Копелето

27

Гуехар Сиера, 13 януари 1570

Любима Мадлен,

Разбрах, че си родила още през декември! Пиши ми! О, прелестна, разкажи ми за малката ми дъщеричка, разкажи как сте, разкажи колко си красива, за да мечтая за теб в тези тежки обстоятелства, когато войната и зимата са заличили опиващата хубост на Андалусия и са оставили само остри скали, опожарени градове и обезобразени трупове.

Детето трябва да се е появило един месец преждевременно, явно е била нетърпелива. Добре ли е? Как я кръсти — мъничката ми Хуанита?

Положението тук е критично. Зимата е сурова, първите студове дойдоха рано, снегът вали безспир и не успяваме да защитим както трябва християнските села. Мориските все още се крият в пещерите из Алпухара и стават все по-силни заради подкрепата на турците. Вече не става въпрос само за Гранада. Въстанието се разпростира и в останалата част на Адалусия и ако не ги ударим скоро, има риск не само цяла Испания, но и целият християнски свят да бъде застрашен.

Скъпият ми брат кралят знае всичко това много добре и още през октомври помоли папата да ни подпомогне с голямо количество муниции от италианските оръжейни фабрики. С тези муниции най-сетне тръгваме от Алхамбра, за да сложим край на войната. Град по град, пещера по пещера ще ги изкореним тези бунтовници.

В момента се намерим в мориския град Гуехар Сиера и скоро с армията продължаваме към Галера. Гуехар Сиера падна бързо. Проклетите страхливци се изпариха веднага, взеха жените и децата със себе си и се покриха в Сиера Невада. Въоръжени християни тръгнаха след тях нагоре из планините. Вече никой не е склонен на снизхождение. Имаме да отмъщаваме за твърде много зверства.

Галера обаче едва ли ще падне толкова лесно. Той е един от главните градове на въстаниците, укрепен е и го пазят както мориски войски, така и турски войници. Под водачеството на маркиз Де Лос Велес той отдавна е обсаден, но без успех. Затова му отивам на помощ с основната армия. Трябва да унищожим тези чудовищни безверници сега, преди османците и целият мюсюлмански свят да ни нападнат като пълчища мръсни плъхове. Мюсюлманите по цял свят само печелят от тези безредици. Току-що получих вести, например, че турският губернатор в Алжир е превзел град Тунис.

Но аз не губя надежда. Походът на войската ни от Гранада изглежда като началото на края. Късметът е на наша страна и жънем победа след победа. Макар че разрушенията наоколо и изтощените от битки войници внушават униние, аз вярвам, че всичко това ще приключи още през лятото. Над Андалусия и Гранада отново ще се възцарят мир и красота, над маслиновите горички, палмите, плодните дръвчета, пищните градини, колонадите и изящните арки на палатите. Колкото по-сурова изглежда Андалусия сред планините през зимата, толкова по-плодородна знам, че е, когато над цялата страна цари мир и лято. Някой ден трябва да дойдеш до южния бряг, да видиш синия безкрай на морето, прелестна Мадлен, неизбродните планински вериги, които подпират на раменете си небето и карат човек да диша по-леко.

Всъщност ти ще пътуваш ли с Филип II, когато тръгне следващия месец? Твърде необичайно решение от страна на брат ми да предприема подобно пътуване през Андалусия — по принцип той рядко и с нежелание излиза от Кастилия — но явно е осъзнал необходимостта в такива неспокойни времена да покаже на поданиците си в Андалусия, че кралят им е до тях. Сигурен съм, че това е причината да провежда следващия кòртес[8] в Кордоба. Самият аз се надявам да успея да го видя там. Какво щастие ще е, ако и ти тръгнеш със свитата му правителството към Андалусия! Тогава ще се видим отново!

Твой Хуан

28

— Хайде, вече дайте детето на Лаура! — София протегна ръце към Снежинка, която се беше унесла в прегръдките ми. — Жена с вашето положение трябва да има дойка. Вече я кърмихте цял месец, предостатъчно е. Трябваше да последвате съвета ми и да предадете Мари Беатрис на друга жена от самото начало.

Погледнах дойката. Лаура изглеждаше чиста, но и някак глуповата. Мисълта да предам момиченцето си в ръцете на чужда жена ми се струваше направо противна.

— Не ми трябва дойка — казах.

— Напротив, Мадлен — възрази Ана, която вече беше в напреднала бременност. — Как ще последвате свитата на краля в пътуването на юг, ако трябва в същото време и да кърмите? Жена с Вашето положение трябва да е свободна да участва в официални събития. Като посланичка на Франция Вие сте поканена да се присъедините в пътуването на краля до Андалусия и следващия кòртес в Кордоба. Стегнете се!

„Стегнете се“. Точно същото ми беше писала и Катерина Медичи. Припомних си писмото от кралицата майка. Тя беше реагирала незабавно, след като Фуркево я беше уведомил за ареста ми. Чрез сина си Шарл IX ме беше обявила пред Филип II за официална представителка на Франция, беше ме назначила за посланичка на родината ми и помощничка на Фуркево и беше настояла за освобождаването ми. Беше помолила Фуркево да се грижи за мен, както и да ме въведе в дипломатическите задължения и беше пратила отделно писмо лично до мен, в което ме порицаваше. Смъмряше ме, че се поставям в опасни ситуации и настояваше да се стегна и да представлявам френския кралски двор мъдро и внимателно. По заобиколен начин, така че само аз да я разбера, намекваше, че ще продължи да пази тайната за семейното ми положение. Катерина беше достатъчно умна, за да си дава сметка, че писмото би могло да бъде прочетено от трети лица.

С нежелание подадох Снежинка на София, която я предаде на Лаура. Малката се разбуди и загука — значи се чувстваше добре.

— Вие ще дойдете ли в Кордоба, Ана? Съпругът Ви ще участва в кòртеса. Това е най-големият съвет в Испания, нали? — хвърлих поглед към Лаура, която се беше настанила на един стол и се опитваше да накара малката да засуче.

— Ще видим. Руи ще се включи, разбира се. Но кралят заминава след по-малко от месец — на девети февруари, а това е точно датата, на която очаквам раждането. Утре пътувам за двореца си в Пастрана, за да родя там. И все пак по един или друг начин ще дойда. Ако съм родила преди това, ще взема със себе си детето и дойка. Или ще се присъединя към придворните по-късно, след като родя. Съветът в Кордоба е твърде важно събитие, за да си позволя да не съм наблизо. Имате късмет, че бяхте поканена да присъствате, Мадлен.

Аз кимнах. Ана беше готова на всичко, за да бъде там, където се взимат решенията. Но не беше толкова лесно човек да я разбере и особено след епизода в тъмницата — където въпреки всичко тя се беше вслушала в твърденията на Кристобал за забранените еврейски текстове и за връзката ми с Хуан, — бях по-внимателна за нещата, които говоря пред нея. Но без сблъсъци няма напредък. Бях се уморила от дворцови лицемерия.

— Права сте. Но други нямат моя късмет. Мигел Сесо все още е в затвора, без да е причинил зло никому. Как можете с чиста съвест да се примирявате с подобни неща? Сега, когато се сдобих с повече правомощия, ще се боря за Мигел.

По лицето на Ана премина мимолетна сянка. После тя с жест показа на София, Лаура и Габриел да излязат от стаята.

— Но тя тъкмо беше почнала да суче — измърмори Лаура, докато ми подаваше Снежинка, преди да последва останалите.

Дъщеричката ми отново лежеше в скута ми. Докосвах нежната й кожа и отново ме изпълни спокойствие и желание да бъдем в безопасност.

— Ако се опитате да помогнете на този приятел на евреите, с нашето приятелство е свършено, Мадлен, и дори самият крал на Франция няма да може да Ви спаси! Имате ли представа колко е бесен Диего де Еспиноса заради това, че делото срещу Вас беше прекратено? Испанската инквизиция никога не е ставала свидетел на подобно нещо. Ако дори още веднъж покажете симпатии към еретиците, ударът срещу Вас ще бъде тежък. Бройте се късметлийка, че не само се измъкнахте, но дори получихте официален статут на френска представителка в испанския двор. Това е много повече, отколкото заслужавате!

— Не го заслужавам? Какво искате да кажете? Защо е тази омраза срещу Хуан? Защото всъщност към него е насочен гневът Ви, не съм ли права? Не можете да понесете успехите му — нито в кариерата, нито сред жените. И искате да отмъстите за Мария де Мендоса. Но потенциалните ми взаимоотношения с Хуан не Ви засягат.

Сетих се за последното писмо от Хуан и се зарадвах, че то ми беше предадено лично, за да не може Кристобал да го прочете. Като се замислех само какво би станало, ако и Ана, също като самия Хуан, реши, че Мари Беатрис е негово дете.

— От самото начало сте ми симпатична, Мадлен, не ме карайте да размислям. Някой ден Хуан ще загуби подкрепата на краля — или заради собствените си необмислени действия, или с помощта на някой от враговете си. И това ще е напълно заслужено. А колкото до този Мигел Сесо — не се месете в делата на Инквизицията! Вие сте французойка, те не Ви засягат. Целта на Великата инквизиция е страната ни да бъде прочистена от евреи и мюсюлмани. Извършват се контролирани покръствания, еретиците се изгарят на клада и всичко това е добре. Ако Диего де Еспиноса беше получил желаното по-рано, мориските никога нямаше да станат толкова силни, че да се вдигнат на бунт. Въстанието им е доказателство, че Инквизицията е необходима и че делата й са правилни. В крайна сметка крал Филип II го разбра.

— Аз познавам Мигел. Той не е евреин. Той е учен и затова е запознат със съдържанието на различни книги. Някои от тях са еврейски, да. Но да го обявяват за еретик е смехотворно. Той не е направил нищо и трябва да бъде освободен.

Ана поклати глава.

— Вие сте една наивна мечтателка, Мадлен. Човекът вече е осъден. Ще бъде изгорен на кладата на следващото голямо аутодафе. Няма какво да направите, за да спрете екзекуцията му. А ако се опитате, рискувате сама да изгорите.

В каква жестока страна бях попаднала. Мигел вече беше осъден, не знаех за това. Бедният човек. Какъв ужас.

— Кога е това аутодафе? — попитах и усетих, че очите ми се пълнят със сълзи.

— Вероятно едва след като кралят и свитата му се върнат от Андалусия. Великият инквизитор също следва да участва в кòртеса в Кордоба.

— Не приемам присъдата на Мигел.

— Никога няма да сме на съвсем едно и също мнение, Мадлен. Много от вашите позиции откровено ме възмущават. И все пак — признавам го, макар и с известно нежелание — истинско удоволствие е да ти възрази жена. Вие не отстъпвате. Държите на мнението си. Затова ще Ви задам следния въпрос: Можем ли да останем приятелки въпреки всичко?

Погледнах Ана. Превръзката на окото й, красотата й въпреки натежалото от бременността тяло, волята й, неуморния й дух.

— Можем да бъдем приятелки. Стига да уважаваме различията помежду си. Още от първата ни среща бях изпълнена с радост от познанството ни. Нека си остане така.

29

Сутринта на девети февруари Габриел имаше много работа. Каретата трябваше да се подготви за пътя и тя беше натоварила със задачи и Лаура, и Алфонсо.

Аз държах Мари Беатрис в скута си. Тя се усмихваше, когато аз й се усмихна, и се смееше, когато я гъделичках на шега. Красивите очички, сини като водата, любопитно оглеждаха всичко. Нищо друго не ми трябваше, само да я наблюдавам.

Но се налагаше да пиша до Хуан, преди да отпътуваме. Отлагах го твърде дълго.

Бях взела решение да не му казвам, че детето не е негово. Той беше един от малцината, които знаеха, че не съм омъжена. Знаеше, че Мари Беатрис е незаконородена. Ако се надявах на подкрепата му занапред, най-сигурното беше той да мисли, че тя е неговото незаконно дете.

Положих мъничката си Снежинка в люлката, която бях преместила до писалището си. Тя ме гледаше кротичко, а после изведнъж почна да размахва ръчички и нямаше как да не се разсмея. Толкова много живот имаше в нея. Сякаш нямаше търпение да опознае света, така забързано посягаше към него.

Извадих хартия и започнах да пиша.

Мадрид, 9 февруари 1570 г.

Скъпи Хуан,

Прости ми, задето не отговарях досега. Ти беше в мислите ми всеки Божи ден, но детето запълва неусетно и последната ми минута, а сладката малка Мари Беатрис — така я кръстих — е жизнено и весело момиченце, които има нужда от много внимание. Кръстена е на моята леля, Мари Карон, и на една приятелка във Франция, Беатрис д’Арси, която загуби живота си при едно покушение, насочено срещу мен. Дължа на Беатрис този жест.

Този път ще съм кратка, но причината е приятна: утре сутрин тръгвам заедно с краля и придворните му към кòртеса, който ще се проведе в Кордоба. И смятам да последвам двора и в по-нататъшната обиколка из Андалусия. Във всеки случай планът е да посетим Севиля и Хаен, където ще се проведе съветът в Кордоба. Ще те видя ли там? Бих била много щастлива.

Разбирам, че предстоят тежки битки. Тук в Мадрид непрестанно идват вести за обсадата на Ла Галера и доколкото разбираме, ви е трудно да превземете града въпреки множеството атаки и обстрели. Не на последно място и заради здравите крепостни стени. Говори се също така, че мориските от Ла Галера се бият като диви зверове, че дори жените и децата са по бойниците и хвърлят камъни по войниците ти.

Моля се всичко това скоро да свърши. Моля се най-сетне да се срещнем под звездното небе на Андалусия. Все още помня звездите в Бургос.

Твоя Мадлен

Малко преди обяд най-сетне дойде и нашият ред да отпътуваме от двореца Алкасар. Кралският кортеж с Филип II най-отпред беше тръгнал в ранни зори, а в строен ред го следваха благородници, придворни и членове на правителството.

Бях видяла тръгването на каретата на Филип II. Той пътуваше с двамата си племенници, ерцхерцозите Рудолф и Ернст. Двете момчета, всъщност още почти деца, бяха братя на бъдещата му съпруга Анна Австрийска, синове на император Максимилиан и сестрата на Филип II, Мария. Собствените му деца — двете му дъщерички Изабела и Каталина, обаче не пътуваха с него. Все още бяха твърде малки.

Зимният ден беше сив и страшно студен, но въпреки това гъста тълпа мадридчани следва кортежа по целия път през града. Хората подсвиркваха, махаха и викаха „Ура“ на всяка карета, която им се стори дори в най-малка степен знатна.

След кралската карета беше тази на Диего де Еспиноса. Като кардинал и Велик инквизитор той представляваше Църквата и затова заемаше втората по важност позиция след краля. Освен това Диего де Еспиноса беше и един от главните съветници на краля и щеше да води предстоящия кòртес.

Малко след него пътуваше Руи Гомес де Силва. Неговата карета беше украсена с гербовете и на Еболи, и на Пастрана, и при вида й множеството избухваше във възторжени викове. Всички познаваха принца и принцесата на Еболи и се надяваха да зърнат поне за миг най-красивата жена в Испания. Но останаха разочаровани. Руи пътуваше сам, Ана беше в Пастрана и очакваше да роди всеки момент.

Аз седях в каретата до Габриел и Лаура, която тъкмо беше положила Снежинка на гърдите си. Все още ме пронизваше някаква тъга, когато видех детето си да суче от гърдите на Лаура. Но в моите гърди вече нямаше мляко, така че нямаше и връщане назад.

В началото Алфонсо беше изразил тревогата си, че трябва да ни кара през Андалусия. Каза, че не познава пътищата там, но се успокои, когато разбра, че просто трябва да следва останалите. Днес трябваше да стигнем само до Толедо, където кралят щеше да пренощува в двореца Галиана. Оттам продължавахме през провинция Сиудад Реал до Кордоба, което щеше да ни отнеме четири-пет дни.

По обед цялата процесия спря. Вероятно кралят искаше да се разтъпче и да закуси. Небето все още беше сиво, а околният пейзаж — безрадостен, но и на мен ми беше приятно да сляза от каретата и да поразгледам пустите полета. Габриел и Лаура, която изнесе вече спящата Снежинка, веднага почнаха да се оплакват от студа и побързаха да се приберат отново в каретата.

И от другите коли слизаха членове на кралската свита и аз кимнах на Фуркево, който пътуваше току преди нас. Видя ми се необичайно крехък — остарял изведнъж, сякаш студът прониква чак до костите му.

Благодарих на Бог за доброто си здраве и младежките си сили. Тялото ми бавно си връщаше формата след раждането и там, насред зимните полета, си дадох сметка, че отговорността да заякна е и моя. Вятърът хапеше страните ми, мразът проникваше през ръкавиците ми и щипеше пръстите ми и ми се приискаха топли завивки и кресло пред разпалена камина. Но нямаше да ставам такава. Щях да събера сили да устоя.

Отдалечих се малко от каретите. Всичко беше камениста равнина и небе. Така голо и така изпълнено с възможности. Изведнъж се почувствах свободна. Трябваше отново да почна да яздя. Колкото по-скоро, толкова по-добре, така реших. И да се върна към фехтовката.

— Явно мечтаете за любимия. Да, там е, съвсем близо до мястото, където отиваме. Но едва ли ще има време да посети една така мимолетна любовница като Вас.

Обърнах се. Острият глас на Анна де Толедо ме прониза като ледена висулка. Щях да я накарам да съжалява за опита за отравяне, който за малко не уби моята Снежинка. Носех екстракта от червен напръстник със себе си и ми мина мисълта, че бих могла да се възползвам от това пътуване, в което явно участваше и Анна. Няколко капки в чашата й и с нея щеше да е свършено. Но не, тя не заслужаваше отрова. Тя беше затънала в тинята на ревността си. Просто трябваше да й помогна да се удави в нея.

— Отровителите свършват на бесилото — казах аз сухо. — Нима наистина сте смятали, че очевидната връзка между Вас и прислужницата ще остане неразкрита?

Ако съм имала някакви съмнения в участието на Анна, сега те изчезнаха. Тя онемя. И за пръв път видях на лицето й страх.

— Но аз само… Целта не беше и Вашият живот да бъде застрашен… Само копелето на Хуан…

— Нима смятате, че с тези думи ще ме умилостивите? Че сте искали да убиете дъщеря ми? Напротив, това ме разгневява още повече. Заслужавате тежко наказание.

— Хуан обичаше мен! И още ме обича, каза ми го на празненството на краля. Да, и на мен ми се разкри тогава, и на мен показа кой се крие зад маската.

Не й повярвах. Сетих се как беше застанала с пъстрата маска на Хуан в ръка, след като двамата с него се бяхме разделили. Сигурна бях, че я е вдигнала, след като е проследила мен, и едва тогава е видяла, че зад нея се е криел Хуан. И може би е подслушала разговора ни. Ако наистина го е чула, значи е сигурна, че Мари Беатрис е дете на Хуан. А може би и че не съм вдовица, че изобщо не съм била омъжена. Хората, които знаеха тайната ми, ставаха все повече. Хуан, Анна, Кристобал… Но Кристобал щях да го убия и то скоро. Той също пътуваше с нас — естествено, като младши секретар на служба при Антонио Перес той имаше отговорности, свързани с кòртеса. Но това пътуване щеше да е последното в живота му.

И все пак думите й ме жегнаха. Възможно ли е да бяха истина? Възможно ли е Хуан да е дошъл на празника, за да се срещне и с мен, и с нея?

— Анна де Толедо — казах аз тихо и пристъпих току до лицето й. Виждах, че не е останала и следа от обичайната й самоувереност, но тя не отстъпи. Парата, която излизаше от устата ми, се сля с нейния дъх. Рязко положих облечените си в ръкавици длани на шията й. И стиснах. — Ако още веднъж доближите дъщеря ми, ще Ви убия — просъсках, докато тя се мъчеше да се освободи. — А ако дори си помислите да разпространявате слухове, че детето ми е незаконородено, ще Ви предам на властите за опит за убийство чрез отрова. Разбрахте ли ме?

Анна кимна. Изглеждаше изплашена.

Пуснах я, а тя се закашля.

— Предлагам Ви да се откажете от това пътуване — добавих сухо. — Не е добра идея да сте толкова близо до мен.

— Невъзможно! — В гласа й имаше отчаяние. — Семейството ми трябва да се присъедини към краля в Толедо!

Кимнах.

— В такъв случай гледайте да не ми се мяркате пред очите.

А после й обърнах гръб и се върнах в каретата си.

Беше се свечерило, когато най-сетне стигнахме Толедо. В мрака долових очертанията на града на върха на хълма. Толедо беше високо горе, заобиколен от три страни от реката Тахо и пазен от дебели стени, и нашата процесия запълзя нагоре и скоро първите карети вече минаваха през една от портите.

Мигел ми беше разказвал за Толедо. Някога, преди векове, арабите създали град на благоденствието, дом за всякакви хора. Навремето градът се наричал Тулайтулах и в него един до друг свободно живеели евреи, християни и мюсюлмани. Когато по-късно кастилският крал Алфонсо VI, който бил християнин, го завладял, дори и той си дал сметка, че трябва да запази Толедо като център на науките. Погрижил се арабските библиотеки да не бъдат опожарени и дори заповядал творбите да бъдат преведени на испански от учените евреи и араби в града, а след това от испански на латински — от кастилските учени. Важността на Толедо била неоценима, така ми беше разказал Мигел. Точно заради преводите на книгите в толедските библиотеки днес християните имали достъп до древни знания, които иначе биха били загубени навеки.

Вътре в града беше настъпил истински хаос заради множеството карети, които се насочваха към различни странноприемници. Много благородници имаха роднини в града, у които щяха да нощуват, но чиновниците и чужденците като нас с Фуркево, трябваше да си намерят подслон другаде. И неговата, и нашата карета се отправиха към кръчмата „Острието“, чиято фирма представляваше надвиснал меч от толедска стомана и аз се запитах дали ще имам време и възможност да си купя подобно оръжие, докато съм в града.

— Чухте ли — каза Фуркево, докато се движехме към странноприемницата — току-що са пристигнали вести от Ла Галера. Хуан най-сетне е пробил стените с барута, получен от Италия. Градът ще падне до няколко дни. А с него вероятно и цялото мориско въстание.

Алхимията отново показва силата си, помислих си аз. Сяра, въглища и селитра, смесени, за да се получи барут. И после експлозия, която бълва огън и въздух — основните стихии в състава на всяко нещо. Роджър Бейкън пишеше за барута в своя „Opus Majus“. Бях взела творбата му със себе си.

