Красивите

Приземяване

Толи пропадаше в пълна тишина, неспособна да овладее хаотичното премятане във въздуха.

След застиналото спокойствие на балона, напорът на фучащия покрай нея въздух се оказа неочаквано мощен и едва не изтръгна сърфа от ръцете и. Тя го притискаше силно към гърдите си, но пръстите на вятъра продължаваха да търсят слабо място, жадни да й заграбят единствената надежда за оцеляване. Впиваше ръце в дъската и риташе с крака, опитвайки се да овладее въртенето. Лека-полека тъмният хоризонт спря на едно място.

Оказа се, че Толи лети с гръб към земята, увиснала под сърфа и вперила очи в звездите над нея. Виждаше се и тъмният овал на балона горе. После под купола му припламна огън и освети сребристата сфера в мрака, превръщайки я в огромна матова луна на небосклона.

Тя се досети, че Перис продължава напред, за да отвлече вниманието на преследвачите. Поне се опитваше да помогне.

Промяната в решението му я огорчи, но сега нямаше време да се тревожи за това, не и докато летеше с такава скорост към земята.

Толи направи усилие да се обърне, но сърфът беше по-широк от нея — ловеше въздуха като платно и заплашваше всеки момент да се откъсне от ръцете й. Все едно да носиш голямо хвърчило в силен вятър — освен че напълно загуби контрол над хвърчилото, тя щеше да се размаже на земята след около шейсет секунди.

Толи се опита да се отпусне и просто увисна на сърфа. Тогава усети, че нещо я дърпа за китката. Толкова високо над земята магнитните левитатори на сърфа нямаха никаква мощ, но все още не бяха загубили връзка с противоударните гривни.

Тя регулира лявата гривна, за да стабилизира връзката. Сграбчи сърфа по-уверено и протегна дясната си ръка настрани. Сякаш пак се возеше в наземната кола на родителите си като малка и размахваше ръка през прозореца. Разперената й длан увеличи съпротивителната сила и Толи установи, че бавно се преобръща с лице към земята.

Няколко секунди по-късно сърфът вече беше под нея.

Толи преглътна сухо при вида на земята отдолу, огромна, тъмна и безплодна. Свистящата ледена въздушна струя сякаш проникваше дори през дебелото яке.

Имаше чувството, че пропада цяла вечност, но земята оставаше все така далечна. Не разполагаше с ориентир, за да прецени на каква височина е, освен виещата се лента на реката, която приличаше на тънка панделка. Толи сви в лакътя протегнатата си ръка и забеляза, че осветената от луната водна повърхност се измества по посока на часовниковата стрелка. Тя отново протегна ръка и реката се върна на старото си място.

Толи се ухили. Сега поне имаше някакъв контрол над бясното пропадане.

Колкото повече наближаваше земята, толкова по-широка ставаше реката, а тъмният хоризонт заприлича на силует на огромен хищник, който се прокрадва към нея, закривайки звездното небе. Вкопчена в сърфа с две ръце, Толи постепенно разбра, че ако разпери крака, също може да направлява полета към земята.

Едва в последните десетина секунди си даде сметка колко голяма е реката и колко пълноводно и буйно е нейното течение. От време на време забелязваше тъмни обекти, които се движат по повърхността на водата.

Те ставаха все по-големи и по-големи.

Когато левитаторите на сърфа най-после се задействаха, ефектът беше като от затръшната в лицето и врата — ударът сплеска носа и, цепна долната устна и вкус на кръв внезапно изпълни устата й. Ръцете й бяха немилостиво извити от противоударните гривни, ускорението я залепи върху дъската и изкара въздуха от дробовете й като гигантско менгеме. Сега всяка глътка въздух се превърна в борба на живот и смърт.

Сърфът бързо губеше скорост, а реката продължаваше да расте пред очите й, превърнала се на огромно огледало, отразяващо сиянието на звездите, когато.

Пляс!

Сърфът удари водата като голяма разперена длан и едва не сплеска Толи, смаза гръдния й кош и предизвика експлозия от светлина и звън в главата й. После тя се озова във водата, а в ушите й нахлу глух рев. Пусна сърфа и загреба към повърхността с изпразнени от удара дробове. Насили се да отвори очи и зърна просветването на слаба светлина, успяла да проникне през тъмната вода. Едва успя да се пребори със силното течение и светлината постепенно започна да се приближава. Най-накрая главата й проби повърхността и тя изскочи отгоре, задавена от нахлулия в дробовете й въздух.

Реката ревеше в ушите й, а бързото течение пенеше водата наоколо. Толи запляска кучешката, а тежката раница се опитваше да я върне обратно на дъното. Дробовете й жадно поемаха въздух и тя кашляше силно при всяко вдишване, усещайки вкуса на кръв в устата си.

Завъртя се в кръг и си даде сметка, че прекалено добре е улучила целта — намираше се точно в средата на реката, на петдесетина метра и от двата бряга. Изруга и продължи да пляска с ръце и крака, очаквайки противоударните гривни да я измъкнат от водата.

Къде беше този сърф? Досега трябваше да я е открил.

Този път на магнитните левитатори им трябваше много време, докато се задействат — Толи очакваше неконтролируемото пропадане да спре, още докато е във въздуха, а не да се вреже във водата с такава скорост. Като размисли обаче, тя разбра какво се е случило. Реката се оказа много по-дълбока, отколкото предполагаше; напоеният слой се намираше дълбоко под повърхността, далече от безпомощно ритащите й крака. Спомни си как сърфът й понякога ставаше нестабилен насред реката в града, защото наносите от желязна руда бяха дълбоко и не можеха да осигурят на левитаторите необходимата мощ.

Значи е извадила късмет, че сърфът изобщо смекчи удара при приземяването. Толи се огледа. Твърде тежка, за да изплува, дъската сигурно беше потънала на дъното и силното течение я е отнесло надалече. Тя усили разпознавателния сигнал на противоударните гривни на километър разстояние и се заоглежда, очаквайки всеки миг носът на сърфа да пробие повърхността.

Във водата около нея се носеха и подскачаха тъмни силуети с неправилна форма, подобни на флотилия алигатори, повлечени от бързото течение. Какво беше това?

Нещо я побутна.

Тя рязко се извърна, но се оказа само стар пън — нито алигатор, нито нейният сърф. Толи обаче с облекчение се вкопчи в него, защото вече нямаше сили да маха с ръце и крака из водата. Навсякъде около нея плуваха дървени трупи, клони, снопове тръстика, купища гниещи листа. Водата влачеше какво ли не с бързите си води.

Дъждът, помисли си Толи. Тридневният порой сигурно е наводнил хълмовете и е повлякъл със себе си към реката всичко, което се беше изпречило по пътя му, придавайки допълнителна мощ на и без това силното течение. Дънерът, в който се вкопчи, беше стар и прогнил, но наоколо се виждаха и клони със зелени листа. Дали излезлите от коритото буйни води ги бяха изтръгнали из корен, още живи?

Толи с опипване се опита да разбере къде беше пречупено дървото и усети, че е разсечено с острие, каквото не съществува в дивата природа.

Нещо като ръб на сърф.

На няколко метра встрани плуваше друг пън, отсечен със също толкова остър предмет. Значи врязването на Толи и сърфа във водата беше разполовило прогнилия дънер на две. От същия удар лицето й кървеше и тя все още усещаше вкуса на кръв. Тогава как ли беше пострадал сърфът?

Толи увеличи максимално разпознавателния сигнал на противоударните гривни, рискувайки за кратко време напълно да изтощи батериите им. А течението с всяка секунда я отнасяше все по-далече от мястото, където падна.

Но нито сърфът се появи над водата, нито гривните я насочиха в някаква посока. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше за Толи, че сърфът е непоправимо повреден и вече е станал част от боклука по дъното на реката.

Тя изключи противоударните гривни и все така вкопчена в дънера, започна да рита с крака към единия бряг.

Брегът беше кален и хлъзгав, подкопан от пороя и излязлата от коритото река. Толи прецапа към сушата през плитко заливче, проправяйки си път между клони и тръстики. Беше затънала до хълбоците във вода. Изглежда течението събираше къде каквото намери, после го бе струпало на това малко парче земя.

Включително Толи Янгблъд.

Тя се запрепъва по брега без надежда някога пак да се озове на сухо, водена единствено от инстинкта да се махне по-далече от придошлата река. Изтощеното й тяло сякаш се наля с олово и Толи се хлъзна обратно по наклона, оваляна цялата в кал. Накрая се предаде, сви се на кълбо върху подгизналата земя и започна да се тресе от студ. Не си спомняше да се е чувствала толкова изтощена откакто стана красива, сякаш реката беше изсмукала всичките й жизнени сили.

Извади запалка от раницата и с треперещи пръсти събра купчина съчки. Но след тридневен порой дървото беше толкова мокро, че пламъкът на запалката го накара само да изсъска глухо.

Поне якето още работеше. Тя увеличи до последна степен термостата, без да се притеснява за батериите и се сви на кълбо.

Очакваше сънят да дойде бързо, но продължи да трепери, сякаш отново беше грозна и имаше треска. Новите красиви обаче никога не боледуват, освен ако сама не се беше довела до пълно изтощение през последния месец почти не ядеше, оставаше дълго на студа, живееше само на адреналин и кафе, а за последното денонощие едва ли й се събираше и час, в който да не е била мокра до кости.

Дали пък това не е реакция на организма й към лекарството, както стана със Зейн?

Нима хапчето започваше да руши мозъка й точно сега, когато е в дивото и няма никаква надежда за медицинска помощ?

Главата на Толи взе да пулсира и трескавите мисли хаотично се завъртяха из нея. Вече нямаше сърф и не й оставаше друг начин да стигне Ръждивите руини, освен пеша. Никой не знаеше къде се намира. На света имаше само дива пустош, вледеняващ студ и Толи Янгблъд. Даже липсата на белезница я караше да се чувства странно, сякаш на нейното място имаше дупка от изваден зъб.

Най-лошо от всичко бе, че тялото на Зейн не е до нейното. Споделяше с него всяка нощ през последния месец, а и денем почти непрекъснато бяха заедно. Въпреки принудителното мълчание, тя свикна с присъствието му, с познатото докосване, с безмълвните им разговори. Сега той внезапно изчезна и Толи имаше чувството, че е загубила част от себе си по време на падането.

Представяше си този миг хиляди пъти — как най-накрая са сред дивото, свободни от опеката на града. Но нито веднъж не беше допускала, че ще е без Зейн.

А ето я сега тук, съвсем сама.

Толи дълго време лежа будна, преповтаряйки мислено последните трескави минути в коша на балона. Само да беше скочила малко по-рано, да беше погледнала надолу, преди да напуснат пределите на града. След онова, което Зейн й каза, не би трябвало да се колебае, защото бягството е единственият шанс да са на свобода заедно.

За пореден път всичко се прецака, и то само по нейна вина.

Накрая умората надделя над тревогите и тя потъна в неспокоен сън.

Сама

И така, живяла някога една красива принцеса.

Тя била затворена във висока кула, а умните стени на кулата и услужливите отвори в тях й давали всичко, каквото си поиска: храна, чудесни приятели, прекрасни дрехи. Но най-хубаво било огледалото на стената, в което принцесата можела да оглежда красивото си Аз по цял ден.

Кулата притежавала един-единствен недостатък — от нея нямало как да се излезе. Гледката през прозорците — ниските хълмове, поляните с бели цветя и гъстият мрачен лес привличала неудържимо принцесата. Лека-полека тя започнала да се заглежда навън повече, отколкото в собственото си отражение, както често става с непослушните момичета.

Скоро се разбрало, че принцът или безнадеждно закъснява, или изобщо няма да дойде да освободи принцесата.

Затова на принцесата оставало само едно — да скочи от кулата.

Отворът в стената й дал чудесен слънчобран, за да полети с него и да не се удари; прекрасна нова рокля, с която да се разхожда по поляните и в гората и един меден ключ, за да се върне в кулата, когато пожелае. Но принцесата с горделив смях запратила ключа в огнището, защото била убедена, че никога няма да поиска да се върне. И дори без да хвърли прощален поглед към огледалото, тя величествено излязла на балкона и се хвърлила през парапета.

Но до земята имало много път, много по-дълъг, отколкото принцесата очаквала, а накрая се разбрало, че слънчобранът е пълен боклук. Докато падала надолу, принцесата си дала сметка, че е трябвало да поиска бънджи жилетка, парашут или нещо друго, във всеки случай по-добро от някакъв си слънчобран, нали така?

Като паднала долу, тя здравата се ударила и останала да лежи, свита на жалка купчина, потънала в сълзи, объркана, без да знае как се е стигнало до тук. Наоколо не се виждал никакъв принц, който да я вземе със себе си, новата й рокля се превърнала в дрипа, а заради гордостта й вече нямало път назад.

За нещастие сред дивата природа нямало никакви огледала и затова принцесата можела само да гадае дали е още красива и дали това злополучно падане не е променило края на приказката.

Когато Толи най-после се отърси от този гаден сън, слънцето вече преваляше средата на небосклона.

Тя с усилие се изправи, изтръгвайки се от пиещата силите й прегръдка на калта. По някое време през нощта якето беше излязло от строя. Без батериите беше просто студена маса, прилепнала към тялото й, все още мокро от скока в реката и изпускащо странна миризма. Толи го смъкна от гърба си и го просна върху една по-голяма скала с надежда слънцето да го изсуши.

За първи път от дни насам небето беше бистро и безоблачно. Но сега кристалният въздух хапеше — затоплянето, дошло с дъжда, си беше отишло заедно с него. Дърветата искряха от образувалия се по тях скреж и дори калта проблясваше на слънцето, а тънкият слой лед върху нея хрущеше под стъпките й.

Треската беше отминала, но щом се изправи на крака, на Толи й се зави свят. Тя приклекна до раницата, за да прегледа какво има вътре — сега това беше единственото й притежание. Фаусто някак беше успял да набави повечето задължителни атрибути от екипировката за оцеляване на мъгляните: нож, пречиствател за вода, джипиес навигатор, запалка, няколко сигнални ракети и пакетчета супа в добавка. Като знаеше колко важна беше дехидратираната рана в Мъглата, Толи се запаси за три месеца и за късмет всичко беше опаковано в непромокаеми пакети. Когато обаче откри двете ролки тоалетна хартия, включени в запасите, тя изпъшка. И двете бяха мокри, превърнати в набъбнали и разкашкани бели топки. Толи ги остави на скалата до якето, но силно се съмняваше, че ще може да ги използва, дори да изсъхнат.

Тя пак въздъхна. Даже в Мъглата така и не свикна да използва листата от дърветата и храстите за тази цел.

Погледът й попадна на жалката купчина клонки и тя си спомни как се опита да накладе огън през нощта — явно не е била на себе си, за да види още тогава колко глупаво е това. Автолетите на „Извънредни ситуации“, тръгнали след балона, щяха лесно да забележат в тъмното запаления огън.

Тази сутрин в небето нямаше никакви признаци преследването да продължава, но въпреки това Толи реши да се отдалечи от реката. Без термостата на якето, тази нощ вече щеше да се наложи да запали огън.

Но всичко с времето си — сега на първо място беше храната.

Тя мъчително запристъпва към реката, за да напълни пречиствателя, а засъхналата кал се ронеше от кожата и дрехите й при всяка крачка. Никога през живота си не се беше чувствала толкова мръсна, но за нищо на света не би се изкъпала в ледената вода без запален огън, на който да се стопли след това. Снощната треска може и да беше преминала благодарение непробиваемата имунна система на новите красиви, но Толи не искаше да поема повече рискове за здравето си, особено докато е сама насред дивото.

Даваше си сметка, че не само за собственото си здраве трябва да се притеснява. Зейн също беше някъде тук, може би също толкова самотен, колкото е и тя. Двамата с Фаусто скочиха почти по едно и също време, но нищо чудно да са се приземили на километри един от друг. Ако Зейн получеше поредния пристъп на главоболие по пътя към руините, без да има кой да му помогне…

Толи прогони тази мисъл от главата си. Единственото, което в момента можеше да направи за Зейн или за останалите, беше лично да стигне до руините. А това означаваше час по-скоро да си приготви храна, без да си блъска главата за неща, които не зависеха от нея.

Наложи се на два пъти да пълни пречиствателя, за да получи необходимото количество чиста вода от мътилката, която вкара вътре. Избра пакет ПадТай и кипна пречиствателя; ароматът на набъбваща юфка и пикантни подправки скоро започна да се издига над клокочещата вода.

Докато пречиствателят иззвъни, че храната е готова, Толи вече беше гладна като вълк. Щом излапа порцията ПадТай, тя се сети, че вече няма нужда да гладува умишлено и тутакси кипна пакет КъриНудс. Гладуването имаше смисъл, за да свали белезницата и да се поддържа постоянно газирана, но сега белезницата я нямаше, а на нейно разположение беше дивото, студът и опасностите, за да я държат газирана. Точно в момента нямаше никакъв риск отново да потъне в красивата мъгла.

След закуската джипиес навигаторът й сервира неприятните новини. Толи трябваше два пъти да провери изчисленията, докато повярва какво разстояние е изминала миналата нощ. Вятърът откъм океана беше отнесъл балона много на изток, точно обратно на посоката, в която се намираха Ръждивите руини; после буйната река я беше завлякла далече на юг. Трябваше седмици наред да върви пеша, за да стигне руините, и то ако се движи само по права линия. Точно сега обаче беше невъзможно да върви по права линия: налагаше се отдалече да заобиколи града и да търси прикритието на горите, за да не я забележат от въздуха.

Толи се зачуди колко ли време Извънредните ще я издирват. За щастие не знаеха, че въздушният й сърф потъна в реката, затова ще очакват да лети, а не да крета пеша по земята. Сигурно ще следят за нея около реката, или до някоя рудна жила.

Ето защо колкото по-бързо се отдалечи от реката, толкова по-добре.

Толи с покруса събра жалките останки от своя бивак. В раницата си имаше повече от необходимото количество храна за предстоящото пътешествие, а след пороя по хълмовете сигурно ще намери предостатъчно вода, но въпреки това тя вече се чувстваше победена.

По думите на Сузи и Декс новите мъгляни все още нямаха постоянен лагер в руините. Имаше опасност да напуснат района всеки момент, а тя беше на седмици път от тях.

Можеше само да се надява Зейн и Фаусто да останат, за да я изчакат. Стига да не са убедени, че е заловена, че се е пребила при падането или просто, че я е хванало шубето.

Не, каза си Толи, Зейн никога не би си помислил това последното за нея. Щеше да се тревожи, но ще я чака, колкото дълго да се налага.

Тя въздъхна дълбоко, докато връзваше още мокрото въже на кръста си и мяташе раницата на гръб. Нямаше смисъл да прави догадки къде са останалите; единственият й шанс беше да се добере до руините и да се надява, че ще завари някой да я чака.

Защото нямаше къде другаде да отиде.

Пътят през гората беше неравен и всяка крачка приличаше на същинска битка. В Мъглата Толи през повечето време се придвижваше със сърфа по въздуха. Ако й се наложеше да върви, имаше прокарани пътеки. Сега обаче трябваше да застане лице в лице с дивото, враждебно и безпощадно. Шубраците между дърветата се сплитаха в краката й, опитваха се да я спънат, изправяха пред нея стена от непроходим гъсталак, виеха корени между глезените й и я чакаха с настръхнали тръни.

Следите от пороя все още личаха между дърветата. Боровите иглички святкаха, покрити със скреж, който дневната топлина бавно топеше и той се сипеше като ледена искряща влага. Наоколо всичко наподобяваше великолепен леден дворец, пронизан от копията на слънчевите снопове между дърветата, които в мъглата приличаха на лазерни лъчи в дим. Всеки път, когато Толи дръзваше да отмести някоя вейка, тя й се отплащаше, като я поръсваше с ледена вода.

Припомни си пътуването към Мъглата и обширните голи пространства на изчезнали древни гори, опустошени от плевел, продукт на генното инженерство на ръждивите. Придвижването през онзи, макар и еднообразен пейзаж беше много по-лесно в сравнение с гъстия шубрак. На моменти много добре разбираше ръждивите, които така упорито се бяха опитвали да унищожат природата.

Защото природата можеше да причинява болка.

Колкото повече вървеше, толкова по-лична ставаше битката й с гората. Толи можеше да се закълне, че бодливите клони на калината притежават собствена воля и указват с кораловите си плодове пътя, по който искат тя да поеме, независимо от маршрута на джипиес навигатора. Храсталакът внезапно се разтваряше пред нея, предлагайки й лесни пътеки, които водеха за никъде. Движението по права сякаш беше невъзможно. Това беше дива гора, а не някаква магистрала на ръждивите, която цепи през планини и пустини, нехаейки за особеностите на околната местност.

С наближаването на вечерта Толи ставаше все по-уверена, че следва правилната посока, също както праръждивите са използвали природните знаци, за да следват избрания път.

Тя си спомни какво й каза Давид в Мъглата — че повечето от пътеките на праръждивите били отъпкани първо от животните. Даже елените, вълците и дивите кучета избягвали да се промъкват през девствен гъсталак. Също като хората, животните вървели по едни и същи пътеки поколение след поколение, превръщайки постепенно дивия лес в проходима гора.

Доскоро Толи си мислеше, че само Давид може да види отъпканите от животните пътеки. Отраснал в дивото, той самият беше като праръждивите. Но сега колкото повече се удължаваха сенките около нея, толкова по-лесно и по-уверено намираше пътя, сякаш се беше натъкнала на някакъв тайнствен проход в гъсталака.

Постепенно в нея се надигна някаква тревога. Случайните шумове от счупен клон или паднало дърво си играеха с въображението й и опъваха нервите й, сякаш някой я наблюдаваше скришом.

Сигурно идеалното зрение на нова красива й помагаше да вижда едва доловимите знаци по животинските пътеки. Очевидно в Мъглата беше придобила умения, за които даже не подозираше. Защото това несъмнено беше животинска пътека. Невъзможно бе да има хора, които живеят по тия места. Не и толкова близо до града, иначе още преди десетилетия да са надушени от Извънредните. Даже жителите на Мъглата не знаеха за съществуването на други човешки общности извън градовете. Човечеството още преди два века беше решило да остави природата на мира.

Тук си сама, непрекъснато си повтаряше Толи. Няма никой друг наоколо. Само дето не можеше да реши дали мисълта, че е единственото човешко същество в гората, й помага да преодолее страха, или го засилва още повече.

Най-сетне, когато небето избледня до розово, Толи реши да спре. Намери поляна, където слънцето беше пекло цял ден и дърветата бяха достатъчно сухи, за да пламнат. Изморителният преход я изпоти и ризата лепнеше на гърба й, без да е обличала якето, но тя знаеше, че щом слънцето залезе, въздухът отново ще стане леденостуден.

Не беше трудно да намери сухи клонки; после Толи претегли на ръка няколко по-дребни цепеници, за да прецени коя е най-лека, а значи съдържа и най-малко вода. Сякаш след бягството си възвръщаше опита, натрупан в Мъглата, без ненужните останки от красивия ум. Сега, когато вече се намираше далече от града, лекарството завинаги освободи ума й.

Въпреки това тя се поколеба, преди да доближи запалката до малката клада — параноята блокираше ръката й. Гората продължаваше да издава странни звуци — ромон на капеща вода, птичи крясъци, драскане на някакви дребни животинки между мокрите листа — и не беше никак трудно да си представи, че някой я наблюдава от мрака между дърветата.

Толи въздъхна. Нищо чудно все още да е празноглаво красива и да вижда несъществуващи страхотии в безлюдния лес. Колкото по-дълго стоеше сама, толкова по-ясно разбираше защо ръждивите и техните предци са вярвали в невидими създания и са опитвали да умилостивят духовете, като едновременно с това са унищожавали естеството около себе си.

