Колосът от Маруси

Част трета

Когато се върнах в Атина, ме очакваше цял куп писма, препратени от Париж, както и няколко пощенски известия, приканващи ме да се отбия при първа възможност, за да получа пари. В „Америкън Експрес“ също имаше пари за мен, които мои приятели от Америка бяха изпратили. Голфо, камериерката, която беше от Лутраки, където някога Кацимбалис държал казино, и която неизменно ми говореше на немски, бе развълнувана от перспективата да се сдобия с пари от няколко места едновременно. И нощният портиер Сократ беше развълнуван, също и пощаджията, който винаги се усмихваше широко, когато ми броеше парите. В Гърция, както и на други места, получиш ли пари от чужбина, от теб се очаква да правиш дребни подаяния наляво и надясно. Същевременно бях дискретно уведомен, че за сумата, която плащам в Гранд Хотел, бих могъл да имам отлична стая със собствена баня в един от най-изисканите хотели. Предпочетох обаче да си остана там. Харесвах камериерките, портиерите, пиколата и самия собственик; харесвам второкласни или третокласни хотели, които са чисти, макар и захабени, виждали са и по-добри дни, където можеш да усетиш дъха на миналото. Харесваха ми бръмбарите и едрите буболечки, дето неизменно откривах в стаята си, щом запалех лампата. Харесваха ми широките коридори и тоалетните, наблъскани в дъното на етажа. Харесваше ми мрачният двор и звученето на мъжкия хор, който репетираше в някаква зала наблизо. За няколко драхми пиколото, парижанин на четиринайсет, ми носеше писмата на ръка, лукс, какъвто никога преди не си бях позволявал. Едва не откачих, получавайки толкова много пари накуп. Бях на път да се сдобия с костюм, от който имах остра нужда, ала, за щастие, чичото на пиколото, собственик на ателие близо до турския квартал, не успя да го ушие достатъчно бързо. После за малко да купя колело на пиколото, което, кълнеше се той, щяло да му бъде от изключителна полза при изпълнение на дребните поръчки, но тъй като не можа да си хареса веднага, за компенсация му дадох няколко пуловера и чифт вълнени панталони.

Един ден Макс, който нямаше друга работа, освен да разнася информационните бюлетини на британското пресбюро с колата си, обяви, че има рожден ден и че възнамерява да прахоса дребно състояние, събирайки всичките си приятели и познати да хапнат и пийнат. Имаше нещо отчаяно в едно такова честване на рожден ден. Въпреки леещото се шампанско, изобилието от екзотични ястия, жените, музиката, танците, някак си не се получи. Англичаните, разбира се, веднага се напиха и по техния си очарователен рибешки начин се гмурнаха в обичайната кома. Тържеството ми напомни за друга една вечер, която бях прекарал в Лондон в зала за танци с някакъв мъж от Багдад. През цялото време той ми говори за застраховки или пък за официални костюми и как трябва да се носят. Макс, който поради здравословни причини не можеше да пие, не спираше да пълни чашите и грееше с отразен блясък, подобно на осветена от поклащащи се полилеи стая. Беше му хрумнала идеята да доведе пиршеството до приятен край, като подкара към забравени от Бога руини и потроши там колата. На предишно празненство, за изненада на персонала, се бе качил с автомобила си по стълбището на хотел „Крал Джордж“. Тръгнах си към три сутринта пиян, но не и весел.

Горе-долу по същото време дойде писмо от американското консулство, с което ме молеха да се явя, за да се реши дали ще бъде потвърдена валидността на паспорта ми. Отидох да получа разяснения. Тъй като съм американец по рождение, не взех нещата на сериозно. Просто бюрокрация, рекох си. Нося ли снимка, попитаха ме веднага. Не, не се бях сетил. Портиерът ме поведе по улицата да потърсим някакъв фотограф, дето обикновено стоял на един ъгъл малко по-надолу. Апаратът му беше там, но от него — ни следа. Тъй като нямах никаква друга работа, седнах на бордюра и търпеливо зачаках. Когато се върнах обратно в канцеларията, заварих там неколцина американизирани гърци, които предстоеше да бъдат разпитани. Мазен стар селянин, който очевидно беше натрупал богатство в Америка, ме поразвесели. Разговаряше на гръцки с една от секретарките, гъркиня. Явно не му допадаха нейната експедитивност и леко надменното й отношение. Започна да се инати. Не искаше да отвръща на задаваните му въпроси нито с „да“, нито с „не“. Беше надушил нещо нередно. Младата жена бе почти извън себе си от яд. Ала колкото повече побесняваше, толкова по-невъзмутим ставаше той. Тя ме погледна отчаяно. Помислих си: тъй ти се пада, от къде на къде ще измъчваш хората с тия тъпи въпроси? Най-накрая дойде и моят ред. Какво правите в Гърция? Къде е домът ви? Колко близки или роднини имате? За кого работите? Бях толкова радостен от факта, че не се затруднявах да отговарям направо — нямам дом, нямам роднини, нямам шеф, нямам цел и прочее, та когато чиновникът ме попита: „Не можете ли да пишете някъде другаде?“, отвърнах: „Разбира се, аз съм свободен човек, мога да работя където си поискам, никой не ми плаща, за да пиша“. При което той каза — много умно от негова страна: „Добре тогава, смятам, че можете да пишете и в Америка, нали?“. А аз отвърнах: „Естествено, защо не? Само че не желая да пиша в Америка. Сега пиша за Гърция“. Както и да е, играта свърши, бях загубил, както малко по-късно узнах. Кратко съвещание с по-висшестоящ и паспортът ми беше върнат невалиден. Това означаваше: прибирай се вкъщи възможно най-скоро. Изчезвай!

В началото бях ядосан; чувствах се измамен. Но след като обиколих сградата няколко пъти, реших, че така е било писано. Поне бях свободен да си замина. Макс бе свободен единствено да стои тук и да харчи оставащите му драхми. Войната се разрастваше. Скоро и Балканите щяха да пламнат. И нямаше да имам избор.

На следващия ден отидох при американския посланик, за да разбера още колко време ще ми отпуснат. Бившият директор на The Dial114, както се оказа, ме посрещна сърдечно. Зарадвах се да чуя за огромната му симпатия и любов към гърците. Всичко премина гладко. Няма нужда от бързане. Само, моля ви, пригответе се да отпътувате колкото се може по-скоро. Усетих, че ще е най-добре любезно да се съглася. И така, стиснах учтиво ръката на нашия посланик, господин Линкълн Маквий, и си тръгнах. На излизане се прекръстих по православния начин.

Зимата наближаваше; дните бяха къси и слънчеви, нощите — дълги и студени. Звездите изглеждаха по-ярки от всякога. Поради недостиг на въглища отоплението се пускаше само по един час сутрин и вечер. Набързо бях скован от ишиас, което ми напомни, че остарявам. Голфо, камериерката, беше силно загрижена; Сократ, нощният портиер, се качваше всяка вечер, за да ме разтрие с някакъв гръцки конски мехлем; собственикът на хотела ми пращаше грозде и минерална вода; Ники с нилскозелените очи идваше и ми държеше ръката; пиколото носеше писма и телеграми. Общо взето, беше една доста приятна болест.

Няма да забравя нощните разходки из Атина под есенните звезди. Често се изкачвах на хълма Ликабет и прекарвах там час или повече, съзерцавайки небето. Харесваше ми, че гледката бе толкова гръцка — не просто небето, а къщите, техният цвят, прашните пътища, голотата, звуците, които долитаха откъм къщите. Имаше нещо непорочно във всичко това. В един запустял квартал, където улиците носят имена на философи, аз бродех в толкова плътна и същевременно толкова кадифена тишина, та ми се струваше, че въздухът е изпълнен със стрити на прах звезди, чиято светлина издава недоловим звук. Атина и Ню Йорк са градове, заредени с електричество, единствени по рода си от тези, които съм виждал. Но Атина е просмукана с теменуженосиня реалност, обгръщаща те нежно като милувка; Ню Йорк притежава живостта на механичен чук, която те влудява с безпокойство, ако нямаш вътрешни устои. И в двата случая въздухът прилича на шампанско — ободрява и съживява. В Атина усетих удоволствието от самотата; в Ню Йорк винаги съм се чувствал самотен, самотата на животно в клетка, която ражда престъпления, секс, алкохол и други лудости.

Към полунощ по обратния път към хотела нерядко пред мен се изпречваше някой лукав грък, знаещ достатъчно английски, та да подхване безцелен разговор. Обикновено ми предлагаше да изпием по кафе, преструвайки се на изключително радостен да се срещне с друг американец. Една вечер попаднах на критянин от Ютика, щата Ню Йорк. Бил се върнал, за да отбие военната си служба в Гърция, тъй рече. Имал брат в Ираклион, много заможен. След куп празни приказки, въпроси за здравословното ми състояние и тъй нататък той срамежливо призна, че не му достигат седемдесет и три драхми за корабния билет до Крит. Седемдесет и три драхми са около половин долар, а защо да не дадеш половин долар на странник от Ютика, който желае да си отбие военната служба в чужбина, особено ако вече ти е платил кафето, сладкиша и сладоледа, предложил ти е от цигарите си и те е поканил да се възползваш от колата на неговия брат, като отидеш на Крит. Не му бях споменал, естествено, че току-що съм се върнал оттам. Слушах го мълчаливо и с разбиране и се правех на толкова наивен и невеж, колкото се очаква да е един американец. Честно казано, страшно ми се искаше да бъда измамен — иначе щях да се почувствам излъган, заблуден относно гръцкия характер. С изключение на първия ми ден в Гърция, нито един грък не се бе опитал да ме преметне. И може би този щеше да успее, ако не беше така непохватен. Първо, познавах Ютика доста добре, тъй като там бях прекарал един от медените си месеци, а пък улиците, които той нарече свой дом, не съществуваха; второ, допусна грешката да ми каже, че ще отиде до Ираклион с „Елси“, а аз знаех, понеже тъкмо бях пристигнал с това корабче, че то няма да пътува за Крит в следващите няколко месеца; трето, след като се бях поинтересувал какво мисли за Фестос, което се произнася по един и същ начин на всички езици, дори и на китайски, ме беше попитал какво е това, и като му отговорих, че е селище, рече, че никога не бил чувал, даже се усъмни, че съществува; четвърто, не можеше да се сети за името на хотела, в който трябваше да отседна в Ираклион, а за човек, роден в Ираклион, където има само два хотела, тази неочаквана загуба на паметта ми се стори шокираща; пето, не приличаше на критянин повече, отколкото някой от Канарси, и силно се съмнявах, че въобще е виждал това място; шесто, твърде свободно разполагаше с колата на брат си, а колите не са чак толкова често срещани на Крит, където воловете все още теглят ралото. Нито едно от тези обстоятелства не би ме възпряло да му дам седемдесет и трите драхми, тъй като, бидейки американец по рождение, половин долар винаги ми се е струвал идеалната монета, която да хвърлиш в канала, ако няма за какво по-добро да я използваш. Просто исках да разбере, че знам, че ме лъже. И му го казах. Той се престори на обиден. Когато му обясних защо мисля, че ме лъже, стана мълчаливо и рече, че ако някога съм отидел на Крит и съм се срещнел с брат му, съм щял да съжалявам за думите си — и наперено излезе, опитвайки се да изглежда колкото се може по-наранен и оскърбен. Викнах келнера и го попитах дали познава този мъж. Той се усмихна: „Да, разбира се, преводач е“. Поинтересувах се и дали е живял дълго в Атина. „Цял живот“, отвърна човекът.

Имаше и един друг, Джордж, Джордж от Кипър, който беше още по-неумел. Твърдеше, че бил близък приятел с американския посланик, самия господин Маквий. Беше ме видял да чета германски вестник в малко павилионче недалеч от хотела. Поздрави ме на немски и аз му отговорих на немски. Попита ме от колко време съм в Атина и аз му казах. Прекрасна вечер, нали, съгласих се, вечерта наистина беше прекрасна. „И накъде ще отпътувате оттук?“, полюбопитства, а аз изтърсих: „Към Персия може би“. Всичко това на немски. „Откъде сте?“, продължи той. „От Ню Йорк“, отвърнах. „И говорите само немски?“ „Говоря и английски“, рекох."Тогава защо ми отговорихте на немски?", попита с мазна усмивка. „Защото вие се обърнахте към мен на немски.“„А гръцки знаете ли?“, бе следващият въпрос. „Не — казах, — но знам китайски и японски, а вие?“ Поклати глава. „Турски говорите ли?“ Този път аз поклатих глава. „Арабски?“ Отново поклатих глава. „Знам всички тези езици, с изключение на китайски и японски“, заяви, усмихвайки се пак по своя странен начин. „Вие сте много интелигентен — казах. — Да не би да сте преводач?“ Не, не бил преводач. Усмихна се и сведе поглед. „Ще пийнете ли нещо с мен?“, предложи. Кимнах.

