалба за мир, която звучи все по-оглушително с нарастването на болката и страданието, защо го правим? Мир — нима людете си мислят, че той е нещо, дето може да се купи, сякаш е царевица или жито? Нещо, на което да се нахвърлим и да го разкъсаме, подобно на вълци, налетели на леш? Чувам как хората говорят за мир, а лицата им са помрачени от ярост, омраза или насмешка и презрение, горделивост и арогантност. Намират се даже и такива, които искат да се бият, за да възцарят мира — те са най-заблудените души. Не ще имаме мир, докато не изкореним убийството от сърцата и умовете си. Убийството е върхът на огромната пирамида, в чиято основа е Азът. Всичко построено ще трябва да бъде сринато. Всичко, за което човекът се е сражавал, ще трябва да бъде забравено, за да може да заживее като човек. Досега е бил един болен звяр и дори и божествеността му смърди. Той е господар на много светове, но в своя собствен е роб. Не мозъкът, сърцето трябва да управлява света. Във всяко царство, което завоюваме, сеем само смърт. Обърнали сме гръб на царството, където е свободата. В Епидавър, в тишината, във великия мир, който ме обгърна, аз долових туптенето на сърцето на света. И знам какъв е лекът — да вдигнем ръце, да отстъпим, да се предадем, така че мъничките ни сърчица да затуптят ведно с огромното сърце на света.

Смятам, че безчислените орди, извървели дългия път до Епидавър от всички краища на древния свят, са били изцерени още преди да дойдат тук. Седейки в странно притихналия амфитеатър, аз си мислех за дългия лъкатушещ път, който най-накрая ме бе довел до изцеляващия център на вътрешния мир. Няма човек, който да е избрал да поеме на по-заобиколно пътешествие от моето. Повече от трийсет години се бях лутал сякаш в лабиринт. Бях вкусил и радост, и отчаяние, ала не бях прозрял значението на мира. Пътьом бях надвил един подир друг всичките си врагове, но най-върлия даже не бях разпознал — самия себе си. Когато влязох в смълчания бокал, окъпан в мраморна светлина, аз застанах в самия му център, където и най-тихият шепот се издига високо, като че е птица, окрилена от радост, и се изгубва отвъд ниските хълмове, тъй както светлината на ясния ден отстъпва пред кадифената тъма на нощта. Балбоа, стоейки на върха в Дариен42, едва ли е изпитал такъв чуден възторг като мен в този миг. Нямаше нищо повече за покоряване — пред мен се бе ширнал океан от мир. Да бъдеш свободен, както тогава се почувствах, означава да осъзнаеш безсмислието на всяко завоевание, дори и това на собственото „аз“, което пък е най-висшата проява на егоизъм. Да се изпълниш с радост, означава да отведеш егото си до крайния му предел и триумфално да го спасиш. Усещането за мир е всеобемащо — то е моментът след това, когато вече окончателно си се предал, когато изчезва даже и споменът, че си се предал. Мирът е средоточието на всичко и щом го постигнеш, гласът се възнася във възхвала и благословение. После се разстила надлъж и шир, достигайки до най-далечните краища на Вселената. Тогава той изцелява, защото носи светлина и топлотата на състраданието.

Епидавър е просто място символ — истинският Епидавър е в сърцето, в сърцето на всеки човек, стига само да спре и да го потърси. Всяко откритие озадачава с това, че разбулва нещо, което е било тъй неочаквано непосредствено, тъй близко и толкова отдавна и добре познато. Мъдрецът не се нуждае от пътешествия; глупакът е този, който дири гърнето със злато там, гдето дъгата докосва земята. Но вечната орис и на двамината е да се срещнат и да се слеят ведно. Те се срещат в сърцето на света, което е началото и краят на пътя. Срещат се в себепостигането и се сливат в трансцендентността на ролите си.

Светът е едновременно млад и стар: също като отделния индивид, той се възражда в смъртта и старее посредством безбройни раждания. Постигането на пълнота и завършеност е възможно на всеки етап. Мирът може да бъде открит във всяка точка от правата. Той е континуум, при това точно толкова недоказуем чрез прокарване на граница, колкото и правата — чрез съединяване на точки. За да получиш права, се нуждаеш от единство на съществуване, воля и въображение. По повод на това от какво е съставена една права, което е упражнение по метафизика, можеш да размишляваш цяла вечност. Но дори и кръгъл идиот би могъл да начертае права и така става равен на професора, за когото естеството на една права е неразгадаема мистерия.

