Крилете на Масклин

4.

Черен мрак.

— Много е тъмно тука, бе, Масклин.

— Ъхъ. Нито пък можеш да се разположиш като хората.

— Е, ами колкото — толкова…

— Четка за коса! Току-що се насадих връз четка за коса!

— Скоро ще се приземим.

— Ами хубаво.

— Пък тука има някаква туба със…

— Гладен съм. Абе тука ядене дали няма?

— Оня фъстък още си го носим.

— Къде е?! Къде е?!

— Е, на̀. Заради тебе го изтървах.

— Гърдър?

— Да?

— Ама какво правиш? Да не кълцаш нещо?

— Чорапа си кълца. Дупка си пробива.

Пълно мълчание.

— Ами като правя така, ми става по-добре…

Мълчание. С нож да го режеш.

— Той е просто човек и нищо повече, Гърдър. Човек като всеки друг.

— Да, ама сме в неговата чанта, нали?

— Но нали ти казваше, че Арнолд Брос бил нещо вътре в нашите глави. Ти го казваше!

— Да, аз.

— Ами тогава?

— Просто се чувствам по-добре, като правя така, и туй то. Толкоз по темата.

— Приземяваме се.

— Ами как ще разберем, че…

— Сигурен съм, че щях да го приземя по-добре. Ако ме бяхте оставили да карам…

— Това Флорида ли е? Ангало, махни си крака от носа ми!

— Да. Този щат по традиция приема добре имигрантите.

— Ние да не сме от тях?

— Технически погледнато, целта на пътуването ви е друга.

— И коя е тя?

— Звездите.

— О…, Нещо?

— Да?

— Има ли някакви доказателства, че и преди тук са идвали номи?

— Какви ги приказваш, бе?! Номите — това сме ние!

— Да, ама може да е имало и други…

— Няма други! Само ние сме си! Не е ли така?

Шарени светлинки проблеснаха сред мрака на чантата.

— Нещо? — повика го пак Масклин.

— Издирвам налични данни. Заключение: няма сигурни доказателства за предишни посещения на номи. Всички регистрирани елементи са надвишавали педя.

— О! Е, просто се чудех. Чудех се дали пък няма и други номи освен нас.

— Нали чу Нещото какво ти каза. Нямало сигурни доказателства — тъй рече.

— Да, ама и нас до днес не ни бяха виждали…

— Нещо, а сега знаеш ли какво ни предстои?

— Минаване през Службата за имиграционен контрол и през митницата. Случайно да членувате, или да сте членували преди, в някоя подривна организация?

Мълчание.

— Кой, ние ли? Ама защо ни питаш такива работи?

— Тук задават такива въпроси. Наблюдавам комуникациите.

— О, така ли? Е, добре. Ами, според мен не сме членували… Членували ли сме?

— Не.

— Не. Мисля, че не сме. „Подривен“ какво е?

— Този въпрос цели да се установи дали сте дошли тук с намерение да бутнете правителството на Съединените Щати.

— Според мен не щем да правим такива работи. Искаме ли?

— Не.

— Не.

— Не щем. Няма какво да ни берат грижа.

— Ама инак умно са го измислили…

— Кое?

— Ами да си ги питат хората още на пристигане. И ако някой е дошъл да бута и да подрива, щом каже „да“, и веднага ще го приклещят като в менгеме!

— Кофти номер, а? — В гласа на Ангало се долавяше неподправено възхищение.

— Не, ние нищо няма да бутаме — успокои Масклин Нещото. — Само искаме да им свием някой от онези самолети, дето излитали право нагоре и много нависоко. Я ми кажи как им се викаше?

— Космически совалки.

— А така. Пък после ще си ходим. Никакви бели не щем да им правим.

Известно време чантата се мяташе наляво-надясно, а после я сложиха върху нещо.

Разнесе се тихичко скърцане, като от мъничък трион. Никой не го чу сред шумотевицата на летището. Сред кожата се появи мъничка, ама много мъничка дупка.

— Какви ги прави пък сега? — възкликна Гърдър.

— Я стига си ме бутал — тросна се Масклин. — Не мога да се съсредоточа. Ами… май сме се наредили по средата на някаква колона от човеци.

— Цяла вечност вече чакаме — обади се кисело Ангало.

— Ами сигурно ги питат поред смята ли някой някъде нещо да бута — мъдро предположи Гърдър.

