Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)

Колко жалко, че с Диего не бяхме избягали! Сега щяхме да сме свободни като Шели и Стив. Без правила, без страх от изгрева.

Отново си представих ордата на свобода, без полицейски час. Виждах двамата с Диего да се придвижваме в сенките като нинджи. Но също и Раул, и Кевин, и останалите, блеснали като прожектори чудовища насред някоя оживена улица, а купчините от тела растат. Чувах писъците, хеликоптерите, виковете на крехките беззащитни полицаи с техните безполезни куршуми, които не можеха дори да ни одраскат, камерите, паниката, която щеше да плъзне със скоростта, с която репортажите обикаляха света.

Съществуването на вампири нямаше да остане в тайна дълго време. Дори Раул не можеше да убива хора достатъчно бързо, за да не се разпространи новината.

Тук имаше някаква логика, която се опитах да схвана, преди отново да изгубя нишката.

Първо, хората не знаеха за съществуването на вампирите. Второ, Райли ни насърчаваше да бъдем незабележими, да не привличаме вниманието на хората, да не се издаваме. Трето, двамата с Диего бяхме стигнали до заключението, че всички вампири трябва да следват указанията, защото в противен случай светът щеше да научи за нас. Четвърто, за това си имаше причина, която не се криеше в пистолетите играчки на човешката полиция. И причината явно бе изключително важна, щом всички вампири прекарваха дните в прашни мазета. Толкова важна, че създателката ни и Райли да ни излъжат, да ни внушат ужас от изгарящото слънце. И предвид, че причината бе така важна, а Диего толкова отговорен, може би Райли щеше да му обясни всичко, стига Диего да обещае да пази тайната. И всичко да е наред. Ами ако Шели и Стив бяха открили, че кожата ни само блести на слънцето и все пак не бяха избягали? А бяха споделили с Райли?

По дяволите. Цялата логика на разсъжденията ми рухна. Нишката ми се изплъзна и паниката отново ме връхлетя.

Щом се сепнах, осъзнах, че доста време съм прекарала в разсъждения. Усещах настъпването на утрото. Оставаше не повече от час. Тогава къде беше Диего? Къде беше Райли?

В същия миг вратата се отвори и Раул се приземи със скок, последван от развеселените си приятелчета. Приведох се напред и се притиснах по-плътно до Фред. Раул не ни обърна никакво внимание. Хвърли поглед към изгорелия вампир насред мазето и се засмя още по-силно. Очите му бяха яркочервени.

В нощите, когато Раул излизаше на лов, никога не се връщаше, докато не станеше абсолютно наложително. Хранеше се колкото можеше по-дълго. Значи утрото бе още по-близо, помислих си.

Явно Райли бе настоял Диего да докаже думите си. Това беше единственото обяснение. Значи и те чакаха утрото. Само че… то означаваше, че Райли не знае истината и създателката ни е лъгала и него. Или пък не? Мислите ми отново се объркаха.

Кристи се появи няколко минути по-късно с трима от бандата си. Дори не погледна купчината пепел. Когато още двама се показаха на входа, набързо преброих присъстващите. Двайсет вампири. Всички се бяха прибрали — без Райли и Диего. Слънцето щеше да изгрее всеки момент.

Вратата към стълбището проскърца и аз скочих на крака.

Влезе Райли. Хлопна вратата зад себе си и слезе по стълбите.

Никой не го последва.

Преди да успея да осмисля какво значи това, Райли изрева като диво животно. Гледаше втренчено пепелта на пода, а очите му щяха да изскочат от ярост. Всички застинаха неподвижно, онемели. Виждали го бяхме разярен, но този път имаше нещо различно.

Райли се извъртя и заби пръсти в една гърмяща тонколона, откъсна я от стената и я запокити в другия край на стаята. Джен и Кристи се дръпнаха от пътя й и тя се разби с трясък в стената, вдигайки облак хоросанов прах. Райли удари музикалната уредба с крак и бумтящият бас най-после замлъкна. След това с един скок се озова пред Раул и го сграбчи за гърлото.

— Ама аз изобщо не бях тук! — изкрещя Раул уплашено. Никога не го бях виждала уплашен.

Райли зловещо изрева и запокити Раул така, както бе хвърлил тонколоната. Джен и Кристи отново отскочиха от пътя му. Тялото на Раул се заби в стената и там зейна грамадна дупка.

Райли сграбчи Кевин за рамото и — с така познатия стържещ звук — откъсна дясната му длан. Кевин изрева от болка и се опита да се откопчи от хватката му. Райли го изрита в хълбока. С нов зловещ писък Райли откъсна и останалата част от ръката на Кевин. Разкъса я на две при лакътя и хвърли парчетата с всичка сила в разкривеното от болка лице на Кевин — прас, прас, прас, като чук, който удря в камък.

— Какво ви става? — закрещя Райли, вече на всички. — Защо сте толкова глупави? — Опита се да хване русото момче, дето се правеше на Спайдърмен, но то скочи настрани. Така обаче се озова твърде близо до Фред и, давейки се, залитна обратно към Райли. — Имате ли изобщо някакъв мозък?

Райли метна едно момче на име Дийн право във видеоплейъра, който се разби на парчета, после хвана едно момиче — Сара — и откъсна лявото й ухо и шепа коса от главата й. Тя изръмжа от болка.

Внезапно на всички ни стана ясно, че поведението на Райли е твърде рисковано. Не бяхме никак малко. Раул се беше измъкнал от стената, а Кристи и Джен, които обикновено бяха срещу него, сега стояха отбранително от двете му страни. И други се бяха скупчили на групички.

Не знам дали Райли осъзна заплахата, или просто яростта му се уталожи. Пое си дълбоко въздух. Подхвърли на Сара ухото и косата й. Тя се дръпна стреснато настрани, после облиза разкъсаните ръбове на ухото си, напои ги с отрова, за да може да го прикрепи отново към тялото си. Косата обаче не можеше да се залепи и известно време щеше да има голо петно на главата.

— Чуйте ме! — каза Райли тихо, но настойчиво. — Животът на всички ни зависи от това да ме слушате и да мислите! Иначе ще умрем. Всеки един, и вие, и аз също, ако не започнете да мислите поне за няколко дена!

Това не беше от обичайните му лекции и молби за контрол. Всички го слушахме.

— Време е да пораснете и да поемете отговорност за себе си! Да не ви се струва, че този живот е безплатен? Че кръвта на Сиатъл си няма цена?

Групичките вампири загубиха войнствения си вид. Всички гледаха с широко отворени очи, някои си разменяха озадачени погледи. С периферното си зрение видях, че Фред се обръща към мен, но аз не срещнах погледа му. Вниманието ми беше съсредоточено върху две неща: Райли, в случай че отново се нахвърлеше срещу нас, и вратата. Вратата си стоеше затворена.

— Сега слушате ли ме? Отворихте ли си ушите? — Той направи пауза, но никой не кимна. Всички бяха като вкаменени. — Нека ви обясня опасната ситуация, в която се намираме. Ще се опитам да обясня простичко, за да схванат и най-тъпите. Раул, Кристи, елате насам.

Той посочи лидерите на двете най-големите банди, които за миг се бяха съюзили срещу него. Никой не направи крачка. И двамата се стегнаха за предстоящото, Кристи оголи зъби.

Очаквах Райли да омекне, да се извини. Да ги успокои, а после да ги предума да направят каквото искаше. Но Райли сега беше съвсем различен.

— Хубаво — отсече той. — Ако искаме да оцелеем, ще ни трябват лидери, но явно и двамата не ставате за задачата. Мислех, че имате качества. Но явно съм грешал. Кевин, Джен, моля да дойдете при мен, като водачи на този отбор.

Кевин вдигна изненадан поглед. Тъкмо бе закрепил ръката си. И макар изражението му да бе подозрително, определено беше поласкан. Бавно се изправи на крака. Джен погледна Кристи, сякаш чакаше позволение. Раул изскърца със зъби.

Вратата на стълбището продължаваше да е затворена.

— И вие ли не ставате за нищо? — попита раздразнено Райли.

Кевин направи стъпка към Райли, но Раул го настигна с два скока през дългото мазе. Блъсна го в стената, без да каже и дума, и застана от дясната страна на Райли.

Райли си позволи тънка усмихна. Манипулацията му бе безкрайно прозрачна, но се оказа ефикасна.

— Кристи или Джен, коя ще ни води? — попита той леко развеселен.

Джен продължаваше да чака знак от Кристи какво да направи. Кристи я изгледа свирепо, сетне отметна пясъчнорусата си коса, скочи напред и застана от лявата страна на Райли.

— Доста дълго умувахте — вече сериозно отбеляза Райли. — А не разполагаме с никакво време. Няма за кога да се държим като глупаци. Оставих ви да правите каквото искате, но всичко това приключва още тази нощ.

Погледът му обходи стаята, втренчи се във всеки, един по един, за да се увери, че го слушаме. Когато дойде моят ред, задържах погледа му само за миг, после очите ми се извърнаха към вратата. Незабавно се поправих, но Райли вече беше отместил свирепия си поглед от мен. Дали беше забелязал грешката ми? Дали изобщо ме беше видял, при условие, че стоях до Фред?

— Имаме враг — обяви Райли и замълча за момент, за да може всички да осъзнаят думите му. Усещах, че те шокираха поне няколко вампири в стаята. Врагът беше Раул, а ако си на страната на Раул, значи врагът беше Кристи. Врагът беше тук, сред нас, защото целият свят беше тук. Мисълта, че отвън има други сили, достатъчно могъщи, за да ни заплашат, беше нова за повечето. За мен също щеше да е нова, ако случващото се бе станало вчера.

— Да речем, че някои от вас имат малко мозък и са се сетили, че щом ние съществуваме, значи съществуват и други. Други вампири, които са по-възрастни, по-умни… по-надарени. Други вампири, които копнеят за нашата кръв!

Раул засъска и неколцина от дружинката му го подкрепиха.

— Точно така — продължи Райли, решен да ги насъска докрай. — Някога Сиатъл е бил техен, но са го напуснали отдавна. Сега знаят за нас и завиждат за лесната плячка, на която и те някога са се радвали. Знаят, че ни принадлежи, но искат да си я върнат. И идват да си получат желаното. Ще ни изловят един по един! А докато те гуляят, ние ще горим!

— Никога! — изръмжа Кристи. Сред редиците на привържениците й, а и сред тези на Раул, също се понесе ръмжене.

— Нямаме особен избор — заяви Райли. — Ако изчакаме да дойдат, ще имат предимство. В крайна сметка, това е техен терен. А не искат да се изправим едни срещу други, защото ние сме повече и сме далеч по-силни. Искат да ни хванат един по един, да се възползват от най-голямата ни слабост. Някой от вас има ли достатъчно ум в главата, за да каже коя е тя? — Той посочи купчината пепел в краката си — вече разпиляна по килима. По нищо не личеше, че някога е била вампир. Райли зачака.

Никой не помръдна.

Райли отвратено изръмжа.

— Единство! — извика той. — Нямаме единство! Каква заплаха можем да бъдем за когото и да било, щом не спираме да се избиваме помежду си? — Той подритна пепелта и във въздуха се вдигна черен облак. — Представяте ли си как ни се присмиват? Смятат, че ще е детска игра да ни вземат града. Знаят, че глупостта ни прави слаби! Че сами ще им предадем кръвта си.

Сега вече половината от вампирите в стаята изреваха неодобрително.

— Ще можем ли да се съюзим, или ще са оставим да умрем?

— Ние ще ги разбием, шефе — изрева Раул.

Райли се озъби срещу него.

— Не и ако не можеш да се контролираш! Не и ако не се разбираш с всеки един от присъстващите тук. Всеки, когото убиете — и той отново подритна пепелта, — може да се окаже точно онзи, който е щял да спаси живота ви. Всеки убит член на сборището ни е подарък за враговете ни. Все едно сами ги приканвате да ви унищожат.

Кристи и Раул се спогледаха, като че се виждаха за пръв път. Останалите направиха същото. Не за пръв път чувахме думата сборище, но досега никой не я беше използвал по адрес на собствената ни група. Значи бяхме сборище.

— Нека ви разкажа нещичко за враговете ни — подхвана Райли и всички очи се приковаха в лицето му. — Тяхното сборище е далеч по-старо от нашето. Съществуват от стотици години и неслучайно са успели да оцелеят толкова дълго. Умни са и изобретателни, и твърдо решени да превземат Сиатъл, защото знаят, че насреща си имат шепа неорганизирани хлапета, които ще свършат половината им работа!

Ново ръмжене, но някои от гласовете прозвучаха по-предпазливо, не толкова гневно. Неколцина от по-тихите вампири, онези, които Райли вероятно би нарекъл питомни, имаха стреснат вид.

Райли също го забеляза.

— Ето как гледат на нас, но само защото не могат да ни видят заедно. Заедно, ще ги смажем. Ако можеха да ни видят един до друг, в строй, щяха да изпаднат в ужас. И точно така трябва да ни видят. Защото няма да стоим тук и да чакаме да ни унищожат един по един. Ще ги нападнем от засада. След четири дни.

Четири дни? Явно създателката ни не искаше да рискува, беше си оставила известен резерв. Погледнах отново към затворената врата. Къде ли се губеше Диего?

Другите реагираха на поставения срок с изненада, а някои и със страх.

— Ще ги сварим неподготвени — увери ни Райли. — И през ум няма да им мине, че ще ги причакаме всички заедно. А най-хубавото съм ви оставил за десерт. Те са само седем.

За миг настъпи смаяна тишина.

После Раул не се сдържа.

— Какво?

Кристи зяпна Райли със същото невярващо изражение, а из стаята се понесе шепот.

— Седем?

— Да не се шегува?

— Хей — извика Райли. — Не се шегувах, като казах, че сборището е опасно. Мъдри са, и… коварни. Лукави. На наша страна ще е силата, на тяхна — коварството. Ако играем по техните правила, ще ни победят. Но подходим ли както за нас е изгодно… — той не довърши, само се усмихна.

— Да вървим още сега — въодушеви се Раул. — Да ги заличим от пейзажа начаса. — Кевин изръмжа ентусиазирано.