Изкуството да вършиш велики неща се овладява посредством правенето на дреболии; за боязливата душа малкото пътешествие е също тъй трудно, както голямото — за необятната душа. Пътешествията се извършват навътре, към себе си, а най-опасните, нужно ли е да го казвам, се осъществяват, без даже да се помръднеш от мястото си. Ала смисълът от пътуването би могъл да изчезне безвъзвратно. Има търсачи на приключения, които достигат и до най-отдалечените кътчета на земята, завличайки до една безплодна цел един жив труп. Земята гъмжи от авантюристични души, населяващи я със смърт — това са душите, които, впуснали се в завоевания, насищат пространството със съперничество и препирни. Онова, което придава призрачен оттенък на живота, е злочестият театър на сенките, разиграван от вампири и призраци. Паниката и объркването, които сграбчват душата на скиталеца, са екотът на ада, създаден от изгубилите се и прокълнатите.

Докато се припичах на слънце на стълбите на амфитеатъра, през главата ми мина съвсем естествената мисъл да пратя по някоя приветствена дума на приятелите си. Сетих се по-специално за приятелите си психоаналитици. Написах три картички — една за Франция, една за Англия и една за Америка. Съвсем ненатрапчиво подканих тия изнурени работохолици, които се наричаха лечители, да зарежат всичко и да дойдат в Епидавър, за да се изцерят. И тримата ужасно се нуждаеха от лечителското изкуство — спасители, безсилни да спасят самите себе си. Единият от тях се самоубил, преди ободряващите ми слова да стигнат до него; другият умрял от разбито сърце скоро след като получил картичката ми; третият ми отговори лаконично, че ми завиждал и му се искало да събере кураж да захвърли работата си.

Психоаналитикът навсякъде води обречена битка. На всеки един индивид, когото върне в реката на живота, „адаптиран“, както му викат, прииждат дузина излезли от строя. Никога не ще има достатъчно психоаналитици, колкото и бързо да ги подготвяме. Една кратка война стига, за да срине правеното с векове. Естествено, хирургията ще се развива, макар да е трудно да се съзре ползата от това. Целият ни начин на живот трябва да се промени. Не щем по-добри хирургически инструменти, искаме по-добър живот. Ако можеше всички хирурзи, всички психоаналитици, всички доктори да бъдат откъснати от заниманията им и събрани за кратко в големия бокал на Епидавър, ако можеха в мир и спокойствие да обсъдят от какво най-вече и неотложно се нуждае човечеството като цяло, отговорът щеше да е незабавен и единодушен: РЕВОЛЮЦИЯ. Световна революция от горе до долу, във всяка страна, всяка обществена прослойка, всяка сфера на съзнанието. Борбата няма да е с болестта: болестта е вторичен продукт. Врагът на човека не са микробите, а самият човек, горделивостта, предразсъдъците, глупостта, арогантността му. Никоя прослойка не е имунизирана, нито една система не се явява панацея. Всеки сам следва да въстане срещу начин на живот, който му е чужд. Въстанието, за да бъде ефективно, трябва да е продължително и безмилостно. Не е достатъчно да изметеш правителства, господари и тирани: трябва да изметеш собствените си предубеждения за правилно и неправилно, добро и лошо, справедливо и несправедливо. Необходимо е да изоставим трудно извоюваните окопи, в които сме се заровили, и да излезем на открито, да предадем оръжията си, да се откажем от притежанията си, от правата си на индивиди, класа, нация, народ. Един милиард души, дирещи мир, не може да бъдат поробени. Ние сами сме се поробили чрез нашите дребнави, ограничени възгледи за живота. Похвално е да жертваш себе си за някаква кауза, ала мъртъвците не постигат нищо. Животът иска от нас да принесем нещо повече — дух, душа, интелект, добра воля. Природата е винаги готова да запълни празнините, причинени от смъртта, но тя не е в състояние да подсигури интелекта, волята, въображението да надвием силите на смъртта. Природата възстановява и запълва, това е всичко. Задача на човека е да изкорени инстинкта да убива, който е безграничен в разклоненията и проявленията си. Безполезно е да призоваваш Бог, както е безсмислено да отвръщаш на силата със сила. Всяка битка е брак, сключен в кръв и страдания, всяка война е поражение на човешкия дух. Войната е само едно огромно проявление в драматична форма на престорените, плитки, мними конфликти, които избухват ежедневно и навсякъде, дори и в тъй наречените мирни времена. Всеки дава своята дан, за да поддържа клането, дори и онези, дето сякаш стоят настрана. Всички сме въвлечени, всички участваме, волю-неволю. Земята е наше творение и ние трябва да приемем плодовете на творението си. Докато отказваме да мислим с категориите световно добро и световни блага, световен ред, световен мир, ще се избиваме и предаваме взаимно. Това може да продължи и до Страшния съд, ако пожелаем. Нищо, освен собственото ни желание не би могло да създаде един нов и по-добър свят. Човекът убива от страх, а страхът има много лица. Започнем ли веднъж да убиваме, край няма. Цяла вечност не би стигнала да надмогнем демоните, които ни измъчват. Откъде са се взели тези демони? Това е въпрос, който всеки сам трябва да си зададе. Нека всеки надникне в сърцето си. Нито Бог, нито Дяволът са отговорни, а със сигурност не и такива недорасли чудовища като Хитлер, Мусолини, Сталин и други подобни. Без съмнение не и такива страшилища като католицизъм, капитализъм, комунизъм. Кой е вселил демоните в сърцата ни, за да ни терзаят? Добър въпрос и ако единственият начин да си отговорим, е да отидем в Епидавър, тогава ви призовавам до един да зарежете всичко и да се устремите натам — веднага.