— Не че ми е приятно да говоря за това… — подхвана Ангало, — ама как ще я открием тая совалка?

— Като му дойде времето, тогава ще мислим — несигурно изрече Масклин.

— Времето дойде — намръщи се Ангало. — И какво, да не би да не е?

Масклин безпомощно вдигна рамене.

— Да не смяташ, че веднага като пристигнем във Флорида, и ще видим табела „За Космоса — насам“? — подхвърли саркастично Ангало.

Масклин се надяваше, че мислите му не са се изписали на лицето.

— Много ясно, че не — отвърна той.

— И ами сега какво ще правим? — настоя Ангало.

— Ще… ще… ще питаме Нещото. — Сякаш камък падна от дутата на Масклин. — Ето какво ще направим. Нещо?

— Да?

Масклин сви рамене.

— Ами сега какво да правим?

— Ей, на туй му викам аз добре обмислена работа — подметна Ангало.

Чантата се премести. Внука Ричард (39) бе минал по-напред.

— Нещо? Питах те какво да правим…

— Нищо.

— Ама как така нищо?

— Чрез осъществяване пълна липса на всякакви дейност.

— Че това какво ще ни помогне?

— Във вестника пишеше, че Ричард Арнолд заминава за Флорида, по повод изстрелването на комуникационен спътник. Ето затуй сега той отива на онова място, където се намира този спътник. Ерго, ние отиваме с него.

— Какъв Ерго пък сега? Нямаме такъв! — озърна се Гърдър.

Нещото присветна срещу него.

— „Ерго“ означава „следователно“.

Масклин го изгледа със съмнение.

— Мислиш ли, че ще вземе чантата със себе си?

— Не е съвсем сигурно.

В тази чанта всъщност нямаше кой знае какво, трябваше да признае Масклин. Вътре бяха пъхнати предимно чорапи, вестници, някоя и друга дреболия, като четка за коса например, и една книга със заглавие „Шпионинът без гащи“. Последният предмет ги беше попритеснил — тъкмо щом самолетът се приземи, ципът на чантата се разтвори, но Внукът Ричард просто тикна книгата между вестниците, без изобщо да погледне вътре. Сега в чантата се промъкваше светлинка и горе-долу се виждаше. И Ангало се опитваше да чете въпросната книга. От време-навреме измърморваше нещичко под нос.

— На мене ми се струва — подхвана Масклин, — че Внукът Ричард не смята да заминава веднага да гледа как тоя спътник излита. Сигурен съм, че първо ще отиде някъде да се наспи. Знаеш ли кога ще излита Совалката, Нещо?

— Не съм много сигурен. Мога да говоря с другите компютри само когато са в моя обхват. Тукашните разбират единствено от работите на летището.

— Ами че то тъй и тъй скоро ще му се приспи — предположи Масклин. — Човеците спят почти по цяла нощ. Май ще е по-добре да излезем от чантата, докато спи.

— А после ще говорим с него — добави Гърдър.

Останалите го зяпнаха.

— Е, нали за това дойдохме тук? — настоя Гърдър. — Нали като тръгвахме, за това си приказвахме? Че ще го помолим да спаси Кариерата…

— Ама той е човек! — тропна с крак Ангало. — И ти досега да не си го разбрал! Изобщо няма никакво намерение да ни помага! Че защо ще ни помага? Той е човек, и толкоз, а пък предците му са построили някакъв си магазин! Чудя ти се как така продължаваш да вярваш, че е нещо като огромен ном, който живее на небето!

— Защото няма в какво друго да вярвам! — нададе вопъл Гърдър. — Ами ти — ти като не вярваш във Внука Ричард, какво търсиш в чантата му?

— Просто съвпадение…

— Ти само това си знаеш! Винаги всичко за тебе е съвпадение!

Чантата се мръдна, тъй че те пак изгубиха равновесие и се изпонатръшкаха.

— Движим се — надникна Масклин през дупката. Почти се зарадва, че най-после може да им прекъсне караницата. — Преминаваме през някаква стая. Отвън е пълно с човеци. Много, ама много човеци.

— Че те къде не са много… — въздъхна Гърдър.

— А някои държат табелки с имена на тях.