Сядайки на масата, той подхвана един дълъг заобиколен разговор, за да разбере с какво се занимавам. Обясних му, че не се занимавам с нищо. Набързо мина на „ти“. „Ти си богат човек, така ли?“, възкликна, а очите му блеснаха. „Не, беден съм. Нямам никакви пари.“ Изсмя се в лицето ми, сякаш самата мисъл беше абсурдна. „Харесваш ли жени?“, попита ненадейно. Уверих го, че много ги харесвам, особено красивите. „Имам една приятелка, тя е много красива — каза той на мига. — Ще отидем да я видим, още сега, веднага след като си изпиеш кафето.“ Отвърнах му, че нямам желание, тъй като възнамерявам скоро да си лягам. Той се престори, че не ме е чул добре, и се впусна в дълга тирада, превъзнасяйки прелестите й. „Сигурно е много красива — подхвърлих аз. — Не я ли ревнуваш?“ Изгледа ме така, сякаш бях леко мръднал. „Ти си ми приятел — рече, — за нея ще е чест да се запознае с теб. Хайде да тръгваме.“ И се надигна от мястото си. Аз седях, като да бях от олово, и взирайки се в него, спокойно попитах какъв ден сме. Не бил сигурен, мислел, че е вторник. „Питай келнера.“ Да, вторник е. „Ами — подех, провлачвайки, — ще бъда зает до следващия четвъртък, но ако си свободен в четвъртък, 17-и, ще те потърся тук към десет вечерта и ще отидем при твоята приятелка.“ Той се засмя. „Ела, ще идем сега“, настоя, хващайки ме под ръка. Не се помръднах, оставяйки го да ме държи за ръката, сякаш беше дървена. „Лягам си след няколко минути — повторих невъзмутимо. — Пък и нямам никакви пари, споменах ти, че съм беден, не помниш ли?“ Отново се засмя. После седна, придърпвайки стола си. „Слушай сега — подхвана, навеждайки се поверително, — Джордж познава всеки. Не ти трябват пари, ти си мой гост. Ще останем само няколко минути, съвсем близо е.“„Ама вече е късно — упорствах аз, — тя навярно спи. — Пак същият смях. — Освен това — продължих — ти казах, че съм изморен. Следващият четвъртък може, към десет.“ Тогава Джордж бръкна във вътрешния си джоб и извади връзка писма и мръсен омачкан паспорт. Разтвори го и ми показа снимката си, името, родното си място и прочее. Кимнах с глава. „Това си ти, Джордж, нали?“, попитах наивно. Той се опита да примъкне стола си още по-близо. „Аз съм английски поданик115, виждаш ли? Познавам всички консули, всички посланици. Ще говоря с господин Маквий за теб. Непременно ще ти даде пари да си отидеш у дома. Той е много добър човек. — Тук Джордж понижи глас. — Харесваш момчета, млади момчета?“ Казах да, понякога, ако се държат прилично. Засмя се отново. Знаел място, където имало много красиви момчета, съвсем млади при това. Стори ми се интересно — негови приятели ли са, поисках да разбера. Пренебрегна въпроса ми и почти шепнейки, дискретно попита дали имам достатъчно пари, за да платя кафето и сладкишите. Отвърнах му, че разполагам с достатъчно, за да платя моята сметка. „Ще платиш ли и за Джордж?“, рече, усмихвайки се мазно. Казах твърдо НЕ. Изглеждаше изненадан — не наранен или обиден, а направо смаян. Повиках келнера и платих моята сметка. Станах и се отправих към вратата. Слязох по стъпалата. Само миг и — бе пошушнал нещо на келнера — той ме последва на улицата. „Е — рекох, — беше приятна вечер. Сега ти пожелавам лека нощ.“ „Не тръгвай още — настоя, — само две минути. Тя живее точно отсреща.“„Кой?“, попитах наивно. „Моята приятелка.“ „А — поклатих глава, — значи, е много удобно. Следващият четвъртък, нали?“ И отминах. Джордж се приближи и пак ме хвана за ръката. „Дай ми петдесет драхми, моля те.“„Не — казах, — нищо няма да ти дам.“ Направих няколко крачки. Отново ме застигна. „Моля, трийсет драхми!“„Не — отсякох, — никакви драхми тази вечер.“„Петнайсет драхми!“„Не“, повторих, отдалечавайки се. Бях на десетина метра от него. Той се провикна: „Пет драхми!“„Не! — викнах аз. — Нито една драхма! Лека нощ!“

За пръв път в живота си отказвах на някого толкова упорито. Това ми хареса. Когато наближих хотела, един възрастен мъж с дълга коса и доста голяма бохемска шапка изскочи от тъмна уличка и поздравявайки ме на перфектен английски, протегна ръка за милостиня. Инстинктивно бръкнах в джоба си и измъкнах шепа монети, може би петдесет или шейсет драхми. Той ги взе, поклони се почтително, махайки огромната си шапка, и с искреност и непрестореност, които ме смаяха, ме уведоми на безупречния си английски, че макар да е благодарен за щедростта ми, това нямало да бъде достатъчно за нуждите му. Попита ме дали имам възможността, вметвайки, че знае, че е наистина много, за да се иска от непознат, да му дам още двеста драхми, необходими му да си плати сметката в хотела. Добави, че пак нямало да му стигнат за храна. Веднага извадих портфейла си и му наброих двеста и петдесет драхми. Сега бе негов ред да се изуми. Беше помолил, ала явно въобще и не бе предполагал, че ще ги получи. Очите му се насълзиха. Той подхвана една прекрасна реч, която аз прекъснах, обяснявайки, че трябва да настигна приятелите си, които били избързали напред. Оставих го насред улицата с шапка в ръка, вторачил се в мен, като да бях призрак.

Тази случка подобри настроението ми. „Искайте — е казал нашият Господ и Спасител Исус Христос — и ще ви се даде.“ Искайте, запомнете. Не настоявайте, не просете, не крънкайте, не си служете с измама. Много просто, рекох си. Почти прекалено просто. А нима има по-добър начин?

След като вече заминаването ми беше сигурно, Кацимбалис отчаяно се опита в последната минута да организира няколко екскурзии. Бе невъзможно при ограниченото време, с което разполагах, даже и да си помисля да посетя връх Атон или Лесбос, или Миконос, или Санторини. Делфи да, може би дори и Делос. Всеки ден по обяд Кацимбалис ме чакаше в хотела. Обядвахме докъм пет или шест следобед, после се отправяхме към една винарска изба и с по няколко аперитива разпалвахме апетита си за вечеря. Кацимбалис беше в по-добра форма от всякога, макар все още да се оплакваше от артрит, мигрена, болки в черния дроб, загуба на паметта и тъй нататък. Където и да отидехме, към нас се присъединяваше някой от безбройните му приятели. В такава атмосфера разговорите придобиваха фантастични пропорции; новодошлият биваше вмъкван в архитектурния план на разказите му със сръчността и лекотата на средновековен дърводелец или зидар. Пътешествахме по вода и суша; плавахме по Нил, пълзяхме по корем из пирамидите, оставахме за малко в Константинопол, обикаляхме кафенетата на Смирна, играехме в казиното в Лутраки, а после в Монте Карло; оцелявахме в Първата и Втората балканска война, връщахме се в Париж точно навреме за мирните договори, будувахме по цели нощи заедно с монасите от Атон, промъквахме се зад кулисите във „Фоли Бержер“, мотаехме се из чаршията на Фес, полудявахме от скука в Солун, отскачахме до Тулуза и Каркасон, изследвахме Ориноко, спускахме се по Мисисипи, прекосявахме пустинята Гоби, посещавахме операта в София, хващахме тиф в Тифлис116, изпълнявахме номер с вдигане на тежести на арената на Медрано, напивахме се в Тива и се прибирахме с мотори, за да играем на домино срещу близката метростанция.

Накрая решихме да отидем в Делфи, древния център на света. Периклис Византис, приятел на Гика, ни беше поканил да прекараме няколко дни в новото общежитие за чуждестранни студенти, което правителството бе построило. Отбихме се в музея в Тива с един прекрасен Пакард117 — Гика, Византис и аз. Поради някаква причина Кацимбалис бе заявил, че ще пътува с автобус. Необяснимо защо, Тива изглеждаше точно каквато си я бях представял; обитателите й също отговаряха на недодялания образ, който си бях изградил още като ученик. Гидът в музея беше едно невъзпитано добиче, подозрителен към всяко наше движение; едва бяхме успели да го накараме да ни отвори вратата. И все пак Тива ми хареса; бе доста по-различна от останалите гръцки градове, които бях посетил. Беше към десет сутринта и въздухът бе опияняващ; струваше ми се, че сме сам-сами насред огромно пространство, изпълнено с танцуваща теменужена светлина; изправени бяхме пред един друг свят.

Когато се изнизахме от града, пълзейки по ниските хълмове, гъсти и къдрави като негърска глава, Гика, който седеше до шофьора, се извърна, за да ми разкаже странен сън, присънил му се през нощта. Беше необикновен сън за смърт и преобразяване, в който той бе излязъл от тялото си и бе напуснал света. Докато ми описваше чудните духове, с които се бил срещнал в другия свят, аз гледах към вълнистия пейзаж, ширнал се пред нас. Отново останах с впечатлението за едно безкрайно, всеобхващащо пространство, което ни заобикаляше отвсякъде, такова, каквото бях съзрял в Тива. Синхронът между сън и реалност бе страхотен, двата свята се сливаха в купа кристална светлина и ние, пътешествениците, увисвахме над земния живот. Всяка мисъл за посока изчезна; бръмчахме плавно над танцуващата земя, движейки се към празнотата на чистата сетивност, а сънят, който бе халюцинация, изведнъж стана жив и непоносимо реален. Точно когато той описваше онова странно усещане, породено от внезапното откриване на собственото тяло, проснато на леглото, внимателното балансиране, за да може бавно да се спусне и да се намести отново вътре в него, без да изгуби пръст или ръка, аз с крайчеца на окото си зърнах абсолютната, поразяваща красота на огромната равнина на Тива, към която приближавахме, и неспособен да се овладея, избухнах в сълзи. Защо никой не ме е предупредил за това?, извиках. Помолих шофьора да спре за малко, та да мога с един широк поглед да погълна цялата гледка. Все още не бяхме стигнали ложето на равнината; намирахме се сред ниски хълмчета и възвишения, замразени на място от пъргавите предвестници на светлината. Бяхме в центъра на онази мека тишина, която попива дори и диханието на боговете. Човекът няма нищо общо тук, нито природата. Нищо не помръдва, не потрепва в това царство, с изключение на пръста на мистерията; това е покоят, който се спуска над света, преди да настъпи чудо. Самото чудо не се запечатва, единствено неговото случване, единствено теменуженото сияние на дирята му. Това е един невидим коридор от време, огромна бездиханна пауза, която се издува подобно на утроба и след като е преминала през болките, се отпуска също часовник с развита пружина. Плъзгаме се през дългата гладка равнина, първия истински оазис, който виждам. Как да го различа от всички други бликащи от свежест райове, познати на човека? По-плодороден ли е, по-тучен, с по-обилен добив? Или е жужащ кошер? Не мога да кажа, че откривах тук кое да е от тези неща. Равнината на Тива бе празна, нямаше хора, нито посеви. В недрата на тази празнота пулсираше кръв, която течеше в черни, сбръчкани вени. Сънищата на отдавна умрели хора все още бълбукаха и се пукаха, процеждащи се през гъстите пори на земята, а ята подплашени птици отнасяха в небесата прозрачните им нишки.

Вляво от нас беше пътят към Парнас, мрачен, безмълвен, посивял от легенди. Странното беше, че през цялото време, докато бях в Париж, при всичката радост и нещастия, свързани с Монпарнас, нито веднъж не се бях замислил за мястото, от което произлиза името му. От друга страна, макар никой да не ме беше съветвал да отида там, Тива беше в съзнанието ми още от деня, в който се озовах в Атина. Необяснимо защо, името Тива, също както и египетският Мемфис, неизменно съживяваше смесица от фантастични спомени и когато в хладните пазви на тамошния музей съзрях най-изящната каменна рисунка, толкова много наподобяваща една от картините на Пикасо, когато зърнах неподвижните, приличащи на египетски колоси, се почувствах така, сякаш се бях върнал в добре известно минало, в свят, който познавах от дете. Тива, дори и след като си я посетил, остава в мислите ти досущ като неясните, колебливи блянове, съпътстващи дългото висене в чакалнята на зъболекарски кабинет. Докато чакаш да ти извадят зъб, често си избистряш замисъла за нова книга; направо бъкаш от идеи. После идва мъчението, книгата е изтръгната от съзнанието; минават дни, в които не постигаш нищо по-проникновено от това да бърникаш с език в малката вдлъбнатина във венеца, която ти се струва огромна. Сетне и то бива забравено и се захващаш пак за работа, и може би това е началото на нова книга, ала не е такова, каквото трескаво си го замислил там, в безчувствената чакалня. И тогава някоя нощ, когато току се мяташ, нападнат от купища несвързани мисли, изведнъж силуетът на изгубения зъб изплува на хоризонта и ти се озоваваш в Тива, Тива от детството, от която тръгват всички романи, и съзираш замисъла на огромното дело на един живот, прецизно издълбан върху каменна плочка — и това е книгата, дето винаги си искал да напишеш, но я забравяш на сутринта, и така Тива е забравена, и Бог, и целият смисъл на живота, и собствената самоличност, и самоличностите от миналото, и ето че боготвориш Пикасо, който е останал буден през цялата нощ и не е извадил разваления си зъб. Разбираш това, докато прекосяваш Тива, и то е обезпокояващо, ала също и вдъхновяващо, и когато се изпълниш с вдъхновение, се увесваш за глезените и чакаш лешоядите да те погълнат жив. Тогава започва истинският живот на Монпарнас, с Диана ловджийката в далечината и Сфинкса, който те дебне зад някой завой.

Спряхме да обядваме в Ливадия, приличаща на алпийско селце, сгушено под планинския рид. Въздухът беше сух и ободряващ, ароматен на слънце и хладен като острие на нож на сянка. Вратите на ресторанта бяха широко отворени, за да може затопленият въздух да влезе вътре. Помещението представляваше грамадна трапезария, лъщяща подобно на вътрешността на кутия за бисквити; приборите, чиниите и повърхността на масите бяха леденостудени; хранихме се, без да сваляме шапките и палтата си.

Пътуването от Ливадия до Арахова бе като спиращо дъха пътешествие с панорамната железница през една тропическа Исландия. Тук-таме — някое човешко същество, някое превозно средство; свят, все по-неземен, все по-чудотворен. Под снишилите се облаци гледката веднага стана страховита и ужасяваща: само един бог би могъл да преживее яростните набези на стихиите в този вкочанен Олимпийски свят.

В Арахова Гика слезе, за да повърне. Аз стоях на ръба на дълбок каньон и гледайки надолу, зърнах сянката на огромен орел, кръжащ над бездната. Намирахме се на самия планински хребет, насред една сбръчкана земя, която сякаш все още се гърчеше и извиваше. Дори и селцето имаше онзи блед, вкочанен вид на общност, откъсната от външния свят от лавина. От всички страни се долавяше неспирният грохот на леден водопад, макар и скрит за окото. И близостта на орлите, техните сенки, тайнствено плъзгащи се по земята, добавени към смразяващото, мрачно чувство за самота. И все пак от Арахова до околностите на Делфи земята разгръща пред теб един непрекъснат, величествен, драматичен спектакъл. Представи си кипящ казан, в който безстрашна група мъже се спуска, за да разстеле магически килим. Представи си, че килимът е изтъкан от най-хитроумно измислените фигури и най-пъстрите шарки. Представи си, че тия хора са вършили тази работа в продължение на няколко хиляди години и да си отдъхнат даже и за сезон, би означавало да разрушат правеното векове наред. Представи си, че с всеки стон, кихване или хлъцване, което земята изпусне, килимът става страшно разкъсан и разпарцален. Представи си, че багрите и отсенките, които образуват този танцуващ килим от земя, съперничат по великолепие и изкусност и на най-чудесните стъклописи в средновековните катедрали. Представи си всичко това и ще си зърнал само за миг един спектакъл, който се променя всеки час, всеки месец, всяка година, всяко хилядолетие. Най-накрая, в състояние на замаяно, опиянено, идиотско вцепенение се озоваваш в Делфи. Четири следобед е примерно и мъглата, надигнала се откъм морето, е обърнала света наопаки. Намираш се в Монголия и далечното подрънкване на звънчета отвъд дерето ти подсказва, че се задава керван. Морето се е превърнало в планинско езеро високо на върха и там слънцето се разлива, сякаш е напоен с ром омлет. По зловещата ледена стена, където мъглата се разсейва за момент, някой със скоростта на светлината е писал на някакъв непознат език. От другата страна, като че родило се след проливен дъжд, отвъд стръмната скала се ширва море от трева. То сияе с блясъка на пролетното равноденствие, поляна, прорасла между звездите в промеждутъка на едно трепване на окото.

