Красивите

Пропадането

През нощта беше сковал първият зимен студ. Дърветата святкаха като стъклени, а по голите вейки имаше нанизи от ледени висулки. Искрящите им черни пръсти се протягаха напряко през прозореца и разделяха небето на малки остри парчета.

Толи опря ръка о прозореца и остана така, докато зимният мраз не се просмука през стъклото в дланта й. Острият студ правеше следобедната светлина по-ярка и също толкова нетрайна като ледените висулки навън. Благодарение на нея се събуди и онази част от съзнанието й, която все още я тешеше назад към красивите сънища.

Когато дръпна ръката си от стъклото, върху него остана отпечатък на дланта с неясни контури, който бавно се изпари.

— Няма вече отнесената Толи — каза тя, после се ухили и постави ледена длан върху бузата на Зейн.

— Какво по… — изфъфли той и се раздвижи само колкото да се освободи от ръката й.

— Събуди се, красавецо.

Той едва отвори очи.

— Направи тъмно — нареди на интерфейс-белезницата.

Стаята се подчини и потъмни стъклото на прозореца.

Толи се намръщи.

— Пак ли главоболие?

Зейн все още получаваше пристъпи на мигрена, които можеха да го извадят от строя в продължение на часове, но дори това не беше толкова зле, колкото първата седмица след вземането на хапчето.

— Не — промърмори той. — Спи ми се.

Тя се протегна за дистанционното и направи прозореца отново прозрачен.

— Тогава е време да ставаш. Ще закъснеем за ледената пързалка.

Той я погледна, открехнал само едното око.

— Пързалянето с кънки е кофти.

— Спането е кофти. Ставай и се газирай.

— Газирането е кофти.

Толи повдигна едната си вежда, което вече не й причиняваше болка. Сега беше примерна красавица и челото й след операцията отново стана гладко и съвършено, но въпреки това белегът беше увековечен с татуировка: черна келтска спирала точно над окото, която от време на време се въртеше в ритъма на сърцето й. А за да се получи пълен синхрон, си направи същата операция на ирисите като Шай и сега те показваха часа обратно на часовниковата стрелка.

— Газирането не е кофти, мързеланко. — И Толи отново постави длан върху прозореца, за да я охлади. Нейната интерфейс-белезница проблесна на слънцето като вледенените дървета отвън и тя за милионен път се загледа да види някакъв ръб или сглобка по гладката метална повърхност. Но гривната сякаш беше сътворена от едно-единствено парче стомана и идеално прилепваше към китката й. Тя леко я подръпна и усети как едва доловимо се върти около ръката; китката й отслабваше с всеки изминал ден. — Кафе, моля — изчурулика слабо тя към белезницата.

В стаята се разнесе аромат на топла напитка и Зейн отново се размърда. Когато ръката й се охлади достатъчно, Толи залепи длан върху голите му гърди. Той трепна, но този път не се опита да се съпротивлява, а стисна чаршафа в юмруци и пресекливо си пое дъх. Очите му се отвориха и златните му ириси проблеснаха като студеното зимно слънце.

— Ето това вече беше газиращо.

— Аз пък си мислех, че газирането е кофти.

Той се усмихна и се протегна сънливо.

Толи отвърна на усмивката му. Зейн беше поразително красив, когато се събуждаше. Сънят обикновено омекотяваше напрегнатия му поглед, а суровите черти добиваха почти уязвимия вид на изоставено гладно сираче. Толи, разбира се, никога не би го споменала пред него, защото той сигурно щеше да си направи нова операция и да го промени.

Тя се запъти към кафемашината, прескачайки по пътя си купчини нерециклирани дрехи и мръсни чинии, които покриваха всеки сантиметър от пода. Както обикновено, стаята на Зейн приличаше на корабокруширал кораб. Гардеробът му беше наполовина отворен, защото наблъсканото вътре не позволяваше вратата да прилепне плътно. Затова пък в такава стая много лесно можеше да се скрие нещо.

Докато отпиваше от кафето си, Толи нареди на отвора в стената да приготви обичайните им екипи за пързаляне: дебели синтетични якета, обточени с изкуствена заешка кожа, ватирани клинове с наколенки срещу лоши падалия, черни шалове и най-важното — дебели ръкавици, които стигаха почти до лактите. Докато отворът изплюваше дрехите, тя отнесе кафето на Зейн и това най-после успя да го върне в съзнание.

Зейн и Толи пропуснаха закуската — правеха го от месец насам — и поеха с асансьора надолу към централния вход на „Къщата на Пулхер“7, придържайки се към сленга на красивите, докато разговаряха.

— Видя ли скрежа, Зейн-ла? Толкова е ледено.

— Зимата е направо газиращо преживяване.

— Абсолютно. Лятото също е доста… Не знам как да го кажа. Топлещо, или нещо от този род.

— Извънредно.

Усмихнаха се любезно на пазача при входа и излязоха на студа, застоявайки се за кратко на най-горното стъпало на стълбището. Толи подаде чашата си с кафе на Зейн и напъха ръкавиците в ръкавите, покривайки белезницата на лявата си ръка с два слоя дрехи. След това уви черния шал около китката на същата ръка и здраво го пристегна, за да изолира още по-добре гривната. После пое двете чаши с кафе от Зейн и се загледа в парата, която излизаше на кълба от трепкащата черна повърхност, докато той правеше същото със своите ръкавици.

Когато и той приключи, Толи заговори, но не твърде високо:

— Мислех, че поне днес ще се държим нормално.

— Аз се държа съвсем нормално.

— Хайде стига — „газирането е кофти“!

— Какво? Много ли се изхвърлих?

Тя поклати глава, изкиска се и го побутна към левитиращия кръг на ледената пързалка.

Беше минал месец, откакто изпиха хапчетата, но нито Толи, нито Зейн бяха изпаднали в мозъчна смърт досега. Първите няколко часа обаче състоянието им беше тотално скофтено. Извънредните претърсиха бясно и тях, и „Валентино 317“, събирайки всичко намерено в малки пластмасови пликчета. После изджавкаха милион въпроси с острите си извънредни гласове, опитвайки се да разберат защо двойка нови красиви би се покачила на предавателната кула. Толи се опита да им обясни, че са търсели усамотение, но нито едно обяснение не се оказа достатъчно задоволително за агентите.

Накрая се появиха някакви пазачи и донесоха изоставените им пръстени, медицински спрей за наранените длани на Толи и мъфини. Толи излапа дълго отлаганата закуска като гладно псе, докато газираната й приповдигнатост съвсем не изветря, после се усмихна красиво и помоли да бъде отведена в хирургията за заличаване на белега от миналата нощ. След още един отегчителен час и нещо, Извънредните най-накрая позволиха на пазачите да я отведат в болницата заедно със Зейн.

В общи линии това бяха най-съществените събития, като се изключат интерфейс-белезниците. Лекарите нахлузиха на Толи нейната по време на пластичната операция за заличаване на белега, а Зейн се събуди на следващата сутрин и установи с удивление, че има белезница на ръката. Белезниците функционираха също като интерфейс-пръстените, но освен това можеха да изпращат гласови съобщения от произволна точка, също като мобилен телефон. Това означаваше, че ретранслират думите им, дори когато двамата са на открито и за разлика от пръстените никога не губят обхват. На всичко отгоре бяха споени така, че нито един инструмент, с който Толи и Зейн се опитаха да ги отключат, не успя да отвори непрекъснатия им гладък кръг.

Едва ли някой е очаквал обаче, че белезниците ще се превърнат в модния фетиш на сезона. Щом останалите кримита ги видяха, на Зейн му се наложи доста да се потруди, за да ги откаже и те да си поръчат такива. Затова нареди на отвора в стаята му да пусне цял куп имитации и ги раздаде. През следващите седмици плъзна слух, че белезниците са новият атрибут на кримитата и са знак за принадлежност към групата на изкачилите предавателната кула върху „Къщата на Валентино“; оказа се, че стотици от новите красиви са станали свидетели как Толи и Зейн се катерят по нея и са привлекли още толкова зрители, изпращайки трескаво пингове всички да гледат шоуто през прозорците си. След няколко седмици само най-безнадеждните демодета ходеха без метална гривна, имитация на белезница около китката и се наложи да увеличат охраната на кулата, за да държат новите красиви по-далече от нея.

В града вече сочеха с пръст Толи и Зейн, щом се появяха на публично място, и с всеки изминал ден броят на желаещите да влязат в клуба на кримитата растеше. Сега нямаше някой от новите красиви, който да не иска да се газира.

Толи се безпокоеше как точно ще се получи пропадането, но двамата със Зейн не говориха много по пътя към ледената пързалка. Макар белезниците им да не можеха да доловят нищо под дебелия зимен екип, мълчанието постепенно се превърна в правило за тях, което спазваха навсякъде. Толи порасна, използвайки алтернативни начини за общуване: намигвания, въртене на очи и безгласно произнесени думи. Когато живееш в мълчалива конспирация, всеки жест придобива особено значение, а всяко докосване е смислово заредено.

Докато пътуваха със стъкления асансьор, който водеше към летящата ледена пързалка, увиснала над огромния купол на Стадиона на Нефертити, Зейн хвана ръката на Толи. Очите му святкаха, както ставаше преди всеки ненадеен и дързък номер, като да организира засада със снежни топки на покрива на „Къщата на Пулхер“, например. Точно сега тя имаше нужда от игривия му поглед, за да се отпуснат поне малко обтегнатите й нерви. Не трябваше останалите кримита да усетят тревогата й.

Повечето от тях вече бяха там, наемаха кънки и мереха бънджи жилетки, за да открият своя размер. Няколко току-що приети новобранци разгряваха на леда и изглеждаха доста нестабилни, а съскането от ножовете на кънките им напомняше на квестор, който с шъткане призовава да се пази тишина по време на изпит.

Шай устремно се плъзна към Толи да я прегърне и едва не я събори на леда.

— Здрасти, Кльощава.

— Здравей, Кьорава — отвърна Толи и се изкиска. Грозните прякори отново бяха излезли на мода, но Шай и Толи размениха старите си имена, защото Толи постоянно слабееше. Никак не й харесваше да гладува, но се надяваше рано или късно да отслабне достатъчно, за да изхлузи белезницата от ръката си.

Толи забеляза, че Шай беше увила черен шал около китката си в знак на солидарност. Тя си направи и татуировка като на Толи — гнездо усойници, които се виеха около веждата и надолу по бузата и. Много от кримитата вече имаха татуировки, които пулсираха с ритъма на сърцето, така че веднага да се види колко са газирани. Термочашите за кафе вдигаха облаци пара в студения въздух над групата кримита, а татуировките на всички се въртяха като побеснели.

Над тълпата се надигна хор от възклицания и приветствия, когато забелязаха Толи и Зейн да приближават и вълнението достигна своя връх. Перис се плъзна към тях, понесъл бънджи жилетка и кънки за Толи.

— Благодаря, Носльо — каза Толи, събу ботушите си и седна на леда. На пързалката не беше позволено да се използват левитиращи кънки; металните ножове святкаха на слънцето като стоманени кинжали. Толи затегна връзките на кънките си.

— Носиш ли си манерката? — обърна се към Перис тя.

Той измъкна плоската метална бутилка.

— Двойна водка.

— Много сгряващо. — Толи и Зейн бяха отказали алкохола, в резултат на което заприличаха на красиви умове много повече, отколкото на газирани; сега обаче твърдият алкохол имаше съвсем друго предназначение.

Тя протегна ръка в ръкавица към Перис и когато той й помогна да се изправи, нейното ускорение понесе и двамата в нещо като импровизиран валс върху леда. Те се закискаха и постепенно се закрепиха стабилно върху кънките.

— Да не си забравиш жилетката, Кльощо — каза той.

Тя взе бънджи жилетката от ръцете му и затегна ремъците.

— Това май се очертава да бъде кофти преживяване, а?

Перис нервно кимна.

— Някакво съобщение от приятелите ни отвъд реката? — попита тя с глас, притихнал до шепот.

— Нищичко. Изчезнаха от лицето на земята.

Толи сви вежди. Крой ги посети преди месец и от тогава досега новите мъгляни не бяха дали никакви признаци на живот. Тази тишина вече ставаше злокобна, освен ако не беше тяхното поредно влудяващо изпитание. Така или иначе, първата й работа ще е лично да провери какво става, щом веднъж се отърве от глупавата белезница.

— Фаусто как се справя с преформатирането на оня сърф?

Перис само сви рамене, наблюдавайки объркано останалите кримита, които с писъци и крясъци нахлуха на пързалката и шумно се врязаха в групата малки замбонита, полиращи леда.

Толи огледа татуировката върху челото на Перис — трето око, което мигаше с ритъма на сърцето — после се взря във великолепните му очи, кафяви, топли и бездънни. Сега Перис изглеждаше много по-газиран, отколкото преди месец — всички кримита бълбукаха неудържимо — но въпреки това Толи вече дни наред не забелязваше някакво подобрение у него. За всички беше много по-трудно да излязат от състоянието на красивия ум без хапчета, които поне отчасти да ги излекуват, както стана с нея и Зейн. Иначе лесно можеха да изпаднат в еуфория от нищо, но нямаше сила, която да ги задържи фокусирани по-дълго време.

Е, може пък бягството да им даде начално ускорение.

— Всичко е наред, Носльо. Хайде да се пързаляме.

Толи направи контра с металното острие на едната кънка, оттласна се и се плъзна покрай външната страна на кръга. Взря се надолу през пъстрия прозорец на леда под краката си. През него лесно можеха да се видят магнитните левитатори, които държаха пързалката във въздуха, разположени в мрежа на няколко метра един от друг и заобиколени от лъчите на хладилната инсталация. Много по-надолу се мержелееше и огромният овал на стадиона, малко не на фокус, като през очите на някой с красив ум. Прожекторите бяха включени — отборите загряваха за футболния мач, който трябваше да започне след четиридесет и пет минути. Както обикновено, щом публиката заеме местата си, щеше да започне заря. Много красива.

Небето над тях представляваше безкрайна синева и само няколко балона с горещ въздух, потрепващи над най-високите парти-кули, нарушаваха съвършенството й. Когато беше във въздуха, ледената пързалка представляваше най-високата точка в „Града на новите красиви“. Сега целият град лежеше в краката на Толи.

Тя се плъзна подир Зейн и го изненада в момент, когато правеше завъртане.

— Не ти ли се струва, че всички са доста газирани?

— По-скоро нервни. — Той елегантно се плъзна заднешком, направи го с лекота, сякаш беше естествено като дишането. Напомпаните при операцията мускули сега бяха освободени от леността на красивите. Той можеше да стои на ръце, без да трепне; да се покатери до прозореца си в „Къщата на Пулхер“ за секунди и да надбяга еднорелсовите мотриси, с които караха трошливите от предградията в централната болница. Никога не се потеше и можеше да задържи дъха си цели две минути.

Докато го наблюдаваше, Толи си спомни рейнджърите, които я спасиха от полския пожар по време на пътуването й към Мъглата. Зейн притежаваше същите физически данни като тях — бърз и силен, но без стряскащото, нечовешко съвършенство на агентите от „Извънредни ситуации“. Толи също не беше повлекана, но с хапчето силата и координацията на Зейн преминаха на по-високо ниво. Харесваше й да се пързаля по леда с него, да прави кръгове около другите кънкьори и да е в центъра на разноцветната вихрушка от проблясващи остриета на кънките.

— Нещо ново от новите мъгляни? — попита той и гласът му за малко да потъне в съскането на кънките.

— Перис каза, че още нищо няма.

Зейн изруга, направи остър завой и поръси с ледени стърготини един непознат кънкьор, който бавно напредваше по края на кръга.

Толи го настигна.

— Трябва да сме търпеливи, Зейн. Рано или късно ще свалим тези неща.

— Писна ми да съм търпелив, Толи. — Той погледна надолу през леда. Стадионът под тях гъмжеше от народ и публиката очакваше нетърпеливо първия мач от междуградските плейофи. — Колко още?

— Всеки момент ще започне — отговори тя.

В мига, в който го каза, първите фойерверки разцъфнаха под краката им, превръщайки пързалката в пъстър поднос, оцветен в синьо и червено. Секунда по-късно закъснял тътен се дочу през леда, последван от едно „Ааах!“ на възхитената тълпа.

— Започва се — каза ухилен Зейн. От раздразнението му не беше останала и следа.

Толи стисна ръката му и го остави да се откъсне от нея, устремен към центъра на кръга — най-отдалеченото място от магнитно левитиращата конструкция около леда. После вдигна ръка и изчака останалите кримита да се струпат плътно около нея.

— Манерките — тихо нареди тя и чу как думата се предава от уста на уста между останалите.

Металните манерки засвяткаха на слънцето и тя чу стърженето на отварящи се капачки. Сърцето и биеше лудо, а сетивата й се изостриха от очакването. Сега татуировките на всички се въртяха като побеснели. Тя видя Зейн да набира скорост, пързаляйки се по външния кръг на пързалката.

— Излей — нареди тихо тя.

Над групата кримита се разнесе бълбукащ звук, двойна водка и чист етилов алкохол с клокочене се изливаха върху леда. На Толи й се причу леко пропукване, слаб протест от страна на леда, когато разлетият алкохол започна да покачва температурата му.

Зейн от край време, още преди хапчето, беше мечтал за нещо такова и понякога разливаше шампанско по леда, докато останалите кримита се пързалят. Лекарството обаче го направи много по-сериозен; той дори направи лабораторен тест в хладилника в стаята си. Напълни една форма за лед, като всяко деление съдържаше смес между водка и вода в различно съотношение. После постави формата в камерата.

Деленията, които бяха пълни само с вода, замръзнаха нормално, но тези с нарастващо количество алкохол все повече приличаха на киша, докато делението, пълно само с водка, си остана в течно състояние.

Толи наблюдаваше как алкохолът бавно се разлива наоколо и покрива пързалката, просмуква се между кънките им и заличава следите от остриетата по повърхността. Стадионът сега прозираше ясно през леда и тя можеше да види всеки детайл от зелените и жълтите букети на фойерверките. Поредният тътен от зарята обаче се смеси с едно друго, много по-зловещо пукане. Сега фойерверките се разпукваха все по-начесто, отивайки към грандиозния финал на илюминациите.

Толи даде знак на Зейн.

Той направи последна обиколка и се насочи към тях, постепенно набирайки скорост. Тя усети, че тръпка на паника минава през групата около нея, сякаш стадо газели забеляза някоя от големите котки да го атакува. Няколко кримита изпиха последните глътки, останали в манерките им, после ги напълниха с портокалов сок, за да заличат доказателствата за стореното.

Толи се ухили при мисълта какво красиво объркване ще предизвикат сред охраната: „Ние всички просто си стояхме там, говорехме си и обсъждахме наши си работи, даже не се пързаляхме, когато изведнъж.“

— Внимавайте! — извика Зейн и групата се разцепи на две, за да му направи път.

Той се устреми към центъра на кръга, подскочи нечовешки високо, очите и ножовете на кънките му проблеснаха, после се стовари с цялата си тежест върху леда, врязвайки металните остриета в него.

В същата секунда Зейн изчезна от погледите им, съпроводен от трясък като на счупено стъкло; Толи чу как пукането обхвана цялата пързалка и си спомни звука при падането на отсечено дърво в Мъглата. За части от секундата някаква сила я метна във въздуха, тя се озова върху голямо парче лед, което се полюшна нагоре-надолу, носено от магнитния левитатор, но после се пречупи по средата, Толи започна да пропада и сърцето й се качи в гърлото. Десетки ръце в ръкавици се впиха в дрехите й в критичния момент на групова паника, после центърът на пързалката подаде, надигна се всеобщ писък и кримита, ледени късове и замбонита вкупом заваляха върху зелената трева на футболния терен пред очите на десет хиляди души, които наблюдаваха в изумление тази картина.

Ето това вече беше истинско газиране.

Отскокът

За миг всичко потъна в тишина.

Навсякъде около нея безшумно летяха ледени отломки и при премятането си във въздуха улавяха отблясъци от светлините на стадиона. Вятърът накъсваше и отнасяше надалече бойните викове на кримитата още в мига, в който те се откъсваха от устата им. Тълпата долу беше застинала в смаяно мълчание и наблюдаваше с вирнати тави. Толи разпери ръце, за да забави падането, наслаждавайки се на скъпоценните мигове като на капки вода в пустиня. Този момент от полета с бънджи жилетка приличаше на истинско летене.

После взрив от екот и светлина я замая, ушите й заглъхнаха и тя стисна очи срещу ослепителното сияние, което я заля. Няколко секунди беше парализирана от изумление, след това тръсна тава да се съвземе и отвори очи: навсякъде около нея разцъфваха разноцветни дъги, сякаш се намираше в самия център на зараждаща се галактика. Някъде над нея се разнесоха още гърмежи, последвани от огнен дъжд. Тя най-после осъзна какво става.

Грандиозният финал на илюминациите беше съвпаднал с момента, в който групата кримита се провали с гръм и трясък през дупката в леда. Моментът на пропадането се беше оказал даже прекалено добре избран.

Една съскаща огнена топка се залепи за нейната бънджи жилетка, припламна със студения пламък на бенгалски огън и обсипа лицето й с гъделичкащи искри. Толи инстинктивно размаха ръце да се предпази, а през това време земята, от която я деляха само няколко секунди, устремно полетя насреща. Тя все още не беше успяла да се овладее, когато ремъците на бънджи жилетката се врязаха в тялото й и я спряха с главата надолу на няколко метра от тревата на терена.

Когато жилетката я подхвърли отново нагоре, Толи се сви на кълбо, за да се предпази от падащите едри парчета. Рискът отгоре й да се стовари голям леден къс или някое замбони беше най-опасната част от плана. Но тя остана невредима и успя да направи салто във въздуха, а когато достигна пика на отскока, дочу едно масово „Ааах“ от изплашената публика долу. Зрителите най-после бяха схванали, че това не е част от илюминациите и нещо не е наред.

Двамата със Зейн обмисляха да хакнат светлинното табло, където се изписва резултатът от мача и в мига на пропадането да пуснат някакво съобщение, да пробият някак постоянната мъгла, което владееше красивите умове, още докато зрителите не са се съвзели от шока. Но в такъв случай охраната щеше лесно да разбере, че пропадането е било предварително планирано и това щеше да повлече след себе си куп кофти усложнения.

Новината за пропадането щеше да стигне до ушите на новите мъгляни по един или друг начин и те най-накрая щяха да разберат смисъла на посланието.

Лекарството действаше. Новите мъгляни вече имаха съюзници вътре в града. Небесата се бяха продънили.

Жилетката на Толи най-накрая спря да я подмята нагоре-надолу и тя спря някъде в средата на игрището, където тревата беше покрита с ледени късове, тресящи се замбонита, кикотещи се кримита и няколко невинни кънкьори, пострадали при пропадането, които сега със сигурност благодаряха на провидението, че бънджи жилетките са задължителни на пързалката. Тя се огледа за Зейн и видя, че инерцията от пропадането го беше запратила в една от вратите на игрището. Втурна се нататък, оглеждайки кримитата, покрай които притичваше. Татуировките им бясно пулсираха, задействани от антикрасивата магия на пропадането. За щастие никой не беше пострадал, ако не се броят няколко натъртвания и малко опърлена коса.

— Получи се, Толи! — изумено прошепна Фаусто, все още стиснал парче лед, когато профуча покрай него. Тя продължи да тича напред.

Зейн се кискаше истерично, оплетен в мрежата на вратата. Когато зърна Толи, той се провикна с цяло гърло: „Г-о-о-о-ол!“.

