Дванадесета глава

Личните стаи за магии на Аманар се намираха под покрива на най-високата централна кула на укреплението, разположени възможно най-далеч от стаята за жертвоприношения, и все пак оставаха в рамките на мрачната крепост. Той знаеше, че присъствието на Морат-Аминее по никакъв начин не е ограничено само в украсената с колони стая в сърцето на планината, но разстоянието му създаваше илюзия за сигурност.

Стените на кръглата каменна стая бяха покрити с книги, подвързани в кожи на девици, а светлината идваше от стъклените топки, които висяха от стенните свещници и пламтяха под действието на една по-малка магия. Нямаше никакви прозорци, нито някакъв друг отвор, освен една-единствена укрепена с тежки решетки стоманена врата. Аромат на тамян, който съскаше с разноцветни пламъци върху въглените на един бронзов мангал, се бореше за надмощие с миризмата на отвратителното вариво, от което се вдигаха мехури. То вреше в каменен съд, поставен над огън, непрекъснато подклаждан с човешки кости. Върху масите бяха наредени съсухрени мумии, които очакваха да бъдат стрити на прах за направата на любовни еликсири, сред тях, разпръснати небрежно, стояха кани със смъртоносна отрова и китки редки билки.

Самият магьосник наблюдаваше врящото вариво, изцяло погълнат от заниманието си. Тъмната течност започна да се надига, покрита с гъста пяна. Той се поколеба за миг и свали амулета от врата си. Мразовита тръпка се покатери по гърба му при тази кратка раздяла, ала тя бе необходима. Преди черната пяна да достигне ръба на съда, той спусна амулета, придържайки го за верижката, докато и змията, и орелът потънаха във варивото. Сребърната верижка стана по-студена и горчивият лед, покрил метала, парна неестествено дългите му пръсти. Пяната спадна, но черната течност продължи да пуска мехури още по-ожесточено. Камъкът, от който бе направен съдът, заблестя с червено сияние.

— Отрязана от жив ръка вземи и изсуши,

сърце на млада дева и курвенски уши,

окото на мангуста и бивна на глиган,

кръвта на стар орел, с ръката ти заклан —

вземи ги, скрий ги, стрий ги, пусни ги да възврат,

разбъркай с амулета точно по обяд.

С разтреперени от бързане ръце Аманар издърпа амулета от варивото. Искаше му се още същия миг да го изтрие и пак да го постави на врата си, ала този момент в магията беше критичен. С дълги бронзови клещи той повдигна каменния съд. Наблизо, поставено върху бял мраморен пиедестал, стоеше малко прозрачно кристално ковчеже, което изглеждаше крехко дори на фона на гладко полирания камък. Съвсем внимателно магьосникът наклони клещите и изсипа врящата течност над бляскавата кутия.

Думите, които мърмореше, бяха потайни, известни единствено нему сред смъртните. Парещата течност заля малкото ковчеже и кристалът изпука, сякаш щеше да се раздроби на десет хиляди парчета. Изглеждаше сякаш течността отново приема предишната си форма и се готви да отлети някъде като па̀ра. Като че долетели от огромно разстояние, в стаята отекнаха писъци. Мангуста и глиган. Девица и курва. После изведнъж се възцари тишина. Отвратителната смес изчезна до капка. Зад кристалните стени на ковчежето имаше само сиви облаци, които се въртяха като подгонени от ураганен вятър.

Дишайки тежко, Аманар остави клещите и съда настрана. Самоувереността му започна да се възвръща. Убежището, колкото и временно да бе то, вече бе готово. Той изтри до блясък амулета и го прегледа най-щателно, преди отново да го окачи на врата си.

Някъде отдолу долетя печалният звук на бронзов гонг.

Усмихнат, магьосникът отвори залостената врата и взе кристалното ковчеже под мишница. Гонгът прозвуча отново.