Дали Хуан изобщо се замисляше за науката, която беше довела до успеха му? Не, бях несправедлива към него. Ана ми беше казала, че бащата на Хуан, император Карл V, навремето го пратил да се изучи в университета в Мадрид, Университас Комплутенсис — в началото като подготовка за кариера на духовник. Все нещичко трябва да е научил там.

Вече в стаята си, внимателно целунах затворените очички на Снежинка и мъничките й пръстчета. Тя спеше дълбоко. Гледах движенията, които прави насън — свидетелства за всички преживявания, които вече е имала. Ето я истинската ми задача — да пазя това мъничко създание. Колко странно ми се струваше да изпитвам такава неизчерпаема обич.

30

Когато стигнахме Сиудад Реал, зимата сякаш съвсем си беше отишла. Слънцето грееше, хапещият студ го нямаше и всички в кралската процесия бяха в отлично настроение.

Сиудад Реал беше отлично укрепен град. Масивни крепостни стени със сто и трийсет кули от столетия пазеха жителите му от врагове и хора от свитата на краля спокойно се разхождаха по Пласа Майор, а гражданите — държани все пак настрани от въоръжени гвардейци — ги оглеждаха възхитени.

Лицето на Руи Гомес грееше в огромна усмивка, когато ми сподели, че Ана току-що му е родила син в дома им в Пастрана. Момчето щяло да бъде кръстено Фернандо, а Ана искала възможно по-скоро да се присъедини към двора.

Вестите за напредъка на Хуан в Ла Галера, където хората му бяха успели да пробият стените и къща по къща превземаха целия град, бяха предизвикали отлично настроение у Филип II и той реши да остане още един ден в Сиудад Реал и да изведе племенниците си, ерцхерцозите Рудолф и Ернст, на езда. Кралят водеше двете си ловни хрътки със себе си и знаеше, че и те нямат търпение да погнат някоя плячка.

За да ознаменува предстоящата победа над мориските и да благодари на Бог за нея, Диего де Еспиноса отслужи тържествена меса в старата църква „Свети Яков“. Новата катедрала в града все още не беше довършена и не можеше да се използва.

След месата излязох навън заедно с Фуркево.

— Как се чувствате в ролята на официална представителка на Франция? — попита той. — Вече сте длъжна да взимате участие във всичко и не можете да сте постоянно с малката си дъщеричка.

— Като изключим това, че Мари Беатрис ми липсва, се чувствам превъзходно. Научавам много за големите конфликти и планове, а и отношението към мен е, естествено, много по-уважително.

— Отнасят се с Вас като с всеки друг мъж с Вашето положение. Не, извинете, не че Ви смятам за мъжествена в каквото и да било отношение, нямах това предвид, а, че… просто…

Аз се засмях.

— Няма нищо, мосю Дьо Фуркево. Сравнението ми харесва. Което ме навежда на една друга мисъл — какво биха казали хората, ако утре се кача да яздя кон, вместо да остана в каретата с камериерката и дойката си? Възможно ли е? Язденето ми липсва.

— Точно сега можете да правите каквото си поискате. Всички знаят, че сте победили Инквизицията. Вие сте силна.

— Тази победа е единствено Ваша заслуга. Навеки съм Ви задължена.

— Вашата сила е сила за цяла Франция. Ние заявихме позициите си. Все пак на Ваше място бих внимавал да не провокирам Великия инквизитор повече. Но в язденето не виждам никакъв проблем.

Бяхме се спрели на площада пред църквата, а покрай нас минаваха хора от кралската свита. Габриел де Саяс крачеше до симпатичния си подсекретар Франсиско Енарес и аз ги чух да си говорят, че всички младши секретари — включително и помощникът на Антонио Перес — вечерта ще са в кръчмата „Тризъбеца“.

Кристобал ще бъде в тази кръчма довечера! Тази мисъл мина през ума ми. Най-обикновена кръчма, халби, пълни с бира, възможност да капна от екстракта от напръстник в чашата на Кристобал.

Кристобал трябва да умре.

Сърцето ми отново охладня. Около мен всичко беше слънчева светлина и усмихнати лица, но аз вече не бях част от този свят. Надеждата за пролет и мир беше измамна. Истината беше покушението срещу мен, истината беше присъдата на Мигел Сесо и обесването на сина му.

— Знаете ли кръчмата „Тризъбеца“ в града? — попитах Фуркево.

— Да, тя е много популярна. Намира се зад църквата „Свети Петър“ и открай време привлича творци и учени. Мисля, че тази вечер Франсиско Гереро и Луис де Моралес, които също пътуват с кралската процесия, ще са там.

— Композиторът Гереро? Много ми допадна музиката му на кралския празник. Но Моралес не го познавам. Само чух, че в „Тризъбеца“ ще се събират секретарите.

— Ние, чиновниците, обичаме да се отъркваме в хората на духа — каза Фуркево сухо. — Луис де Моралес рисува религиозни картини, които Филип II много харесва. За сметка на това на Еспиноса никак не му допадат. Намира, че са твърде реалистични в подробностите, че по този начин се превръщат в тържество на земното, вместо на божественото.

Черното петно в сърцето ми никога няма да се измие. Това, което предстоеше да се случи в „Тризъбеца“, ще ме преследва и в Чистилището и ще определи съдбата ми в Деня на Страшния съд. Никога няма да мога да го изкупя. И сега се случва от време на време да ме обземе неописуем ужас, да не мога да си поема въздух, всичко да ми причернее и истината за случилото се да се превърне в единствената действителност, макар горещо да се моля всичко да е само сън. А бедната Габриел… — и нея повлякох със себе си в калта на убийството. В свят на змии и крастави жаби. Моля се тя да е затворила тази страница от живота си по-успешно от мен.

— Тази вечер помощта ти би ми била от полза — казах на Габриел, след като се прибрах в странноприемницата, без да откъсвам поглед от Снежинка, която се въртеше неспокойно в ръцете ми и почваше да ми изглежда сериозно недоволна. — Но никога не бих поискала от теб подобно нещо. А и ще трябва да си остане между нас.

Тя веднага долови колко сериозно говоря.

— Лаура може да дойде всеки момент — каза.

— Да, и когато дойде, аз тръгвам към кръчмата „Тризъбеца“. Става въпрос за Кристобал. Той ще бъде там тази вечер. Знаеш какво искам. Ако не искаш да ставаш съучастница, напълно ще те разбера и няма да кажа и дума повече по въпроса.

— Видях какво Ви причини той. Първо, чудовищния опит за убийство, после ареста, точно когато предстоеше да раждате. Той заслужава съдбата си. А няма да се откаже, мадам. Вие трябва да ударите първа.

— Именно. Това ще бъде наказание, отмъщение и предпазна мярка в едно. Но аз и преди съм отнемала човешки живот, Габриел. Докато ти си неопетнена. Трябва да си сигурна, че наистина искаш да участваш. Няма да си цапаме ръцете. Ще използвам отрова. И естествено, би било добре да има кой да ми помогне — да се погрижи чашата да стигне до Кристобал. Той ме познава твърде добре, за да вземе каквото и да било от моята ръка.

— Мадлен. — Габриел седна срещу мен. Погледът й беше сериозен, тя протегна ръка и погали първо малката Снежинка по бузката, после ръката ми. — Отдавна работя при Вас. Заедно сме минали през какво ли не. Знам каква жена сте и Ви ценя точно такава — решителна и дейна. Това, че като жена се борите за своето място на света, не Ви превръща в лош човек. Ще премахнем този злодей Кристобал. Нека да го направим заедно.

Погледнах Габриел в очите. Тя наистина се тревожеше за мен. Беше ми като сестра, а разликата в произхода и положението ни в крайна сметка не означаваше нищо. Двете бяхме свързани.

В стаята влезе Лаура. Когато взе от ръцете ми Снежинка, двете с Габриел все още се гледахме с този нов, сестрински поглед, а когато ме видя да отварям кутията, където държах екстракта от напръстник, камериерката ми кимна съзаклятнически.

Носех мъжки дрехи и шпагата си, когато вечерта двете с Габриел тръгнахме към кръчмата „Тризъбеца“. Но не криех дългите си коси под шапка, с гордост се заявявах като жена. И без това всички виждаха в мен екзотична французойка, а и сега имах власт. Трябваше да се държа с подобаващо самочувствие.

— Кристобал със сигурност те познава по лице — казах на Габриел пред входа на пивницата, — но съм сигурна, че ще гледа да държи мен под око. Особено ако не сме заедно. Ще вляза първа и ще привлека внимание. След минута-две ти може да се вмъкнеш незабелязано.

— Отровата е във Вас, Мадлен. Не е ли по-добре да ми я дадете? За мен ще е по-лесно да го направя незабелязано.

— О, Габриел, моя вярна сестричке! Да, сестра! Но не, това трябва да го направя лично. Не може ти да понесеш този грях сама. Аз ще капна от отровата в чашата — не, не ми възразявай, — а после ти ще се погрижиш тя да стигне до масата на Кристобал.

Вдигнах последен поглед към небето. Беше ясно и обсипано със звезди, а луната висеше тежка и озъбена, като косата на смъртта, която аз щях да размахам тази вечер. Не съжалявах за нищо. Не и в онзи момент.

По-късно си задавах въпроса дали съм можела да разчета други знаци в онова черно звездно небе над Сиудад Реал. Казват, че някои учени хора могат да четат по звездите. В онази вечер аз вдигнах поглед и разчетох в острия рог на луната себе си като вестителка на смъртта. И се превърнах в такава. Но Господ наказва хората, които взимат съдбата на другите в собствените си ръце и гневът му застигна и мен.

От тихата, пуста улица влязох в пълната до пръсване кръчма. Бях на сцената на зловещо представление, а връщане назад нямаше. Ролята трябваше да се изиграе до край.

Отвсякъде се чуваха смях и разговори, викове и песни, а аз си запроправях път навътре, като се оглеждах за Кристобал и за място, където мога да се настаня.

В следващия момент забелязах младшите секретари. Те сядаха на дълга маса до стълбището и изглежда вече бяха подпийнали. И Кристобал, и Франсиско Енарес бяха там.

— Жена, жена — викна един весел глас от една маса в средата на пивницата. — И то каква! О, красавице със шпага, ти всички ни плени, без срам или страх ела при нас седни!

Петима мъже седяха около масата, двамата бяха на средна възраст, а този, който се беше провикнал, беше рус и по-млад.

— Куева, ти си глупак и нямаш капка талант — засмя се мургавият му сътрапезник. — Само ще я подплашиш с граченето си.

Но Куева не се трогна. Той се качи върху масата, а аз нямаше как да не се разсмея, защото с огромен патос продължи декламацията си към мен:

— О, красавице със шпага, над мен, глупака, се смили, сърцето ми ще можеш да пронижеш само ти!

Окрилен от смеха ми, той отново скочи на пода и ме придърпа към масата. Аз седнах. Отлично място, откъдето да привлека вниманието на Кристобал, докато Габриел се вмъкне.

— Нека Ви се представим, доня. Аз съм Куева. Двамата старци са Гереро и Моралес, а двамата с жълто около устата са Алеман и Сервантес. Сервантес е в отпуск от флотата в Неапол — надяваше се отново да види своята възлюбена кръчмарка Хосефина, — а Алеман се надява чрез ухажването на Каталина Еспиноса да си осигури и богатство, и известност. Или с други думи: трима бедни млади несретници, които мечтаят някой ден да се прочуят като писатели. Гереро и Моралес вече са се уредили. Те са любимци на двора, всеки в своята си област — музика и живопис. Ей, Гереро, кога ще ми дадеш и на мен шанс? Имам идея за крайно възхитителна пиеска, за един женкар, твърде подобен на брата на краля. Негово Величество Филип II със сигурност ще я оцени високо!

— Само ако я напишеш така, че накрая дон Хуан да се пържи в Ада — отговори Гереро. — Доня, извинете младите ми приятели. Пълни са с идеи и въодушевление, но нямат никакви маниери, нито пък дисциплина. Някой ден ще се научат какво е необходимо, за да твориш. Приятели, това е Мадлен дьо Мондидие, част от свитата на краля също като мен.

Габриел тъкмо влизаше. Погледите ни се срещнаха, докато отиваше към кръчмаря, за да си поръча чаша бира. Кимнах към дългата маса на секретарите. Кристобал седеше с гръб и все още не беше видял нито нея, нито мен. Облечен в черно, той седеше превит и беше толкова слаб, че човек можеше да преброи прешлените на гръбнака му през дрехите.

— За да твориш е необходимо да не пиеш — каза тъмнокосият Алеман. — А новите идеи идват най-успешно насред опиянението. Трябва да се откъснем от старите възвишени безсмислици. От всичките мухлясали трагедии за скръбни герои на благородни мисии! — Уви! Уви! Кой чете такива неща в днешно време? Героите ни трябва да са просяци, сакати и смешни обикновени хора. Трябва да изобличим човешката глупост в дяволското огледало на празната възвишеност, останала безвъзвратно в миналото. Нали си съгласен, Сервантес? Или не можеш да мислиш за друго освен за изгубената си Хосефина, какъвто си се умълчал?

— Остави ме на мира — сопна му се Сервантес.

— Спокойно, спокойно — разсмя се Куева. — Той, бедният, да се вдигне чак от Неапол, без да знае, че Хосефина се е омъжила за друг. По дяволите, Сервантес, тя изобщо не беше за тебе! Никога не би могла да схване идеите, дето са ти в ума. Но добра пазва имаше, това го признавам.

— Чака ме арест, като се върна във флотата — каза Сервантес кисело. — Отдавна минаха двата дни отпуск, които ми дадоха. Никоя жена не си струва такава загуба на време. Давайте да пием, докато заспим. И една чаша за донята — жена в мъжки дрехи и с шпага на кръста не се вижда всеки ден. А разказите, които ще напиша някой ден, всичките ще са за съвпаденията в живота, а понятия като съдба и висша цел ще бъдат изобличени като измислици — точно каквито всъщност са.

— Именно — каза Куева. — Трябва да пишем за самите себе си, а не за незнайни времена в чужди страни. Моите пиеси ще са испански по такъв начин, какъвто никой досега не е виждал.

Поръчаха ми бира. Габриел стоеше със своята чаша малко по-встрани и ме гледаше въпросително, а аз се замислих дали ще ми е по-лесно да сипя отровата в своята или нейната халба и как след това да стигне тя до Кристобал. Хвърлих поглед в неговата посока. Масата му изглеждаше също толкова оживена като моята и аз видях, че червенокосият Франсиско Енарес забеляза Габриел и й махна.

— Наздраве, доня — каза Сервантес и вдигна чашата си. — Чужденка сте, веднага се вижда. Кажете ни как виждате днешна Испания с необременения поглед на външен човек. Разкажете ни какъв беше първият човек, когото видяхте, когато пристигнахте в страната ни. А аз на своя страна обещавам да го превърна в герой в някоя от историите си някой ден.

Аз вдигнах халбата си, но не отпих.

— Беше пред Бургос — казах и се замислих за идването си заедно с Габриел в онзи ден, когато бях открила, че съм бременна. — Срещнах висок слаб ездач в очукана броня. Той се кълнеше, че е тръгнал да защитава дами и рицари в нужда. Придружаваше го пълен дребен оръженосец. Изглеждаше малко нелеп, като излязъл от миналото. Не мисля, че е от този тип хора, за които си струва да се пишат истории.

— Но именно — каза Сервантес. И за пръв път, откакто седях на масата му, се усмихна. — Един рицар се роди тази вечер в Сиудад Реал, приятели. Помнете ми думата. — После Сервантес замълча и повече не се обади. Но вече не се цупеше, а до края на вечерта усмивката остана на лицето му.

Пъхнах ръка в джоба си и напипах стъкленичката с екстракта от напръстник. Бях решила да го използвам целия — исках да съм сигурна, че дозата ще е смъртоносна. Дали можех незабелязано да я излея в чашата си тук, на масата? Не, нямаше да стане, седяхме твърде близо един до друг, а компанията беше твърде малка.

Кристобал все още седеше с гръб към мен. По-добре беше да използвам чашата на Габриел. Вдигнах поглед и й кимнах. После се изправих и помолих сътрапезниците си да ме извинят за момент.

С ръка в джоба махнах запушалката на стъкленичката. Едва си проправих път през пълната кръчма. Някой ме блъсна и притиснах палец към гърлото на стъкленицата, за да не я разлея.

Габриел ме чакаше с напрегнат израз. Беше поставила чашата си на едно от буретата, но я държеше здраво. Застанах така, че да съм с гръб към по-голямата част от кръчмата и скрих с тялото си халбата. Без да поглеждам камериерката си, вдигнах бързо ръката, в която държах стъкленичката и излях съдържанието й в бирата.

— Така — казах тихо. — Цялата отрова е вътре. Внимавай. Пробвай да я поднесеш на Кристобал при следващата поръчка на секретарите.

— Ще се постарая — каза тя. — Франсиско също ми махна, така че мога да отида при тях, без да предизвикам подозрението им.

Оставих Габриел и се върнах на масата на творците. Бях едновременно облекчена и напрегната, а когато отново се вдигна наздравица, отпих голяма глътка от бирата си. Имах нужда. Останалото зависеше от Габриел.

Тя се беше придвижила по-близо до секретарската маса. Виждах, че междувременно държи под око сервирането.

— Според вас този тризъбец вилица ли е или оръжие? — попита Куева. — Храната тук е отвратителна!

— Наистина, днешната младеж не знае нищо — възкликна вече видимо опияненият Моралес. — Тази кръчма навремето се е наричала „Триединство“. Полумесец, звезда и кръст… Ти поне трябва да го знаеш това, Алеман, нали във вените ти тече и еврейска кръв…

— Дръж си езика зад зъбите, Моралес — просъска Алеман. — Ти си се насвяткал!

Опитвах се да следя разговора им, но не можех да се съсредоточа. Погледът ми следваше Габриел, която, хванала здраво чашата си, се промъкна зад една прислужница, която под съпровода на възторжени възгласи носеше поднос с бири към масата на секретарите. На масата имаше поне дванайсет или четиринайсет души и Габриел усмихната поздрави Франсиско, а прислужницата почна да слага на масата пълните чаши.

Кристобал седеше срещу Франсиско. Видях как Габриел пъхва своята чаша между останалите, видях я как добронамерено предложи на прислужницата да й помогне с поднасянето, докато си бъбреше с Франсиско. Плъзна една чаша към Кристобал. После други — към Франсиско и останалите. Франсиско придърпа Габриел в скута си.

— Защо да си държи езика? — каза Куева. — Аз искам да чуя за триединството и тризъбеца. Вие не искате ли, Мадлен, моя войнствена госпожо, любопитна и неуморна по природа?

Разсеяно потвърдих. Габриел остави младия Франсиско да я поухажва известно време, после се отскубна от него и стана от масата. Сега и Франсиско, и Кристобал я последваха с поглед. Очите на Кристобал обходиха бързо и цялата кръчма. Досега беше седял с гръб към мен. Сега най-сетне ме видя.

Опитах се да си придам вид на увлечена в разговора на масата.

Гереро беше иззел думата на Моралес и сега обясняваше подробно.

— Тази кръчма е стара колкото самия град, от времето на Алфонсо Мъдрия. По онова време населението се е състояло от равни части мюсюлмани, евреи и християни, всички били добре дошли, всички допринасяли посвоему за разбирателството и познанието. А кръчмата, която тогава се наричала „Триединство“, била известна като средище на мислители от всяка вяра, затова символът й и фирмата на вратата били сбор от знаците на трите религии — полумесеца, звездата и кръста. Тук, в дух на разбирателство, се обменяли идеи и мнения. Но времената се променили и когато миналия век на власт дошли Фердинанд и Изабела, съдържателят се принудил да смени и името, и фирмата. Проява на страхливец? Вероятно. Но човекът избрал тризъбеца като препратка към онова триединство, което навремето е властвало в страната, но което вече не се толерирало. Първо били заличени евреите. Мюсюлманите били принудени да сменят вярата си. Скоро дори и принудително покръстените мориски ще бъдат изтребени. Лоша работа. Но тези неща човек трябва да внимава къде ги говори на висок глас. Напълно разбирам страха на Алеман да си признае, че има еврейски корени. Обаче ако ние, събраните около тази маса творци и мислители, не можем да говорим свободно, кой тогава?

Хвърлих поглед към масата на секретарите. Кристобал отново седеше с гръб към мен. Пред него имаше чаша с бира. Изглеждаше увлечен в разговор с Франсиско, пред когото също имаше халба.

Недалеч от мен стоеше Габриел, вперила поглед в двамата. Някой на масата вдигна наздравица и всички хванаха халбите си. Франсиско и Кристобал — също.

И тогава се случи. Това, което ще ме преследва до смъртта ми. За малко неща в живота си съжалявам — трудностите и опасностите правят човек твърд, а и често резултатът си струва, — но отровата в чашата бира в „Тризъбеца“ ще я изкупвам чак до Чистилището, а сигурно и след това.

Не знам дали Кристобал беше успял да прозре Габриел или мен. Не знам дали беше съвпадение или пък просто предпазливост от негова страна. Мисля, че е било последното.

Халбите си с бира стояха близо една до друга в средата на масата, а Кристобал побутна своята към Франсиско и взе неговата. Франсиско дори не забеляза. Той просто видя пред себе си пълна чаша и я вдигна.

Видях как Габриел изтръпна. Самата аз се надигнах от мястото си. Наоколо всичко беше глъчка и кипеж. Но за мен сякаш целият свят се беше съсредоточил във Франсиско Енарес, а околният шум беше просто глухо жужене.

Дори и да бях викнала с всички сили, нямаше да надвикам шумотевицата, нито пък Франсиско щеше да ме чуе. Но това са неубедителни оправдания. Защото аз бях сипала отровата в бирата. Отговорността остава моя.

Той отпи. Симпатичният, смутен Франсиско Енарес, внимателният червенокос младеж, този, който пръв ни прие при пристигането ни в Мадрид, поглъщаше отровената от мен бира.

Беше весел, с поруменели страни, когато остави празната халба. Опиянението надвиваше присъщото му смущение.

Кристобал се обърна. Веднага забеляза колко сме напрегнати и двете с Габриел. И в същия миг разбра и злобата му изплува под формата на грозно ухилване. Смееше се неудържимо и току пляскаше с ръце по масата. Местеше поглед от Франсиско на Габриел и мен. А после вдигна халбата си като за наздравица с нас и докато отпиваше, пак се разсмя и разля бирата си и се задави.

