Крадци на лица

3.

Взехме си от крайпътната закусвалня „Бъргър Кинг“ на Броудвю големи кюфтета с пържени картофи. Навън беше започнало вече да се стъмва и бе станало много студено. От фаровете на движещите се срещу нас коли ме заболяха очите, а колкото и таблетки срещу главоболие да пиех, болката в слепоочията ми и ужасът в сърцето ми не намаляваха.

Луси беше донесла компактдискове и бе пуснала един от тях много високо, докато минавахме през Уорънтън със специалния черен форд, взет под наем.

— Какво е това, което слушаш? — попитах аз, като се опитах по този начин да й подскажа, че прекалява с децибелите.

— Джим Брикмън — обясни ми тя мило.

— Не ми прилича на него — опитах се аз да надвикам флейтите и барабаните. — Прилича ми по-скоро на американска музика. И би могла малко да намалиш звука, не мислиш ли?

Вместо да го намали, тя го увеличи.

— Това е „Поривът на вятъра“ от Дейвид Аркънстоун. Трябва да се просветиш малко, лельо Кей. Парчето се казва „Съдба“.

Луси шофираше като фурия и мозъкът ми започна да се размътва.

— Ще ме побъркаш — промърморих аз. — Започнаха вече да ми се привиждат вълци и лагерни огньове в мрака.

— Тази музика подсказва начина на комуникиране, как да откриеш своя път и положителната си енергия — продължи да обяснява тя. Ритъмът ставаше все по-бърз. Вече се бяха присъединили и китарите. — Не смяташ ли, че е подходяща за момента?

Не се сдържах и се засмях на нейното сложно обяснение. Луси искаше да разбере как функционира всичко и какви са причините за това. Музиката започна да става по-бавна и аз усетих някакво разведряване и успокоение.

— Какво мислиш, че се е случило, лельо Кей? — изведнъж наруши тя магическото очарование. — Искам да кажа, дълбоко в себе си.

— В момента не мога да кажа нищо — отговорих й по същия начин, както бих отговорила на всеки друг. — Не трябва да правим догадки за нищо, включително за пола на трупа или кой може да е бил в къщата.

— Тиюн вече мисли, че е умишлен палеж, а и аз така смятам — произнесе се тя компетентно. — Странното е, че Пепър не ни предупреди за някаква опасност никъде на местата, където смятахме, че ще го направи.

— Като например в голямата баня на първия етаж — добавих аз.

— Нямаше нищо там. Горкият Пепър добре си върши работата, не се отказва.

Лабрадорът беше дресиран още от малък да получава храна за награда, когато открие дестилирани петролни въглеводороди, като например керосин, бензин, леки течности, разредители за бои, разтворители и газ за лампи. Всичко беше възможно, защото всеки пироман имаше голям избор, ако иска да предизвика голям пожар, само като пусне запалена кибритена клечка. Когато катализатори на гореното се съберат на едно място, те се натрупват и техните изпарения също започват да горят. Течността се просмуква в плата, в дамаските на мебелите и между цепнатините на дюшемето. Не се гаси с вода и не се отмива лесно, затова ако Пепър беше надушил нещо, което да подразни обонянието му, щеше да го донесе.

— Това, което трябва да направим, е да открием точно какво е имало в къщата, за да започнем да изчисляваме колко неща са можели да горят — продължи Луси. В музиката се появиха цигулки, а струнните инструменти и барабаните засвириха минорно. — Тогава ще добием представа какво и колко е било нужно, за да се предизвика подобен пожар.

— Имаме разтопен алуминий, стъкла и страшно много обгаряния по тялото, в горните части на краката и ръцете, както и на всички места, които не са били покрити от стъклената врата — обясних аз. — Това ме кара да мисля, че жертвата е лежала долу, вероятно във ваната, когато огънят е стигнал до нея.

— Не е логично да мислим, че такъв пожар може да започне в мраморна баня — констатира племенницата ми.

— Да не е нещо, свързано с електрическата инсталация? Има ли такава вероятност? — попитах аз.

Надписът на мотела просветваше с червени и жълти светлини над магистралата, може би на километър и половина пред нас.

— Искам да те уведомя, че електрическата инсталация на къщата е била подсилена. Когато пожарът е стигнал до жиците и изолационните кабели, те са се разтопили от високата температура и чак тогава жиците са влезли в съприкосновение една с друга. Електрическата верига е била прекъсната и бушоните са изгорели — обясни тя. — Точно това и очаквах, че се е случило, независимо дали пожарът е бил умишлен, или не. Трудно е да се установи. Има още много неща за оглеждане, а и в лабораторията, разбира се, също ще си кажат думата. Но от каквото и да е възникнал пожарът, той се е разпространил бързо. Това личи от начина, по който е горяло дюшемето. Има ясно определена граница между изгарянето в дълбочина и неизгорелите дървени части, което означава, че се е развихрил бързо.