— Я по-полека, малоумнико. Победа не се печели слепешком — скастри го Райли.

— Какво друго трябва да знаем за тях? — обади се Кристи и хвърли надменен поглед към Раул.

Райли се поколеба, сякаш се чудеше как да подреди думите си.

— Така, да видим откъде да започна. Май на първо място трябва да знаете, че… че още не знаете всичко за вампирите. Не исках да ви засипвам с информация още от самото начало. — Нова пауза, а по лицата на всички се изписа объркване. — Всъщност вече имате известен опит с така наречените „таланти“. Нали си имаме Фред.

Всички погледи се насочиха към Фред — или по-точно, се опитаха да се насочат към Фред. Изражението на Райли подсказваше, че на Фред не му е особено приятно да се оказва център на внимание. Май беше усилил „таланта“ си, както го бе нарекъл Райли. Райли трепна и побърза да извърне поглед. Продължавах да не усещам нищо.

— Е, някои вампири притежават дарби, които далеч надминават обичайната свръхсила и съвършените сетива. Нещо такова сте виждали и в… в нашето сборище. — Внимаваше да не изтърве пак името на Фред. — Дарбите са рядкост — да речем, едно на петдесет, — но всяка е различна. Съществуват множество варианти и някои са по-могъщи от други.

Чувах, че около мен мърморят, питат се на глас дали пък нямат някакъв талант. Раул се перчеше, убеден, че е надарен. Според мен единственият сред нас, който бе по-специален от останалите, стоеше точно до мен.

— Съсредоточете се! — нареди Райли. — Не ви разказвам тия неща, за да ви развличам.

— И това вражеско сборище — прекъсна го Кристи — е надарено, така ли?

Райли кимна доволно.

— Именно. Радвам се, че поне един от вас е в състояние да свърже нещата.

Горната устна на Раул неволно оголи зъбите му.

— Сборището разполага с опасни таланти — продължи Райли, а гласът му премина в глух шепот. — Сред тях има четец на мисли. — Плъзна поглед по лицата ни, за да разбере дали схващаме значението на думите му. Май не остана доволен от видяното. — Помислете малко! Ще може да прочете всяка мисъл, минала през главата ви. Ако нападате, ще знае какъв ход ще предприемете още преди вие самите да го осъзнавате. Решите ли да се хвърлите отляво, ще е готов да ви пресрещне.

Всички застинаха, напрегнати, докато се мъчеха да си представят.

— Затова сме толкова предпазливи — и аз, и онази, която ви създаде.

При последните думи Кристи стреснато се отдръпна от Райли. Лицето на Раул съвсем се смръщи. Атмосферата рязко се промени.

— Не знаете името й и не знаете как изглежда. Така предпазваме всеки от нас. Ако случайно се натъкнат на някого, няма как да разберат, че сте свързани с нея, и е възможно да ви оставят на мира. Защото разберат ли, че сте част от нейното сборище, екзекуцията няма да ви се размине.

Това не ми прозвуча особено логично. Защо ми се струваше, че тайната защитаваше повече нея, отколкото нас? Райли побърза да продължи, без да ни дава възможност да разсъждаваме върху думите му.

— Естествено, сега, след като решиха да превземат Сиатъл, това вече няма значение. Ще ги изненадаме по пътя им насам и ще ги унищожим. — Той подсвирна пронизително с уста. — И готово. После не само градът ще е наш, но и останалите сборища ще си знаят да не се захващат с нас. Няма да се налага да прикриваме следите си. За всеки ще има колкото кръв пожелае. Ще ловуваме всяка нощ. Ще се преместим в самия център на града и ще пируваме.

Изригна ръмжене и зъбене, като аплодисменти. Всички ликуваха. Освен мен. Не помръднах, не издадох звук. Нито пък Фред, но пък кой би могъл да каже защо?

Аз не можех да се включа, защото обещанията на Райли ми звучаха като лъжи. В противен случай цялата линия на разсъжденията ми щеше да се окаже погрешна. Райли твърдеше, че единствено враговете ни пречеха да ловуваме без предпазливост и без задръжки. Но това не се връзваше с факта, че останалите вампири по света явно проявяваха дискретност, иначе хората отдавна щяха да са разбрали за съществуването им.

Но не успявах да се съсредоточа достатъчно, за да анализирам думите на Райли, защото вратата над стълбите не помръдваше. Диего…

— Ще трябва обаче да сме единни. Днес ще ви покажа някои техники. Бойни техники. Ще се наложи да усвоите някои неща, а не да влачите крака като прохождащи деца. Когато се стъмни, ще излезем навън да се упражняваме. Искам да се стараете, но не да се престаравате. Нямам намерение да губя друг член от сборището! Необходими сме един на друг, необходим ни е всеки един. Няма да търпя повече глупости. И ако смятате, че не сте длъжни да се подчинявате, дълбоко грешите. — Той млъкна за миг, после мускулите на лицето му се свиха по нов начин. — А колко много грешите, ще разберете, когато ви заведа при нея — потръпнах и усетих общата тръпка да преминава през стаята — и ви държа, докато ви откъсва краката, а после бавно, съвсем бавно, изгори пръстите ви, ушите, устните, езика и всеки друг израстък на тялото ви един по един.

Всички бяхме губили поне по един крайник и всички се бяхме гърчили в пламъци при трансформацията, така че лесно си представихме усещането, но не заплахата бе най-ужасяващото. Най-страшно бе изражението на Райли, докато говореше. Чертите му не се разкривиха от гняв както обикновено, а останаха спокойни и студени, гладки и красиви, устните му леко извити в бегла усмивка. Внезапно ми се стори, че това е един съвсем нов Райли. Нещо го беше променило, ожесточило, но не можех да си представя какво би могло да се случи за една-единствена нощ, за да създаде тази жестока, съвършена усмивка.

Извърнах поглед, потрепервайки, и видях, как усмивката на Раул също се промени, идеално копие на тази на Райли. Направо чувах въртенето на зъбните колела в главата му. За в бъдеще нямаше да убива жертвите си толкова бързо.

— А сега, да определим екипите, за да можем да работим по групи — продължи Райли, а лицето му доби обичайното си изражение. — Кристи, Раул, всеки да събере хлапетата си, а после поделете останалите по равно. И без караници! Покажете, че поне едно нещо можете да свършите с малко разум. Искам да се докажете.

Той се отдалечи от двамата, без да обръща внимание, че те почти мигновено започнаха да се препират, и описа широк кръг по периферията на стаята. Крачейки, докосна няколко вампири по рамото, побутна ги към един от двамата водачи. Пътят му бе толкова заобиколен, че в началото не разбрах, че е тръгнал към мен.

— Бри — започна той, присвил очи към мястото ми. Май не му беше лесно.

Почувствах се като парче лед. Явно бе надушил следата ми. Бях мъртва.

— Бри? — повтори той по-меко. Гласът му ми напомни за първия път, когато ме беше заговорил. Когато все още се държеше мило с мен. После добави още по-тихо: — Обещах на Диего да ти предам съобщение. Каза да ти предам, че е свързано с нинджите. Схващаш ли нещо?

Все още не успяваше да погледне право към мен, но се промъкваше все по-близо.

— Диего? — прошепнах. Не можах да се сдържа.

Райли се усмихна леко.

— Може ли да поговорим? — посочи той вратата с глава. — Проверил съм всички прозорци. На първия етаж е съвсем тъмно и безопасно.

Знаех, че отделя ли се от Фред, няма как да съм в пълна безопасност, но трябваше да чуя какво е искал да ми каже Диего. Какво ли се бе случило? Трябваше да остана с него, да се изправим заедно пред Райли.

Последвах Райли през стаята, като държах главата си наведена. Той даде инструкции на Раул, кимна на Кристи, после се качихме по стълбите. С ъгълчето на очите си забелязах, че неколцина го проследиха любопитно с поглед.

Райли мина пръв през вратата. Кухнята действително тънеше в непрогледен мрак както бе обещал. Направи ми знак да не спирам и ме поведе по тъмния коридор, покрай няколко отворени врати на спални, а после през втора врата с резе. Озовахме се в гаража.

— Смела си — отбеляза той тихо. — Или изключително доверчива. Мислех, че ще се наложи да те убеждавам да се качиш на горния етаж, при положение че слънцето не е залязло.

Опа. Трябваше да демонстрирам повече плахост. Но вече беше късно. Свих рамене.

— Значи двамата с Диего сте близки, а? — попита той едва чуто. Ако долу в мазето пазеха тишина, вероятно все пак щяха да го чуят, но точно в момента бяха твърде шумни.

Отново свих рамене.

— Той ми спаси живота — прошепнах.

Райли вдигна брадичка, но не кимна, а ме изгледа преценяващо. Дали ми вярваше? Дали смяташе, че все още се страхувам от дневната светлина?

— Той е най-добрият — каза Райли. — Най-умното хлапе, с което разполагам.

Кимнах.

— Поговорихме малко за ситуацията. Решихме, че няма да е зле да проучим нещата. Твърде опасно е да тръгнем на сляпо. А той е единственият, на който мога да разчитам да разузнае. — Райли издиша рязко, почти гневно. — Де да имах двама като него! Фитилът на Раул е твърде къс, а Кристи е така погълната от себе си, че не успява да схване широката картина, но са най-доброто, което имам, така че ще трябва да се справя с тях. Диего твърди, че и ти си умна.

Зачаках, несигурна каква част от историята ни знае.

— Трябва да ми помогнеш за Фред. Талантът му е станал невероятно силен. Тази вечер не успях дори да погледна към него.

Отново кимнах предпазливо.

— Представи си колко ще е лесно, ако враговете ни не са в състояние даже да ни погледнат!

Не смятах, че подобна идея би допаднала на Фред, но може да грешах. Нямах впечатление да е особено загрижен за сборището ни. Дали ще иска да ни спаси?

Не отвърнах.

— Прекарваш доста време с него.

Вдигнах рамене.

— Така никой не ме закача. Но изобщо не е лесно.

Райли сви устни и кимна.

— Умна си, точно както твърди Диего.

— А той къде е?

Не биваше да питам. Но думите сами се откъснаха от устата ми. Зачаках напрегнато, мъчейки се да си придам незаинтересован вид, но едва ли успявах да заблудя Райли.

— Нямаме никакво време. Пратих го на юг в момента, в който разбрах какво предстои. Ако враговете ни решат да нападнат по-рано, ще може да ни предупреди. А когато тръгнем напред, той ще ни пресрещне.

Опитах се да си представя къде ли бе Диего в момента. Копнеех да съм с него. Може би щях да успея да го убедя да не се подчинява на Райли, да не застава на огневата линия. А може би нямаше. Май, както се опасявах, Диего бе твърде близък с Райли.

— Помоли да ти предам нещо.

Очите ми се стрелнаха към лицето на Райли. Твърде бързо, твърде нетърпеливо. За пореден път се издадох.

— На мен ми звучи абсолютно безсмислено. Каза ми следното: „Предай на Бри, че измислих ръкостискане. Ще й покажа след четири дена, когато се срещнем.“ Нямам никаква представа какво означава. Ти схващаш ли?

Опитах се да блъфирам.

— Горе-долу. Спомена, че трябва да си измислим тайно ръкостискане. За подводната пещера. Нещо като парола. Но май се майтапеше. Нямам представа какво е имал предвид сега.

Райли се подсмихна.

— Бедният Диего.

— Какво?

— Май хлапето те харесва доста повече, отколкото ти него.

— О — извърнах, поглед объркано. Дали Диего не ми пращаше такова съобщение, за да ми подскаже, че мога да имам доверие на Райли? Но пък не му беше споменал, че знам за слънцето. И все пак, явно му се доверяваше достатъчно, щом бе разкрил, че има чувства към мен. Въпреки всичко реших, че ще е по-разумно да си държа устата затворена. Твърде много неща се бяха променили.

— Не го отписвай още, Бри. Той е най-добрият, нали ти казах. Дай му шанс.

Нима Райли ми даваше романтични съвети? Нещата ставаха съвсем странни. Кимнах кратко и смотолевих:

— Добре.

— Виж дали ще успееш да поговориш с Фред. Да сме сигурни, че е на наша страна.

Свих рамене.

— Ще направя каквото мога.

Райли се усмихна.

— Чудесно. Преди да потеглим, ще те дръпна настрани, за да ми кажеш как е минало. И ще се постарая да стане по-непринудено от днес. Не искам Фред да реши, че го шпионирам.

— Добре.

Райли направи знак да го последвам и тръгна обратно към мазето.

Обучението продължи целия ден, но аз не се включих. Веднага щом Райли се върна при новите водачи, аз заех мястото си до Фред. Останалите бяха разпределени в четири групи по четирима, а Раул и Кристи ги ръководеха. Фред така и не го бяха избрали, или може би не им беше обърнал внимание, или пък изобщо не виждаха, че е в стаята. Аз обаче продължавах да го виждам. Изпъкваше — единственият, който не участваше, като едър рус слон насред стаята.

Нямах никакво желание да печеля благоразположението нито на екипа на Раул, нито на този на Кристи, така че само наблюдавах. Никой не даваше вид да забелязва, че кръшкам и си стоя до Фред. Макар талантът му донякъде да ни правеше невидими, имах чувството, че много се набивам на очи. Щеше ми се да съм невидима за самата себе си — да разбера как действа илюзията, за да й повярвам. Но никой не ни обръщаше внимание и след известно време почти се отпуснах.

Наблюдавах внимателно тренировките. Щеше ми се да знам всичко, за всеки случай. Нямах намерение да се бия. Исках да намеря Диего и заедно да се опитаме да се измъкнем. Но пък възможно бе Диего да иска да се бие. Или да ни се наложи да се бием, за да се откопчим от останалите. Така че беше по-добре да внимавам.

Един-единствен път попитаха за Диего. При това Кевин, но ми се стори, че Раул го накара.

— Е какво, Диего май в крайна сметка се изпържи, а? — попита той с пресилено весел тон.

— Диего е с нея — отвърна Райли и на всички стана ясно кого има предвид. — На разузнаване.

