Кръстосан огън

29.

Пристигна балистичната експертиза.

Това бе докладът, който всички чакаха с нетърпение, и аз го насрочих да съвпадне с деня, в който Областната разузнавателна група провеждаше конферентния си разговор. На линия беше целият екип от Вашингтонската полиция, както и хората от ФБР, Обединените оперативни групи, Капитолийската полиция — на този етап почти всички бяха ангажирани с този случай.

В разговора се включиха Кейлин Джъргър от Отдела по криминология на ФБР в Куонтико и Алисън Стийдман, която работеше в секцията по огнестрелни оръжия и следи от инструменти на тяхната лаборатория.

Представих ги на останалите и им дадох думата.

— След анализа на фрагментите, открити в черепите на всичките три жертви, сме убедени, че е използвано едно и също оръжие — каза Джъргър на групата. Аз бях получил доклада още сутринта, но за почти всички останали това бе новина. — Калибър 7.62 може да бъде свързан с десетки оръжия, но съдейки по естеството и разстоянието на тези изстрели, ние смятаме, че става въпрос за първокласна снайперистка система. Това ограничава възможностите до седем.

— Оттук нататък става още по-интересно — включи се агент Стийдман. — Четири от въпросните седем са пушки с надлъжно въртящ се затвор. По думите на всички свидетели първите две жертви, Винтън и Пилки, са улучени почти едновременно, с интервал не повече от две секунди. Това е твърде бързо за надлъжно въртящия се затвор, което свежда възможностите до три полуавтоматични пушки — М-21, М-25 и по-новия модел М-110, която е истинско произведение на изкуството. Не можем да изключим никоя от трите, но тези изстрели са били направени през нощта при различно осветление, а М-110 си има вградена термална оптика.

— Всичко това доказва предположението, че вашият стрелец е много добре оборудван — каза Джъргър.

— Колко трудно е да се снабди човек с М-110? — Разпознах гласа на Джим Хийкин от дирекция „Разузнаване“.

— Произвеждат се само на едно място — каза Стийдман. — Оръжейна компания „Найтс“ в Тутисвил, Флорида.

Вече бях проучил тази информация, затова взех думата.

— По принцип цялата оръжейна наличност на „Найтс“ може да бъде проследена — обясних. — Ала щом тези системи стигнат до бойното поле, предимно в Ирак и Афганистан, те могат да изчезнат, както често се случва на практика. Сувенири от войната и прочее. Почти невъзможно е да бъдат проследени.

— Детектив Крос, аз съм капитан Оливерез от Капитолийската полиция. Вие не споменахте ли в доклада си, че откритите пръстови отпечатъци на Осемнайсета улица не са на военен?

— Да — потвърдих. — Но все още не сме готови да отхвърлим връзката с военните, от гледна точка на това как е придобито оръжието и как е било използвано. Всъщност това повдига и следващия въпрос в дискусията ни. — Размишлявах над това от часове, но вече наистина не виждах смисъл да го пазя в тайна от групата. — Позволете ми да уточня нещо, преди да започна — вметнах. — Искам това да остане извън вниманието на пресата, докато не попаднем на някакво доказателство, което да подкрепи въпросната теория. Знам, че в групата има доста хора, но разчитам на вашата дискретност.

— Каквото се случва във Вегас… — пошегува се някой, а неколцина от останалите тихичко се засмяха.

— Работата е там — продължих, — че всички тези системи, за които говорим, са оръжия за групово обслужване. Военният модел на бойното поле е един стрелец и един артилерийски коректор. — Чух как хората от по-малките групички в различните конферентни зали започнаха да шушукат помежду си. — Така че разбирате накъде бия. Това може да е сянката на две хиляди и втора. Тук най-вероятно не става въпрос за един стрелец, а за екип от двама души.

30.

Когато двамата със Сампсън излязохме от конферентната зала, едва не се сблъскахме с Джойс Каталони от нашия Комуникационен център, която стърчеше права точно до вратата.

— Тъкмо се канех да ви измъкна отвътре — каза тя. — Радвам се, че не се наложи.

Погледнах часовника си — пет без петнайсет. Това означаваше, че долу имаше поне три дузини репортери, нетърпеливи да ме опекат на бавен огън за новинарските си емисии в пет и шест часа. Дявол да го вземе, време беше да нахраним звяра.

Джойс и Сампсън ме придружиха надолу по стълбите. Отказахме се от асансьора, за да обсъдим набързо някои неща, които да обмисля по пътя.

— Кийша Самюълс от „Уошингтън Поуст“ иска да направи профил за списание „Съндей“.

— Не — отказах. — Харесвам Кийша, умна е, безпристрастна е, но все още е твърде рано за толкова подробни статии.

— Освен това Си Ен Ен и Ем Ес Ен Би Си са готови да отделят на тази история трийсет минути от праймтайма си, ако ти се съгласиш на интервю.

— Джойс, няма да правя никакви изявления, докато не разполагаме с информация, която искаме да направим обществено достояние. Ще ми се да имахме такава.

— Няма проблем — съгласи се тя, — но да не дойдеш да ми плачеш на рамото, когато ти искаш да правиш изявления, а те вече са се прехвърлили на друга гореща новина. — Джойс беше стара пушка в управлението и неофициалната квачка на следствените служби.

— Аз никога не плача — казах.

— Освен в случаите, когато те притискам в ъгъла на ринга — контрира ме Сампсън и замахна с юмрук към мен.

— Това е дъхът ти, не юмруците ти — не му останах длъжен.

Стигнахме до партера и Джойс спря с ръка на вратата.

— Извинете ме, Бийвъс. Бътхед? Готови ли сме да се фокусираме? — Освен това тя вършеше прекрасно работата си и аз се чувствах спокоен, че стои зад гърба ми по време на тези ежедневни медийни брифинги, които понякога ставаха малко напрегнати.

Малко ли казах? Още в секундата, когато се появихме на стълбите пред входа на „Дейли Билдинг“, върху нас се изсипа жужащ рояк репортери.

— Алекс! Какво можеш да ни кажеш за „Удли Парк“?

— Детектив Крос, погледнете насам!

— Каква доза истина има в слуховете за…

— Хора! — извика Джойс към тълпата от журналисти. Гласовите й възможности бяха пословични в управлението. — Оставете човека да направи изявлението си! Моля ви!

Нахвърлих набързо фактите от последните двайсет и четири часа и казах онова, което можех, относно балистичната експертиза на Бюрото, без да навлизам в подробности. След това се върнахме в изходна позиция и журналистическият кошер отново полудя.

Първи се докопаха до мен „Канал 4“. Разпознах микрофона им, но не и репортера, който ми изглеждаше не повече от дванайсет годишен.

— Алекс, имаш ли някакво съобщение за снайпериста? Има ли нещо, което той трябва да знае?

За пръв път на стълбите се възцари нещо като тишина. Всички искаха да чуят какво ще отговоря на този въпрос.

— Виновникът за убийствата може да се свърже с нас по всяко време — обърнах се аз към камерите. — Знаеш къде да ни намериш.

Медиите вероятно очакваха да чуят нещо доста по-заканително, но всички участници в рамките на разследването имахме споразумение: никакви предизвикателства, никакво прекрачване на граници, никакво публично охарактеризиране на убиеца — или убийците, — докато не разберем нещо повече за това с кого си имаме работа.

— Следващият въпрос. Джеймс! — извика Джойс, просто за да държи нещата под контрол и да приключим по-бързо с всичко това.

Джеймс Дод, един от кореспондентите на националната телевизия Ен Би Си. Държеше в ръка дебел сноп бележки и ги разлистваше, докато говореше.

— Детектив Крос, има ли някаква истина в слуховете за син „Буик Скайларк“ с нюйоркска регистрация или за тъмен на цвят, очукан „Събърбън“, паркиран недалеч от местопрестъплението в „Удли Парк“? И можете ли да ни кажете дали някой от тези автомобили има връзка с убиеца?

Почувствах се едновременно ядосан и изненадан от този въпрос. Проблемът бе в това, че Дол си разбираше от работата.

В интерес на истината имах един стар приятел — Джером Търман от Първо районно, — който тихомълком разследваше тези свидетелски показания от нощта на убийството на Длоухи. До този момент разполагахме единствено с километричен списък на автомобили, отговарящи на това описание, и никакво доказателство, че имат каквато и да било връзка с убийствата.

Имахме огромно желание да опазим тази информация в тайна, но очевидно някой се бе разприказвал пред пресата — в което имаше известна ирония предвид конферентния разговор и лекцията ми за дискретността преди броени минути.

Дадох единствения възможен отговор:

— Без коментар по този въпрос на този етап от разследването.

Все едно разклатих пържола пред глутница бесни кучета. Цялата журналистическа маса пристъпи още по-близо към нас.

— Хора! — за втори път изрева Джойс. — Един по един. Знаете процедурата.

Ала това бе изгубена битка. Подхвърлих им още няколко „без коментар“ и застинах като мумия, докато някой най-после не смени темата. Само че вече беше твърде късно. Ако някое от тези превозни средства действително принадлежеше на снайперистите, те вече разполагаха с ясно предупреждение, а ние току-що бяхме загубили ценно преимущество.

Това беше първото сериозно изтичане на информация в разследването, но нещо ми подсказваше, че нямаше да е последното.

31.

Лиза Джамети погледна часовника си може би за десети път. Щеше да почака още пет минути и си тръгваше. Просто удивително — някои хора изобщо не се замисляха, че времето в този бизнес е пари.

Когато изтекоха четири и половина минути от отредените пет, пред къщата спря тъмносиньо BMW. Е, по-добре късно, отколкото никога. Хубава кола.

Тя хвърли поглед на зъбите си в огледалото за обратно виждане, прокара ръка през късата си кестенява коса и излезе да посрещне клиента си.

— Господин Сийгъл?

— Макс — каза той. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Отвикнал съм от градските задръствания.

Здрависа се с нея топло, като приятел, а самият той бе висок, тъмен и достатъчно привлекателен, за да му прости човек без усилие. Съдейки по погледа му, тя реши, че привличането им е взаимно. Интересен мъж, който си струваше чакането.

