Крилете на Масклин

5.

Нека окото на вашето въображение се превърне във фотоапарат…

Това е земното кълбо — лъскава синьобяла топка, сякаш украшение на някоя невъобразима коледна елха.

Намерете сега един континент…

ФОКУС

Този жълто-зелено-кафяв пъзъл там долу е континент.

Намерете сега едно място…

ФОКУС

Това е част от континента. Тя стърчи на югоизток в топлото море. Повечето нейни жители я наричат Флорида.

Да ви кажа честно, всъщност повечето нейни жители не я наричат така. По-точно изобщо никак не я наричат. Те не знаят дори и че съществува. Повечето нейни жители имат по шест крака и бръмчат. Доста пък имат по осем крака и си прекарват дните, като висят по разни паяжини и чакат онези шестокраките да пристигнат за обяд. От останалите мнозина са с по четири крака и лаят, мучат или дори лежат из блатата и се преструват на кютуци. Всъщност само една мъничка-мъничка част от жителите на Флорида имат по два крака, а дори и повечето от тях не я наричат Флорида. Те предимно писукат и хвърчат насам-натам.

Математически погледнато, една почти незначителна част от жителите на Флорида я наричат Флорида. Само че именно те са най-важни. Поне според самите тях. А именно тяхното мнение има значение. Поне според самите тях.

ФОКУС

Намерете сега една магистрала…

ФОКУС

Под мекия топъл дъжд тихо профучават коли, една след друга…

ФОКУС

А край банкета растат високи плевели…

ФОКУС

И те шават някак доста необичайно за люлени от вятъра треви…

ФОКУС

Чифт мънички очички…

ФОКУС

ФОКУС

ФОКУС

Щрак!

Масклин се промъкна обратно през тревите към лагера на номите — ако така му се казва на миниатюрно сухо местенце под найлонче.

Вече часове бяха изминали, откакто те избягаха от Внука Ричард, както продължаваше да си мисли Гърдър. Слънцето надничаше из дъждовните облаци.

Бяха прекосили магистралата — издебнаха момент, когато по нея нямаше коли — и се бяха лутали дълго из влажния треволяк. Подскачаха при всяко изцвърчаване или тайнствено квакане. Най-накрая бяха намерили найлоновото пликче. После заспаха. Известно време Масклин стоя буден да ги пази, само дето не беше сигурен от какво.

Цялата тази работа си имаше и положителна страна. Нещото бе слушало какво казват радиото и телевизията и бе открило мястото, от което право нагоре излитаха космическите совалки. Беше само на осемнайсет мили оттук. А те определено бяха доста напреднали. Бяха изминали… да речем, половин миля. Тук поне беше топло, а пък сандвичът с бекон, маруля и домат още им държеше.

Да, ама им оставаха още почти осемнайсет мили.

— Та кога каза, че ще го изстрелят? — попита Масклин.

— След четири часа.

— Това ще рече, че трябва да пътуваме със скорост, по-голяма от четири мили в час… — мрачно закима Ангало.

Масклин също кимна. Ако един ном се напрегне, ама здравата, сигурно би могъл да покрие миля и половина за един час. По равен терен.

Той не беше мислил много-много по въпроса как ще изпратят Нещото в космоса. Ако изобщо се беше замислил, би му хрумнало, че биха могли да намерят совалката и да скътат Нещото някъде из нея. По възможност биха излетели и те — макар че за последното не беше много сигурен. Нещото беше споменало че в Космоса е студено и няма въздух.

— Можеше да помолиш Внука Ричард да ни помогне! — настоя Гърдър. — Защо избяга?

— Знам ли — отвърна Масклин. — Предполагам, че ми е хрумнало, че можем и самички да си помогнем.

— Но вие използвахте камиона. Номите живееха в Магазина. Използвахте и Конкорда. Ядете човешка храна.

Масклин се стресна. Нещото много рядко се впускаше в караници.

— Ама то е друго — успя да смутолеви той.

— И кое му е другото?

