Кръвно отмъщение

Втора глава Ал Лакит

Когато се върнахме при Халеф, той беше вече дошъл на себе си. Като държеше с ръце главата си, която силно го болеше, дребосъкът ме посрещна с думите:

— О, сихди, какво стана! Главата ми бучи като водопад, но това няма значение, защото все ще спре да бучи, а Масуд е мъртъв. За малко и ти да се простиш с живота си. А тогава и аз щях да умра от мъка и скръб по теб. Ханех, най-добрата от всички жени, щеше да стане тъжна вдовица, а Кара, моят син, — клето сираче. И за всичко щеше да е виновен този Абд ал Кахир, шейхът, убиецът и разбойникът! Дано Аллах го изпрати в онази част на ада дето катранът най-силно ври!

— Но и аз не се отървах толкова леко, както си мислиш — отвърнах му аз. — Тези типове отмъкнаха пушките ми.

При последните ми думи, забравяйки болките си, Халеф скочи на крака и буквално изкрещя:

— Пушките ти? Които толкова често са ни спасявали живота? И които изобщо са незаменими? Вярно ли е, сихди?

— За съжаление.

— Тогава нека Аллах все още не изпраща шейха в ада, а да почака докато му вземем пушките! Ще си ги възвърнеш, нали?

— Съвсем сигурно!

— Само така, само така, сихди! Тези карабини са те придружавали по целия свят и при всички народи на земята, а когато се разнасяше гласът им, винаги сме излизали победители и от най-опасните положения. Че какво сме без тях? Хора без ръце и крака, птици без крила и лули без огън! Непременно трябва да ги вземем обратно, непременно, ако ще да са ги скрили по най-добрия и хитър начин! А попаднат ли ни веднъж в ръцете, тогава така ще цапардосам по главата Абд ал Кахир, че съвсем сигурно няма да се свести от удара като мен.

— Защо не беше по-внимателен? Нали знаеше, че му нямах доверие?

— О, този кучи син се държа толкова дружелюбно и хрисимо, че кажи-речи съжалих за толкова лошите си подозрения, които таях срещу него.

— Сега разбирам ходовете му. Първо е завел Масуд в ръцете на хората си, а после без да бъде забелязан от молещите се хадедихни, се е върнал тук, за да вкара и теб и мен в същата клопка. Тъй като те е заварил сам, те е проснал на земята, за да може веднага щом се върна да ме застреля с твоята пушка. Не е негова вината, че още преди това хората му ме спипаха, а после избягаха от хадедихните. Вече нямаме коне и ще трябва да вървим пеша до Басра.

— Лоша работа. Ако имахме ездитни животни, можехме незабавно да тръгнем по следите на убийците и щяхме да ги догоним.

— Ще ги намерим и без да ги преследваме по петите. Нали знаем кои са, а шейхът на мунтафиките няма как да изчезне в дън земя. Щом стигнем Басра веднага ще отидем при мютесарифа [14] и ще му разкажем случилото се. Той е длъжен да ни помогне.

— Ако Аллах даде да пожелае!

— Трябва да пожелае, защото аз съм под закрилата на падишаха. Ти събра ли достатъчно сили, за да можем да тръгнем обратно?

— О, щом чух за изчезването на пушките ти, бързо оздравях. Можем да вървим.

— Добре! Но не бива да оставяме мъртвите без охрана. Мютесарифът ще изпрати чиновници, които трябва да установят и зафиксират фактите. Засега ще оставим Масуд където е, а после ще се върнем заедно с онези служители, за да го погребем.

Омар бен Садек се обади:

— Масуд ми беше роднина и както се заклех да отмъстя за него, така и ще остана при трупа му, докато се върнете.

Той се отдалечи без да изчака съгласието ми, а ние поехме на път за Басра. Най-искрено признавам, че изчезването на пушките ми ме засегна не по-малко от смъртта на Масуд. Халеф бе казал самата истина. На тези оръжия дължахме много от нашите успехи, а често дори и живота си. Какви услуги ми е вършила особено карабината «Хенри» и то не само на мен! Действително бях твърдо решен, да рискувам и живота си, само и само, да си я възвърна.