Влезте — покани го тя. — Мисля, че това място ще ви хареса. На мен поне ми харесва със сигурност.

Тя отвори входната врата и го изчака да влезе пръв. Сравнително прилична къща, една от многото еднообразни постройки по Втора улица в североизточния край на града — с малко надута наемна цена за сегашното състояние на пазара, но напълно подходяща за конкретния наемател.

— Отскоро ли живеете във Вашингтон? — попита тя.

— Преди време живеех тук, неотдавна се върнах — каза той. — Но вече не познавам никого в града.

Разиграваше стандартната ситуация — нов в града, сам и т.н. Липсваше и венчална халка. Лиза Джамети не беше лесна плячка, но веднага разпознаваше изгладнелите мъже, а ако нещо се случеше тук… е, нямаше да е за пръв път.

Тя затвори вратата и превъртя ключа.

— Кварталът е чудесен — продължи тя. — Гърбът на Върховния съд е от другата страна на улицата. Не е най-подходящото място за шумни партита. А отзад има приятно дворче и паркинг встрани от главната улица.

Влязоха в кухнята и тя кимна към прозореца с изглед към гаража.

— Няма нужда да ви казвам какво удобство е това понякога.

— Не — каза той, загледан някъде на юг от очите й. — Медальонът ви е много хубав. Имате добър вкус — и за апартаменти, и за бижута.

Човекът изобщо не си губеше времето.

— А мазето? — изстреля той следващия си въпрос.

— Моля? — попита тя.

— Бих искал да видя мазето. Има такова, нали?

Нормално бе на този етап да попита за горния етаж. Или дори спалнята, ако правилно схващаше намеренията му. Както и да е. Клиентът винаги имаше право, особено ако изглеждаше като този тук.

Тя остави куфарчето си върху барплота в кухнята, отвори вратата на мазето и го поведе надолу по старите дървени стълби.

— Както забелязвате, помещението е сухо и е в добро състояние. Електрическата инсталация е ремонтирана изцяло, а пералнята и сушилнята са само на две години.

Той крачеше из помещението и кимаше одобрително.

— Тук долу бих могъл да свърша доста работа, необезпокояван от никого.

Изведнъж той направи крачка към нея, а тя отстъпи назад към пералнята.

И най-малките съмнения относно развоя на нещата се изпариха във въздуха. Лиза кимна към стълбището.

— Искате ли да видите горния етаж?

— Разбира се, че искам… само че не точно сега. Нали не възразяваш. Лиза?

— Не… предполагам, че не.

Когато тя се наведе да го целуне, той бръкна между краката й, просто пъхна ръка под полага й. Беше малко самонадеяно и арогантно, но в същото време възбуждащо.

— Отдавна не ми се е случвало — извинително каза той.

— Усетих — отвърна тя и го придърпа по-близо до себе си.

Тогава, още преди да са стигнали до документите, които все още лежаха върху кухненския плот на горния етаж, Лиза Джамети получи най-хубавото чукане в живота си, точно там, върху двегодишната пералня „Мейтаг“. Беше възбуждащо, неприлично и… доста приятно.

12-те процента комисионна също си ги биваше.

32.

Федералните не знаеха нищичко. И полицията не знаеше нищичко. Единственото, което някой изобщо знаеше, бе това, че Вашингтон се превръщаше в едно много несигурно и опасно място за живеене.

Дени поглъщаше водещите новини — на първа страница във вестниците всяка сутрин и от вечерните новинарски емисии в пет, шест и единайсет. Двамата с Мич продаваха вестниците си, после гледаха вечерните новини в „Бест Бай“ или — ако имаха някой и друг излишен долар — в някой долнопробен бар, където нямаха нищо против да обслужват мърльовци като тях двамата.

Навсякъде повтаряха една и съща история — неизвестен извършител, неидентифицирани пръстови отпечатъци и първокласна бойна техника. Няколко телевизионни канала подхвърляха слухове за някакъв „Буик Скайларк“ с нюйоркски регистрационни табели, както и тъмен на цвят — син или черен — очукан „Събърбън“, което би разтревожило Дени много повече, ако неговият собствен „Събърбън“ не беше бял. Дори очевидците бяха въздух под налягане напоследък, като всичко останало в тази държава.

Колкото до Мич, той много харесваше цялата тази суетня, но с всеки изминал ден сякаш се отпускаше и губеше интерес. Дълбоко в себе си Дени вярваше, че тези „мисии“ бяха единственото, което успяваше да съсредоточи вниманието на Мич. Нищо друго не бе в състояние да задържи интереса на голямото момче.

Затова на седмия ден от бездействието им Дени каза на Мич, че бе настъпил моментът да го направят отново.

От „Дюпон Съркъл“ поеха по „Кънектикът“ през най-голямото задръстване за деня, което бе идеално, както се оказа — колкото по-бавно пъплеха покрай хотел „Мейфлауър“, толкова по-добра възможност имаха да го огледат още от първата обиколка.

— Това ли е мястото? — попита Мич.

— Довечера ще проведем пълно разузнаване — каза Дени. — Утре вечер действаме.

— Какъв боклук ще чистим този път, Дени?

— Чувал ли си някога за „Агро-Корел“?

— Не.

— Царевица ял ли си? А картофи? А бутилирана вода пил ли си? Те се бяха намесили навсякъде, човече, един вертикално интегриран конгломерат, а нашето момче седеше на върха на пирамидата.

— Какво е направил?

Мич продължаваше да обира трохи от скута си и да ги яде, но Дени знаеше, че спътникът му го слуша внимателно, макар да не успяваше да смели цялата информация.

— Човекът е лъгал компанията си. Лъгал е и Федералните. Захвърлил е целия бизнес в канала, а е спасил себе си с парашут на стойност сто милиона долара. Всички останали са били измамени и са останали без пенсии, без работа, без нищо. Познато ти е това усещане, нали, Мич? Вършиш всичко както трябва, а все теглиш късата клечка, докато Човекът не спира да се ояжда, нали?

— А защо Човекът не е в затвора. Дени?

Той сви рамене.

— Колко струва един съдия?

Мич втренчи поглед през предното стъкло, без да обели и дума. Светофарът смени цвета си и автомобилната колона отново потегли напред.

— Ще му пръсна черепа, Дени — каза накрая той.

33.

На другата вечер процедираха малко по-различно в опит да разчупят рутината. Дени остави Мич с двете раници на една тъмна алея зад „Мур Билдинг“, после паркира колата на цели четири пресечки разстояние оттам и се върна пеша. Щом приключеха, щеше да отиде да я вземе.

Мич го чакаше вътре в сградата. Никой от двамата не обели и дума, докато изкачваха стълбите до дванайсетия етаж. Всяка от двете раници тежеше около трийсет килограма. Ала те не отиваха на пикник все пак.

От покрива се чуваше шумът от автомобилния трафик по „Кънектикът“, но не се виждаше нищо, докато не застанаха до самия ръб на площадката.

Цялата фасада на тяхната сграда бе застроена и над ръба, така че всичко, което някой би могъл да види от улицата, бе един тухлен триъгълник с височина над пет метра вместо обичайния плосък покрив. Мястото приличаше на скривалище, с идеален изглед към хотел „Мейфлауър“ от другата страна на улицата — един от най-известните хотели във Вашингтон.

Дени направи оглед на терена, докато Мич се подготвяше за стрелбата.

Мишената, Скип Дауни, имаше няколко неизменни навика. Харесваше един конкретен апартамент, което улесни работата на Дени неимоверно много.

Точно в момента завесите бяха дръпнати встрани, което значеше, че господин Дауни още не е пристигнал.

Двайсет минути по-късно обаче Дауни и неговата придружителка нетърпеливо чакаха пиколото да вземе двайсетдоларовия си бакшиш и да се омете от апартамента.

В добавка към милионите в банковата си сметка Дауни имаше смущаващ червеникаворус перчем, който покриваше плешивото му теме от ухо до ухо. И очевидно харесваше жени, тип член на „Менса“. Днешната му придружителка бе прибрала косата си на кок и носеше тежки очила с рогови рамки, както и бизнес костюм с твърде къса пола за която и да било истинска интелектуалка.

— Бау-чика-уау-уау — запя Дени мелодия от шапката на телевизионен порноканал специално за случая. — Два прозореца надолу и четири нагоре. Видя ли ги?

— Държа ги под прицел — каза Мич, който гледаше през оптичния си мерник. — Хубав задник. Дени. Грехота ще е да отиде по дяволите, нали?

— Точно затова ще се целиш в рамото, Мичи. Достатъчно е да я повалиш на пода. Първо господин Д., а после момичето.

— Първо господин Д., а после момичето — повтори той и зае окончателната си поза.

Дауни наля уиски в две чаши с лед. Изпи своята до дъно, а после тръгна право към прозореца на всекидневната.

— Готов ли е стрелецът? — попита Дени.

— Гогов е — каза Мич.

Героят на деня разпери широко ръце и посегна да затвори тежките завеси с цвят на кафе.

— Стреляй!

34.

В десет и половина същата вечер стоях на покрива на „Мур Билдинг“ и гледах към хотелския апартамент от другата страна на улицата, където Скип Дауни току-що се бе присъединил към малкото, но славно нарастващо братство на покосени от снайперистки огън.

Последното убийство закръгляше бройката на три — магическото число. В очите на обществото нашите хора вече се водеха серийни убийци.

Под мен „Кънектикът авеню“ приличаше на гора от мобилни телевизионни станции, а от личен опит знаех, че блогосферата бе на път да се подпали от този случай.

— Виждаш ли ме? — попитах в радиостанцията.

Сампсън се намираше в хотелската стая отсреща.

Стоеше на същото място, където е бил застрелян Скип Дауни.

— Помахай с ръка, за да те видя — отговори той. — А, ето те. Идеално място за прикритие.

Някой зад мен се прокашля.

Обърнах се и видях Макс Сийгъл. Страхотно. Точно онзи, когото изобщо не исках да виждам.

— Съжалявам — каза. — Не исках да те стряскам.

— Няма проблем — отвърнах. Освен ако не броим за проблем самото му присъствие.

— Е, какво имаме тук? — Той се приближи и застана точно до мен, за да види накъде гледам аз. — От какво разстояние е изстрелът този път? Петдесет метра?

