Кръвна връзка

Пролог

Вятърът ги блъскаше, все едно беше жив човек, изтъкан от злост. Изпълваше гърдите им с внезапен порив, караше устите им да се свиват от студ и болка. Двамата мъже потръпваха под набезите му, но въпреки това продължаваха да се изкачват по железните стъпала, които щипеха ръцете им. И макар че не поглеждаха надолу, усещаха под себе си наблюдаващата ги тълпа.

И двамата бяха израснали далеч на юг, в едно и също село в графство Мидълсекс. Намираха се на огромно разстояние от дома, но заедно с господаря си бяха получили задача от самата кралица Маргарет. Единствено това имаше значение. Бяха яздили на север от замъка Сандъл, оставили зад себе си кървавата земя и бледите, оголени тела, лежащи върху нея. Бяха занесли в град Йорк чувалите от зебло, докато вихрените бури се надигаха край тях.

Сър Стивън Редс ги наблюдаваше отдолу, вдигнал ръка, за да се предпазва от ледените частици, носени от вятъра. Изборът на Микългейт не беше случаен. Английските крале винаги бяха използвали тази кула, за да навлизат в Йорк откъм юг. Нямаше никакво значение, че градушката брулеше тези мъже или че тъмнината беше толкова гъста, та с нож да я режеш. Тримата имаха задачата си и до един бяха предани мъже.

Годуин Халиуел и Тед Кърч стигнаха до една тясна дървена стряха над главите на тълпата. Внимателно се плъзнаха върху нея, отдръпвайки се назад, когато ги хвана страх, че някой ураганен порив може да ги помете. Под тях тълпата се сгъсти и черните коси леко заблестяха от белите ледени късчета. Насам-натам се плъзгаха разни фигури, все още излизаха от къщите и хановете, и някои искаха отговори от местните мъже покрай стената. Но не ги получиха. Не бяха казали на пазачите.

Къси железни шипове бяха поставени на около три метра над земята, твърде високо за да могат приятелите на екзекутираните да ги достигнат. Всичките бяха шест, забити дълбоко в здравия римски хоросан, като се извисяваха над града. На четири от тях имаше изгнили глави, зяпнали невиждащо в нощта.

— Какво ще правим с тези? — извика Халиуел. Направи безпомощен жест към Кърч над редиците от глави помежду им. Нямаха никакви нареждания за останките на престъпниците. Халиуел изруга под нос. Нервите му не издържаха, а градушката сякаш се засилваше и шибаше кожата му.

Той остави гнева да потисне отвращението му, пресегна се към първата глава и я сграбчи. Устата ѝ беше пълна с бели ледени топчета, които мърдаха. Макар да знаеше, че е идиотско, страхът да не би да го ухапе го накара да овладее порива си да пъхне ръка между челюстите. Вместо това сключи пръсти под тях и повдигна цялото нещо от шипа в тъмнината. Усилието едва не запрати Годуин Халиуел след нея. Задъхан, той сграбчи камъните с побелели пръсти. Под него изврещяха гласове и тълпата надигна напред-назад, шокирана от представата, че тежки, опасни предмети могат да полетят към тях от кулата в градските стени.

Халиуел погледна покрай стената към Кърч и двамата размениха мрачни погледи — просто двама мъже, захванали се с неприятна задача, докато другите само гледат и ги съдят от своята относително безопасна позиция. Отне им време да отстранят и изхвърлят останалите глави. Една от тях се разби върху камъните долу със звук, подобен на глинено гърне, което се пръска на парчета.

Халиуел смяташе, че не се налага да прочистят всички шипове. В двете си торби те носеха само три глави, но някак си не им се струваше правилно да ги поставят наред с тези на най-обикновени престъпници. Изведнъж го завладя мисълта как Христос е споделял купчината черепи с крадците, но после поклати глава, за да се концентрира върху предстоящата задача.

Вятърът виеше. Той премести торбата на дясното си рамо, тършуваше по дъното ѝ и попадна на кичури коса. Кръвта беше залепила главите за зеблото, та почти трябваше да обърне навън целия чувал и едва не падна от стената заради усилието. Дъхът му секна от страх и умора. Въпреки това се държеше достатъчно стабилно, за да изтегли отвътре главата на Ричард Невил, граф на Солсбъри.

