Колосът от Маруси

Част втора

Образователното ни пътешествие из Пелопонес беше прекъснато в Микена. Кацимбалис бе повикан спешно в Атина, тъй като неочаквано бил открит парцел, който адвокатите му били пропуснали. Новината като че ли не го зарадва. Напротив, беше потиснат: по-голямата собственост означаваше по-високи данъци, повече задължения и… повече главоболия. Можех и сам да продължа изследванията си, но предпочетох да се върна с него в Атина и да помисля над онова, което бях видял и почувствал. Качихме се на мотрисата в Микена — пътуването беше директно, около пет-шест часа, ако правилно си спомням, на абсурдната цена на няколко коктейла в „Риц“.

В промеждутъка от завръщането ми до заминаването за Крит имах три или четири дребни преживявания, за които ми се иска да разкажа накратко. Първото беше „Хуарес“47 — американският филм, който от няколко седмици вървеше в едно от реномираните кина. Въпреки че Гърция се намираше под военна диктатура, филмът, макар и леко поорязан след първите прожекции, се въртеше денем и нощем в препълнени зали. Атмосферата бе напрегната, аплодисментите — явно републикански. Филмът имаше голямо значение за гръцкия народ по ред причини. Чувстваше се, че духът на Венизелос48 е все още жив. Чувстваше се, че слушайки острата и великолепна реч, която Хуарес произнася пред събралите се чуждестранни посланици, хората правят странни и вълнуващи аналогии между трагичното положение в Мексико при Максимилиан49 и сегашната опасна ситуация в Гърция. Единственият истински приятел на Гърция в момента, единственият относително незаинтересован е Америка. Имам какво още да кажа по този въпрос, ала ще го сторя, когато отида на Крит, родното място на Венизелос, както и на Ел Греко. Но да присъстваш на прожекцията на филм, в който всички форми на диктатура са рязко изобличени, да си сред публика, чиито ръце са развързани само за да ръкопляскат, е действително впечатляващо изживяване. Това бе един от онези редки мигове, в които усетих как в една страна с почти напълно запушена уста, спъната и окована, да си американец, е едва ли не лукс.

Второто събитие беше посещението на астрономическата обсерватория в Атина, уредено за Даръл и мен от Теодор Стефанидис, който като астроном любител бе направил някои несъмнено важни открития. Служителите ни посрещнаха доста сърдечно заради щедрата помощ, която бяха получили от американските си колеги. Дотогава не бях поглеждал през телескопа на bonafide50 обсерватория. Нито пък, предполагам, Даръл. Беше страхотно преживяване, макар реакцията ни да не отговаряше на очакванията на нашите домакини. Те, изглежда, се смутиха от коментарите ни, детински и възторжени. Със сигурност не реагирахме по обичайния начин на чудесата, които се разкриваха пред нас. Никога няма да забравя изумлението им, когато Даръл, вторачил се в Плеядите, изведнъж възкликна: Розенкройцерско! Какво има предвид, поискаха да разберат те. Качих се на стълбата и погледнах сам. Не мисля, че бих могъл да опиша ефекта от първия, секващ дъха поглед към един раздробен на късчета звезден свят. Образът, който ще съхраня в себе си завинаги, е този на Шартр51 — сияен розетен прозорец, разтрошен от ръчна граната. И в това влагам двоен или троен смисъл — величествена, неунищожима красота, поругаване на Космоса, разрушен свят, висящ в небесата като предзнаменование за гибел, и още безсмъртието на красотата, макар и взривена и осквернена. „Каквото горе, такова и долу“, гласи знаменитата фраза на Хермес Трисмегист52. Съзерцавайки Плеядите през мощен телескоп, усещаш великата и страховита истинност на тези думи. Посредством най-възвишените полети на духа — предимно в музиката и архитектурата, тъй като те са единосъщни — човекът създава илюзията за съперничество с небесния ред, величие и великолепие; злото и опустошението, които той сее чрез разрушителните си деяния, изглеждат несравними, докато не се замислим над гигантските звездни катастрофи, плод на умопомрачението на неведом магьосник. Нашите домакини обаче оставаха глухи за подобни разсъждения; говореха ерудирано за маси, разстояния, вещества и прочее. Те бяха откъснати от нормалните човешки дейности по начин, доста по-различен от нашия. За тях красотата беше нещо несъществено, за нас тя бе всичко. За тях физико-математическият свят, осезаем, обозначен, претеглен и видян през техните инструменти, беше самата реалност, а звездите и планетите — просто доказателство за отличната им и необорима логика. За нас двамата с Даръл реалността бе изцяло извън обсега на нищожните им инструменти, които сами по себе си не бяха нищо повече от грубо отражение на ограниченото им въображение, заключено навеки в затвора на хипотетичната логика. Цифрите и астрономическите изчисления, които трябваше да ни смаят и да ни внушат благоговеен трепет, само ни накараха да се подсмихваме снизходително или пък най-неучтиво да им се изсмеем в лицето. Аз никога не съм се впечатлявал от факти и цифри. За мен една светлинна година не е по-удивителна от една секунда или част от нея. Това е игричка за малоумни, която би могла да продължава така, напред-назад, ad nauseam53, без да ни отведе доникъде. За мен една звезда не става истинска, след като я видя през телескоп. Тя може да е по-ярка, по-красива, да е хиляда или милион пъти по-голяма, отколкото съзерцавана с невъоръжено око, ала това не я прави по-истинска. Да твърдиш, че ето така едно нещо изглежда в действителност само защото си го видял по-голямо и по-внушително, ми се струва доста нелепо. За мен то си е точно толкова истинско, дори и въобще да не го видя, а просто да си представя, че е там. И накрая, даже за моето око и за окото на астронома да притежава една и съща големина и яркост, със сигурност не ни изглежда еднакво — и възклицанието на Даръл е красноречиво доказателство.

Но нека минем нататък — към Сатурн. Сатурн, както и нашата Луна, видени през увеличително стъкло, са впечатляващи за лаика по начин, който ученият инстинктивно би пренебрегнал и осъдил. Никакви цифри и факти относно Сатурн не биха могли да обяснят онова неоправдано тревожно чувство, което видът на тази планета поражда у наблюдаващия. Сатурн е живо олицетворение на меланхолията, болката, нещастието, обречеността. Млечнобелият му оттенък неминуемо напомня за бълвоч, мъртва посивяла плът, уязвими органи, скрити от погледа, гнусни болести, епруветки, лабораторни проби, катар, хрема, ектоплазма, печални нотки, зловещи явления, война на инкуби и сукуби, безплодие, анемия, нерешителност, пораженство, запек, антитоксини, блудкави романи, херния, менингит, мъртви закони, канцеларщина, живота на пролетариата, мръсни фабрики със зле платени работници, YMCA54, сектантски сбирки, спиритични сеанси, поети като Т. С. Елиът, фанатици като Александър Дауи55, лечители като Мери Бейкър Еди56, държавници като Чембърлейн, нелепи нещастни случаи от рода да се подхлъзнеш на бананова кора и да си разбиеш черепа, да си мечтаеш за по-светли дни, а да бъдеш заклещен между два камиона, да се удавиш в собствената си вана, да убиеш най-добрия си приятел, без да искаш, да умреш от хълцане вместо на бойното поле и тъй нататък ad infinitum57. Сатурн праща злини по силата на инерцията. Пръстенът му, който според учените е с дебелината на лист хартия, е венчалната халка, символизираща безсмислената смърт и нещастия. Сатурн, каквото и да е за астронома, е знак за глупавата участ на обикновения човек. Той го носи в сърцето си, защото целият му живот, и без това лишен от смисъл, е обгърнат от този сетен символ, на който, ако нищо друго не успее да го убие, ще може да разчита да го довърши. Сатурн е живот в напрежение и несигурност, не мъртъв, а по-скоро безсмъртен, тоест неспособен да умре. Сатурн е като израстък в ухото — двоен мастоид за душата. Сатурн е като залепен обратно тапет, намазан откъм лицевата страна с онази слузеста каша, която тапетаджиите смятат за незаменима в занаята. Сатурн е огромна зловеща храчка, която човек изхвърля на сутринта, след като предния ден е изпушил няколко кутии тънки, добре изсушени, недразнещи, ободряващи цигари. Сатурн е отсрочка, явяваща се постижение сама по себе си. Сатурн е съмнение, объркване, скептицизъм, факти заради самите факти, без никакво шарлатанство, никаква мистика, ясно? Сатурн е кървавата пот, избила от ученето заради самото учене, онази скована, мъглява озадаченост на мономана, впуснал се в безспирно търчане подир това, което се намира под носа му. Сатурн е страшно меланхоличен, понеже не знае и не разпознава друго освен меланхолията; той живее от собствените си тлъстини. Сатурн е символ на всички поличби и суеверия, фалшиво доказателство за божествената ентропия, фалшиво, защото, ако беше вярно, че Вселената загива, то тогава Сатурн отдавна щеше да се е изпарил безследно. Сатурн е също толкова вечен, колкото и страхът и нерешителността, той става все по-блед и по-мъгляв с всеки компромис, с всяка капитулация. Боязливите души плачат за Сатурн така, както се предполага, че децата плачат за „Кастория“58. Сатурн ни дава единствено това, което искаме, нито грам повече. Сатурн е бялата надежда на бялата раса, която безспирно дрънка за чудесата на природата и прекарва времето си в изтребване на най-голямото чудо от всички — ЧОВЕКА. Сатурн е звездният самозванец, смятащ се за великия космократор на Съдбата, Мосю дьо Пари, автоматичният касапски нож за един свят, поразен от атараксия. Нека небесата възпеят славата му — това лимфатично кълбо на скуката и съмнението никога не ще престане да разпръсква млечнобелите си лъчи на смъртно униние.

Това е емоционалният портрет на една планета, чието ненормално влияние продължава да тежи върху почти угасналото съзнание на човека. Сатурн е най-безрадостната гледка в небесата. Той съответства на всяко малодушие, заченато в човешкото сърце; той е едничкото хранилище на всичкото отчаяние и провали, на които от незапомнени времена човешкият род се е поддал. Сатурн ще стане невидим само когато човекът го изчисти от съзнанието си.

Третото събитие беше от съвършено различно естество — джаз вечер в необзаведения ергенски дом на Сефериадис на „Кидатенайон“, една от улиците, от които инстинктивно бях привлечен по време на първите си разходки из Атина. Сефериадис, кръстоска между бик и пантера по характер, е абсолютната Дева от астрологична гледна точка. Искам да кажа, че е страстен колекционер, също като Гьоте, една от най-ярките Деви, познати на света. Първият шок, който изпитах, щом влязох в дома му, беше запознанството ми с неговата грациозна и чаровна сестра Джийн. Тя веднага ми направи впечатление на човек, който произхожда от царски род, може би по египетска линия — но със сигурност транспонтийска. Докато я съзерцавах възторжено, бях сепнат от павианския глас на Каб Калоуей. Сефериадис ме дари с онази топла азиатска усмивка, която неизменно се разливаше по лицето му подобно на нектар и амброзия. „Познато ли ти е това парче? — попита той, грейнал от щастие. — Имам и други, ако пожелаеш да ги чуеш. — И посочи към рафт с плочи, дълъг около метър. — Ами Луис Армстронг харесва ли ти? — продължи. — Ето ти плоча на Фетс Уолър. Чакай малко, някога слушал ли си Каунт Бейси или пък Пий Уий Ръсел?“ Знаеше всеки един виртуоз; беше абониран за Le Jazz Hot, както скоро разбрах. Само след секунди вече си говорехме за „Кафе Будон“ на Монмартр, където големите чернокожи изпълнители от нощните клубове си отпочиваха преди и след работа. Той искаше да чуе за американските негри, за живота им извън сцената. Какво е влиянието на чернокожите върху живота в Америка, какво мислят американците за негърската литература? Вярно ли е, че имало негърска аристокрация, която превъзхождала културната аристокрация на белите американци? Може ли човек като Дюк Елингтън да отседне в хотел „Савой Плаза“, без да предизвика смут? Ами Колдуел и Фокнър — правдива ли е картината на Юга, която те рисуват? И тъй нататък. Както и преди съм отбелязвал, Сефериадис беше неуморим в разпитването. За него нито един детайл не бе достатъчно тривиален, та да бъде пренебрегнат. Любопитството му беше безкрайно, познанията — обширни и разностранни. След като ме позабавлява с подборка от най-модерните джаз парчета, поиска да разбере дали бих желал да чуя малко екзотична музика, от която имал интересни неща. Докато ровеше за тази или онази плоча, той ме засипваше с въпроси за някой неизвестен английски поет, за обстоятелствата около изчезването на Амброуз Биърс59 или пък за ръкописите на Грийнбърг, които Харт Крейн60 бил използвал. Или, вече открил плочата, изведнъж подхващаше анекдотична история от живота си в Албания, в която по непонятен начин се долавяше ехо от стих на Т. С. Елиът или Сен Джон Перс.

Споменавам за тези негови отстъпления, защото те бяха освежаващата противоотрова срещу онзи тип натрапчиви, праволинейни и невъобразимо скучни разговори, характерни за английските литератори в Атина. След всяка вечер, прекарана с тия ласкаещи те копелета, аз винаги бях настроен самоубийствено. Гъркът е жив до мозъка на костите си; излъчва жизненост, прелива от живот, той е вездесъщ по дух. Англичанинът е флегматичен, роден за креслото край камината, за задимената таверна, за каторгата на нравоучението. Даръл изпитваше извратено удоволствие, наблюдавайки смущението ми в присъствието на негови сънародници. До един бяха като оживели карикатури от неговата „Черна книга“, тази ужасяваща хроника на английската смърт. В присъствието на англичанин Кацимбалис със сигурност би замлъкнал. Никой не ги мразеше истински — те бяха просто непоносими.

По-късно същата вечер имах честта да се запозная с няколко гъркини, приятелки на сестрата на Сефериадис. Отново бях впечатлен от отсъствието на онези очевидни недостатъци, които карат дори и най-хубавите американки или англичанки да изглеждат определено грозни. Гъркинята, даже когато е образована, е най-вече жена. Тя излъчва някакво ясно доловимо ухание; сгрява те и те изпълва с трепет. Благодарение на претопяването на гърците от Мала Азия новата атинянка е станала по-красива и по-енергична. Обикновената гръцка девойка, дето можеш да видиш на улицата, превъзхожда във всяко едно отношение американското си съответствие; преди всичко тя се откроява с характер и сой — комбинация, която сътворява безсмъртна красота и за вечни времена отличава потомците на древните народи от нещастните издънки на Новия свят. Нима бих могъл да забравя малкото момиче, което един ден срещнахме в подножието на Акропола? Може би беше на десет, може би на четиринайсет години; косите й бяха златисточервени, а чертите й — тъй благородни, внушителни и строги, като тези на кариатидите на Ерехтейона. Тя си играеше с приятелки на една площадка пред полусъборени бараки, които някак си бяха избегнали повсеместното разрушение. Този, който е чел „Смърт във Венеция“61, би оценил моята искреност, когато казвам, че нито една жена, дори и най-прекрасната, която някога съм виждал, не е или не е била способна да породи у мен подобно чувство на благоговение, каквото това момиче събуди. Ако Съдбата я проводи отново на пътя ми, не знам каква глупост бих извършил. Тя бе дете, девственица, ангел, прелъстителка, жрица, блудница и пророчица ведно. Не беше нито древна гъркиня, нито съвременна; не принадлежеше към никой народ, никоя епоха или съсловие, тя беше уникална, удивително уникална. В бавната сдържана усмивка, с която ни дари, като спряхме за миг, зяпнали я, бе стаена онази загадъчност, която Да Винчи е увековечил, която човек открива навсякъде в будисткото изкуство, из огромните пещери в Индия и по фасадите на храмовете й, у танцьорките от Ява и от Бали и сред примитивните народи най-вече в Африка; и която всъщност увенчава духовните достижения на човешкия род, ала напълно липсва в изражението на западната жена. Позволете ми да прибавя и една странна мисъл — най-близкото до тази загадъчност, което съм виждал, се излъчваше от усмивката на селянка от Корфу, жена с шест пръста на краката, определено грозна и смятана от всички едва ли не за чудовище. Тя идваше на кладенеца, както бе обичаят сред селянките, за да напълни стомната си, да изпере и да поклюкарства. Кладенецът се намираше в подножието на стръмен склон, около който се виеше козя пътека. Навред имаше гъсти маслинови горички, тук-таме прорязани от проломи — коритата на планински потоци, които пресъхваха през лятото. За мен кладенецът притежаваше някакъв необясним чар; той бе място, предназначено за женското товарно животно: за силната, здрава девица с налята снага, която с лекота и грация носеше стомната с вода, привързана за гърба й, за старата беззъба вещица, чийто превит гръб все още издържаше на огромния наръч дърва за огрев, за вдовицата, подир която се точеше орляк дечурлига, за слугините с техния волен смях, за съпругите, които вършеха работата на мързеливите си мъже, накратко, за всеки тип жена, с изключение на величайшата господарка или ленивата англичанка. Когато за пръв път съзрях жените да се олюляват по стръмните склонове също както в библейските времена, аз почувствах болка. Самият начин, по който тежката стомна бе привързана за гърба, беше унизителен. Още повече че мъжете, които биха могли да свършат тая черна работа, със сигурност седяха в прохладна таверна или се бяха опънали под някое маслиново дръвче. Първата ми мисъл беше да отменя младата прислужница в нашата къща в тази неженска работа; искаше ми се да усетя стомната на собствения си гръб, да разбера с изтръпналите си мишци какво значи постоянно да ходиш до кладенеца и обратно. Като споделих желанието си с Даръл, той вдигна ръце ужасен. Не било прието, рече, присмивайки се на невежеството ми. Отвърнах му, че изобщо не ме интересува дали е прието, или не, че ме лишава от радост, която никога не бях вкусвал. Той ме помоли да не го правя заради него — каза, че щял да падне в очите на всички, че гърците щели да ни се подиграват. С една дума, направи от това такъв проблем, че аз трябваше да зарежа идеята. Ала бродейки по хълмовете, обикновено се спирах при кладенеца, за да утоля жаждата си. Там един ден зърнах шестопръстото чудовище. Тя беше боса, нагазила в калта до глезените, и переше вързоп дрехи. Че беше грозна, не мога да отрека, но има различни видове грозота и нейната беше от онзи, който вместо да те отблъсква, те привлича. Преди всичко бе силна, жилава и енергична — животно, надарено с човешка душа и несъмнена сексуалност. Когато се приведе, за да изцеди чифт панталони, стегнатите й бедра изпъкнаха и се откроиха под раздърпаната и изкаляна пола, прилепнала по мургавата й плът. Очите й блестяха като въглени, като очите на бедуинка. Устните й бяха кървавочервени, а здравите й, равни зъби — бели като тебешир. Гъстата черна коса се стелеше по раменете й на дебели лъщящи кичури, сякаш напоени със зехтин. Реноар би казал, че е красива; той не би забелязал шестте пръста, нито пък грубите й черти. Би се поинтересувал от напращялата плът, закръглените гърди, отпуснатата полюляваща се снага, мощта на ръцете, нозете, тялото; би бил запленен от правилния, щедър процеп на устата, от тъмния пламтящ поглед, от масивните очертания на главата и искрящите черни вълни, спускащи се подобно на водопад по якия като колона врат. Той би усетил животинската страст, неутолимата жар, огъня в утробата й, устремеността на тигрицата, глада, ненаситността, всепоглъщащото желание на самката, която не е била пожелана, защото има един пръст в повече.