Тя с облекчение се стовари върху тревата и чак сега си позволи да се отдаде на газиращото удоволствие от случилото се — светът се променяше пред очите й. Имаше чувството, че с един поглед можеше да обхване всяко лице в публиката и ясно да види изражението му под нереално ярката светлина на прожекторите. Десет хиляди души се бяха вторачили в нея, поразени и изпълнени с благоговение.

Толи си представи как в този момент би могла да произнесе слово, да им разкаже за операцията, за мозъчната аномалия и за ужасната цена, която плащат, за да са красиви — да им обясни, че да си красив е равносилно на това да си тъп и че техният безгрижен живот е напълно празен и безсмислен. Сигурно в момент като този стъписаната тълпа щеше да чуе посланието й.

С планираното от тях пропадане двамата със Зейн искаха да изпратят послание на новите мъгляни, но това не беше единствената цел. Те си даваха сметка, че случка от този порядък ще държи кримитата газирани поне още няколко дни, но дали такива преживявания биха променили красивите без помощта на хапче? От начина, по който Фаусто я погледна, Толи разбра, че това сигурно е възможно. Сега, докато наблюдаваше лицата в тълпата — нови красиви, красиви от втора степен и дори трошливи, всичките еднакво стъписани — тя се запита дали пропадащите небеса не бяха предизвикали нещо повече у тях от обичайния шок.

Във всеки случай посланието им стигна до града. По игрището сновяха охранители с аптечки за оказване на бърза помощ. Толи никога не беше виждала накуп толкова много паникьосани красиви от втора степен. Също като зрителите, те изглеждаха напълно изумени, че подобна катастрофа е възможно да се случи тук, в града. Левитиращите камери, подготвени да предават срещата, сега сновяха над терена и снимаха пораженията. В края на деня Толи си даде сметка, че кадрите от пропадането ще бъдат излъчени във всички градове на планетата.

Тя си пое дълбоко въздух. Чувстваше се също като в детството, когато за първи път пусна сама фойерверк-изненадата, че натискането на един малък бутон може да произведе такъв шум, и уплашена, че е направила беля. Когато първоначалната еуфория отмина, Толи усети как, въпреки внимателното прикритите следи, някой рано или късно ще се досети, че пропадането е било предварително планирано.

Внезапно изпита остра нужда от присъствието на Зейн, от неговата мълчалива подкрепа и премина на бегом оставащото разстояние до футболната врата. Той най-после се беше освободил от разкъсаната мрежа и двама охранители пръскаха лицето му с медицински спрей. Толи ги разбута и го прегърна.

Навсякъде по терена имаше охранители, затова тя заговори на сленга на красивите:

— Голямо газиране, а?

— Тотално — отговори той. Зейн нямаше временна татуировка на челото, но тя и така усещаше ускорения пулс на сърцето му изпод дебелото зимно яке.

— Счупен ли си някъде?

— Не, само наболява. — Той предпазливо попила едната половина на лицето си; върху бузата му имаше червени следи, отпечатани от мрежата. — Май отбелязахме точка, а?

Тя се изкиска и нежно целуна наранената му буза, после доближи устни до ухото му.

— Действа! Наистина действа! Вече нищо не може да ни се опре.

— Така е.

— След този случай в Новата Мъгла трябва да разберат, че лекарството действа. Ще ни изпратят още хапчета и тогава всичко ще се промени.

Той се отдръпна и кимна, после се приведе да я целуне по ухото и тихо промърмори:

— А ако не са схванали съобщението, ще се наложи ние да излезем навън и да ги потърсим.

Краят на купона

Тази нощ всичко беше залято с шампанско. Въпреки че се бяха зарекли повече да не пият, Толи и Зейн решиха да вдигнат тост за оцеляването на кримитата в Голямото сгромолясване на Стадиона на Нефертити.

Всички бяха инструктирани как да се държат тази нощ, всяка реакция беше предварително отрепетирана, затова никой не спомена за разлят по леда алкохол, нямаше дори намек за злорадство или поздравления за успешно осъществения план — отвсякъде се чуваше само въодушевеното бърборене на нови красиви, които постепенно се съвземаха след газиращо и неочаквано преживяване.

Кримитата разказваха и преразказваха всеки за собствените си усещания по време на пропадането — за разпадащия се лед, за замайващия полет сред канонада от фойерверки, за впиването на ремъците на бънджи жилетките при обезопасяване на полета, за вълната позвънявания на разтревожени родители, които бяха разбрали за случилото се от емисиите по всички канали. Повечето кримита бяха интервюирани за новините и разказваха личните си истории с израз на невинна изненада. Подробностите около събитието и неговите последствия се трупаха като лавина: подадени оставки в градския съвет по архитектура; пълна промяна в графика на плейофите и окончателно затваряне на левитиращата пързалка (доста кофти страничен ефект, който Толи не беше предвидила).

Но скоро всичко това им досади — дори собственото ти лице на екрана може да бъде отегчително, ако си го видял петдесетина пъти — затова Зейн ги поведе да си напалят огън в „Дензъл парк“.

Кримитата продължаваха да бълбукат като врящ казан, татуировките им се въртяха в заревото на пламъците, докато отново и отново разказваха всеки своята история. Използваха сленга на красивите, в случай че някой подслушва, но въпреки това Толи долавяше нещо повече от плоски баналности в думите им. По същия начин разговаряха и те двамата със Зейн — винаги внимаваха какво ще кажат пред белезниците, но успяваха да натоварят с важен смисъл наглед празните приказки на красивите. Очевидно мълчаливата конспирация, споделяна доскоро само от тях двамата, сега се разрастваше. Докато наблюдаваше пламъците и слушаше разсеяно разговорите около себе си, Толи все повече се убеждаваше, че газираното състояние, което пропадането предизвика в групата, наистина може да продължи по-дълго. Дали хората все пак нямаше сами да открият начин да се освободят от красивия ум, без да прибягват до хапчета.

— По-бързо пий това шампанско, Кльощо! — Зейн прокара пръсти по врата й, за да я откъсне от мислите, в които беше потънала. — Чувал съм, че алкохолът много лесно се изпарява.

— Изпарява ли се? Ужасно! — Толи доби загрижен вид и вдигна чашата си на фона на пламъците. По новините на всеки час съобщаваха как върви разследването около пропадането на пързалката. Цял куп инженери търсеха обяснение как е възможно лед с двайсетсантиметрова дебелина, поддържан от магнитни левитатори, да подаде на тежестта само на няколко десетки души. Май накрая вината щеше да бъде приписана на ударната вълна от зарята, на топлината от прожекторите над стадиона и даже на синхронните вибрации от ритмичното пързаляне на кънкьорите, каквито се получават и при маршируването на войници. Нито един експерт дори не подозираше, че истинската причина за пропадането се е изпарила във въздуха.

Толи вдигна чаша и се чукна със Зейн. После я пресуши, взе чашата на Зейн и го напръска с малко шампанско.

— Благодаря, Кльощо — каза той.

— За какво?

— Че споделяш всичко с мен.

Тя му хвърли красива усмивка. Той, естествено, говореше за хапчетата, не за шампанското.

— Пак заповядай. Радвам се, че има достатъчно и за двамата.

— Да не повярваш в газирания ни късмет, ама подейства.

Тя кимна. Лекарството още не беше съвършено, но като се има предвид, че двамата взеха по половин доза, тестът можеше да се смята за успешен. Лекарството подейства на Зейн почти мигновено и само за няколко дни успя да разбърка неговия красив ум. Хапчето на Толи действаше по-бавно и тя все още се събуждаше замаяна сутрин, та трябваше Зейн да търси начини да я газира. Затова пък тя извади късмет и не страдаше от ужасни пристъпи на мигрена като Зейн.

— Според мен винаги е по-добре да споделяш — каза тя и отново разклати чашата му шампанско. Спомни си за предупреждението в писмото, което беше написала сама до себе си, и потръпна, въпреки близостта на огъня. Вероятно двете хапчета щяха да подействат като свръхдоза и сега тя щеше да е безжизнено тяло в мозъчна смърт.

Зейн я привлече към себе си.

— Та, както казах, благодаря. — Той я целуна, допирът на устните му беше топъл, въпреки студа очите му просветваха в заревото на пламъците и той дълго не я пусна. От тази целувка, оставила я без дъх, и от изпитото шампанско Толи пак се почувства с красив ум — контурите на всичко около нея се размиха. Което вероятно невинаги беше лош знак.

Зейн най-накрая я пусна да си поеме дъх, но когато тя се извърна към огъня, допря устни до ухото й и прошепна:

— Трябва да свалим тези неща.

— Шшт! — Дори с дебелите зимни якета и ръкавици върху белезниците, Толи пак се чувстваше на показ и не си позволяваше да прави планове за бъдещето на глас. На кримитата и без това тази вечер им се наложи да мятат камъни по една камера, която левитираше ниско над тях, за да отрази купона като подплата на историята с продънването на пързалката.

— Това направо ме побърква, Толи.

— Кротко. Ще измисля нещо. — Но престани да говориш за това, помоли го само с помръдване на устни тя.

Той върна обратно в огъня едно изтърколило се дърво. Когато наоколо се разхвърчаха искри, издаде болезнен стон.

— Зейн?

Когато той тръсна глава и притисна с ръце слепоочията си, Толи изплашено преглътна. Още един пристъп на мигрена. Понякога приключваха след няколко секунди, друг път траеха с часове.

— Спокойно, добре съм. — И той дълбоко си пое въздух.

— Май все пак трябва да отидеш на лекар — прошепна тя.

— Забрави! Тогава ще разберат, че съм излекуван.

Тя го придърпа близо до огъня, който бумтеше и хвърляше искри, и притисна устни до ухото му.

— Казах ли ти за Мади и Аз, родителите на Давид? Те са лекари — хирурзи — но въпреки това дълго време не са си давали сметка за мозъчната аномалия. Просто мислели, че повечето хора са тъпи по рождение. Един обикновен лекар няма да заподозре нищо, ако се наложи да те оправи.

Зейн категорично разтърси глава и на свой ред долепи устни до ухото й.

— Това няма да свърши само с един обикновен лекар, Толи. Новите красиви никога не се разболяват.

Тя огледа светналите лица на хората около огъня. Кримитата редовно отскачаха до болницата, но заради раните, получени по време на буйните си забави, не заради някаква болест. Операцията усилваше имунната система, укрепваше органите и оправяше зъбите завинаги. Да се разболее някой от новите красиви беше такава рядкост, че най-вероятно веднага щеше да бъде подложен на детайлни изследвания. А щом се разбере, че мигрените на Зейн са хронични, тогава щяха да се намесят и експертите.

— Те и без това вече ни държат под око — прошепна той. — Не можем да си позволим някой да ровичка из главата ми. — Той трепна отново и болезнено изкриви лице.

— Да се прибираме вкъщи — тихо каза тя.

— Ти остани. Аз и сам ще стигна до Пулхер.

Тя изсумтя и го дръпна далече от огъня.

— Хайде.

Той се остави да го поведе в мрака, встрани от останалите кримита. Шай извика след тях, но Толи й махна да остане при другите.

— Прекалил е с шампанското.

Шай се усмихна съчувствено и отново се обърна към огъня.

Двамата тежко запристъпяха по пътеката, замръзналата земя под краката им святкаше на лунната светлина, а студеният вятър още по-болезнено хапеше страните им след ласкавата топлина на огъня. Нощта притежаваше особена магия, но единствената мисъл на Толи в този момент бе какво се случва в главата на Зейн. Дали това просто е незначителен страничен ефект от лекарството? Или пък симптом за нещо ужасно?

— Не се притеснявай, Зейн — каза тя почти шепнешком. — Заедно ще се справим. Или пък ще излезем навън и ще потърсим помощ от мъгляните. Откритието е на Мади — тя ще разбере какво става.

Той не отговори, а просто се запрепъва нагоре по хълма, тежко опрян на нея.

Когато „Къщата на Пулхер“ се показа, той я дръпна да спре.

— Върни се обратно на купона. От тук и сам ще се прибера. — Гласът му се извиси неочаквано.

Тя се огледа притеснено, но наоколо нямаше никого — не се виждаха нито красиви, нито автолети.

— Притеснявам се за теб — прошепна тя.

Той снижи глас.

— Глупаво е да се тревожиш, Кльощо. Това е просто главоболие. Нищо особено. Може би защото по-дълго от теб съм бил красив. — Той се насили да се усмихне. — Затова ще ми е нужно повече време, докато свикна да използвам мозъка си.

— Хайде да вървим. Ще те сложа да си легнеш.

— Не, ти се връщаш обратно. Не искам да разберат за това.

— На никого няма да кажа — прошепна Толи. Не бяха споделили с никого за лекарството и щяха да го пазят в тайна, докато не се уверят, че останалите кримита са достатъчно газирани, за да си държат устата затворена. — Просто ще им обясня, че си прекалил с пиенето.

— Чудесно, но сега се връщай обратно — твърдо каза той. — Работата ти е да ги поддържаш газирани по-дълго време. Наблюдавай да не се напият и да се раздрънкат.

Толи погледна към огъня, който едва се виждаше между дърветата. Трябваше само малко повече шампанско, за да започне някой да се хвали. Тя отново погледна Зейн.

— Ще се справиш ли?

Той кимна.

— Вече съм по-добре.

Тя вдъхна дълбоко студения нощен въздух. Никак не и се вярваше наистина да е по-добре.

— Зейн.

— Слушай, с мен всичко ще е наред. Каквото и да се случи обаче, не съжалявам, че взехме хапчетата.

Толи отново си пое дъх, за да запази хладнокръвие.

— Какво искаш да кажеш с това „каквото и да се случи“?

— Не говоря само за тази вечер, а и занапред. Знаеш какво искам да кажа.

Толи са взря в искрящите му златисти очи и прочете в тях болката, която той мълчаливо понасяше. Не си струваше рискът да го изгуби само за да остане постоянно газирана. Тя тръсна глава.

— Не, не знам за какво говориш.

Той въздъхна.

— Предполагам, че глупаво се изразих. Добре съм.

— Тревожа се за теб.

— Просто се върни при останалите.

Толи тихо въздъхна. Нямаше никакъв смисъл да спори с него. Тя вдигна ръка и посочи увитата си с шала китка.

— Добре, но ако се почувстваш зле, ми кликни.

Той горчиво се усмихна.

— Поне за нещо ще са ни от полза.

Тя нежно го целуна и го изпрати с поглед, докато той мъчително пристъпваше към портала на къщата и влизаше вътре.

По обратния път й се стори, че въздухът внезапно е застудял. За малко да си пожелае отново да е с красив ум, поне само за една нощ, вместо да надзирава кримитата. Откакто се целунаха за първи път със Зейн, отношенията между тях ставаха все по-сложни.

Тя въздъхна. А може би точно така ставаше обикновено.

Зейн никога не би отишъл на лекар, Толи знаеше това. Но ако главоболието му се превърне в нещо по-лошо, дали ще успее да го накара да се прегледа? Естествено Зейн беше прав: лекар, способен да реши проблема, вероятно ще се досети какво го е причинило и можеше отново да върне Зейн към състоянието на красивия ум.

Всичко щеше да е по-различно, ако Крой не се беше изпарил. Толи се запита колко ли време ще отнеме на новите мъгляни отново да се свържат с тях. След новината за продънването те трябваше да разберат, че лекарството действа. И дори в техния нов лагер да не стигаха официалните новини, всички грозни по света вече говореха за продънването на ледената пързалка и за Толи Янгблъд, което изглеждала така невинна на екрана.

Независимо от това обаче, двамата със Зейн трябваше да напуснат града. А все още нямаха идея как да се отърват от белезниците. Ако продължаваха да отслабват, може би металните гривни най-накрая ще се изхлузят от ръцете им, но колко време би отнело това? На Толи никак не й се искаше да избира между собствената си гладна смърт и мозъчната смърт на Зейн.

Пък и не би избягала от града без останалите кримита. Не и без Перис и Шай. Тази вечер цялата група беше толкова газирана, че би яхнала сърфовете само при една нейна дума. Въпросът е колко газирани щяха да са на следващия ден.

Толи внезапно се почувства крайно изтощена. Предстоеше й да намери хитроумен изход от толкова много проблеми. Какъв голям товар се сгромоляса върху плещите й, а трябваше да го носи сама. Единственото, за което доскоро мечтаеше, бе да стане част от групата на кримитата и да се почувства в безопасност сред верни приятели; вместо това изведнъж се оказа начело на предстоящ бунт.

— Приятелят ти май попрекали с шампанското?

Толи замръзна на място. Думите долетяха от околния мрак и одраскаха слуха й като нокти, които стържат върху метал.

— Кой е там?

От сенките на мрака се появи фигура със скрито в качулката на зимното палто лице, която безшумно приближаваше през купчината опадали листа. На лунната светлина пред Толи се изправи жена, което стърчеше десетина сантиметра над нея, беше по-висока даже от Зейн. Нямаше шанс да е нещо друго, освен агент на Извънредните.

Толи си заповяда да запази спокойствие, опита да се овладее и се насили да смекчи чертите на напрегнатото си лице, за да добие овчето изражение на новите красиви.

— Шай? Ти ли се опитваш да ме изплашиш? — гневно извика тя.

Фигурата пристъпи още крачка напред и застана в светлия кръг на една от факлите край пътеката.

— Не, Толи, аз съм. — И жената отметна качулката.

Беше д-р Кейбъл.

Драконът

— Познаваме ли се?

Д-р Кейбъл студено се усмихна.

— Сигурна съм, че ме помниш, Толи.

Толи отстъпи крачка назад, позволявайки си да покаже, че е изплашена — дори една нова красива би се стреснала при вида на д-р Кейбъл. С жестоките си черти, подсилени още повече от лунната светлина, тя приличаше на красива жена, превърнала се наполовина във върколак.

Спомените нахлуха в главата на Толи. Тя отново се видя в безмилостната хватка на д-р Кейбъл — първият път, когато разбра за съществуването на Извънредните, и после, когато прие да проследи и предаде Шай — цената да стане красива. И накрая, когато Кейбъл заедно с цяла армия извънредни я проследи чак до Мъглата и изгори до основи нейния нов дом.

— О, да — каза Толи. — Май си спомням. Срещаш сме се някъде, нали?

— Точно така. — Острите зъби на Кейбъл лъснаха на лунната светлина. — Но по-важното, Толи, е, че аз те познавам.

Толи успя да изфабрикува глуповата усмивка. Нямаше съмнение, д-р Кейбъл си спомняше тяхната последната среща — Толи и Давид спасяваха мъгляните и на Толи се наложи да я удари по главата.

Д-р Кейбъл посочи черния шал около китката на Толи, който плътно покриваше белезницата под ръкавицата и ръкава на дебелото зимно яке.

— Любопитен начин да се носи шал.

— Да не падате от небето? Сега всички се носят така.

— Обзалагам се обаче, че ти си въвела тая мода. Винаги си била хитруша.

Толи засия като същинска красива.

— Сигурно е така. Всякакви номера съм правила като грозна.

— Но нищо не може да се сравни с днешния трик.

— О, вие сте гледали новините? Не е ли ужасно кофти всичко това? Ледът просто ей така се продъни под краката ни!

— Да, просто ей така. — Очите на д-р Кейбъл се присвиха. — Трябва да призная, отначало успя да ме заблудиш. Тая летяща пързалка беше напълно глупава архитектурна прищявка, само и само да се угоди на новите красиви. Рано или късно щеше да се случи някакъв инцидент. Но после се замислих защо това стана в точно определен момент — когато стадионът е пълен и стотици камери предават от него по цял свят.

Толи изпърха с клепки и сви рамене.

— Обзалагам се, че причината е във фойерверките. Усещахме ги даже през леда. Чия тъпа идея беше това?

Д-р Кейбъл кимна съсредоточено.

— Твърде вероятна причина за инцидента. Но тогава видях лицето ти по новините, Толи. С ококорени очи и невинен вид разказваше своята газирана малка история. — Горната устна на Кейбъл се изви, но това не беше усмивка. — И си дадох сметка, че ти и тук продължаваш да правиш номера.

Толи усети някакъв юмрук да се забива в стомаха й, чувство, което помнеше още от грозните си дни — когато я хващаха. Опита се да маскира страха си като изненада.

— Аз?!

— Точно така, Толи — ти. Някак успяваш да го правиш въпреки всичко.

Прикована от погледа на д-р Кейбъл, Толи си представи как за пореден път я хвърлят в подземията на „Извънредни ситуации“, как лекарството губи силата си и спомените й отново са заличени. А може сега изобщо да не си правят труд да я връщат в „Града на новите красиви“. Опита се да преглътне, но усети, че устата и е суха като шкурка.

— Да, бе, точно така. За всичко аз съм виновна — едва успя да произнесе тя.

Д-р Кейбъл пристъпи още по-близо и Толи мобилизира волята си да не помръдне, въпреки че цялото й същество крещеше: „Бягай!“. Жената срещу нея я наблюдаваше със студен интерес, сякаш беше лабораторно животно върху масата за опити.

— Определено се надявам това да е било по твоя вина.

Толи сви вежди.

— На какво се надявате?

— Нека си говорим честно, Толи Янгблъд. Нагледах се на красивите ти номера. И нямам намерение да те затварям в моите подземия.

— Наистина ли?

— Ти смяташ ли, че ме е грижа, дори да потрошиш още нещо в „Града на новите красиви“?

— Ами, така си мисля.

Д-р Кейбъл изсумтя презрително.

— Аз не съм шеф на отдела по поддръжката. „Извънредни ситуации“ се намесват само тогава, когато има външна заплаха. През останалото време градът сам се грижи за себе си, Толи. Тук са взети толкова предпазни мерки, че просто не си струва да го обсъждаме, камо ли да се тревожим. Защо според теб на тази пързалка бяха задължителни бънджи жилетките?

Толи примигна. И през ум не й беше минавало защо са необходими жилетки: в „Града на новите красиви“ винаги се вземаха изключителни предпазни мерки, иначе новите красиви щяха да мрат като мухи. Тя сви рамене.

— Ако магнитните левитатори откажат, предполагам. Нещо като изключване на енергийните източници.

Кейбъл си позволи да се разсмее остро, но смехът й продължи по-малко от секунда.

— Енергийните източници не са отказвали в продължение на сто и петдесет години. — Тя само поклати глава при тази догадка и продължи: — Унищожавай и троши каквото искаш, Толи. Не ме е грижа за твоите малки номера. Освен ако не ми помогнат да те разкрия.

Погледът на жената пак я прониза и Толи отново трябваше да се пребори с желанието да побегне. Зачуди се дали това не е просто подвеждаща маневра — да признае какво са направили кримитата. Май и без това каза достатъчно досега. Но нещо в студения вторачен поглед на д-р Кейбъл, в нейния остър като бръснач глас, в движенията й на хищник, в самото й присъствие не позволяваше на Толи да се държи като празноглава красавица. До този момент всеки друг от новите красиви би избягал с писък, или би се превърнал в мекотело.

Въпреки това, ако „Извънредни ситуации“ държаха Толи сама да признае греховете си, едва ли биха губили време в празни разговори.

— Тогава защо сте тук? — попита вече с нормален глас Толи, правейки усилие да не трепне.

— Винаги съм се възхищавала на инстинкта ти за оцеляване, Толи. Ти ставаш един чудесен малък предател, когато ножът опре до кокал.

— Ами, благодаря. Така, де.

Кейбъл кимна.

— На всичкото отгоре се оказва, че си имала повече мозък, отколкото предполагах. И успя много добре да се справиш с обстоятелствата.

— Обстоятелствата? Така ли му викате на това?! — Толи високо изруга. — Говорите, сякаш съм била на фризьор!

— Удивително. — Д-р Кейбъл се приближи и впи очи в нейните, сякаш искаше да проникне в мозъка й. — Някъде дълбоко в теб все още е жива малката пакостлива грозница, нали? Забележително. Мисля, че бих могла да те използвам.