Косата, увита около пръстите му, беше стоманеносива, а очите не се бяха присвили, така че отпуснатото лице сякаш се взираше в него на светлината на факлите. Халиуел промърмори думите на полузабравена молитва. Искаше му се да се прекръсти или поне да затвори очите. Беше смятал, че е привикнал с ужаси, но за пръв път му се случваше мъртвец да го наблюдава.

Не беше лека задача да вдигне глава от шипа. Не беше получил инструкции, като че ли всеки разумен човек би трябвало веднага да се сети как да го стори. По стечение на обстоятелствата бе прекарал едно лято в детството си да коли свине и овце с десетина други момчета, като така печелеше някой друг сребърен фартинг или пък парче лъскав дроб, който да отнесе вкъщи. Имаше бегла представа, че в основата на черепа се намира дупка, но не успяваше да я напипа в тъмното. Почти ридаеше, докато се бореше напред-назад с главата, докато ръцете му се плъзгаха по нея, а зъбите му тракаха. И през цялото време тълпата го наблюдаваше, шепнейки имената на мъжете.

Железният шип потъна внезапно, прободе мозъка и опря във вътрешната стена на черепа. Халиуел въздъхна с облекчение. Под краката му мнозина от събраната тълпа се прекръстиха с движение, което приличаше на размахване на птичи криле.

Измъкна и втората глава с хубави тъмни коси, много по-гъсти от сивите кичури на първата. Ричард, херцог на Йорк, е бил гладко обръснат в момента на смъртта си, макар че беше чувал как и след това брадата продължава да расте известно време. Да, наистина, усещаше се неприятна грапавост по челюстта. Помъчи се да не гледа лицето и наниза набързо главата на нужния шип със стиснати очи.

С омърляни от капещата мръсотия ръце Халиуел направи кръстен знак. По-нататък Кърч беше набучил третата глава до тази на Йорк. Това беше грозно нещо, всеки го казваше. Говореше се, че синът на Йорк Едмънд тайно се измъквал от бойното поле. Барон Клифорд го хванал и го посякъл само за да отмъсти на баща му.

Всички глави бяха пресни, със зейнали челюсти. Беше чувал за погребални практики, при които зашивали долната челюст за бузата или пък я залепвали със смола. Не му се струваше да има значение. Смъртта си беше смърт.

Видя, че Кърч се връща към железните стъпала, вбити в камъните, след като е приключил със задачата си. Той също мислеше да го последва, когато чу, че сър Стивън го вика. Едва успяваше да различи думите заради силния вятър, но споменът изведнъж се съживи и той изруга силно.

В дъното на чувала му имаше хартиена корона, втвърдена и потъмняла от засъхнала кръв. Халиуел я разгъна, поглеждайки въпросително към главата на Йорк. В торбичка на кръста си имаше шепа тънки пирони, издялкани от суха тръстика. Мърморейки колко е изглупял, той се наведе към главата и закрепи короната върху тъмната коса, като я нагласяше кичур по кичур. Смяташе, че може да се задържи известно време, на завет под кулата, или пък вятърът ще я издуха и понесе над града още преди да е стъпил на твърда земя. Не го интересуваше. Никое от небесните божества не го е грижа дали си носил златна, или пък хартиена корона, не и като си мъртъв. Каквато и да се предполагаше да е обидата, той не я разбираше.

Внимателно се завъртя към стълбата и заслиза по първите стъпала. Щом погледът му се изравни с редицата набучени глави, поспря и ги загледа. Йорк беше добър човек, смел човек, така беше чувал. Солсбъри също. Двамата заедно се бяха борили за трона и бяха загубили всичко. Замисли се как ще разказва на внуците си, че е бил онзи, който е забучил главата на Йорк на градската стена.

За миг като че ли почувства нечие присъствие, дъх във врата си. Вятърът сякаш секна, докато той стоеше, загледан безмълвно в унизените мъже.

— Господ да е с всички вас — прошепна им. — Дано ви прости греховете, ако не сте имали време да го помолите в последния си час. Нека ви приеме при себе си, момчета. Благословени да сте. Амин.

После Халиуел се спусна надолу, отдалечи се от момента на ужасяваща тишина, обратно в неспокойната тълпа и целия ѝ шум, и в студа на зимната нощ.