Видян в тази странна, сумрачна мъгла, Делфи изглеждаше още по-величествен и вдъхващ почит, отколкото си го бях представял. В действителност се почувствах облекчен, изкачвайки се по малката стръмнина над общежитието, където оставихме колата, когато зърнах група селски хлапета, играещи на зарове: това придаваше човешки облик на пейзажа. От високите прозорци на сградата, чиито очертания бяха солидни и плътни като на средновековна крепост, аз можех да погледна отвъд дерето и докато мъглата се вдигаше, се появи късче море — точно зад невидимото пристанище на Итея. След като разопаковахме нещата си, отидохме да потърсим Кацимбалис, когото открихме в хотел „Аполон“ — мисля, че той беше единственият му гост, откакто си бе заминал Хърбърт Уелс, под чието име аз написах моето собствено, въпреки че нямаше да отсядам там. Уелс имаше малка, фина ръка, почти женска, като на много скромен, ненатрапващ се човек, но пък това е тъй типично за почерка на англичаните, че в него няма нищо необичайно.

Когато стана време за вечеря, заваля и ние решихме да хапнем в малък ресторант край пътя. Там беше студено като в гроб. Храната бе оскъдна, придружена от вино и коняк в неограничени количества. Вечерята ми достави огромно удоволствие — може би защото бях в настроение да говоря. Както често се случва, като се добереш до някое впечатляващо място, разговорът нямаше нищо общо с видяното. Спомням си смътно учудването, изписало се по лицата на Гика и Кацимбалис, щом започнах надълго и нашироко да им разправям за американския пейзаж. Мисля, че им описах Канзас; във всеки случай картината е била празна и монотонна и ги бе поразила. Докато крачехме обратно към общежитието, налучквайки пътя в тъмното, задуха силен вятър и дъждът се заизлива като из ведро. Отсечката, която трябваше да изминем, беше къса, но стръмна и опасна. Леко пийнал, аз бях напълно уверен в способността си да вървя без чужда помощ. От време на време пътеката, плувнала в кал, се осветяваше от мълния. В тези страховити мигове гледката ставаше тъй сърцераздирателно мрачна, че се чувствах като в сцена от „Макбет“. „По-силно, вихри! Духайте…!“118, викнах, развеселен като хлапак след бой с кални топки, и в този момент се подхлъзнах, паднах на колене и ако Кацимбалис не ме беше уловил за ръката, щях да се изтърколя в дерето. Когато на следващата сутрин видях откъде бяхме минали, едва не припаднах.

Спахме на затворени прозорци и силен огън, бумтящ в печката. На закуска се събрахме около дълга маса в зала, която би била чест за доминикански манастир. Храната беше отлична и в изобилие, гледката — прекрасна. Помещенията бяха толкова огромни, а подът — тъй примамлив, че не успях да устоя на изкушението да се попързалям все едно с кънки. Прелитах през коридорите, трапезарията, салона, понесъл добри вести от управителя на деветия си дом, самия Меркурий.

Беше време да разгледаме руините, да изцедим сетните пророчески сокове от изчезналия пъп на света. Изкачихме се по хълма до амфитеатъра, откъдето отправихме взор към пръснатите съкровища на боговете, порутените храмове, съборените колони, опитвайки се напразно да си представим великолепието на това древно място. Фантазирахме на воля относно точното местоположение на града, който все още не е открит. Изведнъж, както си стояхме смълчани и благоговеещи, Кацимбалис закрачи към центъра на амфитеатъра и вдигайки високо ръце, изрече заключителните слова на последния оракул. Беше впечатляващо, меко казано. За миг, поне така ми се стори, бе открехната завесата, скриваща един свят, който всъщност никога не е погивал, а е отплувал като облак, но е останал цял и непокътнат, и така ще бъде до деня, когато, възвърнал сетивата си, човекът ще го призове обратно към живот. В няколкото секунди, необходими му, за да произнесе словата, аз хвърлих продължителен поглед върху широкия друм на човешката глупост и не съзирайки край, изпитах горчиво чувство на печал и мъка, което по никакъв начин не бе свързано с моята собствена съдба, а с тази на вида, към който по случайност принадлежа. Припомних си други едни пророчески думи, дето бях чул в Париж, с които сегашната война, колкото и ужасяваща да е тя, беше представена като извадка от дългия списък на предстоящи неизбежни бедствия и обрати, и се сетих за скептицизма, с който бяха посрещнати. Светът, отишъл си заедно с Делфи, е угаснал като в сън. Сега е същото. Победата и поражението са безсмислени в светлината на колелото, което се върти неумолимо. Навлизаме в едно ново измерение на душата и след хиляда години хората ще се чудят на нашата слепота, апатия, на ленивото ни примирение с порядък, който е бил обречен.

Пихме от Касталския извор и внезапно си спомних за стария си приятел Ник от Орфеум Данс Палъс на „Бродуей“, роден в малко селце на име, струва ми се, Кастелия, разположено в долината отвъд планините. Може да се каже, че Ник бе до голяма степен причината сега да се намирам тук, защото благодарение на неговите уроци по танци аз се бях запознал с жена си Джун, а ако не се бях запознал с нея, навярно никога нямаше да стана писател, никога нямаше да напусна Америка, никога нямаше да срещна Бети Райън, Лорънс Даръл и най-сетне Стефанидис, Кацимбалис и Гика.

След като се поразходихме между порутените колони, ние се изкачихме по криволичещата пътека до стадиона в небесата. Кацимбалис свали палтото си и с великански крачки премери разстоянието от единия до другия му край. Гледката е невероятна. Застанал точно под планинския хребет, човек остава с впечатлението, че когато пътят е свършил, колесничарите са подкарали конете над билото и право в синевата. Атмосферата е свръхчовешка, опиянява те до полуда. Всичко, което е необикновено и чудно в Делфи, е събрано тук в чест на игрите, устройвани в облаците. Като се извърнах, видях овчар, повел стадото си по склона; фигурата му се открояваше на фона на небето така отчетливо, че той сякаш се къпеше в теменужена аура; овцете пълзяха бавно по гладкия хребет подобно на златен мъх, като че сънливо изникващи от мъртвите страници на забравена идилия.

В музея отново се натъкнах на гигантските тивански статуи, споменът за които не престава да ме преследва, и накрая се спряхме пред изумителното изваяние на Антиной119, последния от боговете. Не можех да се сдържа да не сравня мислено тази удивителна каменна идеализация на вечната човешка двойственост, толкова ярка и проста, толкова гръцка в най-добрия смисъл на думата, със Серафита, онзи литературен образ, създаден от Балзак, едновременно непонятен и мистичен и, човешки казано, като цяло неубедителен. Нищо не би могло да даде по-ясна представа за прехода от светлина към мрак, от езическото към християнското разбиране за живота, от тази загадъчна фигура на последния бог на земята, който се е хвърлил във водите на Нил. Чрез подчертаване на духовните му качества християнството е успяло единствено да обезплъти човека; у ангела половете се сливат във възвишеното духовно същество, каквото човекът представлява по своята същност. Гърците, от друга страна, са дарили тяло на всичко, като по този начин са въплътили духа и са го увековечили. В Гърция си постоянно изпълнен с чувство за вечност, което се изразява в усещането за тук и сега; в мига, в който се завърнеш в западния свят, било то Европа или Америка, това усещане за тяло, за вечност, за въплътен дух бива изличено. Движим се по часовник сред отломките на изчезнали светове, изобретявайки инструментите за собственото си унищожение, забравили за съществуването на съдба или провидение, непознали и секунда мир, нямащи и капка вяра, плячка на най-черните суеверия, мъртви и телом, и духом, дейни не като човешки индивиди, а като микроби в болен организъм.

Същата вечер, докато слушах Периклис Византис на масата в голямата зала, аз реших да потегля за Атина на следващия ден. Той тъкмо ме увещаваше да остана, а и наистина имаше защо, но почувствах, че нещо ме очаква там. Сутринта на закуска, за негово огромно учудване, му съобщих какво съм намислил. Казах му откровено, че всъщност нямам основателна причина за тръгването си, с изключение на най-основателната от всички — инстинктивното желание. Имах привилегията да съм първият чужденец, насладил се на удобствата на новото общежитие, и внезапното ми отпътуване несъмнено беше лош начин да изразя благодарността си, ала така стояха нещата. Гика и Кацимбалис веднага заявиха, че ще ме придружат. Надявам се, че щом прочете какво ми се случи, след като пристигнах в Атина, добрият кириос Византис ще ми прости за грубото държание и не ще го сметне за типично американско.

Скоростното връщане бе още по-впечатляващо за мен от идването ни. Стигнахме Тива в късния следобед, Кацимбалис ме гощаваше с разказ за лудешките си пътувания с мотоциклет от Тива до Атина на пияна глава. Струваше ми се, че тъкмо бяхме подминали великото бойно поле на Платея120 и може би това пред нас бе планината Китерон, когато изведнъж си дадох сметка за необикновеното, наподобяващо капан геоложко образувание, през което профучавахме като коркова тапа. Отново се бяхме озовали в един от ония страховити проходи, в които нашествениците са били изклани като пилци, място, което би следвало да е утеха и щастие за всички ръководещи отбраната пълководци по света. Нямаше да се учудя, ако именно тук Едип е срещнал Сфинкса. Бях дълбоко смутен, разтърсен из основи. Ала от какво? От асоциации, родени от познанията ми за древността? Надали, тъй като имам оскъдни познания по гръцка история, а даже и те са безкрайно объркани, също като цялата останала история. Не, както при свещените, така и при лобните места летописът на събитията е вкопан в самата земя. Истинската радост на историка или археолога, направил откритие, трябва да идва от потвърждаването на истинността, не от изненадата. Нищо от случилото се на тази земя, колкото и дълбоко да е заровено, не е скрито от човека. Някои места се извисяват подобно на семафори, разбулвайки не само следите, но и събитието — ако обаче към тях пристъпим с напълно чисти сърца. Убеден съм, че историята е многопластова и че окончателното й разчитане ще се осъществи едва тогава, когато възстановим дарбата си да виждаме.

Щом се прибрах в хотела и разбрах, че съм получил пари, за да се върна в Америка, си помислих, че може би именно това ме бе довело обратно в Атина, ала на сутринта, като видях Кацимбалис, очакващ ме със загадъчна усмивка, усетих, че явно има и друга, по-важна причина. Бе студен зимен ден, от околните хълмове се спускаше остър вятър. Беше неделя. Някак си всичко бе претърпяло радикална промяна. След близо десет дни един кораб щеше да отплава и понеже знаех, че ще се кача на него, това означаваше, че пътуването ми е към своя край.

Кацимбалис бе дошъл да ми предложи да посетим някакъв арменски гадател, при когото той и неколцина негови приятели вече били ходили. Съгласих се с удоволствие, защото бе нещо, което никога дотогава не бях правил. Веднъж в Париж за малко не отидох, след като бях станал свидетел на халюциногенния ефект, който подобно преживяване оказа върху двама близки мои приятели. Бях на мнение, че надали би могло да се очаква повече от едно добро или лошо прочитане на мислите.

Гадателят живееше в арменския бежански квартал в Атина — част от града, която ми бе непозната. Бях чувал, че е мизерна и живописна, но нищо от онова, което бях чувал, не ме бе подготвило за гледката, разкрила се пред очите ми. Най-интересното в този квартал бе неговата двойственост. Около разваления жълтък на яйцето е разположена чисто новата черупка на общността. Почти двайсет години тези нещастници бяха мечтали да се преместят в обещаните нови жилища. Домовете, които правителството е построило и сега очакват бъдещите си обитатели (безплатно, надявам се), биха могли да послужат за пример във всяко отношение. Контрастът между тях и копторите, където едно поколение бежанци по някакъв начин бе успяло да оцелее, е, меко казано, фантастичен. От бунището цяла една общност бе подсигурявала подслон за себе си и за своите животни, за домашните си любимци, за мишките, въшките, дървениците, микробите. С напредъка на цивилизацията подобни пъпчиви, гноясали струпвания на човешки същества, разбира се, не са необичайна гледка. Колкото по-зашеметяващо се въздигат световните градове със своята елегантност и размери, могъщество и влияние, толкова по-катастрофални стават социалните промени и все повече набъбват армиите от безработни, бедстващи, бездомни, безпарични индивиди, които, за разлика от окаяните арменци в Атина, нямат даже и привилегията да се ровят из сметищата, откъдето да си набавят покрив, а биват принуждавани да продължават похода на фантоми, посрещани в собствената си страна с пушки, гранати, бодлива тел, избягвани като прокажени и избивани като вредители.

Домът на Арам Хурабедян бе напъхан дълбоко във вътрешността на лабиринта и се наложи да разпитваме и обикаляме дълго, преди да го намерим. Когато най-накрая зърнахме малката табелка, разбрахме, че сме доста подранили. Близо час бродихме наоколо, убивайки времето, чудейки се не толкова на нищетата, колкото на трогателните усилия, които хората бяха положили, за да разкрасят тези мизерни бараки. Макар да бе съградено от отпадъци, в това селце имаше повече чар и стил, отколкото можеш обикновено да откриеш в един модерен град. То раждаше книги, картини, мечти, легенди: раждаше имена като Луис Карол, Йеронимус Бош, Брьогел, Макс Ернст, Ханс Райхел, Салвадор Дали, Гоя, Джото, Паул Клее, ако трябва да спомена някои от тях. Въпреки всичко от цялата тази ужасяваща беднотия и страдание струеше едно свято сияние; изненадата да съзреш крава или овца в стаята, в която спят майката и детето, извикваше чувство на почит. Не изпитваш и най-малкото желание да се изсмееш, виждайки сиромашка колиба с импровизиран солариум отгоре, направен от парчета ламарина. Всеки подслон бе разделен поравно и предназначен както за птиците в небето, така и за животните в полето. Човек става близък с друг човек единствено в мъката и болката; явно само тогава животът му е красив. Крачейки по тясна, покрита с дъски уличка, аз се спрях, за да разгледам витрината на една книжарница, привлечен от онези шарени приключенски книжки, които никога не си се надявал да видиш в далечна страна, макар и популярни на всички езици. Сред тях се открояваше едно лъскаво томче с червени корици, гръцко издание на „Двайсет хиляди левги под водата“ от Жул Верн. Порази ме най-вече мисълта, че светът, в който беше захвърлена тази фантастична история, бе по-фантастичен от всичко, което Жул Верн би могъл да си представи. Как може някой, долетял посред нощ от чужда планета и озовал се в тая странна общност, да си представи например, че на тази Земя съществуват и други създания, обитаващи грамадни небостъргачи, щом дори и материалите, от които са направени, затрудняват ума да ги опише? А след като между два толкова близки свята зее такава пропаст, каква ще да е пропастта между днешния свят и онзи, дето ще дойде? Въображението ни се напряга до краен предел даже когато се опитаме да погледнем само петдесет или сто години напред; ние сме неспособни да прозрем отвъд повтарящия се цикъл на война и мир, богатство и бедност, правилно и неправилно, добро и зло. Пренесете се двайсет хиляди години напред: нима все още виждате бойни кораби, небостъргачи, църкви, лудници, гета, имения, национални граници, трактори, шевни машини, консервирани сардини, малки хапчета за черния дроб и прочее, и прочее? Как ще бъдат изкоренени тези неща? Как ще дойде новият свят, добър или лош? Съзерцавайки красивото томче на Жул Верн, най-сериозно си зададох въпроса: Как ще дойде? Зачудих се наистина дали някога изобщо сме се замисляли за премахването на тези неща. Защото, докато стоях там, мечтаейки, у мен се зароди усещането, че всичко е спряло на пауза, че аз не съм човек, живеещ в XX век, а посетител от никой век, виждащ онова, дето вече е видял и ще вижда отново и отново, и мисълта, че това е възможно, бе крайно потискаща.