Е, тя поне не вярваше в духове. Притесняваха я единствено Извънредните, но те ще я търсят около реката, на километри от мястото, където се намираше сега. Докато стъкне огъня, се мръкна и скоро всичко отново щеше да замръзне. Не можеше да рискува да се разболее, особено докато е сама в дивото.

Езичето на запалката оживя в ръката й и тя го държа под клонките, докато сред тях не лумна пламък. Продължи да подхранва огъня с нови клонки и след като укрепна достатъчно, сложи най-лекия пън и го затрупа с останалите, за да могат и те да изсъхнат.

Скоро огънят беше толкова силен, че я накара да се отдръпне от него, а топлината му за първи път от дни наред стигна чак до премръзналите й кости.

Тя се усмихна и се загледа в пламъците. Природата може и да е сурова, понякога даже опасна, но за разлика от д-р Кейбъл, Шай или Перис — за разлика от хората изобщо, в нея имаше логика. Препятствията, пред които те изправя, могат да бъдат преодолени чрез разума. Става ти студено, кладеш огън. Ако трябва да стигнеш някъде, просто върви натам. Толи знаеше, че ще се добере до руините, независимо със или без сърф. Там сигурно ще намери Зейн и новите мъгляни и тогава може би всичко най-после ще се оправи.

Тази нощ, помисли си Толи щастлива, щеше да се наспи добре. Макар и без Зейн, беше изживяла първия си ден на свобода сред дивото, при това все още беше газирана и невредима.

Тя легна, загледана във въглените, които мигаха край нея, ласкави като стари приятели. След малко клепките й взеха да падат, докато съвсем не се затвориха.

Вече спеше сладко и дълбоко, когато някакъв писък я събуди.

Ловът

Отначало реши, че лесът се е подпалил.

Пламъците наближаваха между дърветата, хвърляха трепкащи сенки по поляната и се срещаха из въздуха като ято разгневени огнени насекоми. Крясъците идваха от всички страни, нечовешки зов, съставен от безсмислени думи.

Толи скочи на крака и полетя право в угасналия огън. Разбутаните от нея въглени оживяха, пръскайки искри във всички посоки. Тя почувства огнените бодежи дори през подметките на ботушите си и едва не падна на колене насред жаравата. Следващият крясък долетя съвсем наблизо — пронизителен яростен вик. Към нея тичаше човешка фигура с факла в ръка. Огнената глава на факлата съскаше и мяташе искри при всяка крачка, сякаш пламъкът беше живо същество, което насъсква своя носач.

Когато наближи, фигурата замахна с нещо — дълъг гладък прът, който лъщеше на светлината от огъня. Толи се дръпна назад точно навреме и оръжието профуча във въздуха, без да улучи целта си. Тя се претърколи през глава и пръснатите из поляната въглени опариха гърба й. Скочи на крака, обърна се и хукна към прикритието на дърветата. Друга фигура пресече пътя й, също размахала прът.

Лицето му беше скрито от брадата, но дори на трепкащата светлина на факлата Толи успя да види, че е грозно — тлъсто, със сплескан нос и чело, осеяно с белези от прекарана болест. Рефлексите му също бяха на грозен: замахна с пръта бавно. Беше лесно предвидимо. Толи се претърколи под летящото оръжие, после протегна крак, ритна нападателя си в глезените и го събори на земята.

Когато чу глухия звук от строполилото се на земята тяло, Толи вече беше на крака и тичаше, цепейки право през дърветата към най-тъмната част на гората.

Зад гърба й се надигнаха крясъци и факлите на преследвачите взеха да хвърлят трепкащи сенки по дърветата пред нея. Толи си пробиваше път през гъсталака почти слепешката, при всяка крачка рискуваше да се строполи по очи, а мокрите вейки я шибаха през лицето. Стеблото на дива лоза се оплете около глезена й, препъна я и я събори на земята. Тя разпери ръце да се задържи, едната й китка се изви болезнено назад и внезапна болка я прониза.

Толи прихвана ранената си ръка и хвърли поглед през рамо към грозните преследвачи. Не бяха бързи като нея, но се прокрадваха умело в гъсталака, откривайки пътя дори в тъмното. Колебливите светлинки на факлите заподскачаха около мястото, където лежеше Толи, и врявата на пискливите им викове отново я настигна.

Но какви бяха те? Изглеждаха дребни на ръст и крещяха един на друг на някакъв непознат език. Сякаш призраците на праръждивите се бяха надигнали от гробовете.

Каквито и да бяха, сега нямаше време да размишлява по въпроса. Толи се надигна отново и се втурна в мрака, устремена към тъмната просека между две факли.

Ловците я забелязаха, когато наближи: брадати мъже с белязани от рани и болести лица. Толи се вряза помежду им и мина толкова близо, че усети огнения дъх на факлите. Яростно запратен прът префуча над рамото й и едва не го отнесе, но тя се задържа на крака и докато се усети, вече се спускаше слепешката надолу в някакво дере.

Двамата с крясъци се втурнаха след нея и други викове в отговор на техните се разнесоха из гората. Колко всъщност бяха преследвачите? Толи имаше чувството, че изникват от земята навсякъде около нея.

Внезапно кракът й се озова в нещо студено, Толи се подхлъзна и падна в плитък поток. Зад нея двамата ловци вече пъхтяха по склона, а факлите им пръскаха искри, когато срещнеха клон или стебло по пътя си. Чудно как досега не е пламнала цялата гора.

Толи се изправи и хукна по коритото на потока, благодарна за просеката, която той беше проправил в гъсталака. Препъваше се по хлъзгавото и каменисто дъно, но въпреки това изпревари пламтящите очи, които я следваха по продължението на отсрещния бряг. Само ако успееше да стигне до открит участък в гората, щеше да се изплъзне на грозните, по-дребни и по-бавни от нея.

Някъде зад нея се чу цапане на крака във водата, после сумтене и поток ругатни на непознатия език. Един от двамата й преследвачи беше паднал. Може би и този път ще се отърве.

Храната и водният пречиствател обаче останаха в раницата на поляната, в ръцете на враждебните и въоръжени грозни. Непоправима загуба.

Толи си наложи да не мисли за това сега и продължи да тича. Китката й все още болезнено пулсираше от падането и тя се уплаши да не е счупена.

Изведнъж накъде отпред се надигна оглушителен тътен, потокът кипна в краката й и земята се разтресе. После внезапно, както тичаше, изгуби твърда почва под себе си.

Пропадайки в празното пространство, Толи твърде късно си даде сметка, че тътенът сега идва зад гърба й — беше се хвърлила от върха на някакъв водопад. Полетът й в бездната продължи само миг, после тя се вряза в дълбок разпенен кладенец, беше обгърната от леден мраз, а тътенът изведнъж се превърна в далечно буботене. Почувства как се гмурва надолу сред мрак и тишина, преобръщайки се презглава.

Едното й рамо удари дъното и тя се оттласна нагоре. Изскочи задъхана на повърхността, едва успя да си поеме въздух и започна да гребе с ръце, докато пръстите й не опряха скалист ръб. Изкачи се по хлъзгавия камък и се хвърли към плитчините, лазейки на четири крака, полуудавена и разтреперана от студ.

Хванаха я.

Факлите я заградиха отвсякъде, осветявайки разпенената вода като рояк светулки. Толи вдигна очи и видя десетина ловци да я гледат кръвнишки от стръмните склонове на потока; бледите им грозни лица имаха още по-ужасяващ вид на светлината на факлите.

Един мъж беше нагазил в потока и стоеше точно пред нея — дебелото шкембе и сплесканият нос й подсказаха, че е същият, когото повали на поляната. Голото му коляно кървеше на мястото, където го ритна. Той нададе нечленоразделен вик и вдигна високо във въздуха грубия кол.

Толи го зяпна недоумяващо. Нима наистина се канеше да я прониже? Мигар тия хора избиват всеки новодошъл без никаква причина?

Но удар не последва. Когато мъжът сведе поглед към нея, по лицето му бавно се изписа страх. Той доближи рязко факлата и тя отскочи назад, закривайки лице срещу пламъка. Мъжът коленичи на коляно пред нея и я огледа отблизо. Тя отпусна ръце.

Мътните му очи, присвити на светлината на факлата, я гледаха объркано.

Нима я разпозна!

Толи предпазливо наблюдаваше как обърканият ред на мислите му постепенно изменя неговите гротескни черти: първо нарастващ страх, колебание, а после внезапно прозрение, че се е случило нещо ужасно.

Факлата падна от ръката му и угасна във водата със сърдито съскане, изпускайки облак миризлив дим. Мъжът изкрещя, този пък като от силна болка, и започна да повтаря една и съща дума, отново и отново. След това се хвърли по очи пред нея и почти потопи лице във водата.

Останалите също паднаха на колене, а захвърлените върху мократа земя факли започнаха да съскат и димят. Всички в един глас нададоха пронизителен вой, който почти заглуши рева на водопада.

Толи се надигна на колене, все още кашляйки и смаяно се запита какво, по дяволите, става.

Докато се оглеждаше, тя забеляза, че всички ловци са мъже. Облеклото им беше необичайно, много по-грубо от ръчно направените дрехи на мъгляните. Следите по лицата и ръцете им говореха за изкарани болести и преживени травми, а дългите им бради бяха рошави и сплъстени. Косите им изглеждаха така, сякаш гребен не е минавал през тях. Бяха по-бледи от стандарта за красота и имаха луничава розова кожа като на бебетата, които по рождение са особено чувствителни към слънцето.

Никой не я гледаше в очите. Те или криеха лицата си с ръце, или ги бяха долепиш до земята.

Най-накрая един пропълзя напред. Тялото му беше слабо и ужасно набръчкано, косата и брадата му — побелели и Толи си припомни от своя опит в Мъглата, че така изглеждат старите грозни. Без операцията телата им грохват, подобно на древни руини, изоставени от онези, които са ги построили. Докато приближаваше, мъжът се тресеше целият — от страх или от болест — после се втренчи в нея и това сякаш продължи цяла вечност.

Най-накрая заговори, а треперливият му глас едва се чуваше от рева на водопада.

— Знам малко на боговете езика.

Толи примигна.

— Какво?

— Ние видя огън и помисли, че скитник. Не бог.

Останалите продължаваха да мълчат и чакаха със страхопочитание какво ще стане, забравили за търкалящите се наоколо факли. Толи забеляза, че на едно място храсталакът пламна, но тези, които бяха най-близко до огъня, изобщо не помръднаха, сякаш парализирани от ужас.

С какво така изведнъж ги беше втрещила? Дали пък тия хора не са луди?

— Богове никога не използва огън. Моля разбере. — Очите му умоляваха за прошка.

Тя се изправи залитайки.

— Хм, всичко е наред. Няма проблем.

Старият грозен се изправи така внезапно, че тя стъписано се дръпна назад и едва не падна обратно в разпенената вода. Старецът извика една-единствена дума и всички останали ловци я повториха. Този вик сякаш ги освободи от някакво заклинание; те станаха на крака и взеха да гасят малките пожари, подпалени от хвърлените на земята факли.

Толи отново се почувства в опасност.

— Но те — побърза да добави тя, — повече няма да… с коловете, нали?

Старецът я изслуша, поклони се и изкрещя още няколко думи на непознатия език. Това накара ловците внезапно да изоставят гасенето на храсталака — едни от тях подпряха коловете си о дърветата и с един ритник ги пречупиха на две; други ги забиха в земята и започнаха да ги огъват, докато се строшат; някои просто ги запратиха в мрака.

Старецът се обърна отново към Толи и широко разтвори ръце, очевидно в очакване на одобрение. И неговият кол лежеше пречупен на две отпред. Останалите също вдигнаха ръце — празни и разперени.

— Да — каза тя. — Така е много по-добре.

Старецът се усмихна.

Тогава тя видя познато пламъче, от което мътните старчески очи светнаха. Същото пламъче забеляза в погледите на Сузи и Декс, когато се срещнаха за първи път след нейното преобразяване. Същото благоговение и желание да угодят, същото несъзнателно прехласване — неизменната реакция пред резултата от развиваното с векове козметично инженерство и милионите години еволюция.

Толи огледа останалите и забеляза, че всички потръпват, когато срещнат очите й. Едва издържаха погледа на огромните й меднозлатисти ириси със златни точици по тях, неспособни да понесат толкова много красота наведнъж.

Бог, повтори тя. Стара дума, с която ръждивите наричали своите невидими супергерои в небето.

Тя беше попаднала в техния свят — сурова, жестока пустош, изобилстваща от болести, насилие и животински схватки за оцеляване. Също като хората, които го населяваха, този свят беше грозен. Красивите обикновено идваха в него някъде отвън, отдалече.

Но тук Толи беше бог.

Млада кръв

Мина час, преди да стигнат бивака на ловците. Сега, когато нямаха факли да си светят, групата напредваше в катраненочерния мрак и газеше из ледените потоци в пълно мълчание, без да пророни и дума.

Водачите на Толи се отличаваха със странна смесица от грубост и ловкост. Бяха дребни и бавни, някои дори безформени и куцаха като ходят, пренасяйки тежестта само върху единия крак. Миришеха така, сякаш никога в живота си не са виждали вода, а обувките им бяха толкова примитивни, че по краката им имаше рани и мехури. Но те познаваха отлично гората и се движеха с лекота през гъстите храсталаци, водейки безпогрешно Толи из непрогледния мрак. При това, без да използват джипиес навигатори или да се ориентират по звездите.

Неясното чувство от предишния ден за човешко присъствие се оправда. По хълмовете наоколо имаше оплетена дантела от човешки пътеки. Следите, за които денем само се досещаше, като по магия се откриха пред нея, щом падна мрак; нейният водач, старецът, също се промъкваше из гъсталака без ни най-малко колебание. Групата се движеше в колона по един и единственият шум, който я издаваше, бе като от пълзенето на змия по опадала шума.

По всичко личеше, че ловците имат врагове. След шумната атака срещу нея, Толи не би предположила, че са способни да се прокрадват така умело и коварно. Изпращаха сигнали напред и назад по веригата, като използваха щракащи и по птичи цвъртящи звуци вместо думи. Изглеждаха притеснени, когато се случеше Толи да се препъне в невидимо коренище или стебло на дива лоза, и ставаха много нервни, ако реагираше на това с шумен порой ругатни. Никак не им харесваше да са без оръжие, даде си сметка тя. Вероятно вече съжаляваха, че са се лишили от единственото средство за нападение и защита при първия признак на недоволство от нейна страна.

Ама че късмет, помисли си Толи. Макар ловците засега да се държаха добронамерено, тя все пак беше доволна, че нямат оръжие. Ако не беше паднала случайно във водата, която отми калта и мръсотията от красивото й лице, едва ли щеше да е жива сега.

Но които и да са враговете на ловците, залогът беше голям.

Толи надуши селото още преди да са стигнали до него. Миризмата я принуди да набръчка нос с отчаяно изражение.

Усети дим от изгорели дърва, примесен с острата миризма на животинска кръв, познати до болка от дните й в Мъглата, когато гледаше как избиват пилета и зайци, за да ги превърнат в храна. Вонята около бивака на ловците обаче беше къде-къде по-лоша, припомняйки на Толи външните клозети, които мъгляните използваха. Към тази страна на полевия живот тя така и не можа да привикне. За щастие неприятната миризма постепенно изчезна, когато наближиха селото.

Селището не беше голямо — десетина колиби, направени от кал и тръстика, няколко заспали кози, вързани една за друга, зеленчукови бразди, които хвърляха странни сенки на лунната светлина. Един хамбар се издигаше над всички останали покриви, а докъдето й стигаше погледът, не се виждаше друга по-висока сграда.

Границата на селото се разпознаваше по напалените огньове и въоръжените пазачи. Почувствали се отново в безопасност сред своите, ловците надигнаха викове и разнесоха новината, че водят посетител.

Хората наизскачаха от колибите и врявата нарастваше все повече с постепенното пробуждане на селото. Толи се озова в центъра на гъста тълпа, заобиколена от любопитни лица. Около нея се оформи кръг — хората от селището не смееха да прекрачат отвъд някакъв невидим предел, сякаш красота й ги държеше на разстояние. Всички до един избягваха погледа й.

Малчуганите обаче бяха много по-смели. Някои даже си позволиха да я пипнат, изстрелваха се от множеството, докосваха ръкава на сребристия й екип и тутакси се втурваха назад, за да се скрият сред останалите. Беше много странно да види деца в дивото. За разлика от възрастните те изглеждаха съвсем нормални в очите на Толи. Младата им кожа все още не беше поразена от белезите на недохранване и болести, а дори в града никой не беше подлаган на операция, преди да навърши шестнайсет. За нея беше обичайна гледката на несиметрични лица и близко поставени очи при децата, но въпреки това те си оставаха миловидни и симпатични.

Той приклекна и протегна ръце, позволявайки на най-смелите от тях да докоснат притеснено дланите й.

Тук най-накрая видя и жените. И тъй като почти всички мъже носеха брада, не беше трудно да се различат двата пола. Жените стояха най-далече сред събралото се множество, закриляйки най-малките от децата, и едва поглеждаха към нея. Няколко от тях кладяха огън в почернял от сажди ров в средата на селото. Направи й впечатление, че нито един от мъжете не си направи труда да им помогне.

Толи смътно си спомняше от уроците в училище обичая на праръждивите мъжете и жените да си разпределят задълженията. Обикновено жените се нагърбвали с гадната работа, припомни си тя. Даже някои ръждиви продължавали упорито да държат на тоя дребнав номер. Само при мисълта за това Толи усети как й се повдига — можеше само да се надява, че тия обичаи не важат за боговете.

Зачуди се откъде се е появила идеята за съществуването на богове. Върнаха й запалката, заедно с останалата екипировка в раницата, още преди да поеме с ловците към селището. Нито един от мъжете не беше проумял как действат тези чудеса. Достатъчен й беше само един поглед, за да го разбере. А от наученото по митология знаеше, че да си бог не означава само да имаш красиво лице.

Очевидно не беше първата красива, която виждаха. Най-малкото сред тях имаше такива, които говорят нейния език. Нищо чудно да познават и част от технологичните чудеса на цивилизацията.

Някой извика откъм множеството и тълпата се раздели на две пред нея, внезапно утихнала. В образувалия се кръг пристъпи гол до кръста мъж, доста странна гледка в тоя студ. По самоуверената му походка личеше, че е облечен във власт, при това си позволи да навлезе в нейното божествено пространство и спря, чак като стигна на ръка от нея. На ръст двамата бяха почни равни, но той приличаше на великан сред хората си. Виждаше се, че е силен, жилав и решителен, Толи обаче се усъмни, че рефлексите му са по-бързи от нейните. На светлината на огъня очите му проблясваха по-скоро с любопитство, отколкото със страх.

Изобщо не можеше да отгатне възрастта му. Изражението му притежаваше увереността на красив от втора степен, но кожата му беше в значително по-добро състояние от тази на останалите. Дали това показваше, че е по-млад от повечето обитатели на селото? Или просто беше по-здрав?

На Толи не й убягна и фактът, че носеше нож, първото метално изделие, което виждаше, откакто беше тук. Дръжката му имаше матовия блясък на синтетична материя. Тя вдигна учудено едната си вежда: ножът очевидно беше изработен в града.

— Добре дошла — поздрави я той.

Явно говореше езика на боговете.

— Мерси. Хм, исках да кажа, благодаря ти.

— Ние не знаехме, че идваш. Не и доскоро.

Да не би боговете да имаха обичай да се обаждат преди всяко посещение?

— О, съжалявам — смънка тя, но отговорът й очевидно го смути. Явно не беше редно боговете да се извиняват за постъпките си.

— Объркали сме се — продължи той. — Видяхме огън и помислихме, че си скитник.

— Да, разбрах. Добре, че никой не пострада.

Той се опита да се усмихне, но после се намръщи и поклати глава.

— Ние още не разбираме.

— И двамата сме в това положение.

Акцентът на мъжа звучеше доста особено, като на жител на друг град от континента, но не и като на представител на друга цивилизация. От друга страна, беше ясно, че речникът не му достига, за да зададе въпросите, които го вълнуват, сякаш не беше свикнал да си бъбри с боговете. Най-вероятно изречението, което се опитваше да се сети как звучи, беше: „Какво, по дяволите, правиш тук?“.

Каквато и представа за божественото да имаха тези хора обаче, Толи явно не се вписваше напълно в нея. Опасяваше се, че ако в един момент решат да я лишат от божествения ореол, тя попадаше в единствената възможна друга категория: скитник.

А скитниците явно ги скъсяват с една глава.

— Извини ни — каза той, — ние не знаем името ти. Аз съм Андрю Симпсън Смит.

Необичайно име, достойно за една необичайна ситуация, помисли тя.

— Аз съм Толи Янгблъд8.

— Млада кръв — повтори той и някак живна. — Значи ти си млад бог?

— Ами, да, май така излиза. Само на шестнайсет съм.

Андрю Симпсън Смит затвори очи с видимо облекчение.

Толи се зачуди дали и той не е приблизително на нейната възраст. Неговата арогантност и напереното му държание се изпариха при най-малкото смущение, пък и нямаше още брада. Ако се абстрахираше от високата му обществена позиция и сипаничавата кожа, можеше да мине за грозен на възрастта на Давид — около осемнайсет.

— Ти вожд ли си тук? — попита тя.

— Не. Ето го водачът. — И той посочи дебелия ловец със сплескан нос и кървящото коляно, когото Толи събори при преследването. Същият, който едва не й отнесе главата с копието си. Страхотно!

— Аз съм божият човек тук — продължи Андрю. — Научих езика ви от баща си.

— Наистина го говориш много добре.

Лицето му се разтегли в криво зъба усмивка.

— Аз ти благодаря. — Той се разсмя, след това доби почти лукаво изражение. — Паднала си, нали?

Толи стисна ранената си китка.

— Да, по време на преследването.

— Не, от небето! — Той се огледа с престорено учудване и разтвори ръце. — Нямаш автолет. Значи трябва да си паднала!

Автолет?! Виж ти, това е нещо интересно, вдигна рамене Толи.

— Точно така, хвана ме, явно нищо не може да се скрие от теб. Наистина паднах от небето.

— Уф! — Той въздъхна с облекчение, сякаш светът отново стана ясен и разбираем. После изкрещя няколко думи към тълпата и тя замърмори с очевидно одобрение.

Толи усети, че започва лека-полека да се отпуска. След като за нейното присъствие на земята се намери съвсем логичен отговор, всички изглеждаха много по-щастливи. Естествено, че е паднала от небето. Оставаше й да се надява, че на младите богове е присъщо и да се държат по по-различен начин.

Иззад Андрю Симпсън Смит с пращене лумна огън. Толи усети мирис на храна и дочу кудкудякането на кокошка, която са погнали да колят, което нямаше как да сбърка. Очевидно едно божествено посещение беше добър повод за среднощен пир.

Божият човек протегна ръка към огъня и тълпата пред него отново се раздели на две, образувайки пътека.

— Ще ни разкажеш ли историята си за падането? А аз ще променям твоите думи на нашия език.

Толи въздъхна. Чувстваше се изтощена, объркана и зле пострадала — китката й продължаваше болезнено да пулсира. Единственото, за което копнееше в този момент, бе да се свие на кълбо и да заспи. Но огънят й се виждаше примамлив след къпането във водопада, а и не можеше да устои на поканата на Андрю.

Освен това не би могла да разочарова цялото село. Тук нямаше стени екрани, новини и сателитна връзка, пък и гостуващите футболни отбори без съмнение бяха малко и идваха от дъжд на вятър. Ето защо и тук като в Мъглата историите бяха безценна разменна монета, а едва ли се случваше често някой да падне от небето.