Смехът е заразен и неговият скоро обхвана цялата маса, макар че никой не подозираше причината за веселието на Кристобал. Дори Франсиско се смееше.

А аз го гледах в ужас. Той сякаш вече се беше превърнал в навеки озъбен череп, в изсъхнал скелет, плътта му — окапала, младостта му — открадната. И въпреки това страните му все още бяха румени, очите му все още светеха. Сърцето все още изпомпваше кръв във вените. Но все по-нередовно. По вида му личеше, че се чувства все по-зле.

Станах от масата, пристъпих до Габриел и я хванах за ръка.

— Трябва да доведем лекар — прошепна тя пребледняла.

Франсиско вече се подпираше на масата. Събеседниците му се смееха колко се е напил. Той се потеше. Изглежда беше почнал да ломоти нещо несвързано. В следващия момент стомахът му се обърна, но той беше достатъчно внимателен и не изцапа никого, а повърна на пода. Накрая просто се срина по лице върху масата.

Останалите отново избухнаха във весели коментари колко малко носи на пиене приятелят им, а най-шумно от всички се смееше Кристобал.

— Ела — казах и решително дръпнах Габриел. — Да се махаме оттук.

31

Всичко беше планини. Планинската верига Сиера Мадрона разделяше Ла Манча от Андалусия, а от другата страна идваха още повече планини — някои оголили бели зъби от натрупалия зимен сняг, други — и сега покрити от вечнозелени храсти и дръвчета.

Препусках стремглаво. Отдавна бях оставила зад гърба си кралската процесия. Валеше дъжд, но ми беше все едно. Исках да яздя, само да яздя, докато съвсем спра да мисля и да чувствам. Минавах през долините и котловините на Сиера Мадрона, отвъд тях чакаха Андалусия и Кордоба и духът ми укрепваше, втвърдяваше се като планините някога, когато светът е бил току-що сътворен от Господ.

Аз съм планина.

Но когато се сетех са Снежинка, която бях държала така здраво в прегръдките си миналата нощ, която бях притиснала така силно, че тя се разплака, и аз също се разплаках — когато се сетех за това, всичко в мен омекваше.

Габриел също беше плакала. Беше прекарала нощта в моята стая, без да може да заспи. Само говореше, не спираше да говори — за това как така и не успяла да каже на Франсиско, че е влюбена в него.

Първото, което направих на сутринта, преди свитата да тръгне от Сиудад Реал, беше да заведа Габриел в църквата „Свети Петър“. Там намерихме един свещеник и аз настоях Габриел да се изповяда. Трябваше да се освободи. А беше по-добре да разкаже на местен свещеник в град, от който всеки момент щяхме да си тръгнем, за сериозното престъпление, макар и с неуспешен изход, отколкото на свещеник, свързан с двора, за който никога нямаше да съм сигурна, че няма да сподели историята с някого въпреки тайнството на изповедта.

— И Вие трябва да се изповядате, Мадлен! — беше настояла Габриел.

И беше права. Но не исках да го правя все още. Исках първо да потъна в греха си, исках да укрепна. Защото това, което бях направила, беше сурово и аз самата също бях станала такава.

Аз съм планина.

Далеч зад мен Габриел се молеше безмълвно в каретата заедно с Лаура и Мари Беатрис. Колко молитви й беше наредил да прочете изповедникът й, дали трябваше да даде и обет за мълчание — това не знаех, но от излизането си от изповедалнята тя безспир превърташе броеницата, без да каже и дума. И все пак ми се беше сторила благодарна, когато дадох едно златно ескудо за индулгенция. Самата аз смятах тези неща за безсмислици. Но виждах, че индулгенцията, в допълнение към изповедта, я беше облекчила малко.

Дъждът се усили и се превърна в порой. Навсякъде наоколо ми растяха дребните вечнозелени дръвчета мадроньо, които бяха дали името на планинската верига. Игличките им бяха тъмнозелени и гладки и блестяха измити от дъжда. Намалих бързината. Мъгли и облаци висяха тежко над планините и скриваха най-високите върхове. Яздех през един пролом покрай рекичка, чийто ромон сякаш предвещаваше пролетта. Лицето ми беше мокро, дрехите ми — вир-вода, и ми мина през ума, че може би вече се давя в Ада, че съм обречена отсега нататък завинаги да яздя мокра и мръзнеща през мъгливите котловини между планините, докато мечтая за пролет и слънчева светлина, които повече никога няма да видя. Толкова бях слушала за красотата и топлината на Андалусия, но вече не помнех дори собствената си представа за нея, за палмови горички и маслинови дръвчета, окъпани от слънцето. Умът ми не можеше да се откъсне от мрачните ми дела, аз бях остров, който се носи насред морето на непоносимото, и инстинктивно си помислих, че единственият ми изход е да бъда като твърдите, непоклатими планини, които оставаха непроменени дори и под най-жестоките бури и най-суровите зими, дори и след като времето положи всичко останало в гроба.

Младшият секретар Франсиско Енарес беше мъртъв. Цяла сутрин дворецът говореше за това. Някакъв незначителен чиновник се напил до смърт, ето го любопитният слух на деня, който някои намираха дори за комичен. Късно през нощта посетители в кръчмата открили, че младежът вече не диша. Решили, че е повърнал и се е задавил фатално.

Чу се също и че трупът му ще бъде огледан от придворния лекар Виглиус. Сетих се за празната стъкленица и побързах да я изхвърля. Мисълта за Виглиус ме тревожеше. Той беше опитен лекар и вероятно можеше да се досети, че Франсиско не е умрял от пиене и задавяне.

Беше ми отнело три часа да стигна от Сиудад Реал до Сиера Мадрона, през повечето време в галоп — на няколко пъти следвах ритъма на коня, друг път го пришпорвах в отчаянието си. По пътя в пролома обаче яздех в тръс или бавен ход. Червеникавокафявият андалусиец, който Руи Гомес беше така добър да ми намери, имаше нужда от малко почивка, а и пътищата тук бяха по-негостоприемни.

Процесията сигурно беше останал далеч назад. Когато след два часа сред планините най-сетне приближих селцето Фуенкалиенте от другата им страна, си дадох сметка, че свитата едва ли ще стигне до него преди залез.

Аз обаче нямах желание да чакам, макар че бях уморена и натъртена от бясното яздене след дългата пауза. Нещо се беше случило, когато най-сетне излязох от пролома и оставих Сиера Мадрона зад гърба си. Времето бързо се промени, пороят спря, всички облаци останаха над планините, а пред мен се простираха само меки хълмове, окъпани в светлина. Не че тази гледка ми донесе утеха, все още бях твърде гневна на себе си и на целия свят. Но поне изпитах предчувствие за утеха. Усещане, че може би някой ден отново мога да изживея нещо красиво. И аз се хванах за тази надежда за доброта и красота и реших да яздя, докато не стигна Кордоба същия ден, Кордоба, за която казваха, че е най-старият град в Испания. Така че след като се снабдих с провизии във Фуенкалиенте, пришпорих коня си и се отправих в галоп към сърцето на Андалусия.

Мислех за Хуан, който убиваше и побеждаваше някъде далеч напред в Ла Галера. Мислех за Мари Беатрис, която за пръв път щеше да спи без мен. Всъщност тази мисъл не беше толкова страшна, колкото очаквах. Дъщеричката ми беше в добри ръце, а Габриел знаеше къде в Кордоба трябва да се срещнем. В града предстоеше кòртес и настаняването на всички участници беше планирано предварително, трябваше само да намеря Алкасар де лос Рейес Кристианос някъде покрай река Гуадалкивир. Освен това Мари Беатрис щеше да е без мен само ден-два. Колкото майка й да остане насаме със себе си и да си върне силата.

32

Слънцето грееше над Кордоба в онзи ден в края на февруари, когато съветниците на крал Филип II трябваше да се срещнат за кòртеса в мавърската джамия Мескита, сега превърната в катедрала.

Правителството и дворът бяха настанени в Паласио де Виана и в Алкасар де лос Рейес Кристианос и в седмицата преди големия съвет всички бяха заети с неформални срещи, на които се обсъждаха важни теми и се сключваха важни съюзи.

Фуркево ми обясни, че всъщност всичко това в общи линии е напълно излишно. От времето на кралската двойка Изабела и Фердинанд насам кòртесът вече нямал такова значение, желанията на краля реално били заповеди, които никой в този кòртес не би се осмелил да оспорва. Беше въпрос на формалност те да бъдат одобрени от съветниците. И все пак, възможно било да има спорове по въпросите за данъците и подкрепата към държавната хазна, още повече, че най-важната тема на този кòртес била икономическата помощ на градовете във войната срещу арабите.

Имаше представители на градовете духовенството и аристокрацията, а всеки град изпращаше по двама делегати и всички те се бореха да не им бъдат наложени допълнителни данъци.

— Ние ще седим в галерията на слушателите и няма да имаме думата — продължи Фуркево, докато крачехме натам покрай реката. — Този съвет засяга само испанците и въпреки че сигурно ще бъдат споменати теми, които засягат например Франция, ние ще си мълчим.

Кòртесът трябваше да се проведе в основната зала на катедралата Мескита и двамата с Фуркево влязохме заедно с потока участници през една от портите на крепостната стена около сградата.

О, арабски мечти! Първо минахме през горичка с прасковени дръвчета, палми и фонтани, а след това в перистил[9], какъвто не бях виждала никога през живота си. Колони и арки от мрамор и гранит, украсени с яспис и оникс, се редяха сякаш без край и всеки, пристъпил сред тях, неизбежно затаяваше дъх от възхита пред чудесата, построени от мюсюлманите навремето, преди векове, когато Кордоба е била халифат.

— Да вървим към църквата — каза Форкево. — Когато християните завладели тази част от Испания, започнали да строят параклиси и в един момент бащата на Филип II, император Карл, наредил да бъдат съборени сто и петдесет от колоните тук в средата, за да бъде изградена катедрала. За което впоследствие съжалил. Резултатът никак не му харесал и той казал „Унищожихме нещо, което не може да се види никъде другаде по света, за да вдигнем нещо, което го има във всяко село.“

Въпреки разкошния вид на катедралата трябваше да се съглася с императора. Църквата с купола беше цирей насред джамията.

Влязохме в главната зала. В единия й край беше поставен трон за краля, а пред него — един по-нисък стол за Диего де Еспиноса, който щеше да води кòртеса. Ние се настанихме в галерията за слушатели вляво. Вдясно от нас седяха всички секретари и чиновници, а в средата — делегатите с право на глас, подредени според положението си. Сред слушателите имаше една-единствена жена освен мен, всички останали в залата бяха мъже и аз са запитах кога ще се появи принцеса Еболи.

Кристобал седеше отсреща сред секретарите. Погледите ни се срещнаха. Не намерих нищо необичайно във вида му, но се сетих за смеха му, когато Франсиско изпи отровата, и стиснах юмруци. Сблъсъкът ни беше на живот и смърт. Единият от двама ни трябваше да умре, в това бях убедена. И се заклех да не съм аз.

Най-сетне Филип II влезе в залата, следван от Великия инквизитор и най-близките си съветници, сред които и Руи Гомес. Всички се изправиха на крака и се поклониха, а аз направих реверанс, когато кралят мина покрай мен. Както винаги, погледът му беше твърд, но обичайните му черни дрехи бяха заменени с пищни одежди със златни мотиви и инкрустирани със скъпоценни камъни копчета, наметката му беше от кожа на хермелин, а на гърдите му висеше тежка златна верига.

Еспиноса веднага даде думата на краля.

Стана точно както беше предвидил Фуркево. Филип II говори дълго за това, че короната има нужда от средства, за да се справи с въстанието в Гранада и със заплахата от страна на мюсюлманите, и помоли градовете за подкрепа.

— Турски доброволчески сили вече са се присъединили към мориските. Султанът на Османската империя, Селим, вероятно съвсем скоро ще ги подкрепи с редовна армия — той вече планира нападение срещу Кипър и няма да спре дотам. А тогава вече въстанието в Гранада ще се превърне в мюсюлманско нашествие срещу нашата християнска Испания. Което ще засегне и всеки един от вас лично.

Когато кралят свърши, по ред бях изслушани представителите на отделните градове. Това продължи няколко часа и както очаквахме, определено се долавяше съпротива срещу опитите да се измъкнат още пари от тях. Дори се стигна до скандали за размера на налозите и до въпроси справедливо ли е други градове да помагат във война, която за мнозина изглеждаше като местен проблем на Гранада. И все пак всички признаваха, че са съгласни, че мориските и техните мюсюлмански поддръжници представляват заплаха за цяла Испания.

— Последно ще дадем думата по тази тема — каза Еспиноса късно следобед, когато всички вече почваха да се уморяват — на градоначалника на Гранада, Педро де Деса.

— Деса е човек на Еспиноса — прошепна ми Фуркево, когато един по-възрастен, богато облечен мъж със силно набраздено лице се изправи. — Великият инквизитор се погрижи той да получи този пост и сега Деса поддържа доста твърда линия. Депортира всички мориски от Албасин и пусна по петите на сто и шейсет мориски затворници в Гранада цялата градска стража. Всички бяха избити, сред тях и бащата на Абен Умея. Този човек е суров и безкомпромисен.

— Ваше Величество, уважаеми господа — започна Деса и се поклони на краля. — Заплахата от страна на мюсюлманите никога не е била по-сериозна. Нека Ви припомня, че доброволци от Османската империя вече са тук и се бият рамо до рамо с мориските. Нима наистина вярвате, господа, че въстанието няма да се разпростре, ако не успеем в единството си да го потушим? То вече се разпростира. Турски и берберски кораби акостират в Мурсия, боеве се водят в Малага, а безредиците стигнаха до самата граница на Кордоба, на едва тридесет мили оттук.

Като градоначалник на Гранада лично съм виждал зверствата на мориските по отношение на добрите християни. Безмилостно опожаряват християнски села. Хвърлят в тъмницата монаси и свещеници, събличат ги голи, оковават ги и ги ползват за живи мишени, срещу които изпробват мускетите и арбалетите си. Зверствата им са безкрайни и безподобни. Издълбават кръстове на челата на свещеници, насичат ги на парчета. Тъпчат им барут в ушите и устите и ги запалват живи. Да, знам, че разказите ми са ужасяващи. Но всичко това действително се случва и то не чак толкова далеч от тук. И ако не се заемете да помогнете на короната в тази битка, подобни ужаси скоро ще стигнат и до вашите градове. В Лаухар де Андаракс свещеникът бил завързан за стол пред олтара и всички мориски, когото през годините той бил благославял с Божието слово, се изредили да го ударят или заплюят. След унижението тези изверги изтръгнали езика и очите му и го принудили да ги погълне.

Всички събрани осезаемо потръпнаха при думите на Деса.

— Има само едно решение: да направим същото спрямо тях, да унищожим тези суеверни изчадия. Затова моля всички Ви да подкрепите короната в това начинание. Полубратът на краля, Хуан, се бие смело. Току-що сравни със земята Ла Галера — най-силния град на мориските. Битката беше тежка. Дори жените и децата на мориските се включиха в нея, а след като най-сетне превзе града Хуан наказа въстаниците като екзекутира оцелелите. Но за разлика от мориските зверове дон Хуан е състрадателен християнин и когато избил достатъчно мориски, той прекратил екзекуциите и пощадил живота на над четири хиляди души, които вместо да убие задържал като роби. Уважаеми господа, дайте на короната парите, от които тя се нуждае, за да може дон Хуан да доведе войната до край и да спре заплахата от страна на Османската империя!

Градоначалникът на Гранада, Деса, седна, а Великият инквизитор помоли всички да гласуват. Но вече нямаше никакво съмнение какъв ще е изходът. Деса беше говорил съвсем целенасочено и беше постигнал желаното. Крал Филип II получи помощта, за която беше дошъл.

След това се случи нещо крайно изненадващо. Точно когато всички си мислехме, че работата за деня е свършена и предстои да се съберем отново на следващия ден по следващата тема, Филип II се изправи и обяви кòртеса за закрит.

— Уважаеми членове на съвета, вашият крал е в Кордоба не само за да проведе кòртес. В тези тежки времена хората от цяла Андалусия и Гранада имат нужда да се уверят, че техният крал проявява интерес и подкрепа към тях. Севиля, Хаен и Мурсия също биха имали полза от Нашето присъствие и е Наш дълг да стигнем максимално близо до Гранада, за да покажем на смелите християнски воини опората на краля. Затова вашият крал заминава за други градове в Гранада възможно най-скоро, а след това веднага тръгва и за Севиля. Затова обявяваме този кòртес за закрит. Всички останали теми ще бъдат обсъдени при следващия кòртес в Мадрид през юли.

— Защо дон Хуан не се включи в този съвет? — попитах Фуркево, докато минавахме през прасковената горичка. — Щом градоначалникът на Гранада е имал време, Хуан също е можел да дойде за малко до Кордоба?

— Липсва ли ви, мадам Дьо Мондидие? — каза Фуркево със закачлив пламък в очите. — Имайте още малко търпение. След Галера Хуан се е захванал с последната голяма цел — планините Алпухара. Три армии пътуват натам от три страни. Селата, крепостите и пещерите в Алпухара ще бъдат нападнати и прочистени. Но ако това ще Ви зарадва, чух, че Хуан вече е писал на Филип II и го е помолил да го приеме възможно най-скоро.

Кралят не беше единственият, на когото беше писал Хуан. Докато съм била на кòртеса, Габриел беше приела писмо до мен — с Хуан се бяхме разбрали, че е достатъчно безопасно пратеникът му да ги предава на камериерката ми.

Хвърлих му бегъл поглед, докато Снежинка лежеше в люлката си. Междувременно нежно я люлеех и момиченцето ми заспа спокойно и дълбоко. Изглеждаше така мила с червените си бузки и леко потрепващите фини мигли. Отново ме заля чудната безмерна нежност на майчинството и аз умилена се усмихнах.

Писмото на Хуан съдържаше обичайното — освен описания на хода на войната, — любовни думи и израз на копнежа да види и мен, и Мари Беатрис, на която вярваше, че е баща. Прониза ме пристъп на гузна съвест. Не бях очаквала подобна бащинска преданост от страна на Хуан.

Освен това не без горчивина той пишеше, че Филип II не отговаря на запитванията му, че многократно е молел за среща с краля, но без успех:

Винаги съм знаел, че ФилипIIмакар че признава кралската ми кръв, ме намира за недисциплиниран и затова се опитва да ме държи на разстояние. Признавам, често следвам импулсите на сърцето си и ще продължа да го правя. Но и да не получа отговор от ФилипII, това все пак не означава, че той ми забранява да го посетя. Такива ще са и последствията от кралското мълчание. Затова ти обещавам, прелестна Мадлен, че ще те потърся по време на обиколката ви из Андалусия. Струва ми се, че може да се видим в Севиля, например? Боевете в Алпухара все още налагат присъствието ми, но скоро всичко това ще приключи. След Ла Галера градовете на мориските падат един след друг, скоро ще останат само пещерите из скалистите планини и този път най-сетне ще ги пропъдим от дупките им с огън и пушек.

Мари Беатрис се събуди и с писукане настояваше за вниманието ни. Вдигнах я и помолих Габриел да извика Лаура в случай, че малката е гладна.

Когато двете се върнаха, Габриел ми съобщи, че в Кордоба току-що е пристигнала Ана, принцесата на Еболи.

33

Двете с Ана пресякохме римския мост и продължихме покрай брега на Гуадалкивир. Зад нас лежаха Кордоба и планините й на хоризонта. Облаците над камбанарията на катедралата Мескита все още розовееха от лъчите на изгрева — бяхме излезли съвсем рано.

В долината покрай реката пролетното утро беше хладно и в началото двете яздехме в мълчание. Но когато слънцето се вдигна и се постоплихме от лъчите му и от язденето, подкарахме конете по-бавно и се заприказвахме.

Вече бяхме в Кордоба от месец. Филип II даваше аудиенции и правеше посещения в близките градове, но по-голямата част от придворните оставаха настанени из дворците в Кордоба.

— Чухте ли, че кралят най-сетне е задвижил плановете за венчавката си? — попита Ана.

— Знам само, че Анна Австрийска трябва да се откаже от идването си по вода от Генуа заради заплахата от страна на турската флота. Нима положението се е променило?

— Не, просто наистина няма да дойде по море. Но кралят не иска да отлага сватбата, затова по време на бракосъчетанието ще я представлява заместничка. Освен това той е организирал друг превоз за избраницата си — просто ще отнеме малко повече време. Анна Австрийска ще пътува през Шпайер до Нидерландия, откъдето херцог Алба ще я превози по море до Кантабрия.

— Много неприятно.

— Неприятно? Кое? Че Анна Австрийска няма да присъства на собственото си бракосъчетание? Мечтите за красива сватба са за романтични момиченца. Жена с нейното положение знае дълга си и не би се трогнала от подобни дреболии.

— Не ме разбрахте правилно, Ана. Имах предвид, че е неприятно, че християнските кораби вече не могат да плават през Средиземно море. Това е знак, че заплахата от страна на Османската империя сериозно е нараснала — щом бъдещата съпруга на испанския крал е принудена да пътува по суша до Атлантическия бряг.

Ана ме погледна с израз на размисъл на финото си лице.

— Променили сте се, Мадлен. Виждате нещата по-ясно, а и ми изглеждате далеч по-спокойна отпреди. Но така е, когато родиш първото си дете. Човек пораства.

— Може би. Но не само Мари Беатрис прави погледа ми по-остър. Всекидневно общувам с посланик Фуркево и непрекъснато уча нови неща.

Продължихме да яздим, а слънцето започна наистина да топли. Ана ми обърна внимание колко е суха местността, при все че е пролет и яздим току до реката.

Знаех от едно от писмата на Хуан, че последните две години в Андалусия са били сушави и че в резултат на това мориските измират от глад.

— Да, нивото на реката е ниско — отговорих на Ана. — Това говори за суша. Чух от Фуркево, че Уртадо де Мендоса е писал на Великия инквизитор от Гранада, че над десет хиляди въстаници са се пръснали и вече не представляват заплаха, отчасти и заради лоши реколти и глад.

— Този стар глупак Уртадо де Мендоса! Просто е огорчен. И мекушав. Скара се с Филип II по въпроса за законите за мориските и беше напъден в родната си Гранада, където сега седи в Алхамбра и се нарича писател, и се опитва да убие времето с разкрасени драсканици за въстанието и за това колко им е тежко на мориските. Но като стана дума за това разклонение на рода ми, семейство Мендоса, напълно съм забравила да Ви разкажа какво научих, Мадлен, така бях увлечена от собственото си дете. Изглежда сте била напълно права относно този Кристобал и кореспонденцията му с Мария де Мендоса в двореца ми в Пастрана. Не е било съвпадение. — Ана се засмя. — Определено можете да вярвате на интуицията си!

