Кръстосан огън

1.

В „Джорджтаун“ се бе взривила поредната улична шахта. Експлозията изхвърли капака дванайсет метра нагоре във въздуха. Ситуацията приличаше на странна епидемия, а застаряващата градска инфраструктура бе почти разрушена.

С течение на времето подземните кабели се протриваха и разтапяха, изпълвайки пространството под улиците със запалим газ. Накрая — и все по-често напоследък — оголените жици образуваха волтова дъга, предизвикваха експлозия в канала и изпращаха поредния стоманен диск, с тегло сто и трийсет килограма, във въздуха.

Точно за тези ужасни, фатални новини живееха Дени и Мич. Всеки следобед те вземаха вестниците за продажба и хукваха към обществената библиотека на Двайсет и четвърта улица, за да проверят в уебсайта на областния транспортен отдел къде са най-тежките задръствания. Вадеха хляба си от задръстванията в пиковите часове.

Дори в най-обикновен ден „Кий Бридж“ оправдаваше прякора си — Франкенщайн, ала днес достъпът до „Ем стрийт“ наподобяваше нещо средно между паркинг и цирк. Дени си проправяше път към центъра на задръстването, а Мич пое периферията.

— „Тру Прес“, само за долар, помогнете на бездомните!

— Исус ви обича, ще помогнете ли на бездомните?

Представляваха странна на вид двойка — Дени, бял мъж с ръст над метър и осемдесет и пет, с развалени зъби и набола четина, под която прозираше хлътнала брадичка; и Мич, с тъмнокожото си младежко лице, набито тяло, висок сто шейсет и седем сантиметра и с къси сплъстени къдрици, пасващи му идеално.

— Това тук е една съвършена метафора, нали? — казваше Дени. Говореха си един на друг над покривите на автомобилите, или по-скоро говореше Дени, а Мич пазеше поведение пред клиентите. — Някъде много дълбоко под земята се трупа напрежение и никой не забелязва, щото там долу има само плъхове и лайна и на никого не му пука, нали? Обаче един ден… — Той изду бузи и издаде звук като от експлозия. — И тогава вече ще трябва да обърнеш внимание, щото плъховете и лайната ще са навсякъде и всеки ще иска да разбере защо някой друг не е направил нещо, за да предотврати това. Имам предвид… ако Вашингтон не е под прицел, не знам какво друго може да е това, по дяволите!

— Под прицел, братле. Прицел-мрицел — отвърна Мич и се изсмя на собствената си тъпа шега. Върху избелялата му тениска имаше надпис: Ирак — ако не си бил там, млъквай! Носеше провиснали камуфлажни панталони, също като Дени, само че неговите бяха отрязани под коленете.

Дени държеше ризата си наметната през раменете, за да показва сравнително приличните плочки на корема си. Никога не вреди да предложиш малко радост за окото, а лицето му не предлагаше много радост.

— Това е американският начин — продължи той достатъчно гръмогласно, за да го чуе всеки с отворен прозорец. — Продължавай да правиш онова, което винаги си правил, и ще продължиш да получаваш онова, което винаги си получавал. Прав ли съм? — попита той симпатична бизнесдама в BMW. Жената се усмихна и дори си купи вестник. — Бог да ви благослови, госпожице. Ето така се прави, дами и господа!

— Ей, Дени — извика Мич и кимна с брадичка към двама пътни полицаи, които си проправяха път към тях от Трийсет и четвърта улица. — Мисля, че тези двамата не ни харесват особено.

Дени се провикна към ченгетата, преди да са успели да го заговорят първи.

— Уличната просия не е незаконна, господа полицаи. Не и извън територията на федералните паркове, а доколкото ми е известно, „Ем стрийт“ не е парк!

Единият от полицаите махна с ръка към гъстия трафик от ръмжащи коли и служебни камиони на електрическа компания „Пенко“ и на противопожарната служба.

— Шегуваш се, нали? Хайде, изчезвайте.

— Стига де, човече, наистина ли смяташ да отречеш правото на двама бездомни ветерани да си изкарват достойно прехраната?

— Някога бил ли си в Ирак, човече? — добави Мич. Разговорът им започна да привлича вниманието на хората.

— Чу какво ти каза колегата ми — обади се вторият полицай. — Изнасяйте се оттук. Веднага. Хайде.

— Ей, човече, всички имаме задници, но не е задължително да се държим като такива! — рече Дени и разсмя неколцина от околните граждани. Тълпата започваше да му симпатизира.

Неочаквано някой го бутна. Мич не обичаше да го докосват и полицаят, който се осмели да го направи, полетя назад и се приземи по задник между колите. Другото ченге сложи ръка върху рамото на Дени, но той светкавично я отблъсна.

Време беше да изчезват.

Дени се покатери върху тавана на жълто такси, скочи от другата страна и тръгна към „Проспект стрийт“. Мич незабавно го последва.

— Спри на място! — извика след тях единият полицай.

Дени се обърна. Вече ги деляха няколко автомобила.

— И какво смяташ да направиш? Да застреляш бездомен ветеран насред улично задръстване? — После разпери широко ръце. — Хайде, човече. Застреляй ме. Спести на правителството някой и друг долар.

Хората започнаха да натискат клаксони и да се провикват през прозорците.

— Оставете човека на мира!

— Подкрепете войската!

Дени се усмихна, козирува отривисто със средния си пръст към полицая и хукна да настигне Мич. Секунди по-късно двамата тичаха с всички сили нагоре по Трийсет и четвърта улица и не след дълго се скриха от поглед.

2.

Продължаваха да се заливат от смях и когато стигнаха до стария „Събърбън“ на Дени, паркиран до библиотеката на университета „Джорджтаун“.

Беше страхотно! — Подпухналото лице на Мич лъщеше от пот, но той дори не се беше задъхал. Беше от онзи тип хора, чиито мускули много приличат на тлъстини. — И какво смяташ да направиш? Да застреляш двама ветерани? — повтаряше той като папагал.

— Вестник, един долар — каза Дени. — Обяд в „Макдоналдс“, три долара. Физиономията на ченгето, когато си успял да го затапиш? Безценно. Ще ми се да имах снимка.

Той измъкна яркооранжев хартиен плик изпод чистачката на предното стъкло и го сложи на шофьорската седалка. Колата все още вонеше на цигари и „Тако Бел“ от предишната нощ. Възглавници и завивки, омотани на топка, заемаха половината задна седалка, точно до голяма торба от рециклирана хартия, пълна с празни кутийки от бира.

Зад всичко това, под купчина картонени кутии, парчета от стар мокет и фалшиво дъно от шперплат, имаше два пистолета „Валтер ППС“ 9 милиметра, полуавтоматична М-21 и военна снайперистка пушка М-110. Освен това имаше дългобойна термална оптика, наблюдателен телескоп, комплект за почистване на пушките, както и няколко кутии с муниции, увити в найлон и пристегнати с връв.

— Ти се справи добре там, Мичи — каза Дени. — Много добре. Не загуби самообладание дори за секунда.

— Не — отвърна Мич и започна да изпразва джобовете си в пластмасовия поднос помежду им. — Никога няма да изгубя самообладание. Аз съм като онези… как-им-беше-името… свежар съм.

Дени преброи дневната печалба. Четиридесет и пет долара — не беше никак зле за толкова кратка смяна. Той подаде на Мич десет монети по един долар и шепа монети от по двайсет и пет цента.

— Е, как смяташ. Дени? Готов ли съм? Аз си мисля, че съм готов.

Дени се облегна назад и запали един от недопушените фасове в пепелника. Подаде го на Мич, а после запали един и за себе си. Преди да изгаси огънчето, запали оранжевия плик с глобата за неправилно паркиране и го хвърли да догори върху асфалта.

— Да. Мич, струва ми се, че може и да си готов. Въпросът е те готови ли за нас…

Коленете на Мич започнаха да подскачат нагоре-надолу.

— Кога започваме? Довечера? Какво ще кажеш за довечера? Какво ще кажеш, а. Дени?

Дени сви рамене и се облегна назад.

— Просто се наслаждавай на спокойствието и тишината, докато можеш, защото съвсем скоро ще станеш много известен. — Той издуха кръгче дим, после още едно, което премина през първото. — Готов ли си да бъдеш известен?

Мич гледаше през прозореца към две симпатични студентки с къси поли, които пресичаха паркинга. Коленете му продължаваха да се тресат.

— Готов съм да се захващам с тази работа, това ще ти кажа.

— Браво! Добро момче. И каква е мисията, Ричи?

— Да разчистим тази каша във Вашингтон, редовната реплика на политиците.

— Точно така. Те говорят за това…

— Но ние ще действаме. Без съмнение. Без съмнение.

Дени вдигна юмрук във въздуха, после запали двигателя и излезе от дългата алея на заден ход, за да огледа добре момичетата в гръб.

— Като се заговорихме за храна — каза той и Мич се засмя, — къде искаш да хапнем? Днес имаме кинти за харчене.

— „Тако Бел“, човече! — отвърна Мич, без дори да се замисли.

Дени включи рязко на скорост и потегли.

— Защо ли не съм изненадан?

3.

Водещата история в живота ми напоследък е Бри — Бриана Стоун, известна още като Скалата в Главното полицейско управление на Вашингтон. И да, тя наистина е всичко това — стабилна, мъдра, прекрасна. Беше станала част от живота ми до такава степен, че вече не можех да си го представя без нея. За пръв път от много години насам се чувствах толкова балансиран и здравомислещ.

Е, сигурно имаше значение и това, че напоследък в отдел „Убийства“ цареше затишие. От време на време, като всеки полицай, се чудех кога ли върху главите ни ще се изсипе поредният тон тухли — образно казано, — но междувременно двамата е Бри се наслаждавахме на небивал двучасов обяд в четвъртък. Обикновено единствената възможност да се виждаме денем, са редките случаи, когато работим по едно и също убийство.

Седяхме в дъното на „Бенс Чили Боул“, до стената със снимки на знаменитости с автографи. „Бенс“ не е точно световната столица на романтиката, но във Вашингтон си е институция. Струва си да отидеш дотам дори само заради пушените им наденички.

— Знаеш ли как ни наричат в управлението напоследък? — попита Бри, след като преполови млечния си шейк с кафе. — Брилекс.

— Брилекс? Като Бранджелина? Това е ужасно!

Тя се засмя; просто не можеше да остане сериозна след реакцията ми.

— Казвам ти, ченгетата нямат никакво въображение.

— Хммм… — Нежно докоснах крака й под масата. Има и изключения, разбира се.

— Естествено.

На този етап се налагаше да спрем дотам, и то не само защото тоалетните в „Бенс Чили Боул“ не ми харесваха като вариант. Просто имахме важна работа, която трябваше да свършим същия ден.

След обяда тръгнахме бавно, хванати за ръце, по „Ю стрийт“ към бижутерийния магазин „Шарита Уилямс“. Шарита беше стара приятелка от гимназията и по случайност беше страхотен специалист по антични предмети.

Дузина миниатюрни звънчета изчуруликаха над главите ни, когато отворихме входната врата.

— Охо, приличате на същински влюбени гълъбчета — усмихна се Шарита зад щанда.

— Защото наистина сме, Шарита — казах. — Горещо го препоръчвам.

— Тогава ми намери свестен мъж, Алекс, и съм навита.

Тя знаеше защо сме отишли и извади изпод стъклената витрина черна кадифена кутийка.

— Стана много красиво — каза. — Обожавам това бижу.

Пръстенът принадлежеше на баба ми, мама Нана, която имаше невъобразимо малки ръце. Наложи се да го преправим за Бри. Представляваше платинено гнездо с три диаманта — по един за всяко дете, просто идеално. Може да звучи сълзливо-сантиментално, но пръстенът символизираше всичко, което и двамата с Бри желаехме. В крайна сметка това бе голяма крачка и аз се чувствах като най-големия късметлия на света.

— Удобен ли ти е? — попита Шарита, когато Бри го сложи на пръста си. И двете не можеха да откъснат очи от пръстена, а аз не можех да откъсна очи от Бри.

— Да, удобен е — отвърна тя и стисна ръката ми. — Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.

4.

Късно следобед се отбих в „Дейли Билдинг“. Най-удачното време от деня да наваксам с купищата писмена работа, която сякаш никога не спира да се трупа на бюрото ми.

Ала когато стигнах до отдел „Тежки престъпления“ на третия етаж, Пъркинс — шефът ми — тъкмо излизаше в коридора с някакъв непознат.

— Алекс — каза. — Добре. Тъкмо ще ми спестиш една разходка. Ще повървиш ли с нас?