Спомних си обгорелите дървени парчета близо до тялото, които изглеждаха точно както ги описа тя. Бяха се сбръчкали като кожата на алигатор и бяха почернели отгоре, а не бяха горели постепенно по цялата си дължина.

— Това на първия етаж ли е станало? — запитах аз и предвиждането ми за пожара стана още по-мрачно.

— Вероятно. А знаем също, че нещата са се развили много бързо, като се има предвид, че алармената система за пожар се е включила, пък и от това, което пожарникарите са открили седемнадесет минути след пристигането си. — Тя замълча за момент, после продължи: — Банята и вероятният кръвоизлив в лявото слепоочие… Какво показва това? Може да се е къпала във ваната или да е взимала душ? Задушила се е от въглеродния окис, паднала е и си е ударила главата.

— Но е била напълно облечена, като е умряла — напомних й аз. — Била е дори с ботуши. Ако алармата се включи от дима и си във ваната или под душа, съмнявам се, че ще имаш време да се облечеш.

Луси увеличи звука на уредбата и басовите партии се засилиха. Забиха камбани наред с барабаните, но странно защо, това ми напомни тамян и мирта. Искаше ми се да лежа в момента на слънце с Бентън, унесена в сън. Имах желание вълните да заливат краката ми, когато се разхождам сутрин по брега, а си спомних за Кенет Спаркс, такъв, какъвто го бях видяла последния път. Представях си какво може да е останало от него, ако го намерим по-късно под руините.

— Това парче е озаглавено „Лов на вълци“ — обясни Луси, докато завиваше към бялата тухлена сграда на Търговския център за морски деликатеси. — А може би точно това правим, а? Преследваме големия лош вълк.

— Не — отвърнах аз, докато тя паркираше. — Мисля, че търсим дракон.

Тя си облече якето над синия работен костюм. Пистолетът й остана скрит.

— Не си ме видяла, че го обличам така — каза тя, като отваряше вратата откъм нейната страна. — Тиюн ще ми свети маслото.

— От доста време наблюдаваш какво прави Марино — успокоих я аз.

Той рядко спазваше правилата и всички знаеха, че си носи бира за вкъщи в багажника на полицейската кола, на която не слагаше отличителни знаци.

Луси влезе в магазина, но се съмнявах дали би могла да заблуди някого с мръсните си ботуши и избелели сини панталони с безброй джобове, пък и цялата беше пропита с миризмата на дим.

Клавирен инструмент и дрънчене на хлопатари смениха ритъма на компактдиска, докато чаках в колата. Умирах за сън. Луси се върна с шест бири „Хайнекен“ в картонена поставка и потеглихме. Аз се заслушах във възобновения лайтмотив на флейтата и ударните инструменти, когато неочаквано видение ме накара да се стресна и да се изправя на седалката. Представих си отново оголените овъглени зъби и мъртвите очи със сивосинкавия цвят на преварени яйца. И косите, разпилени и полюшващи се като мръсна царевична свила в черната вода и напуканите стопени стъкла, подобни на просветваща паяжина около това, което бе останало от тялото.

— Добре ли си? — попита Луси разтревожено, като ме гледаше.

— Бях се унесла — отвърнах аз. — Добре съм.

Мотелът „Джонсън“ се намираше точно пред нас от другата страна на магистралата. Сградата беше каменна, с червени и бели ламаринени навеси и надпис, светещ в червено и жълто на фасадата, за да уведоми хората, че работи по двадесет и четири часа в денонощието и има климатична инсталация. Онази част, на която беше написано „няма свободни места“ беше затъмнена, което значеше, че онези, които се нуждаеха от място за преспиване, са добре дошли.

Излязохме от колата и видяхме пред фоайето изтривалка с надпис „Здравейте!“, която явно оповестяваше, че сме добре дошли. Луси натисна звънеца. Голям черен котарак излезе пред вратата, а след него тутакси се появи и едра жена, която радушно ни покани да влезем.

— Мисля, че имаме резервация за двама — каза й Луси.

— Но знайте, че трябва да освободите стаята в единадесет часа утре сутринта — заяви жената и застана от другата страна на рецепцията. — Мога да ви дам петнадесета стая долу, в края на коридора.

— Ние сме от Националния отряд за бързо реагиране — обясни Луси.

— Драга моя, вече разбрах това. Другата госпожа идва тук преди малко. За всички ви е платено.

Един надпис, поставен над вратата, гласеше, че не приемат чекове, но изказваше предпочитание към Мастър карт и Виза карт.

Помислих за Макгъвърн и нейните находчиви начини на действие.