Когато стигнахме в Басра, пладне бе вече отдавна превалило и без да се нахраним, незабавно отидохме в резиденцията на мютесарифа. Доколкото знаех той бе съмишленик на прочутия Митхад паша, който като генерал-губернатор на Багдад беше направил толкова много за добруването на тази провинция и следователно самият той също беше реформаторски настроен мюсюлманин. Затова се надявах, че моето вероизповедание нямаше да му послужи за повод да ми откаже помощта си.

Прислугата му обаче се опита да ме отпрати като ми каза, че трябвало пак да се явя и да попитам утре или вдругиден, или пък след няколко седмици, «каквато била волята на Аллаха», защото техният повелител тъкмо в момента имал важно съвещание. Но на мен и през ум не ми мина да позволя да ме отпратят да си ходя по този ориенталски начин, а по един слуга му изпратих моите легитимации и зачаках резултата. Само след няколко минути с дълбоки поклони бях подканен да вляза в селямлъка [15].

Като пушеше и пиеше кафе, там седеше губернаторът заедно с един друг мъж със силен слънчев загар и бедуинско облекло, който обаче не можеше да е някой обикновен номад, защото имаше честта да общува с мютесарифа.

Окръжният управител ме посрещна с много благосклонно движение с ръка, направи ми знак да се приближа, притисна моите лични документи снабдени със султанския печат до челото, устата и гърдите си и щом ми ги върна ме подкани да седна срещу него. Стори го на френски език, който говореше толкова завалено, че не успях да разбера и половината от думите му, а трябваше да отгатна какво искаше да ми каже.

Когато заех мястото си, управителят плясна с ръце за да нареди да донесат и на мен кафе и лула. После известно време седяхме един срещу друг мълчаливи, като пушехме и сърбахме кафето. В момента той бе изпаднал в много затруднено положение. Как ли аз европеецът можех да го разбера с неговия толкова оскъден и завален френски! Най-сетне мютесарифът отново започна да говори, но така объркано и неясно, че се осмелих да го прекъсна и да му кажа, че владея езика на тази страна.

— Хвала на Аллаха! — възкликна той зарадвано. — Езиците на европейците са като колелата на волска каруца. Чуваш ги как се търкалят, ама нямат ясни думи. Падишахът, дано Аллах го дари с много дълъг живот, те е обсипал с милостта си и те е взел под особената си закрила. Видях името ти върху документа. Как се изговаря то?

— В тази страна името ми е чуждо и непознато. Може би ще имаш добрината да ме наричаш така както местните жители.

— А те как ти казват?

— Кара бен Немзи.

Щом чу името ми седящият до него бедуин изненадано възкликна и без да сваля от мен изпълнения си с любопитство и напрежение поглед ме попита:

— Ти да не си онзи алмани [16], на когото Мохамед Емин е подарил прочутия си жребец Рих?

— Да, аз съм.

— Машаллах! Тогава много съм чувал да говорят за теб.

След това той взе тихо да шепне нещо на мютесарифа, което не беше кой знае колко учтиво, но все пак изглежда никак не бе злонамерено, понеже лицето на губернатора се проясняваше все повече и повече, докато накрая се озари от широка усмивка и той ме попита:

— И аз съм чувал за теб. Значи ти си чужденецът, който на времето с такава хитрост принуди мютесарифа от Мосул да свали от поста му своя собствен махарадж [17] и сам да допринесе за освобождаването на неговия пленник [18]. Така ли е?

— Да — отвърнах аз, защото това бе истина, макар че въпросът му съвсем не ми беше приятен.

До този момент по лицето му играеше само лека усмивка, но след думите ми, той гръмко се разсмя и продължи:

— Няма защо да се притесняваш, понеже този мютесариф беше мой противник и както на мен, тъй и на други хора създаваше страшни главоболия. Всички узнаха случилото се по онова време. Готвачът раздрънка цялата история и скоро след това господарят му беше преместен. Изпитвам голяма благосклонност към теб. Ако си дошъл да изявиш някакво желание, то ще ти бъде изпълнено, стига само да е възможно.

— Наистина идвам с една молба.

— Кажи я!