Номите бяха свикнали на човеци с табелки. Някои от тях в Магазина през цялото време си носеха табелките с имената — едни такива дълги имена, например „Г-жа Дж. И. Уилямс, Отговорник“, или пък „Здрасти, аз съм Трейси“. Никой не знаеше защо се налага да ги носят. Сигурно защото инак щяха да си ги забравят.

— Я чакай — обади се Масклин. — Тая работа май нещо не е чиста. Единият от тия държи табела, а на нея пише „Ричард Арнолд“. Точно към него вървим! Вече говорим с него!

Плътният сподавен грохот на човешки глас се разнесе над номите като гръмотевица.

— Хуммм-вуммм-бум?

— Фуммм-хуммм-зуммм-бум.

— Хуммм-зуммм-БУМ-фуммм?

— Бум!

— Разбираш ли нещо, а, Нещо? — попита Масклин.

— Да. Човекът с табелата е тук, за да заведе нашия човек в хотела. Това е място, където човеците спят. В него ги и хранят. А останалото са просто разни неща, които човеците си казват, за да се уверят, че още са живи.

— Това пък какво значи?

— Ами, казват си неща като „Как си?“ и „Приятен ден“ и „Ами за времето какво ще кажеш?“ А онова, което значат тези звуци е: „Аз съм жив и здрав, ти също“.

— Ама, Нещо, те и номите си казват такива неща. Това се нарича „да се разбираш с хората“. Що не вземеш и ти да опиташ, може пък да си струва.

Чантата се килна настрани и се удари в нещо. Номите се вкопчиха отчаяно кой къде свари. Ангало — само с една ръка. Не искаше да си загуби страницата.

— Пак огладнях — призна си Гърдър. — В тая чанта нищо ли няма за ядене?

— В тая туба тук има паста за зъби.

— Ще пропусна пастата за зъби, благодаря.

Разнесе се тътен. Ангало вдигна поглед.

— Тоя звук го познавам! — възкликна той. — Това е двигател с вътрешно горене! В кола сме!

— Пак ли?! — изстена Гърдър.

— Веднага, щом можем, слизаме — успокои го Масклин.

— Това що за камион е, а, Нещо? — попита Гърдър.

— Не е камион, а хеликоптер.

— Доста е шумничък. — Никога не се бе натъквал на последната дума, която каза Нещото.

— Това е един вид самолет без крила — поясни Ангало. Той пък беше се натъквал.

Гърдър отдели известно време, за да обмисли това внимателно, в резултат на което изпадна в тих ужас.

— Нещо? — промълви той.

— Да?

— А какво държи във въздуха хе…

— Науката.

— О, така ли. А, добре. Науката ли казваш? Щом е Науката, бива. Е, значи всичко е наред.

Шумотевицата трая дълго. Толкова дълго, че в един момент се превърна в неделима част от света. И когато най-после спря, тишината се стовари върху тях като шок.

Тримата лежаха на дъното на чантата и се чувстваха толкова смачкани, че нямаха сили да приказват. Усетиха, че чантата се вдига, после пак я сложиха някъде, пак я вдигнаха, пак я сложиха, пак я вдигнаха и накрая я метнаха връз нещо меко.

А сетне настана благодатна неподвижност.

Най-накрая се чу гласът на Гърдър:

— Добре де, и каква точно е тая паста за зъби, казваш?

Масклин изрови Нещото от купчината кламери, прах и усукани хартийки на дъното на чантата.

— Да имаш представа къде се намираме, а, Нещо?

— В стая 103, хотел „Нови Хоризонти“, на Какаовия плаж — отвърна Нещото. — Наблюдавам комуникациите.

Гърдър избута Масклин встрани.

— Трябва да изляза оттук! Не издържам вече! Я ми подложи едно коляно, Ангало. Май ще мога да се добера догоре…

Чу се протяжно „бзззззт“ — ципът се отвори. Светлината веднага нахлу вътре. Номите бързо се шмугнаха кой къде намери. Масклин видя как една длан, по-голяма от самия него, се спуска вътре, обхваща една по-малка чантичка — точно в нея бяха пастата за зъби и хавлиената кърпа — и я измъква навън.

Номите не смееха да шавнат.

След малко се дочу далечно шуртене на вода.

Бум-бум-фум, зум-хум-хум, чум-зум-хууум…

Човекът успяваше да надвика струите. Гласът му кънтеше — доста по-силно от нормалното.

