Крадци на лица

4.

На следващата сутрин бях заспала в специалната кола, взета под наем, и се събудих сред нивите, силозите и насажденията, стари колкото Гражданската война в Америка. Марино шофираше. Минавахме през цели полета незасята земя, опънати телени мрежи, телефонни жици и предни дворове с пощенски кутии, пъстри като цветни градини и данъчните сгради в Америка. Имаше езера, поточета, ферми и пасбища за добитък, обрасли с плевели. Забелязах, че къщите са предимно малки, с паднали огради и въжета за простиране на пране, натежали от дрехи, които се полюляваха на вятъра.

Прикрих прозявката си с ръка и извърнах лице, защото винаги бях смятала, че е признак на слабост да се показваш изморен и отегчен. След няколко минути завихме надясно по път 715 или така наречения Бевърдам Роуд и видях първите крави. Оборите им бяха сивкави, а хората изглежда не бяха и помисляли да извлекат оттам старите си счупени камиони. Собственичката на фермата „Кресливата кукумявка“ живееше в голяма бяла тухлена къща с ограда, зад която се виждаха необятни пасбища. Според надписа отпред на къщата, постройката бе строена през хиляда седемстотин и тридесета година. Сега имаше плувен басейн и сателитна чиния, която изглеждаше достатъчно модерна, за да улавя дори сигнали от други галактики.

Бети Фостър излезе да ни посрещне още преди да слезем от колата. Тя изглеждаше на около петдесет години, имаше царствени черти и кожа, по която се виждаха дълбоки бръчки. Дългите й бели коси бяха свити на кок, но се движеше с наперената походка на жена, която е наполовина на нейната възраст. Усетих, че ръката й е здрава и силна, като се здрависа с мен и ме погледна с изпълнените си с мъка светлокафяви очи.

— Аз съм Бети — каза тя. — Вие сигурно сте доктор Скарпета? А вие вероятно сте капитан Марино?

Тя се здрависа и с него. Движенията й бяха бързи и уверени. Бети Фостър беше облечена с джинси и джинсова риза без ръкави, а кафявите й ботуши бяха очукани и покрити със засъхнала кал около токовете. Зад нейното гостоприемство се таяха объркани чувства и тя изглеждаше леко смутена от нашето посещение, сякаш не знаеше откъде да започне.

— Кенет е на конния манеж. Очаква ви и трябва да ви кажа, че е страшно разстроен. Той обичаше онези коне, всеки един от тях, и разбира се, е ужасен, че някой е намерил смъртта си в неговата къща.

— Какви са взаимоотношенията ви с него? — попита Марино, след като тръгнахме нагоре по прашния път към конюшните.

— Аз отглеждах и дресирах част от конете му от години — обясни тя. — Още след като се премести отново в Уорънтън. Той имаше най-хубавите коне Морган13 в Британската общност. А също и коне, които бяха отлични за състезания на къси разстояния.

— Значи водеше конете си при вас?

— Да, понякога. Или купуваше от мен едногодишни кончета и ги оставяше тук да ги обуча за две години. После ги отвеждаше при другите коне в конюшните си. Или отглеждаше коне за състезания и ги продаваше, като пораснеха достатъчно, та да може да ги тренира за надбягванията. Аз също ходех във фермата му, по два-три пъти в седмицата. Но преди всичко ги наглеждах.

— Нямаше ли помощник за конете си? — попитах аз.

— Последният му работник напусна преди няколко месеца. Оттогава Кени вършеше повечето от работата си сам. Не може да вземе някой просто така. Трябва да внимава.

— Искам да знам нещо повече за неговия помощник — каза Марино, докато си водеше записки.

— Беше симпатичен възрастен мъж с болно сърце — обясни тя.

— Един от конете може би е оцелял от пожара — уведомих я аз.

В началото тя не каза нищо, докато отивахме към голяма конюшня с надпис „Пази се от кучето“, окачен върху един кол на оградата.

— Мисля, че е жребче. Черно — продължих аз.

— Кобилка или жребче? — попита тя.