Както и да е, да оставим Реноар настрана, долавяше се нещо в усмивката на тази жена, което видът на малкото момиче в подножието на Акропола ми припомни. Споменах, че бе най-близкото подобие на загадъчността в изражението на момичето със златисточервената коса. С това, колкото и парадоксално да звучи, искам да кажа, че беше пълната й противоположност. Чудовището би могло да е дало живот на онази удивителна красота; би могло, защото в изпепеляващия копнеж за любов прегръдката й се бе разпростряла до безкрайност, отвъд въображението дори и на най-нещастно влюбената жена. Цялата й сила да прелъстява, е била погребана в ковчега на плътската любов, където в мрака на слабините й страстта и желанието са изгорели, превръщайки се в гъст дим. Забравяйки всяка надежда да съблазни мъж, тя е насочила страстта си към забраненото — добитък, неодушевени предмети, идоли, митични божества. В усмивката й имаше нещо от упоението на изсъхнала земя, най-сетне дарена с внезапен и яростен порой; това бе усмивката на ненаситника, за когото хиляда горещи целувки са само подтик да поднови настъплението. По някакъв странен и необясним начин тя е останала в съзнанието ми като символ на онзи глад за необуздана любов, който аз открих, макар и не толкова явен, у всички гъркини. Това е едва ли не символът на самата Гърция, тази неутолима жажда за красота, страст, любов.

В продължение на двайсет години мечтаех да посетя Кносос. Не бях и подозирал колко е лесно да осъществя пътешествието. В Гърция трябва само да кажеш на някого, че желаеш да отидеш тук или там, и — хоп! — след секунди возилото те очаква пред вратата. Този път се оказа, че е самолет. Сефериадис беше решил, че трябва да пътувам в разкош. Един поетичен жест, който аз приех като поет.

Дотогава не се бях качвал на самолет и надали някога отново ще го сторя. Чувствах се глупаво, седнал в небето със скръстени ръце; мъжът до мен четеше вестник, очевидно нехаещ за облаците, които бръскаха илюминаторите. Навярно сме се движили със сто мили в час, но тъй като около нас се рееха единствено облаци, имах впечатлението, че стоим на място. Накратко, беше еднообразно, тъпо и безсмислено. Съжалявах, че не си бях взел билет за търговския кораб „Акропол“, който скоро щеше да акостира в Крит. Човекът е създаден да ходи по земята и да плава по моретата; покоряването на въздуха е запазено за един по-късен етап от еволюцията му, когато ще му пораснат истински криле и той ще приеме формата на ангел, какъвто и е по своята същност. Механичните приспособления нямат нищо общо с автентичната човешка природа — те са просто капани, които Смъртта е заложила.

Приземихме се на пристанището в Ираклион, един от най-важните градове на Крит. Главната улица е сякаш копие на декор за третокласен уестърн. Бързо си взех стая в един от двата хотела и тръгнах да търся ресторант. Полицай, когото заговорих, ме улови под ръка и любезно ме отведе на някакво непретенциозно местенце край градския фонтан. Ястието беше безвкусно, но вече бях близо до Кносос и твърде развълнуван, та да се разстройвам от подобна дреболия. След като се наобядвах, отидох в едно кафене на отсрещната страна на улицата и си поръчах турско кафе. Двама германци, пристигнали със същия самолет, обсъждаха лекция за Вагнер, която щяха да изнесат вечерта; изглеждаха нелепо, явно не осъзнавайки, че са дошли с музикалната си отрова в родното място на Венизелос. Поех на кратка разходка из града. Малко по-нататък, в бивша джамия, превърната в кино, афиши известяваха за предстояща прожекция на филм с Лаурел и Харди. Децата, насъбрали се наоколо, очевидно бяха не по-малко ентусиазирани от тези клоуни, отколкото връстниците им в Дъбюк или Кеноша. Мисля, че киното се казваше „Миноецът“. Зачудих се дали и в Кносос няма да има кино, което да тръби за филм с братя Маркс.

Ираклион е западнало градче, носещо клеймото на турското робство. Улиците са изпълнени с работилнички, където всичко, от което човек се нуждае, се прави на ръка, също както в Средновековието. От селата идват критяни със спретнати черни одежди и елегантни високи ботуши от червена или бяла кожа. След индусите и берберите това са най-красивите, благородни и излъчващи достойнство мъже, които някога съм виждал. Те са много по-впечатляващи от жените: като че принадлежат към отделно племе.

Стигнах до края на града, където, както навсякъде на Балканите, всичко свършва изведнъж, сякаш владетелят, проектирал това странно творение, внезапно е полудял и е оставил огромната градска порта да виси окачена само на една панта. Тук автобусите се събираха подобно на смачкани гъсеници, чакащи прахолякът от равнините да ги обгърне в забрава. Обърнах се и се гмурнах в лабиринта от тесни криволичещи улички в жилищната част, която, макар и типично гръцка, носеше атмосферата на английски аванпост в Западните Индии. Отдавна се опитвах да си представя първия си досег с Крит. В невежеството си бях предполагал, че островът ще е съвсем рядко населен, без питейна вода, с изключение на тази, дето карат от континента; мислех си, че ще видя пустинен бряг, тук-таме няколко белеещи се руини, представляващи Кносос, а отвъд Кносос — пустош като обширните територии в Австралия, където птицата додо, отбягвана от останалите пернати видове, населяващи храсталаците, отчаяно заравя глава в пясъка. Сетих се как един мой приятел, френски писател, хванал дизентерия тук и бил пренесен върху гърба на магаре до малка лодка, после по някакво чудо го прехвърлили на преминаващ товарен кораб и така бил върнат на континента в състояние на делириум. Бродех наоколо като в сън, спирайки да послушам някоя пукаща плоча, пусната на грамофон с фуния, поставен на стол насред улицата. Месарите бяха препасали кървавочервени престилки; те стояха пред примитивни дъски за кълцане в малки дюкяни, каквито имаше и в Помпей. От време на време улиците излизаха на площади, оградени от безумни здания, отдадени на закона, администрацията, Църквата, образованието, болестта и лудостта; архитектурата бе сякаш от онази стряскаща те реалност, типична за творбите на известни примитивисти като Бомбоа, Пероне, Кейн, Съливан и Вивен. Под заслепяващата слънчева светлина един детайл, например решетеста порта или беззащитен бастион, се откроява с изправяща косата яснота, каквато може да се открие единствено в картините на най-великите или лудите художници. Всеки сантиметър от Ираклион би могло да бъде нарисуван; това е един объркан, кошмарен град, перфектна аномалия, перфектна нееднородност, място сън, захвърлено в необятността между Европа и Африка, миришещо силно на сурови кожи, семена от кимион, катран и субтропични плодове. Той е обезобразен от турците и заразен с безобидните изпарения на сладникава сантименталност от последните страници на Дикенсов роман. Няма нищо общо с Кносос или Фестос; той е толкова минойски, колкото и творенията на Уолт Дисни са американски; той е цирей върху лицето на времето, възпалено място, което човек чеше като кон, заспал прав.

В джоба си имах препоръчителна бележка до главния критски литератор, приятел на Кацимбалис. По здрач го открих в кафенето, където германците бяха умували над вагнеровските си шашмалогии. Ще го нарека господин Цуцу, понеже, за съжаление, му забравих името. Господин Цуцу говореше френски, английски, немски, испански, италиански, руски, португалски, турски, арабски, народен гръцки, книжовен гръцки и старогръцки. Беше композитор, поет, учен и ценител на храната и напитките. Започна да ме разпитва за Джеймс Джойс, Т. С. Елиът, Уолт Уитман, Андре Жид, Брьотон, Рембо, Лотреамон, Луис Карол, Мънк Луис62, Хайнрих Георг и Райнер Мария Рилке. Сякаш се интересуваше за роднини или за наши общи приятели. Говореше за тях, все едно всички бяха живи, каквито и са, слава богу. Почесах се по главата. Мина на Арагон — чел ли съм Le Paysan de Paris63? Помня ли пасажа „Жуфроа“ в Париж? Какво мисля за Сен Джон Перс? А за „Надя“ от Брьотон? Бил ли съм вече в Кносос? Трябвало да остана поне няколко седмици — щял да ме разведе от единия до другия край на острова. Той беше здравеняк и сърдечен човек и щом разбра, че обичам да си хапвам и пийвам, грейна одобрително. Искрено съжаляваше, че вечерта не бил свободен, но се надявал да ме види на следващия ден; искаше да ме представи на малкия писателски кръг в Ираклион. Развълнува се от факта, че съм американец, и ме помоли да му разкажа нещо за Ню Йорк, което бе почти невъзможно, тъй като отдавна бях престанал да се отъждествявам с този противен град.

Върнах се в хотела, за да подремна. В стаята имаше три легла, всичките много удобни. Внимателно прочетох табелата, предупреждаваща клиентите да се въздържат да дават бакшиш на обслужващия персонал. Стаята ми струваше около седемнайсет цента на вечер и ща — не ща, се впуснах в безплодни размишления колко драхми бакшиш трябва да дадеш, ако бе разрешено. В хотела имаше само трима или четирима посетители. Докато вървях по широкия коридор, търсейки тоалетната, срещнах камериерката, ангеловидна стара мома със сламена коса и воднистосини очи, която живо ми напомни по сведенборгски64 неземната уредничка на къщата на Балзак в Паси. Тя ми носеше чаша вода на табла от олово, цинк и калай. Съблякох се и пускайки жалузите, забелязах двама мъже и една стенографка, втренчили се в мен от прозореца на някаква чужда търговска къща, намираща се на срещуположната страна на улицата. Изглеждаше нереално тази абстрактна търговска сделка на място като Ираклион. Пишещата машина бе сякаш сюрреалистична, а мъжете с навити ръкави, както навсякъде в търговските кантори, удивително наподобяваха онези чешити от западния свят, които прехвърляха зърно, царевица или пшеница, цели вагони, от едно място на друго по телефона или телеграфа. Представете си да откриете двама бизнесмени и една стенографка на Великденския остров! Представете си как би звучала една пишеща машина насред океанската тишина! Проснах се на леглото и заспах дълбоко, като да бях упоен. Забранено е да се дава бакшиш — това бе последната мисъл, тъй приятна за капналия от умора пътешественик.

Когато се събудих, вече бе тъмно. Вдигнах жалузите и погледнах надолу към жалката главна улица, която сега беше пуста. Дочух тракането на телеграф. Нахлузих си дрехите и забързах към ресторанта край фонтана. Келнерът сякаш ме очакваше и бе готов да ми превежда на онзи ирокезки английски, който странстващият грък научава по време на пътешествията си. Поръчах си студена риба и бутилка тъмночервено критско вино. Докато чаках да бъда обслужен, забелязах някакъв мъж да наднича през големия прозорец от полирано стъкло; отдалечи се и се върна пак няколко минути по-късно. Най-накрая се реши да влезе. Дойде направо на моята маса и ме заговори на английски. Не съм ли аз господин Милър, дето бил пристигнал преди няколко часа със самолета? Да, аз съм. Помоли за разрешение да ми се представи. Господин Еди-кой си, британският вицеконсул в Ираклион. Разбрал, че съм американец, писател. Винаги бил щастлив да се запознае с американец. Спря за миг, сякаш притеснен, после добави, че единствената причина да ми се представи била, за да ме увери, че докато се намирам на Крит, съм можел да разчитам изцяло на скромните му услуги. Бил родом от Смирна, а всеки грък оттам бил вечно признателен на американския народ. Каза, че нямало услуга, която да не мога да поискам от него.

Естествено бе в отговор да го поканя да седне и да сподели вечерята с мен, което и сторих. Той обаче обясни, че нямал възможност да приеме тази чест, тъй като трябвало да вечеря в тесен семеен кръг, но щях ли да му окажа честта да изпия едно кафе с него и жена му в дома им след вечеря? Като представител на великата американска нация (без въобще да съм сигурен каква героична роля сме изиграли при трагедията в Смирна), аз най-учтиво приех, изправих се, поклоних се, стиснах му ръката и го съпроводих до вратата, където още веднъж си разменихме любезни благодарности и взаимни благопожелания. Върнах се обратно на масата, махнах кожата на студената риба и продължих да утолявам жаждата си. Яденето беше още по-отвратително и от обедното, ала обслужването бе великолепно. Целият ресторант беше научил, че е пристигнал някакъв изтъкнат гост и споделя с тях скромната им храна. Господин Цуцу и жена му се появиха за малко, за да видят как я карам, изказаха се смело за чудесния апетитен вид на одраната риба и изчезнаха с поклони и теманета, от което постоянните посетители на най-реномирания ресторант в Ираклион направо изтръпнаха. Вече ми се струваше, че предстои да се случи нещо много важно. Поръчах на келнера да изпрати chasseur65 за кафе и коняк. Никога вицеконсул или какъвто и да било държавен служител, с изключение на полицай или жандарм, не ме беше издирвал на публично място. Самолетът бе виновен. Той беше като акредитив.