— Виждам се принуден да поискам закрилата ти.

— Срещу кого?

— Срещу Абд ал Кахир, шейха на племето мунтафик.

— Срещу Абд ал Кахир? — смаяно попита той.

— Срещу Абд ал Кахир? — попита и неговият гост. Двамата учудено се спогледаха и поклатиха глави.

— Да не би да имаш нещо против този Шейх? — осведоми се мютесарифът.

— Не само нещо, а дори твърде много.

— Кажи ни какво!

— Абд ал Кахир е разбойник и убиец и искам да те помоля да го накажеш.

— Разбойник? Убиец? — възкликнаха едновременно и двамата.

Изглежда те смятаха шейха за безкрайно честен и безкрайно свестен човек. Ето защо побързах да променя мнението им като им разказах всичко случило се.

Мютесарифът ме изслуша спокойно, ала другият бе обзет от възбуда, която нарастваше с всяка изминала минута и го караше често да ме прекъсва с някоя ругатня. Когато свърших, явно завладян от неудържим гняв, той извика:

— Нима е възможно! Може ли наистина да се случи подобно нещо! Тежко и горко на това куче ако го спипам!

По устните на мютесарифа отново заигра усмивка, само че този път тя беше иронична.

— Можеш ли да ни дадеш уверението, че разказът ти действително отговаря на истината? — попита ме той.

— Да.

— Струва ми се, че си твърдо убеден в думите си, но въпреки всичко се лъжеш. Не си прав, защото обвиняваш един напълно невинен човек.

— Ако е така, тогава ще се окаже вярно предчувствието ми, че онзи човек съвсем не е бил Абд ал Кахир, шейхът на мунтафиките.

— Не е бил той, защото Абд ал Кахир седи тук пред теб. Човек лесно може да си представи, че това неочаквано разкритие не ме очарова особено много. Ала не ме и смути, защото шейхът нямаше никакво основание да ми се сърди. Но пък толкова повече се разгневи на онзи тип, който си бе послужил с името му. Гостът на мютесарифа скочи на крака, сзе да се разхожда насам натам из селямлъка и непрекъснато питаше кои ли може да е бил онзи измамник. Описах му го колкото ми бе възможно по-точно като споменах и белезите на челото му.

— Те не са никакви отличителни белези — обади се той. — Има племена, чиито воини до един носят подобни резки.

— Ами точно това имах предвид и аз. По тях може да се предположи от кое племе е и той.

— Но не е изключено да са останали и от случайно нараняване.

— Не. Убеден съм, че са направени нарочно.

— Тогава е нужно да разберем дали и хората му имат подобни белези.

— Не мога да кажа.

— Но ти трябва да знаеш. Нали си ги видял и дори си се бил с тях!

— Зърнах ги само за миг, а по време на кратката ни схватка се търкаляхме в гъст облак прахоляк.

— А може би твоите хадедихни знаят?

— Да отида ли да ги попитам?

— Ако ми разрешиш ще го направя самият аз. Той излезе. Върна се след няколко минути и каза:

— Всички нападатели са имали същите белези на челото и следователно това са отличителни племенни резки. Някои отделни групи от арабите тамим носят по два такива близо разположени един до друг успоредни белези, които пресичат косо челата им от дясно на ляво.

— И къде живеят те? — осведомих се аз.

— Около пътя на керваните от тук към Мека — отговори той.

— Не можеш ли по-точно да ми опишеш мястото?

— Би трябвало да знам от кой клон на племето тамими са били мерзавците, послужили си с моето почтено име. Но аз тъпкано ще им го върна. Подобно опозоряване може да се измие само с кръв. Ще се присъединя към войсковото поделение, което ще изпратиш срещу тях.

Мютесарифът, към когото бяха отправени последните думи, вдигна рамене и обясни:

— Властта ми се простира само до Ал Хуфеир, където минава границата с Ирак, а тамимите живеят отвъд нея. Ще накарам да доведат търговеца, при когото е ходил мнимият шейх.