Толи усети пристъп на гняв, главата й пламна в огън.

— Хм, а не ме ли използвахте вече?

— Я, гледай, значи си спомняш? Превъзходно. — В жестоко красивите очи на жената, студени, безизразни и без блясък, сякаш премина далечна сянка на наслада. — Зная, че това беше доста неприятно изживяване, Толи. Но пък необходимо. Искахме да спасим нашите деца от Мъглата и единствено ти можеше да ни помогнеш. Извинявам ти се.

— Извинявате се? — повтори Толи. — Извинявате се, защото ме принудихте да предам приятелите си, защото унищожихте Мъглата, или защото убихте бащата на Давид? — Толи усети, че в момента лицето й изразява неприкрито отвращение. — Не мисля, че от сега нататък ще съм ви полезна, д-р Кейбъл. Вече ви направих достатъчно услуги.

Жената само се усмихна в отговор.

— Съгласна съм. Значи сега е време аз да ти направя услуга. Това, което ти предлагам, е доста… газирано.

Тази дума, произнесена от тънките и жестоки устни на Кейбъл, накара Толи сухо да се изсмее.

— Какво ли пък знаете вие за газирането.

— Ще останеш изненадана. Ние от „Извънредни ситуации“ знаем всичко за усещанията, особено за онези, които ти и твоите така наречени кримита постоянно търсите. Аз бих могла да ти ги предоставя, Толи. По цял ден, ден след ден ще си така газирана, както не би могла даже да си представиш. И това ще е истинско. Не просто начин да се отървеш от вечния унес на новите красиви, а нещо много по-добро.

— За какво говорите?

— Помниш ли летенето със сърф, Толи? — попита Кейбъл, в безизразните й очи припламнаха студени огньове. — И как от него се чувстваше жива? Да, ние можем да правим хората красиви отвън и празни, лениви и безсъдържателни — отвътре, но можем и да ги газираме, както му казвате вие. Има начин и сега да се заредиш с адреналин, даже повече, отколкото като грозна; има начин да се почувстваш много по-жива от вълк, преследваш плячката си, даже много по-газирана от войниците на ръждивите, които са се избивали за някое богато на нефт парче земя в пустинята. Твоите сетива ще се изострят, тялото ти ще е по-бързо, от който и да е атлет в историята, а мускулите ти — по-силни от тези на другите човешки същества.

Режещият глас на жената замлъкна и Толи внезапно усети с предела на сетивата си нощта наоколо — ледените висулки ронеха капки върху твърдата земя, дърветата пукаха на вятъра, огънят долу хвърляше искри от време на време. Чуваше прекрасно шума от купона: кримитата се надвикваха за подвизите си от деня, препирайки се кой е отскочил най-високо с бънджи жилетката, или чие падане е било най-болезнено. Думите на Кейбъл превърнаха света в парче счупен кристал с остри ръбове.

— Трябва да гледаш на света така, както аз го виждам, Толи!

— Да не ми предлагате… работа? Като агент на „Извънредни ситуации“?

— Не просто работа. А изцяло нов живот. — Д-р Кейбъл произнесе следващите думи с преднамерена предпазливост. — Ти можеш да станеш една от нас.

Толи дишаше тежко, пулсът биеше в ушите й, сякаш самата идея да стане извънредна вече я променяше отвътре.

— Сравни предложението ми с живота, който те чака, Толи. Ще го пропилееш в търсене на евтина тръпка и само за няколко кратки мига ще си възвръщаш трезвата мисъл. Главата ти никога няма напълно да се избистри от постоянния унес. А от теб ще излезе чудесен агент на Извънредните. Беше впечатляващо как откри Мъглата съвсем сама, макар че аз винаги съм залагала на теб. Но чак сега, когато продължаваш да правиш пакости и след операцията — д-р Кейбъл поклати глава, — си давам сметка, че си истински самороден талант. Присъедини се към нас.

При тези думи нещо най-после звънна в главата на Толи.

— Отговорете ми на един въпрос. Каква бяхте вие като грозна?

— Не е ли очевидно, Толи? — Жената отново нададе лаещ смях. — Ти вече знаеш отговора на този въпрос.

— Била сте бунтар.

Кейбъл кимна.

— Бях същата като теб. Всички ние сме били като теб. Ходехме до руините, опитвахме се да стигнем дори по-далече и се налагаше насила да ни връщат. Затова оставяме грозните да правят дребните си пакости — за да пресеем най-умните сред тях. Да разберем кои сами могат да избягат от клетката. Това е целта на бунта, Толи — да се издигнете до агенти в „Извънредни ситуации“.

Толи затвори очи, осъзнавайки, че жената казва истината. Тя си спомни колко лесно успяваше да заблуди охраната в общежитието на грозните; как всеки намираше начин да заобиколи правилата. После си пое дълбоко въздух.

— Но защо?

— Защото все някой трябва да държи нещата под контрол, Толи.

— Не това питам. Исках да разбера защо причинявате вреда на красивите. Защо промивате мозъците им?

— И таз добра, Толи, не е ли очевидно? — Д-р Кейбъл разочаровано поклати глава. — На какво ви учат в училище?

— Че ръждивите едва не са унищожили света — издекламира Толи.

— Ето и отговорът на твоя въпрос.

— Но ние сме по-добри от тях, не унищожаваме дивата природа, не прокопаваме мини и не използваме нефт. Не водим войни. — Гласът на Толи секна, когато внезапно проумя.

Д-р Кейбъл кимна.

— Ние сме под контрол, Толи, благодарение на операцията. Оставени на произвола, човешките същества са същинска напаст. Множат се като зайци, изчерпват до дъно всички природни ресурси и унищожават онова, до което се докоснат. Без операцията хората рано или късно ще се превърнат в ръждиви.

— Не и ако са в Мъглата.

— Я си спомни, Толи. Мъглявите бяха обезлесили планината около селището и убиваха животни, за да се прехранват. Когато кацнахме, те горяха дървета.

— Да, но не чак толкова много. — Толи усети как гласът й изневерява.

— Представи си само, че има милиони селища като Мъглата. Те много скоро ще станат милиарди. Извън нашите самоконтролиращи се градове хората са същинска напаст, рак в тялото на земята. Но ние… — Тя протегна ръка и потупа бузата на Толи, пръстите й бяха необичайно топли в студената зимна нощ. — Ние, „Извънредни ситуации“. Ние сме лечението.

Толи тръсна глава и отстъпи далече от д-р Кейбъл.

— Да забравим този разговор!

— Но ти винаги си искала точно това.

— Не е вярно! — изкрещя Толи. — Единственото ми желание беше да стана красива. Само че вие постоянно се изпречвате на пътя ми!

Избухването изненада и двете и беше последвано от тишина, докато думите кънтяха навътре в парка. Купонът около огъня утихна, вероятно всички се питаха кой ли крещи така в гората.

Д-р Кейбъл първа се съвзе и тихо въздъхна.

— Хайде, Толи, успокой се! Няма нужда да викаш. Ако не приемаш предложението ми, ще те оставя да си продължиш купона. Наслаждавай се на живота, докато се превърнеш в самодоволна красива от втора степен. Скоро няма да ти е толкова важно да си газирана и ще забравиш за този разговор.

Толи издържа втренчения поглед на жестоко красивата Кейбъл и едва се овладя да не й каже за лекарството, да й натрие новината в самодоволната физиономия. Нейният ум нямаше да се притъпи нито утре, пито след петдесет години; тя нямаше да забрави коя е и какво иска. И не й трябваха „Извънредни ситуации“, за да се чувства жива.

Гърлото още я болеше от крясъка, но макар и с дрезгав глас, тя каза:

— Никога.

— Единственото, за което те моля, е да обмислиш предложението ми. Не е нужно да решаваш веднага — ще почакам. Само си припомни как се чувстваше, докато ледената пързалка пропадаше под краката ти. Можеш да си доставяш тази тръпка всеки ден. — Д-р Кейбъл небрежно махна с ръка. — И ако това има някакво значение за теб, мога да намеря място дори за твоя приятел Зейн. Държа го под око от известно време. Той едно време също доста ми помогна.

Студена тръпка мина по цялото тяло на Толи и тя тръсна глава.

— Не.

Д-р Кейбъл кимна.

— Да. Зейн беше много услужлив по въпроса за Давид и Мъглата, когато не избяга с останалите.

После се обърна и изчезна сред дърветата.

Краят на приятелството

Толи се запрепъва обратно към мястото на купона.

Огънят гореше с пълна сила и жегата му беше принудила кримитата да се отдръпнат, разширявайки кръга. Някой беше поръчал индустриални количества торфени блокчета, които можеха да изчерпат груповия месечен лимит на кримитата за отделяне на въглерод във въздуха. Върху тях бяха нахвърляни събрани из парка опадали клони и съскането на още влажното дърво напомни на Толи за огньовете, където готвеха храна в Мъглата, и как водата в току-що отсечените дървета кипваше и излиташе със съскане като пара, сякаш давайки глас на разгневените горски духове.

Тя се загледа в издигащата се над огъня колона дим, злокобно тъмнееща на фона на небето. Значи ето как Мъглата беше получила името си. Както каза д-р Кейбъл, мъгляните горяха изтръгнати живи от земята дървета. Човеците правеха това от хиляди години, а преди няколко века бяха наситили въздуха на планетата с толкова въглерод, че за малко да съсипят климата за вечни времена. И едва когато някой пуснал на свобода бактерията, унищожаваща петрола, цивилизацията на ръждивите била спряна, а светът — спасен.

Но ето че сега, благодарение на газираната си приповдигнатост, кримитата правеха същата грешка. Внезапно топлината на огъня и неговите весели пламъци накараха Толи да се почувства още по-зле.

Тя се заслуша в разговорите наоколо — хвалби кой колко високо се е преметнал с бънджи жилетката над футболното игрище и спорове чие интервю в новините е най-хубаво. Горчивият разговор с д-р Кейбъл беше изострил чувствителността и; сега можеше да чуе всеки отделен звук, да разчепка всяка нишка от разговора. И кримитата изведнъж й се видяха глупави самохвалковци, които преповтарят за пореден път един на друг своите истории и незначителните си победи. Както обикновено правят красивите.

— Кльощо?

Тя откъсна поглед от огъня и видя, че Шай стои край нея.

— Зейн добре ли е? — Шай я огледа по-внимателно и се ококори. — Толи-ва, изглеждаш…

Нямаше нужда Шай да довършва, Толи можеше да прочете останалото в очите на приятелката си: изглежда ужасно. Уморено се усмихна. Това беше една от последиците на лечението, разбира се. Може все още да е прекрасна — със съвършена костна структура и безупречна кожа — но лицето й вече отразяваше нейния вътрешен смут. Сега, когато главата й е пълна с некрасиви мисли, тя вече не можеше по всяко време да изглежда красива и безгрижна. Гневът, страхът и грижите не действат разкрасително.

— Със Зейн всичко е наред. Просто с мен нещо става.

Шай се притисна към Толи и обгърна раменете й с ръка.

— Защо си толкова тъжна, Кльощо? Кажи ми!

— Ами… — Тя огледа кримитата, които се надпреварваха кой да се изфука с нещо повече от останалите, — май заради всичко.

Шай понижи глас.

— Аз пък мислех, че днес всичко беше идеално.

— Разбира се, идеално беше.

— Докато Зейн не се напи, разбира се. В това е проблемът, нали?

Толи издаде нечленоразделен звук. Не й се искаше да лъже Шай. Някога ще й разкаже всичко за лекарството и тогава би могла да обясни главоболието на Зейн.

Шай въздъхна и прегърна Толи още по-силно. Помълчаха така известно време, после Шай попита:

— Кльощо, какво стана с вас там горе?

— Там горе ли?

— Сещаш се — когато изкачихте предавателната кула. Оттогава не сте същите.

Толи се заигра с шала, усукан около китката й — щеше й се да може да разкаже на приятелката си всичко. Но беше опасно да сподели с нея за лекарството, докато не са на безопасно място извън града.

— Не знам какво да ти кажа, Кьорчо. Горе наистина беше много газиращо. Вижда се целият остров, а и рискуваш да се пребиеш. Дори да умреш. Това те прави различен.

— Знам — прошепна Шай.

— Какво знаеш?

— Какво е чувството. И аз изкачих кулата. Двамата с Фаусто намерихме начин да хакнем охраната и снощи го направих. Това страшно ме газира преди пропадането.

— Наистина ли? — Толи се взря внимателно в нея. В светлината на огъня лицето на Шай сияеше от гордост и ирисовите й импланти святкаха. Всички кримита бяха дръпнали здраво напред, но щом Шай е хакнала охраната и се е изкатерила по кулата във Валентино, значи беше с няколко дължини пред останалите.

— Страхотно! И се изкатери там през нощта?!

— Исках да разбера какво става, защото вие двамата със Зейн бяхте тотално разбити след качването. Фаусто предложи да облека бънджи жилетка, но аз исках да го направя като вас. Можех да падна, да умра — точно, както ти казваш. Даже се порязах на един кабел. — Тя с усмивка показа червения белег, който пресичаше дланта й, после замълча за кратко и по челото й се появиха некрасиви бръчки. — Но беше брутално разочарование.

— Защо?

— Защото не ме промени, както се надявах.

Толи сви рамене.

— Е, всички сме различни.

— Сигурно — тихо отговори Шай, — и тогава се замислих. Вие двамата не просто изкатерихте кулата, нали? Там се е случило и нещо друго, Кльощо. Преди ти дори не излизаше със Зейн, а после двамата създадохте някакво ваше, тайно общество, смеете се на шеги, които само вие си разбирате, и през цялото време шушукате. И не се отделяте един от друг.

— Кьорчо… — започна Толи, после въздъхна. — Съжалявам, ако сме били толкова обсебени един от друг. Нали разбираш, това е първата ми свалка, откакто съм красива.

Шай се загледа в огъня.

— И аз така помислих отначало, Толи. Двамата сте толкова различни от всички останали. — Тя вече не шепнеше. — Зейн постоянно получава главоболия, които се опитва да скрие, а и този крясък преди малко беше твой, нали?

Толи преглътна.

— Какво ви промени така в онзи ден?

Толи посочи китката си.

— Шшшт!

— Не ми шъткай, а кажи!

Толи нервно се огледа. Огънят поглъщаше нови купища сурови вейки и съскаше високо, а повечето кримита пееха пиянски песни. Никой не обърна внимание на избухването на Шай, но Толи знаеше, че металната гривна около китката й винаги е нащрек.

— Не мога да ти кажа, Кьорчо.

— Напротив, можеш. — В заревото на огъня лицето на Шай започна да се променя и красивата мекота на чертите й беше изличена от надигащия се гняв. — Виж, Толи, аз си спомних разни неща, когато бях горе на кулата и се питах дали ще умра. А после, докато пързалката пропадаше и правех салта над игрището, си припомних и други. Върнаха ми се много спомени от времето, когато бях грозна. Не е ли страхотно?

Толи не издържа и отклони очи пред суровото изражение на Шай.

— Да, сигурно е така.

— Радвам се, че си съгласна с мен. Та, ето какво си спомних: аз съм в града благодарение на теб, Толи. Ами всички тия истории, с които ви пълнех главите? Пълен боклук! В действителност ти ме проследи до Мъглата и ме предаде, нали така?

Толи отново почувства същия удар в стомаха, като при вида на д-р Кейбъл: хванаха я. От мига, в който усети въздействието на хапчето, тя вътрешно беше убедена, че това рано или късно ще се случи, че Шай ще си спомни какво всъщност е станало, когато и двете бяха още грозни. Но не очакваше да е толкова скоро.

— Да, тръгнах след теб, за да те върна обратно тук. Аз съм виновна за всичко, което се случи в Мъглата. Извънредните ме бяха проследили.

— Точно така, ти ни предаде. След като открадна Давид от мен, разбира се. — Шай горчиво се разсмя. — Не ми е приятно да повдигам въпроса за Давид, но я си представи, че утре се събудя и изобщо нищо не си спомням! Затова реших да ти го кажа, докато още съм газирана.

Толи се обърна към нея.

— И утре ще си го спомняш.

Шай само сви рамене.

— Сигурно. Но случки като днешната не стават толкова често. Така че на теб утре може и да ти се размине.

Толи си пое дълбоко въздух и вдиша аромата на дим от горящи дърва, на запален торф, на борови иглички и разлятото шампанско. В светлината на огъня всичко беше ясно като ден, даже кръговете по възглавничките на пръстите й. Не знаеше какво да каже.

— Погледни ме — каза Шай. Татуировката й се въртеше бясно и змийското кълбо се беше оплело като спиците на велосипедно колело. — Кажи ми какво стана с вас в онзи ден. Направи така, че постоянно да съм газирана. Дължиш ми го.

Толи преглътна. Двамата със Зейн си бяха дали дума да не казват на никого, поне засега. Но нито тя, нито Зейн предполагаха колко газирана е Шай — толкова, че да изкачи кулата сама и да си спомни истината за дните, когато бяха грозни. Сигурно вече можеше да пази тайна, а новината за лекарството би й дала някаква надежда. Пълната откровеност беше единственият шанс Толи да поправи поне отчасти онова, което й причини.

Шай беше права — Толи й го дължеше.

— Права си. Още нещо се случи в онзи ден.

Шай замислено кимна.

— Така си и мислех. Какво стана?

Толи посочи мълчаливо с очи шала на Шай и двете заедно го увиха стегнато около китката на Толи — допълнителен слой за заглушаване на белезниците. Толи си пое въздух и заговори с едва доловим шепот.

— Открихме лекарство.

Шай присви очи.

— Затова ли гладуваш?

— Не. Така, де. Това също помага. Гладът, кафето, саботирането на системата — всичко, което Зейн прави вече месеци наред. Но истинското лекарство е много по-просто.

— Какво е? Ти само кажи, аз ще направя, каквото трябва.

— Не можеш.

— Майната ти, Толи! — Очите на Шай светнаха гневно. — Щом ти си го направила, значи и аз мога.

Толи поклати глава.

— Става дума за хапче.

— Хапче ли? Нещо като витамините, които пием?

— Не, специално хапче. Крой ми го донесе на купона във Валентино. Опитай се да си спомниш, Шай. Преди двете с теб да се върнем в града, Мади търсеше начин как да реверсира операцията. Тогава ти ми помогна да напиша едно писмо, помниш ли?

За момент лицето на Шай не изразяваше нищо, после тя кимна.

— Тогава аз бях вече красива.

— Точно така. По това време всички се криехме в руините.

— Странно, по-трудно ми е да си спомня този период, отколкото като бях грозна. — Шай тръсна глава.

— Тогава Мади откри лекарство. Но то още не беше тествано и можеше да се окаже опасно. Тя не го изпробва на теб, защото ти отказа. Искаше да си останеш красива. Затова се наложи аз да се подложа на теста. Ето защо съм тук.

— И Крой ти го е донесъл още преди месец?

Толи кимна и хвана ръката на Шай.

— То действа. Ти сама виждаш как ни промени двамата със Зейн. Благодарение на него сме постоянно газирани. Така че щом излезеш от тук, ти също може… — Изражението на Шай накара Толи да млъкне. — Какво има?

— Значи вие и двамата със Зейн сте взели лекарството?

— Да — каза Толи. — Имаше две хапчета и ние си ги разделихме. Страхувах се да го направя сама.

Шай отблъсна ръката и й се обърна към огъня.

— Не ти вярвам, Толи.

— Какво?

Шай изкриви лице срещу нея.

— Защо той? Защо не помоли мен?

— Но аз…

— Нали уж си ми приятелка, Толи. Аз направих всичко за теб. Аз първа ти казах за Мъглата. Аз те запознах с Давид. А когато дойде в „Града на новите красиви“, аз ти помогнах да станеш една от кримитата. Изобщо ли не ти хрумна да споделиш лекарството с мен? Все пак вината да съм в това състояние е твоя, нали?

Толи поклати глава.

— Нямаше никакво време, аз дори…

— Разбира се, че не си — изфуча Шай. — Ти едва познаваше Зейн, но нали той е лидерът на кримитата, затова да го омагьосаш, е било поредният номер в списъка ти. Както навремето направи с Давид в Мъглата. Затова си разделила лекарството с него.

— Изобщо не е вярно! — извика Толи.

— Ти си такава, Толи. Винаги си била такава! И никакво лекарство няма да те промени — предаваш най-близките си хора още открай време. Не ти трябва никаква операция, за да станеш празноглава егоистка и да си въобразиш кой знае какво за себе си. Ти винаги си била такава.

Толи се опита да отговори, но нещо ужасяващо се надигна в гърлото й и удави думите. После усети колко тихо е наоколо и си даде сметка, че Шай крещи. Останалите кримита ги наблюдаваха смаяни и само съскането на огъня нарушаваше тишината. Красивите не се карат. Те дори рядко спорят, но определено не си крещят един на друг насред някоя веселба. Този тип противно поведение беше запазена марка на грозните.

Толи погледна китката си, чудейки се дали крясъците на Шай не бяха преминали през няколкото слоя дрехи. Ако е така, всичко щеше да приключи още тази нощ.

Шай се отдръпна от нея и ожесточено изсъска:

— Утре може би ще съм отново красивата аз, Толи. Но ще запомня този момент, кълна се. И независимо какви сладки приказки ще ти приказвам занапред, повярвай ми, аз вече не съм твоя приятелка. — Тя се обърна и се втурна сред дърветата, чупейки замръзналите вейки по пътя си.

Толи огледа останалите кримита — чашите с шампанско в ръцете им остро проблясваха на лунната светлина, отразявайки пламъците на прахосническия огън. Тя се почувства самотна и незащитена под втренчените погледи. След няколко ужасяващи минути мълчание обаче, те отново се обърнаха към огъня и продължиха да преповтарят историите за пропадането.

Главата на Толи се замая. Промяната при Шай беше така шокираща, толкова генерална, а тя дори не беше пила хапче. Няколкото минути гняв я бяха превърнали от спокойна и ведра нова красива в див звяр. Това с нищо не се връзваше.

После Толи внезапно си спомни последните думи на д-р Кейбъл — че Зейн е сътрудничел на „Извънредни ситуации“. След бягството на неговите приятели сигурно са го завели в централата и той е признал всичко за Мъглата и мистериозния Давид, който води грозните там. Може би именно срамът и вината са го държали газиран месеци наред — че не е избягал с останалите и че е предал приятелите си на д-р Кейбъл.

Толи, разбира се, също имаше своите мръсни тайни. Ето защо тя също беше останала газирана, така и не успя да се почувства на място в „Града на новите красиви“ и никога не изпитваше задоволство, независимо колко шампанско е изпила. Старите й грозни чувства чакаха притаени дълбоко в нея, готови рано или късно да я променят.

Шай също беше преобразена — но не от вина, а заради изпепеляващия гняв. Скрита зад красиви усмивки, тя е таяла спомени за предателства, които й отнеха първо Давид, после Мъглата и най-накрая — нейната свобода. Трябвало е само да изкатери кулата и да пропадне през леда — напълно достатъчен катализатор да разбие блокажа на паметта — за да изплува нейният гняв на повърхността. И сега тя мразеше Толи.

Може би на Шай изобщо не й трябваха хапчета — вероятно спомените от грозните дни й бяха напълно достатъчни. А защо, благодарение на ужасните неща, които Толи Янгблъд й беше причинила, да не открие свой начин да се излекува.

Дъжд

Когато Толи се събуди, вече мислеше като грозна.

Преди на това му казваше газирана — сивкавата утринна светлина беше толкова ярка и сияйна, че можеше да те пореже. Дъждът биеше по прозореца на Зейн със злобни, полузамръзнали капки, които трополяха върху стъклото като нетърпеливи пръсти.