В Гърция човек остава с убеждението, че норма е гениалността, не посредствеността. Никоя страна не е родила толкова много гении, пропорционално на броя на населението, колкото Гърция. Само за един век тази малка нация е дала на света почти петстотин гениални личности. Изкуството й, възникнало преди петдесет столетия, е вечно и несравнимо. Пейзажът е все така най-приятният, най-дивният, който планетата ни може да предложи. Обитателите на този мъничък свят са живели в хармония с естествената околна среда, населявайки я с богове, които са били реални и са участвали непосредствено в тяхното битие. Гръцкият космос е най-красноречивият пример за единството на мисъл и дело. Той се е съхранил и до днес, въпреки че елементите му отдавна са се разпръснали. Образът на Гърция, макар и избледнял, продължава да съществува като архетип на чудото, сътворено от човешкия дух. Цял един народ, както свидетелстват останките от неговите постижения, се е въздигнал до висини, които никога преди и никога след това не са били достигани. Било е чудо. И все още е. Задачата на гения, а човекът е във висша степен гениален, е да поддържа чудото живо, да живее неизменно в чудото, да прави чудото все по-чудесно, да не си създава зависимости, а да живее, творейки чудеса, да мисли чудотворно, да умре чудотворно. Няма особено значение мащабът на разрушеното, стига само семето на чудото да бъде съхранено и отгледано. В Епидавър се изпълваш с неуловимите остатъци от чудодейния устрем на човешкия дух. Той те залива подобно на пръските на могъща вълна, която най-накрая се е разбила на отсрещния бряг. Днес вниманието ни е концентрирано върху физическата неизчерпаемост на Вселената; трябва да съсредоточим мислите си върху този твърд факт, защото никога преди човека не е грабил и опустошавал в такава голяма степен. Ето затова сме склонни да забравим, че царството на духа също е неизчерпаемо и че в него нито едно постижение не се губи. Когато се озовеш в Епидавър, прозираш, че това е факт. Светът може да не издържи и да се разпадне под напора на озлоблението и враждебността, но тук, без значение какъв неистов ураган могат да завихрят пагубните ни страсти, съществува обител на мир и спокойствие, чистото рафинирано наследство от едно минало, което все още не е изчезнало.

Ако Епидавър дарява мир, Микена, която външно е мирна и тиха, събужда съвършено различни мисли и чувства. Предния ден в Тиринт се бях срещнал с циклопския свят. Влязохме в руините на непристъпната някога цитадела през отвор, подобен на утроба, дело ако не на свръххора, то със сигурност на гиганти. Стените на утробата бяха гладки като алабастър; били са полирани от гъсто овче руно, тъй като тук през дългата епоха на мрак в този край овчарите са подслонявали стадата си. По своята същност Тиринт е праисторически. Малко е останало от огромното най-ранно поселище, с изключение на част от гигантските крепостни валове. Не знам защо, но ми се струва, че те предшестват, поне по дух, пещерните убежища в областта Дордон. Човек усеща, че местността коренно се е променила. Тиринт вероятно е бил основан от издънка на критски род през минойския период; ако е така, то духът е претърпял дълбоки изменения, също както и самата земя. Тиринт не прилича повече на Кносос, отколкото например Ню Йорк — на Рим или Париж. Тиринт е своего рода повторение, възпроизвеждане, точно както Америка възпроизвежда Европа в нейните най-дегенеративни черти. Крит през минойската епоха развива култура, основана на мира. От Тиринт лъхат жестокост, варварство, подозрителност, изолация. Той е като мизансцен на Хърбърт Уелс за праисторическа драма, пресъздаваща хилядагодишна война между еднооки великани и тромави динозаври.