— Ами те не знаеха за нас. Ние си вземахме, каквото искаме. Не те ни го даваха. Те си мислят, че този свят е техен, Нещо! Мислят си, че всичко в него им принадлежи! Те дават имена на всичко, те притежават всичко тук! Аз погледнах тоя човек и си помислих — ето един човек в човешка стая, който прави човешки си работи. И какво би могъл да разбере той за номите? Как въобще да му мине през ума, че мъничките хора са истински хора, с истински мисли в главите? Не мога просто ей-така да позволя някакъв човек да ни надвие! Не!

Лампичките на Нещото премигаха.

— Твърде далеч сме стигнали вече, че да не го довършим самички — промърмори Масклин и изгледа Гърдър под око.

— Както и да е, като опряхме до това… Нещо не те видях да си се затърчал към него, готов сърдечно да му стиснеш пръста — добави той.

— Беше ми неловко. Винаги е неловко да се срещаш с божества — оправда се Гърдър.

Не бяха успели да си запалят огън. Всичко беше мокро, та мокро. Не че огънят им трябваше… ама с огън си беше по-цивилизовано. Някой някога обаче бе успял да запали огън — наоколо все още се въргаляха няколко мокри въглена.

— Чудя се, как ли вървят работите у дома? — обади се след малко Ангало.

— Е, ами очаквам, че добре — отвърна Масклин.

— Наистина ли?

— Абе правичката да си кажа, повече се надявам, отколкото очаквам…

— Аз пък очаквам твойта Грима вече да е почнала да ги командва всичките наред.

— Тя не е мойта Грима! — сопна му се Масклин.

— Тъй ли? И чия е тогава?

— Ами… — поколеба се Масклин. — Нейна си е, предполагам — довърши той неубедително.

— О, а пък аз си мислех, че вие двамата смятате да…

— Нищо не смятаме. Аз й казах, че ще се женим, пък тя взе да ми приказва за някакви си жаби…

— Те жените са си такива — включи се и Гърдър. — Нали ви казвах — не бива да им се позволява да се учат да четат. Мозъците им прегряват, това е.

— И ми каза, че най-важното нещо на света били някакви си жабчета, които живеели в някакво си цвете — продължи Масклин, като се напрягаше да се вслуша в гласа на собствената си памет. По онова време не беше слушал момичето много внимателно. Беше твърде ядосан.

— Звучи така, че да й сложиш на тая жена чайник на главата, ще кипне — рече Ангало.

— Прочела го била в някаква книга, тъй рече.

— Така си и мислех — кимна Гърдър. — Нали знаете, че всъщност никога не съм бил съгласен с това всички да се учат да четат. Хората се разстройват.

Масклин мрачно се вгледа в дъжда навън.

— Ама сега като се сещам — подхвана той, — май тая работа не се отнасяше точно до жабите. Ставаше въпрос по-скоро за идеята, свързана с тия жаби. Тя ми каза, че имало някакви хълмове, дето било много горещо и никога не спирало да вали, а пък сред дъждовните гори растели някакви много високи дървета, а пък най-горе по върховете им ги имало едни такива грамадански работи, нещо като голе-е-еми цветя, дето се казвали… бромелиади май беше, и водата от дъжда влизала вътре в цветята и там ставали локвички. Та, в тия локвички живеели едни жаби, дето си снасяли яйцата вътре в локвичките. И после от тях се излюпвали попови лъжички, които след време ставали на жаби. И тия жабета цял живот живеели вътре в цветята, там по върховете на дърветата, и даже и представа си нямали, че съществува Земята… И след като разбереш, че светът е пълен с такива неща, животът ти никога вече не може да бъде същият.

Той пое дълбоко дъх и добави:

— Абе, горе-долу нещо такова беше.

Гърдър погледна Ангало.

— Нищичко не вдянах — призна си той.

— Това е метафора — обади се Нещото. Никой не му обърна внимание.

Масклин се почеса зад ухото.

— Май означаваше много за нея…

— Това е метафора! — повтори Нещото.

— Те жените все нещо искат — поклати глава Ангало. — Мойта пък все за рокли приказва.