— Два ключа ли ще искате? — запита администраторката, докато отваряше чекмеджето.

— Да, госпожо.

— Заповядайте, скъпа. И двете легла са хубави. Ако ме няма, като си тръгвате, оставете ключовете върху плота на рецепцията.

— Радвам се, че имате солидни брави — каза Луси шеговито.

— Разбира се, че имаме. На всяка врата има по две ключалки.

— До колко часа обслужвате по стаите? — продължи да я поднася Луси.

— Докато работи автоматът за коли отпред — каза жената и й намигна.

Беше най-малко на шестдесет години, с червена боядисана коса, двойна брадичка и закръглена фигура, която беше запълнила всеки сантиметър от кафявите й панталони от изкуствена материя и жълтия спортен пуловер. Явно имаше слабост към дърворезби и керамични фигурки, защото навсякъде гъмжеше от тях. Някакъв малък аквариум беше пълен със странни попови лъжички и рибки бодливки и аз не можах да се сдържа да я попитам.

— Вкъщи ли ги развъждате?

Тя ме погледна притеснено.

— Ловя ги в езерото отзад. Но от една от тях се измъти наскоро жаба, която се удави. Не знаех, че жабите не могат да живеят постоянно във вода.

— Ще се обадя по телефона — заяви Луси и отвори вратата на телефонната кабина. — Какво стана с Марино?

— Мисля, че отидоха да хапнат някъде — обясних аз.

Тя влезе с плика от „Бъргър Кинг“ и предположих, че ще се обади на Джанет, което значеше, че кюфтета ни ще изстинат, докато дойде време да ги ядем. Облегнах се върху плота на рецепцията и забелязах колко е разхвърляно бюрото от другата страна. Успях обаче да видя местния вестник със заглавие на първа страница „Фермата на известен медиен магнат опустошена от пожар“. Съзрях една призовка в струпаните книжа. Имаше и окачени обяви за парични награди срещу сведения за убийци, и всевъзможни портрети по описание на изнасилвачи и крадци. Но въпреки това, окръгът Фокиер беше от спокойните райони, където хората се чувстваха в безопасност.

— Предполагам, че не работите сама нощем тук? — запитах администраторката, защото ми беше станало навик да давам съвети за безопасност, независимо дали някой ги иска, или не.

— Не, с Пикъл (Туршията) — каза тя с любов.

Имаше предвид дебелия черен котарак.

— Интересно име.

— Само да оставим някой буркан с туршия наблизо и той бръква в него. Потапя си лапата вътре и я облизва. Прави го още от малък.

Туршията седеше пред вратата, която водеше към някакви вътрешни помещения. Предположих, че са частното жилище на администраторката. Очите на котарака приличаха на златни монети и се бяха вторачили в мен, докато въртеше пухкавата си опашка. Изглеждаше отегчен. Звънецът звънна и господарката му отключи вратата. Влезе мъж с пуловер без ръкави, който държеше изгоряла електрическа крушка.

— Пак не изтрая дълго, Хелън. — Той й показа доказателството.

Тя отиде при шкафа и извади кутия с електрически крушки. Беше крайно време Луси да свършва с телефона, трябваше да го ползвам и аз. Бентън сигурно вече беше пристигнал в Хилтън Хед.

— Заповядай, дангалако Джим — подаде му тя нова крушка. — Шестдесет вата ли е тази? — Тя я разгледа внимателно. — Аха. Няма ли да останеш? — По гласа й личеше колко се надява на това.

— И аз не знам.

— О, господи! — промърмори Хелън. — Значи нещата не са много в ред.

— Че кога пък са били? — Той поклати глава и излезе в тъмната нощ.

— Пак се е скарал с жена си — сподели с мен администраторката и също поклати глава. — Той, разбира се, идва тук отпреди, често се карат и за това. Не знаех, че има толкова семейни двойки, които се мамят. Половината от клиентите ми живеят на пет-шест километра оттук, надолу по пътя.

— Но вас не могат да измамят — казах аз.

— О, не, драга госпожо, не и мен. Това не е моя работа, стига да не повредят нещо в стаята.

— Не сте много далеч от фермата, която изгоря, нали? — запитах аз.

Тя се оживи.

— Бях на работа през онази нощ. Човек можеше да види пламъците, които изригваха нагоре като вулкан. — Тя жестикулираше непрекъснато с ръце. — Всички, които бяха тук, излязоха пред вратата навън, за да гледат, щом чуха сирените. Нещастните коне… Още не мога да се съвзема.

— Познавахте ли Кенет Спаркс? — полюбопитствах аз.

— Не мога да кажа, че го познавах лично.

— Знаете ли за жена, която е живяла в къщата му? Чували ли сте нещо подобно?