Неколцина неволно потръпнаха. Повече никой не спомена Диего.

Дали действително беше с нея? Самата мисъл ме плашеше. Може би Райли просто се опитваше да отклони въпросите. Едва ли искаше Раул да завижда и да се чувства изместен, след като му беше необходим в най-арогантното си настроение. Нямаше как да съм сигурна, а нямах намерение да питам. Мълчах си както обикновено и наблюдавах тренировката.

В крайна сметка ми писна да гледам, взе да ме мъчи жажда. Райли не остави армията на мира в продължение на три дена и две нощи. През деня беше трудно да стоя настрана от тълпата — така плътно бяхме натъпкани в мазето. Но пък за Райли беше по-лесно — обикновено успяваше да се намеси, преди нещата да загрубеят. Навън, нощно време, имаха повече пространство да се развихрят, а Райли хвърчеше напред-назад да лови крайници и да ги връща на собствениците им. Сдържаше гнева си доста добре и този път бе проявил нужната съобразителност да изземе всички запалки. Готова бях да се обзаложа, че положението ще излезе извън контрол, че при положение че Раул и Кристи се държат за гърлото дни наред, ще загубим поне двама от редиците си. Но се оказа, че Райли ги контролира далеч по-добре, отколкото смятах за възможно.

Успехът му очевидно се дължеше на повторението. Направи ми впечатление, че не спира да повтаря едно и също, отново и отново.

Действайте заедно, пазете си гърба, не нападайте директно;

Действайте заедно, пазете си гърба, не нападайте директно;

Действайте заедно, пазете си гърба, не нападайте директно;

Донякъде беше абсурдно и всички изглеждаха изключително глупаво. Но бях сигурна, че и аз щях да се държа точно толкова глупаво, ако участвах в битката, вместо спокойно да наблюдавам от страничната линия редом с Фред.

Сетих се как Райли ни бе внушил страх от слънцето. Чрез постоянно повторение.

Но беше толкова скучно, че някъде след десетия час на първия ден Фред измъкна отнякъде тесте карти и започна да реди пасианс. Което се оказа далеч по-интересно от това да наблюдавам едни и същи грешки, така че започнах да наблюдавам него.

След още дванайсет часа — отново бяхме на закрито — побутнах Фред, за да му обърна внимание, че може да премести една червена петица. Той кимна и ме послуша. След като приключи, раздаде карти и на двама ни и започнахме игра на руми. И двамата мълчахме, но той се усмихна един-два пъти. Останалите не ни поглеждаха и никой не пожела да се включи.

Нямаше паузи за лов, което с течение на времето започна да оказва влияние. Далеч по-лесно се стигаше до бой, достатъчна бе и най-малката провокация. Инструкциите на Райли започнаха да звучат по-отсечено, той сам откъсна две ръце. Опитвах се да не мисля за изгарящата жажда. В крайна сметка сигурно и Райли изпитваше жажда, така че едва ли щяхме да продължаваме вечно. Но през повечето време в главата ми присъстваше единствено жаждата. Фред също имаше доста напрегнат вид.

В началото на третата нощ — оставаше ни още един ден, мисъл, която караше празния ми стомах да се свива — Райли спря битките.

— Приключвайте, деца — нареди той и всички го приближиха в хлабав полукръг. Някогашните банди пак бяха в стария си състав. Май тренировките не бяха оказали влияние върху конфигурацията им. Фред пъхна картите в задния си джоб и се изправи. Застанах по-плътно до него, разчитайки, че отблъскващата му аура ще ме пази.

— Добре се справяте, — похвали ни Райли. — Довечера ви се полага награда. Пийте до насита, защото знам, че утре ще искате да сте във върхова форма.

От почти всички гърла се изтръгна облекчено ръмжене.

— Съвсем умишлено казвам, че ще искате, а не че ще трябва — продължи Райли. — Мисля, че схванахте. Държахте се умно и работихте усилено. Враговете ни изобщо няма да разберат какво ги е връхлетяло.

Кристи и Раул изръмжаха и привържениците им на мига се включиха. С изненада установих, че в този момент действително приличат на армия. Не че маршируваха във формация или нещо от сорта, просто реагираха така еднакво. Сякаш бяха част от по-голям организъм. Както винаги, двамата с Фред бяхме изключението, но реших, че само Райли усеща присъствието ни — от време на време очите му се плъзгаха към мястото, където стояхме, сякаш проверяваше дали продължава да усеща дарбата на Фред. Той май нямаше против, че не се включваме. Поне засега.

— Ъъъ, имаш предвид утре вечер, нали, шефе? — попита Раул.

— Точно така — отвърна Райли със странна усмивчица. Като че ли никой не забеляза нещо особено в отговора му — освен Фред. Той ме погледна с вдигната вежда. Свих рамене.

— Готови ли сте за наградата? — попита Райли.

Малката му армия заръмжа в отговор.

— Тази вечер ще вкусите света такъв, какъвто ще бъде, след като премахнем конкуренцията от сцената. Следвайте ме!

Райли хукна напред, а Раул и дружинката му литнаха плътно по петите му. Хората на Кристи заблъскаха и задрапаха, за да застанат начело.

— Я внимавайте да не размисля! — кресна Райли от група дървета по-напред. — Като нищо ще си останете жадни. Мислите ли, че ми пука?

Кристи излая някаква заповед и групата й намусено изостана зад тази на Раул. Двамата с Фред изчакахме и последният да се скрие от поглед. После Фред направи широк жест с ръка — път на дамите. При това май не от страх, че ще се окажа зад гърба му, а от чиста любезност. Затичах след армията.

Останалите отдавна бяха изчезнали, но лесно следвахме дирята. Тичахме в уютно мълчание. Чудех се за какво ли мисли. Може би единствено за жаждата си. Аз самата горях, така че вероятно и с него бе така.

Настигнахме останалите след около пет минути, но продължихме на известно разстояние зад тях. Армията се придвижваше невероятно тихо. Бяха съсредоточени, и… почти дисциплинирани. Направо съжалих, че Райли не бе започнал обучението по-рано. Сега бе далеч по-лесно да се общува с останалите.

Прекосихме пуста двулентова автострада, поредната ивица гора, след това се озовахме на ивица плаж. Водата беше напълно спокойна, а бяхме тичали почти право на север, така че вероятно беше проливът. Не бяхме минали покрай къщи, което едва ли беше случайно. Както бяхме жадни и с изопнати нерви, нямаше да е трудно крехката ни организация да рухне и да се хвърлим в безогледно лапане.

Досега не бяхме ловували всички заедно и бях убедена, че идеята не е добра. Помнех как Кевин и хлапето Спайдърмен се бяха сбили за жената в колата в онази първа нощ, когато заговорих Диего. Надявах се Райли да е подсигурил достатъчно тела, в противен случай вампирите щяха да започнат да се разкъсват един друг, само и само да се доберат до повече кръв.

Райли спря до ръба на водата.

— Този път няма нужда от сдържаност — каза той. — Искам да сте сити и силни — в най-добрата си форма. А сега… да вървим на купон.

Той се гмурна плавно във вълните. Останалите заръмжаха ентусиазирано и се хвърлиха след него. Двамата с Фред ги последвахме по-плътно, тъй като във водата нямаше как да долавяме миризмата. Но усещах колебанието на Фред — готов беше да хукне, ако се окажеше, че Райли ни готви нещо различно от ядене на корем. Май не му вярваше повече от мен.

Не след дълго видях останалите да се издигат към повърхността. Двамата с Фред изплувахме последни, а Райли заговори веднага щом главите ни се показаха, сякаш ни бе чакал. Явно доста по-ясно усещаше близостта на Фред, отколкото останалите.

— Ето там — посочи той голям ферибот, който пухтеше на юг, вероятно последният курс от Канада за тази нощ. — Дайте ми минутка. Когато спре токът, всички са ваши.

Чу се доволен шепот. Някой се изкикоти. Райли се стрелна като куршум и само секунди по-късно видяхме, че се катери по стената на ферибота. Насочи се право към контролната кула. Явно за да изключи радиостанцията. Можеше да говори колкото си иска, че враговете били единствената причина за предпазливостта ни, но бях сигурна, че има и още нещо. Хората не биваше да знаят за съществуването на вампирите. Или поне не за дълго. Докато не ги убием.

Райли счупи с ритник един широк прозорец и изчезна в кулата. След пет секунди светлините изгаснаха.

Осъзнах, че Раул го няма. Явно се бе гмурнал, за да не чуем, че плува след Райли. Всички се хвърлиха напред и водата се разпени като при нападение на огромен пасаж баракуди.

Двамата с Фред заплувахме по-бавно. Малко напомняхме на възрастна двойка. Не си говорехме, но въпреки това правехме всичко абсолютно едновременно.

Стигнахме кораба около три секунди след останалите, а въздухът вече трептеше от писъци и беше наситен с топлия мирис на кръв. Миризмата ме накара да осъзная колко съм жадна, но това беше последната мисъл в главата ми. Мозъкът ми напълно изключи. Остана единствено пламтящата болка в гърлото и възхитителният аромат на кръвта — кръв навсякъде, — която обещаваше да потуши огъня.

Когато всички приключи и на кораба не остана нито едно туптящо сърце, нямах представа колко хора бях убила. Със сигурност поне три пъти повече, отколкото друг път. Чувствах се разгорещена и със зачервени страни. Бях продължила да пия и след като най-после бях утолила жаждата си, от чиста лакомия. Кръвта на ферибота бе чиста и вкусна — тези пътници не бяха измет. Но макар никак да не се бях сдържала, вероятно бройката ми бе сравнително скромна. Раул бе заобиколен от толкова много обезобразени тела, че буквално бяха образували могила. Той седеше на върха на купчината и се смееше гръмогласно.

Той не беше единственият. Потъналият в мрак кораб ехтеше от доволен смях. Чух Кристи да се обажда:

— Невероятно беше — ура за Райли! — Неколцина от групата й завикаха „ура“ в нестроен хор, досущ като развеселени пияници.

Джен и Кевин се появиха на горната палуба вир-вода.

— Хванахме всички, шефе — подвикна Джен към Райли. Значи някои от хората се бяха опитали да се спасят с плуване. Изобщо не бях забелязала.

Потърсих Фред. Не го видях веднага. Накрая усетих, че ми е трудно да гледам право към едно ъгълче зад автомата за напитки, и се отправих натам. При първите няколко крачки имах чувството, че люшкането на ферибота всеки момент ще обърне червата ми, но когато се приближих достатъчно, усещането намаля и накрая забелязах Фред до прозореца. Той се усмихна кратко, после се втренчи някъде над главата ми. Проследих погледа му и видях, че наблюдава Райли. Имах чувството, че от известно време само това прави.

— Е, деца — обади се Райли, — разбрахте колко сладък е животът, но сега имаме малко работа!

Всички заръмжаха ентусиазирано.

— Имам да ви казвам още три неща, а едно от тях включва лек десерт, така че давайте да потапяме тази гемия и да се прибираме у дома!

През смях, примесен с ръмжене, армията се захвана да руши кораба. Двамата с Фред се измъкнахме през прозореца и загледахме представлението от разстояние. Не след дълго фериботът се скърши през средата със силен метален трясък. Средната част потъна първа, после носът и кърмата се извъртяха и за миг щръкнаха нагоре към небето. Не потънаха едновременно, кърмата изпревари носа с няколко секунди. Пасажът баракуди се насочи към нас. С Фред заплувахме към брега.

Втурнахме се към къщи заедно с останалите, но на известно разстояние. Един-два пъти Фред се обърна към мен, сякаш искаше да каже нещо, но всеки път се разколебаваше.

В къщата Райли реши да остави празничното настроение да се уталожи от само себе си. Няколко часа по-късно още му беше трудно да накара всички да възприемат сериозен тон. Но този път поне не се налагаше да обуздава сбивания, а само превъзбуда. Ако всичките му обещания бяха просто лъжа, както бях убедена, след засадата щеше да си има проблеми. Тези вампири бяха разбрали какво е безнаказаност и нямаше лесно да се върнат към ограниченията. Но поне за настоящата вечер Райли бе герой.

Най-накрая, предполагам малко след като изгря слънцето, всички утихнаха и се съсредоточиха. Израженията им даваха да се разбере, че са готови да попият всяка негова дума.

Райли се покатери до средата на стълбите със сериозен вид.

— Три неща — подхвана той. — Първо, трябва да сме сигурни, че нападаме сборището, което ни трябва. Ако случайно се натъкнем на друг клан и ги избием, сами ще си сложим главата в торбата. Врагът ни трябва да е хем самонадеян, хем неподготвен. Две неща отличават това сборище, и двете се набиват на очи. Първото е, че изглеждат различно — очите им са жълти.

Надигна се объркан шепот.

— Жълти ли? — повтори Раул с отвратен тон.

— Светът на вампирите крие още много загадки, с които не сте се сблъсквали. Казах ви, че тези вампири са стари. Очите им са по-слаби от нашите, пожълтели с годините. Което пак е плюс за нас. — Той кимна на себе си, сякаш отбелязваше нещо наум. — Но тъй като съществуват и други стари вампири, ето един сигурен начин да не сбъркаме… а тук се намесва и десертът, за който споменах. — Райли се усмихна лукаво и направи многозначителна пауза. — Това трудно ще го схванете — предупреди той. — Аз самият не го разбирам, но съм го виждал с очите си. Тези стари вампири дотолкова са омекнали, че си имат човек за домашен любимец, пълноправен член на сборището.

Разкритието му бе посрещнато с недоумяващо мълчание. Пълно недоверие.

— Знам, не е лесно да се проумее. Но е вярно. Ще знаем със сигурност, че са те, ако с тях има и човешко момиче.

— Ама… как така? — обади се Кристи. — Искаш да кажеш, че си носят закуска ли?

— Не, момичето винаги е едно и също, едно-единствено, и не възнамеряват да я убиват. Не знам как го правят, нито пък защо. Може би просто искат да са различни. Може би искат да демонстрират самоконтрол. Може би смятат, че така изглеждат по-силни. За мен няма смисъл. Но съм я виждал. Нещо повече, подушвал съм я.

