Кръвна връзка

1.

— Прекаляваш, Бруър! — сряза го Съмърсет и вдигна лице срещу вятъра, яхнал коня си. — „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб“, нали така? Columna nubis?, ако си знаеше урока от „Изход“. Черни нишки във въздуха, Бруър! Така Всемогъщият всява ужас сред онези, които биха могли все още да ни се опълчат. И в това няма нищо лошо. — Младият херцог се обърна и погледна през рамо към мръсните коловози, които изникваха зад тях. — Мъжете трябва да са нахранени: в това се състои цялата работа. Какво представляват няколко села сега, след всичко, което сме постигнали? Бих опърлил в черно цялото небе, ако това означаваше, че момчетата ще са добре нахранени. Е? Все едно, в този студ човек би си помислил, че с удоволствие ще приемат един хубав огън.

— И все пак новината ще ни предхожда, милорд — каза Дери Бруър, без да обръща внимание на грубата закачка.

Стараеше се да е любезен, макар че стомахът му сякаш се беше залепил за гръбнака и стържеше от глад. В подобни моменти му липсваше бащата на Съмърсет заради деликатността и разбирането му. Синът беше достатъчно бърз и умен. Но я нямаше дълбочината. На двайсет и пет години Хенри Бофорт притежаваше някаква войнишка самоувереност, която другите обичаха да следват. От него би излязъл чудесен капитан. За жалост, той беше единственият главнокомандващ на армията на кралицата. Имайки това предвид, Дери още веднъж се опита да го убеди.

— Милорд, достатъчно лошо е, че съгледвачите ни тичат на юг с вестта за смъртта на Йорк, докато ние спираме за провизии във всеки град. Влизаме в схватки, за да грабим и убиваме, и мъжете изразходват целия си ден, за да ги догонват — докато местните момчета тичат да предупредят следващото село по пътя ни. Все по-трудно намираме храна, милорд, след като онези, които предпочитат да си пазят провизиите, ги крият. И съм убеден, че знаете защо мъжете правят палежи. Ако така прикриват престъпленията си във всяко село, което сме отминали, ще вдигнем цялата страна на оръжие, преди дори да сме видели Лондон. Не мисля, че такива са ви намеренията, нали, милорд?

— Сигурен съм, че можеш да убедиш човек да продаде и собствените си деца. Не се съмнявам, Бруър — отвърна Съмърсет. — Като че ли винаги имаш приготвени добри аргументи. Но си бил твърде дълго човек на кралицата — Съмърсет бе толкова уверен в собствения си ранг и сила, че дори не се замисли, преди да добави към думите си някакъв обиден подтекст. — Да, в това е проблемът, мисля. Има време за дългосрочните ти планове, Бруър, със сигурност, за твоя… френски шепот. Може би щом стигнем в Лондон. Не се съмнявам, че ще ни накараш да чакаме търпеливо на всички местни тържища, да се пазарим и да просим за купичка яхния или пък за някое петле. И ще ни гледаш как гладуваме — гласът му се засили, за да го чуят и яздещите редици около тях. — Днес е ден на тези мъже, разбираш ли? Виждаш нашите момчета как маршируват на юг — цели километри широки са редиците от стрелци и наемници, току-що победили в битка. С приготвено за бой оръжие. Виж, погледни ги, страхотно сражение преживяха. Виж колко са горди!

Гласът му, извисяващ се в кресчендо, изискваше отговор и мъжете около тях подкрепиха с викове думите му. Съмърсет имаше доволен вид, когато отново се обърна към Дери Бруър.

— Пуснаха им кръв, Бруър. Те победиха враговете си. Сега ще ги храним с червено говеждо и агнешко, и ще ги пуснем на воля из Лондон, разбираш ли ме? Ще накараме граф Уорик да доведе крал Хенри и най-смирено да иска прошка за всички неприятности, които ни е причинил.

Съмърсет се изсмя при тази мисъл, завладян от собствените се фантазии.

— Казвам ти, ще поставим света на място. Разбираш ли, Бруър? И ако момчетата полудуват в Грантам и Стамфорд или Питърбъроу, или пък Лутън, какво значение има? Ако, когато видят, вземат и отнесат пушените зимни бутове, какво пък, може би собствениците им трябваше да са с нас, да се борят с Йорк? — Той се сети да сниши гласа си до шепот и продължи: — Ако прережат някое друго гърло или отнемат девствеността на няколко селски моми, сигурно кръвта им ще се подпали още повече. Ние сме победителите, Бруър, и ти също си сред нас. Веднъж поне оставѝ кръвта си да закипи, без да помрачаваш всичко със страховете и плановете си.

Дери изгледа младия херцог, като едва прикриваше гнева си. Хенри Бофорт беше очарователен и красив — и можеше да говори с разпалени тиради, само и само да подчини някого на волята си. Въпреки това беше толкова млад! Съмърсет почиваше и се хранеше доволно, докато градовете, принадлежали на йоркския херцог, биваха изгаряни до основи. Грантам и Стамфорд бяха напълно сринати и Дери бе станал свидетел на ужаси из улиците им, не по-малко жестоки от онези, които бе видял във Франция. Чувстваше се разгневен, че този млад благороден фукльо го убеждаваше, че мъжете заслужават наградата си.

Дери погледна напред към мястото, където яздеше кралица Маргарет, загърната в тъмносиня наметка, със сведена към граф Пърси, с когото разговаряше, глава. Седемгодишният ѝ син Едуард яздеше понито си от другата ѝ страна. Светлите му къдрици висяха, сякаш посърнали от умора.

Съмърсет улови погледа му и се усмихна с вълча усмивка, уверен в младостта си в сравнение с по-възрастния мъж.

— Кралица Маргарет иска да си върне съпруга, мастър Бруър, а не да слуша твоите мекушави страхове за поведението на мъжете. Може би трябва да я оставиш да бъде кралица, а? Един-единствен път поне?

Съмърсет си пое дъх дълбоко, за да отметне глава назад и да се изсмее гръмко на собствената си шега. През това време Дери протегна ръка, обгърната с ръкавица, към ботуша му и сграбчи шпората, после я издърпа. Херцогът с вик изчезна от другата страна на коня, което пък накара животното да заприпка напред-назад с отпуснати юзди. Единият крак на херцога сочеше почти директно към небето, докато самият той се бореше неистово да се върне обратно на седлото си. В няколко шеметни мига главата му се тресеше отпусната между краката на коня и се радваше на прекрасна гледка към разлюлените отдолу конски гениталии с вид на кожена торба.

— Внимавайте там, милорд — извика Дери, като пришпори собствения си кон, тъй че да стопи малкото разстояние помежду им. — Пътят е много неравен.

Най-много се ядосваше на себе си, че си е изпуснал нервите, но все пак беше бесен и на херцога. Източникът на сила за Маргарет, на голяма част от нейния авторитет, беше в това, че правото е на нейна страна. Цялата страна знаеше, че крал Хенри е в плен на Йоркистката фракция, до един предатели. Хората изпитваха съчувствие към кралицата и малкия ѝ син, принудени да се скитат из страната и да търсят подкрепа за каузата си. Може да беше романтична гледна точка, но тя беше убедила прекрасни мъже като Оуен Тюдор и бе довела армии на бойното поле, които иначе щяха да си останат у дома. И накрая тя им беше донесла победата, а родът Ланкастър започна да се издига след толкова години, прекарани с лице, притиснато в калта.

Да се остави една армия от шотландци и северняци да убива, изнасилва и плячкосва по пътя си към Лондон, не би помогнало на каузата на Маргарет, нито пък би довел и един нов войник в нейната войска. Да, всички бяха прясно опиянени от триумфа си, полупияни от успеха. Бяха видели как Ричард Плантагенет, херцог на Йорк, е принуден да падне на колене, как го посичат. Бяха видели как отнасят главите на най-могъщите им врагове, за да ги набучат на шиповете по стените на град Йорк. Петнайсет хиляди мъже, които, след като бесовете и дивата паника на битката се бяха уталожили, все още си кътаха победата като монети в кесия. Десетгодишната борба бе приключила и Йорк бе загинал на бойното поле с провалени амбиции. Победата беше всичко, извоювана много трудно. Мъжете, които бяха оголили врата на Йорк за острието, очакваха награда — храна, вино и златни олтарни чаши, всичко, което им изпаднеше по пътя.

Зад Бруър колоната се размиваше в мъгла, стигаше по-далеч, отколкото окото можеше да види в този зимен ден. Шотландци с голи крака вървяха редом с дребни уелски стрелци и високи английски мечоносци, всичките изпосталели, с изпокъсани наметки, но въпреки това в движение, горди.

На четирийсетина метра назад младият херцог Съмърсет, поруменял, бе възвърнал равновесието си върху седлото с помощта на един от мъжете си. И двамата се облещиха гневно на Дери Бруър, когато той докосна челото си в знак на фалшиво уважение. Бронираните рицари винаги вдигаха забралото, когато господарят им минаваше край тях, за да покажат лицата си. И този жест бе станал нещо като поздрав. Дери виждаше обаче, че той не намали гнева на възгорделия се млад мъж, когото бе изхвърлил от седлото. Още веднъж прокле невъздържаността си, такъв неконтролируем изблик на гняв, който го заливаше изцяло и внезапно и го принуждаваше да избухне, без дори за миг да се замисли. Това винаги му е бил недостатъкът, макар че, наистина, да пренебрегнеш всяка предпазливост, можеше да ти донесе огромно удовлетворение. Но беше твърде стар за това, помисли си. Ако не внимава, някое по-младо петле ще вземе да го погуби.

Дери почти очакваше другия да го нападне и да иска удовлетворение, но видя как другарят му настоятелно шепне в ухото му. В дребнавите схватки нямаше нищо достойно, не и за човек с положението на Съмърсет. Дери въздъхна. Знаеше, че следващите няколко нощи ще трябва да си избира много внимателно мястото за спане — и да избягва да ходи където и да е било сам. Цял живот се бе справял с арогантността на лордовете и беше твърде наясно с това как смятат, че е тяхно право, едва ли не най-основното им занимание, да търсят възмездие за някоя обида — открито или прикрито. По някакъв начин онези, които те обиждаха, трябваше да не се впечатляват, да се снишават и гърчат, доколкото могат, докато естественият ред на нещата се възвърне и някой ден ги откриеха пребити до безсъзнание или пък с отрязани пръсти и уши.

По някакъв начин търпението на Дери към подобни игри се бе изчерпало с възрастта. Той знаеше, че ако Съмърсет изпрати две яки момчета да го поотупат, в отговор някоя нощ сигурно щеше да му пререже гърлото. Ако Дери Бруър беше научил нещо в годините на война, то беше, че херцози и графове умираха със същата лекота като обикновените хора.

Тази мисъл му припомни образа на Съмърсет-баща, посечен на улицата в Сейнт Олбънс. Старият херцог беше истински лъв. Трябваше да го пречупят, защото не им се даваше.

— Господ да ти даде мир — промърмори Дери. — По дяволите. Добре де, заради теб няма да го закачам. Само дръж напереното копеле далеч от мен, може ли? — той вдигна поглед към небесата и пое дълбоко въздух, надявайки се душата на приятеля му да може да го чуе.

Усещаше миризмата на пепел и изгоряло във въздуха, която засядаше в гърлото му все едно го притискаше насмолен пръст. Пред тях съгледвачите им правеха нови и нови линии от дим и болка, измъкваха насила бутове и осолени глави от хамбарите или пък подкарваха пред себе си живи бикове, които колеха край пътя. В края на всеки ден колоните на кралицата достигаха най-далечните точки от очертаните през деня граници. Дотогава вече бяха изминали около трийсет километра и заради гледката на някое пърхащо петле, което сготвяха и после оглозгваха до кокалче, бяха готови да си затворят очите за още няколкото изгорени къщи или села, като всички грехове бяха прикривани от пламъците и саждите. Петнайсет хиляди мъже трябваше да ядат, Дери бе наясно с това, иначе армията на кралицата щеше да се стопи по пътя, да дезертира или пък да умира из зелените окопи. Въпреки това го тормозеше.

Той яздеше и гледаше навъсено по пътя, пресягаше се да потупа по врата Възмездие, първия и единствен кон, който някога бе притежавал. Поостарялото животно извърна глава и го загледа, очевидно търсеше морков. Дери му показа празните си ръце и конят загуби интерес. Отпред кралицата и синът ѝ яздеха с още дузина лордове, все още вкаменени от гордост, макар че бяха изминали седмици от поражението на Йорк в Уейкфийлд. Походът на юг не беше някакъв устрем за отмъщение, а планирано придвижване на войски, като всяка сутрин се изпращаха писма до техни поддръжници и врагове. Лондон се намираше пред тях и Маргарет не искаше тихомълком да убият съпруга ѝ, докато тя приближаваше.

Да си върнат краля жив, нямаше да е лесна задача, Дери беше повече от сигурен. Граф Уорик бе загубил баща си при замъка Сандъл. Земята все още бе замръзнала и нощите бяха дълги, тъй че скръбта на Уорик със сигурност беше още голяма, както и на Едуард, сина на Йорк. Двама гневни млади мъже бяха загубили бащите си в една и съща битка — а съдбата на крал Хенри се намираше в техните ръце.

Дери потръпна, като си спомни какво извика Йорк в момента на екзекуцията си: че са развързали ръцете на синовете им. Той поклати глава и избърса ледените сополи, които бяха прокапали върху горната му устна. Старата гвардия си отиваше от този свят, един по един. Онези, които останаха по местата си, не бяха със същото качество, поне доколкото Дери можеше да прецени. Най-добрите мъже вече бяха под земята.

Силни пориви на вятъра блъскаха стените на палатката, когато Уорик застана пред двамата си братя и вдигна чаша.

— За нашия баща — рече той.

Джон Невил и епископ Джордж Невил повториха думите му и отпиха, макар че виното беше студено, а денят — още по-студен. Уорик затвори очи, за да каже кратка молитва за душата на баща си. Около тях вятърът брулеше и плющеше по платното, все едно ги нападаше от всички страни, сякаш бяха в самия център на бурята.

— Кой луд тръгва на война през зимата, а? — каза Уорик. — Нищо не струва това вино, ама другото вече го изпихме. Поне ми остава радостта, че съм с вас, копелета проклети, и не ми трябва да се преструвам. Липсва ми старецът.

Възнамеряваше да продължи, но изневиделица връхлетялата го скръб сви гърлото му и гласът му се пречупи. Въпреки усилието да диша въздухът излизаше със свистене от дробовете му, докато накрая притихна и очите му изведнъж се замъглиха. С огромно усилие Уорик пое бавно дъх през зъби, после още веднъж, докато установи, че може пак да говори. През цялото това време братята му не продумаха.

— Липсват ми съветите му, любовта му — продължи Уорик. — Липсва ми гордостта му, та дори и разочарованието му от мен, защото поне го имаше, за да го почувства — другите двама се засмяха на думите му — беше нещо, което и двамата знаеха. — И сега всичко застина, нищо не може да се промени. Не мога и думичка да върна назад, нито мога да го уведомя за още нещо, което съм свършил заради него.

— Господ ще чуе молитвите ти, Ричард — рече брат му Джордж. — Отвъд това всичко вече е свещена мистерия. Греховна гордост е да мислиш, че би могъл да разбереш какви са плановете божи за нас — или за семейството. Не можеш, братко — и не бива да скърбиш за онези, които изпитват единствено радост.

Уорик се пресегна и сграбчи с любов епископа зад врата. За своя изненада установи, че думите му са го успокоили, и изпита гордост заради по-малкия си брат.

— Има ли новини от Йорк? — продължи Джордж Невил със спокоен глас.

От тримата братя Невил епископът сякаш бе приел смъртта на баща им най-спокойно, без признаци на гнева, който разяждаше Джон, или пък мрачната злоба, с която сутрин отваряше очи Уорик. Каквото и друго да им вещаеше бъдещето, то щеше да им се изплати заради всичките неприятности, цялата болка, на която бяха подложени.

— Едуард изобщо не пише — отвърна Уорик с видимо раздразнение. — Дори нямаше да знам, че е победил Тюдорите, ако не бяха собствените им опърпани бежанци, които моите хора залавят и разпитват. Последното, което чух, беше как Едуард Йоркски седи върху купчина умрели уелски стрелци и се напива до забрава заради смъртта на баща си и брат си. Не обърна внимание на съобщенията, които му изпратих, за да му кажа колко много се нуждаем от него тук. Знам, че е само на осемнайсет, но на неговата възраст… — Уорик въздъхна. — Понякога си мисля, че огромният му ръст само прикрива какво момче е още. Не мога да разбера защо се мотае още в Уелс да се отдава на скръбта си, докато кралица Маргарет е тръгнала срещу мен тук. Само за себе си мисли, за собствената си благородна скръб и за гнева си. Имам усещането, че изобщо не го е грижа за нас, за баща ни. Разберете ме правилно, момчета: казвам го само на вас и на никой друг.

Със смъртта на баща си Джон Невил беше придобил титлата барон Монтагю. Това издигане беше видно от богато украсеното му ново наметало, от плътната материя на клина и чудесните ботуши, взети на вересия от шивачи и обущари, които с доста по-лека ръка даваха на един лорд, отколкото на един рицар. Независимо от пластовете топъл плат, Монтагю погледна издутите стени на палатката и потрепери. Трудно бе да си представи, че някой шпионин би могъл да го чуе от воя на вятъра наоколо, но не му струваше нищо да бъде предпазлив.

— Ако бурята се засили още, палатката ще литне във въздуха и ще се понесе над армията като ястреб — рече Монтагю. — Братко, нуждаем се от това момче Йорк, независимо колко е млад. Седях до крал Хенри тази сутрин, докато пееше разни химни и песни под дъба. Знаете ли, че някой ковач му е сложил окови на крака? — Уорик вдигна замислено поглед и Джон Невил протегна напред длани, за да успокои с жест притесненията му.

— Не са окови, братко. Просто едно въже, за да го спънат, да не вземе нашият невинен крал да се запилее нанякъде. Говориш за това какво момче е Едуард, но той поне е прекрасно, силно момче, има си характер и действа твърдо. А този Хенри е ревливо дете, не бих могъл да следвам такъв човек.

— Тихо, Джон — рече Уорик. — Хенри е ръкоположеният крал, все едно дали е сляп, или глух, или куц, или… бавноразвиващ се. У него няма злост. Той е като Адам преди грехопадението; не, като Авел, преди Каин да го убие от завист и злоба. Като ми казваш, че са го вързали, слагаш срамно клеймо върху всички ни. Ще наредя да го освободят.

Уорик отиде до палатката и започна да дърпа връзките ѝ, докато входното покривало не се отвори достатъчно, за да пусне вятъра вътре. В ъгъла някакви книжа се разхвърчаха като птици, след като се измъкнаха изпод оловната тежест, която ги притискаше.

Когато входът зейна, пред братята навън се разкри нощна сцена, която с лекота можеше да мине за картина на ада. Сейнт Олбънс се намираше точно на юг от тях. Преди града, в тъмнината, огрени от запалени факли, десет хиляди мъже работеха около това място и строяха защита в три огромни въоръжени групи. Огньове се виждаха във всички посоки, като звезди в небето, макар че отдаваха мрачна светлина. Дъждът падаше над тази маса от хора на приливи и сякаш раздаваше мокри плесници, доволен от тяхната нищета. Шумът му бе заглушен от виковете на мъже, приведени под тежестта на греди, подкарали мучащи волове, които теглеха каруци по трасетата.

Уорик усети, че братята му застанаха до него и също се загледаха навън. Около двеста кръгли палатки оформяха сърцевината на лагера — всичките обърнати на север, откъдето знаеха, че ще се появи армията на кралица Маргарет.

Уорик се завръщаше от Кент, когато чу за смъртта на баща си в Сандъл. Беше имал цял месец и половина след този тежък ден, за да се подготви за армията на Маргарет. Тя си искаше съпруга, напълно бе наясно с това. Независимо от празния си поглед и крехката физика, той все пак беше кралят. Имаше само една корона и един човек, който да ги управлява, дори и той да не разбираше нищо от това.

— Всеки път, щом слънцето изгрее, виждам нови колове и окопи, и…

Епископ Джордж Невил махна с ръка, след като му липсваха думи да опише съоръженията за смърт, които брат му беше събрал. Редиците от топове представляваха само част от тях. Уорик се беше съветвал с оръжейните в Лондон, издирвайки всяко злокобно съоръжение, което някога бе доказало ефикасността си във война — назад във времето чак до седемте кралства на британците и римските нашественици. Погледите на тримата се зареяха над мрежите със заострени колове, шиповете, капаните и кулите. Това беше едно поле на смъртта, подготвено за пристигането на огромни маси от хора.

2.

Маргарет стоеше на входа на палатката си и наблюдаваше как синът ѝ се бие с едно местно момче. Никой нямаше представа откъде бе дошъл този черноок хлапак; беше се залепил за Едуард и сега двамата се въргаляха, хванали пръчки като мечове, ръмжаха и сумтяха върху влажната земя. Блъснаха се в купчина оръжия и щитове, които блестяха многоцветно на падащия мрак. Ветрецът развяваше знамената на една дузина лордове.

Маргарет видя, че Дери приближава — нейният шпионин изглеждаше в добра форма, както тичаше през високата трева. За днешния лагер бяха избрали една ливада в близост до река, а край нея се виждаха хълмове. Петнайсет хиляди мъже наподобяваха цял придвижващ се град, с всичките им коне, каруци и съоръжения, и заемаха огромно място. През лятото щяха да обират овощните градини и заградените насаждения, но малко неща имаше за крадене в началото на февруари. Полето беше тъмно, животът се беше скрил надълбоко в почвата. Мъжете започнаха да приличат на просяци, дрехите им станаха на дрипи, а коремите и мускулите им се стопиха. Никой не се биеше през зимата, освен ако не беше тръгнал да спасява краля. Причината беше навсякъде около нея в замръзналата земя.

Дери Бруър достигна входа на палатката на кралицата и се поклони. Маргарет вдигна ръка, за да го накара да почака, и той се обърна, за да наблюдава как уелският принц налага противника си, бутайки по-слабото момче по гръб. Другият изпищя като котка, която душат.

Нито Дери, нито кралицата казаха нещо, за да ги прекъснат, и принц Едуард подхвана по друг начин тоягата си и проби с нея защитата на момчето, като го мушна в гърдите с нея. То се сгърчи и загуби интерес към играта, а принцът вдигна пръчката като копие, сви ръка и изимитира вълк. Дери му се захили — беше забавно и изненадващо. Бащата на момчето, кралят, не беше показал и грам военен ентусиазъм през целия си живот, но въпреки това, ето, синът му преливаше от възбуда, която идваше единствено от факта, че е застанал над един победен противник. Дери прекрасно си спомняше това чувство. Видя как Едуард протяга ръка, за да помогне на другия да стане, и заговори бързо.

— Принце, може би трябва да го оставите да се изправи сам. — Дери си мислеше за площадките за боеве в Лондон и проговори, без да се замисли.

— Мастър Бруър? — попита Маргарет. Очите ѝ бяха изпълнени с гордост.

— О, милейди, мъжете имат различна гледна точка. Някои го наричат достойнство — да покажеш милост към онези, които си победил. Аз самият мисля, че е просто още едно проявление на гордост.

— Разбирам — така, значи те биха позволили на сина ми да вдигне това момче на крака? А ти — ти стой там, където си!

Последното бе отправено с насочен пръст към въпросното хлапе, което се мъчеше да се изправи, с пламнало лице заради вниманието, което беше привлякло. Едва не му призля, че такава благородна дама го заговаря, затова се отпусна обратно в калта.

Дери ѝ се усмихна.

— Така е, милейди. Те биха стиснали ръцете на врага, за да покажат своето величие, като прощават извършените срещу тях грехове. Бащата на съпруга ви обичаше да прави така, милейди. И истината е, че хората му обожаваха това. В подобен акт има величие, нещо по-извисено от нас самите.

— Ами ти, Дери? Ти какво би сторил? — тихо попита Маргарет.

— О, аз не съм толкова велик, милейди. Може би ще му счупя някоя кост или пък ще го погъделичкам с ножа — има места, които, ако бъдат засегнати, няма да убият човека, ама ще му съсипят следващата година — усмихна се на собственото си остроумие, като изражението му бавно се промени под втренчения поглед на кралицата. Той сви рамене. — Ако съм победил, милейди, не бих искал врагът да се изправи сигурно още по-гневен отпреди. Все ми се струва, че е най-добре той да си остане на земята.

Маргарет наклони глава, доволна, че е бил честен с нея.

— Мисля, че за това ти имам доверие, мастър Бруър. Ти разбираш от тези неща. Аз никога не бих загубила от враговете си, като запазя честта си, ако честта е нужната цена. Бих избрала победата — и бих си платила за нея.

Дери затвори очи за миг, главата му клюмна надолу, разбирайки смисъла на думите ѝ. Познаваше Маргарет като момиче, но впоследствие тя се обигра в заговори, битки и преговори и стана прикрита и отмъстителна жена.

— Разговаряли ли сте с лорд Съмърсет, милейди?

— Да, Дери, разговарях. Аз го избрах да води армията ми — и не съм избрала глупак. О, знам, че не обича да иска мнението ми, но би го направил, ако му го наложат. Младият Съмърсет е настървена личност, така мисля, силен както в ръцете, така и в духа. Мъжете го обожават заради това как реве. Но нима баща му би отгледал глупак? Не. Той смята, че ти ще ни забавиш на север, за да събираме храна, вместо просто да си я вземем, някакви подобни притеснения. Милорд Съмърсет мисли само как да стигнем до Лондон и как да поддържаме мъжете силни. Нищо лошо няма в подобни грижи за армията ми, Дери.

Докато кралицата говореше, Дери успя да прикрие изненадата си. Не беше очаквал младокът Съмърсет да преглътне гордостта си и да помоли Маргарет да отсъди кой е прав. Това подсказваше лоялност и зрелост, които, колкото и да бе странно, вдъхнаха надежда на Дери.

— Милейди, Уорик е най-силен на юг. Последователите му са най-вече от Кент и Съсекс, тези забравени от Бога размирни графства. Трябва да ги преодолеем и или да си вземем обратно краля, или…

Очите му се спряха върху двете момчета, щом пръчките изведнъж пак защракаха. Ако крал Хенри не оцелееше, почти целият род Ланкастър щеше да се състои от един седемгодишен принц с подутина над едното око, който в този момент много упорито се мъчеше да удуши противника си.

Маргарет проследи погледа му, после го погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Както и да се развият нещата — добави Дери, — от този ден нататък кралят ще трябва да управлява в мир. С правилната история в правилните уши крал Хенри би могъл да бъде… завърналият се от Авалон Артур, Ричард от Кръстоносните походи. Би могъл да бъде богопомазаният и възстановен на трона крал — или пък още един крал Джон Лакланд, милейди, с разни тъмни истории, които го следват като сенки на всяка крачка. След себе си сме оставили следа от опустошения по протежението на половин Англия. Стотици километри смърт и плячкосване и всички онези, които ни проклеха, сега ще гладуват. Деца като тези две момчета ще умрат, защото нашите войници им откраднаха добитъка и изядоха семената за следващата реколта, и не им оставиха какво да садят през пролетта.

Обладан от възмущение, той се сепна, като усети върху ръката си пръстите на кралицата. Докато говореше, бе наблюдавал момчетата, които се валяха в калта, вместо да отправи директно молбата си към Маргарет. Сега се обърна към нея и видя в очите ѝ увереност и сдържаност.

— Не мога… да платя на мъжете, Дери. И това е валидно, докато не стигнем в Лондон, а може би дори и тогава няма да мога. Те със сигурност ще трябва пак да се бият, преди да успея да се добера до достатъчно монети, с които да им напълня кесиите, а кой знае как ще се развият нещата? Знаеш, че след като не им плащат, те очакват да бъдат оставени като хрътки да ловуват на воля. Очакват да съберат плячка по пътя наместо заплащане.

— Това ли ви каза Съмърсет? — отвърна Дери с леден глас. — След като е такъв страхотен господар, защо не ги хване тия хрътки за врата и…

— Не, Дери. Ти си най-довереният ми съветник, знаеш го. Специално в този случай искаш твърде много. Като заслепена съм, Дери, виждам само Лондон и нищо друго пред себе си.

— И не подушвате мириса на дим във въздуха, нито пък чувате как пищят жените? — попита Дери.

Безумно смело беше да я предизвиква по този начин, независимо че отношенията им датираха отдавна. Видя, че високо на скулите ѝ избиха розови петна, които плъзнаха по кожата ѝ чак до врата. И през цялото време тя не го изпускаше от очи, сякаш той пазеше всичките тайни на света.

— Това е една много тежка зима, мастър Бруър — и продължава така. Щом трябва да извръщам очи от злините, за да получа обратно съпруга си и трона му, ще бъда сляпа и глуха. И ти ще бъдеш ням.

Дери си пое дълбоко въздух.

— Милейди, аз остарявам. Понякога си мисля, че работата ми е подходяща за по-млад мъж.

— Дери, моля те. Не исках да те обиждам.

Бруър вдигна ръка.

— И не съм се обидил; нито пък ще ви оставя без мрежата, която съм изграждал в продължение на толкова години. Милейди, понякога службата ме поставя в големи опасности. Не го казвам, за да се хваля, а просто за да призная истината. Срещам се с коравосърдечни мъже по тъмни места и това се случва всеки ден. Ако настъпи момент, в който не се завърна, вие трябва да знаете всичко, което съм изградил, за да го следвате.

Маргарет го гледаше с огромни, тъмни очи, изумена от неговото неудобство. Стоеше пред нея като някое нервно момче и кършеше ръце пред себе си.

— Има вероятност и вие самата да попаднете в опасност, милейди, ако мен ме заловят. Някой друг тогава ще дойде със съобщение при вас и вие ще го познаете.

— Как ще изглежда този твой вестоносец? — прошепна Маргарет.

— Не мога да кажа това, милейди. Трима са всичко на всичко. Млади и умни, и абсолютно верни. Един от тях ще надделее над другите двама и ще поеме юздите, ако аз ги изпусна.

— Ще ги принудиш да се избият взаимно, за да стоиш до рамото ми? — попита Маргарет.

— Разбира се, милейди. Няма ценно нещо, което да не е спечелено с много усилия.

— Много добре. И как ще знам аз, за да се доверя на твоя човек?

Дери се усмихна на бързата ѝ мисъл.

— Няколко думи, милейди, които значат нещо за мен.

Той замълча и се загледа през нея към миналото — и напред, както си представяше, към собствената си смърт. Тръсна притеснено глава.

— Съпругата на Уилям де ла Пул е още жива, милейди. Нейният дядо е бил може би първият учен мъж в цяла Англия, макар че никога не съм имал шанса да се запозная със стария Чосър. Веднъж тя използва един негов цитат по мой адрес. Когато я попитах какво има предвид, тя отвърна, че било просто случайна мисъл и не искала да ме обиди. Въпреки това остана в съзнанието ми. Тя каза, че аз съм „усмихнатият мъж с нож под наметката“. Всъщност го намирам за доста точно описание на заниманието ми, милейди.

Маргарет на свой ред потръпна и потърка ръце.

— Направо ме побиват тръпки от думите ти, Дери, но ще бъде както ти кажеш. Ако някой дойде при мен и произнесе тези думи, ще се вслушам в него — очите ѝ заблестяха, а лицето ѝ доби студен израз. — На честната ти дума, Дери Бруър. Ти спечели моето доверие, макар че не се доверявам лесно.

Дери сведе глава и си спомни за младата французойка, която прекоси Ламанша, за да се омъжи за крал Хенри. На трийсет години Маргарет все още беше слаба и с безупречна кожа, с дълга кестенява коса, завързана на опашка с червена панделка. Тъй като имаше само една бременност, рядко срещано явление, съвсем не приличаше на повечето си връстнички — с превит на две гръбнак като стара впрегатна кобила. Не беше загубила тънката си стегната талия, от което изглеждаше стройна като фиданка. За човек, който е преживял толкова болка и загуби, Маргарет бе понесла възрастта добре. Но все пак Дери я гледаше с очите на човек, който бе прекарал до рамото ѝ шестнайсет години. Имаше твърдост у нея и той не знаеше дали да се радва, или да съжалява. Страшно нещо е загубата на невинността, особено за една жена. Независимо че онова, което следва, винаги е по-добър материал, без значение, че тук-там има червени петна. Той знаеше, че жените крият подобно нещо всеки месец. Може би в това се състоеше женската тайна и вътрешният им живот. Те трябваше да прикриват кръв — и го разбираха.

3.

Дери Бруър усети как подправеното вино загря стомаха и гърдите му, като облекчи някои от болките му. Седналият насреща му рицар кимна бавно и се облегна на стола си, съвсем наясно с важността на новината. Бяха настанени в ъгъла на една претъпкана странноприемница и от всички страни ги притискаха изправени войници. Беше останала само нискокачествена и помътняла бира, но въпреки това разни мъже с надежда поглеждаха вътре откъм пътя.

Дери нарочно избра публично място за срещата си, защото знаеше, че благородните му господари малко разбираха от работата му. Не им минаваше през ума дори, че някой мъж може да язди от едната армия при другата и така да предаде съществена информация. Облегна се на поставените под ъгъл дъбови дъски, взря се в сър Артър Лавлейс, със сигурност бе доносникът, който го правеше най-горд от всички. Под погледа на Дери дребничкият мъж приглади буйния си мустак, който висеше над устните му и сигурно правеше всяка хапка храна поне наполовина в косми. Двамата се бяха срещнали след битката при Сандъл, където Лавлейс бе един от стотиците посърнали рицари и капитани, които Дери придърпа настрани. Раздаде по няколко монети на онези, които нямаха нищо, и отправи по някой съвет към всеки един, който бе готов да го слуша. Хубавото беше, че главният шпионин всъщност бе един от придворните на крал Хенри. Никой не можеше да се съмнява в почтеността му — нито пък да поставя под въпрос правотата на каузата му, не и след победата.

В резултат от насърчителната му работа доста на брой бойци от Йорк бяха убедени да се забавят из Шефилд, изчаквайки армията на кралицата, като така се присъединиха точно към онези мъже, срещу които се бяха сражавали. Това би изглеждало като лудост, ако не трябваше да се хранят и да им плащат. Когато се разбра, че няма да им платят, може би тогава, в крайна сметка, бе счетено за лудост. Стотици войници в армията бяха спомогнали да се опустошат преданите на Йорк градове само за да напълнят търбусите и кесиите си.

Лавлейс не носеше отличителни знаци, нямаше връхна дреха с герб или изрисувано снаряжение, което да определи произхода му и евентуално да доложат за него, докато минаваше през лагера. Бяха му дали парола и знаеше как да пита за Дери Бруър. Това би било достатъчно, за да мине през разпита на пазачите, но истината бе, че успя да дойде до сърцето на кралската армия, без дори веднъж да му зададат въпрос. Във всеки друг ден това би раздразнило Дери Бруър и би го накарало да извика армейските капитани, за да им обясни за пореден път колко важно е да държат шпионите и убийците далеч от местата, на които биха причинили невъобразими вреди.

Лавлейс се наведе напред и заговори с развълнуван шепот. Дери усещаше миризмата на потта, която се излъчваше от тялото му и почти блестеше. Рицарят бе яздил неуморно, за да може да докладва на кралския главен шпионин онова, което знаеше.

— Това, което ви казвам, е жизненоважно, мастър Бруър, разбирате ли? Поднасям ви Уорик на тепсия — оскубан, завързан и намазан с мас — направо готов да го пекат на шиш.

— Моряка — рече Дери отнесено, замислен за нещо си. Уорик в продължение на години бе работил като капитан на Кале и казваха, че обожава морето и корабите. Лавлейс се беше съгласил да не използва имената на важни личности, но, естествено, все забравяше. В подобни моменти Дери предпочиташе да действа така, сякаш най-големият му враг стои зад гърба му, готов да предаде всичко, което е могъл да научи.

Атмосферата в кръчмата ставаше все по-размирна, докато войниците изпиваха запасите ѝ. В суматохата един червенокос непознат внезапно се просна върху малката им маса, залитна към Дери и се предпази, като протегна двете си ръце напред. После избухна в гръмогласен смях. Тъкмо се обръщаше да се оплаче на онзи, който го беше бутнал, когато усети студеното метално острие, което Дери бе опрял в гърлото му, и гласът му секна.

— Синко, внимавай да не загазиш — прошепна Дери в ухото му. — Беж да те няма!

Побутна войника и внимателно го гледаше, докато онзи се претопи в тълпата, ококорил очи. Значи, просто съвпадение. Не и от онези „съвпадения“, които се оказват трагични, но в крайна сметка, какво, Божия воля, и какъв лош късмет да падне върху острието, та сега Бруър да е в леденостудената земя; но пък животът е за живите, дайте да живеем щастливо и да си спомняме за него с любов…

— Бруър? — обади се Лавлейс и щракна с пръсти във въздуха.

Дери премигна раздразнено насреща му.

— Какво има? Предаде ми новините… и ако казваш истината, те ще ми бъдат от полза.

Лавлейс се приведе по-ниско, тъй че той усети миризмата на лук в дъха му.

— Не предадох „Моряка“ за нищо, мастър Бруър. Когато двамата с теб се срещнахме в онзи хан в Шефилд, ти щедро раздаваше сребърниците и обещанията — Лавлейс пое дълбоко въздух и гласът му потрепери с надежда. — Спомням се как спомена, че титлата „граф на Кент“ е все още незаета, че няма верен мъж там, който да предава на краля данъците. Тогава ми каза, че такава сладка хапка би могла да бъде наградата за човека, който предаде Уорик.

— Разбирам — отвърна Дери. От чист дяволък почака още малко, сякаш не беше разбрал за какво става дума. Може би защото глупавият рицар отново бе споменал името на Уорик, въпреки че около тях беше тъй претъпкано с хора, че някои дори висяха над тях, а един за малко да падне в скута му.

— А аз точно това сторих! — продължи Лавлейс и лицето му почервеня, а заедно с врата леко се поду. — В такъв случай обещанията ти са въздух под налягане, тъй ли?

— Предупредих те да дойдеш в лагера без знамена, без туника или оцветен щит, който да се запомня. Ти премина през десет хиляди души, за да стигнеш до този хан. Хвана ли те за ръката макар и един човек да те пита кой си?

Лавлейс поклати глава, разколебан от настойчивия тон на Бруър.

— Тогава, добри ми рицарю, не ти ли мина през ум, че щом ти можеш да дойдеш при мен, може би аз имам мъже, които обикалят из лагера, който ти напусна? Че може да имам доста хора на юг, като всички носят вода и лъскат снаряжение — като просто наблюдават и броят, и през цялото време запаметяват? Какво, нима си помисли, че без твоите очи съм сляп?

Дери видя как надеждите помръкнаха в очите на рицаря пред него, а тялото му видимо рухна върху стола. Да бъде произведен в граф, в придружител на краля, това би било неосъществима фантазия за един войник, та дори и за рицар със собствена къща и няколко имения, дадени под аренда. Но по време на война и по-странни неща се бяха случвали. Дери предполагаше, че Лавлейс има някъде жена и деца и всички те зависят от неговото възнаграждение, от ума и късмета му.

Бедността е жесток господар. Той разгледа по-внимателно покрусения рицар, видя колко е износена връхната му дреха. Зачуди се дали заплетената му брада не беше резултат единствено на липсата на пари. Въздъхна. Ако беше млад, сигурно сега щеше да се изправи, да потупа Лавлейс по рамото и да го остави там — на излизане да го пребият и ограбят, или да го сполети каквато съдба го очакваше.

Вместо това, колкото и да се ядосваше, възрастта бе смекчила нравите му и беше започнал да вижда и чува болките на околните — или поне да не им се присмива вече. Може би беше време да се оттегли. И тримата му млади мъже бяха готови да се бият, ако някоя нощ не се прибереше у дома. По принцип никой от тях не знаеше името на другите, но беше готов да заложи и последната си монета, че всички са открили истината. Един от добрите начини да избегнеш удар е, като убиеш онзи, който държи острието. Хората от неговия занаят знаеха, че е най-добре да убиеш врага си, преди още той да е разбрал, че ти е враг.

Нищо от тези размисли не пролича по изражението му, докато се взираше в Лавлейс, който бавно осъзнаваше, че е продал Уорик само за пинта тъмен ейл. Дери не смееше да сложи върху масата сребърна или златна монета при толкова много войници наоколо. Ако го стореше, знаеше, че по-добре сам да пребие Лавлейс, за да си спести парите. Затова протегна рака и хвана дланта на другия, като същевременно притисна монета от половин златен нобъл в нея. Забеляза как очите на бедния рицар се присвиват от неудобство и облекчение, щом погледна в дланта си. Монетата беше малка, но щеше да му купи десетина вечери или пък ново наметало.

— Господ да те пази, синко — рече Дери и се надигна да върви. — Уповавай се на краля и няма да сбъркаш.

Луната беше в нова фаза и почти скрита, но Едуард Йоркски виждаше ръцете си на звездната светлина. Вдигна лявата пред лицето си, наблюдавайки как пръстите му се движат като бели криле. Беше седнал на ръба на една уелска скала, чието име не си направи труда да научи. Краката му висяха над бездната и когато отцепи камък и го пусна, той като че ли падаше до безкрай, без да удари дъно. Под него зееше пропаст, но тъмнината беше толкова гъста, че едва ли не можеше да стъпи върху нея.

При тази мисъл устата му се разтегли в пияна усмивка, докато кракът му се протягаше напред и опипваше наоколо, все едно търсеше мост от сенки, който ще го преведе през долината. Движението размести центъра на тежестта му върху ръба и той внезапно зарита, краката му се сгърчиха в спазъм, после мигновено, както бе дошла, паниката го напусна. Знаеше, че няма да падне. Сигурно бе изпил количество, което би убило някой по-дребен мъж, но Бог нямаше да му позволи да се катурне от тази уелска скала. Краят му нямаше да е тук, не и при всичката работа, която му предстоеше. Едуард кимна. Главата му беше тъй натежала, че продължи да се клати много по-дълго, отколкото бе възнамерявал.

Дочу стъпките и шепота на двама свои мъже, когато заговориха само на няколко крачки зад него. Бавно, той повдигна глава, съзнавайки, че не могат да го видят на фона на черната земя. Така както светеха крайниците му с белезникава светлина, струваше му се, че прилича на призрак. Ако беше в друго настроение, сигурно щеше да скочи с гръмък рев, но бе твърде мрачен за това. Нощта около него докосна ръцете му и завладя пространството. Без съмнение заради това виждаше бяла кожата си — тя бе привлякла тъмнината и продължаваше да я тегли, изпълваше го до пръсване отвътре. Идеята му се стори красива и той продължи да седи и да ѝ се чуди, докато през цялото време мъжете отзад разговаряха.

— Не ми харесва това място, Брон. Не ми харесват хълмовете, дъжда и проклетите уелсци, които ни мерят с присвити очички иззад колибите си. Пък и крадци също, които ще ти оберат всичко, що не е завързано. На Стария Безноско му изчезна седлото преди два дни, пък то не си е отишло само, нали? Не е място да се застояваме — ама ей на, още сме тук.

— Е, братко, ако беше херцог, може би щеше да ни заведеш обратно в Англия. Дотогава седим си и чакаме господарят Йорк да нареди да тръгнем. Ще кажа, че на мен лично ми харесва. Направо чудно си ме устройва. По-добре да седя тук, отколкото да съм в преход и да се бия в Англия. Нека нашият юнак изживее скръбта по баща си и брат си. Старият херцог си го биваше. Ако на мен ми беше баща, и аз щях да се наливам денонощно. Накрая момчето ще се оправи, ако не му се пръсне сърцето от мъка. Няма смисъл да се безпокоим кое от двете ще се случи.

Едуард Йоркски присви очи по посока на говорещите. Единият се облягаше на скалата и се сливаше с нея като огромна сянка. Другият, застанал прав, се взираше нагоре към звездите, които блестяха, придвижвайки се все по̀ на север с изтичането на нощта. Йорк се раздразни от факта, че скръбта му, личната му болка, може да се обсажда сред простите рицари и пиконосци, сякаш не беше нищо повече от темата за времето или цената на хляба. Захвана да се надига, като едва не се катурна през ръба, успя да стъпи на крака и се заклати. Над метър и деветдесет на височина, Йорк изглеждаше импозантен, със сигурност бе най-високият мъж в своята армия. Фигурата му почти засенчи небето, докато двамата войници замръзнаха, осъзнали присъствието на безмълвния призрак, увиснал над главите им като тъмно петно върху тъмен фон, единствено очертан от звездите.

— Кои сте вие да ми казвате, а? Как да изразявам скръбта си? — попита Едуард, заплитайки език.

Мажете като с команда се обърнаха кръгом и в паника хукнаха по билото на хълма и надолу по по-полегатия склон от другата страна. Едуард изрева по тях нечленоразделно, направи няколко несигурни стъпки, а после, препъвайки се в някакъв невидим камък, се просна на земята. Устата му избълва повръщано — старо вино и чист алкохол, примесени в толкова силна киселина, че опариха разранената му кожа.

— Ще ви открия! Ще ви открия, нахални копелета такива!

После се претърколи по гръб и потъна в сън, почти осъзнал, че никога няма да ги разпознае. Захърка звучно с уелската планина под тялото си, която, в отминаващата нощ, го свързваше като котва със земята.

Валеше, когато лордовете на Маргарет се събраха. Пороят трополеше по палатката и караше коловете да скрибуцат под тежестта на подгизналото платно. Дери Бруър скръсти ръце и заразглежда лицата на най-старшите командири на кралицата. Хенри Пърси беше загубил най-много от присъстващите в голямата шатра. Графът на Нортъмбърланд сякаш носеше семейството върху лицето си — огромният нос на Пърси, който го отличаваше сред останалите, където и да се намираше. Цената, която фамилия Пърси беше заплатила, придаваше на младия граф някаква тежест сред другите — в очите на Дери загубата на баща и брат бяха причинили ранното му съзряване, така че той рядко говореше, без да помисли, и достойнството му витаеше като ореол около фигурата му. Граф Пърси с лекота можеше да ги поведе срещу Уорик, но като главнокомандващ бе назначен Съмърсет, който имаше дори по-малко опит и от него. Дери си позволи да погледне към кралицата, която седеше скромно в един ъгъл, стройна и със зачервени бузи. Ако е вярно, че е прибягнала до Съмърсет, докато съпругът ѝ отсъстваше, то е била изключително дискретна в начинанието. Съмърсет беше все още неженен на двайсет и пет, което само по себе си беше достатъчно необичайно. Знаеше, че ще трябва да посъветва херцога да се ожени за някоя доброжелателна мома и да произведе хубави, дебели бебенца, преди езиците да започнат твърде много да говорят.

Пет-шест по-незначителни барони се бяха събрали при призива на кралицата. За негово задоволство барон Клифорд бе настанен сред тях по пейките, където те седяха като изнервени ученици, отишли на изпит. Клифорд бе убил сина на Йорк при Уейкфийлд, а после бе размахал кървава кама под носа на баща му, обзет от злостно тържество. Трудно би било да го харесваш след това, дори като личност да беше истински пример за добродетелност. Самият Дери го смяташе за фукльо и слабак — изпразнен от съдържание глупак.

Странно колко бързо и повсеместно се разпространи вестта как синът на Йорк е бил посечен, сякаш на собствените си криле; тъй че доносниците на Дери докладваха, че са чували клюката на много пъти оттогава. Кралицата пък се придвижвала на юг с една армия от ревящи и лаещи северняци, придружени от нашарени с боя диваци от шотландските планини. Очевидно тя била взела глави и осквернила хората си с кръвта на Йорк, и с удоволствие убивала невинни момчета. Историите се вписваха много добре в настроението и Дери се чудеше дали зад тях не стои ум, подобен на неговия, или пък това беше просто небрежната жестокост на слуховете и злонамерената мълва.

Служителят на Дери бе приключил с подробното описание на силите на Уорик, взети от дузина шпиони от типа на Лавлейс, за да се изгради една картина, за която той вярваше, че горе-долу отговаря на истината. Позициите се изменяха и, естествено, движението на армиите можеше да промени хода на една цяла битка още преди да е започнала, но като никога Дери се чувстваше абсолютно сигурен. Уорик се бе окопал. Не можеше отново да се движи. Кимна с благодарност на мъжа, докато изчакваше да обсъжда или пък да защитава изводите си.

Барон Клифорд беше онзи, който реши да отговори, и лаещият му глас бе достатъчен, за да накара Дери да стисне зъби.

— Какво искаш, да разместваме армията като пионки ли, Бруър? Така ли мислиш, че трябва да се води война?

Дери Бруър отбеляза мислено множественото число. В продължение на шест години Клифорд се мъчеше да се включи към редиците на благородниците, които бяха загубили бащи — наред с граф Пърси от Нортъмбърланд и Съмърсет. Тези двамата сякаш не питаеха злост към него, но пък и не демонстрираха някаква топлина, доколкото той можеше да прецени. Не отвърна на първите въпроси на Клифорд, защото подозираше, че са реторични. Реши да остави барона да изпусне парата.

— Е? Нима разни шпиони и потайни разбойници трябва да решават как да влезе в бой една кралска армия? — попита Клифорд. — Не съм и чувал за подобно нещо! От това, което казвате, излиза, че Уорик е онзи, който се държи с достойнство, а не вие. Твърдите, че се е разположил покрай пътя за Лондон, за да ни предизвика. Да! Ето как отиват мъжете на война, Бруър — без потайност и измама, без лъжи и предателство. Ужасѐн съм от онова, което чух днес, наистина.

За негово раздразнение, Дери забеляза, че Маргарет не продумва. Тя бе усетила малко от радостта и скръбта на командването, когато беше далеч на север, и разбра, че не ѝ се нрави. Освен това смяташе, че Съмърсет с някакви лични аргументи я е принудил да му се подчинява, затова той беше човекът, когото трябваше да убеждава, а не Клифорд, та дори и граф Пърси, макар че щеше да е по-лесно, ако някой от тях се съгласеше с похода, който Дери предлагаше.

— Милорд Клифорд — започна Дери. Не можеше да обяви на глас, че онзи е надут глупак, но все пак забави думите си, за до го разберат. — С вашия опит и обучение не може да не знаете, че се водят и битки, при които едната страна прави маневри, преди да влезе в сблъсък. И преди крепости са били превземани от фланга, милорд. Това е всичко, което предлагам и аз. Моята задача, моята отговорност е да подсигуря лордовете с цялата информация, от която могат да имат нужда.

Клифорд отвори уста да отвърне, но Дери продължи, като си наложи още по-голямо спокойствие.

— Милорд, Уорик е превърнал в крепост пътя към Лондон, с оръдия и мрежи с шипове, окопи и укрепления, и всички други неща, които мъжете ще трябва да преодолеят, за да направят дори една стъпка отвъд него. Всичките ми сведения… — той спря, когато Клифорд изсумтя. — Всичките ми сведения твърдят, че е обърнат на север, милорди. Разположил е силите си така, че да посрещне армия, която идва от север. Смятам, че елементарният здрав разум ни подсказва да го заобиколим, за да избегнем най-силната част от защитата му.

— И да покажем страх пред по-малобройна сила! — ядно възкликна Клифорд. — Да покажем пред другарите си, че приемаме Невиловите копелета за сериозна заплаха, че уважаваме предателите и се отнасяме с тях като с равни, вместо като с умрели оси, които трябва да изметем и изгорим. Според същите тези сведения, мастър Бруър, ние разполагаме с пет хиляди мъже повече на бойното поле, нима отричате това? А нашите победиха Йорк! Повече сме от кентските земеделци на Уорик и от лондонските просяци — а вие искате да се спотайваме като някое момче, което краде ябълки? Питам ви всичките — кое тук е достойното?

— Много сте красноречив, милорд Клифорд — отвърна Дери и усмивката му, заедно с гласа му, се скова, — но тук виждам шанс да запазим живота на мъжете, които командвате, като също нанесем сериозен удар или дори разгромим Уорик, без да губим хора заради защитата, която си е изградил. Милорд, малко достойнство виждам пък аз…

— Мисля, че е достатъчно, мастър Бруър — прошепна Съмърсет и вдигна ръка. — Аргументите ви не стават по-силни, ако ги повтаряте. Убеден съм, че всички сме разбрали основното.

— Да, милорд, благодаря — рече Дери.

Той седна и столът се заклати. В дясното му коляно плъзна болка, която заплашваше да го вдърви, и той стисна очи. Беше му студено, болеше го и му бе дотегнало да спори с глупаци и по-млади мъже, които имаха по-висока позиция от него. От толкова дълго време не беше виждал крал Хенри и силата на авторитета му се бе поизхабила. Имаше време, когато всички се страхуваха от Дери Бруър заради връзките му с влиятелни мъже — и със самия извор на властта. Напоследък трябваше да защитава мнението си пред самохвалци като Клифорд, които имаха нужда да им се притиснат носовете надолу, възгордели се от високата позиция, на която ги бяха издигнали.

— Аз не се боя от армията на Уорик — рече Съмърсет.

— Разбира се, че не! — промърмори Клифорд, но бе спрян от предупредителен поглед.