Вратата отвори жената на гадателя. Тя имаше ведро, изпълнено с достойнство изражение, което веднага ми направи добро впечатление. Посочи към съседната стая, където съпругът й седеше до една маса с навити ръкави на ризата, подпрял глава с ръце. Четеше от огромна книга, наподобяваща Библията. Щом влязохме, той стана и ни приветства сърдечно. У него нямаше нищо театрално, показно; повече приличаше на майстор, който се занимава с равинските си науки, отколкото на медиум. Побърза да обясни, че не притежавал никакви свръхестествени способности, че просто е изучавал кабалата доста години и е посветен в изкуството на арабската астрология. Знаеше арабски, турски, гръцки, арменски, немски, френски, чешки и няколко други езика, а доскоро бил служител в чехословашкото консулство. Единствената информация, която поиска от мен, бе датата, часът и мястото на раждане, малкото ми име и малките имена на майка ми и баща ми. Би трябвало да спомена, че преди да ми зададе тези въпроси, той каза на Кацимбалис, че аз определено съм Козирог от Юпитеров тип. Консултира се с книгите си, направи изчисленията бавно и методично и вдигайки глава, започна да говори. Обръщаше се към мен на френски, от време на време, когато нещата станеха по-сложни, прибягваше до помощта на Кацимбалис, който ми превеждаше от гръцки на английски. От лингвистична гледна точка, така да се каже, ситуацията бе интересна. Чувствах се необикновено спокоен, трезв, сигурен в себе си, забелязвах всеки един предмет в стаята и все пак нито за миг не се разсейвах. Бяхме седнали във всекидневната, която бе изключително чиста и подредена, атмосферата силно ми напомняше домовете на бедни равини, които бях посещавал в други градове по света.

Поде, казвайки ми, че съм близо до нов и извънредно важен етап от живота си, че до този момент съм се лутал в кръг, че съм си създал доста врагове (с нещата, които бях написал) и съм причинил много беди и страдания на други. Отбеляза, че съм водел не само двойствен (мисля, че употреби думата шизофреничен), а многостранен живот и че никой не ме е разбирал истински, даже и най-добрите ми приятели. Но скоро, рече, всичко това щяло да приключи. На една определена дата, която посочи, пред себе си ще съзра чист и открит път; преди да умра, ще даря огромна радост на света, на всеки човек по света, подчерта той, и най-върлият ми враг ще се преклони пред мен и ще помоли за прошка. Додаде, че преди да умра, ще се наслаждавам на най-големите почести, които човек би могъл да отдаде на друг човек. Ще направя три пътешествия из Изтока, където, освен всичко останало, ще срещна човек, който ще ме разбере както никой друг, и тази среща била абсолютно необходима и за двама ни. И при последното си посещение на Изтока нямало никога да се завърна, нито пък съм щял да умра, а да се стопя в светлината. Тук аз го прекъснах и го попитах дали има предвид, че ще съм безсмъртен посредством творбите или делата си, ала той отвърна сериозно и съвършено ясно, че не е това, имал предвид просто и буквално, че никога нямало да умра. Признавам си, че се почувствах объркан и погледнах към Кацимбалис, без да изрека и дума, за да бъда сигурен, че съм чул правилно.

Продължи нататък, казвайки ми, че някои знаци и той самият не разбирал, но щял точно да ми ги предаде по начина, по който му се давали. Без това въобще да ме учуди, аз го помолих да го стори, добавяйки, че ще успея да ги разгадая. Явно беше озадачен и впечатлен, така изглеждаше, от факта, че съм имал всички признаци за божественост, а същевременно нозете ми били приковани към земята. Спря, за да обясни на Кацимбалис на гръцки, очевидно доста развълнуван, боейки се да предложи тълкуване, в което не беше сигурен. Заговаряйки отново на френски, уточни със словата и тона си, че смята за рядка чест да срещне човек като мен. Призна, че никога не бил виждал знамения за толкова бляскава кариера, подобна на тази, която сега ме очаквала. Попита ме уместно дали не съм избягвал смъртта на няколко пъти. Едва бях потвърдил и додаде: „Всъщност неизменно като по чудо си се измъквал, когато положението е ставало отчаяно или непоносимо. И винаги ще е така. Ти имаш невероятен късмет. Искам, попаднеш ли отново в беда, да си спомниш думите ми — че колкото и опасна да е ситуацията, никога не бива да се предаваш, защото ще бъдеш спасен. Ти си като кораб с два руля: щом единият се повреди, заработва другият. Освен това притежаваш криле: можеш да отлетиш, когато тези около теб трябва да умрат. Ти си защитен. Имал си един-единствен враг — самия себе си“. И се изправи, приближи се, взе ръката ми и я поднесе към устните си.

Предавам само същината на думите му, изпускайки множество детайли, свързани с отношенията ми с разни хора, които не биха представлявали интерес за читателя, без да познава личностите и да е наясно за какво иде реч. Всичко, което ми каза за миналото, беше изумително точно и бяха все факти, дето никой в Гърция — нито дори Даръл и Кацимбалис — не би могъл да знае. Поприказвахме си малко, преди да се сбогуваме, и той ме помоли, като се върна в Америка, да издиря неговия брат в Детройт, от когото се надяваше да получи помощ. Има нещо, между другото, което забравих, ала си заслужава да бъде споменато, понеже ми направи впечатление като типично арменско. Говорейки ми за славата и величието, за почестите и даровете, с които ще се сдобия, отбеляза объркано: „Ама не виждам никакви пари!“. Аз се изсмях. Пари никога не съм притежавал и все пак водех богат и — най-важното щастлив живот. Защо са ми пари, сега или по-късно? Когато съм бил в остра нужда, винаги съм намирал приятел. Живея с убеждението, че имам приятели навсякъде. И те ще се множат с течение на времето. Ако бях разполагал с пари, вероятно щях да стана безгрижен и нехаен, вярващ в една несъществуваща сигурност, ценящ неща илюзорни и празни. Нямам никакви опасения за бъдещето. В мрачните дни, които ще настъпят, парите ще бъдат по-малко от всякога защита срещу злото и страданията.

Естествено, бях силно впечатлен от тази среща. Най-вече се почувствах пречистен. С изключение на енигматичното загатване, че няма да умра, нищо от онова, което ми предсказа, не ме удиви. Винаги съм очаквал всичко от света и неизменно съм бил готов да дам всичко. Също така, даже и преди да напусна Париж, аз бях уверен, че ще строша порочната верига от цикли, които, както той изтъкна, обикновено бяха с продължителност от по седем години. Бях си тръгнал от Париж преди войната, знаейки, че животът ми там трябва да приключи. Решението да си устроя едногодишна ваканция, да се въздържам от писане през това време, самият избор на Гърция, която, както сега разбирам, е била единствената страна, способна да задоволи вътрешните ми потребности, всичко това е било от значение. През изминалите една или две години в Париж бях намеквал на приятелите си, че някой ден ще се откажа от писането доброволно — в момента, в който почувствам, че съм овладял най-могъщата сила и майсторство. Есето за Балзак — последното ми произведение, създадено в Париж — само бе подтикнало една мисъл, която бе започнала да се оформя в мен, а именно че животът на твореца, отдаването му на изкуството е най-висшият и сетен етап от човешкия егоизъм. Имам приятели, които ми казват, че никога няма да спра да пиша, че не съм в състояние. Ала аз спрях за доста време, докато бях в Гърция, и знам, че и в бъдеще ще мога, когато си пожелая, и то завинаги. Не изпитвам никаква принуда да правя нещо определено. Напротив, усещам една все по-голяма свобода, допълвана все повече от желанието да служа на света по най-добрия възможен начин. Какъв е този начин, още не съм разбрал, но ми е ясно, че ще премина от изкуството към живота, за да илюстрирам онова, което съм усвоил благодарение на изкуството, чрез живота си. Казах, че се почувствах пречистен. Истината е, че се почувствах и въодушевен. Ала на първо място усетих една отговорност, каквато никога не съм познавал. Чувство за отговорност към самия себе си, нека да добавя. Без да съм вкусил даровете, за които той ми говореше, аз вече им се бях насладил предварително — във въображението си, имам предвид. През всичките тези години, прекарани в писане, съм бил убеден, че няма да бъда истински признат, поне от сънародниците си, преди да умра. Много пъти, докато пиша, съм надничал иззад собственото си рамо от гроба, по-скоро виждайки реакциите на потомците, отколкото тези на съвременниците си. В известен смисъл значителна част от живота ми е изживяна в бъдещето. Що се отнася до онова, дето действително ме засяга, аз съм мъртвец, жив единствено за шепа хора, които също като мен не могат да дочакат светът да ги застигне. Не го казвам от гордост или суета, а със смирение, с малко тъга. Тъга едва ли е точната дума, тъй като нито съжалявам за пътя, който съм изминал, нито ми се иска нещата да бъдат по-различни от това, което са. Сега знам какво представлява светът и го приемам — и с доброто, и със злото. Разбрах, че да живееш творчески, означава да живееш все по-безкористно, все повече в света, да се идентифицираш с него и да го промениш в основата му, така да се каже. Изкуството, както и религията, струва ми се, е просто подготовка, посвещаване в начина на живот. Целта е освобождаване, свобода, което означава поемане на по-голяма отговорност. Да продължиш да пишеш отвъд точката на себереализацията, изглежда безсмислено и възпиращо. Овладяването на коя да е форма на изразяване неизбежно води до окончателното изразяване, сиреч овладяване на живота. В това царство човекът е съвсем сам, лице в лице със самите елементи на Сътворението. Става дума за експеримент, чийто резултат не би могъл да се предвиди. Ако е успешен, целият свят ще бъде повлиян, и то по начин, непознат досега. Не искам да се хваля, нито пък твърдя, че вече съм готов да направя подобна сериозна крачка, ала умът ми работи в тази посока. Преди да се срещна с арменеца, аз вярвах, а и сега все още вярвам, че когато ми бъдат поднесени даровете и почестите, мен няма да ме има, за да ги получа, че ще живея сам и неизвестен в някое отдалечено място, продължавайки с приключението, започнало с усилията ми да се реализирам чрез думите. Знам, че големите опасности предстоят; истинското пътешествие едва започва. Измина почти година от онзи епизод в Атина, който току-що описах. Ще добавя, че откакто се върнах в Америка, всичко, дето ми се случва — реализация подир реализация, — протича като по часовник. Аз съм направо ужасен, понеже сега, за разлика от живота ми преди, трябва само да си пожелая нещо и то се сбъдва. Намирам се в деликатното положение на човек, който следва да внимава да не си пожелае нещо, което в действителност не иска. Резултатът, държа да отбележа, е, че това ме накара да желая все по-малко и по-малко. Единственото ми желание, засилващо се непрестанно, е да давам. Самото усещане за сила и богатство, до което това води, е някак си плашещо, защото неговата логика е сякаш прекалено проста. Едва когато се огледам около себе си и осъзная, че огромната част от себеподобните ми отчаяно се опитват да се вкопчат в онова, дето притежават, или да умножат притежанията си, аз започвам да прозирам, че мъдростта да даваш не е толкова проста, колкото изглежда. В основата си даването и получаването са едно и също нещо и зависят само от това дали човек живее отворено, или затворено. Ако живееш отворено, се превръщаш в медиум, предавател; живеейки по този начин, подобно на река, живееш живота си максимално, носиш се по течението му и умираш, за да заживееш отново като океан.

Празниците наближаваха и всички ме увещаваха да отложа заминаването си за след Коледа. Корабът трябваше да отплава подир два или три дни. Тъкмо когато бях изгубил всякаква надежда, чух, че бил задържан в Гибралтар и не ще можем да отпътуваме поне още седмица или десет дни. Даръл, който бе заел колата на Макс за празниците, обяви, че ще направи пътешествие до Пелопонес заедно с Нанси, и настоя да ги придружа. Ако корабът тръгнеше след седмица, имаше голяма вероятност да го изтърва. Никой не бе в състояние да каже кога точно ще отплава. Реших да рискувам и да приема, че ще се забави по-дълго.