— Добре тогава, — каза тя. — Само една история, след което ще загубя съзнание.

Цялото село се скупчи около огъня.

Откъм дългите шишове се носеше аромат на печено пиле, а в жаравата бяха заровени глинени гърнета, в които бавно се надигаше нещо бяло с мирис на квас.

Най-отпред седяха мъжете, ядяха шумно и бършеха мазните си ръце в брадите, докато не започнаха да лъщят в светлината на огъня. Жените разнасяха храната, докато техните малки вилнееха из краката им; по-възрастните хвърляха в огъня съчки, които се появяваха незнайно как от мрака. Но когато сред тълпата се разнесе новината, че Толи ще говори, всички утихнаха.

Дали защото споделиха храната си с нея, или защото по-младите богове не бяха толкова страховити и заплашителни, но сега много от селяните се решаваха да я погледнат в очите, а някои дори зяпаха нахално красивото й лице, докато чакаха да заговори.

Андрю Симпсън Смит седна до нея с горд вид и се приготви да превежда.

Толи прочисти гърлото си, затруднена как да обясни пътешествието си дотук, така че тези хора да я разберат. Очевидно те знаеха за автолетите и за красивите. Но бяха ли наясно какво е „Извънредни ситуации“? Ами операцията? Кримитата? Мъглата?

Правеха ли разлика между газирано и гадно?

Толи силно се съмняваше, че биха схванали нещо от нейната история.

Тя отново покашля, за да си прочисти гърлото и сведе очи към земята, за да избегне нетърпеливите им погледи. След поредицата безсънни нощи се чувстваше уморена и с празна като на красивите глава. Всичко, случило се от бягството от града до стигането й край този огън, приличаше на сън.

Сън. Тя се усмихна при тази мисъл и думите, които постепенно щяха да се навържат в една история, взеха лека-полека да си проправят път към устните й.

— Имало едно време една красива млада богиня — започна Толи, после изчака, докато думите й бъдат преведени на езика на хората от селото. Обгърнато от мелодията на странните звуци, които излизаха от устата на Андрю, всичко съвсем заприлича на сън, а историята се лееше гладко и с лекота. — Тя живеела във висока кула в небето. Тази кула била уютна и удобна, но в нея нямало врата към света навън. Един ден младата богиня решила, че на света има много по-интересни неща, отколкото по цял ден да седи и да се гледа в огледалото.

Отмъщението

Непознати звуци и аромати събудиха Толи: свеж утринен полъх, тих хор от сумтене и похъркване, плътната и влажна топлина на пренаселено пространство с малки размери.

Тя се размърда в мрака и нейното движение образува вълнообразно раздвижване наоколо, преплетените едно в друго тела се разместиха за малко, за да се нагласят отново удобно едно в друго. Под кожените завивки я обгърна мека, предразполагаща топлина и завладя сетивата й. Чувстваше се почти като в някакъв красив сън, стига да не беше задушливата миризма на некъпани човешки тела и фактът, че трябваше да се изпишка час по-скоро.

Тя отвори очи. Светлината нахлуваше през комина, който представляваше просто един отвор в покрива, откъдето да излиза пушекът. По ъгъла, под който падаше слънчевият лъч, можеше да предположи, че е късно сутринта; явно всички се бяха успали. Нищо чудно — среднощното празненство продължи почти до зори. Когато Толи завърши историята, хората наоколо подхванаха свои разкази, надпреварвайки се кой от тях ще задържи по-дълго време будно сънливото божество, а Андрю Симпсън Смит превеждаше неуморно.

Когато най-накрая я оставиха да се добере до леглото, Толи установи, че тук „легло“ е непознато понятие. Тя беше принудена да сподели една колиба с още двайсетина души. Очевидно единственият начин да спиш на топло през зимата в това село бе да си плътно притиснат сред други човешки тела и покрит с кожени завивки. За нея това беше ново и странно усещане, но не чак толкова странно, че да не заспи още на следващата секунда.

На сутринта се събуди сред спящи полуголи тела, оплетени едно в друго и покрити с животински кожи. Но в тази близост и в допира им нямаше нищо сексуално. Това беше просто начин да се стоплят, също като котетата в едно котило.

Толи се опита да се надигне и установи, че някаква ръка тежи отгоре й. Оказа се Андрю Симпсън Смит, който похъркваше край нея с полуотворена уста. Тя го отмести от себе си и той се обърна, без да се събуди, премятайки ръка върху един старец от другата му страна.

Докато пристъпваше предпазливо в полумрака, Толи все повече се смайваше от тази претъпкана колиба. Тя и от преди знаеше, че хората тук още не са открили автолета, стената-екран и ватерклозета, сигурно не бяха стигнали в развитието си и до металните сечива, но никога не й беше хрумвало, че на света изобщо може да има място, където е непознато интимното уединение.

Тя си проправи път през отпуснатите спящи тела, препъвайки се в ръце, крака и какво ли още не, докато стигне вратата. Превивайки се почти на две, за да мине, тя най-после с облекчение се озова на чист въздух и под ярките слънчеви лъчи.

От студа голите й ръце настръхнаха, а с всяко поемане на дъх в дробовете й нахлуваше леден въздух. Толи се сети, че якето й остана в колибата, но само обви ръце около тялото си, предпочиташе да мръзне, но да избегне изпитанието да криволичи между спящите тела. На студа пострадалата китка отново започна да пулсира, а мускулите по цялото й тяло пареха от болка след дългия преход предишния ден. Може пък топлият допир на телата в колибата да не е чак толкова неприемлив, но всичко по реда си.

Трябваше просто да следва носа си, за да открие отходното място — дупка, изкопана в земята. Вонята наоколо я накара за първи път да се почувства доволна, че избяга през зимата. Как обаче хората живееха тук през лятото?

Толи и друг път беше виждала външни тоалетни, разбира се. Но мъгляните третираха своите отпадъци, използвайки няколко прости саморазмножаващи се организми, заети от заводите за рециклиране в града. Те разграждаха нечистотиите и ги връщаха отново в почвата, което на свой ред помагаше за отглеждането на най-вкусните домати, които Толи някога беше яла. Но най-важно при тези организми беше, че премахваха вонята на външните тоалетни. Все пак почти всички мъгляни бяха родени в града, независимо колко много обичаха дивата природа. Те бяха продукт на една технологично развита цивилизация и никак не харесваха лошите миризми.

Това село обаче беше друго нещо, почти като извадено от епохата на праръждивите, живели преди появата на високите технологии. Каква ли култура бяха наследили тези хора тук? В училище им преподаваха, че ръждивите са впримчвали всеки в тяхната икономическа структура, унищожавайки алтернативните начини на живот — и макар това никога да не беше споменавано гласно, Толи знаеше, че Извънредните правят почти същото. В такъв случай, как се бяха появили и оцелели хората тук? Дали се бяха приспособили към този начин на живот след краха на цивилизацията на ръждивите? Или пък са живели в дивото и преди това? И защо Извънредните ги бяха оставили да съществуват необезпокоявани досега?

Но каквито и да са отговорите на тези въпроси, Толи си даде сметка, че няма да може да понесе отходния ров — това беше твърде много за градско момиче като нея. Тя продължи навътре в гората. Макар да знаеше, че на такава постъпка се гледа с неодобрение в Мъглата, тя се надяваше тук младите богове да разполагат с по-особени привилегии.

Когато помаха за поздрав на двама от пазачите в края на селото, те и кимнаха стреснато, сведоха поглед и притеснено се опитаха да скрият коловете зад гърбовете си. Ловците продължаваха да я гледат с недоверие, чудейки се защо още не са наказани за опита да й махнат главата.

Само няколко метра по-навътре в гората селото изчезна от погледа й, но Толи не се притесняваше, че ще се изгуби. При всеки порив на вятъра до носа й стигаше непоносимата воня на отходната яма, пък и беше достатъчно близо, за да извика пазачите, ако нещо се случеше на връщане.

Слънцето вече топеше образувалия се през нощта скреж и той се ронеше като бяла мъгла. Лесът тихичко стенеше, също като къщата на родителите й, когато останеше празна. Трепкащите сенки на листата променяха силуета на дърветата и ги превръщаха в неузнаваеми форми, а тя ловеше тяхното движение с крайчеца на окото си при всеки полъх на вятъра. Усещането, че някакви невидими очи я наблюдават, отново се върна и щом откри подходящо място, тя набързо се изпишка.

На връщане не тръгна право към селото. Нямаше смисъл да се поддава на уловките на въображението си. Сега всеки миг уединение беше същински лукс. Тя се зачуди какво ли правят любовниците тук, когато поискат да останат насаме, и дали в селото нещо може да се запази задълго в тайна.

През последния месец свикна почти всяка минута да е със Зейн. В този момент особено болезнено усещаше липсата му: тялото й копнееше за неговата топлина. Споделянето на постеля и завивка с двайсетина непознати беше странен и неочакван заместител на присъствието му.

Толи внезапно усети как нервите й се опънаха и замръзна на място. С периферното си зрение улови някакво движение, различно от обичайната игра на светлини и сенки сред листата на дърветата. После с поглед щателно претърси всяко кътче наоколо.

Откъм гората се разнесе смях.

Беше Андрю Симпсън Смит, свит в храсталака с широка усмивка на лицето.

— Шпионираш ли ме? — попита тя.

— Шпионираш? — повтори той непознатата дума. Толи се запита дали при липсата, на каквото и да е уединение хората тук изобщо бяха стигнали до идеята за шпиониране. — Аз се събудих, когато ти си тръгна от нас, Млада кръв. — Аз помислих, че може да те видя как.

Тя повдигна вежди.

— Как правя какво?

— Отлиташ — смутено отвърна той.

Толи неволно се разсмя. Предишната вечер, колкото и да се опитваше да му обясни, Андрю Симпсън Смит така и не схвана идеята за магнитното левитиране и действието на въздушните сърфове. Тя уточни, че младите богове почти никога не използват автолети, но мисълта за съществуването на други начини за летене и различни видове летящи превозни средства видимо го затрудни.

Сега очевидно се засегна от изненадата й. Сигурно си помисли, че Толи крие свръхестествените си възможности само за да го обърка.

— Съжалявам, Андрю, но както ти казах и снощи, аз не мога да летя.

— Но нали каза, че ще се върнеш обратно при приятелите си.

— Точно така, но казах също, че сърфът ми се разби. И на всичкото отгоре потъна в реката. Боя се, че не ми остава нищо друго, освен да продължа пеша.

За момент той изглеждаше объркан, вероятно смаян от факта, че свръхестествените способности на боговете понякога не работят. После внезапно се ухили широко и усмивката му разкри един липсващ зъб, от което заприлича на малко дете.

— Тогава аз ще ти помогна. Ние ще вървим заедно.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Всички от рода Смит са божи хора. Аз съм божи човек, какъвто беше и баща ми.

Гласът му заглъхна при последните думи. Толи за пореден път се учуди колко лесно можеше да чете по лицето на Андрю. Неговите чувства и емоциите на съселяните му не можеха да останат скрити — те не познаваха потайните помисли, както не познаваха и интимното уединение в съня. Тя се зачуди дали се е случвало да се лъжат един друг.

Красивите, обаче, бяха ги излъгали за някои неща. Така, де, боговете.

— Кога умря баща ти, Андрю? Било е неотдавна, нали?

Той я погледна захласнат, сякаш тя магически четеше мислите му.

— Само преди месец, точно преди най-дългата нощ.

Толи се запита коя ли е най-дългата нощ, но не го прекъсна.

— Той и аз търсехме руините. По-старите богове искаха ние да им намерим стари места на ръждивите, за да ги изучават. Натъкнахме се на скитници.

— Скитници? За такава ли ме взехте и мен отначало?

— Да. Но това не бяха млади богове. Беше гонка, тръгнали да убиват. Ние първи ги видяхме, но кучетата им ни надушиха. А баща ми беше стар. Четиридесет години беше живял — завърши гордо Андрю.

Толи едва не се задави. Всички осем от нейните близки трошливи бяха още живи, при това вече минаваха стоте.

— Костите му не държаха вече — гласът на Андрю премина в шепот. — Докато бягахме в потока, той си изкълчи глезена. Трябваше да го изоставя.

Толи преглътна сухо, потресена от мисълта, че някой е трябвало да умре заради навехнат глезен.

— О, много съжалявам.

— Той ми даде ножа си, преди да го задмина. — Андрю извади ножа от пояса си и Толи сега го огледа по-внимателно. Беше кухненски нож за еднократна употреба с нащърбено и ръждясало острие. — Сега аз съм божият човек.

Тя кимна замислено. Евтиният нож в ръката му й напомни за по чудо предотвратената фатална развръзка при първата среща с тези хора. Тогава едва не я сполетя съдбата на бащата на Андрю.

— Но защо?

— Защо ли, Млада кръв? Защото аз съм негов син.

— Не, не питах това — побърза да каже тя. — Защо скитниците са искали да убият баща ти? Или който и да е друг от вашите хора.

Андрю се намръщи, сякаш му задаваше много странен въпрос.

— Защото беше техен ред.

— Техен какво?!

Той сви рамене.

— Ние убихме през лятото. Сега е ред на тяхното отмъщение.

— Вие сте убили един от техните?

— Това беше отмъщение, че убиха един от нашите по-рано напролет. — Той студено се усмихна. — Тогава и аз участвах в гонката.

— Значи е било нещо като отплата. Но кога започна всичко това?

— Кога започна ли? — Той се втренчи в широката страна на ножа, сякаш се опитваше да разчете нещо в огледалото на потъмнелия метал. — Винаги е било така. Те са скитници. — Той се усмихна. — Доволен съм, че теб доведоха при нас, а не убиха някого. Значи още е наш ред и аз мога да отмъстя за смъртта на баща си.

Толи онемя. За секунди Андрю Симпсън Смит се беше превърнал от скърбящ син в някакъв свиреп дивак. Пръстите му побеляха, толкова здраво стискаше ножа, че кръвта се беше оттеглила от тях.

Тя откъсна очи от оръжието и тръсна глава. Не беше честно да го мисли за нецивилизован. Това, което току-що й разказа Андрю, беше древно като самата човешка цивилизация. В училище обсъждаха кръвната вражда. Ръждивите стигнали още по-далече в своята жестокост, като изобретили оръжията за масово поразяване и постоянно усъвършенствали технологиите за изтребване на хора, докато накрая едва не погубиш света.

Въпреки това Тош не можеше да не си даде сметка колко по-различни са хората в примитивното селище от всички останали, които беше срещала през живота си. Тя се насили отново да погледне съкрушената физиономия на Андрю и да преглътне жестоката наслада, която извикваше у него тежестта на ножа в ръката му.

После си припомни думите на д-р Кейбъл. Човечеството е раково образувание, а ние сме лечението. Целта на градовете е прекратяване на насилието и именно това е едно от нещата, които операцията премахваше в мозъците на красивите. Светът, в който отрасна Толи, служеше като защитна стена срещу този ужасяващ цикъл на насилие. Но ето че сега се сблъска с първични същества. Като избяга от града, тя може би се беше отправила точно към тях.

Освен ако д-р Кейбъл не грешеше и съществуваше и друг път.

Андрю откъсна очи от ножа, прибра го и разтвори широко празни ръце.

— Но не и днес. Днес ще ти помогна да откриеш приятелите си. — Той отново се разсмя и лицето му внезапно светна.

Толи бавно вдиша, изкушавайки се за момент да отхвърли помощта му. Нямаше на кого друг да се довери обаче, а лесовете по пътя към Ръждивите руини бяха опасани с тайни пътеки и криеха неизвестни опасности; там дебнеха хора, за които тя беше просто скитник. Дори да не я преследваха кръвожадни гончии, един изкълчен глезен можеше да се окаже фатален.

С една дума, тя имаше нужда от Андрю Симпсън Смит. А той цял живот се беше готвил да помага на хора като нея. На богове.

— Добре, Андрю. Но нека тръгнем още днес. Бързам.

— Разбира се, още днес. — Той потърка челюстта си, където едва беше набола рядка брада. — Къде са руините, където чакат приятелите ти?

Толи вдигна очи към слънцето, което беше още в началото на пътя си и показваше ясно накъде е изток. След известно пресмятане тя посочи северозапад, към града и Ръждивите руини отвъд него.

— Сигурно до там има около седмица.

— Седмица?

— Ще рече седем дни.

— Да, познавам календара на боговете — надменно каза той. — Но чак пък цяла седмица?

— Да. Това не е чак толкова далече, нали? — Ловците миналата нощ напредваха бързо и неуморно в гората.

Той тръсна глава и на лицето му се изписа страхопочитание.

— Но това е оттатък края на света.

Храна за боговете

Тръгнаха по обед.

Цялото село излезе да ги изпрати, понесло дарове за дългото пътуване. Повечето от даровете бяха твърде тежки за носене и Толи и Андрю любезно ги върнаха обратно. Но той напълни торбата си с ужасното на вид сушено месо, което им поднесоха селяните. Когато Толи най-накрая схвана, че това зловещо нещо е предназначено за ядене, се опита да прикрие погнусата си, но не успя да го направи убедително. Единственият подарък, който прие, беше прашка, изработена от дърво и кожа, поднесена от един от по-старите членове на новосформиралия се клуб нейни почитатели. Толи се надяваше, че все още е добра с прашката, която владееше от малка.

Вождът на селото ги благослови за предстоящото пътуване и за пореден път поиска прошка — преведена от Андрю — задето едва не са откъснали главата на един красив млад бог. Толи увери всички, че старшите богове никога няма да научат за това недоразумение, а вождът предпазливо изрази своето облекчение. После удостои Андрю с очукана медна гривна в знак на благодарност към божия човек, че е помогнал да се опрости грешката на ловците.

Андрю пламна от гордост при този дар и вдигна гривната високо над главата си, а тълпата шумно го приветства. Толи си даде сметка, че идването й е объркало живота на селото. Нейната внезапна поява беше предизвикала смут, сякаш се беше явила с полуофициално облекло на маскен бал, но помощта, която Андрю й предложи, малко замаза нещата. Очевидно омиротворяването на боговете се явяваше най-главната задача на божия човек и това накара Толи да се запита колко ли още красиви се бяха срещали с хората от селото.

Когато малката им група напусна пределите на селото и се освободи от антуража на дечурлигата, привикани обратно от обезпокоените си майки, Толи реши най-после да зададе няколко важни въпроса.

— Е, Андрю, колко още богове познаваш… хм… лично?

Той потърка голата си челюст на кьосе и замислено я погледна.

— Откакто татко умря и преди ти да дойдеш не са ни навестявали богове. Никой не знае, че сега аз съм божият човек.

Толи кимна. Както и по-рано се досети, той се опитваше да заеме мястото на баща си.

— Сигурно. Но ти говориш толкова добре нашия език. Не си го учил само от баща си, нали?

В криво зъбата му усмивка имаше лукавство.

— Никога не са ме учили да говоря с боговете, само слушах как баща ми изпълнява поръчките им. Но когато водех някой бог при руините, или до гнездото на странна нова птица, се случваше и да приказваме.

— Браво на теб. Е. за какво си приказвахте?

Той замълча за кратко, сякаш внимателно подбираше думите си.

— Говорехме си за животни. Кога се чифтосват и какво ядат.

— Ясно. — Всеки зоолог от града би се радвал да има екип от праръждиви, които да му помагат при работата на терен. — И какво още?

— Някои от боговете разпитваха за руините, както ти казах. И искаха да ги заведа там.

Същото се отнасяше и за археолозите.

— Разбирам.

— Имаше и един доктор.

— Какво? Доктор ли? — Толи замръзна на пътеката. — Кажи, Андрю, докторът не беше ли страшен на вид?

Андрю смръщи вежди, после се разсмя.

— Страшен ли? Не. Същият като теб и беше трудно да се гледа красивото му лице.

Тя потрепери от облекчение, после се усмихна и повдигна едната си вежда.

— Не съм разбрала, че ти е трудно да ме гледаш в лицето.

Той сведе поглед.

— Прости, Млада кръв.

— Стига, Андрю! Не ти се карам! — Тя леко докосна рамото му. — Само се пошегувах. Гледай ме колкото си… хм, както и да е. И ми казвай Толи, става ли?

— Толи — повтори той, сякаш опитваше името и на вкус. Тя свали ръка от рамото му и Андрю се загледа в мястото, където лежеше доскоро. — Ти си различна от другите богове.

— Надявам се наистина да е така — каза тя. — Та, казваш, значи, че този доктор изглежда съвсем нормален? Така де, красив, искам да кажа. Или божествено подобен?

— Да. Той идва най-често от останалите. Но не се интересува от животните или от руините. Разпитва само за селото. Кой около кого се увърта, коя е бременна. Кой от ловците може да предизвика вожда на двубой.

— Ясно. — Тя се опита да си спомни думата. — Антропо…

— Антрополог, така му викат — каза Андрю.

Толи вдигна въпросително вежди.

Той се ухили.

— Имам божествени уши, татко казваше така. Другите богове понякога се подиграват на доктора.

— Аха. — Очевидно селяните знаеха много повече за своите богове, отколкото самите богове допускаха. — Значи ти никога не си срещал богове със страшен вид, така ли?

Андрю присви очи и отново пое по пътеката. Понякога дълго мълчеше, преди да отговори на някой въпрос, сякаш бързината беше сред нещата, които селото още не беше открило.

— Не, не съм. Но дядото на баща ми разказвал истории за същества с необикновени оръжия и лица като на хищници, които изпълнявали повелите на боговете. Имали човешки вид, но се движели странно.

— Като насекоми ли? Бързо и отсечено?

Андрю ококори очи.

— Значи Сейшелите наистина ги има?

— Сейшели ли? О, ние им викаме Извънредни.

— Те унищожават всеки, който се опълчи на боговете.

Тя кимна.

— Точно така, това са те.

— Когато някой човек изчезне, казват, че Сейшелите са го прибрали.

— Прибрали ли? — Къде ли прибират тези хора, зачуди се Толи.

Тя се умълча, втренчена в горската пътека отпред. Ако прадядото на Андрю се беше натъквал на агенти от „Извънредни ситуации“, значи градът знаеше за съществуването на селото от десетилетия, а може и по-отдавна. Учените, които използваха тези хора, явно го правеха от дълго време и не се свеняха да докарат тук Извънредните, за да установят контрол.

Излиза, че да се опълчиш на боговете беше опасно.

Вървяха цял ден и изминаха доста път през хълмовете. Толи вече започваше да различава прокараните от селяните пътеки и сама, без помощта на Андрю, сякаш очите й постепенно привикваха да разчитат тайните знаци на гората.

Когато падна нощта, двамата намериха една пещера и си направиха бивак. Толи се зае да събира дърва за огъня, но спря, като забеляза, че Андрю я наблюдава смаян.

— Какво става?

— Огън? Скитниците ще го видят!

— Добре, де. Съжалявам. — Тя въздъхна и потри ръце, за да се стопли. — Значи заради отмъщението трябва да мръзнем, така ли?

— По-добре замръзнал, отколкото мъртъв, Толи — отговори той, после сви рамене. — Пък и пътуването няма да е дълго. Още утре ще стигнем края на света.

— Така ли? Сигурен ли си? — Цял ден Толи не успя да обясни на Андрю какво всъщност е светът: планета с обиколка 40 000 километра, която виси в празното пространство и държи всички на повърхността си благодарение на гравитацията. Естествено, от негова гледна точка всичко изглеждаше доста откачено. Навремето арестували хората само заради убеждението им, че земята е кръгла, както им преподаваха в училище, и тези арести са били дело тъкмо на божите хора.

Толи измъкна два пакета КюфтеСос.

— Добре поне, че не се налага да палим огън, за да имаме топла храна.