Определено ставаше нещо. Нещо неприятно. Когато шефът иска среща, ти отиваш при него, а не обратното. Обърнах се на сто и осемдесет градуса и всички заедно се запътихме към асансьорите.

— Алекс, запознай се с Джим Хийкин. Джим е новият помощник-директор на дирекция „Разузнаване“ в Бюрото.

Здрависахме се.

— Чувал съм много за вас, детектив Крос. Загубата на ФБР се превърна в печалба за полицията, когато се върнахте тук на работа.

— Опа! — възкликнах. — Ласкателството никога не е добър знак.

Всички се засмяхме, но това беше истина. Много от новите началници в Бюрото обичат да разбутват нещата в началото просто за да уведомят околните за присъствието си. Въпросът бе: какво общо имаше новата работа на Хийкин с мен?

Щом се настанихме в просторния кабинет на Пъркинс на петия етаж, той заряза любезностите и мина по същество.

— Мога ли да приема, че си запознат с нашите ОРГ? — попита ме той.

— Оперативни разузнавателни групи — казах. — Никога не съм имал преки работни взаимоотношения с тях, но да, запознат съм. — ОРГ бяха създадени през 2003 г., за да разработват и да споделят разузнавателни „продукти“ с полицейските общности в съответните им юрисдикции. На хартия това изглеждаше добра идея, ала някои по-критично настроени хора я виждаха като откровено прехвърляне на отговорността върху местното криминално разследване след събитията от 11 септември.

— Както вероятно ти е известно — продължи Хийкин, — вашингтонската група контактува с всички полицейски подразделения в региона, в това число и с Главното управление на полицията. Това включва и Агенцията за национална сигурност, и оперативно-тактическите групи, и тайните служби, и за когото още се сетиш. Организираме месечни конферентни разговори, а после се надпреварваме с времето и реагираме според ситуацията, в зависимост от това къде е най-напечено. — Монологът му започваше да звучи като търговска презентация, а аз вече усещах какво точно продаваше. В общи линии полицейските началници представляват своите управления пред ОРГ — продължи той спокойната си, добре обмислена реч, — но ние бихме искали ти да поемеш тази функция за Главното полицейско управление на Вашингтон.

Погледнах към Пъркинс, но той сви рамене.

— Какво мога да кажа, Алекс? Аз просто съм твърде зает, дявол да го вземе.

— Не се оставяй да те заблуди каза Хийкин. — Преди да се свържа с твоя началник, говорих с директора на Бюрото, господин Бърнс. Единствено твоето име бе споменато и в двата разговора.

— Благодаря — казах. — Много мило, но тук се чувствам добре.

— Да, именно. Отдел „Тежки престъпления“ е идеално място за тази позиция. Ако не друго, поне ще направи работата ти по-лесна.

Това не беше предложение, осъзнах аз, а по-скоро назначение. Когато се върнах на служба в полицията, Пъркинс ми даде почти всичко, което поисках. Бях му длъжник, и двамата го знаехме, а той знаеше, че обичам да играя честно.

— Без промяна в названието на длъжността ми — казах. — Аз съм следовател, на първо място, а не някакъв администратор.

Пъркинс се ухили от стола зад бюрото си. Освен това изглеждаше така, сякаш е хвърлил товар от плещите си.

— Аз лично нямам нищо против. Тъкмо няма да се наложи да променям заплатата ти.

— И моите случаи ще бъдат с приоритет пред каквото и да било друго, с което ще ми се наложи да се занимавам?

— Не мисля, че това ще е проблем — каза Хийкин и се надигна от стола си. На вратата отново стисна ръката ми. — Поздравления, детективе. Изкачваш се нагоре.

Да — помислих си. — Независимо дали го искам, или не.

5.

Дени водеше, а Мич го следваше, досущ като двойката мъж — дете в онази стара книга на Стайнбек „За мишките и хората“.

— Почти стигнахме, приятелче. Хайде.

Десетият етаж беше последен. Плексигласови плоскости покриваха отвор в стената с размери два на четири метра, а под краката им имаше само гол шперплат. Купчината палети до прозорците на Осемнайсета улица щяха да свършат добра работа като прикритие.

Дени постла на пода найлоново покривало, преди да оставят раниците си. После сложи ръка на рамото на Мич и посочи мястото, откъдето току-що бяха дошли.

Главният изход — каза, после се обърна на деветдесет градуса, с лице към друга врата. — Резервен изход.

Мич кимна по веднъж след всяка реплика.

— А ако се наложи да се разделим?

— Забърсваш оръжието, изхвърляш го и се чакаме при колата.

— Ти си моят човек!

Преговаряха този сценарий поне за петдесети път, от началото до края. Подготовката беше ключът към успеха. Мич притежаваше всякакви природни таланти, но Дени беше мозъкът.

— Някакви въпроси? — попита той. — Сега е моментът да ги зададеш. По-късно няма да има никакъв смисъл.

— Не — отвърна Мич. Гласът му бе станал равен и далечен, както винаги, когато концентрираше мислите си върху нещо друго. Вече бе монтирал снайперистката пушка М-110 върху двуногата й стоика, а в момента зануляваше оптиката.

Дени сглоби своята полуавтоматична М-21, прехвърли ремъка й през рамо и я провеси на гърба си. Ако всичко вървеше по план, изобщо нямаше да му се наложи да я използва, но беше длъжен да е подготвен. Пистолетът „Валтер“ също беше в кобур на бедрото му.

С помощта на елмазено острие той изряза в прозореца идеален кръг с диаметър пет сантиметра, после го отстрани с вакуумна чашка. През отвора нахлу ярък сноп светлина от уличните лампи.

Докато Мич заемаше позиция, Дени почисти още един малък участък вляво, малко по-нагоре, откъдето на практика можеше да наблюдава цевта на пушката над рамото на Мич. Дори разликата в ръста им работеше в тяхна полза.

Той извади телескопа си от куфарчето. Оттук имаха ясна видимост към входа на „Таверна дел Алабардеро“. Със стократното увеличение на обектива Дени буквално виждаше порите по лицата на хората, които влизаха и излизаха от свръхмодерния ресторант.

— Хайде, прасенце, излез навън и ми се покажи — прошепна той. — Хей, Мич, знаеш ли кога едно прасе разбира, че е яло достатъчно?

— Не.

— Когато го натъпчат с плънка.

— Бива си я шегата — каза Мич със същия безчувствен глас като преди. Беше заел позиция — малко странна — с навирен задник и разперени настрани лакти, но той се чувстваше удобно. Веднъж заел позиция, нито помръдваше, нито поглеждаше встрани, докато не приключеше всичко.

Дени направи последната си проверка. Изгледа парата, която се издигаше право нагоре през някакъв отдушник от другата страна на улицата. Температурата на въздуха беше около петнадесет градуса. Всичко изглеждаше наред.

Трябваше им само мишена, а това щеше да се случи всеки момент.

Готов ли си да пуснеш духа от бутилката, Мичи? — попита той.

— Кой ще ми духа?

Той тихо се изкиска. Мич беше уникален, наистина.

— Момичето от мечтите ти, човече. Момичето от най-смелите ти шибани мечти.

6.

В 19:35 пред „Таверна дел Алабардеро“ — лъскав вашингтонски ресторант за богаташи — спря черен „Линкълн Навигатор“.

Предната врата и двете задни се отвориха и оттам едновременно слязоха трима мъже. Шофьорът остана в колата. И тримата носеха черни костюми с едва забележими вратовръзки.

Банкерска вратовръзка — помисли си Дени. — Не бих носил такава и на собственото си погребение.

— Двамата от задната седалка. Под прицел ли са?

— Да, Дени.

Моментът за действие беше настъпил. Балистичният коректор на оптичния мерник щеше да се погрижи за двете най-големи пречки на всеки куршум — вятъра, ако имаше такъв, и гравитацията. От този ъгъл дулото може и да сочеше високо, но кръстосаните нишки на мерника щяха да фокусират окото на Мич точно там, където трябваше.

Дени наблюдаваше двете мишени отблизо през телескопа си. Това беше най-доброто място за наблюдение. Е, след мястото на Мич, разбира се.

— Стрелецът готов ли е?

— Готов е.

— Действай.

Мич бавно издиша, после произведе два светкавично бързи изстрела.

Във въздуха се появиха две тънички струйки дим. И двамата мъже се строполиха на земята: единият — на тротоара, а другият пред вратата на ресторанта. Впечатляваща гледка, чисто визуално — два перфектни изстрела в основите на два черепа.

На улицата вече пищяха хора. Третият мъж буквално влетя обратно в колата, а всички останали или тичаха, или закриваха главите си с ръце и приклякаха на земята.

Ала Дени и Мич нямаха повод за тревога. Мисията беше приключила. Мич вече прибираше оборудването си с бързината на механик от „Формула 1“. Дени свали пушката си от рамо, махна пълнителя и опакова нещата си. Четиридесет секунди по-късно двамата вече бяха на стълбите, а след малко повече от минута стигнаха до партера.

— Ей, Мич, нали не планираш политическа кариера?

Мич се засмя.

— Някой ден може да се кандидатирам за президент.

— Справи се идеално там горе. Трябва да се гордееш със себе си.

— Гордея се. Дени. Две мъртви отрепки, за които повече никой никога няма да се тревожи.

— Две мъртви прасета на улицата!

Мич изквича — всъщност доста добра имитация на свинско грухтене, — а Дени започна да му приглася, докато ехото отекна нагоре през пустото стълбище. И двамата се чувстваха опиянени от успеха си. Ама че тръпка!

— Знаеш кой е героят на тази история, нали, Мичи? — попита Дени.

— Единствено ние и никой друг, човече.

Точно така! Направихме го сами. Двама истински американски герои, от плът и кръв!

7.

Пред „Таверна дел Алабардеро“ цареше пълен хаос, когато пристигнахме. Тук не ставаше въпрос за обикновено убийство. Разбрах го със сигурност още преди да съм слязъл от колата. По пътя дотам радиостанцията бълваше информация за удар от далечно разстояние — от стрелец, който никой не е видял, и изстрели, които никой не е чул.

Друга подробност: жертвите. Конгресмен Виктор Винтън бе мъртъв, заедно с Крейг Пилки, виден банков лобист, който неотдавна бе успял да избута и двамата до водещите новини в пресата. Убийството им представляваше скандал в скандала. Дотук със спокойните времена в отдел „Убийства“.

И двамата мъртъвци бяха обект на федерално разследване относно лобиране за сметка на сферата за финансови услуги. Имаше слухове за тайни сделки, дарения за изборни кампании, съмнителни хора забогатяваха — или ставаха още по-богати, — а населението от средната класа продължаваше да губи домовете си, като тенденцията се задълбочаваше. Не беше трудно човек да си представи, че някой — а може би и мнозина — би пожелал смъртта на Винтън и Пилки.

И все пак, точно в този момент мотивите за убийството не стояха на челна позиция в съзнанието ми. Вълнуваше ме методът. Защо от разстояние и как бе успял убиецът да изпълни мисията си с такава лекота на оживена градска улица?

И двете тела лежаха покрити върху тротоара, когато двамата с приятелчето ми Джон Сампсън стигнахме до сенника пред ресторанта. На местопрестъплението вече имаше екип на Капитолийската полиция, а ФБР щяха да се появят всеки момент. Във Вашингтон „висок пост“ е синоним на „високо напрежение“, така че нарастващото напрежение в рамките на оградения с жълта лента периметър можеше да се реже с нож.

Открихме още един от нашите — Марк Греко от Трети участък — и той ни запозна със случая. Почти викахме, за да се чуваме един друг насред глъчката от улицата.

— С колко свидетели разполагаме? — попита Сампсън.

— Поне дузина — отвърна Греко. — Държим ги вътре, един от друг по-уплашени. Никой не е видял стрелеца с очите си обаче.

— Ами изстрелите? — попитах аз в ухото на Греко. — Знаем ли откъде са дошли?

Той посочи над рамото ми към Осемнайсета улица.

— Доста нататък в тази посока, макар и да не е за вярване. В момента затварят сградата.

На северния ъгъл на „Кей стрийт“, на няколко пресечки от нас, имаше сграда в процес на някакъв ремонт. Всички етажи тъмнееха, с изключение на най-горния, където се движеха хора.

— Сигурно се шегуваш — казах. — Колко далеч е това?

— Двеста и петдесет метра, ако не и повече — предположи Греко. Тримата хукнахме нататък.

— Ти спомена, че жертвите са улучени в главите — пътьом попитах аз. — Нали така?