Бавно и театрално Райли бръкна в джоба на якето си и извади малка прозрачна торбичка с цип, в която бе сгънато парче червен плат.

— През последните няколко седмици направих проучвания, проверих жълтооките още щом пристигнаха в района. — Той направи пауза и ни хвърли бащински поглед. — Грижа се за децата си. Както и да е, когато разбрах, че се канят да ни нападнат, взех това — той размаха торбичката, — за да можем по-лесно да ги проследим. Искам всички да запомните миризмата.

Той подаде торбичката на Раул, който отвори пластмасовия цип и вдиша дълбоко. После вдигна стреснато поглед към Райли.

— Нали ви казах — рече Райли. — Невероятно, а?

Присвил замислено очи, Раул подаде торбичката на Кевин.

Един по един, всеки от вампирите подуши торбичката. Очите на всички се разшириха, но друга реакция нямаше. Обзе ме любопитство, затова се отдалечих от Фред, докато не усетих лекото гадене, което подсказваше, че съм извън обсега на защитата му. Промъкнах се напред, докато не се озовах до хлапето Спайдърмен, което май бе последно на опашката. Когато дойде негов ред, той подуши торбичката и като че ли се накани да я върне на онзи, който му я беше подал, но аз протегнах ръка и изсъсках тихо. Той цял подскочи, сякаш не ме беше виждал никога досега, и ми подаде торбичката.

Червеният плат като че ли беше блуза. Заврях нос в отвора, без да откъсвам очи от вампирите около мен, за всеки случай, и вдишах.

Аха. Сега разбрах израженията и усетих, че и на моето лице се изписва същото. Защото човекът, който бе носил тази блуза, притежаваше изключително сладка кръв. Прав беше Райли да говори за десерт. От друга страна, жаждата ми бе максимално уталожена. И макар очите ми да се разшириха одобрително, не усетих достатъчно болка в гърлото, за да се намръщя. Би било чудесно да усетя тази кръв в устата си, но точно в момента не страдах, че не мога.

Интересно след колко време щях да ожаднея отново. Обикновено няколко часа след хранене, болката започваше да се завръща, да се усилва и след два-три дни вече не бях в състояние да мисля за друго дори за секунда. Дали прекомерното количество кръв, което бях погълнала, щеше да забави ефекта? Май доста скоро щях да разбера.

Хвърлих поглед наоколо, за да съм сигурна, че никой не чака торбичката, защото реших, че вероятно и на Фред му е любопитно. Райли улови погледа ми, усмихна се съвсем лекичко и направи почти незабележим жест с брадичка към ъгъла, в който стоеше Фред. Веднага ми се прииска да направя точно обратното, но както и да е. Не желаех да будя подозренията му.

Тръгнах обратно към Фред, без да обръщам внимание на гаденето, но накрая то отслабна и се озовах точно до него. Подадох му торбичката. Май остана доволен, че съм се сетила за него. Усмихна се, после подуши блузата. След секунда кимна замислено на себе си. Върна ми торбичката с многозначителен поглед. Следващия път, когато останехме сами, вероятно щеше да изрече гласно онова, което от известно време искаше да сподели.

Хвърлих торбичката към Спайдърмен, който реагира, сякаш тя падаше от небето, но все пак я хвана, преди да е тупнала на земята.

Всички коментираха миризмата. Райли плесна два пъти с ръце.

— Така, значи това е десертът, за който говорех. Момичето ще бъде с жълтооките. И който се добере пръв до нея получава десерт. Съвсем просто.

Понесе се одобрително ръмжене. Ревниво ръмжене.

Просто, да, но… съвсем не на място. Нали уж целта бе да унищожим сборището на жълтооките? И трябваше да сме единни. Тогава защо намесваше награда за първия, награда само за един от нас? Сигурният резултат от подобен план бе едно мъртво момиче. Сещах се за поне десетина по-ефикасни начина да мотивира армията. Например онзи, който убие най-много жълтооки, получава момичето. Или онзи, който най-добре се сработи с останалите. Онзи, който най-стриктно се придържа към плана. Онзи, който най-точно изпълнява заповедите. Най-добрият съотборник и така нататък. Трябваше да се съсредоточим върху опасността, а тя съвсем не беше в човека.

Огледах се и реших, че никой от останалите не разсъждава в тази посока. Раул и Кристи се гледаха злобно. Чух, как Сара и Джен спорят шепнешком дали да не си поделят наградата.

Е, може би Фред поне мислеше като мен. Той също се беше смръщил.

— И последното — обади се Райли. За първи път в гласа му се долавяше известно колебание. — Вероятно още по-трудно ще го възприемете, затова направо ще го демонстрирам. Не ви карам да правите нещо, което аз самият не бих направил. Помнете, че съм зад вас във всеки един момент.

Вампирите отново застинаха. Забелязах, че Раул се е добрал до пликчето и го стиска собственически.

— Тепърва има да учите много за света на вампирите — започна Райли. — Някои неща са по-логични от другите. А това е от онези, които в първия момент звучат абсурдно, но аз самият съм го изпитвал и сега ще ви го покажа. — Той направи дълга пауза, после продължи: — Четири пъти годишно слънцето пада под определен непряк ъгъл. В този ден, четири пъти годишно, е безопасно… да се покажем на дневна светлина.

И най-леките движения замряха. Никой не дишаше. Райли говореше пред гора от статуи.

— Един от тези специални дни започва именно днес. Слънцето, което днес изгрява, не може да ни нарани. Ще използваме това рядко изключение, за да изненадаме враговете си.

Мислите ми се завъртяха и преобърнаха. Значи Райли знаеше, че е безопасно да се показваме на слънце. Или пък не знаеше, а създателката ни му беше втълпила тази история с „четирите дни годишно“. Или пък… беше прав и двамата с Диего случайно бяхме уцелили такъв ден. Само дето Диего се бе показвал на светло и по-рано. А и Райли се опитваше да го изкара като някакво периодично явление, свързано примерно със слънцестоенето, докато двамата с Диего се бяхме показали на дневна светлина едва преди четири дена.

Разбирах, че Райли и създателката ни използваха страха от слънцето, за да ни контролират. Беше съвсем логично. Но защо бяха решили да ни кажат истината, или поне малка част от нея, точно сега?

Можех да се обзаложа, че онези страховити черни наметала имаха пръст в решението й. Вероятно тя искаше да изпревари крайния срок. Наметалата така и не дадоха дума, че ще я оставят жива, след като избием всички жълтооки. Предполагах, че щеше да хукне като куршум в секундата, в която постигнеше целта си тук. И щом избием жълтооките, щеше да замине на продължителна почивка в Австралия, или някъде другаде на другия край на света. Естествено, нямаше да ни изпрати официални покани. Трябваше максимално бързо да открия Диего и да се спасяваме. А не беше зле да намекна нещичко и на Фред. Реших да го направя веднага щом се случи да останем сами.

Толкова много манипулация имаше в кратката реч на Райли, че не бях сигурна дали успявам да доловя всичко. Щеше ми се Диего да е до мен, за да анализираме всичко заедно.

Ако Райли бе импровизирал историята с четирите дни, май се досещах защо. Нямаше как просто да каже: „Вижте, цял живот ви лъгах, но ето сега ви казвам истината“. Та нали искаше днес да го последваме в битка, не би рискувал да срине трудно спечеленото доверие.

— Прави сте да се страхувате — обърна се той към статуите. — Единствената причина все още да сте живи, е, че се подчинявахте, когато ви казвах да внимавате. Прибирахте се навреме, не допускахте грешки. Страхът ви направи хитри и предпазливи. Така че не очаквам лесно да се отърсите от него. Не очаквам да хукнете навън само защото аз казвам. Но… — той обходи стаята с поглед. — Очаквам да ме последвате навън.

Очите му се отделиха от публиката за част от секундата и бегло се спряха на нещо над главата ми.

— Гледайте ме — продължи той. — Слушайте ме. Вярвайте ми. Когато видите, че нищо ми няма, повярвайте на очите си. Слънцето в този единствен ден все пак има интересен ефект върху кожата ни. Ще се убедите сами. Но няма да ви нарани по никакъв начин. Не бих ви изложил на излишна опасност. Знаете го.

Той тръгна нагоре по стълбите.

— Райли, не може ли просто да изчакаме… — започна Кристи.

— Наблюдавайте какво правя — прекъсна я Райли, без да спира равномерната си крачка. — Това ще ни даде огромно предимство. Жълтооките знаят за специалния ден, но не знаят, че ние знаем. — Още докато говореше, отвори вратата и влезе в кухнята. Щорите бяха спуснати и в кухнята бе тъмно, но въпреки това всички се отдръпнаха от отворената врата. Всички освен мен. Гласът му продължаваше да се отдалечава по посока на входната врата. — Младите вампири трудно свикват с това изключение и донякъде са прави. Онези, които не се пазят от дневната светлина, не оцеляват дълго.

Усетих погледа на Фред. Вдигнах очи. Гледаше ме настойчиво, сякаш искаше да хукне нанякъде, но не знаеше накъде.

— Всичко е наред — прошепнах му едва чуто. — Слънцето наистина няма да ни нарани.

— Вярваш ли му? — попита той само с устни.

— В никакъв случай.

Фред вдигна вежда и съвсем леко се отпусна.

Хвърлих поглед зад гърба си. Какво ли бе погледнал Райли? Там нищо не се беше променило — семейни снимки на мъртви хора, малко огледало, часовник с кукувичка. Хм. Дали не проверяваше часа? Може би създателката ни бе поставила краен срок и на него.

— Добре, момчета, излизам навън — обяви Райли. — Заклевам се, че днес няма от какво да се страхувате.

Светлината нахлу в мазето през отворената врата, усилена, както само аз знаех, от кожата на Райли. Виждах ярките отражения да играят по стената.

Със съскане и ръмжене моето сборище отстъпи назад към ъгъла срещу този на Фред. Кристи се вмъкна най-отзад. Май се опитваше да използва бандата си като щит.

— Спокойно, деца — провикна се Райли. — Чувствам се прекрасно. Няма болка, няма изгаряне. Елате и вижте сами. Хайде!

Никой не се приближи към вратата. Фред бе приклекнал до стената зад мен и стреснато гледаше светлината. Направих почти незабележим жест с ръка, за да привлека вниманието му. Той вдигна глава и в продължение на секунда се взира преценяващо в спокойното ми изражение. После бавно се изправи. Усмихнах му се окуражително.

Останалите чакаха пламъците. Дали и на Диего му се струвах така глупава в същата ситуация?

— Знаете ли — обади се Райли отгоре, — любопитно ми е кой ще се окаже най-смел. Имам известни предположения кой пръв ще мине през вратата, но се е случвало и да греша.

Уф, колко си прозрачен, Райли!

Думите му обаче оказаха нужния ефект. Почти незабавно Раул се запромъква към стълбите, сантиметър по сантиметър. За пръв път Кристи не прояви желание да се бори за одобрението на Райли. Раул щракна с пръсти към Кевин и двамата със Спайдърмен неохотно се приближиха и застанаха от двете страни на Райли.

— Нали ме чувате. Ясно е, че не съм се изпържил. Стига сте се държали като бебета! Нали сте вампири. Дръжте се като такива.

Но въпреки подканата Раул и приятелчетата му стигнаха едва до подножието на стълбите. От останалите никой не помръдваше. След няколко минути Райли се върна. Кожата му леко блестеше на непряката светлина от входната врата.

— Ето, вижте, нищо ми няма. Кълна се. Направо ме е срам за вас. Я ела тук, Раул!

Раул обаче се шмугна в ъгъла и накрая Райли се принуди да сграбчи Кевин и да го извлачи насила догоре. Усетих кога излизат на слънце, защото от отраженията им светлината стана по-ярка.

— Кажи им, Кевин — заповяда Райли.

— Нищо ми няма, Раул! — провикна се Кевин. — Еха. Целият… блестя. Луда работа! — той се разсмя.

— Браво, Кевин — извика високо Райли.

Това се оказа последната капка за Раул. Той стисна зъби и решително тръгна нагоре. Не бързаше особено, но не след дълго и той блестеше и се смееше редом до Кевин.

Но дори и след това процесът отне далеч повече, отколкото очаквах. Качваха се един по един. Райли започна да губи търпение. Започна да отправя повече закани и по-малко окуражителни думи.

Фред ме стрелна с поглед, който сякаш казваше: Ти знаеше ли?

Да, отговорих само с устни.

Той кимна и тръгна нагоре. Оставаха още около десетина души, предимно от групата на Кристи, сгушени до стената. Тръгнах с Фред. По-добре да изляза по средата. А пък Райли да го тълкува както си иска.

Блестящите като диско глобуси вампири стояха насред предния двор и прехласнато се взираха в собствените си длани и в лицата на другите. Фред излезе на светло, без да забавя крачка, което ми се стори доста смело предвид всичко останало. Кристи се оказваше чудесен пример колко добре бе промил мозъците ни Райли. Тя отказваше да приеме нещо, което се разминаваше с внушеното, въпреки доказателствата пред очите й.

Двамата с Фред се спряхме на известно разстояние от останалите. Той огледа внимателно тялото си, после мен, после загледа останалите. Макар да бе тих, бе изключително наблюдателен, преценяваше доказателствата с почти научна методичност. От самото начало анализираше думите и действията на Райли. Интересно до какви заключения бе достигнал?

Райли повлече Кристи насила по стълбите, а хората й ги последваха. Накрая всички се озовахме навън, повечето се прехласваха колко са красиви. Райли ги подреди за последна тренировка. Предполагам, най-вече за да ги накара да се съсредоточат. Не се получи веднага, но постепенно започнаха да осъзнават, че битката наближава, утихнаха, лицата им се озлобиха. Виждах, че мисълта за истинска битка, за пълната свобода и дори заповедта да късат и изгарят ги въодушевяваше почти толкова, колкото идеята за лов. Беше съвсем в унисон с манталитета на Раул и Джен, Сара и на другите като тях.