Микена, която във времевата скала е след Тиринт, представлява съвсем различна гледка. Неподвижността й днес наподобява изнемогата на жестоко и умно чудовище, обезкървено до смърт. Микена — и отново излагам единствено собствените си впечатления и усещания — като че е преживяла дълъг цикъл на развитие и упадък. Тя сякаш е извън времето, във всеки един исторически аспект. По някакъв мистериозен начин същото това егейско племе, пренесло семето на културата от Крит в Тиринт, тук е достигнало до едно богоподобно величие, родило е набързо котило от герои, титани и полубогове и после, сякаш изтощено и замаяно от невиждания и божествен разцвет, се е отдало пак на мрачен и кървав вътрешен конфликт, продължил векове, ала приключил толкова отдавна, че изглежда митологичен за следовниците. В Микена боговете са ходели по земята, това не може да бъде поставяно под съмнение. И в Микена потомците на същите тези богове са създали онзи тип човек, който е бил творец до мозъка на костите си и едновременно раздиран от чудовищни страсти. Архитектурата била циклопска, орнаментите — по елегантност и изящество ненадминати в нито един период от развитието на изкуството. Златото било в изобилие и се използвало щедро. Всичко тук е противоречиво. Това е едно от средищата на човешката духовност, място на привързаност към миналото и същевременно на пълен разрив с него. Ликът му е непроницаем: суров и прекрасен, съблазнителен и отблъскващ. Онова, което се е случило тук, е отвъд всякакви предположения. Историците и археолозите са изтъкали едно тънко и като цяло незадоволително покривало, за да скрият мистерията. Те събират отделни фрагменти, които съединяват по обичайния начин, в съответствие с повърхностната си логика. Все още никой не е разгадал тайната на тези древни селения. Тя не се поддава на немощните процеси на интелектуалната мисъл. Трябва да изчакаме завръщането на боговете и възраждането на дарбите, които сега дремят неизползвани.

Една неделна утрин двамата с Кацимбалис тръгнахме от Нафплио за Микена. Беше едва осем часа, когато пристигнахме на малката гара с това легендарно име. Минавайки през Аргос, магията на този свят изведнъж се просмука във вътрешностите ми. Неща, отдавна забравени, се върнаха с плашеща яснота. Не бях сигурен дали си спомням нещо, което бях чел като дете, или се докосвам до вселенската памет на този народ. Фактът, че тези места все още съществуват, все още носят древните си имена, изглеждаше неправдоподобен. Беше като възкресение и денят, който бяхме избрали за пътуването, по-скоро приличаше на Великден, отколкото на Деня на благодарността. От руините ни деляха няколко километра пеша. Също както и в Епидавър, навсякъде цареше величествено спокойствие. Вървяхме бавно към близките хълмове, извисяващи се над окъпаната в светлина Аргоска равнина. Птички кръжаха над главите ни в чистата безоблачна синева. Внезапно се натъкнахме на момченце, което плачеше, та се късаше. То стоеше на полето току до пътя. Плачът му въобще не се връзваше с тишината и безметежността наоколо; като че дух от отвъдното го бе спуснал на това зелено поле. За какво ли би могло да плаче едно малко момче в такъв час в такъв чуден свят? Кацимбалис се приближи и го заговори. Плачеше, защото неговата сестричка му била откраднала парите. Колко? Три драхми. Пари, пари… Дори и тук съществуваше такова нещо като парите. Никога преди думата „пари“ не ми бе звучала толкова нелепо. Как би могъл човек да мисли за подобно нещо в този свят на ужас, красота и вълшебство? Да бе изгубило магаре или папагал, щях да го разбера. Но три драхми — просто не бях способен да си представя значението на такава нищожна сума. Не можех да повярвам, че плаче. Това беше халюцинация. Да си стои там и да си плаче — духът ще дойде и ще го вземе отново; то не беше от този свят, бе някаква аномалия.