— Но разказвайте, моля Ви! — Сърцето ми заби ускорено. Само ако можех да намеря още нещо срещу Кристобал…

— Говорих много с Мария, когато се прибрах у дома, за да родя — каза Ана. — Говорихме за бъдещия й живот в манастира и за любовта към Хуан, която е изпитвала и за която така и не могла да се увери, че е споделена. Стана дума за писмата, които си бяхме разменяли двете с нея, и за Вашето изумление, че Кристобал с такова желание препускаше напред-назад, за да ми ги носи, и аз небрежно я подпитах за него. И как се изчерви тя, ако знаете! Беше ясно, че руменината й се дължи както на смущение, така и на гняв. Сподели ми, че тази незначителна бълха Кристобал й се бил врекъл в любов. От години я преследвал и не се отказал дори по времето, когато тя се срещала с Хуан и забременяла от него. Твърдял, че Хуан трябвало да умре заради греховете си, заявил й, че я обича, както никой никога преди не е обичал, и обещал да се ожени за нея. Представете си само, този никаквец! Дори не е от благородническо потекло! А го играе спасител на дами в беда!

— Значи го води любов — казах аз изненадана, по-скоро на себе си.

— Мария, разбира се, отхвърля всичките прояви на вниманието му. Казва, че го намира отвратителен. Но ми се струва, че е и донякъде поласкана. Но той приел много тежко вестта, че тя отива в манастир. Заклел се, че ще отмъсти — не на нея, която обичал повече от всичко на света, а на мъжа, поставил я в такова положение, да се налага да се оттегли от света. Заклел се, че Хуан ще умре. В това отношение го разбирам. Аз също обичам Мария — не като мъж, разбира се, но като родственица и приятелка — и все още ме боли, че Хуан продължава да си живее живота необезпокояван, докато с нейния живот е свършено.

Колко сложен е човешкият живот все пак, помислих си аз, докато яздехме покрай пресъхналата река. Цикадите свиреха, въздухът беше топъл, долината се беше ширнала пред нас и навсякъде се виждаха примери за човешката вяра — била тя мюсюлманска, еврейска или християнска. В многообразието всичко може да е красиво и свободно — и явно някога е било точно такова. И въпреки това сега хората отричаха и еврейските познания, и мавърския усет за красивото, макар че окото навсякъде срещаше палмови дървета, арабски колонади и прелестни мотиви, създадени някога много отдавна така изкусно от тези така наречени еретици. Нима и аз самата бях толкова сляпа в омразата си към Кристобал, в желанието си да причиня смъртта му? И него го водеше любов, както и мен — любов към детето ми, което трябваше да защитавам, и към Хуан, който беше запалил пламък в сърцето ми.

Хуан не беше толкова лош, колкото твърдеше Ана. В писмата му бях видяла и чувствителната му страна. Той се вълнуваше от незаконното ми дете, което смяташе за свое. Когато дворът не след дълго стигне в Севиля, щях да се срещна с него. Така се бяхме уговорили. И щях да го предупредя за омразата на Кристобал и за клетвата му да отмъсти. Не, за Кристобал нямаше какво да се съмнявам.

34

Беше първият ден на май. Филип II и свитата му пристигнаха в Севиля сред разкош и вълнение. Навсякъде по пътя бяха издигнати триумфални арки, хората, излезли с хиляди по улиците, го посрещаха с възгласи, докато кралят и кортежът му минаваха през Севиля. Филип II държеше за ръка ерцхерцог Рудолф. Точно зад него беше Еспиноса с ерцхерцог Ернст. След тях бяха министрите и посланиците, отвсякъде се чуваха викове „Ура“, а пътят ни беше обсипан с розови листенца.

Но нищо от това не ме радваше. Аз бях видяла фантом.

Насред процесията бях видяла един мъж, облечен в кардиналско червено, за когото бях убедена, че съм срещала във Франция, в парижкия кралски двор, просто не можех да се сетя кой е. Единственият кардинал, с когото помнех, че съм се срещала в Париж, беше главата на рода Дьо Гиз, кардинал Дьо Лорен, а това не беше той.

Този мъж беше в напреднала възраст, едър и силен. Донякъде ми допадаше впечатлението за спокойствие и сила, което тялото и поведението му излъчваха.

Но кой беше той? И дали знаеше коя съм аз и преди всичко, че не съм омъжена?

Той се движеше в началото на процесията, много по-напред от нас с Фуркево. Явно беше важна личност. До този ден не го бях виждала в двора на Филип II, само във Франция. Явно е чакал пристигането на краля в Севиля.

Известно време се колебаех дали да попитам Фуркево. Той твърде лесно прозираше притесненията ми и не исках да рискувам да насоча вниманието му към човек, който може би знае тайната ми. От друга страна не можех и просто да се скрия, ако мъжът в червените одежди останеше в процесията.

Безпокойството ми нарасна, когато под жаркото слънце на Севиля навлязохме в централната част на града. Иначе гледката беше прелестна. Всички кораби по река Гуадалкивир, целият търговски флот, бяха вдигнали ветрилата си в чест на краля и навсякъде се виждаха опънати платна в най-разнообразни цветове — червени, зелени, жълти, някои с гербовете на Севиля или Кастилия, други със знаците на стари търговски родове. След няма и тридесет морски мили реката се вливаше в Кадиския залив и като пристанище с кралски монопол върху търговията със стоките, пристигащи от испанските поселения в Новия свят, Севиля беше най-големият и най-богатият пристанищен град в Испания. Когато пристигаха кораби от вицекралствата Перу или Рио де ла Плата, или от Нова Испания, от другата страна на Атлантическия океан, всички стоки първо трябваше да минат през кралското тържище Каса де Контратасион, което се намираше в Севиля, преди да продължат нататък из Испания.

Цялата процесия се спря на площада пред кметството на града, построено по времето на бащата на Филип II, император Карл. Тук ни очакваше официално тържество в чест на краля, речи и музика, и празник за целия град.

Горещо ми беше в дългата ми рокля с пищна дантела и ми се прииска да можех да облека панталони и свободна риза. Филип II беше целият в черно, защото въпреки предстоящата си сватба искаше все още да е в траур заради загубата на съпругата си Елизабет и може би най-вече на единствения си син Карлос. Но на него му вееха с палмови листа и му правеха сянка с един слънчобран, докато слушаше речите.

— Колко е топло тук — казах на Фуркево, когато ми се стори, че официалната част вече е приключила.

— Така е в южните равнини. Тук горещините почват много рано. Лятото продължава шест месеца от годината. Имам една карта на Испания, на която са обозначени планините и равнините. Това е голяма рядкост. Когато се настаним, ще я извадя и ще Ви я подаря. Не мисля, че някога отново ще имам нужда от нея.

Чуха се възгласи и възторжени викове. Филип II се беше настанил в една от каретите, която щеше да го откара през последната част от пътя до двореца Ажасар де Севиля, където беше настанен дворът, и сега махаше на хората, докато минаваше покрай тях. По-голямата част от нас, придворните, щеше да стигне дотам пеша.

Едрият мъж в червени одежди шумно поздравяваше хората наоколо си, докато си проправяше път към нас с Фуркево. Огледах се за оправдание да се оттегля. Но Ана де Еболи вече беше тръгнала с Руи след краля, а малко по-напред видях Анна де Толедо, с която също не исках да рискувам да се срещам в тази ситуация.

— Фуркево, стари приятелю! — чу се вик. Гласът на мъжа беше дълбок и той говореше на френски. Едрото му тяло почти задуши далеч по-слабия Фуркево в прегръдката си.

— Кардинал Гранвел, каква радост да Ви срещна отново! Бях решил, че вече окончателно сте се прибрали, не ми ли казахте нещо такова в Лувъра?

— До голяма степен е вярно — каза кардинал Гранвел и ми хвърли поглед, в който сякаш видях сянка от спомен и от който аз направо замръзнах от ужас. — Но крал Филип II ме помоли за помощ за договарянето на съюзи в битката срещу турците. Не след дълго пътувам за Рим и Венеция. А Вие все още сте френски посланик в Испания, както виждам. Много ми допадат пътуванията до Париж, след като вече не съм на испанска служба.

— Да, но вече не съм сам. Радвам се на помощта на тази млада дама, пратеница на Катерина Медичи. Кардинал Гранвел, позволете ми да Ви представя…

— Не е необходимо, Фуркево. Никога не забравям красивите лица. А имената съм длъжен да ги помня по служба. Истинско удоволствие е най-сетне да се срещнем лично, мадмоазел Дьо Мондидие. Вие озарявахте целия парижки двор.

Стомахът ми се сви. Той ме беше нарекъл „госпожица“ пред Фуркево.

Кардинал Гранвел и мосю Дьо Фуркево. И двамата — държавни представители от най-високо ниво. Самата аз бях просто новачка и колкото и сложни ситуации да бях разрешавала къде с думи, къде с шпага, сега наистина не знаех какво да правя.

Отново трескаво го поздравих, промълвих няколко думи и замръзнах. Умолително погледнах към Фуркево.

Фуркево, добрият, мил Фуркево! Той дори не трепна при това „мадмоазел“ от страна на Гранвел. Нито му възрази, нито показа каквото и да било учудване. Вместо това насочи разговора към други теми, заговори за музикалния празник, планиран за следващия ден, а след това помоли кардинала да ни извини и ме отведе встрани.

Продължихме към двореца Алкасар де Севиля. Вече бяхме съвсем наблизо.

— Мосю Фуркево… — започнах аз.

Той ми изшътка и се огледа. Мнозина крачеха до нас на път към двореца.

— Поне говорете тихо, за да не ни чуе някой — каза. — Нима си мислехте, мадмоазел, че не знам истинското Ви положение? Все пак съм доверен пратеник на крал Шарл и на кралицата майка. Катерина Медичи веднага ме уведоми за тайната Ви и ми нареди да се грижа за Вас. Колкото до това какво ще правим с присъствието на Гранвел и с риска той да Ви разкрие — това ще обсъдим другаде. При всички положения трябва бързо да обсъдим вариантите и да намерим най-подходящото решение.

Севилският дворец Алкасар беше по-красив от този в Мадрид. С Форкево крачехме из прилежащите градини, където ни заобикаляше пищна цъфнала зеленина — лилави бугенвилии, сенчести горички от палмови и прасковени дръвчета, маслини с толкова стари и дебели стебла, че сигурно са били свидетели на самото Сътворение. От градините се виждаше дворецът — истинска наслада за очите с извитите си арабски орнаменти. Колонадите и сводовете бяха толкова омагьосващи, че при вида им душата се изпълваше с щастливи видения — сякаш в изящните мотиви на камъните маврите бяха вградили и копнеж, и спокойствие.

— Не бихме ли могли да кажем на Гранвел, че съм се омъжила след срещата ни в Лувъра? — предложих аз.

— Не. Той Ви познава като мадмоазел Дьо Мондидие, а тук Ви наричат мадам Дьо Мондидие. Няма никаква логика да сте запазили моминското си име след брака. Гранвел е интелигентен човек. Веднага ще разбере, че нещо не е както трябва.

— А не можем ли да му се доверим? Достатъчно близък ли сте с него, за да направим това, мосю Дьо Форкево?

— Ах, малка ми госпожице Мондидие, колко много още имате да учите! В държавните дела няма приятелства, най-много съдружия. Макар и Гранвел да таи симпатии към Франция, той е предан на испанската корона. От край време работи за испанското кралско семейство. Но дълбоко в себе си кардиналът е добър човек, за разлика от кардинал Дьо Лорен например, никога не са го водили стремеж за власт или религиозна омраза. Той не би Ви наранил, нито оклеветил, освен ако това не е част от работата му. А няма причина да е така. Целта му е да убеди папата и Венеция да влязат в съюз с Испания и това е единственото, което го интересува.

— Тогава какво предлагате, мосю?

Фуркево се замисли. Около нас се чуваха птичи песни, свирене на цикади, а въздухът сякаш потрепваше от горещината на следобедното слънце.

— Едната възможност е да се опитам да разбера кога продължава към Рим. Ако е скоро, можете просто да се опитате да го избягвате. Другите възможности са или да разчитаме на доброто му сърце, или да признаем всичко на Филип II, преди кралят да го научи от друго място. А в крайна сметка Вие можете да се отделите от свитата до тръгването на Гранвел. От изброеното изключвам варианта да му се доверим. Да, Гранвел е добър човек, но мисля, че веднага би предал тази информация на Филип II. Сама да признаете всичко пред краля и да разчитате на милост и разбиране, също не бих го препоръчал. Последиците са непредсказуеми и всичко може да свърши по твърде неприятен начин и за Вас, и за отношенията между Франция и Испания. Тази възможност трябва да я оставим за най-краен случай. Препоръчвам просто да избягвате Гранвел, докато отпътува. Ако самата Вие заминете, това би предизвикало коментари и съответно бихте привлекли внимание. А ние не искаме това. Нека първо проуча кога заминава. А след това ще продължите както досега да се държите съвсем естествено като френска представителка, като в същото време гледате Гранвел да не Ви доближава, за да не се стигне до въпроси и коментари за Вас. Какво ще кажете за този план?

Съгласих се, но изразих и тревога. Равновесието беше крехко. Всъщност най-много ми се искаше да избягам от всичко това. Да взема Мари Беатрис, да яхна коня си и да се махна от Гранвел и от Кристобал, да намеря Хуан и да го целуна сред кръв и звезди, сред планините на Гранада. Но това беше невъзможна мечта и аз го знаех много добре. Трябваше да изчакам Хуан да потърси мен.

35

Мари Беатрис вече почти се беше научила да стои права. Не сама, но когато я повдигнех и я държах, тя изпъваше крачета, сякаш разбираше какво трябва да прави, а аз изпитвах неописуема радост от растежа и развитието на детето си. Тя оглеждаше всичко така любопитно и аз реших да потърся из севилските пазари нещо, с което може да си играе. Беше проявила особен интерес към каменните лъвове в градината, усмихваше се доволно и шаваше, когато ги галех и потупвах. Мислех си, че може би на пазара ще намеря някое лъвче, издялан от дърво.

Беше денят след пристигането ни и срещата с Гранвел и аз помолих Алфонсо да приготви каретата. Исках да прекарам по-голямата част от деня далече от двора, поне до музикалното празненство вечерта, на което бях длъжна да присъствам. Помолих Габриел — въпреки протестите й, че не е прилично да пътувам сама — да остане с Лаура и Мари Беатрис. Ако пристигнеше писмо от Хуан, трябваше да е там, за да го приеме. И аз бях написала писмо, което пратеникът трябваше да вземе на връщане. В него му разказвах за любовта на Кристобал към Мария де Мендоса и за клетвата му да отмъсти за любимата си и да убие Хуан.

И така в онзи топъл майски ден потеглих през Севиля към Пласа де Сан Франсиско, едно от най-големите тържища в града, където се провеждаха и аутодафета.

Гледах през прозорчето към гъмжилото от хора и опитите на Алфонсо да води каретата право през тях. Фуркево ми беше разказал, че Севиля е не просто най-богатият град в Испания, но и този с най-многочислено население. От всички страни ни заобикаляха все същите красиви сгради с арабски орнаменти, издигнати от маври и мудехари. Мудехарите — които за разлика от мориските не били покръстени насилствено — бяха построили особено много църкви, а освен тях видях и други храмове, които първоначално са били еврейски синагоги, но много отдавна са били превърнати в молитвени домове за правата католическа вяра. Кръчмата в Сиудад Реал навремето се наричала „Триединство“. Колкото и да се опитваха да прочистят тази страна, беше невъзможно да се заличат всички следи.

Когато стигнахме Ил аса де Сан Франсиско, помолих Алфонсо да ме почака и да наглежда колата и конете. Той промърмори нещо уклончиво и малко нацупено и го заподозрях, че би предпочел да се шмугне в някоя кръчма, отколкото да седи и да чака на слънце на капрата.

Пазарът в Севиля беше по-различен от другите, които бях виждала в Испания, и аз го заразглеждах с любопитство и изумление. Имаше екзотични подправки и пъстроцветни птици, видях и множество араби в чуждоземни облекла. Не го бях очаквала при настоящите сблъсъци на кралството с мориските и техните мюсюлмански поддръжници. Но арабите бяха твърде важна част от търговията на Севиля, за да спрат контактите с тях.

Направо ми призля като разбрах причината. О, какво лицемерие от всички страни! Свързващото звено беше севилският пазар на роби, който по това време беше особено оживен. Близо една трета от пазара беше заета от роби във вериги, войници и кряскащи продавачи и купувачи. А купувачите бяха основно араби. Навсякъде се говореше арабски. Звучеше ми съвсем чуждо, не разпознавах и една дума. Но тук този език се ползваше свободно и аз се замислих, че след като вече живея в Испания, е редно да го науча. Можех да почна от „Opus Majus“, бях взела книгата със себе си, а в нея имаше раздел за арабския език.

Приближих една издигната сцена, на която качваха робите един по един, за да ги предложат за продан. Попитах един мъж, който изглежда притежаваше няколко души, какви са тези нещастни хора и той ми обясни, че в момента по-голямата част от робите били пленени мориски от град Ла Галера. Дон Хуан бил спасил четири хиляди от жителите на града от екзекуция само за да ги даде на войниците си като военна плячка. След това пленниците били изкупувани от търговци на роби, които следвали армията на Хуан по петите. Така войниците доволни си получавали златото, а от търговията и Севиля забогатявала още повече. Арабите се стичали в града, за да купуват свои събратя по вяра, които да поставят под игото си. Всички печелели, всички били доволни, а държавната хазна прибирала дял от търговските данъци, част от които после отивали за окончателното потушаване на мориското въстание.

Махнах се от подиума и от цялото това въодушевено кряскане, търсене и предлагане на изпосталели мъже, жени и деца. Изведнъж Севиля ми се видя грозна и вече не ми се искаше да разглеждам пазара. Все пак мисълта за Снежинка малко ме успокои и по пътя към чакащия Алфонсо се заоглеждах за нещо, което би я зарадвало и вдъхновило. Макар че не намерих лъв, й купих един издялкан от дърво папагал, оцветен в ярки червени и зелени нюанси.

Върнах се при каретата по-рано от очакваното. Отдалече видях Алфонсо да говори с някаква жена. Тя беше с гръб към мен, пристъпила близо до кочияша ми. Стори ми се високопоставена, а когато се обърна, видях лицето й — беше Анна де Толедо.

Как смееше! Изрично я бях предупредила да стои далече от мен. И какво искаше от Алфонсо?

Първият ми инстинкт беше да се втурна към тях и да я дръпна. Но щеше да е по-добре да не разбира, че съм я видяла, затова се спрях и се скрих зад сергията на един търговец на коприна, като не откъсвах очи от тях.

Бяха погълнати в разговор. Анна ръкомахаше оживено, а в един момент дори разтърси Алфонсо за раменете. Накрая се огледа и му подаде една кесия. Аз се скрих зад сергията и тя не ме видя.

После си тръгна. Почаках малко и най-сетне се върнах при каретата.

— Случи ли се нещо, докато пазарувах? — попитах Алфонсо.

— Тц — отговори той и ми отвори вратата на каретата.

Дори не понечих да се кача.

— Алфонсо — казах му твърдо, — коя беше дамата, с която говори допреди малко?

Първоначално кочияшът ми се опита да се измъкне уклончиво.

— Коя? — попита с извинителен тон. — А, тази ли… Просто някаква случайна жена, искаше да я упътя. Не я знам коя е.

— Отлично знаеш коя е, а и не е искала да я упътиш. Беше Анна де Толедо. Какво искаше? За какво ти плати? Предупреждавам те, Алфонсо, Анна вече веднъж се опита да ме отрови и ако не внимаваш, рискуваш сам да си навлечеш проблеми като съучастник!

Думите ми имаха желания ефект. Алфонсо беше ужасен и ми бяха необходими сериозни усилия, за да му попреча да се хвърли на колене пред мен.

— Отрова, не, не, доня, нищо такова нямаше. Умолявам Ви, повярвайте ми, нищо страшно не беше, нищо престъпно, никаква отрова и съучастия, не, не! Просто искаше да знае нещо, само това, не съм си помислил, че може да навреди нещо. Освен това аз това нещо вече съм го казал къде ли не… — Алфонсо замълча. Явно се усети, че сам затъва все по-дълбоко.

— И какво е това нещо, което вече си го казал къде ли не, Алфонсо? — попитах. — Какво каза сега и на Анна де Толедо? Говори! И не си спестявай нищо, ако искаш да останеш на служба при мен, да не говорим, ако искаш да избегнеш тъмницата!

— О, доня, простете ми! Аз просто защото толкова се гордея, че работя при Вас, при такава благородна дама, която на всичкото отгоре дори познава полубрата на краля! Точно за дон Хуан и за Вас питаше тя, кога и къде сте се запознали. Нещо, което вече съм го казвал къде ли не…

— Ти си глупак и клюкар — порицах го аз. — И какво друго?

— Нищо друго, кълна се! Това беше, което най-много я интересуваше — кога точно сте се запознали с дон Хуан. Накара ме да се закълна, че е било в края на април миналата година, не март. Да, едно и също пита сто пъти — какво точно се е случило и аз й разказах — нали, ще прощавате, но самата Вие ме взехте със себе си тогава и нямаше как да не видя — че сте се фехтовали заедно с дон Хуан срещу двама мъже и сте ги убили и че след това с дон Хуан сте се целунали. После тя пита дали наистина нищо повече не се е случило между вас — нали разбирате какво искам да кажа — пък то не се е. Вие се мушнахте до една порта и се целувахте още малко, а после ви видях, че се разделяте и двамата заедно се върнахме с конете в странноприемницата, пък дон Хуан си продължи нататък сам.

— Това ли беше всичко? Не лъжи, така или иначе ще разбера цялата истина, ако скриеш нещо! Нищо за Мари Беатрис, така ли? Тази жена вече веднъж се опита да нарани детето ми с отрова. Ако скриеш нещо, което си й казал за дъщеря ми, ще увиснеш на бесилото, кълна се!

— Само за времето, само това я интересуваше. Много странно. Трябваше да й кажа също, че дъщеря Ви се роди в началото на декември. После ми се стори, че нещо брои. После вежливо попита дали детенцето е било едро и здраво, като се е родило, а това Габриел ми го е казвала, затова и аз й казах, че да. О, доня, ето, вземете кесията, само не ме бесете!