— Ама той да не… пее! — стресна се Ангало.

— Хуммм… хум-бум-бум, хумммм… чум-хум-бум! Хууум буммм!

— Ей, Нещо, какво става? — прошепна Масклин.

— Човекът отиде в една стая и сега върху него вали вода — обясни Нещото.

— Това пък защо го прави?

— Предполагам, че защото му харесва да е чист.

— Значи в момента няма опасност, ако се измъкнем от чантата?

— „Няма опасност“ е относително понятие.

— Какво? Какво рече? Нещо някъде ще носим, така ли?

— Не, искам да кажа, че винаги може да съществува някаква опасност. Но предполагам, че човекът ще се мокри още доста време.

— Аха. Те каквито са си едрички, има много за миене — ухили се Ангало. — Айде, давайте.

Оказа се, че чантата се намира върху едно легло. Доста лесно се спуснаха на пода по покривката.

Хум-хум, бууум, буммм…

— Ами сега какво ще правим? — рече Ангало.

— Какво ще правим, след като ядем, искаш да кажеш — отсече Гърдър.

Масклин притича през дебелия килим. Посред най-близката стена имаше висока стъклена врата. Тя бе леко открехната и в стаята нахлуваха нощни шумове и топъл ветрец.

Човек би доловил цирикане на щурци и други дребни тайнствени създанийца, чиято цел в живота е да висят по цяла нощ из храсталаците и да вдигат тупурдия, доста по-голяма от самите тях. Но номите чуват звуците забавено — провлачени и по-плътни. Все едно виене на грамофон, когато токът спре.

Трополенето и ромоленето на нощта изпълваха мрака.

Гърдър притича до Масклин и нетърпеливо се взря в тъмата.

— Я вземи излез и поогледай, дали пък няма да се намери нещо за ядене…

— Имам ужасното чувство — каза Масклин, — че ако изляза навън сега, там наистина ще има нещо за ядене, и това ще съм точно аз.

Човекът отзад продължаваше да пее.

Бум-хум-хум, бууум, уъми! Уъмп!

— За какво пее тоя човек. Нещо?

— Малко ми е трудничко да му следя мисълта. Както и да е, поне е ясно, че певецът много държи да се знае, че бил направил нещо по свой си начин.

— Ама какво е направил?

— Относно това данните са недостатъчни. Ама каквото ще да е било, той го е направил: а) със всяка стъпка по шосето на живота, и б) не свито и не скромничко, защото…4

Тъкмо щеше да каже защо, и на вратата се почука. Пеенето спря. Шуртенето — също. Номите се втурнаха към сенките.

— Опасничко ми звучи — прошепна Ангало. — Това скитосване по шосетата, искам да кажа. „По тротоара на живота“ ми звучи по-добре.

Внукът Ричард излезе от банята, опасал хавлия около кръста си. Отвори вратата. Някакъв друг човек — облечен от глава до пети — влезе в стаята. Носеше табла. Последва кратка размяна на дуднения. После облеченият човек остави таблата и излезе. Внукът Ричард хлътна обратно в банята.

Бу-бу-бу-бу, хум-хуммм…

— Храна! — прошепна Гърдър. — Подушвам я! На оная табла има ядене!

— Сандвич с бекон, маруля и домат. И салата от зеле — обади се Нещото. — И кафе.

— Откъде го знаеш?! — гракнаха и тримата в хор.

— Той си го поръча на рецепцията.

— Зелева салата! — изстена Гърдър в екстаз. — Бекон! Кафе!

Масклин се втренчи нагоре. Подносът бе оставен на ръба на една маса.

До подноса имаше лампа. Масклин бе живял в Магазина достатъчно дълго, за да научи, че има ли лампа, има и жица.

А той никога не бе попадал на нищо, по което да не може да се изкатери.

Редовното хранене — там беше проблемът. Не беше му свикнал. Като живееха Навънка — преди Магазина — бе свикнал дни наред да я кара без ядене, а пък като им паднеше храна отнякъде, така плюскаше, че започваше да му излиза през носа. И така до другия път. Ала номите от Магазина искаха да си хапват по няколко пъти на час. През цялото време дъвчеха. Трябваше им само да изпуснат половин дузина хранения, и веднага почваха да мрънкат.

— Мисля, че ще мога да се покача там горе — обади се той.