Толи обаче нямаше нищо против да вали. Водната завеса размазваше очертанията на градските кули и градините, превръщайки гледката в поредица от сиви и зелени петна, а светлините на отсрещните къщи образуваха ореоли по мокрото стъкло.

Пороят започна късно в нощта на огненото парти на кримитата и най-накрая угаси пламъците, сякаш д-р Кейбъл призова небесата, за да удави празника им. Толи и Зейн от два дни стояха затворени в стаята и не можеха да говорят свободно пред интелигентните стени в „Къщата на Пулхер“. Тя не успя да му каже нито за възстановените спомени на Шай, нито за срещата с д-р Кейбъл в гората. Не че изгаряше от нетърпение да му признае какво е споделила с Шай, или да го осведоми какво и разкри д-р Кейбъл за неговото минало.

Тази сутрин отново заваляха пингове, но Толи нямаше желание да се занимава с поредната вълна заявки за кандидатстване в клуба на кримитата. Продънването на пързалката и последвалите двудневни новини и репортажи ги превърнаха в най-популярния клуб в „Града на новите красиви“, но последното, от което имаха нужда сега, беше куп нови членове. Единствената им цел в момента бе да останат газирани. Толи обаче се притесняваше, че, хванати в капана на дъжда, кримитата постепенно ще се отегчат и ще се върнат към състоянието на красивия ум.

Зейн вече беше буден, пиеше кафе и зяпаше през прозореца, несъзнателно побутвайки белезницата с пръст. Той я изгледа, докато тя сънливо се протягаше, но не издаде нито звук. Мълчанието, настанало между тях след слагането на белезниците, беше нещо като конспирация, а кратките шепнения — задушевни, но Толи се питаше дали липсата на разговори няма постепенно да ги отчужди. Шай имаше право за едно: Толи почти не познаваше Зейн, преди да изкатерят кулата. А онова, което й каза д-р Кейбъл, я накара да осъзнае, че все още не го познава добре.

Но успееха ли веднъж да се отърват от белезниците и да заминат далече от града с освободени от красивото замайване спомени, нищо нямаше да им попречи да си разкажат всичко един на друг.

— Гадно време, а?

— Само температурата да падне с още няколко градуса, и ще го обърне на сняг.

Толи светна.

— Да, снегът тотално ще разкраси всичко. — Тя вдигна от пода една мръсна тениска, смачка я на топка и я запрати по него. — Бой със снежни топки!

Той остави топката да го удари и меко се усмихна. Главоболието от нощта на купона отдавна премина, но от тогава Зейн беше някак особено сериозен. Дори без дума да разменят, и двамата знаеха, че съвсем скоро трябва да избягат от града.

Всичко зависеше от белезниците обаче.

Толи опита да свали своята. Гривната се плъзна от китката към свитата длан и не й стигнаха само няколко сантиметра, за да се изхлузи. Предишният ден не беше хапнала почти нищо, решена да гладува до пълно изтощение, щом се налага, но да се отърве от тая белезница; въпреки това се съмняваше някога да отслабне достатъчно. Диаметърът на белезницата изглежда беше малко по-малък от костите на дланта й, а това никакво гладуване не би могло да промени.

Тя се загледа в червените белези, оставени от метала. Най-непреодолимата пречка се оказа голямата става на левия й палец. Толи дори обмисляше да огъне силно пръста си, да счупи костта и да се освободи от белезницата, но не можеше да си представи нещо по-болезнено.

Откъм вратата се чу звън и Толи изпъшка. Явно някой кандидат за крими не беше понесъл тяхното мълчание и се явяваше лично.

— Не сме вкъщи, нали? — попита Зейн.

Толи само сви рамене. Не и ако отвън е Шай, или поредният кандидат-член за клуба на кримитата; като се замисли малко обаче, тя установи, че всъщност няма желание никого да вижда.

Позвъняването се повтори.

— Кой е там? — попита Толи стаята, но тя не можа да отговори. Това означаваше, че който и да е отвън, не носи интерфейс-пръстена си.

— Това е… интересно — обади се Зейн. Двамата се спогледаха и Толи усети, че любопитството надделява.

— Добре, отвори тогава — каза тя на стаята.

Вратата се дръпна настрани и отвън се оказа Фаусто, който приличаше на недоудавено коте, току-що извадено от реката. Косата беше прилепнала към главата, дрехите му бяха подгизнали, но очите му светеха. Носеше два левитиращи сърфа, които оставяха мокри следи по пода.

Той влезе в стаята, без да каже дума и остави товара си на пода. Те веднага се издигнаха във въздуха и спряха на нивото на коленете, докато Фаусто вадеше от джобовете си два чифта противоударни белезници и два сензора за корема. После обърна единия от сърфовете и мълчаливо посочи контролния панел от долната му страна. Толи се изтърколи от леглото, за да го погледне по-отблизо. Гайките, които крепяха панела, бяха развити, от него стърчаха две червени жици, съединени с черна лепенка.

Фаусто се направи, че разделя жиците, после разтвори недоумяващо ръце, задавайки без думи въпроса: „Къде е сърфът?“ и се ухили.

Толи замислено кимна. Фаусто все още беше газиран от пропадането на пързалката и татуировката му продължаваше да се върти. За него поне дъждовните дни и нощи не бяха загубено време. Двата сърфа бяха хакнати съвсем в стила на грозните. Ако жиците се разделят, охранителната им система и навигацията щяха да откажат и сърфовете вече нямаше да са видими за интерфейса на града.

Успееха ли да се освободят от белезниците, Зейн и Толи можеха да отидат, където си пожелаят.

— Грандиозно! — каза тя, без да я е грижа, че стените ще чуят.

Не дочакаха слънцето да огрее.

Летенето под дъжда беше като да взимаш студен душ с дрехите. Отворът в стената изплю очила и обувки с грапави подметки, за да могат, макар и трудно, все пак да се задържат върху сърфовете. Вятърът залепи мокрото яке на Толи към тялото й, дръпна й качулката от главата и заплашваше да я събори от дъската при всеки завой.

Рефлексите й на грозна не бяха изличени. Напротив, благодарение на операцията тя още по-уверено пазеше равновесие, а студеният дъжд помагаше да не изпадне в обичайното замайване на красивите, въпреки че термостатът на якето беше на максимум. Докато сърцето й биеше ускорено и зъбите й тракаха от студ, тя щеше да остане с бистър ум.

Двамата със Зейн полетяха към реката, като се придържаха близо до върхарите на дърветата из виещия се под тях „Дензъл парк“. Клоните танцуваха на вятъра като протегнати ръце, които се опитват да ги достигнат и да ги смъкнат на земята. Когато Толи направи вираж и разцепи въздуха с ръце, главата й се избистри и от последните останки на обичайната красива сънливост.

Подръпването на сензора, прикрепен към пръстена на корема, събуди спомена за експедициите до Ръждивите руини с Шай и отново й припомни колко лесно беше на грозните да се измъкнат от града.

Единственото, което й разваляше удоволствието в момента, бяха интерфейс-белезниците. Противоударните гривни имаха достатъчно широка обиколка и успяха да обхванат китката заедно с белезницата, а интелигентната материя, от която бяха направени, се нагласи според формата й. Въпреки това Толи все си представяше как металът се врязва в плътта й.

Стигнаха реката и полетяха над нея, провирайки се под мостовете, а дъната на сърфовете им облизваха белите гребени по разпенената от вятъра водната повърхност. С луд кикот Зейн мина пред нея, заби задната част на сърфа си във водата и я обля с вълна от водни пръски.

Тя се приведе ниско, за да избегне плисналата насреща й вода, после пристъпи към носа на сърфа и увеличи скоростта. Пресичайки пътя на Зейн, тя наклони рязко сърфа и на свой ред го обля с вода. Чу го как извика, когато мина през водния облак.

Подгизнала и задъхана, Толи се запита дали да си Извънреден не означава точно това — да си непрекъснато с изострени сетива, да живееш в постоянно напрежение и да усещаш тялото си като съвършено настроен механизъм. Спомни си какво й казаха Мади и Аз — Извънредните нямат мозъчна аномалия, те са излекувани.

Разбира се, да си Извънреден имаше и своята цена — дребна корекция на лицето: вълчи зъби и студени безизразни очи, които ужасяваха всеки срещнат. Но външният вид, сякаш заимстван от филм на ужасите, беше нищо в сравнение с работата за „Извънредни ситуации“ — преследване на избягали грозни и унищожаването на всеки, представляваш заплаха за града.

Ами ако операцията на Извънредните отново деформира мозъка и превръща човек от вечно замаян красив ум в покорна машина? Със силата и бързината на Извънредните тя по-лесно би избягала от града, но имаше риск по време на втората операция да поставят нещо като невидими белезници вътре в нея, нещо, по което винаги ще я откриват.

В лицето на Толи плисна вода и й напомни, че не трябва да се разсейва; тя се стрелна нагоре и се зарея над един пешеходен мост. Видя как отдолу Зейн колебливо се озърта, чудейки се къде беше изчезнала.

Толи се спусна право пред него и съприкосновението на нейния сърф с водата прозвуча като шумна плесница, от която се вдигна фонтан от пръски. Веднага разбра, че се беше врязала твърде рязко в повърхността. При тази скорост водата добиваше твърдостта на бетон и ударът я метна встрани — Толи усети, че дъската под краката й се изплъзва.

Падането продължи миг, после противоударните гривни се задействаха, затегнаха се мъчително около китките й и я дръпнаха на безопасна височина.

Озова се до кръста в ледена вода, увиснала на противоударните гривни, пищяща от студ и изненада и разбрала на собствен гръб какво е да си мокър до кости. Единствената утеха беше, че успя да прекатури и Зейн.

— Абсолютно газираща маневра, Кльощо — извика той и се покатери обратно върху сърфа. Останала без дъх, за да отговори, тя се преметна на своята дъска и легна по корем отгоре, заливайки се от смях. После и двамата мълчаливо се приземиха на твърда земя, за да си отдъхнат.

На калния бряг се притиснаха плътно един в друг, за да се стоплят. Сърцето й продължаваше бясно да бие, а под напора на проливния дъжд реката пред тях изглеждаше като поле с блестящи цветя.

— Толкова е красиво — каза Толи, представяйки си какво е да са двамата със Зейн в дивото, да се чувстват по този начин всеки ден, да са свободни от парализиращите закони на града.

Китката й пулсираше и тя свали противоударната гривна, за да я погледне. При падането белезницата отдолу се беше врязала в плътта й. Толи я дръпна, но дори на мократа ръка тя пак се заклещи на обичайното място.

— Пак не става — оплака се тя.

Зейн взе ръката й и тихо каза:

— Не я дърпай, Толи. — После покри белезниците с якето си и прошепна: — Така китката ти само ще отече.

Тя изруга и нахлузи качулката. Дъждът биеше по синтетичната материя като нетърпеливи пръсти, които барабаняха върху главата й.

— Мислех, че поне водата.

— Не става. На студа металът се свива, затова сега сигурно са още по-тесни.

Толи изгледа Зейн и повдигна едната си вежда.

— В такъв случай — прошепна тя, — разширяват ли се, когато са горещи?

Той замълча за миг. После прошепна толкова тихо, че тя едва го чу през шума от дъжда.

— Ако са наистина горещи ли? Мисля, че тогава малко ще се разширят.

— Колко малко?

Той сви рамене, почти незабележим жест под зимното яке, но личеше, че е успяла да го заинтригува.

— Колко горещо можеш да издържиш?

— Нали не става дума за някаква свещ?

Зейн поклати глава.

— Не, за нещо доста по-горещо от това. Нещо, което ще може да контролираме, за да не си овъглим ръцете. Въпреки това обаче, няма как да не ги изгорим.

Тя погледна изпъкналостта под ръкава си и въздъхна.

— Поне е по-приемливо от това сам да си счупиш пръста.

— Какво да направиш?

— Просто нещо, което… — Гласът й трепна.

Зейн проследи погледа й през реката. На отсрещния бряг имаше две фигури със скрити под качулките лица, левитиращи върху сърфовете си, които гледаха към тях.

Толи едва се удържа да не извика.

— Мъгляни!

Зейн поклати глава.

— Това са униформени якета от някое общежитие.

— Какво ще правят грозни от града навън по това време?

— Може би трябва да ги попитаме.

Нарязаните

Четиримата се подслониха под навеса на рециклатор за хартия на брега откъм „Града на грозните“, така че да се скрият едновременно и от дъжда, и от нежелани погледи. Толи със задоволство забеляза, че двамата грозни не носят интерфейс-пръстени — така срещата на четиримата не би могла да бъде прихваната от интерфейса на града.

— Това ти ли си наистина, Толи? — прошепна момичето.

— Да, наистина. От репортажите по новините ли ме позна?

— Не! Аз съм Сузи. А това е Декс — каза тя. — Не ни ли помниш?

— Припомни ми.

Но момичето само впи поглед в нея. Около врата си носеше груба кожена каишка, която приличаше на мъглянска — ръчно изработена и избеляла с годините. От къде ли я беше взела?

— Ние ти помогнахме за огнения надпис „Новата Мъгла е жива“, не помниш ли? — подсказа й момчето. — Когато ти беше още грозна.

Спомените бавно започнаха да изплуват в паметта на Толи: огромни огнени букви, подпалени за отвличане на вниманието, докато двамата с Давид се промъкнаха в централата на „Извънредни ситуации“. Това бяха двама от грозните, които помогнаха да организират диверсията, а после им съдействаха да се укрият в Ръждивите руини, носеха им новини и провизии от града и отвличаха вниманието на охраната и Извънредните, за да не попаднат по следите им.

— Ти май наистина си ни забравила — каза Декс. — Излиза, че всичко е истина. Те действително повреждат мозъка.

— Така е, наистина го правят — отговори Зейн. — Но хайде да караме по-полека, моля.

Дъждът беше толкова силен, че бумтеше като самолет над навеса, заглушавайки думите им. На двамата грозни обаче трябваше да се припомни да говорят по-тихо.

Погледът на Декс се закова на противоударната гривна, върху която беше усукан шалът, сякаш не вярваше, че белезницата е отдолу и лови всяка тяхна дума.

— Съжалявам.

После отново спря поглед върху лицето й, без да крие удивлението си от нейното преобразяване. Сузи мълчеше изпълнена с благоговение, тя поглъщаше жадно всяка дума на Толи. В сиянието на нейния поглед Толи се чувстваше силна и с необичайно трезва мисъл. Беше очевидно, че двамата са готови на всичко, стига тя или Зейн да ги помолят.

Ако съзнанието й все още беше подчинено на аномалията на красивия ум, тя би се почувствала горда, че буди обожание в околните. Но сега, когато мислеше трезво, това нескрито възхищение я смути.

Разговорът с двамата грозни все пак не се оказа толкова труден. С възстановяването на Толи след хапчето, тя вече гледаше без отвращение несъвършените им лица. Техният вид сега не я ужасяваше, както лицето на Крой при първата им среща. Малкото разстояние между предните зъби на Сузи й се виждаше по-скоро очарователно, отколкото отблъскващо и дори от пъпките на Декс не я побиваха тръпки.

— Пораженията върху мозъка обаче не са необратими — обясни Зейн. — Ние лека-полека си връщаме предишното мислене и даже ставаме по-умни. Това обаче трябва да си остане между нас, няма да го разправяте на останалите, става ли?

Двамата кимнаха мълчаливо, но Толи се запита дали споменаването, макар и бегло, за новото лекарство пред двама почти непознати грозни си струва риска. От друга страна обаче, посвещаването на Сузи и Декс в тайната може би беше най-бързият начин новината да стигне до Новата Мъгла.

— А какви са новините от руините — попита Зейн.

Сузи се наведе към ухото му, помнейки, че трябва да шепне.

— Затова сме тук. Доколкото ни е известно, всички нови мъгляни изчезнаха. До снощи.

— Какво стана снощи? — попита Толи.

— Ами, откакто изчезнаха, ние продължихме да ходим в руините почти през вечер — обясни Декс. — Проверявахме старите убежища и давахме светлинни сигнали. Но близо месец нямаше никаква промяна.

Толи и Зейн се спогледаха. Горе-долу преди месец Крой остави хапчетата на Толи. Съвпадението във времето очевидно не беше случайно.

— Миналата нощ обаче открихме нещо в едно старо скривалище — продължи Сузи. — Намерихме изгорели фойерверки и стари списания.

— Стари списания ли? — попита Толи.

— Точно така — отговори Сузи. — От епохата на ръждивите. Когато всички са били грозни.

— Не ми се вярва новите мъгляни да оставят нещо толкова ценно да се търкаля наоколо — каза Толи. — Списанията са истинско съкровище. Познавах един човек, който пожертва живота си, за да ги опази. Значи мъгляните отново са тук.

— Само че сега нещо ни баламосват — каза Декс. — Играят го на сигурно.

— Защо? — тихо попита Зейн. — От колко време е така?

— Откъде да знам? — отговори Декс. — Затова днес дойдохме тук. Искахме да се възползваме от проливния дъжд и да те открием, Толи. Мислехме, че ти и твоите хора ще ни насочите по някаква следа.

— Когато започнаха по цял ден да ви показват по новините, решихме, че нещо се е случило — добави Сузи. — Нали онова с пързалката беше ваш номер?

— Радвам се, че си го разбрала — отговори Толи. — Очаквахме и новите мъгляни да го забележат. Оказва се обаче, че не са схванали посланието.

— Сигурни бяхме, че знаеш нещо по въпроса — каза Сузи. — Особено откакто видяхме някои от твоите красиви приятели в „Града на грозните“.

Толи сви вежди.

— Красиви? Тук?

— Ами, да, в „Парка на Клеопатра“. Успях да разпозная двама от тях от репортажите по новините. Мисля, че са от кримитата. Това е вашият клуб, нали?

— Да, но…

Сузи се намръщи.

— Не знаеше ли?

Толи тръсна глава. Последните два дни беше получила няколко съобщения от кримитата — повечето се оплакваха заради дъжда. Но никой не споменаваше, че се кани да ходи в „Града на грозните“.

— Какво търсеха тук? — попита Зейн.

Сузи и Декс се спогледаха с покрусен вид.

— Ами, не сме сигурни — отговори Сузи. — Не поискаха да говорят с нас, просто ни разкараха.

Толи стисна зъби и дъхът й изсвистя през тях. На красивите беше позволено да идват от тази страна на реката — те можеха да отидат, където си поискат в пределите на града — но никой от тях никога те беше стъпвал в „Града на грозните“. Което от своя страна означаваше, че ако някои красиви искат да останат незабелязани, „Паркът на Клеопатра“ в дъждовен ден е най-подходящото място. Въпросът беше от кого искат да се скрият.

— Не каза ли на всички да кротуват известно време? — попита я Зейн.

— Направих го.

Толи се питаше кои от кримитата стоят зад всичко това. И какво всъщност е „всичко това“.

— Заведете ни там — каза тя.

Сузи и Декс ги поведоха към парка, летейки предпазливо в проливния дъжд. Убедена, че някой наблюдава движението им чрез белезниците, Толи накара грозните да минат по обиколен път. Гледката наоколо събуди забравени спомени от детството й — общежитията на грозните, потъналите във вода паркове и празните игрища.

Въпреки пороя, навън имаше още неколцина грозни. Част от тях на тумба се спускаха по хълма и крещяха високо всеки път, преди да се пързулнат по калния склон. Други играеха на гоненица в двора на общежитието, падаха и ставаха, въргаляха се в локвите, покрити с кал, също като съмишлениците си от другата група. Всички бяха твърде погълнати от своите занимания, за да забележат четирите сърфа, които тихо прелетяха над тях.

Толи се опита да си спомни дали и тя се беше забавлявала толкова като грозна. Знаеше само, че по онова време нямаше търпение да стане красива, да мине на другия бряг на реката и да загърби миналото си. Сега, докато летеше със скрито под качулката съвършено лице, тя се почувства като неспокоен призрак, който ревниво наблюдава живите и се опитва да си припомни какво е да си един от тях.

„Паркът на Клеопатра“, разположен високо в зеления пръстен, който очертаваше пределите на града, беше празен. Пътеките се бяха превърнали в малки поточета, които отвеждаха дъждовната вода в коритото на набъбналата река. Дивите животни не се виждаха, явно изпокрити по дупки и леговища, само няколко птици с жалък вид се крепяха върху клонките на старите пинии, натежали и без това от водата.

Сузи и Декс ги отведоха до една поляна, маркирана с флагчета за слалом, и в главата на Толи отново нахлуха спомени.

— Това е едно от любимите места на Шай. Тя ме научи да сърфирам точно тук.

— Шай ли? — обади се Зейн. — Но тя щеше да ни каже, ако крои нещо, нали?

— Може и да не го направи — тихо каза Толи. След скандала между двете не беше получавала никакви съобщения от Шай. — Все не намирах случай да ти кажа, Зейн — в момента тя направо ми е бясна.

— Леле! — намеси се Сузи. — Пък аз си мислех, че всички красиви се харесват помежду си.

— Обикновено е така — въздъхна Толи. — Добре дошла в новия свят.

Зейн присви очи.

— Мисля, че двамата с Толи трябва да поговорим. — И той хвърли многозначителен поглед на грозните.

Трябваше им известно време, докато схванат какво има предвид, накрая Сузи се окопити първа.

— О, разбира се. Ние ще вървим. Но ако…

— Ако новите мъгляни пак се появят, прати ми съобщение — каза Толи.

— Градът не чете ли пощата ти?

— Вероятно. Напиши само, че си ни видяла по новините и искаш да станеш една от кримитата, когато навършиш шестнайсет. А истинското съобщение скрий под рециклатора и аз ще пратя някой да го вземе. Разбра ли?

— Схванах — отговори Сузи с редкозъба усмивка.

Толи беше сигурна, че от сега нататък двамата всяка нощ ще ходят до руините, независимо дали вали и ще търсят следи от новите мъгляни, щастливи, че им е възложена мисия.

Тя им се усмихна красиво.

— Благодаря за всичко.

Толи и Зейн постояха мълчаливо след тръгването на грозните, наблюдавайки поляната иззад дебелите стволове на дърветата. Флагчетата на слалом пистата бяха клюмнали унило под поройния дъжд и дори вятърът едва успяваше да ги раздвижи. Дъждовната вода се събираше в локви и тези плитки езера отразяваха сивото небе като накъдрени огледала. Толи си спомни как слаломираше между същите тези флагчета със сърфа, опитвайки се да прави виражи и да спира, без да пада от дъската. Беше отдавна, когато двете с Шай все още бяха приятелки.

Изобщо не се сещаше защо й е на Шай отново да идва тук. Може просто няколко кримита да са разгрявали върху сърфовете, въобразявайки си, че това е много газиращо. Чудо голямо.

Колкото по-дълго стояха един срещу друг обаче, толкова по-ясно разбираше, че няма никакво оправдание, задето досега не е разказала всичко на Зейн. Крайно време беше да признае какво е причинила на хората в Мъглата и че е издала тайната за лекарството на Шай, но на първо място трябваше да каже на Зейн какво й е разкрила д-р Кейбъл за него. Толи обаче никак не бързаше да започне такъв разговор, а подгизналите дрехи и студът изобщо не я улесняваха. Терморегулаторът в якето й беше включен на максимума. Газираната приповдигнатост от летенето със сърфа вече изветряваше, заместена от гняв и самообвинения, че е чакала толкова дълго. Белезниците бяха добро извинение да избегне неудобния разговор.

— И така, какво стана между вас двете с Шай? — попита Зейн. Гласът му беше все така мек, но в него се долавяше остра тревожна нотка.