Андрю се примъкна близо до нея, наблюдавайки как пълни пречиствателя за вода. Той цял ден беше дъвкал сушено месо и сега нямаше търпение да опита от „храната на боговете“. Когато пречиствателят сигнализира, че порцията е готова и Толи вдигна капака, Андрю зяпна при вида на парата, която се издигаше над кюфтетата, възвърнали първоначалния си вид. Тя му подаде пречиствателя.

— Давай, ти си пръв.

Не беше нужно да настоява. В селото мъжете винаги се хранеха първи, а жените и децата се задоволяваха с останките. Толи, разбира се, беше бог и затова към нея се отнасяха като към уважаван мъж, но въпреки това някои привички трудно умираха. Андрю взе пречиствателя и пъхна ръката си вътре, за да грабне едно кюфте. После със скимтене я дръпна обратно.

— Ей, гледай да не се изгориш! — предупреди го тя.

— Ама къде е огънят? — проплака той, смучейки опарените си пръсти, като в същото време разглеждаше пречиствателя, за да разбере защо пари.

— Електронен е, много малък огън. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш с пръчиците?

Той опита безуспешно няколко пъти да задържи храната с пръчиците и да охлади топките мляно месо, но накрая успя да измъкне една с пръсти. Когато я опита на вкус, на лицето му се изписа разочарование.

— Хм.

— Какво не е наред?

— Мислех, че храната на боговете трябва да е вкусна.

— Ей, това е дехидрирана храна на боговете, схващаш ли?

Толи започна да се храни, когато той приключи, но нейните КъриНудс наистина не можеха да се сравняват с угощението от миналата нощ. Тя помнеше още от живота в Мъглата колко по-вкусна е храната в дивото. Дори пресните продукти не бяха толкова вкусни, когато са произведени в хидропонни резервоари. Тук нямаше как да не се съгласи с Андрю — дехидрираната храна определено не се отличаваше с божествен вкус.

Младият божи човек остана много изненадан, когато Толи отказа да спи, гушната с него — зима е, все пак. Дори да му беше обяснила, че уединението е хубаво нещо — едва ли би я разбрал; той не спря да гримасничи, докато тя дъвчеше хапчето за почистване на зъбите и когато започна да търси подходящ ъгъл в пещерата, за да се усамоти за сън.

Посред нощ Толи се събуди полувкочанена от студ и се разкая за своята грубост. След продължителни мълчаливи самообвинения тя най-накрая въздъхна и се сви на кълбо, опряла гръб в гърба на Андрю. Той не беше Зейн, но топлината на нечие тяло беше по-добър избор, вместо да лежи трепереща върху каменния под, самотна и нещастна.

Когато се събуди на зазоряване, в пещерата миришеше на дим.

Краят на света

Толи се опита да извика, но една ръка здраво притискаше устата й.

Тя понечи да размаха юмруци в полумрака, но някакъв вътрешен инстинкт я спря — държеше я Андрю. Можеше да го познае по миризмата. След като две нощи бяха спали един до друг, подсъзнанието й вече разпознаваше неговия мирис.

Тя се отпусна и той охлаби хватката.

— Какво има? — прошепна тя.

— Скитници. Доста, щом са запалили огън.

Тя се подвоуми известно време над думите му, но после кимна: заради кръвната вражда само голяма група въоръжени мъже би си позволила да накладе огън извън границите на своето село.

Толи вдиша наситения с дим въздух и усети аромата на печено месо. До слуха й достигнаха шумни разговори. Сигурно непознатите бяха установили бивака си малко след като двамата с Андрю са заспали, а сега приготвяха закуска.

— Какво ще правим?

— Ти стой тук. Аз ще опитам да намеря някой сам.

— Какво ще направиш?! — изсъска тя.

Той измъкна ножа на баща си.

— Сега мога да изравня резултата.

— Резултатът ли? Това да не ти е някаква игра на точки? — гневно прошепна Толи. — Ще те убият! Сам го каза — там сигурно има доста от тях.

Той оголи зъби.

— Ще издебна някой от тях, докато е сам. Не съм глупак.

— Забрави! — Тя хвана Андрю, обвивайки здраво пръсти около китката му. Той опита да се отскубне, но жилавото му тяло не можеше да затрудни особено усъвършенстваните й от операцията мускули.

Той я погледна, после каза на висок глас.

— Ако се скараме, ще ни чуят.

— Хайде, бе! Млък!

— Пусни ме! — каза той още по-високо и Толи разбра, че окото му няма да мигне да се развика, щом се наложи. Дългът налагаше да преследва враговете, независимо че с това излагаше на риск живота и на двамата. Е, скитниците може и да пожалят Толи, като видят красивото й лице, но със сигурно щяха да убият Андрю, а това беше неизбежно, ако не млъкнеше веднага. Не й оставаше нищо друго, освен да пусне ръката му.

Без да каже повече дума, Андрю се обърна и изпълзя от пещерата с нож в ръка.

Толи остана да седи в полумрака, смаяна, преповтаряйки мислено спречкването им. Какво би могла да му каже? Какви произнесени шепнешком аргументи биха спрели зова на десетилетната кръвна вражда? Всичко изглеждаше обречено.

А може би корените на тази вражда се криеха много по-дълбоко? Толи отново си припомни своя разговор с д-р Кейбъл, която твърдеше, че човечеството винаги ще преоткрива войната и накрая ще приключва като ръждивите — този биологичен вид беше като чума за планетата, независимо дали е стигнал етап, в който да знае какво е планета, или не. В такъв случай какво беше лечението срещу него, ако не операцията?

Излиза, че Извънредните може би имаха право.

Толи се сви на кълбо в пещерата, нещастна, гладна и жадна. Коженият мях за вода на Андрю беше празен и на нея не й оставаше нищо друго, освен да го чака да се върне. Ако се върнеше изобщо.

Как можа да я зареже тук по този начин?!

Вярно, бил е принуден да изостави баща, ранен и обречен на сигурна смърт в студения поток. Сигурно всеки на негово място би поискал да отмъсти след това. Само че Андрю не търсеше мъжете, убили баща му, на него му стигаше да заколи просто някой случаен непознат — първия срещнат. А в това нямаше никакъв смисъл.

Миризмата на печено постепенно се разсея. Толи пропълзя към изхода на пещерата, но колкото и да се ослушваше, не долови никакъв звук откъм бивака на скитниците, само шума от листата на вятъра.

После видя как някой приближава, проправяйки си път през дърветата.

Беше Андрю. Целият беше покрит с кал, сякаш е пълзял по корем, но ножът в ръката му изглеждаше чист. Толи не забеляза кръв и по дланите му. Когато наближи, тя с облекчение забеляза неговото унило изражение.

— Е, май нямаш късмет — каза тя.

Той поклати глава.

— Баща ми още не е отмъстен.

— Жалко! Хайде тогава да вървим.

Той се намръщи.

— Без закуска?

Толи го изгледа навъсено. Само преди миг единствената му мисъл беше да нападне и убие някакъв случаен непознат, а сега имаше изражението на малчуган, на когото са измъкнали обещания сладолед изпод носа.

— Късно е вече за закуска — отсече тя и метна раницата на гърба си. — В коя посока е краят на света?

Вървяха мълчаливо чак до късно следобед, когато къркорещият корем на Толи най-после я принуди да спре. Тя приготви ВегиОриз за двамата, защото не беше в настроение пак да яде месни сурогати.

Сега Андрю приличаше на кутре, което всякак се старае да угоди на стопанина си, демонстративно правеше опити да се храни с пръчици и се надсмиваше над собствената си несръчност. Толи обаче все още не можеше да се засмее. Ледът, сковал тялото й, докато той дебнеше жертвата си навън, още не беше преминал.

Толи си даваше сметка, че не е съвсем честно да се сърди на Андрю. Сигурно не можеше да проумее нейното отвращение към убийството на случаен човек. Той беше отраснал с жаждата за отмъщение. Това беше част от неговия живот на праръждив, също като да спи с камара други хора в едно помещение или да сече живи дървета. Той не виждаше в това нищо нередно, така както не можеше да схване и колко дълбоко е погнусена тя от отходната яма.

Толи се различаваше от хората в селото — поне в онова, което се беше променило в хода на човешката история. Може би все пак имаше надежда.

Но така или иначе на нея нито й се разговаряше с Андрю, нито имаше желание да му се усмихва.

— Е, какво има оттатък края на света? — попита тя най-после.

Той сви рамене.

— Нищо.

— Все трябва да има нещо.

— Светът просто свършва на това място.

— Ти бил ли си там?

— Естествено. Всяко момче отива там една година преди да стане мъж.

Толи сви вежди — ето още един клуб само за мъже.

— И на какво прилича краят на света? Нещо като широка река ли е? Или пък скала?

Андрю поклати глава.

— Не, прилича на гора, каквито ги има навсякъде. Но там всичко свършва. А едни малки хора не дават да продължиш.

— Малки хора, значи. — Толи си спомни старата карта на стената на библиотеката в училището за грозни и думите „Драконите са тук“, изписани с живописни букви върху всички бели петна. Може би този край на света не беше нищо повече от мисления предел на познатия на селяните свят — и сега, както в заслеплението си от кръвната вражда, те не можеха да прозрат отвъд. — Е, само че това няма да е краят на света за мен.

— Е!

Андрю сви рамене.

— Нали си бог.

— Да, бе, такава съм. Колко още ни остава до там?

Той вдигна очи към слънцето.

— Ще стигнем преди мръкнало.

— Хубаво. — На Толи никак не й се искаше да прекара още една студена нощ, притисната о Андрю Симпсън Смит и би направила всичко възможно, за да го избегне.

В следващите няколко часа не забелязаха следи от скитници, но въпреки това вървяха в пълно мълчание. Даже след като Толи реши повече да не се сърди на Андрю, тя в продължение на километри не отрони и дума. Той изглеждаше обезсърчен, задето не говори с него, или пък още беше унил, че пропусна случай да си отмъсти и да убие тази сутрин.

Откъдето и да го погледнеш, лош ден.

Сенките на късния следобед започваха да се издължават зад тях, когато той се обади:

— Вече сме близо.

Толи спря да отпие глътка вода и огледа хоризонта. Гората пред нея по нищо не се различаваше от останалите, които видя, откакто падна от небето. Може би само дърветата бяха малко по-редки, а поляните — по-големи и почти обезлистени в застудяващата зима.

Но въпреки това нищо тук не напомняше, чиято и да е идея за края на света.

Колкото повече наближаваха, толкова Андрю забавяше ход, сякаш търсеше някакви знаци по дърветата. Понякога хвърляше по едно око към далечните хълмове, за да се ориентира в местността. Най-накрая спря, втренчил ококорени очи в гората.

На Толи й трябваше малко време, за да фокусира, но после забеляза, че от едно дърво виси нещо. Приличаше на кукла, някакъв сноп клонки и сухи цветя, оформен като човек, не по-голям от ръката й. Това нещо се люлееше на вятъра, сякаш малко човече танцува. После забеляза още такива в далечината.

Толи неволно се усмихна.

— Значи това са малките хора, така ли?

— Да.

— И това ли е според теб краят на света? — На нея обаче гледката й се виждаше съвсем обичайна: гъсти храсталаци и дървета, пълни с цвъртящи птици.

— Това е краят, не само според мен. Никой досега не е минавал оттатък.

— Добре, разбрах. — Толи поклати глава. Куклите вероятно маркираха територията на някое друго племе. Тя забеляза птица, която беше кацнала близо до една от куклите, любопитно я наблюдаваше и сигурно се чудеше дали става за ядене.

Толи въздъхна и намести раницата на гърба си, упътвайки се към най-близката кукла. Андрю не тръгна след нея, но сигурно щеше да я последва, щом видеше, че суеверията му са безпочвени. Преди векове, спомни си Толи, моряците се бояли да навлязат далече в открито море, защото мислели, че рано или късно ще пропаднат в нищото. Докато най-накрая един от тях не дръзнал да го направи и тогава всички разбрали, че съществуват и други континенти.

От друга страна обаче, може би ще е по-добре Андрю да не я следва. Последното, от което имаше нужда сега, беше спътник, решен да си отмъщава на всяка цена. Хората отвъд края на света със сигурност не бяха виновни за смъртта на баща му, но Андрю не подбираше и всеки изпречил се пред него странник щеше да му дойде добре.

Колкото повече наближаваше, толкова по-многобройни ставаха куклите. Висяха на няколко метра една от друга, образувайки нещо като граница, подобни на овехтяла украса за градинско увеселение. Тя забеляза, че главите им са клюмнали под странен ъгъл — куклите висяха, окачени за вратовете и около всяка имаше примка от груба връв. Сега разбра защо изглеждат страховити на селяните и по гърба й бавно пропълзя студена тръпка.

После усети някакво щипане по върховете на пръстите.

Отначало Толи помисли, че ръката и изтръпва, защото почувства тънки бодежи като от върхове на карфици от рамото надолу. Тя отново намести раницата, опитвайки се да възстанови кръвообращението, но боцкането продължи.

Няколко стъпки по-навътре Толи чу шума. Тътнежът идваше сякаш изпод земята, а звукът беше толкова нисък, че го почувства с костите си. По кожата й преминаха тръпки и светът около нея ситно започна да се тресе. Погледът й се размъти, като че ли очите й вибрираха в синхрон с този звук. Тя направи още една крачка напред и той се усили, сякаш в главата й имаше кошер.

Нещо тук не беше наред.

Толи опита да се върне, но усети мускулите си като втечнени. Раницата изведнъж й натежа, сякаш беше пълна с камъни, а почвата под краката й стана на каша. Все пак тя успя да направи крачка назад и звукът взе да намалява, колкото повече се отдалечаваше.

Когато вдигна ръка пред лицето си, забеляза, че пръстите й треперят; може би треската отново се връщаше.

Или пък причината беше в самото място?

Толи протегна ръка напред, треперенето на пръстите й се увеличи и тя усети боцкане като при силно слънчево изгаряне. Самият въздух жужеше и престоят й на това място ставаше все по-болезнен, колкото по-близо беше до куклите. Сякаш самата й плът не можеше да понесе тяхното присъствие.

Тя стисна зъби и направи решително крачка напред, но кошерът в тавата й забръмча непоносимо и пред очите й падна пелена. Гърлото й хриптеше при всяко вдишване, сякаш въздухът беше твърде наелектризиран, за да го диша.

Толи отстъпи назад, по-далече от куклите, и се строполи на колене, когато звукът отслабна. Боцкането по кожата продължаваше, като че под дрехите й се беше намъкнала цяла орда мравки. Опита пак да продължи напред, но тялото й отказа.

После отново надуши Андрю. Силните му ръце я вдигнаха от земята и той я измъкна далече от линията на куклите, като полу я носеше, полу я влачеше, докато обърканите й сетива най-сетне се възстановиха.

Толи тръсна глава, опитвайки да се освободи от остатъчните вибрации. Цялото й тяло се гърчеше отвътре.

— Това жужене, Андрю. Имах чувството, че съм глътнала цял кошер.

— Да. Жужене, като пчели — кимна Андрю, втренчен в ръцете си.

— Защо не ми каза? — извика тя.

— Ама аз ти казах. Казах ти за малките хора. Казах ти, че не можеш да минеш покрай тях.

Толи го изгледа намръщено.

— Можеше да си малко по-точен.

Той сви вежди, после вдигна рамене.

— Това е краят на света. Тук винаги е било така. Как така не си знаела?

Тя простена от безсилие, после въздъхна примирено. Когато погледна отново най-близката кукла, забеляза нещо, което преди беше пропуснала. Куклата изглеждаше изработена от клонки и сухи цветя — все естествени материали, но по тях не личаха следите на времето. Всички кукли, докъдето стигаше погледът, бяха чисто нови, не приличаха на ръчно изработени предмети, които са висели с дни под проливния дъжд. Явно тяхната материя е по-устойчива, стига някой да не ги е подменил една по една, след като пороят спря.

Толи беше готова да се обзаложи, че са изработени от някакъв синтетичен материал.

Вътре изглежда се намираше нещо още по-сложно и усъвършенствано — охранителна система — достатъчно мощна, за да парализира човешките същества; но и достатъчно интелигентна, че да не навреди на дърветата и птиците. В куклите имаше нещо, което атакува човешката нервна система и издига непреодолима стена около селото.

Толи най-сетне схвана защо Извънредните не бяха изтребили хората тук. Това не бяха просто диваци, изостанали от развитието на цивилизацията; това беше нечий антропологичен проект, един вид консервация. Или пък, как наричаха това ръждивите?

Да, това беше резерват.

И Толи се оказа хваната в неговия капан.

Божият ден

— Няма ли как де минеш оттатък? — попита най-накрая Андрю.

Толи въздъхна и поклати глава. И тук, както и на всяко друго място, където опита да мине през последния час, усещаше бодежи в протегнатите си пръсти. Редицата кукли се простираше докъдето и стига погледът и всички те изглеждаха в пълна изправност.

Толи отстъпи назад от края на света и изтръпването в ръцете й намаля. След първоначалното изпитание тя вече не навлизаше по-навътре от мястото, където й изтръпваха пръстите — това й беше напълно достатъчно да усети границата — но не се съмняваше, че всички кукли притежават еднаква ударна сила. Машините, произведени в града, имаха много дълъг срок на годност, а високо в клоните на дърветата разполагаха с изобилие от слънчева енергия, за да се зареждат.

— Не, няма начин.

— Аз не мисля така — каза Андрю.

— Изглеждаш разочарован.

— Надявах се да ми покажеш какво има отвъд.

Тя се намръщи.

— Мислех, че не ми вярваш за съществуването на света оттатък.

Андрю енергично разтърси глава.

— Вярвам ти, Толи. Е, не чак и за безвъздушното пространство и гравитацията, но мисля, че отвъд наистина трябва да има нещо. Градът, където живееш, също трябва да е истински.

— Градът, в който живеех — поправи го тя, протягайки отново пръсти. Те изтръпнаха, смущаващо усещане, сякаш дълго време беше седяла върху ръката си. Толи отстъпи назад и разтри длан. Нямаше представа каква технология е използвана за бариерата, но можеше да се окаже опасно за здравето й, ако продължи да я тества. Не си струваше да си навлече постоянно нервно разстройство.

Малките кукли продължаваха да висят необезпокоявани и да танцуват на вятъра, сякаш й се присмиваха. Защото тя беше като в капана на Андрювия свят.

Толи си припомни всички трикове, с които разиграваше системата, докато беше грозна, как се измъкваше от общежитието и прекосяваше реката нощем и как дори се натресе на партито в къщата на Перис, след като той стана красив. Но натрупаният от тогава опит не вършеше работа тук. Както разбра от разговора с д-р Кейбъл, не беше сложна работа да изиграеш града. Неговата охранителна система беше програмирана така, че да поощрява изобретателността на грозните, а не да изпържи нервната им система.

Тази бариера обаче имаше за цел да държи опасните праръждиви далече от града и да предпазва излезлите сред природата авантюристи от диваците. Ето защо едва ли щеше да се справи с куклите, като почовърка в тях с върха на ножа.

Споменът за дните й като грозна накара Толи да посегне към примитивната прашка в задния си джоб. Може и да изглежда като отчаян опит да надхитри края на света, но пък си струваше да го направи.

Тя намери гладък плосък камък, сложи го в прашката и опъна, докато коженият ремък не изскърца. Толи изстреля камъка, но пропусна най-близката кукла с близо метър.

— Май съм загубила тренинг.

— Млада кръв! — извика Андрю. — Това разумно ли беше?

Тя се усмихна.

— Да не те е страх, че ще спукам обвивката на света?

— Поверието казва, че боговете са поставиш тук това, за да бележат предела на забвението.

— Ясно, разбрах те. На мен обаче повече ми прилича на знак „Пази се!“, или „Не излизай!“ — искат да ви държат затворени там, където сте, приятелю. Повярвай ми, светът го има и след това, много след това. А всичко тук е просто номер, за да ни ви позволят да го разберете.

Андрю зарея поглед настрани и тя помисли, че търси аргументи да продължи спора, но вместо това той коленичи и вдигна един камък колкото юмрук. После отметна ръка, прицели се и замахна. Още щом камъкът се откъсна от ръката му, Толи разбра, че лети право в целта. Удари най-близката кукла и тя се завъртя около връвта, на която висеше, примката се затегна, после куклата по инерция се завъртя обратно и отпусна примката.

— Доста смело от твоя страна — отбеляза Толи.

Той вдигна рамене.

— Аз вярвам на думите ти, Млада кръв. Сигурно това не е краят на света. И ако наистина е така, искам да видя какво има оттатък.

— Браво на теб. — Тош пристъпи напред и протегна ръка. Никаква разлика — пръстите й отново изтръпнаха от невидимото електричество във въздуха и мравките пак запълзяха по ръката й, докато не я отдръпна. Нищо чудно, всяка система е програмирана така, че да издържи десетилетия, оцелявайки при ураганни бури, освирепели от глад животни и попадения на светкавици, което със сигурност беше доста по-силно от удара на един камък.

— Малките хора продължават да си вършат работата. — Тя разтри ръка, за да върне чувствителността й. — Не зная как да мина оттук, Андрю. Но поне опитах.

Той продължаваше да се взира в празната си ръка, сякаш изненадан от себе си, че е предизвикал волята божия.

— Не е ли странно да минеш отвъд края на света, а?

Тя се разсмя.

— Добре дошъл от моята страна на света. Съжалявам, дето те накарах да биеш толкова път за нищо.

— Не е така, Толи. Хубаво беше, дето видях.

Тя се опита да разгадае изражението му — смесица между почуда и решителност.

— Какво си видял? Това, че рискувам да си навлека сериозни нервни увреждания ли?

Той рязко поклати глава.

— Не. Прашката ти.

— Моля?!

— Когато дойдох тук като малко момче, аз усетих как малките хора пълзят вътре в мен и исках само да избягам обратно вкъщи. — Той я погледна, все още озадачен. — Ти обаче запрати камък по тях. Ти не знаеш неща, което всяко дете научава още от люлката, но пък си толкова убедена каква е формата на тая планета. Държиш се така, като че… — Той заекна, сякаш думите от езика на града изведнъж му станаха недостатъчни.

— Като че виждам света по различен начин ли?

— Да — тихо отговори той с екзалтиран поглед.

Изглежда досега и през ум не му е минавало, че хората могат да имат различна гледна точка към света, помисли си Толи. В малкото време между защитата срещу скитниците и набавянето на прехрана хората от селото едва ли имаха охота да водят философски спорове.

— Така ще стане и с теб — каза тя, — щом излезеш от резервата, така, де, щом един път минеш отвъд края на света. И като стана дума за това, сигурен ли си, че накъдето и да тръгнем, рано или късно пак ще се натъкнем на тия малки хора?

Андрю кимна.

— Баща ми мислеше, че светът е кръг и ще стигнеш до края му след седем дни път, накъдето и да тръгнеш. Тук е най-близкият край до нашето село. Баща ми обаче веднъж обиколи целия кръг на света.

— Странно. Мислиш ли, че е търсил врата за отвъд?

Андрю свъси вежди.

— Така и не каза.

— Е, предполагам, че не е намерил изход. Според теб как мога да изляза от тук и да стигна до Ръждивите руини?

Андрю замълча, но Толи беше сигурна, че просто отново отлага отговора. Най-накрая каза:

— Трябва да изчакаш следващия Божи ден.

— Следващият какво?

— Божиите дни отбелязват божествените появи. А те идват с автолети.

— Така ли? — въздъхна Толи. — Не зная дали изобщо схвана това, Андрю, но аз не би трябвало да съм тук. Ако някой от старшите богове ме види, с мен е свършено.

Той се разсмя.