— По-малко — отговорих.

— В такъв случай е очевидно, че те не се опитват да подобрят собствените си постижения. Поне що се отнася до разстоянието.

Забелязах, че каза „те“, и се зачудих дали е присъствал на онзи конферентен телефонен разговор, или сам е стигнал до този извод.

— Като изключим това, оперативният метод е същият — казах. — Изстрелите са произведени от изправено положение. Калибърът съвпада. Профилът на мишената — също.

— Поредният злодей от вестникарските заглавия рече той.

— Именно — съгласих се. — Доста хора са били прецакани от този Дауни. Цялата работа намирисва на линчуване.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля аз? — попита Сийгъл. Това, разбира се, не беше точно въпрос. — Прекалено опростяваш нещата. Тези хора не ловуват, не и в традиционния смисъл. И в действията им няма нищо лично. Те са напълно безпристрастни.

— Не напълно — казах. — Онзи отпечатък, който открихме при първото убийство, не е случаен. Най-вероятно са го оставили нарочно.

— Дори и така да е — каза Сийгъл, — това не значи, че цялата работа е тяхна идея.

Започвах да усещам умора от неспирното му дърдорене.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не е ли очевидно? — възкликна той. — Тези хора са наемни убийци. Те работят за някого. Може би има списък с набелязани жертви, но този списък е дело на онзи, който плаща. Той е човекът, който иска смъртта на всички тези лоши момчета.

Сийгъл изказа мнението си като факт, който не можеше да бъде оспорван — както обикновено. И все пак теорията му не беше съвсем неоснователна. Длъжен бях да я обмисля и определено щях да го направя. Едно на нула за Макс Сийгъл.

— Малко съм изненадан — признах откровено аз. — Свикнал съм Бюрото да се придържа към по-солидни улики и да избягва предположенията.

— Ами да, аз съм пълен с изненади — каза той и нахално ме потупа по рамото. — Трябва да отвориш съзнанието си по-широко, детективе, ако не възразяваш, че го казвам.

Възразявах, и то много, но бях твърдо решен да направя единственото нещо, на което Сийгъл изглеждаше неспособен — да премълча с достойнство.

35.

Малко след това напуснах местопрестъплението, доволен, че имам извинение да се махна от Макс Сийгъл.

Втората жертва от предишната нощ, Ребека Литълтън, се намираше в университетска болница „Джордж Вашингтон“ с огнестрелна рана в рамото. Според информацията от спешното отделение раната бе сляпа, а не пробивна, което означаваше, че куршумът бе заседнал и трябваше да бъде изваден. Ако побързах, може би щях да я видя преди операцията.

Когато пристигнах, Литълтън лежете върху носилка в една от преградените със сини завеси кабинки в спешното отделение. Превръзката на рамото й беше подгизнала от „Бетадин“, ала каквото и да правеха лекарите за облекчаване на физическата й болка, то със сигурност не влияеше на психичното й състояние — жената все още изглеждаше бяла като призрак и уплашена до смърт.

— Ребека? Аз съм детектив Крос от Вашингтонската полиция — представих се аз. — Трябва да говоря с вас.

— Аз… срещу мен… повдигнато ли е някакво обвинение? — Изглеждаше на не повече от осемнайсет или деветнайсет години. Едва навършила пълнолетие. Тъничкият й гласец трепереше, докато говореше.

— Не — уверих я аз. — Няма такова нещо. Просто искам да ви задам няколко въпроса. Ще направя всичко възможно да приключим бързо.

В интерес на истината, дори ако някой решеше да преследва теорията за подстрекателство, не би намерил никакви свидетели в нейна подкрепа с вероятното изключение на мъжа, който я бе прострелял.

— Забелязахте ли нещо, което да ви подсети кой би могъл да е извършителят? Видяхте ли нещо през прозореца? Или пък нещо необичайно в хотелската стая?

— Не мисля… но… аз и не си спомням кой знае какво. Господин Дауни посегна да дръпне завесите, а после аз… просто се озовах на пода. Дори не знам какво се е случило след това. Нито пък непосредствено преди това.

Всъщност именно тя бе издърпала телефона от близката масичка, за да потърси помощ. Вероятно след време щеше да си спомни целия инцидент, но точно в момента не исках да я притискам.

— За пръв път ли се срещахте с господин Дауни? — попитах.

— Не. Виждахме се… сравнително редовно.

— И винаги в „Мейфлауър“?

Тя кимна.

— Той харесваше този апартамент. Винаги резервираше една и съща стая.

В кабинката влезе медицинска сестра в розова униформа.

— Ребека, миличка? Чакат те горе в операционната.

Завесата около нас се отвори и до сестрата се появиха още няколко души. Един от специализантите започна да освобождава застопорените колела на носилката й.

— Само още един въпрос — казах. — Колко време стояхте в стаята, преди да се случи това?

Ребека затвори очи и се замисли за секунда.

— Пет минути… може би… Тъкмо влязохме. Детективе… Уча в колеж. Родителите ми…

— Срещу теб няма да бъде повдигано обвинение, но името ти вероятно ще изплува в публичното пространство. Трябва да се обадиш на родителите си, Ребека.

Вървях до носилката, докато я бутаха по коридора към асансьорите. Не видях нито членове на семейството й, нито приятели и сърцето ми се сви, че преживява този тежък момент съвсем сама.

— Чуй ме, Ребека — заговорих аз. — Бил съм на твоето място. Аз също съм имал куршум в рамото и много добре знам колко се страхуваш. Всичко ще бъде наред.

— Добре — каза тя, ала аз се съмнявах, че ми е повярвала. Все още изглеждаше вцепенена от ужас.

— По-късно ще намина да те видя — обещах точно преди вратите на асансьора да се затворят помежду ни.

36.

Хукнах обратно към колата, подпрях бележника си на волана и започнах да драскам записки, опитвайки се да уловя всички отделни нишки, които се въртяха из главата ми.

Ребека каза, че двамата с Дауни са влезли в стаята малко преди инцидента. Това означавате, че снайперистите са били в пълна готовност и са ги чакали. Убийците са знаели точно кога и къде трябва да бъдат, точно както са знаели кога Винтън и Пилки ще бъдат пред ресторанта и кога съседите на Мел Длоухи ще бъдат извън града, за да наминат да го убият.

Който и да стоеше зад целия този план, знаеше всичко за навиците на жертвите и за действията на хората около тях — дори най-личните детайли от иначе публичния им живот. Хрумна ми, че събирането на толкова подробна информация изискваше време, хора, умения, а най-вероятно и пари.

Замислих се за онова, което Сийгъл ми каза на покрива на „Мур Билдинг“ тази вечер. Тези хора са наемни убийци. Не отхвърлих тази възможност тогава, не я отхвърлях и сега, дори бях на крачка по-близо до нея. Просто не ми харесваше мисълта, че Сийгъл бе стигнал до този извод преди мен. Обикновено не се държа така, но той просто подходи погрешно към мен.

Очевидно зад тези убийства имаше някакъв специфичен, добре организиран план, който се изпълняваше много дисциплинирано. Ако умел стрелец като този бе искал да улучи Ребека смъртоносно, тя щеше да е мъртва със сигурност. Ала тя не се вписваше в профила на мишената; единственото й престъпление бе фактът, че случайно се е озовала на погрешното място в погрешното време. За разлика от останалите. Според очевидните правила на тази игра Ребека не заслужаваше да умре, но Скип Дауни и останалите лоши вашингтонски момчета си просеха куршума.

Ала чия беше играта? Кой пишеше правилата? И накъде отиваше всичко това?

Все още не можех да отхвърля вероятността, че нашите стрелци действаха самостоятелно. Но същевременно бях развил такъв панически страх — а може би и опитът ми си казваше думата, — че в главата ми започваше да се оформя списък от още по-плашещи алтернативи.

Дали бе възможно това да се върши с подкрепата на правителството? На някоя местна агенция? Или международна?

А може би зад това стоеше мафията? Военните? Или просто човек със солидни връзки, дълбоки джобове и сериозна лична причина да търси отмъщение?

Във всеки случай най-важните въпроси увисваха без отговор. Коя беше следващата им набелязана жертва? И как, по дяволите, се очакваше от нас да опазим всяка високопоставена отрепка във Вашингтон? Това просто нямаше как да се направи.

Освен ако не извадехме небивал късмет, преди да е приключило всичко, щеше да умре още някой. Най-вероятно някой, чиято смърт би била радост за мнозина. В това се състоеше красотата на цялата тази ужасяваща игра.

37.

Следващият ден беше повратна точка за мен и Нана. Поддържахме хладни отношения от момента, когато доведох охрана в къщата, но когато слязох долу и я заварих да приготвя закуска за Ракийм и момчетата му, разбрах, че поне отчасти сме изгладили враждата.

— О, Алекс, ето те и теб. Чудесно. Отнеси тези чинии навън — каза тя, сякаш сервирането на закуската влизаше в обичайните ми сутрешни задължения. — Побързай, че ще изстине!

Когато се върнах, на масата ме очакваше чиния с бъркани яйца с наденички и препечени филийки, както и прословутото кафе от цикория на Нана, което димеше от любимата ми чаша с надпис „Най-добрият татко“, нащърбена по ръба, след като Али я бе запокитил в стената.

Нейната закуска бе доста по-здравословна напоследък: парченца грейпфрут, препечена филийка с обезсолено масло, заедно с половин наденичка, защото — както Нана обичаше да казва — имаше много тънка граница между това да се храниш разумно, за да живееш по-дълго, и да се вманиачаваш, докато се отегчиш до смърт.

— Алекс, искам да сключим примирие — заяви тя, когато най-после се настани срещу мен на масата.

— Да пием за това — отвърнах аз и вдигнах тост с портокаловия си сок. Приемам всичките ти условия, каквито и да са те.

— Защото има още нещо, което трябва да обсъдя с теб.

Не успях да потисна смеха си.

— Това е най-краткото примирие, за което съм чувал. Къде се намираме, в Близкия изток?

— О, я се успокой, става въпрос за Бри. Много добре знаеш, че след всичко това ще излезеш голям глупак, ако допуснеш това момиче да ти се изплъзне между пръстите.