— Тя постепенно си връща спомените. — Толи се втренчи в калната локва отпред, наблюдавайки как дъждовните капки, които се процеждаха през мокрите борови клонки, нарушават гладката й повърхност. — В нощта след пропадането тя наистина ми беше бясна. Обвини ме, че аз съм виновна, задето Извънредните са открили Мъглата. Сигурно в това има голяма доза истина. Аз ги предадох.

Той кимна.

— Допусках го. Според историите, които вие двете разказвахте — още преди хапчето, — ти си я спасила от Мъглата. Казано на езика на красивите, това ми прилича по-скоро на предателство.

Толи вдигна очи.

— Значи си знаел?

— Че си отишла като съгледвач на „Извънредни ситуации“ ли? Досещах се.

— О! — Толи не знаеше дали да въздъхне от облекчение, или да се засрами. Е, нали и Зейн е сътрудничил на д-р Кейбъл, значи може да я разбере. — Не го направих по свое желание, Зейн. Искам да кажа, че отначало тръгнах към Мъглата, за да върна Шай и да стана красива, но после промених намерението си. Реших да остана в Мъглата. Опитах се да унищожа проследяващото устройство, което ми бяха дали, но с това провалих всичко. Все така става, че дори когато постъпвам правилно, предавам всички около себе си.

Зейн се обърна към нея, очите му гледаха настоятелно изпод качулката.

— Толи, ние всички сме в ръцете на хората, които управляват този град. Шай би трябвало да го знае.

— Де да беше само това — продължи Толи. — На всичкото отгоре и откраднах Давид. Още докато бяхме в Мъглата.

— О, ето че той пак излиза на сцената — поклати глава Зейн. — В такъв случай съм сигурен, че сега тя ти е направо бясна. Това поне ще я държи газирана още дълго време.

— Да, наистина е газирана. — Толи преглътна. — Има и още нещо, което допълнително я вбеси.

Той зачака мълчаливо да чуе продължението, а дъждовната вода капеше от качулката му.

— Казах й за лекарството.

— Какво? — Шепотът на Зейн разсече шума от дъжда като съскането на пара.

— Наложи се. — Толи умолително разпери ръце. — Тя почти се досети, Зейн, и мислеше, че може да се излекува сама. Изкатерила е кулата на Валентино, защото решила, че това ни е променило. Естествено, на нея не й е подействало като хапчетата. Тя не спря да ме разпитва какво е станало с нас. Каза, че й дължа поне това след всички злини, които съм й причинила, докато сме били грозни.

Зейн тихо изруга.

— Значи си й казала за хапчетата, така ли? Страхотно! Сега всичко може да се скофти.

— Но тя е съвсем газирана, Зейн. Не ми се вярва да ни издаде — каза Толи и сви рамене. — Ако не друго, новината за хапчето така я вбеси, че ще остане газирана за цял живот.

— Вбеси ли я? И защо — че ти си излекувана, а тя — не?

— Не — въздъхна Толи. — Защото ти си излекуван.

— Какво?!

— Дължах го на нея, но ти получи второто хапче.

— Но тогава нямаше време да…

— Зная, Зейн. Но тя не го знае. За нея всичко изглежда така, сякаш… — Толи тръсна глава, усещайки как топли сълзи напират в очите и. Всички други части на тялото й бяха сковани от студ — пръстите постепенно замръзваха и ставаха безчувствени. Започна да трепери.

— Всичко е наред, Толи. — Зейн извади ръката си от дебелата ръкавица и хвана нейната.

— Трябваше да я чуеш как приказва, Зейн. Тя наистина ме мрази.

— Виж, съжалявам. Въпреки това се радвам, че избра мен.

Тя го погледна, но очите й бяха замъглени от сълзите.

— Ясно, искаш да ми благодариш за мигрените, които те мъчат.

— Така е много по-добре, отколкото да си остана с красивия ум — отговори той. — Не това исках да кажа, обаче. В онзи ден не просто намерихме хапчетата. Радвам се, че това между нас се случи.

Тя го погледна и видя, че се усмихва. Пръстите му, все още преплетени с нейните, също трепереха от студа. Толи успя да му се усмихне в отговор.

— Аз също.

— Не позволявай на Шай да те кара да се чувстваш зле заради нас двамата, Толи.

— Разбира се, че няма да й позволя. — Тя тръсна глава, осъзнавайки, че наистина е така. Каквото и да казва Шай, Зейн беше точният човек, с когото да сподели лекарството. Той през цялото време я поддържаше газирана, предизвика я да премине изпитанията на мъгляните и й даде кураж да изпробва нетествано лекарство. В този ден тя беше открила нещо много повече от лек срещу красивия ум — беше срещнала човек, с когото да продължи напред и да преодолее провалите си от миналото лято.

И двамата с Перис бяха още малки, когато си обещаха да останат приятели завинаги, но в деня, когато той навърши шестнайсет, я остави сама в „Града на грозните“. После Толи загуби Шай, защото я предаде на „Извънредни ситуации“ и й отне Давид. Сега дори Давид го нямаше, потънал някъде в пороя и полузаличен от спомените й. Даже не си направи труда да й донесе хапчетата, а остави тази работа на Крой. Толи се досещаше какво може да значи това.

Но Зейн…

Тя се вгледа в съвършените му златни очи. Именно той беше с нея в този момент, от плът и кръв и щеше да е пълна глупачка, ако позволи това между тях да бъде пометено от хаоса в нейното минало.

— Трябваше по-рано да ти кажа за Шай. Но тия стени…

— Всичко е наред. Можеш да ми се довериш. По всяко време.

Тя стисна ръката му в двете си длани.

— Зная.

Той посегна да докосне лицето й.

— Ние тогава все още не се познавахме, нали?

— Тогава просто рискувахме, така си мисля. Странно как се случи всичко.

Той се разсмя.

— Аз пък си мисля, че обикновено така става. Е, в повечето случаи няма загадъчни хапчета и Извънредни, които разбиват вратата. Но винаги си е рисковано, когато целунеш за първи път някого.

Толи кимна и се наклони напред. Устните им се сляха, целувката беше бавна и всепоглъщаща, въпреки ледения дъжд. Тя усещаше как той трепери, чувстваше студената кална земя под краката им, но те двамата бяха изолирани от целия свят под събраните качулки, които образуваха сигурен подслон, стоплен от смесения им дъх.

Накрая Толи прошепна:

— Толкова се радвам, че онзи ден ти беше с мен.

— Аз също.

— Аз. О! — Тя се дръпна назад, бършейки лицето си.

Струйка вода се беше плъзнала под качулката и сега се стичаше по бузата й като студена, отмъстителна сълза.

Той се разсмя и стана, после дръпна и нея.

— Хайде, не можем вечно да стоим тук. Да се връщаме в Пулхер, да закусим и да си сложим сухи дрехи.

— На мен и така ми е добре.

Той се усмихна, но посочи китката и снижи глас.

— Ако останем прекалено дълго на едно място, някой може и да се заинтересува какви ги вършим в „Града на грозните“.

— Все ми е едно — прошепна тя.

Но Зейн имаше право. Трябваше да се прибират. Цял ден не бяха слагали нищо в уста, освен няколко калорийни пургатива, прокарани с кафе. Въпреки че зимните им якета имаха термостати, след физическото натоварване от летенето и шока от падането в ледената вода, Толи се чувстваше изтощена, а студът вече проникваше в костите й. Комбинацията от глада, студа и целувката я замая.

Зейн щракна с пръсти и сърфът му се вдигна във въздуха.

— Почакай минутка — тихо каза тя. — Има още. Трябва да ти кажа нещо за нощта, когато пързалката пропадна.

— Добре.

— След като се прибрах… — Споменът за жестокото лице на д-р Кейбъл я накара да потръпне, но тя си пое дъх и опита да се успокои. Беше толкова глупаво да чака досега, вместо да измъкне Зейн някъде далече от умните стени в „Къщата на Пулхер“ и да му разкаже за срещата с нея. Не искаше между тях да има тайна.

— Какво става, Толи?

— Тя ме причака. Д-р Кейбъл.

Името отначало не предизвика никаква реакция у Зейн, но после той кимна.

— Спомням си я.

— Наистина ли?

— Нея човек трудно може да я забрави — каза Зейн. После замълча, зареял поглед над поляната. Толи се зачуди дали ще каже още нещо.

Най-накрая реши да продължи.

— Направи ми странно предложение. Искаше да разбере дали аз…

— Шшшт! — изсъска той.

— Какво… — понечи да каже тя, но Зейн запуши устата й с ръка в ръкавица. После залегна на калната земя, повличайки я със себе си. През дърветата към тях с маршова стъпка приближаваше група фигури. Придвижваха се бавно, сгушени в почти еднаквата си зимна екипировка, а около лявата китка на всички имаше увит черен шал. Толи разпозна веднага една от тях — святкащи медни очи и виеща се татуировка.

Шай.

Ритуалът

Толи успя да преброи още десетина, които удряха крак в калната земя с мълчалива решителност. Стигнаха средата на поляната и се подредиха в широк кръг около едно от флагчетата. Шай застана по средата и огледа изпитателно изпод качулката всеки от присъстващите. Те стояха на ръка разстояние един от друг, с лице към Шай и чакаха мълчаливо.

След като постоя известно време неподвижно, тя съблече зимното си яке, хвърли го на земята, свали ръкавиците и разпери ръце. Беше само по панталон, бяла тениска без ръкав и имитация на белезница на лявата китка. После вдигна глава към небето и остави дъжда да се сипе върху лицето й.

Толи потрепери и още по-здраво се загърна в якето. Защо ли Шай се опитва да измръзне до смърт?

Останалите известно време останаха неподвижни. Най-накрая, бавно, разменяйки си неловки погледи, те последваха нейния пример и свалиха якетата и палтата, пуловерите и ръкавиците. Когато качулките паднаха, Толи разпозна още двама от кримитата. Единият беше Хо — стар приятел на Шай, избягал в Мъглата само за да се върне малко по-късно в града по собствено желание. Позна и Такс, станал член на кримитата две седмици преди нея.

Останалите седем красиви обаче не бяха кримита. Те въодушевено хвърлиха палтата си на земята и обгърнаха с ръце раменете си, за да се предпазят поне малко от хапещия студ. Когато Хо и Такс разпериха ръце, останалите ги последваха неохотно. Дъждът шуртеше отгоре и белите тениски скоро прилепнаха по телата им.

— Какви ги вършат тия? — прошепна Зейн.

Толи само поклати глава. Забелязала, че Шай пак си е правила операция — някакви древни символи, изрязани като татуировка по ръцете и. Покриваха кожата от лактите до китките. Хо и Такс имаха същите белези.

Шай започна да говори с вдигнато нагоре лице, втренчена във флагчето като някой луд, който не се обръща към никого конкретно. Казаното не стигаше до тях през поляната, само от време на време долитаха откъслечни думи. Толи не успя да схване смисъла — ритъмът наподобяваше пеене, подобно на молитвите, които ръждивите и праръждивите са възнасяли към небето в прослава на невидимите си супергерои.

След няколко минути Шай замлъкна, групата отново потъна в мълчание и всички се тресяха от студ, с изключение на очевидно откачилата Шай. Толи забеляза, че дори красивите, които не са кримита, имат татуировки на челата — съвсем прясно направени и пулсиращи под дъжда! Реши, че след инцидента на стадиона татуировките са се превърнали в модна мания, но щом като и седмината непознати красиви бяха татуирани, това вече не приличаше на съвпадение. — Причината за всичко е, че кримитата са на мода — прошепна Толи. — Шай сигурно ги е вербувала.

— Но защо? — изсъска Зейн. — Нали всички заедно решихме, че сега най-малко ни трябват новобранци.

— Може би тя има нужда от тях.

— За какво са й?

Толи потръпна.

— Ето заради това.

Зейн изруга.

— Ние просто ще й наложим вето.

Толи поклати глава.

— Мисля, че в момента на нея не й пука за нашето вето. Даже не съм сигурна дали тя още е…

Гласът на Шай отново разцепи дъждовната пелена. Тя посегна към задния джоб на панталона си и извади от там някакъв предмет, който студено проблесна на сивата светлина. Когато го разгъна, се оказа дълъг нож.

Толи ококори очи, но нито един от красивите в кръга не изглеждаше изненадан — по лицата им личеше някаква смесица от слаб страх и въодушевление.

Вдигнала високо ножа над главата си, Шай продължи да нарежда нещо в същия бавен, отмерен ритъм, Толи я чу да повтаря една дума толкова често, че накрая схвана смисъла й.

Звучеше като „Нарязаните“.

— Да се махаме — каза тя толкова тихо, че Зейн изглежда не я чу. Искаше да се качи на сърфа и да отлети, но установи, че нито може да помръдне, нито да отклони поглед от зрелището, нито да затвори очи.

Шай взе ножа в лявата ръка и опря острието в предмишницата на дясната. После вдигна високо и двете си ръце, обърна се бавно и прикова с изгарящ поглед всеки от присъстващите. След това отново вдигна глава и подложи лицето си на дъжда.

Движението беше толкова неуловимо, че Толи едва не го пропусна заради разстоянието между тяхното скривалище и групата красиви, но се досети какво става по реакцията на останалите. Телата им се тресяха от възбуда, очите им се разшириха от хипнотичен ужас — също като Толи, те също не можеха да отклонят поглед от ставащото.

После Толи видя кръвта да се процежда от раната. Потече на тънка струйка под дъжда, разля се по вдигнатата ръка на Шай, по рамото й, стигна до тениската и направи петно, което изглеждаше по-скоро розово, отколкото червено. Шай се завъртя отново в кръг, за да могат всички добре да я огледат; преднамерено бавните й движения изглеждаха все по-налудничави, колкото по-силно шуртеше кръвта. Останалите сега неприкрито трепереха, хвърляйки скрити погледи един към друг.

Шай най-накрая свали ръката си, олюля се леко и протегна ножа. Хо пристъпи напред, за да го поеме, а тя зае неговото място в кръга.

— Това пък какво е? — прошепна Зейн.

Толи разтърси глава и затвори очи. Шумът от дъжда изведнъж й се стори оглушителен, но въпреки това тя чу собствените си думи:

— Това е лечението на Шай.

Останалите се редуваха един след друг.

Толи очакваше да се разбягат, надяваше се, че ако само един наруши ритуала, останалите ще се пръснат из гората като подплашени зайци. Но нещо — дали суровият пейзаж, дали дъждът, който изсмукваше силите и волята, дали фанатичното изражение на Шай — ги държеше като приковани по местата. Те всички наблюдаваха какво става без да мигнат, а когато дойдеше техният ред, се самонараняваха. Всеки, преминал през ритуала, добиваше изражението на Шай — екстатично и безумно.

С всеки следващ удар в Толи зейваше празнина, по-голяма и по-голяма. Тя разбираше, че в този ритуал има нещо повече от обикновена лудост. Спомни си нощта на маскения бал. Тогава собственият й страх я газира достатъчно за да се реши да преследва Крой, но въпреки това тя остана с красив ум. Едва когато коляното на Перис сцепи веждата й, докато бънджи жилетката ги подмяташе нагоре-надолу след скока, това промени нещата и съзнанието й се избистри.

Шай обожаваше този белег; именно тя й предложи да го увековечи с татуировка. Но освен това, приятелката й усети как раната промени Толи; първо я отведе при Зейн, после на върха на предавателната кула и накрая — до лекарството.

А сега Шай споделяше опита си.

— Вината за това е наша — прошепна Толи.

— Какво?

Толи разтвори ръце към живата картина пред тях. Те двамата със Зейн бяха осигурили на Шай онова, което й беше необходимо да разпространи своето лечение: бяха я превърнали в градска легенда и бяха предизвикали стотици от новите красиви, които умираха — по-скоро кървяха — да станат кримита.

Или в каквото там се превръщат. Шай беше споменала нарязаните.

— Тя вече не е с нас.

— А защо ние двамата просто седим и гледаме безучастно? — изсъска Зейн. Той стискаше юмруци и дори под прикритието на качулката личеше, че лицето му е почервеняло.

— Успокой се, Зейн — Толи хвана ръката му.

— Трябва да я накараме… — Гласът му пресекна, той се закашля, задави се и очите му изхвръкнаха.

— Зейн? — ахна тя.

Той се бореше за глътка кислород и ръцете му ловяха трескаво въздуха.

— Зейн! — извика високо Толи. Тя стисна ръката му и се втренчи в изпъкналите от напрежението очи. Той не дишаше.

Толи погледна към поляната — отчаяно се нуждаеше от помощ и в този момент беше готова да я приеме от всекиго, даже от нарязаните. Няколко от хората в кръга дочуха вика й, но само я наблюдаваха с разширени очи, кръвта се стичаше по ръцете им и татуировките бясно се въртяха — бяха твърде зомбирани, за да й се притекат на помощ.

Тя се сети за белезницата и размота черния шал, за да прати сигнал за бедствие. Но ръката на Зейн се протегна и сграбчи нейната. Той с мъка поклати глава.

— Не.

— Зейн, трябва ти помощ!

— Добре съм. — Думите сякаш разкъсваха гърлото му.

Тя замълча, ужасена, че ще умре в ръцете й. Ако извикаше охраната обаче, имаше опасност и двамата да попаднат под ножа на хирурга и да останат с красиви умове до края на живота си, позволявайки лечението на Шай да се превърне в единственото спасение за града.

— Хубаво — каза тя. — Но ще те заведа до болницата.

— Не!

— Не вътре, а колкото се може по-близо. Ще останем там и ще изчакаме да видим какво става.

Толи покачи Зейн на неговия сърф и щракна с пръсти, наблюдавайки го как се издига във въздуха. После легна отгоре му и почувства как дъската поддава под тежестта на двете тела. Левитаторите обаче удържаха и тя внимателно потегли напред.

Когато сърфът полетя, Толи погледна назад към поляната. Сега очите и на десетимата едновременно наблюдаваха Толи и Зейн. Шай закрачи към тях с поглед, студен като дъжда.

Толи внезапно почувства пристъп на паника, на същия ужас, който изпитваше при появата на Извънредните. Тя силно се оттласна с крака, наведе се напред и се вдигна над нивото на дърветата, оставяйки всичко далече назад.

Летенето към реката беше ужасяващо, крайниците на Зейн висяха отпуснати отстрани, а неравномерно накланящото се тяло заплашваше да обърне дъската на всеки завой. Толи обви ръце около него и впи нокти в командното табло от долната страна на сърфа. Тя насочваше сърфа колебливо и правеше широки завои, сякаш някой стар пияница управлява движението на дъската. Студеният дъжд плющеше по лицето й и тя се сети за предпазните очила в джоба на якето си, но нямаше начин да ги стигне в движение, трябваше да спре.

А нямаше никакво време за спиране.

Врязаха се сред дърветата и сърфът набра скорост, щом започнаха да се спускат към реката. Боровите клонки, тежки и лъскави заради уловените между игличките капки, изскачаха внезапно от водната пелена и шибаха лицето й. Когато най-накрая излязоха от „Парка на Клеопатра“, Толи прелетя с максимална скорост напряко над калните спортни игрища, устремена към най-отдалечения край на централния остров.

Болницата не се виждаше, скрита от дъждовната завеса, но Толи зърна сигналните светлини на един автолет, насочен в същата посока. Автолетът се движеше на голяма височина и с висока скорост, вероятно беше линейка, превозваща пациент. Присвила очи срещу ледената преграда на дъжда, тя не го изпускаше от поглед и следваше неговия курс. Когато автолетът се изгуби напред, те вече бяха стигнали реката и претовареният сърф започна да губи височина точно над водата.

Толи разбра твърде късно какво става. Металната релса, от която се оттласкваха магнитните левитатори, тук беше заровена дълбоко и се намираше под десет метра вода. Колкото повече наближаваха средата на реката, толкова по-ниско сърфът се спускаше към студената разпенена повърхност.

Точно на средата дъската с плясък близна реката и ръцете на Зейн отскочиха, сякаш водата беше твърда. Но сърфът рикошира и отново набра височина, а когато приближи брега, магнитните левитатори намериха нова опора и ги издигнаха още по-нависоко.

— Толи — разнесе се дрезгав глас под нея.

— Всичко ще бъде наред, Зейн. Държа те.

— Да, и аз се чувствам под контрол.

Тя си позволи да погледне надолу. Очите му бяха отворени и лицето му вече не беше зачервено. Тя едва сега усети, че гърдите му се повдигат и спускат, а дишането е станало нормално.

— Спокойно, Зейн. Ще спра, когато наближим болницата.

— Не ме води там.

— Просто ще отидем колкото се може по-близо, за всеки случай.

— В случай на какво? — пресекливо попита той.

— В случай че пак престанеш да дишаш. А сега млъкни!

Той покорно замълча, очите му се затвориха.

Когато нагънатата от дъжда повърхност на реката остана далече под тях, светлините на болницата най-после се показаха, а нейният тъмен масив се извиси успокоително близо. Толи улови с крайчеца на окото припламващите жълти светлини на спешното отделение, но се отклони от реката, още преди да стигнат до тях. Подслони сърфа под навеса за линейки, автолетите бяха подредени по три, един над друг и очевидно очакваха някое голямо бедствие.

Когато дъската спря, Зейн се претърколи на мократа земя и изстена.

Толи коленичи край него.

— Говори ми.

— Добре съм — отговори той. — С изключение на гърба.

— Гърба ли? Какво.

— Предполагам, причината е, че карах сърфа по гръб. — Той изсумтя. — С теб отгоре.

Тя взе лицето му в ръцете и се взря в него. Изглеждаше изтощен и мърляв, но въпреки това й се усмихна и смигна уморено.

— Зейн. — Тя усети, че започва да плаче. Чувстваше топлината на сълзите, смесени с ледените дъждовни капки. — Какво стана с теб?

— Както казах, мисля, че се нуждаем от закуска.

Хлипове разтърсиха тялото й.

— Но…

— Зная. — Той постави ръце на раменете й. — Трябва да се махнем от тук.

— Ами новите мъгля…

Ръката му се стрелна и покри устата й, заглушавайки следващите думи. Тя се отдръпна изненадано. Зейн се надигна, опрян на лакът и втренчи поглед в белезницата, която лъщеше непокрита под дъжда. Тя си спомни, че махна ръкавицата и повика помощ, когато пристъпът започна.

— О. Съжалявам.

Той поклати глава, придърпа я още по-близо до себе си и прошепна:

— Всичко е наред.

Толи затвори очи и се опита да си припомни какво бяха казали по време на влудяващото пътуване насам.

— Спорехме за това дали да те закарам в болницата — прошушна тя.

Той кимна и неуверено се изправи на крака, произнасяйки високо:

— Е, след като вече сме тук. — После се обърна и удари силно с юмрук металната рамка на навеса за линейки. Той отвърна с глухо звънтене.

— Зейн!

Той се преви от болка, после тръсна глава и размаха във въздуха ранената си ръка. След това погледна окървавените си кокалчета.

— Както казах, щом сме били целия този път дотук, може и да позволя да ме прегледат. Следващия път обаче, първо ме попитай, става ли?

Тя впи поглед в него, най-после беше разбрала. За миг се уплаши, че лудостта на Шай може да е заразна. Ранената ръка на Зейн обаче беше благовиден предлог за бясното летене насам и щеше да оправдае по-голяма част от разговора, прихванат от нейната белезница. Толи можеше да обясни на охраната, че не са яли от няколко дни. Вероятно преливането на витамини и глюкоза ще помогнат на Зейн и за главоболието.

Зейн все още приличаше на развалина, кален и мокър до кости, но вече вървеше уверено, без да залита и да се препъва. В интерес на истината, изглеждаше доста газиран, след като нарани ръката си. Може пък Шай да не е толкова луда, колкото изглежда — поне знаеше кое как действа.