— Да не ме мислиш за глупак, Толи Млада кръв? Нали чух историята ти за кулата. Знам, че си била белязана.

— Белязана ли?

— Да, Млада кръв. Нали още носиш тоя белег. — Пръстите му леко докоснаха лявата й вежда.

— Белег ли? О, да. — За първи път, откакто се натъкна на хората от селото, Толи си спомни за татуировката. — Значи според теб той означава нещо?

Андрю прехапа устни и откъсна поглед от татуировката й.

— Аз не мога да знам, естествено. Баща ми никога не ме е учил на това. Но в нашето село ние бележим ония, които са откраднали.

— Аха, ясно. Затова си мислеше, че и аз съм била белязана за нещо, така ли? — Той обаче само я изгледа смутено, без да отговори и тя завъртя изразително очи. Нищо чудно, че хората от селото бяха толкова стъписани от вида й; явно са взели татуировката за някаква позорна дамга. — Виж какво, това е просто мода. Хм, нека ти го обясня по друг начин. Това е нещо, което аз и моите приятели правим, за да се забавляваме. Забелязал ли си как се движи понякога?

— Да. Когато си ядосана, когато се усмихваш или много мислиш.

— Точно така. Е, на това му се вика да си газиран. Както и да е, аз избягах и никой не ме е белязал.

— Затова всички искат да те върнат обратно вкъщи, разбирам. Виж какво, когато боговете идват, те оставят автолетите си и влизат пеша в гората.

Толи отначало примигна объркано, после по лицето й се разля усмивка.

— Значи ти ще ми помогнеш да открадна от старшите богове?

Той само вдигна рамене.

— Няма ли да побеснеят заради това?

Андрю въздъхна и започна да почесва наболата рядка брада, докато го обмисляше.

— Трябва да внимаваш. Но аз вече знам, че боговете не са съвършени. А и ти си избягала от тяхната кула, нали така?

— Я гледай ти, несъвършени богове, значи? — Толи се изкиска тихо. — Какво ли би казал баща ти за това, Андрю?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Но него го няма тук. Сега аз съм божият човек.

Тази нощ двамата прекараха близо до границата. Според Андрю никой — нито местен, нито скитник — не би рискувал да наближи куклите нощем. Над това място витаеше суеверен ужас, пък и никой не искаше да му изпържат мозъка, ако през нощта се събуди и отиде да пикае в тъмното.

На следващата сутрин те поеха, без да бързат обратно към селото, като гледаха да избягват враждебно настроените скитници. Пътуването продължи три дни и Андрю намери удобен случай да покаже познанията си за гората, натрупани от живота в селото и научени от боговете. Той разбираше какво е кръговрат на водата и поназнайваше нещо за хранителната верига, но след като цял ден спориха за гравитацията, Толи най-накрая се предаде.

Когато наближиха селото, все още оставаше цяла седмица до следващия Божи ден. Толи каза на Андрю да й намери пещера близо до поляната, където боговете оставяха автолетите си. Реши да не се набива на очи. Ако хората в селото не знаят, че се е върнала, няма как да я издадат на старшите богове. Пък и не искаше някой без причина да бъде обвинен, че е знаел за бягството.

Андрю тръгна сам към селото, където смяташе да разкаже как Млада кръв е прекосила края на света и е минала отвъд. Явно селяните все пак имаха идея какво е лъжа най-малкото божият човек знаеше.

Неговата история щеше да се превърне в истина, щом Толи успее да сложи ръка на някой от автолетите. Не умееше да управлява автолет, но беше минала общите курсове за безопасност, задължителни за всеки грозен, навършил петнайсет години: да се научи да лети по права линия и успоредно със земята и как да се приземи при аварийна ситуация. Познаваше грозни, които правеха нелегални полети и твърдяха, че е много лесно. Разбира се, откраднатите от тях автолети можеха да се карат и от някой идиот, толкова беше елементарно управлението им, а и тия полети ставаха само в рамките градът, където имаше метална мрежа.

Колкото и да е трудно управлението на автолет обаче, едва ли може да е по-сложно от въздушен сърф.

Докато чакаше да настъпи нейният час, Толи лежеше в пещерата и се питаше какво ли става с останалите кримита. Когато собственото й оцеляване висеше на косъм, не беше трудно да ги забрави. Но сега, когато нямаше друга работа и по цял ден зяпаше небето, Толи беше на крачка да се побърка от тревога за тях. Дали са успели да се измъкнат от преследвачите? Открили ли са вече новите мъгляни? И, най-важното, как ли е Зейн? Само можеше да се надява Маги да открие причината за главоболията.

Спомняше си непрекъснато последните минути заедно, преди той да скочи от балона — последните думи, които й каза. Сред всички разпокъсани спомени в главата й това беше най-вълнуващото и неповторимо преживяване. От неговите думи се почувства много повече от газирана, много по-въодушевена от изпълнението дори на най-опасния номер, сякаш в този момент светът се беше променил веднъж и завинаги.

А сега дори не знаеше дали изобщо е жив.

Не я успокояваше мисълта, че Зейн и кримитата сигурно също се притесняват за нея и вероятно се чудят дали е заловена, или се е разбила при приземяването след скока от балона. Очаквали са я в Ръждивите руини най-малко преди седмица и сега сигурно вече мислеха най-страшното.

Колко ли време ще мине, преди Зейн да се предаде и да се примири с мисълта, че е мъртва? Какво ли ще стане, ако не успее да се измъкне от резервата? Никой, дори най-влюбеният човек, не може вечно да чака и да се надява.

В кратките моменти, когато не полудяваше от тревога, Толи размишляваше за оградения свят на Андрю. Как беше създаден той? Защо на хората от селото позволяваха да живеят извън града, а сринаха безмилостно Мъглата до основи? Може би обяснението се криеше в това, че селяните бяха в капан, залъгани с легенди и заслепени от кръвната вражда помежду си, докато мъгляните знаеха цялата истина за града и операцията. Но защо поддържаха живота на тези диваци, когато целта на цивилизацията беше да изкорени насилието и унищожителния инстинкт у хората?

Андрю я посещаваше всеки ден, носеше й ядки и кореноплодни, които да смесва с дехидрираната си храна. Той не се отказа да й предлага изсушено месо, докато тя най-накрая се предаде. На вкус то беше точно такова, както и изглеждаше — солено като водорасло и по-жилаво от подметка на стара обувка — но за сметка на това тя с благодарност приемаше всички други негови дарове.

В отплата Толи му разказваше истории за дома, като натъртваше на поуката в тях, че градът на боговете изобщо не се отличава с божествено съвършенство. Тя му обясни за грозните и за операцията и как красотата на боговете не е нещо повече от технологичен трик. Оказа се невъзможно Андрю да схване разликата между магия и технология, но въпреки това слушаше съсредоточено. Той беше наследил здравословния скептицизъм на баща си, което, допълнено от личното общуване с боговете, беше помогнало на предишния божи човек да се освободи от заблудите и да не благоговее сляпо пред висшите сили.

Понякога обаче компанията на Андрю можеше да бъде доста изнервяща. Както на моменти достигаше невероятни прозрения, така друг път той упорстваше като човек, който продължава да вярва, че светът е плосък, особено щом стане дума кое е мъжка и кое — женска работа, а това най-вече я вбесяваше. Толи си даваше сметка, че трябва да се постарае да го разбере, но просто искаше да го освободи от възгледите му. Но самата тя също бе променила мнението си за всичко, което беше възпитана да приема за ценно: лек и безпроблемен живот, съвършена красота, красиво празноглавие. Значи и Андрю можеше да се научи да готви.

Макар границите около света на Толи да не бяха така видими, като малките човечета, обесени по дърветата, през тях също не беше по-лесно да се мине. Тя си спомни как се изплаши Перис, щом погледна от балона и видя дивото, как внезапно загуби желание да скочи и да се прости с познатия живот. Всеки човек е възпитан и моделиран от мястото, където се е родил; ограничен е от собствените си представи и вярвания, но рано или късно трябва поне да опита да се освободи от тези граници, да надрасне самия себе си. В противен случай може да се окаже затворен в резерват, зависим и подчинен на група мними богове.

Те пристигнаха на зазоряване, точно по разписание.

Отгоре долетя ревът на две машини, каквито използваха Извънредните — всяка с по четири перки, благодарение на които летяха навсякъде. Вдигаха много силен шум, а вихрушката от въртенето на витлата огъваше най-близките дървета като ураган. От входа на пещерата Толи видя как гъст облак прах се вдигна над площадката за кацане, после воят на роторите постепенно преля в шумното цвъртене на подплашените птици. След двете седмици, в които беше заобиколена единствено от природни звуци, сега мощният рев на машините прозвуча странно в ушите на Толи, сякаш чуваше звук от различен свят, от друга цивилизация.

Тя пропълзя предпазливо към поляната, използвайки прикритието на слабата утринна светлина. Упражняваше този маршрут всяка сутрин последната седмица и вече познаваше дори най-малката тревичка по пътя. Старшите богове едва ли очакваха да се изправят срещу човек, който знае всичките им тайни, а тя щеше да им сервира и няколко от нейните запазени номера в добавка.

Толи зае наблюдателна позиция в края на поляната. Четирима красиви втора степен разтоварваха багажните помещения, вадеха от там сечива за копаене, левитиращи камери, клетки за събраните екземпляри и товареха всичко на колички. Научните работници приличаха повече на планинари, облечени в обемисти зимни екипировки, с очила за теренна работа, с провесени на вратовете им бутилки с вода, които се полюшваха на коланите им. Според Андрю те не оставаха повече от денонощие, но ако се съдеше по екипировката, можеха да изкарат седмици в дивото. Толи се запита кой от тях беше Доктора.

Андрю се трудеше заедно с четиримата красиви, помагаше в разтоварването и за подреждането на екипировката, държеше се като един услужлив божи човек. Когато цялото оборудване беше натоварено на количките, той и научните работници ги забутаха към гората, оставяйки Толи сама при автолетите.

Тя вдигна раницата си от земята и предпазливо излезе на поляната.

Следваше най-сложната част от плана. Толи можеше само да гадае каква охранителна система има на борда на автолетите. Оставаше й да се надява, че учените не са използвали по-сложна защитна система от обикновените предпазни мерки и прости пароли, които обикновено пречат на малките да отлетят с някоя кола. Едва ли са очаквали хората от селото да притежават способностите и уменията на градско дете като Толи.

Стига да не са били предварително предупредени, че в този район има бегълци.

Но това беше невъзможно, разбира се. Никой не допускаше, че Толи е стигнала чак дотук без сърфа си, пък и тя не беше виждала автолет от нощта, когато напусна града. Ако Извънредните още я търсеха, те едва ли биха се сетили да проверят по тези места.

Тя се промъкна до единия автолет и надникна през отворената врата на багажното помещение, но не видя нищо друго, освен парчета дунапрен, които лекият вятър подхвана. Още няколко крачки и се озова до прозореца на пасажерската кабина, също празна. Толи посегна към дръжката на вратата.

Мъжки глас извика иззад гърба й.

Толи се вцепени. След двуседмично спане върху гола земя дрехите й бяха разпокъсани и мръсни и от разстояние можеше да мине за някой от селото. Обърнеше ли се обаче, красивото лице щеше да я издаде.

Гласът извика отново, използваше езика на селяните, но въпреки това в него се усещаше острият заповеднически тон на красив трета степен. Дочу се и приближаване на стъпки. Дали сега не беше моментът да се метне в автолета и да се опита да излети с него?

Мъжът млъкна, когато наближи. Беше забелязал градското й облекло под слоевете кал и мръсотия.

Толи се обърна към него.

Екипировката му беше като на останалите, с очила за теренна работа и бутилка вода на кръста, а по лицето му на трошлив личеше, че е стъписан от изненада. Сигурно е бил във втория автолет, изостанал от другите — затова я хвана.

— Небеса! — възкликна той, минавайки пак на езика на града. — Какво правиш тук?

Тя примигна и не отговори веднага, изобразявайки празен и блуждаещ поглед на красивото си лице.

— Бяхме в балон.

— Балон ли?

— Стана нещо като злополука. Аз не си спомням точно.

Той направи крачка към нея и сбърчи нос. Толи можеше и да изглеждаше като красивите, но миришеше като същинска дивачка.

— Май видях по новините за някакъв инцидент с балон, но това беше още преди две седмици! Не е възможно да си била тук толкова… — Той огледа разпокъсаните й дрехи и отново сбърчи нос. — Не, май наистина си била тук през цялото това време.

Толи поклати глава.

— Не зная колко време е минало.

— Горкото момиче. — След преодоляването на първоначалния шок, сега в гласа му се усещаше загрижеността на един истински красив трета степен. — Сега вече всичко е наред. Аз съм д-р Бален.

Тя се усмихна, както би се очаквало от едно послушно красиво момиче, давайки си сметка, че това може да е Доктора. Едва ли някой орнитолог ще говори езика на хората от селото, все пак. Явно той ръководи експедицията.

— Имам чувството, че се крия тук от цяла вечност — каза тя. — Наоколо е пълно с някакви луди хора.

— Така е, те понякога са доста опасни. — Той поклати глава, сякаш още не проумяваше как е възможно една от новите красиви да оцелее в дивото толкова дълго време. — Но въпреки това си имала късмет, че си останала близо до тях.

— Кои са те?

— Те са част от едно много важно изследване.

— Изследване ли? На какво?

Той тихо се засмя.

— Много е сложно за обяснение. Сега по-важното е да кажа на някого, че съм те открил. Сигурно в града горят от нетърпение да разберат, че с теб всичко е наред. Как се казваш?

— Какво изучавате тук?

Той примигна, озадачен как една нова красива може да задава въпроси, вместо да хленчи и да мрънка, че иска вкъщи.

— Ами, търсим определени фундаменти на човешката природа.

— Естествено. Като насилието например? Или жаждата за отмъщение.

Той свъси вежди.

— Да, може и така да се каже. Но ти как…?

— Така си и мислех. — Всичко изведнъж се изясни. — Вие изучавате насилието, затова ви е нужна агресивна, безмилостна група хора, нали така? Вие сте антрополог.

Той все още не можеше да се съвземе от объркването.

— Да, но също така съм и лекар. Лекар по медицина. Сигурна ли си, че си добре?

Внезапно прозрение светна в главата на Толи.

— Вие сте мозъчен лекар.

— Всъщност ни наричат невролози. — Д-р Вален предпазливо се извърна и посегна към вратата на автолета. — Но май наистина е време да се обадя. Не запомних името ти.

— Не съм го казвала.

Тонът й го закова на място.

— Стойте далече от тая врата — продължи тя.

Той отново се обърна с лице към нея, а правилните му черти на красив трета степен бяха изкривени от обзелите го чувства.

— Но ти си…

— Красива? Я помисли пак. — Тя се усмихна. — Аз съм Толи Янгблъд. И умът ми е съвсем грозен. Освен това конфискувам колата ти.

Очевидно Доктора много се страхуваше от диваците, даже от красивите. Той безропотно се остави да го заключат в багажното на единия от автолетите и доброволно даде кодовете за достъп на другия. Охранителната система не би затруднила особено Толи, но така тя спести време. А изражението на д-р Бален, когато и диктуваше кодовете, беше объркано като на същински красив. Видимо беше свикнал да общува предимно с хора от селото, които благоговеят и изпитват страхопочитание пред неговата божественост. Но само един поглед към ножа на Толи му беше достатъчен да схване кой сега дава заповедите.

Мъжът отговори на още няколко въпроса на Толи и в нея не остана никакво съмнение за предназначението на резервата. На това място беше разработвана и усъвършенствана операцията, от тук взимаха и опитните обекти. Задачата на мозъчната аномалия бе да потисне склонността към насилие, а какъв по-добър обект за изследване от тези хора, въвлечени в безкрайна кръвна вражда. Също като яростни противници, заключени в една килия, тези хванати в капана на малките хора племена щяха да задоволят научния интерес на изследователите за корените на кръвопролития нагон на човечеството.

Толи поклати глава. Бедният Андрю. Целият му свят се оказваше експеримент, а баща му беше загубил живота си в един напълно безсмислен конфликт.

Толи поседя малко в автолета, преди да се вдигне във въздуха — искаше да опознае системата за управление. Изглеждаше като тази на градските коли, но не трябваше да забравя, че тук няма автоматична защита — ако наредеше на машината да се разбие в планината, тя щеше да го направи. Затова се налагаше да внимава, когато стигне високите кули в руините.

Първото, което направи, бе да размаже с тока на ботуша си комуникационната система. Не искаше колата да докладва на градските власт къде се намира.

— Толи!

Тя трепна и вдигна глава, взирайки се през ветроупорното стъкло. Беше Андрю, при това сам. Тя изскочи от автолета и размаха ръце към него, като му правеше знаци да мълчи и му сочеше другия автолет.

— Заключих Доктора — прошепна тя. — Гледай да не чуе гласа ти. Какво правиш тук?

Той облещи очи при новината за божеството, затворено в търбуха на автолета, и също зашепна:

— Пратиха ме да видя къде е той. Каза, че идва веднага след нас.

— Е, няма да дойде. А аз заминавам.

Той кимна.

— Разбира се, довиждане, Млада кръв.

— Довиждане. — Тя се усмихна. — Няма да забравя помощта ти.

Андрю се загледа в очите й и на лицето му се изписа обожанието, което обикновено предизвикваше едно красиво лице.

— Аз също няма да те забравя.

— Не ме гледай така.

— Как така, Толи?

— Като че съм бог. Ние всички сме хора, Андрю.

Той впи очи в земята и замислено кимна.

— Зная.

— При това не сме идеални, някои от нас са дори по-лоши, отколкото можеш да си представиш. От дълго време насам причиняваме нещо ужасно на твоите хора. Използваме ви.

Той вдигна рамене.

— Какво можем да направим? Вие имате такава власт.

— Да, така е. — Тя взе ръката му. — Но вие не спирайте да правите опити да минете покрай малките хора. Истинският свят е огромен. Може да успееш да стигнеш толкова далече, че Извънредните да се откажат да те търсят. А аз ще се опитам… — Тя не довърши обещанието си. Какво ли всъщност искаше да се опита?

Върху лицето на Андрю грейна усмивка и той протегна ръка да пипне татуировката й.

— Сега си газирана.

Тя кимна и преглътна сухо.

— Ние ще те чакаме, Млада кръв.

Толи примигна, после мълчаливо го прегърна. След това се вмъкна в автолета и стартира роторите. Когато воят им набра сила, птиците, накацали по поляната, се разлетяха във всички посоки, подплашени от рева на божията машина. Андрю отстъпи назад.

Колата се издигна при първото докосване на контролното табло и мощният тласък я разтресе. Вятърът от перките яростно превиваше върхарите на околните дървета, но колата се издигаше стабилно и се подчиняваше на всяка нейна команда.

Когато автолетът се издигна над дърветата, Толи погледна надолу и видя Андрю да маха с ръка, а в кривата му усмивка, оголила липсата на няколко зъба, имаше надежда. Толи знаеше, че рано или късно ще трябва да се върне: вече нямаше избор. Някой трябваше да помогне на тези хора да избягат от резервата и те не можеха да разчитат на друг, освен на Толи.

Тя въздъхна. Поне едно нещо не се променяше в нейния живот: той от ден на ден ставаше все по-сложен и объркан.

Руините

Толи стигна руините, докато слънцето все още се издигаше над хоризонта и, пробивайки ниските облаци, багреше водата в розово.

Тя обърна машината на север в бавен и широк завой. Както и очакваше, тази извънградска кола имаше неприятния навик да изпълнява всяка нейна команда. Първият й завой беше толкова остър, че удари главата си в страничното стъкло. Сега обаче зави много по-предпазливо.

Когато колата се спусна по-ниско, тя зърна покрайнините на Ръждивите руини. Разстоянието, което би й отнело цяла седмица, ако върви пеша, сега беше преодоляно за по-малко от час. Когато змиевидната форма на старото скоростно влакче се очерта на фона на зеленината, тя направи вираж и насочи машината към вътрешността.

Кацането беше лесно. Толи просто дръпна лоста, предвиден да се използва от деца в извънредни случаи, ако пилотът получи сърдечен пристъп или внезапно почине. Машината веднага спря и започна да се спуска. Толи беше избрала подходящо равно място — едно от многобройните бетонни полета, построени от ръждивите, за да паркират наземните си коли.

Машината кацна върху проядената от бурени площадка и Толи едва дочака да усети твърда почва, за да отвори вратата. Ако учените бяха открили Доктора и бяха подали сигнал за тревога, Извънредните със сигурност вече я търсеха. Затова колкото по-далече е от откраднатия автолет, толкова по-добре.

Острите върхове на кулите се издигаха право пред Толи, а най-високата беше поне на час път пеша. Пристигаше цели две седмици по-късно от останалите. Но въпреки това се надяваше да не са я изоставили, или поне да намери някакво съобщение.

Зейн със сигурност я чака в най-високата сграда, отказал да тръгне, докато все още има и най-малка надежда.

Стига бягството да не е дошло твърде късно за него.

Толи метна раницата през рамо и пое напред.

Разбитите и разрушени улици гъмжаха от призраци.

Толи почти не беше вървяла пеша из града на ръждивите досега. Винаги прелиташе отгоре на своя сърф — най-малко десет метра от земята — избягвайки овъглените коли по улиците. В последните дни от цивилизацията на ръждивите една изкуствено създадена епидемия плъзнала по света. Нейна жертва обаче не били човешките същества или животните, а нефтът — заразата се възпроизвеждала в резервоарите за гориво на наземните коли и самолетите, постепенно превръщайки петрола в нестабилна субстанция. Заразеният от тази нова чума петрол се възпламенявал при досег с кислород, а димът от пламналите пожари разнасял спорите на бактерията из нови резервоари и нефтени находища, докато не била поразена всяка машина на ръждивите по света.

Оказва се, че ръждивите изобщо не са обичали да ходят пеша. Дори след като разбрали какво е действието на новата чума, паникьосаните граждани наскачали в странните си наземни возила с гумени колела, опитвайки се да избягат далече от градовете, сред дивото. Ако се вгледаше по-внимателно в прозорците на купищата катастрофирали из разбитите улици коли, Толи можеше да различи разпадащите се скелети по седалките. Единици били разумните хора в онези смутни времена, които тръгнали пеша и били достатъчно силни да преодолеят изчезването на техния свят. Което и да е създал петролната чума, той много добре е познавал слабото място на ръждивите.

— Леле, ама и вие сте били големи глупаци — мърмореше тя покрай прозорците на колене, но това не променяше зловещата картина вътре. Няколко по-запазени черепи отвърнаха на погледа й с празно изражение.

Колкото по-навътре в града навлизаше, толкова по-високи ставаха сградите, а стоманените им конструкции се надигаха като скелети на гигантски изчезнали същества. Толи избра един заобиколен път по малките криви улички, оглеждайки се за най-високата сграда в руините. Не беше трудно да я види от борда на автолета, но погледнат от земята, градът приличаше на заплетен лабиринт.

Не след дълго, излизайки иззад поредния завой, тя я видя — буци стар бетон по извисяваща се конструкция от стоманените греди и кухи прозорци, вперени в нея, през което се виждаха нащърбени парчета небе. Това определено беше сградата, която търсеше — Толи си спомни как Шай я заведе чак на върха още първия път, когато двете заедно дойдоха в Ръждивите руини. Сега обаче трябваше да се справи с един нов проблем.

Как да стигне на върха.

Вътрешността на сградата отдавна беше изгнила и порутена. Нямаше нито стълбища, нито запазени етажи. Стоманената конструкция беше идеална за магнитните левитатори на сърфовете, но сам човек трудно можеше да я изкачи без сериозно алпинистко оборудване. Ако Зейн или новите мъгляни бяха оставили съобщение за Толи, то щеше да е горе на върха и нямаше как да стигне до него.