— Абсолютно — съгласих се аз, — и ако позволите, бих искал да привлека вниманието на съда към великолепния пръстен с диамант върху лявата ръка на госпожица Стоун.

Нана разби логиката ми с едно размахване на вилицата си.

— Пръстените се свалят точно толкова лесно, колкото се и слагат. Извинявай, че го казвам, но ти имаш нещо като история с жените, и то не в добрия смисъл.

Пряма до болка, но и права, не можех да го отрека. Поради незнайно какви причини така и не успях да постигна стабилна връзка след смъртта на първата ми съпруга Мария, убита преди толкова много години.

Докато в живота ми не се появи Бри.

— Не знам дали това ще те накара да се почувстваш по-добре — казах, — но заведох Бри в Националния храм „Непорочно зачатие“ и отново й предложих да се омъжи за мен, точно там, пред очите на Бог и света.

— И тя какво каза? — попита Нана с каменно изражение на лицето.

— Ще ми отговори по-късно. Нана, кажи ми, моля те, защо се държиш така? Нима съм ти дал причина да се съмняваш в нас?

Нана вече бе стигнала до наденичката си, вдигна пръст във въздуха в безмълвна молба да я изчакам, и с удоволствие, граничещо с благоговение, погълна миниатюрното парченце месо. После, сякаш започваше коренно различен разговор, вдигна поглед и каза:

— Нали знаеш, че тази година навършвам деветдесет?

Усмихваше се — аз мислех, че щеше да навърши деветдесет и две, — но думите й ме стреснаха.

— Нана, има ли нещо, което криеш от мен?

— Не, не — каза тя. — Здрава съм като бик. Чувствам се прекрасно. Просто гледам към бъдещето. Никой не живее вечно. Аз поне не съм чувала за подобни случаи.

— Е, не мисли чак толкова напред в бъдещето, става ли? И между другото, не забравяй, че си абсолютно незаменима.

— Разбира се, че е така! — Тя протегна ръка и положи длан върху моята. — А ти си силен, способен и прекрасен баща. Но не можеш да се справиш с това сам, Алекс. Не и по начина, по който управляваш другата половина от живота си.

— Може и така да е, но не се женя за Бри по тази причина — казах й. — И за двама ни е така.

— Е, аз винаги мисля и за най-лошото. Просто гледай да не провалиш всичко, господинчо — каза тя и се облегна назад. После ми намигна, за да ме уведоми, че се шегува.

Е, не съвсем, разбира се.

38.

По-късно същата сутрин се появих в „Сейнт Антъни“ в добро настроение след обещаващото начало на деня. Разговорът ми с Нана бе малко труден, но имаше резултат. Чувствах се така, сякаш отново бяхме един отбор. Може би това беше знак, че нещата — като цяло — започваха да се оправят.

А може би не.

Социалният работник на Бронсън Джеймс — Лорейн Соли — ме чакаше в коридора, когато пристигнах. Още щом видях колко червени и подпухнали са очите й, стомахът ми се сви на топка.

— Лорейн? Какво се е случило?

Тя започна да ми обяснява, но после избухна в сълзи. Лорейн бе висока и много слаба, но аз бях виждал как се владее в трудни ситуации. Това можеше да означава само едно — че се е случило най-лошото.

Отведох я в кабинета и двамата се настанихме на дивана, където обикновено седеше Бронсън по време на срещите ни.

Събрах сили и я попитах.

— Не — отвърна тя и избърса очите си. — Но е прострелян, Алекс. В момента е в болницата с куршум в главата, а лекарите не вярват, че ще дойде в съзнание.

Бях в шок. Не би трябвало, но бях. Именно такъв сценарий старателно се опитвах да не приемам като неизбежен за Бронсън. Точно поради тази причина правех всичко възможно да не се привързвам твърде много към момчето, ала се провалих.

— Какво е станало? — попитах. — Разкажи ми всичко, моля те.

Бавно и през сълзи Лорейн ми разказа останалата част от историята. Очевидно Бронсън се бе опитал да обере „Крос Кънтри Ликърс“ — магазин за алкохол в „Конгрес Хайтс“. Името Крос ми се стори твърде голямо съвпадение, но не му обърнах особено внимание. Мисълта за Бронсън заемаше почти цялото ми съзнание.

Доколкото знаех, това бе първият му действителен опит за въоръжен грабеж. Бронсън влязъл с оръжие в магазина, но собственикът, естествено, също имал пистолет. „Конгрес Хайтс“ фигурираше в списъка на Вашингтонската полиция като една от горещите точки с висока концентрация на тежки престъпления. Част от проблема се състоеше в това, че на местните им беше дошло до гуша и вече се съпротивляваха на насилието — на улицата, в домовете си, на работните си места.

Последвал спор. Бронсън стрелял пръв, но не улучил. Мъжът отвърнал на изстрела и прострелял момчето в задната част на главата. Пук-Пук извадил късмет и оцелял, ако това изобщо може да се нарече късмет.

— Къде е той, Лорейн? Искам да го видя.

— Сега е в „Хауърд“, но „Медикейд“ ще решат къде да го преместят. Цялата система за приемна грижа търпи непрекъснати промени, както знаеш. Истински хаос.

— А оръжието? Някой има ли представа откъде може да го е взел?

— Познай — горчиво каза тя. — Алекс, това момче просто не е имало шанс.

Така си беше. Ако трябваше да направя предположение, бих казал, че ставаше дума за ритуално приемане в престъпна групировка, а който и да го бе изпратил там, е знаел отлично какви са шансовете му. В тези среди нещата се случваха така. Ако Бронсън успееше да се справи, те щяха да го приемат в екипа си, а ако ли не, той ставаше безполезен за тях така или иначе.

Дявол да го вземе, понякога ненавиждах този град. А може би просто обичах Вашингтон твърде много и не можех да понеса онова, в което се бе превърнал.

39.

Дени стоеше в края на „Джорджтаун Уотърфронт Парк“ и оглеждаше обстановката, докато Мич пристъпваше от крак на крак и допиваше огромната си картонена чаша с газирана напитка.

— Какво правим тук. Дени? Имам предвид… на мен ми харесва, не се оплаквам.

— Всичко е част от голямата картина, приятелче. Ти се оглеждай и дръж под око всеки, който се рови в интернет.

Целият този участък, от „Кий Бридж“ до „Томпсън Боут Център“, гъмжеше от туристи, местни жители и студенти, които се наслаждаваха на приятното пролетно време преди началото на влажното лято. Част от тях неизменно стояха наведени над лаптопите си, а между тях несъмнено имаше и такива, които използваха сателитна интернет връзка.

Мич и Дени смятаха да убият два заека с един куршум — да продадат вестниците си и да се оглеждат за подходяща плячка.

Около половин час по-късно група младежи с вид на глуповати колежани, които Дени наблюдаваше от известно време, зарязаха нещата си, за да поиграят на фризби. Той седна наблизо в тревата и махна на Мич, който зае позиция на оградата до реката.

Когато играчите лека-полека се отдалечиха от Дени, той подаде към Мич следващия си сигнал — почесване по темето — и Мич се впусна в лудешкия си танц.

Крещеше с пълно гърло. Размахваше ръцете си като криле на птица. Хвана се за оградата и започна да я клати напред-назад като луд човек, затворен в клетка. И в продължение на поне трийсет секунди всички погледи наоколо бяха вперени в него.

Дени действаше бързо. Пъхна лаптопа на единия от колежаните — симпатичен малък „Мак бук Еър“ — между вестниците си, изправи се и секунда по-късно вече крачеше право към изхода на парка.

Докато минаваше под „Уайтхърст Фрийуей“, той все още чуваше крясъците на Мич, който продължаваше с театъра по-дълго от необходимото. В това нямаше нищо лошо — по-късно двамата хубаво щяха да се посмеят на тази история. Мич поне със сигурност. Господи, как обичаше да се смее този голям мъж!

Събърбънът беше паркиран нагоре по хълма, в една пресечка недалеч от канал „Чесапийк и Охайо“. Дени седна в колата, включи компютъра и веднага се залови за работа.

Десет минути по-късно отново излезе навън с една-единствена мисъл в главата си. Запъти се към паянтовите дървени стълби, които водеха надолу към стария канал, петнайсетина метра под нивото на улицата. Покритата със ситен чакъл пътека покрай него бе любим маршрут за онези, които тичаха за здраве, но след половин цигара време най-после успя да остане сам.

Наведе се, пусна лаптопа в мътната вода и той бързо потегли към дъното, където най-вероятно щеше да си остане завинаги. Всичко приключи изненадващо лесно.

Мисията е завършена, помисли си Дени и се усмихна на себе си, докато се качваше обратно по стълбите, за да открие онзи дивак Мич.

40.

Този следобед в офиса на „Тру Прес“ цареше трескаво оживление, но не повече от всеки друг ден с краен срок. Окончателният вариант на вестника трябваше да стигне до печатницата преди седем, но все още не бяха правени никакви коректури, а времето напредваше.

Колийн Брофи разтърка очи, опитвайки се да се фокусира върху водещата си статия. Заемаше редакторския пост от две години и все още обичаше работата си, но напрежението никога не я напускаше. Ако вестникът не излезеше навреме, осемдесет бездомни продавачи нямаше да имат какво да продават, а в такива моменти хората започваха да избират кое да пропуснат — закуската, обяда или вечерята.

Така че, когато Брент Фостър — стажант от колежа, прекъсна мислите й за незнайно кой път този ден, Колийн едва укроти желанието си да му отхапе главата и да я погълне цяла.

— Хей, Кол? Искаш ли да погледнеш това? Наистина е интересно. Кол?

— Оправяй се сам, освен ако не е нещо много горещо — отсече тя.

— Тогава нека кажем, че нещо се е подпалило — добави колежанчето.

Тя неохотно обърна глава към него, колкото да надникне над рамото му — едно от малкото предимства да работиш в миниатюрен офис.

Върху монитора му имаше отворен имейл от някой си jason.wexler@georgetown.edu, със заглавие „Лисици в кокошарника“.