Алфонсо ми подаде кесията. Звучеше искрено разкаян.

— Алфонсо — казах настойчиво, — когато някой работи за мен, аз държа преди всичко на неговата лоялност. До момента ти не си се показал особено предан. Но мисля, че ми отговори честно, а и си готов да се разделиш с това, което ти е платила Анна де Толедо. Чуй ме добре — задръж кесията и ми бъди верен. Повече не се подвеждай по такива разпити — ще идваш право при мен, когато някой ти задава подобни лични въпроси.

Алфонсо избухна в благодарности. Спрях потока на думите му и го помолих да ме върне в двореца, което той направи с голямо усърдие.

Значи Анна беше пресметнала, че Мари Беатрис не е дете на Хуан, това си мислех по пътя обратно към двореца. Значи и тя като всички останали смяташе, че бащата на детето е покойник, а това беше повече от добре. Оглеждах и обмислях положението от всички страни. Все пак нещо ме човъркаше отвътре. По един или друг начин тя щеше да използва този факт, за да ми навреди, в това бях убедена.

36

Облякох тъмносиня копринена рокля, почти черна — като морето нощем. До концерта оставаше съвсем малко време, всички вече щяха да са пристигнали и не исках да привличам внимание с по-ярки цветове, още по-малко вниманието на Гранвел.

Бях напрегната. Трябваше да съм много съсредоточена, за да държа под око кардинала, така че той да не ме види, докато в същото време се старая да бъда естествена и спокойна. Надявах се Фуркево да има добри вести за скорошно отпътуване на Гранвел към Рим.

И така, вечерта прекосих двореца в Севиля, неспокойна заради предстоящото музикално празненство и подразнена от писмото, което Габриел беше получила от Хуан, докато съм била на пазара. Той пишеше, че за момента не може да дойде до Севиля. Все още имал твърде много задължения в Гранада. Наистина, по-голямата част от въстаниците били победени, но сега мъчени от глад и отчаяние мориски обикаляли на по-малки групи, затова армията му трябвало да остане там, а от последните мориски селца пристигали предложения за примирие, различни мориски командири и старейшини обявявали, че са готови да се предадат. Но самият водач на въстанието, Абен Абу все още се криел в пещерите из Алпухара и не се давал. Сега Хуан прекарвал голяма част от времето си в лагера в Алхамбра, в подножието на планините, за да води някои от мирните преговори лично.

Разбира се, напълно го разбирах, но в същото време бях наранена, че не може или не иска да изпълни обещанието си да ме потърси, веднага щом дворът пристигне в Севиля.

Но красотата лекува всяка тъжна и скръбна мисъл. Разходката през пищните зали на двореца с изкусните орнаменти, сводовете в синьо и златисто, сумракът, когато пристъпих навън в градината с овалния басейн, с десетките фини колони и изящни арки под новата луна, всичко това беше като балсам за душата. И в крайна сметка бях съвсем спокойна, когато влязох във внушителната Зала на посланиците, чийто златният купол се извисяваше като божествена корона над всички нас.

Повечето гости вече бяха пристигнали. Видях Ана и Руи Гомес, видях Еспиноса, увлечен в разговор с един по-възрастен духовник, който държеше някакъв струнен инструмент, вероятно вихуела, видях и Фуркево до английския посланик. Но къде беше кардинал Гранвел? Антонио Перес стоеше край един от входовете. Разговаряше с Кристобал, който малко след това излезе, вероятно изпратен с някакво поръчение.

Бяха подредени столове и скамейки, но никой не сядаше, защото кралят още не беше дошъл. В единия край на залата беше издигната сцена за музикантите и певците и старият свещеник с вихуелата пристъпи до нея и заговори композитора Гереро, с когото се бях запознала в онази ужасяваща вечер в кръчмата „Тризъбеца“. Вечерта, когато невинният Франсиско Енарес се беше простил с живота си.

В този момент забелязах кардинал Гранвел близо до сцената и доскорошния покой в душата ми се изпари.

Гранвел разговаряше с някаква жена. А жената беше Анна де Толедо.

Идеше ми се да побягна, просто да изчезна, преди Анна да ме е забелязала, преди да дойде моментът, в който злостната й усмивка ще разкрие, че Гранвел ме е издал, че тя вече знае всичко, че знае тайната ми за незаконната ми рожба, тайна, която можеше да ме унищожи.

Нямах време да реагирам. В следващия момент Филип II влезе в залата, всички замълчаха и се наведоха в поклон или реверанс. И аз трябваше да направя реверанс като останалите. Не можех да избягам, нямах право да бягам. Трябваше да се стегна и да се справя, и сама се укорих за слабостта си.

Филип II зае мястото си най-отпред пред сцената. Кардинал Гранвел и Анна де Толедо се настаниха на реда зад него. Потърсих погледа на Фуркево. Той все още беше с английския посланик, но сега ме видя и с кимване ми даде знак, че не е забравил за трудното ми положение. Стори ми се, че има новини.

Композиторът Гереро седна до мен.

— В тази зала музиката може да се възприеме най-добре от задните редове — каза той. — Тук звукът е по-добър. Как сте, доня Мадлен? Така внезапно си тръгнахте от веселата вечеринка в „Тризъбеца“. Надявам се, не са ви подплашили младите ми приятели. Но едва ли. Не ми приличате на жена, която лесно се плаши.

— Компанията Ви много ми допадна — отговорих аз и се насилих да се усмихна. — Но имам малка дъщеричка и не можех да остана по-дълго.

— Е, значи не сте станали свидетел на скръбната случка с младия секретар, който се беше напил до смърт. Много тъжна история.

— Вашата музика ли ще слушаме? — попитах аз. Не можех да понеса разговор за Франсиско Енарес.

— Моята и на Алонсо Мудара. Той дори ще свири. Мудара е свещеникът с вихуелата. Добър, стар колега, изключително талантлив. Навремето пишехме музика заедно. Той от години е свещеник тук в Севиля.

Музикантите засвириха. Първата пиеса беше соло за вихуела, което свещеникът изпълни виртуозно. Изкусни звуци излизаха от струните му и отекваха под златния купол.

Но аз не можех да се насладя на музиката. Франсиско Енарес беше умрял вместо Кристобал, Мигел Сесо го очакваше ужасяваща смърт на кладата, а истината за мъничката ми Снежинка беше на път да бъде разкрита — копеле в кралския двор. Оплитах се все по-опасно в мрежата си от лъжи за бащинство и брак.

Но жизнерадостната и бодра музика на Мударас ме накара да осъзная, че силата е в истината. Човек трябва да приеме и признае себе си. Сред изящните орнаменти на маврите, които ме заобикаляха от всички страни в този пищен дворец, намерих покоя, който търсех. Простите черти на истината. Не сложните лабиринти на преструвката. Като за начало трябваше да кажа истината на Хуан. Че не е баща на моята Мари Беатрис. Трябваше да призная пред краля, че никога не съм била омъжена, така че Анна де Толедо и Кристобал, и всеки друг, който вече знаеше тайната ми, не би могъл да ми създаде проблеми. Какво толкова би могло да ми се случи, ако кажа истината на Филип II? Да ме изгони от двореца? Щях да го преживея. Но смелостта ми се изпари, когато се сетих за Ана де Еболи и присъдата й над Мария де Мендоса. Бяха й отнели детето. Нима това можеше да се случи и на мен? Не, все пак бях французойка, не испанка. Те не би трябвало да могат да се месят в живота ми по този начин. Но не можех да рискувам да загубя скъпото си момиченце.

Музиката утихна, а Мудара се изправи и се поклони на краля.

Анна де Толедо се наведе към Гранвел. Размениха си няколко думи.

И тогава го видях. Погледът, който очаквах.

Анна де Толедо се обърна. Претърси с очи залата. Търсеше мен и ме намери. Чистата злост в погледа й не можеше да се сбърка с нищо. Тя знаеше всичко. Знаеше, че Мари Беатрис е незаконородена, знаеше и, че не е дете на Хуан. Знаеше, че съм излъгала краля и целия двор.

— Следва песента, която аз композирах — каза Гереро с гордост. — Вилансико[10]. Тази вечер всичките ни песни са на испански. Помолих младия Куева да напише текста, това е първият му опит като текстописец и между нас казано, не особено сполучлив. По-добре да се придържа към идеята си да пише пиеси.

Мудара отново вдигна вихуелата си и песента започна.

Трябваше да се махна. Трябваше да се махна от залата, преди да се стигне до явен сблъсък, с който не бих могла да се справя.

— Извинете ме, Гереро — казах аз и се хванах за главата. — Не се чувствам добре. За съжаление трябва да вървя.

Това беше нечувано. Да излезеш от залата преди краля. Но аз седях най-отзад, всички погледи бяха насочени към сцената и аз се изправих колкото можеше по-безшумно и забързах към изхода.

Прислужници и войници ме проследиха с изумени погледи, когато излязох. По-нисшите дворцови чиновници също чакаха отвън и видях Кристобал, който разговаряше с един друг секретар. Носеше шпага.

Трябваше да се махна. Трябваше да взема Мари Беатрис и да се махна от опасността, в която ме бяха поставили собствените ми действия. Без значение беше, че кардинал Гранвел скоро заминава за Рим, повече не можех да остана в испанския кралски двор. Твърде много от враговете ми знаеха за лъжата ми.

Спрях насред градината. Луната беше изгряла и тъмните води на овалния басейн блестяха. Покрай басейна бяха посадени цветни лехи и макар че не можех да различа багрите им в тъмното, над цялата градина се носеше ароматът им, вечерният въздух беше изпълнен с тежки сладки ухания и се почувствах едновременно замаяна и със съвсем ясен ум, за пръв път напълно убедена в това, което трябва да направя.

Луната, това зло създание, което беше увиснало като сърп на смъртта над Сиудад Реал, имаше право. Вдигнах поглед към черното небе. Сега месецът висеше жълт и кръгъл. Не бях приключила с убийствата. Преди да замина с Мари Беатрис, трябваше да убия Кристобал. Бях го отлагала твърде дълго, смъртта на Франсиско Енарес беше убила и смелостта ми. Грешката ми беше, че се бях опитала да се отърва от врага с такова подло средство като отровата. Трябваше да го направя с шпага и нож, лице в лице, и то веднага.

37

Отново се преоблякох. Смених нощносинята си рокля с мъжки дрехи. Какво облекчение. Най-сетне бях отново себе си, най-сетне взимах съдбата си в свои ръце, вместо да очаквам катастрофа, причинена от друг.

Габриел мълчаливо ми помогна. Тя знаеше какво съм намислила, но й беше трудно да го приеме. Вината за смъртта на Франсиско Енарес все още й тежеше и тя не беше в състояние да си представи други убийства.

Извадих шпагата си и камата от леля ми. Зелените скъпоценни камъни блещукаха и аз целунах инкрустираната със смарагди дръжка. Нямаше никакво съмнение в тези твърди камъни, само красота и смърт, нямаше връщане назад, а и не исках да има. Да, животът можеше да е много сложен, но вече не бях объркана. Най-важното все пак си оставаше съвсем просто. Като любовта към скъпото ми незаконно дете. Като убеждението, че чудовищата, които го заплашват, трябва да бъдат унищожени.

Пъхнах камата в ботуша си. После извадих шпагата от ножницата й и огледах острието. Пробвах го с пръст, все още беше остро, и аз размахах оръжието си във въздуха, посичах и пронизвах въображаем враг, а Габриел ме гледаше със смесени чувства.

— Знаеш ли къде в двореца е настанен Кристобал? — попитах я. Тя не знаеше. — Едва ли е тук, в крилото за посланиците — продължих аз. — Сигурно има отделно крило за прислугата и чиновниците.

— Да, то е от другата страна — каза Габриел. — Излизате през синята порта със златните сводове, през площада с басейна и към градините. Вижте, госпожице Мадлен, добре разбирам, че това се налага. Но ме е страх. Всичко може да се случи. В момента Мари Беатрис е с Лаура. Ами ако нещата се объркат?

Пристъпих до нея и сложих длани на раменете й.

— Погледни ме добре — казах настойчиво. — Нищо няма да се обърка. Ще причакам Кристобал в градината от другата страна на площада. Когато концертът свърши и той тръгне в тъмното към стаята си, ще го пронижа с шпагата си. Ако все пак нещо се обърка, ако нещо се случи с мен, трябва да ми обещаеш да отведеш Мари Беатрис при леля ми, графиня Дьо Карон, в Руан, при която работеше навремето. Тя ще се погрижи за вас. Обещаваш ли? — Погледнах я твърдо в очите.

— О, не говорете така. Няма да стане така! Но, да, иначе, разбира се, че обещавам.

— Когато всичко свърши, ще заминем — казах аз. — Кажи на Алфонсо да приготви каретата за рано утре сутрин. Ще тръгнем още в зори. И подготви Лаура.

— Във Франция ли се връщаме?

— Такъв е планът.

Закачих шпагата на кръста си. Вече бях готова.

— Грижи се за дъщеря ми — казах на Габриел.

После я целунах по челото и й поръчах да целуне Снежинка от мен. Не можех да вляза при Лаура облечена по този начин и въоръжена с шпага. Не можех да се отдавам на сантименталности сега. Трябваше да действам. Трябваше да направя необходимото. Кристобал трябваше да умре, отчасти заради това, което вече беше причинил, отчасти заради всичко, което смяташе да направи, а именно да убие Хуан и вероятно също и мен. За миг затворих очи и си припомних нападението и насилването в Мадрид, зад които също стоеше той, престоя ми в тъмницата, точно преди да родя. Тези спомени изтласкаха всяко съмнение и ми дадоха нужната твърдост.

Излязох от покоите си. Габриел щеше да подготви отпътуването ни. Докато аз… аз щях да се погрижа за неизбежното, за убийството.

Габриел направи повече от това, както се оказа по-късно. Трябваше да се досетя, че скъпата, умна Габриел ще предвиди всичко. Нещата можеха да са много по-зле, ако тя не беше толкова съобразителна, ако не беше взела допълнителни мерки. Много благодарности дължа на Габриел. И на Алфонсо, който прояви предаността си в най-важния момент.

Дворецът в Севиля почиваше, потънал в меки вечерни сенки. Минавах бързо през тихите коридори и зали. Само тук-там светеха факли и свещи — тъкмо бяха почнали да ги палят — и не срещнах никой освен мълчаливи прислужници. Почти всички бяха на концерта.

Минах под трите позлатени свода с изящни орнаменти, покрай блестящи мозайки в сини багри и галерии с двойни колони и високи арки, резбовани с изкусните мотиви на мудехарите. И изведнъж цялата тази чужда красота стана моя, сякаш екзотичното изчезна и стана познато — с всяка следваща стъпка все повече. Бях убийца. Бях различна. Бях се сляла с новия свят.

Движех се свободно в мъжките си панталони, тялото ми беше готово, стъпката ми — лека. Шпагата ми висеше в ножницата си до бедрото ми, оръжието беше като част от тялото ми. Усещах острието, както усещах дишането си и ударите на сърцето си, и силата в пръстите си, които скоро щяха да стиснат дръжката.

Минах през поредната порта и излязох на площада с овалния басейн. Там на пост бяха оставени група гвардейци с копия, които ме изгледаха подозрително. Не бях губила време да крия дългите си коси.

— Стой — каза един от тях в крайна сметка и ме спря. — Кой е там? — Беше забелязал шпагата и дрехите ми.

— Казвам се Мадлен дьо Мондидие и съм посланичка на Франция в испанския кралски двор. Не се изненадвайте, във Франция често и жените носят оръжия. И бъдете спокоен, не представлявам опасност, аз съм просто една жена.

Той кимна и ме пусна.

— Странни хора, това чужденците — чух го да казва на останалите.

Вечерта беше топла. Свиреха цикади. Редове стройни палми се извисяваха симетрично от двете страни на басейна.

Огледах се в осветената от луната вода. Вече не бях младото момиче, което беше влязло в двора на Катерина Медичи неопитно и слисано. Вече не бях обърканото създание, което търсеше място в свитата на Филип II и странеше от интригите. В тъмните води се оглеждаше убийца. И тя беше едновременно напълно непозната и най-истинската част от мен.

Извадих шпагата и прорязах отражението си с острието й. Нямах нужда от огледала, за да знам коя съм. Нямах нужда от насоките на мъдреци, за да видя пътя си. Усещах вътрешната си сила по-осезаемо от всякога.

Изпитвах огромно желание да предизвикам Кристобал на открит дуел насред площада. Имах нужда да се бия, да срещна съпротивата му и да го победя с всичко, което е вътре в мен. Но нямаше да стане. И други щяха да минат по същия път на връщане от концерта, а свидетелите щяха да създадат проблеми.

Свърнах в алеята към парка. Възлести маслинови дървета и богато разлистени овошки се издигаха като черни силуети и скриваха всичко от погледа, и от двете ми страни. Тук сред нощните дървета щях да се изправя срещу него. Трябваше само да намеря подходящо място да го изчакам. Място, където можех да се скрия, но и където имаше достатъчно простор за дуел. Продължих напред и скоро алеята се отвори в малък квадрат с фонтан и цветни лехи в средата. Чувах как ромоли водата. Вървях в мрака сред аромат на лавандула и рози, ботушите ми хрущяха върху чакъла, а далеч зад себе си чувах гласове.

Това беше мястото. Фигурата на Посейдон насред фонтана беше знак. От върховете на тризъбеца му три струи вода се издигаха към луната — отново, като онази нощ в кръчмата в Сиудад Реал, ме срещаха тризъбец и месечина. И аз знаех, че някой ще умре тази нощ. Тризъбец и луна. Вече ви познавам. Знам обещанията ви за победа и смърт. Вие показвате пътя. Тази вечер няма да е за последно. И с поздрав към Посейдон аз отстъпих встрани от алеята и се свих зад един храст.

Както стоях насред сладникавия и остър аромат на храста — лавър, мина ми през ума — до мен достигнаха гласове. Извадих шпагата си и ме прониза тръпка при тихото издрънчаване на острието в ножницата. Никога преди не се бях чувствала толкова нащрек, сякаш сетивата ми долавяха всичко. Очите ми бяха привикнали с тъмнината, ушите ми чуваха прошумоляването и на най-малкия лист.

Трима мъже вървяха заедно. Долавях гласовете им. Кристобал не беше сред тях. Стоях съвсем тихо, почти не смеех да си поема въздух. Тримата подминаха фонтана на Посейдон, без да ме забележат.

Кристобал е единак, помислих си аз. Ако имам късмет, ще бъде сам. Но какво щях да правя, ако противно на очакванията ми, имаше компания?

Все едно. Във всеки случай щях да намеря решение. Бях дошла да убивам.

Точно както очаквах, той беше сам. Разпознах фигурата му отдалече, много преди да чуя стъпките му. Можех да го позная навсякъде, дори и в Ада. Висок и леко олюляващ се, като пиявица във вода, той се движеше безшумно през мрака. И изведнъж ми се стори, че той не принадлежи на този свят, контурите на черната му фигура сякаш се размиваха, сякаш беше само сянка, без съдържание.

Най-сетне до мен достигна хрущенето на стъпките му. Все пак беше истински. Тяло от кости и плът, тяло, което може да кърви. Извадих камата от ботуша си. Бях готова. В дясната ръка държах шпагата, в лявата — камата.

Кристобал стигна до малкото площадче с фонтана. Тихо си говореше нещо. Нещо го беше ядосало, нещо го тревожеше, личеше си, и му се ядосах за тази слабост, за този неовладян изблик на чувства, който проявяваше, останал насаме със себе си.

Той беше слаб, аз бях силна. Вече дори не можех да си обясня защо някога съм си мислела, че е обратното.

— Мария — каза той и спря пред фонтана и цветните лехи. Наведе се и откъсна стрък лавандула.

Сега!

Изскочих иззад храста.

— Кристобал — викнах и се втурнах към него с вдигната шпага, — време е за последната ти молитва, защото тази вечер ще умреш!

С всички сили замахнах към сърцето му.

— По дяволите! — възкликна той и в последния момент отскочи встрани.

Острието ми засегна дясното му рамо. Той простена, а аз видях от ръката му да шурва кръв.

Но преди да успея да нанеса втори удар, той също извади шпагата си.

— Хайде, ела ми, разпътна мадмоазел — изсъска той и застана ан гард. — Крайно време е да ти затворя мръсната уста. А след това е ред на развратника Хуан.

— Едва ли — казах аз и го погледнах право в очите, като обаче не пропусках нито едно от движенията му. Бях отровна змия, хищник, всеки мускул в тялото ми беше стегнат и готов за удара, шпагата и ножът бяха зъбите ми, всичко беше съсредоточено върху плячката пред мен.

Кристобал го разбра. За пръв път в него се появи колебание, несигурност в собствената му сила. Нима наистина беше срещнал човек, също толкова безскрупулен като него самия?

После посегна към мен и остриетата ни се срещнаха.

Отново и отново се чуваше дрънченето на метал, а двамата замахвахме и пронизвахме с всички сили, парирахме ударите на отсрещния, танцувахме един край друг, без да се уцелим нито веднъж. Беше не по-малко умел с шпагата от мен. Но по дишането му разбирах, че аз съм в по-добра форма.

— Упорит и тъп като магаре — подкачих го аз. — Мислех, че стъпката ти е по-лека. — Притичах от другата страна на фонтана. Кристобал се втурна след мен.

— На ти! — посегнах към лицето му, целех се в очите.

Но Кристобал приклекна, като в същото време скочи право срещу мен и ме удари с глава в корема.

Изпуснах шпагата си и се претърколих. Лакътят ми се удари в камък и ме прониза жестока болка.

Той веднага скочи отгоре ми. Подпрял брадичката ми с върха на шпагата си, почна да ме рита в гръдния кош.

Когато обмислях дуела ни впоследствие, реших, че точно в това е била грешката му. Човек трябва да убие веднага щом му се отвори възможност, не да се отдава на излишна жестокост.

Свих се на две, опитах се да избегна тежките му ботуши. След един от ритниците му в гръдния ми кош се чу хрущене и ме прониза спираща дъха болка.

После той се насочи към главата ми.

Но аз още стисках камата си и в последния момент замахнах към крака му. Забих острието с всички сили в стъпалото му и то остана там, а той зави и заподскача на един крак.

Дочух далечни гласове и тичащи стъпки. Бяха ни забелязали. Бързаха към нас откъм алеята.