Изпратиха един полицай да извика споменатия човек. Разбрахме, че и той познава истинския Абд ал Кахир толкова малко, колкото и аз и просто повярвал на уверенията на измамника. Мнимият шейх му продал най-различни предмети, които много вероятно са били плячкосани по време на някой разбойнически поход.

Ето че и сега знаехме колкото и преди. Започнахме да се съвещаваме и стигнахме до извода, че убийците трябва да се търсят при тамимите. Следователно не ни оставаше нищо друго, освен да се отправим към пътя на керваните.

Освен това таях още една друга крехка надежда и тя се градеше върху оставените от разбойниците следи. Ако имах възможност още същия ден да ги проследя на известно разстояние, можехме да се надяваме да научим нещо по-определено. Когато споделих това с шейха, той разпалено ме подкани незабавно да се заловя с преследването. С радост изразих съгласието си, но нямах кон. Тогава мютесарифът ми даде на разположение един жребец и нареди веднага да го оседлаят.

Шейхът гореше от нетърпение да види виновниците наказани и бе твърдо решен рано сутринта на следващият ден да ме последва с хадедихните, на които също щеше да даде коне. За съжаление те не можеха незабавно да тръгнат с мен, именно, защото все още нямаха ездитни животни, а и първо трябваше да погребат Масуд. Ала моят хаджи Халеф нямаше намерение да се бави чак до следващия ден и мютесарифът бе така услужлив да предостави и на него един кон.

Предварително не можех да зная накъде щяха да ме отведат следите и никак не беше изключено после нашите хора да не успеят да ни намерят. За да избегнем подобна неприятност се уговорихме, във всички случаи, да оставя в разположеното недалеч от Басра селище Мангашания някаква вест или указание.

Скоро конете се появиха на двора. Сбогувах се с мютесарифа и заедно с Халеф потеглихме на път без да взема пушка. Можех да поискам да ми дадат, но предпочитах изобщо да съм без пушка, отколкото тя да е лоша. Препускахме в галоп към Кубел ал Ислам където най-напред смятахме да уведомим Омар бен Садек, а после да потърсим следите на мнимите мунтафики. Омар седеше при трупа на своя зет, а до него беше забил ножа си в земята. Според обичаите на хадедихните това бе знак за твърдото му решение да отмъсти за смъртта на Масуд с кръвта на убиеца. Същото решение се четеше и в мрачните му, сякаш окаменяли, черти както и в погледа с който ни посрещна. Той спокойно изслуша какво бяхме научили и постигнали в Басра, а после каза:

— Емир, ако братът на моята жена се беше вслушал в думите ти, сега щеше да е жив, но въпреки това трябва да отмъстя за него и няма да се завърна в шатрите на хадедихните, преди да съм убил злодея. Ed dem b’ed dem, кръв за кръв, аз трябва да изпълня тази повеля, ако не искам цялото племе да ме презре.

— Да, това кърваво престъпление трябва да бъде отмъстено — подкрепи го Халеф с много сериозен тон. — Ако не направим всичко възможно да открием и накажем убиеца, не бива повече да се мяркаме пред очите на нашите воини, а Ханех, най-красивата и най-добрата жена измежду най-добрите ще се разочарова от мен.

Разделихме се с Омар до следващия ден и насочихме конете към северната страна на руините, където се натъкнахме на дирята, оставена от убийците. Тя бе толкова ясна, че изобщо не беше нужно кой знае какво умение, за да бъде проследена. Губеше се на запад-югозапад и ако не изменеше посоката си сигурно водеше към пътя на поклонниците от Басра за Мека. От една страна това ме зарадва, а от друга не ми бе кой знае колко приятно. Зарадва ме, защото околностите на пътя са сравнително гъсто заселени и следователно щяхме да имаме възможност да събираме сведения, а не ми беше приятно, понеже тамошните жители са страшно фанатизирани мюсюлмани и ако разберяха, че съм християнин, щях да изпадна в голяма опасност.