Домът на вицеконсула бе твърде внушителен за Ираклион. В действителност повече приличаше на музей, отколкото на място за живеене. Чувствах се някак напрегнат, объркан. Вицеконсулът беше добър, сърдечен човек, но бе надут като пуяк. Барабанеше нервно по облегалката на креслото си, чакайки с нетърпение жена му да престане да дърдори за Париж, Берлин, Прага, Будапеща и прочее, та да може най-сетне да обяви, че е автор на книга за Крит. Повтаряше й, че съм журналист, обида, която обикновено трудно преглъщам, ала в случая ми беше лесно да пренебрегна, тъй като вицеконсулът смяташе всички писатели за журналисти. Натисна някакъв звънец и с тържествен тон нареди на прислужницата да отиде до библиотеката и да донесе съчинението му за Крит. Призна, че никога преди не бил писал книга, но поради невежеството и неяснотата около Крит, царящи в ума на обикновения турист, счел за свой дълг да изложи на хартия всичко, което знаел за втората си родина. Съгласи се, че сър Артър Еванс66 вече го бил сторил безупречно, ала имало неща, дреболии, естествено, които произведение от подобна величина не би могло да обхване. По този помпозен, натруфен и доста тъп начин той продължи да венцехвали своя шедьовър. Рече, че журналист като мен е сред малцината, които истински биха оценили онова, което бил направил за доброто на Крит. Подаде ми книгата, за да й хвърля един поглед. Подаде ми я така, сякаш беше Библията на Гутенберг. Погледнах я и веднага ми стана ясно, че си имам работа с един от „популярните майстори на реализма“, кръвен брат на този, който беше изобразил „Рандеву с душата“. Попита ме престорено стеснително дали английският му е добър, понеже не му бил роден език. Искаше да каже, че ако беше писал на гръцки, съчинението му щеше да е извън всяка критика. Учтиво се поинтересувах къде бих могъл да се сдобия с тази несъмнено изключителна творба, при което той ми съобщи, че ако го посетя на сутринта в канцеларията му, щял да ми връчи един екземпляр като подарък, за спомен от този знаменит случай, чиято кулминация била срещата на две души, дълбоко чувстващи величието на миналото. Това бе само началото на цял водопад от цветисти конски лайна, който трябваше да преглътна, преди да се стигне до пожелаването на лека нощ. Следваше драмата в Смирна — подробен и сърцераздирателен разказ за злините, които турците били причинили на беззащитните гърци, и за милостивата намеса на американския народ, която никой грък не ще забрави до края на дните си.67 Докато той описваше ужаса и зверствата, аз отчаяно се опитвах да си припомня какво съм правил в тези черни дни от историята на Гърция. Явно катастрофата се бе случила през един от онези дълги периоди, в които бях престанал да чета вестници. Нямах и най-мъгляв спомен за подобно събитие. Трябва да е станало в годината, в която си търсих работа, без да имам и най-малкото намерение да започна някъде. Сетих се, че колкото и окаяно да ми изглеждаше положението ми тогава, даже не си бях направил труда да прегледам колонките с обяви.

На следващата сутрин взех автобуса за Кносос. Трябваше да извървя близо два километра, преди да стигна руините. Бях толкова въодушевен, та ми се струваше, че стъпвам по облаците. Ето че мечтата ми най-сетне щеше да се сбъдне. Беше облачно и дори леко ръмеше, докато аз вървях с енергична крачка. Отново, също както и в Микена, усетих, че нещо ме тегли към мястото. Най-накрая, след една извивка на пътя, спрях като закован; имах чувството, че съм пристигнал. Огледах се за следи от развалините, но не се виждаше нищо. Постоях няколко минути, втренчен в очертанията на заоблените хълмове, които едва докосваха електриковосиньото небе. Тук трябва да е, нямаше грешка. Върнах се обратно по стъпките си и прекосих полето, озовавайки се на дъното на някакво дере. Изведнъж от лявата си страна съзрях гола постройка с колони, оцветени в студени ярки тонове — двореца на цар Минос. Намирах се при задния вход на руините, насред постройки, сякаш опустошени от пожар. Заобиколих и пред главния вход се присъединих към малка групичка гърци, които вървяха подир водач, говорещ на своего рода бустрофедон68, който на мен ми звучеше като чист пеласгийски69.

Съществуват сериозни разногласия относно естетиката и автентичността на възстановителните работи на сър Артър Еванс. Установих, че съм неспособен да стигна до конкретно заключение; приемах видяното като даденост. Както и да е изглеждал Кносос в миналото, както и да изглежда в бъдеще, този Кносос, който Еванс е възсъздал, е единственият, дето аз някога ще познавам. Благодарен съм му за това, което е извършил, благодарен съм му, че имам възможността да сляза по огромното стълбище, да седна на прекрасния трон, чието копие в Хагския трибунал е почти също такава реликва, както и оригиналът.

Кносос с целия си облик внушава мисълта за величието, здравия разум и богатството на един могъщ и миролюбив народ. Той е бляскав — бляскав, здрав, чист и пречистващ. Очевидно е, че обикновените люде са играли съществена роля. Смята се, че в дългата му история е била изпробвана всяка форма на управление, известна на човека; в много отношения Кносос е по-близък по дух до модерните времена, до XX век, бих казал, отколкото други, по-късни епохи от развитието на елинската цивилизация. Тук можеш да усетиш влиянието на Египет, уютната човешка непосредственост на етруския свят, мъдрия колективен дух на инките. Не претендирам, че знам, но почувствах, както рядко ми се е случвало преди, стоейки пред развалини от миналото, че на това място в продължение на столетия е царял мир. Има нещо твърде земно в Кносос, нещо от онази атмосфера, която изплува, когато се заговори за Китай или Франция. Религиозната нотка е благосклонно приглушена; жените са играли важна, равностойна роля в делата на този народ; игровият дух е осезаем. Накратко, преобладава нотката на радост. Чувстваш, че човекът е живял, за да живее, че не е бил преследван от мисли за отвъден живот, че не е бил задушаван и ограничаван от прекомерна почит към паметта на предците, че е бил религиозен така, както единствено подобава на човека, използвайки пълноценно онова, което има, и извличайки максималното от всяка изтичаща минута живот. Кносос е бил земен, светски, в най-добрия смисъл на думата. Цивилизацията, която е олицетворявал, е загинала петнайсет века преди идването на Спасителя, завещавайки на западния свят най-голямото достижение, познато досега на човека — азбуката. В друга част на острова, в Гортина, това откритие е увековечено върху грамадни каменни блокове, пресичащи полето подобно на миниатюрна Китайска стена. Днес азбуката е загубила своята магия; превърнала се е в мъртва обвивка на мъртви мисли.

По пътя обратно към автобуса се отбих в едно малко селце да си взема нещо за пиене. Контрастът между минало и настояще бе огромен, сякаш тайната на живота е била изгубена. Хората, които ме наобиколиха, имаха вид на диваци. Те бяха приятелски настроени и гостоприемни, много даже, но в сравнение с минойците приличаха на подивели, изоставени без човешка грижа домашни животни. Не говоря за удобствата, от които са лишени, защото в това отношение според мен няма голяма разлика между гръцките селяни, китайските кулита и емигриралите в Америка момчета за всичко. Говоря за липсата на онези същностни елементи на живота, които правят възможна една истинска общност от човешки същества. Липсва нещо фундаментално и това е видимо навсякъде в нашия цивилизован свят — напълно отсъства каквото и да е, наподобяващо общностно съществуване. Ние сме се превърнали в духовни номади; всичко присъщо на душата е захвърлено, ветровете го подмятат, все едно е непотребен боклук. Село Агиа Триада70, погледнато от която и да е точка във времето, се откроява като бисер на постоянството, целостта, значимостта. Когато едно мизерно гръцко селце като това, за което говоря, и хилядите му двойници в Америка украсят безсмисления си оскъден живот с телефон, радио, автомобил, трактор и прочее, смисълът на думата „общностен“ така удивително се изкривява, че започваш да се чудиш какво се има предвид под словосъчетанието „човешко общество“. Няма нищо човешко в тези случайни струпвания на човешки същества; те са под всяко равнище на живот, което планетата ни познава. Тия люде са по-нисши във всяко отношение и от пигмеите, истинските номади, живеещи в някаква порочна свобода и възхитителна сигурност.

Докато отпивах от водата, имаща странен привкус, слушах една от тези маймуни, които обкръжението им величаеше, да разказва за славните дни, прекарани в Хъркимър, щата Ню Йорк. Там държал малка сладкарница и беше благодарен на Америка, че му е дала възможността да спести няколко хиляди долара, та да се върне в родината си към унизителния бачкаторски живот, на който бе свикнал. Той изтича до дома си, за да донесе някаква американска книга, която пазел като сувенир от благословените времена на правене на пари. Това беше фермерски алманах, със следи от пръсти, опърпан и осран от мухите. Тук, в самата люлка на цивилизацията, една мръсна маймуна ми подаваше безценно уродливо отроче на писмеността — алманаха.

Двамата със собственика му седяхме на маса досами шосето сред група видимо впечатлени простаци. Поръчах коняк за всички и примирено капитулирах пред събеседника. Някакъв мъж се надвеси над нас и сложи дебелия си космат пръст върху снимката на земеделско сечиво. Събеседникът поясни: „Добра машина, той харесва него“. Друг взе книгата и я разлисти с наплюнчен палец, сумтейки доволно от време на време. Събеседникът рече: „Много интересна книга. Той харесва американски книги“. Изведнъж съзря свой приятел и викна: „Ела тук“. Представи ми го. „Ник! Работи на Мичиган. Голяма ферма. Харесва Америка също.“ Здрависах се с Ник. Той каза: „Ти Ню Йорк? Аз отива в Ню Йорк преди“. С движение на ръцете очерта небостъргачите. Заговори оживено на останалите. Изведнъж настъпи тишина и събеседникът се обърна към мен: „Те искат разберат дали ти харесва Гърция“. „Прекрасна е“, отвърнах аз. Той се засмя. „Гърция много бедна страна, да? Няма пари. Америка богата. Всички има пари, да?“ Казах да, за да го удовлетворя. Той обясни на компанията, че се бях съгласил — Америка е много богата страна, всеки е богат, купища пари. „Колко дълго оставаш в Гърция?“, попита. „Може би година, може би две“, отговорих. Засмя се отново, като че ли бях някакъв идиот. „Какъв твоя работа?“ Казах му, че не работя. „Ти милионер?“ Казах му, че съм много беден. Разсмя се пак, по-силно отпреди. Другите слушаха внимателно. Рече им нещо набързо. „Какво искаш пиеш? — попита. — Критяни харесват американци. Критски народ добър народ. Ти харесваш коняк, да?“ Кимнах.

Точно тогава пристигна автобусът. Понечих да стана. „Не бърза — спря ме събеседникът. — Той не тръгва още. Той прави вода тук.“ Останалите се усмихваха. Какво ли си мислеха? Че съм куку да дойда на място като Крит? Попитаха ме още веднъж с какво се занимавам. Престорих се, че пиша с перодръжка. „А! — възкликна събеседникът. — Вестник!“ Плесна с ръце и заговори въодушевено на ханджията. Донесоха гръцки вестник и той го тикна в ръцете ми. „Ти четеш това?“ Поклатих глава. Грабна вестника. Прочете на глас заглавието на гръцки, другите слушаха замислено. Докато четеше нататък, мярнах датата — беше отпреди месец. Събеседникът ми преведе. „Той казва президент Рузвелт не иска война. Хитлер лош човек.“ После стана, взе един бастун от стоящите наоколо, опря го о рамото си и се престори, че стреля в упор. Бам-бам!, боботеше, като се въртеше и се прицелваше във всички поред. Бам-бам! Селяните се разсмяха от сърце. „Аз — рече, сочейки с палец към гърдите си, — аз добър войник. Убива турци… много турци. Аз убива, убива, убива… — И доби свирепа, кръвожадна физиономия. — Критски народ добри войници. Италианци не.“ Приближи се до един от мъжете и го хвана за яката. Направи движение, сякаш му прерязва гърлото. „Италианци, пфу! — Изплю се на земята. — Аз убива Мусолини… като нищо! Мусолини лош човек. Гърци не харесва Мусолини. Ние убива всички италианци. — Седна, като се зъбеше и подхилваше. — Президент Рузвелт помага гърци, да?“ Кимнах. „Грък добър войник. Убива всички. Той не страхува на никого. Виж. Аз един човек… — Посочи към останалите. — Аз един грък. — Грабна пак бастуна и го размаха като тояга. — Аз убива всички — германци, италианци, руснаци, турци, французи. Грък не страхува.“ Компанията закима одобрително. Беше убедително, меко казано.

Автобусът бе готов да потегли. Като че ли цялото село се бе събрало, за да ме изпрати. Качих се и им помахах за довиждане. Едно момиченце пристъпи към мен и ми подаде китка цветя. Събеседникът се провикна: „Ура!“. Някакъв недодялан момък изкрещя All right! и всички се засмяха.

След вечеря се разходих до покрайнините на града. Все едно се намирах в земята на Ур71. Бях се запътил към ярко осветено кафене в далечината. На около километър от мен, поне така ми се стори, високоговорител бълваше новини за войната — първо на гръцки, после на френски, след това на английски. Като че ли ги изстрелваше в пустиня. Говори Европа. Европа изглеждаше тъй далечна, сякаш на друг континент. Звукът беше оглушителен. Изведнъж откъм противоположната посока се разнесе друг. Извърнах се към малкия парк срещу едно кино, където афиш рекламираше някакъв уестърн. Минах покрай нещо, което наподобяваше огромна крепост, заобиколена от пресъхнал ров. Небето се бе снишило, осеяно с разкъсани облаци, сред които луната несигурно плаваше. Почувствах се извън този свят, откъснат, странник във всеки един смисъл на думата. Усилвателите нагнетяваха това усещане за изолация: бяха надути докрай, сякаш за да бъдат чути далече отвъд мен — в Абисиния, Арабия, Персия, Белуджистан, Китай, Тибет. Звуковите вълни се носеха над главата ми — те не бяха предназначени за Крит, бяха уловени случайно. Гмурнах се в тесните криволичещи улички, които ме отведоха до един площад. Озовах се сред тълпа около шатра, в която показваха уроди. Мъж, приклекнал отвън, свиреше странна мелодия на флейта. Беше я вдигнал към луната, която междувременно бе станала по-едра и по-ярка. От шатрата излезе кючекчийка, теглеща някакво кретенче за ръката. Тълпата се закикоти. В миг извърнах глава и за свое учудване видях жена с делва на рамо, слизаща боса по малък баир. Притежаваше осанката и грацията на фигура от древен фриз. Подир нея ситнеше магаре, натоварено с грънци. Звукът от флейтата ставаше все по-странен, по-натрапчив. Мъже с тюрбани, високи бели ботуши и черни наметала се блъскаха пред отворената шатра. Човекът до мен държеше за краката две крякащи пилета; бе застинал на място като хипнотизиран. Вдясно очевидно имаше казарми, пред караулната будка войник с бяла пола маршируваше напред-назад.

Нямаше нищо друго особено в тази картина, но за мен това бе очарованието на свят, който едва започвах да прозирам. Още преди да дойда на Крит, аз си бях мислил за Персия, Арабия и други, по-далечни земи. Крит е накрай света. В миналото едно спокойно, пълно с живот плодоносно средище, пъпът на света, сега той изглеждаше като кратер на угаснал вулкан. Самолетът идва, вдига те високо и те изплюва в Багдад, Самарканд, Белуджистан, Фес, Тимбукту, докъдето ти стигнат парите. Всички тези чудесни някога места, дори самите имена на които те омагьосват, днес представляват островчета, захвърлени насред бурното море на цивилизацията. Най-обикновена стока като каучук, калай, пипер, кафе, карборунд и тъй нататък. Местните жители са парии, експлоатирани от октопода, протегнал пипала от Лондон, Париж, Берлин, Токио, Ню Йорк, Чикаго чак до заледените върхове на Исландия и дивата шир на Патагония. Свидетелствата за тази тъй наречена цивилизация са пръснати и разхвърляни безразборно навсякъде, където дългите лепкави пипала са достигнали. Никой не се е цивилизовал, нищо не се е променило истински. Някои, които преди са яли с пръсти, вече се хранят с нож и вилица; някои са сложили в колибите си електрически крушки вместо керосинови лампи или свещи; при някои на полицата, където по-рано е лежала пушка или карабина, сега стоят каталози на „Сиърс Роубък“72 и Светото писание; някои притежават лъскави автоматични пистолети вместо тояги; някои използват пари вместо мидички и раковини; някои са се сдобили със сламени шапки, дето въобще не са им нужни; някои имат Исус Христос и не знаят какво да правят с него. Ала всички те, от горе до долу, са нервни, неудовлетворени, завистливи, с болни души. Душите им са разядени от рак и проказа. Най-невежите и изпадналите ще бъдат заставени да нарамят оръжието и да се сражават за една цивилизация, която не им е донесла нищо друго освен мизерия и деградация. Високоговорителят разтръбява гибелни новини за победа и разгром на език, който те не разбират. Светът е луд и стига само леко да се отдръпнеш и да го погледнеш от разстояние, изглежда още по-луд от обикновено. Самолетът носи смърт; радиото носи смърт; картечницата носи смърт; консервите носят смърт; тракторът носи смърт; свещеникът носи смърт; училищата носят смърт; законите носят смърт; електричеството носи смърт; водопроводът носи смърт; грамофонът носи смърт; ножовете и вилиците носят смърт; книгите носят смърт; дъхът ни носи смърт; езикът ни, мисленето, парите, любовта, милосърдието, здравеопазването, радостта. Без значение дали сме приятели, или врагове, без значение дали се наричаме японци, турци, руснаци, французи, англичани, германци или американци, където и да идем, където и да се простре сянката ни, където и да живеем, ние тровим и унищожаваме. Ура!, викна гъркът. Аз също викам ура! Ура за цивилизацията! Ура! Всички ви ще избием, до един, навред! Ура за Смъртта! Ура! Ура!