След като минеш през малкия хан, който Агамемнон и жена му държат и който гледа към поле с цвят ирландскозелено, незабавно осъзнаваш, че земята е засята с телата на легендарни създания. Още преди Кацимбалис да си отвори устата, аз знаех, че те лежат навсякъде около нас — земята ти го казва. Пътят към това място е невероятно привлекателен. Гладки зелени възвишения, хълмчета, могилки, надгробни могили навред, а под тях, не много дълбоко, почиват вовеки воините, героите, митичните новатори, които без машини и сложни съоръжения са издигнали най-мощните укрепления. Сънят на мъртвите е толкова дълбок, че земята и всички, стъпващи по нея, сякаш сънуват; дори и огромните лешояди, кръжащи в небето, изглеждат упоени и хипнотизирани. Докато се изкачваш полека по полегатия склон, кръвта се сгъстява, пулсът се забавя, а мисълта бива обсебена от страховитата картина на един безкраен низ от убийства. Тук съжителстват два различни свята — героичният свят на сияйната светлина и мрачният свят на кинжала и отровата. Микена, също като Епидавър, се къпе в светлина. Но Епидавър е широко отворен, открит, отдаден изцяло на духа. Микена е свита и сбръчкана, подобно на току-що завързан пъп, заровила славата си дълбоко в земните недра, където прилепите и гущерите се хранят от нея, злорадствайки. Епидавър е бокал, от който можеш да пиеш чист дух: в него са небесната синева, звездите и хвъркатите създания, които летят между тях, сипейки щедро песен и благозвучие. Микена, след като свърнеш зад последния завой, изведнъж се снишава, сякаш готвейки се за застрашителен скок, свиреп, дързък, непредвидим. Микена се е затворила, свила се е на кълбо, тръпне от мускулни спазми като борец. Дори и светлината, която пада върху нея с безпощадна яркост, бива засмукана, разпръсната, разкъсана, посивява. Никога не са съществували два свята, така близо един до друг и все пак толкова антагонистични. Тук е Гринуич по отношение на всичко, което има връзка с човешката душа. Стига да се помръднеш дори и само на косъм, и вече си в съвършено различен свят. Това е онзи огромен, бляскав цирей, криещ в себе си ужас, онзи висок склон, от който човекът, веднъж достигнал до зенита си, се е подхлъзнал и е пропаднал в бездънната пропаст.

Все още беше ранно утро, когато минахме през Лъвската порта. Наоколо — ни следа от пазачи. Няма жива душа. Слънцето се издига и всичко става ясно различимо. И все пак се движим боязливо, внимателно, без да знаем от какво точно се страхуваме. Тук-таме зеят ями, изглеждащи злокобно гладки и хлъзгави. Вървим между грамадните каменни плочи, които образуват кръгло заграждение. Научните ми познания са равни на нула. Бих могъл да гледам тази камара от каменни отломъци единствено с очите на дивак. Удивен съм от размерите на залите в двореца, които те карат да се чувстваш нищожен, от размерите на покоите над тях. Какви исполински стени, за да предпазят една шепа хора! Нима всички обитатели са били гиганти? Какъв ли страховит мрак е налетял върху им в дните на зли беди, та да ги застави да се заровят дълбоко в земята, да скрият съкровищата си от светлината, да се избиват един друг в земните недра? Ние от Новия свят, с милионите пустеещи акри и милионите гладни, мръсни, бездомни, ние, които дълбаем земята, които работим, ядем, спим, обичаме, ходим, яздим, караме се, купуваме, продаваме и убиваме там под земята, по същия ли път сме поели? Аз съм родом от Ню Йорк, най-внушителния и най-празния град на света; сега стоя в Микена и се опитвам да разбера какво се е случвало тук в продължение на столетия. Чувствам се като хлебарка, лазеща сред едно мъртво великолепие. Трудно ми е да повярвам, че някъде далеч назад във времето, между клоните и листата на огромното родословно дърво на живота, моите предци са познавали това място, задавали са същите въпроси, изчезнали са безчувствени в пустотата, били са погълнати и не са оставили и следа от мисъл, с изключение на тези руини, пръснатите из музеите находки: меч, ос на колело, шлем, смъртна маска от ковано злато, надгробна могила, хералдически лъв, издълбан в камък, изящна амфора за вино. Стоя в най-високата точка на оградената със стени цитадела в тази ранна утрин и усещам хладния полъх, който се носи откъм обраслата с гъста растителност сива планина, извисяваща се над нас. В ниското от необятната Аргоска равнина се надига мъгла. Би могло да е и Пуебло, щата Колорадо, дотолкова онова, което ме заобикаля, е откъснато от време и граници. Долу, в тази димяща равнина, където мотрисата пълзи като гъсеница, нима преди там е нямало вигвами? Как да бъда сигурен, че никога не е имало индианци? Всичко, свързано с Аргос, проблясващ в далечината, също като на романтичните илюстрации в учебниците, напомня за индианците. Трябва да съм луд да си го мисля, ала поне съм достатъчно откровен да си призная. Аргос блести сияен, точица светлина, пръскаща златни стрели към синевата. Аргос принадлежи на митовете и на преданията: героите му никога не са имали плът. Но Микена, както и Тиринт, е населена с призраците на праисторически хора и циклопи чудовища, отмити от потъналите планински хребети на Атлантида. В началото Микена е била тромава, бавна, ленива, мудна, мисълта — заключена в туловище на динозавър, войните — породени от канибалска наслада, влечугоподобна, невъзмутима, зашеметяваща и зашеметена. Микена е описала пълен кръг, от забрава до забрава. Чудовищата са се погълнали едно друго като крокодили. Хората носорози са намушкали с роговете си хората хипопотами. Стените са се сгромолясали върху тях, смазали са ги, сплескали са ги в първобитното тресавище. Кратка нощ. Блясва огнена мълния, между свирепите силуети на хълмовете избоботва гръм. Орлите литват, равнината е прочистена, тревата пониква. (Това са приказки на един момък от Бруклин. Няма и капка истина в тях, никой не може да каже какво всъщност е станало, докато боговете не представят доказателства.) Орли, ястреби, плешиви лешояди, посивели от лакомия, също като изсъхналите и голи планински склонове. Въздухът гъмжи от пернати мършояди. Тишина — век подир век, през които земята надява мека зелена премяна. Мистериозно племе, дошло незнайно откъде, се спуска към Арголида. Мистериозно само защото хората са забравили как изглеждат боговете. Боговете се завръщат с пищни доспехи, човекоподобни, яздещи коне, използващи щитове и копия, шлифоващи скъпоценни камъни, топящи руда, вдълбаващи живи картини на война и любов по лъскавите остриета на кинжалите. Боговете крачат през огрените от слънцето поляни, снажни, безстрашни, взорът им — плашещо прям и открит. Ражда се един свят на светлина. Човекът гледа на човека с нови очи. Той благоговее, поразен от собствения си лъчист образ, отразяващ се навред. И колелото се върти, век подир век, погълнати като капки за кашлица, една поема, хералдическа поема, както би се изразил моят приятел Даръл. Докато малките хора са опиянени от магията, посветените, пелопонеските друиди, готвят гробниците на боговете, скриват ги в нежния скут на хълмчетата и възвишенията. Един ден боговете ще си отидат също тъй мистериозно, както са се появили, оставяйки след себе си човекоподобната си черупка, която въвежда в заблуждение невярващите, бедните духом, боязливите души, превърнали земята в топилня, във фабрика.