Тъй като можехме да следваме дирята само до свечеряване, ние пришпорихме конете до предела на възможностите им и когато се стъмни, бяхме изминали значително разстояние. Разположихме се на лагер, а щом се зазори продължихме. Два часа по-късно стигнахме Мангашания, едно селище където още преди рождението на Мохамед арабският предводител Кейс наредил да построят стражници. Озовахме се в една мизерна «дупка», населена от бени мазините, които се числят към голямото племе на тамимите, но аз се утешавах с обстоятелството, че както се бяхме уговорили, тук трябваше да оставя вест за нашите хора. Ако следите ни бяха отвели в друга посока, изпълнението на тази задача щеше да е свързано със загубата на много време.

Пред селището безделничаха няколко типа, които ни поздравиха с такава дружелюбност, че се усъмних в искреността им. Останах с впечатлението, че ни бяха очаквали, а прекалено бдителните и изпитателни погледи които ни хвърляха, никак не ми харесваха. Попитах ги дали мога да разговарям с «шейх ад балад [19]» и след като ми отговориха утвърдително, ги накарах да ме заведат при него. Той живееше в доста просторна кирпичена къща и когато чу че се приближаваме, излезе на прага. И тук получих усещането сякаш сме били очаквани. Попитах го дали е видял група ездачи, минали през селището преди нас.

— Разбира се че ги видях — отвърна той. — Спряха тук при кладенеца и напълниха меховете си с вода.

— А после накъде поеха?

— Натам — каза той и посочи на запад.

— Значи не продължиха по пътя на поклонниците, така ли?

— Не, защото по него няма да стигнат до техния дуар [20], а те искаха да се приберат у дома си.

— Казваш «у дома си». Значи ли това че знаеш кои са и къде живеят?

— Естествено че знам. Това беше Хумам бен Джихал, шейхът на арабите хадеш с неколцина от воините си. Били са в Кубет ал Ислам, за да почетат Ибн Риза. Там шейхът дал обет.

— А къде живеят?

— В Уади Башам отвъд пътя Уасит, на три дни път оттук.

— Сигурен ли си, че не се лъжеш?

— Че как ще се лъжа! Хумам бен Джихал е мой приятел и брат, когото често посещавам.

— Дълго ли се бавиха тук?

— Нямаше и половин час. Много бързаха.

— А каза ли ти защо?

— Не, защото не съм го питал. Ще слезете ли да напълните меховете си с вода?

Бяхме получили и мехове, защото по онези места те са просто част от оседлаването на ездитните животни.

— Да, ако ни разрешите — отговорих му.

— Ще ти разреша, стига да платите обичайната такса.

Дадох му парите, които представляваха дребна сума, слязох от седлото, наредих на Халеф да заведе конете на водопой при кладенеца, както и да напълни мяховете с вода. После тръгнах сам да обиколя селището, за да потърся следите. Наистина, дирята която трябваше да преследваме, продължаваше в указаната посока. Изглежда шейхът на селото не ме беше излъгал, но въпреки това имах чувството, че не биваше да му се доверявам.

Тъй като вече знаехме с кого си имаме работа, нямаше защо да бързаме и можехме тук в Мангашания да изчакаме шейха на мунтафиките, за да продължим пътя си заедно с него и хората му. Незабавното преследване на убийците беше станало безпредметно. И Халеф се съгласи.

Срещу минимално заплащане жителите на Мангашания ни донесоха храна и изобщо проявяваха към нас голямо внимание. Към мен се отнасяха с нескрита боязън и неведнъж забелязах, че погледите им се втренчваха в лицето ми с много особен израз. Дали външността ми им беше описана? Можеше да го е направил само убиецът, който е бил убеден, че ще го преследвам. Това още повече засили подозренията ми.

Малко след обед пристигна Абд ал Кахир със своите мунтафики и хадедихните. Не беше вярвал, че ще ме завари тук. Когато му разказах каквото бях научил, той възкликна:

— Сега разбирам, емир! Шейхът на хадеш-арабите е разбойник и напълно може да се очаква от него да е бил убиецът. Аллах ще го унищожи задето е дръзнал да злоупотребява с почтеното ми име. Незабавно ще препуснем подир него. Знам пътя до Уади Башам, макар все още да не съм бил там.