— Да — мрачно отвърна Греко. — Дяволски точни изстрели право в главите. Професионално изпълнение. Надявам се да се е махнал. Не ми се иска да наблюдава и нас отнякъде.

— Професионалист, който освен това разполага и с нужното снаряжение, съдейки по разстоянието — казах. — Със заглушител стрелецът би могъл да остане напълно незабелязан.

— Мамка му, вече намразих този случай — измърмори Сампсън под носа си.

Обърнах се и хвърлих поглед през рамо. От това ниво ресторантът вече не се виждаше изобщо — ако изключим синьо-белите проблясъци от полицейските лампи, които се отразяваха в околните сгради.

Целият този метод на действие — разстоянието до мишената, невъзможният ъгъл, самите убийства (не един безупречен изстрел, а два, и то на оживено място) — бе изключително дързък. Мисля си, че освен всичко друго операцията е имала за цел да ни впечатли — в чисто професионално отношение. Все още не можех да се отърся от шока.

Ала усещах и друго — бавно нарастващ ужас, от който стомахът ми се свиваше. Онзи тон тухли, за който се чудех, току-що се беше изсипал върху главите ни.

8.

Щом се прибрах, прескочих второто и третото стъпало на верандата с дългите си крака, за да избегна скърцането. Минаваше един и половина след полунощ, но в кухнята все още ухаеше на шоколадови курабийки. Те бяха за Джени, по повод на някакво училищно събитие. Поздравих се, че знаех за събитието й, но си отнех точки, поради факта че нямах представа какво е.

Откраднах си една курабийка — много вкусна, с лек дъх на канела в шоколада — и събух обувките си, преди да се промъкна на горния етаж.

В коридора забелязах, че лампата в стаята на Али все още свети. Когато надникнах вътре, Бри спеше до леглото. Али имаше лека температура и тя бе довлякла древния кожен фотьойл — с основна функция на закачалка за неизгладено пране — от нашата спалня.

На скута й лежеше отворена книга от библиотеката — „Мишката и мотоциклетът“.

Челото на Али беше хладно, но той бе изритал настрана завивката си. Трък, мечето му, лежеше с главата надолу върху пода. Завих ги отново — и мечето, и момчето.

Когато се опитах да взема книгата от Бри, пръстите й се впиха в корицата.

— И те живели щастливо до края на дните си — прошепнах аз в ухото й.

Тя се усмихна, но не се събуди, сякаш се бях промъкнал в съня й. Това ми се стори добра идея, затова я взех на ръце и я отнесох обратно в леглото ни.

Изкуших се да сваля долнището на пижамата й, тениската и всичко останало, но тя изглеждаше толкова красива и спокойна точно по този начин, че сърце не ми даде да променям каквото и да било. Вместо това легнах до нея и известно време просто я гледах как спи. Много приятно занимание.

Мислите ми неизбежно се насочиха към случая и към всичко онова, което бях видял.

Беше невъзможно да не се сетя за онези мрачни дни през 2002 г., когато за последен път бях видял с очите си подобна гледка. Думата „снайпер“ все още жегва дълбоко много хора, в това число и мен самия. От друга страна, тук имаше някои дребни, плашещи разлики, съдейки по уменията на този стрелец. Струваше ми се много по-добре планирано. После, слава богу, заспах. Броейки трупове вместо овце обаче.

9.

Когато в 05:30 слязох в кухнята, мама Нана вече беше разтворила „Уошингтън Поуст“ върху масата за хранене. Новината за случая заемаше първа страница, точно над сгъвката: „Снайперист убиец отнема два живота в центъра на града“.

Тя чукна два пъти по заглавието с кокалестия си пръст, сякаш бих могъл да го пропусна.

— Не казвам, че някой, без значение колко е алчен, заслужава да умре — заяви тя без заобикалки. — Това е просто ужасно. Но тези двама мъже не са били ангели, Алекс. Много хора ще останат доволни от тази новина, а на теб ще ти се наложи да се примириш с това.

— Добро утро и на теб.

Наведох се да я целуна по бузата и инстинктивно докоснах чашата с чай пред нея. Студената чаша бе знак, че е будна отдавна. Не обичам да мърморя и да натяквам, но искам да съм сигурен, че си почива достатъчно, особено след прекарания инфаркт. Нана изглежда силна, но все пак е прехвърлила деветдесет.

Налях си кафе и седнах да прегледам набързо вестника. Винаги искам да знам какво би могъл да прочете един убиец за себе си. Историята беше изопачена, няколко важни подробности бяха неверни. Никога не обръщам внимание, когато предполагаемо умни хора пишат идиотски неща — пред мен стоеше поредният пример за новина, която трябваше да бъде игнорирана.

— Това просто е една голяма мошеническа игра — продължи Нана с видим ентусиазъм. — Някой бива заловен с ръка в буркана за сладки, а всички ние се преструваме, че престъпници са само онези, за които чуваме, че са такива. Да не мислиш, че конгресменът е единственият човек във Вашингтон, който някога е вземал подкуп?

Разлистих вестника до двадесета страница, където следваше продължението на историята.

— Ужасно е човек да изгуби оптимизма си, Нана.

— Не се заяждай с мен толкова рано сутринта — каза тя. — Освен това аз все още съм оптимист, просто за късмет гледам с широко отворени очи.

— А тези очи бяха ли широко отворени и през нощта? — небрежно попитах аз. Да разпитваш Нана относно здравето й, бе все едно да се опитваш да пуснеш зеленчуци в макароните със сирене на детето си. Трябва да действаш ловко и незабележимо, иначе си обречен на неуспех, а ти обикновено си обречен на неуспех така или иначе.

Както и очаквах, тя повиши тон, за да ми стане от ясно по-ясно, че думите ми са били чути, но ще бъдат пренебрегнати.

— Ето ти още една ценна мъдрост. Защо се случва така, че когато чуем за убити хора в този град, то жертвите винаги са или бедни и чернокожи, или богати и бели? Защо е така, Алекс?

— За жалост, този разговор изисква повече време, а аз не разполагам с такова точно тази сутрин — отвърнах аз и бутнах назад стола си.

Тя протегна ръка след мен.

— Къде отиваш толкова рано? Чакай да ти направя яйца… И къде отмъкна вестника ми?

— Искам да поработя малко в кабинета си, преди да дам първото си интервю — отвърнах аз. — Оставил съм ти забавните страници от вестника, тези с новините от шоубизнеса.

— Ах, защото в Холивуд няма расизъм, затова ли? Отвори си очите.

Засмях се, целунах я за довиждане и си откраднах още една шоколадова курабийка от масата — всичко това едновременно.

— Браво на момичето ми! Приятен ден, Нана. Обичам те!

— Не се дръж снизходително с мен, Алекс. И аз те обичам.

10.

В ранното утро вече стоях лице в лице със Сид Дамлер, единия от двамата собственици на лобистка фирма „Дамлер-Микелсън“. Крейг Пилки бе един от най-големите им „чудотворци“, както ги наричаха в този бизнес, получил само за миналата година хонорари на стойност единайсет милиона долара.

До този момент официалният коментар на фирмата беше, че не разполагат с „никаква информация“ за закононарушения от страна на техни служители. Във вашингтонската игрова схема това обикновено е шифър за покриване на нечий задник, без да си притиснат в ъгъла от закона.

Не че имах някакви предразсъдъци към Дамлер от самото начало. Това се случи по-късно, след четиридесет минути чакане да ме приеме, и след още двайсет минути едносрични, уклончиви отговори от негова страна, с такова изражение на лицето, сякаш предпочиташе да му вадят корен на зъб — или може би сякаш в момента му вадеха корен на зъб.

От всичко, което чух, успях да сглобя следната информация: преди да се присъедини към служителите на „Д-М“, Крейг Пилки — родом от Топека, Канзас — бе прекарал три двугодишни мандата в Конгреса, където си беше спечелил репутация на говорител на банковата индустрия в Капитолия. Носеше неофициалното прозвище Ре-Дерегулатора и бе спонсорирал — или участвал в съвместно спонсорство — не по-малко от петнайсет отделни проектозакона, насочени към разширяване на правомощията на кредиторите.

Според уебсайта на „Д-М“ основната специалност на Пилки бе подпомагане на компаниите за финансови услуги да „направляват федералното правителство“. Преди смъртта му най-големият му клиент е било сдружение от дванайсет средно големи банки от цялата страна с над седемдесет милиарда общи авоари. Тези компании бяха направили дарения за предизборната кампания на другата жертва, конгресмен Винтън, и бяха дали ход на настоящото федерално разследване.

— Защо ми разказвате всички тези неща за Крейг и „Дамлер-Микелсън“? — пожела да узнае Сид Дамлер, който все още не даваше никакви признаци дали тази информация му е известна, или не.

— Защото, при цялото ми уважение, съм длъжен да отчета факта, че известен брой хора ще приемат смъртта на Крейг Пилки за радостна новина — отвърнах.

Дамлер изглеждаше потресен.

— Това прозвуча отвратително.

— Кой би могъл да желае смъртта му? Имате ли някаква представа? Знам, че е имало заплахи.

— Никой. За бога!

— Трудно ми е да повярвам — отсякох. — Изобщо не ни помагате да открием този убиец.

Дамлер стана от стола си. Червенината по лицето и шията му ярко изпъкваше на фона на бялата му риза.

— Срещата ни приключи.

— Седни — казах. — Моля те. — Изчаках го да седне и продължих. — Отлично разбирам, че не искаш да даваш на вашите критици повече ефирно време от това, което вече са използвали. Вие сте компания за реклама и връзки с обществеността, разбирам и това. Но аз не съм репортер от „Поуст“, Сид. Аз трябва да разбера кои са били враговете на Крейг Пилки — и не ми казвай, че той не е имал такива.

Дамлер се облегна назад с ръце зад тила. Изглеждаше така, сякаш очакваше да му сложа белезници.

— Предполагам, че би могъл да започнеш с някои от асоциациите на собственици на недвижими имоти — най-после рече той. — Не бих казал, че са големи почитатели на Крейг. — Той въздъхна и погледна часовника си. — Освен това: цялата общност на потребителите, откачените блогъри, анонимните автори на обидни имейли. Избери си. Може да се свържеш и с Ралф Нейдър3 за съдействие.

— Някаква част от тази информация събрана ли е на едно място? — попитах аз, без да обръщам внимание на сарказма му.

— Естествено, стига да засяга клиентите ни. Но ще ти трябва съдебно разпореждане, преди дори да си помисля дали изобщо да припариш до нея. Информацията е поверителна.

— Подозирах, че точно така ще реагираш — казах аз и поставих два комплекта документи на бюрото му. — Едно разпореждане за файловете и едно за имейлите. Бих искал да започна с кабинета на Пилки. Ще ме заведеш ли, или сам да го намеря?

11.

Много — но не всички — от писмата звучаха в този стил. Едно ще ви кажа — когато хората побеснеят, стават много изобретателни в ругатните!

Авторите бяха гневни, разочаровани, агресивни, съкрушени, луди. Богат диапазон от емоции. Съдебното ми разпореждане важеше до десет вечерта, но и до сутринта нямаше да успея да прочета цялата анонимна поща в кабинета на Пилки.

След известно време се уморих от служителите, които непрекъснато си намираха повод да минат бавно покрай кабинета, затова затворих вратата и продължих да сортирам.

Писмата идваха от цялата страна, но най-вече от Канзас, родния щат на Пилки. Пишеха му хора, останали без дом, загубили спестяванията си или семейното си щастие — най-различни хора, които бяха се разорили и прехвърляха голяма част от вината за това върху „Кей стрийт“ и Вашингтон.

Коментарите в интернет блогове — или поне онези, проследени от „Д-М“ — бяха по-радикални и имаха по-скоро политическа, отколкото личностна насоченост. Една група, наречена „Център за обществена отговорност“, имаше най-голямо присъствие в тази колекция от мнения. Те — макар че не бих се изненадал, ако авторът бе един човек, заврян в някое мазе — имаха блог „На борба с властта“, в който редовно поместваха изявления. Последната статия беше озаглавена „Робин’ дъ Худ4: Кради от бедните и давай на богатите“.

В известно отношение най-изненадващото нещо в кабинета на Пилки беше колекцията от публикации за него самия относно скандала. Една скорошна статия от „Ню Йорк Таймс“ продължаваше да стои в необозначена папка върху бюрото му.

