Двадесет и първа глава

Когато Конан се приближи до бандитския лагер, до ушите му долетяха прегракнали смехове и звуци от пиянско, фалшиво пеене. Щом излезе на светло, той спря и се облещи от удивление. Бандитите наистина пируваха. Реза с гърбавия нос беше клекнал с огромен къс печено месо и го ръфаше със зъби. Абериус премина край кимериеца, олюлявайки се, с отметната назад глава и надигната бутилка. Половината от виното се бе изляло върху гърдите му, но мъжът с лице на невестулка се разсмя и захвърли скъпия съд, който се разби на парчета върху каменистата почва. Хордо размахваше извития си меч в една ръка в другата стискаше чаша и виеше някаква неприлична песен срещу луната. Всички пееха и се смееха, ядяха и пиеха — кой, както и каквото иска. Всички се оригваха и бършеха мазни пръсти в дрехите си, наливаха се със скъпи вина от Аквилония, сякаш те бяха евтина кръчмарска помия.

Карела и Аманар се приближиха към Конан. Тя държеше в ръка кристална чаша и се правеше на благородна дама, ала в походката й се бе промъкнало пиянско клатушкане. Магьосникът бе поставил дългата си ръка върху красивото й рамо и бе отметнал алената й пелерина, така че удължените му пръсти милваха нейната копринена плът, сякаш тя му принадлежеше. Припомняйки си Велита, Конан почувства едновременно обида и отвращение, ала знаеше, че трябва да контролира гнева си, докато се добере до медальона.

— Чудехме се къде си — каза червенокосата. — Погледни този прекрасен пир, който Аманар направи за нас. Това излекува цупенето и недоволството на хрътките ми и им оправи настроението.

Тъмните очи на Аманар бяха неразгадаеми.

— Малко неща могат да се видят тук дори и на дневна светлина, Конан от Кимерия. Малцина мъже ще тръгнат да се разхождат в тази местност през нощта. Какво интересно намери в тъмнината?

— Тук разпалват огньовете прекалено силно за моята северна кръв — отвърна Конан. Наблюдаваше как дългите пръсти мачкат рамото на Карела. — Това е рамо, магьоснико — каза младежът по-разгорещено, отколкото му се искаше. — Рамо, а не тесто за хляб.

Карела, изглежда, се сепна, а Аманар се разсмя.

— Горещата кръв на младостта. На колко години си, кимериецо? — Но не свали ръката си от рамото на червенокосата.

— Още не съм навършил деветнадесет — гордо каза Конан, ала изведнъж почувства тъга, защото видя промяната в очите на Карела. Бе виждал същото в очите на други жени, който смятаха, че на човек са му необходими определен брой години, преди да стане мъж.

— Още ненавършил деветнадесет! — Аманар се задушаваше в собствения си смях. — Всичко на всичко голобрад юноша, макар че е натрупал толкова мускули. Червената каня, великата главатарка, която напада кервани, е прибирала момченце от бебешка люлка.

С рязко движение на раменете червенокосата отблъсна магьосника и полегатите й зелени очи опасно заблестяха.

— Момче от варварските племена — измърмори тя. След това добави с по-висок глас: — Обмислих предложението ти, Аманар. Приемам.

— Отлично — каза магьосникът с доволна усмивка, потри бузата си със златния жезъл и погледна Конан. — Ами ти, млади кимериецо, който обича да се скита в мрака? Въпреки младостта ти моето предложение все още е в сила, защото си мисля, че в тези масивни рамене са скрити множество умения.

Конан си наложи да се усмихне.

— Трябва ми още малко време да помисля. Още ден-два, до вдругиден, както каза ти. След това ще ти дам своя отговор.

Аманар кимна.

— Много добре, кимериецо. След ден-два ние двамата ще видим какво ще бъде твоето бъдеще. — Очите му, в които плуваха червени точици, се обърнаха към Карела с милващ поглед, който накара Конан да почувства тръпки на гняв и отвращение. — Ти, моя скъпа Карела, утре трябва да дойдеш в крепостта. Разбира се, без младия кимериец, който все още не е взел решение. Имаме много да си говорим, ще обсъдим и какви планове имам за теб…

Конан изпита непреодолимо желание да смачка мургавото лице на магьосника с юмрук, ала се овладя и каза:

— Може би ще споделиш тези планове с всички нас. Като знаем за какво се отнасят, аз, пък и някои от останалите мъже, по-лесно ще решим какво да правим.

Карела въртеше глава между двамата мъже с поглед, който правеше сравнение между тях, ала при тези думи на Конан подскочи като ужилена.

— Моите хрътки вървят, където аз им заповядам, кимериецо.

Внезапно над лагера се спусна мъртва тишина, смехът и песните секнаха. Конан се огледа, за да разбере каква е причината за това, и зърна Сита, който стоеше в края на осветеното пространство, притиснал двуостра бойна брадва към широките си гърди. Червените му очи слабо проблясваха, докато оглеждаше мъжете около огньовете. Те се раздвижиха тревожно, някои разхлабиха оръжието в ножниците си. Лишената от устни уста на С’тара зейна и оголи кривите му зъби в изражение, което би трябвало да означава усмивка. Или подигравка.

— Сита! — остро извика Аманар.

Без да поглежда нито надясно, нито наляво, съществото С’тара закрачи през лагера и падна в краката на Аманар. След като господарят му направи нетърпелив жест, Сита стана, наведе се към магьосника и прошепна нещо на ухото му.