— Сигурен съм, че щеше да ни помогне! — подхвана любимата си тема Гърдър. — Да бяхме поговорили с него малко! Сигурно щеше да ни черпи едно ядене, ама сериозно ядене, и…

— … и да ни настани да живеем в някоя кутия от обувки — додаде Масклин.

— … и да ни настани да живеем в някоя кутия от обувки — автоматично повтори Гърдър. — Не, не! Исках да кажа, може би… Исках да кажа, че защо не? Само колкото да се наспим прилично за час-два, ей тъй, за разнообразие. Пък после…

— Пък после да ни разнася в джоба си — довърши Масклин.

— Не е задължително!!!

— Точно така би станало. Той е голям, пък ние сме малки.

— Изстрелването ще се състои след три часа и петдесет и седем минути — обади се Нещото.

Временният им лагер гледаше към една канавка. Във Флорида явно нямаше такова нещо като зима, и насипът край нея бе цял в зеленина.

Нещо като плоска чиния със забодена отпред лъжица бавно проплува край тях. Лъжицата щръкна за малко над водата, изгледа номите с мътен поглед и цамбурна обратно.

— Това пък какво беше, бе Нещо? — попита Масклин.

— Дългошиеста водна костенурка.

— О…

Костенурката тихо отплува.

— Ей, че късметлийка — рече Гърдър.

— Кво? — рече Ангало.

— Ами хем си има дълга шия, хем и името й дългошиеста. Бая неудобно щеше да се чувства, ако шията й беше къса. С това име…

— Изстрелването ще се състои след три часа и петдесет и шест минути.

Масклин се изправи.

— Знаете ли какво — рече Ангало. — Ще ми се да бях успял да прочета повечко от „Шпионинът без гащи“. Тъкмо беше почнало да става интересно.

— Я да видим сега дали можем да измислим нещо… — каза Масклин.

Ангало седеше, подпрял брадичка с ръце.

— Кога, сега ли?! — изгледа го той тъпо.

— Твърде далече сме стигнали, че ей-тъй изведнъж да се откажем, нали?

Взеха да си пробиват път през треволяка. След малко се добраха до някакъв катурнат пън на брега на канавката.

— Тука е много по-зелено, отколкото вкъщи, а? — обади се Ангало.

Масклин тъкмо драпаше да излезе от една гъста туфа листа.

— И по-топло — добави Гърдър. — Тия тук са си поправили парното.5

— Навънка никой не поправя парното. Тука просто си е такова — обясни Ангало.

— Като остарея, ей на такова място искам да живея, ако ми се наложи да живея Навънка — продължи Гърдър, като не обърна на Ангало никакво внимание.

— Това място е периодичен резерват за застрашени животни — обясни Нещото.

Гърдър нещичко май беше недочул, та кой знае защо изглеждаше шокиран.

— Природен мармалад ли каза? От животни?! Отврат!!!

— Не съм казал мармалад. Резерват казах. Значи място, където животните не бива да се закачат.

— Значи ловът не е позволен, така ли?

— Точно така.

— Ловът не е позволен, Масклин — разтревожи се Гърдър.

Масклин изсумтя.

Нещо го гризеше отвътре. Не можеше да схване точно какво. Сигурно в крайна сметка имаше нещо общо с животните.

— Като не броим дългошиестите костенурки — подхвана той, — още какви животни има тук, а, Нещо?

Известно време Нещото не отговаряше. После се обади:

— Има данни за морски крави и алигатори.

Масклин се опита да си представи как би изглеждала една морска крава. Това за кравите не звучеше чак пък толкоз зле. И преди беше виждал крави. Те бяха големи, бавни и не ядяха номи, освен случайно.

— Алигатор какво е? — попита той.

Нещото му обясни.

— Какво? — възкликна Масклин.

— Какво? — възкликна Ангало.

— Какво? — възкликна Гърдър и придърпа полите на расото си възможно най-плътно до себе си.

— Идиот такъв! — кресна Ангало.

— Кой, аз ли съм идиот? — разгорещи се Масклин. — Че аз откъде да го знам това? Да не съм ви виновен, а? Случайно да сте забелязали на летището табела, на която да пише „Добре дошли във Флорида — при големите месоядни амфибии, дълги до четири-пет метра“?