— Не знам. Не можах да видя.

— Имаше ли шарка, подобна на звезда? — Явно имаше предвид бяло петно върху челото на коня.

— Не бях толкова близо до него — отвърнах аз.

— Кени има жребче, което се казва Вятърна песен — обясни Фостър. — Майката Вихрушка се беше надбягвала в конните състезания веднъж и бе излязла последна, но дори само това, че участваше в тях, беше достатъчно. А бащата беше печелил награди в няколко състезания с големи залози. Така че Вятърна песен беше може би един от най-ценните коне в конюшните на Кенет.

— Е, Вятърна песен може да се е измъкнал по някакъв начин — повторих аз отново. — И не е пострадал.

— Надявам се, че не е останал да препуска безпризорно.

— Ако е той, едва ли ще препуска дълго наоколо, защото полицията е уведомена.

Марино не се интересуваше особено от оцелелия кон. Когато влязохме в покрития манеж, ни поздравиха потрепващи копита, кукуригане на дребни петли и кудкудякане на женски токачки, които се разхождаха свободно наоколо. Марино се закашля и запремигва, защото въздухът беше наситен с червеникав прах, който се вдигаше от препускането на дорестите червеникавокафяви коне, порода Морган. Животните зацвилиха и запръхтяха, когато кон с ездач минаха покрай тях и въпреки че познах Кенет Спаркс с английския му маниер на езда, никога досега не бях го виждала с мръсни джинси и ботуши. Той беше отличен ездач. Срещнах погледа му, когато мина край мен, но той не прояви никакви признаци на внимание. Веднага разбрах, че не сме желани тук.

— Има ли място, където можем да поговорим с него? — запитах Фостър.

— Навън има столове. — Тя ги посочи. — Може да ползвате и моята канцелария.

Спаркс пришпори коня си и препусна срещу нас, а токачките си вдигнаха перестите премени и побързаха да се отстранят от пътя му.

— Знаехте ли за някаква жена, която вероятно е живяла при него в Уорънтън? — попитах аз, като тръгнахме да излизаме навън. — Виждали ли сте я, когато сте ходила да тренирате конете му?

— Не — отговори Фостър.

Взехме пластмасовите столове и седнахме с гръб към манежа, който гледаше към гората.

— Но Бог го знае. Кени имаше приятелки и преди, а аз невинаги знаех за тях — обясни Фостър, като се завъртя на стола си, за да погледне към манежа зад нея. — Ако сте права, че това е Вятърна песен, само той му остава, освен коня, който язди сега — Черния Опал. Наричаме го съкратено Пал.

Двамата с Марино не отговорихме нищо и се обърнахме да видим Спаркс, който слезе от коня и подаде юздите на един от работниците в конюшнята на Фостър.

— Добре се справяш, Пал — каза Спаркс и погали красивата шия и глава на коня.

— Имаше ли някаква по-специална причина този кон да не е при другите във фермата? — попитах Фостър.

— Не е достатъчно голям. Той е скопец и е едва на три години. Нуждае се от тренировки. Затова е още тук, за негово щастие.

За един кратък момент лицето й помръкна от скръб и тя бързо отвърна поглед. Прочисти гърлото си и стана от стола. После се отдалечи, докато Спаркс излизаше от манежа, като оправяше колана си и го нагласяваше на джинсите си. Аз станах и двамата с Марино му стиснахме съчувствено ръката. Беше се изпотил с избелялата си червена памучна риза и избърса лице с жълтото шалче, което развърза от врата си.

— Заповядайте, седнете — покани ни той учтиво, като че ни беше удостоил с честта да ни приеме за интервю.

Ние отново седнахме на столовете си, а той дръпна един, който беше зад него, и го обърна така, че да бъде с лице към нас. Кожата около очите му бе изопната. Те гледаха непоколебимо, но бяха кървясали.

— Искам да започна с това — заговори той, — че пожарът не е случаен инцидент.

— Точно това сме дошли да разследваме, господине — уведоми го Марино по-учтиво от обикновено.