Райли за пореден път преговори стратегията, която се опитваше да им внуши през последните няколко дена — веднага щом уловим следата на жълтооките, трябва да се разделим на две и да ги обградим. Раул ще нападне отпред, а Кристи — отстрани. Което пасваше на темперамента и на двама им, но не бях сигурна дали в разгара на битката щяха да съумеят да следват какъвто и да било план.

Когато след час тренировки Райли ги събра, Фред заотстъпва заднишком на север. Райли бе подредил останалите с лице на юг. Не се отделях от Фред, макар да нямах представа какво прави. Когато се отдалечихме на стотина метра, той спря в сянката на смърчовете на края на гората. Никой не обърна внимание, че се отдалечаваме. Фред следеше Райли, сякаш чакаше да види дали ще забележи отстъплението ни.

Райли заговори:

— Тръгваме. Силни сте и сте готови. И жадни, нали? Усещате ли изгарянето? Готови сте за десерт.

Беше прав. Толкова много кръв бях погълнала, а жаждата изобщо не се беше забавила. Всъщност, без да съм сигурна, имах чувството, че се завръща по-бързо и по-силно от обичайно. Може би преяждането имаше обратен ефект.

— Жълтооките настъпват бавно от юг, хранят се по пътя, опитват се да наберат сили — продължи Райли. — Тя ги наблюдава, така че знам къде да ги открием. Ще ни пресрещне заедно с Диего — той хвърли многозначителен поглед към мястото, където доскоро стоях, после лицето му се намръщи за миг, но веднага пак се изглади — и ще ги ударим като цунами. Ще ги надвием с лекота. А после ще празнуваме. — Той се усмихна. — А един от нас ще открие угощението по-рано от останалите. Раул, дай ми това — той протегна заповеднически ръка. Раул неохотно му подхвърли пликчето с блузата. Май се опитваше да предяви претенции върху момичето, присвоявайки си миризмата й.

— Подушете още веднъж. Да се съсредоточим!

Да се съсредоточим върху момичето? Или върху битката?

Райли сам обиколи с блузата, сякаш за да се убеди, че жаждата е обзела всички. А от реакциите им виждах, че гърлата им отново изгарят. Уханието на блузата ги караше да гримасничат, да се зъбят. Не беше необходимо да минава повторно, нали не забравяхме нищо. Явно ни изпитваше. Само от мисълта за миризмата, устата ми се напълни с отрова.

— С мен ли сте? — изкрещя Райли.

Всички извикаха в един глас.

— Да вървим да ги смажем, хлапета!

Отново се превърнаха в пасаж баракуди, но този път на сушата.

Фред не помръдна и аз останах до него, макар да съзнавах, че губя ценно време. Ако исках да се добера до Диего и да го измъкна преди началото на битката, трябваше да съм начело на групата. Загледах тревожно как се отдалечават. Добре, че бях по-млада от повечето, по-бърза.

— През следващите двайсетина минути Райли няма да е в състояние да мисли за мен — обади се Фред, гласът му бе небрежен и така познат, сякаш бяхме водили милиони разговори в миналото. — Постарах се да преценя времето. Даже и от разстояние ще му прилошее, ако се опита да мисли за мен.

— Сериозно? Колко готино.

Фред се усмихна.

— От доста време се упражнявам, следя как въздействам. Вече мога да ставам напълно невидим. Никой не може да погледне към мен, ако сам не пожелая.

— Забелязах — отвърнах, замълчах за миг, после предположих гласно: — Май не смяташ да вървиш с тях?

Фред поклати глава.

— Естествено, че не. Очевидно е, че не ни казват всичко. Отказвам да бъда пионка на Райли.

Значи Фред сам бе прозрял ситуацията.

— Смятах да тръгна по-рано, но пък исках да говоря с теб, преди да тръгна, а досега нямаше възможност.

— И аз исках да поговорим — казах. — Май е редно да си наясно, че Райли ни е лъгал за слънцето. Тази история с четирите дни е пълна глупост. Предполагам, Шели и Стив и останалите също са се досетили. А тази битка е обвързана с далеч повече политически машинации, отколкото твърди. Врагът е повече от един — избъбрих всичко, усещайки неумолимото движение на слънцето, препускащото време. Трябваше да бързам при Диего.

— Не се учудвам — отвърна равно Фред. — И не желая да участвам. Ще изследвам света сам, ще попътувам. Или по-скоро, смятах да съм сам, но после реших, че може би да искаш и ти да дойдеш. С мен ще си в относителна безопасност. Никой няма да успее да ни проследи.

Поколебах се за секунда. Точно в този момент идеята за безопасност бе почти неустоима.

— Трябва да намеря Диего — казах и поклатих глава.

Той кимна замислено.

— Ясно. Виж, ако си готова да гарантираш за него, може и той да дойде. Май понякога по-голямата бройка се оказва от полза.

— Да — съгласих се охотно и си припомних колко уязвима се бях почувствала сама с Диего на дървото, докато настъпваха черните наметала.

Той вдигна вежда при тона ми.

— Райли лъже за поне едно изключително важно нещо — поясних. — Внимавай. Хората не бива да разбират за нас. Съществуват някакви страховити вампири, чиято работа е да унищожават всеки, който се набива на очи. Виждала съм ги и е най-добре да не ги срещаш. Крий се през деня и ловувай разумно — погледнах напрегнато на юг. — Трябва да бързам.

Той асимилираше разкритията ми със сериозно изражение.

— Добре. Настигни ме, ако решиш. Иска ми се да чуя подробности. Ще те чакам във Ванкувър един ден. Познавам града. Ще ти оставя следа в… — той се замисли за миг, после се подсмихна — Райли Парк. Оттам ще ме проследиш. Но след двайсет и четири часа потеглям.

— Ще намеря Диего и ще те настигнем.

— Късмет, Бри.

— Благодаря ти, Фред! И на теб късмет. Ще се видим! — Вече тичах.

— Дано — дочух да казва след мен.

Хукнах по петите на другите, летях по-бързо от всякога. За мой късмет явно бяха спирали по някаква причина, вероятно Райли да им се накрещи за нещо, защото ги настигнах по-бързо, отколкото очаквах. А може би Райли се бе сетил за Фред и бе спрял, за да ни потърси. Когато ги настигнах, тичаха с равномерна крачка, в рехав строй, както снощи. Опитах се да се вмъкна в редицата, без да привличам внимание, но видях, как Райли извърта глава, за да провери дали някой не изостава. Очите му се приковаха в мен, после затича по-бързо. Дали предполагаше, че Фред е с мен? Никога повече нямаше да го види.

Само пет минути по-късно всичко се промени.

Раул улови следата. Втурна се напред с див рев. Райли така ни беше обработил, че бе необходима съвсем мъничка искра, за да избухне експлозията. Тичащите край Раул също я надушиха, после всички полудяха. Останалите инструкции на Райли минаха на заден план, важно беше единствено момичето. Вече бяхме ловци, а не армия. Не бяхме екип. Състезавахме се за кръв.

Макар да знаех, че историята е съшита с бели конци, не можех да устоя на уханието. При все че тичах на опашката на глутницата, нямаше как да я пропусна. Свежа. Силна. Човекът бе преминал оттук съвсем наскоро и ухаеше така сладостно. Бях силна от изпитата предната нощ кръв, но нямаше значение. Бях жадна. Жаждата ме изгаряше.

Тичах след останалите и се мъчех да разсъждавам. Впрегнах цялата си воля, за да изостана поне малко, да тичам зад другите. Най-близо до мен се оказа Райли. Дали и той… не изоставаше?

Започна да крещи заповеди, да повтаря едно и също:

— Кристи, мини отстрани! Мини отстрани! Отдели се! Кристи, Джен! Отделете се! — Целият му план за засадата капан се разпадаше пред очите му.

Той ускори крачка, настигна основната група и сграбчи Сара за рамото. Изблъска я наляво и тя се озъби срещу него.

— Заобиколете! — изкрещя той. Хвана русото момче, чието име така и не успях да запомня, и го хвърли към Сара, която видимо не остана доволна. Кристи успя за миг да се отърси от заслеплението на ловеца, да се сети, че би трябвало да следва плана. Хвърли злобен поглед след Раул, после закрещя към хората си.

— Насам! По-бързо! Ще ги изпреварим отстрани и пак ще сме първи! Давайте!

— Аз оставам в главното ядро, с Раул! — извика й Райли, докато завиваше.

Поколебах се, но продължих да тичам напред. Нямах никакво желание да бъда част от „главно ядро“, но хората на Кристи вече започваха да се нахвърлят едни върху други. Сара бе приклещила русото момче в смъртоносна хватка. Откъсна главата му с такъв ужасяващ звук, че незабавно взех решение. Хукнах след Райли, чудейки се дали Сара ще спре устрема си колкото да изгори момчето, което така обичаше Спайдърмен.

Ускорих крачка и скоро зърнах Райли. Последвах го на разстояние, докато не настигна групата на Раул. Следата замъгляваше съзнанието ми, трудно ми беше да мисля за важните неща.

— Раул! — изкрещя Райли.

Раул изсумтя, но не се обърна. Беше изцяло погълнат от сладкия аромат.

— Налага се да помогна на Кристи! Ще ви чакам отпред! Не се разсейвай!

Спрях рязко, замръзнала от чувството на несигурност.

Раул продължи да тича, без да реагира на думите на Райли. Райли намали скорост, после премина в ход. Вероятно трябваше да побягна, но пък сигурно щеше да чуе, че се опитвам да се скрия. Извърна се с усмивка на лицето и ме видя.

— Бри. Мислех, че си с Кристи.

Не отговорих.

— Чух нещо, май някой пострада. Кристи има по-голяма нужда от мен, Раул ще се справи — побърза да обясни той.

— Изоставяш… ли ни?

Изражението му се промени. Долавях, как мислено сменя тактиката. Очите му се разшириха, внезапно напрегнати.

— Тревожа се, Бри. Казах ви, че тя ще ни пресрещне, ще ни помогне, но още не съм засякъл следата й. Нещо не е наред. Трябва да я намеря.

— Няма как да успееш да я откриеш, преди Раул да стигне при жълтооките — изтъкнах.

— Трябва да разбера какво става. — Звучеше искрено отчаян. — Имам нужда от нея. Планът не предвиждаше сам да се оправям!

— Ами останалите…?

— Бри, трябва да я намеря! Веднага! Достатъчно много сте, за да надвиете жълтооките. Ще се върна веднага щом мога.

Стори ми се искрен. Поколебах се, хвърлих поглед назад по обратния път. Фред вероятно бе на половината път до Ванкувър. Райли дори не бе попитал за него. Може би талантът на Фред продължаваше да действа.

— Диего е там, отпред, Бри — продължи Райли настойчиво. — Ще участва в първото нападение. Нима не улови миризмата му малко по-назад? Не успя ли да се приближиш до нея?

Поклатих глава, вече напълно объркана.

— Диего е минал оттук?

— Раул сигурно вече е стигнал при него. Ако побързаш, ще успееш да го измъкнеш жив.

Гледахме се в продължение на една дълга секунда, после отклоних очи на юг, към следата на Раул.

— Добро момиче — каза Райли. — Отивам да я намеря, а после ще се върнем да помогнем с разчистването. Ще се справите! Вероятно всичко ще е приключило още преди да ги настигнеш!

Той хукна перпендикулярно на първоначалната ни посока. Стиснах зъби, като видях колко уверено тича. Лъжеше до последния миг.

Но май нямах избор. Побягнах с всички сили на юг. Трябваше да намеря Диего. Да го извлека насила, ако се наложи. А после щяхме да настигнем Фред. Или да се спасяваме сами. Трябваше да бягаме. Щях да му разкажа за лъжите на Райли. Щеше да разбере, че изобщо не е имал намерение да ни помогне в битката, в която ни беше въвлякъл. Така че нямаше причина да му помагаме.

Открих миризмата на човека, а после и тази на Раул. Но не и дирята на Диего. Дали не бързах твърде много? Или пък миризмата на човека заглушаваше всичко останало? Половината ми съзнание бе обсебено от тази така неуместна цел — вярно, щяхме да намерим момичето, но нима бяхме готови да се бием рамо до рамо? Не, щяхме да се разкъсаме един друг, за да се докопаме до нея.

После чух ръмженето и писъците и стърженето, и разбрах, че битката е започнала, че е твърде късно да изпреваря Диего. Затичах още по-бързо. Вероятно все още имаше шанс да го спася.

Надуших дима — сладникав, плътен мирис на горящи вампири, — понесен от вятъра. Звуците от какофонията се засилиха. Може би всичко бе към края си. Дали нямаше да се окаже, че нашето сборище е победило, че Диего ме чака невредим?

Втурнах се през гъстата пелена от пушек и се озовах извън прикритието на гората, на огромна затревена поляна. Прескочих един камък и едва в следващия миг забелязах, че всъщност беше обезглавено тяло.

Очите ми претърсиха поляната. Навсякъде се въргаляха късове от вампири, а от огромна клада се кълбеше лилав дим към слънчевото небе. През издуващото се на талази було виждах заслепяващи, блестящи тела, които се стрелкаха и нападаха, а звуците от раздиране на тела продължаваха да отекват във въздуха.

Търсех едно-единствено нещо: къдравата черна коса на Диего. Не бях виждала толкова черна коса. Зърнах един огромен вампир с кестенява коса, много тъмна, почти черна, но беше доста по-едър и докато се взирах в него, видях да откъсва главата на Кевин и да я мята в огъня, после се хвърли на гърба на друг вампир. Дали не беше Джен? Имаше и още някой, с права черна коса, който пък беше твърде дребен, за да е Диего, Движеше се толкова бързо, че не можех да преценя дали е момче, или момиче.

Отново се огледах, чувствайки се ужасно уязвима. Взрях се в лицата. Бяха малобройни, дори да вземех предвид и падналите. Не видях никой от групата на Кристи. А изгорените сигурно бяха много. Повечето от вампирите, които все още бяха на крака, бяха непознати. Един рус вампир се обърна към мен, срещна погледа ми и очите му блеснаха златисти на слънчевата светлина.

Губехме битката.