Аманар се насочи към стаята за аудиенции, чиито стени бяха направени от алабастър, а сводестият й таван бе поддържан от колони с дебелината на човешко тяло, издялани от слонова кост. Зад неговия трон се издигаше огромна златна змия. Страничните облегалки на трона бяха изработени във формата на качулати змии от Кот, краката му приличаха на пепелянки от Вендия — целите златни. Докато наблюдаваше събраното пред очите си множество, магьосникът не позволи нито сянка от изненада да пропълзи по лицето му. Съществата С’тара, както очакваше, бяха коленичили с наведени глави, а пет млади жени, които въобще не бе предполагал да види тук, и петте облечени с нежни като паяжина коприни, с вързани зад гърбовете ръце, бяха проснати пред трона.

Аманар седна и внимателно притисна кристалното ковчеже в скута си.

— Донесохте ли онова, за което ви изпратих? — каза той.

Сита пристъпи напред.

— Да, донесоха го, господарю.

Съществата С’тара поднесоха пищно украсено ковчеже от майсторски изковано злато, чийто капак бе инкрустиран със скъпоценни камъни.

Магьосникът си наложи да го отвори бавно, ала въпреки това пръстите му трепереха. Един след друг четири камъка, поставени върху медальони от злато и сребро, подобни на които никой простосмъртен не бе виждал, бяха небрежно захвърлени върху украсения с мозайка под. Кървавочервен рубин с големината на два човешки палеца. Диамант, черен като крилото на гарван и голям колкото кокоше яйце. Златно сърце, подобно на кристал, извадено от земните недра тъкмо в тази форма. Сложна плетеница в бледосин цвят, която можеше да реже диамант. Всички тези неща нямаха никаква стойност за него. Ръката му обаче видимо се разтрепери, когато пое последния, най-важния медальон. Дълъг колкото показалец на мъж, отрязан до последната става, с наситено черен цвят на мрак в полунощ, изпълнен с червени петънца, които диво танцуваха в глъбините му… Дланта на Аманар покри камъка — това беше медальонът, който не трябваше да попада у Морат-Аминее.

Магьосникът блъсна златното ковчеже настрана.

— Изхвърли тези неща, Сита.

Телохранителят С’тара се поклони и събра медальоните.

С жест, граничещ с нежност, Аманар обви тъмния камък в коприна, постави го в кристалното ковчеже, затвори капака и въздъхна с облекчение. Най-сетне бе придобил сигурност. Дори Морат-Аминее нямаше да бъде способен да открие какво има в ковчежето, поне за известно време. А преди да направеше опит да узнае, той щеше да намери ново убежище, далеч, ненаказано далеч, където богът-демон никога нямаше да се досети да го потърси.

Сграбчил здраво кристалната кутия, Аманар насочи вниманието си към жените, които лежаха пред него, притиснали лица към разноцветните плочки на пода. С лениво задоволство магьосникът отбеляза, че треперят.

— Откъде намерихте тези жени? — попита той.

Сураса, предводителят на набега, вдигна покритата си с люспи глава. Тъмното му лице бе напълно безизразно, а думите, които произнесе, прозвучаха като съскане:

— Преди да влезем в Шадизар, господарю, ние повторихме думите, което ти ни каза, и изядохме прахчетата, за да задейства магията и никой да не ни види, когато влизаме.

— Жените — каза нетърпеливо Аманар. — Не ми разправяй за всяко нещо, което се е случило. — Той въздъхна при вида на дълбокото съсредоточаване, което се появи в червените очи на С’тара. За тези същества беше много трудно да отделят същественото от цялото.

— Палатът, господарю — изсъска накрая Сураса. — Невидими влязохме в палата на Тиридатес, но когато отидохме до мястото, където трябваше да бъде нещото, за което ни изпрати, намерихме само ковчежето. Взехме го и след това претърсихме палата. Разпитахме няколко души и ги убихме, за да не вдигат шум, после открихме медальоните по вратовете на тези жени и погубихме мъжете, които бяха с тях. Напуснахме двореца и разбрахме, че както ни беше предупредил, магията вече не действува. Облякохме дрехите…

— Тишина — каза Аманар и думите на гущероподобното същество в миг секнаха. Знаеше, че техният ум е ограничен, затова беше заповядал да донесат ковчежето и всичките пет медальона. Опасяваше се, че могат да сгрешат и да донесат черния диамант вместо онова, от което се нуждаеше. И въпреки всичките му внимателни разпореждания те все пак бяха увеличили риска да бъдат заловени, като бяха пленили тези жени. Ярост заклокочи у него, ярост още по-непоносима, защото знаеше, че да наложи наказание върху тях е равносилно да наказва кучета. Те приемаха всичко, което правеше, без да имат и най-малката представа защо го извършва. Съществата С’тара доловиха, че е обхванат от мрачно настроение и неловко се раздвижиха.