— Предполагам, че мотивът по естество е бил расизъм. — Челюстните мускули на Спаркс се свиха, а гласът му прозвуча гневно. — А те, които и да са, преднамерено са убили конете ми, като са унищожили всичко, което обичам.

— Ако мотивът е бил расизъм — заговори Марино, — защо не са проверили, за да са сигурни, че сте в къщата?

— Някои неща са по-лоши и от смъртта. Може би са искали да остана жив, за да страдам. Човек може лесно да го разбере.

— Това се опитваме да направим — отговори Марино.

— Да не сте посмели да го препишете на мен! Знам точно как мислят някои хора като вас — продължи той. — Хм… Че съм подпалил собствената си ферма и конете за застраховката. Чуйте ме сега добре. — Той се наведе по-близо до нас. — Уверявам ви, че не съм го извършил аз. Не бих го направил, не бих могъл и никога няма да го направя. Нямам нищо общо със случилото се. Аз съм жертвата в случая и вероятно съм имал късмет, че останах жив.

— Да поговорим сега за другата жертва — започнах аз спокойно. — Бяла жена с дълги руси коси, поне така изглежда в момента. Възможно ли е някой друг да е бил в къщата ви през онази нощ?

— Не трябваше да има никой — възрази той.

— Предполагаме, че тази жена може да е умряла в апартамента ви горе — продължих аз. — Най-вероятно в банята.

— Която и да е тя, сигурно е влязла с взлом — уточни той. — А може и тя да е запалила пожара и да не е могла да излезе.

— Няма доказателства, че някой е влизал с взлом, господине — отвърна Марино. — А ако алармената ви система за крадци е била пусната, тя изобщо не се е включила през онази нощ. Задействала се е само алармата за пожари.

— Не разбирам. — Спаркс изглежда казваше истината. — Разбира се, че включих алармата, преди да замина.

— А закъде заминахте? — попита Марино.

— За Лондон. Като стигнах там, веднага ме уведомиха. Още не бях излязъл от летище „Хийтроу“ и незабавно взех следващия самолет, за да се върна тук — обясни той. — Слязох на „Дюлс“ във Вашингтон и дойдох с колата си направо тук.

Той погледна безизразно и наведе очи към земята.

— А с какво пристигнахте? — запита Марино.

— С моя джип „Чероки“. Бях го оставил на паркинга в „Дюлс“ за по-дълго време.

— Пазите ли квитанцията си?

— Да.

— А мерцедесът пред вашата къща? — продължи да пита Марино.

Спаркс се намръщи.

— Какъв мерцедес? Нямам такъв. Винаги съм купувал само американски коли.

Спомням си, че това беше едно от нещата, с които той шумно парадираше.

— Има един мерцедес зад къщата ви. Но е много изгорял, затова още не можем да кажем повече подробности — уведоми го Марино. — Но не ми се стори много нов модел. Лимузина е, дълга като кутия, от тези, които произвеждаха навремето.

Спаркс само поклати отрицателно глава.

— Питаме се също дали не е била колата на жертвата — каза Марино в заключение. — Може да е някоя жена, която ви е дошла неочаквано на гости. Кой друг имаше ключ за къщата ви и знаеше кода на алармената система?

— Боже господи! — възкликна Спаркс, като се мъчеше да намери отговор. — Джош имаше ключ и знаеше кода. Той ми беше помощник в конюшните, но е изключително честен човек. Напусна по здравословни причини и аз не си дадох труда да сменя ключалката.

— Трябва да ни кажете къде можем да го намерим — каза Марино.

— Той никога не би… — заговори Спаркс, но спря изведнъж и на лицето му се изписа изумление. — Господи! — промълви той с тежка въздишка. — О, боже мой!

После ме погледна.

— Казахте, че била руса, така ли? — запита той.

— Да — отговорих аз.

— Може ли да ми кажете нещо повече за това как изглеждаше? — По гласа му се почувства, че е изпаднал в паника.

— Изглежда е била висока, бяла. С джинси, някаква риза и ботуши с връзки отпред за разлика от каубойските ботуши.

— Колко е висока? — поиска да узнае той.