Веднага тръгнахме и яздихме до падането на нощта. После се разположихме да бивакуваме насред пустинята. Помолих шейха да постави стража. Той се изсмя и не го направи. Но тъй като имах навика никога да не пропускам тази предохранителна мярка, с помощта на жребий между хадедихните разпределихме кой кога щеше да стои на пост. Самият аз с един от тях застъпих първа смяна. След два часа бяхме сменени от Халеф и Омар и легнахме да спим. Но скоро бях събуден от изстрел. Скочих на крака и попитах кой е стрелял. Обади се Омар. Видял да се промъква някакъв тъмен силует и му подвикнал. След като не получил отговор стрелял по него. Сам не знаел дали е било човек или животно.

Предпазливо претърсихме близката околност и намерихме един много добре въоръжен бедуин, улучен от куршума на Омар. Беше мъртъв. На светлината на няколко клечки кибрит за наше учудване в него разпознахме един от разбойниците, преследвани от нас.

— Виждаш ли колко съм бил прав, когато разставих постове — обърнах се към шейха. — Те са ни очаквали и тайно са се промъкнали наблизо, за да ни нападнат. Сега ще трябва да поставим двойна стража.

Така и направихме. До разсъмване срещу нас не бяха предприети други враждебни действия. Щом се развидели, наоколо забелязахме отпечатъци от стъпките на бандитите, чието нападение бе осуетено единствено от бдителността на Омар. Новите следи извиваха наляво от досегашната посока.

— Искат да ни отклонят — каза шейхът, — ама няма да успеят. Няма да ги следваме по петите, а ще яздим право към Уади Башам.

Съгласих се и продължихме в старата посока. През целия ден пътувахме из местности, които макар да не заслужаваха съвсем да се нарекат пустиня спокойно можеха да се намират сред Сахара. Привечер стигнахме до пътя на керваните, водещ от Уазит към Дзул Ошар и се настанихме да прекараме нощта край един кладенец, който имаше достатъчно, но лоша вода. На следващото утро продължихме пътя си. Мислехме да стигнем близо до Уади Башам и там да издебнем убийците. Но писано било да стане иначе.

Все още не бе станало пладне, когато забелязахме група ездачи, приближаващи се към нас от ляво под остър ъгъл. Бяха само четирима души, може би една част от хората, които очаквахме. Взехме пушките си в ръка и спряхме, за да им дадем възможност да ни догонят. Те пришпориха конете си в галоп и скоро разбрахме, че сме се излъгали. Когато казвам «сме» нямам предвид мунтафиките, защото щом шейхът можа да различи лицата на приближаващите се ездачи, извика:

— Те са, емир, те са! Онзи дето препуска начело е Хуман бен Джихал, шейхът на арабите хадеш.

— Добре ли го познаваш?

— Да.

— Тогава шейхът на Мангашания ни е излъгал, понеже тези мъже не бяха сред нападателите при Кубет ал Ислам.

— Какво? Как? Не са ли тези?

— Не.

— Тогава нека Аллах прокълне лъжеца! Ще заповядам да го накажат.

Четиримата араби от племето хадеш се приближиха и ни поздравиха. След като предводителят им се осведоми за причината и целта на пътуването ни, сметнах че ще е най-разумно да му кажа истината. Вярно че и той приличаше на истински бандит, но всички тамошни бедуини са си повече или по-малко разбойници.

— Аллах у’Аллах! — засмя се той, след като ме изслуша. — Не ви се сърдя, че сте ме взели за онзи мерзавец, но те уверявам, че аз щях по-добре да си свърша работата. Но много ми се иска да разбера с кого ме бъркате. Няма ли да ми го опишеш?

Изпълних желанието му. Щом споменах за двата белега, той възкликна:

— Машаллах! И се спускаха косо през челото му от дясно на ляво, така ли?

— Да.

— Само той ли имаше такива белези?

— Не. Всичките му хора ги имаха.

— Тогава знам кой е той!

— Е, кой е? — попитах изпълнен с голямо напрежение.

— Той е… но чакай! — прекъсна го шейхът на хадешите, а по лицето му се изписа дебнещ израз. — Ще го преследвате ли?

— Да.

— И ако е необходимо ще стигнете чак до неговото село?

— Сигурно!

— Тогава ми обещай нещо!

— Какво?