Те се взряха в тревата. Влажният, топъл свят, обитаван от насекоми и костенурки, изведнъж се превърна в тънко прикритие, под което дебнеха огромни ужасии чудовища с грамадански зъби.

Нещо ни дебне, помисли си Масклин. Усещам го.

Бяха се притиснали гръб о гръб. Масклин бавно се сниши и вдигна от земята един голям камък.

Тревата се разшава.

— Нещото рече, че не всичките израствали до четири-пет метра — каза Ангало с треперещ глас.

Мълчание посрещна неговите думи.

— Ние се лутахме в мрака! — изстена той. — А край нас — чудовища!

Тревата отново се разшава. Не беше вятърът, който я мърдаше.

— Я се стегнете, бе! — измънка Ангало.

— Ако са алигаторите — Гърдър се опитваше да вирне гордо брадичка, — сега ще им покажа аз как умира достойно един ном!

— Щом искаш… — Погледът на Ангало трескаво щъкаше из треволяка. — Аз пък смятам да им покажа каква скорост може да развие номът.

Тревата се раздели на две.

Оттам се показа един ном и пристъпи напред.

Зад Масклин нещо изпука. Той извърна глава. Оттам изскочи още един ном.

И още един.

И още един.

И така до петнайсет.

Тримата пътешественици взеха да се въртят на едно място като животно с шест крака и три глави.

Огънят, дето го видях, си рече Масклин. Седяхме точно до някакви останки от огън, аз ги видях. И въобще не се замислих кой ли го е палил.

Непознатите бяха облечени в сиво. Имаше всякакви — и едри, и дребни. И до един бяха въоръжени с копия.

Ще ми се и аз да си носех копието, помисли си Масклин. Опитваше се да държи под око колкото се може повече хора от онези.

Не бяха насочили срещу него копията си. Проблемът беше, че всъщност наникъде не ги бяха насочили.

Масклин си рече, че твърде рядко ном убива нома. В Магазина това се смяташе за проява на лошо възпитание, а пък Навънка… Навънка тъй и тъй си имаше достатъчно други същества, които убиваха номи. Пък и не беше редно. Тези причини бяха достатъчни.

Просто трябваше да се надява, че и тези номи мислят по същия начин.

— Познаваш ли ги? — попита го Ангало.

— Кой, аз ли? — сепна се Масклин. — Не, много ясно, че не. Че откъде да ги познавам?

— Ами нали са Вънкашни. Де да знам, мислех си, че вие, Вънкашните си се знаете…

— Ама аз никога през живота си не съм ги виждал.

— Мисля — бавно, съсредоточено подхвана Ангало, — че техният водач е онзи дъртият с големия нос, дето си е бучнал перо на чутурата. Ти какво ще кажеш?

Масклин се вгледа във високия, хърбав старец, който се въсеше срещу тях.

— Не ми изглежда много да сме му допаднали.

— На мен пък той хич, ама хич не ми допада!

— Ти нещо да предложиш, Нещо?

— И те сигурно се страхуват от вас колкото и вие от тях.

— Съмнявам се — измърмори Ангало.

— Кажете им, че нищо лошо няма да им сторите.

— Според мене по-скоро те трябва да ни кажат, че няма да сторят нищо лошо на нас.

Масклин пристъпи напред и вдигна ръце.

— Идваме с мир — рече им той. — Не искаме никой да пострада.

— Включително и ние — добави Ангало. — И още как!

Неколцина непознати пристъпиха напред и вдигнаха копия.

— Аз съм си вдигнал ръцете — подхвърли през рамо Масклин. — Какво ми скочиха така?

— Ами сигурно, щото държиш тоя голям камък — изтърси Ангало. — За тях не знам, ама пред мене, ако се изстъпиш с нещо такова в ръцете, май доста ще се стресна.

— Не съм много убеден, че искам да го пусна — рече Масклин.

— Може би не ни разбират какво им казваме…

Гърдър се размърда.

Откакто пристигнаха тези новите, абатът не бе обелил и дума. Само дето беше много пребледнял.

