Копелето

Пролог

юни 1570 г.

До Мари Беатрис дьо Мондидие

Скъпо мое момиченце, моя прелестна дъще с живия поглед и вечната усмивка, която пронизва човек право в сърцето, пиша ти, въпреки че си едва на седем месеца и ще минат много години, преди да можеш да прочетеш и разбереш писмото ми. Тайно се надявам, че дотогава то ще е станало излишно. Че най-после ще съм те открила и те държа в ръце, и гледам как растеш и се превръщаш в красива и силна жена, каквато съм сигурна, че ще бъдеш някой ден. Но все пак ти пиша — в случай че пленничеството ми се проточи и не се прибера скоро. Ще последват още писма. Защото аз съм твоята майка, Мадлен дьо Мондидие, и винаги ще те обичам. Дано писмата и любовта ми те намерят, където и да си.

Прескъпа Мари Беатрис, малка моя Снежинке, както те наричам на галено в мислите си, ти трябва да знаеш коя си. Трябва да знаеш коя е майка ти. Трябва да познаваш историята си. В първото си писмо ще съм кратка, защото възможностите ми са ограничени. В момента пътувам по море, пленница съм на един турски кораб и не съм сигурна накъде сме се отправили. Може би чак към Константинопол.

Засега се държат добре с мен. Командирът, Улудж Кара Бей, ми осигури собствена каюта, а когато разбра, че съм образована, ми предостави и хартия и пера, за да се занимавам с нещо полезно, докато сме по море. Как ще изпратя писмото, още не знам. Първо да стигнем сушата. Все ще измисля нещо.

Ще пратя писмото до леля си в Руан — графиня Мари Карон, на която си кръстена. Надявам се камериерката ми Габриел, на чиито грижи те поверих, да е успяла да те заведе до леля ми, въпреки че Северна Франция е далеч от Испания, където ви оставих. Навремето Габриел беше на служба при графинята и решихме да потърси помощ там, ако се наложи набързо да отпътувам без теб. Ако си в Руан при графиня Карон, мила Снежинке, тогава съм спокойна, че си в добри ръце.

Графиня Мари Карон е единствената сестра на покойния ми баща Еркюл дьо Мондидие. Майка ми почина, когато бях малка. Така че графинята е единствената ти роднина.

На семейството на баща си не можеш и никога няма да можеш да разчиташ. При все че с баща ти се обичахме, по ред причини връзката ни остана тайна и никой не знае, че съм му родила дъщеря. Най-сигурно ще е това да си остане тайна. Баща ти е принц Луи дьо Конде, един от враговете на Католическата църква. Той беше убит при Жарнак преди близо година и половина в битката на френските хугеноти срещу нас, католиците. Беше женен за Елеонора и сега синът им е начело на еретиците хугеноти в борбата им срещу френската корона и кралицата майка Катерина Медичи. Каквото и да чуеш за Катерина Медичи и за безмилостния начин, по който мачка противниците си, тя е кралица, която всеки френски католик трябва да почита и на която трябва да останем верни.

Аз бях придворна дама на Катерина, преди да отида в Испания. Но се влюбих във врага й — баща ти Луи, а когато той загина, предпочетох да напусна Франция. Имах нужда за известно време да се махна от страната, която ме принуди да се разкъсвам между любов и лоялност.

Затова през април 1569-а заедно с Габриел напуснах Ла Рошел — тогава градчето беше под властта на хугенотите — и двете пресякохме границата с Испания. Беше съвсем скоро след гибелта на баща ти. Носех писмо от Катерина Медичи, че пътувам по нейно поръчение и се намирам под нейна закрила. Бях уверена, че с това писмо ще ме приемат добре в католическия двор в Мадрид. Оттам крал Филип II управлява Испания, а аз смятах съюза между него и Франция за силен, особено откакто се ожени за дъщерята на Катерина Медичи — Елизабет. Всички говореха, че наистина я обича.

Освен писмото от кралицата, носех рапирата си и една кама с инкрустирана със смарагди дръжка — подарък от графиня Карон. Защото аз мога да се фехтовам, скъпо дете, и един ден ти също ще можеш. Никога не трябва да се страхуваш да влезеш в битка. Жените също могат да се борят за мястото си на света, никога не го забравяй. Мнозина ще се опитат да те убедят в противното. Жените все още биват потискани с твърдението, че слабостта е прекрасно женско качество. Никога не им вярвай. Научи се да се фехтоваш, изучи света чрез книгите, научи всичко, което можеш да научиш. И без срам воювай за мястото и щастието си.

Достатъчно за тази вечер. В мислите си целувам устните ти, мъничките ти пръстчета, очите ти. Приспивам те с песнички за любов и радост. Душата ми напуска този кораб, полита през морето и те намира, и те обгръща в нежност и грижа в тази обсипана със звезди нощ. Погледни нагоре към небето, любима моя дъще. Има една утринна звезда, наричат я Фосфор[1] Открий я и я погледай заедно с мен. И когато я гледаш, знай, че те обичам.

Твоята майка,

Мадлен дьо Мондидие