— Само онова, което говорят хората. — Хелън поглеждаше към вратата, като че всеки момент можеше да влезе някой.

— Какво, например? — подканих я аз.

— Е, господин Спаркс може и да е джентълмен — отвърна Хелън, — на тук не харесват много държанието му. Голям сваляч е. Обича младите и красиви жени.

Тя се замисли за момент. Очите ни се срещнаха. Нощните пеперуди пърхаха с крилца отвън пред прозореца.

— Има и такива, които се разстройват, като го видят някъде наоколо с най-новата му приятелка — каза тя. — Но независимо какво говорят хората, той си остава човек от Юга.

— Има ли някой, който особено се разстройва?

— Ами да, братята Джаксън, например. Главите им постоянно раждат някакви щуротии — каза тя и продължи да държи под око вратата. — Те просто не обичат мелезите. И когато свали някоя хубава, млада бяла жена, а той обикновено го прави често… Е, тогава започват да говорят. Мога да кажа само това.

Представих си куклуксклановците със запалени кръстове и белите расисти със студени очи, въоръжени до зъби. Виждала бях омраза и преди това. Бях потапяла ръцете си в пролята кръв повечето време от живота си. Сърцето ми се сви, докато казвах лека нощ на Хелън. Опитвах се да не си вадя заключения за предразсъдъците, умишлените палежи и набелязаната от тях жертва, която в случая можеше да бъде само Спаркс, но не и жената, чийто труп сега пътуваше за Ричмънд. Злосторниците, разбира се, може да са се интересували само от обширното имение на Спаркс и да не са знаели, че е имало някой друг в къщата.

Мъжът с пуловера без ръкави говореше в телефонната будка, когато излязох. Той разсеяно държеше новата крушка, без да я забелязва и говореше с напрегнат, тих глас. Като минах покрай него, той избухна гневно:

— По дяволите, Луиз! Точно това искам да кажа. Че никога не млъкваш.

Той изръмжа в телефонната слушалка и аз реших, че ще се обадя на Бентън по-късно.

Отключих червената врата на петнадесета стая, а Луси се престори, че не ме е чакала. Седеше на стол с висока облегалка, наведена над някакъв бележник, пишеше нещо и правеше сметки. Не беше докоснала обяда си, а знаех, че умира от глад. Извадих кюфтетата с пържените картофи от плика и наредих книжните салфетки и яденето върху масата.

— Всичко е изстинало.

— Ти си свикнала с това. — Гласът й прозвуча глухо и разсеяно.

— Искаш ли първо да вземеш един душ? — попитах я учтиво аз.

— Ти започвай — отвърна тя, заровила глава в изчисленията и свила навъсено вежди.

Нашата стая беше впечатляващо чиста за тази цена. Имаше кафяви щори и телевизор „Зенит“, който беше почти на толкова години, колкото и племенницата ми Луси, китайски фенери с дълги ресни, порцеланови статуетки, картини с маслени бои и чаршафи с щампирани цветя. Подът беше постлан с мъхнат килим с индиански мотиви, а тапетите бяха изрисувани с горски сцени. Мебелите бяха от формика10 или бяха намазани с толкова дебел слой от шеллак, че не можех да различа дървесината.

Огледах банята и видях, че е облицована със солидни розово-бели плочки, които вероятно бяха произведени през петдесетте години, а на мивката имаше пластмасови чаши и съвсем малки неразопаковани луксозни сапунчета „Лайза Лъкшъри“. На прозореца се червенееше самотно изкуствена роза, която ме впечатли най-много. Някой беше положил максимални усилия с нещо дребно да накара посетителите, които идваха тук, да се почувстват по-необикновено, но се съмнявах, че повечето от тях я бяха забелязвали или изобщо й бяха обърнали внимание. Може би преди четиридесет години такава находчивост и грижливо отношение към дреболиите щеше да бъде от значение. Тогава хората са били по-цивилизовани, отколкото сега.

Свалих надолу тоалетната дъска и седнах на нея, за да си събуя мокрите ботуши. С големи усилия разкопчах копчетата и телените кукички, докато дрехите ми се свлякоха на земята. После стоях под душа, докато се стоплих и отмих миризмата от пожара и смъртта. Луси работеше на малкия си портативен компютър, когато застанах пред нея със стара фланелка от медицинския факултет във Вирджиния и си отворих една бира.

— Какво правиш? — запитах я аз и седнах на канапето.

— Просто се опитвам да открия нещо. Стигнах обаче до задънена улица — отговори тя. — Но е бил страшно голям пожар, лельо Кей. И не изглежда огънят да е бил запален с бензин.

Не можах да й отговоря нищо.

— И някой е загинал в него ли? В най-голямата баня? Може би. Но как е станало? В осем часа вечерта?