Междувременно с Гика отидохме отново до Елевзин. Един късен следобед той се отби да ме вземе с колата си. Като наближихме Дафни, слънцето залязваше в ослепително великолепие. В спомените ми това е един зелен залез. Никога небето не е било по-чисто, нито по-драматично. Карахме с пълна газ, за да успеем да се доберем до руините преди мръкване, ала напразно. Когато стигнахме, портите бяха вече заключени. След дълги увещания пазачът се съгласи да ни пусне. Палейки клечка подир клечка, Гика бързешком ме водеше от едно място към друго. Странна гледка, която никога няма да забравя. След като приключихме обиколката, се спуснахме по мръсните улички до брега на залива срещу остров Саламин. Има нещо злокобно и потискащо в този пейзаж през нощта. Разхождахме се по кея, брулени от силния вятър, и разговаряхме за други времена. Наоколо цареше зловеща тишина и трепкащите светлинки на новия Елевзин придаваха на местността още по-западнал вид, отколкото дневното сияние. Но на връщане към Атина бяхме възнаградени с едно електрическо представление, което за мен няма аналог сред останалите градове по света. Гъркът е също толкова очарован от електрическата светлина, колкото и от слънчевата. Тук не съществуват меки нюанси, както в Париж или Ню Йорк, всеки прозорец грее така, сякаш живеещите там току-що са открили чудото на електричеството. Атина искри като полилей в гола, облицована с плочки стая. Ала това, което я прави неповторима въпреки прекомерната осветеност, е деликатността, която тя съхранява в целия този блясък. Сякаш небето, втечнило се, станало по-осезаемо, се е спуснало, за да запълни всяка цепнатина с магнетична течност. Атина се къпе в електрическо лъчение, струящо направо от небесата. То влияе не само на нервите и сетивата, но и на вътрешното битие. Изкачил се на което и да е възвишение, човек се озовава в самото сърце на Атина и би могъл да почувства истинската връзка с другите светове на светлина. На края на улица „Анагнастополу“, където живееше Даръл, има един хълм, от който можеш да обхванеш с поглед голяма част от града; нощ подир нощ аз стоях там и потъвах в дълбок транс, омагьосан от светлините на Атина и сиянието в небето. Като застанеш пред „Сакре Кьор“ в Париж, усещането е по-различно; на върха на Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк е друго. Виждал съм от високо Прага, Будапеща, Виена, пристанището на Монако — всички те са красиви и впечатляващи нощем, ала не познавам град, който бих могъл да сравня с Атина, когато се включат светлините. Звучи нелепо, но имам чувството, че тук чудотворната дневна светлина така и не угасва; по някакъв тайнствен начин този деликатен, мирен град не изпуска слънцето от хватката си, не може да повярва, че денят си е отишъл. Често, след като пожелаех лека нощ на Сефериадис пред дома му на улица „Кидатенайон“, аз се отправях към „Запион“ и се разхождах под замайващия звезден светлик, нашепвайки си като заклинание: „Намираш се в друга част на света, на друга географска ширина, в Гърция си, в Гърция, разбираш ли?“. Необходимо бе да повтарям „Гърция“, защото изпитвах странното усещане, че съм си у дома, на толкова познато място, че съзерцавайки го с огромна възхита, то се бе превърнало в ново и чудато кътче. Освен това за пръв път в живота си бях попаднал на хора такива, каквито трябва да бъдат — открити, искрени, естествени, непринудени, топлосърдечни. Подобни люде се бях надявал да срещна и в собствената си страна, когато възмъжавах. Така и не стана. Във Франция видях друг тип човешки същества, които уважавах и харесвах, ала никога не ги почувствах близки. Във всяко едно отношение Гърция ми се разкри като самия център на Вселената, идеалното място за среща на човек с човек в присъствието на Бог. Това беше първото ми напълно удовлетворяващо пътешествие, в което нямаше и следа от разочарование и ми бе дадено повече, отколкото бях очаквал да получа. Последните ми вечери в „Запион“, сам, преливащ от прекрасни спомени, бяха като една великолепна Гетсимания. Скоро всичко щеше да свърши и аз отново щях да крача по улиците на родния си град. Тази перспектива вече не ме изпълваше със страх. Гърция бе сторила за мен нещо, което Ню Йорк, не, дори и самата Америка не би могла нивга да разруши. Гърция ме бе направила свободен и цял. Чувствах се готов да се възправя срещу змея и да го убия, понеже дълбоко в сърцето си вече го бях посякъл. Краката ми сякаш не стъпваха по земята, безмълвно приветствах и благославях малката групичка приятели, които бях намерил в Гърция. Обичам ги до един, задето ми разкриха измеренията на истинския човек. Обичам земята, на която са израсли, дървото, от което са скачали, светлината, в която са разцъфнали, добротата, почтеността, великодушието, които струят от тях. Те ме изправиха лице в лице с мен самия, пречистиха ме от омразата, ревността и завистта. И не на последно място ми показаха със собствените си действия, че животът може да бъде живян красиво на всяко ниво, във всяка страна, при всякакви условия. На онези, дето смятат, че Гърция е маловажна, аз ще кажа, че няма по-голяма грешка от тази. Днес, както и в древността, Гърция е изключително важна за всеки, който търси себе си. Моят опит не е уникален. И може би трябва да добавя, че нито един народ по света не се нуждае толкова много от това, което Гърция би могла да даде, колкото американският. Гърция е не просто антитезата на Америка, а нещо много повече, тя е лекът за всички болести, които ни покосяват. От икономическа гледна точка може да изглежда незначителна, ала в духовен план все още е майката на нациите, първоизворът на мъдростта и вдъхновението.

Остават още няколко дни. В навечерието на Коледа аз седя на слънце на терасата на хотел „Крал Джордж“ и очаквам Даръл и Нанси. Времето е непостоянно; може би ще завалят силни дъждове. Трябваше да тръгнем в десет сутринта; сега е два следобед. Най-накрая те пристигат с малката раздрънкана кола на Макс, която прилича на голям бръмбар. Колата не е в ред, по-точно спирачките. Даръл се смее, както обикновено. Смее се и ругае едновременно. Ще блъсне колата. Надява се да изпусна кораба. Ще изчакаме ли минутка да си купи вестник и сандвич? Следи непрекъснато новините за войната. Не съм чел вестник, откакто напуснах Париж; нямам и намерение, поне докато не стигна в Ню Йорк, където знам, че ще ми дойдат в повече.

Първото, което разбирам, е, че есента вече си е отишла. Колата е открита, с гюрук. На слънце е хубаво, но щом се стъмни, ще стане неприятно. Минаваме край планинската верига близо до морето и Даръл неочаквано ме пита за какво се сещам, като чуя името Коринт. Отговарям веднага: „Мемфис“. „Аз пък си мисля за нещо тлъсто, червеникаво и чувствено“, казва той. Ще преспим в Коринт и после ще продължим към Спарта. Спираме за малко край канала. Първи следи от червено; определено има нещо египетско в Коринтския канал. Пристигаме в новия Коринт в късния следобед. Той е всичко друго, само не и привлекателен. Широки улици, ниски, подобни на кутии къщи, празни паркове — но в най-лошия смисъл на думата. Избираме си хотел с централно отопление, излизаме да изпием чаша чай и се запътваме към стария град, за да разгледаме развалините, преди да се е стъмнило. Старият Коринт е на няколко километра, построен е на възвишение, гледащо към пустошта. В светлината на зимния следобед мястото придобива праисторически вид. Над руините се извисява Акрокоринт, приличащ на ацтекско високо плато, където човек лесно би повярвал, че са били извършвани най-кървавите жертвоприносителни ритуали.

След като веднъж си се озовал сред руините, цялото усещане се променя. Сега огромният плинт на Акрокоринт се очертава ясно, линиите са плавни и успокояващи, той прилича на гигантски мегалит, покрит с гъсто руно. Всяка следваща минута придава на гледката нов блясък, нова мекота. Даръл беше прав: има нещо тлъсто, чувствено и розовеещо в Коринт. Това е смърт в своя разцвет, смърт насред сладострастна, вихреща се поквара. Колоните на римския храм са тлъсти; те са почти ориенталски като пропорции, тежки, ниски, вкопани в земята, наподобяващи краката на слон, поразен от амнезия. Навсякъде е видима тази пищност, презрялост, подчертана от розовата светлина, струяща от залязващото слънце. Спускаме се към извора, намиращ се дълбоко в земята, като скрит храм, тайнствено кътче, което напомня за Индия или Арабия. Над нас е дебелата стена, ограждаща това древно място. В небето се оформя чуден атмосферичен дует; към слънцето, превърнало се в огнена топка, се присъединява луната и в потока от бързо менящи се съзвучия, родени от срещата на двете небесни светила, руините на Коринт искрят и вибрират със свръхестествена красота. Ефектът е един — неочакван дъжд от звездна светлина.

Обратният път минава през един друг свят, защото заедно с тъмнината откъм морето се надига и мъгла. Низ от миниатюрни, трепкащи светлинки очертава крайбрежната линия отвъд залива, където планините се извисяват спокойни и сънливи. Коринт, новият Коринт, е облян от студена пот, която прониква до костите.

Малко по-късно, докато търсим ресторант, решаваме първо да направим бърза разходка из града. Не ни остава нищо друго, освен да тръгнем по някоя от широките улици, които не водят наникъде. Вечерта преди Коледа е, ала нищо не подсказва, че някой знае това. Приближаваме се към самотна къща, осветена от опушена керосинова лампа, и изведнъж спираме, сепнати от странни звуци на флейта. Ускоряваме крачка и заставаме в средата на улицата, за да се насладим на изпълнението. Вратата е отворена, вижда се стая, пълна с хора, вторачени в недодяланата фигура на човека, който свири. Мъжът изглежда екзалтиран от собствената си музика, музика, каквато никога преди не съм чувал и вероятно няма и да чуя. Прилича на чиста импровизация и стига дробовете му да не го предадат, край може би няма да има. Това е музиката на хълмовете, дивата мелодия на самотника, който не притежава друго освен инструмента си. Това е първичната музика, за която няма написани ноти и която не се нуждае от ноти. Тя е дива, тъжна, завладяваща, изпълнена с копнеж, с предизвикателство. Не е предназначена за човешки, а за Божи уши. Това е дует, в който единият инструмент мълчи. В миг мъж с колело приближава до нас, слиза и сваляйки шапка, учтиво пита дали не сме чужденци, дали не сме пристигнали тъкмо днес. Той разнася телеграми и в ръката си държи съобщение за някаква американка, така казва. Даръл се засмива и иска да види съобщението. Коледно поздравление за графиня Фон Ревентлов121. Прочитаме го — на английски е — и му го връщаме. Мъжът потегля, взирайки се в тъмното подобно на скаут, несъмнено готов да пресрещне всяка следваща висока жена с руса коса, облечена като мъж. Тази случка ме подсеща за собствените ми дни в телеграфната компания, за една зимна нощ, в която се натъкнах на служител, бродещ из улиците на Ню Йорк като замаян с куп неразнесени съобщения в ръка. Забелязвайки празния му поглед, аз го отведох обратно в канцеларията и там научих, че липсвал от два дни и две нощи. Бе посинял от студ и врещеше като маймуна. Когато разтворих палтото му, за да проверя дали в някой от вътрешните джобове няма още телеграми, открих, че под овехтелия костюм беше гол. В един от джобовете намерих списък с музикални произведения, който явно бе написал собственоръчно, след като излизаше, че той е техният композитор. Всичко приключи в болницата „Белвю“, където беше обявен за луд.

В ресторанта, просторен и хладен, хапнахме някакво вкусно мазно ястие, от каквото на англичанина обикновено му призлява. Признавам си, че когато чиниите са леденостудени, част от обаянието на гръцката кухня се губи, но англичаните, които са най-лошите готвачи на света, нямат никакво право да се оплакват. С помощта на няколко бутилки вино си изкарахме максимално добре като за доста скучна коледна вечер. Кулминацията на празненството — останалите посетители вече си бяха тръгнали — бе внимателното писане върху пощенски картички на смахнати послания към известни личности по света. Прибрахме се в хотела, който сега беше топъл като фурна, и веднага си легнахме.

На сутринта поехме към Микена, където семейство Даръл не бяха ходили. Въздухът бе свеж, пътят — свободен и чист, всички бяхме в превъзходно настроение. Въздействието на Пелопонес върху всеки човек, мисля, е еднакво. Най-доброто сравнение, което ми хрумва, е, че то е подобно на неусетно, бързо пробождане в сърцето. Даръл, отрасъл в Индия, близо до границата с Тибет, бе силно развълнуван и призна, че понякога имал усещането, сякаш се намира в Индия, в хълмистите земи. Когато наближихме Микена, той бе впечатлен още повече. Винаги словоохотлив и ясно изразяващ се, сега с удоволствие забелязах, че се е умълчал.

Този път, екипирани с фенерче, решихме да се спуснем по хлъзгавите стълби вътре в кладенеца. Даръл тръгна първи, после Нанси, а аз ги последвах страхливо. По средата инстинктивно спряхме и започнахме спор дали да продължим по-надолу. Отново изпитах същия онзи ужас, който бях почувствал и преди, когато идвахме с Кацимбалис, дори по-силен, понеже сега бяхме слезли още по-дълбоко в земните недра. Боях се от две неща — първо, че крехката подпора в началото на стъпалата няма да издържи и ние ще се задушим до смърт в пълен мрак, и второ, че бе достатъчна само една погрешна стъпка и щях да се озова на дъното на ямата сред змии, гущери и прилепи. Олекна ми невероятно много, щом Даръл след дълго убеждаване склони да се върнем. Бях благодарен, че сега съм първи, не последен. Като се добрахме до повърхността, бях облян в студена пот, а в мислите си все още отблъсквах с ритници демоните, които се опитваха да ме завлекат обратно в страховитото блато. Припомняйки си изпитанието месеци по-късно, аз най-откровено заявявам, че по-скоро бих предпочел да бъда разстрелян, отколкото да се спусна сам по това стълбище. Навярно щях да умра от инфаркт още преди да достигна дъното.

Трябваше да минем през Аргос, който бях виждал само отдалече, и да се отправим, прехвърляйки планините, към Триполи. Изкачването от плодородната Аргоска равнина до първия ред възвишения е съвсем различно и доста вълнуващо приключение. Пътят е тесен, завоите — остри и опасни, склонът — отвесен. По пътя се движат автобуси, управлявани, струва ми се, от откачалки, тъй като гъркът, както и преди съм казвал, е неразумен и безразсъдно смел по природа. Облаците се скупчваха, предвещавайки буря, а ние едва започвахме да прекосяваме лежащите пред нас хребети. В едно не бяхме сигурни — дали спирачките ще издържат. Питахме се, докато преодолявахме изключително остър завой, чакайки настръхнали един автобус да мине край нас, без да одраска бронята на колата. Най-накрая, като се изтърколихме по ръба на грамадния супник, който, увери ме Даръл, бил Аркадия, заваля и върху ни с пълна сила се стовари леден вятър, студен като ръката на смъртта. Междувременно, въртейки волана със сръчността на клоун, Даръл описваше надълго и нашироко достойнствата на „Дафнис и Хлоя“122. Дъждът шибаше от двете страни и отзад, двигателят взе да се дави и пуфти, чистачките отказаха, ръцете ми бяха замръзнали, а по шапката и гърба ми се стичаше вода. Въобще не ми се слушаше за Дафнис и Хлоя; мислех си колко по-комфортно щеше да ми бъде да си стоя на хлъзгавото стълбище в Микена.

Щом превалихме билото на планината, съзряхме широкото плато, на което бе разположен Триполи. Внезапно дъждът спря и се появи дъга, най-обнадеждаващата, фриволна, весела дъга, която някога съм виждал, и скоро бе последвана от втора, като и двете сякаш бяха точно пред нас, ала същевременно все така дразнещо недостижими. Преследвахме ги с лудешка скорост надолу покрай дългите извиващи се проломи, които водеха към платото.