— Вярно, те са имали около месец, за да подготвят защитата си, докато ние се движехме бавно като охлюви на юг — Съмърсет вдигна ръка, за да потуши надигащото се роптание. — Спокойно, господа. Знам, че мъжете трябваше да се хранят, но резултатът е, че дадохме на Уорик време, а с неговото богатство не се съмнявам, че се е възползвал от възможностите за прехрана на Лондон. Още повече, че крал Хенри е в негови ръце и това му дава странно… влияние. Макар кралят да е затворник, смятам, всички сме наясно, че той няма да извика или да се опита да избяга. Независимо от това, като изключим тези неща, те представляват немногобройна армия от момчета от Кент, Лондон, някои от Есекс или Съсекс. Не се страхувам от точно тази армия… Но, разбира се, има и друга.

Съмърсет огледа събраните мъже и очите му се спряха за миг върху Маргарет, макар че тя не вдигна поглед от скръстените в скута ѝ ръце.

— Синът на Йорк, Едуард, или вече да го наричам Йорк? Онзи, който преди беше граф Марч — имаше не повече от няколко хиляди бойци в Уелс и въпреки това успя да пречупи силите на трима Тюдори, като уби бащата и разпръсна синовете. Може и да не е събрал други под знамената след тази победа, макар че из цялата страна има гневни мъже, които биха го последвали, ако ги повика. Йорк е от кралски род и той може да ни застраши. Ако Йорк се присъедини към Уорик, стават почти колкото нас. Със сигурност достатъчно близко, за да се притесняваме — той разтърси глава. — Като Уорик, и аз бих искал врагът да е с лице към мен, готов да се бие и умре, но синът на Йорк със сигурност ще излезе срещу нас в някой момент — и той може да ни удари отстрани.

Съмърсет поспря, за да си поеме дъх, и огледа всички наоколо.

— Милорди, милейди, мастър Бруър, не можем да танцуваме с Уорик и да ни приклещят по средата. Не можем да го оставим да дава тон. Щом съгледвачите на мастър Бруър са съобщили, че имаме крепост със слаб фланг, заповедите ми ще бъдат да се възползваме от всяко предоставено ни преимущество. Не виждам особено достойнство в това да изпратя хиляди мъже да загинат срещу една добре подсигурена позиция, лорд Клифорд. Цезар е маневрирал на бойното поле, тъй мисля. Може би дори точно из тези поля, Джон!

Дери видя как Клифорд се усмихва и свежда глава. По неизвестна причина изведнъж усети, че не може да търпи да гледа как този човек се отпуска в подобна компания. Може би беше още една черта на остаряването, но не можеше да остави момента да се изниже.

— Ако ми позволите да обясня на барон Клифорд, милорд, че има разлика между това да убиеш едно ранено момче, когато бяга, и да атакуваш една солидна защита, която има…

— Бруър! Дръж си езика зад зъбите! — сряза го Съмърсет, преди Клифорд да успее да стори каквото и да е от изненада. — Не, излез! Как смееш да говориш по този начин пред мен! Ще видя с какво да те накажа. Вън!

Дери се поклони ниско на Маргарет, ядосан по-скоро на себе си, отколкото на някой друг в палатката. Изпита мрачно задоволство от това, че бе назовал гласно прегрешение на Клифорд. Синът на Йорк беше на седемнайсет и не представляваше опасност за никого, мъчейки се да избяга от бойното поле при Сандъл. Не знаеше дали младежът е бил ранен, но бе добавил този детайл, за да опише Клифорд в още по-черни краски като жестокият насилник, какъвто беше в реалността. Така тръгваха историите.

Държеше гърба си изправен като дъска, докато излизаше. Съзнаваше, че е прекрачил границата. На студения въздух навън, където гневът му се охлади, се почувства стар и изморен. Клифорд можеше да го извика на дуел, макар да подозираше, че онзи нито би слязъл толкова ниско, нито пък би поел риска от един дуел пред свидетели. Най-добрите години на Дери бяха зад гърба му, това беше сигурно, но все пак би го смазал от бой, ако му се отдадеше възможност и Клифорд знаеше това.

Дери отправи нещастен поглед нагоре към камбанарията на параклиса, който беше построен върху земя на семейство Стокър от Уайбостън. Не беше достатъчно висока, за да го предпази от разни насилници, които може да го търсят през нощта. Просто ще трябва да стои буден и сред хора. Не се проклинаше за това, че разгневи Клифорд, нито дори Съмърсет. Откакто умря Йорк, около Маргарет се чувстваше липсата на авторитет. След като основният ѝ враг падна мъртъв, а съпругът ѝ все още бе в плен, бе загубила част от яростта, която я водеше години наред, като че ли не знаеше как да продължи. И в този вакуум се бяха вместили хора като Съмърсет — амбициозни младоци, които гледаха напред към бъдещето. По-слабите нещастници като Клифорд пък само търсеха някой по-висшестоящ, когото да ласкаят.

Трудно е да нямаш надежди, Дери го знаеше добре. Йорк беше мъртъв, и Солсбъри с него, след като години наред се домогваха до трона, все едно им беше изконно право. Единствено остана проблемът с крал Хенри — горкият невинен човек, държан от хора, които имаха всякакви причини да го мразят. Истината бе, че ако Хенри бъде убит, кралицата му няма да скърби твърде дълго. Дери виждаше ясно как очите ѝ светваха, щом зърнеше Съмърсет. Ако човек го търси, трудно е да не го забележи.

4.

Нощта донесе леден вятър, по-студен, отколкото беше през деня. Присвити срещу мразовития напор, хората на кралицата свърнаха настрани от пътя за Лондон. По заповед на Съмърсет те оставиха широките плоски каменни плочи и завиха на запад, а снегът под ботушите им хрущеше на студа. Съгледвачите ги чакаха на коне, размахваха факли, за да им помогнат да не се отклоняват от пътеката, която минаваше край град Дънстъбъл. Такова беше и предложението на Дери — петнайсет хиляди войници да изчезнат през нощта, докато шпионите на Уорик напразно чакат да ги зърнат по пътя в посока на юг.

В дните след като лорд Клифорд бе принизен с пламнало от разочарование лице никой не беше приближавал до главния шпионин, нито пък го беше заплашвал. Той не бе отслабил бдителността си, тъй като добре познаваше хората като Клифорд и тяхната злоба. От Съмърсет също не бе получил знак, сякаш младият херцог предпочиташе да пренебрегне и да забрави обидата, на която беше станал свидетел. Дери знаеше, че ако Съмърсет промени мнението си, резултатът щеше да е нещо като публично бичуване — осъществено без неудобство, пред погледа на всички наоколо. Клифорд не притежаваше нито властта, нито пък мъжеството да приложи подобно нещо. От него Дери очакваше подмолно нападение, когато е разсеян. Все пак дори за главния шпионин на краля не беше лека задача да отстрани един барон.

Редиците на войската в поход събудиха ужасеното население на Дънстъбъл с процесията си от факли и вече умореното настояване да „изнесат провизии и добитък“. Макар че хората от града нямаха много останало в края на зимата. По-голямата част от запасите им беше изконсумирана през тежките месеци.

За първи път кралица Маргарет и синът ѝ се появиха на кон и предвождаха преминаващите през града войски. В нейно присъствие нямаше да има разрушения, поне не под светлината на факлите. Дери не се съмняваше, че придобивките щяха да са много по-оскъдни в резултат на това. Дочу как някой започва да пищи в съседната уличка и щеше да изпрати няколко момчета с тояги, но Съмърсет реагира първи и издаде същата заповед. Доведоха обратно на главния път десетина скимтящи мъже, налагани и бичувани. Неколцина надигнаха глас да се оплачат, но капитанът ядно ги скастри, че ако пожелае, може да ги сметне за дезертьори. И това им затвори устата, все едно бяха нахокани млади булки. Наказанията за дезертьорство целяха да разубедят онези, които имаха подобни намерения — може би ги осеняваха, докато са на пост в студените и тъмни зимни часове. По повод на тази традиция често се говореше за желязо и огън — бе наизустена и цитирана от мъже, които не можеха да четат и пишат.

Нощите през февруари бяха достатъчно дълги, за да скрият доста грехове. Докато армията залее улиците на Дънстъбъл, всички сергии и къщи по главната улица вече бяха изпразнени от храна. Хленчещи гласове изпълваха въздуха и последните войници трамбоваха с приведени глави срещу вятъра, стиснали в изтръпналите си ръце оръжието.

Извън града тъмнината се просветли. Там се простираше древна и гъста дъбова гора, примесена с бяла бреза и бодлива зеленика, която можеше да погълне дори подобна маса от хора. В сумрака под клоните ѝ на армията бе позволено да почине и да хапне, а тя добре знаеше, че просто събира сили да се бие. Точеха се остриета, кожата се омасляваше. Ковачите вадеха изгнилите зъби с машите си от черно желязо. Войници и лагерни слуги варяха котли с лук и твърди ивици еленско месо. За мнозинството от тях порцията не бе повече от водниста супа. Въпреки това те пълнеха канчетата си внимателно, да не би да изпуснат и капка, и примлясваха с устни.

Онези, които можеха да ловуват, се разтичаха да намерят диви патици или пък зайци, лисици или все още хиберниращи таралежи, каквото и да е. В началото плащаха на ловците за усилията. Когато монетите свършиха, те продължиха да работят, като взимаха по-големия дял от месото за себе си. Един от тях се опита да задържи всичко, което бе успял да улови, след като вече нямаше пари да му се плаща. Цялата нощ той прекара пред очите на събратята си, като печеше на малък огън и ядеше хубав заек. На другата сутрин откриха тялото му да виси от близкото дърво, без някой наоколо да е чул вик. При дълъг поход умираха мъже — толкова по въпроса. Те падаха или пък се запиляваха някъде, с празни от глад и изтощение физиономии. Някои със сила ги връщаха в редиците. Други ги оставяха там, където са паднали, да предадат сетния си дъх, докато останалите минаваха край тях и най-безсрамно зяпаха интересната гледка край пътя.

След като армията на кралицата напълни стомасите си със супа, тръгна на път на светлината на сивата зора и се отправи към хоризонта, докато слънцето бавно се издигаше. Все още бяха достатъчно силни, достатъчно твърди. През нощта бяха завили точно покрай Сейнт Олбънс, така че сега идваха откъм югозапад. Някои се хилеха зъбато, като си представяха изненадата и страха, които ще изпитат хората на Уорик, щом видят как зад гърба им се разхожда една цяла парцалива армия.

Седнал нависоко върху чудесен черен жребец, Уорик се взираше в пътя, който се простираше на север. Слънцето изгряваше на ясното небе, макар вятърът да беше хладен и да го пронизваше неприятно. Хълмът и градът Сейнт Олбънс се намираха точно зад гърба му, а над тях се извисяваше абатството. Тази мисъл го накара да сгърчи раздразнено лице, спомняйки си как абатът Уедъмстед, целият в елегантни одежди, даваше мъдри съвети, като човек, станал отвисоко свидетел на битката преди шест години. Тъй като самият Уорик беше играл съществена роля за победата на Йорк, трудно му беше да разбере защо старецът смята, че е логично за пореден път да го поучава. През по-голямата част от предната вечер абатът ги занимаваше с отблъскващи описания, разказани с огромно удоволствие, както външно му личеше.

Уорик разклати глава, за да я проясни. Единствената му грижа беше кралицата и армията, която идваше на юг към него. Чудно, че още не бяха пристигнали. Незнайно защо, Маргарет му беше дала време и той го беше използвал, като превърна гнева и скръбта си в укрепления и окопи. Пътят за Лондон вече не съществуваше. Войниците му бяха разкопали земята на дълбоки бразди, за да осуетят всяка кавалерийска атака срещу тях. Въжени мрежи, обсипани с шипове, бяха донесени от лондонските леярни, като всяко острие бе втъкано във възлите им на ръка. Не че никой не можеше да пробие подобна защита, но такова усилие би им взело душата. Планът на Уорик целеше да сече масивната част от армията на кралицата редица по редица, докато останала част се изтощи и облее в кръв. Чак след това щеше да прати в бой десет хиляди мъже, които да пречупят волята и последните надежди на Ланкастър. Той се смръщи при мисълта колко малко му остава на самия крал Хенри.

Хенри бе настанен недалеч от мястото, където Уорик надзираваше огромния разпръснат лагер. Кралят седеше под сянката на едър оголен дъб, загледан нагоре през клоните му, които се пресичаха в най-разнообразни фигури над главата му. Изглеждаше като изпаднал в транс. Вече не беше завързан, но нямаше и нужда.

Когато за пръв път се сблъска с простоватото невежество на краля, Уорик си бе помислил, че го премятат, тъй перфектно се справяше Хенри с ролята си. Преди пет години се носеха слухове, че младият владетел се е отърсил от сънната си забрава и е събрал някакво енергично мъжество. Уорик сви рамене при тази мисъл. Ако преди е било така, вече нямаше и следа от това. Докато той го гледаше, някакъв шум привлече вниманието на Хенри. Той сграбчи шепа пръст и се загледа с интерес в оживлението наоколо. Уорик знаеше, че ако приближи, ще му зададе въпроси, чиито отговори привидно ще разбере, но нямаше проблясък на воля, който би го накарал да стане, след като веднъж се беше настанил на едно място. Прекършен човек беше. Сякаш преди Уорик дори изпитваше съжаление към него, но това дружелюбно дете бе причината за смъртта на баща му, затова бе изпълнен единствено със студена неприязън. Родът Ланкастър не заслужаваше трона, не и ако Хенри бе единственият им кандидат за него.

Уорик обърна коня си, като леко цъкна с език и раздвижи юздите. Видя три фигури, които яздеха по периферията на лагера, и пришпори в тръс, за да ги спре. Двама от тях бяха брат му Джон и чичо им Фокънбърг, мъже от рода Невил, отдадени на каузата. Третият не беше такъв твърд привърженик, колкото и да би му се искало, макар че Де Моубрей, херцог на Норфолк, не беше сторил нищо, което да повдигне съмнения. Въпреки това той заемаше по-висока позиция и беше с десетина години по-стар от него. Вярно, че майката на Норфолк произхождаше от рода Невил, но същото се отнасяше и за братята Пърси — а те бяха предпочели да поддържат крал Хенри. Уорик въздъхна. Войната правеше странни коалиции. Заради ранга и опита му той бе дал на Норфолк престижното дясно крило, което бе разположено малко по-напред от останалата армия в огромната назъбена линия от карета. Разбира се, съвпадение беше, че Норфолк ще срещне врага първи в авангарда. Ако херцогът планираше някакъв вид предателство, там той би причинил най-малко вреда, като пак позволи на Уорик да води отчаяни защитни битки от по-задна позиция.

Той лекичко поклати глава, щом тримата мъже дръпнаха юздите. Смъртта на баща му му бе отнела радостта от света, омърсила бе някои неща, които преди приемаше за даденост, без да ги поставя под въпрос. Липсата на стареца беше като дупка в живота му, толкова голяма загуба, че бе успял само да надникне през ръба на бездната. Гледаше приятелите и съюзниците си, дори братята и чичовците си — и виждаше единствено възможните начини да го предадат.

Наклони почтително глава към Уилям, лорд Фокънбърг, но онзи приближи коня си още и протегна ръка, като Уорик бе принуден да я стисне и да привлече другия в непохватна прегръдка. Не му стана приятно да види чертите на баща си у чичо си. Трудно му беше да го гледа, пък и винаги го обземаше изгаряща неприязън, щом Фокънбърг започнеше да говори за по-големия си брат съвсем фамилиарно, все едно претендираше да го притежава единствено заради факта, че го познаваше от много по-отдавна. Правейки някакъв опит да утеши синовете му, Фокънбърг бе разказвал редица истории за детството на баща им, но никой от тях не се доверяваше на неговите версии, след като него го нямаше, за да потвърди или отрече истинността им. В очите на Уорик чичо им не беше на нивото му. Пред обществото тримата братя го почитаха, но той си представяше далеч по-голяма любов от страна на племенниците си, отколкото самите те чувстваха.

В този момент Уорик усети тъмния поглед на мъжа върху себе си, все едно нечия ръка го докосна по лицето. Досега не бе имал кой знае какво против Фокънбърг, но откакто умря баща му, със сълзите си чичо му Уилям го докарваше почти до бяс, както и с мекушавото си съжаление и проклетото му вечно докосване.

Като видя, че Уорик е готов да избухне, Джон Невил се пресегна и грубо тупна Фокънбърг по рамото. По взаимно споразумение братята бяха избрали този жест като сигнал за лично раздразнение, до който стигаха, когато някой от тях не можеше да понася повече бледото копие на баща им, което чичото представляваше. Естествено, Фокънбърг прие това за добронамерен мъжки жест, с който го включваха в някакъв вид фамилно съдружие. Тримата неведнъж едва не го бяха сваляли от седлото по този начин.

Уорик се усмихна на Джон, макар че очите му останаха студени. След смъртта на баща си Джон Невил поне бе придобил титлата Монтагю, за която отдавна си мечтаеше. Графството на Солсбъри беше наследството на Уорик, още няколко десетки имоти, замъци и големи къщи, включително и имението от неговото детство Мидълхам, където все още живееше майка му, цялата облечена в черно. За Уорик те не значеха много, но той знаеше, че Джон му завижда за земите, които го правеха най-богатия човек в Англия. Сега дори родът Йорк не би могъл да му съперничи. Но всичко това не беше важно, поне докато убийците на баща му живееха и пиеха, и се отдаваха на разгул, и се усмихваха. Не беше честно отсечената глава на Солсбъри да е вторачена в теб от защитната стена на град Йорк, докато неговите врагове благоденстват. Уорик не смееше да говори за това, макар да го чувстваше като отворена рана. Всеки опит да свалят главата му оттам щеше да ги убие всичките. Трябваше да си остане на място, изложена на ветровете и дъжда, докато синовете му вървят напред.

Погледът на Уорик отново се отправи към далечната фигура на крал Хенри, седнал и отдаден на мечтания през целия този кратък зимен ден. Джон бе поискал смъртта му, естествено, защото по-младият му брат признаваше единствено правилото око за око, зъб за зъб, баща за баща. Но в случая с Хенри Уорик подозираше, че кралят не е любимец дори сред собствените си поддръжници. Докато беше жив, той си оставаше слабостта на кралицата и верните ѝ лордове. Той беше бучката сланина в капана за вълци и последователите му не биха могли да пренебрегнат една тъй привлекателна, кралска примамка. Уорик знаеше, че смъртта на краля просто ще развърже ръцете на кралица Маргарет да издигне сина му и да направи още един опит.

Вятърът блъсна лицето му с такава сила, че влезлият в устата му въздух го задави. Погледна към бледото лице на херцог Норфолк, усещайки, че човекът се е вторачил в него и го претегля, без да каже и дума. Бяха се сдружили, докато Уорик бе раздиран от скорошната скръб, но не можеше да се каже, че са приятели. Въпреки това Норфолк не му беше сторил нищо — а това все пак значеше много след предателството на редица други.

Херцогът беше набит, с по-скоро квадратна, отколкото кръгла глава и обръсната почти до голо. На четирийсет и пет години той имаше белезите на стари битки по лицето си — без следа от каквато и да е слабост, само студена преценка. Като гледаше якото му телосложение, както бе седнал удобно на седлото, Уорик благодари на Бога, че кръвта на рода Невил у този мъж е заговорила.

— Добра среща, милорд — приветства го той.

По-възрастният мъж склони глава и се усмихна в отговор.

— Помислих си, че нищо няма да ми стане, ако дойда, Ричард — рече Норфолк. — Чичо ти се притеснява за теб.

Като че ли очите му просветнаха, когато Фокънбърг кимна мрачно. Уорик шумно вдиша през носа си. У чичо му нямаше злост, убеден беше. Под достойнството на Уорик беше да приема истинското съжаление за толкова мелодраматично, но точно то бе станало мишена за неговия гняв. Може би Норфолк в крайна сметка не беше толкова безчувствен, след като е забелязал онова, което бе убягнало на Фокънбърг.

— Някакви новини от съгледвачите? — попита Уорик и ъгълчето на устата му се присви, когато издиша.

Норфолк поклати глава, веднага станал сериозен, щом нещо касаеше работата в лагера.

— Никакви. Нито дума, само тук-там колоните от ограбени жители, които се стичат на юг с оплакванията си — той видя, че Уорик отвори уста, за да заговори, и бързо продължи: — Да, и както ти заповяда, Ричард, храним ги и ги стопляме, даваме им по една кесийка и ги пращаме на юг към Лондон. По-силните момчета караме да останат и да се присъединят към редиците ни, естествено, но доста възрастни хора и деца има, които се отправят към Лондон и разказват истории на ужаса. Когато това се разчуе, на юг няма да посрещнат кралицата с отворени обятия.

— Не е малка работа — добави брат му Джон — да я видят такава, каквато е в действителност. Как бих искал цялата страна да я опознае, както ние я познаваме! Безчестна, безверна развратница!

Уорик потрепна леко. Не че не бе съгласен с всяка дума, но по-малкият му брат беше толкова остър и невъздържан в поведението си, че приличаше на Едуард Йорк. Като че ли имаше моменти, в които и двамата не разбираха от дискретно държание, сякаш гръмогласният глас и силната дясна ръка са всичко, от което се нуждае един мъж. Тогава се сети за Дери Бруър и се зачуди дали все още е жив.

— Джон — рече Уорик, после се сети да добави за по-официално и титлата. — Лорд Монтагю, може би трябва да нагледаш обучението на хората с огнестрелно оръжие. Осемдесетина новаци пристигнаха и нямам опитни, които да обучават останалите. Още са доста бавни при зареждането след стрелба.

Той видя как брат му заинтересуван повдигна вежди — младият мъж изпитваше любопитство към новите необикновени оръжия, които излизаха от града. Уорик бе похарчил купища сребро и половината леярни и ковачници в Лондон работеха денонощно, за да снабдят хората му. Резултатите все още предизвикваха страхопочитание, когато всяка сутрин каруците пристигаха с дузини, често с по някое ново приспособление с остриета или черен прах. Всеки ден преди изгрев-слънце цели редици от наскоро обучени „стрелци“ излизаха на открито, преметнали през рамо дългото оръжие, изработено от желязо и дърво. Подредени в прави редици, те насипваха вътре едрозърнест прах, набиваха със сила топчето или пък оловните пелети, а после запушваха цевта със запушалка от вълна, за да не позволят всичко да се изсипе обратно. Учеха се в движение, макар че и сам Господ знаеше, че това оръжие съвсем нямаше обхвата на стрелите на дългия лък. Пременените в червено бойци на Уорик бяха сред първите, които пожелаха доброволно да опитат пушките, но още в края на първия ден всички ги предадоха обратно и се върнаха към старите си лъкове. Най-много ги притесняваше времето между изстрелите в сравнение с бързината, с която пускаха стрелите, с всеки дъх. Въпреки това Уорик смяташе, че пушките са надеждни като защитни средства, да разбият масирана атака например или пък да свалят от конете им група офицери. Той виждаше в тях потенциал, ако се използват в точно определен момент. Гръмовният шум, който произвеждаха, беше направо стряскащ от близко разстояние. Тестовата му редица от стрелци бе изпуснала пушките и бе хукнала да се скрие някъде от гърма и облака дим. Дори само заради това той мислеше, че ще имат своето приложение на бойното поле.

Джон, лорд Монтагю, опря пръсти в челото си. В отговор Уорик наведе глава. Щеше му се да може и той да изпита подобно вълнение. С Джон имаха по-силна връзка, откакто баща им умря, това не можеше да се отрече. Тъй както привързаността им към чичото отслабваше, другарското чувство между Ричард, Джон и епископ Джордж Невил се засилваше и затвърждаваше. В крайна сметка тримата имаха обща кауза.

Уорик и Норфолк се обърнаха почти едновременно, когато зад тях се разнесе звук от рог, високо на хълма на Сейнт Олбънс. Норфолк извърна глава, за да се ослуша по-добре, после застина, щом камбаната на катедралата „Св. Петър“ започна да бие и звукът се разнесе из града.

— Какво означава това? — Джон Невил попита чичо си, все още недостатъчно опитен, за да схване шока на останалите. Фокънбърг поклати глава безмълвен. Отговори му Уорик, потискайки собствената си паника, за да говори спокойно.

— Това е нападение. Камбаната няма да бие за нещо друго. Джон, твоите хора са най-близо. Изпрати дузина рицари и стотина от момчетата си да проверят града. Горе при абатството имам само неколцина стрелци — ранени мъже, които се възстановяват от изкълчване или счупване на кости. Върви, Джон! Камбаната няма да бие за нищо. Те идват. Докато не разберем числеността и позицията им, тук долу съм като сляп.

В миг лицето на Уорик посърна, докато Джон се отдалечаваше на бегом. Беше употребил целия месец, за да гради огромна палисада от шипове, пушки и хора по северния път — а копелетата бяха дошли откъм гърба му. Усети как лицето му гори, докато Норфолк и чичо му чакаха нареждания.

— Господа, върнете се на позициите си — каза той, — ще ви пратя съобщение, щом чуя новини.

За негово раздразнение чичо му сбута коня си да приближи и го потупа по рамото. В очите на стария човек проблясваха сълзи.

— Заради баща ти, Ричард — каза Фокънбърг, — няма да се провалим.

5.

Огромните редици на кралската армия се втурнаха нагоре към абатството. Дери не забеляза никакво колебание у Съмърсет или Пърси, щом ставаше дума да се използва преимуществото, което им даваше информацията на неговите съгледвачи. Мъжете живнаха от вълнение, отърсиха се от умората при тази възможност за атака иззад гърба на врага — да се стоварят върху му като ястреб, който се спуска стремглаво, за да притисне някое по-малко животно към земята. Мнозина бяха нанасяли неочакван удар на някого в даден момент от живота си, когато измамник или търговец не бе очаквал да му се нахвърлят. Може и да не беше много достоен ход, но изненадата бе един от основните фактори по време на война и имаше не по-малко значение от силата на оръжието. Дери откри, че и неговото сърце бушува, докато яздеше Възмездие по една улица. Огледа се на светлината на изгряващото слънце и видя огромния лагер на Уорик под себе си, разделен на три грамадни карета по протежение на северния път.

Мъжете около него не се спряха, за да възприемат гледката. Задачата им беше да отскубнат задните части на тила им, които бяха под знамето на лорд Монтагю. Тези войници щяха да са най-лошо въоръжените, всеки го знаеше. Такава битка често беше и последната, ако изобщо влезеха в бой. За мъжете, спускащи от високото през шокираните и запустели улици на Сейнт Олбънс, това войнишко формирование приличаше на окуцял елен, който изостава от стадото.

Дери нямаше особено желание да ги следва. Що се отнася до него, работата му свършваше, щом боевете започнеха. Беше довел Съмърсет и граф Пърси на точното място. Сега оставяше на тях да прободат врага. Зачуди се дали да не скицира разположението на огромните карета от мъже, които се разстилаха отвъд града, поне траншеите и основните групи, но се отказа, щом дочу рева на паникьосани гласове някъде наблизо, които отекваха в стените на абатството.

— Внимавай там, нескопосано копеле! Ето! — чу Дери и обърна коня си внимателно, за да слуша и да открие източника. Не познаваше гласа.

— Стрелци! Пазете се, стрелци! — изкрещя друг, по-писклив, по-уплашен глас.

Дери преглътна нервно, изведнъж осъзнал, че е прекрасна мишена за всеки стрелец с лък, на който ще се натъкне. Присви се върху седлото, готов да ритне с крака и да рискува да се изскубне.

Една странична врата на абатството се отвори със скърцане и от нея се подаде перчем от тъмна коса и смъртнобледа кожа, изскочи навън и се огледа. Застаналият и вторачен насреща му Дери Бруър сякаш не го обезпокои и той подсвирна тихо. Още дузина мъже навлязоха, някои куцаха и подскачаха, но държаха оголени ножове и опънати тикови лъкове. И всеки от тях имаше на някоя част от тялото си шев или превръзка от напоено в кръв платно. Видът им беше трескав: със зачервени лица и толкова блеснали очи, че определено не беше от силните емоции. Когато вдигнаха поглед към Дери, той се стъписа. Твърде късно беше да бяга. Човек, който бяга от стрели, трябваше да започне от дистанция осемстотин метра, а не от двайсетина.

Досети се, че абат Уедъмстед бе позволил да настанят ранените в абатството, за да бъдат лекувани от монасите. Винаги имаше произшествия, когато се събираха накуп мъже и огън или оръжия. Свят му се зави, а в мозъка му изплуваха думите на стария му приятел Уилям де ла Пул, който твърдеше, че Глупостта е петият конник на Апокалипсиса от Откровение на Свети Йоан Богослов. Като не знаеше латински или гръцки, Дери никога не успя да прочете този пасаж, да се увери дали е казвал истината. Под взора на вражеските войници сега имаше чувството, че може да е срещнал този конник и лаещия му смях. Потръпна.

Колоната от ранени се изниза. Само тринайсет на брой, сред тях осмина стрелци, макар че единият бе загубил окото си и със сигурност до голяма степен точността на изстрела си. Когато го налегнеше страх, Дери имаше навика да се концентрира върху дребните детайли. Простата истина беше, че ако тези мъже знаеха на чия страна е, щяха моментално да го убият.

— Вие, момчета, няма да се биете — изведнъж продума той. — Казали са ви да почивате и да оздравеете. С какво ще помогнете, като сте ранени?

— С повече, отколкото мъртви в леглото — сряза го един от тях, обладан от подозрения. — Ти пък кой си?

— Мастър Питър Амброуз. Помощник на милорд Норфолк — обясни Дери възмутен. — Имам познания по медицина и ме пратиха да наблюдавам работата на Добрите братя, евентуално да науча как се прави някой мехлем или мазило.

Той се спря, защото знаеше, че лъжците говорят твърде много. Сърцето му се мъчеше да се свие в гърдите, щом разбра, че се е представил като полезен за тези мъже. Те не биха искали да го убият, ако можеше да им помогне за раните и превръзките.

— Тогава ще дойдете с нас долу — рече същият мъж и го изгледа свирепо.

Носеше с лекота лъка си в дясната ръка и леко го полюшваше. Палецът му потриваше дървото и Дери забеляза на това място по-светло петно, получено от повторението на същото движение години наред. Изведнъж беше убеден, че стрелецът очаква той да побегне. А да побегне, означаваше стрела в гърба. Двамата се гледаха студено.

— Долу, Бруър! — чу глас от дясната си страна. Дери се хвърли от седлото, рискувайки да си счупи врата, като просто се отпусна и се плъзна надолу като мъртъв. Чу как Възмездие изпръхтя и използва тялото му за прикритие, докато бързо се измъкваше на четири крака, целият настръхнал в очакване на някоя стрела, която ще го забоде на земята. Трополенето и виковете зад него заглъхнаха, прекъснати от дива ярост. Дери продължи напред със сведена глава, докато не чу тичащи стъпки, които идваха към него изотзад, извършени с лекото равновесие на млад човек.

Незабележимо, той измъкна от връхната си дреха нож, присви крака под себе си в позиция за отскок. Бавен беше, чувстваше го. Движения, които в младостта му бяха бързи и ловки като на котка, бяха станали тромави, непохватни и бавни. За мъж, който някога се гордееше със силата и подвижността си, осъзнаването на този факт беше силно депресиращо.

Войникът, надвесен над него, протегна двете си ръце — едната стиснала окървавена брадвичка. Беше ужасно млад и видимо развеселен от необуздания му, задъхан гняв.

— Спокойно, мастър Бруър. В комбина сме, или каквото там казвате. От една и съща страна.

Погледът на Дери премина край него и се спря на купчината струпани тела, осеяни с украса от прекрасни нови бели пера. Един или двама все още мърдаха, краката им подритваха по калдъръма, сякаш се опитваха да станат. Стрелците на Съмърсет вече бяха сред тях и вадеха стрелите с безпощадна бързина. Всяка една от тях бе изработена от ръката на познавач и беше прекалено ценна, за да бъде изоставена. Сърцето на Дери се сви от съжаление към тези ранени мъже. Понякога дали ще оживееш, или ще умреш, беше въпрос на късмет. Не знаеше дали фактът, че го осъзнава, го караше да цени собствения си живот повече или по-малко. Щом смъртта можеше да дойде само защото си избрал неправилната врата, която водеше навън към слънцето, може би във всичко това нямаше никакъв смисъл — просто петият конник. Той повдигна рамене, за да отпъди подобни мисли. Едно нещо в живота му, което му харесваше, беше, че винаги се намираше някой, който искаше да умре преди него. Независимо какво друго се е случило, Дери Бруър искаше да умре последен. Това беше пътят към щастието точно сега — да надживее всеки един от подлеците.

Конят му Възмездие се прости с малко от кожата си. Стрела бе откъснала част от бута му, която още висеше на ивица кожа и от нея капеше кръв. Дери стисна очи и я освободи, и с потупване я върна обратно на мястото ѝ, успокоявайки животното с гласа си. През зимата поне нямаше мухи, които да се нароят по раните.

Още редици от стрелци и бойци се изнизаха край него и се присъединиха към тълпите, стичащи се към подножието на хълма и каретата от мъже долу. Чуваше сблъсъка на оръжия и изкрещените заповеди в ниското, точно там, където преди време се беше взирал в значително по-малката армия на Ричард от Йорк. Чуваше и барабанчиците на Уорик, които с палките си предвещаваха смърт за мъжете на кралицата, сега, както преди шест години, и спомените му се смесиха, докато вятърът се мъчеше да замрази очите му, както си бяха отворени.

Барабанчиците не успяха да удържат атаката. Дери наблюдаваше как в най-предното каре отляво се появява дупка като от отхапване, след като го нападнаха и притиснаха. Една по-подвижна войска може би щеше да успее да се обърне с лице към кралската армия — някои може и да го бяха сторили. Въпреки това половината от мъжете на Уорик стояха в окопите и рововете, обърнати на север, без да са в състояние да заемат бързо нова позиция.

Херцог Съмърсет, граф Пърси на Нортъмбърланд, дори лорд Клифорд и останалите барони вкараха хората си сред тях с мълниеносна бързина, виждайки златната възможност. Каретата на Уорик наистина щяха да се обърнат; стрелците му щяха да отстъпят, за да забавят армията на кралицата. Резултатът от битката зависеше от това доколко може да се увреди и разруши това най-задно каре, преди силите на Уорик да се преформироват, за да посрещнат в лице мъчителите си.

Дери допря буза о меката муцуна на Възмездие и се загледа в километрите обработваема земя пред себе си, доволен, че се е измъкнал от схватката. Моментът би могъл да е дори красив, ако не беше сблъсъкът между двете армии на откритото поле. От такова разстояние едва виждаше знамената. Със сигурност беше твърде далеч, за да разпознае отделни хора или пък нещо повече от основните движения и атаки — като стада, придвижващи се по земята.

Когато беше млад, бе участвал в подобни бойни редици. Той отметна глава, усещайки как тръпка минава по целия му гръбнак, сякаш кожата му искаше да се отдели. Знаеше, че там долу е ужасна касапница, като в последните шеметни моменти от нея всичко се свеждаше до това двама мъже да се втурнат един срещу друг с боздуган или острие в ръка, и с волята да стоят изправени, докато другият падне на земята. А после отново и отново, докато едва можеха да вдигнат меча си, когато поредният противник приближи, бодър и усмихнат, и замахне с оръжие.

Уорик седеше, хванал поводите в безчувствените си ръце с полузамръзнали пръсти, които стискаха кожата. Дъхът му излизаше на пара, но с дебелата вълнена дреха под ризницата му беше достатъчно топло, и тази топлина се подклаждаше още от гнева и възмущението. Чуваше как капитаните му крещят заповеди всички да се обърнат с лице към врага, но над тях, пред очите на всички, улиците на Сейнт Олбънс се превръщаха в потоци от бойци, които изтичаха върху равнината и отхапваха от редиците на Монтагю парчета, сякаш киселина ги поглъщаше. Уорик поклати глава — беше толкова бесен на себе си и на тях, че едва си събираше ума, за да води командването. Но го правеше. Конят му и личната му стража станаха център за галопиращите пратеници, които влитаха, за да чуят заповедите, а после отлитаха с викове към останалите да им изчистят пътя. Капитаните му си знаеха работата, но кентските и лондонските войници бяха необучени, несвикнали с бързи маневри на полето. Това бе една от причините толкова силно да зависи от укрепената позиция срещу по-опитната армия на кралицата. Знаеше, че хората му имат кураж, но трябваше да им се казва кога да стоят и кога да се оттеглят, кога да заграждат и кога да подкрепят, кога да нападат. По-основните движения бяха грижа на най-старшите офицери, докато бойците с едри десници и обикновени войници водеха малките битки с остро желязо в ръка.

Уорик върна тичешком назад всичките си стрелци в две групи по фланговете. Стисна юмрук, когато те започнаха да пускат облаци от стрели срещу мъжете, които продължаваха да прииждат от хълма. От това разстояние и една на десет нямаше да улучи, но силите на кралицата щяха да се движат по-предпазливо заради тази свистяща и жужаща вихрушка.

Уорик изпрати едно момче да поднесе поздравленията му на Норфолк. Без да е виновен за това, оказа се, че авангардът на херцога е възможно най-далеч от боевете. Той изобщо не се беше придвижил, откакто се върна при хората си. Уорик нямаше представа дали другарят му бе замръзнал в шок, или пък просто изчакваше да разбере как най-добре да използва войската си. Вестоносецът тръгна без заповед, само с очакването да донесе нещо, казано от него.

След като свърши и това, Уорик се отърси от последните остатъци на летаргията, която беше забавяла мислите му. Собственото му каре от три хиляди мъже се обърна, доколкото можа, мъжете наизскачаха от укрепленията и окопите. Сърцето му се късаше да гледа, но половината от преградите, които бе поставил за врага, се бяха превърнали в дразнение за собствените му хора, принудени да ги преодоляват. Усуканите шипове, които бяха разпръснали по земята, бяха потънали наполовина и това ги правеше невидими в калта. Конниците трябваше издалече да заобикалят полетата, където ги имаше, от страх да не наранят животните. Бавна работа беше и Уорик продължаваше да командва и да измъчва офицерите си. Брат му Джон беше попаднал в центъра на най-ожесточените боеве и знамената му сякаш удържаха една приливна вълна наоколо си, която заплашваше да се разлее на всички посоки.

Тогава Уорик се сети за крал Хенри. Още виждаше дървото, под което той седеше, без да е помръднал. Намираше се достатъчно близо до армията на съпругата си, та да може да отиде там, но нямаше нито толкова ум, нито воля за това. Уорик притисна с ръкавица оголеното си чело, достатъчно силно, та да остане отпечатък от металните люспи. Въоръжените с пушки войници се събираха в нестройни редици. Стрелците с лъкове бяха забавили врага. Пехотинците му бяха готови да настъпят.

Уорик изпрати една проста заповед на Норфолк, като го призова да влезе в бой. Не знаеше дали може да спаси брат си Джон или дори цялото ляво крило, но все още можеше да обърне битката и да предотврати пълно поражение и хаотично отстъпление. Промърмори си под нос това с нарастващо отчаяние.

6.

Крал Хенри скочи на крака, когато край него минаха цели потоци от войници. Коленете го боляха, но искаше да се изповяда на абат Уедъмстед. Старецът изслушваше греховете му всяка сутрин, изключително тържествена и пищна церемония, която по същество беше съвсем тиха, тъй като Хенри шепнешком му разказваше за своите вини и неуспехи. Знаеше, че е загубил добри мъже заради слабостта си и лошото си здраве, мъже като Уилям де ла Пул, херцог Съфолк; мъже като Ричард, херцог на Йорк, и граф Солсбъри. Хенри усещаше всяка смърт като още едно бреме върху плещите си, което усукваше костите му, притискаше го надолу. Беше харесвал Ричард Йорк, много. Беше се наслаждавал на разговорите си с него. Този добър човек не знаеше колко е опасно да застава срещу краля. Небесата крещяха срещу такова богохулство и той знаеше, че гордостта погуби Йорк; въпреки това беше и грях на краля, защото не принуди Йорк да го разбере. Може би, ако той бе накарал тази истина да зазвучи в ушите му, човекът още щеше да е жив.

Кралят чуваше какво говореха в лагера, чу за съдбата на Йорк и Солсбъри, и на сина на Йорк, Едмънд. Стана свидетел на болката и омразата, причинени от тези смъртни случаи, неутолимата жажда за мъст, която водеше всички в тъмните земи, как започваха да падат, завъртени във вихъра ѝ, все по-надолу и по-надолу. Под тежестта на тази вина Хенри не беше много повече от едно ярко петънце в бездната, слабо и едва мъждукащо.

Край неговия дъб хиляди войници от армията на кралицата бягаха, клатеха се, яздеха, изливаха се откъм града с лица, зачервени от бясното спускане по хълма. Двама рицари останаха край краля, миниатюрен застинал остров, останал неподвижен след хаотичното отстъпление на Невиловите редици. По-старият, сър Томас Кайриъл, беше огромен мъж, сивокос ветеран от две-три десетилетия воини. Мустаците и брадата му бяха омаслени и увиснали не по-малко от угрижената му физиономия.

Хенри се чудеше дали да не повика някого от преминаващите пехотинци, да каже, че иска да го заведат горе при абата. Вдишваше дълбоко студения въздух, защото знаеше, че така мисълта му се изостря. Наблюдаваше мъжете и някои от тях се обръщаха към самотната фигура, застанала с една ръка, облегната върху ствола на старото дърво, която им се усмихваше, докато те препускаха напред към смъртоносната схватка. Един или двама му отвърнаха с агресивни жестове, по някакъв начин раздразнени от миролюбивото и добронамерено лице, толкова не на място на бойното поле. Те прекарваха палци през гърлата си, надигаха юмруци, докосваха зъбите си или бодяха с два пръста въздуха в посока малката им групичка. Движенията им напомниха на Хенри за учителя му по музика в Уиндзор, който разсичаше въздуха с ръце, за да наложи тишина преди всяко изпълнение. Това беше един по-щастлив спомен и той отпърво затананика, а после и запя с глас народни песни, почти в такт с ритъма на преминаващите мъже.

Сър Кайриъл прочисти гърлото си, а лицето му стана аленочервено.

— Ваше Височество, макар че това е една чудесна, силна песен, може би тя не е подходяща за момента. Смятам, че е твърде сладникава за ушите на войници. Поне със сигурност е такава за мен.

Рицарят се обля в пот, а кралят се засмя и продължи да пее. Идваше ред на припева, а как да откажеш на песента собствения ѝ припев — старият Кайриъл ще го разбере, щом го чуе.

„И когато отново видим зеленина, чучулигите пеят за пролетта…“

Един от преминаващите рицари в доспехи обърна глава при звука на весел глас на такова място. Боят се водеше не много далеч, с писъци, със свистящи стрели и тътен от сблъсък на метал, които се смесваха с ръмжащия вой на хората. Те всичките познаваха добре тази музика. Високият тенор, който лееше песен за пролетта, беше достатъчен, за да накара рицаря да спре и да вдигне шлема си.

Сър Едуин де Лайз усети как сърцето му тупти под ризницата, докато се взираше през оголелите дъбови клони. Огромното дърво изглеждаше мъртво, въпреки това простираше изкривените си издънки в диаметър от петдесет крачки, чакайки зеленината да се възроди. В подножието на масивния дънер двама рицари стояха на стража край друг мъж с извадени и опрени в земята мечове. Приличаха на каменни статуи, неподвижни и изпълнени с достойнство.

Сър Едуин беше виждал крал Хенри още веднъж преди това, в Кенилуърт, макар и от разстояние. Внимателно, той слезе от коня и метна поводите през главата му, за да го води. Мушна се под най-външните клони и свали изцяло шлема си — показа се младо и зачервено от страхопочитание лице. Сър Едуин бе рус и имаше рошава брада и мустаци, от векове неподстригвани поради похода и дългото нападение. Пъхна шлема си под мишница и приближи до тримата мъже. Видя как двамата, оградили невъоръжения в средата, се напрягат. Забеляза и изцапаните им, по-овехтели, но качествени дрехи.

— Крал Хенри…? — прошепна зачудено. — Ваше Височество?

При тези думи Хенри спря да пее. Погледна нагоре с празни като на дете очи.

— Да? Дошъл си да ме заведеш на изповед ли?

— Ваше Височество, ако ми позволите, ще ви заведа при съпругата ви, кралица Маргарет — и при сина ви.

Ако рицарят бе очаквал бурна благодарност, остана разочарован. Хенри наклони глава и се смръщи.

— Ами игуменът Уедъмстед? За изповедта ми?

— Разбира се, Ваше Височество, каквото заповядате — отвърна сър Едуин. Погледна нагоре и усети лека промяна в позата на по-възрастния рицар.

Сър Кайриъл поклати бавно глава.

— Не мога да ви позволя да го отведете.

— Не ставайте глупак, сър. Огледайте се — рече младият. — Аз съм сър Едуин де Лайз от Бристол. Вашето име?

— Сър Томас Кайриъл. Другарят ми тук е сър Уилям Бонвил.

— Вие сте хора на честа, нали така?

Този въпрос докара гневна искра в очите на сър Кайриъл, но все пак той се усмихна.

— Тъй са ми казвали, момче, да.

— Разбирам. Въпреки това държите законния крал на Англия затворник тук. Предайте в ръцете ми Негово Височество и аз ще се погрижа да се върне при семейството си и верните си лордове. Иначе ще трябва да ви убия.

Сър Кайриъл въздъхна, почувствал възрастта си, изправен пред простичката вяра на този младок.

— Дал съм дума, че няма да го оставя. Не мога да сторя това, което искате.

Знаеше, че ударът идва, преди още да е започнал. Някой по-опитен боец би извикал подкрепление от другарите си, може би дори неколцина стрелци, които да му гарантират преимущество. Но в своята младост и сила сър Едуин де Лайз не си бе представял бъдеще, в което да може да се провали.

И в момента, в който той тръгна да изтегля меча си, Кайриъл бързо пристъпи и с пълна сила заби тясно острие в гърлото му, после се дръпна със скръбно изражение, изписано по дълбоките бразди на лицето му. Мечът на младия рицар тракна обратно в канията си. Двамата кръстосаха поглед — очите на сър Едуин бяха разширени от изненада, когато почувства как кръвта му избликва, а дъхът му разпръсква капки от гърлото.

— Истински съжалявам, сър Едуин де Лайз от Бристол — тихо промълви Кайриъл. — Иди при Бог сега. Ще се моля за душата ти.

Тази сцена не остана незабелязана. Когато тялото на младия воин се строполи с трясък, наоколо се разнесоха гневни, предупредителни крясъци. Преминаващите бяха готови да се бият, с ускорен пулс и зачервени лица. Приличаха на диви кучета, които са уловили мириса на кръв във въздуха, но въпреки това не скочиха веднага върху сивокосата фигура в сребристи доспехи, която ги предизвикваше с поглед. Мнозина от тях предпочетоха да извърнат поглед, оставяйки тази задача за другите. Но имаше достатъчно. Някакви мъже, въоръжени с овощарски секири, приближиха до дървото и нападнаха рицаря, който бе убил един от техните хора. От небето се изсипа дъжд, чиито ледени струи в миг ги заляха и охладиха.

Сър Томас Кайриъл не повдигна повторно меча си. Скръбен и засрамен, той само извърна глава така, че да открие врата си, като още първият удар го свали мъртъв на земята. Другарят му се бореше и крещеше, докато не повалиха и него и не набиха навътре с дръжката на брадва металната пластина, която пазеше гърлото му, и той се задуши в доспехите си.

Облегнал рамо на дървото, крал Хенри леко потръпна, макар че причината беше в студа и дъжда, които караха кожата му да настръхне като на коледна пуйка. Той наблюдаваше смъртта на похитителите си с не повече ужас или интерес, отколкото би гледал как оскубват същата такава птица за трапезата. Когато схватката приключи и присъстващите се обърнаха към него, кралят отново тихичко настоя да го отведат при абата за изповед. Тогава пристигнаха по-старши войници, които го поеха, изпълнени със страхопочитание при този неочакван късмет. Те бяха дошли да освободят краля и той попадна в ръцете им още в първите минути на битката. Ако някога бе имало знак свише, че Бог стои на страната на Ланкастър, то това бе именно този момент.

Джон Невил, лорд Монтагю, залиташе, а дъхът му излизаше на пресекулки все едно дробовете му се свиваха като бъбреци, забучени на шиш над огъня. По доспехите му се стичаха ручеи кръв, плъзгаха се и променяха посоката си по намаслената повърхност. Както гледаше объркан червените ленти, бавно си припомни силния удар, който беше понесъл преди малко. В ъгълчетата на полезрението му избухваха бели искри, които избледняха, щом шумът от боевете се върна. Един от личните му пазачи го гледаше втренчено и сочеше към окото му.

— Можете ли да виждате, милорд? — питаше го човекът със странно приглушен глас.

Джон кимна раздразнено. Естествено, че можеше да вижда! Разтърси глава отново и видя, че щитът му е паднал. Дъждът превръщаше всичко в кал, но боят продължаваше. Монтагю премига и мъглявината се разсея, заменена от викове и тътен. Осъзна, че е понесъл върху шлема си силен удар. Виждаше го до краката си, силно вдлъбнат навътре в заоблената си част. Погледна нагоре, когато до него, залитайки, спря едно момче. Беше дотърчало през придвижващите се редици като заек през горичката, и подаде нов шлем на своя лорд и господар.

Момчето сведе глава, докато му подаваше излъскания шлем, видимо задъхано.

— Благодаря — успя да издума Монтагю.

Нахлузи го набързо върху главата си, като усети как от бузата му се отлепва засъхнала кръв и новата болка изостри възприятията му. Изтегли меча си и погледна острието, застанал абсолютно неподвижно, докато навсякъде около него силите на кралицата настъпваха все по-напред и по-напред.

— Милорд, моля, елате с мен сега. Трябва да се оттеглим за известно време.

Рицарят го хвана за лакътя и го задърпа. Монтагю се отърси от него, почувствал отново слабост, но и гняв. Преглътна надигащия се порив за повръщане и едва не се задуши, когато той дойде до гърлото му без предупреждение и изгори вътрешността на носа му. Травмите на главата са странно нещо. Познаваше един човек, който загуби обонянието си след подобен удар, а друг пък се лиши от милостта си, дори към собственото си семейство.

Като млад рицар в добра форма, Джон Невил от години бе наясно, че яростта може да накара човек да извърши невероятни подвизи. Не му правеше впечатление, ако се изправи пред въоръжени войски. Беше го сторил преди в Сейнт Олбънс, когато паднаха лордовете Съмърсет и Пърси. Синовете им не бяха такива герои, те нямаше да го накарат да се страхува. Макар че внезапното появяване на вражеските войски го беше изненадало, месецът, прекаран в чакане и строеж на защитата на брат му, го бе отегчил неимоверно. Изпита едва ли не облекчение, когато забиха камбаните, независимо от шока заради идващата от юг атака. Джон Невил стисна кожения калъф на дръжката на меча, почувствал, че има нужните сили. Все още имаше шанс да хване меча и да го забие в лицето на врага, може би дори в самия човек, който беше посякъл баща му. Зашеметен от болката, спомни си, че е изревал заповеди и е пратил вестоносци обратно, за да иска подкрепление. Усети вкуса на кръв, която слепи устните му. Вече бяха разбили първите му разкъсани редици, атакуващи и виещи.

Хиляди мъже се бяха спуснали от хълма към неговата позиция, приливна вълна от бойци на кралицата, награбили брадви, мечове и лъкове. Омразата му бе преминала в чувство на страх, докато масираните тълпи раздираха фланга му. Спомни си как един умиращ рицар го завлече надолу и как с рев и неистово усилие бе успял да го откъсне от себе си. Друг бе дошъл тичешком, разчитайки на скоростта и тежестта на доспехите си, за да пробие през вдигнатите насреща му щитове. Рицарите на Джон Невил изпопадаха, макар че с удари повалиха нападателя му на земята. Още двама мъже с градинарски секири дотърчаха, а дъждът премина в порой.

Монтагю си спомняше съвсем ясно този момент — как небето изведнъж се изпълни с бледи капки, докъдето стигаше погледът и хълмът на Сейнт Олбънс се разми в мъглявина. Мъжете се хлъзгаха и падаха в мокрото и в калта с извити под странен ъгъл крайници; писъците им бяха по-пронизителни и от предсмъртните викове.

Джон Невил разтърси отново глава, осъзнавайки, че е стоял твърде дълго неподвижен, като окървавена статуя. Усещаше как скалпът му пулсира, но вихърът от мисли се забавяше, изясняваше. Той е Джон Невил. Той е лорд Монтагю. Той може да се движи. Зад гърба му прозвуча рог и разбра, че Уорик обръща армията, че вади основното централно каре от насипите и окопите. Норфолк сигурно язди по откритите флангове, стъпвайки внимателно през осеяната с шипове и капани земя, за да стигне до онова, което преди беше лагерът с провизии — най-безопасното място на бойното поле.

Джон Невил премигваше, за да изчисти от очите си дъжда и кръвта. Пазачите му май си бяха отишли, стоеше съвсем сам. Обърна се, за да види врага, и в този момент го бутнаха на земята, по гръб в калта, с наполовина забита в бронираните му гърди брадва, и тежкият крак на някакъв мъж стъпи върху главата му.

— Мир! Аз съм Монтагю! — изкрещя той въпреки болката, плюейки кал и мръсотия. — Джон Невил. Мир!