— Искам да кажа, че може да си е миела зъбите, когато противопожарната аларма е започнала да свири?

Луси ме погледна с недоумение.

— И какво? Просто е останала там и е умряла ли? — Тя замълча и разкърши рамене. — Ти ми кажи. Нали си специалистка.

— Не мога да намеря обяснение, Луси — отговорих аз.

— Ето, това е, дами и господа! Световноизвестната специалистка, доктор Кей Скарпета, не знае. — Започваше да става раздразнителна. — Двадесет коня — продължи тя. — А кой се е грижел за тях? Има ли Спаркс помощник? И защо един от конете е избягал? Малкият черен жребец?

— Откъде знаеш, че е мъжки? — В този момент някой почука на вратата. — Кой е? — попитах през вратата.

— Здравейте. Аз съм — обади се троснато Марино.

Отворих му и по изражението на лицето му разбрах, че има някаква вест.

— Кенет Спаркс е жив и е добре — оповести той.

— А къде е сега? — обърках се аз.

— Изглежда е бил някъде извън окръга и се е върнал със самолет, като научил новината. Отседнал е в Бевърдам и доколкото разбрах, не знае нищо, включително и това, коя е жертвата — каза Марино.

— Защо в Бевърдам? — попитах аз, като пресмятах колко дълго се пътува до този отдалечен район в окръга Хановър.

— Неговият треньор живее там.

— Неговият какъв?

— Дресьорът на конете, а не треньор като тия по вдигане на тежести или нещо от този род.

— Разбирам.

— Тръгвам утре в девет часа сутринта — уведоми ме той. — Можеш да заминеш за Ричмънд или да дойдеш с мен.

— Имам труп за идентифициране, затова трябва да говоря със Спаркс, дори ако той твърди, че не знае нищо. Смятам да дойда с теб — казах аз, а Луси ме погледна.

— Имаш ли намерение да използваш нашата безстрашна пилотка, която ще ни закара дотам, или успя да намериш кола?

— Няма да пътувам с летящата птица — отвърна Марино. — А трябва ли да ти напомням, че последния път, когато разговаря със Спаркс, го беше вбесила.

— Не си спомням — отвърнах аз. Наистина бях забравила, защото бях вбесявала Спаркс неведнъж, когато имахме разногласия относно подробностите по някое следствие, а той смяташе, че трябва да бъдат огласени в пресата.

— Затова пък мога да ти гарантирам, че той си спомня, докторе. Ще ме почерпиш ли от твоята бира?

— Не мога да повярвам, че нямаш свои собствени запаси — прекъсна го Луси и продължи да работи на компютъра си.

Той отиде до хладилника и си взе бира.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? То е същото, каквото и преди.

— Тоест? — попита Луси, без да вдига очи.

— Зад всичко стои Спаркс. — Той постави отварачката за бутилки върху малката масичка и спря до вратата с ръка върху топката на бравата. — Пък и му е било страшно удобно да напусне изведнъж окръга по времето, когато се е случило това — каза той и се прозина. — Затова е наел някого да свърши мръсната работа. Платил му е. — Извади една цигара от пакета в джоба на ризата си и я пъхна между устните си. — Впрочем, този кучи син се е интересувал винаги само от пари и от пениса си.

— Марино, за бога! — възмутих се аз.

Исках да го накарам да млъкне и да си тръгне, но той изобщо не обърна внимание на забележката ми.

— Най-лошото е, че сега трябва да разследваме на всичкото отгоре и убийство. А това означава верният ти служител, моя милост, да се залепи за този случай като муха на мухоморка. Същото се отнася и за вас двете. По дяволите! — Той извади запалката си, като помръдваше цигарата в устните си. — А това е последното, което бих искал да правя в момента. Знаеш ли колко хора държи този негодник под своя власт? — Явно нямаше никакво намерение да спре да говори. — Съдии, шерифи, началници на пожарни…

— Марино — прекъснах го аз. Така само усложняваше нещата. — Правиш прибързани заключения. Впрочем, далеч си от истината, колкото си далеч от Марс.

Той насочи незапалената си цигара към мен.

— Почакай и ще видиш. Накъдето и да се обърнеш в това следствие, ще се натъкнеш на трънаци.

— Свикнала съм — отвърнах аз.

— Само си мислиш така! — изрече Марино и затръшна силно вратата.

— Ей, ще събориш мотела! — провикна се Луси след него.

— Цяла нощ ли ще работиш на тоя компютър? — попитах я аз.

— Не.

— Става късно, а трябва да си поговорим за нещо с теб — заговорих аз и се сетих отново за Кари Гретхен.

— А ако ти кажа, че нямам желание за това? — Луси не се шегуваше.

— Няма значение — отвърнах аз. — Пак ще трябва да поговорим.