Хотелът, където обядвахме, беше прекрасен, пийнахме вино, отръскахме се като кучета и поехме към Спарта. Заваля пак — порой, който, с кратки прекъсвания, щеше да продължи три дни. Ако трябва отново да предприема това пътуване, бих си пожелал още един такъв проливен дъжд. Цялата равнина бе преобразена все едно с магическа пръчка от светлокафявия потоп, навред бяха изникнали невероятно красиви езера и реки. Земята придоби още по-азиатски вид, засилвайки усещането за пътешествие и умножавайки нашите и без това големи очаквания. Когато долината на река Евротас се появи в полезрението ни, дъждът спря, а лекият южен вятър донесе топлина и ухание, които определено бяха приятни. Вдясно от дългата Спартанска равнина се издигаше Тайгет, планинска верига със заснежени върхове, простираща се до края на полуострова. С наближаването на Спарта ароматът на портокали ставаше все по-силен. Влязохме в града към четири следобед. Централният хотел, който обхващаше почти цяло каре, беше пълен. Наложи се да обикаляме близо час, преди да успеем да си намерим стаи. Даръл смяташе мястото за мизерно; на мен ми хареса. Вярно е, че няма нищо древно във вида на Спарта; тя едва ли е по-различна от Коринт, и все пак сигурно защото е южен град, ми се стори по-оживена, по-ведра и по-привлекателна. Спарта излъчва нещо вулгарно, дръзко, агресивно, сякаш е била повлияна от завърналите се американизирани гърци. Естествено, на всяка крачка бяхме разпознавани като англичани и поздравявани на английски, нещо, което англичаните ненавиждат, но на американец като мен изобщо не му прави впечатление. В интерес на истината аз дори се радвам на тези случайни контакти, бидейки страшно любопитен да узная какво мислят хората, и най-вече онези гърци, съумели да проникнат в най-отдалечените чуждоземни места. Тъй като никога не е бил в Америка, Даръл не би могъл да разбере, че грубият език и маниери на тия приятелски настроени гърци са съвършено обичайни, нормални и приемливи за американеца, понеже са били придобити именно благодарение на общуването с чистокръвни американци. Гъркът не е такъв по природа; доколкото имам впечатления, той е любезен, внимателен, деликатен. В тези спартанци аз открих следите тъкмо на онези черти, от които се възмущавам у сънародниците си; искаше ми се да ги поздравя, всекиго поотделно и всички заедно, за здравия разум да се върнат обратно в родината си.

Понеже разполагахме с малко свободно време преди вечеря, отскочихме до Мистра, византийско селище, чиито развалини са главната атракция за посетителите на Спарта. Каменистото корито на Евротас все още не се бе превърнало в онзи пенещ се водовъртеж, който щеше да бъде на сутринта. Сега беше бързоструен леден поток, извиващ се подобно на черна змия в плиткото си блещукащо ложе. Поради някаква причина не отидохме до руините, а останахме в колата, съзерцавайки ширналата се равнина. На връщане минахме покрай един приятел на Даръл, без да спрем. Направи ми впечатление, че се поздравиха твърде студено и равнодушно. „Какво става — учудих се аз, — да не би да сте скарани?“ Даръл изглеждаше изненадан от въпроса ми. Не, не били скарани — какво ме е накарало да си го помисля? „Е, не е ли малко необичайно да се натъкнеш на стар приятел в странно кътче като това?“, попитах. Не си спомням какво точно ми отговори, беше нещо от рода на: „Какви да ги дробим с един англичанин тук? И у нас не са стока. Нима искаш да си разваля почивката?“. Думите му ме заставиха да се замисля. В Париж никога не съм се радвал на срещата с познат американец. Но то бе, защото смятах Париж за свой дом, а у дома човек решава, колкото и погрешно да е това, че има правото да бъде груб, неучтив и необщителен. Ала далеч от къщи, особено на напълно непознато място, винаги ми е било приятно да попадна на сънародник, дори и да се окаже, че е непоправим досадник. Всъщност, щом напусна познатите територии, скуката, враждебността и предразсъдъците у мен изчезват. Ако срещна най-върлия си враг в Самарканд например, сигурен съм, че ще отида при него и ще му подам ръка. Даже бих преглътнал лека обида или оскърбление, за да спечеля неговата благосклонност. Не знам защо, освен може би защото самият факт, че си жив и дишаш в някоя друга част на света, прави недоброжелателството и нетолерантността абсурдни, каквито те и в действителност са. Спомням си за един евреин, който в Америка ме мразеше, понеже ме смяташе за антисемит. Срещнахме се на железопътна гара в Полша няколко години по-късно. Веднага щом ме съзря, омразата му се стопи. Не само се зарадвах, че го виждам, но и бях нетърпелив да му се извиня, задето, с право или не, съзнателно или не, съм предизвикал неговата ненавист. Ако се бяхме засекли в Ню Йорк, откъдето се познавахме, реакциите ни едва ли щяха да бъдат същите. Размишление, което, признавам, представлява тъжен коментар за това колко ограничени могат да бъдат хората. То поражда други, още по-горчиви — например за глупостта, която кара противниците да продължат да враждуват дори и когато се изправят пред общ враг.

Като се върнахме обратно в града, седнахме в едно задушно кафене, което приличаше на тия по гарите, и отново бяхме поздравени от приятел, този път грък, някакъв чиновник, който Даръл познаваше от Патра. Скоро той го отпрати най-учтиво и приятелски. Не бе искал да го обиди, сигурен съм, защото в това отношение Даръл въобще не прилича на англичанин, и все пак ми се стори, че сякаш издигахме стена от лед около себе си. В Лондон или Ню Йорк шумната шарения на тълпата щеше да ме подразни, но в Спарта тази коледна атмосфера ми беше изключително интересна. Ако бях сам, несъмнено щях да се представя на някоя групичка, която ми хареса, и да се включа във веселбата, колкото и идиотско да бе това. Ала при англичаните не е така; англичанинът ще гледа и ще страда поради неспособността си да се отпусне. Тези мои забележки, за съжаление, създават напълно погрешна представа за Даръл, който обикновено е най-сговорчивият, дружелюбен, приветлив, откровен и прям човек, дето можеш да си представиш. Но Коледа е ужасен ден за чувствителния англосаксонец и шофирането на раздрънкана таратайка под дъжда по опасни пътища надали би го разведрило. Лично аз не знам какво означава да си прекараш весело на Коледа. За пръв път в живота си бях готов за това — в Спарта. Ала не ми било писано. Нямаше какво друго да правим, освен да хапнем и да си легнем. И да се молим дъждът да спре до сутринта.

Даръл, който бе грохнал от умора, отказа да търсим ресторант. Излязохме от кафенето и се напъхахме в някаква задимена изба, студена и влажна. Радиото беше усилено до дупка и пищеше, квичеше, виеше, мучеше. И сякаш за да се почувства той още по-зле, програмата беше немска и ни бомбардираше с меланхолични коледни песнички, лъжливи новини за германските победи, проядени от молци виенски валсове, провлечени Вагнерови арии, влудяващи тиролски песни, благословии за хер Хитлер и гадната му банда главорези и тъй нататък. За капак, храната беше отвратителна. Но светлините бяха разкошни! Осветлението бе толкова прекрасно, че ястията взеха да изглеждат халюциниращо съблазнителни. На мен поне всичко това започваше да ми прилича на Коледа — тоест горчива, проядена от молци, жлъчна, пиянска, червива, плесенясала, слабоумна, малодушна и абсолютно изкуфяла. Ако някой пиян грък беше нахълтал със сатър и бе захванал да кълца ръце, аз щях да му река: „Браво! Весела Коледа, щастливо човече!“. Ала единственият пиян грък, който видях, бе някакъв дребосък на съседната маса, дето изведнъж силно пребледня и най-неочаквано издрайфа купчина великолепна бълвоч, а после тихомълком, с глухо „пльок“, отпусна натежала глава в нея. Отново ще кажа, едва ли бих могъл да виня Даръл, че беше отвратен. По него време нервите му бяха опънати докрай. Вместо веднага да си тръгнем, ние останахме, за да продължим някакъв глупав спор за общите добродетели на различните народи. Малко по-късно, докато пресичахме площада с неговите старомодни аркади под лекия дъждец, Спарта ми се стори още по-привлекателна, отколкото първия път, като я зърнах. Прилича много на Спарта, рекох си, което е безсмислено и все пак е точно това, дето имах предвид. Когато преди си бях мислил за нея, винаги си я представях като селце с много синьо и бяло, захвърлено насред плодородна равнина. Спарта би трябвало да е пълната противоположност на Атина. И наистина целият Пелопонес сякаш неминуемо внушава подобно усещане. Срещу прекрасната, блещукаща като диамант Атика стои един упорит ленивец, който устоява не поради някаква смислена причина, а заради извратеното удоволствие да устои. С право или не, Спарта остава в паметта ми като олицетворение на своенравна, тъпа праведност, противен добродетелен бегемот, без да добавя нищо към света въпреки напредничавите си евгенични идеали. Този образ сега потъва в калта, сънлив като костенурка, доволен като крава, безполезен като шевна машина в пустинята. Сега вече Спарта би могла да ти хареса, защото подир векове на западане не представлява опасност за света. Тя е точно онова старомодно, грозновато, не особено привлекателно селце, дето си си представял. Тъй като не си нито разочарован, нито с разбити илюзии, можеш да я приемеш такава, каквато е, радостен, че не е ни повече, ни по-малко от това, което изглежда. Фокнър би могъл да се хване и да напише дебела книга за лошите й страни, защо и доколко тя не е това или онова. Под дъжда, в мрачната празничност с византийски привкус, аз открих в нея една положителна черта — че тя е, че е Спарта и бидейки Спарта, следователно е гръцка, което е достатъчно само по себе си, за да компенсира всички противопоставящи се аномалии на Пелопонес. Дълбоко в душата си, признавам, изпитах извратено удоволствие, че Спарта най-сетне ми бе показала англичанина у Даръл, със сигурност най-безинтересното у него, но и нещо, дето не беше за пренебрегване. В същото време съзнавах, че никога в живота си не съм се чувствал толкова много американец, което е любопитно и вероятно има някакво значение. Всичко това кристализира в съзнанието ми подобно на забравен факт, Q.E.D.123, от Евклидовата история на света.

Валя през цялата нощ и на сутринта, като слязохме да закусим, продължаваше да се лее. Даръл, все още чувствайки се типичен англичанин, настоя да получи две сварени яйца. Бяхме седнали в едно кътче, от което имахме изглед към площада. Двамата с Нанси вече почти приключвахме с чая и препечените филийки, когато яйцата пристигнаха. Даръл обърна едната чашка и внимателно почука по черупката на яйцето. Било прекалено рохко и изстинало, оплака се на висок глас, викайки сервитьорката, която се оказа жената на собственика. „Моля, поварете ги още малко — каза той, — и двете.“ Изминаха десет или петнайсет минути. Същата работа и същият резултат. Само дето сега яйцето бе толкова спукано, че не можеше да бъде върнато. Решен обаче да закусва яйца, Даръл повика сервитьорката отново. Обясни внимателно, с едва сдържан гняв, че искал яйцата средно сварени. „Това го оставете — рече, — поварете само другото още малко, и по-бързо, моля ви, не мога да стоя тук цяла сутрин.“ Жената тръгна, обещавайки да направи всичко възможно. И пак зачакахме, този път по-дълго. С Нанси си поръчахме още чай и препечени филийки. Изпушихме няколко цигари. Накрая аз станах, за да погледна през прозореца, дочул някакъв странен шум долу, и взирайки се, видях жената да прекосява площада с чадър, крепейки яйцето в ръка. „Ето го, идва“, подхвърлих. „Идва кое?“, попита Даръл. „Ами яйцето! Носи го.“„Какво значи това?“, възкликна той, вземайки студеното яйце и трошейки черупката. „Нямаме печка — отвърна жената. — Трябваше да отида при пекаря, за да го сваря. Сега достатъчно твърдо ли е?“ Изведнъж Даръл взе да се извинява. „Идеално е“, заяви, чукайки го силно с дръжката на лъжицата. И докато й се усмихваше благодарствено, добави на английски: „Проклета идиотка, не можа ли да ни го каже още в началото? Твърдо е като камък, дявол да го вземе“.

Поехме отново под дъжда, спирайки тук и там на ръба на някоя пропаст, за да хвърлим бърз поглед. Колата едва вървеше, пуфтейки и хриптейки, сякаш със сетни сили. На около пет километра от Триполи, насред един истински потоп, придружен от градушка, гръмотевици и светкавици, пътят — наводнен като оризище, тя изведнъж потрепери силно и се закова на място. Можехме да се намираме и на петдесет километра, беше все едно; нямаше абсолютно никакво движение и никакъв начин да получим помощ. Да излезем от колата, би означавало да нагазим в кал до колене. Трябваше да хвана влака за Атина от Триполи, а друг освен този нямаше. Щях да изтърва и кораба, който потегляше на следващия ден. Беше толкова очевидно, че колата е изпуснала сетната си искрица живот, та ние си стояхме, смеейки се и шегувайки се с плачевното си положение, без дори да пробваме да я подкараме. Петнайсетина минути по-късно смехът ни замря. Изглежда, бяхме обречени да останем тук целия следобед, може би и цялата нощ. „Защо не се опиташ да предприемеш нещо?“, рече Нанси. Даръл тъкмо казваше, както обикновено, щом тя предложеше съвет: „Що не млъкнеш?“, когато инстинктивно направи няколко автоматични движения. За наше учудване чухме как нещото изфуча. „Скапаната таратайка тръгна“, извика той и наистина, само настъпи газта и тя подскочи като кенгуру и отпраши. Пристигнахме на пълна скорост пред хотела, където ни посрещна портиер с огромен чадър. Колата изглеждаше така, сякаш ей сега щеше да бъде понесена от потопа и запратена право на връх Арарат.

Влакът трябваше да потегли в четири, тъй че имахме време да хапнем заедно за последно. Даръл се помъчи да ме склони да остана и вечерта, убеден, че корабът няма да тръгне навреме. „Нищо не е навреме в тая скапана страна“, увери ме той. Вътре в себе си аз се надявах, че някакъв сгоден инцидент ще ме забави. Ако изпуснех кораба, друг нямаше да има сигурно цял месец, а дотогава Италия може би щеше да обяви война на Гърция и така да бъда задържан в Средиземноморието — една доста приятна перспектива. Въпреки това си казахме „довиждане“. Сега всичко зависи от Съдбата, помислих си. Даръл и Нанси щяха да отидат в Епидавър, после в Олимпия. Аз се връщах обратно в затвора.