Не беше сигурен дали е извикал на глас молбата за милост и откуп, или пък тя само отекваше вътре в стените на черепа му. Очите му се забелиха и той не усети как тялото му се вдигна заедно с брадвата, и как после тупна шумно обратно в калта, когато острието се освободи от метала.

7.

Изправен върху стремената, Уорик с ужас наблюдаваше как войската на брат му бива погълната. Най-далечното крило бе превзето, но той го видя, останал сам. Не беше за повече от няколко мига, но те му се сториха векове, докато битката вилнееше около тази неподвижна точка.

Всичките му пазачи бяха избягали или бяха паднали убити, а знамената на Монтагю лежаха стъпкани в калта. Уорик усети, че диша със затруднение, не можеше да откъсне поглед от тази сцена и, стиснал здраво юздите, чакаше по-малкият му брат да бъде убит. Настана тишина, целият шум, който вестоносците и капитаните му вдигаха наоколо, остана без отговор. Уорик изведнъж пое дълбоко ледения въздух и почти простена, щом видя как ред войници с брадви пометоха с крясъци Джон на земята. На разстояние половин километър един от друг те бяха разделени от хиляди войници, окопи, каруци и оръдия. Но той не виждаше нищо друго.

Затвори очи и ги стисна силно. После ги отвори, кървясали, свил устни до кръв. Дъждът се усили, направи от наметката му скулптура от подгизнали гънки и накара коня му да запръхти и да пръска капки из въздуха.

Обърна се към капитаните и видя, че чичо му Фокънбърг е приближил. На почервенялото му лице бе изписан праведен гняв. Уорик изстреля серия от заповеди, след като ясно видя в главата си картината на бойното поле; раздаде команди за отделните части, които щяха да задържат позициите. Половината от армията на кралицата все още се спускаше по хълма. Ако успееше да заздрави разредените редици на Джон, не беше късно някак да укрепи фланга. Северните диваци на Маргарет щяха да са като овце, тичащи към наредените пред тях касапи. Тогава нямаше да има значение колко е успяла тя да събере за бой. Щеше да ги смели ред по ред — и имаше оръжието да го направи.

— Чичо, това е за теб. Докарай оръдието — извика той на Фокънбърг. — Нека стрелците ми с лъкове и войниците с пушки да стоят там за поддръжка. Избери позиция и ги подготви. Разбираш ли ме? Оръдия, бомбарди и кулверини. Щом дам заповед, не искам стрелбата да намалява, докато не ги отблъснем и разгромим.

— Ще ги спрем тук, Ричард — отвърна чичо му, — заклевам се.

Уорик се взря в него с леден поглед, докато онзи обърна коня си демонстративно и препусна, събирайки след себе си куп сержанти и наемни войници, които да изпълнят заповедта.

Боевете продължаваха от лявата страна на Уорик, а едва крепящите се войници на Джон бяха избутани назад върху труповете на убитите. Не беше никак поучително. Тези мъже знаеха, че са най-слабото звено в армията на Йорк — старците и момчетата, еднооките и престъпниците. Наистина те не бяха страхливци, но никой командир не би рискувал защитата си да разчита на това дали подобни мъже биха удържали. Те нямаха особено гордост — а тук гордостта имаше значение.

Уорик вдигна очи, като чу тракането на лъковете, и въздъхна облекчено, щом видя на хоризонта дългите редици на собствените си стрелци в червени покривала. Знаеше, че сигурно ругаят и псуват дъжда, защото мразеха влагата, която изкривяваше лъковете им и разтягаше ленената тетива. У тези мъже пък гордостта беше в излишък. Те биха стояли до безкрай, обзети от праведен гняв, срещу онези, които им причиняваха това. Той кимна доволно, обнадежден от несекващото дрънчене на стрелите.

Нападението се забавяше, затлачваше се и това даваше нужното време на капитаните му да образуват цяла редица от органови оръдия. Все едно дали бяха направени от желязо, или бронз, огромните топове тежаха тонове. Някои бяха качени на лафети, докато други трябваше да бъдат влачени на дървена шейна, приличаща на лодка, теглена от пъшкащи впрегатни волове. Тези оръдия изискваха огромен брой войници, понякога до двайсет, за да бъдат придвижени, заредени и да стрелят — мъже, които в друг случай биха били в редовете с останалата войска. Въпреки това те бяха неговата радост, неговата гордост.

Уорик избърса от челото си потта и дъжда. При цялата му външна самоувереност положението му все още беше близко до отчайващо. Не можеше да си позволи да мисли, че Джон ще падне. Толкова скоро след загубата на баща им това щеше да му дойде твърде много.

Помисли си, че направо му се доплаква, като гледа как влачат оръдията му. Те бяха поставени в специални легла, в структури от торф и тухли, нагласени и прицелени, заобиколени от навеси, които да пазят ценния барут. И всичко това сега беше изровено и разрушено. Черно-бронзовите тръби блестяха на дъжда, едва покрити с платно, което по-скоро се подмяташе под колелата и им пречеше, та трябваше да се издърпва, отколкото предпазваше отвора, който водеше до огневата камера. Все пак десетина от най-големите оръдия бяха страховита гледка, наредени едно до друго и с по-малките кулверини помежду им. Мангалите бяха докарвани на групи от по четирима, които мъкнеха греди като гребла, а желязната клетка, пълна с въглища, се вместваше между тях. Уорик чуваше как пламъците съскат и пращят с усилването на дъжда. В бързината някои се изсипаха и по мократа земя припълзя огромна вълна от пара.

Зад топчиите идваха стотици, въоръжени с ръчно оръжие. Те тичаха с почернени лица и пушки, увити в платно, които носеха на рамо. Някои вече бяха заредили дългите цеви, бяха насипали вътре черните зрънца и запалили бавния фитил, който се виеше като змия, готов да бъде поставен. Огнестрелното оръжие беше доста по-евтино от арбалетите и хората имаха нужда само от един ден, за да се научат да боравят с него. Уорик поклати глава с изумление. Дъждът все повече се усилваше, облаците на небето над главите им се сгъстяваха. Щеше да е чудо да се види как действа новото оръжие, ако изобщо сработеше.

Редица след редица армията на Уорик се обръщаше към звука от метален сблъсък. Бойците в червено облекло им осигуриха време със стрелите си по крилата, докато левият фланг на Монтагю отстъпваше без командира си, мъжете спираха само за да си поемат въздух и да изругаят, окървавени, след като веднъж преминеха линията на топовете.

Тогава навлязоха редиците с огнестрелно оръжие в ръце, за да посрещнат врага прави, с приведени в дъжда глави. Земята беше хлъзгава и те залитаха и псуваха, докато успеят да вдигнат пушките на раменете си и да погледнат в цевта с едно затворено око.

— Стреляйте! — прошепна Уорик.

Сержантите му изреваха заповедта и надолу по редицата изникнаха облачета дим, щом мъжете допряха фитилите към влажния барут. Авангардът на кралицата не се стресна и продължи напред в изряден ред. Те не виждаха заплаха сред онези, които стояха пред тях.

Пукотът, който разцепи въздуха, приличаше повече на съскане, отколкото на гръм. Щипещ пушек изненада кралската армия и спря устрема ѝ. Тук-там се появиха празнини на местата, където мъжете падаха — улучени или умрели. Преди останалите да могат да реагират, артилеристите на Уорик им обърнаха гръб и хукнаха зад линията на тежката артилерия, за да презаредят. Сред силите на кралицата се надигна вой от объркване и гняв — и топовете им отговориха. От толкова близко дори най-слабият изстрел разкъсваше редиците им и наоколо се разхвърчаха крайници и кости. Тъй като врагът беше в непосредствена близост, въоръжените с пушки веднага приближиха горещия фитил към барута в огневата камера, после само побягваха, докато целият свят се разтрисаше.

Уорик усети, че сърцето му бие лудо. Насред пушека и пръстта сред кралските войници проблесна злато, след това всичко се скри зад сиви облаци. Мъжете се хвърлиха на земята в паника, запушвайки си ушите от тътена, който притискаше телата им и ги оглушаваше. Неколцина от тях, които бяха близко до пушките, но се бяха спасили, се втурнаха напред, обзети от някаква лудост, с вдигнато оръжие, пищящи, а смърт бе изписана в подивелия им поглед.

След като топовете изстреляха залп, фронтът им бе преодолян. Изпука един последен изстрел, зад линията на кралските редици, може би от по-дълъг фитил или пък заради влажния барут. Каменното топче се вряза в тичащите мъже. Всичко останало беше затихнало. Уорик стисна юмруци, когато започнаха да разсичат войниците му, след като пушките им бяха станали по-непотребни и от пръчки. Трийсетина от тях се помъчиха да спрат отстъплението и той наблюдаваше с отчаяние как останаха в редица и вдигнаха оръжие да се прицелят. Духът му спадна, като видя как се вглеждат в цевта, издърпват на място фитилите и се образува единствено малко, влажно облаче или пък съвсем нищо.

Дъждът се беше намесил и развалил момента, и в армията на кралицата знаеха едно: стрелците с лък и арбалет трябваше да се втурнат. Стигаше се до старата равносметка между силата на копието или стрелата за лък, или пък болта за арбалет — и най-древното познание, че ако се добереш достатъчно близо, един замах с градинска секира би бил най-добрият отговор.

Откъм войската на кралицата се надигна неистов вой, ужасяващ звук за артилеристите, които още се бореха с овлажнения барут, изстъргваха го с пръсти и се бавеха да намерят сух в торбата си или пък в рога. Мъжете, които им се нахвърлиха, носеха брадви и войнишки ножове, които нямаше да се повредят от дъжда. Още няколко пушки изпукаха и повалиха неколцина войници, но останалите им другари падаха разсечени или намушкани.

Целият батальон на Монтагю бе прегазен, нещастните му останки хукнаха назад, за да се смесят с по-силния център. Това бяха най-добре въоръжените рицари на Уорик, кентските му ветерани и капитани.

Уорик бе заобиколен от знаменосци и дузина пазачи, чиято единствена задача бе да го предпазват. Той се огледа, щом чу от дясната си страна гневни викове, после нареди на хората си да пропуснат херцога на Норфолк.

Норфолк приближи със собствената си група ездачи, всичките облечени в неговите цветове. Господарят им отново не носеше шлем. Той изгледа кръвнишки Уорик изпод гъстите си вежди, а главата му приличаше на куб върху якия му врат.

С жест Уорик го покани по-близо. Норфолк беше на около четирийсет, в разцвета на силите си, макар и странно блед. Той пак съжали, че не смее да се довери напълно на този човек. И преди бе имало предателства между родовете на Йорк и Ланкастър. Но не можеше да си позволи още една грешка, след като всички звезди се бяха скупчили в полза кралицата.

— Милорд Норфолк — рече Уорик, щом онзи приближи, като по този начин призна по-нисшия си ранг, заговаряйки го първи. — Независимо от лошото начало, смятам, че ще успеем да ги удържим.

За негово раздразнение, Норфолк не отговори веднага. Сякаш си правеше собствени преценки, оглеждайки внимателно разбития им тил, изоставените топове и масите, които все още се стичаха надолу към града. Поклати глава и погледна нагоре към дъжда, който се изля върху оголените му теме и лице.

— Бих се съгласил с вас, ако дъждът не беше повредил цялото огнестрелно оръжие. Милорд, нима са отвели краля?

Сега беше ред на Уорик да хвърли поглед назад през рамо към огромния дъб, вече останал далеч зад редиците на кралицата.

— Сякаш дяволът ни донесе такъв късмет, че Хенри да попадне точно на пътя им — отвърна. — Смятах, че е в безопасност в тила, където никой не може да го достигне.

Норфолк сви рамене и се изкашля в шепата си.

— Тогава те са взели онова, за което са дошли. Тази битка приключи. Сега ще е най-добре да се оттеглим. Загубите ни са малки — със сигурност по-малко от шестстотин души.

— И сред тях е брат ми Джон — добави Уорик.

Собствената му преценка за загиналите беше далеч по-висока, но Норфолк се мъчеше да смекчи новината за поражението. Уорик не успя да си наложи да почувства нужното възмущение, което иначе би трябвало да изпита при такъв съвет. Дъждът се лееше и всички бяха мокри, беше им студено, трепереха, както седяха на седлата си, и се гледаха в очите. Херцогът казваше истината — залавянето на крал Хенри още в първите минути означаваше, че битката е загубена, преди да е започнала истински. Уорик прокле дъжда и Норфолк се усмихна.

— Ако решите да се оттеглите, милорд Уорик, тогава армията ще остане почти непокътната и без видима загуба на достойнство. Едуард Йоркски скоро ще пристигне и тогава… е, тогава ще видим.

Норфолк звучеше убедително, но в тъжното си настроение Уорик почувства как го жегна раздразнение. Едуард щеше да внесе в похода пълен хаос, крясъци и инатливост, сигурен беше. Въпреки това, както и при баща му преди това, в рода Йорк течеше кралска кръв и той имаше по-големи претенции за трона от всеки друг освен самия крал Хенри. Кръвната връзка излъчваше мощ, това беше простата истина. Уорик прикри раздразнението си. Ако победяха Ланкастър, единствено Йорк можеше да заеме престола, все едно дали го заслужаваше.

В този момент Уорик имаше по-неотложни тревоги. Хвърли продължителен поглед към бойното поле и лицето му се сви при мисълта, че отстъплението на север щеше да го преведе през всяка една от безполезните защити, които беше подготвил.

Погледът му се спря на мястото, където бе видял брат си да пада. Ако още беше жив, щяха да го задържат за откуп. Само можеше да се надява на това. Уорик напълни дробовете си с мразовит въздух и усети, по внезапно залялата го вълна на облекчение, че това е правилното решение.

— Отстъпление в пълен порядък! — изкрещя той, изчаквайки капитаните му да подемат вика. Простена на глас при мисълта, че изоставя прекрасните си топове, но тази част от полето вече беше завзета. Нямаше връщане назад дори само за да зачукат шиповете и да ги повредят тъй, че никой да не може да ги използва. Той знаеше, че ще трябва да отлее нови, по-големи оръдия с водоустойчиви покривала над зарядните камери в северните леярни.

Заповедта му бе повторена стотици пъти из бойното поле. В друг някой ден врагът може би щеше да отговори с натиск, омаян от миризмата на победата. Но в проливния дъжд и в лепнещата кал редиците им спряха още щом се появи първата свободна зона, останаха на място и бършеха дъжда от очите и косите си, докато армията на Уорик им обръщаше гръб, за да се оттегли.

Маргарет седеше в приятното помещение на странноприемницата, стоплено от сухите пънове в огъня. Собственикът беше изпратил цяла свинска глава, която сложиха да къкри за кралицата. В казана тя бълбукаше в тъмен сос, със зеленчуци и боб. Докато Маргарет гледаше вътре, някоя част от бледата зурла или муцуната току изплуваше и я зяпваше, преди отново да потъне и изчезне. Странно я впечатляваше това и тя се взираше като замаяна, докато наоколо хората ѝ сновяха насам-натам. Синът ѝ Едуард седеше смълчан и сърдит, защото му забраниха да бута свинската глава с пръчка.

Обичайните посетители бяха отпратени заради стражите и сина ѝ. Беше чула шум от нещо като схватка на улицата, когато някакви местни момчета се опитаха да възразят. Личната ѝ стража от шотландци и англичани с удоволствие ги бе прогонила, като помагаха на по-бавните с ботуш в задника. Градът в района на странноприемницата се беше смълчал и тя чуваше единствено тропота на дъжда по покрива, шепота на гласове и монотонното съскане и пропукване на огъня. Потри дланите си една в друга и с нокти ги почисти.

И преди беше виждала битки — достатъчно, та да не ѝ се ще да вижда пак. Потръпна при спомена за пищящи мъже, с гласове по-тънки от женските или от заклани животни, които квичат в агония. При всички други житейски ситуации виковете от болка предизвикваха някаква реакция, усилие да бъдат спрени. Съпругата тичаше при съпруга си, ако той се посече с брадвата. Родителите хукваха при детето, което крещеше от треска или заради счупена кост. Но на бойното поле и най-грозните писъци и ридания оставаха безответни, дори по-лошо, разкриваха слабостта на ранения и привличаха хищника отсреща. Маргарет се вторачи в клатушкащата се във водата свинска глава, която я гледаше, и извърна поглед. По ръцете ѝ преминаха тръпки.

Отвън дочу коне и виковете на мъже, които подадоха тайната дума за деня на пазачите. Дери Бруър бе настоял за тези неща, като заяви, че ще бъде глупак, ако позволи да заловят кралицата заради липсата на няколко детински пароли и ритуали. Маргарет се смръщи, като чу гласа, който отговаряше на въпросното име, чудейки се защо главният ѝ шпионин се е върнал от Сейнт Олбънс. Битката нямаше как да бъде спечелена толкова рано през деня, нали така?

Синът ѝ се надигна и изтича към отворената врата, като махна с ръка за поздрав. Маргарет изведнъж вдигна очи, щом усети, че той млъква ненадейно и се ококорва. Почти бе станала от стола, когато чу тракането на оръжието на мъже в доспехи, които коленичеха върху камъните на улицата. Гласът на Дери се извиси по-силно.

— Господа, предавам ви Негово Величество крал Хенри Английски, лорд на Ирландия, крал на Франция и херцог на Ланкастър — каза той.

Ясно чуваше доволството в гласа му. Отиде до вратата и подмина сина си, все още застанал със зяпнала уста като някой селски идиот. Когато полите ѝ го пометоха, Едуард сякаш се разбуди и се втурна навън с нея, на дъжда.

Маргарет не беше виждала съпруга си от осем месеца, откакто бе спасила себе си и сина си, оставяйки Хенри сам в палатката му в Нортхамптън. Почувства, че се изчервява при мисълта, че той може да я укори, но въпреки това вдигна високо глава. Уорик и Йорк триумфираха тогава, впрягайки всички сили да заловят краля от рода Ланкастър. След тази най-ниска точка в борбата тя бе успяла да обърне победата им в поражение. Йорк и Солсбъри бяха мъртви, а Уорик — притиснат. А съпругът ѝ беше оцелял след премеждията. И това бе всичко, което имаше значение.

Хенри слезе от коня и се обърна, залитайки от силата, с която синът му го прегърна.

— Едуард — продума той, — о, момче! Колко си пораснал! Майка ти тук ли е? А, Маргарет, ето те и теб. Няма ли прегръдка за мен? Много време мина.

Маргарет пристъпи напред; стори ѝ се, че вятърът сякаш ѝ удари плесница. Сведе глава и Хенри протегна ръка, едва ли не зачуден, към мократа ѝ буза. Беше много отслабнал, кожата му бе бледа като тази на свинската глава в казана зад гърба ѝ. Знаеше, че той рядко яде, освен ако не го принуди, а на онези, които го бяха държали, надали много ги е интересувало. Не изглеждаше силен и очите му бяха празни и невинни както винаги.

— Ти си като Мадоната, Маргарет — рече той тихо, — майка с голяма красота.

Тя усети как се изчервява и дъхът ѝ секва. Беше на трийсет години и на нейната възраст жените бяха матрони с по десетина отрочета и имаха ханшове, все едно ги бяха народили всичките накуп. Знаеше, че е суетна, но това не беше кой знае какъв грях.

— Сърцето ми се изпълва, като те виждам, Хенри — продума тя. — Сега, като си в безопасност, можем да преследваме враговете и да ги разгромим.

Наясно беше, че не бива да чака похвала, но въпреки това се сви с надеждата да чуе такава.

— Доведох на юг армия, Хенри — продължи тя, защото не можа да се спре. — Чак от Шотландия са някои от тях.

Съпругът ѝ наклони глава; в очите му видя лек въпрос, като куче, което се мъчи да разпознае желанията на господарката. Твърде много ли беше да иска съпругът ѝ да заговори с похвали и любов, след като бе спечелила битката и го беше спасила? Сърцето ѝ се сви, щом той ѝ отвърна с празен поглед, все едно му задаваха въпроси, които не разбираше. Тя усети как в очите ѝ напират сълзи и още по-високо вдигна глава, за да не се търколят.

— Ела, съпруже — каза и протегна ръка, за да го хване нежно. — Сигурно си гладен и замръзнал; вътре има огън и топла супа. И двете ще ти се харесат, Хенри.

— Благодаря. Щом казваш, Маргарет. Бих искал да видя и абат Уедъмстед за изповедта си. Дали е наблизо?

Маргарет изпусна слаб, задавен звук, почти като смях, щом достигнаха топлината в странноприемницата.

— О, Хенри, какви грехове би могъл да сториш по време на пленничеството си?

За нейна изненада ръката му се вдърви и той се обърна към нея с пребледняло лице.

— Ние сме грешни създания, Маргарет, способни сме на лъжи и отвратителна слабост дори в най-съкровените си мисли. Слаби сме умствено, затова грехът се промъква навътре. И сме крехки телом, та можем да бъдем пометени от света за миг, да се задавим и свършено е с нас! С неопростени грехове и завинаги прокълната душа. Нима искаш да седя неизповядан, докато на плещите ми лежи вечността? За какво? Заради топлата стая ли? Или заради купичката храна?

Той почервеня от емоция. Тя го придърпа върху рамото си, успокои го и го накара да млъкне, както би направила със сина си, докато накрая дишането му се нормализира.

— Ще накарам да повикат абата, Хенри. Ако заради битката той не може да дойде, ще помоля да доведат някой свещеник. Разбираш ли ме?

Той кимна, очевидно успокоен.

— Дотогава, Хенри, ще бъда доволна, ако хапнеш и си починеш.

— Ще направя както кажеш — отвърна той.

Маргарет виждаше, че Дери Бруър пристъпва от крак на крак и изчаква, за да заговори. Предаде съпруга си на грижите на иконома и на един англичанин от охраната, след като се увери, че имат някаква идея как да се обръщат към краля и да разговарят с него. Веднага щом настаниха Хенри да седне с одеяло върху коленете, тя забърза към своя шпионин.

— Благодаря ти за това, че ми върна съпруга, Дери. Какви са новините от битката?

— Още не е спечелена, милейди, макар че започнахме добре. Невероятен късмет, че бяха оставили краля в тила. Половината от момчетата ни преминаха край него. Но трябва да ви кажа, че според мен добрият късмет идва след тежка работа и съвсем не е някаква мистерия, както някои хора смятат.

— Открила съм, че молитвите ми биват чути по-често, ако ги придвижвам напред с монети, с планове и с точните хора, да. „Първо изпитай себе си, а след това се обърни към Бога“, Дери. Той не обича мързеливците.

Маргарет притисна кокалчето на палеца в очната кухина върху затворените си очи. Дери чакаше търпеливо, като предпочиташе уханието на супа и топлината пред всичко, което би могъл да открие навън.

— Замаяна съм, Дери, че всичко ми се струпа толкова набързо. Съпругът ми да е жив и здрав, невредим и в безопасност — или поне не по-зле от преди. Синът ми да е с мен, а лордовете ми Съмърсет и Пърси да носят възмездие за онези, които все още ни се противопоставят. Ние възстановихме властта си, мастър Бруър! Кралят е на няколко километра от Лондон. Утре ще бъдем там и цялата страна ще разбере, че родът Ланкастър е оцелял. Ще видят сина ми и ще осъзнаят, че имат прекрасен наследник на трона. Още не мога да го възприема, Дери! Толкова далеч стигнахме.

— Милейди, до довечера ще имам повече информация. Дотогава дръжте съпруга си на топло и в безопасност. Той винаги е бил от ключова важност, милейди. И все още е. Мисля, че…

Конският тропот се разнесе много преди те да стигнат до странноприемницата — поне шейсетина ездачи с подковани коне чаткаха по каменния път. Дери се намръщи, щом шумът започна да се усилва. Дънстъбъл беше едва на петнайсет километра от бойното поле, а той бе пътувал бавно, за да бъде крал Хенри в безопасност. Не беше невъзможно някой враг да го е видял как тръгва и да е изпратил след него кръвожадни рицари или наемници, които да го върнат обратно.

— Милейди, бъдете готова да преместите краля, ако се окаже, че това не са наши хора — рече той.

Той приближи бързо до вратата и я остави да се люлее зад себе си. На дъжда и в мъглата не можеше да разпознае щитовете на приближаващите войници. Всеки един от тях беше опръскан с гъстата кал, хвърляна от копитата на конете. Около Дери трийсетина въоръжени рицари се подготвиха да защитават кралското семейство до смърт.

— Мир! Задръжте! Съмърсет — дойде викът на предводителя им.

И той като останалите беше покрит с кал, но избърса нагръдника си с една ръка и вдигна забралото, като същевременно спря коня на няколко метра разстояние от онези, които извадиха мечове и брадви, за да му препречат пътя.

— Съмърсет! Казах ви! Името ми е собствената ми тайна дума и ще отсека главата на всеки, който посмее да извади острие срещу мен. Ясно ли е? Къде е кралицата?

— Той е, момчета — извика Дери. — Пропуснете милорд Съмърсет.

— Бруър! Би ли помогнал тук?

Дери нямаше друг избор, освен да се подчини. Приближи до херцога и сграбчи ботуша и шпората му.

Херцогът замахна с крак толкова бързо, че Дери загуби равновесие и едва не падна. Когато младият мъж застана пред него, досети се, че Съмърсет си спомня как преди е бил свален от същия този кон. Той го изгледа хладно, абсолютно наясно с властта, с която разполагаше в този момент.

— Заведи ме при кралица Маргарет, Бруър! — каза му.

— И при съпруга ѝ, крал Хенри — добави Бруър.

За миг херцогът се поколеба в крачката си, докато подаваше юздите на един слуга, но това трая само един нищожен миг. За всички тях щеше да е нужно да се адаптират отново към присъствието на краля, помисли си Дери.

8.

Едуард Йоркски слезе от коня си възможно най-тихо, като завърза юздите на един нисък клон. Не можеше да направи нищо срещу поскърцването на доспехите, нито срещу развяващото се, плющящо от вятъра наметало от вълча кожа, което напоследък бе свикнал да носи. Някои звуци вятърът щеше да прикрие, а гората и падините наоколо щяха да ги погълнат. Не се замисляше много над това, но знаеше, че няма да заблуди глутницата вълци. Самите те бяха хищници, които също ловуваха за прехраната си, и щяха да узнаят, че той е там.

Долови ръмженето им, докато се прокрадваше през гранитните скали. Природата край Нортхамптън беше дива, с огромни скални късове, съществуващи там от векове, покрити с тъмнозелен мъх. През последните два дни от лова си не беше виждал жива душа и не се боеше, че ще попадне в засада, макар че пътеката ставаше все по-тясна, докато накрая небето се превърна в тънка сива ивица над главата му. В това тясно пространство раменете му търкаха стените; пред него лаят и ръмженето се усилваха — праисторическа комбинация от гняв и страх, типична за глутницата. Мина му през ума, че може би не е разумно да навлезе дръзко в периметъра на толкова много диви вълци, поне не преди да е сигурен, че има пътека, която да го изведе навън. Ако блокираше бягството им, те със сигурност щяха да го нападнат яростно както всяка друга плячка.

Усмихна се при тази мисъл, защото беше убеден в силата и бързината си. Откри, че рискът е нещо чисто — част от света, който все още можеше да му достави радост; свят, където всичко друго беше болести и скръб. Наред с опасността той беше целият бели кости, лишен от тегобата на плътта. Посрещна я с удоволствие.

Между каменните стени беше тъмно, та светлината отпред му се струваше болезнено ярка. Крачеше колкото се може по-бързо, а шумът от боричкане и квичене прерасна почти в шумотевица от битка. Започна да тича, щом пътеката се разшири, после рязко спря, когато тя го изведе над една падинка, не повече от четирийсет метра в диаметър. Престраши се да погледне нагоре, но не видя място, където би могъл да се покатери. Само на няколко крачки пред себе си видя огромна глутница вълци, които виеха и тракаха със зъби срещу хрътката, която бяха обградили. На свой ред тя лаеше насреща им, но лаят ѝ се губеше в цялата какофония. Зверовете бяха притиснали кучето към далечната стена и не му оставяха пролука да се спаси.

Те усетиха, че зад тях стои човек. Видя го в погледите, които му хвърляха. По-малодушните страхливо наведоха глави при миризмата на потта му. Три млади мъжкаря се обърнаха към него, подивели от бяс, лаещи и потръпващи, ту напъваха напред, ту се отдръпваха, изцъклили очи и изпружили крака.

Едуард усети как нова пот руква по лицето му. Беше очаквал малка глутница, шест-седем, дори дузина. Но наоколо се бяха струпали повече от трийсетина вълка, всичките изпосталели жълтозъби убийци. Те все още реагираха на присъствието му; беше стоял там само няколко мига.

Кучето, което бяха приклещили, беше огромен черно-бял звяр, толкова успя да види; някакъв вид ловен мастиф, който имаше достатъчно разум да стои близо до стената. Не можеше да мърда оттам и глутницата със сигурност щеше да го убие, ако не се беше появил той. Знаеше, че това все още не е изключено.

Той вдигна поглед, усетил, че нещо проблясва над главата му по ръба на каньона. Ямата в земята не му се виждаше по-дълбока от шест метра и широка също толкова. Имаше симетрична форма и това го наведе на мисълта по-скоро за човешка ръка, отколкото за руслото на древна река например. Из горите все още се намираха оставени римски пръстени и камъни; беше ги виждал. Такова чувство му навяваше това образувание.

Мислеше, че ще види някое овчарче; боеше се да не се окаже войник. Но не очакваше иззад бодливите храсти и бръшляна да изникне млада жена. Остана със зяпнала уста, щом я видя да се взира в дупката, стиснала коренищата на един храст. Тя вдигна дясната си ръка и той видя, че в нея има камък колкото ябълка. Изглежда, жената усети погледа му и сведе очи, очевидно сащисана, че вижда там брадат и въоръжен воин, наметнат с вълчи кожи.

— Бягай оттам! — извика му тя и хвърли камъка с все сила насред глутницата. Той удари една от по-дребните вълчици, която подскочи и изквича, като в объркването си се ухапа.

Сърцето на Едуард се сви, като видя, че тя пак вдига ръка. Виждаше, че е решена да спаси кучето си, но резултатът… Почувства как в гърлото му се надига киселината на гнева. Беше с доспехи, имаше наметката си и меча, който баща му му беше дал. Изтегли дългото острие, докато край него валяха камъни и удряха по вълците. Те скимтяха и се дърпаха под това нападение, забравяйки за жертвата си. В миг им се прииска единствено да бягат.

Сред тях имаше човек. Едуард усети как настроението им се променя, най-едрите екземпляри се обърнаха и го загледаха втренчено. Той преглътна. Но беше на осемнайсет и лесно избухваше. Мечът бе изработен специално за него, с тънък стоманен гръбнак по цялата дължина на острието. Беше прекалено тежък за повечето мъже, но понасяше с лекота неговите удари. Той го държеше, все едно беше лек като перце.

— Е, хайде, тогава, момчета — изръмжа им през зъби. — Вижте какво съм ви приготвил.

Беше ходил на лов за вълци много пъти, но никога не бе виждал как цяла глутница реагира, изправено през недвусмислен избор. Без дори за миг да се поколебае, всяко животно му скочи, разпенено от ярост. Независимо от ръста си, той бе изблъскан срещу скалната стена, свалиха го почти на колене с тежестта си. Доспехите го спасиха тогава, издраният метал стана защитата му от техните зъби и нокти. Вълците докопаха наметката и я разкъсаха, дърпаха я наляво и надясно, захапали я, теглеха и него, тъй че да загуби равновесие. Тогава Едуард нададе бойния си вик. Размаха меча, сякаш косеше наоколо си, макар че нанесе големи поражения и с металните си ръкавици.

За секунди всичко свърши — още щом водачите на глутницата успяха да се изтеглят по единствения си път за отстъпление. Едуард едва поемаше дъх, наведен, поставил длани върху коленете. Четири вълка лежаха на земята до него, два все още живи, другите — определено мъртви.

Останалата част от глутницата вече бе изчезнала, а от жената, която ги беше раздразнила, нямаше и следа. Бавно, смръщил лице заради раздраните и наранени места по себе си, Едуард клекна и протегна ръка към едно от ранените животни. Виждаше се, че гръбнакът му е счупен, затова то влачеше таза си в опит да се надигне. Когато ръката му приближи, то му се озъби с разширени очи и той го зашлеви силно през муцуната. Вълкът изръмжа веднъж, после се отдръпна, пълзейки, като скимтеше през цялото време.

Едуард се изправи внимателно и огромният мастиф тръгна към него, издавайки ръмжащи звуци дълбоко от гърлото си, щом някой от вълците помръднеше. Те не представляваха опасност сега и черно-бялото животно не се страхуваше. Поодрано и прашно, то отиде, куцукайки, право при Едуард. Едната му лапа беше обляна в кръв. Едуард погледна надолу и то го забута с глава, търкайки муцуна в гънките на наметката му. Надали беше виждал някога по-голямо куче.

— Ама наистина си голям, а, момче? — рече той. — Като мен. Онази горе господарката ти ли беше? Която насъска цялата глутница срещу мен? Да, явно. Господарката ли беше, момче?

Кучето замаха с опашка като кожен бич. Силно развеселен, той забеляза, че животното като че ли се усмихва, докато го галеше между плешките. Независимо от всички прорези и драскотини, които беше получило, явно бе доволно, че някой го потупва приятелски.

Едуард погледна нагоре, щом усети, че около него валят камъчета и листа. Жената, която бе видял, слизаше по камънаците и шубраците, държейки се за коренища и скали. Роклята ѝ се закачаше за тях и показваше краката ѝ чак до бедрата. Той беше натъртен и раздразнен, беше му горещо, затова се подпря на коляно и още по-усърдно започна да гали кучето, докато в един момент то неочаквано се търколи и му даде гладкия си корем с изплезен от удоволствие език.

Той чуваше дишането на жената — по-силно в тази падина, отколкото би звучало горе на открито. Чакаше я, задоволявайки се само да потупва и глези кучето, докато собственото му дишане се върне към нормалното. Ранените вълци около него скимтяха и се зачуди дали да не прекрати агонията им с нож, но после се отказа. Те го бяха нападнали и от преживяното го беше дострашало, макар да не би го признал пред никого. Какво като имаше доспехи и нагръдник — вълците в зряла възраст бяха тежки и бързи като светкавица. Ако се беше повалил по гръб, знаеше, че веднага щяха да му прегризат гръкляна. Още пазеше спомена за жълтите зъби, които тракнаха тъй близо до окото му, че очакваше да го прониже болка.

Сякаш векове минаха, докато чакаше — присъствието на жената отгоре беше осезаемо, но той не реагираше. Беше се спуснала до средата, после спря на едно по-стръмно място, гранитна плоча, покрита с мъх, на около десетина метра над земята. Беше твърде високо, за да скочи, и я чуваше как се движи напред-назад отчаяна, търсейки друго стъпало или нещо, за което да се хване, но очевидно не намираше.

После я чу как се подхлъзва и погледна нагоре, когато тя изруга. Онова, за което се бе хванала с две ръце, неочаквано се изтръгна от земята. Жената полетя с размахани ръце, като в последния момент се изрита далеч от каменната стена и сега летеше към него — тъмна фигура на фона на бледото небе. Трябваше само да се надигне и да направи крачка, за да я хване.

Едуард я наблюдаваше и небрежно чешеше кучето, когато тя се строполи до него и остана да лежи, загледана към небето. Не знаеше дали се е наранила тежко. Кучето се претърколи на крака и изприпка до нея. Опашката му се мяташе неудържимо, докато скимтеше и квичеше, ближеше я по лицето и завираше нос в разтворените ѝ длани. Едуард изниза парче връв от примката около кръста си и започна да прави нашийник за кучето.

— Ще ти трябва име, синко — рече той. Озари го една мисъл и погледна към нея. Тя още не можеше да си поеме дъх и лежеше там, където беше паднала, независимо от всички ласки и цялата слюнка от кучето. — Как му викаш?

Жената изведнъж простена, опитвайки се да стане. Лицето и ръцете ѝ бяха страшно изподрани, боядисани в кафяво и зелено. В дългата ѝ коса имаше листа. В обикновен ден може би, когато не беше падала и не се беше драла по скалата, би могла да се нарече красива. Дори сега, както го гледаше втренчено, очите ѝ бяха впечатляващи, огромни и блеснали от гняв.

— Той е мой, който и да си ти — рече. — А братята ми идват по пътеката след мен, ако си решил да ме нападаш.

Едуард махна небрежно с ръка към пътеката.

— Аз имам цяла армия някъде тук наоколо — и ловна дружина от четирийсетина другари. Не се боя от братята ти, нито от баща ти. Нито пък от теб. Но кучето е мое, затова ми кажи как се казва.

— Смяташ да ми го откраднеш? — тя поклати невярващо глава. — Не ме улови, а сега пък ми крадеш кучето? Защо не ме улови?

Той я погледна. Косата ѝ беше медночервена, опъната назад в кок. Половината се беше раздърпала и стърчеше като четка. Нещо в притворените ѝ очи го караше да съжалява, че не я е хванал, но сега не можеше да отстъпва от позицията, която бе заел. Сви рамене.

— Ти ми причини болка, ти с твоите вълци.

— Не са мои! Мъчех се да спася Бийд от тях.

Мастифът наостри уши, като чу името си. Все още до нея, той се облегна тежко в тялото ѝ, а тя продължаваше да го чеше по гърба. Кучето стенеше и пуфтеше от удоволствие. Едуард почувства пронизваща болка, сякаш бе загубил нещо.

— Бийд ученият ли? Това не е име за куче. Мисля, че ще го нарека Брут.

— Що за мъж си ти, все едно колко си голям? Не ме хвана, когато падах, и не можеш да измислиш по-добро име за куче от едно дете. Брут, за бога!

Едуард се изчерви, бузите му пламнаха, а устата му се сви.

— Или може би Мойсей. А може и Тигър, заради шарката. Това ли ти е името, момче? Тиг? Това ли е? Мисля, че ще е подходящо.

Тя усети как, говорейки на кучето, някаква студенина го завладява отвътре. Очите му сякаш потъмняха и той се приведе леко — излъчваше заплаха, докато преди малко беше просто благ. Жената затвори уста без да протестира повече. Огромното му тяло първоначално я заблуди. Осъзна, че е с години по-млад от първоначалното ѝ впечатление; по-голямата част от лицето му бе покрита с мека черна брада. Наметката му беше разкъсана от вълците, но все още обгръщаше тялото му, като подсилваше още повече впечатлението за снажност в това малко пространство. Тя се изправи, без да е сигурна дали мъжът представлява опасност. Повече от ясно беше, че кучето ѝ няма да ѝ помогне. Смръщи се и усети как болката от раните ѝ започва да пулсира.

— Първо на първо, не бива да крадеш кучето. Щом си го харесал, би трябвало да го купиш от мен — и да платиш добра цена.

Едуард се изправи заедно с нея и сякаш закри небето с гърба си. Не беше само височината, а и широките му рамене, мускулите, оформени от годините битки с меча и щита. Брадата му бе рошава, а косата му — дълга и сплъстена от прах, но очите му гледаха твърдо. Тя почувства как пеперуди затрептяха в стомаха и в утробата ѝ. Той поклати глава.

— Определено си много убедителна, жено. Но няма да захапя стръвта. Хайде, Тиг, при мен.

Огромният мастиф се върна до краката му и застана задъхан там, с толкова широка зъбата паст, че сякаш разцепваше главата му на две. Едуард метна клупа на врата му, като нави остатъка от връвта около лявата си длан.

— Препоръчвам ти да се качиш горе, ако можеш — каза ѝ той през рамо. — Момчетата ми ще дойдат да ме търсят, а не ти трябва да те намерят тук. Кучето ще ми е отплата за раните, милейди. Пожелавам ти хубав ден.

Елизабет Грей го наблюдаваше как си тръгва. Усещаше освен физическата сила на този гигант и някаква застиналост, тъмни дълбини у него. И тази комбинация ѝ беше достатъчна, за да почувства странна слабост, след като той си тръгна. Напомни си, че е омъжена жена с двама силни синове и съпруг в армията на лорд Съмърсет. Реши, че няма да споменава за тази странна среща пред сър Джон Грей. Понякога съпругът ѝ ставаше много мнителен. Въздъхна. Просто ще трябва да го излъже, че кучето е умряло.

Сейнт Олбънс беше на не повече от трийсетина километра от Лондон, по-малко от един ден път. Всеки войник, тръгнал на поход с краля и кралицата, знаеше, че ако поеме, докато слънцето още се изкачва на хоризонта, ще види Темза преди да е мръкнало. Тази представа повдигна настроението на всички. Лондон означаваше ханове и ейл. Означаваше заплащане — и всички хубави неща, които го съпътстваха. В подготовка за последния преход войниците на Маргарет се поизтупаха, доколкото можаха, смееха си и се шегуваха, докато опаковаха съоръженията и товареха каруците.

Почти веднага след като Уорик и Норфолк се оттеглиха на север, новината за спасението на краля се разнесе. Нейната важност не остана незабелязана от онези, които се бяха били. Те ликуваха, изпитали неистово облекчение. Победни възгласи се носеха над откритото поле и дори до самия град, събираха сила на приливи, докато гласовете им прегракнаха, после отново започнаха, когато кралското семейство се присъедини към тях на коне същата вечер.

Някои от тези мъже бяха преминали и се бяха били по целия път от Шотландия на юг. Част от тях трамбоваха през гори и долини, за да се бият на два пъти за краля срещу най-мощните му врагове — и излязоха победители както в Сандъл, така и в Сейнт Олбънс. И сега слънцето отново изгряваше. Лондон беше пред тях и, както подобава на всеки владетелски град, предлагаше всички лостове и благини на властта — от съдилищата и тъмниците до двореца Уестминстър и Тауър. Това беше сърцето на народа. Лондон означаваше не само власт, но и безопасност, а най-вече — добра храна и почивка.

За първи път Маргарет се въздържа да се посъветва публично със Съмърсет. Още щом зората огря лагера им, тя даде заповед да се тръгне на юг. Със сина си и съпруга си до рамото ѝ, лордовете ѝ се поклониха дълбоко и с уважение, през цялото време усмихнати.

Присъствието на крал Хенри беше като талисман, тя ясно го виждаше. Онези, които роптаеха под заповедите ѝ, сега отново се отнасяха внимателно, с безизразни лица. Други, които преди се чувстваха твърде фамилиарни в нейно присъствие, се държаха на нова, почтителна дистанция. Барабанчиците удряха бойни ритми и мъжете вървяха и пееха песни с ръка на сърцето. Настроението беше радостно и леко, защото бяха оцелели и изстрадали, с перспективата за предстоящата награда.

Нямаше значение, че Хенри не разбира нищо. Кралят и кралицата на Англия заедно с уелския принц яздеха към своята столица. Тежката артилерия, която бяха заловили при Сейнт Олбънс, изоставаше, а армията се точеше на километри по пътя към града.

Кралското семейство яздеше начело, лордовете Съмърсет и Пърси леко предвождаха останалите. Въпреки цялото въодушевление от победата старшите офицери не забравяха, че армията на Уорик е някъде наблизо.

При тези обстоятелства това не би могло да бъде триумфален марш, нито пък те биха позволили Маргарет и крал Хенри да яздят в първите редици, където една проста засада от стрелци щеше да ги повали за мигове. Съмърсет бе подредил най-добрите си рицари в доспехи в редици около краля и кралицата. Не бе предвидил шотландците, но те също бяха тук, подскачаха на босите си крака, въоръжени с най-различни оръжия. Тези брадати мъже без притеснение зяпаха бледоликия крал, когото бяха спасили, и коментираха помежду си на собствения си странен език. Настроението беше приповдигнато и празнично, хората се движеха през смях и от време на време с песен, докато преброждаха пътя за Лондон.

9.

Армията, която напредваше по издигнатия път към Лондон, почти се превърна в парад, в кралска процесия. Търговци и пътници бяха принудени да отбиват каруците си настрани от пътя из блатистата местност наоколо, докато край тях в редици от по четирима яздеха рицари в доспехи, а над главите им, закачени за пики, се вееха и плющяха знамена. Земеделците и търговците застанаха със сведени глави, с шапки, притиснати към гърдите, когато чуха, че кралят и кралицата най-сетне се завръщат. Някои дори ги приветстваха с викове на силния вятър и студа, като изпиваха с поглед Хенри и Маргарет, сякаш искаха да ги вклинят в паметта си завинаги.

Вярно, че кралските знамена бяха поизносени и окаляни. Бяха ги държали в сандъци през по-голямата част от изминалата година. Самите войници, които ги носеха, бяха достатъчно опърпани след толкова дълъг период на преходи, но вдигнаха гордо глава, щом видяха пред себе си масивните стени на Лондон, а над града засвириха рогове, които предизвестяваха за тяхното приближаване. Лондон бе видял бунтове и нашествия през изминалата година, Лондонската кула бе поломена, а по улиците на града гърмяха топовни изстрели срещу жителите му.

Но всичко това бе останало в миналото. Маргарет го чувстваше в чистия зимен въздух. В топлите месеца градът наистина вонеше на помийни води и гнилоч, но вятърът, който сега духаше в лицето ѝ, дъхаше на дърво и гипс, тухли, дим и осолено месо. Не можеше да не си спомни за първия път, когато видя града, току-що пристигнала от Франция. Тогава я бяха внесли на парадна носилка, която спря на Лондонския мост, а тълпите ликуваха и ревяха, а старейшините в цветни роби ѝ се поклониха. Тогава се чувстваше зашеметена, момиче на петнайсет години, което не знаеше, че на света може да има толкова много хора накуп.

Усети как пулсът ѝ се ускорява, щом конят на Съмърсет приближи до нея, за да яздят заедно. Двамата не бяха разговаряли, откакто Хенри се върна, макар че младият херцог беше винаги наблизо, готов да я съветва или пък да получи заповеди. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, яздеше точно зад кралицата, заедно с Едуард, принц на Уелс. Тя се зачуди дали лорд Пърси си мисли за баща си и брат си, погубени в годините на битки и кръвопролития. Може би това беше шанс за всички тях да оставят зад себе си подобни семейни трагедии. В крайна сметка тя победи. Въпреки всички трудности и премеждия съпругът ѝ все още бе ръкоположеният крал на Англия, истински, жив и отново в преградките ѝ. Маргарет беше научила много от времето, когато за първи път съзря Лондон.

Пътят от Сейнт Олбънс водеше директно при Епископската врата, паралелно на един друг път към Мургейт, само на няколкостотин метра покрай стената. Това се оказа и единственото участие на крал Хенри по време на прехода. Когато Съмърсет попита кралицата от коя порта би желала да влезе в града, някакъв мимолетен спомен просветна в паметта на краля и той вдигна очи, само за миг.

— Бих искал да вляза през портата на баща ми — срамежливо продума той.

Говореше за Мургейт, врязана в масивната римска стена още преди крал Хенри да се роди, тъй като пътищата на север се задръстваха от каруците и тълпите, и ставаше все по-зле с всяка измината година. Без да продума, Съмърсет изпрати напред нова заповед и първите редици се прехвърлиха на пътя към Мургейт, който беше издигнат на почти два метра над земята, толкова мек на места, че можеше да се превърне в капан за някой кон или ездач. Този път бе построен със средства от лондонските данъци и беше добре поддържан и сух дори през зимата. Придвижваха се бързо и портата се виждаше все по-голяма на хоризонта.

Лондонската стена се защитаваше от войници от градския гарнизон. Маргарет долавяше тъмните очертания на фигурите им още от половин километър разстояние. През годините бе напускала и се бе връщала в града много пъти, към и от замъка Кенилуърт, личното ѝ убежище в най-тежки времена. Не можеше да се сети дори за един случай, в който вратите да са били затворени преди залез-слънце, както очевидно бяха днес. Челото ѝ се смръщи и тя погледна настрани към придружаващите я лордове, изчаквайки някой от тях да реагира или да коментира.

Съмърсет беше онзи, който пое отговорността и изпрати напред мъже, като същевременно забави крачка за останалите. В ушите им още звучеше хапливата му заповед, бесен заради това, че някой глупак е затворил вратите на града за краля. Маргарет източи врат, както яздеше, и наблюдаваше как вестоносците жестикулират в сянката на стената. Мъжете отгоре се наведоха, но огромната маса желязо и дъбово дърво си остана неподвижна и тя запримигва объркано. Кралската армия не можеше да се движи по-бавно. Гледаше как пратениците на Съмърсет се връщат и изразяват припряно изненадата си. Лицата им бяха аленочервени, толкова добре кралицата виждаше. Подобен цвят обагри и лицето на Съмърсет, докато ги слушаше, поел с коня си към нея. Преди да успее да достигне Маргарет, херцогът нареди на цялата армия да спре.

Няма и стотина метра деляха първата им редица от Лондонската стена, но огромните порти останаха затворени.

Едуард Йоркски придърпа по-плътно наметката си, вече раздразнен. Викаха го обратно към задълженията му; усещаше ги като въжена примка около врата си. За първи път това усещане се появи, когато главният иконом на баща му го издири в Уелс и чака търпеливо три дни, докато той му крещеше и го ругаеше, и го пращаше по дяволите. Хю Паучър беше белокос мъж от Линкълншир, сигурно вече преминал шейсетте, макар че бе невъзможно да се каже със сигурност. Върху лицето на стегнатия, жилав иконом беше изписано дълбоко раздразнение, едва ли не болка, сякаш сега прекарваше по венците си оса, но един ден щеше да изплюе гадното нещо. Паучър понесе бурята на неговите бесове с презрително мълчание, докато накрая младият гигант не се съгласи да го изслуша.

Титлата на баща му означаваше, че Едуард е наследил дузина имения с прислуга и васали, които наброяваха стотици, дори хиляди. Баща му внимателно бе надзиравал тези имоти и хората, които ги управляваха, съзнаваха идеално границите на собствената си власт и не биха я прекрачили дори с една стъпка от страх да не загубят препитанието си. За подобен род работа Едуард нито имаше желание, нито го вълнуваше, макар че с удоволствие прие торбата със златни монети, която Паучър бе донесъл.

С човека на баща му идваха и задълженията; те пристегнаха гърдите му, обвиха го в стегнатата прегръдка на многото задушаващи закони и правила, и причини да изтрезнее. Можеше да отпрати Паучър, разбира се. За малко да го стори, щом разбра, че е насъбрал набор от писари от най-близките имения, които да му помагат и да обучават младия си господар. Сега тази котерия от служещи го придружаваше навсякъде, където отидеше, всичките с мастило по пръстите и със свитъци, пристегнати с кожа и восък. Все повече и повече имаше за четене, все едно колко често гневно се впускаше с мастифа и неколцина от по-буйните си рицари да ловува за по няколко дни. Но в случаите, когато се съгласяваше, мислите му неизменно се разсейваха от четенето, най-често към баща му и брат му Едмънд.

Едуард беше виждал многократно глави, набучени на кол. Не се изискваше кой знае какво усилие, за да си представи баща си, спихнал и загнил върху стените на град Йорк. Разполагаше с почти три хиляди мъже, а Йорк не беше далеч. Имаше моменти, докато ловуваше навън, в които осъзнаваше, че е влязъл в периметъра около града, и се чудеше дали просто да не се втурне към стената, или пък дали това не е уловка, за да го хванат. В мислите си понякога му се щеше Ричард Невил да е там. Той също бе загубил баща си заради отмъстителността на кралицата. Уорик щеше да знае какво да направи.

В други сутрини се събуждаше решен да щурмува Йорк и да вземе главата на баща си. Но докато си изпразни мехура, закуси и наругае Паучър, че му е донесъл нови книжа за преглеждане, страхът се връщаше. Ричард Йорк беше и умен, и влиятелен, но не негова беше главата, която висеше зяпнала от каменните стени. Смъртта на баща му му беше отнела голяма част от смелата самоувереност, колкото и да се мъчеше да го прикрие с грубост и избухливост. Знаеше, че хората обикалят предпазливо като на пръсти около него, и собственият му страх му даваше енергия, въпреки че това влошаваше нещата. При всеки опит някой да прояви добронамереност към него риташе и преобръщаше маси или пък в пиянско изстъпление поваляше някого с един-единствен удар.

Пътеката към къщата беше дълга, тъй че рицарите на Едуард направиха плътна колона от по трима в редица. Земите наоколо бяха добре поддържани и всичко беше подрязано за зимата, по всяко дръвче и храст още личаха белите следи от безпощадно кастрене. Тогава той дочу отново гласа на баща си, който му прошепна старата градинарска поговорка: „Растежът идва след ножа“. Зачуди се дали изобщо ще е там, или се е преместила вече в друга къща и е затворила тази тук.

Елизабет се бе превърнала в друг постоянен обект на витаещите му мисли, най-често когато беше пил и възприятията му бяха приятно замъглени от алкохола. Тогава се сещаше за онези изразителни, полупремрежени очи, които го гледаха. В спомените си за първата им среща той винаги я улавяше, когато падаше, докато накрая почти си повярва, че е станало така. Изненадваше се колко често мисли за това.