— Виж какво, лельо Кей, ако ще говориш пак за Тиюн и Филаделфия…

— Какво? — изгледах я аз изумена. — Какво общо има Тиюн с всичко това?

— Струва ми се, че не я харесваш.

— Това е просто смешно.

— Долавям чувствата ти — продължи тя.

— Нямам нищо против Тиюн, пък и тя няма нищо общо с нашия разговор.

Племенницата ми замълча и започна да си събува ботушите.

— Луси, получих писмо от Кари.

Почаках тя да направи някакъв коментар, но не бях удостоена с такъв.

— Някаква странна бележка. Заплашителна и обезпокояваща, изпратена от съдебномедицинския психиатричен център „Кърби“ в Ню Йорк.

Направих нова пауза, докато Луси пускаше ботуша си на килима.

— Накратко казано, тя ни уведомява, че възнамерява да ни създаде сериозни неприятности по време на процеса — обясних аз. — Не че това много ме изненадва. Но все пак… — заекнах, докато тя събуваше мокрите си чорапи и разтриваше побледнелите си крака. — Трябва да сме подготвени, това е всичко.

Луси разкопча токата на колана си и свали ципа на панталона, като че не беше чула нищо от това, което й бях казала. После съблече през глава мръсната си риза, хвърли я на пода и остана по спортен сутиен и памучни бикини. После се запъти към банята. Тялото й беше красиво и гъвкаво. Седях и гледах след нея, докато чух, че водата започна да тече.

Разглеждах я, като че никога не бях забелязвала нейните сочни устни, натежалите й гърди, заоблените й ръце и крака, силни като лъкове. Или пък просто никога не съм искала да я възприема като различно от мен същество, защото не бях способна да разбера нито нея, нито начина, по който живееше. Почувствах се засрамена и объркана, че за един кратък миг си я бях представила като опитна, ненаситна любовница на Кари. Защо трябваше да бъде необичайно и други жени да имат желание да докосват племенницата ми.

Луси не бързаше да излезе изпод душа. Знаех, че го прави нарочно заради разговора, който трябваше да проведем. Тя обмисляше положението. Предполагах, че е много ядосана и очаквах да излее гнева си върху мен. Но когато се появи малко по-късно, бе облякла спортна фланелка, каквито носеха шефовете от пожарната във Филаделфия, а това само още повече развали настроението ми. Кожата на Луси беше студена и миришеше на лимон.

— Това наистина не е моя работа — казах аз, не можейки да откъсна очи от надписа отпред на фланелката й.

— Тиюн ми е даде — призна тя.

— О!

— Права си, лельо Кей, това не е твоя работа.

— Само се чудех защо не си вземеш поука… — заговорих аз и кипнах.

— Поука ли?

Тя се престори на безразлична, което правеше, когато искаше да подразни или да отблъсне някого и да го накара да се почувства излишен.

— Имах предвид колегите си, с които спиш. — Моите емоции сякаш ме повлякоха по своя собствена коварна писта. Бях нечестна, вадех си заключения от малко доказателства, но се страхувах за Луси.

— Значи ако някой ми даде фланелка, веднага смяташ, че спя с него, така ли? Хм… Ама че заключение, доктор Скарпета! — изрече Луси с нарастващ гняв. — Пък точно ти да говориш, че някой спял с колегите си! Виж се само с кого живееш!

Бях сигурна, че Луси щеше да избяга навън, ако беше облечена, нищо че беше нощ. Но тя застана с гръб към мен и се загледа в пердетата на прозореца. Изтри предизвикателно сълзите от лицето си, докато аз се опитвах да спася каквото бе останало от близостта помежду ни.

— И двете сме уморени — казах нежно. — Беше ужасен ден. Кари постигна точно онова, което е искала. Настрои ни една срещу друга.

Племенницата ми не помръдна и не каза нищо, само изтри лицето си отново и ми обърна напълно гръб, подобно на стена.

— Въобще не намеквам, че спиш с Тиюн — продължих аз. — Само те предупреждавам за голямото душевно терзание и хаоса, които биха настъпили. Е, добре, разбирам, че би могло да се случи.

Тя се обърна и ме погледна предизвикателно.

— Какво искаш да кажеш с това, че „разбираш, че би могло да се случи“? — поиска да узнае тя. — Смяташ, че е лесбийка ли? Не помня да ми е казвала подобно нещо.

— Може би нещата с Джанет не вървят — продължих аз. — А хората са си хора.

Тя седна в края на леглото ми. Беше ясно, че иска да продължим разговора.

— Какво пак искаш да кажеш?