— Нямам време за спам, Брент. Нито сега, нито когато и да било. Какво е това?

Младият стажант отмести стола си.

— Просто го прочети. Кол.

41.

Колийн рязко оттласна стола си от компютъра.

— Патриот? Това писмо истинско ли е?

— Странен въпрос задаваш — отвърна колежанчето и отвори втори имейл. — Е, всъщност не е чак толкова странен, но виж и това.

Колийн завъртя стола си и се върна обратно на бюрото си.

— Искаш ли да се обадя в полицията? — попита колежанчето.

— Не, аз ще го направя. Ти се обади в печатницата. Кажи им, че ще закъснеем с един-два дни, но този път ще отпечатаме двайсет хиляди бройки. Плюс още хиляда от миналия брой, с които да задоволим търсенето на първо време.

— Двайсет хиляди?

— Точно така. А ако някои от продавачите започнат да разпитват, кажи им, че ще си струва чакането — каза тя. За пръв път през този ден Колийн се усмихна. — Кажи им, че тази седмица за всички ще има малко повече храна.

42.

Веднага щом разбрах за имейлите до редакцията на вестник „Тру Прес“, се обадих на Анджали Пател — моя стара позната от отдел „Компютърни престъпления“ в Бюрото. С нея работихме заедно по случая с вашингтонския публичен убиец и аз знаех, че умее да пази самообладание в напрегната ситуация.

Малко по-късно двамата с Анджали отидохме в офиса на вестника — единична стая, предоставена им безплатно в църква на „И стрийт“.

— Не можете да ни забраните да отпечатаме тази статия!

Това бяха първите думи на Колийн Брофи веднага щом се представихме. Госпожица Брофи, редактор на вестника, просто продължи да трака по клавиатурата си, докато ние стояхме в помещението заедно с още трима души от персонала, натъпкани в тясното пространство.

— Кой беше първият човек, който отвори тези имейли? — попитах аз.

— Аз — вдигна ръка мърляв младеж с вид на колежанин. Отпред на тениската му имаше надпис: „Мир, справедливост и бира“. — Казвам се Брент Фостър.

— Брент, запознай се с агент Пател — новия ти най-добър приятел — казах. — Сега тя ще хвърли един поглед на компютъра ти. Веднага.

Бях работил с Пател достатъчно дълго, за да знам, че оттук нататък може да се справи и сама.

— Госпожице Брофи? — добавих аз и отворих вратата към коридора. — Имате ли нещо против да поговорим отвън?

Тя неохотно се изправи и взе пакет цигари от бюрото си. Последвах я към дъното на коридора, където тя отвори прозорец и запали цигара.

— Ще съм ви благодарна, ако приключим бързо. Днес имам ужасно много работа — каза тя.

— Разбира се — отвърнах. — Сега обаче, след като вие взехте вашия пай, аз имам нужда от съдействие. Касае се за убийство.

— Разбира се — подчерта тя с ентусиазма на човек, открил херпес на устната си.

Много бездомници — и съответно техните застъпници — са склонни да смятат полицията по-скоро за пречка, отколкото за съюзник. Бях наясно с това и знаех, че няма да е лесно.

— Няма много за разказване — започна тя. — Получихме имейлите преди няколко часа. Едва ли са пратени от това хлапе Уекслър, така че нямам представа кой е авторът.

— Ясно — казах, — но който и да е авторът, той е направил огромна услуга на вашия вестник, не мислите ли? Чудя се дали има някаква връзка, за която бихте могли да се сетите.

— Но писмото изобщо не е лишено от смисъл, не мислите ли?

Със скорострелния си говор и с енергичното си ръкомахане ми напомняше на моя приятел от ФБР Нед Махоуни. Освен това не бях виждал човек, който пуши толкова бързо. Не Нед — Брофи.

— Надявам се, че не възнамерявате да превърнете тези хора в национални герои — казах й.

— Имайте ми малко доверие — защити се тя. — Имам магистърска степен по журналистика от Колумбийския университет. Освен това те нямат нужда да ги превръщаме в каквото и да било. Те вече са известни и вече са герои — за всеки, който има смелостта да го признае.

Пулсът ми леко се ускори.

— Изненадан съм, че го приемате по този начин. Четирима души са мъртви. Тези отрепки не са никакви герои.

— Имате ли представа колко хора умират на улицата всяка година, защото нямат покрив над главите си? — попита тя. — Или защото не могат да си позволят лекарства, да не говорим за преглед при лекар. Тези ваши жертви можеха да направят живота на много хора по-добър, вместо да го влошават, детективе, но не са си мръднали пръста. Грижили са се само за себе си, точка. Не съм почитател на саморазправата, но обичам поезията — а в това има известна доза поезия, не мислите ли?

Тази жена определено не беше глупава. Този случай лесно би могъл да се превърне в медиен кошмар точно поради причините, които тя описваше. И все пак аз не бях дошъл тук да водя дебати. Имах собствен план за действие и никакво време за губене.

— Ще ми трябва списък с имената на всичките ви разпространители, рекламодатели, дарители и служители — казах.

— Няма да стане — веднага отвърна тя.

— Така и предполагах. Можем да изчакаме областния прокурор да придвижи писмените показания, после съдията да подпише призовката, която полицаят да ви връчи лично. Но мога и да се махна от главата ви след пет минути. Не споменахте ли, че имате ужасно много работа?

Тя гневно ме изгледа и загаси цигарата си.

— Болшинството от тези хора изобщо нямат постоянни адреси — каза. — Никога няма да ги откриете всичките.

Свих рамене.

— Още една причина да се заема с това възможно най-скоро.

43.

Петнайсет минути по-късно излязох в двора на църквата и видях гъмжило от медийни микробуси, паркирани по цялата дължина на улицата.

После забелязах Макс Сийгъл. Или по-точно — гърба му.

Говореше с повече от дузина репортери, които блокираха тротоара и попиваха всяка негова дума.

— Нашият отдел за компютърни престъпления разследва всички възможни канали за комуникация — обясняваше той в момента, когато се приближих, — но ние сме склонни да вярваме, че става въпрос за откраднат лаптоп.

— Моля да бъда извинен. Агент Сийгъл? — Той и всички останали се обърнаха към мен, навирайки микрофоните и камерите си право в лицето ми. — Може ли да поговорим за момент?

Сийгъл се ухили до ушите.

— Разбира се — каза. — Извинете ме — добави той към журналистите.

Тръгнах обратно към двора на църквата и го изчаках да ме последва. Тук поне бе малко по-усамотено.

— Какво има, Крос? — попита той веднага щом спряхме.

Обърнах се с гръб към тълпата и заговорих съвсем тихо:

— Трябва по-внимателно да подбираш с кого разговаряш.

— Какво точно имаш предвид? — попита той. — Не те разбирам.

— Имам предвид, че познавам Вашингтон по-добре от теб, както и половината от хората на онзи тротоар. Стю Колинс? Той иска да бъде следващия Удуърд и Бърнстейн, а притежава всичко освен таланта да го направи. Той със сигурност ще те цитира погрешно. Ами Шели Как-й-беше-името, с големия червен микрофон? Плюе Бюрото всеки път, когато й се удаде възможност. Веднъж вече допуснахме изтичане на информация, каквото не можем да си позволим. Аз не искам да рискувам втора подобна грешка. Ти искаш ли?

Той ме погледна така, сякаш говорех на суахили. И тогава получих просветление.

— О, господи! Моля те, кажи ми, че не ти си човекът, който разказа на пресата за онези коли в „Удли Парк“. — Пронизвах го с поглед. — Кажи ми, че греша, Сийгъл.

— Грешиш — веднага каза той. После пристъпи напред и сниши глас. — Не ме обвинявай за неща, които са ти непонятни, детективе. Предупреждавам те…

— Затваряй си устата! — креснах аз както заради „предупреждението“, така и заради факта че успя да ме ядоса. Бях чул достатъчно глупости от устата му за деня.

И все пак незабавно съжалих за избухването си. Целият журналистически корпус ни гледаше от тротоара. Поех въздух и направих втори опит.

— Чуй ме, Макс…

— Имай ми малко доверие, Алекс — прекъсна ме той и отстъпи назад, за да увеличи разстоянието помежду ни.

— Не съм вчерашен. Ще имам предвид онова, което каза, но искам от теб да ми позволиш да върша моята работа така, както аз не ти преча да вършиш твоята.

Той дори се усмихна и протегна ръка, сякаш се опитваше да разсее напрежението, а не да го подклажда. Всички ни гледаха, затова просто поех ръката му, но първоначалното ми впечатление за Сийгъл си остана непроменено: агент с гигантско его, което заслепяваше преценките му, но точно в този момент, за жалост, не можех да направя нищо повече, за да го обуздая.

— Просто внимавай — казах.

— Винаги внимавам — отвърна той. — Внимателен е второто ми име.

44.

— Виждаш ли онзи човек ей там, Мичи? Високият мъж, който говори с костюма?

— Онзи, дето прилича на Мохамед Али?

— Това е ченгето, Алекс Крос. А другият е от ФБР, така си мисля. Просто две прасенца от различни ферми.

— Не ми изглеждат много щастливи — каза Мич.

— Това е така, защото търсят нещо, което никога няма да открият. Сега ние сме на върха, приятелче. Само ние двамата, аз и ти. Вече сме недосегаеми.

Мич не успя да сдържи вълнението си и се изкиска.

— Кога е следващият ни удар, Дени?

— Ето това е следващият ни удар. Трябва да разпространим добрата новина, да спечелим хората на наша страна. И после — бам! Изчакваме подходящ момент и отново ги изненадваме. Това е смисълът на цялата тази работа с имейлите — да разпространим добрата новина.

Мич кимна, сякаш разбираше, но дори не се опита да прикрие разочарованието си. Такива мисии не го вълнуваха.

— Не се тревожи — успокои го Дени. — Отново ще яхнеш коня, и то по-скоро, отколкото предполагаш. Междувременно… Хайде де, ще бъде страхотно, довери ми се.