Къщата изглеждаше солидна, с дървени подпорни греди. Домът на рицар с добро семейно име и вероятно неголямо богатство. Беше му отнело доста време да го открие, дори и с претенцията, че връщаше кучето на законния му господар. Едуард слезе от коня. В предния, застлан с камъни двор вятърът въртеше във вихрушка опадалите листа пред портата. Хората му или слязоха от конете си като него, или препуснаха в тръс, за да огледат околността. Не им беше дал нареждания да го правят, но те добре познаваха гневните му изблици и правеха всичко възможно, за да ги избегнат.

Главният вход водеше към вътрешен двор, който се виждаше през решетката. Наложи се Едуард да удря с металната си ръкавица по дървото, за да накара един прислужник тичешком да пристигне да му отвори — първият признак на живот, който се появи на това място. Старецът хвърли един поглед на герба с бялата роза и щитовете на Йорк и се разтопи от любезност. Повика господарката си, като междувременно се бореше с огромните железни резета, за да отвори вратата.

Докато треперещият старец успее да ги освободи всичките, жената пристигна. Косата ѝ вече не беше разрошена и оскубана, в нея нямаше оплетени листа или паяжини. Беше променена и той забеляза, че в тъмнозлатистата ѝ коса наистина проблясват червеникави нюанси. В нея имаше повече цветове, отколкото можеше да изброи; очите ѝ също бяха почти червеникавокафяви. Фигурата ѝ беше налята, талията…

— Доведе ли ми обратно кучето? — попита тя, уморена от този безмълвен оглед. — Което ми открадна?

Вратата се разтвори и между двамата вече нямаше преграда. Едуард пристъпи напред и я прегърна през кръста. Беше си представял този момент в сънищата и фантазиите си. Привлече я към себе си и притисна другата си ръка в гърба ѝ между плешките, като с движението си я изви назад. Тя стоеше застинала, докато я целуваше, зъбите им се пресрещнаха така, че и двамата трепнаха. Зад тях в дворчето заплака дете. Едуард я пусна и Елизабет Грей остана като закована, поруменяла от шока, докосна с пръсти устните си, сякаш очакваше там да има кръв.

— Ти си… най-големият грубиян, когото съм срещала — рече.

Но той видя, че очите ѝ блестят, независимо от изумения тон. Беше усетил мекота в устните ѝ и с голямо задоволство установи, че кожата ѝ се е зачервила. Развеселено си помисли, че това е нещо, което по-слаб мъж, по-нисък, никога не би проумял. Без това познание такъв мъж никога не би разбрал една красива жена. Той ще се жалва и коси или ще го имитира, дори ще го нарече разбойник или дявол, но Едуард ясно забеляза, че тя изпитва интерес към него, и знаеше, че той е неподправен. Стоя така дълго, като я изпиваше с очи.

След като не ѝ отговори, тя погледна зад него, където държаха кучето ѝ на свободна каишка. Изсвири с уста и животното почти повлече пазача си към нея. Човекът определено нямаше избор. Едуард се обърна да наблюдава дърпащия се напред и подскачащ мастиф и присви очи.

— Щом идва при теб с такова желание, защо преди ме остави да си тръгна с него?

— Бях зашеметена от падането. Ако си спомняш, имаше един огромен грубиян, който не ме улови.

— А, надявала си се да ме видиш пак — подметна той със закачлива усмивка.

Елизабет завъртя очи.

— Не е вярно. Уплаших се да не започнеш да буйстваш, какъвто вид имаше, затова не го повиках обратно.

Едуард изсумтя. Не си правеше труда да прикрива емоциите си, остави ги видими по лицето си с обезоръжаващата искреност на дете.

— Да, милейди, аз наистина съм буен мъж. Такъв съм си бил винаги и такъв ще си остана. Но не и с теб. Когато си мисля за теб, съм по-мек и от памук.

— Тогава не ставаш за мен, Едуард от Йорк.

При тази реплика той премигна, устата му зяпна от объркване, а лицето му потъмня.

— Не ставам… извинявай, ти… какво?

Бебето отново проплака и устата ѝ се сви след ироничната крива усмивка, в която се бе разтеглила преди малко.

— Викат ме, Едуард.

— Името ми е видно от знамената ми — рече той, — аз също знам твоето, Елизабет Грей.

— Да, това е името ми сега — Грей, съпруга и майка.

Тя го гледаше настойчиво, очите ѝ останаха спокойни, докато взимаше съвсем обмислено решение. Съпругът ѝ беше свестен човек, но никога не я беше карал цялата да се тресе от желание, както успя този як като вол мъж да се почувства само с една нескопосана прегръдка. Червенина заля лицето ѝ, щом започна да флиртува с него.

— Ела ми пак на гости, Едуард. Може би без компанията ти.

И преди да бе успял да стори друго, освен да я изгледа изненадано, тя завъртя полите си и изчезна. Старецът, който отвори вратата, го погледна с почитание и възхищение в очите, после сякаш същия огромен интерес у него предизвикаха ботушите му.

— Да вкарам ли, ъъ, кучето вътре, милорд? В крайна сметка господарката не каза какво да сторя.

— Какво? О!

Той обърна очи към черно-белия мастиф, който сега лежеше по гръб и риташе с единия крак във въздуха, без да показва каквито и да е признаци на безпокойство. Усети, че кучето го наблюдава.

Въздъхна. След като вратата се затвори зад Елизабет, той усети, че нещо вътре в него се променя, нещо се стегна, за което не знаеше, че е било разхлабено. В началото отговорностите на баща му бяха голямо тегло за него. Сега нещо дълбоко в него се запечата и нещата се промениха. Имаше дела, които трябваше да свърши, а никой друг освен него не можеше да стори. Те бяха негова отговорност и той осъзна, че не му тежат, ами му дават сила, а силата идва от тежестта. Това беше проникновение за него.

За първи път, откакто се помнеше, го прониза вина за нещо, което бе направил. И нямаше значение, че Елизабет му бе подала всички сигнали, че го харесва. Да се натрапва на омъжена жена беше като да се напие до козирката или пък да се бие в юмручен бой с яки ковачи, докато ги наложеше така, че да не могат да стоят на краката си. Той простена едва чуто, вдигна глава и пое дълбоко въздух. Видя се като дете да бяга от задълженията си и се засрами.

Погледна на юг, покрай къщата и дърветата, и си представи как кралица Маргарет и благородните ѝ лордове надигат чаши с вино и се поздравяват с победата. Все още се чувстваше раздвоен — югът го зовеше, за да иска разплата, а северът го държеше с мисълта за бащиното му унижение. Пролетта идваше. Как да напусне севера, като знаеше къде е главата на баща му? А и как да не го напусне, след като враговете му са още живи?

— Да, вземи го — каза той на стареца, който стоеше ококорен и изнервен от безмълвието на този гигант. — Няма да ме има известно време, затова то трябва да остане при господарката си. Дай му кокал от овнешко месо. Обича го.

— Надявам се, че ще ви видим отново, милорд?

Едуард сведе поглед и му се усмихна. Не че скръбта му бе отминала. Просто тя вече не можеше да го съсипва и потиска с всяка глътка въздух. Знаеше, че баща му го наблюдава и че има дълг за изплащане. Мислите му бяха бистри, дишаше бавно и спокойно.

— Може би, ако доживея. И ако ти също доживееш. За човек като теб, който е видял толкова много зими, сигурно всеки ден е благословен от Бога.

Старецът премигна, без да знае как да реагира. През това време Едуард се обърна и приближи до мястото, където държаха коня му. Капитаните му бяха наблюдавали и слушали всичко и сякаш усетиха някаква промяна, а и конете се движеха неспокойно, искаха да тръгват.

— Милорд? — извика един от тях.

— Нека нашите да приберат лагера — отвърна Едуард. — Вече съм готов. — Ще говоря от името на Йорк. И хората ще ме чуят.

Един мъж, който стоеше близо до него, се прекръсти неволно, а друг потръпна, кожата по гръбнака му настръхна. За пореден път отиваха на война. Всички те бяха свидетели на битката при Мортимърс Крос, където слънцето бе изгряло от три места, хвърляйки невъзможни сенки. Бяха видели как Едуард ходи с изваден меч по полето с мъртъвците, гологлав и в червени доспехи, полудял от скръб. Всичките му капитани и рицари знаеха какво може той и го гледаха със страхопочитание.

10.

В лагера на кралицата нямаше храна, нито хапка месо дори от змиорка или куче, за да се нахранят петнайсетте хиляди войници, само едва процеждаща се, замърсена вода за наквасване на гърлата. Последните запаси от годни провизии бяха изконсумирани или преди сблъсъка при Сейнт Олбънс, или пък с появата на Лондон на хоризонта. Загледани в стените на града с къркорещи от глад стомаси, войниците стенеха при мисълта за гъсти зимни яхнии, супи, пудинги и печени на шиш бутове, които бавно се въртят в хановете, в собствения си прозрачен сос.

Мъжете, които Маргарет бе довела на юг, стояха с часове неподвижни, объркани и шепнещи, занемели от мисълта, че могат да държат краля да чака като някой просяк. Маргарет не им беше дала заповед да почиват или пък да се настаняват, затова от обоза в тила не бяха извадени палатки, нито пък бе позволено на хората да седнат. На онези, които решаваха да го сторят по собствена воля, зачервени сержанти им се развикваха веднага и ги изтегляха насила прави.

Щом слънцето легна на хоризонта и обагри стените в златно, Маргарет удовлетвори молбата на капитаните си да позволи да изпратят ловни дружини или дори да вземат храна от селата край града на разстояние до един ден път с кон. Тя внимаваше да изпраща само малки групички, по пет-шест ездачи наведнъж, но истината беше, че положението бе съвсем отчайващо. Ако вратите останеха затворени, в армията ѝ щеше да настъпи глад и това да я принуди да се придвижи. Не знаеше какво би се случило след това, ако откажеха всичките богатства и власт на Лондон на краля и армията му. Такова нещо не се беше случвало никога дотогава.

Още от пристигането им пред града Дери Бруър действаше тясно в съдружие със Съмърсет, като двамата потушиха взаимната си неприязън, изправени пред по-важните проблеми. Заедно проводиха официални пратеници пред вратите, за да изискат влизането на краля. Не откриха кралския печат, но Съмърсет написа дузина писма, използвайки своя собствен, и отчаянието му бе очевидно. Дери разпращаше съобщения от друг характер, пускаше ги по млади момчета покрай стената, където стражите нямаше да са чак толкова надменни.

Не че Лондон не знаеше за армията, разположена пред стените му. Нито Маргарет, нито пък лордовете ѝ можеха да го разберат. Те бяха победителите срещу Йорк. Те бяха възстановените на власт Ланкастър. Въпреки това не можеха да прекрачат прага на Лондон, следени от нервни стрелци с арбалети на рамото, сякаш бяха някаква чуждоземна сила от нашественици или пък бунтовници от армията на Джак Кейд.

Официалното искане за влизане беше вдигнато с въжета и изчезна навътре в града. Съмърсет се качи отново на коня си, за да чака в първата редица, все още убеден, че портите ще се отворят. Откъм дясното му рамо слънцето започваше да потъва. Конят му стържеше с копита настилката на пътя, но въпреки това остана на едно място. Столичният град на владенията на крал Хенри не можеше просто да остави краля и кралицата да мръзнат на открито. Младият херцог чакаше, знаменосците му стояха ясно видими до него на пътя, готови да навлязат в града като авангард на колоната веднага щом портите се разтворят. Светлината бързо избледня, студът ги захапа с падането на здрача и луната бавно изплува на небето.

Съмърсет осъзна, че трепери в доспехите си. Раздвижи се, разтърси глава със скърцане на метал и едва забележимо се прегърби, отпускайки мускулите си.

— Намерете място да спите — остро подхвърли на хората си. — Няма да отворят вратите нощем. Това значи чакане до утре, мътните да ги вземат.

Обърна коня си и в тръс се запъти обратно към импровизирания лагер, който беше изникнал на самия път. Изобщо не помагаше и фактът, че земята наоколо им беше мека и мокра. Мъж, застанал там прав, щеше само за няколко минути да установи, че ботушите му са залети от зеленикава вода. Със сигурност не можеха да спят върху подобно блато, затова се видяха принудени да се наблъскат върху всяко сухо местенце на пътя, разпростирайки се на километри назад. Беше страшно неудобство и мъчение, но никой не си бе представял, че може да ги държат извън града.

Както и очакваше, Дери беше привикан при краля веднага щом Съмърсет се отказа от гневното си бдение край портите на града. Изобщо не беше сигурен, че кралят знае защо са спрели, но Маргарет трепереше от бяс, крачеше напред-назад между двете каруци, докарани, за да я приютят. Между тях на два пилона бяха разпънали навес, в случай че започне да вали. Довлачиха и факли с мангалите от оръдията, та наоколо мъждукаше златиста светлина. Дери се приведе под чергилото и почака, преди да продължи, докато един пазач го разпозна. Всички бяха нащрек тази вечер и нямаше смисъл да рискува нож между ребрата си само защото се е опитал да подмине стражата. Зърна едно момче, което познаваше, и зацъка с език, за да привлече вниманието му. Един от стражите бе достатъчно бърз, за да сграбчи момчето, докато то се втурваше към Дери. Шпионинът бързо се намеси.

— Мой е — промърмори, — един от моите. Долу ръцете.

— А, значи момчета обичаш, а? — отвърна стражът наперено.

Преди двайсет години Дери щеше да го пребие и да го просне на земята. Беше изтощен и на повече от петдесет години, с дълга служба зад гърба си и насъбран гняв, че е бил възпрепятстван в последния етап, от което направо кипеше вътрешно. И изведнъж му причерня, не се интересуваше от нищо. Сграбчи стража и го запрати с буря от къси юмручни удари пред очите на шокираната публика пред палатката на кралицата. За кратко не осъзнаваше присъствието им, докато обсипваше с удари клюмналата глава на противника си, ту го душеше, ту забиваше юмрук в носа му. Никой не го спря и когато най-сетне го пусна и го остави да се строполи на земята, обърна се и забеляза как Клифорд и Съмърсет го измерват с поглед. Лорд Клифорд определено бе притеснен, докато Съмърсет се кикотеше и клатеше глава, развеселен.

Пратеникът тъкмо си поемаше въздух, за да се сниши, когато видя, че кралица Маргарет го наблюдава безмълвно. Съпругът ѝ седеше в импровизираната палатка между двете каруци с наведена глава — или спеше, или се молеше. Лондончанчето затвори зяпналата си уста, застана занемяло и втренчило очи в камъните в краката си.

— Навън, момчето ми — рече Дери задъхан и побутна подчинения си с пламнала от болка ръка. Кокалчетата му щяха да са подути и посинели на сутринта, сигурен беше. Но, за бога, какво удоволствие бе изпитал! Не погледна стража, само го прескочи, като придърпа момчето на по-тъмно място.

— След този инцидент надявам се, че имаш важни новини — каза му Дери и се наведе по-ниско. — Е, какво научи?

Момчето бе все още под впечатлението на зрелищния побой и се усмихваше с възхищение на кралския шпионин.

— Говорих с Джеми, той ми помогна да вляза.

Дери се пресегна и перна момчето по тила с едно бързо движение. Нямаше настроение за приказки и достатъчно добре знаеше, че има поне стотина места в стената, през които един сръчно провиращ се млад човек може да влезе в града. Едно-две от тези места сам бе използвал, когато беше юноша, и коленете му не се бяха оплаквали особено.

— Защо са затворени портите?

Момчето потри главата си отзад, изведнъж загубило доброто си настроение.

— Всички се страхуват от северни кучета и диваци, които ядат деца.

— Диваци — повтори Дери.

— Туй е то. Кметът и „старите му хора“.

— Старейшините — прошепна Дери, а момчето продължи:

— Тъкмо тия, да. Имаше тълпа там, събиране, пълно беше с търговци и богаташи. Рекоха на кмета, че ще го кастрират, ако само си помисли да отвори портите. Затова той не помръдва, нищо не смее да стори.

— Ти видя ли кмета? — попита Дери. — Мога ли да го ударя по рамото?

Момчето знаеше жаргонния израз за убийство, извършено от наемници, но с рязко движение сви кльощавите си рамене.

— Сигурно, ама целият град се бои от настървените ти кучета. С месеци не са чули нищо друго освен разкази за убийства и изнасилване. Виж сега… — то знаеше, че Дери няма да иска да чуе онова, което имаше да му каже. Мъжът видя как момчето потрива носа си и подсмърча, събирайки кураж да продължи. — Виж сега, всички се боят. Всеки, който се приближи до някоя порта, за да я отвори, ще получи нож в гърба.

— Кралят на Англия… — рече Дери и вдигна невярващо ръка.

— Няма значение, дори Господ и всичките му светии да са там отпред. Никой няма да влезе. Ни-кой. Не и преди пролетта.

Момчето видя, че шпионинът се взира в празното пространство и протегна ръка. Дери бръкна в джоба си и отброи няколко сребърни фартинга и дребни монети. Прехвърли ги в ръката му, без да забележи как усмивката му цъфва от свръхдоброто заплащане.

— Тази ми е странна на вид — рече вестоносецът и я вдигна. — Има странна картинка на нея.

Дери върна вниманието си върху него, като видя шотландската монета. Добри инстинкти имаше то, след като монетата сдържаше само две трети сребро. Зачуди се кой ли от придружителите на Маргарет я бе пъхнал сред печалбата на някой от войниците.

— Ето ти тази, по-добра е — рече и му подаде английско пени. — Хайде сега, измитай се. Надявам се да можеш да я похарчиш в града.

— Ако искам, ще го сторя. Но не и твоите изискани лордове тук. Те няма да помръднат от това място.

— Хайде, бягай — повтори Дери и се върна в гъстия дим и потта от многото тела, притиснати едно в друго на твърде малко пространство.

Стражът бе заменен с друг, който го гледаше със студен поглед. Шепотът и разговорите стихнаха, щом тези вътре вдигнаха очи и се усетиха, че Дери Бруър може да има важна информация. Съмърсет повдигна вежди и дори Клифорд не се обади за нищо.

— Е, Бруър? — попита херцогът. — Какви са новините? Нима всички там зад портите са изменници? Да накарам ли да докарат оръдието, което взехме от Уорик, за да разрушим стените?

В отговор на киселия му тон Дери му се усмихна също толкова безрадостно и поклати глава. Беше разговарял с пет-шест момчета и бе прочел две писма, прекарани тайно за него. Всички казваха едно и също. Не се радваше, че се е оказал прав, не и ако това означаваше, че Лондон е затворен за тях.

— Ваше Величество, кралице, милорди, смятам, че тук виждаме по-скоро страх, отколкото действията на предатели или пък съюзници на Йорк. Лондончани се боят от тази армия, пусната на свобода по улиците им. Чули са всякакви разкази и са видели columna nubis, стълбовете дим, милорд Съмърсет — Дери направи пауза за ефект и за миг Съмърсет сведе очи. — Кметът вижда в нас просто още една армия, която реве да я пуснат вътре — а е изслушал твърде много одрипавели семейства да разказват за лаещите северняци и босоноги шотландци. Ясно, че не е куражлия, но не мисля, че е предател, който се съюзява с Уорик.

— Този кмет, той може да бъде успокоен тогава — изведнъж се намеси Маргарет. Съмърсет наведе глава, заради онова, което щеше да каже, като предостави на кралицата сцената. — Вие какво предлагате, мастър Бруър?

— Градът се страхува от нашите войници, милейди. Бих отдръпнал армията на няколко километра, като оставя само малка групичка стражи и лордове с крал Хенри. Има шанс кметът да се съгласи да отвори вратите за тях…

— Този дебел бакалин ли? — прекъсна го лорд Клифорд. — Кметът вече е имал наглостта да отхвърли заповедите и властта на крал Хенри. Той е видял кралските знамена! Аз лично бих докарал оръдията на предна линия. Нека да види какви ще са последствията от предателството му.

Сред нагъсто събраните хора се чу одобрително хъмкане. Простият факт, че не допускат краля в града, все още ги изненадваше. Поне имаше нещо удовлетворяващо в идеята да сринат Мургейт със земята. Разполагаха с нужното оръжие, изоставено от Уорик на бойното поле. Би било едва ли не поетично.

Дери прочисти гърлото си, за да заговори отново. За миг погледът му се спря на крал Хенри, с цел да се увери, че кралят няма да вземе страна в обсъждането. Но той си оставаше неподвижен и безмълвен, макар че пръстите му нервно играеха върху бедрото.

— Милейди, възможно е лорд Клифорд да не е обмислил по-задълбочено как ще се погледне в страната ни на факта, че използваме оръдия срещу стените на Лондон — рече той с напрегнато лице и вторачен в кралицата поглед. — Ако помисли още малко, милорд Клифорд може би ще осъзнае, че това би отслабило властта на крал Хенри повече от каквото и да е друго. Би могло евентуално да е последната ни възможност, но тези стени са дебели почти четири метра, а самите порти са подсилени с желязо.

Клифорд изсумтя и Дери побърза да продължи, преди другият да го изпревари.

— Не твърдя, че няма да паднат. Само че ще отнеме време. Ако докараме железен топ, дружината му ще е уязвима за стрелците по стената — а и за всеки вид огнестрелно оръжие, което успеят да изтеглят до амбразурите горе. Всичките тези дълги оръжия идват от лондонските леярни в крайна сметка. При тази височина те ще имат не по-лош обхват от нашия, та и доста по-далечен.

Той почака, за да схванат логиката му и околните. Това сякаш отне малко от насъбрания гняв.

— Тъй че, преди да застанем там и да блъскаме по вратите като някой пияница, трябва да се замислим за други начини да влезем. Кметът сигурно се бои, че ще използваме някаква измама — номер или капан, или пък просто някое ужасно наказание, след като веднъж ни отвори вратите и ни позволи да преминем. Той ще бави, ще обсъжда, ще разпраща писма напред-назад — Дери склони глава, загледан в кралицата. — Предполагам, че ще приеме вашите уверения за своята безопасност, милейди. Доколкото си спомням този човек, милорд Клифорд е прав за него. Кметът Ричард Лий не е боец. Със сигурност в момента се поти от ужас. Трябва просто да му покажем пътя, който да го изведе от гората — и той ще поеме по него.

Не беше нужно да им напомня за надвисналите над тях сенки. Бяха победили Уорик в една битка, но армията му не беше разбита, а просто ѝ бяха пуснали малко кръв, та се оттегли на бегом. А Уорик се спотайваше някъде там из горите и долините, ближеше си раните като всяко диво куче. Дери потърка мястото между очите си — мечтаеше си да заспи. Уорик сигурно е очаквал те да идат право в Лондон. Колко време ще му дотрябва да разбере, че още са на пътя и цялото кралско семейство е уязвимо срещу нападение?

А отвъд тази отрезвяваща перспектива имаше още една армия и още един гневен син някъде там в тъмнината. Дери се беше надявал, че ще може да прибере краля и кралицата на безопасно място зад стените на града, преди Едуард Йорк да съедини сили с Уорик. Не си беше позволил да изпита каквото и да е фалшиво чувство за победа, не и докато двама могъщи синове като тях все още бяха на свобода. На стената на град Йорк Микългейт имаше още една-две празни куки. Подозираше, че докато те не се запълнят, няма да изпита истинска почивка.

Слънцето изгря, докато се разменяха още писма и гневни претенции, всичките игнорирани от кмета и хората му. Като главен магистрат на града, кметът познаваше добре закона и традициите. Въпреки това нямаше никакво право да отказва на краля достъп до града и Дери подозираше, че съжалява, че е допуснал да се озове в такава невъзможна позиция. Както стояха нещата, дори нервните тълпи зад стените да отстъпеха, за да се отворят портите, следващото и последно посещение на самия кмет със сигурност щеше да е в кулата, а животът му щеше да се измерва в дни. Населението на Лондон най-вероятно добре се досеща какъв гняв е предизвикало сред армията и лордовете, които чакаха отвън. Всеки следващ час, прекаран в очакване, правеше възмездието още по-страшно в техните очи — и продължаваше да държи вратите затворени.

Следобед кралски вестоносци отидоха чак до масивните порти и заудряха с тояги по желязото, но трябваше да отстъпят, защото отговор не последва. Бяха изстискали малко храна от околните селца като Челси — твърде далеч от столицата, за да се е чуло за армията, преди войниците да се появят и да оберат зимните му запаси. Но тези мижави количества стигнаха да се нахранят само няколкостотин от тях. По-голямата част от петнайсетте хиляди гладуваха втори ден. Докато слънцето отново залезе, ситуацията беше станала наистина нетърпима. Всички умираха от глад.

През втората нощ обкръжението на кралицата не беше тъй изпълнено с енергия и живец както преди. Гладът се отразяваше на всички, макар че Клифорд изглеждаше да е ял предостатъчно от някакъв свой таен източник, без да е пожелал да сподели с другите. Дери беше сигурен, че вижда по брадичката му мазни следи, и му се искаше да го удуши. Нервите на всички бяха опънати.

Маргарет сновеше напред-назад с по три-четири стъпки, докато претегляше възможностите. Косата ѝ се търкаше по платното на навеса отгоре и звучеше като шепот. Поне беше сухо. Това се оказа единствената им благословия, макар че в Англия през зимата нямаше начин пак да не завали скоро.

— Господа, милорди. Който е налегнат от глад, няма много избор — рече тя.

Дери забеляза, че е стиснала юмрук в дългия ръкав на дрехата си. Платът беше не по-малко изцапан и омазан от коя да е войнишка униформа, а самата кралица трепереше дали от студ, или от липсата на храна, не беше ясно.

Изведнъж се обърна към всички тях. Съпругът ѝ присъстваше като видимия символ на властта, но истината беше, че Хенри нямаше никакъв дял във влиянието, което тя упражняваше върху околните. От брадатия шотландски вожд със свиреп поглед Андрю Дъглас, загърнат с риза и наметка от грубо платно, до Съмърсет, граф Пърси, Клифорд, Дери Бруър и всички, скупчени наоколо ѝ в тъмнината — тя ги беше довела на това поле, на този тесен път. Решението беше на Маргарет и на Дери му беше интересно да наблюдава как те я гледаха с погледа на мъже, които топлят ръцете си на огъня. Разбира се, красотата ѝ също имаше дял в това. Мъжете винаги са изглупявали при вида на красиво лице. Въпреки това някои тук познаваха Маргарет почти от дете — и нито една година от това време не беше прекарана в мир. Все едно беше завързана за въртящо се воденично колело — и бе оставила кръвта си по него. Борбата със сигурност я бе калила, но това се отнасяше и до всички тях през годините на война.

— Онези, които се спотайват зад градските стени, са или изменници, или страхливци — рече тя. Гласът ѝ звучеше тихо, приглушено в тясното пространство. Лордовете проточиха вратове, за да я чуят. — Което и да е от двете, ние не можем да останем тук. Мъжете се разболяват, станали са кожа и кости от изпитанията, няма храна, която да крепи здравето им. Съвсем скоро ще ги гледаме как започват да умират около нас. Ако не това, то другото — Уорик и Йорк ще ни открият така, блокирани пред вратите, и ще дойдат с огън и желязо. Така. Нарежданията на моя съпруг са да се оттеглим на север към Кенилуърт и към по-добри земи, но първо към градовете, в които можем да намерим храна и да възстановим силите си.

Никой не оспори волята на краля, предадена им от кралицата. Очите на Маргарет бяха неестествено ярки, сякаш изгаряше от треска или ронеше сълзи. Сърцето на Дери се сви, като гледаше отчаянието ѝ, макар самият той да изпитваше същото. Бяха победили! Бяха стигнали толкова близо до безопасното убежище само за да ги оставят навън на студа и тъмнината.

Дните през февруари бяха все още къси. Над главите им навесът изплющя и те чуха как по него затрополи дъжд. Всички очи се обърнаха нагоре. Дери видя как светлината в тях угасва. Това беше в синхрон с унижението, изтощението и отчаянието им. Заповедта да се разтури лагерът и да се приготвят за поход на зазоряване се разнесе. Започваше още един ден без храна.

11.

Уорик трудно успя да свърже образа на Едуард от спомените си с брадатия гигант, който се изправи пред него, облечен в туника с медна украса, дебел вълнен клин и бронирани ботуши. Грубичко, но със задоволство, младежът се пресегна и тупна Уорик по рамото с масивните си метални ръкавици. Всеки сантиметър от тялото му беше втвърден от мръсотия и смърдеше на коне и нощи, прекарани на открито.

Едва ли имаше някакъв признак на цивилизованост у младия херцог, който спря и слезе от коня леко и грациозно, като по този начин накара Уорик да се почувства стар на трийсет и две. Двамата се прегърнаха набързо, предпочитайки да са сдържани, за да не се отвори място за скръбта им. И двамата обаче я усещаха. Последният път, когато се бяха срещнали, бащите им бяха живи.

Около тях по-малката армия на Йорк разпъваше лагер за благородния си капитан, роля, на която, изглежда, Едуард се радваше, както подсвиркваше и раздаваше нареждания. Уорик виждаше, че черната брада и потъналите очи биха подхождали добре на някой разбойник или пък водач на войнствена банда. Не се и съмняваше, че младият херцог може да бъде свиреп. Историите за това, какъв воин е синът на Йорк, вече се бяха разпространили, разказвани безброй пъти край селските огнища. Без съмнение междувременно биваха украсявани, но Уорик усещаше как очите на Едуард не изпускат меча, който държеше до бедрото си. Мълвата твърдеше, че той се бил счупил наполовина само от силата на удара му. Някои от историите дори твърдяха, че се е прекършил със звук, наподобяващ камбанен звън в момента, когато младежът чул вестта за смъртта на баща си.

— Хубаво ми става, като те видя — с мрачно задоволство отбеляза Уорик. — Благодарен съм, че си се отървал от Тюдорите.

Налагаше се да гледа нагоре, както бяха застанали заедно. Това го дразнеше по странен начин, макар че не излъга. Ужасните му преживявания при Сейнт Олбънс го бяха лишили от част от самоувереността му. Изведнъж армията му от осем хиляди войници му се бе сторила недостатъчна за предстоящите задачи, не и с тази предистория. Знаеше, че са го победили, но и още по-зле — че са го надминали в маневрите и са го накарали да изглежда като глупак. Отвътре още го гризеше и малко му олекна, като видя как трите хиляди на Едуард се съюзяват с него.

В този момент Уорик реши да не набляга на достойнството. Вярно, Едуард бе по-млад и по-малко опитен от него, въпреки че имаше по-висок ранг. Младият херцог не би очаквал да води общите им сили. По право Едуард се нареждаше по ранг веднага след херцога на Норфолк за подобна чест, но Уорик се зарече да не го унижава. Съществуваха хиляди начини да го стори, но той бе решен да включи сина на Йорк във всичките си предстоящи планове, за да почете баща му, пък и за да обучи младия мъж.

Фактът, че хората на Едуард бяха спечелили своята битка, изигра роля за това решение. То проличаваше в поведението им и критичните погледи, които стрелкаха към кентските мъже. Не една схватка бе започнала заради това, че се подхвърляха обиди, а гласовете се повишаваха от възмущение и изненада. Той не показа реакция, когато капитаните му притичаха с тояги, за да въведат пак мир и тишина сред редиците на войската. Уорик усети, че го гледат, и се обърна — Едуард Йоркски се взираше в него.

— Не те обвинявам за нищо от случилото се в Сандъл — рече той. Гласът му звучеше странно силно и Уорик примигна. — Не можеше да дадеш на хората си криле, за да пристигнеш да ни подкрепиш — а и знам, че споделяш загубата ми. Знам, че твоят баща е загинал заедно с моя, за същата кауза и на същото бойно поле. Предадоха ли ти думите на баща ми?

— Казал на кралицата, че не е спечелила победа — отвърна Уорик почти шепнешком. Познаваше Едуард още от тринайсетгодишен, когато се учеше да пие и да се бие в английския гарнизон в Кале. У този свръхмускулест боец, изправен пред него с тези сини очи, имаше нещо много притеснително. — Казал, че тя така само развързва ръцете на синовете им да действат.

— Точно така — потвърди Йорк, — наистина така е казал, тъй като го чух от поне десетина души, които дойдоха да ми разкажат за последните му моменти. Той е знаел, че аз ще ги чуя много след смъртта му. Знаел е, че ще чуя онова, което ми е предал — Едуард пое дълбоко въздух и напълни дробовете си, после издиша през носа. — Тогава нека развържем ръцете си за действие, Ричард. Пред тези мъже, които ни следват. Нека не се поддаваме на ничии юзди и поводи, на никакво ограничение от нечия ръка — докато не вземем всичко, което ни дължат, от всички наши длъжници.

Докато говореше, Едуард се разкъсваше между ликуваща увереност и гняв. Яростта му поне беше чиста и до самите си граници беше напълно разбираема. В тихите часове обаче той не знаеше какво да каже, какво да нареди. В подобни моменти мислеше, че хората му сигурно усещат как следват измислен герой, мъж, който се чувства като дете, облечен по-скоро като скитник, отколкото като херцог. Загубен в собствените си страхове, той не виждаше как го гледат те, как блестят от гордост очите им при вида на техния гигант.

Под този пронизващ поглед Уорик кимна бавно. Едуард въздъхна облекчено.

— Заедно имаме колко, може би дванайсетина хиляди? — рече Уорик и потри с ръка наболата си брада. — Кралицата, Съмърсет и Пърси сигурно разполагат с повече, но може би не са твърде много.

— Аз съм херцогът на Йорк — заяви Едуард, като смръщи леко вежди, защото титлата все още му звучеше странно. — А ти си графът на Солсбъри сега. Провинциалните градчета гъмжат от яки ковачи и бакалски момчета, които искат да вдигнат гордо глава. Те ще се влеят при нас, Ричард, ако ги поканя от името на баща си. Или пък ти от името на твоя. Те ще дойдат да отмъстят за тях. Ще дойдат заради проклетите пръти по стените на град Йорк.

Уорик забеляза, че младежът потръпна и затвори очи, представяйки си неприятната гледка, после ги отвори, дори по-разгорещен и ожесточен.

— Кралицата сигурно е в Лондон — рече Уорик.

Вратът му почервеня, докато се мъчеше да заобиколи темата за загубената битка. Едуард не го забеляза; сечеше с ръка въздуха като с брадва.

— Е, тогава там искам да ида. Нали виждаш, всичко е много просто. Все едно къде са враговете ни, там ще бъдем и ние. Колко е пътят до Лондон?

— Не повече от шейсет и пет километра. Два дни нормален ход, ако мъжете са в добра форма и нахранени.

Едуард се разсмя.

— Моите няма да изостанат. Те дойдоха или дори тичаха с мен чак от Уелс и водят с нас стада овце, които, като тръгвахме, наброяваха стотици. Изядохме толкова много овче месо, че надали някога пак ще имам вкус към него. Хората ти да си вземат от това, което ни е останало, макар че животните изпосталяха, докато ние дебелеехме.

— Мъжете ще са благодарни за този дар. Повече, отколкото си представяш дори — отвърна Уорик и усети как устата му се пълни с топла слюнка при тази мисъл.

Едуард поклати глава нехайно. Гласът му звучеше студено, когато продължи:

— Трябва да са силни, Ричард. Бях свидетел как баща ми се отнася с уважение към крал Хенри и неговите съюзници. А резултатът е главата му, нанизана на острие. Помниш ли как ти ми задържа ръката миналата година, когато се натъкнахме на краля в шатрата му, неохраняван и безпомощен? Ако можех пак да се върна към тази сутрин, бих му прерязал гръкляна и може би… — гласът му изтъня, гърлото му се стегна от скръбта, която го задушаваше. Уорик чакаше, докато Едуард стискаше очи, а от тях се процеждаха сълзи, които изчезваха в черната брада по бузите му. — Може би тогава съм можел да го спася, баща ми. Може би щеше да е жив сега, ако бях прерязал гърлото на онова мяукащо дете, когато имах… О, по дяволите да върви всичко! Няма връщане назад, Ричард. Не си спомням и един-единствен ден, нито пък грешките, които съм допуснал. Видях как изгряват три слънца на небосклона, казах ли ти това? Заклевам се, истински бяха, не по-малко от теб както си сега и стоиш пред мен. В Уелс. И не можах да накарам нито едно от тях да се върне по курса си. Дори в името на баща ми. Бог да пази душата му. Христос да го спаси.

Уорик стаи дъх при тази необуздана ярост. Йорк просто се тресеше от нея и тя преливаше, сякаш напираше изпод недозатворен капак на гърне.

— Може би ще намериш малко успокоение, ако поговориш с брат ми Джордж — предложи Уорик.

Разбираше, че в Уелс Едуард не е имал никого от семейството си наоколо, само хората под негово нареждане, груби и буйни мъже, които биха презрели всяка проява на слабост, ако им бе позволил да станат свидетели на такава. Едуард Йоркски бе загубил по-малкия си брат, когото обичаше, както и баща си, когото бе смятал за абсолютно неуязвим. Той виждаше все още признаците на шок у него.

— Не, нямам нужда да говоря — отвърна по-младият мъж. — Имам нужда да видя кралица Маргарет мъртва. Няма да подложа и другата си буза на тази белолика харпия, Ричард. Това сигурно означава, че не съм добър човек, не знам. Но ще бъда добър син — и ще отприщя силите си на воля.

Армията на кралицата представляваше значително по-смълчана гледка, когато се запъти на север, отколкото беше при пристигането си пред стените на Лондон. Мъжете, които се бяха смели и бъбрили, сега се влачеха със сведени глави, изпосталели като хрътки, вторачени в ботушите си, чиито шевове зееха разпорени и трябваше да се овързват с конопени вървища.

По съвета на лордовете армията зави на запад, далеч от изгорените къщи и разграбените градове по досегашния им път. Почти от самото начало беше невероятно каква разлика имаше, когато кралят беше с тях — единственият видим за очите символ за правотата на тяхната кауза. Те бяха дошли на юг, за да спасят богопомазания суверен и ето го него, качен на гърба на една кобила, кима и се усмихва на тълпите, събрали се да го видят.

Дори и без Големия кралски печат процъфтяващите пазарни градове вече не криеха провизиите си, нито им се опълчваха и залостваха портите си. Лихварите се надпреварваха да им заемат монети — направо на кило, а не на бройка, и бършеха потта от челата си, като гледаха как целите им богатства си заминават заедно с краля и кралицата. С тези средства и със занаятчиите от средните графства армията им щеше да е нахранена и възстановена. Парите отново се стичаха и ако трябваше да дойде момент да се изчисляват лихвите, то Маргарет сякаш не се безпокоеше от него. Беше изпратила Дери с още стотина други да преговарят за провизии. Резултатът дойде под формата на блеещи овце и съскащи ята гъски, много повече, отколкото се бе надявала. Англия беше като хазна за сребърни монети, можеше да нахрани всички тях, та и сто пъти повече на брой. За първи път от месеци хората ѝ можеха да хапнат дебели резени месо направо от въртящите се шишове, чувстваха как силите им се възвръщат, а стомасите им се пълнят до пръсване. Все още бяха твърде слаби, но очите им вече не бяха празни. Само след няколко дни угощения с печено месо, яхнии и риба те възстановиха тегло и мускули. Чувството да предвождаш такива мъже бе зашеметяващо.

В замъка си в Кенилуърт Маргарет спря армията и даде нареждане да извадят най-доброто месо и снаряжение, всичко, от което тя имаше нужда. Извиха се опашки от хора, за да приберат нещо от дължимото заплащане, което сержантите отброяваха от кедровите сандъчета. Жените от околните села се присламчиха, за да спечелят част от тези монети по най-разнообразни начини. Някои от тях шиеха и кърпеха.

Слънцето залезе точно тъй бързо, както през последните месеци, замръзналата земя ни за миг не омекна през няколкото безценни часа на бледа светлина. Зимата беше тежка и не се задаваше признак за началото на пролетта. Дори ставаше все по-студено. Сутрин тревите блестяха от сивкавия скреж и в някои дни той изобщо не се вдигаше.

Маргарет стоеше до високия прозорец и наблюдаваше собственото си малко градче около Кенилуърт, запалило стотици огньове. Някои от войниците ѝ пееха, независимо от студа. Не разбираше думите, но мелодията се извисяваше и снижаваше като жуженето на пчели. Зачуди се дали ще почувства вибрациите от гласовете им, ако докосне стъклото.

— Понякога съм им почти като майка — каза тя.

Усещаше присъствието на Съмърсет като тежест. Той беше с няколко години по-млад от нея, строен и силен, настъпателен по начин, който съпругът ѝ не познаваше. Зачуди се дали по-възрастните мъже и жени намират сбръчканата си плът за привлекателна и дали тя самата ще гледа на твърдите млади мускули, изправените рамене и здравословния тен като на нещо приятно. Кичур от косата ѝ се беше измъкнал от шнолата и тя си играеше с него, склонила глава настрани, замислена за стотици неща.

Съмърсет не бе убеден как да реагира на идеята, че Маргарет питае майчински инстинкт към увитите в полички шотландци и грубите, псуващи войници, тъй че прочисти гърлото си и развърза кожената връзка на един сноп писма.

— Убеден съм, че те… оценяват загрижеността ти, Маргарет. И как иначе? Сега, тук имам заявка за крепостно обвързване. Все още не сме се сдобили с Големия печат, а това създава затруднения и досадни проблеми. Предполагам, че е в Лондон или пък в личния багаж на граф Уорик. Без него съм принуден да продължа да използвам герба на собственото си семейство с восък, запечатан с пръстена на крал Хенри, както и уверенията за кралска подкрепа, изписани в книжата. Дори и така някой може да забележи липсата на печата. Маргарет, убедена ли си, че крал Хенри ще… — той поспря и прокара длан от челото до челюстта си, уморен и притеснен. Мразеше да обсъжда с кралицата мислите и действията на краля, сякаш той беше някаква дървена кукла. — Убедена ли си, че ще подпише документите? Без печата името му ще е достатъчно, ако е тъй добър да ни го предостави.

— Смятам, че да. Хенри, разбира се, се съгласи, когато го помолих — и тя размени бърз поглед със Съмърсет при тези думи. И двамата знаеха, че Хенри ще се съгласи с абсолютно всичко. Това беше и същината на слабостта му. — Ако трябва, аз сама ще подпиша името му.

Той я изгледа шокиран и тя приближи към него, като махна с ръка.

— О, не прави тази ужасена физиономия, милорд! Не бих го сторила — макар и само заради това, че някои от неговите епископи и благородници може да имат други книжа с подписа му, много любими и често преглеждани. Не бих искала да ме уличат в лъжа; иначе бих слагала подписа на съпруга ми и бих използвала печата му за всичко — тя видя колко неловко се чувства той и отчаяно разтърси глава. — Бих направила само онова, което самият той би сторил… ако можеше. Разбираш ли? Синът ми е принцът на Уелс и ще седне на престола. Единствената пречка е фактът, че столицата на съпруга ми е затворила вратите си за него и отказва достъп на законния си крал. Единственото затруднение идва от действията на Уорик и Йорк, и една армия, която не иска да се подчини на законната власт на краля на Англия!

Тя се пресегна и докосна бузата и челюстта му с отворената си длан. Той не трепна, нито отмести поглед, когато тя се взря в очите му, търсейки силата, от която се нуждаеше.

— Сега съм готова на всичко, милорд, за да задържа трона. Разбираш ли ме? Не извървях целия този път, за да се проваля в последната стъпка. Нуждая се от повече мъже от тези, които са се събрали около този замък. Имам нужда от двайсет хиляди, петдесет хиляди, толкова, колкото ще са нужни, за да отървем тази страна от хората, които застрашават съпруга ми и сина ми — и мен самата. Само това има значение сега. Каквото и да ми кажете, ще го сторя.

Съмърсет се изчерви, допирът ѝ пареше по кожата му, а след като тя отдръпна ръката си, усети как горещината изчезва.

Вратите на Лондон зееха отворени за армията, приближила града под знамената на Йорк. Едуард и Уорик яздеха заедно начело на колоната, докато преминаваха през Мургейт, а сред насъбралите се да ги посрещнат не се забелязваше страх. Наистина, цялата столица замря, щом новината се пръсна из нея, чак до бордеите. Мъже и жени изоставиха инструментите си или се изправиха от масата, грабнаха шаловете и наметките си заради студа, който сякаш ставаше все по-хаплив с всеки изминал ден.

Небето беше тъмносиньо, ясно и замръзнало над града. Говореше се, че по Темза има лед, докато Едуард и Уорик минаваха в тръс през претъпканите улици в редици със знамена отпред и отзад. И двамата бяха в пълно снаряжение за такова официално влизане, с гербовете на семействата си по щитовете, тъй че всеки, който ги видеше, знаеше кой преминава. Хората на Уорик се бяха постарали максимално със смазката и боята, но след месеци на поход металните части бяха очукани и напукани, а кожените ремъци се бяха втвърдили и заели формата на онова, което придържаха.

Хората на Йорк наведоха знамената, когато минаваха край управляващите града, облечени в пищни роби в синьо и аленочервено. Заедно с кмета всички те бяха наизлезли от гилдиите, за да отдадат почит на навлизащата в Лондон армия. Мъжете бяха зачервени, все едно са тичали, но се поклониха ниско пред мечката и жезъла на Уорик и бялата роза на Йорк, издигнати високо над главите им.

Уорик се усмихна и поклати глава, оглеждайки малката група. Те бяха отказали достъп на рода Ланкастър, на краля и кралицата на Англия. Бяха направили избора си и вече нямаше връщане назад. Нищо чудно, че прекъсваха закуската си, за да излязат и да благословят Едуард Плантагенет. Бяха преплели съдбата и живота си с рода Йорк.

Той хвърли поглед през рамо. Кметът наистина беше дебел като шопар, с огромни розови длани и черти, потънали сред тлъстините на лицето му. Почувства раздразнение от факта, че такъв човек можеше да се храни тъй обилно, докато войниците си оставаха слаби. Изсумтя под нос, знаейки, че двете неща нямат връзка. Освен ако не подхвърлеше кмета за храна на армията си, естествено. Така цялото му разточителство щеше да се изплати. Тази мисъл му се стори изключително развеселяваща.

Улиците край тях, водещи към реката, се изпълваха и навяваха спомени за нашествието на Джак Кейд в града. Тогава беше видял подобни тълпи, както и неописуеми ужасии. Потрепери и си каза, че е от студа. Надяваше се само да е убедил Едуард в правия път. Младият херцог на Йорк беше решил да напада повторно армията на кралицата. Бяха тръгнали на юг с такова намерение, но по пътя дойдоха други новини. Кралят и кралицата били отпратени от стените на собствената си столица, отказан им бил достъп до града. Това променяше всичко и двамата с Йорк разговаряха до късно през нощта.

Уорик се молеше да е направил правилния избор. Армията на кралицата сигурно ще е деморализирана, а правотата на каузата им — поставена под въпрос. Всичко това накуп даваше възможност най-сетне да се забие меч във фланга на Ланкастър.

Но вместо да ги преследват по петите, Уорик настояваше двамата с Едуард да влязат в града, който бе отказал на крал Хенри. Отпърво младият херцог побесня, ревеше и опонираше, без да го е грижа, че всичките им хора слушат. В изблик на ужасен гняв той припомни на Уорик, че и преди го бе задържал, когато крал Хенри бе оставен на милостта им. Едуард споменаваше непрекъснато за тази битка край Нортхамптън, като болката и скръбта му бяха ясно изписани по лицето му. И все пак не беше дете. Макар че този осемнайсетгодишен гигант направи нечовешки усилия да се контролира, съвсем очевидно, го беше послушал. Остави го да говори, да обясни какво може да направи Лондон за тях.

Когато Едуард разбра замисъла и прие тихите аргументи на Уорик, превключи от кисел отказ към ентусиазъм и невъздържан, дивашки смях, сякаш идеята бе лично негова. Уорик остана да бърше потта от челото си след ураганните емоции, на които бе подложен. Това не даваше добри знаци за бъдещето им заедно. Едуард му позволи да го убеди, наистина, но не ставаше и дума да го накарат да направи нещо. Беше се съгласил и просто щяха да следват този път.

Уорик се припомни скептично, че Едуард бе изпитвал респект единствено към баща си. Сега, когато Ричард Йорк го нямаше, кой ли друг би могъл да упражнява контрол над сина му? След като изстрада часове да слуша яростните му и грубиянски изблици, само и само да го убеди в собствените му най-добри интереси, това беше перспектива, която не допадаше на Уорик, ако евентуално задачата се паднеше на него.

Колкото и голям да беше Лондон, не ставаше и дума да вкарат цялата си армия вътре. Осем или девет хиляди бяха още на километър и половина от града, върху суха почва. Те чакаха трите хиляди, които придружаваха Уорик и Йорк, да се настанят и да им занесат провизии. Обичайният брой капитани мистериозно се бе удвоил за редиците, които навлязоха в града, тъй че имаше около осемдесет офицери-ветерани, които да надзирават мъжете. Под тяхна команда войниците се разпростряха из улиците, а населението се притаи, докато трополенето на маршируващи крака минаваше край всяка къща и спираше пред всяка сергия и кръчма. Ейлът беше едно от нещата, които рядко можеха да намерят по време на поход. Някои от мъжете от месеци не бяха пийвали и глътка от нещо различно от вода. Главнокомандващите облизваха напуканите си устни и жадуваха за ейл. По заповед на Йорк им бяха изплатили дължимото, та мнозина имаха да изпразват пълните си кесии. Всичките заедно щяха да изпият каквото намерят из града до сутринта. До зори щяха да дивеят и щуреят, но от толкова време трябваше да са сериозни и дисциплинирани, винаги под заплахата от нападение. Нямаше да е зле да потопят в алкохол грижите си за една нощ.

Само стотина души придружаваха Ричард Уорик и Едуард Йорк, когато прекосяваха града. Уорик не знаеше дали тези мъже изпитват гордост от ролята, която им беше дадена, или пък недоволстваха заради пропуснатата нощ на разгул. Яздеха с високо вдигнати глави, отправени все на юг към реката и огромното имение на Йорк в Лондон, познато под името Бейнардс Касъл. Построено от червени тухли, то се извисяваше в квадрат над реката, обвито в бръшлян, който достигаше до кулите му. Новината ги предшестваше и вратите зееха отворени за дружината ездачи. Едуард видя вътрешния двор и пришпори коня, като поведе всички напред с опасна скорост, а конете залитаха по хлъзгавите камъни.

Спряха, задъхани и усмихнати от усилието. Уорик наблюдаваше по-младия мъж, все още в двоумение. Картите бяха хвърлени, добре го знаеше. Нямаше връщане назад. Всеки час, който прекарваха в Лондон, беше още спечелено време за кралицата да прави планове и да събира войници, или пък просто да се отдалечи на по-голямо разстояние. Въпреки това те слязоха от конете в тази крепост на рода Йорк, край чиито стени се виеше река Темза. Странно бе да се чувстват в безопасност на такова място, в град, който беше отказал да приеме Ланкастър. Усети как мускулите му се отпускат, щом Едуард заръча да донесат вино и ейл и да запалят хубав огън. Бяха разпръснали три хиляди мъже из града, разпределяйки ги във всяка странноприемница и голямо домакинство. Дошлите с Уорик и Едуард включваха херцога на Норфолк и най-опитните му съветници, както и епископ Джордж Невил и неговата котерия от прислужници. Само за една нощ всички старши в армията се бяха събрали под един покрив. Уорик се прекръсти при мисълта какво може да се случи, преди слънцето отново да изгрее.

12.

— Аз съм наследникът на трона — заяви Едуард, обръщайки се към всички. — Със закон на същия този лондонски парламент баща ми бе обявен за наследник на Хенри преди не повече от година — леко потрепване и стягане в гласа издаде нервността му, после той прочисти гърлото си и продължи: — Аз съм първородният син на Йорк. Тази чест се пада на мен.

Залата беше препълнена и то не само с онези, които Уорик и Едуард бяха довели в града. С напредването на вечерта Уорик забеляза, че някои благородници се промъкват вътре, за да чуят речта на Едуард. Огромната глава на кмета се мяркаше встрани, както и трима от неговите придружители. Бяха пристигнали и членове на парламента — за да отсъдят и да докладват обратно на другарите си. А може би още по-важно — Уорик разпозна и лицата на двама водачи от търговската гилдия, както и абата на манастира „Светата Троица“. Тези хора можеха да осигурят изключително важни заеми, ако харесат онова, което ще чуят.

Освен гласа на Едуард се чуваше единствено огънят. Огромната зала в Бейнардс Касъл като нищо бе най-топлото място в Лондон тази вечер. С дузини малки пънове непрекъснато бяха добавяни в огъня, носени от червенолики слуги, които набързо се оттегляха да донесат следващия наръч. Кухненски прислужници пък досипваха въглища от железните кофи. Пламъците се разрастваха и пращяха от дървесния сок, а изпаренията накараха мъжете да разтворят връхните си дрехи и да бършат потта от лицата си. Не им беше непосилно топло, не и след толкова дълги зимни месеци и премръзнали крака. Колкото и силно да гореше, огънят бе добре дошъл, като благословия, и мъжете се скупчваха край него, като малцина оставаха далеч от светлината и топлината му.

Уорик не се включи в скупчването около огъня и мълчеше. Не беше малко да имаш до себе си най-големите богатства и власт в Лондон. Властимащите в града нямаха друг избор, освен да поддържат Йорк, след като бяха отказали на краля и кралицата си. Нямаше трета страна, нямаше средна позиция. Той присви устни — усещаше ги изтънели, а челюстта си — стисната. Наистина Хенри Ланкастър и дузина мощни лордове все още се изпречваха на пътя на неговата амбиция. Но тази реалност, изглежда, не притесняваше Едуард. Младият мъж не криеше намеренията си, нито пък се мъчеше да бъде дискретен. Желанието му беше да се срещне с Ланкастър на бойното поле и веднъж завинаги да разрешат там чие е надмощието.