— Че ще яздите по пътя който ви опиша.

— Не мога да ти обещая, защото е възможно пътем непредвидени обстоятелства да ме принудят да се отклоня от поетата вече посока.

Но ето че в този момент шейхът на мунтафиките Абд ал Кахир бързо се намеси:

— Откажеш ли да му дадеш това обещание, ние нищо няма да научим. Ето защо аз го давам вместо теб.

— Добре, но ще държа да изпълниш думата си! — каза шейхът на племето хадеш. — Впрочем не е нужно да го следвате по петите, защото ако тръгнете с мен за Уади Башам, там ще ви падне в ръцете. Аз също имам към него кръвно отмъщение. Нашите две племена са във вражда. Ей сега бях там и се погрижих да ми влезе в капана. Научих, че е тръгнал за Басра и отидох до неговия дуар, за да му изиграя един номер. Не е необходимо да ви обяснявам какво съм му подготвил, но много лесно можете да осуетите плановете ми, ако не тръгнете по пътя, който ще ви опиша. Съвсем сигурно знам, че щом се върне от Басра, той незабавно ще потегли на поход срещу мен. Това не е никой друг освен Абд ал Бир, шейхът на племето малик бен хандхала от Уади аш Шагина.

— Аллах у’Аллах! Възможно е, да, вярвам го! А сега вече знам защо шейхът на Мангашания ни е излъгал. Та той е негов съплеменник! В Мангашания живеят бени мазините, които се числят към голямото племе на тамимите, а малкото племе малик бен хандхала също спада към тях. Убиецът се е доверил на шейха.

— Прав си. Уверявам те, че търсеният от вас разбойник наистина е този Абд ал Бир. Кълна ти се в Корана.

— Тогава трябва да го преследваме.

— Не предпочитате ли да го изчакате при мен в моето уади [21]? Той сигурно ще дойде.

— Не. Нямаме толкова време.

— Тогава се върнете до вашия бивак, където нощувахте и от там тръгнете по следите му. Несъмнено той ще използва пътя за Уасит чак до Дзул Ошар, а после ще продължи към Мека. Имаш ли нещо против?

— Не, обещавам ти така да постъпим. Това е и най-краткият път до неговото село.

Не споделях мнението на Абд ал Кахир, но си запазих правото да говоря по-късно. Разменихме още няколко думи на учтивост, а после се разделихме, което ще рече че ние се върнахме откъдето бяхме дошли, докато Хумам бен Джихал и тримата хадеши останаха на мястото си, за да се уверят дали наистина ще спазим даденото обещание. Често аз скришом хвърлях по някой поглед назад, за да ги наблюдавам. Веднага щом се отдалечихме толкова, че да не могат да ни виждат, аз се отбих вдясно от пътя.

— Какво правиш? — попита Абд ал Кахир. — Яздиш в погрешна посока.

— Яздя много правилно.

— Но така ще заобикаляме.

— Напротив. Враговете ни са поели на югозапад, а ние яздихме досега право на юг. Е, как тогава ще ги догоним?

— Ще тръгнем по петите им едва от нашия последен бивак!

— Но нали ще изгубим в заобикаляне повече от един ден.

— Обаче така обещах.

— Аз не съм обещавал. Цялата работа не е кой знае колко важна за теб и ако не спазиш толкова прибързано даденото си обещание, няма да извършиш голям грях. Но ако смяташ да удържиш дадената дума, аз нямам нищо против, продължавай в същата посока! Аз нищо не съм обещавал и няма да тръгна по заобиколен път, защото искам да догоня негодниците преди още да са стигнали селото си. Доберат ли се веднъж дотам, ще е по-опасно да ги спипаме. Освен това поведението на шейха на хадешите ми се струва подозрително. Направил е нещо, което ние не бива да узнаем, а подобни потайни действия никога не оставям неизяснени. Винаги искам да знам как стоят нещата.

Продължих в новата посока. Халеф, Омар и хадедихните ме последваха, а след малко, когато видяха, че не се връщаме, и ментафиките поеха подир нас. Какво ли ме засягаше лекомисленото обещание на шейха им! Аз трябваше да се съобразявам с нашия план, а не със съмнителното желание на Хумам бен Джихал.