— Да! Да! — пламенно изрече Гърдър.

— Ала дали е редно да изяждаме сандвича на Внука Ричард? — хитро додаде Масклин.

Гърдър зяпна и се опули. Замига на парцали.

— Това е важен теологически въпрос… — смутолеви накрая той. — Само че съм твърде гладен, за да го обмислям. Та, нека първо изядем сандвича, пък ако после излезе, че е било грешно да го изядем, ви обещавам много, ама много да съжалявам.

Бум-хум ууууп! Ууууп! Фум, хум…

— Човекът разправя, че краят вече бил близо и виждал завесата — преведе Нещото. — Може и за завесата в банята да става въпрос.

Масклин се изкатери по жицата върху масата. Чувстваше се прекалено изложен на показ.

Очевидно тукашните човеци другояче го разбираха сандвича. Едно време в отдел „Хранителни стоки“ в Магазина също продаваха сандвичи. Думата „сандвич“ означаваше едно такова тъ-ъ-ъ-ъничко нещо си, натикано между две влажни филии хляб. Флоридските сандвичи, от друга страна, кажи-речи изпълваха таблата и ако в тях изобщо участваше някакъв хляб, той се спотайваше нейде дълбоко сред марулено-зелевата джунгла.

Той хвърли поглед надолу.

— По-живо! — изсъска Ангало. — Водата пак спря!

Масклин избута встрани голяма камара зеления, сграби сандвича, катурна го през ръба на таблата и го бутна на пода.

… Фум-хум-хум! Хуууммм! Уап!

Вратата на банята изскърца.

— Айде, бе! Айде бе, хора! — писна Ангало.

Внукът Ричард излезе от банята, направи няколко крачки и спря.

И се вгледа в Масклин.

И Масклин се вгледа в него.

Има мигове, когато самото Време спира.

Масклин осъзна, че този миг е от онези, в които Историята спира да си поеме дъх и да реши какви да ги върши по-нататък.

Мога да остана тук — помисли си той. Ще използвам Нещото за преводач и ще се опитам да му обясня всичко. Мога да му разкажа колко важно е за нас това да си имаме собствен дом. Мога да го попитам не може ли да направи нещо, за да помогне на номите в Кариерата. Мога и да му разкажа как номите от Магазина вярват, че дядо му е създал света. Това последното сигурно ще му хареса. За човек изглежда доста приятелски настроен.

Току-виж, ни помогнал.

Или пък ще ни хване, ще ни притисне тука, ще извика още човеци и те ще почнат да се моткат насам-натам и да мучат, а нас ще ни тикнат я в клетка, я в нещо от сорта и ще почнат да ни бучкат с разни неща. Ще стане също като с шофьорите на Конкорда. Сигурно не са искали да ни навредят, но те просто не знаеха ние какво сме. А ние нямахме време да ги оставим да разберат.

Този свят е техен, не е наш.

Твърде рисковано е. Не. Никога досега не съм го осъзнавал — но ние трябва да постигнем всичко по нашия си начин…

Внукът Ричард бавно протегна ръка и рече:

— Уууумпф?

Масклин се засили и скочи долу.

Номите могат да падат доста дълго, без нищо да им стане. Пък и без това един сандвич с бекон, маруля и домат му омекоти приземяването.

На сандвича в изблик на активност му пораснаха три чифта крачка и той побегна през стаята, като ръсеше майонеза подире си.

Внукът Ричард го замери с хавлията. Не улучи.

Сандвичът прескочи прага и се стопи в цвърчащата, кадифена, пълна с неведоми опасности нощ.

Да паднеш от клона — това далеч не беше единствената опасност, която можеше да те сполети. Едното от жабчетата го изяде гущер. Други няколко, щом излязоха на слънце, мигом почерняха — защото, както посочиха те,

мип-мип… мип-мип… мип-мип…

Жабчето-водач огледа през рамо групата, която се топеше. Едно… и още едно… и още едно… и още едно, което правеше общо… — жабчето набърчи чело в усилие да го сметне: — … ами че едно.

Някои от това едно почваше да ги хваща страх. Водачът осъзна, че ако някога успеят да се доберат до новото цвете и да оцелеят в него, то ще са необходими повече от едно жабче. Щеше да трябва поне едно, а вероятно даже и едно.

Квакна окуражително.

— Мип-мип!

Това им рече.