— Хайде — каза той.

— Искаш ли да се повозим? — попита Толи и посочи с ръка. Един автолет се спускаше към тях, следвайки сигнала от противоударните гривни на Зейн.

— Мисля, че предпочитам да повървя пеш — отговори той, пристъпвайки бавно към мигащите светлини на спешното отделение. Чак тогава Толи забеляза колко е блед и че ръцете му треперят. Тя се зарече при следващия пристъп незабавно да се обади на охраната.

Все пак лекарството не заслужаваше да се умре заради него.

Болницата

Оказа се, че Зейн е счупил три кости на ръката, за възстановяването, на които щеше да отиде половин час.

В чакалнята имаше още двама нови красиви, които придружаваха приятел със счупен крак — тичал надолу по мокрите стълби пред „Къщата на Лилиан Ръсел“. Толи не обърна внимание на подробностите, съсредоточи се върху бисквитите и кафето с много мляко и захар, доволна, че най-после е на топло и сухо. Редкият разкош от толкова калории в кръвта й смекчи малко картината на света и тя нямаше нищо против да прекара известно време в тая красива мъгла. Въпреки това споменът за ритуала на Шай и нейната компания в „Парка на Клеопатра“ не я оставяше на мира.

— Е, какво се случи с теб? — попита най-накрая момчето от двойката красиви, а ударението на последната дума се отнасяше за подгизналите и кални дрехи, изтощеното лице и като цяло нелицеприятния й вид.

Толи пъхна една шоколадова бисквита в устата си и сви рамене.

— Летях със сърфа.

Приятелката на момчето го сръчка с лакът, ококори очи и посочи нервно към Толи.

— Какво? — попита той.

— Шшт!

— Какво?

Момичето въздъхна отчаяно.

— Съжалявам — обърна се към Толи тя. — Приятелят ми е съвсем нов. И тотално не е в час. — Тя се обърна към него и продължи шепнешком: — Това е Толи Янгблъд!

Момчето зяпна, после успя някак да се съвземе.

Толи само се усмихна и натъпка още една бисквита в устата си. Естествено, че в спешното отделение има най-голяма вероятност да срещнеш Толи Янгблъд, сигурно си мислеха те. Иначе къде другаде? Вероятно сега се питаха на коя ли друга архитектурна забележителност в града е видяла сметката.

Нейната популярност ги накара да запазят благоговейно мълчание, въпреки че продължаваха да й хвърлят погледи крадешком. Тия двамата очевидно не копнееха да се присъединят към кримитата, Толи би се обзаложила за това. Но все по-ясно осъзнаваше, че нейният авторитет на крими обслужваше дребните амбиции на Шай и поощряваше онези красиви, които жадуваха за някакъв по-особен вид газирано преживяване. При тази мисъл стомахът й, макар и пълен с кафе, мляко и бисквити, се сви; тя се зачуди дали скоро посещенията в спешното отделение няма да се превърнат в последен моден писък.

— Толи? — Дежурният лекар я викаше от вратата на чакалнята. Най-сетне щеше да напусне тази зала.

— Пазете се, деца — обърна се тя към новите красиви и последва дежурния по коридора.

Чак когато вратата зад гърба й се затвори, Толи разбра, че не са я завели в отделението за амбулаторно болни. Дежурният лекар я вкара в малка стая, доминирана от едно огромно бюро, отрупано с хаотично нахвърляни документа. Картината, прожектирана от стената, беше зелено поле в слънчев ден — такива пейзажи показваха в детската градина малко преди времето за лягане.

— Май дълго си била навън под дъжда? — каза дежурният ведро, сваляйки хартиената престилка с цвят на болнично синьо. Отдолу носеше костюм — полуофициален, отбеляза механично Толи — и чак тогава си даде сметка, че това изобщо не е дежурен лекар. Имаше сияйна усмивка, характерна за политиците, възпитателките в забавачницата и психиатрите.

Тя седна на стола срещу него и мокрите й дрехи изджавкаха.

— Познахте от първия път.

Той се усмихна.

— Е, понякога се случват и злополуки. Добре направи, че доведе приятеля си тук. И голям късмет за мен, че присъствах, когато дойдохте. Работата е там, че отдавна искам да се свържа с теб, Толи.

— Така ли?

— Точно така. — Той отново се усмихна. Имаше един определен вид красиви от втора степен, които се усмихваха, независимо от обстоятелствата: щастлива усмивка, усмивка на разочарование, загазил си усмивка. Неговата беше добронамерена и въодушевена, заслужаваща доверие и точно това опъна нервите на Толи. Той беше точно този тип красив втора степен, в какъвто щеше да се превърне и тя според прогнозата на д-р Кейбъл: самодоволен и самоуверен, а чертите на красивото му лице бяха белязани от ведрост, зрялост и мъдрост в необходимата пропорция.

— Май не си отваряла електронната си поща през последните няколко дни, а? — попита той.

Тя поклати глава.

— Беше задръстена от спам. Нали разбирате, неприятно следствие като те дават по новините. Ставаш ужасно популярен.

С тези думи Толи си спечели високомерна усмивка.

— Предполагам, всичко е било много вълнуващо за теб и твоите приятели.

Тя сви рамене, решена да го играе скромна.

— Отначало беше доста газиращо, но сега всичко тотално се скофти. Та, бихте ли ми казали вие кой сте всъщност?

— Д-р Реми Андерс. Аз съм травматологичен консултант в болницата.

— Травма? Да не става дума за онова на стадиона? Защото аз съм тотално…

— Сигурен съм, че с теб всичко е наред, Толи. Става въпрос за твой приятел. Честно казано, малко сме обезпокоени.

— За кого по-точно?

— За Шай.

Въпреки че успя да изобрази красива изненада, в главата на Толи звънна аларма. Но тя овладя гласа си.

— Защо пък точно Шай?

Бавно, сякаш направляван от дистанция, д-р Андерс смени усмивката със загрижено изражение.

— Снощи е имало инцидент по време на малкото ви огнено празненство. Някакъв спор между вас двете с Шай. Доста обезпокоително.

Толи примигна и се запъна, припомняйки си как Шай и крещеше край огъня. Въпреки предпазните мерки, белезницата очевидно е уловила гнева на Шай — поведението й доста надмина общоприетия любезен тон между нови красиви. Толи се опита да си спомни какво точно крещеше Шай, но комбинацията от шампанско и потискащо чувство за вина не беше особено услужлива за паметта. Затова просто сви рамене.

— Да. Май беше доста пияна. Аз също.

— Но нито една от вас не звучеше особено щастливо.

— Д-р Реми, да не казвате, че сте ни шпионирате? Това е гадно.

Консултантът поклати глава и отново изобрази загрижена усмивка.

— Проявяваме специален интерес към всички пострадали при този злополучен инцидент. Понякога е трудно човек да се възстанови след стреса от неочаквани ситуации. Ето защо съм назначен за ваш пост стресов консултант.

Толи се направи, че изобщо не забелязва как той се измъкна от въпроса за шпионирането — тя и така знаеше отговора. „Извънредни ситуации“ не биха проявили интерес, даже кримитата да сринат до основи „Града на новите красиви“, но охраната винаги бдеше на своя пост. Градът се грижеше всички негови жители да са поддържани в състояние на красив ум, имаше логика да се назначи консултант на всеки, който е изпитал някое по-сериозно газиращо преживяване. Д-р Андерс беше тук, за да се увери, че пропадането на пързалката не е предизвикало у кримитата някои нови вълнуващи идеи.

Толи се насили да изобрази красива усмивка.

— В случай че някои от нас окончателно луднат, така ли?

Д-р Андерс се разсмя.

— О, според нас няма риск да полудеете. Тук съм да се уверя единствено, че не са възникнали някои трайни последици. Приятелството може да пострада при стрес, както ти е известно.

Толи реши да подхвърли кокал на Реми и ококори очи.

— О, ето защо тя беше такъв стършел снощи.

Лицето му просветна.

— Разбира се, всичко опира до стреса, Толи. Но запомни едно — тя най-вероятно не го е направила нарочно.

— Е, аз пък изобщо не й се вързах.

Окуражителна усмивка.

— Всеки реагира по свой собствен начин на травмата, Толи. Едва ли някой друг разсъждава и се държи като теб. Вместо да се ядосваш, защо не приемеш случилото се като възможност да покажеш своята съпричастност към Шай. Вие сте приятелки от дълго време, нали?

— Да, още откакто бяхме грозни. Родени сме на една и съща дата.

— Но това е прекрасно! Старите приятели са най-добрата опора във времена като днешните. Та, за какво се скарахте?

Толи сви рамене.

— Знам ли. За глупости, честно.

— Спомняш ли си нещо от онази нощ?

Толи се запита дали и тази стая има функцията на детектор на лъжата и ако наистина е така, колко голяма трябва да е лъжата, за да я засече. Тя затвори очи и се опита да се съсредоточи върху движението на калориите в нейното почти анорексично тяло, позволявайки на красивата мъгла да покрие съзнанието й.

— Толи? — настоя той.

Тя реши да подхвърли на д-р Андерс едно малко парче истина.

— Всичко беше заради стари работи.

Той кимна, скръствайки доволно ръце. Толи се притесни да не е казала твърде много.

— От времето, когато сте били грозни, нали?

Тя само кимна, защото се боеше гласът да не я издаде.

— И как я карате двете с Шай след онази нощ?

— Просто чудно.

Той се усмихна щастливо, но Толи улови беглия му поглед към нещо, което се намираше на ръка разстояние от него — вероятно наблюдаваше невидим за нея екран. Дали не проверяваше данните от интерфейса на града? Там щеше да е отразено, че двете с Шай не са си пращали пингове от партито край огъня, а цели три дни без връзка между тях си беше направо необичайна ситуация. Или пък д-р Андерс проверяваше дали гласът й трепери?

Той усмихнато кимна към невидимите данни, или каквото там гледаше.

— Как ти се струва, дали сега тя е в по-добро настроение?

— Тя си е добре, предполагам. — Само дето има склонност към самонараняване, нарежда откачени напеви и е на път да основе свой клан от побъркани. — Всъщност не съм я виждала, откакто заваля тоя гаден дъжд. Ние обаче сме си най-добри приятелки до гроб.

Това последното не биваше да го казва, защото гласът й прозвуча неестествено. Тя се изкашля, което беше регистрирано със загрижена усмивка от страна на д-р Андерс.

— Радвам се да го чуя, Толи. Ти също си добре, нали?

— Направо газирано — отговори тя. — Въпреки че съм малко гладна.

— Да, да, разбира се. Двамата със Зейн би трябвало да се храните по-често. Изглеждате малко кльощави, а ми казаха, че кръвната му захар била много ниска.

— Ще го натъпча с ония шоколадови бисквити в приемната. Божествени са.

— Чудесна идея. Ти си наистина добра приятелка, Толи. — Той се изправи и протегна ръка. — И така, ще имам грижата добре да закърпят Зейн, затова няма да те задържам повече. Благодаря за отделеното време и ще разчитам да ме уведомиш, ако ти или някой от твоите приятели има нужда да поговори с мен.

— О, задължително — отговори тя и му хвърли ослепително красива усмивка. — Това би било страхотно.

Навън дъждът обгърна Толи като стар приятел, но неговата мокра прегръдка дойде като балсам за Толи след сияйната усмивка на д-р Андерс. На път за вкъщи тя разказа на Зейн за него. Въпреки че белезницата отново беше затрупана под дебел слой дрехи, тя внимаваше да говори тихо, а вятърът веднага отвяваше думите й надалече, докато се издигаха в сивото небе.

Той въздъхна, когато тя замълча.

— Излиза, че те са не по-малко притеснени за нея от нас.

— Аха. Сигурно са чули скандала онази нощ. Тя ми крещеше по много некрасив начин.

— Страхотно. — Той мъчително изкриви лице на студения вятър. Очевидно болкоуспокояващите за ръката не можеха да потиснат главоболието. Краката му пристъпваха неуверено по дъската, трудно намирайки опора.

— Нищо не казах, само че е била пияна и малко е преиграла. — Толи си позволи да се усмихне самодоволно. Този път не беше предала Шай. Е, поне се надяваше да е така.

— Разбира се, че не е трябвало нищо да казваш, Толи. Шай може и да се нуждае от помощ, но не и от страна на този красив втора степен психиатър. Трябва да я изведем извън града и да й дадем истинско лекарство. Колкото се може по-скоро.

— Аха. Хапчетата са много по-добро решение от това сам да се накълцаш. — Стига да не ти причинят мозъчна смърт, помисли си тя, но го премълча. Реши засега да не казва на Зейн, че при следващия припадък веднага ще го отведе в болницата; надяваше се да не се стига до там. — А как мина с твоите лекари?

— Обичайното. Първия час ме наставляваха да ям повече. Когато най-после се заеха да ми спояват костите, изпаднах в безсъзнание за около десетина минути. Така или иначе, изглежда не забелязаха нищо друго нередно в мен, само дето съм много кльощав.

— Хубаво.

— Това, естествено, не означава, че съм добре. Все пак не прегледаха главата ми, а само ръката.

Толи си пое въздух.

— Мигрената се влошава, нали?

— Според мен причина за всичко са гладът и студът, това е.

Тя поклати глава.

— Аз също не съм яла днес, Зейн, а ти не ме видя да…

— Забрави за главата ми, Толи! Нито съм по-зле, нито по-добре. Онова, което ме притеснява, са ръцете на Шай. — Той приближи сърфа си до нейния и снижи глас. — От сега нататък те ще я държат под око. Ако д-р Реми разбере какво сама на себе си причинява, целият този ад ще приключи.

— Прав си, така е. — Толи отново си спомни белезите по ръцете на Шай. От разстоянието, на което ги видя, най-напред помисли, че са татуировки, но отблизо никой не би се заблудил. И се съмняваше, че д-р Андерс ще намери подходяща усмивка за случая, ако ги види. Тогава алармите в целия град ще се задействат и интересът на охраната към всички замесени в инцидента на стадиона ще удари тавана.

Толи протегна ръка, за да спрат за малко, после снижи гласа си до шепот.

— В такъв случай нямаме много време. Той всеки момент може да реши да говори с Шай.

Зейн си пое дълбоко въздух.

— Налага се ти първа да говориш с Шай. Кажи й да спре да се реже.

— О! Страхотно. И какво да правя, ако откаже?

— Кажи й, че се каним да бягаме. Кажи й, че ще намерим истинско лекарство.

— Да избягаме ли? И как ще стане?

— Просто тръгваме — още тази вечер, ако е възможно. Ще взема всичко необходимо, а ти предупреди останалите кримита.

— Ами тези? — Тя беше твърде изтощена, за да вдигне омотаната в шал ръка, но той разбра за какво говори.

— Ще ги свалим. Тази вечер. Има един трик, който пазех за последно.

— Какъв трик, Зейн?

— Още не мога да ти кажа. Но ще проработи, въпреки че е малко рискован.

Толи се намръщи. Двамата със Зейн изпробваха всички възможни методи досега, но единственият ефект беше да одраскат малко белезниците.

— Кажи ми какво е?

— Ще разбереш тази вечер — отговори той и стисна зъби.

Толи преглътна мъчително.

— Май е повече от рисковано.

Зейн се обърна към нея, лицето му беше бледо и изпито, а очите му гледаха мътно през очилата.

— Подай ръка на твоето момиче. — Той се изкиска. — Може би то има нужда от помощ.

Толи не можа да понесе измъчената му усмивка и погледна встрани.

Трошачката

Халето не беше далече от болницата, край долното течение на реката в края на „Града на новите красиви“, където двата ръкава отново се събираха в едно. Толкова късно през нощта струговете, чертожните маси и леярските форми стояха неизползвани и почти цялото помещение беше пусто. Единствената светлина идваше от другия край на халето, където една красива втора степен издухваше разтопено стъкло.

— Тук можеш направо да замръзнеш — каза Толи. Виждаше как дъхът й излиза като кълба пара от устата в червеното зарево на аварийното осветление. Докато организираха кримитата за бягство, дъждът най-после спря, но въздухът още беше влажен и мразовит. Дори вътре в халето Толи, Фаусто и Зейн зиморничаво се свиваха в дебелите си якета.

— Пещите обикновено работят — каза Зейн — и някои от тези машини излъчват страшна жега. — Той посочи вратите в двата края на халето, които бяха отворени за през нощта. — Само че щом трябва вентилация, не може да има интелигентни стени, нали разбираш?

— Разбирам. — Толи се загърна още по-плътно в якето си и бръкна в джоба, за да увеличи максимално терморегулатора.

Фаусто посочи една машина, която приличаше на огромна преса.

— Ей, като грозен се забавлявах с една такава в часовете по индустриален дизайн — каза той. — Спомням си как на нея правехме големи плата за сервиране с плъзгачи на дъното, за да се пързаляме по снега.

— Затова ви доведох тук — каза Зейн и поведе двамата по бетонния под.

Долната част на машината представляваше метален плот, осеяна нагъсто с милион дребни вдлъбнатини. Успоредно над плота висеше масивен метален блок със същия размер.

— Какво?! Да не искаш да използваш трошачката? — вдигна вежди Фаусто. Зейн още не им беше казал какво се кани да прави, но на Толи никак не й се понрави вида на огромната машина.

Нито пък името й.

Зейн остави кофата, която носеше — в нея имаше бутилка шампанско и много лед, разплисквайки вода по пода. После извади от джоба си мемо карта и я пъхна в електронния четец на машината. Трошачката зачегърта, зареждайки данните, по края й започнаха да мигат светлини и подът под краката на Толи мощно завибрира.

По повърхността на плота премина вълна, сякаш твърдият метал изведнъж стана течен и оживя.

Когато движението утихна, Толи внимателно се вгледа в трошачката. Оказа се, че онова, което взе за малки дупчици, са всъщност фините краища на тънки метални пръчки, които се движат нагоре и надолу, образувайки различни форми. Тя прокара пръсти по плота, но пръчиците бяха толкова тънки и така съвършено подравнени, че създаваха илюзията за напълно гладка повърхност.

— За какво служи това?

— За щамповане на различни неща — отговори Зейн. Той натисна един бутон, машината отново оживя и в центъра на плота се надигнаха симетрично разположени издатини. Толи забеляза, че в горната част на трошачката се образуват идентични вдлъбнатини.

— Ей, това е моето плато за пързаляне — извика Фаусто.

— Разбира се. Да не мислеше, че съм забравил. Тия чудесии бяха идеални за пързаляне — каза щастливо Зейн. После измъкна един метален лист изпод машината, постави го върху плота и внимателно изравни краищата му.

— Вярно. Винаги съм се питал защо не ги пуснаха за масово производство — каза Фаусто.

— Защото щяхме прекадено да се газираме — подметна Зейн. — Но се обзалагам, че на всеки няколко години по някой грозен ги преоткрива. Внимавайте сега, пускам!

Толи и Фаусто предпазливо отстъпиха назад.

Зейн хвана двете дръжки в края на плота и ги стисна едновременно. Машината избоботи за част от секундата, после внезапно се задейства и горната половина се стовари върху плота с едно оглушително тряс! Ехото от удара прокънтя из цялото хале и още звънеше в ушите на Толи, когато двете челюсти на трошачката се разтвориха и освободиха металния лист.

— Не е ли готино? — възкликна Зейн. Той взе металния лист с напълно променена от натиска форма. Сега приличаше на плато за сервиране на храна, разделено на секции за салата, основно и десерт. Зейн го огледа от всички страни и прокара пръст по улеите на долната страна. — Леле, на ронлив сняг с това сладурче се стигат хиляда километра в час!

Лицето на Фаусто пребледня.

— Няма да стане, Зейн.

— И защо?

— Има много предпазни мерки. Дори някой от нас да…

— Да не си полудял, Зейн?! — извика Толи. — Нали нямаш намерение да си пъхнеш ръката тук? Това нещо направо ще я отхапе!

Зейн само се усмихна.

— Спокойно, няма да я отхапе. Както каза Фаусто, има прекалено много предпазни мерки. — Той извади мемо-картата и пъхна друга на нейно място. Повърхността на плота отново се раздвижи и образува остри издатини по края, които приличаха на зъби. Зейн постави лявата си ръка в металната челюст. — От ръкавицата е трудно да се разбере, но виждате ли къде машината ще скръцне белезницата?

— Ами ако не улучи мястото, Зейн? — попита Толи. Едва се удържаше да не изкрещи. Белезниците им както обикновено бяха заглушени, но тя не искаше красивата втора степен в другия край на халето да ги чуе.

— Няма да сгреши мястото. С тая машинария могат да се произвеждат даже части за секундомер.

— Изобщо няма да тръгне — заяви Фаусто. Той също пъхна ръка в металната челюст. — Пускай!

— Знам, знам — отговори Зейн, сграбчи ръчките и ги стисна.

— Какво?! — извика ужасена Толи, но машината не помръдна. По края й замига редица от жълти светлини и механичен глас с метален тембър произнесе: — Отдръпнете се, моля.

— Програмирана е да разпознава човешкото тяло по телесната температура — обясни Фаусто.

Толи преглътна сухо и сърцето й заблъска в гърдите, когато Фаусто измъкна ръката си от металните челюсти на машината.

— Не го прави!

— Но дори да успееш да я хакнеш, какъв е смисълът? — продължи Фаусто. — Тя ще смачка белезниците, а те ще премажат ръката ти.

— Не и с петдесет метра в секунда. Виж това. — Зейн се надвеси над плота и прокара пръст по металните зъби, които беше програмирал. — Острите краища ще срежат белезниците, или поне така ще ги разплескат, че да унищожат всичко в тях. Тогава от белезниците ще остане просто безформено парче студен метал.

Фаусто се наведе да погледна отблизо и Толи отклони очи, защото не можеше да понесе гледката на главите им, пъхнати между металните челюсти. Студен метал. Тя погледна към жената, която духаше стъкло в другия край на халето. Неподозираща за техните откачени планове, тя спокойно държеше парче стъкло в малка разпалена пещ и го въртеше равномерно над пламъка.

Толи тръгна в нейната посока, отдалечи се достатъчно от Зейн и Фаусто, за да не могат да я чуват, после отви белезницата си.

— Разговор с Шай.

— Невъзможно. Пинг?

Толи се намръщи, но въпреки това продължи.

— Да. Виж какво, Шай, зная, че това е осемнайсетото ми съобщение до теб за днес, но трябваше да ми отговориш. Съжалявам, че те проследихме, обаче… — Толи не знаеше какво още да добави, защото охраната — а може би и самите Извънредни — сигурно слушаха в момента. Едва ли е възможно да й каже, че всички ще избягат тази нощ. — Ние се притесняваме за теб. Обади ми се веднага, щом можеш. Трябва да поговорим очи в очи.

Толи въздъхна и отново уви шала около китката с белезницата. Шай, Хо и Таке — Нарязаните — бяха наложили пълно информационно затъмнение, отказвайки да отговарят на съобщенията. Най-вероятно Шай се цупеше, че тайната й церемония е разкрита. Надяваха се поне някой от кримитата да успее да ги открие и да им каже за бягството.

Цял следобед Толи и Зейн подготвяха останалите. Кримитата бяха екипирани и разположени на различни места из острова, готови да тръгнат при подаден от Толи и Зейн сигнал, че са вече свободни.

Майсторката на стъкло приключи с разтопяването му. Тя извади светещата топка от пещта и започна да я издухва през една дълга цев, придавайки сложна форма на лавообразната материя. Толи неохотно откъсна очи от тази гледка и се върна обратно при трошачката.

— Ами мерките за безопасност? — разпалено спореше Фаусто.

— Мога да елиминирам телесната си температура.

— Как?