Посегнах към шпагата си, която лежеше захвърлена на чакъла, и с мъка се изправих. След ритниците му цялото тяло ужасно ме болеше, особено гръдния кош, но не му обърнах внимание. И докато Кристобал вадеше камата ми от стъпалото си, се втурнах към него, вдигнала шпага.

Острието прониза дясната му страна, уцелих го точно в черния дроб.

Той се срина с вик. Кръвта му рукна моментално.

Зад гърба си чух виковете на няколко мъже.

— Кой се бие там?

— Какво става?

— Доведете стражите! И донесете факли!

Камата ми лежеше на земята до умиращия Кристобал. Вдигнах я. Изправих се и се озовах лице в лице с четирима мъже, сред които Еспиноса и кардинал Гранвел. Чувах, че идват още.

— За Бога, това е жена!

— Това е доня Мадлен — каза Еспиноса. — Но този път наистина прекали.

— Убила ли го е? Кой е той? — попита Гранвел.

Вдигнах шпагата си към мъжете и отстъпих една-две крачки назад, така че Кристобал да остане между мен и тях. Трябваше да измисля начин да се измъкна.

Кристобал простена.

— Не й позволявайте да избяга — каза той с тих глас и протегна ръце.

Еспиноса пристъпи до него, наведе се и хвана ръката му.

— Вие сте секретарят на Габриел де Саяс, нали? Бъдете спокоен, добри ми човече, обещавам Ви, че справедливостта ще възтържествува.

— Умирам — каза Кристобал с още по-слаб глас. — Тя е убийца. Отдавна ме дебне. Опита се да ме отрови в Сиудад Реал. Но уви, бедният Франсиско Енарес изпи отровата вместо мен.

— Той забравя да спомене, че пръв се опита да убие мен! — казах с твърд глас. — Защото узнах тайната му. Той е сключил предателски съюз с мориските да убие подло дон Хуан.

Откъм алеята приближаваха факли. До нас достигна шум от множество развълнувани гласове и бързи стъпки. Огледах се. Трябваше да използвам момента да избягам, да изчезна в някоя странична алея или да се шмугна между дърветата. Но шансовете ми не бяха големи, особено с тази болка в ребрата.

— Не я слушайте тази измамница — простена Кристобал.

Светлината на факлите наближаваше фонтана. Групата беше голяма, имаше и войници, и благородници. Забелязах принцесата на Еболи.

— Елате с факлите насам! — нареди тя и решително се приближи.

Кръвта на Кристобал изтичаше. Той лежеше насред голяма тъмна локва. Не му оставаше много.

— Помогнете ми! — каза с последните си сили. — Тя е излъгала краля, излъгала ви е всички. Никога не е била ничия вдовица. Детето й е копеле, лягала е и с дон Хуан. Тя е развратница, лъжкиня и убийца!

— Вярно ли е това? — Ана беше застанала до Еспиноса и след като огледа слабото окървавено тяло на Кристобал, сега впери твърд поглед в мен.

— Той се опита да убие мен! Заговорничи с мориските срещу дон Хуан. Изслушайте ме, той ви мами до един!

Гранвел направи крачка напред.

— Мога да потвърдя думите на секретаря — каза той хладно. — Мадмоазел, в Париж Вие бяхте госпожица Мондидие. Щом избягвате да отговорите на въпросите на принцесата, ще го направя аз. Не — продължи той, като се обърна към Ана. — Тя не е вдовицата Мондидие. Мондидие е моминското й име.

— Мария… — прошепна Кристобал с последния си дъх. После загуби съзнание. Еспиноса промълви няколко латински фрази, направи кръстен знак над умиращия и се изправи.

— Гвардейци — каза той, — арестувайте тази жена.

Следващите събития се случиха толкова бързо, че малцина успяха да ги осъзнаят навреме. Чух тропота на галопиращи копита. И точно когато войниците щяха да се подчинят на Великия инквизитор, видях към нас да лети ездач.

— Доня — викна той, като насочи коня си право към групата войници и ги принуди да отстъпят встрани, — бързо, дръжте ръката ми!

Ездачът беше скрил лицето си с кърпа върху устата и с шапка, но аз с радост разпознах гласа на Алфонсо. Бързо пъхнах шпагата в ножницата и хванах протегнатата му ръка,

— Спрете ги! — викна Ана де Еболи.

Алфонсо ме издърпа върху коня. Простенах от болка, когато се метнах зад него. Имах чувството, че ще припадна, така ме боляха ребрата.

Ти успя. Ще се справиш и с всичко останало, казах си сама сред болката.

Вкопчих се в Алфонсо. Зад гърба ни се чуваха викове и тичащи стъпки. Но ние бързо се отдалечавахме.

— Ще ви отведа извън Севиля — каза Алфонсо. — Оттам нататък трябва да продължите сама. Конят няма да понесе товара и на двама ни.

— Но Мари Беатрис… — понечих да кажа аз.

— Трябва да се махнете оттук, доня — каза той. — И то веднага. Войниците сигурно вече са изпратени в покоите Ви в двореца.

Вдигнах поглед към небето, което в мрака си сякаш поглъщаше всички пътища. И разбрах, че мога да избирам сама. Всъщност винаги е било така. Така ще бродя под лунната светлина, докато някой ден отново взема своята малка Снежинка в обятията си.

Пресякохме големия площад пред двореца и продължихме нататък по улиците на Севиля. Макар вече да беше нощ, множеството странноприемници в града бяха пълни. Светлина и шумотевица достигаха до нас през отворените врати на кръчмите, а по улиците подминавахме пияници, просяци и леки жени.

— Ще ви отведа до северната градска порта — каза Алфонсо. — Само тя е отворена толкова късно вечер.

Продължихме покрай река Гуадалкивир. По целия път покрай кея към звездното небе се издигаха гори от корабни мачти, карааелите лежаха сред водите като тъмни, притихнали морски чудовища, а аз мислех за Снежинка, от която се отдалечавах все повече с всяка стъпка на коня. Мисълта беше непоносима.

Най-сетне стигнахме градските порти. Алфонсо мина през тях, а когато се скрихме от погледите на стражите, спря коня насред пътя и скочи от него.

— Доня — каза той, — Габриел напълни дисагите. Каза да Ви предам, че вътре е картата на Испания. И златото Ви.

Пъхнах ръка в дисагите. Бяха натъпкани с какво ли не. Напипах една кесия и я извадих. Отворих я, за да отброя десет златни ескудо, но размислих.

— Алфонсо — казах и му подадох цялата кесия. — Не знам дали бих могла да ти благодаря достатъчно. Ти ми помогна много повече, отколкото изисква службата ти. И все пак те моля, не, умолявам те, за още една услуга — помогни на Габриел и Мари Беатрис да заминат. Не позволявайте на краля да отнеме детето ми. Използвай парите от тази кесия за пътуването, а остатъка задръж за себе си.

Видях, че Алфонсо се усмихва.

— Бъдете спокойна, вече обещах същото на Габриел. Когато снощи дойде разтревожена с поръка веднага да приготвя ездитен кон, се уговорихме рано утре сутрин да тръгнем с каретата. Ще изведа и нея, и дъщеричката ви от Севиля.

С това обещание той се обърна и се отправи пеша обратно към града, а аз продължих на кон през андалусийската нощ.

Знаех какво трябва да направя най-напред. Трябваше да потърся Хуан в Гранада и да му кажа, че не е баща на детето. Лъжите ми бяха стрували живота на твърде много хора. Веднага щом оправя това, щях да си върна любимата мъничка Снежинка.

38

Така, така се ражда живот, през нощночерна болка! Усещах се все по-замаяна. Равнината беше пуста и в тъмното безлюдните полета ми се струваха като порта, като място, където се срещат различни светове. Може би разчитах на своя ангел да изтръгне болката от натъртеното ми тяло и да положи Снежинка в ръцете ми, така си мислех в объркването си.

На изток. Трябва да яздя на изток.

Държах се здраво за тази мисъл. Само още малко, на изток към Гранада и достатъчно далече от Севиля, за да се почувствам поне донякъде в безопасност. Там ще си почина. Само още малко.

Бях потна, макар че през нощта беше захладняло. Дишането ми беше затруднено, а болката ме пронизваше с всяка следваща крачка на коня ми. Наложи се да се откажа от галопа и бързия тръс. Конят просто крачеше през равнината, а аз се олюлявах на гърба му.

Колко време беше минало, не знаех. Целият свят беше едно и също — неизменно страдание и тропот на конски копита, безлюден път през открити равнини, които чезнат в нощта, скръб и умора, и болка.

И това щеше да мине, както всичко останало. Припомням си това всеки път, когато борбата ми се стори твърде тежка. И това ще свърши. В страданието се ражда силата. Никога не забравяй силата.

В тъмното пред себе си видях очертанията на кладенец и заслон. Място за почивка на пътниците.

Спрях андалусиеца си до кладенеца и се свлякох от него. За момент останах просната на земята, искаше ми се просто да лежа така. Но дълбоко в себе си знаех, че и конят, и аз ще умрем, ако не се стегна.

Първо животното. Винаги. Така ми казваше баща ми винаги, навремето, когато ме учеше да яздя. Надигнах се, спуснах ведрото в кладенеца и извадих вода. Конят веднага почна да пие и пи дълго.

Вързах го за кладенеца, свалих дисагите и ги метнах в постройката, която при по-внимателно оглеждане не можеше да се нарече дори заслон. Но ми беше все едно, грубите дъски правеха завет от вятъра, даваха подслон от дъжда, а аз нямах нужда от нищо повече. А когато в дисагите открих не само наметка, но също и мех с вода, хляб и месо, радостта и силите ми съвсем се върнаха. Габриел беше помислила за всичко. Грижовността й ме сгря. Най-сетне можех да отпочина, а на другата сутрин, когато продължа пътя си към Гранада, се надявах да съм по-добре.

Събудих се от болка, когато първите остри утринни лъчи едва озаряваха хоризонта. Никога в живота си не се бях чувствала толкова натъртена. И макар че главата ми беше по-бистра, болката в ребрата не беше намаляла, дори напротив, струваше ми се по-остра и по-отчетлива и едва се надигнах, за да седна. Повдигнах ризата си. Цялата бях в синини, а от лявата страна имах огромен синьо-черен кръвоизлив.

Нямаше какво да направя по въпроса. Нямах с какво да намаля болката, а трябваше да продължа без бавене. Трябваше да стисна зъби и да изтърпя болката.

Когато открих храната, видях, че в дисагите има и бутилка вино. Скъпа, скъпа Габриел, помислих си и отпих няколко големи глътки. Виното щеше да притъпи малко болката и може би да направи ездата поносима.

Конят ми беше изпасал оскъдната трева, която растеше около кладенеца. Извадих му още вода и му дадох два моркова от запасите си с храна. Накрая потърсих в другия джоб на дисагите картата, която Алфонсо ми беше казал, че ще бъде там.

Вътре напипах не само картата. Вдигнах глава към слънцето и се разсмях. Колко добре ме познаваше Габриел! Бях се озадачила колко тежки са дисагите, а обяснението беше чудно — тя беше сложила вътре „Opus Majus“ на Роджър Бейкън. Знаеше кое е най-важното за мен. Заедно с книгата имаше и писмо, написано с разкривени букви от самата нея, вероятно първото, което Габриел е писала в живота си, след като я бях научила да чете.

Скъпа госпожице Мадлен,

Ако четете това писмо, сигурно ми прощавате, че Ви се намесих така. Защото това означава, че са Ви били от полза конят и провизиите, които пратих по сънения Алфонсо, веднага щом Вие тръгнахте да се погрижите за онзи подлец. Имам време само за няколко думи, Алфонсо идва всеки момент, за да вземе и последните неща. Искам само да Ви уверя — ако се е наложило да бягате от Севиля, аз веднага ще отпътувам с Мари Беатрис за Франция. Ще се опитам да стигна до леля ви в Руан, а ще гледам да уговоря и Лаура да тръгне с нас. Намерете ни там или ни потърсете някъде по пътя. Пазете се хубаво, госпожице Мадлен, и дано здраве и успех Ви следват по пътя Ви!

Габриел

Погледнах картата. През изминалата нощ бях яздила по източния път и сигурно скоро щях да стигна град Естепа, където можех да се погрижа както трябва за коня си. Оттам щях да продължа на юг към Лоха, който, струваше ми се, беше първият град в провинция Гранада. Трябваше да стигна преди свечеряване, стига тялото ми да издържи. А от Лоха имаше около ден езда до самия град Гранада, където Хуан се беше укрепил в Алхамбра.

Пийнах още вино, оседлах коня и накрая със стон се изкатерих на седлото.

Беше по-трудно, отколкото очаквах. Болеше ме всеки път, когато си поемех въздух, затова беше немислимо да яздя в тръс, при всеки подскок от очите ми бликваха сълзи. Но се стегнах и продължих. Слънцето се катереше по безоблачното небе, околният пейзаж ставаше все по-сух, с по-малко маслинови дръвчета и повече пустинни храсти, а в далечината вече виждах планини, както и един хълм, върху който, стори ми се, имаше град.

Едно пастирче мина наблизо със стадото си и след като хвърли изплашен поглед към шпагата, която въпреки болките все още държах на кръста си, потвърди, че това наистина е Естепа.

— Ей там горе, на хълма Сан Кристобал — каза момчето и посочи напред.

По пътя вече се срещаха повече хора. Огледах укрепения град с масивния замък най-отгоре и си помислих, че ако искам да съм в безопасност, не трябва да оставам дълго време там. Естепа беше последната спирка в Севиля и тъй като кралските войници вероятно ме издирваха, не трябваше да заговарям никого, само да си набавя провизии, да се погрижа за коня си и да бързам нататък към Гранада.

От друга страна, едва ли някой би предположил, че пътувам към най-неспокойния и опасен район на Испания, Гранада. По-вероятно би било войниците да започнат издирването на север, по пътищата към Франция. И все пак трябваше да внимавам.

— Момче, няма ли наблизо някое място, където конят ми да получи зоб, а и самата аз да хапна нещо? Плащам добре. Не е необходимо да е странноприемница. Може би някой селянин…?

Самонадеяно извадих една сребърна монета и се опитах да скрия колко зле се чувствам всъщност.

Монетата потуши страха на момчето. Така се случи, че напълно избегнах влизането в града. Пастирчето ми показа пътя към собствения си дом, малко, окаяно стопанство, където конят ми получи зоб и вода, а самата аз успях да си почина малко и да си купя хляб и плодове.

Пътят от Естепа към Лоха в Гранада премина в някаква просъница от жега, болка и опиянение. Следобедното слънце жареше, планините трептяха пред очите ми в далечината, а аз току отпивах от бутилката с вино, за да направя болката в тялото си поне малко по-поносима.

Мъничка моя Снежинке, мама скоро ще се върне у дома при теб! Мама ще те намери, скоро, обещавам ти! Почнах да се просълзявам от мъка и самосъжаление и си дадох сметка, че виното ме прави толкова чувствителна. Трябваше да внимавам. Опасно беше да се движа из Гранада, напомних си сама, можеше да се натъкна на мориски. И с ужас си припомних описанието на Деса по време на кортеса в Кордоба за зверствата на мориските срещу християните.

Гранада. Яздех към нея, а през повечето време дори не я забелязвах. Навлизах в древното кралство, където някога бяха властвали маври, сред суровите планини, където гордите мориски бяха въстанали срещу потисничеството на кралете християни. Това бяха земите на смуглите хора и се оказа, че чифт тъмни очи са ме следвали, далеч преди да го разбера. Яздех под мориското слънце и макар че дон Хуан беше потушил въстанието им, отделни групи все още се бореха. Тогава, в болката и опиянението си, не си давах сметка, че да минавам сама на кон през земите им посред бял ден е може би най-глупавото и най-опасно нещо, което съм правила някога. Това, че не свърших убита, с разпорен корем и прерязано гърло, го дължа единствено и само на Афааф.

Небето потрепваше, погледът ми беше премрежен. Очертанията на планината Сиера де Лоха се разливаха пред очите ми. Всичко ми беше като в мъгла, трябваше да пия вода, но толкова ме болеше, когато се протягах към дисагите. И имах чувството, че скоро съвсем няма да мога да си поема дори въздух.

После видях хора, черни фигури, пустинни камъни, а може би беше само един човек, може би виждах двойно, слънцето вече залязваше, но още блестеше в очите, аз кашлях и охках, и стенех върху седлото, и стисках с ръце гривата на коня. Някакви ръце ме подхванаха, някакъв остър женски глас се скара на мъжете, понесоха ме към някакви колиби, влязохме в една от тях, някаква топла напитка с горчив вкус и женски думи на непознат език. А после ми притъмня.

Над мен стоеше някаква фигура. За миг напълно се разбудих.

— Не ме пипайте! — Опитах се да протегна ръка към камата в ботуша си. Но ботушите ми ги нямаше.

— Шшт — отговори тя. Намирах се в пръстена колиба, вратата беше отворена, навън беше тъмно и току до вратата се чуваха мъжки гласове. Говореха непознат език, предположих, че е арабски.

— Счупени — каза жената с остър, напевен акцент и внимателно положи ръка върху ребрата от лявата ми страна. — Поне две. Пий още.

Пих. Болката вече беше намаляла. Благодарих и се представих.

— Афааф — каза тя, вдигна ръка към сърцето си и сведе глава в поздрав.

Афааф е една от най-изумителните жени, които съм срещала в живота си. Въпреки факта, че я познавах съвсем за кратко. Имаше блестящи черни очи насред набръчкано кафяво лице. Кожата й беше загрубяла от слънцето и трудно можеше да се предположи на каква възраст е. Погледът й беше млад, кожата — като на старица. Няколкото дни, които прекарах в колибата й, бяха достатъчни да изпитам безкрайно уважение към нея. Афааф беше мориска. И не беше звяр. Познаваше лечебните растения и по някакъв изумителен начин отговори на молитвите ми и се превърна в русия ангел, който бях сънувала и който се надявах да ме избави. Благодарение на нея опознах още една частица от многообразието на света.

Попита ме как съм получила нараняванията и аз й разказах историята си, отчасти.

Афааф кимна.

— Ние, мориските, харесваме силни, горди жени. Затова успях да ги убедя да не ти причиняват зло. От пръв поглед се вижда, че си воин. Напоследък много жени хващат оръжие в ръка. Една от тях беше Саркамодония. Тя падна в битката при Ла Галера. Тялото й беше по-едро от това на много мъже, ръцете и краката й бяха като желязо и носеше броня, и въртеше меча като истински воин. Саркамодония — една жена — уби осемнайсет испански войници в Ла Галера. Но в крайна сметка твоите хора я убиха.

— Испанците не са моите хора — казах аз. — Моята родина е Франция.

— Е, значи няма да е трудно да ги убедя да те пощадят. Изчакай, ще им кажа веднага — тъкмо обсъждат какво да те правят.

Тя излезе от колибата. Чух я да говори с мъжете на непознатия им език. В един момент повиши глас и дори се развика. Мъжете замълчаха.

Накрая тя се върна при мен. Носеше шпагата и камата ми.

— Ето — каза ми, — оръжията ти. Съгласиха се, че нашата война не е твоя.

— Но войната не свърши ли? — попитах аз.

— Да, в общи линии. Войската ни е разпусната. Всеки ден се предава някой нов град или село. А турските ни поддръжници се прибират. Но лидерът ни, Абен Абу, все още стои укрепен в планинските пещери заедно с воините си, а и други воини още обикалят и се бият къде поотделно, къде на групи. Но хиляди загубиха всичко и гинат от глад, което ги принуждава да грабят и убиват.

— Благодаря ти за всичко, Афааф, за лековете ти, за защитата. Но трябва незабавно да продължа напред. Отивам в Гранада с важна задача. А и трябва да намеря малката си дъщеричка.

— Майката е най-опасният воин. Тя воюва за детето си. Но все още не можеш да яздиш, трябва да останеш тук. За счупените ти ребра не мога да направя нищо, но те ще се оправят и зараснат от само себе си, а аз мога да облекча болките ти.

— Колко още? Трябва да вървя.

Афааф ме погледна с интерес.

— Да, явно трябва. Никой не може да те задържи тебе, виждам силата ти. В такъв случай тръгни след три дни. Може да успееш, ако ти дам от отварата си за из път.

Така и стана. Три дни Афааф се грижи за мен и в тези дни говорих, както никога не бях говорила с друг — за войната и мориските, за християните, за това да си майка, за мъже и наука, и лечителство.

За разлика от повечето жени мориски Афааф можеше да чете.

— Жените не четат — каза тя. — За сметка на това нашите жени защитават книгите с плам, който можеш да видиш у малцина от мъжете ни. Жестоката Инквизиция претърси много домове за арабски текстове, а жените ги криеха с телата си, в дрехите си, между краката, но без особена полза. Книгите все пак бяха намерени и изгорени, а много от жените бяха насилени и свършиха на кладата.

Пред Афааф си позволих да призная, че намирам забраната на научни трудове за безумие. Забранени се оказваха не само еврейски и арабски текстове, един от Индексите забраняваше и стотици книги, писани от християни.

— Да, светът върви към гибел — каза тя. — Някога всички ние сме живеели в мир, а знанието е било ценено, не гледано с подозрение. Обвинявам вас, християните, за тази промяна. Някога, когато завзехте земите ни, настояхте да приемем вярата ви. Ние се съгласихме. Нямаше смисъл от конфликти. После настояхте да носим дрехи като християните и забранихте древните ни обичаи. Дори езика ни забранихте, а с него — и имената ни. Афааф е забранено име.

— Не казвай „вие“. Аз не съм участвала в това. Аз съм човек като теб, Афааф, и нося отговорност единствено за собствените си мисли и дела.

— Права си. Извини ме.

— А и вие самите съвсем ли никаква вина нямате за тази война? Чух за ужасяващите ви зверства срещу християните.

Тя се засмя.

— Сега допускаш същата грешка като мен с обвиненията си. Но щом го споменаваш — тези зверства се случваха в самото начало на въстанието. Дълги години живеехме в мир с испанския крал. Властите гледаха през пръсти на това, че продължаваме да говорим арабски помежду си и носим традиционните си дрехи. Но изведнъж на власт се качиха по-сурови мъже, хора като Еспиноса и Деса, които решиха да наложат глупавите си правила. Това е причината за нашето упорство, съвсем логична причина при това.

— В момента ни заплашват и османците — казах аз. — Испания не е сигурна във вашата лоялност.