— Това, което казах. Не съм вчерашна. Не знам нищо за сексуалните й наклонности, но ако изпитвате взаимно привличане… Защо някой друг да не ви хареса? Та вие и двете сте невероятни, привлекателни сте, чудесни сте и сте толкова безстрашни. Само ти напомням, че тя ти е началничка. — Кръвта ми кипна и гласът ми стана по-напрегнат. — Какво ще стане после? Ще се местиш от една федерална агенция в друга, докато си съсипеш кариерата ли? Това искам да ти кажа, независимо дали ти харесва, или не. И за последен път повдигам този въпрос.

Племенницата ми само ме погледна, а очите й се напълниха със сълзи. Този път тя не ги изтри и те започнаха да се стичат по лицето й и закапаха по фланелката, която й беше подарила Макгъвърн.

— Извинявай, Луси — казах спокойно, — знам, че животът ти не е лесен.

Замълчахме и двете. Тя беше обърнала лице настрани и плачеше. После си пое дълбоко и продължително въздух, който като че затрептя в гърдите й.

— Обичала ли си някога жена? — запита тя.

— Обичам теб.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Не съм обичала никоя друга — отговорих аз. — Или поне не си спомням.

— Опитваш се да шикалкавиш.

— Не го казах с такава цел.

— А би ли могла?

— Какво дали бих мога?

— Да обичаш жена — настоя тя.

— Не знам. Започвам да мисля, че нищо не знам. — Отговорих й честно, доколкото ми бе възможно. — Може би тази част от мозъка ми е блокирана.

— Това няма нищо общо с мозъка.

Не знаех какво да й отговоря.

— Спала съм с двама мъже — призна тя. — Така че за твое сведение знам каква е разликата.

— Луси, не е нужно да се оправдаваш за твоя случай пред мен.

— Личният ми живот не би трябвало да бъде смятан за „случай“.

— Но е на път да се превърне в такъв — върнах се аз на въпроса. — Какъв смяташ, че ще бъде следващият ход на Кари?

Луси отвори още една бира и погледна, за да провери дали чашата ми е пълна.

— Ще разпрати писма до медиите ли? — попитах аз вместо нея. — Ще излъже под клетва ли? Ще застане на подсъдимата скамейка и ще разкаже в подробности за всичко, което сте говорили, правили или мечтали двете?

— Откъде, дявол да го вземе, мога да знам? — отвърна тя. — Имала е на разположение пет години да мисли и да планира, докато ние, останалите, бяхме много заети.

— Какво друго може да знае, което да излезе наяве?

Луси стана и започна да се разхожда нагоре-надолу.

— Ти навремето й вярваше — продължих аз. — Доверяваше й се, а тя през цялото време е била съучастница на Голт. Ти си била нейната осведомителна, Луси, от която е черпила сведения за всички нас.

— Наистина съм много уморена да говоря за това — каза тя.

Но трябваше да говорим. Бях решена да я заставя. Станах и загасих горната лампа, защото винаги съм смятала, че е по-лесно да се разговаря в спокойна атмосфера, когато стаята е потънала в сумрак. В началото тя не се отзова на моето подканване и продължи да се разхожда известно време като див звяр, а аз я наблюдавах мълчаливо. После седна неохотно на леглото си и се облегна назад.

— Да поговорим първо за нещо, което не е свързано с твоята репутация — започнах аз със спокоен тон. — Да обсъдим за какво ще бъде това дело в Ню Йорк.

— Знам за какво ще бъде.

— Темпъл Голт е убил най-малко петима души във Вирджиния — започнах аз. — И знам, че Кари е участвала най-малко в едно от тях, тъй като я имаме заснета на видеокамера в момента, когато изстрелва куршум в главата на жертвата. Помниш това, нали?

Тя мълчеше.

— Ти беше в стаята, когато гледахме ужасяващия запис — продължих аз.

— Знам всичко това! — В гласа на Луси отново се почувства гневна нотка. — Говорили сме милион пъти.

— Ти я видя да убива — продължих аз. — Тази жена, която беше твоя любовница, а ти беше наивна, едва деветнадесетгодишна девойка, стажуваше в ЛИ и програмираше КСИИИК.

Усетих, че тя се затваря все повече в себе си. Моят монолог ставаше все по-мъчителен. ЛИ беше съкращението за Лабораторията за изследвания на ФБР, където беше компютърната система за изследване на изкуствения интелект в криминалистиката или съкратено КСИИИК.

Луси беше създала тази система и беше я внедрила. А сега я бяха отстранили и тя не можеше дори да понася да чува името й.

— Видя любовницата си да убива, след като те беше замесила по присъщия си хладнокръвен, предварително обмислен начин на действие. Тя не ти беше лика-прилика — додадох аз.

— Защо говориш така? — запита Луси с приглушен глас, подпряла лицето си с ръце.

— За да добиеш по-реална представа за нещата.