Камионът на печатницата тъкмо спираше до страничния вход на църквата. Носеше се мълва, че новият брой — големият брой на вестника — ще закъснее с няколко дни, затова редакцията печаташе известно количество от миналия си брой, за да задоволи търсенето. Всеки, отзовал се да помогне при разтоварването на камиона, щеше да получи безвъзмездно трийсет допълнителни броя за продажба. Това се равняваше на шейсет долара общо за двамата, а с шейсет долара човек можеше да изкара дяволски дълго време, стига да пожелаеше.

Когато тръгнаха в посока към камиона, от двора на църквата се разнесе вик:

— Затваряй си устата! — Гласът на Алекс Крос.

— Охо — каза Дени. — Явно в рая е възникнал проблем.

— Имаш предвид свинския рай? — каза Мич и този път Дени бе този, който се изкиска.

45.

Сложиха сергията си на един строеж край „Лоугън Съркъл“ и надвечер купчината вестници я нямаше, а джобовете им бяха издути от дребни монети.

Допълнителните пари им стигнаха за два чийзбургера, четвърт бутилка „Джим Бийм“, пакет цигари за всеки, два джойнта марихуана от един познат на площад „Фарагът“ и най-хубавото от всичко — подслон за през нощта в евтин мотел на „Роуд Айланд авеню“.

Дени извади от колата някакъв стар касетофон. Нямаше батерии, но тук можеха да го включат в електрическия контакт и да слушат музика по време на скромното си празненство.

Беше хубаво да лежат по гръб на истински матраци — за разнообразие, — да пушат трева и да не се тревожат дали някой ще изгаси лампите, или ще открадне багажа им посред нощ.

Когато по радиото пуснаха някаква стара песен на „Линърд Скинърд“, Дени наостри уши. Отдавна не ги беше слушал; Мич сигурно я чуваше за пръв път през живота си.

— Чу ли това, Мичи? Слушай текста. Ей за това става въпрос.

— За какво, Дени?

— За свободата, човече. Разликата между нас и онези престъпници, които трепем. Да не би да смяташ, че тези хора са свободни? Няма начин, невъзможно е. Те дори шибаните си носове не бършат, без да се консултират за това с някоя комисия, за да уточнят предварително тъпите подробности. Това не е свобода. Това е шибана котва, вързана около шиите им.

— И мишена върху задниците им! — Мич започна да се киска като малко дете. Тревата определено му действаше. Очите му изглеждаха като две розови мраморни камъчета. Освен това бе пресушил лъвския пай от уискито.

— Ето, човече. Пий! — каза Дени и отново му връчи бутилката. После просто се отпусна назад и се заслуша в музиката, броейки пукнатините по тавана, докато Мич започна да хърка.

— Ей, Мичи? — каза.

Никакъв отговор.

Дени стана от леглото и го сръчка по рамото.

— Пиян ли си, приятелче? Така изглежда. Така звучиш.

Мич просто се обърна на една страна и продължи да хърка още по-шумно.

— Добре тогава. Дени трябва да свърши една работа. Спи спокойно, човече.

Той пъхна крака в черните си работни ботуши и взе ключа за стаята. Секунда по-късно вече го нямаше.

46.

Дени забърза надолу по Единадесета улица и излезе на улица „М“ в посока към „Томас Съркъл“. Чувстваше се страхотно сам, без да се налага да влачи Мич на гръб, поне веднъж. Хлапето го забавляваше, наистина, но отговорността за него бе истински товар.

Точно след хотел „Уошингтън Плаза“, на сравнително тиха пресечка от „Върмонт авеню“, под една цъфнала киселица, беше паркиран черен „Линкълн Таун Кар“.

Дени прекоси улицата, повървя още малко, после се върна обратно. Когато стигна до колата, отвори задната врата и влезе вътре.

— Закъсня. Къде беше?

Лицето му за свръзка бе винаги един и същ човек, с едно и също недружелюбно отношение. Представяше се като Закари, без значение как се казваше всъщност. Истинското му име нямаше значение. За Дени — който всъщност не се казваше Дени — този задник не беше нищо повече от едно добре платено магаре в костюм „Бриони“.

— Тези неща не се вършат по разписание — каза Дени. — Крайно време е да го проумееш.

Закари не обърна внимание на тона му. Този човек бе като Спок — не даваше никакъв израз на емоциите си.

— Някакви проблеми? — попита. — Нещо, което би трябвало да знам?

— Никакви — отвърна Дени. — Не виждам причина, която да ни спира да преминем към следващия етан.

— А стрелецът?

— Мич? Ти ми кажи, партньоре. Вие лично го одобрихте.

— Как се държи той на бойното поле, Дени? — натърти Закари.

— Държи се точно като боеца, когото очаквах да видя. Ако питаш него, той участва в „Шоуто на Дени и Мич“, нищо повече. Държа го под контрол, всичко е наред.

— Добре, все едно, ние искаме да вземем допълнителни предпазни мерки.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и подаде на Дени два сгънати листа. Върху всеки от тях имаше разпечатана карта, ръчно изписано име и адрес, както и цветна снимка, защипана с кламер в единия ъгъл.

— Чакай малко — каза Дени веднага щом ги огледа. — Нищо подобно не сме обсъждали.

— Както не сме и поставяли никакви параметри — отвърна Закари. — Не е ли това целта на цялата тази работа? Надявам се, че няма да започнеш да шикалкавиш точно сега.

— Не съм казвал подобно нещо — каза Дени. — Просто не обичам изненадите, това е.

Смехът на Закари прозвуча доста неубедително.

— О, я стига, Дени. Та ти си кралят на изненадите, не е ли така? Държиш цял Вашингтон на тръни.

Закари се протегна към предната седалка, взе от шофьора брезентова торбичка и я постави върху тапицираната облегалка помежду им. Това бе предплатен договор, а цената на Дени, както винаги, не подлежеше на коментар.

В торбичката имаше шест кюлчета злато без номера, всяко от които с тегло двеста и осемдесет грама и 999-метрична рафинираност.

Нищо не бе по-лесно преносимо от това, а фактът, че злато се намираше трудно, помагаше на Дени да отсява погрешните клиенти.

На Дени му отне няколко минути, за да запамети следващата поръчка. После върна листовете обратно на Закари и взе торбичката. След като я уви в стар найлонов плик „Сейфуей“ от джоба на якето си, той отвори вратата на колата.

— Още нещо — каза Закари, докато Дени излизаше. — Тук е малко тесничко. Няма да е зле да си вземеш душ преди следващата ни среща.

Дени затвори вратата след себе си и потъна обратно в нощта.

Аз ще се изкъпя, мислено каза той, но ти винаги ще си останеш един долен лакей.

47.

На другия ден звънецът на входната врата прекъсна вечерята ни. Обикновено звънеше телефонът и почти винаги търсеха Джени. А тя се чудеше защо не исках да й взема мобилен телефон.

— Аз ще отворя! — изчурулика тя и скочи от масата.

— Залагам пет долара, че е Тери Ан — казах.

Бри сложи парите си на масата.

— Аз залагам на Алексис.

Който и да звънеше, очевидно бе минал проверката на Ракийм.

Джени се върна почти веднага. Лицето й изглеждаше абсолютно безизразно, като в посттравматичен шок.

И тогава в кухнята ми влезе Кристин Джонсън.

— Мамо! — Али скочи от стола си и го прекатури. После хукна към майка си и се метна в прегръдките й.

— Виж се! Виж се само!

Кристин го прегърна силно и се усмихна над рамото му на останалата част от присъстващите — онази нейна възхитителна усмивка, която толкова добре си спомнях; същата, която сякаш ти казваше, че всичко на този свят е идеално, дори когато реалността няма почти нищо общо с това.

— Мили боже! — каза тя, когато погледът й обиколи масата. — Всички до един изглеждате така, сякаш сте видели призрак!

В известно отношение се чувствах точно така. Преди няколко години по молба на Кристин бяхме подписали споразумение, с което прехвърлихме упражняването на родителските права над Али върху мен. Тя го виждаше в дома си в Сиатъл трийсет дни всяко лято и петнайсет дни през учебната година. Моето единствено условие бе да се придържаме към това споразумение за доброто на всички. Така и правехме… поне до тази вечер.

— Не мога да повярвам на очите си! — Тя остави Али на пода и го огледа от глава до пети. В очите й блестяха сълзи. — Как порасна толкова много след последната ни среща?

— Не знам — изписка Али и гордо изгледа всички ни.

Усмихнах се заради него.

— Виж кой е дошъл, приятелче! Можеш ли да повярваш? — После вперих поглед в Кристин. — Каква изненада.

— Виновна — каза тя, без да сваля усмивката от лицето си. — Здравей, Реджина.

— Кристин. — Гласът на Нана бе хладен и сдържан. Прозвуча ми сякаш едва владееше гнева си.

— А ти трябва да си Бри. Толкова се радвам, че най-после се виждаме. Аз съм Кристин.

Бри бе удивителна, както винаги. Стана от стола си, отиде до Кристин и я прегърна.

— Имаш невероятен син — каза тя. Бри винаги намираше начин да каже истината във всяка ситуация, дори в неловки моменти като този.

— Мамо, искаш ли да видиш стаята ми? — Али вече я дърпаше за ръката и я водеше към стълбището в коридора.

— Разбира се — каза тя и отново ме погледна — за разрешение, предполагам. Всъщност в този момент погледите на всички бяха вперени в мен.

— А защо да не се качим тримата? — казах аз и се изправих, за да ги последвам.

Преди да тръгнем по стълбите, Кристин спря и се обърна към мен. Али хукна нагоре към втория етаж.

— Знам какво си мислиш — каза тя.

— Нима?

— Повярвай ми, не е нищо повече от това, което изглежда. Алекс. Изненадващо посещение. Тази седмица имам конференция във Вашингтон и просто нямах търпение да видя Али.

Не знаех дали да й вярвам, или не. С течение на годините Кристин се бе доказала като много непостоянен човек; това включваше и начина, по който се бореше с всички сили за родителските права, а после внезапно се отказа от тях.

— Можеше да се обадиш предварително — казах. — Трябваше да се обадиш, Кристин.

Али буквално изкрещя от най-горното стъпало:

— Хайде, идвайте, хора!

— Идваме, дребосъче! — извиках аз в отговор. Докато се качвахме по стълбите, прошепнах на Кристин: — Това се случва за пръв и последен път. Няма да се повтори. Разбрахме ли се?