На следващата сутрин посетих музея, където за свое учудване се натъкнах на господин Цуцу в компанията на нибелунгските мошеници73. Беше доста смутен, че го виждам с тях, но както после ми обясни, Гърция все още била неутрална държава, а те дошли с препоръчителни писма от хора, които в миналото смятал за свои приятели. Престорих се, че най-внимателно разглеждам една минойска шахматна дъска. Той настоя да се срещнем в кафенето по-късно през деня. Докато излизах от музея, ме пипна рядкото щастие, и то толкова силно, че оцапах гащите. Веднага се сетих за моя приятел французина. Слава богу, в тефтерчето си имах записан лек против подобна напаст; беше ми даден от английски пътешественик, с когото се бях запознал една вечер в бар в Ница. Добрах се до хотела, преоблякох се, свих на вързоп изцапаните дрехи, за да ги хвърля в някое дере, и въоръжен с рецептата на англичанина, се отправих към аптеката.

Трябваше да повървя доста, преди да успея незабелязано да се отърва от вързопа. Междувременно стомахът ми се обади отново. Запътих се към дъното на дерето и клекнах до един умрял кон, бъкащ от зелени мухи.

Аптекарят говореше единствено гръцки. „Диария“ е една от онези думички, които никога не се сещаш да включиш в набързо съставен речник, а нормалните рецепти са на латински, който всеки фармацевт би трябвало да знае, ала явно понякога е непознат на гръцките аптекари. За щастие, влезе човек, дето говореше малко френски. Веднага ме попита дали съм англичанин и когато отвърнах утвърдително, се втурна навън и подир няколко минути дотича с приветлив грък, който се оказа собственик на кафене наблизо. Обясних му набързо положението и след кратък разговор с аптекаря той ми съобщи, че рецептата ми не може да бъде изпълнена, ама пък щели да ми предложат по-добър цяр. Трябваше да не ям и да не пия, да карам на диета от оризова отвара с малко лимонов сок. Аптекарят смяташе, че ми нямало нищо — за няколко дни щяло да ми мине, — на всекиго се случвало в началото.

Отидох в кафенето с новия си приятел — каза, че името му е Джим — и изслушах една дълга история за живота му в Монреал, където бил натрупал състояние като ресторантьор, но после изгубил всичко на борсата. Радваше се, че може отново да поговори на английски. „Не вкусвай тукашната вода — рече ми. — Моята идва от един извор на трийсет километра оттук. Ето защо имам толкова много клиенти.“

Седяхме и разговаряхме за прекрасните зими в Монреал. Джим бе приготвил някаква специална напитка, която, както каза, щяла да ми се отрази добре. Чудех се откъде мога да си набавя купичка гъста оризова отвара. Един мъж до мен си пафкаше наргиле; изглеждаше изпаднал в дълбок транс. Изведнъж се озовах в Париж, слушайки Урбански, моя приятел окултист, който една зимна нощ влязъл в бордей в Монреал и когато се появил отново, вече било пролет. Бил съм в Монреал, ала някак си картината, която се е загнездила в паметта ми, не е моята, а тази на Урбански. Виждам се на неговото място, чакам трамвая нейде в предградията. Задава се елегантна жена, загърната в кожи. Тя също чака трамвая. Откъде пък изникна името на Кришнамурти? После дамата разказва за Топика, щата Канзас, а на мен ми се струва, че съм прекарал там целия си живот. Горещият пунш се появява съвсем естествено. Стоим на прага на голяма къща, която прилича на изоставен замък. Цветнокожа жена отваря вратата. Това е нейният дом, точно какъвто го беше описала. Топъл, уютен. От време на време входният звънец подрънква. Долавя се приглушен смях, звънят чаши, нозе в чехли пошляпват из коридора…

Бях се заслушал в разказа толкова съсредоточено, че той бе станал част от моя живот. Можех да почувствам меките белезници, с които тя го бе привързала, приканващата постеля, сладката, сънлива леност на пашата, оттеглил се от света в сезон на сняг и лед. През пролетта бе избягал, но аз, аз бях останал и понякога, както и сега, когато се забравя, се озовавам в розариума, опитвайки се да й обясня тайната на решението на Арджуна74.

На свечеряване се отбих в кафенето, за да се видя с господин Цуцу. Той настоя да го придружа до ателието му, искаше да ме представи на тесен кръг от литератори. Мислех си за купичката с ориз и откъде да я намеря.

Убежището му беше скрито на тавана на порутена сграда и неволно ми напомни библейското родно място на Жан Жионо в Маноск. Беше бърлога, каквато свети Йероним75 сигурно си е бил стъкмил по време на отшелничеството в чужди земи. Навън, във вулканичните недра на Ираклион, властваше Августин76; тук, сред мухлясалите книги, картините, музиката, беше светът на Йероним. Отвъд, в самата Европа, един друг свят умираше. Скоро щеше да трябва да посетиш място като Крит, за да откриеш отново свидетелства за изчезнала цивилизация. Тясната бърлога на Цуцу бе като напречен разрез на всичко, което си е отишло, за да бъде създадена културата на Европа. Тази стая ще продължи да съществува подобно на монасите в тъмните векове.

Един по един приятелите му пристигнаха, повечето от тях поети. Общият език беше френският. Пак изплуваха имената на Елиът, Брьотон, Рембо. Говореха за Джойс като за сюрреалист. Смятаха, че Америка преживява културно възраждане. Тук мненията ни рязко се разминаваха. Не мога да понасям идеята, която се е загнездила в умовете на малките народи, че Америка е надеждата на света. Назовах имената на техните собствени писатели, съвременните поети и романисти на Гърция. Те не бяха единодушни по отношение на достойнствата на този или онзи. Не бяха уверени в качествата на собствените си творци. Не скрих своето възмущение.

Сложена бе трапеза, отрупана с храна, вино, прекрасно грозде, и всичко това аз трябваше да отказвам.

— Мислех, че обичате да хапвате и пийвате — рече Цуцу.

Отвърнах му, че съм неразположен.

— Е, хайде, можете да пробвате малко студена риба — увещаваше ме той. — А виното трябва да го опитате, поръчал съм го специално за вас.

Учтивостта повеляваше да приема. Вдигнах тост за бъдещето на Гърция. Някой настоя да си взема от великолепните маслини и от прословутото козе сирене. Не се виждаше и зрънце ориз. Представих си как отново търча към дъното на дерето, при умрелия кон с отровните, тлъсти зелени мухи.

— А какво смятате за Синклер Луис, той със сигурност е един от великите американски писатели?

Когато казах „не“, всички се усъмниха сериозно в критическите ми способности. Кой тогава е велик?, запитаха. Отговорих:

— Уолт Уитман. Той е единственият велик майстор на словото, който някога сме имали.

— Ами Марк Твен?

— За юноши — отсякох.

Те се ухилиха, също като троглодитите предишната сутрин.

— Значи, мислите, че Рембо е по-добър от всички американски поети, взети заедно? — подметна предизвикателно един младеж.

— Да. Мисля, че е по-добър и от всички френски поети, взети заедно.

Все едно бях хвърлил бомба. По правило най-страстните защитници на френската традиция могат да бъдат открити извън пределите на Франция. Цуцу бе на мнение, че трябва да ме изслушат докрай; смяташе, че отношението ми е типично, показателно за американския дух. Ръкопляскаше, както би ръкопляскал на дресиран тюлен, който е направил номера с топките. Чувствах се някак потиснат от тази атмосфера на безплодни спорове. Дръпнах една дълга реч на развален френски, в която си признах, че не съм критик, че винаги съм бил пристрастен и предубеден, че не почитам нищо друго освен това, дето харесвам. Заявих, че съм невежа, което те енергично се опитаха да отрекат. Добавих, че предпочитам да им разкажа някаква история. И започнах — за просяк, който се бе помъчил да изкрънка от мен десет цента една вечер, докато отивах към Бруклинския мост. Обясних им как машинално му бях отказал, а после, след като извървях няколко метра, изведнъж ми мина през ума, че човекът ме беше помолил за нещо, изтичах обратно и го заговорих. Ала вместо да му дам десет цента или четвърт долар, което спокойно можех да сторя, му казах, че съм без пукната пара и че просто съм искал да го знае, нищо повече. А той възкликна: „Сериозно ли бе, приятел? Е, щом е така, с удоволствие аз ще ти дам десет цента“. Позволих му да ми ги даде, благодарих му сърдечно и си продължих.

Историята им се видя интересна. Значи, тъй било в Америка? Странна държава… там всичко било възможно.

— Да — кимнах, — много странна. — И си помислих колко бе хубаво, че вече съм далеч и ако е рекъл Господ, никога няма да се върна.

— А кое е това, дето толкова ви харесва в Гърция? — попита някой.

Усмихнах се.

— Светлината и бедността — отвърнах.

— Вие сте романтик — заключи мъжът.

— Да. Достатъчно съм луд да вярвам, че най-щастливият човек на света е онзи с най-малко потребности. И също така вярвам, че ако имаш светлина, каквато вие тук имате, всичко грозно ще бъде унищожено. Като дойдох в страната ви, аз разбрах, че тази светлина е свята: за мен Гърция е свята земя.

— А не видяхте ли колко е беден народът, как окаяно живее?

— Виждал съм и по-окаян живот в Америка — отговорих. — Бедността сама по себе си не прави хората окаяни.

— Казвате го, защото разполагате с…

— Казвам го, защото цял живот съм бил беден — рязко възразих. — И сега съм беден — добавих, — имам само колкото да се върна в Атина. Когато стигна там, ще мисля как да намеря още. Не парите ме хранят, а вярата в собствените ми сили. Духом аз съм милионер и може би това е най-хубавото в Америка — вярата, че отново ще се изправиш.

— Да, да — възкликна Цуцу, пляскайки, — ето кое й е хубавото на Америка: вие не познавате чувството за поражение. — Напълни отново чашите и стана, за да вдигне тост. — За Америка! — изрече той. — Да пребъде!

— За Хенри Милър! — обади се друг. — Защото той вярва в себе си.

Добрах се до хотела точно навреме. Утре вече почвам оризовата диета. Лежах в леглото, зяпайки мъжете с навити ръкави отсреща. Гледката ми напомняше мрачните тавани близо до Бродуей Сентръл Хотел в Ню Йорк — на Грийн или Блийкър Стрийт примерно. Зоната между едрия капитал и унизителното пълзене в краката му. Хартиени плъхове… целулоидни якички… канап… мишеловки. Луната се носеше сред облаците. Африка е близо. На другия край на острова — място, наречено Фестос. Докато се унасях в дрямка, мадмоазел Сведенборг почука на вратата и ми съобщи, че шефът на полицията е звънял по телефона. „Какво иска?“, попитах. Тя не знаеше. Разтревожих се. Изпадам в паника от самата дума „полиция“. Веднага скочих да проверя в портфейла си за permis de sejour77. Огледах го, за да съм сигурен, че е en regle78. Защо ли се интересуваше от мен това копеле? Дали щеше да ме пита колко пари имам? На такива забутани местенца винаги измислят разни дреболии, та да те тормозят. Vive la France!79, промърморих разсеяно. Хрумна ми нещо друго. Наметнах си халата и обиколих етажите, за да съм сигурен, че ще мога бързо да открия тоалетната, ако ми се наложи. Бях жаден. Позвъних и попитах дали имат минерална вода. Камериерката не можа да ме разбере. „Вода, вода“, повтарях, оглеждайки се напразно да открия бутилка, та да й покажа какво ми е нужно. Тя изчезна и след малко цъфна с кана леденостудена вода. Благодарих й и изгасих лампата. Езикът ми бе пресъхнал. Станах и си навлажних устните, боейки се да не би някоя капка да попадне в пламналото ми гърло.

На следващата сутрин се сетих, че бях забравил да намина покрай канцеларията на вицеконсула за книгата, която ми беше обещал. Отидох и го изчаках да се появи. Дойде, преливащ от щастие. Вече я бил надписал; искаше непременно да му се обадя веднага щом я прочета и да му кажа какво мисля за нея. Намекнах, колкото се може по-деликатно, за проблема си с ориза, след като той се бе опитал да ме накара да посетим колонията на прокажените80, намираща се наблизо. Варен ориз? Нищо по-лесно. Жена му щяла да го приготвя всеки ден — с удоволствие. Бях трогнат от готовността му да ми помогне. Помъчих се да си представя френски чиновник да ми говори по този начин — просто невъзможно. Напротив, дори си спомних за французойката, която държеше магазинчето за цигари в квартала, в който бях живял няколко години, и как един ден, когато не ми достигаха две су, тя бе измъкнала цигарите от ръцете ми и се бе разкрещяла панически, че не можели ей така да дават на вересия, че щели да се разорят и прочее от тоя род. Сетих се и за случката в едно бистро, където също бях редовен посетител, как ми бяха отказали да ми заемат двата франка, които ми трябваха, за да си купя билет за кино. Спомних си как бях побеснял, когато жената на касата се престори, че не е собственичката, а просто касиерка, как бях изгребал дребните от джоба си, само за да й докажа, че имам пари в себе си, и захвърляйки ги на улицата, бях извикал: „На, ето, плюя на въшливите ви франкове!“. А келнерът мигом бе изтърчал навън и бе започнал да събира скапаните монети.

Малко по-късно, докато обикалях из града, се отбих в едно магазинче близо до музея, в което се продаваха сувенири и пощенски картички. Разглеждах бавно картичките; тези, които най-много ми харесваха, бяха мръсни и измачкани. Мъжът, който говореше френски, ми предложи да им придаде приличен вид. Помоли ме да изчакам и изтича в къщата, за да ги почисти и изглади. Щели да станат като нови. Бях тъй слисан, че преди да успея да кажа каквото и да било, той вече беше изчезнал, оставяйки ме да наглеждам магазинчето. Подир минути дойде жена му. Изглеждаше ми странно за гъркиня. След като разменихме няколко думи, разбрах, че бе французойка, и щом научи, че идвам от Париж, се зарадва, че ще може да поприказва с мен. Погаждахме се чудесно, докато не започна да говори за Гърция. Мразела Крит, рече. Тук било твърде сухо, твърде прашно, твърде горещо, твърде голо. Липсвали й красивите дървета в Нормандия, градините с високите зидове, овощните градини и тъй нататък. Не съм ли съгласен? Отвърнах „НЕ“, категорично.

— Мосю! — възкликна тя, възправяйки се с цялата си гордост и достолепие, сякаш й бях зашлевил шамар.

— Не ми липсва нищо — натъртих аз. — Мисля, че тук е великолепно; не ми харесват градините ви с техните високи зидове, спретнатите ви овощни градинки и обработените ви поля. Харесвам това… — И посочих навън, към прашния път, където едно тежко натоварено магаре се тътреше едва-едва.

— Ама тук е нецивилизовано — рече тя с писклив рязък глас, който ми напомни стиснатата продавачка на цигари на улица „Томб Исоар“.

— Je m’en fous de la civilisation europeenne!81 — изтърсих аз.

— Мосю! — възкликна тя отново с настръхнала перушина, а носът й посиня от яд.

За щастие, точно тогава се появи съпругът й с картичките, които бе почистил. Благодарих му горещо и си взех още дузина, като ги избрах напосоки. Постоях така, оглеждайки се какво друго да купя, за да изразя признателността си. Жената бе забравила острите ми коментари, нетърпелива да ми продаде тая или оная джунджурия. Показваше ми ръчно изплетен шал и го галеше нежно.

— Благодаря ви — казах аз, — не нося шалове.

— Но би бил чудесен подарък — отвърна тя. — От Крит, в който сте толкова влюбен.

При тези думи съпругът й наостри уши.

— Харесва ли ви тук? — попита, поглеждайки ме одобрително.

— Прекрасно място — отговорих, — най-красивата земя, която някога съм виждал. Де да можех да прекарам тук целия си живот…

Жената изпусна шала от отвращение.

— Елате пак — помоли ме той. — Ще пийнем по нещо, защо не?

Стиснах му ръката и кимнах хладно на жена му.

Тъпа патка, помислих си. Как би могъл един истински грък да живее с нещо подобно? Сигурно вече му пили за главоболията, дето си е навлякъл, опитвайки се да угоди на някакъв си невеж чужденец. Сякаш чувах стържещото й гласче: Les Americains, ils sont tous les memes; ils ne savent pas ce que c’est la vie. Des barbares, quoi!82

И крачейки по нажежения прашен път, където мухите ме хапят като полудели, от слънцето ми излизат пъпки по брадичката, а земята на Ур се люлее в самоопиянилата се пустош, аз й отговарям весело и безгрижно: Oui, tu as raison, salope que tu es. Mais moi je n’aime pas les jardins, les pots de fleurs, la petite vie adoucie. Je n’aime pas la Normandie. J’aime le soleil, la nudite, la lumiere…83

Махайки тая тежест от гърдите си, запях от сърце, славейки Бог, че великата негърска раса, единствената, която спасява Америка от разпадане, никога не е познала порока на пестеливостта. От сърцето ми се лееше песен, отправена към Дюк Елингтън, тази блага, свръхцивилизована, гъвкава кобра със стоманени китки, и към Каунт Бейси (Пратих да те повикат вчера, днес вече дойде84), отдавна изгубения брат на Изидор Дюкас85 и последен пряк потомък на великия и единствен Рембо.