А сега сякаш вътре в него бе бръмнал някакъв звънец, известяващ, че нужното време вече е изтекло. Той изпухтя яростно, хвърли се напред и се пльосна като някакъв разярен балон право върху Чутурата.

— Как смееш да ни закачаш… Вънкашник такъв! — писна той.

Ангало закри очи с ръце. Масклин стисна здраво камъка.

— Ъ-ъ, Гърдър… — подхвана той.

Чутурата отстъпи назад. Останалите явно се озадачиха от дребничката експлозивна фигурка, която така изведнъж скочи срещу тях. Явно Гърдър го бе прихванал онзи вид гняв, дето върши работа почти колкото броня.

Чутурата изцвъртя нещо. Гледаше Гърдър.

— Я не ми излизай с тия приказки, мърляв езичник такъв! — продължаваше Гърдър. — Какво си мислиш, че ме е страх от всичките тия копия ли?!

— И още как — прошепна Ангало и се примъкна по-близо до Масклин. — Какво ли го прихвана?

Чутурата кресна нещо на своите номи. Двама от тях колебливо вдигнаха копия. Неколцина от останалите май се опитаха да му възразят.

— Все по-зле става — обади се Ангало.

— Да — съгласи се Масклин. — Май ще се наложи да…

Някакъв глас зад тях изкомандва рязко. Всички флоридийци се извърнаха натам. Масклин — също.

Из тревата бяха излезли още двама номи. По-точно ном и номка. Той беше младо момче. Тя — дребна тантуреста женица, от онези лелки, от които с охота бихте приели парче ябълков пай. Косата й бе прибрана в стегнато кокче, и в него бе забито дълго сиво перо, също като на Чутурата.

Флоридийците като че се смутиха. Чутурата взе да приказва надълго и нашироко. Жената каза две-три думи. Чутурата разпери ръце нагоре и замърмори нещо към небето.

Жената взе да обикаля около Масклин и Ангало, като да бяха експонати от изложба. Докато разглеждаше Масклин — отгоре-надолу и обратно — той улови погледа й и си помисли: „Изглежда като някакво си дребно лелче, ала явно тя командва тук. Ако вземе, че не ни хареса, ще се вкараме в беля.“

Жената протегна ръка и издърпа камъка от неговата. Той изобщо не се възпротиви.

После тя докосна Нещото.

И то й заговори! Онова, което й каза, звучеше почти като думите, които току-що бе изрекла самата тя. Женицата бързо си дръпна ръката, килна глава настрани и се вторачи в Нещото. После отстъпи назад.

Последва нова команда и флоридийците се строиха не точно в редица, а в нещо като буквата V. На върха на V-то беше номката, а вътре — нашите пътешественици.

— Пленници ли сме? — попита Гърдър. Беше се поохладил.

— Не мисля — отвърна Масклин. — Не сме точно пленници. Поне засега.

За ядене им поднесоха някакъв гущер. На Масклин доста му хареса — напомни му времената, когато той беше Вънкашен, преди да открият Магазина. Другите двама ядоха, само защото би било много неучтиво да откажат, а вероятно да си неучтив с хора, които имат копия, когато ти си нямаш, не беше особено умна идея.

Флоридийците ги гледаха важно-важно.

Бяха поне трийсетина на брой, всичките облечени в еднакви сиви дрехи. Изглеждаха досущ като номите от Магазина, само дето бяха малко по-мургави и много по-кльощави. Носовете на доста от тях бяха впечатляващо големи, ала Нещото каза, че това си било съвсем в реда на нещата и че генетиката била виновна за тая работа.

Нещото им говореше. Отвреме-навреме измъкваше по някой сензор и рисуваше с него разни работи по калта.

— Нещото сигурно разправя така: „Ние идва отдалече на голяма птица, дето не прави шляп-шляп“ — предположи Ангало.

Доста често Нещото повтаряше на жената собствените й думи.

Най-накрая Ангало не издържа.

— Ама какво става тука, бе Нещо? Защо все тая приказва?

— Тя им е вожд.

— Жена?! Вожд?! Ама ти се майтапиш, нали?