Зейн подритна кофата с лед.

— Трийсет секунди в ледената вода и ръката ми ще е студена като парче метал.

— Да, обаче ръката ти не е парче метал — кресна Толи. — Нито пък моята. В това е проблемът.

— Виж, Толи, не те карам ти да си първа.

Тя разтърси глава.

— Аз изобщо няма да го направя, Зейн. Нито пък ти.

— Тя е права. — Фаусто гледаше втренчено металните зъби по края на плота, сравнявайки ги с огледалния им образ по горната част на машината. — Отличен уред за дизайн, но би било лудост да си пъхнеш ръката тук. Дори да си сгрешил изчисленията само със сантиметър, трошачката ще ти премаже костта. Обясниха ни това в часовете. Ударната вълна ще продължи нагоре по ръката ти, унищожавайки всичко по пътя си.

— Е, ако не уцели, после пак ще ме зашият. Но машината няма да сгреши. Даже съм направил специална програма за твоята ръка, Толи. — Той измъкна още една мемо карта. — Защото твоята белезница е по-малка.

— Ако нещо тук се обърка, никой няма да те зашие — тихо каза тя. — Дори в градската болница не са способни да възстановят сплескана ръка.

— Не сплескана — поправи я Фаусто. — Костите ти ще се втечнят, Зейн. Ударът ще ги размекне.

— Чуй, Толи — каза Зейн и посегна да вземе бутилката шампанско от кофата. — Аз също не изгарям от желание да го направя. Но тая сутрин получих пристъп, не помниш ли? — И той извади тапата.

— Какво си имал? — попита Фаусто.

Толи тръсна глава.

— Трябва да открием друг начин.

— Нямаме никакво време — отговори Зейн и отпи голяма глътка. — Е, Фаусто, ще ми помогнеш ли?

— Да ти помогне ли? — попита Толи.

Фаусто замислено кимна.

— Нужни са две ръце, за да се задейства трошачката. Това е още една мярка за безопасност — да не може едната от разсеяност да остане вътре. Затова се наляга някой от нас двамата да дръпне спусъка. — Фаусто сключи ръце на гърдите си. — Забрави.

— Аз също нямам намерение да ти помагам — каза Толи.

— Толи — въздъхна Зейн, — ако не тръгнем още тази нощ, има опасност следващия път да си пъхна главата вътре. Пристъпите започнаха да се появяват на всеки три дни и стават все по-свирепи. Трябва да се махнем.

Фаусто се намръщи.

— За какво говориш.

Зейн се обърна към него.

— Нещо не е наред с мен, Фаусто. Ето защо трябва да заминем още тази нощ. Според нас новите мъгляни могат да ми помогнат.

— Защо са ти? Какво не е наред с теб?

— Това, което не е наред с мен, е, че съм излекуван.

— Я пак!

Зейн дълбоко си пое въздух.

— Виж какво, ние взехме тези хапчета.

Толи изпъшка и се обърна с гръб като разбра, че за втори път ще нарушат тайната. Отначало Шай, сега и Фаусто. Тя се запита колко ли време остава, преди всички кримита да разберат за лечението. Това би ги принудило двамата със Зейн да избягат на всяка цена.

Толи с все по-нарастващо отчаяние наблюдаваше работата на стъкларката. Усети как недоверието на Фаусто постепенно се изпарява, когато Зейн му разказа какво са преживели последния месец: хапчетата, постоянното газирано състояние, което лечението поддържаше, парализиращите главоболия на Зейн.

— Излиза, че Шай е била права — каза накрая той. — Ето защо сте толкова различни сега.

Засега само Шай беше казала на Толи, че забелязва промяната в нея, но сигурно и останалите кримита я виждаха и се чудеха какво става. На тях също им се искаше да са постоянно газирани. Ето, сега и Фаусто знаеше за съществуването на лек и че той е просто едно хапче, което трябва да глътнеш, затова рискът тя и Зейн да останат с по една ръка явно вече не му се виждаше лудост.

Толи въздъхна. А може би изобщо не е лудост. Тази сутрин тя недопустимо отложи прегледа на Зейн в болницата, като пропиля скъпоценни минути под дъжда и рискува живота, а не само ръката на приятеля си.

Тя преглътна сухо. Каква дума беше използвал Фаусто? Втечняване?

В ръцете на жената стъклото се уголемяваше, набъбваше в невероятни форми, които преливаха от една в друга и изглеждаха толкова крехки, че счупят ли се, вече би било невъзможно да се възстановят. Затова жената пипаше с изключително внимание — има неща, които не могат да бъдат възстановени.

Толи си спомни бащата на Давид — Аз. Когато д-р Кейбъл беше решила да заличи спомените му, това го уби. Човешкият мозък е още по-крехка материя от ръката, а никой от тримата нямаше и най-малка представа какво се случва в главата на Зейн.

Тя сведе поглед към облечената си в ръкавица ръка, помръдвайки бавно пръстите един по един. Беше ли достатъчно решителна, за да пъхне ръка в челюстите на трошачката? Може би.

— Сигурни ли сте, че ще открием новите мъгляни, ако излезем извън града? — питаше в този момент Фаусто. — Мислех, че никой не ги е виждал от доста време насам.

— Грозните, които срещнахме тази сутрин, казаха, че са открили знаци за тяхното завръщане.

— И те могат да те излекуват?

Толи усети нещо в гласа на Фаусто — сякаш той сам себе си убеждаваше да пусне трошачката. В това имаше някаква жестока логика. Извън града, в дивото, съществуваше лечение за Зейн и ако не го заведат час по-скоро там, той ще умре така или иначе.

Рискът да изгуби ръката си беше нищо в сравнение с това.

Толи се обърна към тях и се намеси в разговора:

— Аз ще го направя. Ще дръпна ръчките.

Отначало двамата я зяпнаха онемели, после Зейн се усмихна.

— Хубаво. Предпочитам да си ти.

Тя преглътна мъчително.

— Защо?

— Защото ти имам доверие. И не искам това нещо да ме раздруса.

Толи си пое дълбоко въздух, едва сдържайки сълзите си.

— Сигурно трябва да ти благодаря.

За момент настана конфузно мълчание.

— Сигурна ли си, Толи? — каза Фаусто най-накрая. — Аз също бих могъл да го направя.

— Не. Аз трябва да съм.

— Добре тогава, няма какво повече да се мотаем. — Зейн хвърли якето си на пода. После отви шала, омотан около китката с белезницата, и свали ръкавицата. Лявата му ръка изглеждаше малка и уязвима на фона на мрачната грамада на трошачката. Той сви ръката си в юмрук, пъхна я в кофата с лед и се намръщи, когато студената вода започна да пие топлината на тялото му. — Бъди готова, Толи.

Тя погледна раниците им, оставени на пода, опипа пъпа си, за да се увери, че носи сензора, прегледа още веднъж сърфовете, подпрени в края на халето — жиците в долната им част бяха отделени една от друга и връзката с координатната система на града — прекъсната. Всичко беше готово за заминаване.

Толи погледна белезниците. Щом тази на Зейн бъде смачкана, сигналът й също ще изчезне и ще алармира охраната. Затова трябваше да махнат и нейната колкото може по-скоро. Имаха доста път, преди да излязат от пределите на града.

Из острова бяха пръснати двайсетина кримита, готови да ги последват в дивото и да отклонят преследвачите от тях. Всеки носеше сигнална ракета със специфична комбинация от цветове — пурпурно и зелено — за да разпространят вестта, че Зейн и Толи са вече на свобода.

Свободни.

Толи погледна към контролното табло на трошачката и сухо преглътна. Двете ръчки се набиваха на очи с веселия си яркожълт цвят, бяха изработени от пластмаса и приличаха на джойстик от видео игра. Когато ги хвана, усети как мощта на огромната машина тресе ръцете й, сякаш над главите им с рев преминава космическа совалка.

Опита се да си представи как дърпа ръчките и не успя.

Но вече нямаше никакви аргументи да възразява, а и времето за спорове беше изчерпано.

След трийсет дълги секунди в ледената вода Зейн си извади ръката.

— Затвори очи, ако металът се пръсне на парчета. От студа сигурно е станал трошлив — каза той с обичайния си тон. Вече няма значение дали белезниците го чуват, осъзна Толи. Докато някой се усети за какво говорят, те вече щяха да летят с пълна скорост към Ръждивите развалини.

Зейн постави китката си на ръба на плота и здраво стисна очи.

— Добре, давай!

Толи си пое дълбоко въздух, ръцете й се тресяха върху ръчките. Тя също затвори очи и си заповяда: „Добре, направи го сега!“.

Но пръстите не се подчиниха.

Главата й се зави от страх да не допуснат грешка. Представи си как отново лети със Зейн към болницата, а лявата му ръка е превърната на желе. Представи си как в този момент нахлуват Извънредните и ги спират, разбрали какво готвят. Запита се дали Зейн е направил точно всички изчисления и дали е съобразил, че белезниците ще се свият малко от ледената вода.

Когато съобрази това, Толи се вкамени. Трябва да го попита. Отвори очи. Мократа белезница проблясваше като злато под светлините на трошачката.

— Толи, направи го!

Студът кара метала да се свие, но жегата. Толи хвърли поглед към жената със стъклото в другия край на халето, потънала в щастливо неведение относно жестокото насилие, което предстоеше да се случи.

— Толи! — тихо се обади Фаусто.

Жегата ще накара белезниците да се разширят.

Жената държеше нажеженото до червено стъкло, оглеждайки го от всички страни. Как беше възможно да се държи разтопено стъкло?

— Толи — повтори Фаусто, — ако разрешиш, аз ще.

— Задръж малко — каза тя и вдигна ръце от дръжките на трошачката.

— Какво?! — извика Зейн.

— Стой тук. — Тя измъкна мемо картата от трошачката и без да обръща внимание на протестите им, хукна покрай масивните туловища на струговете към противоположния край на халето. Когато наближи жената, онази я погледна ведро с типичното за красивите втора степен спокойствие.

— Здравей, скъпа.

— Здрасти. Това е много красиво — каза Толи.

Сега Толи виждаше ясно ръцете на жената и забеляза, че те проблясваха сребристо на заревото на пещта.

— Носите ръкавици, нали?

Жената се разсмя.

— Разбира се! В тая пещ е доста горещо, както сигурно се досещаш.

— Само че жегата не стига до вас.

— Не и през ръкавиците. Доколкото знам, материята е изобретена първоначално за космическите совалки, които навлизат обратно в земната атмосфера. Може да се справи с температура от две хиляди градуса.

Толи кимна.

— Но въпреки това са съвсем тънки, нали? От другия край на халето изобщо не ги забелязах.

— Точно така. — Жената закима щастливо. — Структурата на разтопеното стъкло се усеща съвсем добре през тях.

— Леле! — Толи пусна една типична за красивите усмивка. Ръкавиците лесно можеха да минат под белезниците, вече беше сигурна в това. — Къде мога да си набавя един чифт?

Жената кимна към един шкаф. Толи го отвори и откри десетки чифтове, натъпкани вътре — сребристата им материя просветваше като току-що навалял сняг. Тя измъкна два чифта.

— Всичките един размер ли са?

— Да, разтягат се, докато ти станат, даже могат да стигнат до лакътя — отговори жената. — Само че трябва да ги изхвърлиш след употреба. Втория път не предпазват толкова добре.

— Няма проблем. — Толи се отдалечи, стиснала здраво ръкавиците и усети как я залива вълна на облекчение — вече не се налагаше да наблюдава как трошачката смазва ръката на Зейн. В главата и като часовников механизъм зацъка нов план — вече знаеше точно къде ще открие достатъчно мощен пламък.

— Почакай малко, Толи — извика жената зад нея и в гласа й се усети тревога.

Толи замръзна като разбра, че жената я е разпознала. Естествено, всички, които гледат новини, вече познаваха по лице Толи Янгблъд. Тя започна трескаво да търси невинна причина за оправдание да вземе ръкавиците, но всичко, което й хрумна, изглеждаше напълно несъстоятелно.

— Ъ, да?

— Взела си само две леви ръкавици — засмя се жената. — Няма да са ти от особена полза, независимо какъв номер замисляш сега.

Толи се усмихна и си позволи дори да изхихика. Само ти така си мислиш. Въпреки това обаче се върна при шкафа и извади двете десни ръкавици. Няма да й навреди, ако и двете ръце са защитени.

— Благодаря за помощта — каза тя.

— Пак заповядай. — Жената се усмихна красиво, обърна се и отново се зае да оформя парчето разтопено стъкло. — Само бъди внимателна.

— Не се безпокойте — отговори Толи. — Винаги внимавам.

Отвличането

— Ти се шегуваш! Как можем да поръчаме подобно нещо посред нощ? — попита Фаусто.

— Не можем, затова ще се наложи да го отвлечем. — Толи метна раницата на гърба си и щракна с пръсти на сърфа да я последва. — Даже ще трябва да отвлечем не един, а няколко. Колкото повече от нас се измъкнат по този начин, толкова по-добре.

— Да отвлечем? — повтори Зейн и предпазливо погледна китката си с белезницата, увита в шала. — С други думи, да ги откраднем.

— Не, просто ще помолим мило. — Тя се ухили. — Не забравяй, Зейн, ние сме кримита. Ние сме известни. Затова върви с мен.

Щом излязоха от халето, тя се метна на сърфа и се понесе към центъра на острова, където около върховете на кулите постоянно имаше балони, парашутисти и фойерверки. Двете момчета едва успяха да я последват.

— Ти кажи за това на останалите кримита — извика през рамо на Фаусто тя. — Предупреди ги за промяната в плана.

После се обърна към Зейн за одобрение и кимна, доволна, че идеята за трошачката е сменена с нещо не толкова опасно.

— Колко от нас очакваш да се издигнат?

— Поне девет — десет — отговори тя. — Всички, които не се боят от високо. Останалите може да останат със сърфовете, както беше планирано. Ще сме готови за двайсет минути. Среща в центъра на града.

— Ще бъда там — каза Фаусто и направи завой в тъмното нощно небе.

Толи се обърна към Зейн.

— Ти добре ли си?

Той кимна, бавно сгъвайки облечените си в ръкавица пръсти.

— Ще се оправя. Трябва ми само секунда да свържа жичките.

Тя приближи сърфа си до Зейн и взе голата му ръка в своята.

— Много смело от твоя страна да се решиш на подобно нещо.

Той тръсна глава.

— По-скоро беше глупаво.

— Може и така да е. Но ако не бяхме отишли в халето, никога нямаше да ми хрумне тази идея.

Той се усмихна.

— Честно да ти кажа, много съм доволен как го измисли. — Ръката му отново нервно се сви. После той посочи някъде пред тях. — Ето там има два.

Тя проследи погледа му до централната част на острова, където два балона се поклащаха като две плешиви глави над една от „парти-кулите“, а веригите, с които бяха привързани, проблясваха при избухването на фойерверките.

— Идеално — каза тя.

— Има обаче един проблем — добави Зейн. — Как можем да стигнем толкова високо със сърфовете?

Тя се замисли за миг.

— Като внимаваме много.

Стигнаха много по-високо, отколкото тя някога се беше вдигала; летяха бавно нагоре покрай „парти-кулата“, почти на ръка разстояние от бетонната повърхност. Металът в нейната конструкция едва осигуряваше необходимото оттласкване за магнитните левитатори на сърфовете и Толи усети как краката й омекват — така се чувстваше като малка, когато скачаше от най-високото ниво на кулата за скокове край басейна. След една мъчителна минута двамата стигнаха до мястото, където балоните бяха привързани. Толи посегна към веригата, опипвайки с гола ръка хлъзгавите от дъжда брънки.

— Няма проблем. Метална е.

— Да, ама дали в нея има достатъчно метал — попита Зейн.

Толи сви рамене.

Той изразително извъртя очи.

— А ти мислеше, че в моя план има риск. Добре, де, въпреки това ще приема аз да съм глупакът в групата. — И той внимателно заобиколи кулата към мястото, където другият балон се люлееше във въздуха. Толи се ухили, като видя гигантската свинска зурла с щръкнали уши и две огромни очи, нарисувани върху розовата материя на туловището на балона.

Е, поне нейният имаше нормален вид — сребрист и лъскав, със синя лента по средата. От коша му долетя недвусмислен звук на коркова тапа, която изскача от гърлото на бутилка шампанско; разнесе се смях. Тя не беше далече от коша, но да го стигне нямаше да е никак лесно.

Проследи с поглед веригата, закачена за дъното на коша. Нейната синусоидна линия й напомни релсата на скоростното влакче в Ръждивите руини. Естествено в релсата имаше много повече метал, сякаш някой нарочно я беше проектирал за левитаторите на сърфа. Магнитното поле на тънката верига ще е много по-слабо.

Освен това веригата постоянно се отпускаше; балонът бавно падаше надолу, защото се охлаждаше въздухът в него, но Толи знаеше, че щом горелката се запали, той внезапно ще отскочи нагоре и ще опъне веригата. Имаше и риск на горещите глави да им доскучае да се реят във въздуха и да решат да поемат на среднощно пътешествие, като освободят веригата и не оставят нищо между сърфа на Толи и земята.

Зейн се оказа прав: това не беше най-лесният начин да се сдобиеш с балон, но те не разполагаха с никакво време да си поръчат по официалния ред, нито да разчитат, че на горещите глави ще им писне да се реят из въздуха и ще се спуснат на земята. Ако искаха да стигнат Ръждивите руини преди зазоряване, трябваше да се махнат от тук час по-скоро. А и някой можеше да открие Шай, докато новият план влезе в действие.

Толи продължи да се издига все по-нагоре, докато хапката на веригата не се озова точно под сърфа й. Тя се оттласна от „парти-кулата“ и се залюля в празното пространство, балансирайки над металните брънки като акробат на въже.

Продължи да се придвижва бавно и усети напрежение в левитаторите, които започнаха да се тресат, опипвайки с невидими пръсти веригата. На няколко пъти дъската остърга металните брънки и разтресе Толи. Тя видя как балонът бавно пое надолу, когато тежестта й наруши деликатния баланс между горещия въздух и гравитацията.

Когато почти се изравни с целта, дъската под нея започна да се тресе още по-силно, загубила опората от магнитното поле на „парти-кулата“; на Толи се стори, че левитаторите всеки момент ще откажат и ще я хвърлят от петдесет метра височина. На такова разстояние от земята противоударните гривни бяха много по-лош вариант от бънджи жилетката ако успееха да я спрат, преди да се разплеска на земята, ръцете й със сигурност щяха да изскочат от раменните стави.

Естествено това беше дребна грижа в сравнение с онова, което би й причинила трошачката.

Магнитните левитатори обаче не я предадоха; сърфът продължаваше да се издига, доближавайки все повече коша на балона. Дочу крясъци откъм балкона на „парти-кулата“ и разбра, че някой ги е забелязал. Сигурно се питаха що за газиращо преживяване са измислили пак кримитата.

Над ръба на коша се показа нечие лице, обърнато надолу със смаяно изражение.

— Ей, я гледай! Някой идва насам!

— Какво? Как?

Всичките четирима в коша се струпаха от нейната страна, за да я видят, и тежестта им разклати веригата. Толи изруга, когато сърфът подаде опасно под краката й.

— Ей, вие горе, я кротувайте! — кресна тя. — И не клатете проклетата верига!

В отговор на резките й команди горе настана тишина, явно там мълчаха стъписани, но поне кошът спря да се клати.

Минута по-късно сърфът на Толи с последни усилия се изравни с балона. Тя приклекна, скочи и след един кошмарен миг увисна от външната страна на плетения кош. От него се протегнаха няколко чифта ръце, за да я изтеглят вътре, и скоро Толи беше очи в очи с облещените от смайване горещи глави. Освободен от тежестта и, сърфът също се издигна и тя го прибра в коша.

— Леле! Ама как го направи?!

— Не знаех, че сърфовете стигат толкова високо!

— Я чакай, ти си Толи Янгблъд!

— Че кой друг да е? — тя се ухили и се надвеси през парапета. Земята все повече приближаваше към тях, увеличеният товар на балона го теглеше надолу. — Дано нямате нищо против да приземим това нещо. Аз и приятелите ми имаме нужда от една малка разходка.

Щом балонът се приземи на ливадата пред „Къщата на Гарбо“, към него се втурнаха група кримита, предвождани от Фаусто. Толи зърна и балона на Зейн с розовите уши да се спуска наблизо, залюля се колебливо във въздуха, но накрая кацна.

— Не излизайте още! — нареди тя на похитените от нея горещи глави. — Не искаме балонът да се вдигне във въздуха с празен кош. — Всички изчакаха по местата си, докато Перис и Фаусто не се покатериха вътре.

— Колко души могат да се съберат тук, Толи? — попита Фаусто.

Кошът беше от ракита. Тя прокара ръка по преплетените стебла — идеално решение, ако ти трябва нещо здраво, леко и гъвкаво.

— Нека във всеки кош се качат по четирима.

— Ама, какво правите, бе, хора? — събра кураж един от горещите глави.

— Трай и ще разбереш — отговори Толи. — А като започнат да те интервюират за новините, можеш да им разкажеш всичко.

Четиримата я зяпнаха ококорени като разбраха, че скоро ще станат известни.

— През следващия час и нещо обаче трябва да кротувате. Иначе тоя трик няма да се получи и газирането ще отиде на вятъра.

Всички закимаха покорно.

— Как освобождавате веригата? — попита Толи и чак сега си даде сметка, че никога не е летяла с балон.

— Дърпаш ето тази връв — отговори един от горещите глави. — А когато искаш някой автолет да дойде и да те прибере, натисни това копче.

Толи се усмихна. За едно нещо беше сигурна — няма да се наложи да използва копчето.

Като видя лукавото й изражение, един от горещите глави възкликна:

— Ей, ама вие май отивате някъде много далече!

Толи не отговори веднага — знаеше, че всяка нейна дума по-късно ще бъде тиражирана в новините и ще се предава от поколение на поколение грозни и красиви. Струваше си риска да каже истината, прецени накрая тя. Тия четиримата едва ли ще искат да пропилеят напразно своите петнайсет минути криминална слава, затова няма да проговорят пред властите, докато не стане прекадено късно.

— Отиваме в Новата Мъгла — каза тя отчетливо с ясен глас.

Всички зяпнаха недоверчиво.

„Поразмишлявай над това, д-р Кейбъл!“, помисли си щастлива Толи.

Кошът зад нея се разклати и тя видя, че Зейн е скочил вътре.

— Нещо против да се присъединя към вас? В моя балон вече има четирима души — каза той. — Друга група кримита е завладяла още един балон и също идва насам.

— Всички са готови да тръгнат по наш сигнал — допълни Фаусто.

Толи кимна. Щом двамата със Зейн избягат, за останалите вече нямаше значение как ще напуснат града. Тя вдигна очи към горелката над главите им, която пърпореше тихо като мързелив двигател на реактивен самолет и само чакаше отново да нажежи въздуха в балона. Толи се надяваше да е достатъчно мощна, за да разшири белезниците или поне да унищожи предавателя в тях.

Тя извади огнеупорните ръкавици от джоба си и подаде единия чифт на Зейн.

— Твоят план е много по-добър, Толи — каза той, загледан в горелката. — Пещ, която може да лети. В мига, в който се освободим, вече ще сме в покрайнините на града.

Тя му се усмихна, после се обърна към горещите глави.

— Е, хора. Вече може да слизате. Благодарим за съдействието и не забравяйте, че не трябва да споменавате за това пред никого поне още час.

Всички кимнаха, наизскачаха от коша един по един и направиха широк кръг около балона, сякаш му правеха път да излети, защото той нетърпеливо потрепваше на вятъра.