Започнах да отстъпвам към дърветата, без да бързам, все още се озъртах за Диего. Но него го нямаше. Нямаше никакъв знак, че изобщо е бил тук. Нямаше и намек за миризмата му, долавях само миризмите на по-голямата част от групата на Раул и на мнозина непознати. Насилих се да огледам и късовете. Но нито един не принадлежеше на Диего. Бих разпознала дори някой от пръстите му.

Обърнах се и сега вече побягнах към дърветата, убедена, че присъствието на Диего тук бе поредната от лъжите на Райли.

А щом Диего не беше тук, значи вече беше мъртъв. Стори ми се толкова логично, явно от известно време съм долавяла истината. Още от мига, в който не бе последвал Райли през вратата на мазето. Още тогава е бил мъртъв.

Успях да измина едва няколко крачки сред дърветата, когато някаква сила като топуз ме блъсна в гърба и ме повали на земята. Една ръка се промуши под брадичката ми.

— Моля ви! — проплаках. Моля ви, убийте ме бързо.

Ръката се поколеба. Отказах да се боря, макар инстинктът да настояваше да хапя и да дращя и да разкъсам врага. Но разумната част от мен знаеше, че няма смисъл. Райли ни беше излъгал и за това, че вампирите са по-слаби и по-стари, така че още от самото начало сме били обречени. Но дори да имаше начин да победя този, просто не бях в състояние да помръдна. Диего бе мъртъв и ужасяващият факт бе убил всякаква съпротива в мен.

Внезапно се озовах във въздуха. Блъснах се в едно дърво и рухнах на земята. Трябваше да опитам да избягам, но Диего беше мъртъв. Не можех да го преживея.

Русият вампир от поляната се взираше изпитателно в мен, тялото му бе готово за скок. Изглеждаше изключително умел, далеч по-опитен от Райли. Но не се готвеше да се хвърли върху мен. Не беше обезумял като Раул или Кристи. Напълно се владееше.

— Моля ви — повторих и зачаках да приключи. — Не искам да се бия.

Макар да не промени позата си, лицето му се измени. Не проумявах погледа му. В лицето му имаше много мъдрост и още нещо. Съчувствие? Ако не друго, то жалост.

— Нито пък аз, дете — рече той със спокоен, добронамерен глас. — Просто се защитаваме.

Странните му жълти очи бяха толкова искрени, че се зачудих как изобщо съм повярвала на историите на Райли. Почувствах се… гузна. Нищо чудно това сборище изобщо да не е смятало да напада Сиатъл. Нима можех да вярвам дори на част от думите на Райли?

— Не знаехме — обясних, някак засрамено. — Райли ни излъга. Съжалявам.

Той се ослуша за миг и тогава осъзнах, че бойното поле е притихнало. Всичко бе приключило.

Ако изпитвах каквито и да било съмнения кой е победителят, те напълно се разсеяха, когато секунда по-късно една женска с вълниста кестенява коса и жълти очи дотича до него.

— Карлайл? — подвикна тя с объркан глас, загледана в мен.

— Не иска да се бие — отвърна той.

Жената докосна ръката му. Той продължаваше да стои приведен, готов за скок.

— Много е уплашена, Карлайл. Дали не бихме могли…

Русият, Карлайл, я погледна, после се поизправи леко, макар да долавях, че е все така нащрек.

— Нямаме желание да ти причиним зло — каза жената. Гласът й бе нежен, успокояващ. — Не сме искали да се бием с вас.

— Съжалявам — прошепнах отново.

Не можех да подредя хаотичните мисли в главата си. Диего бе мъртъв и това бе основното, ужасното. Битката бе приключила, моето сборище бе победено, а враговете ми тържествуваха. Но избитото ми сборище се състоеше от вампири, които с удоволствие биха гледали как горя, а враговете ми говореха нежно, макар да не бях заслужила с нищо добротата им. Сред тези двама непознати се чувствах в по-голяма безопасност, отколкото когато и да било с Раул и Кристи. Изпитвах облекчение, че Раул и Кристи са мъртви. Толкова бях объркана.

— Дете — обади се Карлайл. — Ще се предадеш ли? Ако обещаеш, че няма да се опиташ да сториш зло, ние обещаваме да не те докосваме.

Повярвах му.

— Да — прошепнах. — Да, предавам се. Не искам да наранявам никого.

Той протегна окуражително ръка.

— Ела, дете. Сега ще прегрупираме силите си, а после ще искаме да отговориш на някои въпроси. Ако си искрена, няма какво да се страхуваш.

Изправих се бавно, като внимавах да не направя движение, което да се изтълкува като заплашително.

— Карлайл? — обади се мъжки глас.

Появи се още един жълтоок вампир. Всякакво чувство за безопасност, което бях изпитала сред тези непознати, моментално се изпари при вида му.

Беше рус като първия, но по-висок и по-слаб. Кожата му бе плътно нашарена с белези, като плетеницата бе най-гъста върху врата и челюстите. Някои от раните върху ръката му бяха съвсем пресни, но останалите не бяха от днешната схватка. Участвал бе в толкова битки, че главата ми не схващаше бройката, и не бе изгубил нито една. Жълтеникавокафявите му очи пламтяха, а стойката му издаваше едва овладяната сила на разгневен лъв.

Още щом ме видя, той приклекна за скок.

— Джаспър! — обади се предупредително Карлайл.

Джаспър рязко спря и зяпна. Карлайл с разширени очи.

— Какво става тук?

— Не иска да се бие. Предаде се.

Лицето на белязания вампир помръкна и внезапно усетих как ме обзема чувство на безсилие, макар да не схващах защо.

— Карлайл, аз… — той се поколеба, после продължи. — Съжалявам, но не е възможно. Когато Волтури пристигнат, при нас не бива да има от новородените. Нима не разбираш на каква опасност ще ни изложи това?

Не разбирах какво точно има предвид, но все пак схванах основното. Искаше да ме убие.

— Джаспър, та тя е още дете — възрази жената. — Не можем хладнокръвно да я убием.

Колко странно говореше, сякаш и двамата бяхме хора, сякаш убийството бе нещо лошо. И можеше да се избегне.

— Но така нашето семейство ще се окаже на мушката, Есме. Не можем да си позволим да решат, че сме нарушили правилата.

Жената, Есме, застана между мен и онзи, който искаше да ме убие. Колкото и да бе необяснимо, си позволи да обърне гръб към мен.

— Не. Няма да позволя.

Карлайл ме стрелна с тревожен поглед. Явно изпитваше чувства към тази жена. Аз бих гледала по същия начин някого, който стои зад гърба на Диего. Постарах се видът ми да излъчва покорство, каквото и изпитвах.

— Джаспър, смятам, че трябва да рискуваме — заяви той бавно. — Ние не сме Волтури. Спазваме правилата им, но не гледаме на живота с тяхната лекота. Ще им обясним.

— Ще решат, че сме създали собствени новородени, за да се защитаваме.

— Но не е така. А дори и да беше, при нас, за разлика от Сиатъл, не е имало недискретност. Няма закон срещу създаването на новородени, стига да можеш да ги контролираш.

— Твърде е опасно.

Карлайл докосна рамото му внимателно.

— Джаспър. Не можем да убием това дете.

Джаспър изгледа сърдито мъжа с добрите очи и внезапно изпитах гняв. Нима щеше да нарани този мил вампир, или пък жената, която той обичаше? После Джаспър въздъхна и разбрах, че всичко ще е наред. Гневът ми се изпари.

— Не ми харесва тази работа — каза той, но звучеше по-спокоен. — Поне ме оставете аз да се оправям с нея. Не бихте могли да се справите с някой, който никога не е спазвал правила.

— Разбира се, Джаспър — съгласи се жената. — Но бъди мил.

Джаспър примигна възмутено.

— Да се връщаме при другите. Алис каза, че нямаме много време.

Карлайл кимна. Подаде ръка на Есме и двамата тръгнаха към поляната.

— Хей, ти — обърна се Джаспър към мен, лицето му отново смръщено. — Тръгвай с нас. И гледай да не направиш някое прибързано движение, защото, кълна се, ще те убия.

Под тежкия му поглед отново почувствах да ме залива гняв и някаква малка част от мен поиска да изръмжи, да оголи зъби, но схващах, че само чака някакво извинение.

Джаспър замълча за миг, сякаш му бе хрумнало нещо.

— Затвори си очите — нареди ми той.

Поколебах се. Дали все пак не беше решил да ме убие?

— Хайде!

Стиснах зъби и затворих очи. Почувствах се два пъти по-безпомощна отпреди.

— Ще следваш звука на гласа ми, без да отваряш очи. Отвориш ли ги, губиш, разбра ли?

Кимнах, озадачена какво се опитваше да скрие от мен. Но все пак почувствах известно облекчение, че изобщо си прави труда да пази някаква тайна. Ако се канеше да ме убие, нямаше да има нужда от такива мерки.

— Насам.

Тръгнах бавно след него, като се пазех да не правя резки движения. И той внимаваше, поне не се ударих в дърво. Чух как звуците се промениха, когато излязохме на открито, вятърът звучеше различно, а миризмата на горящото сборище се засили. Усетих топлината на слънцето върху лицето си и как вътрешната страна на клепачите ми стана по-ярка, когато заблестях под лъчите му.

Водеше ме все по-близо до приглушения пукот на пламъците, толкова близо, че усещах дима върху кожата си. Съзнавах, че разполагаше с достатъчно възможности да ме убие, но когато приближихме кладата, съвсем се напрегнах.

— Седни тук. Без да отваряш очи.

Земята бе топла, сгрята от слънчевите лъчи и огъня. Седях неподвижно и се стараех да изглеждам безобидна, но усещах сърдития му взор и това ме изнервяше. Макар да не изпитвах гняв към тези вампири, които, дълбоко бях убедена, просто се защитаваха, усещах някаква странна, надигаща се ярост. Сякаш беше извън мен, някакво изостанало ехо от битката, която току-що бе приключила.

Гневът не успяваше да замъгли разума ми, защото болката бе твърде силна. Чувствах се нещастна до мозъка на костите си. Диего не напускаше съзнанието ми, не спирах да мисля как ли е загинал.

Сигурна бях, че доброволно не би издал тайните на Райли — тайни, заради които донякъде бях повярвала на Райли, докато не бе станало твърде късно. Спомних си изражението му — онова студено, гладко изражение, което се бе настанило върху чертите му, докато заплашваше, че ще накаже всеки, отказал да се подчинява. Чух отново зловещото, ненужно подробно описание — когато ви заведа при нея и ви държа, докато ви откъсва краката, а после бавно, съвсем бавно, изгори пръстите ви, ушите, устните, езика и всеки друг израстък на тялото ви един по един.

Сега осъзнах, че бе описвал смъртта на Диего.

Онази нощ бях усетила, че нещо го е променило. Убийството на Диего — именно това го бе променило, бе го ожесточило. Вярвах само на едно: че е ценял Диего повече от всички останали. Дори, че е бил привързан към него. И въпреки това е гледал как създателката ни го измъчва. И несъмнено й бе помогнал. Заедно бяха убили Диего.

Колко ли болка бе необходима, за да ме накара да предам Диего? Вероятно щях да понеса много. И бях сигурна, че също толкова е била необходима, за да накара Диего да предаде мен.

Прилоша ми. Исках да изтрия от главата си образа на Диего, пищящ от болка, но той отказваше да изчезне.

И тогава чух писъци на поляната.

Клепачите ми трепнаха, но Джаспър гневно изръмжа и аз незабавно ги стиснах. Успях да видя единствено гъст виолетов дим.

Чух викове и странен див вой. Силен вой, заобикаляше ме отвсякъде. Не можех да си представя как трябваше да се разкриви човешко лице, за да издаде такъв звук, и неведението правеше звука още по-ужасяващ. Жълтооките вампири бяха толкова различни от нас. По-скоро от мен, тъй като само аз бях оцеляла. Райли и създателката ни отдавна бяха изчезнали.

Чух да се споменават имена — Джейкъб, Лия, Сам. Чух множество отчетливи гласове, макар воят да продължаваше. Естествено, Райли ни бе излъгал и за броя на вампирите.

После виенето намаля, докато не остана само един глас, агонизиращо, нечовешко скимтене, което ме накара да стисна зъби. Лицето на Диего се бе запечатало в съзнанието ми, а този звук бе досущ като писъците му.

Карлайл надвикваше останалите гласове и воя. Молеше някого да му позволи да погледне нещо.

— Моля те, дай да погледна. Нека ти помогна. — Не чух възражение, но по някаква причина Карлайл май губеше спора.

После виенето се извиси в пронизителна нотка, трескавият глас на Карлайл благодареше някому, чуха се звуци от движението на много тела, почти заглушени от виенето. Приближаваха множество тежки стъпки.

Заслушах се още по-внимателно и долових нещо неочаквано, невъзможно. Наред с тежкото дишане, каквото не бях чувала от вампир, долавях десетки дълбоки, трополящи звуци. Почти като… туптене на сърца. Но категорично не човешки. Този звук познавах твърде добре. Подуших съсредоточено, но вятърът духаше срещу миризмата, така че надуших единствено пушека.

Без каквото и да било предупреждение, нещо ме докосна, притисна главата ми силно от двете страни.

Очите ми се отвориха от ужас и аз се хвърлих напред в опит да се измъкна от хватката, но веднага срещнах предупредителния поглед на Джаспър на около пет сантиметра от лицето си.

— Спри! — излая той и ме дръпна обратно в седнало положение. Едва го чух, от което ми стана ясно, че дланите му са притиснали плътно главата ми, покрили са изцяло ушите ми.

— Затвори очи — нареди той отново, вероятно с нормален тон, но на мен ми се стори съвсем тихо.

Наложих си да се успокоя и затворих отново очи. Явно имаше неща, които не искаха дори да чуя. Можех да го преживея, ако означаваше, че ще живея.

За секунда видях лицето на Фред зад клепачите си. Беше обещал да ме чака един ден. Дали щеше да спази думата си? Така ми се искаше да му кажа истината за жълтооките и колко много още не знаехме. За света, който всъщност ни бе напълно непознат.