Толи се стовари на земята, почувствала внезапна умора. Това тук приличаше на кулата от нейните сънища, без стълби или асансьор, а тя беше изгубила ключа — в случая своя сърф. Единственото, за което се сещаше, беше да се върне при откраднатата кола и да се издигне с нея догоре. Може да успее да я доближи достатъчно до сградата, но кой щеше да я задържи стабилна във въздуха, докато тя се прехвърли на стоманената рамка?

За хиляден път Толи съжали, че сърфът й беше потънал в реката.

Вдигна очи към кулата. Ами ако горе няма никой? Какво щеше да стане, ако след целия този път се окаже, че Толи Янгблъд е пак сама?

Тя се изправи и се провикна с цяло гърло:

— Е-е-ей!

Ехото отекна сред руините, вдигайки ято птици от един далечен покрив.

— Ей! Аз съм!

Но ехото беше единственият отговор. Гърлото на Толи пламна от викане. Най-накрая коленичи, за да извади сигналната ракета от раницата си. Нейният пламък щеше ясно да се види сред сенките на продънените сгради.

Изтегли стартера на ракетата и пламъкът лумна със съскане, дръпна го далече от лицето си и отново извика:

— Това съм а-а-а-аз. Толи Янгблъд!

Нещо се мерна в небето над нея.

Толи примигна, за да прогони белите петна, които играеха пред очите й след възпламеняването на ракетата, и се взря в яркото синьо небе. Някаква тъмна форма се откъсна от върха на сградата и бавно започна да наедрява.

Долната страна на въздушен сърф. Някой се спускаше надолу!

Толи хвърли ракетата върху купчина камъни и сърцето й заблъска в гърдите, когато си даде сметка, че няма представа кой идва към нея. Как можа да постъпи толкова глупаво! Там горе можеше да е всеки. Ако Извънредните са заловили някои от кримитата и са ги принудили да говорят, те вече знаеха, че това е уговореното място за среща и всичко преживяно досега щеше да е напразно.

Тя се опита да се успокои. Това все пак беше сърф, и то само един. Ако Извънредните са чакали в засада, досега да са я наобиколили от всички страни с автолетите си.

Каквото и да става от тук нататък, нямаше за кога да се паникьосва. Така и така не можеше да избяга. Оставаше й единствено да стои и да чака.

Сигналната ракета догаряше със съскане, докато сърфът бавно се спускаше, придържайки се плътно до металната конструкция на сградата. Веднъж — два пъти на Толи й се стори, че зърва лице, което надничаше през ръба на дъската, но на фона на ясното небе не можа да различи чертите му.

Когато сърфът беше само на десетина метра над нея, тя отново събра кураж и извика:

— Е-хей! — Викът прозвуча пресеклив и неуверен в собствените й уши.

— Толи! — извика някой в отговор, познат глас.

Сърфът се приземи край нея и тя видя насреща си едно абсолютно грозно лице: твърде високо чело, крива усмивка, белег, който пресичаше с бяла линия едната вежда. Толи се взираше, примигвайки в мрака на разрушения град.

— Давид? — тихо каза тя.

Лица

Той също не откъсваше очи от нея.

Дори да не беше извикала името му, Давид познаваше нейния глас. Пък и нали нея беше чакал, още при първия вик вече е знаел кой стои долу. Но сега я гледаше втренчено, защото виждаше пред себе си друг човек.

— Давид — повтори тя, — това съм аз.

Той кимна, все още неспособен да пророни и дума. Но не обичайното благоговение пред красотата връзваше езика му — Толи го разбра веднага. Погледът му трескаво я изучаваше, изглежда се опитваше да открие нещо, което операцията е съхранила от предишните й черти, но изражението му оставаше разколебано и малко тъжно.

Дейвид беше по-грозен, отколкото си го спомняше. Нейният грозен принц от сънищата също имаше непропорционални черти, но не толкова криви и несъразмерни, а неоперираните му зъби не бяха толкова неравни и лишени от блясък. Дефектите, разбира се, не бяха чак толкова големи като при Андрю. Той не изглеждаше по-зле от Сузи или Декс, градски деца, отрасли с хапчета за почистване на зъбите и крем против слънчево изгаряне.

Но това беше Давид, в края на краищата.

Въпреки времето, прекарано сред хората от селото, някои от които беззъби и покрити с белези, неговото лице истински я потресе. Не защото беше противно — не — а защото той просто не беше забележителен, с нищо не правеше впечатление.

Това не беше грозният принц. Беше просто един грозен.

Но най-странното бе, че въпреки това дълго потисканите спомени я връхлетяха с всичка сила. Това пред нея беше Давид, който я научи как да накладе огън, как да чисти и готви риба, как да се ориентира по звездите. Бяха се трудили рамо до рамо, бяха пътували само двамата в продължение на седмици и заради него Толи реши да загърби живота си в града и да остане в Мъглата — навремето искаше да бъде с него завинаги.

Всички тези спомени бяха оцелели някак дори след операцията, скрити дълбоко в паметта й. Но животът й сред красивите изглежда я беше променил много по-дълбоко тя го възприемаше съвсем различно сега; сякаш това пред нея вече не е същият Давид.

Дълго време никой от двамата не проговори.

Най-накрая той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Мисля, че трябва да тръгваме. Понякога пращат патрули по това време на деня.

Тя сведе поглед.

— Добре.

— Преди това обаче трябва да направя нещо. — Той измъкна от джоба си някакъв уред, подобен на жезъл и го прокара по нея. Уредът не издаде нито звук.

— Значи по мен няма бъгове — каза тя.

Той повдигна рамене.

— Трябва да сме предпазливи. Нямаш ли сърф?

Тя поклати глава.

— Повредих го при бягството.

— Леле. Доста усилия трябват, за да повредиш един сърф.

— Падането беше доста отвисоко.

Той се усмихна.

— Ето, това вече е старата Толи. Знаех, че рано или късно ще се появиш. Мама предполагаше, че… — Той не довърши.

— Добре съм. — Тя вдигна очи към него, колебаейки се какво още да каже. — Благодаря, че ме изчака.

Пътуваха с неговия сърф. Сега Толи беше по-висока от Давид, затова стоеше зад него, обхванала кръста му с ръце. Заряза противоударните гривни преди дългия поход с Андрю Симпсън Смит, но сензорът все още беше окачен на пъпа й, сърфът се нагаждаше според центъра на тежестта й и компенсираше допълнителното натоварване. Въпреки това отначало се движеха бавно.

Тялото на Давид, начинът, по който се накланяше при завоите, всичко беше до болка познато — даже неговият мирис събуди куп стари спомени. (Толи дори не искаше да си помисли на какво мирише тя самата, но това като че ли не му правеше впечатление.) Поразително беше колко много неща помни; изглежда спомените й са чакали някъде само той да се появи и сега, когато беше близо до него, се изливаха като пълноводен поток. Докато летяха и той от време на време се обръщаше, за да я погледне, цялото й същество копнееше да го прегърне още по-силно. Щеше й се някак да заличи тъпите празноглави мисли на красива, които първи й дойдоха наум, когато го погледна.

Но дали единствената причина за тази първа реакция беше, че той е грозен? Май всичко останало също се беше променило.

Толи си даваше сметка, че рано или късно ще трябва да попита за останалите, особено за Зейн. Но сега не можеше да поизнесе името му, не беше способна да говори изобщо.

Дори да стои на сърфа заедно с Давид вече й идваше в повече.

Все още се питаше защо Крой й донесе лекарството. В писмото до самата себе си тя нито за миг не допускаше, че някой друг, а не Давид ще я спаси. Нали той беше принцът от сънищата й, в края на краищата!

Дали още й беше гневен, че предаде Мъглата? Дали я винеше за смъртта на баща си? В нощта, когато призна всичко на Давид, тя тръгна към града, за да се предаде, да стане красива и да тества лекарството. Така и не успя да му каже колко много съжалява. Двамата дори не успяха да се сбогуват.

Но ако Давид я мразеше, защо тогава именно той я чакаше в руините? Не Крой, нито Зейн — а Давид. Главата й се замая, сякаш отново беше с красив ум, но този път липсваше хубавата страна.

— Не е далече — обади се Давид. — Около три часа, при условие че летим в тандем.

Тя нищо не каза.

— Не съобразих да взема още един сърф. Трябваше да се сетя, че може и да нямаш своя дъска, щом ти отне толкова време да стигнеш дотук.

— Съжалявам.

— Не е толкова страшно. Просто се налага да летим по-бавно.

— Не. Съжалявам за онова, което направих. — Тя пак замълча. Думите я изтощаваха.

Той спря сърфа между два издигащи се към небето огромни къса метал и бетон и те останаха дълго така, в мълчание, докато Давид гледаше някъде встрани. Тя опря буза на рамото му и усети, че очите й започват да смъдят.

Най-накрая той наруши мълчанието.

— Мислех си, че ще знам какво да кажа, когато те видя, но…

— Беше забравил за новото ми лице, нали?

— Всъщност не бях забравил. Но не мислех, че ще си толкова… не ти.

— Аз също — каза Толи и чак тогава си даде сметка, че думите й нямат никакъв смисъл за него. Лицето на Давид си оставаше непроменено, все пак.

Той внимателно се извърна към нея и докосна веждата й. Толи се насили да го погледне в лицето, но не успя. Усещаше само как пулсира татуировката й под пръстите му.

Тя се усмихна.

— О, това ли те притеснява? Това е просто приумица на кримитата, за да се разбира кой е газиран.

— Да, татуировка, свързана с пулса ти. Казаха ми. Но не можех да си я представя. Толкова е… особена.

— Отвътре обаче съм си същата.

— И на мен така ми се струва сега, като летим заедно. — Той се обърна към носа на сърфа и наклони дъската, за да полетят отново.

Толи го прегърна още по-силно, нямаше желание той пак да се обръща с лице към нея. И без това й беше достатъчно трудно, че да се обърква допълнително, когато зърне лицето му. Той сигурно също нямаше желание да гледа нейното лице, продукт на града с големи очи и движеща се татуировка. Всичко с времето си.

— Кажи, Давид, защо ти не ми донесе лекарството?

— Нещата се объркаха. Канех се да дойда за теб, когато се върна.

— Да се върнеш ли? Откъде?

— Бях далече, на разузнаване в друг град и се опитвах да привлека още грозни към нас, когато Извънредните нападнали. Започнали да претърсват руините за нас. — Той взе ръката й и я притисна към гърдите си. — Мама реши да се отдалечим от града за известно време. Затова живяхме в дивото.

— И ме зарязахте в града? — каза с въздишка тя. — Мади едва ли се е притеснила особено. — Толи продължаваше да таи съмнения, че майката на Давид все още я вини за всичко — за края на Мъглата и за смъртта на Аз.

— Тя нямаше избор — възпротиви се Давид. — Никога преди не са идвали толкова много Извънредни. Стана прекалено опасно да останем в руините.

Толи тежко въздъхна, припомняйки си разговора с д-р Кейбъл.

— Май напоследък „Извънредни ситуации“ пак набират сили.

— Но аз не съм те забравил, Толи. Накарах Крой да се закълне, че ще ти отнесе хапчетата и писмото, ако нещо се случи с мен, за да съм сигурен, че ще имаш шанс да се измъкнеш. Когато започнали да претърсват Новата Мъгла, той преценил, че може би дълго време няма да се върнем в руините и се промъкнал в града.

— Ти си му казал да дойде?

— Разбира се. Той беше моята резерва и помощник. Никога не бих те оставил там сама, Толи.

— О! — Отново й се зави свят, сякаш сърфът се спускаше спираловидно към земята като перце на вятъра. Тя затвори очи и още по-здраво се вкопчи в Давид, най-после усети неговото живо, реално присъствие, което беше по-въздействащо, от който и да е спомен. Толи почувства, че нещо в нея утихна и се успокои, изчезна някаква тревога, за която дори не беше подозирала, че съществува. Мъката и страданието в сънищата й бяха се смесили с безпокойството, че Давид я е изоставил, всичко сякаш вървеше наопаки като в старите истории, където писмото пристига прекалено късно, или пък е пратено по погрешка на друг човек, затова номерът беше да не бързаш да се самоубиваш.

Както най-после се разбра, Давид е искал лично да дойде при нея.

— Но ти, разбира се, не беше там сама — тихо продължи той.

Цялото тяло на Толи се скова. Естествено, досега той трябва да е разбрал за Зейн. Как обаче тя щеше да обясни, че е забравила Давид? Това едва ли би минало като извинение пред повечето хора, но той знаеше за мозъчната аномалия — благодарение възпитанието на родителите си беше наясно какво е да имаш красив ум. Значи щеше да разбере.

В реалния живот обаче нещата никога не са толкова прости. Защото в края на краищата Толи не беше забравила Зейн. Тя и сега можеше да опише всеки детайл от красивото му лице, измъчено и уязвимо, помнеше блясъка в златните му очи, точно преди да скочи от балона. Целувката му й даде сила да открие хапчетата; именно той сподели лекарството с нея. Тогава какво се очакваше да обяснява сега?

Най-лесно беше да каже:

— Как е той?

Давид вдигна рамене.

— Не е в най-добрата си форма. Но пък и не е чак толкова зле, като се замислиш. Извади късмет, че това не се случи на теб, Толи.

— Значи лекарството е опасно, така ли? И не действа на някои хора?

— Лекарството действа безпогрешно. Всички от твоите хора вече го изпиха и се чувстват прекрасно.

— Но главоболието на Зейн…

— Не е само главоболието. — Той въздъхна. — По-добре е мама да ти обясни всичко.

— Но какво… — Толи замълча и не довърши въпроса. Не можеше да вини Давид, че не иска да говори за Зейн. В края на краищата тя получи отговор на всички свои незададени въпроси. Останалите кримита бяха успели да стигнат дотук и се бяха свързали с мъгляните; Мади можеше да помогне на Зейн; бягството беше минало по план. И сега, когато и Толи пристигна в руините, всичко се подреждаше чудно, направо екстра.

— Благодаря ти, че ме изчака — повтори тя, притихнала.

Той не отговори и през останалата част от полета повече не се погледнаха.

Овладяване на щетите

Пътят към убежището на новите мъгляни се виеше над потоците и старите железопътни трасета, където имаше достатъчно метал, за да държи сърфа във въздуха. Най-накрая се издигнаха над малка планина, далече отвъд пределите на Ръждивите руини. Магнитните левитатори на сърфа следваха плътно останките на разбитите релси от някогашна трамвайна линия, водеща към огромен напукан от времето бетонен купол, който се издигаше на фона на небето.

— Какво е това място? — попита Толи с пресипнал след тричасовото мълчание глас.

— Обсерватория. Под този купол е имало голям телескоп. Ръждивите обаче са го преместили, когато въздухът над града станал прекалено мръсен.

Толи беше виждала снимки на индустриални пушеци и дим, които закриваха небето — доста такива примери им показваха в училище — но и беше трудно да си представи, че ръждивите са успели да променят цвета на небето. Тя поклати глава. Изглежда всичко, което учителите им бяха говорили за ръждивите и което на времето и се струваше доста преувеличено, накрая се оказваше истина.

Температурата чувствително се понижи, докато се издигаха над склона на планината, а следобедното небе беше чисто като кристал.

— Когато учените вече не можели да наблюдават звездите, в обсерваторията започнали да идват само туристи — продължи Давид. — Затова са и трамвайните линии. Разполагаме с достатъчно трасета за сърфовете, ако се наложи да се изнесем бързо, освен това имаме видимост на километри разстояние във всяка посока.

— Нещо като форт „Мъглата“, значи?

— Нещо такова. Ако Извънредните все пак успеят да ни открият, поне ще имаме шанс.

Изглежда някой от патрулите беше ги забелязал още докато летяха — откъм купола взеха да прииждат хора, щом сърфът се приземи. Толи разпозна някои от новите мъгляни — Крой, Райд и Мади, заедно с неколцина грозни, които не беше виждала, и двайсетина кримита, присъединили се към тяхното бягство.

Търсеше в тълпата лицето на Зейн, но той не се виждаше никъде.

Толи скочи от сърфа и се втурна да прегърне Фаусто. Той се ухили насреща й и от будното му изражение тя се досети, че вече беше взел лекарството. Вече не просто беше газиран, а най-после излекуван.

— Толи, ти смърдиш — отбеляза той, все още ухилен.

— А, да. Дълго пътуване. Дълга история.

— Знаех си, че ще се справиш. Ами къде е Перис?

Тя пое дълбоко студения планински въздух.

— Май го е хванало шубето, а? — продължи Фаусто, още преди тя да успее да отговори. Когато Толи кимна, той допълни: — Винаги съм знаел, че така ще стане.

— Заведа ме при Зейн.

Фаусто се обърна и посочи обсерваторията. Останалите се тълпяха около тях, но изглеждаха леко отвратени от нейния мърляв вид и миризмата на дълго некъпано тяло. Кримитата отдалече я поздравяваха с добре дошла, но тя забеляза реакцията на грозните при появата на още едно красиво лице — ококориха очи, въпреки че видът и беше направо плачевен. Всичко се повтаряше неизменно, дори когато не те мислят за бог.

Толи спря, за да поздрави Крой.

— Досега не ми се удаде случай да ти благодаря.

Той повдигна едната си вежда.

— Няма нужда да ми благодариш. Ти постигна всичко сама.

Тя се намръщи, когато забеляза, че Мади я следи с особен поглед. Направи се, че не я вижда — точно сега не се интересуваше какво си мисли майката на Давид — и последва Фаусто към пропукания купол.

Вътре беше тъмно — няколко фенера висяха по края на огромната, отворена на върха полусфера, а тънък лъч ослепителна слънчева светлина струеше надолу през най-голямата пукнатина. Накладеният по средата огън хвърляше танцуващи сенки в мрака, а димът му лениво се издигаше нагоре и излизаше през отвора на купола.

Зейн лежеше със затворени очи край огъня върху купчина одеяла. Изглеждаше по-слаб дори от времето, когато гладуваха, за да се освободят от белезниците, а очите му бяха хлътнали в орбитите. Завивките бавно се надигаха и спускаха в ритъма на дишането му.

Толи преглътна мъчително.

— Но Давид каза, че той е добре.

— Състоянието му е стабилно — уточни Фаусто, — и като се имат предвид обстоятелствата, това е добре.

— Какви обстоятелства?

Фаусто безпомощно разпери ръце.

— Мозъкът му.

По тялото на Толи премина хлад и сенките в ъгълчетата на очите й леко се залюляха.

— Какво става с мозъка му? — тихо попита тя.

— Все искаш да експериментираш, нали, Толи? — разнесе се глас от тъмнината. — После Мади пристъпи в светлия кръг на огъня. Давид вървеше до нея.

Толи издържа стоманения й поглед.

— За какво говорите?

— Хапчетата, които ти пратих, трябваше да се вземат заедно.

— Зная. Но ние бяхме двама. — Толи следеше изражението на Давид. „А аз бях прекалено изплашена да го направя сама“, добави мислено тя, припомняйки си какъв ужас я обзе там, във „Валентино 317“.

— Трябваше да предвидя това — каза Мади и поклати глава. — Винаги има риск, когато оставиш една красива глава сама да се лекува.

— И какъв е този риск?

— Никога не съм ти обяснявала как действа хапчето, нали? — продължи Мади. — Нито как наночастиците премахват аномалията в мозъка. Те я атакуват по същия начин, както другите хапчетата лекуват рака.

— Тогава какво се е объркало?

— Когато са си изпълнили задачата, наночастиците не са спрели, а са продължили да се репродуцират, унищожавайки мозъка на Зейн.

Толи се обърна да погледне отново тялото под завивките. Дишането му беше толкова плитко, че движението на гръдния кош едва се долавяше.

Тя погледна Давид.

— Но ти каза, че лекарството действа отлично.

Той кимна.

— Така е. Останалите ти приятели се чувстват чудесно. Но двете хапчета са различни. Второто хапче, което ти си взела, е лек срещу лекарството. То предизвиква саморазрушение на наночастиците, след като са премахнали аномалията. Без него наночастиците на Зейн продължават да се репродуцират и да го изяждат лека-полека. Мама казва, че по някое време ще спрат, но не и преди да са причинили определени щети.

От ужас на Толи чак започна да й се гади и поривът да повърне стана още по-силен, щом си даде сметка за случилото се: то беше станало по нейна вина. Тя погълна хапчето, което щеше да спаси Зейн, лека срещу лекарството.

— Колко големи може да са щетите?

— Още не знаем — отговори Мади. — Разполагам с достатъчно стволови клетки, за да възстановя засегнатите участъци в мозъка, но връзките, които Зейн е създал между тези клетки, са безвъзвратно изгубени. В тези връзки се съхраняват спомените и двигателните умения, това е мястото, където се складират познанията. Сега някои части от мозъка му са като бял лист.

— Бял лист? Искате да кажете, че са изчезнали?

— Не, само няколко точки са увредени — обади се Фаусто. — Мозъкът му е способен да се възстанови, Толи. Неговите неврони създават нови връзки. Точно това се случва в момента. Затова са били и постоянните пристъпи на главоболие; въпреки това Зейн измина целия този път дотук съвсем сам и чак след това припадна.

— Не е за вярване, че е издържал толкова дълго — каза Мади, замислено поклащайки глава. — Според мен го е спасило това, че е гладувал. Като не е приемал храна, той е принуждавал и наночастиците да гладуват. Явно това ги е унищожило.

— Той все още може да говори и горе-долу е добре — добави Фаусто. После погледна надолу към Зейн. — Просто сега е малко уморен.

— Можеше сега ти да си в това състояние, Толи — тръсна глава Мади. — Шансът е бил петдесет на петдесет. Ти си изтеглила печелившия билет.

— Такава съм си аз. Малката мис Късмет — тихо каза Толи.

Нямаше как да не признае поне пред себе си, че това е самата истина. Двамата си разделиха хапчетата съвсем произволно, предполагайки, че са еднакви. Наночастиците сега можеха да разяждат нейния мозък вместо този на Зейн. Браво на нея.

Тя стисна очи при мисълта какви усилия е коствало на Зейн да не издаде истинските размери на страданието си. Продължителното мълчание, докато носеха белезниците, за него е било една непрекъсната борба, отчаяни опити да съхрани ума си, ужасяваща неизвестност какво точно се случва, но въпреки това той рискува всичко и избяга, само и само да не го превърнат отново в красив ум.

Толи се взря в него с отчаяната надежда всичко да приключи добре. Да има някакъв, какъвто и да е изход, само да не го гледа в това състояние. Да се беше паднало на нея хапчето с наночастиците, а той да беше взел другото, какво ли щеше да направи?

— Я чакайте. Ако Зейн е взел наночастиците, тогава как моето хапче е успяло да ме излекува?

— Не е — каза Мади. — Без наночастиците твоето хапче няма никакъв ефект.

— Но.

— Ти го направи, Толи — разнесе се тих глас откъм завивките. Клепачите на Зейн бяха леко открехнати и очите му отразяваха светлината като ръбовете на златни монети. Той слабо й се усмихна. — Ти си газирана по рождение.

— Но аз се почувствах толкова различно, след като. — Тя внезапно млъкна, припомняйки си онзи ден — тяхната целувка, промъкването в „Къщата на Валентино“, изкачването на кулата. Ами, да, разбира се, всичко това се беше случило, преди да вземат хапчетата. Присъствието на Зейн я беше променило от първия миг, още с първата целувка.

Толи си припомни колко непостоянно беше „въздействието“ на хапчето. Налагаше й се да прави невъзможното, за да остане газирана, трябваше да полага усилия за това като останалите кримита, при нея то не се получаваше естествено като при Зейн.