Файтонът ме чакаше пред вратата. Семейство Даръл стояха на стъпалата и ми махаха. Звънчетата зазвъняха, перденцата се спуснаха и потеглих в гъста мъгла от дъжд и сълзи. „Къде ли ще се срещнем отново?“, запитах се. Няма да е в Америка, нито в Англия, нито в Гърция. Ако изобщо стане, навярно ще е в Индия или Тибет. И ще бъде случайно — насред път, също както Даръл и неговият приятел се бяха срещнали на пътя за Мистра. Войната не само щеше да промени картата на света, но и да преобърне съдбата на всеки, за когото ми пукаше. Още преди да започне, се пръснахме по всички краища на земята, ние, които бяхме живели и работили заедно и дори не бяхме си помисляли, че ще правим това, което правим сега. Приятелят ми Х, който се ужасяваше само като чуеше думата война, беше доброволец в британската армия; приятелят ми Y, който бе напълно безразличен и казваше, че, война или не, ще продължи да работи в Националната библиотека, постъпи в Чуждестранния легион; приятелят ми Z, абсолютен пацифист, се записа като санитар и оттогава не чухме нищо за него; някои са в концентрационни лагери във Франция и Германия, един гние в Сибир, друг е в Китай, има и в Мексико, в Австралия. Когато се срещнем отново, някои ще бъдат слепи, други — сакати, трети — състарени и побелели, четвърти — полудели, пети — огорчени и цинични. Може би светът ще стане по-добро място за живеене, може би ще си е същият, може би ще бъде по-зле, отколкото е сега — кой знае? Най-странното обаче е, че във всеобща криза като тази човек инстинктивно чувства, че има такива, дето са обречени, а други ще бъдат пощадени. При някои, обикновено бляскавите, героични личности, можеш да съзреш смъртта, изписана на челата ми; те сияят от знанието за собствената си смърт. При други, които смяташ за безполезни от военна гледна точка, усещаш, че въпреки всичко ще станат закоравели ветерани, ще преминат невредими през пламъците на ада и ще се измъкнат, хилейки се, вероятно за да се върнат към старата рутина и да не постигнат нищо. Видях какво последната война причини на приятелите ми в Америка; виждам още по-ясно какво тази ще донесе. Едно е сигурно, помислих си, хаосът и объркването, които сегашната война поражда, не ще бъдат изличени, докато сме живи. Няма връщане назад. Светът, който познавахме, е мъртъв. Следващия път, когато всички ние се срещнем, ще е върху пепелта на онова, което сме обичали.

На гарата цареше пълна бъркотия. Току-що се бе разбрало, че влакът ще закъснее час-два — имало наводнение някъде по линията, никой не знаеше къде точно. Дъждът се лееше неумолимо и безспирно, сякаш всички кранове на небесния водопровод са били отворени, а гаечният ключ — изхвърлен. Седнах на една пейка отвън и се приготвих за дълга обсада. Минути по-късно някакъв човек приближи и попита:

— Здрасти, ти какво прави тук? Ти американец? — Кимнах и се усмихнах. — Пъклена страна, а? — рече той. — Много бедна, ей т’ва е проблемът. Откъде си ти, от Чикаго? — Седна до мен и взе да ми опява колко прекрасна била организацията на американските железници. Грък, естествено, който бе живял в Детройт. — Защо се върнал в тази страна, аз не знае — продължи. — Всички беден тук, не можеш да правиш пари. Скоро ще почне война. Глупак аз, дето напусна Америка. Какво мислиш за Гърция, харесва ти? Колко дълго оставаш тук? Мислиш ли Америка отива на война?

Реших да се измъкна от лапите му възможно най-бързо.

— Опитай се да узнаеш кога ще пристигне влакът — казах, пращайки го при телеграфиста.

Не се и помръдна.

— Какъв смисъл — рече, — никой не знае. Може би утре сутринта.

Взе да говори за автомобили, какъв страхотен бил фордът например.

— Нищо не разбирам от коли — отвърнах.

— Странно — учуди се той, — а си американец.

— Не обичам колите.

— Добре де, ама когато искаш да идеш някъде…

— Никъде не искам да ходя.

— Странно — повтори, — може би предпочиташ влака, да?

— Предпочитам магарето пред влака. Обичам също и да вървя пеша.

— Брат ми е същият — каза, — брат ми вика: „Що ти е кола?“. Брат ми никога не качвал в кола. Той остава тук, в Гърция. Живее в планините, много беден, но разправя, че не му пука, щом има какво да яде.

— Сигурно е интелигентен човек — вметнах аз.

— Кой, брат ми? Не, той не знае нищо. Не може да чете, не може да пише, даже и името си не може да напише.

— Това е хубаво — рекох, — тогава трябва да е много щастлив.

— Брат ми? Не, той много тъжен. Изгуби жена си и три деца. Викам го да дойде в Америка с мен, ама той казва: „Що ми е да ходя в Америка?“. Аз му казвам ще прави много пари там. Той казва не ще да прави пари. Само иска да яде всеки ден, това всичко. Никой няма амбиции тука. Америка всеки иска да бъде успех. Може би един ден твоят син стане президент на Съединени щати, а?

— Може би — съгласих се аз, за да му доставя удоволствие.

— В Америка всеки има шанс, бедняк също, да?

— Аха.

— Сигурно аз се върне и прави големи пари, как мислиш?

— Пробвай се — отговорих.

— Да, туй викам аз на брат ми. Трябва да работиш. В Америка работиш като вол, ама ти плащат. Тука бачкаш и бачкаш, и бачкаш, и какво получаваш? Нищо. Комат хляб. Какъв живот е това? Как ще успееш? — Изпуфтях. — Ти правиш много пари в Ню Йорк, бас държа, нали?

— Не — отсякох, — не съм спечелил и цент.

— Какво имаш предвид? — ококори се той. — Не можеш да намериш работа в Ню Йорк?

— Работил съм много неща — отвърнах.

— Не се задържаш дълго?

— Вярно е — казах.

— Не си намерил подходящата работа. Трябва много пробваш, докато не намериш. Трябва да пестиш парите си. Сигурно имаш лош късмет понякога, тогава имаш нещичко за черни дни, да?

— Точно така — рекох.

— Понякога се разболяваш и губиш всичките си пари. Понякога приятел ти взема твоите пари. Ама никога не се предаваш, нали? Държиш се. Пробваш пак.

— Т’ва е идеята — измърморих.

— Имаш си работа, дето те чака в Ню Йорк?

— Не — казах, — нямам.

— Няма толкова много работа сега, както преди — поклати глава той. — В хиляда деветстотин двайсет и осма много работа. Сега всички беден. Аз изгубил десет хиляди долара на борсата. Някои хора губят повече. Аз викам, няма значение, опитай пак. Тогава идва в тази страна да види мой брат. Аз стоял твърде дълго. Няма пари тука. Само проблеми… Ти мислиш Италия прави проблеми скоро на Гърция?

— Не знам — рекох.

— Мислиш Германия победи, или Франция?

— Не мога да кажа.

— Аз мисля Съединени щати трябва включва във войната. Съединени щати очистят тези кучи синове бързо, да? Ако Съединени щати правят война на Германия, аз бие за Съединени щати.

— Правилно — кимнах.

— Тъй де, що не? — продължи той. — Аз не обича се бие, но Съединени щати добра държава. Всички равни, богати или бедни. Чичо Сам не страхува на никого. Ние вдигнем десет милиона, двайсет милиона войници, като нищо! Ние убива тези кучи синове като псета, нали?

— Ти го казваш, братко.

— Аз си викам, Чичо Сам дава ми пушка, праща ме да се бия, аз се бия за него. Гърци не обичат италианци. Гърци обичат Америка. Всеки харесва Америка…

— Ти също ми харесваш — прекъснах го, изправяйки се, и му стиснах ръката, — но сега се налага да те оставя, пишка ми се.

— Добре, аз ще те чакам — заяви той.

Има да почакаш, рекох си и се скрих вътре в гарата. Измъкнах се от другата страна и се поразходих под дъжда. Когато влязох отново, видях, че влакът трябва да пристигне в осем. Край перона се бе проточила върволица от коли. Към седем се появи пиколото от хотела и ми подаде бележка. Беше от Даръл, който ме подканяше да се върна, за да вечерям с тях. Влакът нямало да дойде преди десет, съобщаваше ми той. Премислих и реших да откажа — най-вече защото мразя да се сбогувам повторно, не за друго.

Качих се в един от вагоните и седнах в тъмното. Към девет и половина от срещуположната посока пристигна влак и всички се оживиха. Но после се оказа, че това бил екскурзионен влак, нает от някакъв клуб. Докато стоях на перона, научих, че тръгвал за Атина след минути. Чудех се дали не мога да ги убедя да ме вземат, когато един мъж дойде при мен и ме заговори на гръцки. Отвърнах на френски, че не разбирам, че съм американец и че трябва да стигна в Атина колкото се може по-скоро. Той повика млада жена, която говореше английски. Щом узна, че съм американски турист, тя се развълнува и ми каза да почакам, мислела, че може да ме уреди. Постоях няколко минути, поздравявайки се за добрия късмет. Младата жена се появи, придружена от мрачен, меланхоличен мъж с превзет вид. Той учтиво ме попита защо е важно за мен да се върна бързо в Атина, защо не мога да изчакам другия влак, който щял да пристигне след малко, сигурен бил. Отвърнах му също така учтиво, че нямам друга основателна причина освен страха. Увери ме, че не бивало да се тревожа. Влакът трябвало да дойде съвсем скоро, в което ни най-малко не се съмняваше. Поколеба се за миг и после внимателно, сякаш подавайки ми сламка, за която да се хвана, се поинтересува вежливо и възможно най-тактично, като че не желаеше да изкопчи тайната от мен, дали нямам по-належаща причина да настоявам да тръгна по-рано. Долових нещо в тона му, което ми подсказа, че ще е по-добре да не си измислям фалшив претекст. Усещах, като да подозираше, че не съм просто турист. Зад тази блага и любезна външност аз надуших полицейски инспектор. Наистина в джоба си имах писмо от Бюрото по туризъм, което Сефериадис ми беше дал, когато отивах на Крит, ала от опит знаех, че ако някой те подозира, колкото по-добри са препоръките, толкова по-зле за теб. Спуснах се по стъпалата, като му благодарих за учтивостта, извинявайки се за неудобството, дето му бях причинил. „Багажът ви?“, попита той с блясък в очите. „Нямам“, отвърнах и бързо изчезнах в тълпата.

Веднага щом влакът потегли, се шмугнах в бюфета, където излапах няколко крехки мръвки агнешко и изпих няколко коняка. Чувствах се така, сякаш се бях отървал на косъм от затвора. Влязоха двама затворници с белезници, охранявани от войници. По-късно научих, че убили мъжа, който изнасилил сестра им. Били добри хора, планинци, и се предали без съпротива. Излязох отвън и виждайки как едно агне се върти на шиш, апетитът ми отново се разпали. Взех си още малко коняк. После се качих в един вагон и се заприказвах с някакъв грък, живял в Париж. Той бе по-голяма досада и от онзи от Детройт. Беше интелектуалец, който харесваше всички погрешни неща. Измъкнах се колкото се може по-умело и пак закрачих под дъжда.

Когато в полунощ влакът най-сетне пристигна, не повярвах на очите си. Разбира се, тръгна чак в два сутринта — не бях и очаквал друго. Бях си взел билет за първа класа, мислейки, че така ще мога да поспя преди зазоряване. В купето имаше само един мъж и той скоро задряма. Всички останали седалки, тапицирани, с бели покривки на облегалките, бяха свободни. Опънах се и затворих очи. Изведнъж почувствах как нещо пълзи по врата ми. Надигнах се и махнах една тлъста хлебарка. Докато си седях, зяпайки тъпо пред себе си, забелязах върволица от тия гадни твари на отсрещната стена. Погледнах към спътника си. За мое отвращение видях, че те усърдно се катереха по ревера на палтото му, лазеха по вратовръзката и вътре в жилетката. Станах и го смушках, сочейки хлебарките. Той направи гримаса, изтръска ги и пак се отпусна назад, усмихвайки се. Не и аз обаче. Бях напълно буден, сякаш току-що бях погълнал половин дузина чаши кафе. Всичко ме сърбеше. Излязох в коридора. Влакът се спускаше по склона не просто бързо, както обикновено се движат влаковете по нанадолнище, а така, сякаш машинистът бе заспал и оставил клапаните отворени. Бях нервен. Зачудих се дали няма да е разумно да събудя спътника си и да го предупредя, че нещо не е в ред. Ала се сетих, че не знам как да му обясня на гръцки, и се отказах. Хванах се здраво с две ръце за прозореца и се помолих на Исус и всичките малки ангелчета да успеем да стигнем долу, без да изскочим от релсите. Някъде преди Аргос спирачките изскърцаха и с облекчение установих, че машинистът си е на мястото. Когато спряхме, усетих топъл, уханен полъх. Няколко боси хлапета тичаха край влака с кошници с плодове и газирана вода. Изглеждаха така, сякаш са ги изритали от леглото, дребосъци на по осем или десет години. Наоколо се виждаха само планини, а над тях — луната, прокрадваща се през облаците. Топлият полъх вероятно идваше откъм морето, бавно и на гъсти вълни, като тамян. Купчина стари траверси горяха, хвърляйки странни отблясъци върху черните планини отсреща.

В хотела в Атина намерих съобщение от „Америкън Експрес“, че корабът бил задържан за още двайсет и четири часа. Голфо, камериерката, беше изключително радостна да ме види. Чорапите и ризите ми бяха наредени на леглото, старателно закърпени по време на отсъствието ми. След като се изкъпах и подремнах, позвъних на Кацимбалис и Сефериадис, за да вечеряме заедно за последно. За съжаление, капитан Антониу бе отплавал за Солун. Гика не можеше да дойде, но обеща на сутринта да ме закара на пристанището. Теодор Стефанидис беше на Корфу, където оправяше рентгеновата си лаборатория. Даръл и Нанси или бяха откъснати в хотела в Триполи или стояха на амфитеатъра в Епидавър. Щеше ми се да видя и един друг човек и това беше Спиро от Корфу. Не знаех, че той умираше. На следващия ден получих писмо от сина му, в което се казваше, че последните му слова били: „Ню Йорк! Ню Йорк! Искам да намеря къщата на Хенри Милър!“. Ето как Лилис, неговият син, го беше написал: „Горкият ми баща издъхна с твоето име на уста, която се затвори завинаги. Накрая не беше с всичкия си и изричаше доста думи на английски като: «Ню Йорк! Ню Йорк! Къде мога да открия къщата на господин Милър?». Той умря беден, какъвто винаги е бил. Не успя да осъществи мечтата си да забогатее. Тази година завършвам Търговското училище в Корфу, но съм безработен. И това е заради гадната война. Кой знае кога ще си намеря работа, за да мога да изхранвам семейството си. Както и да е, такъв е животът и ние нищо не можем да направим…“.