Би било интересно да изследвам този свят. Особено с някой, който можеше да ме направи невидима, да ми осигури безопасност.

Но Диего го нямаше вече. Нямаше да последва Фред заедно с мен. И всякакви планове за бъдещето ми се струваха противни.

Все пак долавях някои звуци, предимно вой и нови гласове. Каквото и да представляваха онези странни туптящи звуци, вече бяха твърде глухи, за да разбера.

Но успях да чуя думите на Карлайл, когато няколко минути по-късно каза:

— Ще трябва да… — гласът му стихна за миг, после — … от тук сега. Ако можехме да помогнем, щяхме да го направим, но няма как да си тръгнем.

Чу се изръмжаване, което обаче не звучеше заплашително. Виенето премина в тихо скимтене и бавно утихна, сякаш се отдалечаваше.

Няколко минути цареше тишина. Чувах тихи гласове, включително на Карлайл и Есме, но също и непознати. Щеше ми се поне да надуша нещо — слепотата в комбинация с тихите звуци ме караше да се напрягам за някаква сетивна информация. Но надушвах единствено отвратителния сладникав дим.

После чух един глас, по-висок и по-ясен от останалите, който лесно различих.

— Още пет минути — обяви гласът. Сигурна бях, че говори момиче. — А Бела ще отвори очи след точно трийсет и седем секунди. Не бих се изненадала, ако вече ни чува.

Не схващах. Нима караха още някого да стои със затворени очи като мен? Или пък смяташе, че се казвам Бела? Не бях казала името си на никого. Отново се помъчих да подуша нещичко, каквото и да било.

Отново приглушен говор. Стори ми се, че един от гласовете звучи особено — не долавях никаква звънливост. Но нямаше как да съм сигурна, при положение че ръцете на Джаспър така плътно притискаха ушите ми.

— Три минути — обади се високият ясен глас.

Дланите на Джаспър се отлепиха от главата ми.

— Вече можеш да отвориш очи — уведоми ме той от няколко крачки разстояние. Тонът му ме стресна. Побързах да се огледам за опасността, за която загатваше тонът му.

Половината ми полезрение бе скрито от тъмния дим. До мен Джаспър се бе смръщил. Стискаше зъби и ме наблюдаваше с изражение, което бе почти… уплашено. Не уплашено от мен, а сякаш заради мен. Сетих се какво бе казал по-рано, че ще ги изложа на опасност пред нещо, наречено Волтури. Интересно какво ли беше Волтури. Не можех да си представя от какво би могъл да се страхува този осеян с белези, страховит вампир.

Зад Джаспър четирима вампири образуваха рехава линия, обърнати с гръб към мен. Единият бе Есме. До нея стояха висока руса жена, дребно тъмнокосо момиче и тъмнокос мъж, толкова грамаден, че всяваше страх само с вида си — онзи, който бе убил Кевин. За миг си представих как същият този вампир сграбчва Раул. Картината бе изненадващо приятна.

Зад едрия имаше още трима. Широките му рамене пречеха да видя какво точно правят. Карлайл бе коленичил, а до него стоеше мъж с тъмночервеникава коса. На земята лежеше друга фигура, но виждах само част от нея, само дънките и малките кафяви ботуши. Беше или жена, или момче. Зачудих се дали не сглобяват разкъсан вампир.

Значи общо осем жълтооки, плюс онова виене отпреди малко, макар да не разбирах що за вампир издава такива звуци. Чула бях поне още осем гласа. Шестнайсет, а може би и повече. Повече от два пъти над бройката, която Райли ни бе подготвил да очакваме.

Установих, че се изпълвам със злобното желание онези вампири с черните пелерини да настигнат Райли и да го накарат да се гърчи.

Проснатият на земята вампир започна да се изправя с тромави движения, досущ като непохватен човек.

Вятърът смени посоката си и довя дима към мен и Джаспър. За миг всичко, освен него изчезна. Макар вече да не бях сляпа, внезапно, по непонятна причина, се почувствах далеч по-разтревожена. Като че тревогата струеше от вампира до мен.

В следващия миг ветрецът подуша от другаде и вече виждах и надушвах всичко.

Джаспър изсъска яростно, изблъска ме от приклекналата поза, която инстинктивно бях заела, и аз се свлякох обратно на земята.

Това беше тя — човекът, когото само допреди няколко минути преследвах. Уханието, към което се бе устремило цялото ми същество. Сладостният влажен аромат на най-възхитителната кръв, която някога съм помирисвала. Устата и гърлото ми пламнаха.

Отчаяно се опитвах да запазя разума си, да се съсредоточа върху факта, че Джаспър само чака да скоча още веднъж, за да ме смаже — но малка част от мен успяваше да разсъждава. Имах усещането, че ще се разкъсам на две в опита да се удържа.

Човешкото момиче, наречено Бела, бе втренчило в мен смаяни кафяви очи. Колкото повече я гледах, толкова по-трудно ставаше. Виждах как кръвта кипи под тънката кожа. Опитах се да отклоня поглед, но очите ми постоянно се връщаха върху нея.

Червенокосият й заговори тихо.

— Тя се предаде. Не съм виждал подобно нещо. Само на Карлайл би му хрумнало да го предложи. Джаспър никак не одобрява.

Явно Карлайл му бе обяснил, докато ушите ми бяха запушени.

Вампирът бе прегърнал човешкото момиче с двете си ръце, а тя бе притиснала длани в гърдите му. Гърлото й бе само на сантиметри от устните му, но нямаше вид да се страхува. А той нямаше вид на жаден. Бях се опитвала да си представя сборище с човек за домашен любимец, но това тук безкрайно се разминаваше с представите ми. Ако беше вампир, щях да реша, че са двойка.

— Джаспър добре ли е? — прошепна момичето.

— Добре е. Отровата пари — отвърна вампирът.

— Ухапали са го? — попита тя с ужасен глас.

Кое беше това момиче? Защо вампирите я допускаха до себе си? Защо не я бяха убили още? И защо се чувстваше така добре сред тях, сякаш изобщо не се страхуваше? Хем изглеждаше като част от техния свят, хем не успяваше да схване действителността му. Естествено, че бяха ухапали Джаспър. Та той бе участвал в битка срещу сборището ми и ги бе унищожил до един. Нима момичето не бе наясно какво представляваме?

О, огънят в гърлото ми бе непоносим! Стараех се да не мисля колко приятно би било да прогоня болката с кръвта й, но вятърът носеше миризмата й право в лицето ми. Твърде късно бе да запазя разума си — бях надушила плячката, към която се бях устремила, и вече нищо не можеше да промени нещата.

— Опитвал се да бъде едновременно навсякъде — продължи да обяснява червенокосият на човешкото момиче. — Така че да не се налага Алис да участва. — Той поклати глава и погледна към дребничкото тъмнокосо момиче. — Алис няма нужда от помощ.

Вампирът, наречен Алис, хвърли сърдит поглед към Джаспър.

— Покровителствен глупчо — каза тя с ясния си сопран. Джаспър отвърна на погледа й полуусмихнат и сякаш за миг забрави за съществуването ми.

Едва устоях на инстинкта, който ми нашепваше да използвам този миг невнимание и да скоча към момичето. Само миг, а после топлата й кръв, кръв, която ясно доловимо пулсираше през сърцето й, щеше да утоли изгарящата жажда. Беше толкова близо…

Вампирът с тъмночервената коса срещна очите ми с яростен, предупредителен поглед, и разбрах, че опитам ли да докопам момичето, веднага ще намеря смъртта си, но агонията в гърлото ми бе толкова всепоглъщаща, че имах чувството, че ако не пробвам, ще умра. Болката бе така силна, че изпищях безпомощно.

Джаспър остро ми се озъби и аз се опитах да не мърдам, но имах чувството, че миризмата на кръвта й ме надига от земята, като огромна, могъща ръка. Досега никога не бях опитвала да се възпра, щом бях набелязала жертва. Зарових ръце в пръстта, търсейки нещо, за което да се заловя, но не намерих. Джаспър приклекна срещу мен и макар да знаех, че съм само на две секунди от смъртта, не успявах да съсредоточа обезумелите си от жажда мисли.

Карлайл в миг се озова до Джаспър и сложи ръка върху рамото му. Погледна ме с добрите си спокойни очи.

— Да не си променила решението си, момиче? — попита ме той. — Не искаме да те унищожаваме, но ще го сторим, ако не се контролираш.

— Как издържате? — попитах почти умолително. Нима той самият не изгаряше? — Искам я. — Втренчих се в нея, отчаяно желаейки разстоянието между нас да се стопи. Пръстите ми напразно ровеха в каменистата пръст.

— Трябва да издържиш — сериозно заяви Карлайл. — Трябва да съумееш да се контролираш. Възможно е, и това е единственото нещо, което ще те спаси.

Ако единствената ми надежда за оцеляване бе да търпя момичето така, както правеха тези странни вампири, значи бях обречена. Не можех да издържам пожара. А и бездруго не бях сигурна, че държа да оцелея. Не исках да умра, не исках да изпитвам болка, но какъв беше смисълът? Всички останали бяха мъртви. А Диего бе мъртъв от дни.

Името му бе на устните ми. Почти го прошепнах на глас. Сграбчих черепа си с две ръце и се опитах да мисля за нещо, от което да не боли. Нещо различно от момичето и различно от Диего. Не се справих добре.

— Дали да не се отдалечим — прошепна дрезгаво човешкото момиче и наруши концентрацията ми. Очите ми мигом се стрелнаха към нея. Кожата й бе толкова тънка и мека. Виждах как вените на шията й потрепват.

— Трябва да останем тук — отвърна вампирът, когото бе прегърнала. — Вече са стигнали северния край на поляната.

Кой идваше? Погледнах на север, но не се виждаше друго, освен пушек. Дали не говореха за Райли и за създателката ми? Усетих нов пристъп на паника, последван от пробождането на крехка надежда. Невъзможно бе двамата с Райли да се изправят срещу тези вампири, които бяха убили толкова много от нас, нали така? Дори без онези, виещите, само Джаспър изглеждаше в състояние да се справи и с двама им.

Или пък говореше за загадъчния Волтури?

Момичето срещна втренчения ми поглед, но изражението й далеч не бе такова, каквото би следвало. Макар да усещах, че устните ми са оголили зъбите ми, макар цялата да треперех от усилието да възпра скока си, тя нямаше вид да се страхува. Гледаше ме като хипнотизирана. Сякаш искаше да ми проговори — да зададе въпрос, на който да отговоря.

В този миг Карлайл и Джаспър започнаха да отстъпват от огъня и от мен. Застанаха по-плътно до останалите и до момичето. Всички гледаха някъде зад мен, в пушека, така че явно това, от което се страхуваха, беше по-близо до мен, отколкото до тях. Сгуших се по-плътно до дима въпреки пламъците. Дали да не побягна? Дали бяха достатъчно погълнати от приближаващата опасност, за да успея да се измъкна? И къде щях да отида? При Фред? Или да се пробвам сама? Да открия Райли и да го накарам да си плати за стореното на Диего?

Докато се колебаех, омагьосана от последната идея, изпуснах момента. Чух раздвижване от север и разбрах, че съм хваната в клопка между жълтооките и това, което се задаваше.

— Хъмм — промърмори един мъртвешки глас в мъглата.

От тази единствена сричка разбрах точно кой е пристигнал и ако не бях скована в безумен ужас, щях въпреки всичко да хукна.

Тъмните наметала.

Какво означаваше това? Нова битка ли щеше да започне? Знаех, че наметалата искаха създателката ми да унищожи жълтооките. А тя очевидно се бе провалила. Означаваше ли това, че ще я убият? Или щяха да убият Карлайл и Есме и останалите? Ако зависеше от мен, бях съвсем наясно кого предпочитам да унищожат, и това съвсем не бяха новите ми господари.

Тъмните наметала се приближиха безмълвно през изпаренията и се изправиха пред жълтооките. Никой не погледна към мен. Седях напълно неподвижно.

Бяха само четирима, както предния път. Но нямаше значение, че жълтооките бяха седмина. Усещах, че наметалата ги тревожеха точно толкова, колкото и Райли и създателката ми. В тях имаше нещо, нещо, което не се долавяше с просто око, но определено се усещаше. Това беше наказателната група, а те никога не губеха.

— Добре дошла, Джейн — обади се жълтоокият, който бе прегърнал момичето.

Значи се познаваха. Но гласът на червенокосия не беше дружелюбен. Нито пък умолителен и нетърпелив да се хареса както този на Райли, или пък невероятно уплашен като на създателката ми. Беше просто хладен и любезен, лишен от изненада. Значеше ли това, че наметалата бяха Волтури?

Дребният вампир, който водеше наметалата — Джейн, както стана ясно — бавно огледа седмината жълтооки и човека, след това най-после обърна глава към мен. За пръв път видях лицето й. Беше по-млада от мен и същевременно много по-стара. Очите й имаха кадифеният цвят на тъмночервени рози. Твърде късно бе да остана незабелязана, така че сведох глава и я покрих с ръце. Може би, ако бе очевидно, че не желая да се бия, Джейн щеше да постъпи като Карлайл. Но не хранех особена надежда.

— Не разбирам — безизразният й глас все пак издаваше известно раздразнение.

— Тя се предаде — обясни червенокосият.

— Предала се е? — остро повтори Джейн.

Надзърнах през ръцете си и видях как наметалата се споглеждат. Червенокосият бе споменал, че за пръв път се случвало някой да се предаде. Може би и за наметалата бе новост.

— Карлайл й предостави избор — продължи червенокосият. Като че ли бе говорител на жълтооките, макар да бях решила, че Карлайл е водачът.

— Тези, които нарушават правилата, нямат право на избор — каза Джейн, гласът й отново лишен от емоция.

Костите ми бяха като от лед, но вече не изпитвах паника. Смъртта ми се струваше неизбежна.

Карлайл заговори с мек глас.

— Това е във ваши ръце. Но тъй като тя изяви желание да спре да ни напада, не виждах причина да я унищожавам. Не е била научена.