Синът на Йорк се облегна на една масивна подпора, част от комина, който се простираше до стрехите над главата му. Зад него огънят пукаше и припламваше, хвърляше сенки и го осветяваше в златисто, улавяше проблясъци светлина, когато той се обръщаше. Уорик наблюдаваше мъжете точно толкова внимателно, колкото и младият херцог: гледаше как са застанали, как реагират. Кръвта имаше власт. Родът Йорк произхождаше по мъжка линия директно от кралете. Този прост факт придаваше авторитет на Едуард пред всички, които му го позволяваха. Мъже като тази планина от кокали и месо Норфолк, два пъти по-стар от Йорк и двойно по-опитен, но въпреки това застанал с леко сведена глава и гледащ изпод вежди. Той беше сред добрите. Имаха нужда от неговите войници и силата на войската му.

Не пречеше на каузата и фактът, че Едуард имаше такава масивна фигура. Не беше само височината; макар че Уорик бе познавал само двамина през живота си с подобен ръст. И двамата изкривени и странни на вид, нескопосани имитации на истинския воин. В сравнение с тях Едуард имаше масивни крайници и широки гърди и рамене, заради които изглеждаше като исполин във всяко помещение. В доспехи сигурно беше ужасяваща фигура. Уорик потръпна при мисълта. И освен доброто обучение и страшната му сила важна беше младостта му, с цялата ѝ бързина и безкрайна издръжливост. Все едно да се изправиш пред бик с доспехи. Ако се беше родил в семейството на ковач или например на зидар, размерите му биха го направили рицар или по-вероятно капитан с огромна слава. С името и кръвта, които притежаваше, нямаше граници за това, което би могъл да стане.

— Гледах как баща ми се бори с ужасни сили — продължи Едуард със звънтящ глас. — Гледах го как се бори с уважението, което изпитваше към краля на Англия — и с отчаянието, което изпитваше заради мъжа, който беше крал. От друга страна, баща ми почиташе трона и подвиваше крак пред него. Както се и полагаше. Както го задължаваше дадената клетва.

Утвърдителен шепот плъзна сред мъжете, потрепващи от напрежение. Едуард ги обходи с поглед, а накрая го спря върху Уорик и му кимна.

— От друга страна, той откри, че на този трон седи едно голобрадо невинно момче, което срами Англия с недостойното си управление. Изгуби Франция. Разцепи благородническите родове. Видя Лондон нападнат от тълпи, а Лондонската кула разрушена. Позволи размирици, въоръжени сили да обикалят из страната без надзор. В своята слабост крал Хенри докара Англия и Уелс до ръба на беззаконието и хаоса. Не мисля, че някога е имало по-недостойна глава от неговата да носи короната.

Едуард поспря, за да пийне от чашата с греяно вино, и така позволи на хората от тълпата да си поемат набързо въздух. Вече нямаше съмнение, че слушаха реч за държавна измяна, и това ги разтърси.

Уорик си спомняше времето, когато младият мъж обръщаше дузина големи халби ейл и пак викаше за още. Сега, както пламтящият огън го загряваше от едната страна, а другата оставаше тъмна и студена, той отпи глътка и остави халбата върху тухлите, за да се топли. Не изглеждаше да е нервен, поне на Уорик му се стори така. Младият херцог, застанал пред огнището, говореше на тези мъже все едно организираше деня за лов. Те чакаха, застинали от паузата, която направи, и от важността на думите му.

— Родът Ланкастър стоеше над рода Йорк — продължи той. — Делеше ги един син — Джон Гонт, онзи велик съветник, който се нареждаше преди Едмънд Йоркски, моя предшественик. Родът Ланкастър ни даде двама велики крале, а после — един слаб, като по този начин силната линия се наруши. Колко често сме виждали серия от добро вино, последвана от години на лоша реколта? Същото се случва и с кръвта и затова мъжете от парламента сметнаха за правилно да обявят баща ми за наследник на трона. Като всеки внимателен градинар, те протегнаха ръце към добрия зелен клон преди мястото, където лозата е изсъхнала — а лошите издънки подкастриха.

Неколцина наоколо му се засмяха, други промърмориха „да“ под носа си или сведоха глави, или пък удариха халбите си, тъй из залата зазвуча звън на метал и камбанни звуци се издигнаха към подпорните греди над главите им.

— Аз съм тази лоза — рече Едуард.

Уорик бе сред онези, които извикаха в отговор: „Да, така е!“.

— Аз съм херцогът на Йорк! Аз съм наследникът на трона!

— Да! — проехтя отново и пак насред смях и глъчка.

— Аз ще бъда крал! — продължи Едуард и гласът му се извиси по-силен и по-мощен. — И ще бъда крал още довечера.

Смехът и шумът заглъхнаха, сякаш някой затвори врата. Тълпата застина, макар че някои помръдваха нервно от потта, която се стичаше, или пък от тръпките по гърба им. Уорик знаеше отпреди какво ще каже Едуард, но беше един от малцината посветени. В резултат на това бе в състояние да наблюдава останалите и да види къде може да има съпротивление. Очите му се спряха на най-важните представители на властта, но, обхождайки събраното множество, той с изненада установи, че никой не извърна поглед от гиганта, застанал пред огнището. Гледаха го така, сякаш сам той беше източник на светлина.

Моментът на зашеметеност и изненада отмина. Те започнаха да тропат с крака и да ликуват все по-силно и по-силно, а Едуард се оттласна от стената и застана изправен сред тях. С едно движение вдигна чашата си за тост. Уорик забеляза, че топлината пари ръката му, но той не обърна внимание на болката и отпи голяма глътка. Мъжете около него сториха същото, а после повикаха прислугата да им долее.

— Чаша или две, не повече, милорди и господа! — каза Едуард през смях.

Брадата му се опърли до кафяво от горещата чаша, вдигната към устните му. Устата му се усмихваше, но очите му имаха напрегнат израз. Те потърсиха Уорик сред множеството, чакаха го. Бяха се споразумели, че сега е негов ред да говори, но Уорик не отваряше уста. Усещаше, че моментът го притиска, но го възпираше чувството, че веднъж като заговори, бъдещето ще се втурне невъзвратимо и ще ги погълне всичките като огнена стихия. Той пое дълбоко въздух и хладната струя се разпростря във вътрешността му, охлаждайки кръвта.

— Господарю Йорк — извика той, обърнат към всички присъстващи. — Ако ще ставаш крал тази вечер, имаш нужда от корона и от клетва — и епископ, който да представлява Светата църква. Дали имаме сред нас тук такъв Божи слуга?

До рамото му застана брат му, облечен в роба и притиснал длани, сякаш се молеше. Епископ Джордж Невил знаеше какво се очаква от него; вдигна глава и заговори веднага със силен глас точно както се бяха упражнявали. В това огромно пространство, с пращящия огън пред тях, гласът му отекна по-силно, отколкото бе очаквал.

— Милорд Йорк, вие сте от кралска родствена линия. По закон вие сте наследникът на трона; никой не може да отрече това. Въпреки това има друг, който седи на него. Какво ще кажете, милорд?

Повече от стотина глави се обърнаха, доволни от зададения въпрос и напрежението, което се таеше в него. Обърнаха се да видят дали Едуард ще се смути, все едно ставаха свидетели на кулминацията в представлението на някой мим. Но Едуард бе подготвен, стоеше уверен, извисяваше се в цял ръст. Беше задал същия страховит въпрос предната вечер. Как би могъл да е крал, щом Хенри е жив? Беше готов да се срещне с него в битка, но едва ли можеше да отрече собствения му трон, докато все още седеше на него.

— За известно време ще трябва да има двама крале в Англия — беше казал Уорик по тъмния път. — Като крал, Едуард, ти ще си в състояние да събереш армията, от която се нуждаем. Рицари и лордове ще се пребиват да се тълпят край краля Плантагенет заедно със своите наемници. Независимо какво друго се случва, не бива да напускаш Лондон без корона на главата си. С нея наистина ще започнеш да управляваш. Без нея, Едуард, амбициите и отмъщението ти ще бъдат стъпкани заедно със знамената ти. Трябва да заявиш това и да го осъществиш. Или можеш да си замълчиш поради липса на кураж.

— Нямам подобно желание — отвърна Едуард. — Готов съм да рискувам всичко. Намери ми корона. Нека брат ти да я постави на главата ми. И ще ти покажа как трябва да се носи.

В голямата зала на замъка Бейнардс в Лондон, над Темза, която лееше буйните си води покрай него, Едуард отново държа реч, а гласът му режеше без следа от мекушавост.

— Моето мнение, Ваша Светлост, е, че тронът на Англия седи празен дори и с Хенри Ланкастър на него — из залата се разнесе смях. — Претендирам за него по закон, по кръвна връзка, с меча си и с правото си да отмъстя на рода Ланкастър. Претендирам за него тази вечер и ще бъда коронясан веднага в Уестминстър, като толкова много други крале преди мен. Преди изгрев-слънце ще съм вече сред братството на кралете, господа. Кои от вас ще тръгнат с мен нататък, за да станат свидетели на клетвата ми за престола? Няма да се мотая тук, в Лондон. Имам работа за вършене и церемонията няма да е от най-изисканите. Кои от вас ще станат мои свидетели? Няма да приканвам отново.

Уорик се прекръсти и забеляза, че не е единствен. Всички до един бяха на ръба на богохулството и непочтеността, но ако не се взираха в най-малките подробности, Едуард наистина имаше право да претендира. Действително беше наследникът и имаше подкрепата на армията, разположена извън града. Уорик не си представяше, че претенциите на Вилхелм Нормандски са били по-валидни от неговите — а той е бил коронясан в Уестминстърското абатство на Коледа на година господна 1066. И преди това е било правено. Та можеше да се направи отново. Всички закони можеха да бъдат изменени със силата на оръжието, ако нуждата бе наистина голяма.

Някои от мъжете припяваха молитви; други редяха фамилни клетви за васална вярност или пък спомени на честта от детството си. Когато Едуард тръгна, те го последваха.

Вечерта беше тъмна и бял скреж покриваше всяка повърхност. Те се втурнаха, оживени и шумни, на двора, а в самия център беше Едуард. Но това не продължи повече от няколкото ентусиазирани крясъка. Вледеняващият мраз, който вдишаха, помогна да се отрезвят не по-малко от пустите улици. Слуги се разбързаха и доведоха коне, но настроението бе спаднало и истинският смисъл на онова, което смятаха да извършат, се проясни в съзнанието им. В настъпилата тишина дотърчаха още слуги със знамената на Йорк, огромни тъмни платнища с бяла роза на тях, други със сокол и конски букаи. Когато ги разтвориха, те заплющяха и довяха прах под луната като пътека от светлина. Едуард се обърна и видя десетки — увиснали и бледи. Те бяха символите на благородническия му род, затова сниши глава и прошепна молитва за душата на баща си, преди отново да извиси глас.

— Някои от вас бяха с мен в Уелс — рече той. — Преди битката при Мортимърс Крос видяхме как слънцето изгрява на три места и хвърля такива странни сенки, каквито не бяхме виждали дотогава. Три слънца, които светеха върху рода на Йорк. Ще благославям бялата роза до деня, в който умра, но ще сложа слънце на собствения си щит. То топли тези, които обича, но също и изгаря. Живот и разрушение, едно от двете ще избера.

Тогава той се усмихна, наслаждаваше се на авторитета си, макар че Уорик преглътна, като видя колко гняв бликаше у този млад човек.

Не можеше да има двама крале в Англия. Ако през тази нощ коронясаха още един крал в Уестминстър, това означаваше война без спиране и почивка, докато отново се възкачи на трона само един от кралете. Като пчели от различни кошери, техните последователи не можеха да оставят другите да живеят. Това бе техният курс, ориентирът им. И това беше пътят, който той им предложи и който Йорк избра да следва. Знамената с белите рози и бели соколи плющяха и се вееха надвиснали над тъмната река, докато мъжете яздеха от замъка Бейнардс към двореца Уестминстър.

Маргарет наблюдаваше снизходително от ъгъла на една чудесна, топла стая и се наслаждаваше на мириса на лакирано дърво и сухи цветя. Лордовете ѝ стояха и разговаряха почти шепнешком, притеснени от присъствието на крал Хенри. Жалка гледка бе как все още го поглеждаха, очаквайки някакъв поглед или искрица живот, докато всичко, което той можеше да им предложи, беше да кимне или да се усмихне, като демонстрира празнотата, която ги бе довела до ръба на разрухата. Не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитала състрадание към него. Слабостта му поставяше в опасност сина им, принц Едуард. Само с един поглед сладкото момче ѝ разтопяваше душата — и в тази изумителна всеотдайност тя отново усещаше тръните, които за нея представляваха празните очи и глуповата усмивка на Хенри.

Да беше дърводелец, който си е загубил ума, може би нямаше да има значение. Но когато липсата му на воля създаваше опасност за сина и съпругата му, и за всичките добри мъже и жени, които се бяха посветили на каузата му, това предизвикваше у нея горчивина и гняв всеки път, щом се замислеше.

Лордовете Съмърсет и Пърси разговаряха един с друг и тя ги чуваше прекрасно от мястото, на което седеше и работеше с конци по един гоблен. Нямаше усет за тази работа и сигурно щеше да се наложи да го разшие впоследствие, но сега това ѝ позволяваше да седи и да слуша, докато забравят за присъствието ѝ, и да научи всичко, което искаше да чуе. След завръщането на съпруга ѝ тези деликатни детайли станаха необходими, защото лордовете ѝ се сетиха отново за ролята ѝ тук.

Тя се усмихна при тази мисъл. Мъжете се притесняваха за мястото си дори повече, отколкото бе смятала като дете. Имаха нужда да знаят кой стои над тях и кого могат безпрепятствено да мачкат под себе си. Не мислеше, че жените отдават толкова много време за подобен род смешки. За миг се усмихна иронично. Жените тъпчеха всички свои сестри, без да фаворизират някоя. Това беше най-сигурният начин. Всяка от тях усещаше опасния потенциал на всички останали така, както мъжете рядко успяваха.

Стените на Търговската гилдия в Йорк бяха покрити, съвсем предсказуемо, с фини платна, всяко от които със сигурност представляваше дългогодишен труд. Като ги гледаше, Маргарет разбираше желанието да се планира бъдещето, да се начене нещо, което не може да се завърши за един сезон. Това беше същинският смисъл на цивилизацията и реда, помисли си тя със задоволство. Посредством нейните усилия и търпение най-мощните ѝ врагове бяха притиснати. Беше отнело години, но пък хубавото и силно платно гоблен, което бе създала, щеше да задържи цветовете си в продължение на още хиляди години, дълго след като всички те са станали на прах.

Отначало изпадна в бяс, когато Лондон отритна съпруга ѝ. Тогава не знаеше как подобно събитие ще посее семената на безподобен народен гняв надлъж и нашир из страната. Вратите на град Йорк се разтвориха широко за лордовете ѝ, като още часове преди пристигането им бяха изпратени мъже, които да им предизвестят, че кралските пратеници са добре дошли.

Това отчасти се дължеше и на Дери Бруър, знаеше го. Дери разбираше каква точно история има нужда да бъде разказана и я беше подшушнал във всеки хан и гилдия — от Портсмут до Карлайл. Кралицата бе намерила малцина смелчаци, рискувала бе живота си да доведе шотландци от планинските им обиталища. От нецивилизованите северни градове тя беше събрала дружина от смели мъже, за да спасят краля, и бе изтръгнала Хенри от ноктите на изменниците, беше го измъкнала от лапите им и бе обърнала врага в бяг. И накрая я предаде самият Лондон, мошенически град на търговци и продажници, град на лудост, изгарян от треска. Град, чиято плът трябваше да се жигоса с горещо желязо.

Дните на отчаяние се изпълниха с почуда, когато числеността на дрипавата ѝ армия започна да нараства. Всеки град, през който преминаваха, им носеше нови попълнения от войници като реакция заради унизения им крал. Новината достигна до всяко селце или град, носена от вестоносците на Дери Бруър и подкрепена от кралската кесия. Всичкият ейл на хиляда ханове беше изкупен с кралски пари, докато някой млад сержант разказваше историята, а на следващата сутрин ги довеждаше, готови да защитават крал Хенри.

Маргарет наблюдаваше мъжете — онези с авторитет стояха неподвижно, докато другите се движеха от групичка на групичка. Изпивайки с очи действията им, тя се зачуди дали не е точно обратното — още повече, че Дери Бруър се държеше като пчеличка, която топва човчицата си в десетки цветове, после ги начева отново. Всъщност не знаеше дали пчелите имат човка. Ако имат, сигурно ще приличат на граф Пърси. Огромният му нос стърчеше така, че беше невъзможно да запомниш нещо друго за него, след като си го срещнал. Видя, че Пърси разговаря с един мъж от Ирландия, чието име не се сещаше… май беше Кортни, граф на Девън.

Разтърси глава, леко раздразнена. Те не ѝ бяха дошли на помощ, когато родът Йорк държеше съпруга ѝ пленник в окови, тогава когато каузата ѝ беше безнадеждна. Не, тези мъже бяха практични. Разбираше това, дори и да ги презираше. Все пак трябваше да им е благодарна, че в студената си пресметливост бяха избрали нейната страна.

Ръцете я заболяха от работата с конците и тя ги отпусна в скута си, схванати от пипкавите движения; трябваше с едната да разтрие дланта на другата. Търговската гилдия беше впечатляващо място, но тук сигурно имаше поне триста души, които се въртяха от група на група, ядяха и пиеха, и се смееха до насита. Лордовете Дейкър, Уелз, Клифорд, Руус, Кортни; техните капитани, които отмятаха глави, за да се смеят, но въпреки това си бяха вълци с имена като Молейн, Хънгърфорд, Уилоуби. Тя поклати глава и затвори очи. Не можеше да ги запомни всичките, невъзможно беше. Но важното бе, че се бяха присъединили към каузата ѝ. Важното бе, че доведоха хиляди мъже, повече, отколкото някога беше виждала накуп. Нейните петнайсет хиляди се оказаха погълнати от морето от наемници и рицари, от щитове и стрелци и… Тя се усмихна мечтателно. Йорк беше новият Лондон. Не, новият Рим, ако армиите около него разбиеха Уорик и Едуард Плантагенет.

После си спомни почернелите лица, които бе видяла на заострените шипове на Микългейт. Главите на Солсбъри и Йорк не бяха устояли на дъждовете и хапещия студ. Един от местните стражи ги бе намазал със смола, за да ги предпази от природните стихии. Маргарет ги виждаше ясно в съзнанието си. Ричард Йорк, Ричард Солсбъри. Хартиената корона на Йорк отдавна бе отлетяла, макар че няколко капки смола още придържаха парченца от нея. Тя разтри слепоочието си, почувствала наченките на болка, и простена тихо, щом усети, че в периферията на зрението ѝ проблясват искри. Подобно главоболие бе станало нещо обичайно за нея през последните години. Нямаше друго лекарство за него освен тъмнина и сън. Тя се изправи и веднага привлече вниманието на всички в помещението — слуги притичаха да ѝ помогнат и всички мъже се извърнаха, за да видят онова, което е привлякло вниманието на останалите.

Маргарет се изчерви под техните погледи, доволна, че все още може да предизвика интерес, макар че държеше едното си око притворено заради болката. Съпругът ѝ я гледаше с нещо като привързаност. Тя му направи реверанс и ги остави да кроят плановете си, знаейки, че всичко след време ще ѝ бъде доложено. Нямаше никакво значение дали са дошли от лоялност към нея, или към съпруга ѝ. Нямаше значение дали я виждат като френската досадница, която не разбираше как трябва да се вършат нещата. Това изобщо не я интересуваше. Те не бяха дошли, когато най-много имаше нужда от тях — и въпреки това тя спечели, освободи съпруга си и взе главите на двама от най-силните си врагове. Усмихна се при тази мисъл. Доставяше ѝ безгранично удоволствие да мисли за това.

Все още имаше работа за вършене, без съмнение. Едуард Йорк и всички от рода Невил трябваше да бъдат изпепелени. Рани разсичаха дълбоко страната им, раздирана от неприязън и омраза заради годините на война. Но вината твърдо беше у Йорк и Уорик и независимо колко хора ги следваха или какво богатство бяха насъбрали, те не можеха да застанат срещу цялата страна. След като веднъж тези родове бъдеха пречупени и лишени от наследство, след като изпепеляха замъците им и родът им бъдеше унищожен до край, Маргарет щеше да е свободна да гледа как расте синът ѝ и как съпругът ѝ си почива в молитва. Може би дори щеше да бъде благословена с още деца, преди да е станало твърде късно.

Слугите затвориха вратата след нея и от другата страна тя дочу как разговорите се подновяват. Наведе се и подхвана крайчеца на роклята си, вдигна я толкова, че да може да ходи без страх, че ще се спъне в нея. В същото време вдигна високо глава, макар едното ѝ око да не искаше да се отвори, твърде чувствително за зимната светлина.

Навън облаците се нижеха край град Йорк, небето беше бледосиво — като лист олово или пък светъл кон.

13.

Имаше още часове, докато зимното слънце изгрее. Прибягващите насам-натам прислужници бяха запалили свещите, до които достигаха с дълги пръти. Събраните в залата на Уестминстър хора можеха да видят дъха си в мразовития въздух.

Едуард Йорк стоеше, облечен над доспехите си в ливрея с колан в тъмносиньо и златно, дългият меч на бедрото му висеше в канията си, прикачен към отделна широка препаска. Уорик го наблюдаваше как енергично разчесва брадата си, очевидно нещо го хапеше. По ботушите му все още имаше кал. Зачуди се дали Едуард е видял каменния параклис на Хенри Пети в манастира отсреща. Войнственият крал, „Унищожителят на галите“, както бе написано на гробницата му, беше изобразен върху камъка в роба — в образа на светец, а не като предводител на войски.

Едуард се извисяваше значително над Джордж Невил, с щръкнала безразборно коса, без шлем, който да я приглади надолу. Младият херцог на Йорк виждаше чак до дъното на огромната зала, осветена със стотици свещи, тъй че цялото това отекващо пространство блестеше като златно.

Кралската пейка беше обикновена мраморна седалка, изтеглена край високата маса, която на ширина беше колкото две легнали едно до друго тела. Той седеше зад масивната дървена повърхност, леко наклонен напред, тъй че ръкавиците му опираха в черния дъб, а раменете му бяха приведени като крилете на граблива птица.

Новината се разнасяше бързо. Членове на парламента вече бяха заели обичайните си места покрай стените, през големите врати настъпателно прииждаха също представители на закона, шерифи и търговци, и всеки по-авторитетен мъж, който се бе събудил в малките часове на нощта. Зад тях се виждаше тълпа от разтреперани граждани и всички те се боричкаха за по-добра видимост. Залата в Уестминстър можеше да побере хиляди, преди да се напълни, и мъжете и жените на града влизаха с провлачени крачки, търсейки местенце, където да застанат тихо и да наблюдават ставащото. Мълвата плъзна шепнешком из цял Лондон, носеше се на тичащи крака и от гърлата на пекари и деца, монаси и всички други, които бяха будни в този час.

Едуард се отпусна на пейката и подпря ръце на масата. Епископ Джордж Невил му подаде златен скиптър, взет от съкровищницата на Тауър. Въздишка премина през събраната на студа тълпа. Не е било лъжа. Родът Йорк претендираше за короната, докато крал Хенри Ланкастър беше още жив.

Масата бе направена за човек с размерите на Едуард, осъзна Уорик. Това беше високата маса, използвана в продължение на векове, втора по важност единствено след стола за коронации в абатството. Това щеше да дойде по-късно. Уестминстърската зала беше за клетвата. По усмивката на Едуард беше ясно, че е доволен. Уорик не можеше да отрече, че напълно се покрива с ролята, както бе настанен върху подиума над всички тях, целият облян в златна светлина под губещия се във висините купол.

Застанал изцяло пременен отпред и носейки епископския жезъл, Невил постави лявата си ръка върху рамото на Едуард. Посланието му беше ясно: Църквата застава зад Йорк. Младият херцог и наследник сведе глава и той започна благословията си, призовавайки светците да напътстват всички тях в мъдрост. Когато свърши, присъстващите се прекръстиха и вдигнаха поглед.

Предната вечер епископът му беше обяснил клетвата, която трябваше да каже. Едуард прояви нетърпение за подробностите, макар да разбираше добре всичко. Имаше нужда от огромен брой мъже, които да се бият за него. Само един крал на Англия можеше да призове цялата страна. Само кралят можеше да опразни селцата във всяко графство от техните стрелци и млади мъже.

— Милорди, господа — започна Едуард. — Аз съм Едуард Плантагенет, граф на Марч и херцог на Йорк. По божия милост аз съм истинският и справедлив наследник на Англия, Уелс, Франция и Ирландия, на всички тях. Предявявам правото си, тук, на това място, на тази висока маса. Претендирам с кръвта от моя баща, Ричард, херцог на Йорк, който е потомък на крал Едуард Първи и чрез него чак до Вилхелм Нормандски. От страна на майка ми, чийто род произлиза от Лайънъл, херцог на Кларънс, втори син на крал Едуард Трети и по-старши в йерархията от Джон Гонт. Мисля, че тези два рода са златни и заедно от по-висш ранг от всяка друга претенция за това място и този трон, и тази земя. Отказвам правото на Хенри Ланкастър върху моето наследство. Следователно, по божия милост, претендирам за трона. Аз съм крал Едуард, Четвъртият с това име. Няма по-високопоставена родствена връзка и не признавам никой друг преди себе си.

Той спря и Уорик видя как по лицето му се стича пот. При неговия ръст и с тази огромна тъмна брада беше наистина съвсем лесно да забравиш, че е загубил баща си едва преди два месеца и че все още е само на осемнайсет. Въпреки това гласът му отекна твърдо и уверено, изумително силен в празното пространство на Уестминстър.

Уорик погледна през рамо, за да види откъде идват шепотът и трополенето, които чуваше и игнорираше през цялото време, докато Едуард говори. Тогава замръзна, усети как цяло море от лица се взираше в тях, хиляди, запълващи всеки ред и ъгъл, застанали в нишите на прозорците, върху всеки перваз. Мъже и жени, които държаха деца нависоко, за да виждаш, или пък придържаха сънени момчета и момичета върху раменете си. Повечето от тях се усмихваха и в очите им се отразяваха пламъците на свещите. Те се напрягаха да чуят всяка дума, да видят всичко.

До него застана с крехката си фигура икономът на Едуард Хю Паучър. Смешно му стана, като видя как устата му увисва от изумление пред онова, което вижда. Приведе съм към него и каза:

— Виждам, че господарят не е споделил плановете си с теб, Паучър.

Мъжът от Линкълншир бавно поклати глава и, съвземайки се, затвори устата си. С изненада Уорик видя как той избърса с ръка една сълза и подсмъркна, заклатил глава.

— Но аз няма да го предам, милорд.

Уорик премига, повече от всякога усетил бремето на отговорността, която беше поел, като помогна на Едуард да се възкачи на престола. Разбира се, трябваше да има и официална коронация в Уестминстърското абатство, твърде важно събитие, за да бъде отхвърлено в малките часове на една зимна нощ. Когато този ден дойде, градът ще замре, а тостове за Едуард ще се вдигат във всяка стая, на всяка улица, на палубата на всеки кораб, преминаващ по Темза на път към морето. Камбаните на всяка църква из страната ще забият.

— Аз съм крал Едуард Плантагенет — чу Уорик отново и рязко забели очи. Изведнъж се побоя, че този снажен глупак, който не можеше да си държи езика зад зъбите, ще развали всичко, което бяха планирали.

— Ще попитате как така Англия може да има двама крале — продължи младежът, а тълпата отново замлъкна и думите му увиснаха. — Отговарям ви — не може. Трябва да е само един. Призовавам всички мъже на честта, като ваш крал, да разкъсат знамената на узурпатора Ланкастър. Да застанат зад мен, докато водя война с врага си.

Очите на Уорик се разшириха, щом Едуард стана и захвърли наметката си. Протегна ръка и един от хората му му подаде звънтящ метален шлем, украсен със забрало с халки за ризница и златно кръгче, изобразено на челото. Уорик вдигна ръка и пое дълбоко въздух. Изведнъж се побоя, че Едуард ще се самокороняса и така ще направи църквата за смях. Подобно нещо можеше да низвергне всички и да предизвика проклятие.

Каквото и да възнамеряваше младежът, епископ Невил реагира по-бързо. Грабна шлема изпод пръстите му и другият едва намери време да го погледне, когато усети как със сила го нахлузват върху главата му.

Публиката наддаде одобрителен рев, а той пак се обърна с лице към хората, разбирайки, че те стават свидетели на събитие, което винаги ще помнят. Те щяха да бъдат с него до момента, когато смъртта го повали, както и при раждането на дете и в деня на сватбата. Бяха станали свидетели как един мъж става крал и как започва война.

Ликуващите викове на тълпата стигнаха чак до подпорните греди на купола и гласовете им отекнаха и се умножиха, като че бяха цял легион. В отговор древната бронзова камбана на Уестминстър заби, а звънът ѝ бе подет от тази на абатството, после и другите църкви, докато целият град заехтя в преливаща се мелодия, отново и отново, хората се събудиха за новия ден и слънцето най-сетне се показа на хоризонта.

Уорик гледаше как десетина от най-влиятелните мъже поздравяват крал Едуард; собственият му скъп чичо Фокънбърг бе сред тях. Това го подсети за една история, свързана с коронацията на Вилхелм Завоевателя. Хората му били викинги по родствена линия, затова говорели френски и норвежки и не знаели английски. Англичаните пък не отбирали и дума френски. И двете страни с рев изразили поздравленията си и ставали все по-кресливи и по-яростни, мъчейки се да надминат отсрещната страна. Кралската стража извън абатството помислила, че са се сбили, и подпалила къщите наоколо. Очевидно смятала, че облакът дим ще пресече какъвто и да е замислен план. От ужас и объркване из цял Лондон избухнали бунтове.

Той подуши въздуха. Нямаше следа от дим, но добре знаеше, че скоро ще има кръвопролития. Едуард повече от всеки друг искаше това. Имаше само нужда от достатъчно мъже край себе си.

Уорик видя брат си Джордж, който си пробиваше път през смеещата се, ликуваща тълпа.

— Браво, братко — извика му силно, за да го чуят над шума.

Епископът кимна, аплодирайки заедно с останалите.

— Надявам се, че сме имали добра преценка за това, Ричард. Опасявам се, че наруших клетвата си, като благослових друг човек за крал.

Уорик погледна лицето на по-малкия си брат и видя по него истинска болка. Като епископ на Църквата, за него това не беше малка грижа. И да я изкаже гласно, подсказваше за цял океан от скръб, скрит под насилената усмивка и погледа в далечината.

— Джордж, аз те принудих да го направиш — рече Уорик и се приведе тъй близо до него, че устните му докоснаха ухото на другия мъж. — Отговорността, грешката, е изцяло моя, не е твоя.

Брат му се отдръпна и поклати глава.

— Не можеш да поемеш греховете ми върху плещите си. Аз съм нарушил думата си и ще се изповядам, като изтърпя наказанието си — той забеляза безпокойството у Уорик и се опита да го разсее с насилена усмивка. — Вярно, че съм епископ, но нали знаеш, преди това бях Невил — Уорик се засмя, но лицето на брат му стана сериозно. — И, братко, аз съм син на баща ни, точно като теб. Искам да видя как убийците му се запътват по най-бързия начин към смъртта си и към вечното проклятие.

Йорк беше вторият град в Англия, с високи стени и процъфтяваща търговия, създал своя търговска класа, която се стремеше да си построи по-големи къщи и да наеме повече въоръжени мъже, за да защитава богатството си. С всеки изминал ден числеността на армията, разположена около града, се увеличаваше, макар че всички се държаха настрана от лечебницата за прокажени извън стените и отвориха широка пътека с колове и въжета, като така държаха на достатъчно разстояние гниещите ѝ жители от здравите войници.

Дери Бруър отпи от останалата пинта ейл, въздъхна и избърса устните си и малката брадичка, която беше пуснал. Космите излизаха сиви и това го притесняваше. От друга страна, признаваше, че е на петдесет и три, или поне някъде там. Боляха го коленете, а ръцете му бяха твърде къси, за да държи четивата си, но все още пазеше доброто си настроение.

Единственият друг човек в помещението бе окован във верига, закачена за стената, макар и не много стегнато. Букаите нямаха шипове, не бяха подплатени с желязо, за да разкъсват кожата му. Като брат на Уорик и благородник по право, лорд Джон Невил Монтагю беше твърде ценен, за да го нараняват. Дери си почистваше ноктите с миниатюрно, много остро ножче. Усещаше погледа на по-малкия брат на Уорик върху себе си всеки път, когато той си мислеше, че вниманието на шпионина е другаде. Не че имаше много за гледане в малката килия, която се намираше под търговската гилдия на Йорк. Единствената светлина идваше от процеп на нивото на улицата, който гледаше към някакъв частен двор, откъдето никой минувач не можеше да надникне. Тихо местенце беше и никой не можеше да ги види или чуе.

Дери се вгледа в халбата ейл и видя, че най-хубавото е на дъното. Устните на Джон Невил бяха напукани и разранени от облизване, цялата му уста беше тъмнорозова. Напитката първоначално беше за него, но Дери почувства жажда, а всеки знаеше, че каквото си изпил, не е загубено напразно.

— Буден ли си, милорд? Пазачите казаха, че пак си викал да ти признаят правото и да ти доведат свещеник или някой подобен. Откупът не е платен още, Джон. И докато не го платят, ще те държим жив и ще ти дадем някакви удобства, както може да се очаква за мъж с твоето положение. Или пък бих могъл да дам това ножче на нашата кралица и да я оставя сама да те погъделичка с него в някои части, какво ще кажеш? Тя ще си отреже тази набръчкана малка торбичка, та да си забоде на нея иглите, няма да му мисли много. И не мисля, че ще откаже, а?

Пленникът се изпъна, както бе окован, и се взря в Дери Бруър с цялата увереност на човек, чието тяло никога не му е изневерило. Изправен пред този благороден упрек, Дери едва се въздържаше да не го направи куц за цял живот. Едно сухожилие в глезена — едно-едничко само да пререже — и семейство Невил щеше да запомни името Дери Бруър до деня на Страшния съд.

— Или пък би искал да се закълнеш във вярност към крал Хенри може би? — попита той младия лорд Невил. — Господ е с Ланкастър, синко; толкова поне е очевидно. Та нали си спомням как отсякохме главата на баща ти. Казвам ти…

Той спря, щом Монтагю му се нахвърли. Устните му се разтвориха, когато изръмжа и напъна веригите. Младият мъж дърпаше напред тъй настървено, сякаш мислеше, че може да ги изтръгне от стената, но под хладния поглед на Дери се отказа и отстъпи крачка назад, като заметна оковите все едно змия се навиваше на кълбо.

— Баща ти беше глупак, Джон — рече Дери. — Него толкова го занимаваше фамилната вражда с граф Пърси, че заради това едва не свалиха краля.

— Ако го беше сторил, Йорк щеше да е на трона сега — сряза го Монтагю. — На теб ти плащат, Бруър, все едно каква важност си придаваш. Не можеш истински да разбереш честта, нито пък те е грижа. Чудя се дори дали знаеш какво е лоялност към онези, които ти пъхат монети в реката. Кой си ти, Бруър? Слуга ли?

— Не повече — отвърна Бруър със странно блеснали очи.

— Какво? Нима ми казваш, че си нещо повече от слуга? Или пък… че не си нищо повече от слуга? Или вече не си слуга? Това ли са глупавите игри, които играеш? Ако имах слюнка, бих плюл на тях и на теб.

Лордът се извърна и Дери приближи в обсега на веригите му. Монтагю мигновено се извъртя, но Дери го удари с тояга по главата точно на нужното място, тъй че младият мъж се строполи в смрадливата слама. Дери стоеше загледан в него и се задъхваше, изненадан, че диша толкова трудно след такова минимално усилие. Липсваше му младостта и силата ѝ, и увереността във всичко, което прави.

Проблемът му в тази мразовита утрин беше, че Уорик бе изпратил откупа за брат си без закъснение и без никакъв коментар. Сандъкът със златни монети пристигна в Йорк в каруца, охранявана от дузина въоръжени мъже. При наличието на огромната армия, разположена около града, те едва не подпалиха искрата на локално клане, щом влязоха в обсега им. Тези пазачи нямаха протекциите на лорд Монтагю, затова Дери знаеше, че ги разпитват за господарите им с желязо и огън. При всички случаи това означаваше, че губи Джон Невил. Това беше въпрос на най-обикновена самозащита за лордовете около крал Хенри и кралица Маргарет. Ако не освобождаваха знатните си пленници, не можеха да очакват самите те да бъдат освободени, ако съдбата се обърнеше срещу тях. Още преди залез-слънце на Монтагю щяха да дадат кон и да го пуснат по пътя на юг. По традиция щяха да му предоставят три пълни дни, преди да имат право да го заловят отново.

Както бе забелязал и в предишни случаи, кралският шпионин не можеше да проявява благородство. У него се таеше един извор на омраза, който не можеше да бъде пресушен. В продължение на петнайсет години Йорк, Солсбъри и Невил го бяха принуждавали да бяга, да се крие, да се поти от страх. Вярно, че сега беше от печелившите, но този факт съвсем не можеше да заглуши спотаения му гняв.

— Мастър Бруър?

Глас отгоре прекъсна мислите му и заслиза по стълбите. Беше един от шерифите на град Йорк, с обрасли бузи и скован от новите си отговорности.

— Освободихте ли лорд Монтагю? Тук има кон за него… Аз…

Гласът замря и, без да го поглежда, той се досети, че онзи се взира в пространството и в проснатата фигура на пленника.

— Разболял ли се е? — попита пратеникът.

— Не, сега ще се оправи — отвърна Дери, все още замислен. — Дайте ми няколко минути насаме, без да ми дишате във врата, може ли? Бих искал да говоря с него.

За негова изненада младежът се поколеба.

— Той не изглежда в съзнание, мастър Бруър. Ударихте ли го?

— Това на устата ти мляко ли е, момче? — скастри го Дери. — Дали съм го ударил!? Отивай да чакаш при коня. Лорд Монтагю може да има нужда от помощ, за да го яхне. Исусе Христе!

Лицето на младия мъж стана алено или от гняв, или от унижение, не можеше да прецени. Почти усещаше как горещината от него се оттегля нагоре по стълбите. Въздъхна, защото знаеше, че момчето ще тича да намери някой по-старши. Разполагаше само с мигове и нямаше време да измисля варианти.

Той хвана протегнатата ръка на Монтагю и я обърна с дланта надолу, като стисна пръстите в юмрук. С бързи и дълбоки прорези изписа в плътта му буквата „И“ за „изменник“. Тъмна кръв изпълни прорезите и се разля наоколо. Монтагю отвори очи точно когато приключи и издърпа ръката си. Лордът от семейство Невил беше още твърде изморен и определено не представляваше заплаха, когато Дери отключи оковите. Удари го пак с тоягата и той падна по лице.

— Мастър Бруър? — разнесе се ръмжащ глас откъм стълбите. — Освободете пленника веднага и ми го предайте!

Шерифът на Йорк не беше млад човек. Дери си представяше, че белокосата стара върлина е виждала едва ли не всичко, което един човек можеше да причини на друг. Със сигурност не се изненада при вида на кръвта, която покапваше от юмрука и носа на Монтагю, докато Дери махаше оковите и влачеше младия лорд по сламата. Видя как шерифът разглежда изрязаната буква.

— Добра работа — рече старият мъж и подсмъркна. — Замаяхте ли го първо?

— Вероятно не — отвърна Дери, доволен, че вече се е успокоил.

За негово изумление старият шериф изведнъж скочи към мъжа в ръцете му и му заби юмрук под ребрата. Монтагю простена и главата му се отпусна безжизнено.

— Той се изправи срещу краля, заслужава да му бяха отрязали топките — заяви шерифът.

— Аз съм навит, ако и ти си — веднага додаде Дери.

Старият мъж се замисли, докато Монтагю се мъчеше да се свести, едва осъзнавайки какво обсъждат двамата. Дери отново приготви тоягата, с която да го накара да млъкне.

— Не, по-добре не — с неохота рече шерифът. — Ако го позволя, и моите сигурно ще загубя. Ще го завържа за коня, да не вземе да падне. Ще трябва още малко да го свестиш, за да си подпише името, иначе не мога да го пусна.

Дери тупна шерифа по гърба, усетил братска душа. Заедно двамата вдигнаха Монтагю и го понесоха по стълбите към вече избледняващата светлина на деня и към възвърнатата му свобода. Кръвта от отпуснатата ръка на благородника оставяше следа, така както и раните щяха да оставят белег.

Маргарет потръпна под погледа на дружината шотландци. Не беше от страх. Тези брадясали момчета ѝ останаха верни — ако не на нея, то на собствената си кралица. Но студът сякаш ставаше по-ужасен с всеки изминал ден, макар тя да носеше по няколко наметки и пластове вълна и лен под тях, които да я пазят от вятъра. Март беше започнал, но още нямаше следа от пролетта. Разораните нивя бяха твърди като камък. Град Йорк се гушеше край огньовете и хапваше яхнии, сготвени от онзи вид варива, които държаха с десетилетия и се вадеха единствено когато всичко друго беше изядено. Зимата означаваше смърт и тя не вярваше на очите си как тези млади мъже щяха да тръгнат пак с боси крака на север. Раменете ѝ се разтресоха при мисълта, че ще загуби четири хиляди от войниците си, но им беше предложила всичко, което имаше. Нямаше вече с какво да ги задържи.

— Милейди, чест беше за тези момчета тук — каза водачът им Андрю Дъглас през гората от гъста черна брада — да видят как се държи една друга велика дама. Ще отнеса новината обратно на нашата кралица — за разгрома на най-силните ви врагове и за това как спасихте съпруга си крал Хенри от хватката на онези, които можеха да го наранят.

Дъглас кимна, сякаш доволен от себе си, и мнозина от младите мъже, качени на кон или пък пешаци, изкопираха движението и се усмихнаха, горди от онова, което бяха постигнали.

— Никой не би могъл да каже, че не сме изпълнили своята страна от сделката, милейди. Моите момчета оставиха кръвта си по тази земя — а в замяна ни обещахте Беруик и малкото ви момче Едуард за зет.

— Не ме поучавай, Андрю — изведнъж се обади Маргарет. — Знам какво съм направила — тя изчака за миг, за да види как шотландският водач се изчервява от неудобство, после продължи: — И ще спазя всичките си уговорки. Бих обещала и повече, милорд, ако смятах, че ще останете. Твоите хора показаха сила и вярност.

Тогава ѝ се прииска да си прехапе езика — лоялността беше изцяло към собствената им кралица, но истината беше, че спазиха своята страна от споразумението помежду им — и ѝ помогнаха да спечели обратно всичко, което бе загубила.

— Мъжете ми имат стопанства, които трябва да засеят през пролетта, милейди, макар че е хубаво да знаем, че тъй високо ни оценяват тук на юг.

Маргарет премигна при мисълта, че шотландците може да приемат Йорк за южен град.

— Въпреки това не бихме си тръгнали, ако почти половин Англия не бе дошла да се бие за вас.

Дъглас показа с жест наоколо си към огромния лагер край града, лордове и воини, които се бяха стекли от север, запад, юг, та дори от крайбрежните селца, където кораби акостираха и бълваха още мъже. Малко признаци за такава подкрепа бе имало преди, когато Хенри беше пленник, а Маргарет я бяха подгонили като пролетен заек. Сега всичко се беше променило. Тя сведе глава, за да прояви уважението си към водача, който се изчерви още по-силно. Маргарет се пресегна и хвана ръката му.

— Дадох ти писмата си до кралица Мери. В тях изказвам благодарността си — и няма да забравя каква роля изигра ти, Андрю Дъглас. Ти дойде, когато бях загубена, потънала в тъмнина, без светлинка, която да освети пътя ми. Господ да те благославя и да те пази по пътя ти.

Водачът им вдигна ръка и капитаните му я поздравиха, размахваха шапки и копия. Маргарет се извърна леко, щом усети Дери Бруър до рамото си, дошъл да гледа отпътуването им.

— Иде ми да заплача, като гледам това… — рече той. Маргарет го изгледа изненадана, а Дери вдигна въпросително вежди. — Като си помисля за всички неща, които са откраднали, милейди, и сега просто си тръгват с тях, напъхани в препаските.

Маргарет, стресната, прикри уста с дланта си, а Дери продължи с усмивка, като видя как тя ококори очи.

— Не чувате ли как тракат, като вървят, милейди? Мисля, че онзи техен водач е взел кинжала на Съмърсет и ботушите на лорд Клифорд, макар че последните с удоволствие му ги подарявам.

— Ти си лош човек, Дери Бруър. Те ми дойдоха на помощ, когато имах нужда.

— Да, така е, но погледнете ни сега — отвърна той и вдигна глава.

Около тях първоначалните петнайсетина хиляди се бяха удвоили и прииждаха още. Тя най-сетне можеше да си позволи да освободи шотландците — а дори и да не го беше сторила, те щяха така или иначе да си тръгнат, нали служеха на друга кралица.

В дружелюбно мълчание Дери и Маргарет гледаха как редиците им изчезват в далечината, докато избледняващата светлина и усилващият се студ не ги накара да треперят и да побързат да се приберат.

Блъскан от звъна на камбани и кресливи гласове, Едуард сияеше. Навън лондончани настъпваха като рояк пчели в пространството между абатството и двореца Уестминстър, запълвайки всеки сантиметър от откритото място, като накрая се качиха и по постаментите на колоните, за да зърнат новия крал. Той знаеше, че те са отказали на крал Хенри и съпругата му французойка. Може би са се бояли, че ще разграбят града, но резултатът бе, че се обявиха на страната на Йорк. Не беше съвсем сигурен, че хората в Лондон напълно разбират новата реалност. Но ликуването им го успокои.

Едуард вървеше по централната пътека, а рехава редичка от придружители удържаха насъбраното множество. Зад него тълпата се затваряше и войниците бяха изтиквани навътре. Всеки, който можеше да се протегне, се мъчеше да докосне дрехата или оръжието му.

Уорик и брат му епископът бяха изблъскани настрани от масата мъже и жени, които напираха да видят Едуард и да го последват навън. Над главите им звъняха камбани и ехото изпълваше свободните пространства, блъскаше се и създаваше какофония от звуци. Уорик изруга, когато един огромен розовобузест търговец го ритна с ботуша си в крака и стъпи върху стъпалото му в стремежа си да види над главите на останалите. Уорик го бутна, поваляйки го тежко на земята, после го стъпка и изрева на всички да направят място, да прочистят пътя. Норфолк и пазачите му съвсем не бяха ласкави с тълпата и придвижването ѝ към откритото пространство бе съпътствано от викове на болка.

Виждаха се главата и раменете на Едуард, тъй като беше по-висок от всички останали. Слънцето бе изгряло и за миг Уорик остана неподвижен. В същия момент Едуард излезе навън на студа и слънцето проблесна по златото в пръстена, вграден в по-твърд метал. Дори сега, когато се чувстваше неудобно притиснат от огромната тълпа около себе си и когато имаше още хиляди неща за вършене, Уорик застина, после примигна, щом отвън се надигна още по-силен приветствен рев. Започна да бута по-грубо, като си пробиваше път и не обръщаше внимание нито на извиненията, нито на гневните викове от страна на тези, които бяха пострадали от действията му.

Докато успее да излезе на чист въздух, вече се задъхваше, почервенял от усилието, а потта веднага засъхваше по кожата му. Едуард забеляза приближаването му и се изсмя на раздърпания му вид.

— Виж ги, Ричард! — провикна се през шумотевицата. — Като че ли са чакали този момент не по-малко от мен.

С театрален жест Едуард изтегли меча си и го издигна. Уорик отбеляза с иронична усмивка, че по острието му не личат вдлъбнатини.

Масите вдигнаха ръце и зашумяха по-силно, като видяха пред себе си краля на Англия — при това не крехка и богобоязлива фигура, а воин с такава физическа сила и височина, че изглеждаше величествен. Някои коленичиха върху камъните — толкова ледени, че за секунди плътта им изтръпна от студ. Започна се само с неколцина монаси, но останалите ги последваха и движението се разпростря из целия площад, оставяйки прави единствено членовете на парламента, които наблюдаваха.

Едуард срещна погледа им, без да почувства неудобство, и остана така спокойно, докато не коленичиха пред него. Те бяха произнесли баща му за наследник на трона и разполагаха с някакъв вид власт, но наоколо нямаше ни един, който да не разбира какво се случва в действителност. В този момент Едуард трябваше само да ги посочи с меча си и тълпата щеше да ги разкъса в готовността си да се докаже пред новия крал.

— Лондон е велика крепост на велика река — изведнъж каза Едуард. Гласът му прозвуча рязко и ясно и отекна от стените наоколо. Говореше като Цезар. Докато го гледаше, Уорик усети как сърцето му подскача обнадеждено за първи път, откакто бе чул вестта за смъртта на баща си.

— На днешния ден аз станах крал Едуард Четвърти на Англия, Уелс и Франция, лорд на Ирландия по Божията воля, в присъствието на неговата Света църква и в името на Исус Христос, амин.

Тълпата от коленичили хора повтори думите му и се прекръсти. Нито един не стана, макар че мръзнеха на вледеняващия вятър. Едуард ги гледаше отвисоко.

— Призовавам ви сега като ваш законен владетел! Благородници и обикновени граждани, приканвам ви на своя страна. Донесете мечове и брадви, ками и тояги или лъкове! Аз съм Едуард Плантагенет, кралят на Англия! Разнесете новината. Призовавам ви, вървете с мен!

14.

Едуард вдигна половината от кръглия сребърен печат, който тежеше върху дланта му. С нокътя на палеца си изстърга останало петънце от червен восък и го запрати във въздуха. Около него бяха подредени дузина продълговати маси, целите затрупани от призовки за военна повинност, адресирани до рицари и лордове. Трийсет и две графства и десетина града щяха да получат тези свитъци пергамент, които изискваха от най-добре въоръжените мъже в страната да отговорят на призива на новия крал.

Едуард се усмихна, щом четиримата носители на Големия печат се пръснаха да изпълняват задачите си. Мангалите даваха достатъчно топлина, за да накарат всички да се изпотят. Един от мъжете разбъркваше голям казан с восък с цвета на кръв, докато други двама се грижеха за по-малки съдинки с гореща вода, която вреше около глинени делви. Щом восъкът се разтопи, те вдигнаха делвите с парцали, навити около дръжките им, и склониха глави, за да покажат, че са готови.

Едуард ги подкани с жест, като разсече въздуха с ръка.

— Продължавайте.

— Ваше Величество, няма нужда да… Ние имаме, ъъ… — единият се изчерви и се вторачи в краката си.

— Не, ще го сторя. Първият ми кралски печат заслужава да го поставя лично.

Слугата преглътна и заедно с другарите си приближи към обръча от маси. Едуард постави върху тях печата и двамата мъже бързо пристъпиха напред. Единият отля точно необходимото количество восък в сребърния калъп, докато другият сложи златна панделка и разля диск от восък върху свитъка, за да подготви повърхността. Това беше дело на експертни ръце и очи и Едуард ги наблюдаваше впечатлен, после обърна втвърдяващия се печат, преди восъкът да стане прекалено твърд. Чака, както му се стори, векове, докато носещите печата се суетяха около веществото, което управляваше живота им.

Един от тях отстрани сребърните половинки, оставяйки идеален отпечатък на Едуард, седнал върху трона с кралския скиптър. Майсторът ювелир в съкровищницата на Тауър му го беше отлял предната вечер и той само можеше да му се чуди и мае, докато служителят чистеше печата и го пусна в съд с ледена вода, за да подпомогне процеса.

— Хайде пак — рече Едуард и погледна към пръстена от бял плат.

— Ще взема готовия, Ваше Величество, ако ми разрешите — каза Уорик зад гърба му.

Едуард се обърна с усмивка на уста и направи знак на другия да му го предаде.

— Странно е да видя лицето си от восък — каза му Едуард. — Все още ми е трудно да повярвам. Толкова бързо се разви всичко.

— И още се развива — добави Уорик. — Осемдесет конници чакат, готови да отнесат призива ти докъдето трябва. Норфолк е навън и събира рицари, прокламира новия крал и рода Йорк на трона.

Едуард кимна. Движеше се с носещите на печата и още веднъж обърна сребърния калъп. Загледа се в образа, оставен във восъка, и заклати невярващо глава.

— Добре. Засега това е достатъчно, господа. Можете да продължите без мен, докато всичко е подпечатано. Милорд Уорик ще ги отнесе.

Четиримата подчинени се поклониха ниско, притиснали съдовете и сребърните пособия към гърдите си. Едуард избута една от масите, за да излезе от обръча, като придвижи масивната дъбова мебел само с една ръка.

— Преди една нощ бях обявен за крал — рече той. — Резултатът от това май е, че всички други имат да вършат хиляди неща, докато аз седя тук и си играя с восък. Нима можеш да го отречеш?