— Абсолютно — съгласи се тя и стисна ръката ми. — Заклевам се, да пукна, ако лъжа!

48.

На другия ден имах ужасно много работа и почти не се сетих за Кристин до следобед.

Видях и Бронсън, и Ребека — всеки в различна болница, — проведох няколко допълнителни разговора в „Удли Парк“, направих консултация в кабинета на областния прокурор във връзка с друг случай и най-накрая отделих малко от оскъдното си време, за да седна зад бюрото и да наваксам с част от просрочените си доклади.

После, около три, точно когато си купувах късен сандвич от „Файърхук“, недалеч от „Дейли Билдинг“, получих обаждане от училището на Али.

— Доктор Крос? Обажда се Минди Темпълтън от „Съджърнър Трут“. — Минди работеше като секретарка в училището още по времето, когато Кристин заемаше директорския пост. — Чувствам се малко неловко, но Кристин Джонсън е тук, за да вземе Алекзандър, а не е в списъка на упълномощените за това хора. Просто исках да получа разрешението ви, преди да го пуснем.

— Какво?

Не исках да повишавам тон толкова много, но внезапно осъзнах, че всички в офиса са се обърнали и ме гледат втренчено. Секунда по-късно вече крачех по коридора с телефон до ухото.

— Минди, отговорът е не. Кристин не може да вземе Али, разбираш ли?

— Да, естествено.

— Не искам да те плаша — продължих аз малко по-спокойно. — Просто помоли Кристин да почака, а аз ще дойда възможно най-бързо. Може би след петнайсет минути. Току-що тръгнах.

Още преди да съм затворил, вече тичах към подземния гараж. В главата ми препускаха тревожни мисли. Какво, по дяволите, си мислеше Кристин?

Отдавна ли го планираше?

И какво точно планираше всъщност?

Едно нещо знаех със сигурност — че трябва да стигна до училището по най-бързия възможен начин.

49.

— Аз съм му майка, за бога! Не вършех нищо нередно! Не ме сравнявай с лудите си преследвачи.

Кристин се държеше отбранително от първия миг след пристигането ми. Разправяхме се отвън в коридора, докато Али ни чакаше в директорския кабинет.

— Кристин, за тези неща има правила. Правила, които ти имаше навика да спазваш. Не можеш да се появиш просто така и да очакваш…

— Какво се опитваш да ми кажеш? — прекъсна ме тя. — Бриана Стоун, жената, която почти не познавам, може да взема сина ми от училище, а аз не, така ли? Половината от учителите тук все още знаят коя съм!

— Ти не ме слушаш — казах. Не можех да преценя дали се опитваше да се измъкне от неловката ситуация, или наистина вярваше, че е права. — Какво точно смяташе да правиш с него всъщност?

— О, я не ме гледай така — презрително каза тя. — Щях да ти се обадя.

— Но не го направи. Отново.

— След като излезем от училището, това имах предвид. Щяхме да се разходим, да хапнем сладолед и за вечеря щеше да си е вкъщи. А сега е объркан и тревожен. Нямаше нужда да се стига дотук, Алекс.

Все едно слушах разстроено пиано. Всичко изглеждаше малко прекалено. Дори дрехите й. Днес се бе издокарала много старателно — бял ленен костюм, сандали на висок ток и тежък грим. Впрочем изглеждаше великолепно. Но кого се опитваше да впечатли?

Поех дълбоко въздух и направих пореден опит за нормален разговор.

— Какво стана с конференцията ти? — попитах.

Кристин за пръв път отмести поглед от мен и се втренчи в една от корковите дъски за съобщения в коридора. Беше покрита с рисунки на коли, самолети, влакове и кораби, а най-отгоре имаше надпис „Транспортни средства“ с букви от хартия.

— Видя ли рисунката на Али? — каза тя и посочи към неговата платноходка. Видял съм я, разбира се.

— Кристин, погледни ме. Има ли изобщо конференция?

Тя скръсти ръце пред гърдите си, погледна ме и примигна няколко пъти.

— И какво, ако няма? Нима е престъпление, че синът ми ми липсва? И съм решила, че може да иска да види мама и татко заедно поне веднъж? Господи, Алекс, какво се е случило с теб?

Очевидно съществуваше отговор на всичко, с изключение на моите въпроси. Вярвах единствено на това, че обича Али и той й липсва. Но това не беше достатъчно.

— Добре, ето какво ще направим сега — казах. — Ще отидем да хапнем сладолед. След това ще си вземеш довиждане с него и ще го видиш отново през юли, както винаги. Ако това не те устройва, ще се наложи да разговаряме чрез посредник. Приеми го като обещание, Кристин. Не изпробвай дали държа на думата си, моля те.

За моя изненада тя се усмихна.

— Нека бъде вечеря. Само ние тримата, а после се качвам на самолета за Сиатъл като добро момиче. Какво ще кажеш?

— Не мога — отвърнах.

Устните й отново се свиха в строга, права черта.

— Не можеш? Или не искаш?

Отговорът бе „и двете“, но преди да успея да кажа каквото и да било, вратата на кабинета се отвори и отвътре излезе Али. Изглеждаше толкова самотен и уплашен.

— Кога можем да тръгваме? — попита той.

Кристин го стисна в прегръдките си точно толкова силно, колкото и предишната вечер. За неин късмет в очите й нямаше и следа от гнева, който се трупаше там секунда по-рано.

— Познай какво, миличък! Отиваме да ядем сладолед. Аз, ти и татко. Още сега. Как ти се струва?

— Може ли две топки сладолед? — веднага попита той.

Не успях да сдържа смеха си наистина.

— Много те бива в пазарлъците, дребосък такъв — казах. — Да, две топки. Защо не?

Когато излязохме на улицата, Али се шмугна помежду ни и се хвана за ръцете ни. Всички се усмихвахме, но аз все още не можех да се примиря с факта, че Кристин постъпваше толкова безотговорно.

50.

Когато най-после пристигнах в „Хувър Билдинг“ за срещата си в пет и половина, минаваше шест и петнайсет. Регистрирах се и взех асансьора.

Центърът за обмен и анализ на информация, където работеше агент Пател, би могъл да бъде навсякъде в корпоративна Америка, с грозния си лабиринт от кафеникаво — морави служебни кабинки, ниски тавани и луминесцентни лампи. Единствената разлика се състоеше в огромното количество компютри — поне една вътрешна и две външни машини на всяко бюро. Но истинското високотехнологично оборудване — огромните сървъри и наблюдателни платформи — се намираше някъде другаде на етажа, зад затворени врати.

Пател подскочи, когато почуках по ниската стена на работното й място.

— Алекс! Господи! Изплаши ме.

— Съжалявам — извиних се, — че те изплаших и че закъснях толкова много. Предполагам, че агент Сийгъл си е тръгнал. — Не изгарях от желание да завърша деня си с него, но все пак дойдох в името на съвместната ни работа.

— Умори се да чака — каза тя. — Трябваше да се срещнем с него в конферентната зала на Центъра за стратегическа информация и операции.

Тя се обади на вътрешния му телефон и остави съобщение, че тръгваме, но когато пристигнахме — о, изненада! — от Сийгъл нямаше и следа. Изчакахме още няколко минути, а после започнахме срещата без него. Аз лично нямах нищо против.

51.

Пател бързо ме въведе в новата информация около имейлите. Всъщност нямаше много за казване, поне на този етап в нейното разследване.

— Съдейки по горния колонтитул, IP адреса и информацията, която получих от регистрите в „Джорджтаун“, имейл акаунтът на Джейсън Уекслър е бил активен по времето, когато са били изпратени и двете съобщения — каза тя.

— Което обаче не доказва, че ги е изпратил самият Уекслър — добавих аз.

— Ни най-малко. Доказва единствено, че те или са написани от този акаунт, или някак са минали през него.

— Минали през него?

— Възможно е някой да е използвал анонимен римейлър от далечно разстояние, но това е напълно безсмислено. Един откраднат лаптоп, който после се унищожава, е идеалното решение за тях от криминологична гледна точка. Опитай се да намериш свидетели на самата кражба.

— Проверихме щателно района около мястото, където според Уекслър е откраднат лаптопът — обясних. — Не стигнахме доникъде. А най-близките камери за наблюдение са тези на Пътна полиция. Намират се на „Кей стрийт“ и нямат покритие към парка. Никой нищо не е видял — което е доста странно.

Пател се облегна назад и взе да върти писалката между пръстите си.

— В такъв случай да продължавам ли? Защото лошите новини не свършват дотук.

Прокарах длан през устата и брадичката си — стар мой навик, от който не можех да се отърва.

— Днес си същинско слънчице, а?

— Чисто технически това е територия на Сийгъл, така че не можеш да ме държиш отговорна за нищо — каза тя. Обичах да работя с Пател. Чувството й за хумор — черен хумор предимно — разведряваше и най-напрегнатата ситуация.

— Продължавай — подканих я. — Ще понеса всичко, което ми сервираш.

— Става въпрос за прякора Патриот, който са използвали в единия от имейлите. Откак „Тру Прес“ пусна тази история, това име сякаш се настани в пространството, и то по много плашещ начин. Имаме хора с крайно противоположни убеждения, които обсъждат този случай с пяна на устата — от радикалните антиглобалисти, та чак до крайнодесните сървайвъри. Бюрото вече има готовност да реагира при евентуални случаи на ритуални убийства.

Тя отвори обикновена публична уеб търсачка на лаптопа си. Секунди по-късно вече гледахме страниците с резултатите — уебсайтове, блогове, видеоблогове, чатове, форумни коментари, авангардна преса, — които масово подкрепяха „патриотичната“ идея зад тези снайперистки убийства.

Позната картинка. Кайл Крейг например имаше легиони от почитатели — или последователи, както той обичаше да ги нарича. Но Пател беше права. Това тук имаше потенциала да се превърне в нещо огромно — мащабно народно движение, което щеше да реши, че Америка е в опасност и нищо друго не би могло да я спаси, освен насилието.