Та напълно обяснимо Пилки имаше повече недоброжелатели, отколкото се полагаха на средностатистическия гражданин на света. Намирах се в почти противоположната ситуация на това да нямаш никакви насоки. Всичко, което бях прочел, бе само върхът на айсберга. Отбелязвах всичко, в което се споменаваше конкретна заплаха, но информацията се трупаше, а списъкът от заподозрени щеше да стане невъзможно дълъг.

Едно нещо ми се изясни със сигурност: имахме нужда от по-голям екип.

12.

Дени мразеше приюта на Тринайсета улица със страст, граничеща с желание за убийство — особено тази вечер. Ненавиждаше реденето на опашка на тротоара, за да получиш легло, особено когато останалата част на града жужеше като кошер след техните два перфектни изстрела на Осемнайсета улица. Каква тръпка! И какво прахосване на една великолепна нощ, когато двамата с Мич трябваше да празнуват.

Естествено, точно в момента беше по-разумно от всякога да дават вид, че нищо особено не се е случило, и да се придържат към обичайните си занимания. Това и правеха именно поради тази причина.

Мич, както винаги, стоеше плътно до него, клатеше глава и нервно потропваше с крак. Така изглеждаше като всички останали откачалки, които наричаха това място свой дом — в което нямаше нищо лошо, стига да си държеше устата затворена.

— Не говори с никого — припомни му Дени, когато нахълтаха като армия от зомбита в общото спално помещение. — Просто дръж главата си наведена и се опитай да поспиш.

— Няма да кажа нищо, Дени, обаче знаеш ли какво? Точно в момента с радост бих сръбнал малко „Джим Бийм“.

— Партито започва утре, Мичи. Обещавам.

Дени настани Мич на долното легло за разнообразие, а горното взе за себе си, за да държи нещата под око като от гнездо на птица.

Естествено, малко след угасянето на лампите Мич отново се изправи. Сега пък какво?

— Къде отиваш, човече? — прошепна той.

— Трябва да пикая. Веднага се връщам.

Това, което Дени изпитваше, не беше параноя, а просто свръхпредпазливост. Той се надигна в леглото си и изчака около минута, после тръгна след Мич за всеки случай.

В коридора беше тихо. Някога това място е било училище и първоначалната цел на гардеробчетата е била да съхранява кутиите за обяд на децата, раниците им и какво ли още не. Сега възрастните хора ги използваха, за да прибират вътре всичко, което притежаваха на този свят.

А колко прецакан беше този свят! В това нямаше никакво съмнение.

Когато Дени стигна до банята, откри всички душове пуснати, а никой не се къпеше. Лош знак. Много лош знак.

Той зави покрай ъгъла, където се намираха умивалниците, и видя как двама мъже притискат Мич до стената. Разпозна ги веднага: Тайрън Питърс и Козмо Лантман — Коз. Двамата принадлежаха към онзи тип отрепки, заради които почтени хора предпочитаха да спят на улицата, отколкото да поемат риска да пренощуват в някой от тези приюти. Джобовете на Мич бяха обърнати, а на плочките около краката му все още се въргаляха няколко дребни монети.

— Какъв е проблемът тук? — попита Дени.

— Няма проблем. — Тайрън дори не се обърна да го погледне. — А сега се омитай!

— Не смятам да се омитам.

Това привлече интереса на Козмо. Той изгледа Дени и тръгна към него. Ръцете му изглеждаха празни, но очевидно криеше нещо между пръстите си.

— Искаш да се включиш? Добре, в играта си. — Той стисна гърлото на Дени с палеца и показалеца си, вдигна във въздуха нож със сърпообразно острие и го доближи до носа му. — Да видим какъв ще е твоят принос…

Ръката на Дени светкавично стисна китката на нападателя и я усука на почти триста и шейсет градуса. Козмо се преви надве, за да предпази костта си от счупване. Оттам нататък за Дени беше лесно като детска игра да намушка Козмо със собствения му нож — три пъти в задника, просто като предупреждение. Също толкова лесно би било да го наръга в корема. Козмо вече лежеше на пода и кръвта му се лееше по плочките.

Междувременно Мич не си губеше времето. Той обви ръце около кръста на далеч по-едрия от него Тайрън и го избута до отсрещната стена. Тайрън стовари в лицето му два бързи юмрука — и от носа на Мич бликна кръв, — но като същински глупак остави собствената си челюст незащитена. Мич видя това, удари го с опакото на ръката си и Тайрън политна назад. Дени ловко го улови във въздуха и го завъртя така, че лицето му да удари ръба на мивката преди приземяването. Няколко зъба изтракаха в умивалника, а по мръсния порцелан се размаза плътно червено петно.

Двамата ветерани прибраха обратно парите на Мич, както и всичко друго, което можеше да се вземе от Тайрън и Козмо. После Дени улови нападателите им за краката и ги завлече до кабинките с душовете.

— Тези глупаци не знаят с кого си имат работа! — ухили се Мич, когато излязоха в коридора. Очите му буквално грееха въпреки кръвта, която шуртеше надолу към брадичката и капеше върху ризата му.

— Аха, но нека си останат в неведение — каза Дени. Неговото желание бе да ги забележат в приюта тази вечер, но всички вече спяха, така че нямаше какво повече да направят по въпроса. Мисията им беше изпълнена.

— Знаеш ли какво? Събери си нещата и да вървим да ти вземем онази бутилка „Джим Бийм“.

13.

Като много от своите полицейски събратя, агентът от ФБР Стивън Малиновски беше разведен. Живееше сам — с изключение на всеки втори уикенд и един месец през лятото, когато го посещаваха дъщерите му — в малко ранчо с прилична фасада и жалък интериор в Хаятсвил, Мериленд.

Нямаше много неща, които да го задържат у дома, затова и онази нощ се прибра малко след единайсет и половина. Когато слезе от рейндж роувъра, по походката му си личеше, че бе изпил поне няколко бири, плюс няколко чашки твърд алкохол, но не беше пиян. По-скоро приятно подпийнал, като след събиране с приятели.

— Хей, Малиновски.

Агентът се сепна и посегна към кобура под сакото си.

— Не стреляй. Аз съм. — Кайл пристъпи иззад ъгъла на гаража и застана под уличната лампа, за да покаже лицето си. — Макс Сийгъл е, Стив.

Малиновски присви очи към него в тъмното.

— Сийгъл? Какво, за бога…? — Той свали ръката си от кобура. — Изкара ми ангелите. Какво правиш тук, по дяволите? И колко е часът всъщност?

— Може ли да поговорим вътре? — попита Кайл. Не се бяха чували от три години; гласът би трябвало да е приемлив, макар и не съвсем същият. — Ще заобиколя отзад, става ли? Отвори ми.

Малиновски огледа улицата в двете посоки.

— Да, да, разбира се.

Преди да пусне Сийгъл през плъзгащата се врата към кухнята, той угаси лампата на верандата и спусна всички щори. Светеше само лампичката на абсорбатора над печката.

Той пъхна оръжието си в едно от кухненските чекмеджета, извади две бутилки бира от хладилника и предложи едната на госта си.

— Слушам те, Сийгъл. Какво става? Какво правиш тук по това време?

Кайл отказа бирата. Не искаше да докосва нищо, ако не се налагаше да го прави.

— Операцията е напълно прецакана — каза той. — Не знам как, но ме разкриха. Нямах друг избор, освен да изляза от прикритие.

— Изглеждаш ужасно, между другото. Тези синини около очите ти…

— Трябваше да ме видиш преди седмица. Две от момчетата на Артуро Буенес здравата ме разкрасиха. — Кайл потупа брезентовата войнишка раница на гърба си. Вътре, опакован в дебело одеяло, лежеше електрошоковият „воден“ пистолет. — На тръгване успях да взема само това.

— Защо не подаде сигнал? — попита Малиновски, а това бе единственото нещо, което Кайл така и не успя да разбере: как Макс Сийгъл е трябвало да осъществи контакт с човека си за свръзка при извънредна ситуация.

— Имах късмет, че изобщо успях да се измъкна — каза той. — Покрих се във Флорида — Форт Майърс, Веро Бийч, Джаксънвил, — докато изскочи възможност да дойда тук.

Дали заради бирата, или поради друга причина, но Малиновски сякаш не забеляза, че Кайл всъщност не отговори на въпроса му. И как би могъл? Той просто не знаеше отговора.

— Е, с кого още би трябвало да говоря? — попита Кайл.

Агентът поклати глава.

— С никого.

— С никого? Нито с ФБР, нито с някого от Вашингтон?

— Няма никой, Сийгъл. Ти беше там съвсем сам. — Той внезапно вдигна поглед към него. — Защо питаш, не знаеш ли?

— Пожали ме, човече. Погледни на какво приличам!

— Кайл пристъпи по-близо до Малиновски. — Съвсем сериозно ти казвам, погледни ме! Какво виждаш?

Малиновски се усмихна състрадателно.

— Определено имаш нужда от почивка, Макс. Радвам се, че си успял да се добереш дотук.

Човекът изобщо не загряваше. Твърде забавна ситуация, но се налагаше да я прекрати.

— Видях Кайл Крейг, Стив.

— Какво? Чакай малко… самия Кайл Крейг?

Кайл разпери ръце.

— Самият Кайл Крейг, от плът и кръв.

— Не разбирам. Това какво общо има с… по дяволите…?

Все едно наблюдаваше как лицето на Малиновски решава математическа задача. И точно когато той успя да пресметне крайния отговор, Кайл направи своя ход. Дулото на пистолета му опря в брадичката на агента още преди той да усети какво се случва.

— Пластичната хирургия прави чудеса! Просто удивително! — каза той.

Недопитата бирена бутилка на Малиновски издрънча на пода.

— Какви ги приказваш? Това е… невъзможно!

— Сигурен съм на 99.99%, че е възможно — рече Кайл.

— Освен ако не си въобразявам всичко това. Оказвам ти чест, Стив. Ти си първият и последен човек, който някога ще узнае как изглеждам в момента. Поласкан ли си? — Малиновски не помръдна, затова Кайл притисна пистолета още по-силно към лицето му. — Поласкан ли си?

Той кимна.

— Кажи го на глас.

— Да… поласкан съм.

— Добре. Нека ти кажа какво ще направим сега. Ще се придвижим към задната част на къщата, а ти ще легнеш в онази твоя мръсна вана, която никога не чистиш.

— Кайл отново потупа войнишката раница на гърба си.

— После ще разопаковам багажа си и двамата с теб ще си поговорим още мъничко. Искам да ми разкажеш някои неща за Макс Сийгъл.

14.

Той изчака още два дни, помота се из Вашингтон и преспа с жена в хотел „Принцес“. После Кайл извади Макс Сийгъл на светло. Веднъж завинаги.

Беше невероятна тръпка да се качи в новозакупеното BMW на Сийгъл, да мине покрай познатата кабинка на охраната и да продължи надолу към паркинга на „Хувър Билдинг“. Всички първокласни мерки за сигурност — а точно тук гъмжеше от тях — канеха господин Обявен за издирване да заповяда право в щабквартирата на ФБР.

Страхотно.

Картата за самоличност на Сийгъл отведе Кайл право на петия етаж. Приеха го в една от конферентните зали на Информационния център за стратегически операции, с изглед към „Пенсилвания авеню“ — двама представители на сектора за борба с наркотрафика и организираната престъпност, един от дирекция „Разузнаване“ и двама помощник-директори.

Пати Ли, помощник-директор в централното управление на Вашингтон, започна разговора като ръководител на срещата.

— Знам, че моментът е напрегнат, агент Сийгъл, но има нещо, което трябва да знаеш. Първоначалното ти лице за контакт, Стивън Малиновски, почина преди два дни.

Кайл запази професионално самообладание, но вложи нужната доза емоция.

— О, господи. Какво се е случило със Стив?

— Очевидно е получил инфаркт, докато си е вземал вана.

— Не мога да повярвам. Отбих се у тях вчера. Чуках на вратата. — Той замълча и прокара ръка през лицето си, струващо един милион долара. Изключителен актьор в действие.

— Трябваше да се свържеш директно с нас, според уговорката ни — каза Ли. — Щом изготвиш доклада си и получиш пълен инструктаж, ще излезеш в административен отпуск…

— Не. — Кайл изпъна гръб и погледна Ли право в очите. — Извинете ме, но това е последното нещо, от което се нуждая точно в този момент. Готов съм да се върна на работа.

— Нуждаеш се от време за аклиматизиране. Спи до късно, спортувай, прави каквото искаш. От години живееш под чужда самоличност, Макс. Изтощен си.

Всичко това беше като страхотна храна, страхотен секс и шофиране със 120 километра в час нощем без фарове — при това едновременно. А най-хубаво от всичко бе това, че тези любезни, но тъпи глупаци гълтаха този цирк лакомо, като безплатни понички.