Мадам, понеже заговорихте за градини, нека веднъж завинаги ви обясня как действа Dipsy Doodle86. Ето ви една пасакалия, която да си избродирате довечера, когато седнете да нижете бод подир бод. Както казва Джо Дъдли от Де Мойн, барабаните даряват усещане за присъствие. Ще започна с One O’Clock Jump87, maxixe a la Huysmans88.

Мадам, слушайте сега… Имало някога една земя. Там нямало зидове, нямало овощни градини, имало само един бугиуги човек на име Агамемнон. Минало време и му се родили двама сина — Епаминонд89 и Луис Силната ръка90. Епаминонд бил създаден за война и цивилизация и с коварство (от което даже ангелите проплакали) показал на какво е способен, докарвайки бялата чума, която свършила в подземията на двореца на Клитемнестра, където днес се намира помийната яма. Луис бил създаден за мир и радост. Мир, прекрасен е той!, прогласявал по цял ден.

Агамемнон, като видял колко е мъдър единият му син, му купил златен рог и му заръчал: „Върви и възвестявай мир и радост навред!“. Не му рекъл нищо за зидове, градини или овошки. Не му рекъл нищо за издигане на катедрали. Заръчал му: „Върви, сине мой, и свири из цялата земя!“. И Луис тръгнал по света, който вече бил обзет от печал, и не взел със себе си нищо освен златния рог.

Скоро Луис разбрал, че светът бил разделен на черен и бял, много рязко и с много злоба. Той искал да направи всичко златно — не като монетите или иконите, а като узрелите царевични кочани, златно като златничето, злато, което всеки да може да види, да докосне и да тъне в него.

Когато стигнал до Монемвасия, в долния край на Пелопонес, Луис се качил на бързия влак за Мемфис. Влакът бил пълен с бели хора, които брат му Епаминонд бил довел до лудост от мизерия и нищета. Луис горял от желание да слезе и да натопи изранените си нозе в река Йордан. Искало му се да засвири от горест, да надуе рога с все сила.

Случило се тъй обаче, че влакът спрял на Тъксидо Джънкшън91, недалеч от Мънсън Стрийт. Крайно време било, защото Луис усещал, че не може повече да се сдържа. И тогава си спомнил онова, което баща му, славният Агамемнон, му бил казал веднъж — първо да се спотаи като демон и тогава да надува! Луис опрял месестите си нежни устни о златния рог и го надул. Изсвирил една огромна пронизителна нота, та за малко да се пръсне, а в очите му се появили сълзи и капки пот започнали да избиват по врата му. Той почувствал, че носи мир и радост на целия свят. Отново си поел дълбоко дъх и изсвирил една разлята нота, която полетяла толкова високо в синевата, че застинала там и увиснала в небето подобно на забодена звезда. Луис стоял и надувал рога дотогава, докато той не се превърнал в искряща топка екстаз. Потта се стичала по него като река. Бил толкова щастлив, че дори очите му се навлажнили и се появили две златни локвички радост, едната, от които нарекъл Царя на Тива в чест на Едип, най-близкия му родственик, който живял, за да срещне Сфинкса92.

И ето че дошъл Четвърти юли, денят на Dipsy Doodle в град Уола Уола93. Луис вече си бил намерил неколцина приятели, докато свирел, вървейки през новата земя. Единия го зовели Граф, другия — Херцог94. По върховете на пръстите си те имали мънички бели плъхчета и когато не можели повече да търпят тази кофа, пълна с бяла помия, наречена свят, докосвали с връхчетата на пръстите си и мястото, което докоснели, заприличвало на лаборатория, пълна с обезумели от експериментите морски свинчета. Графа бил майстор на двата пръста, нисичък и тумбест като ротонда, с тънки мустачки. Винаги начевал с бинк-бинк, бинк-отрова, бинк-палеж. Бил мълчалив и сериозен, подобно на вглъбена в себе си горила, която, когато се забатачела из дебрите на герундия, започвала да говори на френски като някой маркиз или пък да бръщолеви на полски или литовски. Никога не започвал по един и същи начин. И щом стигнел до края, за разлика от други отровители и подпалвачи, той спирал. Спирал най-неочаквано, а пианото и белите плъхчета изчезвали заедно с него. До следващия път…

Херцога от своя страна неизменно се спускал отгоре в сребристо наметало. Бил израснал в Небесата, където още от малък се научил да свири на бисерната арфа и другите неземни инструменти в звездното царство. Той бил винаги благ, винаги спокоен. Щом се усмихнел, около устата му се появявало венче от ектоплазма. Любимият му лад бил индиговият, онзи, който ангелите най-много обичат, когато целият свят потъне в дълбок сън.

Имало, разбира се, и други — Джо, шоколадовото херувимче, Пилето, на когото вече му растели крила, Големия Сид и Шишко, и Ела, а понякога и Лайънъл95, златното момче, което носело всичко в шапката си. Естествено, там бил непременно и Луис, Луис, такъв, какъвто си е, с онази широка усмивка за милион долара, огромна като самата Аргоска равнина, и с гладките лъскави ноздри, които блестели като листа на магнолия.

В деня на Dipsy Doodle те се събрали около златния рог и устроили импровизация — мисионерска импровизация. И Пилето, който приличал на стрелкаща се мълния, все се зъбел и ръсел глупости и шмекерии, прехвръквал до джунглата и обратно като вихър. Че защо?, ще попитате вие. Ами за да домъкне някой едър тлъст мисионер и да го свари в кипящото масло, ето защо. А Джо, чиято работа била да създава онова успокояващо усещане за присъствие, се спотаявал нейде отзад, подобно на гумена задница.

Живи да се сварят, барабар с перушината — ей така действа Dipsy Doodle. Варварско е, мадам, ама това е. Ник’ви овощни градини, ник’ви зидове. Цар Агамемнон рекъл на сина си: „Върви, момче, и я върни обратно таз земя!“. И той я върнал. Върнал я, подсвирквайки си и надувайки рога. Върнал и златничето, и жълтото лаврово дърво; върнал златните петлета и тигроворижите шпаньоли. Стига толкова мисионерско окултуряване, стига Pammy Pamondas. Може би е Ханибал, Мисури, може би е Картидж, Илинойс. Може би е ниска луна, може би е някакво погребване. Може и нищо да не е, ’щото още не съм му измислил име.

Мадам, ще ви издухам и поваля толкоз силно, че ще затреперите и ще се заизвивате като змия. С такава мощна нота, та ще ви запратя чак до Второто пришествие. Чувате ли почукването и потропването? Чувате ли как стене пилешкото дробче? Това е буги-уги, който си поема дъх. Това е мисионер, който къкри. Чувате ли ги тия писъци и ревове? Това е Meemy the Meemer. Тя е мъничка и ниска, сякаш изникнала от земята. Импровизирай днес, импровизирай утре. Никой да не се тревожи, никой да не го е грижа. Никой повече не ще издъхва нажален. Щото прекрасната ни стара земя е пълна с музика. Духай, ветре! Напълни очите с прах! Духай сух, горещ, пустинен, изпепеляващ! Помети ги тия овощни градинки, помети ги тия зидове! Буги-уги се върна. Буги-уги подхваща бинк-бинк. Бинк-отрова, бинк-палеж. Той си няма нозе и ръце си няма. Буги-уги свисти навред по цялата земя. Буги-уги крещи. И пак крещи. Крещи и крещи, и крещи, и крещи. Няма зидове, няма дървета, нищичко няма. Тю и пфу, и пфу и тю! Плъховете мърдат. Три плъха, четири плъха, десет плъха. Едно петле, един плъх. Локомотивът прави пуф-паф. Слънцето грейва, а пътят е нажежен и прашен. Дърветата никнат, листата се разтварят. Няма колене, няма ръце, няма и пръсти. Мели си царевицата и туйто. Задава се по пътя с банджо на колене. Почуква и потропва. Почуква — таппаханна, подрънква — раппаханна. Има кръв по пръстите и кръв в косите. Оплескал се е здраво, от горе до долу, и коленете му са в кръв.

Луис се е върнал на земята с подкова на шията. Готви се да изсвири мощна пронизителна нота, дето ще помете тъгата и сивотата и ще ги усуче като един бесен Торквемада. Защо ли ще го прави? Да покаже, че е доволен. Всичките му там войни и цивилизации никому нищичко хубаво не са донесли. Само кръв навсякъде и хора, молещи се за мир.

В гробницата, където жив са го погребали, лежи баща му, Агамемнон. Агамемнон бил велик богоподобен човек, истински бог. Родили му се двама сина, чиито пътища рязко се разминали. Единият посял страдание, а другият — радост.

Мадам, мисля за вас сега, за сладникавата и зловонна смрад на миналото, която се носи от вас. Вие сте мадам Носталгия, гниеща в гробището на извратени мечти. Вие сте черният сатенен призрак на всичко, което отказва да умре от естествена смърт. Вие сте евтиното бледо хартиено цвете на немощната и непотребна женственост. Отричам вас, страната ви, зидовете ви, овощните ви градини, умерения ви, препран на ръка климат. Призовавам злите духове на джунглата да ви убият в съня ви. Насочвам златния рог към вас, за да ви тормозя в предсмъртната ви агония. Вие сте белтъкът на развалено яйце. Вие воните.

Мадам, винаги има два пътя: единият е назад към уюта и сигурността на смъртта, а другият — наникъде. Иска ви се да се оттеглите сред старомодните ви надгробни камъни и познатите гробищни зидове. Оттеглете се тогава, пропаднете в бездънния океан на унищожението. Потънете в онази проклета апатия, която позволява идиотите да бъдат коронясвани за владетели. Потънете и се гърчете в мъки с еволюиралите червеи. Аз продължавам нататък покрай последните черни и бели квадрати. Играта е изиграна, фигурите са се изпарили, линиите са се изличили, дъската е плесенясала. Всичко е подивяло отново.

И какво ли го прави тъй хубаво и варварско? Мисълта за унищожение. Буги-уги се е върнал с окървавени колене. С един стремителен скок се озовал право в земята на Йосафат96. Поразходили го с двуколка. Излели керосин на къдравата му коса и го изпържили целия. Понякога, когато Графа подхване своето бинк-бинк, когато се пита: Каква ли тъжна мелодия да изсвиря сега?, можеш да чуеш как плътта цвърти и се пръсва. Като бил малък и дребен, го фраснали с картофена преса. Като станал по-голям и по-висок, го наръгали в корема с вила.

Епаминонд доста се изпотил, докато успее да цивилизова всички с убийства и омраза. Целият свят се превърнал в един гигантски организъм, умиращ от трупна отрова. Натровил се тъкмо когато всичко било отлично организирано. Превърнал се в кофа карантии, белите и бъкащи от червеи карантии на развалено яйце, умряло в черупката си. Родил плъхове и въшки, родил гангренясали нозе и гангренясали зъби, родил декларации и преамбюли, и протоколи, родил кривокраки близнаци и плешиви евнуси, родил християнската наука и токсични газове, синтетично бельо, стъклени обувки и платинени зъби.

Мадам, доколкото разбирам, вие искате да съхраните този ersatz97, който е мъка и подобие, и статукво, всичко това омесено в едно мазно кюфте. Искате да го турите в тигана и да си го изпържите, щом огладнеете, нали? И ви е по-удобно, макар то въобще да не е хранително, да го наричате цивилизация, не е ли тъй? Мадам, вие сте изпаднали в ужасна, абсолютна, жалка, несъмнена грешка. Научили са ви да произнасяте дума, която няма смисъл. Не съществува такова нещо като цивилизация. Съществува само един огромен варварски свят и името на ловеца на плъхове е буги-уги. Той имал двама сина и единият от тях бил вкаран в преса за изстискване на пране и умрял смачкан и изцеден, лявата му ръка се мятала като опашката на полудял кит. Другият е жив и се плоди подобно на риба, която си хвърля хайвера. Живее във варварска радост и си няма нищо освен златния рог. Веднъж се качил на влака в Монемвасия и когато стигнал в Мемфис, се възправил, изсвирил една мощна пронизителна нота и от нея кюфтето изхвръкнало от тигана.

Сега ви оставям, мадам, да чезнете в собствената си мас. Докато не се превърнете в мазно петънце. Оставям ви, за да запея от сърце. Тръгвам към Фестос, последния рай на земята. Това беше просто една варварска пасакалия, която да движи пръстите ви, когато отново се захванете да нижете бод подир бод. Ако ви се прииска да си купите шевна машина втора ръка, свържете се с „Убийства, смърт & отчаяние“ ООД от Осуего, Саскачеуан, тъй като аз съм единственият упълномощен жив представител от тази страна на океана и нямам постоянно седалище. И от тоя ден нататък, с удостоверение, официално подписано, подпечатано и прошнуровано, най-почтено си подавам оставката, абдикирам, анулирам, преобръщам и пращам по дяволите всяка власт, всички страни по договора, печати и кантори, в полза на мира и радостта, прахоляка и жегата, морето и небето, Бог и ангелите, след като най-съвестно съм изпълнил задълженията си на търговец, убиец, мъчител, изнудвач и предател на лекьосаната и цивилизована шевна машина, производство на „Убийство, смърт & отчаяние“ ООД за доминионите Канада, Австралия, Нюфаундленд, Патагония, Юкатан, Шлезвиг — Холщайн, Померания и останалите съюзнически подчинени провинции, регистрирани в Декрета за смърт и разрушение на планетата Земя по време на хегемонията на вида homo sapiens през последните двайсет и пет хиляди години.

А сега, мадам, понеже според условията на този договор ни остават още само няколко хиляди години, аз казвам бинк-бинк и ви пожелавам лек ден. Това със сигурност е краят. Бинк-бинк!

Преди оризовата диета да си свърши работата както трябва, започнаха дъждовете, не проливни, а мокрещи, на пресекулки, поръми половин час, порой, ситен дъждец, топли пръски, студени пръски, душ от електрически иглички. Продължи така дни наред. Самолетите не можеха да кацат, тъй като пистата беше станала твърде хлъзгава. Пътищата се бяха превърнали в лепкава жълта слуз, рояци замаяни, опиянени мухи се въртяха около главата ти и хапеха като вампири. Вътре беше студено, влажно, всичко бе плесенясало; спях с дрехите, с метнато върху одеялото палто, прозорците — плътно затворени. Когато слънцето се покажеше, ставаше горещо, африканска жега, от която калта се спичаше и подкожушваше, жега, причиняваща главоболие и безпокойство, което се засилваше, щом почнеше да вали. Нямах търпение да потегля за Фестос, ала все отлагах, чакайки времето да се пооправи. Видях се с Цуцу още веднъж; каза ми, че шефът на полицията разпитвал за мен. „Иска да се срещне с теб“, рече. Не посмях да попитам защо, отвърнах, че скоро ще го посетя.

Между дъждеца и пороите аз разгледах градчето по-подробно. Останах очарован от покрайнините. Когато грееше слънце, беше прекалено горещо, а завалеше ли, ставаше ужасно студено. От всички страни градът бе като отрязан, все едно гравюра, издълбана върху цинкова плоча, покрита с черен лак. От време на време минавах покрай някоя пуйка, вързана с въженце за дръжката на врата; кози — колкото щеш, магарета — също. Чудни кретенчета и джуджета се шляеха наоколо волни и свободни; те бяха част от пейзажа, както и кактусът, безлюдният парк, умрелият кон в дерето, домашните пуйки, вързани за дръжките на вратите.

Покрай брега като ред зъби стърчаха къщи с набързо разчистени площадки отпред, странно наподобяващи някои стари квартали на Париж, в които общинските власти се бяха опитали да внесат малко въздух и светлина за децата на бедняците. В Париж преходът от един квартал към друг е незабележим, сякаш минаваш през невидими мънистени завеси. В Гърция промените са резки, почти болезнени. Има места, където можеш само за пет минути да видиш всичко, което се е преобразило за петдесет века. Ясно очертано, изваяно, вдълбано. Дори и пустошта носи печата на вечността. Тук съзираш всичко в неговата уникалност и неповторимост — този човек, седнал на този път под това дърво; това магаре, катерещо се по тази пътека в тази планина; този кораб на това пристанище край това тюркоазено море; тази маса на тази тераса под този облак. И тъй нататък. Към каквото и да насочиш погледа си, като че го зърваш за пръв път; то няма да избяга, не ще бъде разрушено до сутринта; не ще се разпадне, изпари или промени коренно. Всяко отделно нещо, което съществува, независимо дали е било създадено от Бог, или от човека, случайно или по план, се откроява подобно на сърцевина в ореол от светлина, време и пространство. Храстът е равностоен на магарето; стената е също толкова значима, колкото и камбанарията; динята си струва колкото и човекът. Нищо не живее повече, отколкото му е присъщо; няма я желязната воля, която да проправя страховития си път посредством сила. Половин час ходене и си освежен и изтощен от разнообразието на аномалии и единственост. За сравнение, Парк Авеню изглежда като лудница и несъмнено е. Най-старата сграда в Ираклион ще надживее най-новата в Америка. Организмите умират; клетката продължава да живее. Животът е в корените, враснали в простотата, проявяваща се в уникалността.