— Тя няма да стане по-силна, когато ни забраняват да продаваме коприна и налагат данъци върху търговията ни тук в страната. Коприната някога е била основното ни средство за препитание, а испанският крал е напът да го унищожи. Освен това Инквизицията завзема големи части от земите ни.

Замълчах. Срещу този народ беше извършена несправедливост. Нямаше как да не се замисля какво ще се случи с тях, когато Хуан ги победи. Тежки години очакваха мориските. В това не се съмнявах. Още сега военнопленниците бяха продавани като роби, а се чуваха и слухове, че се планират принудителни изселвания на цели градове към други части на Испания.

На третия ден у Афааф бях видимо по-добре. Ребрата все още ме боляха, но питието от лечебни билки, което ми беше приготвила, притъпяваше болките и вече се чувствах готова да продължа пътуването си към Гранада. Следобеда, тъкмо когато смятах да обсъдя с Афааф заминаването си на сутринта, един мъж влетя в колибата й. Двамата размениха няколко думи на арабски, а когато той излезе, Афааф ми каза, че по пътя към селото откъм Севиля, същия, по който бях дошла аз, се задавала знатна карета, охранявана от двама войници. Попита ме дали някой ме следва. В момента каретата била спряла край кладенеца и ако съм искала да ги видя, имало удобно скрито от високи кактуси местенце на едно възвишение.

Първата ми мисъл беше, че това сигурно са Габриел и Мари Беатрис, но бързо я отхвърлих като невероятна.

Притеснена последвах Афааф до възвишението. От скривалището зад кактусите виждахме пътя, без да може да видят нас.

До кладенеца наистина беше спряла карета. Засенчих очите си с ръка, за да виждам по-добре, но ми беше трудно от такова разстояние.

После една жена отвори вратата на каретата и слезе от нея. Веднага разпознах кралскосинята рокля, която Анна де Толедо носеше на празненството на краля.

Тази вещица явно също отиваше при Хуан!

— Трябва да тръгна веднага — казах тихо на Афааф. — Познавам тази жена. Не представлява опасност за вас, мориските, но мен копнее да ме унищожи. Отдавна трябваше да съм й прерязала гърлото.

— Струва ми се най-безобидна благородничка — процеди Афааф презрително. — Наистина ли е заплаха за теб?

— Веднъж се опита да ме отрови. А и думите й са истинска отрова. Ще наприказва страшни лъжи на мъжа, с когото трябва да говоря в Гранада.

— Аха, от тези. Но човек никога не трябва да прибързва. Тръгни рано утре, както беше решила. С нея пътуват двама войници и ако наистина ти е враг, няма да е добре да те застигнат по пътя.

Афааф имаше право, помислих си, докато се връщахме към колибата й. Би било опасно да ги срещна на пътя в това състояние. Но ме беше страх от думите на Анна, макар че не бяха лъжи, както бях казала на Афааф. Аз бях излъгала. А Анна де Толедо знаеше истината.

39

Той е бил просто фантазия. Дело на въображението ми, отражение на възхитата ми. Дали някога съм обичала Хуан? Да, харесвах го, защото беше така самоуверен. Но в крайна сметка ние се бяхме срещали само два пъти, останалото беше просто копнеж, писма, представи.

Когато Алхамбра, червеният замък на Гранада, най-сетне се изправи пред мен реален, разбрах, че Хуан е бил просто сладък сън. Сън, за който в живота ми вече нямаше място.

Осъзнах го съвсем неочаквано, пряко волята си, а ефектът беше смайващ. Но очакванията ми за звездни мигове в Алхамбра под просторните арки с хиляди арабески от злато, мрамор и алабастър, вече бяха помрачени при мисълта за признанието ми пред Хуан, че Мари Беатрис не е негово дете. А сега, когато знаех, че Анна де Толедо също пътува към него, най-вероятно за да му разкаже за събитията в двореца, изчезнаха и последните останки от радостта ми от предстоящата среща.

Иначе когато стигнах Алхамбра, отвсякъде ме обгърна красота. Беше краят на май, дворцовият комплекс се простираше върху платото на фона на далечните планини, които в здрача изглеждаха виолетови, а пинии, смирна и млади прасковени дръвчета, донесени от екзотични страни, ограждаха с пищната си зеленина стените на замъка. Но аз вече се бях научила да не се оставям на омаята от подобни прелести. Много хора погрешно смятат, че това, което радва окото, радва и сърцето. Аз знаех, че не е така. При мен красотата вървеше ръка за ръка с болката, луната — със смъртта, розата — с женския гняв, аз знаех, че циничните интригантки понякога са божествено красиви и при вида на прелестната Алхамбра не си позволих да потъна в покой и задоволство. Напротив, обзе ме стръв за действие, както в онази вечер, едва седем дни по-рано, когато сред уханните градини на Севиля се превърнах в убийца, когато твърдо и без капка разкаяние посякох един мъж, който миг преди това беше откъснал стрък лавандула и беше прошепнал името на жената, която обича.

И докато яздех към Алхамбра, докато минавах през градските порти, разбрах, че с убийството на Кристобал съм научила, че причина да се разколебаеш винаги може да се появи най-неочаквано, че враговете също може да таят в себе си любов, но че това не трябва да ти пречи да действаш. Лавандулово колебание. От онази вечер насам така наричах в мислите си момента, в който човек може да се откаже. Кристобал беше откъснал дъхавия стрък, сякаш е човек като всички останали, и това за малко да спре ръката ми. Това колебание трябва да бъде преодоляно, всеки път, без бавене.

Има много начини да покажеш богатството си. В огромния брой величествени сгради в рамките на Алхамбра, в старата крепост, в дворцовия комплекс, в алабастъра и благородните метали, в смайващите арабески по стените и в калиграфиите. Но истинският рог на изобилието в Алхамбра беше водата. Сред безплодната пустош на Гранада вода трудно се намираше и беше по-скъпа от златото. Алхамбра демонстрираше богатството си с мраморни басейни и фонтани. Сградите се отразяваха в бляскави водни огледала, бели лъвове подлагаха гърбове на свежите струи вода и беше истинска наслада в горещия летен ден да си близо до тези хладни потоци.

Онази вечер в Алхамбра светът ми беше на път да се промени напълно, така си мислех, докато гледах виолетовите планини на хоризонта. Слънцето тъкмо беше залязло, а здрачът полагаше сянка на тайнственост върху внушителните сгради.

Попитах за пътя към резиденцията на дон Хуан и ми посочиха замъка на император Карл, който — построен едва няколко години по-рано — рязко се различаваше от древните мавърски палати.

— Аз ще се погрижа за коня Ви, доня. — Обеща един коняр в прилежащите към замъка конюшни и аз продължих пеша през двора към главния вход, за да съобщя за присъствието си. Никой не обръщаше внимание на факта, че съм жена, облечена в мъжки дрехи и въоръжена с шпага. Навсякъде виждах войници с мръсни униформи и сплъстени бради, наобиколени от проститутки и просяци в дрипи, и се замислих за жената-воин Саркамодония, за която ми беше разказала Афааф. По време на война етикетът се превръща в лукс, а и тези войници сигурно бяха виждали далеч по-необичайни на вид жени от мен.

Поканиха ме да почакам в едно просторно помещение, където имаше и други хора. Един ординарец ми беше показал пътя, бяхме прекосили овален вътрешен двор и бяхме стигнали преддверието, където секретарят на Хуан, Ескобедо, организираше аудиенциите.

Лицето на Ескобедо дори не трепна, когато се представих, и беше невъзможно да разбера дали Хуан ме е споменавал пред него, дали слухове за мен са достигнали града, или пък Анна де Толедо вече е пристигнала.

Малко след като се настаних да почакам, от аудиенция с Хуан излезе дребен слаб мъж, който размени няколко думи с Ескобедо.

— Ето го преводът — каза той и подаде на Ескобедо някакво писмо. — Дон Хуан каза да Ви предам, че трябва незабавно да се занесе на Гергал.

После мъжът излезе от преддверието, а аз очаквах да съм следващата, която ще поканят да влезе.

— Ернандо ел Абаки — каза Ескобедо за моя изненада и се обърна към мъж в дълга арабска роба.

Мъжът се изправи. На кръста му висеше меч.

Ескобедо го спря.

— Спрете! Без меча. Или го оставете на мен, преди да влезете, или ще трябва да Ви придружат войници.

— Само хората без всякакво достойнство смятат околните за недостойни — каза Ернандо ел Абаки на развален испански и с гневен израз. — Дошъл съм да предам меча си на дон Хуан и единствено на него. Щом трябва, да влизат войниците.

— Кой е този мъж? — попитах Ескобедо, когато арабинът влезе при Хуан, придружен от двама гвардейци. Бях подразнена, че се налага да чакам, и гордостта ми държеше да чуе, че причината този мъж да ме пререди е високото му положение.

Ескобедо се поколеба, преди да отговори, а и ми се стори напрегнат. Не би трябвало да разкрива пред чакащите причините за посещенията на останалите, но го направи заради мен, което ми показа, че има представа коя съм. Че знае нещо за мен, заради което трябва да ме уважава и да ми се подчинява.

— Ернандо ел Абаки е един от най-доверените командири на въстаническия водач Абен Абу. Тук е за да се предаде официално.

Чаках дълго. Междувременно двамата войници излязоха без Ернандо ел Абаки и без меча му. Явно Хуан му имаше доверие и искаше да се разбере с него насаме.

Замислих се за разходката през двореца, за кръглия вътрешен двор с колонади на два етажа в средата. По небето над мен се бяха появили звезди и ако не ме водеше ординарец, сигурно щях да спра да ги погледам. Открай време различни теории за небесните тела занимаваха хората, светът беше далеч по-голям от разни любовни терзания и срамни обвинения на страхливци и аз отново се ядосах на себе си, че съм оставил Хуан да вярва, че е баща на детето ми. Истината е пътят напред. Както в живота, така и в науката.

Най-сетне Ернандо ел Абаки излезе. Все още носеше меча си.

— Дон Хуан прие меча ми — каза той на Ескобедо не без известна гордост. — Но ми го върна, за да го използвам в служба на испанския крал.

Беше мой ред да вляза, срещу моята шпага Ескобедо нямаше никакви възражения. А аз изведнъж си дадох сметка, че съм облечена в мъжки дрехи, мръсна след неколкодневното яздене, а предпочитах да се поява пред Хуан красива и женствена.

Глупава суета, скастрих се сама. Хуан ме беше харесал точно онази вечер в Бургос, когато бях показала почти мъжки умения с шпагата.

Двамата с Ескобедо влязохме.

Залата за аудиенции на Хуан беше впечатляваща и очевидно подредена така, че да внушава мощ и да смущава гостите. Беше просторна и богато украсена с гоблени и орнаментирани мебели от скъпа дървесина. Имаше цели две камини, един ред френски прозорци, а на задната стена — двойна порта, която вероятно водеше към личните му покои.

Хуан се беше изправил и стоеше зад писалището си.

— Ескобедо, глупако — избухна той с влизането ни. На мен не ми обърна никакво внимание. — Оставил си Ернандо ал Абаки да се засече с Алонсо дел Кастильо в преддверието! Разговаряха ли двамата? Каза ли Кастильо нещо, което би могло да събуди подозренията на Абаки?

— Извинете, изобщо не помислих за това — Ескобедо изглеждаше изплашен. — Кастильо само ми даде последното писмо. Каза, че трябва да се прати на Гергал. Изобщо не сме говорили за преводи или поправки. Ернандо ал Абаки може би изобщо не го е забелязал. Не се е случило нищо страшно, сигурен съм.

— Надявам се да си прав — каза Хуан гневно. — Истински ад ще настане, ако Абаки разбере, че капитулацията му е била провокирана от фалшифицирани от Кастильо писма. В най-лошия случай това ще бъде краят на капитулацията на останалите мориски командири. Сега изчезвай.

Ескобедо се оттегли смутен.

С Хуан се гледахме в очите. Известно време никой не проговори.

— Мадлен — каза той накрая без изненада и без радост в гласа. Все още стоеше зад писалището си. Не пристъпи да ме посрещне.

Огледах го. И още преди някой от нас да е казал нещо повече, вече знаех, че всичко е свършило. Пред себе си виждах човек, който най-сетне ме е изтръгнал от сърцето си.

— Хуан — казах аз, — пътувах дълго, за да говоря с теб.

— Нямам време за женски приказки — каза той сурово. Но в тона му долових и някаква болка, и още нещо — някаква нежност, желание светът да не е такъв, какъвто изглежда.

— Важно е. Трябва да ме изслушаш — казах настойчиво. Сърцето ми още се разтуптяваше при вида на Хуан. Искаше ми се да пристъпя до него, да го докосна, да усетя ръцете му.

— Защо ми е да слушам каквото и да било от твоята уста? На теб не може да се вярва.

— Значи знаеш… — Куражът ми изчезна и усетих, че ме изпълва отчаяние. Как копнеех да ми бяха оставили поне възможността сама да му кажа всичко. Това беше последният ми шанс да запазя поне капка от честта и достойнството си.

— Знам, че си ме излъгала. Не съм баща на копелето ти. — Последните думи сякаш ги изплю.

— Никога не съм те лъгала — защитих се аз. — Ти сам си направи изводите, а аз просто замълчах. Не поправих недоразумението. За което се извинявам.

— Имаше не една и две възможности да ми кажеш — каза той горчиво — Разменихме си достатъчно писма. Показах достатъчно интерес. Естествено беше да смятам, че детето е мое.

— Защо пък да е естествено? — Почвах да се ядосвам. Значи бях оставила Мари Беатрис, бях яздила през раздирана от битки страна само за да опитам да поправя грешката си, а той продължаваше да се държи така надменно. — Нима ти е невъзможно да приемеш, че и други мъже имат твоите умения и галантност? Да не си единственият мъж на света?

— Върви тогава при бащата на детето си, вместо да идваш тук и да занимаваш мен! Имам друга работа.

— Той е мъртъв — отговорих аз. — Загина, преди да срещна теб. Хуан, изслушай ме, идвам да ти кажа истината. Идвам да оправя нещата. Знам, че трябваше да ти кажа по-рано. Как разбра изобщо? От Анна де Толедо ли? Видях я по пътя насам.

— Анна винаги ми е била предана. А аз не я ценях достатъчно.

— Мен също не ме цениш достатъчно. Току-що убих Кристобал. Заради двама ни. Знаеш ли, че е обичал Мария де Мендоса и затова се е заклел да те убие? Ти така и не прие заплахата от Кристобал достатъчно сериозно.

— Жени! Мария, ти, Анна… Занимавате се една с друга и се месите в сериозните дела не на време и не на място. Нима наистина смяташ, че не бих могъл да се справя сам с желанието за мъст на някакъв си ревнив младши секретар? Имам да мисля за много по-сериозни неща. Хиляди умират. Хората остават без дом. А аз се опитвам да ги убедя да се предадат, до последния човек, да сложим край на този ад. Ернандо ел Абаки го чакат сериозни проблеми, когато се върне при Абен Абу и му разкаже какво се случва тук. Разпространяваме слухове и подправяме писма, за да убедим водачите на мориските да се предадат под фалшив претекст и да разбием обединението им. Абаки смята, че е направил услуга на Абен Абу. Вярва, че се е съобразил с желанието му. Ще поумнее и той. Още много ще загинат в борбата ми да донеса мир. А ти си хабиш силите в дворцови интриги и лъжи за бащинство? За да убиеш някакъв жалък дворцов чиновник и да те обявят за враг на Испания? Не можеш ли да мислиш, Мадлен, не можеш ли да погледнеш нещата от дистанция? Ти не си центърът на света.

Изби ме пот. Думите на Хуан удариха право в целта.

Познавах ли този мъж изобщо? Къде беше лекият му, безгрижен нрав, заради който навремето го бях взела за незрял, но го бях обикнала? Войната го беше променила.

— Хуан… — пристъпих към него. Нещата можеше да приключат и по друг начин.

— Какво искаш? О, ако знаеше само… Но вече няма значение.

— Поне ми прости — казах аз.

Стоях на една ръка разстояние от него. Той се колебаеше. За миг видях в погледа му да проблясват старите топли чувства. После пламъчето угасна. Той не можеше да ме прегърне. Моето предателство му се струваше твърде тежко.

Но чувствата ги имаше. Това беше достатъчно.

Пристъпих до него, леко докоснах ръката му, вдигнах длан към лицето и шията му, разроших тъмнокестенявите му коси.

Усетих, че потръпва. И мога да се закълна, че щеше да ме придърпа към себе си в страстна прегръдка, ако в същия миг вратата зад гърба му не се беше отворила.

От вратата, за която бях предположила, че води към личните му покои, излезе Анна де Толедо. Направо сияеше в роклята си от жълта дамаска коприна, чиста, с красиво подредени коси. А от другата му страна бях аз, в мръсни мъжки дрехи, със сплъстени коси.

Хуан се дръпна. Хладината му се върна.

— Не забравяй, че я издирват и за убийство — каза Анна и пристъпи до него.

— Убила е заради мен — отговори Хуан.

— Никога не е била омъжена. И за това е излъгала.

— Достатъчно, Анна! Кога вие, жените, ще спрете да се вълнувате от подобни неща? Това, че Мадлен никога не е била омъжена, го знаех. Все ми е едно. Но ти благодаря за предаността. Сам не бях пресметнал, че копелето не е мое. Жена с твоята жертвоготовност и красота заслужава възхищението на всеки мъж.

Хуан взе ръката на Анна и я целуна. Очите им се срещнаха и той й се усмихна.

Как можеше, само миг след като беше готов да прегърне мен? Какво унижение! Идеше ми да му издера очите, да нападна Анна с камата си. Исках да му кажа за опита на Анна да ме отрови. Но знаех, че само ще поклати глава. Поредните женски интриги.

Затова просто си признах пред себе си. Бях загубила. Трябваше да приема, че Хуан ме е заменил с Анна.

И от това признание ме заболя.

Обърнах се да си вървя. Нямах какво повече да правя тук, а и беше унизително да ги гледам заедно.

— Би трябвало да я арестуваш — каза Анна, преднамерено нежно и меко. — Кралските войници я издирват.

Бясно се обърнах отново към нея. Тази вещица вече беше причинила достатъчно вреда. Извадих шпагата си и я насочих към нея.

— Ела да умреш, дяволско изчадие, с радост ще те убия! — Мушнах с шпага към ръката й, горе, близо до рамото, и я убодох. Върхът проби красивата й кожа, повърхностна драскотина, но веднага започна да кърви.

— Извратено изчадие! — ахна Анна, притисна с ръка раната и се сви зад Хуан. — Видя ли, тя ме рани! — И ужасена му показа кръвта по дланта си.

— Само спокойно — Хуан застана между двете ни и внимателно отмести шпагата ми встрани.

Може и да съм си въобразила, но видях на лицето му намек за усмивка, както онази нощ в Бургос, когато беше пленен от мен, една въоръжена с шпага жена, нощ, която той още пазеше като мил, макар и далечен спомен.

— Но арестувай я, за Бога! — викна Анна. — Виж я какво направи! А имам и писмена заповед от краля, че тя трябва да бъде затворена!

— Отровителко, ти трябва да бъдеш арестувана! — креснах аз.

— Лъжкиня! Думите ти са лъжи и винаги са били лъжи! Дори Хуан измами, докато носеше уж неговото копеле!

При тези думи Хуан отново охладня.

— Мадлен, върви — каза той глухо. — Качвай се на коня си и се махай, изчезвай, колкото можеш по-далече. Поне това ти дължа. Все пак ти уби заради мен — както в Бургос, така и този Кристобал. Но видя ли писмената заповед от краля, съм длъжен да я изпълня. Върви и никога вече не се връщай. — След което се обърна към Анна и притисна кърпа към раната на ръката й. — Анна, скъпа моя, ела, трябва да намерим лекар. Аз ще се погрижа за теб, обещавам.

Излязох от залата за аудиенции на Хуан с пълни със сълзи очи, сълзи на унижение и гняв. Ескобедо изненадан ме проследи с поглед, не знаеше какво да направи. После потропа по вратата на Хуан.

Излязох от преддверието, минах слепешката през двореца, като гледах да не се изгубя. Открих овалния вътрешен двор и пътят навън към главния изход, а прислужници и войници хвърляха любопитни погледи към мръсното ми лице, прорязано от следи от сълзи.

Най-сетне се качих на коня. Можех да напусна Алхамбра.

Това няма да ме пречупи, мислех си, докато минавах през градските порти в меката нощ, където цикадите свиреха под силуетите на кипариси.

Вече не плачех. В мрака имаше свобода и изведнъж усетих, че всички окови са паднали от ръцете ми. Само едно беше важно сега — Вече си идвам, мъничка моя Снежинке.

40

Докато яздех през Гранада в нощта с единствената цел възможно най-скоро да намеря пътя си към дома и Мари Беатрис, ме изпълваше наивната увереност, че срещата с дъщеричката ми ще дойде съвсем скоро, и усещах как силите ми се възвръщат. Бях преживяла всички трудности, а и ребрата ме боляха по-малко, така че не ми изглеждаше особено мъчно да намеря начин да се върна във Франция и в Руан при леля си. Разбира се, щях да търся Мари Беатрис и Габриел и по пътя, но най-късно в Руан със сигурност вече щях да държа малкото си момиченце в обятията си.

Но първо трябваше да мине тази нощ. За начало исках да намеря място, където да пренощувам на достатъчно безопасно разстояние от Алхамбра, за да мога да продължа пътя си още с първите утринни лъчи. Не можех да разчитам, че Хуан няма да прати войници по петите ми. Напротив, това беше напълно вероятно, като се има предвид кралската заповед, която Анна каза, че носи със себе си.

В тъмното стигнах до една река под платото на Алхамбра и реших да яздя покрай нея, докато намеря някоя горичка, в която мога да поспя, а аз и конят ми да не се виждаме откъм пътеката. Важно беше когато се събудя, да имам вода, за да може конят да се напие, а аз да напълня меха за пътя нататък.

За щастие имаше пълнолуние. В далечината се виждаха върховете на планината и аз си дадох сметка, че това са същите онези планини Алпухара, за които бях слушала толкова много и в чиито пещери се криеха въстаниците.

Изведнъж малко по-напред забелязах светлина до иначе пустата пътека. Приближих се, приличаше на отблясъци на огън, а в последните метри скочих от коня и се запромъквах пеша.

Край огъня седеше сам мъж. Дали беше враг или приятел? Усетих миризма на печено месо, бях страшно гладна и реших, че той би могъл да ми отдели хапка или две в замяна на хляба и плодовете, които носех в дисагите.