— При цялото ми уважение — обърна се той към всички, — бих искал да оставим репутацията ми да говори сама за себе си. Направете оценка на годността ми за работа, ако се налага. Просто не ме изваждайте от строя. Искам да работя. Повярвайте ми, от това имам нужда, не от почивка.

Присъстващите се спогледаха. Единият от отдела за борба с наркотрафика сви рамене и затвори папката пред себе си. Решението беше в ръцете на Ли.

— Нека те попитам чисто информативно — каза тя. — Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Смятам, че съм готов за ССА — искрено отговори той. — Това искам.

— Старши специален агент? Очевидно не си изгубил и грам от амбициите си.

— Освен това бих искал най-после да остана точно тук, във вашингтонското управление. Мисля, че именно тук бих могъл да нанеса най-големи поражения — каза той с една идея пренебрежение към себе си в опит да спечели симпатиите им.

Днес нямаше да има обещания, но Кайл беше почти сигурен, че е постигнал своето. А назначението в управлението, макар и не дотам необходимо, бе удобно улеснение.

Сградата се намираше на „Джудишъри Скуеър“, на хвърлей място от „Дейли Билдинг“. Двамата с Алекс на практика биха могли да закачат две тенекиени кутии на въже между кабинетите си и да си играят. Нямаше ли да е забавно?

Оттук нататък следващата им среща бе просто въпрос на време.

15.

Предложих два билета за среща на „Уошингтън Нешънълс“ в лабораторията, за да побързат с изследването на пръстовите отпечатъци по случая със снайпериста. Получих резултатите същата сутрин.

Разполагахме с единичен отпечатък, открит върху прясно почистена стъклена повърхност от мястото на стрелбата. Оказа се, че съвпада с други два отпечатъка, взети от местопрестъплението — един от парапета на стълбището между осмия и деветия етаж и един от метална врата на партера, през която по всяка вероятност стрелецът бе напуснал сградата.

Добрите новини — или поне по-интересните — свършваха дотук. Лошата се състоеше в това, че нашият отпечатък не съвпадаше с нито една от десетките милиони мостри в базата данни на автоматизираната система за разпознаване на пръстови отпечатъци към ФБР. Нашият предполагаем убиец нямаше криминално досие, което да ни насочи към него.

Налагаше се да хвърля мрежата по-далече. Наскоро се бях завърнал от Африка, където преследвах масов убиец, избрал си прозвището Тигъра. Около този случай се запознах с човек на име Карл Фрилендър, с когото чудесно си паснахме. Работеше към отдел „Криминални разследвания“ на Военна полиция в сътрудничество с клона на ФБР в Лагос, Нигерия, като част от съвместен спецотряд за борба с тероризма. Надявах се, че Карл ще ми помогне да прескоча някой и друг препъникамък в хода на разследването.

В Лагос беше късен следобед, когато успях да се свържа с него на мобилния му телефон.

— Карл, обажда се Алекс Крос. Звъня ти от Вашингтон. Какво ще кажеш да те помоля първо за услугата, а после да си побъбрим?

— Звучи добре, Алекс, само че без бъбренето, ако не възразяваш. Какво мога да направя за теб? — Това бе една от причините, поради които харесвах Карл: имахме еднакъв стил на работа.

— Разполагам с пръстов отпечатък във връзка с убийство. Два смъртоносни изстрела от двеста и петдесет метра разстояние. Човекът очевидно е добре обучен и разполага с подходящо снаряжение. Чудех се дали няма нещо общо с военните.

— Нека позная, Алекс. Искаш спешна справка от цивилната база данни.

— Нещо такова — отговорих.

— Да, добре. Ще проверя в Информационната система за криминално правосъдие — съгласи се той. — Не би трябвало да отнеме много време.

Тази информационна система за криминално правосъдие е част от ФБР и е базирана в Кларксбърг, Западна Вирджиния. Намирах се в една от онези смахнати ситуации, когато звъниш до другия край на света, за да получиш достъп до нещо, което се намира съвсем близо до теб. Нямаше да ми е за пръв път.

След по-малко от два часа Карл се обади с обезсърчителни новини.

— Твоето момче не е от американската армия, Алекс. Не е и от ФБР, нито от Тайните служби. Надявам се, че не възразяваш, но проверих и в Автоматичната биометрична идентификационна система на Отбраната, така и така се бях захванал. Никога не е бил арестуван от американските въоръжени сили и не е чуждестранен поданик, който някога е имал достъп до някоя от нашите бази. Не знам дали това ти е от полза, или не.

— Помогна ми да отсея някои от очевидните възможности. Благодаря, Карл. Ако имаш път към Вашингтон…

— Питиета и прочее, разбира се. Очаквам го с нетърпение. Пази се, Алекс.

Следващото ми обаждане беше до Сампсън, за да споделя новината, ако изобщо можеше да се нарече новина.

— Не се тревожи, захарче, едва сега започваме — каза той. — Може този отпечатък да няма нищо общо със стрелеца. Онази нощ на местопрестъплението гъмжеше от наши хора. Готов съм да се обзаложа, че не всички са носили ръкавици.

— Да — съгласих се аз, но в съзнанието ми вече си проправяше път една коренно различна версия. — Джон, ами ако този отпечатък е именно на стрелеца и той е искал да го открием? Може това да му дава спокойствието, че ще си губим времето в лабораторни анализи и издирване…

— О, не, човече. Не, не, не. — Сампсън веднага усети какво се опитвам да му кажа.

— И може би това му дава сигурността, от която се нуждае — когато дойде моментът да го направи отново.

16.

Същия следобед чаках Бри пред „Пен Бранч“, когато излезе от работа. Нямах търпение да я видя и когато тя най-после напусна сградата, на лицето ми цъфна широка усмивка.

— Каква приятна изненада — каза тя и ме целуна. Вече дори не се опитвахме да си налагаме ограничения за тези неща в работна обстановка. — На какво дължа това удоволствие? Истинско угощение.

— Без въпроси — отвърнах аз и любезно й отворих вратата на колата. — Искам да ти покажа нещо.

Планирах това от известно време и макар че работата отново започваше да се трупа на камари, нямах никакво намерение да се отказвам от идеята си. Поехме по „Норт Капитъл стрийт“ в посока към „Мичиган“, а после свърнахме към Католическия университет, където паркирах.

— Хм… Алекс? — Бри се втренчи през предното стъкло и дори погледна нагоре. — Когато говорихме за малка сватба, май трябваше да бъда по-конкретна.

Базиликата на Националния храм „Непорочно зачатие“ е една от десетте най-големи църкви в света и — според мен — най-красивата във Вашингтон, а може би и в цялата страна.

— Не се тревожи — казах. — Просто минаваме оттук. Хайде.

— Добре, Алекс. Надявам се да е така.

Римско-византийската архитектура на храма е изумителна, но в същото време атмосферата вътре е невероятно спокойна. Високите арки те карат да се чувстваш миниатюрен, а милионите малки златни мозаечни плочици в произведенията на изкуството изпълват всеки ъгъл с една особена кехлибарена светлина, каквато не съм виждал никъде другаде.

Улових ръката на Бри и я поведох по едната от страничните пътеки, през напречния неф към по-широкото пространство в дъното. Отзад е оградено с редица сводести прозорци със стъклописи, а по цялата си дължина отпред е отворено към катедралата.

— Бри, може ли да видя пръстена ти? — попитах.

— Пръстена ми?

Тя се смути, но се усмихна и ми го подаде. Тогава аз коленичих на едно коляно и отново улових ръката й.

— Това предложение ли е? — попита ме тя. — Защото аз имам новина за теб, скъпи. Ти вече ме имаш.

— Трябва да го изрека пред бог — казах аз и си поех въздух, защото внезапно се почувствах леко притеснен. — Бри, аз нямах нужда от теб, преди да те срещна. Мислех си, че се справям прилично, и… животът ми течеше нормално. Но сега… ти си до мен и аз се замислям, че за това сигурно има причина. — Не бях подготвял никаква реч и трудно намирах думите, да не говорим за буцата, която усещах в гърлото си. — Ти ме караш да вярвам, Бри. Не знам дали мога да обясня какво означава това за някого като мен, но се надявам, че ще ми позволиш да прекарам остатъка от живота си с теб, за да ти го покажа. Бриана Лий Стоун, ще се омъжиш ли за мен?

Тя все още се усмихваше, но аз виждах как се опитва да преглътне сълзите си. Дори и тук Бри се опитваше да остане твърда като скала.

— Нали знаеш, че си малко луд? — попита тя. — Знаеш го, нали?

— Ако е грешно да те обичам — запях шепнешком аз, — не искам да съм прав.

— Добре, добре, само недей да пееш — каза тя и двамата се разсмяхме като две малки деца в обществена библиотека. Ала се смеехме през сълзи — и двамата.

Бри коленичи до мен, положи нежно ръката си върху моята и бавно плъзна годежния пръстен обратно на мястото му. Когато ме целуна леко по устните, усетих топлина и потръпнах до мозъка на костите си.

— Алекзандър Джоузеф Крос, задавай ми този въпрос колкото пъти искаш, отговорът винаги е да. Винаги е бил и винаги ще бъде.

17.

Ала аз още не бях приключил — нали съм си романтичен глупак. От „Непорочно зачатие“ тръгнахме обратно към града и се регистрирахме в хотел „Парк Хаят“, където щяхме да прекараме нощта. Бях предупредил Нана, че няма да се приберем вкъщи.

След като пиколото ни остави сами в апартамента, Бри се огледа наоколо и попита:

— Алекс, колко ни струва всичко това?

Бях поръчал да изстудят бутилка „Просеко“ и й подадох чашата.

— Е, може би няма да успеем да осигурим колеж за Деймън след тази нощувка, но пък гледката си я бива, нали?

После седнах на малкия роял — точно заради него избрах това място — и започнах да свиря. Придържах се към стари, популярни любовни песни — „Нощ и ден“, „Някой да бди над мен“ и други, — всяка от които съдържаше лично послание за Бри. И се въздържах от пеене според желанието на публиката.

Бри седеше до мен, на пейката пред пианото, слушаше и отпиваше от виното си.

— Какво съм направила, та да заслужа всичко това? — попита накрая тя.

— О, тази част все още предстои — казах. — Свързано е със събличане на всичките ти дрехи. Бавно. Една по една.

Ала преди това поръчахме храна от таверна „Блу Дък“ и вечеряхме в стаята. Поделихме си всичко — салата с рукола и портокал, прясна риба тон, раци с меки черупки и шоколадов кейк с топъл пълнеж за двама.

Отворих бутилка шампанско „Кристал“ с десерта и после го допихме в голямата вана.

— Чувствам се така, сякаш вече сме започнали медения си месец. Първо в църквата, а сега това — каза тя.

— Считай го за генерална репетиция — отвърнах аз и прокарах лавандуловия сапун по гърба й, а после и по дългите й крака. — Просто няколко хапки от бъдещето ни.

— Ммм, харесва ми на вкус това бъдеще. — Тя докосна с устни рамото ми и лекичко го захапа, а аз зарязах сапуна и продължих с ръце.

Накрая буквално се изляхме от ваната направо на пода. Направих заместител на меча кожа от два пухкави хотелски халата за баня и прекарахме следващите няколко часа в опити да се наситим един на друг.

Първия път, когато доведох Бри до оргазъм, тя отметна глава назад и отвори безмълвно уста, но продължи да стиска кръста ми с удивително силните си ръце.

— Ела по-близо, Алекс. О, господи, по-близо. По-близо!

Имах чувството, че нищо не може да мине помежду ни, буквално или преносно. Чувствах се на милиони километри от всичко, освен от нея и исках тази нощ никога да не свършва.

Ала тя щеше да свърши — и то твърде скоро.

18.

Хотелският телефон звънна точно в полунощ. По-късно щях да осъзная, че това не е било случайност. Полунощ е и началото на нов ден, а човекът от другата страна на слушалката имаше точно това предвид, буквално.

— Алекс Крос — казах.

— Че и романтичен, освен всичко друго. Обясни ми, детектив Крос, как успяваш?

Гласът на Кайл Крейг звучеше като ледена вода — и имаше същия светкавичен ефект да променя всичко.

— Кайл — казах аз, за да го чуе Бри. — Откога си във Вашингтон?

Тя вече седеше в леглото, но щом чу името, грабна мобилния си телефон от нощното шкафче и хукна към банята.