— Не мога да ви кажа. Не и преди да я огледам по-обстойно.

— Какви бижута носеше?

— Ръцете й бяха изгорели.

Той въздъхна отново, а когато заговори, гласът му трепереше:

— Беше ли косата й много дълга, някъде до кръста, и много руса?

— Така изглежда — отговорих аз.

— Имаше една млада жена — заговори той, като прочисти гърлото си няколко пъти. — Боже мой! Имам вила край брега в Райтсвил и я срещнах там. Беше студентка в университета или по-скоро ту следваше, ту прекъсваше. Връзката ни не трая дълго, може би шест месеца. Последния път, когато я видях, скъсах с нея, защото не можехме да продължаваме повече.

— Имаше ли тя стар мерцедес? — запита Марино.

Спаркс поклати отрицателно глава. После покри лицето си с ръце, като се мъчеше да се овладее.

— Имаше фолксваген. Светлосин — успя да продума той. — Нямаше никакви пари. Дадох й малко накрая, преди да си отиде. Хиляда долара в брой. Казах й да се върне в университета и да завърши. Казваше се Клер Роули и предполагам, че може да е взела някой от резервните ми ключове без мое знание, по времето когато живееше във фермата. Може би е видяла кода на алармата, докато съм го набирал.

— И не сте били във връзка с Клер Роули повече от една година, така ли? — запитах аз.

— Не сме дори разговаряли оттогава — отговори той. — Струва ми се като нещо отдавна минало. Постъпих наистина глупаво. Видях я, като тренираше сърфинг, и я заговорих на плажа в Райтсвил. Трябва да призная, че беше най-изумително красивата жена, която бях срещал. За известно време си бях загубил ума по нея, после се осъзнах. Имаше много, много усложнения и проблеми. Клер се нуждаеше от човек, който да й бъде настойник, а аз не можех да играя тази роля.

— Трябва да разбера за нея всичко, което можете да ми кажете — заговорих аз съчувствено. — Откъде беше, какво е семейството й? Кажете ми всичко, което би могло да помогне да идентифицираме трупа или да отхвърлим вероятността, че е Клер Роули. Ще се обадя, разбира се, и в университета.

— Трябва да ви кажа тъжната истина, доктор Скарпета — каза той, — че всъщност никога не съм знаел нищо особено за нея. Връзката ни беше преди всичко сексуална. Аз й помагах с пари и разрешавах проблемите й, доколкото можех. Грижех се за нея. — Той направи пауза. — Но никога не е било нещо сериозно, поне не и от моя страна. Искам да кажа, че не е ставало и въпрос за женитба.

Той нямаше намерение да обяснява повече. Спаркс бе използвал властта, която притежаваше, и бе успявал да покори почти всички жени, които бе пожелавал. Но в момента не изпитвах желание да преценявам искреността на думите му.

— Съжалявам — казах и станах.

— Мога само да ви кажа, че тя беше по-скоро артистка. Искаше да стане актриса, но повечето времето се занимаваше със сърфинг или се разхождаше по плажа. След като поживях с нея известно време, започнах да разбирам, че нещо не е наред. Не можеше въобще да мотивира действията си, държеше се неадекватно и понякога гледаше отнесено.

— Прекаляваше ли с алкохола? — запитах аз.

— Не беше хронично пристрастена, защото той съдържа много калории.

— А с наркотиците?

— Точно това бях започнал да подозирам, но не можех да разбера кога и как го прави. Не знам.

— Трябва да ми продиктувате името й по букви — помолих го аз.

— Преди да си тръгнем — намеси се Марино и аз познах по тона му, че отново се превръща в заядливо ченге, — кажете ми, сигурен ли сте, че това не би могло да бъде нещо като убийство и самоубийство? Да е убила всичко, което притежавате, и да е изгоряла в пламъците заедно с него? Уверен ли сте, че няма причини да направи такова нещо, господин Спаркс?

— В момента не мога да бъда сигурен в нищо — отговори Спаркс.

Марино стана.