— Аз никога не се майтапя. Това си ми е вградено.

— О…

Ангало смуши Масклин с лакът.

— Ей, да я научи Грима тая работа, каква беля само ще си натресем…

— Нейното име е Много-ниско-дръвче или Шубраче.

— И ти я разбираш какво ти приказва? — учуди се Масклин.

— Лека-полека започнах да схващам. Техният език е много близък до оригиналния номски.

— Какво искаш да кажеш с тоя оригинален номски?

— Езикът, на който са говорили вашите прадеди.

Масклин сви рамене. Точно сега нямаше смисъл да се опитва да го разбира.

— Ти разказа ли й за нас?

— Да. Тя каза, че…

Чутурата, както си мърмореше под мустак, изведнъж скочи на крака и се впусна в дълга, протяжна тирада. Говореше с много рязък тон и постоянно сочеше ту земята, ту небето.

Нещото присветна с няколко светлинки.

— Той разправя, че сте били пристъпили границата на онзи, който прави облаците. Това било много лошо, тъй каза. Онзи, който правел облаците, щял много да се ядоса.

Доста от номите замърмориха одобрително. Шубраче ги скастри. Масклин протегна ръка и натисна надолу Гърдър, който тъкмо се бе засилил да рипне.

— А какво мисли по въпроса ъ-ъ-ъ… Шубраче?

— Май Чутурата не й е особено симпатичен. Неговото име е Този-който-знае-какво-си-мисли-онзи-който-прави облаците.

— Ами кой е Тоя, дето прави облаци?

— Да го назовеш с истинското му име докарвало нещастие. Той бил създал Земята, а Небето все още го правел. Та той…

Чутурата пак се обади. Май беше ядосан.

Трябва да се сприятелим с тия хора, помисли си Масклин. Трябва да намерим начин.

— Значи Онзи, който прави облаци, е… — Тук Масклин се замисли с всичка сила, — … нещо като Арнолд Брос (създаден в 1905)?

— Да — отвърна му Нещото.

— А съществува ли наистина?

— Мисля, че да. Готов ли си да рискуваш?

— Какво?

— Мисля, че знам кой е Онзи, който прави облаците. Мисля, че знам и кога ще понаправи още малко Небе.

— Какво?! Кога?!

— След три часа и десет минути.

Масклин се поколеба.

— Я задръж малко — проточи той. — Това ми звучи някакси като същото време, когато…

— Да. Моля ви и тримата, пригответе се да бягаме. Сега аз ще напиша името на онзи, който прави облаците.

— Ама защо да бягаме?

— Възможно е страшно да се ядосат. Ала нямаме време за губене.

Нещото размаха сензор. Последният не беше замислен като приспособление за писане и буквите, които Нещото заизписва, излизаха доста ъгловати. Трудно беше да ги разчетеш.

Нещото издраска в пръстта общо четири букви.

Ефектът бе незабавен.

Чутурата се разкрещя. Някои от флоридийците рипнаха на крака. Масклин сграбчи другите двама за лактите.

— Ей-сегичка ще му тресна един на тоя дъртак! Ама наистина! — пенеше се Гърдър. — То пък бива тесногръдие, ама чак пък толкоз!

Докато бушуваше свадата, Шубраче седеше мълчаливо. После заговори — много високо, ала много спокойно.

— Тя им казва — запревежда Нещото, — че не било грешно да се изписва името на Онзи, който прави облаците. Самият той често си го изписвал. Знаменит е Онзи, който прави облаците, дори и тия непознати знаят името му, тъй казва тя.

Повечето номи останаха доволни от тази реч. Чутурата си замрънка нещо под носа.

Масклин се поотпусна и се вгледа в буквите, надраскани върху пясъка.

— Н… А… О… А? — прочете той.

— „С“ е — поправи го Нещото. — Не е „О“.

— Но ти говори с тях съвсем за кратко! — учуди се Ангало. — Как успя да го научиш?

— Познавам номския начин на мислене — отвърна Нещото. — Винаги вярвате на онова, което прочетете. Разбирате нещата съвсем буквално!