— Не се нуждая от такава.

— Мисля, че се нуждаеш. А няма дори да навлизам в подробности за личния ми живот, които Кари и Голт бяха научили от теб. Това продължи и в Ню Йорк, където Голт уби собствената си сестра и най-малко още един полицай, а съдебната експертиза показа, че не го е извършил сам. По-късно бяха намерени отпечатъци от пръсти по някои от личните вещи на Джейн Голт. А когато заловиха Кари на Бауъри, намериха къс плът от Джейн в джоба на панталоните й. Сега знаеш, че и Кари е участвала в това убийство.

— Вероятно е така — рече Луси. — Вече си ми го казвала.

— Но не знаеш за Еди Хийт. Помниш ли шоколада и кутията с консервираната супа, която той купил от 7-Илевън11 и пликът, който намериха до агонизиращото му тяло? Откриха по него отпечатък от пръста на Кари.

— Не може да бъде! — Луси беше изумена.

— Има и още неща.

— Защо не си ми го казала досега? Значи е вършила всичко заедно с него. И вероятно му е помогнала да избяга от затвора по това време.

— Не се и съмняваме в това. Като Бони и Клайд12, които са се подвизавали дълго преди да я срещнеш, Луси. Тя е убивала, когато си била само на седемнадесет години и никога дотогава не си била целувана.

— Ти не знаеш дали не съм била целувана дотогава — заяви племенницата ми с безразличен тон.

Известно време и двете мълчахме. След това Луси каза с треперещ глас:

— Значи мислиш, че две години тя е кроила планове как да намери начин да се запознае с мен и да станем…

— Да, как да те прелъсти — прекъснах я аз. — Не знам дали го е планирала от толкова отдавна. И откровено казано, не ме интересува. — Възмущението ми нарастваше. — Направихме всичко възможно да я предадем за тези престъпления на съдебните власти във Вирджиния, но не успяхме. Затова пък в Ню Йорк няма да й се размине толкова лесно.

Бях забравила, че държа празната бирена бутилка, която се поклащаше в ръката ми. Затворих очи и в съзнанието ми изплуваха образите на разни мъртъвци. Видях Еди Хийт, облегнат на кофа за боклук. Дъждът отмиваше кръвта от раните му. После шерифа и надзирателя от затвора, които Голт бе убил, вероятно пак с участието на Кари. Бях докосвала техните трупове и трябваше да отчитам мъките им в диаграми, протоколи от аутопсии и скици на зъби. Не можех да се противопоставя на желанието за мъст, което ме бе обзело. Исках Кари да умре за това, което бе причинила на тях, на племенницата ми и на мен.

— Тя е чудовище — заявих аз и гласът ми се разтрепери от гняв. И от покруса. — Ще направя всичко, което мога, за да бъде наказана.

— Защо ми говориш всичко това? Да не мислиш, че и аз не искам да си получи заслуженото?

— Сигурна съм, че го искаш.

— Само ме остави и ще пусна шалтера на електрическия стол или ще й забия смъртоносната инжекция във вената.

— Не допускай някогашната ти връзка с нея да те скара с правосъдието, Луси.

— Господи!

— Тази битка и без това не е по силите ти и ако не погледнеш на нещата в перспектива, Кари ще постигне това, което желае.

— Господи! — повтори Луси. — Не искам да чувам нищо повече.

— Чудиш се какво иска тя, нали? — Аз не можех да спра да говоря. — Мога да ти кажа, че знам със сигурност. Да изопачи истината! Това, което умее да прави най-добре. И после какво? Ще я признаят за невинна, защото е невменяема, и съдията ще я върне обратно в „Кърби“. След това внезапно ще се подобри изключително много и лекарите ще решат, че не е луда. Двоен риск. Защото не може да бъде съдена два пъти за едно и също престъпление. И накрая ще се върне пак на улицата.

— Ако бъде в състояние въобще да ходи — заяви студено Луси. — Защото ще я намеря и ще й пръсна мозъка.

— Какви ги говориш?

Наблюдавах силуета й, докато седеше, облегната на възглавницата в леглото си. Беше като истукана. Можех да доловя ускореното й дишане, породено от омразата, която бушуваше в нея.

— Хората съвсем не ги интересува с кого и как си спала или спиш сега, ако ти не се замислиш над това — казах й аз спокойно. — Впрочем, мисля, че съдебните заседатели ще разберат как е могло да се случи това в миналото. Била си съвсем млада. А тя е била по-голяма от теб, впечатляваща и с прекрасна външност. Била е обаятелна и нежна и ти си се поддала на чара й.

— Като на Тиюн сега — каза Луси, но не можах да разбера дали ми се подиграва.

— Тиюн не е психопатка — заявих аз.