Отбивах се редовно в дома на вицеконсула за купичката си с ориз. Понякога той имаше посетители. Веднъж дойде председателят на местното сдружение на шивачите. Бил живял в Америка и говореше чудат, старомоден английски. „Господа, бихте ли желали по една пура?“, казваше. Споменах, че едно време и аз самият съм бил шивач. „Но сега е журналист — припряно вметна вицеконсулът. — Тъкмо прочете книгата ми.“ Започнах да разправям за хастари от алпака, тропоски, меки ревери, прекрасна вълна от викуня, джобове с капаци, копринени жилетки и украсени с везба фракове. Бърборех като полудял, страхувайки се да не би вицеконсулът да отклони разговора към любимата си мания. Не бях много сигурен дали босът на шивачите е тук като приятел, или като привилегирован лакей. Не ми пукаше, реших да се сприятеля с него, само и само да избегна темата за тая пъклена книга, която се бях престорил, че съм прочел, макар да я захвърлих на третата страница.

— Къде се намираше ателието ви, господине? — поинтересува се шивачът.

— На Пето Авеню — рекох, — беше на баща ми.

— Пето Авеню — това е една много богата улица, нали? — отбеляза той и вицеконсулът наостри уши.

— Да — отвърнах, — при нас идваха само най-добрите клиенти — банкери, брокери, адвокати, милионери, железодобивни магнати, собственици на хотели и прочее.

— И сте се научили да кроите и шиете? — попита мъжът.

— Можех да кроя единствено панталони — отговорих, — саката са прекалено сложни.

— И колко вземахте за един костюм, господине?

— О, по него време само сто или сто двайсет и пет долара…

Той се обърна към вицеконсула и го помоли да сметне какво прави това в драхми. Изчислиха го. Вицеконсулът бе видимо впечатлен. Беше си зашеметяваща сума в гръцки пари — достатъчно, за да си купиш корабче. Почувствах, че бяха някак си скептично настроени. Започнах да меля като картечница — за телефонни указатели, небостъргачи, телеграфни ленти, хартиени кърпички и всичките ония отвратителни атрибути на големия град, които карат селяндура да се облещи така, все едно е видял Червено море да се разтваря пред очите му. Телеграфната лента особено заинтригува шивача. Веднъж бил ходил на Уолстрийт, за да посети фондовата борса. Искаше да поприказваме на тая тема. Попита ме плахо дали няма обикновени хора, които сами управляват дребните си акции. Взе да размахва ръце като глухоням, наподобявайки жестовете, характерни за извънборсовите пазари. Вицеконсулът го изгледа тъй, сякаш не беше с всичкия си. Притекох му се на помощ. Разбира се, че има, хиляди при това, и всичките владеят този специфичен език за глухонеми, заявих енергично. Станах и сам размахах ръце, за да демонстрирам как се прави. Вицеконсулът се усмихна. Казах им, че ще ги заведа във фондовата борса, ще им покажа главната зала. Описах им в детайли тая лудница, все едно купувах дялове от медни рудници „Анаконда“, Обединена калаена компания, „Тел & Тел“, всичко, което можех да си спомня от откаченото си минало на Уолстрийт, било то летливо, запалително или болкоуспокояващо. Търчах от единия край на стаята до другия, купувайки и продавайки като пощурял, застанах до скрина на вицеконсула и телефонирах на брокера си да залее пазара, обадих се на банкера си да ми отпусне заем от петдесет хиляди веднага, на телеграфистите, да им издиктувам няколко телеграми, на управителите на компаниите за зърно в Чикаго, да започнат доставката на пшеница за Мисисипи, на министъра на вътрешните работи, да го питам дали е прокарал закона за индианците, на шофьора си, да му поръчам да сложи нова резервна гума в багажника, на шивача си, да го наругая, задето е направил яката на розово-бялата ми риза твърде стегната, да не говорим за монограма ми. Изтичах зад стола и изгълтах един сандвич в бюфета на борсата. Казах „здрасти“ на мой приятел, който се качваше в кабинета си, за да си пръсне черепа. Купих си вестника с резултатите от конните надбягвания и натиках карамфил в бутониерата си. Накарах да ми лъснат обувките, докато отговарям на някакви телеграми и приказвам по телефона, държейки слушалката с лявата ръка. По невнимание купих няколко хиляди акции от Железопътната компания, а после се прехвърлих на Обединената газова компания, предчувствайки, че новият популистки законопроект ще подобри положението на домакинствата. За малко да забравя да прочета бюлетина за времето; за щастие, ми се наложи да изтичам до близкото магазинче, за да напълня вътрешния си джоб с шепа хавански пури „Корона“, което ме подсети да погледна прогнозата и да видя дали е валяло в района на Озарк.

Шивачът ме слушаше ококорен. „Това е самата истина“, рече развълнувано на жената на вицеконсула, която тъкмо ми беше приготвила още една купичка ориз. И тогава изведнъж се сетих, че Линдберг98 се връща от Европа. Хукнах към асансьора и се качих на скоростния за 109-ия етаж на сграда, дето още не бе построена. Изтичах до прозореца и го отворих. Улицата беше задръстена от неистово възторжени мъже, жени, момчета, момичета, конни ченгета, ченгета с мотори, обикновени ченгета, крадци, спекуланти, цивилни полицаи, демократи, републиканци, фермери, адвокати, акробати, бандити, банкови чиновници, стенографки, началник-отдели, всичко, що носеше панталони или поли, всичко, способно да ликува, крещи, свири, тропа с крака, убива или обръща наопаки. Гълъби прелитаха над каньона. „Бродуей“. Годината беше еди-коя си и нашият герой се завръщаше от великия си трансатлантически полет. Седях до прозореца и виках, докато прегракна. Не вярвам в самолетите, но все пак се радвах. Сръбнах малко уиски, за да си прочистя гърлото. Посегнах към телефонния указател. Накъсах го на парчета като полудяла хиена. Грабнах малко телеграфна лента. Хвърлих я връз птичите курешки долу — медни рудници „Анаконда“, Обединена цинкова компания, „Американска стомана“: 57,5, 34, 138, минус два, плюс 6,75, 51, покачва се, нараства, „Атлантическа брегова линия“, „Крайбрежни въздушни линии“, ето го, идва, той е, това е Линдберг, ура, ура, няк’ъв момък, небесният ас, герой, героят на всички времена…

Напълних си устата с ориз, за да се поуспокоя.

— Колко е висока най-голямата сграда? — поинтересува се вицеконсулът.

Погледнах към шивача.

— Вие кажете — рекох.

— Около петдесет и седем етажа — пробва се той.

— Сто четирийсет и два, без да смятаме острия връх.

Изправих се, за да им покажа. Най-лесно е, като преброиш прозорците. Обикновено един небостъргач има приблизително 92 546 прозореца. Махнах си колана и се препасах така, сякаш бях мияч на прозорци. Отидох до прозореца и седнах отвън на перваза. Почистих стъклото грижливо. Откопчах се и се преместих на следващия. Продължих така четири часа и половина — около 953 прозореца измити, лъснати и водоизолирани.

— Не ви ли се вие свят? — дивеше се шивачът.

— Не, свикнал съм — отвърнах. — Едно време поправях и комини, след като зарязах шивашкия бизнес. — Погледнах към тавана, за да видя дали не мога да им демонстрирам нещо и с полилеите.

— Я по-добре си изяжте ориза — каза жената на вицеконсула.

Лапнах още една лъжица от учтивост и се пресегнах разсеяно към гарафата с коняка. Все още бях развълнуван от завръщането на Линдберг у дома. Бях забравил, че в действителност в деня, в който той се бе приземил, копаех канал към дирекция „Паркове“ в окръг Катаупа. Комисарят държеше реч в един боулинг клуб, реч, която аз бях написал предишния ден.

Сега вече вицеконсулът се чувстваше като у дома си в Новия свят. Бе забравил за приноса си към живота и литературата. Наливаше ми още коняк.

Ходил ли е господин шивачът на бейзболен мач?, попитах. Не, не бил. Е, със сигурност трябва да е чувал за Кристи Матюсън или за Уолтър Джонсън? Не. Чувал ли е за спитбол? Не. Ами за хоумрън? Не. Взех възглавничките от дивана и ги разхвърлях по пода — първа, втора, трета база и хоум. Забърсах праха от хоума със салфетка. Сложих си маската. Улових една бърза точно над хоума. Страйк! Още два и е аут, поясних. Захвърлих маската и хукнах към инфийлда. Погледнах нагоре, през покрива, и видях топката, падаща от Плутон. Улових я с една ръка и я запратих към шортстопа. Той е аут, рекох, това беше флай. Остават още три ининга. Да ви предложа малко пуканки? Нещо газирано тогава? Извадих пакетче „Спиърминт“ и налапах една дъвка. Винаги купувайте „Риглис“, за по-дълготраен вкус. Освен това те отделят 5 милиона долара годишно за реклама. Дават работа на много хора. Поддържат метрото чисто… Какво ще кажете за библиотеката „Карнеги“? Искате ли да я посетите? Пет милиона шестстотин деветдесет и осем хиляди абонати. Всяка книга е грижливо подвързана, картотекирана, анотирана, дезинфекцирана и увита в целофан. Андрю Карнеги е дарил библиотеката на град Ню Йорк в памет на стачката в Хоумстед99. Той бил бедно момче, което с труд стигнало до върха. Нямал и един щастлив ден. Бил велик милионер, който доказал, че си струва да работиш здраво и да пестиш всеки цент. Сгрешил е, ама няма значение. Сега е мъртъв и ни е оставил мрежа от библиотеки, които правят трудещите се по-интелигентни, по-културни, по-информирани, с една дума, по-злочести и по-нещастни, отколкото някога са били, благословен да е. Нека отидем и при гробницата на Грант100…

Шивачът сведе очи към часовника си. Късно е, помисли си той. Аз си налях едно последно, вдигнах първата, втората и третата база и погледнах папагала, който все още беше буден, тъй като бяха забравили да му покрият клетката.

— Прекрасна вечер — казах, стискайки ръце наред, даже и на прислужницата по погрешка. — Трябва непременно да ми дойдете на гости, като се върна в Ню Йорк. Имам къща в града и още една в провинцията. През есента времето е чудесно, когато пушеците се разсеят. Строят нов генератор край Спуйтен Дуйвил — задвижва се от вятъра. Оризът беше отличен тази вечер. Конякът — също…

Утре ще отида във Фестос, рекох си, кретайки по назъбените улици, наподобяващи нарязана подметка на гуменка. Трябваше да си напомня, че се намирам на Крит, един съвсем различен Крит от онзи, дето си бях представял. Отново изпитах онова усещане от последните страници на Дикенсов роман — за старинен, еднокрак свят, озарен от измъчена луна: страна, която бе устояла на всякакви бедствия и сега пулсираше в кървав ритъм, страна на сови и чапли, и чудати реликви като тези, които моряците носят от далечни брегове. Под лунната светлина, докато плавах по притихналите улици също заблуден кораб, аз почувствах, че Земята ме носи през място, в което никога преди не ме е отвеждала. Намирах се по-близо до звездите и ефирът тръпнеше от тяхната близост; не просто бяха по-ярки или пък луната, която бе с цвят на картоф — по-издута и нащърбена, а атмосферата бе пропита от едва забележима, благоуханна промяна. Долавях някакъв лъх, еликсир бих го нарекъл, който се е смесил със земната аура и е ставал все по-наситен с повтарящите се преминавания през тази особена част на небесния зодиак. Пораждаше носталгия; разбуждаше онези вечно млади орди на предци, застинали с притворени очи, подобно на дървета след порой, насред неспирния поток на кръвта. Самата кръв се е променила, сгъстена от спомена за сътворени от човека династии, за боготворени животни, за инструменти, перфектно балансирани за хиляда години напред, за жадно погълнати реки, лишени от тайни и освободени от съкровища. Земята отново се е превърнала в онова еднокрако създание, дето подскача и залита през назъбени поля, обхождайки послушно всички селения на слънчевия свят; превърнала се е в това, което ще остане до края, което в превращението причудливо е преобразило скверната коза в тишината на вечните неща, тъй като друго няма, дори и възможност за симулакър101.

Гърция е това, дето всеки знае, даже in absentia102, даже и децата, идиотите или още неродените. Тя е това, което предполагаш, че Земята би могла да бъде, ако й е бил даден шанс. Тя е подсъзнателният праг на невинността. Тя е каквато е била от раждането си, гола и открита. Не е потайна и недостъпна, не е страховита, не е предизвикателна, не е претенциозна. Тя е създадена от земя, въздух, огън и вода. Променя се със сезоните, хармонично, в един плавен ритъм. Тя диша, зове, откликва.

Крит е нещо различно. Крит е люлка, инструмент, вибрираща епруветка, в която е бил извършен вулканичен експеримент. Крит може да успокои съзнанието, да усмири кипежа на мисълта. Толкова дълго и пламенно бях копнял да видя Крит, да докосна пръстта на Кносос, да зърна избледнелите стенописи, да стъпя там, където „те“ са вървели. Пренасях се в Кносос, без да се замислям за останалата част от Крит. Отвъд Кносос за мен не съществуваше друго освен безкрайна австралийска пустош. Не знаех, че Омир е възпял стоте града на Крит, защото така и не се хванах да прочета Омир; не подозирах също така, че находки от минойския период са били открити в гробницата на Ехнатон103. Знаех, или по-скоро вярвах, единствено, че тук, в Кносос, на остров, дето днес едва ли някой смята да посети, двайсет и пет или трийсет века преди зората на онова разочарование, наречено християнство, е било положено началото на един начин на живот, в сравнение с който всичко, което оттогава насам се е случило в западния свят, изглежда бледо, хилаво, призрачно и обречено. Западният свят, казваме ние, без дори да се сетим да вземем под внимание другите велики социални експерименти, извършени в Южна и Централна Америка, неизменно пренебрегвайки ги в бързите си исторически проучвания, като да са били случайни, и прескачаме от Средновековието към откриването на Америка, сякаш клетият разцвет на северноамериканския континент бележи продължението на линията на истинския възход в човешката еволюция. Седнал на трона на цар Минос, аз се почувствах по-близо до Монтесума, отколкото до Омир или Праксител, или Цезар, или Данте. Гледайки минойските надписи, си спомних за легендите на маите, които бях виждал в Британския музей, врязали се в паметта ми като най-удивителните, най-естествените, най-изкусните калиграфски образци в дългата история на писмеността. Кносос или това, дето се е случило тук преди почти петдесет столетия, прилича на главината на колело, на което са били напасвани много спици, само за да изгният по-късно. Колелото е било великото откритие; сетне хората са се изгубили в лабиринт от дребни изобретения, просто допълнения към великия първичен факт на самата революция.

Някога островът е бил осеян с крепости, бляскавата главина на колело, чието великолепие е хвърляло сянката си върху целия познат свят. В Китай се е разгръщала тамошна велика революция, също и в Индия, в Египет, в Персия; една е давала отражение върху друга, което е засилвало пронизващия им блясък; имало е ехо и отзвук. Вертикалният живот на човека бил непрестанно разпенван от революциите на тези огромни блестящи колела от светлина. Сега е тъмно. Никъде в неимоверно разширилия се свят няма и най-дребен признак или свидетелство за въртене на колело. Последното колело се е разпаднало, с вертикалния живот е свършено; човекът е плъзнал по лицето на земята във всички посоки като лишей, унищожавайки сетните проблясъци светлина, сетните надежди.