Уорик се засмя, макар че гласът му заглъхна веднага щом видя как в очите на Едуард проблясват опасни искри. Далеч от факлите и масите новият крал сякаш се бе извисил на ръст.

— Май трябва да се заемеш с осигуряването на пирони и сатъри, а също и на осолена риба — отвърна Уорик. — Мъжете идват непрекъснато, но имаме нужда от оръжия, храна — един куп неща, за да могат те да излязат на бойното поле. Днес от твое име взех назаем четири хиляди паунда и чакам да дойдат още от Светите места.

Едуард подсвирна тихо, после сви рамене.

— Дали и това ще бъде достатъчно? Естествено, искам най-добрите стрелци, но трябва да взема и хора от града. Онези, които не могат да използват лък, ще имат нужда от добри брадви, щитове, ризници и ками.

— Имаме и кралската съкровищница — добави Уорик. — Мислех да взема каквото ни е необходимо, но ако се стигне дотам и последствията нямат значение, бихме могли да отмъкнем кюлчетата.

Едуард вдигна ръка, вече уморен от подробностите.

— Не и до самия край. Не искам да ставам крадец. Прави всичко друго, милорд Уорик. Сложи името ми под доживотните спестявания на всички евреи в Лондон, ако искаш. Ако зависеше от мен и имах нужните мъже, още днес бих тръгнал на север. Но ти все искаш да отлагаме. Задържаш ни.

В раздразнението си Уорик затвори очи и младият крал се смръщи, разбрал реакцията му, преди да отговори.

— Да, да. Трябва да изчакам — защото баща ми заедно с твоя са се втурнали необмислено на север. Тези двама приятели били прекалено нетърпеливи да сразят враговете си. Да, разбирам.

Само за миг той вдигна глава, борейки се със скръбта, която накара дъхът му да трепери в гърдите. Неспособен да се довери на гласа си, тупна Уорик по рамото, като го накара да залитне.

— Тези военни призовки са искрата, Едуард — тихо промълви Уорик. — Ние ги разпращаме, за да дадем началото на огромен пожар из цялата страна — клада на всеки хълм, която ги призовава. Трийсет и две графства, от южното крайбрежие до река Трент.

— Не е ли и по-далеч?

— Отвъд Линкълншир ли? Не си направих труда. Кралицата си има нейните северни лордове. Цялата ѝ подкрепа е там. Те вече са избрали нейната страна.

Едуард се замисли и поклати глава.

— Изпрати само още едно приканване. На Нортъмбърланд, същото като на всички останали. Изпрати го до шерифите там, все едно семейство Пърси не е предпочело да защитава един безумен, слабосилен крал и неговата жена французойка.

— Семейство Пърси никога няма да се присъединят към нас — рече Уорик.

— Не, но ще са получили предупреждението си. Те започнаха тази война. Аз ще я спечеля в директен сблъсък, заклевам се върху Светия кръст. Нека да знаят, че идвам и че не се боя от тях — Едуард сключи ръце зад гърба си и се приведе до височината на Уорик. — Имаш още седмица, за да събереш армия. След това потеглям. Ако трябва и сам. Но по-добре ще е с трийсет или четирийсет хиляди, нали? Да. По-добре да имаме достатъчно мъже, за да довършим вълчицата веднъж и завинаги. Ще си взема обратно тези глави, Уорик, от Микългейт в Йорк. Ще ги снема и, да, ще намеря други, с които да ги заменя.

Маргарет яздеше сива кобила, а синът ѝ беше до нея, наместен върху един сънлив стар боен кон. Огромните тълпи, които поддържаха крал Хенри, се бяха пръснали край град Йорк във всички посоки, настанени по домовете на всеки околен град или село. Официалният лагер беше южно от града, там, където пътят за Лондон пресичаше село Тадкастър. Това бе и сборното им място, където мъжете идваха пеша или на кон през разораните поля, за да се присъединят към рода Ланкастър и да се сражават за него. Чиновници и писари проверяваха имената за заплащане и раздаваха брадвички и първобитни секири на всички, които нямаха нищо.

Докато кралицата превеждаше сина си през обграждащите ги знамена и палатки, стрелци с лъкове и воини с брадви, стотици коленичеха при тяхното преминаване. Шестима рицари водеха жребци в доспехи край майката и сина. Знамената, които се вееха зад тях, показваха трите кралски лъва, както и антилопата на Хенри и червената роза на Ланкастър. Маргарет искаше символите да се виждат отдалеч, за да ги покаже на всички.

Всеки един от лордовете ѝ се бе заел със стотина задачи, или поне така изглеждаше. Логично беше съпругът ѝ да язди до нея, да се показва на насъбраните тълпи. Баща му със сигурност би сторил това, би влязъл във всеки лагер, за да говори с всички капитани и с мъжете, които щеше да моли да дадат живота си за него. Така се говореше. Но съпругът ѝ се бе оттеглил в своя собствен мирен свят на молитви и размишления, далеч от опасностите, с които тя се сблъскваше вместо него. В добрите си дни Хенри събираше енергия да се надигне и да обсъжда някой наболял морален проблем с епископа на Бат и Уелс. Понякога той дори успяваше да притесни бедния старец с познанията си. Но не можеше да язди отпред, за да направи преглед на армията си, която опъваше палатки и наостряше оръжие, готова да отдаде живота си в негова чест.

Заела мястото на съпруга си, Маргарет им показваше сина си Едуард. На седем години той представляваше малка фигурка, кацнала върху широкия гръб на бойния кон. Но яздеше гордо, с изправен гръб, и оглеждаше лагерите със спокоен поглед.

— Колко са много, майко! — извика с такава гордост, че сърцето ѝ се сви.

Както Съмърсет, така и Дери Бруър твърдяха, че у него несъмнено тече кръвта на дядо му, войнствения крал и победител при Аженкур. Маргарет все още търсеше следи от слабостта на баща му, но не ги намираше. Тя се прекръсти и прошепна молитва към Светата Дева, защото и тя беше майка и щеше да разбере най-добре страховете ѝ.

— Дошли са, за да се опълчат на предателите, Едуард, да накажат злите хора от Лондон.

— Онези, които не ни отвориха портите ли? — попита той и стисна устни при спомена.

— Точно те, да. Те ще дойдат, настървени и гневни, но ние тук имаме такава огромна армия, каквато не съм виждала досега. Може би е най-голямата, която някога е влизала в битка.

Тя внимателно дръпна юздите и спря кобилата, обръщайки се към сина си.

— Научи знамената, Едуард. Тези мъже ще стоят с теб, когато пораснеш. Ако ги помолиш. Когато станеш крал по Божията воля.

При тези думи лицето на сина ѝ мигом светна и тя се разсмя от неподправеното му удоволствие, протегна ръка към главата му и разроши русата му коса. Едуард се смръщи и я отблъсна.

— Не пред моите лордове, майко — изръмжа, почервенял.

Високият му дух я накара да се колебае между яростта и задоволството с длан, вдигната пред устата.

— Много добре, Едуард — промълви с малко тъга.

— Аз ще ги помоля да ме следват, когато порасна — продължи той, мъчейки се да разчупи внезапната скованост на тялото ѝ. — Те не бива да ме възприемат като момче.

— Но ти си момче. И то моята най-голяма радост, моето сладко сладкишче, което мога да стискам до смърт, ако видя, че се мръщи. Направо ми иде да ти отхапя ушичките, Едуард — той ѝ се присмиваше с присмехулни стенания, докато не чу, че тя произнася името му на френски. Тогава поклати глава.

— Мама̀, това не е моето име. Аз съм Едуард от Уестминстър, принц на Уелс. И ще бъда крал на Англия — и на Франция. Но аз съм англичанин и в кръвта ми тече прахта от зелените хълмове на Англия… и нейният ейл.

В отговор тя го изгледа студено.

— Чувам гласа ти, Едуард, но чувам и думите на Дери Бруър. Не е ли така?

Той се изчерви неудържимо и погледна настрани. Тя видя как изражението му се променя и погледна в същата посока. Не беше сигурна дали изпита раздразнение, или облекчение, когато видя как старата, подпухнала от артрит кранта на Дери Бруър галопира към тях, цялата копита и крака. Какъв скапан ездач!

— Мастър Бруър! Синът ми току-що ми заяви, че в кръвта му тече прахта от зелените хълмове на Англия.

Шпионинът засия в широка усмивка и доволен се обърна към Уелския принц.

— Точно така си е, милейди. И водата на английските ручеи е в кръвта му също. Той ще ни накара всички да се гордеем с него, не се и съмнявам — гласът му заглъхна, щом осъзна, че Маргарет не се усмихва при тази идея. Дери сви рамене, вместо да спори. — Баща му е крал, милейди. Дядо му беше може би най-великият боен крал, когото сме познавали. Някои биха казали, че това е Едуард Трети, но не и тези от нас, които познават наистина стойностните неща — Хенри от Аженкур беше човекът, когото да следваме.

— Разбирам. И у сина ми не тече никаква френска кръв, така ли?

Дери изстърга петно кал от ухото на коня си, преди да отговори.

— Милейди, достатъчно деца съм видял, та да знам, че майката е много повече от просто съд, градина за семената, както казват някои. Виждал съм червенокоси майки и до едно всичките им деца се раждаха с морковена косица. Утробата сигурно облъчва бебетата отвътре, не отричам това. Въпреки всичко Едуард е принцът на Англия. Ако е рекъл Бог, един ден ще стане крал. Той е отгледан с английско месо и е изучил английското възпитание. Пил е ейл и вода, и вино от гроздето на тази земя. Има хора, които виждат стойността на това. Има хора, които биха казали, че това го прави благословен и над всички останали народи, милейди. А някои, разбира се, не са на това мнение. Предимно французи.

Той ѝ се захили и Маргарет силно зацъка с език, като обхвана с погледа си огромния лагер.

— Не ме търсеше, за да обсъждаме кое е английско, нали, мастър Бруър?

Той сведе глава, доволен, че е готова да остави спора настрана.

— Момчета, ще заведете ли принца да види оръдието? Чух, че капитан Хауард ще изпитва два топа на колела днес. С големи каменни топки, колкото ръката ми. Не капитан Хауард…

Спря, щом осъзна, че Маргарет е вече раздразнена. Тя махна с ръка да даде разрешение и синът ѝ пришпори коня си заедно с двама от знаменосците, възвестявайки по този начин името и кръвта си с разделените на четири английски лъвове и френски лилии.

Дери го наблюдаваше как се отдалечава и по лицето му грееше привързаност.

— Прекрасно момче, милейди. Не бива да се боите за него. Само ми се ще да имаше и една дузина братя и сестри, за да се подсигури продължението на рода.

Сега беше ред на Маргарет да се изчерви, затова тя смени темата.

— Какви са новините, мастър Бруър?

— Не исках синът ви да чуе, милейди. Но вие трябва да знаете. Едуард Йорк се е провъзгласил за крал в Лондон. Един от моите мъже едва не се погуби, за да донесе дотук новината.

Маргарет се извърна и застана с лице към него, а челюстта ѝ увисна от изненада.

— Какво искаш да кажеш, Дери? Как може да се е провъзгласил крал… Съпругът ми е кралят!

Дери се сепна, но се насили да продължи.

— Баща му стана официалният наследник на трона, милейди. След време щяхме да поправим това, но, изглежда, синът се е възползвал и се е спазарил за нещо по-голямо. Той има… ами, като че ли има доста сериозна подкрепа, милейди. Лондон направи избора си, когато държа портите си затворени за нас. Сега лондончани трябва да го подкрепят — а това означава злато и хора, и власт, която идва от Уестминстър, от абатството — тронове и скиптри, кралската съкровищница.

— Но… Дери, той не е кралят. Той е изменник и узурпатор, просто едно момче.

— Моят пратеник разказва, че е гигант, милейди, който сега носи корона и свиква войници и наемници в името на краля.

Дери видя, че лицето ѝ пребледня, както бе седнала с отпуснат гръб. Сърцето му се сви заради нея, боеше се, че ударите ще ѝ дойдат твърде много.

— Единствената добра новина, милейди, е, че вече всички преструвки са захвърлени. Няма да има повече лъжи. Много мъже, които са стояли настрана и са чакали, сега ще дойдат при вас. Армията е вече по-голяма от всяка друга, която съм виждал през живота си. И ще нараства, защото мъжете на Севера ще прииждат да защитават истинския крал от предателите.

— И тогава ние ще ги разбием? — едва чуто попита тя.

Дери кимна и протегна ръката си, макар да я отпусна, преди да посмее да я докосне.

— Няма да преувелича, ако кажа, че имаме почти четиресетхилядна армия, милейди, със здрава сърцевина от бойци и стрелци.

— Виждала съм как се разпокъсват армии, мастър Бруър — рече Маргарет тихо. — Няма нищо сигурно, след като засвирят роговете.

Дери преглътна, почувства се раздразнен. Имаше поне дузина важни неща за вършене и да утешава Маргарет не беше сред тях. Същевременно усещаше как сякаш го обхваща възбуда. Като че имаше нещо във вида на една плачеща красавица, което повдигаше духа му. Зачуди се какво ли би било да притисне силно устата ѝ със своята, после се сепна и насили мисълта си обратно в по-безопасно русло.

— Милейди, трябва да си върша работата. Не може да има двама крале. Онова, което Едуард е сторил, е да ни подтикне към схватка, докато остане само един.

15.

Четиринайсет дни след като се провъзгласи за крал в Уестминстър, Едуард тръгна на север с огромна армия. Идите на март, или дните в средата на месеца, бяха отминали съвсем скоро. Докато вървеше редом с коня си и се отдалечаваше от града по лондонския път, той си мислеше за Цезар. Зимата все още сковаваше земята и по пътя, по който Маргарет преди него бе повела своите северняци и шотландци, нямаше да има прехрана. Едуард и капитаните му минаваха край десетки изгорели къщи, а селяните тичаха в гората още щом видеха приближаващите редици.

За такава армия не можеше да става и дума да използва павирания път, което беше много жалко. Той бе изтраял дълги съвещания с Уорик и Фокънбърг, които му бяха обяснили, че ако остане на пътя, колоната ще продължава с дни, тъй че ако авангардът се срещне с войските на кралицата, то той ще бъде откъснат от своята подкрепа. Трябваше да се формират широки флангове, а не да се стои в тънка нишка. Напредваха в редица с ширина от над километър и половина в три карета. Катереха се по хълмове и гори, пресичаха ручеи, газеха през гъста глина и толкова лепкава кал, че изглеждаше като жива. Град Йорк се намираше на триста километра в студения север и Едуард се беше примирил, че ще загуби девет или десет дни в поход. Хората му поне бяха добре снабдени благодарение на подкрепата и богатствата на Лондон. Търговски кораби докараха необходимата храна нагоре по Темза, а лихварите на града, изглежда, разбираха, че бъдещето им зависи от това на града.

Едуард яздеше гордо пред редиците на централната формация, заобиколен от знамена с пламнало слънце, бащиния му сокол и бялата роза на Йорк. Предостави командването на дясното крило на херцога на Норфолк като най-старши от присъстващите лордове. На Уорик и Фокънбърг даде лявото и ако двамата Невил приемаха това като обида, не го бяха показали. В действителност Едуард не бе възнамерявал това да служи като критика заради претърпяното поражение и впоследствие отстъплението им при Сейнт Олбънс, макар че точно тези сили бяха най-много в карето. Ако дори само половината от новините, които идваха на юг, бяха верни, армията на кралицата им беше най-малкото равностойна. Шпионите и търговците обичаха да преувеличават, но Едуард имаше чувството, че не бива да се бави. Отделни битки можеше да са загубени, но войната все пак да бъде спечелена. Всеки ден, прекаран на път, представляваше още една възможност за кралицата и глуповатия ѝ съпруг да съберат повече войници и лордове.

Поставянето на лордовете в командна позиция при каретата от собствените им хора означаваше също, че не е нужно да разговаря с тях, което го устройваше прекрасно. Дори не виждаше техните части от армията, затова прекарваше времето си с уелските капитани и стрелци и за пореден път усещаше, че е много по-подходящ за главнокомандващ на някой клан, отколкото за крал. Но имаше още месец до деветнайсетия му рожден ден и той се къпеше в опиянението от собствената си сила и целеустременост. Армията около него беше маса от цветни дрехи, метнати над доспехите и ризниците, хиляди различни фамилни гербове, изтъкани или нарисувани върху плата или щита. Освен бойци на служба при рицарите и бароните, на негова страна бяха надошли обикновени хора, отвратени от провалите на Ланкастър и в чиято памет напираха спомени за лорд Скейлс, който използва гръцки огън срещу населението на Лондон в името на крал Хенри. Те носеха брадви и секири, все едно бяха бодлите на таралеж. Брезовите дръжки почиваха на раменете им или се използваха за тояги — и всички те имаха за накрайник желязна глава. Бойните брадви бяха отчасти брадва, отчасти шип и чук, докато секирите обикновено имаха по-тежко острие. Дори в неопитни ръце те бяха стабилен инструмент за рязане. Но в хватката на хора, които ги познаваха добре, можеха да пробият доспехите и да позволят на един обикновен мъж да застане срещу рицар в броня.

Едуард бе изумен колко много от мрачните момчета, които крачеха с него, питаеха ненавист към рода Ланкастър. Половината от кентския и съсекския му контингент произнасяха името на Джак Кейд като благословия — и бяха готови да разкажат на всеки желаещ да ги слуша как кралицата е нарушила старото си обещание за амнистия. Те се бяха заклели във вярност към Йорк заради стаения гняв и чувството, че са били предадени. От своя страна, Едуард можеше само да се радва на всяка грешка, допусната от Маргарет.

Студът ги притискаше все повече, докато вървяха на север. В началото той донесе облекчение на мъжете, уморени от газенето в лепкавата кал. Те трепереха и духаха в изтръпналите си ръце, а твърдата земя не им прощаваше, ако се подхлъзнеха и паднеха, но въпреки това се придвижваха по-бързо в студа. Каруците с храна и снаряжение не изоставаха от мъжете на лондонския път, а вечер Едуард изчиташе цели списъци, за ботуши или за ранени, след като слугите му опънеха палатка и му сервираха ядене. Преди лягане отделяше часове за проверка на оръжието с рицарите си. Отначало обикновените войници се сбираха около изпразненото пространство, огрято от трептящи факли, за да наблюдават гиганта, който ги предвождаше. Но нещо във вторачените им погледи раздразни Едуард и той ги отпрати да се упражняват отделно. Всяка следваща вечер бе огласяна от виковете на капитаните и сблъсъка на метал.

Едуард усещаше кралската си мощ по погледите на останалите. Виждаше го у рицарите, толкова напористи да му партнират, да докажат качествата си. Не беше само до услугите или дори до титлите, които можеше да им даде. Младите рицари съзираха в него една нова Англия след годините на разруха и хаос.

Понякога му се струваше, че е магия. Беше питал Уорик за това само веднъж, след едно объркващо запознанство с някакъв земевладелец, който, почервенял като домат, се задъхваше, като говореше в негово присъствие. Лицето му се смръщваше всеки път, щом се сетеше за този случай. Той чувстваше същото страхопочитание, но съвсем не толкова силно, че да го остави безмълвен. Може би беше роден така или може би баща му му бе показал твърде отрано истината за властта.

— Те ще разчитат на всяка твоя дума — му бе казал Уорик в Лондон. — Ще те ласкаят, но и ще се бият за теб много след като е трябвало да бягат — защото ти си кралят. Ще съхраняват спомена дори само за няколкото думи, разменени с теб, като най-ценния миг в живота им. Ако си мъж, когото могат да следват, короната все повече ще те краси и ще те превърне… ъъъ, в истински исполин, крал Артур в сребърни доспехи. От друга страна, ако изнасилиш или удариш жена например, ако се покажеш страхливец, дори ако убиеш някое лаещо псе или се покажеш дребнаво избухлив, то ще те застигне ответ все едно да се счупи огледало.

Тези думи го бяха засегнали дълбоко. Тогава той само сви рамене, макар че ги съхрани в паметта си и реши твърдо, все едно бяха достигнали чак до костите му, че ще ръководи живота си, като ги следва. Дори отказваше да пие всяка вечер, за да го видят хората му трезвен и облян в пот, докато се упражнява. Пиеше вода и ядеше овнешко и осолена риба, наслаждаваше се на доброто си здраве и младостта си, спеше като пън и ставаше още преди зазоряване.

На четири дни път от Лондон срещнаха Джон Невил, който идваше на юг. Беше пътувал по пътя към столицата, следвайки доколкото може римските обозначителни камъни, макар че все още страдаше от треска. Уорик посрещна брат си с бурна радост, но видя избледняващите рани и загноилите разрези върху ръката му. Тогава сякаш го заля леден душ и той върна брат си обратно в посока север.

От своя страна, Джон Невил изпита радост и страхопочитание при гледката на такава многохилядна армия. Яхнал бодър кон и нахранен с месо за първи път от седмици насам, през следващите няколко дни той се възстанови достатъчно, за да я обходи цялата, изминавайки в езда доста километри от изток на запад. Той им предаде всичко, което бе научил, но Дери Бруър го беше държал с превръзка на очите всеки път, когато имаше нещо за гледане. Дори и така Уорик благодари на Бога за спасението на брат си. Колкото и да имаше обща кауза с Едуард, чувстваше нещо обезпокоително в поведението на новия крал, като че ли беше пуснат на свобода див вълк, който се задушаваше от гняв и при най-малката провокация. Едуард не беше лесна компания и на Уорик му липсваше лекотата и доверието, което споделяше с по-малкия си брат, с когото не беше нужно да се съобразява за всяка дума.

Огромната войнишка маса на крал Едуард беше прекарала девет дни в път, когато най-далечните съгледвачи се натъкнаха на първите следи от вражеска армия. Лондонският път минаваше през селото Ферибридж, където над реката Айър винаги се бе простирала конструкция от дъбови и борови греди. Сега водите там се изливаха бурно покрай счупените парчета на моста, който беше съборен. Редиците на Едуард бяха на километър и половина на изток оттам и той даде нареждане на каретата на Фокънбърг и Уорик да се придвижат и да го поправят, както и да построят нов от отсечени трупи, тъй че армията да може да се прехвърли в тънка нишка и да продължи пътя си на север. Град Йорк се намираше на не повече от трийсетина километра и Едуард бе твърдо решен да премине през стените му и да свали останките на баща си и брат си оттам. Всеки изгубен ден представляваше още едно унижение за него, затова той не търпеше възражения.

Уорик наблюдаваше работата на дърводелците. Надзиравани от неколцина войници, които имаха представа от дърводелство, те се бяха захванали с ентусиазъм. За тези мъже да възобновят моста, означаваше да ядат и да пият, добра и сериозна работа, която би им донесла задоволство от умението им и от свършената задача. Те се усмихваха, докато начукваха с брадвите си жлебове в трупите, за да ги разцепят, докато други ги подхващаха с тесли, секири и рендета.

Мостовите подпори, естествено, бяха още там, твърде надълбоко забити, та да бъдат изтръгнати, и твърде мокри, за да ги подпалят. Те щяха да седят във водата цял век, тъй че хората му трябваше единствено да поставят върху тях греди и дъски. Завързаха въжета около кръста си и рискуваха да паднат в реката, докато прехвърляха материала върху подпорите и зачукваха гвоздеи с мощни удари. Грубовата работа беше, но не беше нужно да трае цяло поколение, а едва няколко седмици.

Фокънбърг приближи, като гризеше сбръчкана ябълка. Уорик го чу как хруска вътрешността ѝ и се обърна.

— Чичо Уилям — рече той, — още малко остана. Вече половината сме поставили. Ще се върнем обратно на пътя преди утре сутрин.

— Не те проверявам, момчето ми. Не, това е земя, която познавам достатъчно добре. На не повече от петнайсетина километра оттук с баща ти сме ходили на лов, когато бяхме момчета.

Усмивката на Уорик стана леко напрегната. Историите на чичо му понякога го хващаха неподготвен, усещаше как очите го засърбяват и дъхът му не достига.

— Може би друг път ще ми разкажеш, чичо. Тук трябва да прочета нещо и да довърша някои писма.

Погледна към слънцето и видя, че се е скрило и като размазано петно светлина едва се вижда зад сивите облаци. В палатката му сигурно са запалили факли, а студът вече е станал хапещ.

— Разбирам — отвърна Фокънбърг. — Тогава се връщай към работата си, Ричард. Няма да те задържам. Брат ти стоеше тук само преди час, нетърпелив да прекоси реката. Гордея се и с двама ви, да знаеш. Баща ви също щеше да е горд с вас.

Уорик усети как гърдите му се стягат и в отговор гневът му се надига. Той наклони глава и каза:

— Благодаря, чичо. Надявам се да е така — и посочи към реката, толкова придошла, че бреговете се ронеха на буци кафява глина. — Работата спорѝ. Ще се придвижим, щом слънцето изгрее.

Лорд Клифорд не беше в най-доброто си настроение. Не му стана приятно, когато му възложиха да прегради пътя за Лондон откъм юг, и беше почти сигурен, че Дери Бруър седи зад това да бъде нарочен по този начин. Това бе по-подходяща задача за някой нисшестоящ или група обикновени работници. Нямаше изобщо нужда мъж от род да надзирава двеста стрелци и още толкова воини, въоръжени с бойни брадви и секири, всичките помъкнали се вяло напред и хвърлящи възмутени погледи в негова посока. Съмърсет или пък граф Пърси нямаше да се съгласят с такава задача, убеден беше. Но какво да се прави. Нацепиха целия мост и захвърлиха парчетата в течението, където изчезнаха в буйните води, сякаш никога не ги е имало.

Клифорд запита един от старшите капитани за отстраняването на мостовите подпори. Онзи му отвърна с направо нахална усмивка — изражение, което му спечели дузина удари с камшик. Изглежда, е бил популярен сред съмишлениците си. Те със сигурност сметнаха, че това наказание им дава основание да се взират с гневни погледи в лорд Клифорд, докато се връщаха обратно към основната армия. Той отказа да отвръща на подобна грубост и гледаше единствено право напред.

— Господарю! Милорд Клифорд! — чу глас.

Обърна се и сърцето му застина, защото усещаше, че напрегнатостта в гласа на младия съгледвач едва ли предизвестява добри новини.

— Докладвай! — нареди той, изчаквайки, докато съгледвачът слезе от коня и се поклони, както ги беше обучил да правят.

— При моста има войници, милорд. Вече изсичат нови дървета и ги заковават.

Сърцето на Клифорд подскочи от въодушевление. Мостът още не беше възстановен, а той имаше стрелци. Ако това беше първата поява на йоркската армия, той имаше възможност да всее хаос в редиците им. С преимуществото на изненадата можеше дори да забие някоя стрела в гърдите на Уорик или на самия Едуард Йорк, фалшивия крал, самото съществуване на когото караше небесата да беснеят от гняв. Щеше да се върне при крал Хенри и кралица Маргарет като герой…

— Милорд Клифорд? — съгледвачът имаше нахалството да прекъсне яркоцветните видения, които се въртяха пред очите му. — Извинете ме, милорд, но имате ли някакви заповеди? Те използват старите трупи през реката и няма да им отнеме дълго да стъпят на пътя зад гърба ни.

Клифорд овладя раздразнението си от въпросите на младия мъж. Знаеше си, че тези стари подпори ще се превърнат в проблем. Ако сърцето на капитана не се беше пръснало по време на бичуването, щеше сега да го завлачи обратно до реката, за да му покаже, че е бил прав.

Слънцето залязваше и той знаеше, че са изминали само няколко километра след разрушения мост. Погледна към стрелците, скупчени около него, и изведнъж разбра защо Съмърсет бе настоявал да вземе тази дружина за една толкова обикновена задача.

— Обратно към реката, господа! Хайде да изненадаме тези предатели! Да им покажем какво могат да направят добрите стрелци!

Мъжете наоколо се обърнаха кръгом. Втурнаха се с все сили обратно без коментари, сякаш се състезаваха с избледняващото слънце.

Мракът вече се спускаше, когато Уорик довърши последните хапки от прекрасната кафява пъстърва, уловена точно в реката, в която цял ден се взираше. Температурата падна още повече и той беше увил тежки, дебели одеяла върху туниката си. Добре увит, чувстваше се доволен и леко унесен, когато чу шума на въоръжени мъже в движение. Изправи се на лакти в тъмната палатка.

Отвън, от отсрещната страна на реката, дочу гласове, които подвикваха на стрелците да атакуват. Уорик отметна набързо завивките и скочи на крака, извика да му донесат щита и хукна в нощта.

С ужас установи, че в лагера му не е тъмно. Беше дал нареждане работата да продължи и през нощта, на светлината на бледи жълтеникави факли. Това означаваше, че онези, които се трудеха при реката, бяха осветени със златиста светлина, всичките в пълно неведение за приближаващите ги мъже, докато режеха и зачукваха гредите по моста.

— Щитове! Внимание, стрелци! — изрева той.

Тук-там виждаше светли петна по земята наоколо — всяко от тях представляваше догарящия огън, накладен да се сготви вечерята на трийсет или четирийсет войници.

— Изгасете онези огньове! — изкрещя Уорик. — Бързо вода натам!

Отвърнаха му крясъци на объркване и изненада, а през реката проехтя една-единствена заповед. Дъхът на Уорик секна, като чу свистенето на стрели във въздуха оглушително въпреки шума на течението. Той вдигна инстинктивно ръка пред лицето си, после си наложи да я свали. Без доспехи тя нямаше да го спаси, а не искаше мъжете му да го видят като страхливец. Навсякъде около него се чуваха ударите на стрели, който се забиваха в дърво, метал и плът, раздираха палатките и изтръгваха сподавени писъци от спящите войници. Все повече и повече от тях пронизваха земята от неговата страна на реката и белите им пера проблясваха в тъмнината.

Почти нямаше светлина, луната беше тънък сърп. Едва улавяше фигурите на мъже в туники, които грабваха щитове, чували, всичко, до което се докопваха. Някои дори понасяха цели брезови дъски пред лицата си, макар че стрелите ги пробиваха и пронизваха ръцете им. Уорик се потеше, всеки момент очакваше да го застигне някоя стрела. Оръженосецът му го хвана за ръката и той изруга стреснато, но пое предложения му щит със смутени благодарности.

Огньовете бяха загасени и над лагера се спусна тъмнина. Факлите при реката изчезнаха, дърводелците ги бяха изхвърлили във водата. Уорик усещаше, че изпада в паника. Хванаха го изненадващо и настъпи ужасяващо объркване. Все пак вражеските стрелци не можеха да се прехвърлят от другия бряг, който бе на около стотина метра от тях. Отговорът бавно си проправи път през мъглата в ума му.

— Оттеглете се на триста метра — оттеглете се! Назад! Бързо! — изрева той.

Викът бе подет и от другите, заглушавайки крясъците на болка и агонията на умиращите. Имаше усещането, че стрели напират към него, но дотогава се бе сдобил с щит и не смееше да спре да се движи. При реката вече нямаше светлина и водата беше непроницаема тъмнина. Отвъд нея не се виждаше и една-едничка факла, само звукът от движещи се мъже, които подхвърляха подигравки към изпадналия в хаос лагер.

Уорик се обърна и изпита неистов ужас от това да даде гръб на стрелците, докато навсякъде около тях свистяха стрели. Някои от хората му се бяха прикрили с щитове или дъски, но единствената истинска защита беше да излязат от обхвата им. В отстъплението по тъмна доба нямаше нищо красиво и достойно. В него се блъскаха и бутаха разни хора, напълно непознати. Той падаше, но продължаваше със залитане и се промушваше през другите, борейки се със страха, че всеки миг смърт го дебне отвсякъде.

Видя, че Едуард идва към него, осветен от запалени факли. Дори и на тъмно знамената блестяха в сребристи нюанси, уловили лунната светлина. Присъствието на краля беше като студен душ, излял се върху бягащите мъже. Лицата им изгубиха подивелите гримаси и широко отворените очи и изведнъж, обзети от срам, те спряха на място.

— Някой да докладва — извика им Едуард. Беше съзрял как армията му отстъпва панически в тъмното и беше разярен. Никой не посмя до го погледне в очите.

— Е? Уорик? Къде си?

— Тук, Ваше Величество. Моя беше заповедта мъжете да се изтеглят извън обхвата на стрелците. Те са на отсрещния бряг на реката и не могат да ни отблъснат повече.

— Въпреки това аз бих прекосил реката — сряза го Едуард. — А как да го сторя, след като го няма моста, по дяволите?

Уорик преглътна раздразнението си, че този младок си позволява да го поучава. Чичо му Фокънбърг се обади, преди той да успее да заговори.

— Има още един брод, Ваше Величество, на около три мили западно оттук.

— При Касълфорд ли? — отвърна Едуард. — Знам го. Ловувал съм в тези земи като момче, пък и… по-наскоро.

Тогава в съзнанието му изникна образа на жената в една къща немного далеч оттук. Името ѝ беше Елизабет. Зачуди се дали тя изобщо си е помисляла за него, после се усмихна. Е, да, разбира се, че беше.

— Много добре, лорд Фокънбърг — каза той и изтласка настрана по-приятните мисли. — Вземи три хиляди яки момчета и тичайте към този брод. И не забравяй, че някои от тях да са стрелци. Разбрано, нали? Остана още малко от нощта — би трябвало някъде преди зазоряване да сте се прехвърлили на отсрещния бряг. Да видим ще можем ли да изненадаме нашите смели нападатели — Едуард отпрати Фокънбърг с ръка и се обърна към неговия племенник. — Уорик, завършете проклетия мост. Сложете щитове над дърводелците, както трябваше да сторите още преди, правете каквото е нужно, но ми осигурете начин да прекося.

Уорик сковано сведе глава.

— Да, Ваша милост.

Завъртайки се кръгом, той благодари на Бога, че тъмнината прикрива кипналия му гняв. Бе помогнал на Едуард да стане крал, един осемнайсетгодишен гигант, който, оказа се, смята да го разиграва като слуга. От друга страна, напомни си, нямаше никакво значение дали младият мъж се държи грубо или безотговорно. Най-важното бе да победят крал Хенри и кралица Маргарет, много повече кралицата, отколкото жалкия ѝ съпруг. На стената Микългейт в Йорк имаше едни глави и той знаеше, че е готов да преглътне всяко унижение и несправедливост, за да ги види откачени оттам.

Бледата светлина на зората разкри всичко, което лорд Клифорд се бе надявал да види. Като внимаваше да не влезе в обхвата на стрелците, той обходи на кон възможно най-отблизо мястото още щом успя да различи отсрещния бряг. Тогава поклати глава невярващо, изпълнен със задоволство. Четирима от капитаните му яздеха с него и, като огледаха със страхопочитание в очите каква сеч и разрушения са нанесли, започнаха да се тупат взаимно по гърбовете и да се смеят.

— Виждате ли, господа, какво може да донесе доброто планиране и предвидливостта — заяви Клифорд. — За сметка на един мост и на много усилия до зори разбихме армията на предателите.

Онова, което бе останало скрито от погледа вечерта, бе огромният брой мъже, убити в леглата си. Те бяха разположени нагъсто един до друг на земята, увити в одеяла като пашкули, за да се топлят в студената нощ. Щом огньовете започнаха да угасват, се бяха приближавали все по-близо до тях, рискувайки да опърлят косите или дрехите си, само и само да не замръзнат. И върху тази маса от хора се бяха изсипали около три хиляди стрели — двеста мъже, всеки с по дванайсет до осемнайсет стрели, които изстрелваха на сляпо чак докато дори отдавна привикналите им рамене започнаха да парят от умора. Не получиха отговор след смъртоносния дъжд, който изсипаха край водите на реката. Застанал под бледото небе, Клифорд само съжаляваше, че не е смогнал да изстреля повече.

Докато той правеше наблюдението си, отсреща продължаваше събирането и подреждането в редици на стотици тела. Повечето от тях останаха там, където бяха улучени, проснати край началото на моста, като тъмни петна върху покривката от бели стрели. Момчета тичаха да съберат стрелите, поне онези, които се бяха забили в блатистата земя и лесно можеха да се изскубнат. Те минаваха забързано с купища стрели в ръцете, чиито шипове се закачаха във вълнените им туники все едно бяха жилата на оси.

А зад тези притичващи момчета и мъртъвците яздеше тъмна и смълчана линията на конниците, все по-широка и по-широка, с Едуард в центъра. Усмивката на Клифорд помръкна, когато издигнаха знамето на Йорк от двете страни на мъжа, който претендираше за трона на Англия, който смееше да нарече себе си крал. Човек не можеше да сбърка сина на Йорк. Конят, който яздеше, беше огромен жребец, необуздан и достатъчно агресивен, за да се мъчи да хапе всяко друго животно наоколо си. Ездачът не даде вид, че е забелязал Клифорд или капитаните му. Той просто държеше хлабаво юздите с едната си ръка в ръкавица и чакаше, загледан втренчено напред. Над тях блестеше перленобялото небе, а вятърът съвсем утихна, докато студът се засилваше все повече.

16.

Четиримата капитани на лорд Клифорд яздеха от двете му страни, като всеки от тях носеше герба му с червен двукрил дракон върху белите туники над доспехите си. Независимо от гордия символ, на Клифорд някак си му се струваше, че представляваха жалка гледка в сравнение с фалшивия крал и рицарите му на отсрещния бряг. Различаваше знамената на Йорк, както и тези на Уорик. Нямаше следа от Фокънбърг, нито пък от знамената на херцог Норфолк. Усещаше, че далеч по-малобройната му сила също е обект на наблюдение, затова седеше на седлото си възможно най-изправен.

Най-старият от капитаните му замислено прочисти гърло и се наведе, за да се изплюе върху калната земя. Корбен беше мрачен, тъмнолик мъж с дълбоки резки по бузите и около устата, която мнозина биха нарекли кисела. Той беше ветеран с двайсетгодишна служба в семейството на Клифорд и бе познавал бащата на барона.

— Господарю, можем да опитаме с една последна серия стрели, намазани с олио, за да подпалим пожар. Сега, като слънцето е изгряло, това може да ги забави още повече.

Клифорд го изгледа презрително, припомняйки си защо никога не беше обмислял да го предложи за титлата рицар.

— Ние не искаме да ги забавяме повече, капитан Корбен. Убеден съм, че Негово Величество крал Хенри не е събрал тази огромна армия, за да чака пролетта. Не, аз постигнах целта си — дори повече. Вярвам, че съм нанесъл най-първия удар в тази „война на двамата крале“, както може би ще стане известна след време.

Клифорд се усмихна прехласнато, представяйки си какви похвали заслужава. И както се бе загледал покрай реката, с поглед в собственото си бъдеще, той се оказа сред първите, които съзряха какво идва насреща им. Капитан Корбен го изгледа объркано, като видя как господарят му пребледнява като платно.

— Милорд? — попита го, но после погледна през рамо и изруга.

На бледата утринна светлина полето покрай реката сякаш беше оживяло от войници — тичащи или на кон.

— Стрелци! — извика веднага Клифорд. — Тук отпред, стрелци!

— Те нямат стрели, милорд — мигом отвърна Корбен, макар Клифорд вече да го бе осъзнал и да поемаше дъх, за да оттегли командата. Баронът хвърли гневен поглед към капитана си, после изкрещя към редиците от мъже: — Не изпълнявай последната заповед! Оттегли се на север в пълен боен ред! Оттегли се!

Капитаните и сержантите повториха последната заповед, като сграбчваха хукналите напред стрелци и ги обръщаха грубо обратно, далеч от втурналите се напред войници. Сякаш отне цял век под непрекъснатия натиск на приближаващия враг. Гласът на Клифорд секна, после се извиси отново над всички тях.

— Капитани, няма ли как да придвижите хората по-бързо? Отстъпете към основната армия!

Сякаш за да подчертаят думите му, най-предните стрелци, които тичаха покрай реката, спряха на ръба на обхвата си, за да опънат лъковете. Стрели наизскачаха оттам; те не достигаха до целта, но бяха ясно видими за онези, които бяха обърнали гърбове и бягаха назад. И макар че нямаше ранени, това причини паника сред отстъпващите редици — всички започнаха да се бутат и блъскат, забравяйки за всякаква дисциплина. Стрелците на Клифорд бяха най-бързи, защото нямаха доспехи и ризници, които да ги забавят. Те започнаха да се промъкват през другите редици, отдръпвайки се от преследвачите си. Около барона имаше не повече от дузина мъже на кон, а и те бяха будували цялата нощ. Представляваха нещастна дружина, тичаща и подрънкваща покрай реката и рухналия мост. Зад тях се разнасяше зловещо дюдюкане, три хиляди гърла, които ги преследваха, виеха, като имитираха бухали или вълци, докато скъсяваха разстоянието помежду им.

Лорд Клифорд се принуди да потисне надигащия се страх и повика при себе си Корбен.

— Прати един ездач да съобщи, че ни трябва помощ, някой по-бърз. Трябваше да си изпратил съгледвачи, за да ни предупредят от по-рано, Корбен.

— Да, милорд — рече капитанът и прие упрека без промяна в изражението, с обичайния си орлов поглед. — Вече изпратих младия Ансън, милорд. Той е дребен и конят му е най-бързият, който имаме.

За миг Клифорд се замисли дали да не вземе Корбен със себе си. Човекът бе служил на семейството му в продължение на двайсет години. Но пък не се беше проявил с нищо особено.

Погледна покрай капитана отново и заклати глава, като видя колко близко са враговете.

— Аз може… — устата му се отваряше напразно, търсейки точните думи. — Аз може би ще се придвижа по-бързо и по-далеч от пешаците тук, Корбен. Може да…

— Разбирам, милорд. Моята клетва е към вас… и към баща ви. Не ги приемам лековато тези неща. Ако вие тръгнете на север след Ансън, ние можем за известно време да ги задържим тук.

— Разбираш ме — рече Клифорд и кимна рязко. — Добре. Аз съм… ценен… за краля — и усещайки, че думите май не са напълно достатъчни, когато оставяш един човек да умре, той задъвка още известно време вътрешната страна на долната си устна.

Корбен се размърда на седлото, конят му подскочи настрани.

— Милорд, почти са ни стигнали, трябва да ида при мъжете.

— Да, да, разбира се. Просто да ти кажа… че… не бих могъл да искам нищо повече от свой слуга, Корбен.

— В това сте прав, милорд — скастри го Корбен.

Клифорд се вгледа объркано в мрачното лице на капитана, после обърна коня си и потегли, като от копитата му във въздуха захвърчаха мокри буци пръст. Баронът изчака достатъчно, за да види първите стрели, с които започнаха сериозно да ги обстрелват. Те захапаха най-задните отстъпващи редици, все едно нокти разкъсваха жива плът. Не можеха да се защитават, докато бягаха в гръб и той осъзна, че малцина щяха да се спасят. Клифорд погледна към ездачите, които с лекота се придвижваха по двата фланга. Преглътна, изведнъж почувствал как стомахът и мехурът му се свиват от страх и сърцето му заби лудо. Виещите редици бяха тези, които предната нощ бяха гледали как убиват приятелите и капитаните им, изтръгнати от живота насред тъмния водовъртеж от сипещи се стрели. Не можеше да се очаква милост от тях и всеки от отстъпващите войници го знаеше добре.

Клифорд погледна нагоре, усетил как нещо студено докосна лицето му. Сипеше се сняг, тихо, а след първите снежинки се посипаха още и още. Сякаш бяла пелена ги обгърна, докато накрая едва можеше да различи тъмните ездачи край реката или пък редиците, които препускаха към него отстрани. Избърса очите си и пришпори коня, като принуди стреснатото животно да побегне в галоп.

Едуард Йорк наблюдаваше мрачно случващото се само на половин километър разстояние отвъд реката. Бойният му кон сякаш улови напиращите у него емоции. Изпръхтя и отметна глава, металните люспи на доспехите по гърдите му потракаха. Конете в същата редица реагираха, зацвилиха и запръхтяха, така че накрая Едуард трябваше да се пресегне и да потупа врата му, за да го успокои.

Той се приведе напред на седлото за по-добра видимост отвъд водата, където дърводелците на Уорик довършваха работата си. Един последен товар от дървен материал беше натрупан върху нестабилната редица от дъски, широка колкото по нея да мине кон или пък двама мъже едновременно. Целият първи ред от армията на Едуард чакаше да се провре през този тесен проход. Старшите войници виждаха в това тактически проблем, затова подготвяха една дружина с пики да мине първа отсреща, за да обособи безопасна зона от другата страна и да могат после рицарите на кон да преследват отстъпващия враг. Щеше да е трудно и опасно, а и през цялото време от бялото небе се сипеше сняг, който изчезваше в река Айър със звук, наподобяващ човешка въздишка.

Всички около краля усещаха надигащото се вълнение, напрежението, което натежаваше във въздуха. Фокънбърг надуваше роговете на отсрещния бряг и хората му се бунтуваха срещу врага, все едно бяха бандити, които преследват по петите жертвите си, останали без стрели, с които да се защитят. Задаваше се безпощадно клане — и хората около Едуард до един искаха да участват в него.

Вниманието на Уорик бе обърнато към неговите мъже, които чукаха и забиваха клинове в дупките, където трябваше да държат гредите на място, а после поставяха железни кръстачки, които пък да ги пристегнат към подпорите на моста. Реката вече течеше бърза и дълбока — ако прибързаха с работата и мостът рухнеше, това би коствало живота на онези, които ще паднат в реката. Но пък всички виждаха как се оттегля червеният двукрил дракон на Клифорд със завита като на змия опашка. Едуард със сигурност го бе забелязал. Исполинът потрепери, като разпозна лицето на точно онзи лорд, който бе убил брат му в полето край замъка Сандъл. Искаше сам да се разправи с него и едва не рискува да загуби коня си насред бурното течение, за да се прехвърли на другия бряг.

Уорик се стресна и излезе от своята замечтаност, щом Едуард заговори. Отпърво гласът му бе само за онези около него, но после младият мъж спря и повтори думите си високо, за да достигнат навсякъде.

— Знаете, че обичаят на бойното поле повелява да се убиват всички от простолюдието и да се пощади живота на благородниците, които се предават или молят да си платят откуп — той поклати глава и върху лицето му се изписа такава горчивина, че устата му се изкриви. — На баща ми не беше предоставена тази възможност. На брат ми Едмънд също. Затова ето какво искам да ви кажа. Това е заповедта ми: убивайте благородниците, подчинете ми се за това — той си пое бавно въздух и доспехите му проскърцаха. — Не позволявайте да има откупи. Не приемайте, когато се предават. Аз искам да поддържам моите хора живи. Но не и отровните родове, които са застанали срещу мен. Не и Нортъмбърланд, нито Съмърсет, нито пък Клифорд, макар че той ще е лично мой, или пък ще стане жертва на съдбата. Ако сам не си счупи врата, аз още днес ще го вкарам в гроба.

Едуард прекъсна пак, доволен, че никой не продума, сякаш дори не дишаха в натежалия от сняг въздух.

— Тази сутрин ще се лее кръв, потоци от кръв като реката, която сега ще пресечете. Тъй трябва, за да се промият и прочистят старите рани, преди те да ни убият всичките. Досега ни тресеше треска, но тук ще я пресечем, ще я изцедим върху снега.

Пред тях край водата хората на Уорик вдигнаха ръце, за да сигнализират, че са завършили работа, и забързаха към другия бряг да обезопасят прехвърлянето през реката. Вече не се забелязваше дружината на Фокънбърг, нито пък тази на Клифорд, макар че това отчасти се дължеше на снега, който се вихреше из въздуха и така ограничи полезрението им, като им отне далечната видимост. Едуард погледна отвъд реката, загледа се в снежинките, които изчезваха със съскане в реката. Не бе останал никой, който да заплашва мъжете му, и той губеше търпение.

— Проклет да съм, ако дори още миг остана тук — отсече той. — Ако ме уважавате, следвайте ме!

Той нахлузи шлема си и пришпори коня, който хукна като вятър напред. Огромното животно затрака по паянтовия мост и накара всички нови сглобки и гвоздеи да дрънчат под тежестта му. Знаменосците и рицарите се втурнаха след него, мъчейки се да не го изпускат от поглед, докато се стопяваше в белезникавия въздух пред тях.

Останалите пресякоха набързо в индианска нишка, без да оставят пространство помежду си, конете препускаха с муцуна, забита в задницата на предходния кон, или пък хората, притиснати плътно в съседа, докато онези отпред веднага се изтегляха, за да отворят още пространство. Хиляди пресякоха реката и образуваха карета, а снегът се трупаше по земята и околността побеляваше.

Лорд Клифорд разбра, че е загубил главния път, когато звукът от подковите на коня му се промени от ясен звън в приглушено тупкане върху разораната и замръзнала земя. Не смееше да спре и да се помъчи отново да го открие. Целият му свят се бе ограничил до едва стотина метра във всички посоки.

Яздеше много бързо покрай някаква долина, оглеждаше се, но не виждаше повече от безбрежна земя в далечината, като всичко останало бе скрито зад завеса от плътни сипещи се снежинки, които се въртяха и носеха, но не спираха, запълваха въздуха така, че чак да се задавиш. Единственото му успокоение бе, че вестоносецът Ансън трябваше да е вече далеч напред, може би дори бе пристигнал в кралския лагер. Ако той наистина бе толкова бърз, колкото твърдеше Корбен, може да е предал новината и някоя въоръжена дружина вече да препуска по пътя, готова да се нахвърли върху онези, които го преследваха. Той беше уловката! Разсмя се при тази мисъл.

Усети, че започва да трепери, докато яздеше, бършеше студени сълзи от очите си и поглеждаше през рамо през няколко секунди за следи от преследване. Капитан Корбен и четиристотинте войници, които бе довел да разрушат моста, разбира се, бяха останали далеч назад и изпълняваха задълженията си да задържат преследвачите. Клифорд стисна челюст при мисълта, че те ще бъдат победени и убити.

Това нямаше да се приеме добре в лагера на краля. Той разтърси глава при тази несправедливост. Защо не напусна реката, докато още беше тъмно! Тогава нямаше сняг и щеше да е далеч пред всякакви преследвачи, щеше да се върне жив и здрав сред основната армия с невероятна история за разказване. Прокле късмета си. Сега всичко, което Съмърсет и Пърси щяха да чуят, беше, че Клифорд е загубил четиристотин войници, сред тях двеста от най-ценните им стрелци. Доста потискащо — и всичко това, за да може да види с очите си пораженията, които бяха причинили през нощта.

Конят му залитна силно. Той наруга животното, издърпа юздите и се намести отново, задъхан от страх да не падне на толкова твърда земя. За момент поспря, заслушан в звуците и виковете далеч зад себе си. Почти невъзможно бе да прецени разстоянието при такъв снеговалеж, но поне не виждаше пред себе си никого. Ако конят му паднеше, знаеше, че ще бъде безпомощен и уязвим като всеки друг пехотинец. Стегна колене и конят му изпръхтя колебливо, хукна в тръс напред. Ръцете и лицето на Клифорд не бяха покрити и бързо започнаха да стават безчувствени от студа. Той наведе глава и замига срещу снега, примирен да търпи.

Главният лагер беше само на петнайсетина километра северно от Ферибридж, макар в този момент да изглеждаше, че е в друг свят. Съмърсет не може да не е пуснал съгледвачи. Сигурно скоро щеше да е на топло в лагера и да им описва каква важна роля е изиграл, като е окървавил армията на Едуард Йорк и по този начин ги е забавил да влязат в битка. Клифорд беше чул, че титлата граф на Кент е свободна и няма кандидат за нея. Един от капитаните му беше ходил да пие с Дери Бруър и шпионинът се изпуснал за тази любопитна новина, след като обърнал доста на брой чаши. Не беше нелогично да си представи, че тази титла може да се запъти към онзи лорд, когото беше задържал Ферибридж срещу цялата армия на Йорк. Минималните му загуби на хора със сигурност щяха да бъдат забравени в сравнение с тази невероятна вест.

Дери Бруър спря коня си Възмездие, докато наблюдаваше как едно голобрадо момче се бори с двамата непроницаеми часови и напълно безуспешно се мъчеше да се освободи от хватката им.

— Пуснете ме, глупаци такива! — просъска Ансън, почти разпенен от гняв, като лисица, уловена в капан. — Имам много важни новини за лорд Клифорд!

Лицето му бе почервеняло и Дери видя, че той не е нищо повече от русоляво момче, на четиринайсет или петнайсет най-много, дори неизраснало напълно.

Дери слезе от коня и изпъшка, подавайки юздите на един от пазачите, после застана заедно с другия над хлапака. Видя, че наблизо с отпуснати юзди почиваше един сив кон, който разбутваше снега и търсеше трева отдолу. Момчето беше все още зачервено и едната му страна започваше да се подува от удара, който сигурно бе получил заради дързостта си.

— Как се казваш, момче? — извика му Дери.

— Натаниел Ансън, сър. Ако накарате тези… мъже да си свалят лапите от мен, аз съм вестоносец и съгледвач на моя господар Джон Клифорд.

— Какво? Клифорд ли? Та той е долу при Ферибридж по една задача. Там ще го намериш.

— Не. Аз идвам от Ферибридж, сър! Нося новини на лорд Съмърсет.

— Съмърсет е зает човек, синко — отвърна Дери с повишен интерес. — Кажи ми какво са ти наредили да предадеш. Аз ще го кажа на точните уши.