— Какво те кара да мислиш, че съм във Вашингтон? — попита Кайл. — Знаеш, че имам очи и уши навсякъде. Не е нужно да съм там, за да знам всичко.

— Така е — потвърдих. Полагах огромно усилие да звуча спокойно. — Но аз съм един от любимите ти субекти.

Той се засмя съвсем тихичко.

— Бих искал да ти кажа, че ме ласкаеш, но не мога. Е, разкажи ми за семейството. Как е мама Нана? Как са децата?

Това не бяха въпроси, а заплахи. И двамата го знаехме. Любимата тема на Кайл — семейството. Може би защото неговото беше напълно прецакано. Всъщност той беше убил и двамата си родители. По различно време. Достатъчно основание да захапя стръвта, но аз успях да запазя самообладание.

— Кайл, защо се обаждаш? Ти винаги имаш основателна причина за всичко, което правиш.

— Така и не успях да видя Деймън — продължи той. — Сигурно още е в академията „Къшинг“, нали? Това е някъде на запад от Устър, прав ли съм? Обаче Али! Как бързо расте това момченце!

Стиснах ръба на матрака със свободната си ръка. Идеята, че децата ми присъстват в мислите на Кайл, ми идваше в повече.

Ала имаше нещо, което вече знаех със сигурност — заплахите и предупрежденията просто наливаха масло в огъня му. Той винаги бе изпитвал безумно желание да се съревновава с мен, съвсем буквално. Първия път ми беше почти невъзможно да го победя.

Как, по дяволите, да се справя с това отново?!

— Кайл — подех аз с възможно най-спокоен тон, — отказвам да водя този разговор, ако не знам накъде отива. Така че, ако имаш да ми казваш нещо…

— Пепел при пепелта и прах при прахта — каза той. — Не е някаква голяма тайна. Алекс.

— Какво би трябвало да означава това?

— Ти ме попита накъде отива това. Пепел при пепелта и прах при прахта — на същото място, където отива всичко. Е, някои от нас стигат там по-бързо от други, не е ли така? Първата ти съпруга например, но аз нямам заслуга за това.

И тогава желанието му се изпълни. Избухнах, просто нервите ми не издържаха.

— Чуй ме хубаво, боклук такъв! Стой далеч от нас. Кълна се в господ, че ако някога…

— Ако някога какво? — отвърна на огъня той със същата енергия. — Нараня тъпото ти семейство? Очистя безценната ти годеница? — Тонът му се промени за секунди в изпепеляващ гняв. — Как се осмеляваш да ме заплашваш? Нима ти заслужаваш това, което имаш? А можеш ли да преброиш колко човешки живота си отнел ти, Алекс? Колко семейства си разбил с онзи твой 9-милиметров? Ти нямаш дори представа какво е това загуба — все още нямаш, шибан лицемер такъв!

За пръв път го чувах да избухва така. Кайл рядко използваше ругатни. Поне онзи Кайл, когото познавах.

Дали се променяше по някакъв начин, или това бе просто поредният му театър?

— Искаш ли да ти кажа коя е истинската разлика помежду ни, Алекс? — продължи той.

— Аз вече знам разликата — отвърнах. — Ти си луд, аз не съм.

— Разликата е, че аз съм жив, защото никой от вас все още не е успял да ме убие, а ти си жив, защото аз все още не съм решил да те убия. Моля те, кажи ми, че този очевиден факт не ти е убягнал.

— Аз няма да те убивам, Кайл. — Вече не можех да се контролирам, думите просто сами се изливаха от устата ми. — Ще направя всичко възможно да изгниеш до смърт, бавно, като те върна в старата ти килия в Колорадо. Там ти е мястото.

— О, това ми припомня… — започна той, а после внезапно затвори. Типично за Кайл, просто още един начин да каже, че той е започнал това и той ще го довърши по неговия си начин. Да властва и да контролира, за него бе от първостепенно значение.

Бри внезапно се появи до мен и ме прегърна.

— Говорих с Нана — каза тя. — Всичко е наред, но й казах, че се прибираме у дома. Обадих се и в управлението да изпратят полицейска кола. Вече пътуват натам.

Станах и започнах да се обличам по най-бързия начин. Целият треперех от гняв, но не само заради Кайл.

— Оплесках нещата, Бри. Здравата ги оплесках. Не мога да му позволя да припари толкова близо до мен. Не и по този начин. Не мога! Това само ще влоши нещата.

Ако изобщо беше възможно.

19.

Дяволите да го вземат! За всичко.

Кайл току-що бе постигнал точно онова, което искаше, а именно — да се внедри в живота ми. Имаше номера ми, образно казано, и аз нямах друг избор, освен да приема обаждането му.

Когато пристигнахме у дома, отпред вече пазеше патрулна кола и имаше още един униформен полицай отзад, до гаража. Сампсън също бе там; нямах представа кой му се бе обадил, но се зарадвах да го видя.

— Всичко е наред, захарче, държим нещата под контрол — каза той веднага щом влязохме. Двамата с Нана се мотаеха в кухнята. Тя дори беше успяла да му приготви пържени картофи и сандвич с шунка.

— Това не е всичко. — Полагах огромно усилие да говоря тихо, за да не събудя децата на горния етаж. — Искам да евакуирам семейството си. Трябва да поговорим за това.

— О, така ли? — обади се Нана и температурата в стаята спадна с десетина градуса.

— Нана…

— Алекс, не. Не отново. С децата прави каквото намериш за добре. Но аз изобщо не се шегувах последния път, когато казах, че това ще бъде за последно. Не мърдам от тази къща и това е последната ми дума по въпроса.

Преди изобщо да успея да й отговоря, тя реши, че все пак не е приключила.

— И още нещо. Ако този Кайл е толкова добър, колкото ти твърдиш, тогава няма никакво значение къде ще отведеш децата. В такъв случай, детектив Крос, ще ти се наложи да ги защитиш там, където са. — Гласът й трепереше, но пръстът й не помръдваше, насочен право в лицето ми. — Защити дома си. Алекс. Направи го! Казват, че си добър професионалист.

Тя удари с длан два пъти по масата и отново се облегна назад. Бе дошъл моят ред.

Първо поех въздух и преброих до десет. После помолих Бри да подаде сигнал до всички постове.

— Разпространи го в цялата вашингтонска правораздавателна система, всички юрисдикции, после до Националния информационен център за криминални престъпления към ФБР възможно най-бързо.

Щяхме да се нуждаем и от съдебно разпореждане. Тази задача се падна на Сампсън.

Аз се обадих в управлението на ФБР в Денвър. Чисто технически Кайл беше техен случай, тъй като бе избягал от затвор в Колорадо.

Някой си агент Трембли ми съобщи по телефона, че не разполагат с никаква нова информация, но той незабавно ще се свърже с всички техни средноатлантически клонове. За тях това също бе случай с приоритетно значение, и то не само заради вредите, нанесени от Кайл върху репутацията на Бюрото. Имах усещането, че първият ми сутрешен разговор ще бъде с Джим Хийкин от Дирекцията във Вашингтон.

Междувременно проведох още един разговор — след като събудих моя добър приятел, а понякога и спаринг-партньор, Ракийм Пауъл.

Ракийм имаше зад гърба си петнайсет години работа в системата на полицията, от които осем — като детектив в 103-ти участък. После, в рамките на шест месеца, в живота му се случиха две събития — ожени се и го простреляха, в тази последователност — и кариерата му приключи.

Никой не бе допускал, че Ракийм някога ще напусне полицията и ще се задоми, но днес той вече имаше собствена охранителна фирма в Силвър Спринг, а аз бях на път да му стана клиент.

До седем сутринта вече имах план. Двамата с Бри щяхме да водим и да посрещаме децата от училище, заедно със Сампсън като подкрепление. Фирмата на Ракийм щеше да охранява двата входа на къщата през нощта, както и денем — ако се наложеше. Освен това щяха да прекарат първия ден в оглед на всички възможни места за проникване в къщата и да монтират алармени системи, преди децата да са се прибрали от училище.

Нана тропна с крак и каза, че не желае агенти от ФБР в задния си двор, ала този път аз успях да наложа моето мнение по въпроса. Точно според инструкциите й правех всичко необходимо, за да защитя семейството и дома си. На този етап двамата с нея почти не си говорехме и никой не одобряваше случващото се, ала нямахме друг избор.

Живот под обсада. Добре дошъл отново, Кайл Крейг.

20.

Животът продължава — независимо дали си готов, или не.

Щом оставих децата на училище, тръгнах към „Сейнт Антъни“ и пристигнах тъкмо навреме за втората си сутрешна среща, след като бях изпуснал първата. Давах безплатни консултации в болницата още от времето, когато приключих с частната си практика. Тези хора не можеха да си позволят дори елементарни психиатрични грижи, така че се радвах да помагам, с каквото мога. Освен това ми помагаше да държа ума си буден и винаги да съм нащрек.

Бронсън Джеймс — Пук-Пук, влезе в малкия ми мрачен кабинет с рапърска походка и наперен, както винаги. Познавах го от единайсетгодишен; сега той беше малко по-голям, но много по-уверен и по-самонадеян в циничното си отношение към света.

Откакто работех с него, той бе загубил двама от приятелите си, а болшинството от хората, на които се възхищаваше — улични бандити, не много по-възрастни от него, — също не бяха между живите.

Понякога имах чувството, че аз съм единственият човек на света, на когото му пука за Бронсън — с което не искам да кажа, че с него се работи лесно, защото изобщо не е така.

Той седна на дивана срещу мен и вирна нос към тавана — може би гледаше нещо там, а може би просто ме игнорираше.

— Нещо ново от последния път? — попитах.

— Нищо, за което бих могъл да говоря — каза той. — Човече, защо винаги носиш „Старбъкс“ тук?

Погледнах към картонената чашка в ръката си.

— Защо? Обичаш ли кафе?

— Не. Не близвам кафе. Гадно е. Обаче харесвам ония фрапучино боклуци, дето ги продават.

Усетих как ми пуска стръв. Сякаш искаше да му донеса някакво лакомство следващия път. Да го поглезя. Това бе един от редките проблясъци, когато детето в него се показваше през бронята, която той носеше ден и нощ.

— Бронсън, когато каза, че няма нищо, за което би могъл да говориш, това значи ли, че имаш някакъв проблем, че нещо се случва с теб?

— Ти глух ли си? Казах нищо. За което. Мога. Да говоря!

При всяка негова дума кракът му риташе малката масичка помежду ни.

Бронсън бе от онзи тип момчета, за които непрекъснато се пишеха психоаналитични статии и се водеха безконечни спорове дали състоянието им е лечимо, или не. Доколкото аз бих могъл да преценя, той не изпитваше никаква емпатия към други хора. Това бе една от основните предпоставки за евентуално развитие на антисоциална психопатия — Кайл страдаше от нея впрочем — и причина за характерните за него пристъпи на избухливост. Казано другояче — беше му много трудно да ги потиска.

Ала аз знаех коя е малката тайна на Бронсън. Вътре в него, зад тази пригодена за улицата черупка и зад психичните му проблеми, се криеше едно дете, което не разбираше защо през по-голямата част от времето се чувства по този начин. Системата подмяташе Пук-Пук насам-натам още от раждането му и аз смятах, че той заслужаваше нещо по-добро. Именно затова идвах да го виждам два пъти седмично.

Опитах отново.

— Бронсън, нали знаеш, че тези разговори остават помежду ни?

— Освен ако не представлявам опасност за себе си — изрецитира той. — Или за околните. — После се усмихна. Почувства се силен и това му хареса.

— Ти опасен ли си за околните? — попитах. Основната ми тревога бяха уличните банди. Нямаше видими татуировки или наранявания, никакви синини, изгаряния или каквито и да било други съмнителни знаци. Ала аз много добре знаех, че новият му приемен дом е близо до „Вали авеню“, където вилнееха бандите от Девета улица и „Юма“.

— Нищо не правим — опита се да прозвучи убедително. — Просто си говорим.

— А с коя банда „просто си говориш“ напоследък? Девета улица? „Юма“?

Той започваше да губи търпение и се опитваше да ме гледа строго. Замълчах, надявайки се да ми отговори, ала той скочи на крака, блъсна масичката настрана и застана на педя от лицето ми. Промяната в поведението му бе почти мигновена.

— Стига си ме разпитвал, човече! И разкарай шибания си поглед от мен!

Тогава замахна да ме удари.

Сякаш изобщо не съзнаваше колко е малък. Наложи се да хвана ръката му и да го натисна да седне обратно на дивана. Въпреки това той отново посегна.

Блъснах го на дивана за втори път.