Тъкмо сме се изкачили по хлъзгавите стъпала, Кацимбалис и аз. И само сме надзърнали надолу със запалена клечка кибрит. Огромният покрив се е огънал под тежестта на времето. Достатъчно е да си поемеш по-дълбоко дъх, та светът да се срине върху теб. Кацимбалис настояваше да лазим на четири крака, даже по корем, ако се наложи. Случвало му се е да се вре из доста тесни места; бил е къртица на Балканския фронт, пълзял е като червей през кал и кръв, мятал се е в див танц, обезумял от страх, убивал е всичко около себе си, дори и своите, бил е вдигнат във въздуха и запратен на едно дърво, имал е сътресение на мозъка, задникът му напълнен с олово, ръцете му разкъсани като парцали, лицето почерняло от барута, костите и сухожилията разместени и изкълчени. Разказва ми го отново, докато стоим по средата на пътя между небето и земята, парапетът се огъва все повече и повече, клечките кибрит гаснат. „Не бива да изпускаме това“, настоява той. Но аз отказвам да се върна долу, в онзи слузест кладенец на ужасите. Дори там да ме очакваше гърне със злато, пак нямаше да сляза. Искам да видя небето, големите птици, младата трева, вълните заслепяваща светлина, блатната мъгла, издигаща се над равнината.

Появяваме се на срещуположния склон, пред нас се открива гледка със сияйна яснота. Овчар със стадото си се поклаща по далечен планински рид. Той е с исполински ръст, овцете му имат златно руно. Той мърда лениво в амплитудата на забравеното време. Движи се сред неподвижните тела на мъртвите, чиито пръсти са вкопчени в ниската трева. Спира, за да поговори с тях, да погали брадите им. Така се е движил и в омировските времена, когато легендата била избродирана с алено-медни нишки. Прибавил е по някоя измислица тук и там, показал е грешната посока, променил е маршрута си. За овчаря поетът е твърде повърхностен, прекалено лесно се пресища. Поетът би казал имаше… те бяха… Но овчарят казва той живее, той е, той прави… Поетът винаги е закъснял с хиляда години — и е сляп при това. Овчарят е вечен, дух, неотделим от земята, себеотрекъл се. По тези склонове овчарят със стадото си ще пребъде: ще преживее всичко, в това число и всяка традиция.