Момчето се отпусна в ръцете, които го държаха прав. Едва се сдържаше да разкаже, а и беше очевидно, че няма да му позволят да иде по-далеч от часовите, без да издаде поне част от информацията си.

— Авангардът на армията на Йорк е стигнала реката Айър, сър. Някои от хората му са пресекли по-надолу и заплашват малката дружина на господаря ми. Сега разбирате ли колко е спешно?

— Да — рече Дери. — Макар че не допускаме разпенени млади мъже да се вмъкнат до сърцето на въоръжения лагер само защото крещят, че трябва да ги пуснат, нали така, синко? Ние спазваме правилата, иначе подобни млади хора може да се окажат прободени от някоя стрела в гърдите, или например в това подуто око. Ясно ли е?

Младежът промърмори нещо в съгласие и лицето му пламна.

Дери изви глава към по-близкия от двамата стражи.

— Давай, Уолтън. Отведи коня на момчето и предай съобщението за Йорк на Съмърсет и капитаните, на лорд Пърси, ако го видиш. Те трябва да се подготвят да защитават лагера или да тръгнат в атака — това не е моя работа.

Стражът скочи върху сивото животно и то рязко вдигна глава, а момчето стаи дъх побесняло. Дери го сграбчи за дрехата, да не би да затича след него.

— Чакай сега — каза му, след като онзи изчезна насред пелената от сипещ се сняг. Видя, че Ансън трепери като лист и потта му замръзва по кожата след огромното усилие на дивото му препускане. Дери установи, че е силно впечатлен от решителността на момчето, макар че това не го отклони от основния му интерес.

— Казваш, че лорд Клифорд е застрашен? — попита той. — Разкажи ми.

— Когато тръгвах, видях две, дори три хиляди мъже, които напредваха по брега. Сигурно са открили брод…

— Да, има едно място при Касълфорд, на пет километра на запад оттам — отвърна Дери. — С колко добри мъже разполагаше лордът?

— Няколко хиляди, сър. Дори не е по един на дузина врагове! И нашите бягаха като… масово. Сега, моля, пуснете ме да вървя, ако можете да отделите друг кон, макар че този прекрасен жребец си беше мой собствен, подарък. Ще се върна при господаря си и, ако трябва, ще падна с него.

— О, Боже мили — рече Дери. — Звучиш ми като образовано момче. Да не си му незаконен син? Не? Да не си му любовник тогава? Не мога да кажа, че ми е бил любимец, но никога не съм чувал да има интерес…

Тук го изненада шамарът на Ансън. Той се протегна и го удари с всичката сила, която успя да събере. Дери се обърна вцепенен, а по лицето му се разля усмивка.

— Как смеете, сър — започна Ансън.

Дери му се изсмя. Вдигна юмрук и видя как момчето потисна насила реакцията си, стегна се и с презрение зачака каквото там налагане му се готвеше. Дери пусна дрехата му и го остави да падне и да зарита безпомощно с крака.

— Синко, ако искам да спася господаря ти от собствената му глупост, трябва да събера огромно количество закоравели, буйни мъже — и да тръгна веднага. Връщай се сега, по пътя, преди да си замръзнал до смърт в този сняг. Върви! Предал си съобщението. Аз съм Бруър, слуга на крал Хенри. Можеш да разчиташ на мен.

Последното той добави с театрален тон. Момчето скочи на крака и затича през снежната пелена.

Дери изчака известно време, за да се увери, че то си е тръгнало. Щом настъпи пълна тишина, се обърна към стража, който все още стоеше и го наблюдаваше в очакване на нареждания.

— Е? — рече Дери.

Мъжът сви рамене, но не каза нищо. Липсата на реакция не беше достатъчна за Дери и той се приведе към по-високия мъж.

— Как е жена ти? Беше… Етел, нали? И много я бива да шие ризи. Чудесна жена, силна.

Мъжът се изчерви и отмести поглед.

— Не се казва Етел, не. Но не е нужно да ме заплашваш, мастър Бруър. Нищо не съм видял. И нищо не съм чул.

— Точно така. Тъй можеш да си спечелиш и една кесия, синко. Не обичам да заплашвам добрите мъже, макар че на някои трябва да им се каже. Би ли искал да ме разпиташ за лорд Клифорд?

— Не, мастър Бруър. Нямам никакъв интерес.

— Така и трябва, синко. Бог дава и Бог взима. Просто се погрижи да си там, когато дава — и някъде другаде, когато реши да си вземе всичко обратно.

Шпионинът се разсмя и потри лице — все още чувстваше как бузата му пари от шамара на момчето. Зимният мраз превръщаше битките в агония, мъжете губеха силите си, тъй че раните боляха повече, а краката се сковаваха от студ. Не е чудно, че войни се водеха предимно през пролетта и лятото, във всеки друг сезон, но не и когато вали проклетият сняг.

Дери остави съмненията настрана. Беше взел своето решение. Нямаше да направи абсолютно нищо. На няколко километра южно оттук лорд Клифорд щеше да се лута все по-отчаян, търсейки кралския лагер в един свят, където всичко беше потънало в бяла пелена. Той се изсмя гласно при мисълта. Просто не можеше да се сети за друг, който да заслужава тази съдба повече от него.

17.

Клифорд спря внезапно и се заслуша. Невероятно как падащият сняг попиваше звука. Чуваше единствено собствения си дъх в шлема, докато не реши да го свали и да размърда глава наляво и надясно, напрегнат да долови някакъв шум. Снегът носеше преувеличена тишина и дори най-минималните звуци, издавани от коня му или доспехите, се усилваха. Все едно яздеше през обезлюдена равнина, огромна и празна долина, без признаци на човешки живот. Знаеше, че наоколо има армии, тръгнали напред с намерението да се сблъскат и да умрат, но не можеше да усети дори бегъл признак, че ги има. Завладя го ужасното чувство, че може да се е движил в кръг; отдавна беше напуснал главния път, а следите на коня му се заличаваха веднага щом отминеше. Вече се бяха натрупали почти десет сантиметра сняг, а може да бяха и повече, нямаше как да прецени и не го интересуваше. Представи си, че се движи в омагьосан кръг, докато накрая се изправя в лицето на противника си, или пък замръзва от студ. Беше разярен, но можеше единствено да върви напред, търсейки следи от кралския лагер. Петнайсетина километра никога досега не му се бяха виждали толкова дълги както тази сутрин. Самият въздух сякаш потъваше в тишина.

От лявата му страна се появи тъмно петно, което привлече вниманието му. Нищо повече от размазана точка, но изпъкваше в този свят на белота. Дори дърветата бяха загубили тъмните си силуети в такъв силен снеговалеж. Клифорд проточи врат, като избърса снежинките от лицето си с рязко движение, за да присвие очи към далечината.

Ето, вече видя движение и повече от една фигура. Чуваше ударите на сърцето си и усети, че гърлото му пресъхва. Ако тези мъже бяха стражи от кралския лагер, значи се е прибрал у дома и е в безопасност. Ако ли не — намираше се в смъртна опасност. Изнервен, стисна силно юздите. След моментно размишление, изтегли меча и го положи пред гърдите си, за да скрие червения дракон. По-добре да се приготви за бой, макар че инстинктът му подсказваше да бяга.

— Хей, там, вие в редицата! — извика. — Какво ви е знамето?

Които и да бяха, мъжете едва се мъкнеха през снега. Значи наборници, обикновени селяни с брадви от желязо и брезово дърво, като горски ловци. В снега те нямаше да посмеят да нападнат благороден лорд на кон, да не би да е някой от техните. Клифорд почувства облекчение, че червеният двукрил дракон беше изрисуван върху бял плат. Можеше да приближи доста, преди да го разпознаят, и ако бяха от силите на Йорк, моментално щеше да хукне да се спасява. Сложи шлема си върху рога до седлото и бавно започна да се придвижва към тях, приближаваше внимателно, като едва си поемаше дъх.

Чу как те извикаха в отговор, макар да не разбра какво казват. Изруга, че в идващите насреща му редици няма обозначително знаме. Линията им вече се оформяше сред бялата пелена; тъмни редове, които изникнаха в периферията на зрението му. Дочу тропот на копита недалеч и започна да изпада в паника, изведнъж осъзнал, че конят му, както и самият той, беше страшно уморен и лесно можеше да го настигнат. Въпреки това би било лудост да бяга от безопасността на кралската армия, затова продължи с тракащи от студа зъби.

— Ей, вие! Какво ви е знамето? — извика отново и пак стисна юздите и меча си. Пред очите му се появи прът и той застина, щом се оформиха същите четвъртини от червен диамант и сини лъвове, изправени на задните си крака, които го бяха накарали да бяга от реката Айър. Фокънбърг. Устата му зяпна от ужас, разбра, че се е върнал обратно, че се е придвижил към мъжете, които го преследваха по собствените му дири. В миг съзря, че настъпващите пешаци са стрелци с лъкове, стотици. Бяха го видели, бяха го чули, че вика с приглушен от снега глас.

Той обърна коня си, но твърде късно, твърде бавно. Няколко десетки мъже бяха чули този самотен глас и го издирваха сега. Щом съзряха ездач, облечен в доспехи, веднага реагираха като истински стрелци — извадиха стрели от дългите колчани, които се удряха в бедрата им, заредиха и ги изстреляха с такава лекота, с каквато и дишаха, пуснаха ниски изстрели, насочени по инстинкт, които се загубиха в белотата, изчезнаха от поглед още щом пуснаха тетивата.

Клифорд бе улучен сериозно отстрани и в гърба и се олюля на коня, който цвилеше и от ужас се вдигна на задните си крака. Друга стрела уцели барона в гърлото, докато той слепешката размахваше ръце и крака в паника, мъчейки се да се освободи от животното, за да не го притисне, когато падне. Умря още преди да докосне земята, доспехите му се удариха в повърхността с нещо като металически протестен звън, след което и конят се стовари отгоре му с още ритащи крака.

Мъжете, които бяха стреляли, не можеха да напуснат мястото си в маршируващите редици, макар че извикаха „ура“ и вдигнаха във въздуха лъкове, като така привлякоха вниманието на останалите войници с умението си. Друга част от редицата достигнаха до разкъсаното тяло на Клифорд и със задоволство разпознаха червения двукрил дракон върху бял фон. Един войник задържа трима от мъжете около трупа, докато други хукнаха, за да съобщят новината на Едуард. Втори вестоносец тръгна към Уорик и Фокънбърг, така че и те пристигнаха в тръс, за да го видят.

Не отне много време на водачите от армията на Йорк да достигнат мястото. Фокънбърг пристигна пръв и разгледа с мрачно изражение поваленото тяло на Клифорд. Заповедта на Едуард да не се взима откуп вече се бе разпространила и бе посрещната с възмущение от някои. Един обикновен воин можеше да се сдобие с богатство на бойното поле, ако вземе за заложник правилния пленник. Въпреки това мъжете с брадви чакаха със страхопочитание пристигането на Едуард и паднаха на коляно, щом той застана пред тях. Уорик и Фокънбърг сториха същото, отдавайки му чест, докато хиляди очи се взираха в тях.

Погледът на краля се спря върху трупа. Той се наведе и сграбчи косата на Клифорд, като обърна главата му така, че да огледа добре вече застиващите му черти, изкривени от досега със земята.

— Нима това е страхливецът, който уби Едмънд?

Уорик кимна и Едуард въздъхна, пусна рязко главата, която тупна на земята.

— Предпочитах да е от моята ръка, но по-важното е, че е мъртъв. Брат ми може да почива в мир, а този вече няма да кукурига като петел на стобор. Много добре. Продължаваме, милорди, макар че не виждам по-далеч от един хвърлей разстояние. Някой да е срещал Норфолк? От сума време не съм забелязал знамената му. Не? В този сняг хич не е време за битка. Извикайте, щом стигнете до врага, или пък ако забележите липсващото ни крило — той дишаше тежко през носа, като така контролираше раздразнението и нервността си. — Заловените пленници твърдят, че Тадкастър е главният им лагер. Вече не ще да е много далеч. Давайте напред и надувайте рогове, когато ги видите да се тресат и да хвърлят оръжие от ужас пред вас.

Събраните мъже се изсмяха и тръгнаха.

— Ваше Величество — обади се Фокънбърг. — Все още съм по-напред от вашето централно каре. Знам, че крилото на херцог Норфолк трябва първо да се сблъска с тях, но дойде ми… една идея за снега. Имам при мен стотина стрелци, Ваше Величество. Ще ги използвам, за да изненадам и да поваля онези, които ни очакват, с ваше разрешение. Освен ако херцог Норфолк не се обиди от това.

Едуард се обърна и скри притеснението си с усмивка. Доволен остана, че чичото на Уорик използва кралската му титла с такава лекота, сякаш винаги е било така.

— Може би, ако милорд Норфолк беше тук, би възразил, но струва ми се, че най-силното ми крило се е отдалечило от мен повече, отколкото бих искал. Да, имаш моето разрешение, лорд Фокънбърг. Ще успея да ти пратя още хиляда стрелци, ако се придвижваш бавно през следващия километър-два.

Като видя, че Уорик остава, Едуард му се усмихна.

— Ще държиш ли центъра с мен, Ричард? — попита го.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна доволен Уорик. В такъв момент можеше само да клати глава и да се възхищава на младия крал, който сякаш изникна от нищото.

Едуард се обърна към войниците, без да сваля напрегнатия си поглед от него. От очите на двамата струеше вълнение. Усети го и забрави за страховете си относно Норфолк и това, че осем хиляди воини бяха изчезнали в снега в момент, когато най-много имаше нужда от тях.

— Напред, момчета! Днес ще свалим един крал. Това тук беше само неговото куче.

Те го поздравиха с викове и продължиха марша си, набиваха крак, за да възвърнат кръвообращението в замръзналите си крайници. Необятната неподвижност около тях се стопи, заменена от порив на вятъра, който обрули лицата и ръцете им. Зловещата тишина я нямаше вече, но студът стана още по-хаплив. Вихрушката сякаш ги подгони напред, като запращаше късчета лед срещу вече безчувствената им кожа. Мнозина се оглеждаха наляво и надясно по редицата си, но винаги оставаха разочаровани колко малко от редовете им се виждаха. Въздухът бе изпълнен със снежинки, които ги жулеха по лицата и се напъхваха във всеки шев и всяка гънка на дрехите им. Заслепени от снега, целите треперещи, те можеха единствено да вървят напред със сведени срещу виелицата глави.

Уилям Невил, лорд Фокънбърг, притискаше огромното ляво каре да върви пред кралския център, пришпорваше капитаните си през побелелите полета. Съгледвачите му бяха изчезнали напред в снега и всичко, което той искаше, беше час по-скоро да доближи до формированията на Ланкастър. През този ден той и хората му вече бяха влизали в бой, макар че повече приличаше на касапница, тъй като неговите три хиляди се нахвърлиха срещу само четиристотинте бойци на Клифорд — като половината от тях не бяха въоръжени с нищо повече от ножове и лъкове. Късметът не бе притеснил неговите войници. Напротив, лекотата, с която убиваха изтощените си врагове, ги беше успокоила и ободрила. Поне десетина пъти той наблюдаваше как момчетата му бъхтят някой вече повален мъж, нанасят пет-шест удара с брадва, тъй че да счупят костите и да разпръснат червени струи кръв по снега. Бяха и диви, и умели с оръжията, които им бяха дали. Добри момчета са, помисли си той. Справят се.

В момента обаче мисълта му бе при стрелците, които все още се бавеха с пълните си колчани с по две дузини стрели на човек. Фокънбърг вдигна поглед, както яздеше край тях, и почувства как вятърът се надига откъм югозапад, фучи през снега като ледена фурия. Повеите му станаха ураганни и вече виждаше тъмни петна в бялата пелена наоколо, храсти и самотни дървета се отърсваха от тежестта на снега и тъмнееха, но след миг снежинките отново ги връхлитаха.

Убеден беше, че бойната линия на крал Хенри и кралица Маргарет е разположена съвсем наблизо. Неколцината пленници, които залови тази сутрин, му разказаха всичко, което знаят, изприказваха и майчиното си мляко, само и само да спасят живота си. Не знаеше дали след това наистина са ги пощадили, или пък са ги убили. Това, което го занимаваше, бе близостта на лагера на Ланкастър. Мъжете му напредваха половин сутрин, макар че по необходимост ходеха бавно заради виелиците. Теренът не беше равен, минаваха край усамотени стопанства, блеещи овце им пресичаха пътя. Без да се оплакват, хората му слизаха по склонове и се изкачваха по възвишения, прекосяваха цели долини. Не знаеше дали бяха тук заради него, или пък от новоформирана преданост към крал Едуард Йоркски. Но от негова гледна точка това нямаше значение. Даде заповед редиците от стрелци да се наредят в широк фронт; ценните им лъкове бяха увити в намаслена кожа, за да ги предпазят. Без дългите си копия или пики щяха да са уязвими за ездачите, но той, като техен пълководец, пое този риск от тяхно име. Зад тях вятърът се усилваше, блъскаше врага като с юмрук в зъбите. Това можеше да им е от полза.

Най-сетне, когато се спускаше по поредния склон, двама от съгледвачите му го откриха. Единият им кон бе пострадал и куцаше, но го насилваха да се движи напред през неравния терен. Въпреки това, ако искаха да оцелеят, трябваше да поемат рискове. Фокънбърг поздрави младия мъж, който скочи от коня си пред него и залитна, видимо превъзбуден. И двамата бяха поруменели и замръзваха, сочеха с ръка пътя, по който бяха дошли. Жестовете им бяха основателни, тъй като снегът се сипеше все по-гъст, целият свят изчезваше от погледа в танцуваща мъглявина от снежинки.

— От четиристотин до шестстотин метра, милорд — задъхан изрече първият. — Знамената на Ланкастър. Там са избрали да застанат. И да чакат.

— Видях пики, милорд — обади се другият, за да не остане незабелязан. — Струпали са се накуп като… като бодли на таралеж. Снегът прикрива мнозина, макар че аз ги приближих съвсем, лазейки по корем, промъкнах се, докато можех да чуя дишането им, както ни чакаха там.

Фокънбърг потръпна. Никой не се биеше през зимата, което означаваше, че никой не знаеше какво да очаква или пък как най-добре да използва необичайната ситуация, при която две армии стояха тъй близо една до друга, че се застъпваха по петите, а не го знаеха. Разполагаше с две хиляди стрелци заедно с онези, които Едуард му изпрати допълнително. Усещаше доверието на младия крал като тежест върху плещите си, но не и като бреме. Прекръсти се и целуна фамилния герб върху пръстена печат на ръката си.

— Добре тогава, момчета. Всичко, което искам да постигна, зависи от вашите умения. Точното премерване на разстоянието ще бъде ключово тук. Докато разпространя заповедта, бих искал да измерите с крачки, поотделно, после да ме уведомите. Приближете колкото посмеете, но не позволявайте да ви забележат, иначе всички сме загубени. Сега имаме възможността да им изтърбушим вътрешностите върху този сняг, ако направим всичко както трябва. Вървете!

Съгледвачите хукнаха, изоставяйки конете си. Фокънбърг подсвирна, за да събере капитаните. Снегът погълна звука от тяхното приближаване, затова получи ясна представа как врагът може все още да седи и да чака, наострил слух, без да знае колко всъщност бе ослепял и оглушал.

Фокънбърг издаде заповедите си и зачака съгледвачите да се върнат, като ужасно се страхуваше да не чуе внезапен вик и призив на оръжие, което би означавало, че са открили и докладвали за тяхното присъствие.

Двамата млади мъже се върнаха един след друг през минута.

— Пет хиляди и двайсет — рече първият.

Другарят му го изгледа укорително.

— Пет хиляди и шейсет — каза той.

— Много добре, господа, това ще ми послужи чудесно. Отивайте при конете си и се пригответе.

Той подаде сигнал и чакащите капитани и войници препречиха пътя на хората си с пики на нивото на кръста. Не бе възможно да спреш толкова много хора съвсем без да издадеш звук, но гласовете бяха приглушени, слаби, предаваха се от човек на човек, докато всички застанаха неподвижно. Стрелците бавно и тихо се придвижиха напред, отдалечиха се от останалите. Празнината се разширяваше и накрая цялата дружина от две хиляди стрелци изчезна в бялото пространство.

Херцог Съмърсет се разхождаше между редиците, минаваше покрай чакащите мъже, чието формирование се простираше далеч нататък, и гледаше как снегът ги покрива. Представляваха впечатляваща гледка. Освен пиконосци и стрелци с лъкове имаше огромно количество въоръжени с бойни брадви, секири и мечове. Те чакаха на крака или на групи от окаляни конници в двете крила. Барабанчици и носачи на вода, и търговци от всякакъв вид придружаваха армията и се движеха между бойните редове, докато войниците проверяваха оръжието и оборудването си, наместваха и оправяха торби и остриета.

Кралят и кралицата бяха в безопасност в град Йорк, на около дванайсет километра оттам. Съмърсет командваше армията, с граф Пърси в центъра, заедно с дузина барони и капитани ветерани. При новината, че ги приближава огромна армия, той ги бе измъкнал от лагера и ги беше отвел по замръзналата земя някъде между селата Тоутън и Сакстън. По негова заповед се бяха разположили върху открита площ с храсталаци, а земята на юг се разстилаше пред тях като на длан. Съмърсет поклати глава, възхитен от самия мащаб на похода. Само шест години преди това Уорик, Солсбъри и Йорк се бяха противопоставили на краля с едни нищо и никакви три хиляди бойци при Сейнт Олбънс — и бяха на косъм да спечелят. Погледът му обгърна три карета с най-малкото дванайсет хиляди мъже. Беше им намерил добро място — отляво защитено от блата, а отдясно — от Кок Бек, река, чиито води сега се изливаха буйно при толкова сняг, който се топеше в тях. Душата му се пълнеше, като гледаше с какъв плам и стоицизъм хората му понасяха всичко. Те бяха опората на крал Хенри, оставаха му верни.

Нещо, заради което младият херцог побесняваше, беше времето. Той носеше доспехи от полирани плочки, подплатени с кожа и дебел плат, направени така, че да поемат удари, които в друг случай биха убили човек. Бяха също и защита срещу мразовитото време, много повече, отколкото слоевете вълна и намаслен лен, в които бяха облечени пиконосците му, с торбести клинове и само една туника, които да ги пазят. Проблемът беше, че никой от тях нямаше опит със зимните битки. Дори най-опитните му капитани не бяха сигурни дали е по-добре за мъжете да лежат, или да чакат клекнали, дали имаше по-голяма опасност да умрат от студ, когато са върху земята, или когато стоят неподвижно. Логично беше да ги раздвижва, макар че това ги уморяваше и нарушаваше редиците и позициите. Някои от по-старите разправяха, че потта е коварен враг, че ако човек загрее прекомерно на студа, потта му замръзва върху кожата и му взима живота. Докато чакаха, вятърът се усили, повеите зачестиха, докато накрая бръснеше лицата им с кристалчета лед. Мнозина стояха с ръце пред себе си, за да се пазят, с притворени като цепки очи.

Съмърсет поклащаше глава непрекъснато, все едно имаше тик. Чакаше тук с най-голямата армия, която бе виждал през живота си, почти четирийсет хиляди войници, въоръжени със секири, лъкове и брадви. Още повече, че имаше благоволението на краля и кралицата, особено на кралица Маргарет. Въпреки това мразовитият въздух и снегът го караха да се съмнява във всичко това. Студът като че ли накърняваше самоувереността му, сякаш той я издишваше заедно с облачетата влага, които се превръщаха в капчици и се стичаха по вътрешността на шлема му. Всъщност знаеше, че страда по-малко от старите мъже. Някои от пехотинците му бяха граждани на по четирийсет или петдесет. Доброволци, които не бяха очаквали ентусиазмът им да се охлади до пълна тишина, нарушавана единствено от свирещия вятър.

— Спри! — дочу той някъде иззад бялата пелена наоколо. Вдигна очи, изведнъж разтревожен. Страхът му се предаде и на коня и животното запристъпя нервно, затанцува. Забеляза, че предните му редици се споглеждат, питаха се дали наистина са чули този глас.

— Стрелци, изтегли и спусни! — едва ли не връз тях се обади същият глас. — Отпусни! Сега изтегли и спусни!

Съмърсет рязко издърпа коня си обратно и се обърна с лице към виковете. Присви очи в заснежения въздух, но нямаше какво да гледа.

— Прикрийте се! — изкрещя на зашеметените си капитани. — Щитовете! Прикрийте се! Стрелците напред! Тук! Стрелците! Стрелците да изпълняват!

Никой от пиконосците му не носеше щит. Огромните прътове, които вършеха толкова добра работа срещу кавалерията, се нуждаеха от две ръце, за да се балансира тежестта на желязната глава. Мъжете със секири и брадви насочваха остриетата си с две ръце като дървосекачи, нахвърлили се върху дръвчета. Те стояха като ударени от гръм, неподвижни. После ужасът от стрелците се разля по редиците им, доведе ги до истерия, докато съскащият, писклив звук се усилваше. Прелитащият дъх на стрели във въздуха караше мъжете да се хвърлят по очи, прикрили глави с ръцете си, или пък да приклякат, за да се снишат. Капитаните на Съмърсет грубо ги скастряха да се изправят и им крещяха да се държат като мъже.

Съмърсет вдигна очи към бялата пелена, ослепял, макар че чуваше как стрелите прииждат. Това беше най-ужасяващият момент от живота му.

Веднъж пуснати, те се движеха по-бързо, отколкото погледът можеше да проследи. Изникваха иззад снега като размазано петно и изведнъж очите ги виждаха вече забити в нечия плът или пък в земята, тресяха се или се мятаха в агонията на онези, които бяха улучили. Съмърсет се преви, докато те се удряха в него и тракаха по обвитите му в доспехи рамене. Всяка повърхност от снаряжението му беше излъскана и закръглена, за да не дава достъп на стрелите. Благодареше на Бог за това, макар че изведнъж болка прониза бедрото му и когато погледна, с изненада установи, че оттам стърчат бели гъши пера. Стрела го беше улучила право през желязото и бе приковала крака му към дебелата кожа и дървото на седлото. Той изруга и я сграбчи, започна да я дърпа, ръмжейки, докато след червеното от кръвта се появи и черната желязна глава, разпръсквайки капки кръв. Слава богу, беше от гладкия заострен тип връх, а не механичен с шипове. Никой не беше чул виковете му от болка, не и при всичките писъци, крясъци и вой на стотици други, които умираха, докато той гледаше потрепващите им в конвулсии тела и махащи крайници, чиито движения бавно замираха.

— Оттеглете се там! — изрева. — Стрелците да отговорят! Стрелците тук!

Единственият отговор на бурята от стрели беше, че собствените му стрелци успяха да ги накарат да спрат. Но дори когато те с мъка си пробиваха път напред, невероятни количества продължаваха да се сипят с постоянството на снежинките във въздуха. Земята бе покрита с откъснати пера, целите в кръв или пък счупени от удара в метал. Предните редици се бяха отдръпнали хаотично от смъртта, която не можеха да видят и от която нямаше прикритие. Оттеглиха се, замаяни и ужасени от внезапното нападение.

Съмърсет знаеше, че са минали само минути, откакто първите стрели ги удариха. През това време въздухът бе изпълнен с тях, при всеки удар на сърцето. Това не можеше да продължи; това беше и надеждата, която ги крепеше. Колчаните на врага щяха да се изпразнят, пръстите им щяха да потърсят стрели, които вече ги нямаше. И когато това се случеше, отговорът щеше да ги удари по главата.

Стрелите заглъхнаха като последния гръм на лятна буря, оставяйки стотици да стенат и вият от болка, и един бог знае колко, на които кръвта им изтичаше и чийто живот секваше в мъртвешка вцепененост. Ругаещи стрелци крачеха сред умиращите, огъваха лъковете си и отпускаха рамене. Съмърсет тържествуваше, като видя колко са много, достатъчно за адекватен отговор. Молеше се и Йорк, и Уорик да пострадат, както той беше пострадал, да се взрат в небитието, докато стрели с метални върхове ги връхлитат с въртеливо движение.

Той изчака, докато изстрелят първата серия — хиляди стрели, после отново и отново. Беше като разрушителен дъжд и вероятно не по-малко на брой от онези, които преди малко бяха обсипали лагера му. Ще се преборят. Макар кракът му да бе изтръпнал и от железния му ботуш да капеше кръв, той вдигна ръце, за да свика вестоносците да разнесат новата му заповед, докато наблюдаваше как неговите стрелци опъват лъковете си към небето и един след друг запращат нагоре в дъги стрелите, които щяха да пронижат враговете им.

Фокънбърг стоеше безмълвен, заслушан в далечните писъци. Устата му едва-едва се разтегляше в усмивка, макар че беше мрачен и целият трепереше от липсата на сън. Стрелците му бяха използвали най-мощното оръжие на бойното поле, после вкупом се втурнаха назад, точно както им беше наредил, преминавайки тичешком стотината метра, които ги деляха от линията на врага. Тогава вече нямаха останали стрели, а каруците с пълни колчани се намираха някъде далеч назад или пък бяха загубени заедно с дясното крило на Норфолк. Той ги остави да се оттеглят, докато не ги заредят повторно с нови колчани.

Почака съвсем малко и стрелците на Ланкастър отвърнаха. Усмивката му се разшири и очите му заблестяха. Тези мъже стреляха срещу вятъра, а не с него, както бяха сторили неговите воини. И още по-хубавото беше, че заради дебелия сняг нямаха никаква представа, че момчетата му са отстъпили. Хиляди, хиляди стрели паднаха там, където преди съвсем малко стояха неговите воини — съскащо острие на смъртта, което достигаше почти до краката му, но се приземяваше тихо и безропотно, без да отнеме ни един човешки живот. Стрелците се хилеха от безопасна дистанция, а Фокънбърг се засмя при една друга смела идея. Почака, докато блъскането приключи. Значи все още имаха работа.

— Стрелците да съберат стрели! — извика им.

Мъжете, които се чувстваха сигурни само когато колчаните им бяха пълни, затичаха напред и започнаха да издърпват стрелите от местата, където се бяха забили в земята. Някои се бяха счупили или пукнали, но други бяха в добро състояние. Сравняваха помежду си качеството на намерените стрели и изглеждаха доволни, смееха се на това как Фокънбърг е преметнал врага.

Щом напълниха колчаните си, Фокънбърг даде нова заповед на капитаните и стрелците пак се превиха, изпращайки стрелите на Ланкастър обратно, за да дупчат гърлата на онези, които ги бяха изстреляли.

18.

Едуард Йорк изръмжа доволно, щом видя, че към него приближава армия, строена в боен ред. Едва се различаваше в снега от това разстояние, беше като размазано тъмно петно с вдигнати пики. Роговете засвириха и от двете страни, докато силите на крал Хенри се отправиха надолу по склона, за да ги посрещнат. Когато погледна към бледото небе, му се стори, че видимостта се подобрява. Сега виждаше малко по-надалеч, макар че във въздуха продължаваха да танцуват едри снежинки и всяка стъпка издаваше хрущящ звук по блестящата снежна повърхност, която зад тях оставаше разровена и кафеникава. Все пак не беше довел двайсет хиляди мъже на разстояние над триста километра, за да играят ролята на срамежливия ухажор. Целта му беше да доведе всичко докрай.

— Изповядах си греховете и предложих душата си на Бог. Смятам, че съм готов, милорд Уорик — извика той. — Сега ще застанеш ли до мен?

— Да, да, разбира се — отвърна другарят му.

Едуард се захили и двамата слязоха от конете. Пред себе си виждаха знамената на Съмърсет и Пърси, а тежко стъпващите им редици приближаваха все повече, съпроводени от барабанен ритъм, гайди и виещи рогове, които раздвижваха кръвта.

Щом те стъпиха на земята, главнокомандващите наблизо спряха централното каре с впечатляваща дисциплина. Хиляди очи се прехвърляха от младия крал към приближаващите редици на врага, решени да ги погубят. Те сякаш нямаха край.

Уорик потупа коня си по шията, после грабна брадвата от ръцете на един изненадан войник, завъртя във въздуха онзи край, който завършваше с чук, и с ужасяващ трясък го стовари върху широкото чело на животното. То се срути на мига, умря моментално. Околните мъже наддадоха ликуващи възгласи, а Едуард изруга от изненада, после се засмя.

— Прекрасен жест, Ричард — извика той, за да го чуят всички. — В такъв случай не възнамеряваш да бягаш. Но ако аз сторя същото, рискувам повече да не намеря друг кон, достатъчно голям, за да ме носи.

Със задоволство забеляза, че мъжете около него се разсмяха, повтаряйки думите му пред онези, които не бяха го чули. Няколко горди момчета отведоха масивния жребец на Едуард обратно през редиците. Други притичаха до фронта, за да раздадат вода на всички, които пожелаят. И през цялото време тъмните войски приближаваха, като все повече и повече мъже в крилата се появяваха иззад вихрушката от снежинки.

Пеша, Едуард и Уорик заеха позиция в третия ред. Около тях знамената бяха издигнати високо, обявяваха присъствието им на бойното поле както за съюзници, така и за врагове. И двамата прикриваха нервността си, като разкършваха рамене и подсвиркваха на капитаните си. Цялото централно каре отново се раздвижи напред, този път с краля в центъра му. Мъртвият кон изчезна между маршируващите редици.

Шлемът на Едуард оставяше очите и носа му непокрити, макар че брадичката и челюстта бяха обгърнати с метал. Той отказваше онзи вид шлем, който свеждаше света до процеп, въпреки опасността от стрелите, които можеха да пронижат лицето му. По-добре да виждам, казваше. Светлите му очи блестяха с жесток пламък, докато се вглеждаше в редиците отсреща. В тях не се четеше никакво съмнение.

— Да им видим сметката на тези слабаци! — извика той. — Няма мир! Няма „предавам се“! Няма откупи! — гласът му шибаше като камшик тези около него.

— За крал Едуард! — изрева Уорик.

Хиляди войници изкрещяха думите още по-силно, раздираха гърлата си и същевременно удряха едни в други брадви и ножове. Едуард се смееше с детинско удовлетворение и издигна меча си за поздрав. Звукът проряза въздуха, тъй че някои от приближаващите се сепнаха или пък объркаха крачка. Войниците на Едуард не оставиха вика да заглъхне, макар че известно време той се долавяше просто като нечленоразделното ръмжене на ядосани мъже, насилени да стоят на това студено място с железа в ръцете.

Уорик усети как мехурът му се свива, а дъхът му олеква в гърдите, сякаш дробовете му не теглеха добре. Върху туниката над доспехите носеше фамилния герб, а мечът и щитът му бяха също в цветовете на Невил. Беше изиграл ролята си, за да стане Едуард крал, бяха посмели да извършат това богохулство в лицето на крал Хенри и трона на Ланкастър.

— Преди малко чичо ти извърши невероятни неща, Ричард — каза Едуард в ухото му и наруши мислите му. — Той разбира снега по-добре от нас, тъй мисля. По-добре от всички.

— Добър човек е той — извика в отговор Уорик и сви рамене.

Шумът край тях беше достигнал нивото на гръмотевична буря, разразяваща се над главите им, или пък на рева на лъвове. Земята сякаш се тресеше и все едно огромна вълна го помете, така го притисна, че не можеше да ѝ устои. Вниманието му бе погълнато от онези, които Едуард се правеше, че не забелязва, яки мъже с пики и брадви, насочени към тях, с лица, изгарящи от удоволствието да влязат в схватка с краля узурпатор. Те виждаха знамената с бялата роза и щяха да се отправят директно към тази точка.

— Имаш ли новини от Норфолк? От изгрев-слънце не съм чул нищо от него — Едуард го сграбчи за рамото и шлемовете им иззвъняха. — Опасявам се от най-лошото там.

Уорик рискува един страничен поглед и осъзна отново колко млад беше всъщност Едуард. Кралят току-що бе предявил претенции към трона, тръгнал бе на поход срещу огромна армия едва три месеца след смъртта на баща си и брат си. Въпреки това му изглеждаше повече от просто нервното желание да говориш. С всяка крачка пред погледа им изникваха все повече и повече от редиците на Ланкастър. Без Норфолк Едуард добре знаеше, че не могат да се сравняват по численост с врага. Погледът му бе изпълнен с безпокойство.

— Можеш да се довериш на Норфолк, Ваше Величество — изкрещя Уорик над страшната какофония от звуци. Нарочно се обърна към него с титлата, за да може той да я чуе и да си я припомни. Армията, която бяха събрали, имаше нужда той да е смел и необуздан, а не да страда от съмнения. — Убеден съм, че е загубил ориентир в снега снощи по тъмно. Но Норфолк е родом от този район. Надали е далеч назад. Ще пристигне бесен, че толкова е изостанал.

Едуард сведе глава, макар Уорик да забеляза, че сенките в очите му потъмняха още, а изражението му стана по-студено. Вече бяха навлезли в обхвата на стрелите и Уорик разбра колко много животи е спасил Фокънбърг, след като бе извадил зъбите на ланкастърските стрелци по-рано същата сутрин. Като човек, който е преживял особения ужас да е обект на стрелбата с лък, Уорик отправяше благодарности към Бога за това. Няма по-страховит звук на света от свистенето на стрели, изпратени към теб в бръснещ полет.

До този момент вече разстоянието между двете армии се беше стеснило до по-малко от стотина метра. В началото мнозина се смееха и се шегуваха, или пък разправяха спомени за стари дългове. Постепенно, глас по глас, гърлата им пресъхнаха. Барабаните продължаваха да бият и капитаните увещаваха своите да ударят първи, да ударят силно, но смехът и лековатите приказки секнаха. Огромните карета се простираха извън полезрението им, а снегът още валеше.

Уорик се приготви за най-тежката физическа задача, пред която се бе изправял досега. През целия си живот се бе обучавал за нея, от детството, когато удряше по колове, до дузината турнири по-късно. Беше във възможно най-добра физическа форма. Дишаше задъхано в шлема си. Как му се искаше вятърът и снегът да престанат. Никой не се биеше през зимата, защото беше цяло нещастие дори само да стигнеш до бойното поле, преди стрелците и армейските редици да се срещнат.

Капитаните и от двете страни дишаха дълбоко в ледения въздух и подвикваха на момчетата си да нападат. Рогове свиреха надолу по линията, рязко металическо гракане, което стряскаше воините и ги караше да тичат, залитайки. Редиците се втурнаха едни срещу други с оголени остриета, готови за първия силен сблъсък, с който предател да застанеше насреща им.

Удариха се на недокоснатия, съвършен сняг, който само след миг щеше да бъде стъпкан до кафява каша, а после да се оцвети в тъмночервено, когато първите кървави струи се пръснеха, излееха и процедяха от телата на посечените умиращи мъже.

Дери Бруър излезе от палатката дълбоко замислен. Вятърът бе мразовит и виеше из лагера зад фронтовата линия. Загубата на малката армия на Клифорд не беше нищо особено, но той не можеше да повярва колко много войници загубиха живота си в бурята от стрели, която ги засипа в снега. Английските главнокомандващи знаеха опасностите, които носеше стрелбата с лък още от времето на Креси, т.е. поне от век насам. Армиите просто не можеха да тръгнат в поход без контингент от стрелци, не и ако очакваха да оцелеят. Въпреки това сблъсъкът на Съмърсет с врага беше оставил около шест хиляди мъртъвци или тежко ранени бойци, които не можеха повече да се бият. Не беше виждал толкова повалени хора, всичките само за няколко минути, от стрелковия дуел. Проклетият сняг им беше изиграл ужасна шега. Мнозина от тях щяха да умрат още същия ден, кръвта им щеше да изтече, защото нямаше кой да ги превърже. Лекуващите краля бяха дали напътствия на неколцина момчета и слуги, но те работеха грубо, а и ранените бяха твърде много, при положение че битката сега започваше.

Дери потръпна при мисълта за всичките ридаещи и стенещи мъже, които бе видял в палатката, с присвити от болка лица, до един с ужасни рани. Преди той бе оцелявал в битки — и още същата вечер се бе наслаждавал на обилна вечеря; но сега с безпокойство гледаше как кралският военен лечител събира в шепа нечие извадено око. Точно този отвратителен епизод го накара да излезе на чист въздух.

Трябваше да изпрати вестоносец до кралицата, разбира се. Сигурно отчаяно чака новини. Тя поне беше в безопасност в града със съпруга и сина си. С повече от трийсет хиляди мъже, които се биеха на нейна страна, тя сигурно очакваше огромна победа, която да сложи край на всякакви войни.

Отдалечавайки се от палатката с ужасите, Дери почувства как една ръка го спира в гърдите. Инстинктивно я сграбчи и погледна в суровото, необръснато лице на някакъв мъж, облечен във везана туника с колан, от когото лъхаше животинската миризма на неумита плът. Дери изви ръката, макар че усети как други се втурват зад него. Общо бяха четирима и всеки го наблюдаваше внимателно, докато този отпред го измерваше с поглед и разтриваше китката си.

Дери почувства как го облива вълна от спокойствие, огромна умора и разбиране.

— А, момчета — рече той едва ли не укорително. — Кой е това тогава? Кой даде заповедта?

— Милорд Клифорд — гордо каза единият. — Награда за главата му — щом се разбере, че е умрял. Ще претендираме за тази кесия с пари, господарю Бруър, от ковчежника. Добре ще е да мълчите, но всъщност все тая.

Дери усети, че се напрягат — да не би неочаквано да ги нападнат. Погледна над раменете им за някого, все едно кой, да му се притече на помощ. Проблемът бе, че в лагера бяха останали единствено блудниците и ранените. Би трябвало също да има търговци, слуги, съпруги и шивачки, но те сигурно бяха в края, присвили очи, за да могат да видят нещо от битката. Капитаните и войниците участваха в боя.

Дери беше сам. Затвори очи за миг, изненадан колко лесно приема всичко. Не беше вече млад мъж, това бе истината. Не можеше с бой да се освободи от четирима яки войници, всеки от тях готов да го прободе с нож в ребрата при първия опит да се бори. Не. Свършен беше. Оставаше му само да се оттегли с достойнство.

— Много добре, момчета — прошепна и ги изгледа поред. — Макар че един мъж ще дойде и ще ви намери, след това. Той ще се постарае да ви издири и ще ви покаже защо е трябвало да не се подчините на заповедта на един умрял лорд, защо е трябвало да бягате, докато още сте можели.

— Врели-некипели разправяш, нали, синко? — рече един от тях и грубо се изсмя, като го побутна по калната пътека. — Върви сега — мъжът обърна глава към другите трима. — Ще го свършим в гората, на тихо — после пак бутна Дери напред, като го принуди да се подхлъзне на калта. — Ако не вдигаш шум, ще свършим с теб чисто.

Дери заклати глава, докато се отдалечаваше. Снегът продължаваше да вали. На определено разстояние вече лицата не се различаваха. Знаеше, че ако извика за помощ, щяха просто да го прободат на място и да изчезнат. Нямаше кой да дойде. Хората на Клифорд добре бяха обмислили подхода си. Той почти се усмихна при тази мисъл, макар да почувства как се надига кисела злъч, която го накара да се оригне. Не бе вярвал, че Клифорд ще е способен на такова нещо, старият му злостен мръсник.

Най-лошото бе, че имаше недовършена работа, работа, която се нуждаеше от специфичните умения на Дери Бруър. Или поне той така си казваше. Раменете му се отпуснаха и се остави на течението, почувствал се по-лек, след като взе решение. Вдигнал високо глава, Дери Бруър тръгна на запад с мъжете, излезе от очертанията на лагера, докато всички останали гледаха на юг към кървавите ливади в близост до Тоутън.

Уорик се чудеше дали няма да получи разрив на сърцето. Може би ще изпадне в несвяст на самото бойно поле и това ще го лиши от говор и ще остави изражението му като излято от разтопен восък. Въздухът не просто не му достигаше, ами при всяко издишване се чуваше звук, сякаш някаква рана изплюваше пламъци. Болеше го да диша. Болеше го да ходи. Знаеше добре, че няма друга дейност или труд, които тъй да омаломощават човека. Единствено сеченето на дървета можеше да се сравни с воденето на бой, затова всеки рицар прекарваше с часове всеки ден с брадва и меч в ръка, ако таеше надежди да се бие на бойното поле. Вродените умения за нищо не помагаха, когато ръцете ти са обезсилени от умора. Един боец трябваше да извае ръцете си яки, с мускули като дъбови дъски, за да защитават костите му. По този начин можеше да оцелее.

Едуард беше като дебнещ лъв. Не ставаше въпрос за височината му, а за факта, че бе роден за тази работа. Движеше се грациозно и премерено, затова се уморяваше по-бавно от мъжете около себе си. Нито един удар не отиваше нахалост, нито един замах не бе твърде широк. Беше убил поне дузина мъже и доспехите му вече бяха очукани и тук-там вдлъбнати и разпорени. Секирите в ръцете на онези, пред които се изправяше, представляваха двайсетина сантиметра твърдо желязо с такава конструкция, че да може да разреже доспехи, поне когато е в ръцете на мъж с достатъчно силен удар. Нагръдникът му разкриваше три триъгълни разреза, като от единия прокапваше кръв. Тримата бойци, които бяха преодолели защитата му, бяха останали далеч назад, стъпкани и вече изстинали.

Уорик можеше само да наблюдава как кралят пристъпва напред с умерена, неуморна крачка. Вече никой не искаше да се изправи пред него. Той излъчваше нещо дивашко, лъвско или пък вълче. Уорик потръпна, мъчейки се просто да диша и да не изостава. Вече нямаше съмнения, че Едуард е подходящ да бъде крал. Притежаваше родствена връзка и беше истински Голиат на бойното поле. Цели империи бяха изградени с по-малко заложби. Дори докато Уорик гледаше и дишаше болезнено, Едуард се промъкваше през разровената земя и издирваше някой да се изправи насреща му. Реакцията им към този огромен боец в бляскави доспехи бе да бягат бързо от пътя му, като че ли можеше да ги изгори. Той им се смееше, когато се подхлъзваха и падаха, удряше с меча си по щита, за да ги накара да се върнат обратно.

Уорик се сепна, щом отляво прозвучаха предупредително рогове. Звукът беше капризно нещо, когато си в доспехи, затова той заобръща глава напред-назад, макар че вървеше редом с Едуард и пазеше страната му от изненадващи нападения. Точно тогава някакъв млад земеделец, облечен в кожа и вълна, пристъпи към тях и замахна със секирата си, опитвайки се да свари Едуард неподготвен. Уорик намушка ръката му със собственото си острие, счупи костта и остави крайника да виси на една тънка жила. Врагът падна и се разкрещя, стиснал раненото място. Следващият удар прекрати виковете му, но роговете продължаваха да звучат.

Огледа се за източника им, присвил очи в далечината. Централното каре на Едуард се беше вдало далеч навътре сред силите на Ланкастър и приличаше на широко и плитко острие на копие. Всяка стъпка бе извоювана трудно, но той смяташе, че са минали поне няколко хиляди метра навътре върху мъртвите тела на враговете си. Нямаше начин да се разбере как се справяше чичо му на лявото крило, но ентусиазмът и неукротимите действия на Едуард движеха центъра напред, осем хиляди мъже споделяха крачката и увереността на краля си в доспехи, който ревеше предизвикателно.

Някъде отляво Уорик дочу коне там, където тези животни нямаше какво да правят. Преглътна с толкова пресъхнало гърло, че едва можа да се обади:

— Ваше Величество… Едуард! Лявото крило!

Чичо му Фокънбърг сигурно бе някъде от тази страна с брат му Джон, макар че не беше видял никого от тях, откакто започна стрелбата с лък и тревогата тази сутрин. Вече бе намразил снега заради слепотата, която им причиняваше, повече дори от студа, който влошаваше болката от раните и правеше ръцете безчувствени и неспособни да държат оръжието.

Видя, че Едуард се обръща и поглежда там, където ръкавицата му сочеше — наляво. Устните му се свиха и той се огледа, преценявайки с хладен поглед с какво разполага и кого може да повика.

— Някакви конници има там, излизат от гората — извика той на Уорик.

Шумотевицата, която последва, беше ужасна, страшен сблъсък на метал и викове на болка, които отекнаха като гръмотевица по бойното поле. Стотици се обърнаха, за да видят какво става, и загубиха живота си заради този момент на невнимание.

— Колко са? — провикна се Уорик. Сега съжаляваше, че е убил коня си, независимо колко сърца му спечели това.

— Твърде много — отвърна Едуард и прикри с ръка устата си. — Конят ми! Тук! Доведете ми го!

Той остави първите две редици да преминат пред него и остана погълнат от масата. Отново се нареди в третия ред и зачака да доведат огромния му жребец, който можеше да носи тежестта му с доспехи. Щом Уорик разбра какво смята да прави Едуард, изпрати съгледвачите си при четирима от най-близките капитани, за да им кажат, че кралят има нужда от бързата им подкрепа и присъствие. Те започнаха да заобикалят Едуард от всички страни.

— Трябва да натискаш с центъра, Уорик — извика Едуард. — Това са най-добрите ми хора. Няма да се огънат.

За негова изненада, кралят се захили, сякаш някакво тъмно удоволствие повдигна духа му. Доспехите му бяха опръскани с кал и кръв, връхната му дреха с кралските лъвове бе цялата червена от кръв. Но в този момент, в своята младост, скръб и гняв, за Уорик бе ясно, че досега той не бе изпитал такава необуздана радост. Насилието го опияняваше. Бойното поле можеше да пречупи човек, Уорик добре знаеше това. Но имаше и такива моменти, в които то правеше хората по-силни, ако откриеха място, където силата и умението им, и бързите им ръце бяха незаменими, там, където нямаше други грижи да ги разсейват.

Радостта на Едуард пролича в погледа му и в дивашката му реакция. Той пъхна коляно в ръцете на рицаря, който му доведе коня, бързо и леко се метна на седлото и след като само за миг се превърна в мощен воин, се сля с животното, и сякаш силата и възможностите му се утроиха. Конят изведнъж захвърля къчове и едва не удари пехотинеца зад тях.

— Натискайте в центъра — извика Едуард, за да го чуят околните, макар че се обръщаше към Уорик. — Тези Ланкастър са просто момченца. Не могат да ни удържат.

Кралят премина в тръс през редовете на карето, те спираха и го поздравяваха с ликуващи викове. Рицарите му образуваха фаланга около него, високо издигнали знамената му. Заедно с четиримата капитани стотици тръгнаха с него напред, хилеха се като полудели и тичаха по петите на краля и бойния му кон. Насочиха се към мястото, където битката бе най-шумна, в лявото крило, за да посрещнат онази военна сила, която беше наизлязла от гората.

Фокънбърг изруга, отблъсквайки едно копие с дръжката на меча си. Горичката отляво изглеждаше твърде малка, за да прикрие всичките тези конници, които наизскачаха от нея. Най-левите редици бяха уловени, като вниманието им бе погълнато от схватката пред тях. Само на около четирийсет метра от мястото, където беше застанал, най-предните му войници все още поддържаха ръкопашен бой, тяло до тяло, метал до метал, и проливаха кръв, докато капитаните и сержантите ревяха при всеки нов напън, при всяка извоювана стъпка напред. Линията се местеше ту напред, ту назад, все едно мърдаха кървави устни. Внезапен напор и постоянен натиск бяха спечелили на Фокънбърг малко терен, но цената беше твърде голяма. Обикновено лявото крило беше най-слабото — последно влизаше в бой. Но при наличието на сняг самият мащаб на битката пренаписваше правилата. Ако дясното крило на Норфолк останеше на място, то трябваше първо да навлезе в боя, поддържано от Едуард и Уорик в центъра, а накрая, дори може би никога — лявото крило на Фокънбърг. Обаче бойният фронт сега бе толкова широк, че центърът и лявото крило влязоха в сблъсък едновременно — а Норфолк бе изчезнал някъде в снега.

Към фронта се насочваха нови и нови сили, биеха се до пълно изтощение, а после падаха, за да ги заменят други. Фокънбърг заемаше позиция във втория или третия ред, като с помощта на двама войници издърпваше напред и назад мъжете и така се мъчеше да позволи на смъртно уморените да си отдъхнат, преди да им отнемат живота. Беше изправен пред най-силното крило на Ланкастър, със знамената на Съмърсет, които се виждаха само на стотина метра от тях.

И в тази патова ситуация дойде засадата от горичката, двеста тежко въоръжени конници, останали скрити, за да атакуват фланга му. Носеха дълги копия и вече препускаха в галоп, когато той ги видя да се появяват от снега, размазано кълбо от приближаващ гръмовен трясък, докато цели редици започнаха да се отдръпват, все едно уплашено момче скача рязко настрана от пътя на някое подивяло куче.

Те пробиха директно през плътните редици на бойците, които чакаха да се включат в самия фронт на битката търпеливо и безстрашно. Вместо това ги покосиха, разбити за миг от тежкото снаряжение, което се стовари върху им или ги изплю на парчета през желязо и разцепено дърво. Част и от лявото крило поддаде и се огъна, сви се при тази неочаквана атака. Цялото ляво каре се залюля, сбута редиците, мъчейки се да спре, докато други се опитваха да пробият в периферията, загубили представа за реалността. Някои надигнаха в редица пиките, както ги бяха обучавали да правят срещу конна атака. Бяха малцина и Фокънбърг едва успя да преглътне, преди да даде рязка заповед, за да подреди линията и да изтегли мъжете да се пренаредят. Оставяха зад себе си писъците на ранените и изстиващите тела на умрелите.