Върнах се в стаята си, решен да се гмурна във великата непозната шир, която наричаме Крит, в древността — царство на Минос, син на Зевс, роден тук. След като колелото е рухнало, а и преди това несъмнено, всяка педя от тази земя е била завоювана, завладявана отново и отново, продавана, разменяна, залагана, обявявана на търг, сривана с огън и меч, грабена, плячкосвана, управлявана от тирани и демони, обръщана в друга вяра от фанатици, предавана, откупвана, опозорявана от днешните велики сили, опустошавана и от цивилизовани, и от дивашки орди, осквернявана от кого ли не, преследвана безмилостно до смърт подобно на ранено животно, докарвана до ужас и безумие, захвърляна без дъх от ярост и безсилие, отбягвана като прокажена и оставена да угасне в собствения си тор и тлен. Такава е била люлката на нашата цивилизация, когато най-сетне са я напуснали и завещали на нещастните й нисши обитатели. Това, което е било родината на най-могъщия сред боговете, люлката и майката, и вдъхновението на елинския свят, най-накрая било анексирано и не толкова отдавна превърнато в част от Гърция. Каква жестока пародия! Каква злочеста съдба! Тук пътешественикът трябва да сведе глава от срам. Това е Ноевият ковчег, оставен на върха, на сушата от отдръпващите се води на цивилизацията. Това е некрополът на културата, бележещ великия кръстопът. Това е камъкът, който в крайна сметка е бил даден на Гърция да го преглътне. За да бъде последван няколко години по-късно от друг, още по-ужасен дар, възмездието на велик осакатен член, хвърлен в морето с огън и кръв.

Присъни ми се кошмар. Всемогъщият Зевс нежно и неспирно ме люлееше в пламтяща люлка. Бях препечен, та чак хрусках, и после внимателно захвърлен в море от кръв. Плувах безкрайно сред разчленени тела, белязани от кръста и полумесеца. Най-сетне стигнах до скалистия бряг. Той беше гол и съвършено безлюден. Добрах се до пещера104 в подножието на планина. В страховитите й недра съзрях едно огромно сърце, блестящо като рубин, провесено от свода в гигантска паяжина. То туптеше и с всеки тласък едра капка съсирена кръв падаше на земята. Беше твърде голямо, за да принадлежи на което и да е живо същество. Бе по-голямо дори и от сърцето на бог. Прилича на сърцето на агония, произнесох на глас и едва изрекъл тия слова, то изчезна и над мен се спусна непрогледна тъмнина. Свлякох се, изнемощял, и избухнах в ридания, които отекваха във всяко кътче на пещерата и най-накрая ме задушиха.

Събудих се и без да поглеждам небето, си поръчах кола за деня. Когато се настаних в разкошната лимузина, си напомних да не забравя две неща — първо, да попитам за кириос Александрос във Фестос, и второ, да видя дали, както се твърди, че мосю Ерио105 е казал, като се изкачил на хълма, на който се намира дворецът, небето там наистина е по-близо до земята, отколкото където и да било другаде на тази планета.

Профучахме през порутената порта в облак от прахоляк, подплашвайки пилета, котки, кучета, пуйки, голи деца и побелели продавачи на сладкиши; влетяхме с пълна газ в сивата мрачна гутаперча106, стегнала градчето в здрава хоросанова прегръдка, сякаш запълвайки грамадна пукнатина. Не се виждаха никакви вълци, мишелови или отровни влечуги. Лимонено-оранжевото слънце бе надвиснало зловещо над знойната земя и от него струеше онзи изумителен, втечнен блясък, който е опиянил Ван Гог. Неусетно пустеещите земи отстъпиха пред плодородна хълмиста местност, изпъстрена с ярките цветове на посевите; това ми напомни за ведрата успокояваща усмивка, която дарява нашият собствен Юг, когато минаваш през щата Вирджиния. И аз забленувах, забленувах за нежността и покорството на земята, галена от любящи ръце. И потъвах все повече и повече в американския контекст. Отново прекосявах континента. Късчета от Оклахома, двете Каролини, Тенеси, Тексас и Ню Мексико. Нито една голяма река, нито една железопътна линия. Единствено илюзията за безкрайни разстояния, реалността на необятни хоризонти, величието на тишината, откровението на светлината. На върха на канара, на главозамайваща височина — мъничък синьо-бял параклис; в пролома — гробище от ужасяващи речни камъни. Започваме да се катерим по стръмни склонове; отвъд дерето земята се надига и окръгля също колене на гигант, покрити с кадифе. Тук-там — този мъж, тази жена, сеячът, жътварят, силуети на фона на диплещи се облаци пяна. Изкачваме се над разораните поля по виещи се като змия пътеки, издигаме се до висините на съзерцанието, до обителта на мъдреца, орела, буреносния облак. Огромни, обезумели каменни стълбове, изсечени от вятъра и мълниите, добили сивия цвят на страха, треперещи, неустойчиви, балансирани подобно на вселенски демони, опират о пътя. Земята е изнурена, странна, неплодородна, нечовешка, нито кафява, нито сива, нито бежова, нито кремава, сякаш безцветието на смъртта, отразяващо светлината, поглъщащо я в сплъстената си рунтава козина и изстрелващо я обратно към нас на заслепяващи, твърди парченца, които се забиват в меките тъкани на мозъка и го карат да скимти като полудял.

Ето тук аз вече ликувам. Това е нещо, което можеш да поставиш редом с опустошението, извършено от човека, нещо, дето надминава и най-кървавите му злодеяния. Това е природа в състояние на деменция, природа, която е загубила самообладание и се е превърнала в отчаяна жертва на собствените си елементи. Това е земя победена, доведена до оскотяване и унизена от собственото си жестоко коварство. Това е едно от местата, от които Бог е абдикирал, където Той е отстъпил пред космическия закон на инерцията. Това е частица от Абсолюта, плешива като чело на орел, противна като злобния поглед на хиена, безплодна като гранитен хибрид. Тук природата е залитнала и е спряла във вкочанената бълвоч на омразата.

Изтърколваме се по хлъзгав, ронлив планински склон в обширна равнина. Възвишенията са покрити с наметало от гъсти твърди храсталаци, наподобяващи синьо бледолилавите игли на бодливо прасе. Виждат се голи ивици червена глина, шисти, пясъчни дюни, зелено поле с цвят на грах, езеро като кипящо шампанско. Минаваме през село, което не принадлежи на никое време и място, случайна, неочаквана издънка на човешка деятелност, защото някой някога се е върнал на арената на клането, за да потърси стара снимка сред руините, и е останал тук по силата на инерцията, и оставайки, е привлякъл мухи и други одушевени и неодушевени форми на живот.

По-натам… Самотно правоъгълно жилище, вкопано дълбоко в земята. Самотен вигвам насред вакуум. Има си врата и два прозореца. Прилича на кутия. Убежище на някое човешко същество. Какво същество? Кой живее вътре? Защо? Отзад е американският пейзаж. Сега навлизаме в глъбините на Месопотамия. Препускаме върху мъртви градове, върху слонски кости, върху обрасли с трева морски дъна. Започва да вали, внезапен, бърз душ, и от земята се вдига пара. Слизам от колата и газя в езеро от кал, за да разгледам руините на Гортина. Чета надписа на стената. Той говори за закони, на които никой вече не се подчинява. Единствените оцелели закони са неписаните. Човекът е нарушаващо законите животно. Страхливо при това.

Пладне е. Смятам да обядвам във Фестос. Продължаваме нататък. Дъждът е спрял, облаците са се разсеяли; синият небосвод се разгръща като ветрило, синьото се разтваря в онази ултравиолетова светлина, от която всичко гръцко изглежда свято, естествено и познато. В Гърция изпитваш желание да се изкъпеш в небето. Иска ти се да захвърлиш дрехите, да се затичаш и да скочиш в синевата. Иска ти се да се рееш из въздуха като ангел или да лежиш неподвижно в тревата и да се наслаждаваш на каталептичния транс. Камък и небе, тук те се венчават. Това е вечната зора на човешкото пробуждане.

Плъзваме се по една еленова пътека и колата спира при началото на див парк. „Ето там — казва шофьорът, сочейки към стръмен баир, — Фестос.“ Думата бе произнесена. Беше като магия. Поколебах се. Исках да съм подготвен. „По-добре си вземете обяда с вас — рече той. — Може да нямат нищо за ядене горе.“ Пъхнах кутията от обувки под мишница и бавно, замислено, благоговейно започнах поклонението.

Това беше един от редките моменти в живота ми, когато напълно съзнавах, че съм на прага на велико приключение. И не само го съзнавах, но и бях благодарен, благодарен, че съм жив, благодарен, че имам очи, че съм здрав телом и духом, че съм спал в канавките, че съм гладувал, че съм бил унижаван, че съм направил всичко, дето съм направил, тъй като най-накрая достигнах до този миг на блаженство.

Минах по един или два дървени моста в дъното на долчината и отново се спрях в гъстата кал, която покриваше върховете на обувките ми, за да огледам малкото разстояние, което бях извървял. След завоя започваше трудното изкачване. Имах чувството, че съм заобиколен от сърни. Имах и друго едно, силно и натрапчиво чувство: че Фестос е твърдината на жените от рода на цар Минос. Историкът ще се усмихне; той знае по-добре. Ала от този миг нататък, въпреки всички доказателства, противно на всякаква логика, Фестос се превърна в обител на цариците. И с всяка стъпка нагоре това впечатление се засилваше.

Когато се изкатерих на върха на баира, забелязах тясна пътека, която водеше към къщичка, стъкмена недалеч от руините за удобство на пътешественика. Изведнъж зърнах човек, който стоеше на другия край на пътеката. Щом наближих, започна да прави поклони и теманета. Това трябва да е кириос Александрос, помислих си.

„Бог те праща“, каза той и посочи към небето, усмихвайки се като в екстаз. Любезно ме освободи от палтото и кутията с обяда, доверявайки ми възторжено, докато подтичваше пред мен, какво щастие било отново да види човешко същество. „Тази война… — продължи, кършейки ръце и вдигайки благочестиво очи в няма молитва. — Тази война… Никой вече не идва тук. Александрос е сам-самичък. Фестос е мъртъв. Фестос е забравен.“ Наведе се да откъсне цвете и ми го подаде. Гледаше цветето тъжно, сякаш му съчувстваше за нещастната участ да разцъфне незабелязано. Бях се спрял да хвърля един поглед на околните планини. Александрос стоеше до мен. Чакаше мълчаливо и почтително да кажа нещо. Не можех да промълвя и дума. Сложих ръка на рамото му и се помъчих да изразя чувствата си с овлажнели очи. Той ме погледна като вярно куче; улови ръката, която бях положил на рамото му, и привеждайки се ниско, я целуна.

„Ти си добър човек — рече. — Бог те прати при мен да споделиш самотата ми. Александрос е толкова щастлив, толкова щастлив. Ела.“ И ме поведе за ръка към къщичката. Направи го така, сякаш се готвеше да ме удостои с най-скъпоценния дар, който човек може да поднесе на друг човек. „Давам ти земята и цялата й благодат“, мълвеше немият му красноречив поглед. Озърнах се. „Господи, невероятно е!“, отроних. И извърнах очи. Беше твърде много, твърде много, за да се опитам да го възприема отведнъж.

Александрос бе влязъл вътре за малко, оставяйки ме да крача бавно напред-назад по площадката и да изучавам величието на пейзажа. Чувствах се леко побъркан, също както някои от великите монарси в миналото, посветили живота си на развитието на изкуството и културата. Вече не изпитвах нужда от обогатяване; бях достигнал апогея, исках да давам, да давам щедро и безразборно от онова, което притежавах.

Той се появи с някакъв парцал, четка за обувки и голям ръждив нож; коленичи и започна да лъска обувките ми. Не бях ни най-малко притеснен. Помислих си: нека прави каквото си ще, щом му доставя удоволствие. Запитах се какво бих могъл аз да сторя, та да накарам хората да осъзнаят огромното щастие, скътано тук за всички нас. Изпратих благословия в четирите посоки на света — към млади и стари, към пренебрегваните диваци в забравените кътчета на земята, към дивите и питомните животни, към птиците в небето, пълзящите твари, дърветата, растенията и цветята, скалите, езерата и планините. Това е първият ден от моя живот, рекох си, в който обемам всички и всичко на тази земя в една мисъл. Благославям света, всяка педя от него, всеки жив атом, защото той целият е жив, дишащ като мен и напълно съзнателен.

Александрос изнесе маса и я застла. Предложи ми да обиколя и да разгледам развалините. Слушах го като в транс. Да, предполагам, че трябва да се поразходя и да видя всичко. Това е, което човек обикновено прави тук. Спуснах се по широките стъпала на разрушения дворец и машинално се озърнах наоколо. Нямах никакво желание да се вра из останките и да разглеждам трегери, урни, делви, детски играчки, оброчни плочки и други от този род. Под мен, ширнала се като безкрайно вълшебно килимче, лежеше равнината Месара, опасана от внушителна планинска верига. От тази поразителна, кристална височина изглеждаше досущ като райската градина. Тук, до самите порти на рая, потомците на Зевс са се спрели по пътя си към вечността, за да погледнат за последно към земята, и са видели с очи на младенци, че тя в действителност е точно това, което те винаги са мечтали да бъде: селение на красота, щастие и мир. В сърцето си човек е ангел, в сърцето си той е едно цяло със света. Фестос съдържа всички елементи на сърцето; женствен е от край до край. Всичко, което човек е постигнал, е щяло да бъде загубено, ако не е бил този сетен етап на разкаяние, въплътен в обителта на небесните царици.

Разходих се наоколо, съзерцавайки гледката от всеки възможен ъгъл. Описах кръг вътре в кръга от хълмове. Над мен беше огромният свод, открит, отворен към безкрайността. Мосю Ерио е бил прав и същевременно е грешал. Тук човек е по-близо до небето, но и по-далече от всякога от онова, дето е отвъд. Да достигнеш небето от този величествен земен дворец, е нищо — детска игра, ала да достигнеш отвъд, да докоснеш дори само за миг сиянието и великолепието на онова лъчисто царство, в което небесната светлина е просто слаб и блед отблясък, е невъзможно. Тук най-възвишените мисли стават нищожни, замират в крилатия си полет пред непрестанно растящия ореол, чийто блясък смразява самия мисловен процес. В най-добрия случай мисълта не е нищо повече от предположение, игра, както една машина си играе, хвърляйки искри. Бог е измислил всичко предварително. Няма какво да решаваме: всичко е било решено вместо нас. Остава ни единствено да се разтопим, да се разтворим, да плуваме в решението. Ние сме разтворими риби, а светът е аквариум.

Александрос ме викаше. Обядът бе готов. Видях, че е сложил масата само за мен. Настоях и той да седне. Беше ми трудно да го убедя. Трябваше да го прегърна, да посоча към небето и хоризонта, да обхвана всичко това с един широк размах на ръката, преди да успея да го склоня да сподели трапезата с мен. Отвори бутилка черно вино, опиващо, гъсто, и ние мигом се озовахме в центъра на Вселената с шепа маслини, малко шунка и сирене. Молеше ме да остана няколко дни. Извади книгата за гости, за да ми покаже кога е бил тук последният посетител. Някакъв явно пиян американец, който си е мислел, че ще е чудна шегичка да се подпише с името на херцога на Уиндзор, добавяйки „Уха! Каква нощ!“. Разгледах набързо подписите и за моя изненада открих името на един стар приятел. Не можех да повярвам на очите си. Искаше ми се да го зачеркна. Попитах Александрос дали много американци са идвали във Фестос. Той каза „да“ и от блясъка в очите му разбрах, че са оставяли щедри бакшиши. Разбрах също, че са харесвали и виното.

Мисля, че виното се наричаше мавродафне. Ако ли пък не, би трябвало да се казва така, защото това е една прекрасна черна дума и го определя съвършено точно. То се плъзга в гърлото подобно на разтопено стъкло, възпламенява вените, гъста червена течност, която разширява сърцето и мисълта. Чувстваш се едновременно и лек, и натежал, пъргав като антилопа и все пак безсилен да помръднеш. Езикът се освобождава от оковите си, небцето приятно набъбва, ръцете описват неясни, безразборни движения, сякаш рисуваш с дебел мек молив. Ще ти се да изобразиш всичко в кърваво или помпейско червено, с петна от въглен и сажди. Предметите се уголемяват и стават размити, багрите — по-истински и живи, като при късоглед човек, когато си свали очилата. Но преди всичко то кара душата да пръска искри.

Седях и разговарях с Александрос на немия език на сърцето. Трябваше да тръгвам след няколко минути. Не съжалявах; някои преживявания са толкова удивителни, толкова неповторими, че самата мисъл да ги удължиш ти се струва най-долна форма на неблагодарност. Ако сега не си отидех, щях да остана тук завинаги, да обърна гръб на света, да се отрека от всичко.

Разходих се наоколо за последно. Слънцето беше изчезнало, облаците се събираха накуп; ярката пъстра равнина на Месара бе осеяна с тежки ивици сянка и отблясъци серниста светлина под оловното небе. Планините се приближиха, станаха огромни и плашещи в променящите се сини глъбини. Само допреди миг светът изглеждаше ефирен, като в сън, една менлива, мимолетна гледка; изведнъж бе придобил плътност и маса, блещукащите контури се сляха ведно, орлите литнаха от своите гнезда и увиснаха в небето също страховити вестители на боговете.