Макар думите му да бяха неутрални, стори ми се, че се застъпва за мен. Но, както сам бе казал, съдбата ми не зависеше от него.

— Това е без значение — настоя Джейн.

— Както прецените.

Джейн гледаше Карлайл със смесица от объркване и раздразнение. После тръсна глава и чертите й отново станаха безизразни.

— Аро се надяваше да стигнем достатъчно на запад, за да те видим, Карлайл — каза тя. — Изпраща ти поздрави.

— Ще ти бъда благодарен, ако и ти му предадеш моите поздрави — отвърна той.

Джейн се усмихна.

— Разбира се.

После отново ме погледна, а ъгълчетата на устните й все още бяха леко извити в усмивка.

— Изглежда сте свършили нашата работа… или поне по-голямата част. От чисто професионално любопитство колко бяха? Нанесли са сериозни поражения в Сиатъл.

Говореше за работа и за професионалисти. Значи бях права, нейната работа бе да наказва. А щом имаше наказания, значи имаше и правила. Карлайл бе казал: Ние следваме правилата им, а също и: Няма закон срещу създаването на вампири, стига да можеш да ги контролираш. Райли и създателката ми бяха уплашени, но не и изненадани от пристигането на тъмните наметала, на тези Волтури. Знаеха законите и знаеха, че ги нарушават. А защо не ни бяха казали? Явно имаше и други Волтури, освен тези четирима. Някой бе споменал името Аро, вероятно имаше и още. Сигурно бяха доста, щом всички така се страхуваха от тях.

Този път Карлайл отговори на въпроса.

— Осемнайсет заедно с тази.

Наметалата размениха едва чут шепот.

— Осемнайсет? — повтори Джейн, а в гласа й долових нотка на изненада. Създателката ни така й не й беше казала колко е създала. Дали наистина бе изненадана, или просто бе добра актриса?

— До един новородени — каза Карлайл. — Бяха неопитни.

Неопитни и в неведение благодарение на Райли. Започвах да схващам как гледаха на нас тези по-стари вампири. Новородена, ме бе нарекъл Джаспър. Като бебе.

— До един? — рязко повтори Джейн. — Тогава кой ги е създал?

Та нали се познаваха. Тази Джейн бе по-голям лъжец и от Райли, а и далеч по-изкусен.

— Името й беше Виктория — отговори червенокосият.

Откъде знаеше това, което дори аз не знаех? Спомних си думите на Райли, че сред групата им има четец на мисли. Така ли научаваха всичко? Или това бе поредната от лъжите на Райли?

— Беше? — повтори въпросително Джейн.

Червенокосият кимна с глава на изток, сякаш посочваше. Вдигнах очи и видях облак гъст лилав дим, който се издуваше от склона на планината.

Беше. Заля ме вълна на задоволство, сходно с онова, което изпитах, докато си представях, как едрият вампир накъсва Раул на парчета. Но далеч по-интензивно.

— И тази Виктория — започна бавно Джейн — не се включваше в тези осемнайсет?

— Не — потвърди червенокосият. — С нея имаше само един вампир. Не толкова млад като тази тук, но не беше на повече от година.

Райли. Чувството на задоволството се засили многократно. Ако, добре де, когато днес умра, поне след мен нямаше да остане нещо незавършено. Смъртта на Диего бе отмъстена. Почти се усмихнах.

— Значи двайсет — прошепна Джейн. Или цифрата надвишаваше очакванията й, или беше невероятна актриса. — Кой се справи със създателя им?

— Аз — отвърна студено червенокосият.

Който и да беше този вампир, независимо че си имаше човек за домашен любимец, той ми беше приятел. И дори лично той да ме убиеше накрая, пак щях да съм му задължена.

Джейн се обърна и ме загледа с присвити очи.

— Хей, ти — озъби се тя. — Името ти?

Според нея вече бях мъртва. Тогава защо да се подчинявам на лъжкинята? Изгледах я злобно, без да отговарям.

Джейн ми се усмихна с лъчезарната щастлива усмивка на невинно дете и внезапно цялата пламнах. Сякаш се върнах назад във времето, в онази най-ужасна нощ от живота ми. Огънят запъпли във всяка вена от тялото ми, обхвана всеки сантиметър от кожата ми, подпали сърцевината на всяка кост. Имах чувството, че съм заровена в средата на погребалната клада на сборището ми и пламъците ме обхващаха от всички страни. В тялото ми не остана нито една клетка, която да не гори в непоносима агония. Едва чувах собствените си писъци през пулсиращата болка в ушите.

— Името ти — повтори Джейн и при думите й огънят изчезна. Така безследно, сякаш го бях сънувала.

— Бри — изрекох колкото можех по-бързо, едва поемайки си дъх, макар болката да бе изчезнала.

Джейн се усмихна и огънят ме поде отново. Колко ли болка можех да изтърпя, преди да умра? Имах усещането, че писъците дори не излизат от моята уста. Защо просто някой не ми откъснеше главата? Нима Карлайл нямаше да се смили над мен? Или пък четецът на мисли, който и да беше той? Нима не можеше да разбере и да накара този ужас да спре?

— Ще ти каже всичко, което искаш — изръмжа червенокосият. — Не е нужно да го правиш.

Болката отново изчезна, сякаш Джейн бе щракнала осветлението. Оказах се просната по лице върху земята, запъхтяна, сякаш не ми достигаше въздух.

— О, знам това — чух развеселеният глас на Джейн. — Бри?

Потръпнах, когато изрече името ми, но този път нямаше болка.

— Вярно ли е това? — попита тя. — Наистина ли бяхте двайсет?

Думите литнаха една след друга от устата ми.

— Деветнайсет или двайсет, или повече, не знам! Сара и онази, не й знам името, се сбиха по пътя…

— А тази Виктория — тя ли ви създаде?

— Не знам — признах стреснато. — Райли никога не споменаваше името й. Онази нощ беше толкова тъмно… не виждах нищо… и болеше много… — Потръпнах. — Той не искаше да мислим за нея. Каза, че мислите ни са опасни.

Джейн стрелна поглед към червенокосия, после отново се обърна към мен.

— Разкажи ми за този Райли — рече тя. — Защо ви доведе тук?

Зарецитирах лъжите на Райли колкото можех по-бързо.

— Райли ни каза, че трябва да унищожим странните жълти очи тук. Каза, че ще е лесно. Каза, че градът е техен и че искат да ни нападнат. Каза, че щом ги премахнем, всичката кръв ще е за нас. Даде ни миризмата й — посочих към човешкото момиче. — Каза, че ще разпознаем семейството, защото тя ще е с тях. Каза, че който я хване първи, ще е негова.

— Изглежда, Райли е грешал, че ще е лесно — отбеляза Джейн, а в тона й се долавяше известна шеговитост.

Стори ми се, че остана доволна от разказа ми. Внезапно ми хрумна, че може би се е опасявала да не би Райли да ни е разказал за краткото й посещение при създателката ни. Виктория. А моята история бе точно това, каквото Джейн искаше да чуят жълтооките — вариант, който не замесваше нито нея, нито тъмните наметала Волтури. Е, готова бях да участвам в представлението й. Надявах се четецът на мисли вече да е наясно с истината.

Нямаше как да си отмъстя физически на това чудовище, но поне можех да разкажа на жълтооките всичко чрез мислите си. Или поне така се надявах.

Кимнах, съгласявайки се с шегата на Джейн, и се изправих до седнало положение, за да привлека вниманието на четеца на мисли, който и да бе той. Продължих с онази версия на историята, която би дал всеки друг от сборището ми. Преструвах се, че съм Кевин. Тъп като торба камъни и в абсолютно неведение.

— Не знам какво стана. — Това поне беше истина. Бъркотията на бойното поле продължаваше да е пълна загадка за мен. Така и не бях видяла никой от групата на Кристи. Дали загадъчните виещи вампири ги бяха докопали? Реших тази тайна да запазя за жълтооките. — Разделихме се, но останалите така и не дойдоха. И Райли си тръгна, не се върна да ни помогне, както беше обещал. След това настана пълно объркване и всички се оказаха на парчета. — Потреперих при спомена за обезглавеното тяло, което бях прескочила. — Беше ме страх. Исках да избягам — кимнах към Карлайл. — Онзи там каза, че няма да ме наранят, ако престана да се бия.

— Ах, но той няма право да ти предлага подобен подарък, малката — прекъсна ме Джейн. Звучеше, сякаш искрено се забавлява. — Нарушените правила си имат последствия.

Продължих да се преструвам, че съм Кевин, и я зяпнах, все едно бях твърде глупава, за да схвана какво казва.

Джейн се обърна към Карлайл.

— Сигурни ли сте, че сте унищожили всички? Онези, които са се отделили?

— Ние също се разделихме — кимна Карлайл.

Значи действително виещите бяха пресрещнали Кристи. Надявах се, каквото и да представляваха, да са истински ужасни. Кристи си го заслужаваше.

— Не мога да отрека, че съм впечатлена — каза Джейн и прозвуча напълно искрено, затова реших, че този път казва истината. Джейн се бе надявала армията на Виктория да нанесе поражения, а ние се бяхме провалили.

— Да — съгласиха се тихо и тримата вампири зад Джейн.

— Никога не съм виждала едно-единствено сборище да успее да отблъсне такава атака — продължи Джейн. — Наясно ли сте какво я е предизвикало? Изглежда ми странно, като имам предвид начина ви на живот. И защо момичето е било толкова важно? — очите й се спряха за миг върху човешкото момиче.

— Виктория имаше зъб на Бела — обясни червенокосият.

Джейн се разсмя доволно.

— Тя — Джейн се усмихна на човешкото момиче както се бе усмихвала и на мен — определено предизвиква изненадващо силни реакции сред вида ни.

Нищо не се случи с момичето. Може би Джейн не искаше да я нарани. А може би страховитата й дарба действаше само върху вампири.

— Би ли престанала да го правиш? — обади се червенокосият с равен, но осезаемо гневен тон.

Джейн отново се разсмя.

— Просто проверявам. Очевидно не съм навредила.

Постарах се да запазя глуповатото си изражение, да не издам интереса си. Значи Джейн не бе в състояние да предизвика същата болка у момичето, както у мен, и това не й се случваше често. Макар да се смееше, усещах, че ситуацията я влудява. Дали не беше това причината жълтооките да търпят човешкото момиче? Но щом бе толкова специална, защо просто не я превърнеха във вампир?

— Е, очевидно за нас не е останало кой знае какво — каза Джейн, а гласът й рязко си възвърна предишната монотонност. — Странно. Не сме свикнали да се явяваме напразно. Жалко, че пропуснахме битката. Струва ми се, че щеше да бъде забавно да наблюдаваме.

— Да — обади се с рязък глас червенокосият. — А бяхте толкова близо. Жалко, че не дойдохте половин час по-рано. Вероятно тогава щяхте да изпълните мисията си тук.

Успях да сподавя усмивката си. Значи червенокосият бе четецът на мисли и бе чул всичко, което исках да чуе. Джейн нямаше да се измъкне безнаказано.

Джейн отвърна на погледа му с безизразно лице.

— Да. Жалко, че нещата се стекоха така, нали?

Четецът на мисли кимна и аз се запитах какво ли чува в мислите на Джейн.

Сега Джейн обърна лишеното си от емоции лице към мен. В очите й не личеше нищо, но усещах, че времето ми изтича. Беше получила каквото искаше от мен. А не знаеше, че съм споделила каквото можех с четеца на мисли. И бях запазила тайните му. Дължах му го. Та нали беше наказал Райли и Виктория вместо мен.

Погледнах го с крайчеца на окото си и мислено му благодарих.

— Феликс? — провлече Джейн.

— Чакай — прекъсна я високо четецът на мисли.

Той се обърна към Карлайл и заговори бързо.

— Можем да й обясним правилата. Изглежда, проявява желание да се научи. Не е знаела какво прави.

— Разбира се — включи се настойчиво Карлайл, приковал поглед в Джейн. — Готови сме да поемем отговорност за Бри.

Дълбоко бях трогната. Тези вампири бяха непознати, но въпреки това рискуваха толкова много заради мен. Знаех, че няма да се получи, но все пак…

— Не правим изключения — каза Джейн, отново развеселена. — И не даваме втори шанс. Влияе зле на репутацията ни.

Сякаш говореше за някой друг. Не ми пукаше, че с такава лекота говори за смъртта ми. Знаех, че жълтооките не могат да я спрат. Тя беше от полицията на вампирите. Но макар ченгетата да бяха корумпирани — ужасно корумпирани, — поне жълтооките вече бяха наясно.

— Което ми напомня… — продължи Джейн, а очите й отново се впиха в човешкото момиче и усмивката й се разшири. — Кай ще бъде дълбоко заинтригуван, като разбере, че още си човек, Бела. Може да реши да ви посети.

Още човек. Значи все пак се канеха да я променят. Интересно какво ли чакаха.

— Датата вече е определена — обади се дребната вампирка с късата черна коса и ясния глас. — Възможно е ние да ви посетим през следващите месеци.

Усмивката на Джейн изчезна, като че някой я бе изтрил с парцал. Тя сви рамене, без да поглежда чернокосата, и ми се стори, че колкото и да мразеше човешкото момиче, ненавиждаше тази малка вампирка десет пъти повече.

После се обърна към Карлайл със същото празно изражение.

— Приятно ми беше да се срещнем, Карлайл. Мислех, че Аро преувеличава. Е, до скоро…

Значи това беше. Продължавах да не изпитвам страх. Единственото, за което съжалявах, бе, че нямаше да мога да разкажа на Фред всичко. Той пристъпваше почти слепешком в свят, изтъкан от опасна политика, пълен с корумпирани ченгета и тайни сборища. Но Фред бе умен и предпазлив, и талантлив. Какво можеха да му сторят, след като не можеха дори да го видят? Вероятно жълтооките щяха да го срещнат някой ден. Бъдете добри с него, моля ви, изпратих мислите си към четеца.

— Погрижи се за това, Феликс — нареди отегчено Джейн и кимна към мен. — Искам да си вървя вкъщи.

— Не гледай — прошепна червенокосият.

Затворих очи.