Фокънбърг изхлузи ръкавицата, за да обърше потта от лицето си. Истинският им враг беше паниката, както винаги. Двеста конници не можеха да разгромят армия, дори и едно крило от нея, не и когато то наброява осем хиляди войници. Но докато конниците напираха безпрепятствено и убиваха без да получат отпор, редиците се отдръпваха и чакаха някой друг да отвърне на заплахата. Той видя как един от хората му хвърля пиката си като копие и поваля от коня някакъв ездач. После се нахвърли върху проснатата фигура, но другарите на поваления, които моментално пристигнаха в галоп, го накараха да притича обратно в редиците. Бяха извадили мечове и се задоволяваха с това да посичат идващите. Побеснял и отчаян, Фокънбърг изпрати едно момче на бегом към тила, където се бавеха стрелците му. Само няколко хиляди стрели щяха да ликвидират заплахата. Обаче и последните бяха използвани още преди часове, макар че се надяваше някъде да има малко останали. Надеждата беше напразна, знаеше го.

Дузина конници за пореден път се врязаха във фланга му. Някои войници извикаха да вдигнат пиките и редиците настръхнаха, но не и преди конниците да се оттеглят с нова кръв по мечовете. Ревяха и им се присмиваха, докато яздеха напред-назад, доволни от преимуществото си над нещастните редици, които минаваха пред очите им.

Фокънбърг хвърли поглед надясно, търсейки помощ. Сърцето му преля от радост, щом видя, че знамената на Едуард приближават.

— Да! — прошепна той. — Добро момче! Добър крал!

Засмя се на собствените си думи. Едуард приближаваше бързо и огромните карета забавяха хода си, когато ги пресичаше. Някои просто спряха, за да го погледат, докато офицерите им крещяха побеснели да се придвижват напред. За един миг в дългите часове на битката войниците и от двата лагера наблюдаваха как Едуард се притичва на помощ, за да заздрави разкъсаното крило.

— Отворете път там! — извика Фокънбърг на тези около него. — Пропуснете краля! — беше се захилил като глупак, знаеше го, но знамената повдигнаха духа му — бялата роза, ястребът на Йорк, пламналото слънце, кралските лъвове.

Ездачите, които бяха атакували крилото, също виждаха ясно как Едуард приближава. Неколцина се обърнаха обратно към гората зад себе си, очевидно избирайки да останат живи. Други сочеха краля, който разбутваше собствените си редица, за да ги достигне. Не беше трудно да се досети какъв бе спорът между тях. Ако успееха да повалят Едуард, с лекота биха обърнали деня в полза на крал Хенри.

Фокънбърг усети как гърдите му се стягат, кожата му сякаш стана „тясна“ за костите. Крал Едуард мина край него само на двайсетина метра, огромният му боен кон тичаше в лек, грациозен тръс. С него се движеше и ядрото със знамената, а около тях мъже с брадви и секири, набити и яки, които тичаха покрай краля.

Едуард и рицарите му изскочиха от фланга срещу очакващите ги конници. Само за миг кралят вече бе повалил първите двама, които се изпречиха пред него. На два пъти го удряха копия, отблъснати от доспехите му. Мъж, който му преграждаше пътя, хвърли с все сила трето копие. То не го уцели, а Едуард се вряза в него и с жесток удар по рамото го свали от далеч по-дребния му кон. Лицето на Фокънбърг се сгърчи при този сблъсък. Все едно гледаше как сокол удря гълъб и го оставя смазан след себе си. Скоростта и тежестта имаха значение, но можеше само да гадае колко трябва да е трудно да запазиш самообладание, когато Едуард ти се нахвърля. Кралят нито отби встрани, нито намали. Той просто връхлиташе всеки, който се появеше на пътя му, и го поваляше, посичаше го с меча си или с удар го запращаше на земята. Кралят беше много по-сръчен и значително по-бърз от по-възрастните мъже, финтираше и ги пращаше встрани, а после ги блъскаше от седлото. Бе в разцвета на младостта си и пред него мнозина изглеждаха като нескопосани дечица.

Около краля войниците със секири се бяха развихрили. Вражеските конници прииждаха на тълпи, не поддаваха, но тук-там някой смелчага пробиваше и посичаше крака на най-близкия кон или пробождаше изотдолу някой конник, тъй че да падне, облят в кръв. Най-умело боравеха със сатърите касапите и ковачите, също кожарите и тухларите, които бяха свикнали с такава работа.

Това не продължи дълго. Едуард се огледа наоколо — трупове на хора и цвилещи коне, които умираха пред него. Беше жестока битка, но той се чувстваше дотолкова превъзбуден, че дори се зачуди дали не трябва да го прикрива, за да не изглежда неприлично. Не можеше. Вместо това вдигна меча си и изрева победоносно. Около него стотици се усмихнаха и ликуваха, като звукът се разнесе из цялото ляво крило и отвъд, до центъра, където Уорик се биеше с усмивка на уста. Това беше само схватка, но с нея Едуард се доказа. Преминаването му на кон през фронта бе видяно от почти всички. Ако преди се прокрадваха съмнения, сега те изчезнаха напълно. Бойците знаеха, че наистина се бият за краля на Англия и, съзнавайки това, намериха нови сили.

19.

Снегът продължаваше да вали, а поривите на вятъра блъскаха в лицата биещите се мъже, тъй че те трябваше да присвиват очи срещу ледените частици. Снежинките се бяха впили в кожата и косата им, в гънките на дрехите им, хрущяха и се изсипваха при всяка стъпка или замах с меча. Денят напредваше, а двете огромни армии се бяха приклещили и никоя не отстъпваше, освен ако това не станеше върху собствените им мъртви тела. Пиките пробождаха напред, щом някой от капитаните съзреше пролука и се втурваше да я запълни, като разкъсваше празнини из редиците. През цялото време секирите и брадвите не спираха да се надигат.

Зад фронтовата линия редиците се сгъстяваха, за да се стоплят и да се прикрият от вятъра, който свиреше и ги пронизваше, като отнемаше от силата им. Те потропваха с крака и духаха в дланите си, но неизменно биваха привличани напред. Не можеха да се оттеглят, едва можеха да маневрират дори когато бледата светлина започна да изчезва и над десетките хиляди, застанали върху замръзналата земя, стиснали дърво или желязо в ръцете, започнаха да падат сенки.

Имаше моменти, когато вятърът издухваше снега и бойното поле се откриваше. Гледката не беше особено вдъхновяваща за онези лордове и наемници, които бяха дошли на север с Едуард. Армията на Ланкастър продължаваше да е огромна — тъмна маса, струпана като ята скорци върху побелялата земя. Изтощените мъже от юг се споглеждаха и клатеха глави. В избледняващата светлина беше трудно да видиш подобна гледка и да не се разколебаеш, да не почувстваш отчаяние, когато тялото те боли и е сковано от студ.

Момчета не спираха да кръстосват редиците, понесли вода в кожени мехове с тръба, от която хората можеха да смучат като от майчина гърда. Хлапаците даваха на прежаднелите бойци да се освежат с някоя глътка, но ги смушваха, ако пиеха твърде много или разливаха ценната течност по брадите си. И през цялото време боят продължаваше, редиците сякаш дишаха заедно и тук-там се чуваше как някой вика заради приятел или близък, щом разбереше, че той ще умре в тъмното, викайки за последно или пък смъквайки се на земята между краката на оцелелите, които продължаваха да се влачат напред.

Когато слънцето залезе, с него си тръгна и нещо жизненоважно. Ветераните прегърбиха рамене и сведоха глави, нагласяйки се с мрачно търпение да изтраят тъмнината. Никой не спря редиците, нито лордовете, нито техните капитани. Те, изглежда, разбираха, че са дошли на това място в служба на двама крале; а ще го напуснат, когато остане само един от тях. Рогове и барабани се смълчаха, вече не заглушаваха рева на мъжете, който се надигаше и стенеше все едно вълни се разбиваха във вълнолом, нито пък гласовете на умиращите, които звучаха като крясъка на гларуси.

Наемни войници, воювали с часове, бяха покосени от тежка като олово умора и объркване, което само се засилваше в тъмнината. Те преплитаха крака редом с другарите си и ако ги застигнеха по-бодри врагове, биваха покосявани като житни снопове. Броят на загиналите растеше все повече и повече, по-силните се нахвърляха дивашки върху по-слабите, после на свой ред отслабваха, за да бъдат повалени.

Сред редовете на Йорк настъпи мрачно отчаяние. Дори в центъра, където се биеше самият Едуард, който сякаш не страдаше от умора, мъжете най-сетне бяха осъзнали с каква огромна армия разполага Ланкастър. Младият крал отправи поздрав към Фокънбърг и след това се насочи към Уорик, като приемаше приветствията на центъра, с които хората там го посрещнаха. След като на бойното поле нямаше оръдие, Едуард бе недосегаем, стига силите да не му изневеряха. Рицарите, налегнати от тотална умора, можеха да бъдат повалени или намушкани между плочките на бронята, шлемът им можеше да се смачка навътре. Но ако мъж с размерите на Едуард успееше да продължи да се бие, трудно е да намериш начин да го спреш. Искаше се едва ли не идеален удар, за да пробиеш доспехите му — и както някой се прицелваше, въоръжен, той гледаше нападателя си с безумна усмивка и отвръщаше на удара преди още другият да го е застигнал. Накрая вече не помнеше броя на жертвите, които паднаха под меча му.

Тъмнината ги бе погълнала, когато Едуард забеляза раздвижване вдясно. Ако нямаше сняг, не би го видял, но на фона на побелялата земя лесно установи, че някаква тъмна маса напада — беше се появила, докато снегът още се вихреше във въздуха. От височината на коня си той първи получи предупреждение, макар че само се вглеждаше в тях. Съгледвачите вече тичаха към него, момчета, които се състезаваха да поемат неговите нареждания, каквито и да са те. Едуард вдигна ръка с разперени пръсти. Каза им да почакат, докато и той самият чакаше с разтуптяно сърце, чувстваше се замаян, прилошаваше му. Ако към кралската армия идваха нови подкрепления, той гледаше в лицето на смъртта и последното обезчестяване на рода Йорк. Още от самото начало числеността на неговите бойци отстъпваше на тази на врага. Онези, които прииждаха сега, щяха да го разбият.

Ударът повали левия фланг на Ланкастър. Норфолк ги беше открил в снега и тъмнината и сега поведе цялото дясно крило на Едуард срещу най-слабото място на Ланкастър. Хукнаха в атака и наддадоха страховит рев, който отекна по цялото бойно поле. Знамената на Норфолк полетяха напред, за да ги предвождат, и при вида им Едуард и Уорик се спогледаха облекчено и започнаха да вият заедно с останалите. По-точно премерено не можеше и да бъде — и ако по-рано през деня двестате вражески конници почти бяха разсипали крилото на Фокънбърг, девет хиляди свежи бойци сега напълно разбиха фланга на Ланкастър, пометоха армията и оставиха хиляди мъртъвци. Хората на Норфолк със сигурност бяха уморени, цял ден бяха газили в снега, търсейки бойното поле. Въпреки това бяха бодри и енергични в сравнение с нещастните, полумъртви воини, които през цялото това време се бяха сражавали.

Заради тъмнината в редиците на Ланкастър настъпи пълно объркване. Беше дошло голямо нападение и мъжете тръгнаха назад в тих ужас, като се надяваха тъмнината да прикрие безчестието им. И както Норфолк ги притискаше, Едуард, Уорик и Фокънбърг също усетиха, че вражеската линия внезапно поддава пред тях.

Мъже, които на дневна светлина биха удържали наплива до безкрай, се пречупиха в тъмнината. Обръщаха се и бягаха, нападани от всички страни от войници, които ги атакуваха с писъци и трясък на желязо. Те се хлъзгаха и падаха, ставаха пак и разпростираха паниката, като се бутаха сред редиците от бойци, които още не бяха разбрали какво се случва; сграбчваха ги, крещяха въпроси, а те се отскубваха и се препъваха нататък. Стотици бяха разбити, после хиляди, оставяйки страха да свие гърлата им и да ги потопи в дива паника. Носеха се надолу по склоновете към реката, падаха с доспехите си и се блъскаха непрекъснато.

Зад тях редиците на Едуард и Уорик се бяха срещнали с Норфолк и настъпваха по фронта. Заедно те надаваха ревове на дивашка радост, преследваха тичащите мъже. Само мигове преди това пред тях бе стояла армия поне равностойна на тяхната. С тази представа войската на Йорк натискаше по фронтовата линия. Двама или трима ще хванат някой нещастен рицар, ще го повалят, като му подкосят краката, или ще го бутнат с брадвата в гърба, тъй че да падне. Веднъж свален на земята, някой друг ще замахне в кръг с дръжката на брадвата и ще го цапардоса по главата или врата. Но не спираха дори тогава, подивели от собствения си страх. Удар след удар се редяха, докато костите се разтрошаха на парчета, а тялото бе намушкано стотина пъти.

Рицари и благородници викаха „Мир! Откуп!“, щом ги поваляха в тъмното, крещяха с пълен глас на хора, които не можеха да ги видят добре в снега. Но за тях нямаше милост и секирите започваха да блъскат.

Касапницата продължи, докато изгряващото слънце хвърли бледите си лъчи от ясното небе върху отъпкания сняг, в който във всички посоки се валяха обезобразени трупове. Стотици мъже в доспехи се бяха изподавили в Кок Бек, едни насила държани под водата, други насечени от преследвачите си, докато са се мъчили да я пресекат. Разпръснатите трупове се простираха на километри във всички посоки, посечени или намушкани от хората, които за определено време се бяха изгубили от поглед. С идването на зората те не искаха да се погледнат в очите. Тъмницата бе скрила ужасите, които щяха да ги стряскат от плувнали в пот сънища с години напред. Хората на Йорк удържаха триумф, но той ги изцеди — изтощени от липсата на сън, оваляни в мръсотия и кръв, с посинели устни и уморени очи.

Под бледото небе те образуваха отново каретата, а Фокънбърг тръгна на кон, за да провери дали племенникът и кралят му са оцелели. Норфолк бе предложил да даде живота си заради провиненията си, но Едуард го отхвърли с махване на ръката. Видимо бе, че човекът е изтощен и болен, на устните му се събираше коричка кръв и кашлицата го раздираше болезнено. Вярно, късното му пристигане едва не им беше коствало битката, но накрая Норфолк бе дошъл точно когато имаха нужда от него. Беше изкупил вината си и както Едуард, така и Уорик разбираха колко е важно това.

Когато слънцето прочисти хоризонта, мъжете облекчаваха мехурите си, трепереха и потропваха с крака. Бяха толкова гладни, че можеха да се нахвърлят дори на труповете, още от предния ден стомасите им стържеха от глад. Лагерът на крал Хенри лежеше само на три километра на север от тях, при Тадкастър. Удоволствие достави на новия крал да съобщи на капитаните си, че ще се нахранят там. Представяше си как тилът очаква своите да се върнат и се изсмя. Вместо това щяха да видят знамената на Йорк да се задават по пътя — високо и гордо вдигнати.

Не беше взел нито един пленник, нито един лорд за откуп. Нямаше да следва волята на тези хора, нито сега, нито по-късно. Както лорд Клифорд, на бойното поле беше убит и Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, а също и някои по-незначителни господари, стотици, ако не и хиляди рицари и богати техни последователи. Това означаваше, че на полето има богата плячка. Капитаните му без затруднение намериха доброволци, които да пазят на място и да съберат всяка ценност. Това беше много важна задача, затова щяха да им изпратят обратно храна. Те щяха и да преброят жертвите. Огромни ями щяха да поемат труповете на незнайните воини, макар че щеше да е трудно заради замръзналата земя. Капитаните щяха да накарат подчинените си да направят списъци с имена, доколкото бе възможно, взети от гербовете по пръстените и от връхните дрехи, от писмата, държани близко до сърцето. Други щяха да пребродят полето със секири, издирвайки хора, които са в безсъзнание или пък са се скрили с надеждата да припълзят към спасението. Група носачи щеше да пренесе собствените им ранени до близките къщи, за да се погрижат за тях или по-вероятно да им изтече кръвта и да умрат там. Щеше да отнеме много дни, макар че Едуард нямаше да види нищо от това. Той имаше други задачи пред себе си и тръгна на север с опръсканите с кръв оцелели войници, чиито лица посрещнаха засиления студен вятър. Крал Хенри и кралица Маргарет щяха да открият, че светът им се е променил за една нощ.

Уорик намери един безстопанствен скопен кон. Беше дивичък и го принуждаваше да се върти в тесен кръг на всеки няколко крачки, преди да го убеди да продължи напред. Разбираше защо са разширени очите на животното. Макар че вятърът прочисти въздуха от смрадта на кръв и изпражнения, около тях все още витаеше усещане за смърт, както когато чувстваш, че под пода, по който стъпваш, лазят насекоми. Снегът прикриваше доста от това, но всеки път, щом очите му се спираха на нещо, то бавно придобиваше очертанията на поредната ужасяваща гледка.

Уорик дръпна юздите и сведе глава, когато наближи Едуард и Норфолк, Фокънбърг и брат си Джон. Идваше последен на сбирката, където имаше четирима мъже от рода Невил и един от Плантагенет. Всички бяха съсипани, макар че Едуард още пред очите му сякаш се възстановяваше, със застинало в решителна гримаса лице.

За момент всички останаха безмълвни. Някои от мъжете повръщаха малкото съдържание на стомаха си, докато формираха редиците. Не им се присмиваха, докато те се давеха и плюеха жълтеникава слуз. Поне нямаха храна, която да загубят. Бяха мрачни от всичко, което бяха сторили, всичко което бяха видели. Поздравиха с викове краля, разбира се, щом капитаните им наредиха. Звукът и действието върнаха малко живец в бледите им страни и изцъклени очи.

След като остави около хиляда души да се погрижат и да броят падналите на бойното поле, разкъсаната армия на крал Едуард потегли на север.

Маргарет гледаше как слънцето се издига иззад стъклото на една висока зала от управата на град Йорк, а зад гърба ѝ грееше хубав огън. Можеше да види собствения си дъх по стъклото и го избърса. Ръката ѝ изглеждаше тънка и бледа. Зад тези прозорци се виждаше южната порта на града. Не можеше да си почине, не и когато за нея се сражаваше цяла армия. С всеки изминал момент напрежението ѝ растеше, като си представяше безкрайни ужаси.

В такъв момент би ѝ се искало да попита Дери Бруър за мнението му. Знаеше, че шпионинът ѝ е тръгнал със старата си кранта за лагера. Но вече целия ден го нямаше, а тя седеше и чакаше, кършеше ръце, чупеше пръсти, докато кокалчетата ѝ почервеняха и я заболяха. Трепереше, като гледаше как снегът се сипе — красив, но смъртоносен, затова остана близко до огъня.

Синът ѝ прекара сутринта в игра, тракаше с войниците играчки и с топката, без да съзнава как днес бъдещето е заложено на карта. Накрая Маргарет изгуби търпение и зашлеви седемгодишното дете, оставяйки розово петно по бузата му. То я изгледа гневно и реакцията ѝ бе да го вземе в прегръдките си, от което момчето пък се задърпа и запротестира. Щом го пусна, избяга от залата и тишината се възвърна. Съпругът ѝ клюмаше край огъня, не беше заспал, не четеше, а просто се взираше спокойно в пламъците, които се извиваха и припламваха пред него.

Маргарет изведнъж пое рязко въздух, защото чу тропота на копита на улицата. По външните стъкла имаше сняг и не успя да го премахне, като потри дланта си от вътрешната страна. Едва успяваше да различи очертанията отвън, просто няколко ездачи, които слизат от конете си. Обърна се към вратата, щом дочу силни гласове и слугите, които отговаряха.

Вратата се отвори с трясък и Съмърсет застана пред нея задъхан, а по петите му в топлото помещение връхлетяха студ и сняг, и страх.

— Милейди, съжалявам — рече той, — битката е загубена.

Маргарет тръгна към него с тих стон, взе ръцете му в своите и потрепери, като видя колко е изтощен. Когато той се раздвижи, тя забеляза, че куца, че единият му крак едва се сгъваше. По кожата ѝ пръснаха капчици стопен сняг и я накараха да потръпне.

— Как е възможно? — прошепна.

Очите на Съмърсет като че бяха наранени, с тъмни кръгове около тях и следи от шлема там, където бе притискал плътта му.

— Къде ще се съберат мъжете? — попита тя. — Тук, край този град ли? Затова ли си се върнал на това място?

Съмърсет отпусна рамене, насилвайки се да продължи.

— Мнозина… са мъртви, Маргарет — болеше го, че ѝ причинява това, но усещаше, че времето лети, затова добави с рязък тон: — Всички са мъртви. Армията беше разбита, направо изклана. Това е краят и щом изгрее слънцето, те ще дойдат. Преди да настъпи обед, очаквам крал Едуард да мине с коня си през портата на Микългейт в град Йорк.

— Крал Едуард ли? Как можеш да ми кажеш това? — извика тя скръбно.

Съмърсет поклати глава.

— Сега просто това е самата истина. Наблюдавах го на бойното поле, милейди. Отдавам му тази чест, макар да ме боли.

Лицето на Маргарет се вкамени. Мъжете си падаха твърде много по грандиозните жестове. Вярно, понякога това водеше до мечти и герои, и кръгли маси. Но означаваше също, че щом открият вълк, когото да следват, можеше да се главозамаят като младо момиче. Тя се пресегна и докосна с ръка бузата му, и пак потрепери, като усети дълбоката студенина у този млад мъж.

— Нима си дошъл да ме убиеш тогава?

Животът се върна в очите му, макар че се олюля. Той вдигна ръка и стисна китката ѝ.

— Какво? Не, разбира се, милейди. Дойдох да ви отведа от това място със съпруга ви и сина ви. Ще ви спестя края, който сигурно ви е приготвил Йорк. За бога, трябва сега да помислите за някое безопасно място, ако все още има такова.

Маргарет бързо впрегна мисълта си, помъчи се да се концентрира, докато отвътре ѝ напираха страх и гняв. Само преди ден огромна армия стоеше зад нея, армия, пред която силите от Аженкур и Хейстингс, или която и да е друга битка на англичаните, изглеждаха като джуджета. Въпреки това те бяха разбити напълно, а тя… беше загубена.

— Маргарет? Милейди? — рече той, притеснен, че тя твърде дълго се взира в нищото.

— Да. Шотландия — отвърна тя. — Щом в Англия няма нищо останало, трябва да тръгна към границата. Мери Гелдерс пази трона за сина си и мисля, че ще ме укрие. Смятам, че ще ми осигури безопасност.

Съмърсет се обърна, за да изкрещи заповедите си по стълбите, там, където мъжете му чакаха. Спря, когато тя докосна рамото му.

— Къде е Дери Бруър? — попита Маргарет. — Виждал ли си го, чувал ли си вест от него? Имам нужда той да дойде с мен.

Младият херцог поклати глава и издаде малко от раздразнението си.

— Не знам, милейди — каза укорително. — Лорд Пърси и барон Клифорд са мъртви. Ако вашият Дери Бруър е жив, убеден съм, че ще ни намери навреме. Сега трябва да накарате слугите си да ви приготвят всичко, от което ще имате нужда — той прехапа устни и изведнъж очите му заблестяха от скръб. — Милейди, не бива да очаквате да се завърнете. Вземете злато и… дрехи, онова, което не бихте изоставили. Аз имам резервни коне. Всичко можем да пренесем.

Маргарет го погледна строго.

— Много добре. Сега се стегни, милорд Съмърсет. Трябваш ми бодър, а се съмнявам изобщо да си спал.

Той се усмихна тъжно и премигна.

— Просто прах, милейди, трябва да ви се извиня.

— Тъй си и мислех. Сега доведи хората си тук да помогнат да съберем нещата, които ще ми трябват за пътуването. Искам да останеш до мен, милорд. Да ми помагаш за съпруга ми и да ми разкажеш всичко, което се случи — тя спря за миг, вдигна гордо глава, за да потисне отчаянието. — Не мога да повярвам. Как е възможно?

Съмърсет извърна поглед и подвикна на хората си навън. Когато се върна, тя все още чакаше отговор. Той можеше само да свие рамене.

— Снегът, милейди. Снегът и лошият късмет — това бе достатъчно. Не знам дали Господ, или пък Дяволът е бил на тяхна страна, но… но със сигурност е бил един от тях. Крал Едуард воюваше в центъра, водеше мъже, които се биеха като обезумели, за да го впечатлят. Дори и така не би трябвало да спечелят, не можеха да спечелят срещу толкова многочислена армия като нашата. Или Господ, или Дяволът, или пък и двамата. Не знам.

20.

С дългите знамена, които се вееха от двете му страни, Едуард навлезе в лагера на Ланкастър. Настроението на краля преустанови всички разговори, макар да не беше неблагоприятно, а просто повлияно от объркването, което внесоха в ума му шеметно развилите се, твърде многобройни събития от деня.

Яздейки към центъра на лагера, те не срещнаха въоръжена съпротива. Малкото останали пазачи избягаха още щом видяха как знамената на Йорк се задават по пътя. Привлечен от миризмата на готвено, Едуард слезе от коня си, за да приеме купичка изпускаща пара овнешка яхния, славна подкрепа за свития му от глад стомах.

Осемнайсетгодишният крал сърбаше гозбата, а от отсрещния край на лагера като втрещени го зяпаха Уорик и Монтагю, Норфолк и Фокънбърг. Единственият звук дойде от Норфолк, който се изкашля в платнена кърпа с влажна кашлица, която не спря, докато с изкривено лице не изплю в нея кръв, а после и още кръв, която пък изхрачи на земята.

След малко капитаните му донесоха някакви сметки, разграфени с тънки линии, но той ги отпрати с жест. Нямаше интерес към писарска работа, нито дори към задачите на управлението. Не се съмняваше, че човекът на баща му, Паучър, ще го издири в някакъв момент, но първо имаше да се свършат далеч по-важни неща.

Слугите на Ланкастър притичваха, за да донесат храна и вода, ужасени и изпаднали в шок, но вече усетили, че от кървавите полета зад гърба им се оформя един нов свят. Все пак те трябваше да ядат и да получат заплащане за труда си, макар господарите им да бяха убити. Някои плачеха, докато работеха, осъзнавайки, че главата на техния род няма никога вече да се завърне. В един хамбар войниците откриха бутове и опушена шунка и ги нарязаха с ножовете си, с които до не много отдавна бяха мушкали жива плът.

Изтощените мъже се настаниха да се хранят и да починат, а Едуард се качи отново на коня, като трепна от болка заради нараняванията по тялото си — прободе го от дясната ръка и рамо, та чак до двата крака. Доспехите му бяха поели десетки удари и пораженията се бяха разнесли така, че в продължение на седмици щеше да е целият нашарен със синини. Железните пластини бяха надупчени там, където бяха прониквали остриета. Едуард преброи четири триъгълни пробива от секира. Всички бяха на гърдите му и това го правеше горд. И всеки един бе обрамчен с кръв, макар че раните отдолу се бяха съсирили и залепили за пластовете от кожа и плътен лен. Той изпъшка, щом се протегна, за да яхне коня, и обърна това в гневен вик, след като всяка става на тялото му го заболя. Остави шлема си в ръцете на един слуга и затвори очи. Потта му започна да изсъхва на вятъра, който духаше насреща му. Едуард не се нуждаеше от златния пръстен, закрепен в желязото, за да покаже, че е крал. Истината се криеше в битката, която бе спечелил. Никакви развети знамена или фамилни гербове не значеха толкова, колкото нея.

Малко преди обед от стените на град Йорк забелязаха неговите шестстотин конници. Беше се чудил дали ще завари вратите на града затворени, така както в Лондон бяха попречили на Маргарет и Хенри да влязат. Вече беше решил, че ако не го пуснат вътре, ще събере оръдия и ще срине града до основи. Намръщеният му поглед се проясни, щом видя, че портата Микългейт се отваря пред него. Не се виждаха пазачи, нито пък някой друг по пътя, който влизаше в града. Той стисна юздите, като забави хода на коня си. Изведнъж го обзе страх какво ще види там.

Уорик изгледа любопитно краля, после ускори ход и подвикна на рицари и капитани да следват темпото му. Те реагираха бързо, зачаткаха копита, докато преминаваха под каменната кула с помещението на пазачите и стените, които се извисяваха от двете им страни.

Едуард ги следваше бавно, стиснал в юмруците си ръкавиците. Той дръпна юздите и спря, хвърляйки поглед над калните улици, които се разстилаха из града от тази точка нататък, към лабиринта от препълнени къщи и камбанарии на църкви. Домакинските огнища бяха мърсили този въздух в продължение на десет хиляди години, дори повече. Стар беше градът, със стари камъни.

Щом се почувства готов, той обърна коня си, за да се изправи с лице към Микългейт, и вдигна глава нагоре. Очите му се присвиха и в гърдите му се разрази буря от нещо твърде близко до стенания, щом се взря в главите на баща си и брат си Едмънд. Третата глава се беше изкривила на шипа и странно се бе наклонила настрани. Едуард се озърна и видя как Уорик слиза от коня си и крачи към железните стълби, поставени от двете страни на кулата при портата на града.

Той също скочи долу и тръгна на крачка-две зад графа, после двамата заедно се заизкачваха. Снежната буря беше изразходвала силата си още предния ден, така че на тази височина не се усещаше нищо повече от приятен ветрец. Кралят на Англия се подпря на една издатина и протегна ръка към главата на брат си Едмънд, като изкрещя от ужас при вида на черната смола, покрила кожата. Едва разпознаваше чертите, които добре познаваше, и беше благодарен за това.

Главите бяха изгнили през месеците след битката при замъка Сандъл. Железният прът ги крепеше едва-едва над стената и почти без да погледне, Едуард откачи и пусна първата надолу към Фокънбърг, за да я вземе и увие. Щеше да последва християнско погребение; агонията от унижението на брат му беше отмъстена по възможно най-добрия начин. Видя, че Уорик е вдигнал главата на баща си и, бавно изпускайки въздуха през стиснатите си устни, той стори същото. Зашепна молитви, както беше хванал насмолената челюст, и потрепна, щом усети, че косата докосва ръката му.

Фокънбърг и Монтагю стояха отдолу с протегнати ръце. Те поеха главите тържествено и ги предадоха, за да бъдат увити в плат. Над тях Едуард Плантагенет и Ричард Невил поспряха за миг с гръб, подпрян на студения камък.

— Ти изигра ролята си, Ричард — рече Едуард. — Ти и твоите роднини от рода Невил. Мога да направя чичо ти новия граф на Кент, хубава титла с очарователна земя и огромно богатство. Той свърши добра работа, че и повече. Видя ли колко много бяха ударените от стрели, когато минавахме? Хиляди, Ричард. Нищо чудно той да ни спечели победата.

После изражението му стана строго и замислено, докато оглеждаше по-стария граф.

— Ами ти, Уорик? Ти имаш не по-малко замъци и градове от мен, може би дори повече. Какво мога да ти предложа на теб, който направи толкова много, за да стана крал?

— Нищо не искам — отвърна Уорик с нисък и прегракнал глас. — А пък и ти задържа лявото крило, докато някой друг щеше да го отпише. Вдъхнови хората така, че и досега те виждам като пример в съзнанието си. Няма да го забравя. Без теб нямаше да мога да взема главата на баща ми, за да я погреба в свята земя. Това не е малко, не и за мен.

— Трябва да вземеш нещо за награда, Уорик. Не можеш да ми откажеш това, нито пък ще ти позволя да се оттеглиш във владенията си. Имам нужда от теб, да си до мен, докато възстановяваме мира в кралството.

— Тогава ме издигни в кралски съветник или кралски придружител. За такава чест бих стоял до теб завинаги. Като последния крал Едуард, ти ще управляваш петдесет години и — тук Уорик се насили да се усмихне, макар че очите му плувнаха — може би ще ни спечелиш обратно Франция.

Видя как веждите на Едуард се повдигнаха с интерес при тази мисъл и той се засмя.

— Ще измислиш ли някаква награда за Норфолк? — изведнъж попита Уорик.

Самият Норфолк не беше на повече от стотина метра, виждаха го как чака по-младите мъже да слязат долу. Изглеждаше смален от студа. Докато Уорик го гледаше, той се преви на две, за да се изкашля и да се помъчи да поеме въздух.

Настроението на Едуард се помрачи и той сви рамене.

— Знам, че Норфолк донесе завършека, с Божията помощ. Може би след време ще се почувствам готов да го похваля. Въпреки това не съм спал и една нощ, откакто ругая Норфолк и го пращам по дяволите заради празнината, която остави в армията ми. Брат ти Джон се би добре, мисля. Имам намерение да почета Невилови, Ричард. Мястото на баща ти в Ордена на жартиерата е все още празно.

Уорик се замисли какво би казал баща му на подобно предложение. Започна да потърква топче леплива смола между двата си пръста.

— Граф Пърси беше сред мъртвите, Ваше Величество. Ако желаете да почетете семейството на баща ми и моето също…

Нортъмбърланд беше огромно графство, милиони девствени хектари земя и титла с реална власт. Но Едуард не искаше повече бунтарство от бастиона на Севера. Уорик видя как той задъвка вътрешната страна на бузата си.

— Брат ми винаги ще ти е верен, Едуард.

Кралят сведе глава и лицето му се проясни, след като вече бе взел решение.

— Много добре. Ще му дам писмено удостоверение с моя печат, да видим колко бързо ще успее да възцари мир на север. Доволен съм да имам един Невил в Нортъмбърланд. В крайна сметка, Ричард, сега ще се нуждая от верни хора около себе си. Такива с ум и кураж едновременно. Имам да управлявам цяло кралство.

Двамата мъже слязоха от крепостта и почтително загледаха как увиват трите глави в плат и кожа, как ги завързват за седлата. Норфолк приближи до Едуард, падна на коляно върху камъните и зачака с наведена глава.

— Станете, милорд — тихо каза Едуард.

— Питали са момчетата ми в гостилницата, Ваше Величество. Хората от града се боят, че ще им наложите някакво наказание, защото са приютили крал Хенри и кралица Маргарет.

— Да, все още е възможно да го сторя — отвърна Едуард, макар че сам не вярваше на думите си. Изправен пред армия с числеността на тази, която бе издигнала лагер в Тадкастър, град Йорк е бил заложник. Още на мига реши да ги обяви за невинни и че няма да им налага наказание — нито в злато, нито с кървави екзекуции. Баща му все казваше, че един човек се разкрива по начина си на поведение, когато е на власт. Това имаше значение за младия крал.

Норфолк още повече наведе глава, съвсем наясно, че кралят продължава да го обвинява за късното му пристигане, че е едновременно мразен и хвален. Реши да не се извинява, макар че загубените часове на отчаяние в снега сигурно бяха най-тежките, които бе преживял в живота си. Тогава му се струваше, че ще се влачи из бялата пустош завинаги и в резултат на това ще загубят кралството. Мислеше, че може да се задуши и да умре от кръвта, която напираше в гърлото му.

— Ваше Величество, казват също, че кралица Маргарет и съпругът ѝ са напуснали града призори.

— С каруци или с карети? — рязко попита Едуард и погледът му се изостри. Беше само час или два след пладне. Ако Маргарет е тръгнала с каруци, все още би могъл да ги настигне.

— Оставили са ги, Ваше Величество. Взели са само коне със самари за товара и парите. Дори и така мога да изпратя десетина мъже след тях, милорд. Отправили са се на изток, може би към крайбрежието. Всички в странноприемницата са на това мнение.

— Изпрати своите десетина души — рече Едуард, доволен, че е взел бързо решение. — Нека ги доведат обратно.

— Да, Ваше Величество — отвърна херцогът и се поклони ниско.

Едуард наблюдаваше как Норфолк се отдалечава по улицата, тръгнал към чакащите го конници. На младия крал му беше приятно, че хората идват при него да искат услуги и решения. Главозамайващо беше, а най-хубаво бе усещането, че духът на баща му направо ще крещи от удоволствие. Родът на Йорк бе взел в ръцете си управлението на цяла Англия. Където и да избягаше Маргарет, то нямаше да промени онова, което двамата със съпруга ѝ бяха загубили на бойното поле между Сакстън и Тоутън — или пък онова, което той бе спечелил. Все едно са изпуснали короната и тя се е търкулнала насред цялата кръв и е спряла в ръката му.

21.

Маргарет прикриваше горчивината си, като държеше главата си изправена и едва-едва се усмихваше. Вече бе разбрала какво означава да видиш как един ценен съюз се разкъсва и е захвърлен в пламъците. Останала ѝ бе едната гордост и това ѝ беше утехата.

В началото преходът до Шотландия сякаш премахна товара от раменете ѝ. Тежката езда на север изведе семейството ѝ извън обсега на крал Едуард и това ѝ донесе такъв прилив на облекчение, че се почувства зашеметена, едва не падна от седлото. Но още в първата им среща кралица Мери Гелдерс не скри гнева и разочарованието си. Беше видно и от намръщените и укорителни погледи на шотландските лордове, в самия тон на гласа им, ако изобщо благоволяха да ѝ проговорят.

Преди тя беше обект на ласкателства. След кървавата баня при Тоутън не ѝ остана нищо за предлагане. Още по-лошо, чувстваше се преследвана и преуморена, държаха я единствено последните зрънца гордост, които ѝ бяха останали, нищо друго. Тя премина през портата в полунощ и се мъчеше да не показва колко лошо са я уязвили.

Изруга, когато усети как кракът ѝ се изкриви върху калдъръма, сякаш дори камъните я отпращаха. Прехапа устни и протегна ръка към Съмърсет, който я подкрепи, докато възвърне равновесието си. Имаше още часове до изгрев-слънце и лорд Дъглас реши да използва тъмнината, за да качи малката групичка на кораба, който ги очакваше.

В центъра ѝ вървяха крал Хенри и синът му; момчето като никога бе замлъкнало насред дружината от бойци, готови да защитават или нападат. Маргарет не виждаше лицето на съпруга си, но стискаше зъби, като го слушаше как си тананика, в абсолютно неведение за опасностите. Не беше изключено да срещнат въоръжени мъже по доковете или преследвачи, изпратени от Едуард, или просто местни побойници, на които не са платили достатъчно.

Маргарет чу какви заповеди даде Мери Гелдерс на лорд Андрю Дъглас и войниците му. Ако бъдат спрени или провокирани, те трябваше да пролеят кръв. По един или друг начин корабът щеше да отплава преди зазоряване. Тя подозираше, че шотландската кралица-майка искаше час по-скоро да се отърве от малобройното ѝ семейство. Не беше казано гласно, но бе пределно ясно, че няма как Беруик да бъде прехвърлен на шотландския двор заради армията, с която тя тръгна на юг. Нито пък се очакваше синът ѝ да се ожени за шотландска принцеса. Маргарет бе загубила всичко, което бе в нейна власт да обещае, а Мери Гелдерс трябваше да сключи мир с новия крал на Англия.

В тъмното Маргарет се молеше да не я предадат. Знаеше, че зависи от съжалението на една жена — и тази мисъл не ѝ беше приятна. Много лесно бе да си представи как отплават по крайбрежието и нагоре по Темза само за да бъдат посрещнати от радостните лица на всички лордове на Едуард. Потрепери при тази мисъл.

Различаваше в тъмното силуета на търговското корабче. Съдът се клатеше край каменния док, опъвайки въжетата, които го привързваха към брега. По такелажа и рейките пробягваха тъмни фигури, охлабваха въжетата на платната, тъй че те плющяха и се белееха в тъмното.

Щом пристигнаха до самия край на кея, Маргарет видя, че мостикът води до по-тясната средна част на кораба, широк колкото за един кон. Лорд Дъглас прочисти гърлото си и спря малката им група, докато шестима от неговите хора се качиха на борда и претърсиха каютите и трюма. Успокои се чак след като те се върнаха и изсвириха тихичко. Гърдите му хриптяха, задъхваше се и Маргарет осъзна, че човекът не е добре, въпреки че бе изпълнил задължението, което му бяха възложили. Той не беше сред тия, които ѝ се мръщеха демонстративно заради всичко, което бе загубила, и тя бе благодарна. Всичко представляваше част от света, който тя оставяше зад себе си — свят, изпълнен с почтени мъже. Със себе си водеше петима слуги, двама пазачи и три прислужнички, които да ѝ помагат със съпруга ѝ. Едната беше силно шотландско момиче, дадено ѝ от Мери Гелдерс. Мишците и краката на Бесами бяха като свински бутове и макар да говореше малко английски, тя ѝ беше полезна да забавлява уелския принц.

Усети как усмивката ѝ се напряга и застива при тази мисъл. Синът ѝ щеше да бъде просто Едуард Уестминстър или пък Едуард Ланкастър, когато напуснеха този бряг. Откраднаха му както титлата, така и наследството, макар че той не можеше напълно да разбере загубата си, не и в този момент.

Шотландската стража зае позиции покрай доковете. Слугите се бяха качили на борда с торбите и сандъците, а Бесами улови Едуард за ръката и му каза, че е едно истинско сладкишче. Маргарет остана с лорд Дъглас, Съмърсет и съпруга си, който беше спрял да тананика, за да огледа кораба и морето зад него.

— Лорд Дъглас, имате моята благодарност за всичко, което направихте за нас — рече Маргарет. — Ще ми дадете ли сега минутка, за да разговарям насаме с лорд Съмърсет? Има неща, които трябва да му кажа.

— Разбира се, милейди — отвърна шотландецът и се поклони ниско, макар че така дробовете му пак започнаха да свирят. Той се отдалечи и привлече най-близко стоящите си подчинени със себе си по дока, като истински баща, излязъл на разходка с войнствените си синове.

Маргарет се обърна към Съмърсет, взе ръката му между двете си длани, без да я е грижа кой ги наблюдава. Седмици бяха изминали след Тоутън. Пролетта беше достигнала дори до този отдалечен северен край на източния бряг на Шотландия. Ако не беше дошла, те нямаше да могат да отплават, но дори през пролетта малкото търговско корабче щеше да се движи покрай брега, докато пресече към Франция. Бяха ѝ казали, че с попътен вятър плаването може да отнеме само три или четири дни. Тя беше написала писма до хора и места във Франция с очакване да я предшестват, за които не се беше сещала през половината от живота си.

Насили се да диша бавно, защото осъзна, че съзнанието ѝ се вкопчва в безумни дреболии, само и само да не изрече гласно решението, което бе взела. Не искаше да разочарова Съмърсет.

— Маргарет, какво има? — попита той. — Забравили ли сте нещо? След като веднъж пристигнете във Франция, мога да ви пратя всичко, което поискате.

— Искам да оставя съпруга си при вас — отвърна тя. Гласът ѝ се пречупи от нервното напрежение и побърза да продължи, преди той да отговори. — Все още има приятели и поддръжници, хора, които ще скрият истинския крал на Англия. Аз имам само неколцина слуги и не мога да се грижа за Хенри там, където отивам. Моля ви. Той не би могъл да разбере нищо от Франция в състоянието, в което е сега. Ще страда, ако е далеч от познатото.

Тя хвърли скришом поглед към Хенри, но той все още бе вперил поглед в морето, потънал в блясъка на лунните лъчи върху дълбоките води.

Съмърсет внимателно отдръпна ръката си.

— Маргарет, той със сигурност ще е в по-голяма безопасност във Франция, където може да се укрие. Крал Едуард няма да я нападне, за да го търси, поне аз не мисля така. Но ако го оставите тук, винаги съществува опасността да бъде открит и предаден. Не мисля, че добре сте обмислили всичко това, милейди.

Маргарет стисна челюсти толкова силно, че зъбите ѝ проскърцаха. Беше изтърпяла много през тези петнайсет години. Англия ѝ беше дала много, но ѝ беше отнела повече, отколкото се осмели да си признае. Мислеше си за щастливия брак на сестра си и за не толкова щастливото съжителство на майка си. Баща ѝ беше още жив, знаеше го. Щеше да посети стареца в замъка Сомюр. Тази мисъл ѝ донесе болезнен пристъп на носталгия, нещо, неизпитвано с години. Погледна пак към съпруга си, повече дете, отколкото мъж, по-скоро глупак, отколкото крал. Баща ѝ щеше да му се подиграва и унижава. Ако вземеше Хенри със себе си във Франция, най-вероятно щяха да го използват и да го продадат на френския двор. Щяха да си чистят ножовете в него, да си закачат наметките по раменете му. Съмърсет очевидно бе твърде достоен човек, за да може да си представи колко лошо ще се отнасят с Хенри във Франция. Тя вдигна глава, като излъчваше пълно самообладание.

— Това е моята заповед към вас, милорд Съмърсет. Дръжте съпруга ми в безопасност, в къщи, разположени далеч от пътищата. Нека му дадат всички книги, които поиска. И намерете верен свещеник, който всеки ден да изповядва греховете му. Така той ще бъде щастлив. Това е всичко, което искам.

— Много добре, милейди — отвърна Съмърсет.

Изглеждаше скован и наранен, но тя знаеше, че ще изпълни желанието ѝ. Младият мъж придоби същото страдалческо изражение, както когато му съобщи, че няма да я придружава. Макар че херцогът със сигурност щеше да е преследван и задържан, той имаше добра репутация и високо обществено положение. Може би щеше да има хора, които ще застанат зад него. При всички положения нямаше да е подходящ за новия ѝ живот във Франция.

Една по една тя извади монетите, които тежаха в подгъва на наметката ѝ. Вземаше сина си със себе си и ако беше загубила останалото, поне то бе загубено за добро. Беше отдала половината си живот на Англия. Достатъчно.

— Новости тук! Новости! — дочу се глас откъм сградите на кея, където търговците складираха стоките си.

Лордът и хората му моментално настръхнаха, изтеглиха мечове и кинжали и тръгнаха назад по каменната настилка, за да застанат между Маргарет и някоя възможна заплаха. Докато корабът не отплава, тя беше тяхна отговорност.

Вестоносецът беше млад мъж с хубава наметка над дрехи, които на по-добра светлина сигурно щяха да минат за ярки. Дъглас накара да донесат маслени лампи от кораба, докато непознатият остана безмълвен и под стража. На блясъка им Маргарет видя, че той свива рамене и се подчинява на грубо подвикнатата заповед да се съблече до кръста. Разкри се силно мускулеста физика, която би била гордост за всеки борец от армията на Лондон. Макар че войниците отстраниха една-единствена и поставена на видно място кама в кания, неговият вид и множеството белези по тялото му разтревожиха еднакво и Дъглас, и Съмърсет.

— Не ми харесва това, милейди — прошепна Съмърсет. — Облечен е като вестоносец, но не бих му се доверил да приближи на една ръка разстояние.

Маргарет кимна. Добре знаеше, че крал Едуард може да е пратил дузина убийци след нея. Такива мъже се срещаха по-често във Франция и Италия, но съществуваха и тук в Шотландия и прекарваха целия си живот да се обучават в убийства. Тя потръпна.

— Изкажете посланието си на глас, сър — извика му тя. — Тук около мен са само доверени хора и те ще ви убият, ако сте решили да ми навредите.

Младият мъж направи сложен поклон, макар че лицето му остана строго.

— Милейди, наредено ми е да ви кажа следното: „Аз съм усмихнатият мъж с нож под наметката.“ Макар че нямам бира, ще ви служа с чест. Името ми е Гарик Дайър.

Маргарет усети как пребледнява, докато Съмърсет и Дъглас избухнаха, гневни и объркани.

— Мисля, че наистина познавам мастър Дайър, господа — отрони тя. — Просто съжалявам, че не… го разпознах преди това.

Моментът за нея бе изпълнен с горчива сладост и идеално съответстваше на настроението ѝ при напускане на страната, която беше заобичала, но и намразила. Маргарет се извърна, събра полите и наметката си, за да се качи на чакащия кораб. Всякакво движение там беше замряло и моряците стояха на такелажа.

Тя чу как зад нея издрънча лък, но не видя, че стрелата улучва Дерек Дайър, който вдигна изумен ръката си към парчето метал, показващо се измежду ребрата му. Падна върху калдъръма. Тя все още се обръщаше, когато Дъглас изрева заповед и Съмърсет я сграбчи и я бутна към мостика.

— Качи се на кораба, Маргарет! — изкрещя младият херцог в ухото ѝ.

Лампите се разхвърчаха наоколо, мъжете ги пуснаха, за да извадят мечовете. Но и лунните лъчи бяха достатъчни. На бледата белезникава светлина иззад хамбарите излезе една приведена куцукаща фигура със странно изкривена походка. Съмърсет сигурно би я накарал бързо да пресече палубата и да се скрие в трюма, но Маргарет се дърпаше в ръцете му, чакаше да види.

— Само един мъж е — рече задъхано. — Един убиец, който изстреля стрелата си и няма да остане жив, за да ме достигне.

Гледаше как шотландците наобикалят фигурата в сянка. Той им говореше нещо, виждаше го, и махаше с ръце. Беше готова да се извърне в момента, в който понечат да го убият. Беше видяла толкова много смърт за своите трийсет и една години живот. Но те се бавеха. Един от тях се провикна към лорд Дъглас и лицето на Маргарет се смръщи, когато той тръгна, гневно трополейки с крака, за да чуе какво има да му каже онзи. За нейна изненада старият шотландец хвана другия здраво за ръката и го поведе по кея в нейна посока. Някои от хората му събраха разпръснатите лампи, запалиха ги една от друга и така имаше достатъчно светлина, с която да осветят убиеца.

Маргарет занемя, вдигнала длан към устата си. Лицето на Дери Бруър беше покрито с мръсни платнени ленти, тъй напоени със засъхнала кръв, че променяха изцяло формата на главата му. Той я изгледа с едно блеснало око, макар тя да забеляза, че се е привел заради някаква по-дълбока рана, не можеше да стои изправен. Куцаше при всяка крачка. Въпреки това Маргарет знаеше, че го е оставила в лагера Тадкастър, на около триста километра на юг оттук. В този момент усети неговата решителност и се почувства засрамена за това, че тя бе получила толкова гостоприемен прием и помощ, докато през цялото време този ранен мъж я е следвал.

— Добър вечер, милейди — рече Дери Бруър. — Аз съм усмихнатият мъж с ножа под наметалото. Не знам кое беше това копеле.

— Дери! — извика тя, шокирана както от появата, така и от думите му.

— Съжалявам, милейди — Дери се взря в тялото върху камъните и поклати глава. — Беше един от моите хора, ще го припозная в смъртта му, милейди. Толкова мога да сторя за него.

— Щом е бил от твоите, защо го…? — тя спря, щом вестоносецът надигна глава и я изгледа изпод кафеникавия плат, притиснал с ръка стомаха си. Всеки сантиметър от тялото му беше зацапан с мръсотия или кръв.

— Да, точно така, той щеше да е доволен от завръщането ми. Щеше да ме довърши — дали с отрова, или с нож, или пък с бутване в морето. Иначе не съм го преценил правилно. Все едно, научих се да не съжалявам за онова, което не мога да променя вече. Върнах се при вас, милейди.

Дери се залюля леко и щеше да се свлече на едно коляно, ако Дъглас не го беше издърпал нагоре.

— И вие ще позволите на този да се качи на борда, така ли, милейди? — попита я шотландецът със скептично изражение.

— Разбира се, милорд Дъглас. Каквото и друго да е сторил, Дери Бруър продължава да е мой верен слуга. Наредете да го отведат долу, моля, за да го изкъпят и нахранят, и да го превържат на топло — тя виждаше, че главата на Дери клюма и той е на края на силите си заради изтощението и неизлекуваните рани.

Маргарет изчака, докато шотландците предадат Дери на грижите на слугите ѝ, и слезе на кея. Застана с лице към Дъглас и Съмърсет и прие поклона им, преди да се обърне към съпруга си. Застана между него и морето.

— Лорд Съмърсет ще те пази в безопасност, Хенри — рече му.

Кралят я погледна и се усмихна кротко.

— Както кажеш, Маргарет — прошепна той.

В очите на Хенри не се четеше нищо освен абсолютно спокойствие. Маргарет се беше чудила дали ще усети сълзи в своите, но това не се случи. Всички битки бяха загубени. Ръката бе написала Mene, Mene, Tekel, Upharsin на стената, тези думи на древен език, който никой не знаеше. Ни буква не можеше да се премахне и тя бе взела всичките си решения.

Без да продума повече, се качи на кораба, стиснала перилата, докато моряците захвърлиха въжетата и скочиха след нея, подвижни като маймуни. Вятърът и течението отнесоха Маргарет към Франция, към замъка Сомюр от детството ѝ, към баща ѝ. Не се съмняваше, че старият негодник ще я разкритикува за несполуките, но все пак толкова близо беше стигнала до целта. Стана кралица на Англия и десетки хиляди се биха и умряха в нейна чест. Тя вдигна гордо глава при тази мисъл и прогони отчаянието.

Щом почувства, че се движат, синът ѝ Едуард затрополи нагоре към палубата и се наведе над водата, за да наблюдава как корабът я пори и вдига пяна. После извика майка си развълнувано да дойде и тя да гледа. Пролетта се задаваше и Маргарет черпеше надежда от това. Не се обърна назад към мъжете, застанали на брега и изостанали в далечината.