После видях кой е. Носеше дълга арабска роба и разпознах Ернандо ел Абаки, който по-рано през деня беше разговарял с Хуан.

— Добър вечер — казах аз и пристъпих напред.

Ернандо ел Абаки скочи на крака и вдигна меча си.

— Бъдете спокоен. Идвам с мир. И съм жена.

— А, сега Ви познах — каза той на своя развален испански. — Вие сте жената-воин, която също искаше да говори с дон Хуан. — Той свали меча си.

Усмихнах се. „Жена-воин“. Хареса ми тази титла.

— Сега вече всички трябва да сме приятели — продължи той. — Християни, мориски. Войната свърши. Седнете да споделите вечерята ми. Нищо не подпечатва мира по-добре от споделената храна. И ми разкажете историята си.

Под отблясъците на огъня, докато споделях вечерята му от печена патица, разказах на Ернандо ел Абаки за себе си. Спестих му много неща, но му казах преди всичко, че съм французойка и католичка. И в течение на вечерта си дадох сметка, че компанията му е едновременно почтителна и приятна, и бързо се сближихме.

До този момент не смеех да навлизам в подробности за новото си положение, но най-сетне се осмелих да му се доверя.

— По-рано ти реши, че се връщам в испанския кралски двор — казах аз. — За съжаление не е така. Убих зъл човек от свитата на краля. Сега след мен са пратени войници, а детето ми пътува към Франция. Аз също трябва да намеря начин да се върна във Франция, като в същото време внимавам да не ме арестуват кралските войници. И тук ме търсят, дори в Гранада.

Ернандо се замисли.

— Те знаят ли, че отиваш във Франция? — попита ме после.

— Мисля, че най-вероятно знаят. Къде другаде да отида? Вече не съм добре дошла в Испания.

— Значи трябва да избягваш и северния път към Хаен, и северозападния към Кордоба.

— И остава само да се върна към Севиля. А там със сигурност ще ме арестуват.

— Винаги поемай този път, който врагът ти няма да очаква да поемеш. Има и други начини да стигнеш до Франция.

Изненадана го попитах какви.

Ернандо се засмя.

— Винаги ме изумява как очевидното често остава скрито за мисълта. Тръгни на юг. И плавай. Най-бързият път е по море от испанския бряг до френския.

— Но така ще мина право през най-опасните земи! На юг са планините Алпухара, а по море ме чака заплахата от османските кораби.

— Врагът на врага ти е твой приятел, а точно в момента твоите врагове са войниците на крал Филип II. Освен това току-що договорихме мир. Връщам се към Абен Абу в планините с тази новина. Ела с мен, сестро по оръжие Мадлен, аз ще ти помогна да преминеш Алпухара. Сега, когато вече е сключен мир, ще можеш да се договориш и с турските ни съюзници. Те се връщат към корабите и към родината си. Отплават от Адра и Алмерия по южния бряг на Испания. С убедителни думи и — още по-сигурно — с пари ще успееш да уговориш някой да те вземе със себе си. А после ще слезеш във Франция. По този начин си в безопасност и от официалния османски флот, на които не би им хрумнало да нападат собствените си сънародници.

Да мина през контролираните от мориските планини и да отплавам с мюсюлманите? Мисълта ми се струваше невъзможна. И все пак всичко, което ми беше казал Ернандо, звучеше логично, а и щом аз намирах идеята за невъзможна, същото би важало и за кралските войници.

— Може и това да е пътят ми към дома — казах колебливо. — Ако наистина предстои мир, както твърдиш. Дон Хуан спомена нещо за твоето предложение за мир. — Нарочно избегнах думата „капитулация“, Ернандо ел Абаки ми се струваше горд мъж. — Каза, че ще си имаш проблеми, когато кажеш на Абен Абу за него. Спомена нещо за подправени писма.

— Подправени писма? И какво още каза?

— Не много. Изглежда някакъв преводач изпраща подправени писма, в които ви се нарежда да се предадете. — Нямах желание да казвам повече. Въпреки всичко не исках да провалям плановете на Хуан. Само да предупредя Ернандо за риска за самия него.

— Объркваш ме, жено. Много от нас, командирите, които избрахме мира, сме получавали и изпращали писма помежду си и до Абен Абу. Ако врагът е изменил думите ни…

Ернандо се замисли. Оставих го да се взира в огъня, без да му преча.

Ернандо ел Абаки беше добре сложен мъж на средна възраст, а дългата му роба изглеждаше скъпа и удобна. Ако не бяха белезите и раните му, човек никога не би предположил, че е воин — приличаше по-скоро на държавник. Но лицето му беше белязано от дълга резка, а на лявата му ръка липсваха два пръста. Изглежда ги беше изгубил от един удар.

Той проследи погледа ми и се досети какво си мисля.

— Да, много битки съм водил — каза. — Бяхме един срещу петима, когато загубих пръстите си. Но за сметка на това и петимата загубиха живота си. Сега за утре сутрин — макар че това, което ми преразказа от думите на дон Хуан, ме изненадва, не виждам причина да не продължа по план. Трябва да кажа на Абен Абу какво съм се разбрал с дон Хуан. И независимо колко далече е мирът, ти ще си в безопасност с мен. Затова мисля, че трябва да се придържаме към плана. Утре сутрин навлизаме в планината.

Следвахме реката Синил[11], бяхме тръгнали с първите лъчи на слънцето. Реката извираше от планинската верига Сиера Невада — най-северната част от масива Алпухара.

— Движим се на юг западно от Сиера Невада — каза Ернандо. — Когато подминем най-високия връх и слезем по южния склон, тогава започва пътят ни към пещерите.

— Но там няма ли да сме твърде близо до армията на дон Хуан? Пещерите отдавна са под наблюдение, поне доколкото знам аз.

— Не, не. — Ернандо се позасмя. — Християните от край време живеят уреден, лек живот и затова не разбират нищо от пещери. Армията на дон Хуан е далече от лагера на Абен Абу и макар че войниците палят зрелищни огньове и току опушват по някоя пещера, почти винаги уцелват грешното място. Не, по-скоро бих се опасявал от среща с монфиерите.

— Монфиерите?

— Мориски, които от поколения живеят в планините, за да могат свободно да изповядват старата си вяра. Аллах керим![12] Те вече са страшна работа. Първо, познават пещерите като петте си пръста. И изобщо не им трябва мир с християните.

Продължихме напред в мълчание. Слънцето се вдигна и огря върховете вляво от нас. По някои от тях все още имаше сняг. Ернандо ми посочи връх Велета — бил един от най-високите и снегът там се задържал почти през цялата година.

— Ние за щастие няма да го изкачваме. Когато заобиколим планината и излезем на южните й склонове, ще тръгнем на север към селцето Орхива, което дон Хуан превзе, а от там — в тайния пролом. Ако поддържаме добро темпо, по залез ще сме там.

— И в лагера на Абен Абу ще има турци, с които бих могла да пътувам към Франция?

— Да. Когато тръгнах към Гранада, Улудж Кара Бей още беше там. Корабът му е закотвен в Адра, но е готов за отплаване всеки момент. Аз бих заложил на него. Избухлив е и алчен, признавам, но поне се държи прилично за разлика от мнозина от събратята ни по вяра от далечните земи — те са същински маймуни. Една пълна кесия лесно ще го убеди.

Денят ставаше все по-горещ, а околността на запад от Сиера Невада беше пуста и безплодна и аз се запитах за какво им е изобщо на хората да се избиват едни други точно заради това парче земя. Ако наистина искат да изселят мориските, когато всичко свърши, кой християнин би заел мястото им тук? Но когато най-сетне излязохме на южните склонове, всичко ми се изясни. Тук се стичаха водите от топенето на снеговете горе, така че склоновете бяха плодородни и избуяли, а на всяка крачка пресичахме бистри потоци.

Сега Ернандо ни поведе встрани от пътя, който водеше на юг, по малки пътечки, толкова гъсто обрасли, че ако не знае за тях, човек едва ли би ги забелязал. Придържахме се плътно към склоновете и по този начин избегнахме всички села по на юг.

Следобеда се натъкнахме на малка група монфиери. Изскочиха неочаквано от храсталаците от двете страни на пътеката, облечени в дълги черни роби, вдигнаха над главите си мечове и нададоха зловещи неразбираеми крясъци.

В последния момент Ернандо ме спря да не вадя шпагата си.

— Недей, това би било равносилно на смърт!

После им викна нещо на арабски. Изрева с дълбок мощен глас и те всичките застинаха.

Последва разгорещен разговор с много сочене към мен. Накрая монфиерите изчезнаха така внезапно, както се бяха появили.

— Съвсем скоро Абен Абу ще научи, че пристигаме — каза Ернандо. — Те ще ни изпреварят. Помолих ги да му кажат и за теб. За да е подготвен. Това ще улесни нещата.

Когато влязохме в пролома, слънцето вече беше толкова ниско, че всичко тънеше в сенки и беше доста захладняло. Още малко, отговори Ернандо, когато го попитах скоро ли стигаме. Още малко напред и после нагоре, където планинската пътека ставаше съвсем камениста.

Конят ми се препъваше неспокоен по планинските пътеки, които бяха съвсем тесни, стръмни и целите в камъни.

Слънцето почти беше залязло, когато Ернандо каза, че трябва да слезем от конете и да продължим пеша. Така изминахме последната част от пътя към планинския лагер на водача на въстаниците Абен Абу.

Никога не бях виждала такова безредно и враждебно настроение като в лагера на Абен Абу. При пристигането ни срещу нас в бяг се спуснаха няколко воини, всички се надвикваха, няколко души задърпаха Ернандо, заровичкаха в дисагите ми, а на мен ми се щеше да бях научила поне малко арабски, така че поне да разбирам каква е причината за тази трескавост. Реших веднага щом ми се удаде възможност, да почна да уча езика от „Opus Majus“.

— Само запази спокойствие — каза Ернандо, когато забеляза, че съм на път да пропъдя любопитните с камата или шпагата си. Все още носех и двете си оръжия.

Беше почти тъмно, тук-там върху каменистата земя пред входовете на пещерите бяха запалени огньове, а мориските наоколо бяха стотици и всичките — въоръжени.

— Защо са толкова развълнувани? — попитах Ернандо.

— Чули са, че съм сключил примирие с дон Хуан. Някои ме наричат предател, други се радват. Абен Абу иска веднага да ме види. Ти ще изчакаш тук. Казах им, че не си ни враг, и няма да те закачат. Само не вади оръжие и не показвай страх.

Ернандо влезе в една от пещерите заедно с група мъже.

Планът ми да пътувам през масива Алпухара почна да ми се струва все по-неприемлив. В кръг около мен стояха мориски, които си говореха и сочеха шпагата ми. Опитах се да се държа спокойно, но те изглеждаха наистина плашещи и пристъпваха все по-близо. Изгледах ги мръсно, при което един от тях се ухили. Останахме така известно време, а безпокойството ми растеше.

Това, което се случи в следващия момент, е едно от най-ужасяващите неща, които съм преживявала. А се случи така неочаквано и внезапно, че свърши още преди да осъзная собствения си страх.

От пещерата излезе голяма група мъже, които влачеха след себе си Ернандо ел Абаки. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а зад групата крачеше пищно облечен достолепен мъж, за когото се досетих, че е Абен Абу.

— Подвели са ме! — викна ми Ернандо. — Писмото от Абен Абу наистина е било подправено… Не е трябвало да влизам в преговори! Той не е искал да се предава!

Издърпаха го край един от огньовете до един голям пън и го натиснаха да коленичи. Абен Абу, който държеше в ръка най-големия меч, който съм виждала в живота си, застана до него.

После вдигна меча. И без допълнителни колебания, докато Ернандо умолително викаше нещо на арабски, стовари меча си върху шията му.

При първия удар главата на Ернандо не се отдели напълно от тялото. Абен Абу отново вдигна меча и този път я отсече. Тя се търкулна на земята, Абен Абу я вдигна за косите, за да я видят всички, а войниците избухнаха във възторжени викове. После той заплю Ернандо в лицето и хвърли главата в огъня.

Стоях вцепенена от ужас и мъка. Добронамереният Ернандо, така зверски посечен пред очите ми. Недалеч от мен на земята лежеше проснато обезглавеното му тяло и на мен ми причерня и чак стомахът ми се обърна.

Нямах време да затъвам по-дълбоко в страха си. Абен Абу изрева някаква заповед, безброй ръце ме стиснаха здраво, изтръгнаха шпагата и камата от пръстите ми, а миг по-късно вече лежах на каменистата земя с въжета около китките и глезените си.

41

Какво е съдбата? Наистина ли има нишки на живота, изпредени от по-висши сили, които определят в каква посока ще поеме съществуването ми? Правя избори, взимам решения, но въпреки всичко се случва неочакваното. Понякога всичко се оправя, друг път ме спохожда нещастие. Не, не мога да се разделя с мисълта, че сама направлявам живота си. Не вярвам в предопределението.

Дори в робството, където ми казват, че нямам право на свободен избор, дълбоко в себе си съм убедена, че всъщност единствено аз самата мога да избера пътя си. Всичко останало са просто външни събития, с които съм длъжна да се съобразявам.

Катастрофата се случи. Единственото, което не трябваше да става. Бях откъсната от детето си. Дали само една майка може да разбере как едно такова миниатюрно създание може да ти се струва най-важното на света? Нежната кожа, пухкавите ръчички, любопитния поглед и сладките усмивки, вече нищо не е по-важно от тях. Обичта изпълва живота с нов смисъл.

А от раздялата боли, сякаш са откъснали част от собственото ти тяло.

Сега живея само за това. За да се върна при Снежинка. Това е силата, която ме движи, това ме води през тежките, безнадеждни дни. Твърдата ми решителност е ненакърнена.

Докато лежах вързана за китките и глезените в лагера на враговете си, лишена от оръжията си, през главата ми не спираха да се въртят идеи как да се измъкна и да се прибера у дома при Мари Беатрис. Питах се как е малката ми дъщеричка, дали Габриел успява да се грижи достатъчно добре за нея, какво ще стане, ако пътуването им продължи по-дълго от очакваното?

Заставих се да се върна към настоящото си положение. Ако исках да се измъкна, трябваше да бъде наблюдателна и безстрашна.

Не изглеждаше да ме очаква същата съдба като на Ернандо ел Абаки. След като ме претърсиха внимателно и ми отнеха всичко ценно, ме оставиха да лежа на земята. Не ме пазеха стражи, но и не беше необходимо. Бях здраво вързана, насред мориския лагер, а около мен винаги имаше хора.

Говореха нещо. Не на мен. Мориските около огъня оживено обсъждаха нещо, а някои от тях сякаш спореха. Не разбирах и дума, но се досетих, че говорят за капитулацията, която Ернандо е договорил с дон Хуан. И си помислих, че Хуан е целил точно това — да всее колебание сред воините, поне някои да решат, че капитулацията наистина е най-доброто решение, и в крайна сметка да дезертират или пък да убедят Абен Абу.

Чувствах се глупава, осакатена от това, че не разбирам какво говорят, безпомощна както никога преди това, още повече, че лежах вързана и обезоръжена. Вдигнах поглед към звездите. Те бяха единственото познато нещо наоколо и сега почнах тихичко да изреждам имената им, ето ги близнаците Кастор и Полукс, Полукс е най-яркият…

Звездите нямаше да ме доведат доникъде, казах си ядосана сама на себе си. Трябваше да слушам разговорите на мориските. Да почна да уча по някоя и друга дума, да разбирам езика.

В един момент Абен Абу излезе от пещерата си. Този път с него вървеше един мъж, облечен различно от мориските — носеше висока червена шапка с пискюл, червен кафтан с широк пояс и сини панталони.

Абен Абу поговори с хората си край огъня. Аз слушах. После каза нещо на мъжа с червената шапка и ми се стори, че долавям думата „улудж“. Ернандо ми беше казал, че някакъв турчин на име Улудж Кара Бей е в лагера и скоро ще отплава за дома.

Абен Абу дойде до мен. Спря и ме погледна. После каза цял куп думи, които звучаха гневно, сякаш ми се кара, а после ме ритна, макар и не особено силно.

— Не съм испанска, французойка съм! — викнах аз в отговор на френски. — Не съм ви враг! — Макар и мориските в този лагер изглежда да не говореха испански, може би щяха да доловят, че френският ми е съвсем друг език.

И тогава богинята на съдбата допреде още от нишката на живота ми.

Защото се оказа, че Улудж Кара Бей говори френски. И моята съдба се преплете с неговата.

Той приближи до нас и ме заговори на френски.

— Жено, ти си облечена като воин — каза строго. — Те си мислят, че участваш във войната срещу тях и че си един от съзаклятниците на Ернандо в предателството.

— Това не е вярно. Казвам се Мадлен дьо Мондидие, французойка съм и самата аз бягам от испанските войници. Бягството и битките са много по-удобни с панталони и шпага. Кажете им да ме пуснат!

Улудж Кара Бей се засмя.

— Безстрашна си, изглежда, а това ми харесва, Мадлен ли си, каква си. А и ми се струва, че под цялата тази мръсотия, си хубава. Имаш късмета, че точно сега човек трябва да гледа много внимателно, за да види красотата ти. Иначе тези войници щяха да проявят съвсем друг интерес към теб и нямаше да си лежиш спокойно като най-обикновена военна плячка.

После се обърна към Абен Абу. Сочеше ме и говореше, а аз дочух името си и нещо, което ми заприлича на „Франция“.

Абен Абу ме погледна, размени няколко изречения с Улудж Кара Бей и накрая вдигна рамене. После двамата си стиснаха ръцете и Абен Абу се прибра.

— Освобождават ли ме? — попитах Улудж. — Къде отиде той?

— Трай си, жено. Свободна няма да си, вече си моя робиня и ще говориш само когато аз кажа. Абен Абу ми дължеше плячка и аз поисках теб и твоите вещи. В родината ми можеш да ми докараш много пари.

— Не — викнах възмутена. — Не може така. Трябва да се прибера при дъщеря си!

— Странно разсъждавате вие неверниците. Ще свикнеш. Тръгваме утре.

И Улудж ме остави вързана на земята, а аз го видях да влачи дисагите ми след себе си в една от пещерите. Така щяха да ме влачат и мен. Като вещ. В онази нощ най-сетне ме надви отчаянието.

С изгрева на слънцето на следващата сутрин Улудж дойде и ме вдигна. Изобщо не си чувствах ръцете, а и цялото тяло след безсънната нощ.

— Ей сега ще се измиеш — каза той, след като овърза въже около кръста ми. Другият му край закачи за седлото на коня си. После ме повлече към една по-малка група негови сънародници, които се бяха събрали, готови за тръгване — някои на кон, други пеша като мен — и скоро вече слизахме от планината през пролома, през който бяхме дошли с Ернандо.

По-нататъшното ми пътуване от Алпухара към пристанищния град Адра мина без особено драматични събития. Дори най-неприятната за мен случка всъщност беше незначителна — това, че ме пратиха да се измия в една река, докато всички ме гледаха. Мъжете се разсмяха, когато видяха смущението ми да сваля дрехите си. Иначе останалата част от пътя беше просто дълго, безкрайно дълго, еднообразно влачене, вързана за коня на Улудж.

Видяхме останали без дом мориски, които просеха по пътищата, видяхме болни и изпосталели жени и деца, и по всичко личеше, че войната наистина е свършила, че не са останали въстаници освен хората на Абен Абу горе в пещерите. Всички мориски градове се бяха предали. По същата причина Улудж избягваше и селата. Макар че испанците можеха само да се радват от оттеглянето на турските поддръжници на мориските, той не искаше да рискува сблъсъци.

През целия път мислех само как да избягам. Държах под око всяко движение на Улудж, но така и не ми се удаде възможност. Мисля, че Улудж ме подозираше, беше усетил съпротивата и решителността ми и затова също ме държеше под око.

Струваше ми се невъзможно да се случи наистина. По целия път към кораба не бях спряла да вярвам, че нищо няма да излезе от това. Че някак си ще се измъкна, че е изключено да отплавам към чужда страна и да бъда продадена в робство.

Но се случи. И наистина се озовах на кораба на Улудж.

Безплодни са разсъжденията дали робството при Улудж Кара Бей е най-лошото, което можеше да ми се случи. Трябва да се придържам към истината, независимо дали тя ми харесва или не.

А точно в момента истината е робство на кораб по море към далечни брегове.

Мисля за всичко, което се случи до момента. Насилникът, който искаше да ме убие, както и Кристобал успях да ги елиминирам. Любовта на Хуан я изгубих. Всичко това си беше моя собствена заслуга. Моята шпага отне живота на Кристобал, моите лъжи отблъснаха Хуан. По същия начин и съдбата ми занапред щеше да е мое собствено дело. Не трябваше да спирам да се боря. И никога да не се страхувам от истината.

Но действителността, о, действителността е много повече от това робство. Действителността е преди всичко тази плът и кръв, родена от собственото ми тяло. Живот от живота, детето, което дойде на света, най-големият дар. И си припомням онази нощ, когато крачех сред буковете и срещнах ангела — златистото създание, което ми обясни, че стремежът ми към истината ще даде плодове единствено, ако обичам тази истина повече от дъщеря си. За миг ме беше обзело колебание. Нима затова изгубих Мари Беатрис? После отхвърлих тази мисъл. Напротив, сега бях по-убедена от всякога, че любовта към знанието никога не може да засенчи любовта към детето ми. Кълна се с чисто сърце, кълна се в луната и тризъбеца — скъпа дъще, отново ще сме заедно.

Стоя на палубата и гледам морето. Улудж се държи добре с мен, оставил ме е да се движа свободно из кораба. Мисля, че съм му слабост. Научи ме на няколко турски и арабски думи и ми позволи да изучавам „Opus Majus“, който е получил — заедно с останалите вещи в дисагите ми и самата мен — като своя дял от военната плячка. Вече знам, че името му „Бей“ всъщност е титла. Означава, че е водач. „Реис“ означава „капитан“, а „паша“ явно е някаква много висша титла, нещо като генерал. Улужд ми обясни, че турският е различен от арабския, но много думи произлизат от него.

Вече съм здрава и силна, ребрата ми зараснаха, по тялото ми няма синини. Още нося мъжките си дрехи, които също изпрах. Шпагата и камата обаче не ми ги върнаха и ми липсват.

Стоя до релинга и гледам хоризонта. Морето е сиво и еднообразно. Не знам какво очаквам. Облаците се носят над главата ми, а вятърът вие в платната. Но насред нещастието си не мога да не се усмихна. Капитанът поддържа добра скорост.