— В това няма логика — каза той. — Не искам да ви обиждам, но трябва да проверя квитанциите, които имате от пътуването си до Лондон. И от летище „Дюлс“. Знам, че от Службата за борба с незаконната търговия с алкохол и огнестрелни оръжия много искат да разберат нещо повече за сутерена ви, който е бил пълен с бърбън и автоматични оръжия.

— Колекционирам оръжия от Втората световна война и всички те са регистрирани и законни — отговори той сдържано. — А уискито купих от една фабрика за спиртни напитки в Кентъки, която фалира преди пет години. Иначе нямаше да ми го продадат, а и аз нямаше да мога да го купя. Това е истината.

— Мисля, че служителите от Службата за борба с незаконната търговия с алкохол и огнестрелни оръжия имат по-важна работа от вашите бурета с уиски — каза Марино. — Затова ако носите някои от тези квитанции сега, ще ви бъда благодарен да ги видя.

— Гол ли ще ме съблечете да ме претърсите, капитане? — Спаркс го изгледа подигравателно.

Марино също го изгледа. Токачките вдигаха прах, докато минаваха покрай нас, като че танцуваха под ритмите на рап музика.

— Може да се обърнете към адвоката ми — каза Спаркс. — А след това с удоволствие ще ви окажа нужното съдействие.

— Марино — намесих се аз на свой ред, — остави ме, ако обичаш, една минута насаме с господин Спаркс.

Марино беше стъписан и раздразнен. Без да каже нито дума, той излезе и тръгна надолу, а няколко кокошки се заклатиха след него. Спаркс и аз застанахме един срещу друг, гледайки се в упор. Той беше изключително красив мъж, висок и строен, с гъсти прошарени коси. Очите му бяха жълтеникавокафяви като кехлибар, чертите му аристократични, носът му като този на Джеферсън14, а кожата му тъмна и гладка като на мъжете, които са наполовина на неговата възраст. Начинът, по който стискаше здраво камшика отговаряше на настроението му. Кенет Спаркс беше способен да извърши насилствени деяния, но доколкото знам, никога не се бе поддавал на чувствата си.

— Е, добре. Какво имате да ми кажете? — попита озадачено той.

— Исках само да ви уверя, че нашите различия в миналото…

Той поклати глава и не ме остави да се доизкажа.

— Миналото си е минало!

— Не, Кенет, не е така. И е важно да знаете, че не изпитвам лоши чувства към вас — отвърнах аз. — Това, което става сега, няма нищо общо с миналото.

Когато бяхме в по-активни отношения с медийната му централа, той ме обвиняваше в расизъм, когато пусках статистики за чернокожите, убити от чернокожи. Бях показала на гражданите колко от смъртните случаи се дължат на злоупотреба с наркотици, колко от тях са свързани с проституция или са просто продиктувани от омраза на един чернокож към друг.

Неговите репортери бяха използвали цитати от моите изявления извън контекста и бяха изопачили смисъла на казаното от мен, така че един ден Спаркс ме покани в луксозния си издателски комплекс в центъра на града. Няма да забравя как ме въведоха през една чакалня с махагонови масички, върху които бяха поставени вази със свежи цветя, с мебели и лампи в колониален стил15. Той се канеше да ме помоли да проявя повече тактичност по отношение на американските чернокожи и публично да се откажа от „предубедените“ си професионални оценки. Като го гледах сега, с пот на челото и тор по обувките, имах чувството, че не разговарям със същия арогантен мъж. Ръцете му трепереха, твърдото му държание беше на път да се смекчи.

— Ще ме уведомите ли за това, което откриете? — запита той. Очите му се напълниха със сълзи, но главата му остана високо вдигната.

— Ще ви кажа каквото мога — обещах аз уклончиво.

— Искам само да знам дали е тя и че не е страдала.

— Повечето хора, които загиват в пожари, не страдат. Изпадат в безсъзнание от въглеродния окис дълго преди пламъците да стигнат до тях. Обикновено умират спокойно и безболезнено.

— О, слава богу! — Той вдигна очи към небето. — Благодаря ти, Господи.