Сега минаваме по малкия мост над пропукания свод на вечните покои на Клитемнестра. Земята пламти буйно, като че е невидим компас, който ние следваме, и единствено стрелката потрепва с мек блясък, улавяйки лъч от слънчевото сияние. Насочваме се към гробницата на Агамемнон, по чийто свод е останала само тънка ивица пръст, подобно на пухена завивка. Голотата на това божествено скривалище е великолепна. Спри, преди сърцето да е избухнало в пламъци. Наведи се да откъснеш цвете. Чирепи и овчи тор навсякъде. Часовникът е спрял. Земята замира за част от секундата в очакване да продължи вечния си ритъм.

Все още не съм прекрачил прага. Стоя отвън, между циклопските каменни отломъци, ограждащи входа на гробницата. Все още съм онзи, който съм можел да стана, поглъщайки всяко благо на цивилизацията, подхвърлено ми с царско благоволение. Събирам всичкия възможен цивилизационен боклук в един стегнат, малък възел от разбиране. Раздут съм докрай, приличам на огромен балон разтопено стъкло, увиснал от тръбата на стъклодухач. Дай ми каквато си щеш фантастична форма, използвай цялото си умение, цялата сила на дробовете си — въпреки всичко аз ще бъда нещо изфабрикувано, в най-добрия случай една красива култивирана душа. Знам това и го ненавиждам. Стоя отвън, едно завършено творение, най-красивата, най-образованата, най-прекрасно изработената душа на света. Ще стъпя на прага — сега. Правя го. Не чувам нищо. Мен просто ме няма, за да чуя как се разбивам на милиард парченца. Тук е само Агамемнон. Плътта се е разпаднала, щом маската е била махната от лицето му. Но той е тук, изпълва притихналата гробница: разлива се навън, залива полетата, издига небето малко по-високо. Овчарят крачи и разговаря с него денем и нощем. Овчарите са луди. Аз също. Приключих с цивилизацията и с нейното потомство от култивирани души. Отказах се, когато влязох в гробницата. Отсега нататък съм номад, духовен никой. Вземете си изфабрикувания свят и го приберете в музеите, не ви го ща, не ми е нужен, не мога да го използвам. Не вярвам, че което и да е цивилизовано същество знае или някога е знаело какво се е случило на това свещено място. Цивилизованият човек не би могъл да знае или прозре, защото е от другата страна на този склон, чийто връх е бил достигнат много преди той или предците му да се появят. Те го наричат гробницата на Агамемнон. Да, може би някой, наречен Агамемнон, е бил положен тук за вечен покой. И какво от това? Трябва ли да спра зяпнал, все едно съм идиот? Не. Отказвам да повярвам на този твърде, твърде солиден факт. Аз литвам не като поет, не като повествовател, съчинител на легенди, митотворец, а като чист дух. Твърдя, че целият свят, разлетял се оттук във всички посоки, някога е живял по начин, за който никой човек не е и мечтал. Твърдя, че е имало богове, които са бродели навред, хора като нас по вид и същност, ала свободни, изумително свободни. Тръгвайки си от тази планета, те са отнесли тайната, която ние никога не ще изтръгнем от тях, докато не се освободим отново. Един ден непременно ще узнаем какво е да живееш вечно — когато спрем да убиваме. Тук, на това място, сега посветено на паметта на Агамемнон, едно зловещо и потайно престъпление е попарило човешките надежди. Два свята лежат един до друг — онзи преди и онзи след престъплението. Престъплението съдържа в себе си загадката, толкова дълбока и сложна, колкото и самото спасение. Кирките и лопатите не ще разкрият нищо значимо. Копачите са слепи, дирят пипнешком пътя към нещо, което не ще съзрат никога. Всичко, на което махнем маската, се превръща в прах при докосване. В това число и световете, по същия начин. Може да дълбаем вечно, като къртици, но страхът нивга не ще ни напусне, впил ноктите си в нас, изнасилвайки ни отзад.

Сега ми се струва малко вероятно, че това, което разказвам, е следствие от вълшебното въздействие на едно кратко утро. По обяд вече се спускахме надолу, към малкия хан. Пътьом срещнахме пазача, който, въпреки че бе пристигнал твърде късно, настояваше да ме засипе с факти и дати, нямащи никакъв смисъл. Изпървом заговори на гръцки, а после, разбирайки, че съм американец, мина на английски. Като приключи със заучената си тирада, започна да разправя за Кони Айланд. Там разтоварвал меласа по крайбрежието. Можеше да ми каже и че е бил оса, залепнала за тавана на някой изоставен замък, при интереса, който проявих към него. Защо се е върнал? Истината е, че не се е върнал. Никой не се връща, направи ли веднъж презокеанското пътешествие на запад. Той все още разтоварва меласа по крайбрежието. Върнал се е, за да се въплъти в папагал, да бръщолеви на този безсмислен папагалски език на останалите папагали, дето плащат да го слушат. Това е езикът, на който е казано, че древният грък е вярвал в богове, без сега думата „бог“ да има каквото и да било значение, ала все пак бива използвана, подхвърляна като фалшива монета. Люде, невярващи в нищо, пишат дебели научни трудове за богове, които никога не са съществували. Това е само част от целия културен брътвеж. Ако си много вещ в тази материя, най-накрая ставаш член на академията, където постепенно се превръщаш в завършено шимпанзе.