— Той е прав, Толи — каза Мади. — Ти си успяла някак сама да се излекуваш.

Студена вода

Толи стоеше край Зейн. Сега той беше в съзнание и говореше, затова за нея беше по-просто да е тук, отколкото да се бори с онова, което оставаше неизяснено и неизговорено между нея и Давид. Другите ги бяха оставили насаме.

— Разбираше ли какво става с теб?

Зейн помълча, преди да отговори. Сега разговорите с него бяха накъсани от дълги мълчания, също като епическите паузи на Андрю.

— Давах си сметка, че всичко вече е много по-трудно за мен. Понякога ми се налагаше да се съсредоточа, за да продължавам да ходя. Но откакто станах красив, не съм се чувствал по-жив — заслужаваше си да бъда газиран заедно с теб. Представях си, че открием ли новите мъгляни, те ще ми помогнат.

— Те наистина ти помагат. Мади каза, че е вкарала нова… — Толи преглътна мъчително.

— Мозъчна тъкан? — продължи той и се усмихна. — Естествено, чисто нови неврони, направо от калъпа. Сега не ми остава нищо друго, освен да ги изпълня със съдържание.

— И това ще направим. Ще продължаваме да вършим газиращи неща — окуражи го Толи, но това обещание прозвуча странно — „ние“ означаваше те двамата със Зейн, сякаш Давид изобщо не съществуваше.

— Стига да е останало достатъчно от мен, което да може да се газира — уморено каза той. — Не че съм изгубил всичките си спомени. По-скоро са засегнати когнитивните процеси и някои от двигателните ми умения.

— Когнитивни ли? Искаш да кажеш мисленето? — ахна Толи.

— Да. И двигателните умения, като ходенето например. — Той сви рамене. — Но мозъкът е създаден така, че да се справя с щетите, Толи. Странно как всяко нещо е складирано там. Когато част от мозъка пострада, не всичко се губи, а само отслабва и се замъглява. Като при махмурлук. — Той се разсмя. — Ама махмурлук от висока класа. Направо няма равен на него. Целият съм в рани от непрекъснатото лежане. И сякаш всички зъби ме болят от храната на новите мъгляни. А това са само фантомни болки от увреждането на мозъка, както казва Мади. — Той намръщено потърка едната си буза.

Толи взе ръката му.

— Не мога да повярвам колко твърдо приемаш всичко това. Невероятно е.

— Ти ли го казваш, Толи? — Той опита да седне, но треперещото му тяло не успя да се справи с усилието. — Ти се излекува, без мозъкът ти да стане на кайма. Ето на това аз му викам невероятно.

Толи погледна сплетените им ръце. Точно сега изобщо не се мислеше за невероятна. В момента по-скоро се чувстваше мръсна и миризлива, което се допълваше от ужасното чувство, че не е имала смелостта да глътне и двете хапчета, за да предотврати всички страшни последици. Даже нямаше куража да разкаже на Зейн за Давид, пито пък на Давид за Зейн. Жалка работа.

— Как се почувства, като го видя? — попита той.

Тя стъписано погледна Зейн и той се изсмя тихо на изражението и.

— Стига, Толи. Да не реши, че ти чета мислите? Вече и без това получих достатъчно информация по въпроса. Ти ми каза за него, още когато се целунахме за първи път, не помниш ли?

— А, да. — Значи Зейн отдавна е очаквал този момент. Толи също предугаждаше какво ще се случи. Просто не искаше да приеме очевидното. — Да, беше странно да го видя. Определено не очаквах точно той да ме чака на руините. И да останем само двамата, съвсем сами.

Зейн кимна.

— Чакането беше много забавно. Майка му разправяше, че изобщо няма да дойдеш. Че сигурно те е хванало шубето, защото не си излекувана. Намекна, че само си ми подражавала и си се преструвала на газирана.

Толи завъртя очи.

— Тя не ме харесва особено.

— Не думай! — Той се ухили. — Ние двамата с Давид обаче бяхме сигурни, че ще се появиш, рано или късно. Решихме, че…

Толи изпъшка.

— Значи вие двамата сега сте приятели?

Зейн потъна в поредната от мъчително дългите си паузи на мълчание.

— Така си мисля. В началото, когато дойдохме, той много ме разпитваше за теб. Според мен искаше да разбере как те е променило това, че си вече красива.

— Наистина?

— Наистина. Точно той ни посрещна, когато стигнахме руините. Двамата с Крой си бяха устроили бивак и следяха за сигнални ракети. Даже разхвърляли списания за грозните, за да се разбере, че руините отново са обитавани. — Гласът на Зейн ставаше все по-сънлив, сякаш всеки момент щеше да потъне в дълбок сън. — След толкова месеци най-накрая успях пак да го срещна — за първи път, откакто ме хвана шубето. — Той се извърна към нея. — Истински липсваш на Давид, да го знаеш.

— Аз провалих живота му — тихо каза Толи.

— Не си го направила умишлено, сега Давид разбира това. Разказах му, че си била принудена — планирала си да предадеш Мъглата, защото Извънредните са заплашили да те оставят грозна до живот.

— Казал си му за това? — Толи въздъхна дълбоко. — Благодаря ти. Така и не ми се удаде случай да му обясня защо приех да отида в Мъглата и какво използваха, за да ме принудят. Мади ме накара да тръгна веднага, след като му признах всичко.

— Да. Давид никак не е доволен от това нейно решение, затова искаше пак да говори с теб.

— О — успя само да каже тя. Имаше толкова много неизяснени неща между нея и Давид. Мисълта, че Давид и Зейн са обсъждали подробно нейната история, не я изпълни с възторг, но сега Давид поне знаеше цялата истина. Тя въздъхна. — Благодаря ти, че ми казваш всичко това. Сигурно се чувстваш странно.

— Малко. Но ти не трябва да се измъчваш. За всичко онова, което се е случило, искам да кажа.

— И защо? Аз унищожих Мъглата, бащата на Давид също умря заради мен.

— Всички в града са манипулирани по един или друг начин, Толи. Вече знаем, че целта е да ни накарат да се страхуваме от промяната. Опитах се да обясня това на Давид — от деня на нашето раждане всичко около нас е програмирано така, че да ни държи под контрол.

Тя поклати глава.

— Това не е оправдание да предадеш приятелите си.

— Е, аз го направих, при това много преди ти да срещнеш Шай. Когато става дума за Мъглата, моята вина е не по-малка от твоята.

Тя го погледна, отказвайки да повярва на ушите си.

— Ти?! Как така?

— Разказвал ли съм ти как се запознах с д-р Кейбъл?

Толи впи очи в него, давайки си сметка, че двамата така и не успяха да довършат този разговор.

— Не, не си.

— През нощта, когато нас двамата с Шай ни хвана шубето, повечето от моите приятели заминаха за Мъглата. Охраната на общежитието знаеше, че съм техният лидер, затова започнаха да ме разпитват къде са избягали. Аз го играех твърдо и дума не казах. Затова накрая от „Извънредни ситуации“ дойдоха и ме прибраха. — Той сниши глас, сякаш белезницата все още беше на китката му. — Заведоха ме в управлението отвъд индустриалния пръстен, също както са постъпили с теб. Опитах се да се държа, но те ме заплашиха. Казаха, че ще ме направят един от тях.

— Един от тях ли? Извънреден! — Толи едва си поемаше дъх.

— Точно така. След такава заплаха да си с красив ум вече не ми изглеждаше чак толкова зле. Затова им казах всичко, което зная. Казах им, че Шай също е трябвало да избяга, но и тя се е изплашила в последния момент — ето защо знаеха за нея. Сигурно затова са започнали те да наблюдават. — Гласът му потрепери.

Толи примигна.

— Да ме наблюдават, когато станахме приятелки.

Той уморено кимна.

— Ето, виждаш ли? От мен тръгва всичко, защото не заминах, когато трябваше. Никога не бих те съдил за онова, което се е случило в Мъглата, Толи. Вината е колкото твоя, толкова и моя.

Тя взе ръката му в своята и разтърси енергично глава. Не можеше той да поеме цялата вина, не и след всичко, през което премина.

— Не, Зейн, не. Не може да е твоя вината. Случило се е толкова отдавна. — Тя въздъхна. — Може би никой от нас не бива да се самообвинява.

Двамата замълчаха, а последните думи на Толи продължаваха да звънтят в главата й. Сега, когато Зейн лежеше пред нея и половината му мозък не действаше, какъв беше смисълът да вадят на бял свят стари грехове — негови, нейни, или на някой друг. Може би омразата между нея и Мади беше също толкова безсмислена като кръвната вражда между хората от селото на Андрю и скитниците. Ако всички занапред ще живеят заедно в Новата Мъгла, трябва да загърбят миналото и да започнат на чисто.

И все пак всичко продължаваше да е толкова объркано.

Толи бавно си пое дъх, после каза:

— Е, какво мислиш за Давид?

Зейн сънливо зарея поглед към сводестия купол.

— Той е много силен и емоционален. Наистина е сериозен човек. Но не е газиран като нас. Нали знаеш това?

Тя се усмихна и стисна ръката му.

— Да, зная го.

— И е малко нещо грозен.

Тя кимна, припомняйки си как в Мъглата Давид винаги я гледаше така, сякаш е красива. Понякога и на нея се случваше да го гледа и да се чувства все едно вижда красиво лице. Възможно е, когато истински се излекува, тези мигове да се върнат отново. Но може и да изчезнат завинаги. Не заради последиците от операцията, а защото е минало много време и заради онова, което се случи между нея и Зейн.

Когато Зейн най-после заспа, Толи реши да се изкъпе. Фаусто и обясни как да стигне до потока от другата страна на планината, скован от лед по това време на годината, но достатъчно дълбок, за да се потопи цялата.

— Само си вземи яке с термостат — каза той. — Иначе ще замръзнеш, преди да успееш да се върнеш обратно.

Толи беше готова по-скоро да умре от студ, отколкото да вони. Ето защо се нуждаеше от нещо много повече от обтриване с мокра кърпа, за да се почувства пак чиста. Искаше да остане и за малко сама. Освен това се надяваше шокът от ледената вода да възстанови самообладанието й, за да събере кураж и да говори с Давид.

Докато се спускаше надолу със сърфа в бистрия въздух на късния следобед, Толи се изуми колко чисто и сияйно е всичко наоколо. Все още не можеше да повярва, че не е взела истинско хапче — чувстваше се газирана както обикновено. Мади беше измърморила нещо за „плацебо ефект“ — щом вярваш, че си излекуван, това е достатъчно да оправи мозъка ти. Но Толи знаеше, че има и нещо друго, освен това.

Зейн я промени. Още от първата им целувка, даже преди лекарството, неговото присъствие я караше да се чувства газирана. Толи се запита дали изобщо има нужда от лекарство, или може да поддържа това състояние сама. Мисълта, че ще се наложи да погълне същото хапче, което сега унищожаваше мозъка на Зейн, не я изпълваше с въодушевление, дори ако веднага след това изпие и антихапче. Защо просто не си спести и двете и не разчита на магията на Зейн? Двамата можеха взаимно да си помогнат — той да възстанови връзките в мозъка си, а Толи да се пребори с красивия ум.

Двамата заедно стигнаха дотук все пак. Даже преди хапчетата, те вече бяха се променили, влияейки си един на друг.

Давид, разбира се, също беше спомогнал за промяната на Толи. Докато двамата бяха в Мъглата, именно той я убеди да остане в дивото, нещо повече — да бъде грозна за цял живот, като се откаже от бъдещето си в града. Целият й свят се преобърна за тези две седмици в Мъглата, започвайки с какво? С първата целувка между нея и Давид.

— И това ако не е късмет! — промърмори под нос Толи. — Спящата красавица с двама принца.

Но какво трябваше да прави от тук нататък? Да избира между Давид и Зейн? Особено сега, когато и тримата живееха във форт „Мъглата“? Не беше никак честно да се окаже в това положение. Толи едва си спомняше Давид, когато срещна Зейн — но не по нейно желание бяха заличили спомените й, в края на краищата.

— Приемете отново моите благодарности, д-р Кейбъл — каза гласно тя.

Водата изглеждаше наистина студена.

Толи лесно проби тънкия лед и сега боязливо гледаше клокочещия поток под него. Може пък лошата миризма да не беше най-лошото нещо на света. Нали пролетта ще дойде след някакви си три-четири месеца.

Тя потрепери и увеличи температурата на взетото назаем яке, после въздъхна и започна да се съблича. Е, поне нямаше съмнение, че тази ледена баня ще й подейства много газиращо.

Толи размаза течния сапун по себе си и втри малко в косата си, преди да скочи във водата, разчитайки да се задържи поне десет секунди в замръзналия поток. Знаеше отлично, че се налага да скочи — никакво предварително топене само на единия крак, или пък бавно влизане във водата. Само силата на гравитацията щеше да я удържи, щом веднъж кожата й докосне студената вода.

Тя си пое дълбоко въздух, задържа го и скочи в потока.

Ледената вода я стисна като в менгеме, изкара въздуха от дробовете й и скова мускулите й. Тя уви ръце около себе си и се сви на кълбо в плиткия басейн, но студът прониза плътта и стигна чак до мозъка на костите.

Толи правеше усилие да си поеме въздух, но успяваше само хрипливо и плитко да диша, а тялото й се тресеше, сякаш беше счупено на две. С титанично усилие на волята тя потопи глава под водата, заглушавайки звуците на света, хрипливото си дишане и клокоченето на потока, което се превърна в глухо буботене. Започна бясно да трие косата си с треперещи ръце.

Когато главата й отново изскочи на повърхността, Толи си пое дълбоко въздух и установи, че се смее — всичко наоколо беше станало необикновено светло и чисто; светът сега беше много по-газиран, отколкото можеха да го направят чаша кафе или бутилка шампанско; сетивата й — много по-изострени в сравнение с мига, когато пропадаше със сърфа и земята летеше шеметно срещу нея. Тя полежа за миг във водата, удивявайки се на всичко наоколо — на ясното небе, на съвършенството на близкото голо дърво.

Толи си спомни първото си къпане в студена вода на път за Мъглата. И как то промени гледната й точка към света — още преди операцията, още преди да срещне Давид и когато изобщо не подозираше за съществуването на Зейн. Още тогава съзнанието й започна да се променя и тя за първи път осъзна, че на природата не й е нужна операция, за да стане красива, тя просто беше красива.

Може би и на нея не й трябваше красив принц, за да остане будна — нито пък грозен, ако това изобщо имаше значение. Толи се беше излекувала и без хапче и стигна чак дотук съвсем сама. Не беше чувала досега някой да е успял да избяга от града два пъти.

Възможно е открай време да си е газирана, просто това да е лежало скрито някъде дълбоко в нея. И е достатъчно да се влюби в някого, да поживее в дивото или просто да се хвърли в ледената вода, за да изскочи то на повърхността.

Толи все още лежеше в потока, когато го чу: дрезгав вик, който идваше откъм небето.

Изпълзя бързо от водата и вятърът навън, който я преряза, й се стори дори по-студен от ледения бързей. Хавлиените кърпи се бяха втвърдили от студа и тя все още се опитваше да се подсуши, когато сърфът изскочи пред нея и спря на няколко метра.

Давид едва ли забеляза, че е гола. Той скочи от дъската и се втурна към нея, стискайки нещо в ръка. Закова се до купчината струпани на брега вещи и размаха уреда — сканираше за следачи, досети се тя.

— Не си ти — каза най-накрая той. — Знаех си, че не си ти.

Толи навлече дрехите си.

— Но нали ти вече…

— Сигналът току-що се появи от нищото, предава нашите координати. Прихванахме го с радиото, но още не сме го локализирали. — Той сведе очи към вещите й, лицето му още светеше от огромно облекчение. — Но не ти си го донесла.

— Разбира се, че не съм. — Толи седна, за да нахлузи ботушите си. Разтуптяното й сърце постепенно изтикваше студа от тялото й. — Не сканираш ли всички, които се присъединяват към вас?

— Да, но бъгът има и латентен период — започва да изпраща сигнал само ако някой го активира; освен това може да е програмиран да се задейства в точно определен момент. — Погледът му обходи хоризонта. — Извънредните скоро ще са тук.

Тя се изправи.

— Значи бягаме.

Той поклати глава.

— Не можем да отидем никъде, преди да го открием.

— Защо? — Тя си сложи противоударните гривни.

— Отне ни месеци наред, докато се снабдим с всички необходими провизии, Толи. Сега не можем просто така да ги изоставим, не и след като ти и кримитата се присъединихте към нас. Но не знаем какви предпазни мерки да вземем, докато не открием източника на сигнала. А той като че ли идва отвсякъде.

Толи вдигна раницата си, щракна с пръсти и сърфът й се издигна във въздуха. Когато стъпи върху него с все още прояснен от студената баня ум, тя се сети за нещо, което чу тази сутрин.

— Зъбобол — каза тя.

— Какво?

— Зейн беше в болницата преди две седмици. Вътре в него е.

Следачът

Двамата се понесоха обратно към планината, преодолявайки с усилие гравитацията при всеки вираж. Толи летеше първа, убедена, че подозренията й са основателни. Лекарите в болницата бяха приспали Зейн за няколко минути, докато оправят счупената му ръка. Сигурно точно тогава са поставили и следача в зъбите му. Естествено градските лекари не биха направили подобно нещо на своя глава — това беше работа на „Извънредни ситуации“.

Когато пристигнаха, в лагера цареше хаос. Новите мъгляни и кримитата сновяха като мравки навън и навътре през вратата на обсерваторията, мъкнеха екипировка, дрехи и храна и ги трупаха на две купчини пред Крой и Мади, които бясно махаха със скенерите над всеки предмет. Други трескаво отново опаковаха провереното, готови да отлетят веднага, щом открият следача.

Толи вирна носа на сърфа, издигна се високо и кацна далече от хаоса, право върху напукания купол. Когато дъската стигна максимална височина, левитаторите леко поддадоха, после отново се стабилизираха, защото магнитите откриха металната конструкция на обсерваторията.

Отворът в купола беше достатъчно широк, за да се промъкне през него и Толи се понесе право надолу през димния стълб над огъня, приземявайки се точно край импровизираното легло на Зейн.

Той я погледна със слаба усмивка.

— Отлично изпълнение, Толи.

Тя приклекна край него.

— Кой зъб те боли?

— Какво става? Всички са се побъркали.

— Кой зъб те боли, Зейн? Трябва да ми го покажеш.

Той се намръщи, но пъхна треперещ пръст в устата си, опипвайки внимателно дясната страна. Толи му блъсна ръката и разтвори още по-широко устата му, а той заскимтя недоволно.

— Шшт! Ще ти обясня всичко след минутка.

Видя го дори на мъждивата светлина — един зъб беше издаден по-напред от останалите и емайлът му не бе така съвършено бял — доста прибързано свършена стоматологична работа, разбира се.

Сигналът идваше от Зейн.

От пронизителното бибипкане на скенера ухото й писна: Давид я беше последвал през отвора на купола. Сега размахваше скенера пред лицето на Зейн и уредът гневно пищеше.

— В устата му ли е? — попита Давид.

— В зъба му! Повикай майка си.

— Но, Толи.

— Извикай я! Двамата с теб няма да можем да извадим зъба!

Той сложи ръка на рамото й.

— Нито пък тя. Не и за няколко минути.

Тя се изправи, втренчена в грозното му лице.

— Какво искаш да кажеш, Давид?

— Налага се да го оставим. Те скоро ще са тук.

— Не! — извика тя. — Доведи майка си!

Давид изруга, обърна се и побягна към вратата на обсерваторията. Толи отново погледна надолу към Зейн.

— Какво става? — попита той.

— Сложили са ти следач, Зейн. Докато беше в болницата.

— О — успя само да каже той и потърка челюстта си. — Не знаех, Толи, честно. Мислех, че зъбоболът е заради недобре обработената храна на мъгляните.

— Естествено, че не си знаел. По време на процедурата си бил в безсъзнание, не помниш ли?

— Те наистина ли ще ме зарежат тук?

— Няма да им позволя. Обещавам.

— Не мога да се върна — немощно каза той. — Не искам пак да ме превърнат в красив ум. Толи сухо преглътна. Ако Зейн се върнеше обратно в града, лекарите щяха да причинят аномалия и на присадената мозъчна тъкан. И мозъкът му щеше да се нагоди спрямо нея. Какъв шанс имаше тогава той да остане газиран?

Тя не можеше да допусне това.

— Ще те взема на моя сърф, Зейн — ако се налага, ще избягаме само двамата. — Мисълта й трескаво препускаше. Първо трябваше да се отърве от следача. Но не можеше просто да избие зъба му с някой камък. Толи се огледа за подходящо пособие, но новите мъгляни бяха изнесли всичко навън за сканиране.

От мрака се дочуха гласове. Бяха Мади, Давид и Крой. Толи забеляза, че Мади носи форцепс и сърцето й прескочи.

Мади коленичи край Зейн и отвори устата му. Той отново простена от болка, когато металът докосна зъбите му.

— Внимавай — тихо помоли Толи.

— Дръж това — подаде й фенерче Мади. Когато Толи насочи светлината към устата на Зейн, зъбът с по-различен цвят се открои ясно сред останалите. След малко Мади каза: — Това не е добре. — После пусна главата му, тя падна като отсечена върху одеялата, Зейн изпъшка и затвори очи.

— Просто го извади!

— Имплантирали са го в костта. — Тя се обърна към Крой. — Приключвайте със събирането на багажа. Трябва да бягаме.

— Направи нещо за него! — извика Толи.

Мади дръпна фенерчето от ръката й.

— Толи, вградено е в костта. Трябва да му разбия челюстта, за да го махна.

— Тогава не го вади, просто го накарай да млъкне. Строши зъба! Той може да го понесе! Мади поклати глава.

— Зъбите на красивите се изработват от същия материал, от който правят крилете на самолетите. Не може просто така да се строшат. Ще ми трябват специални зъбни наночастици, за да го разбия. — Тя обърна лъча на фенерчето към Толи и посегна към устата й.

Толи рязко се извърна.

— Какво правиш?

— Искам да съм сигурна за теб.

— Но аз не съм ходила в бол… — понечи да протестира Толи, но Мади насила отвори устата й, Толи гневно изръмжа, но все пак я остави да погледне вътре за кратко; щеше да свърши по-бързо от един спор. Когато Мади най-накрая изсумтя и я остави на мира, Толи язвително попита: — Доволна ли си?

— Засега. Но се налага да оставим Зейн тук.

— Не си го и помисляй! — изкрещя Толи.

— Те ще са тук в следващите десетина минути — обади се Давид.

— За по-малко от десет минути — изправи се Мади.

Пред погледа на Толи играеха светли кръгове от насоченото в очите й фенерче. Почти не можеше да различи лицата им и да види тяхното изражение. Не проумяваха ли какво преживя Зейн, за да дойде тук, какво пожертва за това лекарство?!

— Аз няма да го изоставя.

— Толи… — започна Давид.

— Това няма значение — прекъсна го Мади. — Технически погледнато, тя все още е красив ум.

— Не е вярно, не съм!

— Даже не си взела правилното хапче. — Мади сложи ръка на рамото на Давид. — Толи все още има мозъчна аномалия. Сканират ли мозъка и, дори няма да се наложи пак да я слагат под ножа. Ще си помислят, че просто е решила да се поразходи дотук.

— Мамо! — извика Давид. — Няма да я оставим!

— Нито аз ще дойда с вас — каза Толи.

Мади поклати глава.

— Може би мозъчната аномалия наистина не е от толкова голямо значение, колкото предполагах. Баща ти мислеше, че красивият ум е естествено състояние за повечето хора. Те искат да са празноглави, мързеливи, суетни — Мади хвърли поглед към Толи — и егоисти. Не е нужно много, за да започне да доминира точно тази част от личността им. Според баща ти някои хора не си представят живота по друг начин.