— Готови ли сте? — извика Толи по посока на балона със свинската зурла. Кримитата в коша й отговориха с вдигнати нагоре палци.

Третият балон тъкмо кацаше наблизо; скоро всички щяха да полетят заедно. Колкото повече балони, толкова по-добре. Кримитата се наговориха да оставят интерфейс-пръстените си в кошовете, преди да скочат и това щеше да отвори доста работа на охраната тази нощ.

— Всичко е готово — тихо каза Зейн. — Да поемаме.

Погледът на Толи се плъзна към хоризонта, премина последователно над „Къщата на Гарбо“, над „парти-кулите“ и обхвана светлините на „Града на новите красиви“ — свят, към който тя така отчаяно се беше стремила през целия си грозен живот. Сега се питаше дали някога отново ще го види.

Но непременно ще се върне, в случай че Шай не е чула съобщението. Приятелката й се бореше с всички сили да се излекува. Нямаше начин Толи да я изостави, независимо дали Шай я мрази, или не.

— Добре тогава, да се вдигаме — каза Толи, после прошепна на себе си „Съжалявам, Шай. Ще се върна за теб.“

Протегна ръка и освободи опънатата верига. Горелката изрева мощно и блъвна жега, която близна хората в коша, а туловището на балона взе да набъбва над главите им. Скоро той бавно започна да се издига.

— Ехей! — извика Перис. — Заминаваме далече от тук!

Фаусто нададе победоносен вик, дръпна връвта и балонът набра височина, освободен от тежестта на веригата.

Толи и Зейн стояха мълчаливо, впили погледи един в друг. Издигаха се все по-бързо и когато прелетяха край една от „парти-кулите“, десетина красиви ги поздравиха от балкона с пиянски викове.

— Аз май наистина напускам града — тихо каза Зейн. — Най-после.

Тя се ухили. Този път за него нямаше връщане назад. Нямаше да го допусне.

Парти-кулата бързо остана далече под тях; издигнаха се дори над най-високите сгради в „Града на новите красиви“. Толи виждаше сребърната лента на реката, усукана около острова; тъмното петно на „Града на грозните“ и мъждукащите светлинки на предградията, пръснати наоколо. Скоро щяха да са достатъчно високо, за да зърнат даже морето.

Толи освободи малко въздух от балона и намали силата на горелката. Не трябваше да летят прекалено високо. Балоните не бяха достатъчно бързи, за да се изплъзнат на автолетите на охраната; затова по някое време щяха пак да се прехвърлят на сърфовете.

Скоро трябваше да скочат от балона и известно време щяха да падат свободно, докато левитаторите не влязат в полето на магнитната мрежа под града и не спрат пропадането им.

Този скок нямаше да е лесен като падането с бънджи жилетка; тя само можеше да се надява да не е прекалено опасен. Толи се загледа надолу, тръсна глава и въздъхна. Имаше чувството, че животът й е поредица от скокове, като всеки следващ е от все по-висока точка.

Тя усещаше как балонът се носи все по-бързо, отдалечавайки се от морето, но, странно, въздухът около тях беше абсолютно неподвижен. Естествено, каза си Толи, движат ни въздушните течения и това създава илюзията, че балонът виси неподвижно, докато целият свят се върти около нас.

Ръждивите руини останаха някъде далече зад тях, но около града имаше много реки, а техните корита бяха пълни с наноси метална руда, които осигуряваха стабилността на сърфовете. Планът на кримитата беше да се пръснат в различни посоки, но всеки знаеше как да се върне в руините, независимо колко далече го е отнесъл вятърът.

Толи свали дебелото си яке, противоударните гривни и ръкавиците и ги хвърли на пода на коша. Горелката все още излъчваше топлина, така че нямаше опасност да се простуди. Тя извади огнеупорните ръкавици, сложи си лявата, пъхна я под интерфейс белезницата и я издърпа високо над лакътя, почти до рамото. Край нея Зейн също се приготвяше.

Сега оставаше да нагреят белезниците на пламъка на горелката.

Толи погледна нагоре. Горелката беше закрепена към коша на балона с рамка с осем рамена, които се спускаха около тях като краката на огромен метален паяк. Тя стъпи върху перилото на коша и здраво се хвана за рамката, изтласквайки се нагоре. Докато балансираше неуверено, погледна към града под краката си и мислено си пожела някой внезапен полъх на вятъра да не разклати балона точно в този момент.

После си пое дълбоко въздух.

— Фаусто, сигналът!

Той кимна и вдигна сигналната ракета, която взе да съска и да пръска зелени и пурпурни искри. Толи забеляза, че най-близките кримита подеха сигнала и постепенно над острова започнаха да избухват огнени букети в зелено и пурпурно. Вече бяха бегълци.

— Хайде, Зейн — каза тя. — Да се освободим от оковите си.

Горелката

Четирите дюзи на горелката на метър от лицето й все още бяха нажежени и излъчваха топлина в студения нощен въздух. Толи протегна ръка и внимателно пипна едната от тях. Жената в халето не беше я излъгала. Дори през огнеупорната материя на ръкавиците можеше да усети всяка неравност по дюзата, пръстите й напипаха няколко ръба, където беше направена спойката. Но изобщо не чувстваше високата температура; горелката не беше нито гореща, нито студена. Нищо. Усещането беше странно, сякаш е потопила ръка във вода с нейната телесна температура.

Тя погледна към Зейн, който се катереше нагоре по срещуположното рамо.

— Тия ръкавици наистина действат, Зейн. Нищо не усещам през тях.

Той погледна своята ръкавица, усъмнен в нейната ефективност.

— До две хиляди градуса, казваш.

— Точно така. — Доколкото може да се вярва на информацията на красивата втора степен стъкларска. — Нека аз да съм първа — предложи тя.

— Не става. Ще го направим заедно.

— Само не драматизирай. — Толи погледна надолу и видя, че лицето на Фаусто е пребледняло, също както и докато ръката на Зейн беше в трошачката. — Като ти дам сигнал, усили горелката, но за възможно най-кратко време — извика му тя.

— Я чакайте малко! — обади се Перис. — Какво сте намислили?

Толи си даде сметка, че пропуснаха да го посветят в техния план. Затова сега той гледаше объркано с ококорени очи. Само че вече нямаше никакво време за обяснения.

— Не се притеснявай, с ръкавици сме — каза тя и опря лявата си ръка о горелката.

— С ръкавици ли? — повтори Перис.

— Да. Специални ръкавици. Давай, Фаусто! — извика Толи.

Заля я огнена вълна, наситено синият пламък на горелката беше ослепително ярък. Толи стисна очи, жегата пърлеше кожата на лицето й като пустинен вятър. Тя наведе глава пред огнената струя на горелката и дочу вик на ужас, откъснал се от устата на Перис.

Половин секунда по-късно горелката угасна.

Толи отвори очи, пред погледа й все още подскачаха яркожълти петна. Затова пък ръката й беше непокътната и тя можеше спокойно да свива и разпуска пръстите си.

— Ръката ми е невредима! — извика тя. После примигна, за да прогони танцуващите пред очите й яркожълти петна и видя, че металът на белезницата слабо се е нагрял. Но тя не се беше разширила нито с милиметър.

— Какви ги вършиш — разкрещя се отдолу Перис, но Фаусто го накара да млъкне.

— Добре тогава, да свършваме по-бързо — обади се Зейн, протягайки ръка към горелката. — Досега трябва вече да са разбрали, че става нещо.

Толи кимна — белезницата определено пострада на огъня. Също като следача, който д-р Кейбъл й даде, преди да тръгне за Мъглата, белезницата сигурно изпращаше сигнал, ако бъде повредена. Толи вдиша дълбоко студения нощен въздух, постави пак ръка на горелката и наведе глава.

— Хайде, Фаусто. Сега дръж горелката запалена, докато не кажа да спреш!

Връхлетя я нова вълна изпепеляваща жега. Перис я гледаше, без да мига, заревото на огъня изкриви ужасеното му изражение до демонична гримаса и тя неволно отклони поглед от лицето му. Над главите им балонът взе да се издува и рязко се дръпна напред, тласнат от новата порция нажежен въздух. Кошът се залюля, подлагайки на изпитание Толи, която се крепеше само на рамката на горелката.

Лявото й рамо, покрито само от ръкава на тениската, най-болезнено почувства силата на огъня. Там, където не беше защитена от ръкавиците, кожата на ръцете й бодеше като при силно слънчево изгаряне. От безмилостната жега по гърба й започнаха да се стичат струйки пот.

Едва най-накрая Толи усети огнения ад и върху защитените си от ръкавиците ръце, особено лявата, която се намираше в центъра на пламъка. Тя си представи как белезницата, сега обгърната от огъня, става най-напред червена, после побелява и постепенно се разширява.

След като по нейни изчисления мина цяла минута, тя извика:

— Добре, спирай вече!

Горелката угасна, въздухът около нея изведнъж изстина, а нощта отново ги обгърна в мрак. Толи се надигна, все още покачена върху парапета на коша и примигна, изненадана колко тихо и спокойно стана всичко без рева на горелката. Тя дръпна ръка от дюзата, очаквайки да види вместо нея само обгорели останки, независимо какво казваха нервните й окончания. Но и петте й пръста бяха на мястото си, даже можеха да се движат. Белезницата грееше с ослепително бяла светлина, изпъстрена с хипнотизиращо сини пламъци по края. Удари я миризма на разтопен метал.

— Бързо, Толи! — извика Зейн, скочи в коша и започна да дърпа своята белезница. — Действай, преди да са изстинали!

Тя скочи от парапета и също започна да тегли металната гривна, щастлива, че е взела по две ръкавици и за двамата. Белезницата отначало се плъзна надолу по ръката й, но спря на обичайното място. Толи присви очи и се вгледа в нажежената метална окръжност, опитвайки се да разбере дали се е разширила. Определено изглеждаше по-широка, но сигурно огнеупорната ръкавица пречеше.

Толи сви силно пръстите на лявата си ръка и опита пак. Белезницата се плъзна още сантиметър надолу. Тя продължаваше да излъчва непоносима жега, но цветът й постепенно ставаше убито червен, а сиянието й гаснеше. Дали, когато се охлади и се стегне, нямаше да смаже костите на дланта й?

Толи стисна зъби и дръпна още веднъж, колкото сили имаше, докато най-накрая белезницата не се изхлузи и падна върху пода на коша като жив въглен.

— Да. Най-после беше свободна.

Толи се огледа. Зейн продължаваше да се бори със своята белезница. Фаусто и Перис се катереха панически по стените на коша, за да избегнат нажежения метален обръч, който се търкаляше по пода със съскане.

— Направих го — тихо каза тя. — Махнах я.

— Да, но аз моята — не — простена Зейн. Белезницата му беше заседнала в най-широката част на ръката, а цветът й вече беше убито червен. Той изруга и отново стъпи на парапета. — Запали пак!

Толи се извърна, за да се предпази от лумналия пламък, и погледна към града, опитвайки да се отърве от скачащите пред очите й ослепителни петна. Бяха отминали зеления пояс, сега се намираха над предградията. Скоро щяха да наближат индустриалния пръстен, който обкръжаваше града — оранжевите му аварийни светлини мигаха отдалече и разделяха града от абсолютния мрак.

Скоро трябваше да скочат. След няколко минути излизаха от очертанията на металната мрежа под града. Без нея сърфовете нито щяха да полетят, пито да предотвратят падането от такава височина; тогава щяха да са принудени да приземят и разбият балона, вместо да се отърват от него.

Тя обърна поглед към устремения нагоре балон и се запита колко ли време ще е нужно да го приземят. Дали ако пробият туловището му, щяха по-бързо да се спуснат надолу… Нос каква ли сила би се ударил един пробит балон в земята? Щом няма да могат да използват сърфовете, ще се наложи да ходят пеша до реката, така охраната ще има достатъчно време да открие падналия балон и да ги проследи.

— Хайде, Зейн! — извика Толи. — Трябва да побързаме!

— Аз бързам! Ясно?!

— Каква е тази миризма? — обади се Фаусто.

— Каква? — Толи се дръпна обратно навътре в коша и подуши жаркия въздух.

Нещо гореше.

Пределите на града

— Ние горим! — извика Фаусто, отскочи назад, изпусна веригата на горелката и впи очи в пода на коша.

Толи едва сега разпозна миризмата: горяща тръстика, същата като на хвърлени в огъня съчки. Нейната нажежена белезница беше подпалила пода на плетения кош.

Тя вдигна очи към Зейн, покачен върху рамката на горелката — глух за ужасените крясъци на другите двама, той продължаваше ожесточено да тегли нажежената до бяло белезница. Перис и Фаусто подскачаха наоколо, опитвайки се да открият къде гори.

— Спокойно! — извика тя. — Вече можем да скочим по всяко време.

— Аз не мога! Поне засега — извика Зейн, продължавайки да се бори с белезницата. Перис изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се хвърли от коша, без дори да си направи труд да вземе сърфа.

Подскачащите бели петна пред очите на Толи най-после изчезнаха и тя също погледна в краката си. Там лежеше бутилка, забравена от горещите глави. Посегна към нея, все още с ръкавици на ръцете — тежеше, беше пълна.

— Стойте така, момчета — каза тя, с отработено движение махна фолиото около гърлото и опря двата си палеца в основата на тапата. После натисна и проследи полета й в празното пространство. — Ситуацията е овладяна.

Пяната взе да излиза и Толи затисна с палец гърлото на бутилката. После я разтърси здравата и обля с шампанско пода на коша. Откъм потушените пламъци се разнесе сърдито цвъртене.

— Най-после! — извика Зейн в този момент. Неговата белезница падна и се отърколи в краката на Толи, но тя хладнокръвно изля останалото шампанско отгоре. До носа й стигна миризмата на разтопен метал, примесена с някакъв странен сладникав аромат — на врящо шампанско.

Зейн гледаше невярващо свободната си лява ръка. Той свали огнеупорните ръкавици и ги хвърли през парапета.

— Получи се! — извика и прегърна силно Толи.

Тя се разсмя, пусна бутилката на пода и също свали ръкавиците си.

— Малко по-късно ще празнуваме — каза тя. — Сега е време да се махнем оттук.

— Дадено. — Той закрепи сърфа си върху парапета на коша и погледна надолу. — Проклятие, това ще е дълго падане.

Фаусто дръпна провисналата верига на балона.

— Ще изпусна малко горещ въздух — така може да слезем по-ниско.

— Няма време! — извика Толи. — Вече сме почти в края на града. Ако се загубим един друг, среща при най-високата сграда на руините. И помнете — докато падате, не се отделяйте от сърфовете.

Всички започнаха трескаво да слагат раниците, блъскайки се един в друг в тясното пространство, Зейн и Толи намъкнаха отново якетата и си сложиха противоударните гривни.

Фаусто измъкна интерфейс-пръстена си, хвърли го на пода, грабна сърфа и скочи с вик в празното пространство. Балонът рязко отскочи нагоре, освободен от тежестта на тялото му.

Когато Зейн беше вече готов, той се обърна и я целуна.

— Успяхме, Толи. Свободни сме!

Та се взря в очите му, замъглени от радост, че най-после са тук, на предела на града, в началото на свободния живот.

— Да. Успяхме.

— Ще се видим долу. — Той погледна през рамо към земята, останала някъде далече под тях. — Обичам те.

— Среща долу… — започна тя, но езикът й се оплете. Трябваше й време, за да осъзнае какво беше казал Зейн. Най-накрая разбра. — О, и аз теб.

Той се засмя и се хвърли с нечленоразделен вик през парапета, а кошът разлюля силно двамата останали пътници.

Толи примигна, все още замаяна от неочакваните думи на Зейн. Но после тръсна глава, за да проясни мисълта си. Нямаше време за красиви мисли; беше неин ред да скача.

Затегна здраво ремъците на раницата и закрепи сърфа на парапета.

— Побързай! — викна на Перис.

Но той просто стоеше, втренчил поглед в бездната долу.

— Какво чакаш още? — кресна тя.

Той поклати глава.

— Не мога.

— Можеш да го направиш. Сърфът ще спре падането ти. От теб се иска само да се държиш здраво за него — викна тя. — Просто скачай! Гравитацията ще направи останалото.

— Не е заради скока, Толи — каза Перис. После се обърна с лице към нея. — Не искам да бягам.

— Какво?

— Не искам да напускам града.

— Но нали така се разбрахме?

— Не и аз. — Той сви рамене. — Харесваше ми да съм крими, да бъда газиран. Но никога не съм предполагал, че ще се стигне толкова далече. Не мога да напусна дома си завинаги.

— Перис.

— Знам, че си била извън града и преди, заедно с Шай. А Зейн и Фаусто открай време говорят за бягство. Но аз не съм като вас.

— Но ние с теб, ние двамата сме… — Гласът на Толи секна. Искаше да каже „приятели завинаги“, но вече не можеше да произнесе тези думи. Перис никога не беше виждал Мъглата, никога не беше имал вземане-даване с „Извънредни ситуации“, даже никога не беше изпадал в сериозна беда. Животът му досега течеше гладко и безгрижно. Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш?

Той бавно кимна.

— Сигурен съм. Но все още мога да ви помогна. Ще им отвлека вниманието. Ще остана във въздуха колкото дълго се налага, после ще подам сигнал да ме приберат. Няма как да не дойдат да не ме върнат обратно.

Толи понечи да възрази, но пред очите и изникна споменът как се промъква през реката веднага след операцията на Перис, за да го навести в „Къщата на Гарбо“. Той се беше почувствал на място сред красивите още в самото начало, обиквайки новия си дом от пръв поглед. А всичко това с кримитата сигурно е било поредната лудория.

И все пак не можеше да го остави съвсем сам в града.

— Помисли, Перис. Като останеш сам, вече няма да си газиран. Нима ще се върнеш обратно, за да останеш до края на живота си красиво празноглав?

Той тъжно се усмихна.

— Нямам нищо против, Толи. Не ми трябва да съм газиран.

— Така ли? Но не усещаш ли колко по-хубаво е това?

Той сви рамене.

— Много е вълнуващо. Но човек не може цял живот да върви срещу течението. В един момент трябва да…

— Да се предаде ли?

Перис кимна, все още с усмивка на лицето, сякаш това да се предадеш не беше кой знае колко лошо и съпротивата си заслужава, само докато ти е забавно.

— Добре тогава, остани. — Толи се извърна, защото не беше сигурна дали ще събере сили да каже още нещо. Но когато погледна надолу, под краката й се простираше непрогледен мрак. — О, мамка му — тихо изруга тя.

Намираха се извън града. Вече беше твърде късно да скача.

Застанали рамо до рамо, двамата се взираха в мрака долу, а вятърът ги отнасяше все по-надалече.

Перис най-накрая наруши мълчанието.

— По някое време все пак ще се спуснем, нали?

— Няма да е скоро — отговори тя. — Охраната най-вероятно вече знае, че белезниците са повредени. Скоро ще тръгнат по петите ни. Затова ще се крием тук горе.

— О! Повярвай, нямах намерение да те прецакам така.

— Ти не си виновен. Аз се забавих. — Толи сухо преглътна, питайки се дали Зейн някога ще разбере какво се е случило наистина. Дали няма да помисли, че се е пребила до смърт при падането? Или ще реши, че се е изплашила, също като Перис?

Каквото и да си помисли обаче, Толи вече виждаше как общото им бъдеще чезне като светлините на останалия далече зад тях град. Кой знае как щяха да промият мозъка й в „Извънредни ситуации“, ако я заловят отново.

Тя погледна Перис.

— До последно мислех, че наистина искаш да дойдеш с нас.

— Виж, Толи. Аз прекалено затънах във всичко това. За мен беше много вълнуващо да съм крими и вие ми бяхте най-близките приятели, моята банда. Но какво трябваше да направя? Да се скарам с вас, за да не заминавате? Караниците са гадни.

Тя поклати глава.

— Мислех, че си газиран, Перис.

— Наистина съм, но това ми е напълно достатъчно. Харесва ми да нарушавам правилата, но да живея навън?! — И той с широк жест посочи тъмната пустош отдолу — студено, враждебно море от мрак.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Не зная. Сигурно защото не подозирах, че вие сериозно мислите да не се връщаме никога вече.

Толи затвори очи, припомняйки си какво е да имаш красив ум — всичко около теб е размито и неясно, целият свят се състои единствено от източници на забавление, а бъдещето е само едно мътно петно. Няколко дръзки номера не са били достатъчни, за да газират всички, предположи тя; всеки трябва да пожелае да промени мисленето си. Може би наистина част от хората са били с красиви умове още преди въвеждането на операцията.

Може би някои хора така се чувстват по-щастливи.

— Но сега ти може да останеш с мен — каза той, обгръщайки раменете й с ръка. — И всичко ще е така, както си го мечтаехме — ти и аз красиви, приятели завинаги.

Толи тръсна глава и усети, че някакво неприятно чувство се надига в нея.

— Аз няма да остана, Перис. Дори да ме върнат обратно в града тази нощ, ще намеря начин пак да избягам.

— Защо си толкова нещастна в града?

Тя въздъхна и зарея поглед в мрака. Зейн и Фаусто вече бяха поели към руините, убедени, че и тя ги следва. Как така пропусна шанса си да избяга?! Май градът всеки път намираше начин да я спре. И дали някога наистина беше харесвала Перис?

— Защо съм нещастна ли? — тихо повтори тя. — Защото градът те прави такъв, какъвто той иска да бъдеш, Перис. А аз искам да бъда себе си. Ето защо.

Той стисна рамото й и тъжно я изгледа.

— Но хората сега са много по-добри, отколкото са били навремето. Може би имат основателна причина да ни променят, Толи.

— Техните причини нищо не струват, щом нямаме избор, Перис. А те не ни дават право на избор. — Толи свали ръката му от рамото си и се загледа назад към далечния град. Ято мигащи светлинки се издигаше във въздуха, флотилията автолети започваше преследването. Тя си припомни, че колите на Извънредните летяха във въздуха с помощта на въртящи се витла, подобно древните хеликоптери на ръждивите, ето защо можеха да се движат и извън металната мрежа. Вероятно щяха да поемат към тях, насочвайки се по последния сигнал от белезниците.

Трябваше да се махне от този балон сега.

Преди да скочи, Фаусто развърза въжето, с което се освобождаваше въздухът от балона и сега той изпускаше буквално всяка минута. Въпреки това нажеженият въздух не му позволяваше бързо да губи височина и земята сякаш не се приближаваше дори на сантиметър.

После Толи зърна реката.

Беше се проснала под тях, отразявайки лунната светлина като люспестата кожа на змия, почерпила сили от богатите на руда планини, за да стигне морето. В коритото й сигурно от векове се наслояваха наноси на метална руда, достатъчни да полети сърфа. И да спрат падането й от балона.

Получаваше втори шанс да си върне бъдещето.

Тя отново опря сърфа на парапета.

— Тръгвам.

— Но, Толи, не можеш.

— Реката.

Перис погледна надолу и очите му се разшириха.

— Изглежда толкова малка. Ами ако не я уцелиш?

— Няма. — Тя стисна зъби. — Ти си виждал отборите по скокове с бънджи жилетки, нали?

Те разполагат единствено с ръце и крака, за да направляват полета си. За сметка на това аз имам левитиращ сърф. Все едно съм с криле.

— Ти си луда!

— Поемам — Тя бързо целуна Перис, после преметна единия си крак през парапета.

— Толи! — Той стисна ръката й. — Може да се убиеш! Не искам да те губя.

Тя го отблъсна рязко и Перис отстъпи уплашено назад. Красивите не обичат конфликтите. Красивите не рискуват. Красивите никога не казват „не“.

Но Толи вече не беше красива.

— Вече ме изгуби — извика тя.

И стискайки здраво сърфа си, се хвърли в празното.