Ето ги Агамемнон и съпругата му. Какво ще обичаме — нещо a la carte43 или пълно меню, угощение, царско плюскане, тъй да се каже? Листът с вината? Едно добре охладено вино, докато чакаме, би било подходящо. Кацимбалис премлясква с устни; гърлото му е пресъхнало. Пльосваме се на моравата и Агамемнон ни носи de luxe44 издание на книгата на някакъв английски археолог. Това явно е ордьовърът за тъпия английски турист. Томът вони на ученост: в него пише за горна и долна страта, за нагръдници, пилешки кости и погребални реликви. Захвърлям го, щом Агамемнон се обръща. Той е свестен, този Агамемнон, и е почти дипломат по силата на навика. Жена му има вид на добър готвач. Кацимбалис дреме под едно голямо дърво. Някакви втасали зелки от Германия, дегизирани като човешки същества, седят на маса под друго дърво. Изглеждат ужасно учени и отблъскващи; подули са се като крастави жаби.

Зяпам безучастно полето с цвят ирландскозелено. То е поле тип Лорънс Даръл, хералдическо във всеки смисъл на думата. Гледам го безучастно и внезапно осъзнавам какво Даръл се е опитвал да ми каже с дългите си несвързани поеми, които наричаше писма. Когато тези хералдически послания пристигаха на „Вила Сьора“45 в Париж в някой прохладен летен ден, аз си мислех, че е смръкнал малко кокаин, преди да посегне към писалката. Един път от плика се изсипа голям грозен сноп листа, приличащ на проза — беше наречен „Нула“ и бе посветен на мен, от същия този Лорънс Даръл, който разправяше, че живеел на Корфу. Бях слушал за гадаене по пилешки кости и черен дроб и веднъж почти успях да схвана идеята за абсолютната нула, макар все още да не е изобретен термометър, който да я измери, но едва като се озовах тук, зяпайки ирландскозеленото поле пред ханчето на Агамемнон, аз проумях идеята за нулата в хералдическия смисъл. Никога не е съществувало поле, по-полскозелено от това. Видиш ли нещо истинско и чисто, ти си на нулата. Нулата е гръцкото съответствие на чисто виждане. Означава това, което Лорънс Даръл казва, когато пише „йонийски“. Означава… ето сега например бих могъл да ви го обясня още по-точно, защото онова, което се мъча да опиша, се случва пред очите ми. Двама мъже и една жена са застанали насред полето. Единият мъж държи в ръката си рулетка. Той ще измерва парцела, който е получил като сватбен подарък. Невестата му е там, за да се увери, че не е сбъркал даже и с милиметър. Лазят на четири крака. Спорят за едно мъничко парченце в югозападния край. Вероятно някоя клонка е отклонила рулетката с частица от милиметъра. Човек не може винаги да е достатъчно внимателен. На харизан кон зъбите не се гледат! Те измерват нещо, което за мен до този момент е било просто дума — земя. Мъртвите герои, златните бокали, кръглите щитове, скъпоценностите, гравираните кинжали — тези неща нямат нищо общо със сегашното им занимание. Това, което е жизненоважно тук, е земя, просто земя. Търкалям думата в устата си — земя, земя, земя. Ами да, земя, това е — почти бях забравил, че означава нещо тъй просто, тъй вечно. Човек се гърчи, изправя се, окуцява, вика, както му е втълпено, „Земята на свободните“46 и прочее. Земята е нещо, на което да добиваш реколта, да си построиш дом, да завъдиш крави и овце. Земята е земя, каква величава, обикновена дума! Да, Лорънс Даръл, нулата е това, което ти поискаш да бъде: вземаш парче мокра земя, стискаш я между пръстите си и получаваш двама мъже и една жена, стоящи насред ирландскозеленото поле, които мерят земята. Ето го виното. Вдигам чаша. Привет, Лари, драги ми приятелю, и дръж знамето на нулата! След няколко страници ще посетим заедно Микена и Нанси ще ни поведе надолу по осраните от прилепите стълби към бездънния кладенец.