— Най-добрият начин за подклаждане на напрежение? — каза тя над рамото ми. — Увий принципите си в американското знаме и изчакай да видиш кой ще захапе стръвта. Както вече изкоментирах — доста плашещ сценарий.

52.

Около седем и половина двамата с Пател най-после приключихме. На тръгване обаче, точно преди да отвори вратата, тя се обърна към мен. Внезапното изражение на лицето й бе абсолютно непогрешимо — и плашещо по един коренно различен начин.

— Ял ли си някога домашно приготвена чана масала! — попита.

И все пак не ми се искаше да го приемам твърде самонадеяно.

— Домашно приготвена? Никога.

— Защото аз съм доста добър готвач, колкото и да не личи на пръв поглед. — Тя сведе поглед към безличния си сив панталон и бяла блуза. — Вероятно колегите ми ме считат просто за скучна сухарка, която се прибира вечер при седемте си котки с кулинарно списание под мишница.

— Съмнявам се — казах. Винаги съм смятал Пател за нешлифован диамант. Тя бе от онзи тип жени, които пристигаха на служебното коледно празненство в целия си блясък, а на мъжете им увисваха ченетата от изненада.

— Ами… колата ми е на ремонт — продължи тя. — Мислех си… дали не би могъл да ми спестиш таксито до вкъщи, а аз ще ти се отблагодаря с вечеря. — После наистина ме шокира, когато протегна ръка, постави я върху моята и добави: — А може би дори и десерт. Как ти се струва?

— Струва ми се, че си пълна с изненади — отвърнах аз и двамата се засмяхме леко пресилено. — Виж, Анджали…

— О, боже — изпъшка тя и отдръпна ръката си. — Не е на добре, когато започнат с малкото ти име…

— Обвързан съм. Ще се женим.

Тя кимна и започна да прибира нещата си.

— Нали знаеш какво казват за свестните мъже? Всички са или женени, или обратни. Може да го използвам като заглавие на мемоарите си. Дали ще се продават, как мислиш?

Този път се засмяхме съвсем искрено и смехът ни разсея напрежението, а това се отрази добре и на двама ни.

— Оценявам поканата — казах аз и наистина си го мислех. Ако се намирах в друг момент от живота си, довечера със сигурност щях да ям чана масала. А може би и десерт. — Но мога да те закарам у вас, ако искаш.

— Не се тревожи. — Тя стисна лаптопа си под мишница и отвори вратата на залата. — Щом няма да готвя, мисля да поостана тук и да свърша още малко работа. Междувременно, ако забравиш, че изобщо сме водили този разговор…

— Какъв разговор? — попитах аз с най-невинното си изражение. — Представа нямам за какво говориш.

53.

Същата вечер, малко след като ядох претоплена храна от предишния ден и доста след като децата се разотидоха по леглата, получих обаждане от Кристин.

Още в секундата, когато видях името й на дисплея, се почувствах като разпънат на кръст от противоречиви чувства. Не можех просто да не й отговоря, а нямах никакво желание да комуникирам с когото и да било. В крайна сметка реших да приема обаждането, защото не исках да ми гостува за втори път.

— Какво има, Кристин?

Чух я да плаче.

— Не биваше да правиш така днес, Алекс. Не беше нужно да ме отпращаш така грубо.

Вече вървях от спалнята към кабинета си. Затворих вратата зад гърба си и чак тогава продължих.

— Така е — казах. — Но ти се появи внезапно и на всичко отгоре излъга. Повече от веднъж.

— Излъгах само защото сметнах, че синът ни заслужава да види семейството си заедно!

Отново се карахме, както винаги. Цялата тази история ме накара да се почувствам изтощен и ми припомни колко ужасно се чувствах по време на съдебната битка за Али.

— Али вижда семейството си заедно всеки ден — възразих. — Просто не вижда майка си.

Тя отново се разхлипа.

— Как можа да го кажеш?

— Не се опитвам да те нараня, Кристин. Просто говоря самата истина. — Търпението ми се крепеше на косъм. Кристин сама си причиняваше това с безотговорното си отношение към майчинските си задължения.

— Е, не се тревожи, желанието ти е изпълнено. Аз съм на летището.

— Моето желание е всички да сме щастливи с изборите, които направихме — казах.

— Стига ти да си щастлив на първо място, не е ли така, Алекс? Не е ли било винаги така?

И тогава косъмът, който крепеше търпението ми, се скъса.

— Ти не помниш ли, че ме напусна? — избухнах. — Не помниш ли как ти се молих да останеш във Вашингтон? Не помниш ли, че изостави Али? По дяволите, нищо от това ли не си спомняш?

— Не ме ругай! — кресна в отговор тя, ала аз още не бях приключил.

— И сега какво? Смяташ, че е достатъчно да се появиш тук без предупреждение, за да промениш всичко, което се е случило оттогава? Не става така, Кристин, и аз не бих променил нищо, дори и да можех!

— Не. — Гласът й бе твърд като стомана. — Очевидно не.

После внезапно затвори. Бях шокиран, но едновременно с това изпитах облекчение. Може би ме изпробваше, за да види дали ще й звънна, ала аз нямах никакво желание да го правя. Седнах на креслото в кабинета, загледах се в тавана и се опитах да се успокоя.

Мисълта, че някога съм обичал Кристин, ми подейства почти като шок. Тогава не исках нищо друго, освен да бъдем семейство завинаги. Сега това ми звучеше като историята на чужд човек.

Сега просто исках Кристин да се махне от живота ми.

54.

Малко преди полунощ агент Анджали Пател излезе на „И стрийт“ пред „Хувър Билдинг“ и се огледа за такси. Още щом я видя, Макс Сийгъл зави покрай ъгъла, спря пред нея и свали прозореца до пътническата седалка.

— Някой е поръчал такси?

Пател се наведе да види кой е, предоставяйки му чудесна гледка към пазвата си.

— Макс? Какво правиш тук? Късно е.

— Съжалявам за тази вечер — каза той. — Неочаквано се наложи да изляза. Сега се върнах да взема колата си, но мога да те закарам, ако искаш, а ти ще ми разкажеш всичко.

Погледът й красноречиво се стрелна към улицата. Нямаше никакви таксита, а други автомобили почти не минаваха.

Очевидно колегите на Макс Сийгъл го избягваха, а това идеално съвпадаше с плана му. Дистанцията му даваше уединението, от което се нуждаеше, и винаги можеше да бъде скъсена — ако и когато той пожелаеше. Като в този момент например.

— Хайде де — подкани я той. — Няма да те ухапя. Дори няма да говоря за Крос зад гърба му. Обещавам.

— Ами… добре — отвърна тя с добре отрепетирана усмивка и се качи в колата.

Парфюмът й имаше лимонова нотка, забеляза той. А може би шампоанът й? Приятен аромат. Женствен.

Тя му каза адреса си, после продължи да бърбори за случая, за да запълни евентуалните паузи, които иначе биха останали отворени за неловки учтиви приказки.

Сийгъл шофираше бързо и профучаваше покрай жълтите светофари, без да спира. Не бе докосвал жена от срещата си с агентката по недвижими имоти и — дявол да го вземе! — дори при мисълта за нея започваше да се възбужда.

Когато свърна в пресечката, настъпи за последно педала на газта, а после рязко спря пред тъмния магазин, точно след жълтата тухлена къща.

— Хей, тук е — каза тя и погледна назад. — Току-що подмина къщата ми.

55.

Кайл също погледна назад. По улицата все още нямаше никакви други коли или пешеходци.

— О, съжалявам. Грешката е моя.

— Няма значение, не е проблем. Е… — Тя посегна към дръжката на вратата. — Благодаря за пътуването.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Моля?

— Това би трябвало да е моментът, когато ти предлагаш да ми сготвиш вечеря — каза той.

Лицето й посърна. Тя присви очи и го погледна в тъмнината на купето; явно не бе готова да повярва, че това можеше да е нещо повече от странно съвпадение.

— Аз не съм особено добър готвач, Макс.

— О, така ли? А имаш ли представа какво е това? — Той бръкна в горния джоб на сакото си и измъкна от там малка черна кутийка, не по-голяма от запалка. — Ултраминиатюрен GSM предавател. Можеш да го пъхнеш практически навсякъде.

Пател хвърли бегъл поглед на устройството.

— Виж ти — каза тя.

Смущението й, както и опитът й да го прикрие, бяха просто възхитителни.

— Нека просто кажем, че аз все пак успях да присъствам на срещата ви с Крос.

Изражението на лицето й се промени за пореден път. Сега бе ядосана и леко засрамена — комбинация, която напълно разсея страха й.

— Ти си подслушвал срещата ни? Господи, Макс, как ти хрумна подобно нещо, по дяволите?

— Това е първият ти добър въпрос — каза той. — С колко време разполагаш за отговор? — Ала преди да е успяла да каже и дума, той запуши устата й с длан. — Чакай, аз ще отговоря вместо теб. Не разполагаш с абсолютно никакво време.

Ледокопът — любимият стар ледокоп — проби ларинкса й, преди Пател да успее да извика. И все пак челюстта й увисна безмълвно в опит да го направи.

Той я притисна с тяло, запуши носа й с длан и впи устни в нейните — целувка на смъртта, буквално, която обаче изглеждаше като нормална целувка между любовници за всеки случаен свидетел, надникнал през прозореца си точно в този момент. Нейната сила и желанието й да живее бяха нищо в сравнение с неговите. Дори загубата на кръв бе минимална — Пател бе твърде любезна и не попита за найлоновите калъфи на седалките в колата.

Нито за дъждобрана, който Сийгъл носеше в тази суха нощ.

Пател най-после спря да мърда, но това само засили възбудата му. С удоволствие би се преместил на задната седалка с нея, докато устните й бяха все още топли, а коремът й — така мек на пипане. Копнееше да влезе в нея още сега. Дявол да го вземе, та той я притежаваше.

Но това би бил безразсъден риск, съвършено ненужен при това. Часове преди това бе взел решение, че тази вечер ще бъде изключение от обичайните правила. Заслужаваше го в крайна сметка, а тази игра бе негова и той определяше правилата и промените.

Всъщност съвсем скоро предстояха много промени.

Ала преди това Анджали щеше да му гостува — с преспиване.