— Няма начин, Бронсън. Дори не си помисляй да ме удряш. — Нямах никакво желание да бъда груб с него, но той просто прекрачи границата. Всъщност за Бронсън сякаш нямаше значение къде е тази граница. Това ме плашеше най-много от всичко.

Това момче стоеше на ръба на скала, готово да скочи, а аз не бях сигурен дали изобщо мога да направя нещо, за да го спра.

21.

Хайде, Бронсън — казах и се изправих. — Да се омитаме оттук.

— Къде отиваме? — попита той. — В ареста за малолетни? Аз не те ударих, човече.

— Не, не отиваме там — отвърнах аз. — Как ти хрумна? Хайде, да тръгваме.

Погледнах часовника си. До края на сесията ни оставаха още трийсетина минути. Бронсън ме последва в коридора — по-скоро от любопитство, отколкото заради нещо друго. Обикновено, когато излизаме заедно от стаята, аз го придружавам до дежурния социален работник.

Щом излязохме навън и аз отключих вратите на колата, той отново се закова на място.

— Да не би да си някой извратеняк, Крос? Къде ме водиш?

— Да, извратеняк съм, Пук-Пук — казах. — Влизай в колата.

Той сви рамене и се качи в колата. Забелязах как поглади с ръка кожената тапицерия на седалката и огледа стереоуредбата, ала запази комплиментите или подигравките за себе си.

— Е, каква е тази голяма тайна? — попита той, когато потеглихме. — Къде, по дяволите, отиваме?

— Няма тайна — казах. — Наблизо има кафене „Старбъкс“. Искам да ти купя едно от онези фрапучино, дето ги продават там.

Бронсън извърна глава към прозореца, ала аз успях да забележа усмивката му. Не беше голямо постижение, но поне за няколко минути този ден хлапето може би бе усетило, че съм на негова страна.

— Венти5 — каза той.

— Да, венти.

22.

ФБР все още се управляваше от малоумници, или поне така изглеждаше. Кайл Крейг видя с очите си, че никой не се усъмни дори за миг, когато новопристигналият, набързо разпитан агент Сийгъл си уреди назначение по случая със снайпериста във Вашингтон. Предишната задача на Сийгъл в Меделин, Колумбия, по време на периода „световната столица на убийствата“, бе въпрос на репутация. Впечатляваща визитна картичка. Имаха късмет, че ще работи по този случай.

Имаха повече късмет, отколкото предполагаха — двама агенти за цената на един! Той се настани на новото си бюро в областното управление и втренчи поглед в снимката от документа за самоличност, който му бе издаден същата тази сутрин. Отсреща го гледаше лицето на Макс Сийгъл. Кайл все още се сепваше от тази гледка — все още очакваше да види стария Кайл всеки път, когато минаваше покрай витрина или огледало.

— Сигурно се чувстваш странно.

Кайл вдигна глава и видя пред себе си един от другите агенти, застанал прав над преградата на неговата кабинка. Агент Как-му-беше-името, когото всички наричаха Скутер — най-абсурдният от всички възможни прякори; Скутер, с хитрите си очички и неутолимия си апетит за калорични сладкиши.

Кайл пъхна документа обратно в джоба си.

— Странно?

— Завръщането ти към оперативна работа, имам предвид. След всичкото това време.

— В Маями също се върши оперативна работа — каза Кайл, като се постара да изимитира характерния за Сийгъл нюйоркски говор.

— Ясно. Не исках да прозвучи така — каза Как-му-беше-името. Кайл продължи да го гледа право в очите и остави неловкия момент да виси помежду им като стъклена преграда. — Добре… ами… имаш ли нужда от помощ, преди да съм излязъл?

— От теб?

— Ами… да.

— Не, благодаря, Скутер. Добре съм.

Макс Сийгъл щеше да бъде необщителен. Кайл бе взел това решение още преди пристигането си. Нека другите агенти да гукат над бебешки снимки и да се черпят с пуканки в стаята за почивка. Колкото по-голяма дистанция спазваше, толкова повече работа би могъл да свърши и толкова по-малка щеше да е вероятността да разкрият маскарада му.

Точно затова харесваше да остава след работното време. Прекара почти цялата предишна нощ точно тук, в кабинета. Прерови цялата налична информация относно стрелбата на Осемнайсета улица. Тази вечер насочи вниманието си върху снимките от местопрестъплението, както и върху всичко, което касаеше стила на стрелеца. Профилът му се оформяше идеално.

Докато работеше, в съзнанието му непрекъснато нахлуваха различни думи. Умел. Безпристрастен. Професионалист. Този стрелец нямаше отличителна визитна картичка, нямаше го психическото въздействие в стил „елате да ме хванете“, което толкова често се срещаше в подобни случаи. Нещата изглеждаха почти стерилни: убийство от 260 метра разстояние — нищо особено от гледна точка на Кайл, въпреки възхищението на пресата.

Работи в продължение на няколко часа, дори загуби представа за времето до момента, когато далечен телефонен звън наруши тишината в залата. Кайл не му обърна внимание, но минута по-късно звънна и телефонът на бюрото му.

— Агент Сийгъл — каза той е усмивка в гласа, макар лицето му да не я показваше.

— Обажда се Джеймисън от отдел „Комуникации“. Току-що получихме съобщение за убийство от главното управление. Поредната снайперистка атака, както изглежда. Този път в „Удли Парк“.

Кайл не се поколеба и секунда. Стана от стола и навлече якето си.

— Къде отивам? — попита. — Дайте ми точни координати.

Няколко минути по-късно той напусна подземния гараж на сградата и насочи колата си към „Мас авеню“. Движеше се с около сто километра в час. Колкото по-скоро пристигнеше, толкова по-бързо щеше да отстрани хората от Вашингтонската полиция, които точно в този момент щъкаха и ровичкаха из неговото местопрестъпление.

Но най-важното, дами и господа: това бе дългоочакваният момент, когато, ако имаше късмет, Алекс Крос и Макс Сийгъл най-после щяха да се срещнат.

23.

Бях вкъщи, когато ми съобщиха за следващата простреляна жертва в „Удли Парк“.

— Детектив Крос? Обажда се старши полицай Ед Флайхман от Второ районно. При нас стана много неприятно. По всяка вероятност е дело на снайперист.

— Коя е жертвата? — попитах.

— Мел Длоухи, сър. Точно затова ви се обаждам. Вписва се идеално в модела на вашия случай.

Понастоящем Длоухи бе пуснат под гаранция, но продължаваше да е в центъра на един от най-големите вътрешни данъчни скандали в американската история. Според обвиненията срещу него Мел Длоухи използвал служебното си положение в Областното данъчно управление, за да прехвърля десетки милиони от доларите на данъкоплатците на себе си, на семейството и на приятелите си, обикновено чрез нетърговски детски благотворителни фондации, които всъщност не съществували.

Поредната снайперистка атака срещу поредния злодей, набелязан директно от водещите вестникарски заглавия — вече имахме шаблон.

Освен това случаят току-що се бе издигнал до ново ниво. Бях сигурен, че щяха да ни го поверят от самото начало. Като ще е цирк, поне да е моят цирк.

— Къде се намираш? — попитах.

— На Тридесет и втора, пресечка е на „Кливланд авеню“, сър. Познавате ли района?

— Да.

Второ районно бе единственото управление в града с нула убийства през последната календарна година. Толкова по въпроса за статистиката. Вече усещах нарастващата паника в квартала.

— Смъртта на жертвата потвърдена ли е?

— Да, сър.

— И къщата е чиста?

— Направихме бърз оглед, а госпожа Длоухи вече е при нас. Мога да поискам разрешение за обиск, ако желаете.

— Не, ако вътре има хора, искам да ги изведете. Свържи се с Мобилната криминална лаборатория. Могат да започнат да снимат, но никой да не докосва нищо, преди да дойда аз. Имате ли някаква представа откъде са дошли изстрелите?

— Или от задния двор, или от съседния имот зад него. Там не живее никой — каза Флайхман.

— Добре. Поставете команден пост на улицата — не в двора, сержант. Искам да има полицаи на входната и на задната врата, плюс още един пред съседната къща. Ако някой иска да влезе в която и да било от двете, първо трябва да поиска разрешение от вас — а отговорът ще е отрицателен. Поне докато не се появя аз. Този случай принадлежи на Вашингтонската полиция, а аз представлявам техния отдел „Убийства“. Ще дойдат хора и от ФБР, и от оперативно-тактическите групи, а може би дори и моят началник. Той живее доста по-близо до мястото от мен. Кажи му да ми звънне, ако иска.

— Нещо друго, детективе? — Флайхман звучеше леко объркан. Не че го обвинявам. Повечето полицаи от Второ районно не са свикнали да се сблъскват с подобни случаи.

— Да, говори с всички, които се отзоват на сигнала преди мен. Не искам никакво плямпане пред медиите или съседите — нито дума. Що се отнася до твоите хора — не знаят нищо, не са видели нищо. Просто блокирайте достъпа до местопрестъплението и изчакайте, докато дойда.

— Ще се опитам — каза той.

— Не, сержант. Просто го направете. Доверете ми се, достъпът до района трябва да е блокиран.

24.

За нещастие, журналистите вече щъкаха като обезумели наоколо, когато пристигнах. Десетки камери се бореха за видимост към къщата с бяла каменна фасада, собственост на Мел и Нина Длоухи — както отпред, до бариерите, поставени по нареждане на старши полицай Ед Флайхман, така и от другата страна, на Тридесет и първа улица, където бе изпратен отделен патрул, за да попречи на хората да нахлуят през задния вход, както със сигурност биха направили.

Повечето от другите наблюдатели просто свръщаха по пресечката от „Кливланд авеню“ от чисто любопитство. Съседите стояха по домовете си. Виждах силуетите им зад прозорците, докато шофирах по улицата. Подписах се, че съм пристигнал на местопрестъплението, и незабавно организирах обходна група, която да се заеме да разпитва съседите.

Сампсън пристигна направо от някакво университетско събитие в Джорджтаун, където жена му — Били, преподаваше акушерство.

— Не искам да кажа, че се радвам на случилото се — каза той, — но колко вино и сирене може да се погълне в рамките на един човешки живот, по дяволите?

Започнахме от всекидневната, където според сведенията семейство Длоухи са гледали епизод от сериала „Разобличаване“. Телевизорът все още работеше и — по ирония на съдбата — излъчваше новинарска емисия с репортаж на живо пред същата тази къща.

— Това е зловещо — заяви Сампсън. — Пресата обича да говори против нахлуването в личното пространство, освен в случаите, когато го правят самите те.

Според първоначалните показания на госпожа Длоухи тя чула трясък от счупване ма стъкло, погледнала към прозореца и чак тогава забелязала, че съпругът й лежи с клюмнала глава и широко отворени очи в креслото си. Все още чувах хълцането й от кухнята, докато говореше с един от нашите адвокати. Съчувствах й донякъде. Какъв кошмар.

Мел Длоухи продължаваше да седи в креслото си. Единствената огнестрелна рана в слепоочието му изглеждаше сравнително чиста, с малък синьо-черен ореол около дупката от куршума. Сампсън посочи към нея с върха на химикалката си.

— Да речем, че е прострелян тук — и вдигна химикалката десетина сантиметра по-нагоре, където би трябвало да е била главата на Длоухи. — Значи куршумът трябва да е дошъл оттук. — Той описа дъга във въздуха до счупеното стъкло.

— Низходяща траектория — казах. Куршумът беше пронизал горния край на шесткамерния прозорец, който гледаше към задния двор. Без да обелим и дума, двамата се отправихме към трапезарията и излязохме навън през двойния френски прозорец.

Задният двор представляваше дълга, тясна тухлена пътека. Два прожектора на стената осветяваха половината пространство, но наоколо не се виждаха никакви допълнителни постройки или дървета, достатъчно големи да издържат теглото на покатерил се върху тях човек.

В дъното на двора се издигаше задната стена на съседната триетажна къща в стил Тюдор, осветена от уличната лампа на Тридесет и първа улица. Два огромни дъба, потънали в сянката на къщата, заемаха по-голямата част от техния двор.

— Ти спомена, че в онази къща не живее никой — каза Сампсън. — Нали така?

— Хората всъщност са извън града — уточних аз. — Някой се е подготвил много добре. Може би се надува пред нас. Стрелецът има репутация, за която трябва да се грижи след първото си убийство.

— Ако приемем, че този някой е мъж.

— Мъж е — настоях.

— Детектив Крос? — Сержант Ед Флайхман внезапно се появи от нищото. Погледнах към ръцете му, за да се уверя, че носи ръкавици.