— Жените — заповяда магьосникът.

Петте жени светкавично бяха издърпани на колене и полупрозрачните копринени одежди, които покриваха телата им, бяха съдрани с един замах. С помътени от ужас очи голите жени видяха как Аманар се изправя от мястото си. Той замислено закрачи пред тях. Всяка една бе красива, пък и като група бяха прекрасни, но имаше и нещо, което бе не по-маловажно за него — ужасът им бе осезаем.

Той спря пред едно светлорусо момиче с мека като коприна кожа с млечния цвят на слонова кост.

— Как се казваш?

— Суза. — Магьосникът присви вежда и тя бързо добави: — Суза, господарю. Наричам се Суза, ако това е приятно за теб, господарю.

— Значи и петте сте танцьорки, които Илдиз е пратил на Тиридатес? — Сините й очи, впримчени в неговия черен поглед, ставаха все по-ужасени, докато той я наблюдаваше.

— Да, господарю — с треперещ глас прошепна тя.

Той поглади брадичката си и кимна. Танцьорките на краля. Наистина подхождаха на човек, който щеше да управлява света. И когато магьосникът измъкнеше и последната трошица забавление от тях, немощните им души щяха да нахранят Морат-Аминее.

— Конан ще ни освободи! — изведнъж извика едно от момичетата. — Той ще те убие.

Аманар бавно тръгна пред редицата и спря срещу нея. Тя беше стройна и дългокрака, големите й тъмни очи го гледаха предизвикателно, макар че гъвкавото и тяло трепереше.

— Как се казваш, момиче? — Думите бяха изречени меко, но тонът им предизвика дълбок, сподавен стон в гърлото й.

— Велита — отговори накрая момичето.

Аманар забеляза, че бе стиснала зъби, за да не изрече думата „господарю“. Щеше да извлече много, удоволствие от нея.

— И кой е този Конан, който ще те спаси?

Велита само потрепери, ала Суза се впусна да обясни:

— Извини ме, господарю, но много се говореше за някакъв Конан в Шадизар. Крадец, бил опасен крадец.

— Крадец! — изсмя се Аманар. — Е, малка Велита. Какво да направя аз за твоето спасение? Сита, разпореди на патрулите, ако намерят този Конан, да ми донесат кожата му. Не него. Само кожата. — Велита изпищя, грохна напред и опря ридаещи очи върху коленете си. Аманар отново се изсмя. Другите жени гледаха, неми от ужас. Но това не бе достатъчно. — Всяка вечер ще танцувате за мен, и петте. Онази, която най-много ми хареса, ще сподели леглото ми през нощта. Другите три ще бъдат бити с камшик и ще прекарат нощните часове оковани във верига. Онази, която най-малко ми хареса… — той прекъсна думите си, като с удоволствие усещаше как напрегнатостта на момичетата расте — … ще бъде дадена на Сита. Той е груб, ала все пак знае какво се прави с жена.

Коленичилите жени хвърлиха ужасѐн поглед към влечугоподобното същество, което бе започнало жадно да се взира към тях, и се проснаха в краката на магьосника, като се опитваха да го умилостивят с подмилкване, писъци и горещи молби. Аманар изпитваше върховно опиянение да усеща техния ужас. Вероятно подобно чувство изпитваше богът-демон, когато поглъщаше човешка душа. Магьосникът помилва кристалното ковчеже. Слухът му се къпеше в блаженство от писъците на момичетата. После Аманар се обърна и излезе.

Загрузка...