Конан не можа да долови нито звук от неговите думи, нито успя да разгадае нещо по мрачното лице на Аманар, но забеляза, че кокалчетата на магьосника побеляха върху златния жезъл, което означаваше, че новината е неприятна. „Талбор“ — помисли си Конан. Аманар направи знак на своя подчинен да замълчи.

— Трябва да ви напусна — каза магьосникът на Карела. — Случило се е нещо, което изисква моето присъствие.

— Надявам се, че не е някаква неприятност — каза тя.

— О, нещо съвсем дребно — отвърна Аманар, ала устните му под късо подстриганата брада се свиха. — Ще те видя утре. Лека нощ. — Той се обърна към Конан. — Добре обмисли решението си, кимериецо. Убеден съм, че си чувал много по-лоши предложения от моето. Хайде, Сита. — Магьосникът излезе от лагера, следван по петите от слугата С’тара.

Щом Аманар и люспестото създание се отдалечиха, шумът в лагера се възобнови. Хордо със залитане се приближи до Конан и Карела.

— Не ми харесват тези неща — несигурно каза едноокият бандит. Все още стискаше голия си меч и вече празната златна чаша и се клатушкаше. — Кога ще напуснем тази проклета долина и ще се заловим с неща, които познаваме? Кога ще тръгнем към пътищата на керваните?

— Пиян си, моя стара хрътко — нежно каза Карела. — Намерѝ си местенце, наспи се хубаво и ще приказваме на сутринта.

— Тази вечер влязох в крепостта — тихо каза Конан.

Зелените очи на Карела потънаха в неговия сапфирен поглед.

— Глупако! — просъска тя. Хордо се облещи срещу тях с отворена уста.

— Медальоните са у него — продължи кимериецът. — Жените също са там. Той държи в плен две от тях. Другите три са изчезнали. Смятам, че ги е убил.

— Да убие робините? — каза възмутено Хордо. — Какъв човек би направил такова нещо? Даже и магьосник…

— Говорѝ по-тихо — сряза го Карела. — Казах ти да не подмяташ тази дума, докато не ти дам разрешение. Ами ти, Конан! Що за глупости дрънкаш? Щом жените ги няма, той сигурно ги е продал. Или може би твоята скъпоценна Велита е една от изчезналите?

— Не е — изръмжа Конан в отговор. — Защо тя още те кара да настръхваш? Много добре знаеш, че между нас няма нищо, макар че за теб и Аманар не може да се каже същото, ако се съди по това, как те галеше.

— Не! — възрази Хордо и сложи ръка върху рамото й. — Не и Аманар. Не с Червената каня. Признавам, промених своето мнение за тебе, когато заведе Конан в леглото си, но…

Лицето на Карела пламна и тя остро го прекъсна:

— Млъквай, стари глупако! Какво правя аз и с кого го правя, е само моя работа!

Очите й сякаш хвърляха зелени камѝ срещу Конан, така свирепо го изгледа тя. После главатарката се отдалечи, като сграбчи бутилката от ръцете на Абериус, когато мина край него.

Хордо поклати едрата си глава.

— Защо не каза нещо, Конан? Защо не я спря?

— Тя е свободна жена — студено отвърна Конан. Гордостта му все още бе накърнена от начина, по който бе допуснала ръката на Аманар върху рамото си. — Нямам никакви права над нея. Ти защо не я спря?

— Прекалено съм стар и не ща да гледам как нарязва черния ми дроб на парчета — изсумтя Хордо. — Значи твоята Велита наистина е била в крепостта? Чудя се защо не си я изнесъл. Защо не измъкна и медальоните и не изчезна оттук?

— Тя е омагьосана — въздъхна Конан и разказа как бе намерил Велита и онова, което му беше разправила тя.

— Значи онзи ни е излъгал — каза брадатият, когато Конан свърши разказа си. — Щом не е казал истината за медальоните и жените, за какво ли още лъже?

— За всичко. Мислех да й разкажа какво е сторил с Велита, за да разбере какъв човек е този магьосник, но сега тя ще реши, че съм измислил всичко.

— И е много вероятно да каже на Аманар за това, за да го забавлява с твоята ревност. Или онова, което тя е сметнала за ревност — побърза да добави той, когато кимериецът му хвърли свиреп поглед. — Ами какво да правя аз, Конан? Дори и сега не мога да я напусна.

Конан измъкна широката си сабя няколко пръста от ножницата и после с трясък я прибра обратно.

— Дръж меча си остър и очите — отворени на четири. — Стоманеният му поглед обходи пъстрата сбирщина бандити, проснати в пиян унес около огньовете. — Поддържай в непрекъсната бойна готовност тези нейни хрътки. Всеки миг трябва да бъдат в състояние да се изтеглят оттук. И, разбира се, не позволявай нито на Аманар, нито на нея да открият какво правиш.

— Ти самият не задаваш много въпроси, нали, кимериецо? Какво смяташ да правиш?

Конан се взря в мрака към крепостта, преди да отговори. В непрогледната тъмнина масивните стени изглеждаха още по-черни.

— Ще убия Аманар, ще освободя Велита, ще открадна медальоните и, разбира се, ще се върна в Шадизар. Дреболии.

— О, дреболии! — изстена Хордо. — Имам нужда от още малко вино.

— И аз — каза тихо Конан.

Нощта тежко притисна широките му рамене. Ужасно беше човек да умре в такава отвратителна долина.

Загрузка...