— Аз е бил прав — тихо каза Толи. — Сега съм излекувана.

Давид мъчително простена.

— Излекувана или не, Толи, ти не можеш да останеш тук. Не искам пак да те загубя! Мамо! Направи нещо!

— Щом искаш да спориш с нея, давай! — Мади се завъртя на пети и се отправи към изхода на обсерваторията. — Заминаваме след две минути — извика пътьом тя, без дори да се обърне. — С теб, или без теб.

Давид и Толи постояха мълчаливо няколко секунди. Чувстваха се също като сутринта при руините, когато никой от двамата не знаеше какво да каже отначало. Все пак лицето на Давид вече не я шокираше толкова, даде си сметка Толи. Дали защото всичко беше заложено на карта, или пък ледената баня прочисти главата и от последните остатъци на красивия ум. Или просто са й трябвали няколко часа, за да направи разлика между сънищата и реалността.

Давид не беше принц — независимо дали е красив, или не. Той беше първото момче, в което тя се влюби, но нямаше да остане и последното. Времето и новите преживявания промениха онова, което се случи между тях.

По-важното обаче беше, че сега до нея има друг. Вярно, крайно несправедливо е операцията да заличи спомените й с Давид, но на тяхно място вече имаше нови и тя не можеше просто да ги размени със старите. Двамата със Зейн се газираха един друг, заедно бяха оковани в белезници и заедно избягаха от града. Затова не можеше да го изостави в такъв момент само защото някой беше ограбил част от мозъка му.

Толи отлично знаеше какво е да си съвсем сам, изправен срещу града.

Зейн беше единственият човек в живота й, когото не беше предала и нямаше намерение да го прави точно сега. Тя взе ръката му.

— Няма да го изоставя.

— Разсъждавай логично, Толи — бавно започна Давид, обръщайки се към нея, сякаш беше малко дете, — даже и да останеш, ти не можеш да помогнеш на Зейн. Просто ще заловят и двама ви.

— Майка ти е права. Те не могат да направят нищо повече на мозъка ми, а аз ще му помогна, ако съм до него в града.

— Можем тайно да вкараме лекарство за Зейн, така, както направихме за теб.

— Аз нямах нужда от лекарство, Давид. Може и със Зейн да е било така. Аз ще го поддържам газиран и ще му помогна да си възстанови унищожените връзки в мозъка. Но без мен той няма никакъв шанс.

Давид понечи да каже нещо, но замлъкна като ударен от гръм. Когато заговори отново, гласът му беше променен и очите му се присвиха.

— Оставаш при него само защото е красив.

Толи се облещи.

— Какво!

— Не схващаш ли? Винаги си го твърдяла: това е резултат от еволюцията. Откакто твоите приятелчета кримита са тук, мама ми обясни как въздейства красотата. — Той посочи към Зейн. — Той има същите големи, невинни очи и по детски съвършена кожа. За теб той е като бебе, като изпаднало в беда дете и ти искаш да му помогнеш на всяка цена. В момента не разсъждаваш трезво. Жертваш се за него само защото той е красив.

Толи гледаше Давид с недоумение. Как смееше да говори така с нея?! Дори самият факт, че сега стои пред него, доказваше, че може да отговаря за постъпките си.

После тя осъзна какво става всъщност: Давид просто повтаряше думите на Мади. Тя сигурно го е предупредила да не се доверява на чувствата си, когато види новата Толи. Мади не искаше нейният син да се превърне в заблуден грозен, който боготвори земята, по която стъпва Толи. Затова сега Давид смяташе, че единственото важно за нея е красивото лице на Зейн.

Давид продължаваше да мисли, че тя е някакво градско дете. Сигурно дори не вярваше, че е излекувана. Може би така и не беше успял да й прости.

— Това няма нищо общо с външния вид на Зейн, Давид — каза тя с треперещ от гняв глас. — В негово присъствие се чувствам газирана, двамата поехме много рискове и ги преодоляхме. Сега аз можех да лежа на неговото място и той щеше да остане край мен, ако е така.

— Така сте програмирани!

— Не. Така е, защото го обичам.

Давид понечи да каже нещо, но се задави.

Тя въздъхна.

— Върви, Давид. Въпреки заплахата на майка ти, тя няма да тръгне без теб. Всички ви ще заловят, ако не се махнеш още сега.

— Толи.

— Върви! — извика тя. Ако в този момент Давид не хукнеше към изхода, всички нови мъгляни щяха да умрат и вината отново щеше да е нейна.

— Но ти не можеш…

— Разкарай грозната си физиономия от тук! — изпищя Толи.

Ехото от писъка й се заблъска в стените на обсерваторията и се върна при нея точно в мига, когато обърна гръб на Давид. Тя повдигна главата на Зейн и го целуна. Хвърлената в лицето на Давид обида постигна желания ефект, но тя нямаше сили да го погледне отново, дори след като чу стъпките му да се отдалечават в мрака, отначало бавно, после тичешком.

С периферното си зрение мерна трепкащи очертания. Това обаче не бяха сенки от пламъците на огъня — беше нейното сърце, което биеше така учестено, че можеше да види препускащата по вените й кръв, която пулсираше силно в очите й, сякаш искаше да изскочи навън.

Нарече Давид грозен. Той никога нямаше да забрави това, нито пък тя.

Бях принудена да използвам тази дума, каза си. Всяка секунда беше от значение, а нищо друго не би го отблъснало толкова категорично. Аз направих своя избор.

— Ще се погрижа за теб — каза гласно тя.

Той едва открехна клепачи и немощно се усмихна.

— Хм, надявам се нямаш нищо против да се направя, че припадам при тази новина.

Толи сподавено се засмя.

— Добро хрумване.

— Наистина ли можем да избягаме? В момента едва ли съм в състояние да се изправя.

— Не. Те просто ще ни намерят тук.

Той докосна зъба си с език.

— О, да, доста е гадно. А заради мен едва не изловиха всички.

Тя вдигна рамене.

— Просто защото си дошъл дотук. Само заради това.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш с мен?

— По всяко време мога да избягам от града, Зейн. Мога да спася теб, Шай и всички останали, които останаха. Сега съм излекувана завинаги. — Толи се загледа към изхода, наблюдавайки как сърфовете един по едни се вдигат във въздуха. Напускаха всички, без изключение. Тя отново сви рамене. — Няма връщане назад. Пък и ако сега хукна подир Давид, това само ще ми развали чудната раздяла с него.

— Да, сигурно е така — тихичко се засмя Зейн. — Ще ми направиш ли една услуга, Толи? Ако някога решиш да късаш с мен, просто ми остави пинг.

Тя отвърна на усмивката му.

— Дадено. Но само ако обещаеш никога вече да не си слагаш ръката в трошачката.

— Имаш го. — Зейн погледна пръстите си, после ги сви в юмрук. — Страх ме е. Искам да остана газиран.

— Пак ще бъдеш газиран. Аз ще ти помогна.

Той кимна и стисна ръката и. Гласът му потрепери, когато каза:

— Мислиш ли, че Давид е прав? Че ме избра само заради големите ми красиви очи?

— Не. Мисля, че причината е в онова, което казах. И което ти каза, преди да скочиш от балона. — Тя сухо преглътна. — А ти как смяташ?

Зейн се отпусна назад, затвори очи и мълча толкова дълго, че Толи го помисли за заспал. После обаче тихо промълви:

— Може и двамата с Давид да имате право. Сигурно човешките същества наистина са така устроени да си помагат един на друг, дори да се влюбват. Но въпреки че това ни е по природа, Толи, не означава, че то е лошо. И двамата с теб имахме на разположение цял град с красиви, между които да избираме, а накрая все пак се събрахме.

Тя взе ръката му и прошепна:

— Радвам се, че го направихме.

Зейн се усмихна, после пак затвори очи. Миг по-късно тя забеляза как дишането му отслабва и си даде сметка, че отново беше загубил съзнание. Поне от щетите в мозъка му имаше и някаква полза.

Толи почувства, че последните капчици енергия напускат тялото й и тя също иска да заспи, да прекара в безсъзнание следващите няколко часа и да се събуди направо в града — отново като прикованата принцеса, а всичко останало да се окаже един лош сън. После положи глава на гърдите на Зейн и затвори очи.

Пет минути по-късно дойдоха агентите от „Извънредни ситуации“.

Извънредните

Писъкът на автолетите изпълни обсерваторията и отекна в стените като крясъка на хищни птици. Вихрушката от витлата им нахлу през отвора в купола и събуди заспалия огън, който отново лумна в пламъци. Във въздуха се вдигнаха облаци прах, а през вратата нахлуха сиви фигури, които заеха позиция в сенките.

— Тук има нужда от лекар — извика Толи с колебливото гласче на красива. — Става нещо лошо с моя приятел.

От мрака изникна агент на Извънредните. Носеше оръжие.

— Не мърдай. Не искаме да те нараним, но ще го направим, ако се наложи.

— Само помогнете на приятеля ми — каза тя. — Той е болен. — Колкото по-скоро лекарите от града успееха да прегледат Зейн, толкова по-големи шансове имаше той. Може пък те да се справят по-добре от Мади.

Извънредният каза нещо по мобилния телефон в ръката си, а Толи отново се загледа в Зейн. В полуотворените му очи се мерна страх.

— Всичко е наред — каза тя. — Те ще ти помогнат.

Зейн мъчително преглътна и Толи видя, че ръцете му треперят — с идването на преследвачите и последните останки от неговата храброст се бяха изпарили.

— Ще направя всичко възможно да бъдеш излекуван, каквото и да струва това — каза тя.

— Медицинският екип пристига — обяви извънредният и Толи красиво му се усмихна. Имаше вероятност градските лекари погрешно да приемат състоянието на Зейн за мозъчно заболяване; нищо чудно обаче да се досетят, че някой е направил опит да излекува неговата аномалия, но никога не биха разбрали за промяната, настъпила при Толи. Тя щеше да продължава да се преструва, че просто е дошла дотук на по-дълга разходка, както предположи Мади. В момента нея не я заплашваше операция.

Не е изключение Зейн пак да се излекува от красивия ум с помощта на още хапчета. А защо да не оздравеят и всички жители на града? След бягството с балона и поредното им „спасяване“ от Извънредните, Толи и Зейн щяха да станат още по-популярни. Това би им позволило да предприемат нещо много по-мащабно, което Извънредните вече да не могат да предотвратят.

Откъм сенките се разнесе остър като бръснач глас и Толи потрепери.

— Очаквах да те намеря тук, Толи. — Д-р Кейбъл пристъпи напред в осветения кръг, протягайки пръсти към огъня, сякаш се беше отбила само да се постопли.

— Здравейте, д-р Кейбъл. Ще помогнете ли на приятеля ми?

Вълчата усмивка на жената просветна в мрака.

— За зъбобола ли?

— Нещо по-лошо — поклати глава Толи. — Той не може да се движи и едва говори. Нещо лошо става с него.

През вратата на обсерваторията нахлуха още извънредни, трима от тях караха носилка и бяха облечени в сини, вместо в сиви копринени костюми. Те избутаха Толи настрани и оставиха носилката на пода до Зейн. Той затвори очи.

— Не се безпокой — каза д-р Кейбъл. — С него всичко ще бъде наред. Знаем за състоянието му от вашето кратко посещение в болницата. По всичко личи, че някой е пробутал на Зейн мозъчни наночастици. А това е много опасно за красивата му глава.

— Знаели сте, че е болен? — изправи се Толи. — Тогава защо не го оправихте?

Д-р Кейбъл я потупа по рамото.

— Прекратихме действието на наночастиците. Но малкият имплант в зъба му беше програмиран да предизвиква главоболията — лъжливи симптоми, които да ви мотивират.

— Играли сте си с нас — каза Толи, наблюдавайки как Извънредните изнасят Зейн.

Д-р Кейбъл огледа обсерваторията.

— Исках да разбера какво сте намислили и къде се каните да отидете. Предполагах, че ще ни отведете до тези, които са отговорни за болестта на младия Зейн. — Тя сви вежди. — Смятах да не избързвам с активирането на следача, но след като ти се отнесе толкова грубо с моя добър приятел д-р Бален тази сутрин, прецених, че е време да дойдем и да те върнем у дома. Определено знаеш как да причиняваш неприятности.

Толи замълча, но мисълта й трескаво препускаше. Следачът в зъба на Зейн е бил активирал дистанционно, но не и преди останалите учени от екипа да открият д-р Бален. Значи Толи за пореден път беше довела Извънредните със себе си.

— Трябваше ни кола, за да се махнем — каза тя, опитвайки се да звучи като красива, — но се изгубихме.

— Да, открихме колата в руините. Но не вярвам да си дошла пеша дотук. Кой ти помогна, Толи?

Тя тръсна глава.

— Никой.

Агент от Извънредните в сива коприна приближи д-р Кейбъл и й докладва отсечено. Толи настръхна от неговия глас бръснач, но не успя да улови смисъла на набързо произнесените думи.

— Пратете новаците след тях — заповяда д-р Кейбъл, после се обърна към Толи. — Значи, казваш, никой не ти е помагал. А какво ще кажеш за огньовете, на които е приготвяна храна, за капаните за дивеч в гората и за отходните места наоколо? По всичко личи, че тук са лагерували доста хора и те съвсем скоро са напуснали мястото. — Тя поклати шава. — Жалко, че не дойдохме по-рано.

— Няма да успеете да ги заловите — каза Толи с усмивка на красива.

— Мислиш ли? — Зъбите на д-р Кейбъл се обагриха в червено в заревото на пламъците. — Ние също имаме няколко нови трика, които да ви демонстрираме, Толи.

Жената се обърна и тръгна към изхода. Когато Толи понечи да я последва, извънредният стисна рамото й в желязна хватка и я принуди да седне край огъня.

Отсечени заповеди и шум от кацащи новопристигнали автолети проникнаха под купола, но Толи не се опита да погледне през изхода, за да види какво става, а продължи да се взира отчаяно в пламъците.

Сега, когато и Зейн го нямаше вече, тя с пълна сила усети поражението си. Д-р Кейбъл за пореден път съвършено я изигра, подмамвайки я да открие Новата Мъгла и неволно пак да предаде всички. А след последните й думи към Давид, сега сигурно и той я мразеше.

Единствената й утеха беше, че поне Фаусто и останалите кримита успяха да избягат от града, дано да е завинаги. Те и новите мъгляни имаха преднина от няколко минути. В никакъв случай не биха могли да се изплъзнат на колите на Извънредните, ако летят по права линия, затова пък техните сърфове бяха много по-маневрени. Сега, когато следачът на Зейн не издаваше местоположението им, можеха просто да изчезнат в гъстата гора. Благодарение бунта на Толи и Зейн редиците на новите мъгляни се попълниха с няколко десетки нови членове. А след като лекарството вече беше тествано, щяха да го внесат тайно в града, да го раздадат на жителите му и тогава сигурно всички щяха да се освободят.

Може поне този път победителят да не е градът.

Пленничеството можеше да се окаже най-правилното решение за Зейн. Лекарите в града щяха много по-добре да се погрижат за него от банда бегълци извън закона. Толи се съсредоточи върху планиране на това как да му помогне да се възстанови и отново да го газира, ако се наложи.

Може би всичко отново трябваше да започне с целувка.

Малко повече от час след пристигането на Извънредните огънят угасна и Толи отново усети студа. Тя увеличи максимално термостата на якето си. В същия момент някаква сянка трепна в червения сноп светлина от залязващото слънце, който проникваше през отвора на купола.

Толи трепна. Някой се спускаше със сърф отгоре. Дали Давид не се връща да я спаси? Тя поклати глава. Мади никога не би го допуснала.

— Хванахме двама от тях — разнесе се остър глас откъм дъската. В мрака изплющя сивата коприна на униформите на Извънредните — още две фигури минаваха през пукнатината в купола. Сърфовете бяха по-дълги от нормалните, а в двата им края имаше ветрилообразни перки. Витлата им разпиляха въглените на огъня.

Значи това бил новият трик на Извънредните, помисли си Толи. Те вече разполагаха със сърфове, идеални за проследяване на новите мъгляни. Тя се запита кого ли са хванали.

— Грозни, или красиви — извика в отговор д-р Кейбъл. Толи вдигна очи и видя, че жената се беше върнала край огъня.

— Само двойка кримита. Всички грозни се измъкнаха — долетя отговорът. Толи успя да разпознае гласа, въпреки острия тембър.

— О, не — тихо простена тя.

— О, да, Толи-ва. — Фигурата скочи от сърфа и закрачи към огъня. — Нова хирургична операция! Харесва ли ти?

Беше Шай. Сега вече агент на Извънредните.

— Д-р Ка, нека си направя още няколко татуировки. Не са ли направо зашеметяващи?

Толи гледаше приятелката си, стъписана от нейната трансформация. Виещите се линии на татуировките я покриваха цялата, сякаш кожата на Шай беше оплетена в някаква пулсираща черна паяжина. Лицето й беше изпито и жестоко, а горните й зъби бяха с изпилени остри триъгълни краища. Сега беше още по-висока, с чисто нови яки мускули по разголените ръце. Белезите от предишните самонаранявания личаха ясно, очертани от плетеницата на татуировките. Очите й святкаха хищнически в светлината на огъня, преливайки от червено във виолетово при играта на пламъците.

Тя, разбира се, все още беше красива, но нейната жестока животинска грациозност предизвика тръпка на ужас у Толи, сякаш беше видяла ярко оцветен паяк да плете мрежата си.

След нея кацнаха и другите сърфове. Хо и Таке, приятелчетата на Шай от нарязаните, всеки от тях хванал по едно отпуснато тяло. Толи сбърчи вежди като видя, че са хванали Фаусто — той не беше се качвал на сърф допреди няколко дни. Дано поне останалите са се спасили и Давид да е вече в безопасност.

Новата Мъгла все още беше жива.

— Намираш ли новата ми операция за разкрасяваща, Толи-ва? — попита Шай. — Не е ли малко прекалена за твоя вкус?

Толи уморено поклати глава.

— Не. Много е газирана, Шай-ла.

Лицето на Шай се изкриви в озъбена жестока усмивка.

— Като за космическа сума мили-Елени, а?

— Най-малко. — Толи обърна гръб на старата си приятелка и се загледа в огъня.

Шай седна край нея.

— Да си Извънреден е много по-газиращо, отколкото можеш да си представиш, Толи-ва. Всяка секунда е направо главозамайваща. Ето, сега чувам биенето на сърцето ти и електрическото жужене на якето ти, с което се опитваш да се стоплиш. Мога да надуша страха ти.

— Не ме е страх от теб, Шай.

— Изплашена си, макар и малко, Толи-ва. Лъжите ти вече не минават пред мен. — Шай обви с ръка раменете на Толи. — Ей, помниш ли ония откачени лица, които правех на компютъра, докато бяхме грозни? Д-р Ка ми разреши сега да ги използвам. Нарязаните могат да си направят каквато поискат операция. Даже Комитетът по красотата няма думата по въпроса за нашия външен вид.

— Това сигурно е страхотно за теб, Шай-ла.

— Аз и нарязаните сме най-газираното нещо в „Извънредни ситуации“. Нещо като най-извънредни от Извънредните. Това не е ли истинско щастоделие?

Толи се обърна с лице към нея, опитвайки се да проникне зад святкащите червено-виолетови очи. Въпреки жаргона на красивите, който Шай все още използваше, тя почувства в гласа й силата на един трезв и студен разум, усети нейното безсърдечно удоволствие, че най-после е хванала в капан своята предателка.

Шай се беше превърнала в някакъв съвсем нов вид на жестоките красиви. Толи ясно го виждаше. Беше по-лоша дори от д-р Кейбъл. В нея не беше останало почти нищо човешко.

— Наистина ли си щастлива, Шай?

Устата на Шай потрепери, заострените й зъби прехапаха за миг долната устна, после тя кимна.

— Вече да, щом мога да те върна обратно, Толи-ва. Никак не беше мило всички вие да ме зарежете така. Тотално мъкоделие.

— Искахме да дойдеш с нас, Шай, кълна се. Оставих ти цял куп пингове.

— Тогава бях заета. — Шай ритна тлеещите въглени с върха на ботуша. — Да се режа. И да търся лек. — Тя изсумтя. — Освен това вече достатъчно поживях в дивото. Пък и в края на краищата сега пак сме заедно, ти и аз.

— Сега сме една срещу друга — едва чуто прошепна Толи.

— В никакъв случай, Толи-ва. — Ръката на Шай грубо стисна рамото й. — Писна ми вече от всичките тия недоразумения и омразата между нас. Отсега нататък двете сме най-добри приятелки завинаги.

Толи стисна очи — значи това беше отмъщението на Шай.

— Искам те при Нарязаните, Толи. Това е такова бълбукоделие!

— Не можеш да ми причиниш това — прошепна Толи, опитвайки се да я отблъсне.

Но Шай я държеше здраво.

— Там е работата, Толи-ва, че мога.

— Не! — изкрещя Толи, бутна я настрана и се опита да се изправи.

Бърза като светкавица, ръката на Шай се стрелна напред и Толи усети остро убождане във врата. Секунда по-късно пред погледа й падна гъста мъгла. Тя успя да се отскубне и направи няколко колебливи крачки, но после крайниците й се наляха с олово и тя падна на земята. Сиво було покри очите й, потуши светлината на огъня и светът потъна в мрак.

В празното пространство до нея смътно достигнаха думите, произнесени от един режещ глас:

— Примири се, Толи-ва, ти си…

Гадни сънища

През следващите няколко седмици Толи се намираше в някакво постоянно полубудно състояние. Случваше се да се размърда и да усети допира на завивки и възглавници и по това да разбере, че лежи в легло, но през повечето време съзнанието й се рееше, независимо от тялото, прелитайки ту в една, ту в друга от разпокъсаните версии на един и същия сън.

Имало една красива принцеса, затворена във висока кула с огледални стени. В кулата нямало нито асансьор, нито друг начин да се излезе навън, но когато принцесата се отегчила да гледа отражението на красивото си лице в огледалата, тя решила да скочи. Поканила и всичките си приятели да скочат с нея и те я последвали, с изключение на най-добрата и приятелка, чиято покана се загубила.

Кулата охранявал сив дракон с очи като скъпоценни камъни и вечно празен търбух.

Той имал много крака и можел светкавично да се придвижва, но се направил на заспал и позволил на принцесата и нейните приятели да се промъкнат покрай него.

Но този сън не може без принц.

Принцът бил едновременно и красив, и грозен, газиран и сериозен, предпазлив и смел. Отначало той и принцесата живели заедно в кулата, но по-късно от съня се разбира, че той през цялото време е бил навън и я е чакал. А по законите на съня принцът понякога даже се превръщал в двама души, между които тя трябвало да избира. Веднъж принцесата предпочитала красивия принц, друг път — грозния. Но и в двата случая сърцето й накрая било разбито.

Който и от двамата да избирала, краят на приказката оставал все един и същ. Най-добрата приятелка на принцесата, онази, чиято покана се загубила, всеки път се опитвала да последва принцесата. Но сивият дракон се събуждал и я изяждал и тя толкова му се услаждала, че той тръгвал да преследва останалите, ненаситен за още. От търбуха на дракона най-добрата приятелка на принцесата гледала навън през неговите очи, говорела през устата му и се кълняла, че ще открие принцесата и ще я накаже, задето изоставила приятелката си.

И през всички тези полусънни седмици сънят винаги завършваше по един и същ начин — драконът настигаше принцесата и всеки път казваше едни и същи думи.

— Приеми го, Толи-ва, ти си Извънредна.