Да, Лилис е прав — нищо не можем да направим! Ето защо си спомням за Гърция с такова удоволствие. Веднага щом стъпих на американския кораб, който щеше да ме отведе в Ню Йорк, сякаш се озовах в друг свят. Отново бях сред предприемачите, сред неспокойните души, които, незнаещи как да живеят своя собствен живот, желаят да променят целия свят. Гика, който ме бе докарал, се качи на борда, за да огледа удивителния американски кораб, хвърлил котва в пристанището на Пирея. Барът беше отворен и ние изпихме по едно за последно. Почувствах се така, като че вече бях в Ню Йорк: същата чистота, безизразност, анонимност, които ми бяха толкова добре познати и които мразех от дъното на душата си. Гика беше впечатлен от луксозния вид на плавателния съд; отговаряше на образа, който бе изградил в съзнанието си. А аз бях в депресия. Съжалявах, че не мога да пътувам с гръцки кораб.

Депресирах се още по-силно, когато разбрах, че срещу мен на масата щеше да седи гръцки хирург, станал американски гражданин и прекарал в Америка двайсет години. Не си допаднахме от самото начало. Не бях съгласен с нищо от онова, дето казваше; всичко, което той харесваше, аз мразех. Никога в живота си не бях срещал човек, когото да презирам по-дълбоко от този грък. Най-сетне, към края на втория ден, след като ме беше дръпнал встрани, за да довършим някакъв спор, който бяхме започнали на вечеря, аз въпреки възрастта му, огромния житейски опит, положението му, знанията, въпреки че беше грък, откровено му заявих, че го смятам за кръгъл глупак и невежа и че повече не желая да имам нищо общо с него. Той наближаваше седемдесет и явно беше уважаван от тези, които го познаваха, бе възнаграден за храбростта на бойното поле и за приноса си към медицината; освен това бе пътувал до всяко кътче на света. Беше някой и на тази преклонна възраст живееше, разчитайки на това. Ето защо думите ми истински го шокираха. Каза, че никой досега не му бил говорил по подобен начин. Беше обиден и бесен. Отвърнах му, че се радвам да го чуя, тъй като ще е за негово добро.

От този момент нататък, разбира се, ние престанахме да общуваме. Когато се хранехме, гледах упорито през него, все едно бе прозрачен. За останалите това беше смущаващо, още повече че и двамата бяхме харесвани, ала аз по-скоро бих скочил зад борда, отколкото да се помиря с тая напаст. По време на пътуването докторът излагаше възгледите си и всички слушаха с внимание и респект, след това пък аз моите, като се забавлявах, оборвайки и сривайки онова, което той бе казал, без обаче да му отговарям директно, а така, сякаш вече бе станал от масата. Чудя се как не получихме стомашни киселини, преди пътуването да приключи.

Щастлив съм да отбележа, че откакто се върнах в Америка, не съм срещал подобни типове. Където и да отида, виждам гръцки лица и нерядко спирам някого на улицата и го питам дали не е грък. Радвам се, когато мога да си поприказвам с непознат от Спарта, Коринт или Аргос. Още в деня след пристигането си подхванах приятелски разговор с човека в пералнята на голям хотел в Ню Йорк, който се оказа, че е грък от Пелопонес. Разправи ми надълго и нашироко за изграждането на втория Партенон. Пералните обикновено са под земята и атмосферата, можете да си представите, едва ли е подходяща за качествен разговор, но точно в тази дупка той се получи и съм си обещал от време на време да се отбивам при новия си приятел. Познавам и мъжа, който нощем обслужва асансьора в друг хотел, с когото също така ми е любопитно да общувам. Истината е, че колкото е по-скромна работата, толкова по-интересен ми се струва гъркът.

Това, което най-силно ме порази в Гърция, е, че тя е свят по мярата на човека. Вярно е, че и Франция създава такова впечатление, ала има разлика, огромна разлика. Гърция е дом на боговете; те може да са мъртви, но тяхното присъствие все още се усеща. Боговете са били съизмерими с хората: сътворил ги е човешкият дух. Във Франция, както и навсякъде в западния свят, връзката между човешкото и божественото е прекъсната. Скептицизмът и парализата, предизвикани от този разкол в самата човешка природа, сочат неизбежното разпадане на съвременната цивилизация. Ако хората престанат да вярват, че един ден ще се превърнат в богове, то тогава със сигурност ще се превърнат в червеи. Много е казано за новия жизнен порядък, предопределен да се роди на американския континент. Трябва да имаме предвид обаче, че още поне хиляда години не ще се провиди дори и в зародиш. Настоящият ни начин на живот, американският, е също толкова обречен, колкото и европейският. Нито една нация не би могла да положи началото на нов жизнен порядък, докато не бъде установен един нов светоглед. От горчивия си опит сме научили, че всички народи по света са съдбовно свързани, но не сме използвали това знание по разумен начин. Видяхме две световни войни и несъмнено ще видим и трета, и четвърта, вероятно и повече. Няма да има надежда за мир, преди старият ред да бъде съборен. Светът трябва отново да стане малък, какъвто е бил древният гръцки свят, достатъчно малък, за да обхване всеки един. Без да бъде вместен и последният човек, истинско човешко общество не може да има. Разумът ми подсказва, че подобен начин на живот не ще настъпи скоро, ала също и че нищо друго няма да удовлетвори човека. Докато той не стане напълно човек, докато не се научи да се държи като част от Земята, ще продължи да създава богове, които ще го погубват. Трагедията на Гърция не се състои в гибелта на една велика култура, а в загубата на една велика идея. Грешим, като казваме, че гърците са очовечили боговете. Тъкмо обратното. Боговете са очовечили гърците. Имало е един момент, когато сякаш истинският смисъл на живота е бил прозрян, задъхан миг, в който съдбата на целия човешки род е била застрашена. Това мигновение е изчезнало в пламъка на мощта, погълнал опиянените гърци. Те са сътворили митология от една реалност, недостъпна за човешкото им разбиране. Захласнати по мита, забравяме, че той е роден от реалността и в основата си не се различава от коя да е друга форма на творчество, освен че има общо с живеца на живота. Ние също създаваме митове, макар вероятно да не го съзнаваме. Ала в нашите митове няма място за боговете. Градим един абстрактен, нечовешки свят от пепелта на един илюзорен материализъм. Доказваме на самите себе си, че Вселената е празна — задача, оправдана от собствената ни празна логика. Решени сме да завоюваме и ще завоюваме, но завоеванието е смърт.

Мнозина остават учудени и смаяни, когато говоря за въздействието, което посещението в Гърция ми оказа. Разправят, че ми завиждат и че им се искало един ден и те да отидат там. Ами защо не го сторят? Защото никой не може да се наслади на жадуваното преживяване, преди да е готов за него. Хората рядко мислят това, дето казват. Всеки, който твърди, че жадува да прави нещо различно от това, което прави, или да бъде на място, различно от това, на което е, лъже сам себе си. Да жадуваш, не значи просто да ти се иска. Да жадуваш означава да станеш такъв, какъвто си дълбоко в сърцевината си. Някои хора, четейки тези страници, неизбежно ще осъзнаят, че не им остава нищо друго, освен да осъществят жадуваното. Една мисъл на Метерлинк за истината и действието промени целия ми възглед за живота. Нужни ми бяха двайсет и пет години, докато напълно вникна в значението й. Други люде са по-чевръсти в съгласуването на идея и действие. Ала работата е там, че именно в Гърция аз най-накрая постигнах тази съгласуваност. Пречистих се, върнах се в същинското човешко измерение, готов да приема своя жребий и да давам от всичко, което съм получил. Озовал се в гробницата на Агамемнон, аз се преродих истински. Въобще не ме интересува какво хората ще си помислят или кажат, когато прочетат подобно твърдение. Нямам желание да обръщам никого в моя начин на мислене. Знам, че каквото и влияние да окажа върху света, то ще бъде резултат от примера, който съм дал, а не от думите, които изричам. Поднасям това описание на пътуването си не като принос към човешкото познание, защото моето е скромно и маловажно, а като дан към човешкия опит. Несъмнено в разказа ми има грешки, но истината е, че с мен се случи нещо и аз съм го изложил толкова искрено и правдиво, колкото умея.

Приятелят ми Кацимбалис, за когото написах тази книга, за да изразя благодарността си към него и сънародниците му, надявам се, ще ми прости, че съм го възвеличил и поставил на една нога с Колос. Тези, които познават Амарусион, знаят, че в това място няма нищо грандиозно. Няма нищо грандиозно и в Кацимбалис. Нито пък в крайна сметка в цялата история на Гърция. Има обаче нещо исполинско във всеки индивид, когато той стане наистина и напълно човек. По-истински човек от Кацимбалис аз не съм срещал. Докато крачех с него по улиците на Амарусион, изпитвах чувството, че стъпвам по земята по съвсем различен, нов начин. Земята стана по-близка, по-жива, по-обнадеждаваща. Той често говореше за миналото, така е, ала не като за нещо мъртво и забравено, а по-скоро като за нещо, което носим вътре в себе си, което оплодява настоящето и прави бъдещето привлекателно. Говореше с еднакво благоговение и за малките, и за големите неща; никога не бе твърде зает, за да се спре и да се замисли над онова, дето го вълнуваше; в ръцете си държеше безкрайното време, което само по себе си е признак за една велика душа. Как бих могъл някога да забравя последното, с което ме впечатли, когато се сбогувахме на автобусната спирка в сърцето на Атина? Има хора, които са толкова пълни, толкова богати, отдават себе си така безрезервно и докрай, та всеки път, като се сбогуваш с тях, чувстваш, че няма абсолютно никакво значение дали раздялата е за ден, или завинаги. Те идват при теб преливащи и те изпълват, докато и ти не прелееш. Не искат нищо, освен да споделиш преизобилната им радост от живота. Никога не питат от коя страна на границата си, понеже в света, който обитават, граници няма. Те стават неуязвими, като сами се излагат на всяка възможна опасност. Стават по-героични, не криейки слабостите си. Със сигурност в онези безкрайни и вероятно съчинени истории, които Кацимбалис обичаше да разказва, е имало доста фантазия и неточности, ала дори и понякога истината да е била жертвана, по този начин човекът зад историята успяваше да разкрие по-вярно и по-задълбочено човешкия си облик. Когато си тръгнах, оставяйки го в автобуса — бдителното му кръгло око вече се наслаждаваше на други гледки, — Сефериадис, който ме придружи до хотела, отбеляза прочувствено: „Той е велик човек, Милър, в това няма съмнение, нещо изключително… човешки феномен, бих казал“. Произнесе го така, сякаш той, Сефериадис, се сбогуваше, не аз. Познаваше Кацимбалис толкова добре, колкото един човек би могъл да познава друг; понякога губеше търпение, понякога бе неописуемо раздразнен, понякога направо бесен, но даже и един ден да се превърне в най-отявления му враг, не съм в състояние да си представя, че би изрекъл и дума, с която да принизи висотата и величието на своя приятел. Колко прекрасно беше да го чуя да казва, знаейки, че току-що съм се разделил с Кацимбалис: Разправи ли ти оная история за монетите, които намерил?, или каквото и да е. Питаше с ентусиазма на любител на музиката, който, научавайки, че приятелят му тъкмо си е купил грамофон, иска да му препоръча плоча, за която е сигурен, че ще му достави голямо удоволствие. Често, когато бяхме всички заедно и Кацимбалис се впуснеше в дълъг монолог, аз улавях по лицето на Сефериадис топла усмивка на признание — усмивка, известяваща останалите, че им предстои да чуят нещо доказано, изпитано и одобрено. Или пък накрая прошепваше, хващайки ме под ръка и дръпвайки ме встрани: „Много лошо, че тази вечер не разказа цялата история; има един великолепен епизод, който понякога разправя, ако е в много добро настроение — жалко, че трябваше да го изпуснеш“. Изглежда, всички приемаха за даденост, че Кацимбалис не само е в правото си да импровизира, но и че от него се очаква да го прави. Смятаха го за виртуоз, виртуоз, който свири единствено своите композиции и следователно е свободен да ги променя както си иска.

Забележителният му талант притежава още една интересна особеност, която отново внушава аналогия с музикалната дарба. През времето, в което бяхме заедно, Кацимбалис живееше относително спокойно и без приключения. Ала даже и най-обикновената случка, щом беше свързана с него, по неведом начин прерастваше в събитие. Може само да бе откъснал цвете край пътя, прибирайки се вкъщи. Но започнеше ли да разказва, това цвете, макар и простичко, се превръщаше в най-прелестното, дето човек някога е откъсвал. Щеше да се запечата в паметта на слушателя като цветето, което Кацимбалис е откъснал; щеше да стане единствено и неповторимо не защото е необикновено, а защото Кацимбалис го е обезсмъртил, забелязвайки го, защото в него е вложил всичките си мисли и чувства, породени от цветята, и това е цяла вселена.

Избрах този образ случайно, ала колко подходящ и точен е той! Когато си представя как Кацимбалис се навежда да откъсне цвете от голата земя на Атика, целият гръцки свят — минало, настояще и бъдеще — се възправя пред мен. Отново виждам заоблените ниски могилки, в които са скрити славните мъртъвци; виждам теменужената светлина, от която твърдите храсталаци, обветрените скали, огромните камъни в пресъхналите речни корита блестят като слюда; виждам миниатюрните островчета, носещи се по морската повърхност, обточени от ослепително бели пръстени; виждам как орлите се издигат от главозамайващите зъбери на недостижимите планински върхове, а тъмните им сенки бавно пълзят по яркия земен килим; виждам фигурите на самотни мъже, повели стадата си по голия гръбнак на хълмовете, и руното на овцете е златно, както в дните на легенди; виждам жените, събрали се около кладенците сред маслиновите горички, полите им, движенията, приказките са същите като в библейските времена; виждам величествената патриархална осанка на свещеника, съвършено съчетание между мъжкото и женското, лика му — ведър, открит, излъчващ покой и достойнство; виждам геометричните шарки на природата, разбулвани от самата земя в оглушителна тишина. Гръцката земя се отваря пред мен подобно на Откровението на Йоан. Никога не съм знаел, че земята побира толкова много; вървял съм със завързани очи, с несигурни, колебливи стъпки; бях горд и самонадеян, доволен от фалшивия, ограничен живот на градски човек. Светлината на Гърция отвори очите ми, проникна през порите ми, разшири цялото ми същество. Светът стана мой дом, тъй като съзрях истинския център и същинския смисъл на революцията. Никакви военни конфликти между народите на земята не могат да нарушат това равновесие. Гърция може би ще се окаже въвлечена във войната, както сме въвлечени всички ние, но аз категорично отказвам да бъда нещо по-малко от гражданин на света, за какъвто мълком се провъзгласих, стоейки в гробницата на Агамемнон. От този ден нататък животът ми е посветен на възраждането на божествеността на човека. Мир на всички хора, казвам, и по-пълен живот!