— Какво правиш тук, сержант? Имаш предостатъчно работа отвън, на улицата.

— Две неща, сър. Няколко души от съседите съобщиха, че са видели странни автомобили.

— Автомобили, в множествено число?

Флайхман кимна.

— Странни, каквото и да означава това. Един стар „Буик“ с нюйоркска регистрация, който паркирал периодично нагоре по улицата в продължение на няколко дни. — Той погледна към бележника в ръката си. — И един голям, тъмен на цвят автомобил, вероятно „Събърбън“, много стар и очукан. Бил е на улицата в продължение на няколко часа късно снощи.

Това не беше квартал, в който старите и очукани автомобили изглеждаха уместно, не и в малките часове на нощта. Трябваше незабавно да проучим и двете коли.

— Какво беше второто нещо? — попитах.

— ФБР е тук.

— Кажи им да изпратят група на оглед в двора на съседната къща — казах.

— Не е група, сър. Един агент е. Търси точно вас, по име.

Надникнах обратно вътре и видях висок бял мъж в типичен за Бюрото тъмен костюм. Носеше сини ръкавици и стоеше наведен, с ръце върху коленете, втренчил поглед в огнестрелната рана на Мел Длоухи.

— Хей! — извиках аз през счупения прозорец. — Какво правиш там вътре?

Той или не ме чу, или не искаше да ме чува.

— Как се казва? — попитах Флайхман.

— Сийгъл, сър.

— Хей, Сийгъл! — извиках по-силно този път и тръгнах да влизам вътре. — Не искам да пипаш нищо!

25.

Когато Алекс влезе в стаята, Кайл се изправи и го погледна право в очите. Ходещ мъртвец, помисли си Кайл и се усмихна, докато протягаше ръка за поздрав.

— Макс Сийгъл, от вашингтонския клон на ФБР. Как са нещата? Не много добре, предполагам.

Крос стисна ръката на Кайл — неохотно, но моментът все пак си го биваше, наситен с напрежение, като в начало на мач между отбори от Националната баскетболна асоциация. Три… две… едно… старт!

— Какво правиш тук? — поинтересува се Крос.

— Тъкмо започвам работа по този случай — отговори Кайл.

— Без майтап? Имам предвид какво точно правиш толкова близо до този труп…

Уникално преживяване — Крос нямаше абсолютно никаква представа кой стои срещу него! Лицето, което виждаше, беше безупречно, разбира се. Съществуваше опасност Алекс да го разпознае по гласа, но не и по външния вид. Сега бе решителният момент, когато седмиците, прекарани в наблюдение на Макс Сийгъл в Маями, трябваше да се отплатят на Кайл.

Ала преди това той направи точно онова, което Крос най-малко очакваше. Обърна му гръб и коленичи на пода, за да огледа още веднъж дупката в черепа на жертвата.

Кожата около входната рана имаше синьо-черен цвят. Част от косата на човека бе засмукана навътре заедно с куршума при проникването му през костта. Толкова ефикасно. Толкова безпристрастно. Кайл започваше да харесва този убиец.

— Колкото до балистиката — каза най-после той и отново се изправи, — аз залагам на 7.62х51, натовски боеприпас, без гилзата. А стрелецът е преминал някаква военна подготовка.

— Чел си доклада — заяви Алекс. Спести си похвалите, просто отбелязваше. — Да, определено не бих отказал балистична експертиза от Бюрото за потвърждение, но нека изчакаме пристигането на мобилния екип, преди да предприемем каквото и да било. А дотогава искам от теб да се оттеглиш.

Крос не би могъл да бъде по-предсказуем от това. Точно в този момент се надяваше някакво малко торнадо да отнесе този напорист нов агент от ФБР, който несъмнено е поредният самонадеян задник с напомпано чувство за превъзходство — нещо като самия Алекс по времето, когато и той се е подвизавал като агент от ФБР.

— Виж какво — каза Кайл, — нямам намерение да изтъквам кой какви заслуги има в този случай. В крайна сметка ще се намеси федералната прокуратура и те ще оберат лаврите, независимо кой е свършил черната работа, не е ли така?

— Сийгъл, точно в момента нямам никакво време за това. Аз…

— Ала не се заблуждавай. — Кайл остави и последната следа от приятелската усмивка на Сийгъл да изчезне от лицето му. — Имаме две произшествия и три жертви. Това е федерално престъпление. Така че избирай: или работи с нас, или се разкарай от пътя ни. — Той навири брадичка и показа на Крос чисто новата си трапчинка. — Само едно обаждане, и цялото това местопрестъпление може да се превърне в мое частно голф игрище. От теб зависи, детективе. Какво избираш?

26.

Отне ми около десет секунди да разбера какво се опитва да ми каже Макс Сийгъл, но нямах никакво намерение да търпя тона му.

— Виж какво, Сийгъл, няма да се преструвам, че мога да те държа настрана от този случай. Излишно е да го правиш и ти — казах му. — Аз обаче трябва да изясня нещо много важно. Този случай е на Вашингтонската полиция. Аз съм детектив от отдел „Убийства“, а ако искаш да го обсъдиш с началника ми, той е отвън. Междувременно, ако ще се налага да ти обяснявам колко бързо изстива едно местопрестъпление, значи изобщо не ти е мястото тук.

Естествено, само след броени часове със случая щеше да се заеме пълна оперативна група, а аз вероятно щях да съм принуден да работя със същия този самонадеян глупак от Бюрото. Точно в този момент обаче нямахме време за словесен двубой. Нито той, нито аз.

Сампсън се появи от задния двор и ме изгледа така, сякаш казваше: Този пък кой е? Наложи се да ги представя един на друг.

— Двамата с агент Сийгъл тъкмо сравнявахме теориите си — добавих аз в опит да разсея напрежението. — Той също е на мнение, че стрелецът има военна подготовка.

Сийгъл веднага отвори уста и отново започна да говори — или по-точно да разтяга локуми.

— Военните снайперисти се целят във високопоставени мишени — длъжностни лица, цивилни граждани. И не в президента на банката, а в конгресмена и в лобиста, който го финансира. И не в данъкоплатеца, който краде от Чичо Сам, а точно обратното.

— Убиец за обикновения човек — каза Сампсън.

— Получил най-доброто обучение в света. — Сийгъл се протегна и почти докосна с пръст черната дупка, разположена на два сантиметра над лявото ухо на Мел Длоухи. — Тази точност не лъже.

Слушах, без да се намесвам. Този човек искаше да поучава, не да сътрудничи, ала все пак беше доста добър в онова, което правеше. Ако тук имаше неща, които той би могъл да види, а аз не, значи трябваше да си държа езика зад зъбите за достатъчно дълго време и да разбера кои са те.

Откак се помнех, точно това беше изписано на елин от магнитите върху стария хладилник на мама Нана: Ако животът ти предложи лимони, направи си лимонада.

27.

Улицата пред къщата на семейство Длоухи се пълнеше бавно и упорито — великолепна гледка. Дени и Мич се мотаеха в края на тълпата; не твърде близо, но достатъчно, за да я виждат. Имайки предвид ужасната нощ в приюта след първото убийство. Дени реши, че Мич има нужда от положителни емоции.

Ако тялото на Мел Длоухи го нямаше в къщата, значи бяха изнесли негодника през задния вход. Ченгета в тъмни костюми и вратовръзки непрекъснато сновяха покрай прозорците на обляната в светлина всекидневна.

Мич не говореше много, но Дени усещаше напрежението му. Мащабът на цялата тази работа започваше сериозно да притиска този иначе огромен мъж. Не, по-скоро огромно хлапе.

— Извинете, господин полицай? Заловиха ли извършителя? — попита Дени едно от ченгетата до загражденията около периметъра просто за да се надуе пред Мич.

— Следете вестниците и телевизията, сър — отговори ченгето. — Честно казано, и аз не знам.

Дени се обърна към Мич и тихичко му прошепна:

— Чу ли това? Сър. Явно квартала си го бива.

Мич извърна поглед встрани и започна да се чеше по брадичката, за да прикрие задоволството си.

Ченгето тъкмо се канеше да включи радиостанцията си, когато Дени отново се обади:

— Извинете, дали не ви се намира излишна цигарка? — попита той и размаха синята си запалка. На хората винаги им е приятно да видят бездомник със собствена запалка, а полицаят не правеше изключение, защото веднага извади от патрулната кола пакет „Камел Лайтс“.

— Една е достатъчна — каза Дени и кимна към Мич, който стърчеше над рамото му. — Ще си я поделим.

Ченгето извади две цигари от пакета.

— В кое подразделение си служил?

Дени сведе поглед към избелялото си камуфлажно яке.

— Трета бригадна тактическа група, Четвърта пехотна дивизия. Най-добрите отвъд океана.

— Най-добрите след нас — каза Мич. — Аз бях в сухопътните войски на Ню Джърси, в покрайнините на Балад, Ирак.

Всъщност Мич никога не бе носил униформа, но Дени го бе подковал достатъчно и той умело играеше ролята си. Хората обичаха ветерани. Това винаги им помагаше.

Дени взе цигарите от ченгето, кимна в знак на благодарност и подаде едната на Мич.

— Носи се мълва, че този човек може да е от нашите, като се има предвид начинът, по който стреля — рече той.

Полицаят сви рамене и кимна към моравата пред къщата.

— В този квартал мълвата не се носи бързо. Трябва да попитате някой репортер. Аз просто наглеждам тълпата.

— Аха, ами добре… — Дени запали своята цигара, издуха дима и се усмихна. — Няма да ви се пречкаме повече. Бог да ви благослови, господин полицай, и благодарности за това, което правите.

28.

Петъкът след убийството на Длоухи бе от онези свежи пролетни дни, в които вятърът носи дъх на лято, макар че все още е рано да захвърлиш зимното си яке.

Кайл закопча сакото си, свърна по „Мисисипи авеню“ и продължи на север, сливайки се с околния пейзаж, така да се каже. Перуката, гримът и контактните му лещи вършеха идеална работа, макар да изглеждаха обикновени до комичност. Откакто направи пластичната операция на лицето си, смяташе всичко това за задължително ежедневно условие, за необходимо зло.

По същата логика този западнал квартал не спадаше към местата, които той би избрал да прекара един прекрасен пролетен следобед. Тук бялата либерална вина на Америка се чувстваше като у дома си, ала не чак толкова, че някой да направи нещо по въпроса.

Но точно в този момент Кайл не даваше и пет пари за този проблем.

Вървеше по улицата съвсем бавно, за да пристигне пред Югоизточния общински културен център малко преди четири и половина. Говореше се, че днес раздавали безплатни билети за „Магьосниците“, заедно с последната възпитателна кампания за децата — „Просто кажи не“.

Бяха дошли дори някои от най-необузданите момчета, а неколцина от тях изтичаха навън през двойната стъклена врата точно когато Кайл се появи пред ниската тухлена сграда.

Погледът му се спря върху едно конкретно момче в тълпата. То заобиколи стълбите пред входа, прескочи една ниска стена и спря, за да хвърли опаковка от шоколад, после продължи нагоре по улицата.

Кайл го последва — достатъчно близо, за да не изпусне момчето от поглед, и достатъчно далеч от ушите на другите, преди да предприеме каквото и да било.

Пресечка и половина по-късно момчето внезапно спря и рязко се обърна. Все още дъвчеше шоколада и заговори с пълна уста:

— Човече, защо вървиш подире ми, мамка му?

Беше просто едно хлапе, но в кафявите му очи нямаше и капчица страх. Изражението на лицето му по нищо не се различаваше от това на всеки начинаещ гангстер, който изкарваше хляба си по тези окаяни улици.

Момчето повдигна долния край на въздългата си бяла блуза и показа черната кожена дръжка на нож, който сигурно стигаше чак до средата на кльощавия му крак.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, отворко? — попита той.

Кайл се усмихна одобрително.

— Бронсън, нали? Или предпочиташ да те наричам Пук-Пук?

— Кой се интересува? — Имаше добре развити инстинкти, ала беше достатъчно глупав. Бронсън издърпа дръжката — съвсем мъничко, колкото да се изфука със стоманеното острие.

Кайл се изтегли встрани от улицата и разтвори сакото си, за да покаже малкия пистолет „Берета“, прибран в кобур под мишницата му. Извади го, хвана го за дулото и го насочи с дръжката към момчето.

Зениците на малкия Бронсън се разшириха — не от страх, а от внезапен интерес.

— Имам изгодно предложение за теб, младежо. Искаш ли да спечелиш петстотин долара?