Казах „довиждане“ на Александрос, който плачеше. Извърнах се припряно и тръгнах по тясната пътека, виеща се покрай скалния ръб. Няколко крачки и той ме застигна; беше набрал набързо малък букет цветя и смутено ми го подаде. Сбогувахме се отново. Когато от време на време се обърнех, го зървах как стои и маха. Стигнах до стръмния склон, по който трябваше да се спусна в долчината. Хвърлих последен поглед назад. Александрос още беше там, едно малко петънце, ала все така махаше с ръка. Небето бе станало още по-зловещо; скоро всичко щеше да бъде удавено в мощен потоп. По пътя надолу се зачудих кога ли ще видя пак Фестос, ако въобще се случи. Натъжих се, че нямаше никой с мен, за да сподели този невероятен дар; беше твърде много, за да бъде дадено на един-единствен смъртен. Сигурно затова бях оставил на Александрос царски бакшиш — не от щедрост, както той вероятно си е помислил, а от чувство за вина. Дори там да нямаше никой, пак щях да оставя нещо.

Заваля тъкмо когато се качих в колата, отначало леко, после — все по-силно и по-силно. Като стигнахме до пустеещите земи, около нас сякаш бушуваше море; това, дето преди беше спечена от слънцето глина, пясък, гола пръст, пустош, сега бе редица плуващи тераси, пресечени от жълто-кафяви вихрещи се водопади, от течащи във всички посоки реки, втурнали се към грамадното изпускащо пара тресавище, пълно с купища кал, прекършени клони, камъни, шисти, руда, диви цветя, умрели насекоми, гущери, ръчни колички, понита, кучета, котки, външни клозети, жълти царевични кочани, птичи гнезда — всичко, което нямаше ум, крака или корени, за да се спаси. От другата страна на планината, под същия този гигантски порой, ние минавахме край мъже и жени с чадъри, възседнали миниатюрни зверчета, пъплещи лениво надолу по планинския склон. Мълчаливи, мрачни фигури, влачещи се като охлюви, като упорити пилигрими на път към свято място. Огромните, разкривени каменни стражи, струпани един връз друг, приличащи на шеметните паметници от кибритени кутийки, които Пикасо държи на полицата над камината си, се бяха превърнали в гигантски съсухрени гъби, натежали от черни спори. Надвиснали и заплашващи да рухнат, под бесния порой те изглеждаха още по-опасни и страшни отпреди. От време на време изникваше огромно скалисто плато, грамада от скали, набраздена с тънки жилки, която подпираше малък бял параклис със син покрив. Ако това не беше Крит, бих могъл да си представя, че се намирам в някое мистериозно демонично кътче в Монголия, в забранен проход, варден от зли духове, дебнещи нищо неподозиращия пътник, влудяващи го с трикраките си мустанги и червеникави тела, наподобяващи замръзнали семафори в печалната лунна нощ.

В Ираклион беше почти сухо, когато пристигнахме. Във фоайето на хотела заварих господин Цуцу. Било страшно наложително, съобщи ми той, да посетя шефа на полицията. Отидохме веднага. Пред вратата стоеше просякиня с две парцаливи хлапета, иначе сградата беше пуста и безукорно чиста. Въведоха ни в кабинета му. Той се надигна иззад голямо голо бюро и енергично приближи, за да ни поздрави. Нищо не би могло да ме подготви за срещата с човек, какъвто се оказа, че е Ставрос Цусис. Съмнявам се, че в цяла Гърция има друг грък като него. Такава бдителност, такава пъргавина, такъв педантизъм, такава студена учтивост, такава безупречност. Сякаш през всичките тези дни и нощи, в които ме е очаквал да се появя, непрестанно е бил в пълна готовност и нащрек, репетирайки репликите си отново и отново, докато не бе достигнал съвършенството да може да ги изрецитира на един дъх с абсолютно и ужасяващо равнодушие. Той беше идеалният чиновник, олицетворение на германска бюрокрация, каквито ги показват по филмите. Железен от горе до долу и все пак гъвкав, услужлив, внимателен и ни най-малко досаден. Сградата бе една от онези модерни бетонни казарми, в които хора, книжа, стаи и мебели изглеждат потискащо еднакви. С неподражаемо умение Ставрос Цусис бе успял да превърне кабинета си, макар и необзаведен, в обезпокоително типичен храм на бюрократизма. Всеки негов жест беше зареден със смисъл; като че ли бе изчистил от помещението всичко, което би могло да попречи на резките му движения, отривистите заповеди, невероятната съсредоточеност върху текущите дела.

За какво ме е повикал? Обясни незабавно на Цуцу, изпълняващ ролята на преводач. Поискал да ме види веднага щом научил за пристигането ми — най-напред, за да изрази почитта си към един американски писател, който любезно е благоволил да посети такова отдалечено място като Крит, и второ, да ми съобщи, че лимузината му, която чакаше отвън, е на мое разположение, ако пожелая да разгледам острова необезпокояван. Трето, искал да узная колко дълбоко съжалява, че не е успял да се свърже с мен по-рано, защото преди ден или два бил устроил празненство в моя чест, на което, за съжаление, аз очевидно не съм могъл да присъствам. Държеше да знам каква чест и привилегия е за него да посрещне в страната си представител на такъв огромен и свободолюбив народ като американския. Гърция, рече, била задължена за вечни времена на Америка, не само за щедрата и безкористна помощ, която тя така великодушно предложила на сънародниците му в беда, когато в действителност те били изоставени от всички цивилизовани нации в Европа, но и заради непоколебимата й преданост към онези идеали на свободата, които са в основата на нейното могъщество и слава.

Това беше великолепно приветствие и за миг аз останах слисан и направо онемях. Ала щом добави, почти на един дъх, че щял да се радва да чуе какви са моите впечатления от Гърция и най-вече от Крит, набързо си възвърнах говора и обръщайки се към Цуцу, който беше готов да ми помага с находчивите си допълнения, ако се затрудня, се впуснах в също толкова цветисто и бурно словоизлияние за възхищението и любовта си към страната и сънародниците му. Говорих на френски, понеже това е езикът парекселанс за цветни венци и всевъзможни украшения. Не мисля, че някога съм използвал френския с такова привидно изящество и лекота; думите се ронеха от устата ми като перли, всичките прекрасно нагиздени, засукани, преплетени и нанизани ловко около глагола, което кара англосаксонеца да полудее.

Хубаво, сякаш казваше шефът на полицията, изстрелвайки гръмовното си одобрение първо към мен, а после и към преводача. Сега вече можем да преминем към други въпроси, като, разбира се, си останем безусловно учтиви, безусловно comme il faut107. Къде по-точно сте ходили по време на вашия престой? Обясних накратко. О, ама това е нищо! Трябва да отидете тук, там, навсякъде — и всичко е постоянно на ваше разположение, и за да покаже колко е лесно да бъде уредено, чевръсто направи крачка и половина назад, без да поглежда, и натисна бутон под бюрото си, при което един служител незабавно се яви, получи безапелационни указания и изчезна. Умирах си да попитам къде е получил тази отлична подготовка, но успях да потисна импулса си, изчаквайки по-благоприятен момент. Само какъв изпълнителен директор би станал от него в някоя типична американска корпорация! Какъв търговски директор! А ето го тук, в една несъмнено пуста сграда, чудесно обучен да си върши работата, но няма ни публика, ни спектакъл, празна сцена, единствено обичайната тъпа рутина на провинциално градче на края на света. Никога не съм виждал талант, толкова печално не на мястото си. Само да е пожелал — а единствено Бог знае какви биха могли да бъдат върховите амбиции на такъв индивид, приклещен в тоя вакуум на безсмислието, — той лесно би успял да наложи диктатура на целия Балкански полуостров. Можех да си го представя как едва няколко дни по-късно става владетел на целия Средиземноморски свят и с един смел замах на писалката решава за столетия напред съдбата на този огромен регион. Макар да беше очарователен, любезен, радушен, аз бях почти ужасен от него. За пръв път в живота си се срещах лице в лице с човек, обладаващ подобна сила, човек, който би могъл да направи всичко, което си пожелае, и освен това не би се поколебал или отстъпил пред цената, която трябва да заплати, за да постигне мечтата си. Усетих, че стоя пред един деспот в зародиш, учтив и, естествено, много интелигентен, ала преди всичко безмилостен, с желязна воля, с едно-единствено предназначение — на роден водач. Сравнен с него, Хитлер изглежда като карикатура, а Мусолини — като старомоден актьор от рода на Бен Грийт108. Колкото до великите индустриални магнати на Америка, такива, каквито се показват в киното и вестниците, ами че те са просто порасли хлапаци, хидроцефални гении, играещи си с динамит в скута на лицемерни баптистки светии. Ставрос Цусис би могъл да ги усуче с два пръста като фиба за коса.

Оттеглихме се точно както си му беше редът, след като вежливостите ни стигнаха до своя естествен край. Просякинята още стоеше пред вратата с двете дрипави хлапета. Напразно се опитах да си представя как ли би изглеждала срещата им, допускайки, че тя все пак би имала щастието да прекрачи прага на това внушаващо страх светилище. Пъхнах в ръката на един от малчуганите няколко драхми, които той веднага даде на майка си. Цуцу, виждайки, че жената се кани да помоли за по-съществено подаяние, тактично ме издърпа навън.

Същата нощ реших да си тръгна на другия ден. Предчувствах, че в Атина ме очакват пари. Уведомих авиокомпанията, че няма да се възползвам от билета си за връщане. Разбрах, че самолетите, така или иначе, не летят — пистата била твърде хлъзгава.

На следващата вечер се качих на корабчето. Сутринта пристигнахме в Ханя, където останахме до късно следобед. Прекарах си времето на брега в ядене и пиене, поразходих се малко и из градчето. Старата част определено беше интересна; напомняше венецианска крепост, каквато мисля, че е била. Гръцките квартали, както обикновено, бяха хаотични, неприличащи един на друг, еклектични. Останах със същото онова чувство, само че по-настойчиво, което ме спохождаше толкова често в Гърция — че в момента, в който силата на завоевателя отслабне или господството бъде прекратено, в момента, когато властта разхлаби хватката, гъркът отново се връща към своя си съвсем естествен, съвсем човешки, винаги съкровен, винаги понятен ежедневен живот. Това, което е неестествено, а на подобни пусти места е лесно забележимо, е натрапващата се мощ на замъка, църквата, гарнизона, търговеца. Силата заглъхва в грозна немощ, оставяйки тук и там дребни хищнически символи на наложена воля, бележещи опустошенията, причинени от горделивост, завист, злоба, алчност, предразсъдъци, ритуали, догми. Оставен сам на себе си, човек винаги започва по гръцкия начин — малко кози или овце, примитивна колиба, педя засята земя, няколко маслинови дръвчета, пенливо поточе, флейта.

През нощта минахме край планина, покрита със сняг. Мисля, че спирахме още веднъж, в Ретимно. Връщането беше дълго и бавно, но пък естествено, прочувствено. Няма по-добър и по-разнебитен плавателен съд от обикновения гръцки кораб. Той е един Ноев ковчег, на който са събрани двойки от всякакъв вид твари. Случи се така, че се бях озовал на същото корабче, което ме беше отвело преди на Корфу; стюардът ме позна и ме поздрави сърдечно. Беше изненадан, че все още бродя из гръцки води. Като попитах защо, той спомена войната. Войната! Съвсем бях забравил за нея. Радиото ни я поднасяше постоянно — заедно с храната. Прогресът и изобретенията са винаги достатъчно, за да напълнят главата ти с пресни ужасии. Излязох от салона и се разходих по палубата. Духаше силен вятър и корабчето се подмяташе и люлееше. В тази част на Средиземноморието са едни от най-страшните морета. Добри морета. Хубаво сурово време, човешко, ободряващо, разпалващо апетита. Малко корабче в голямо море. Тук-таме — някой остров. Малко пристанище с искрящи светлини, сякаш японска приказка. Добитък на борда, деца реват, приготвя се храна, мъже и жени се мият в трюма, плискат се в тясно корито като животни. Чудно корабче. Чудно време. Звезди — ту нежни като лист от здравец, ту твърди и остри като късчета разтрошена скала. Простовати люде се разхождат по чехли, премятат броеници, плюят, оригват се, дружелюбно се усмихват, клатят глави и с цъкане казват „не“, когато трябва да кажат „да“. В задната част на корабчето пътниците от трета класа са се проснали на палубата кой където свари, вещите им — разхвърляни навсякъде около тях, едни дремят, други кашлят, пеят, размишляват, спорят, ала независимо дали спят, или бодърстват, те са свързани помежду си, образуват общност, в която всички са равни и в която има живот. Не онзи стерилен, нездрав, организиран живот на туристите от трета класа, който ни е познат от големите презокеански лайнери, а един замърсен, заразен, инфекциозен, гъмжащ живот на пчелен кошер, какъвто човешките същества трябва да живеят, когато извършват опасно пътешествие по безкрайна водна шир.

Върнах се обратно в салона към полунощ, за да надпиша малката книжка, която бях обещал на Сефериадис. Някакъв мъж дойде при мен и ме попита дали не съм американец — бил ме забелязал на вечерята, тъй рече. Още един грък от Америка, само дето този път бе интелигентен и интересен. Беше инженер, извършващ мелиоративни дейности по поръчка на правителството. Бил стъпвал на всяка педя гръцка земя. Говореше за водоснабдяване, електрифициране, пресушаване на блата, мраморни кариери, златни залежи, хотелски услуги, железопътни съоръжения, строене на мостове, санитарни кампании, горски пожари, легенди, митове, поверия, древни и съвременни войни, пиратство, риболов, монашески ордени, лов на патици, великденски празници и най-накрая, след като мина през далекобойни оръдия, корабни флотилии, двумоторни, изключително маневрени бомбардировачи изтребители, той се втурна да разправя за клането в Смирна, на което бил очевидец. Трудно е да кажеш кой „инцидент“ от дългия списък със зверства, които се приписват на човешкия род, е по-гнусен от друг. Да споменеш името Шърман109 на американец от Юга, означава да предизвикаш бурна ярост. Даже и най-големият невежа знае, че името на Атила се свързва с невероятни злини и вандализъм. Ала случилото се в Смирна, което далеч надхвърля ужасите на Първата световна война, та дори и на настоящата, е било някак си смекчено и почти изличено от паметта на съвременния човек110. Особеният ужас на тази катастрофа не се състои единствено в диващината и варварството на турците, а и в позорното бездействие на Великите сили. Това е било едно от малкото потресения, преживени от съвременния свят — осъзнаването на факта, че правителствата, в преследване на собствените си егоистични цели, са способни да поощряват равнодушието, да убиват естествения спонтанен порив на човешките същества, изправени пред безпощадно, безсмислено кръвопролитие. Смирна, също както Боксерското въстание и други случаи, твърде многобройни, за да бъдат изредени, е предупредителен знак за съдбата, която очаква европейските нации, съдбата, която те бавно подготвят за себе си посредством дипломатическите си интриги, дребните пазарлъци, култивирания неутралитет и безразличие пред очевидни злини и неправди. Всеки път, щом чуя за трагедията в Смирна, за издевателството над мъжеството на армиите на Великите сили, които просто стояли и гледали, изпълнявайки строгите разпореждания на командирите си, докато хиляди невинни мъже, жени и деца били натирвани във водата като добитък, разстрелвани, осакатявани, изгаряни живи, ръцете им — отсичани, ако се опитали да се вкопчат и да се доберат до борда на чуждестранен кораб, аз се сещам за онова предупреждение, което виждах във френските кина и което биваше повтаряно несъмнено на всички езици под слънцето, с изключение на немски, италиански и японски, винаги когато се прожектираше кинопреглед с кадри от бомбардировката на китайски град.111 Спомням си това поради факта, че при първото показване на разрушения Шанхай, на улиците, осеяни с обезобразени тела, набързо мятани в каруци, все едно са непотребен боклук, в киносалона се вдигна такава адска врява, каквато никога преди не бях чувал. Френската публика беше бясна. Ала твърде патетично, чисто по човешки, тя бе разделена в негодуванието си. Гневът на добродетелните надделя над гнева на справедливите. Първите, любопитно защо, бяха оскърбени и възмутени, че подобни варварски, нечовешки сцени може да се прожектират пред такива благонравни, спазващи законите, миролюбиви люде, каквито те си мислеха, че са. Искаха да бъдат предпазени от страданието да понесат подобна гледка, дори и от комфортното разстояние от шест-седем хиляди километра. Платили са си, за да гледат любовна драма, настанили се на удобните столове, а поради някакъв чудовищен и съвършено необясним faux pas112 им се поднася това отвратително късче реалност и тяхната мирна, спокойна вечер направо е съсипана. Такава беше Европа преди настоящия debacle113. Такава е Америка днес. Същата ще бъде и утре, когато димът се разсее. И докато човешките същества могат да седят и със скръстени ръце да наблюдават как ближните им биват измъчвани и клани, все едно са добитък, дотогава цивилизацията ще бъде куха подигравка, словесен призрак, увесен като мираж над кипнало море от трупове.