И тъй, отправихме се на югозапад и скоро се натъкнахме на търсените дири. Следвахме ги чак до свечеряване без да се случи нещо особено. Местностите бяха извънредно скучни и пусти, а водата ни беше на привършване. Аз обаче нямах намерение да яздя на юг право към пътя за Уасит, защото това означаваше да заобикаляме, а и тъкмо там живееха няколко по-малки подразделения на племето тамими. Естествено те щяха да вземат страната на Абд ал Бир, който сигурно ги беше предупредил, че е възможно да се появим. Там едва ли можехме да сме сигурни за живота си. По-нататък по този път се срещаха и араби от други племена, които заслужаваха повече доверие. Ето защо пришпорихме конете си до предела на възможностите им, та да изминем по-голямо разстояние, и в резултат на това привечер не само животните, но и хората бяха извънредно много изморени. Всички бързо заспахме, естествено, с изключение на постовете. След последния горчив опит Абд ал Кахир не смяташе вече за излишно да поставяме стражи.

И този път пак бях скоро събуден и то отново от Омар бен Садек. Той разтърси ръката ми и за да не смути съня на другите, тихо ми каза:

— Сихди, я стани да чуеш какви са тези звуци! Никога досега не съм чувал животно с такъв глас.

Изпълних желанието му. Двамата се отдалечихме малко от лагера и напрегнахме слух. Наоколо се бе възцарила най-дълбока тишина, но скоро тя бе нарушена от някакъв особен звук, който не бях в състояние да определя. Не беше животински глас. След като се повтори няколко пъти, аз казах:

— Странно! Ако това не са викове на малко дете, тогава не знам какво друго би могло да бъде. Не е чакал или фенек [22], а за хиена да не говорим. Нека бавно се приближим!

Продължихме по-нататък и колкото повече напредвахме, толкова по-ясни ставаха звуците. После различихме двете срички зар — ка, викани от жален детски глас. Зарка е женската форма на арабската дума асрак, което означава синьо. Навярно в случая ставаше въпрос за името на някоя жена или девойка. Но само дете тук в пустинята? Невъзможно! Сигурно при него имаше и други хора и трябваше да сме предпазливи. Продължихме да се промъкваме все по-близо и по-близо, докато най-сетне за наше смайване видяхме, че детето действително лежеше съвсем само върху пясъка. Но това можеше да е капан и ето защо реших първо най-внимателно да претърся околността.

Обиколката ми продължи доста, а когато приключи и се върнах при Омар, той седеше на земята с детето на ръце. То беше обвило врата му с ръчички и спеше.

— Шшшт, сихди, да не го събудиш! — прошепна той. — То спи. Хайде да се връщаме, но тихо, съвсем тихо.

Той бавно се изправи на крака, за да не би с някое рязко движение да събуди детето и го занесе в бивака ни. Там Омар седна на земята и през цялата нощ остана съвсем неподвижен, той, суровият бедуин, когото съм виждал само понякога да се разнежва към жена си. Последната стража ми се падна на мен, тъй че на зазоряване видях трогателната всеотдайност, която Омар проявяваше към намереното дете. То беше момченце.

Ето че то се размърда и все още сънено взе да повтаря името Зарка. После отвори очи, но какви очи имаше само! Бяха сини, почти небесносини, ако изобщо има небесносини очи, защото небесносиният цвят на очите е само измислица на поетите. Арабското момченце с небесносини очи! От изненада Омар силно възкликна и бе направо възхитен. Момченцето беше на около годинка и половина. Възклицанието на Омар събуди спящите хора, чието учудване също не беше малко. Но детето се изплаши от тях и потърси закрилата на Омар като отново се вкопчи в него и пак завика своята Зарка. Дадохме му да пие вода и да изяде няколко меки фурми. После то се успокои.

Но какво да го правим? Навярно беше невъзможно да го вземем с нас, но пък още по-малко можехме да го оставим тук в пустинята. Най-близкото населено място беше Ал Ахадид на пътя за Уасит. Решихме да го занесем там, понеже предполагахме че е от споменатото село. Това ни принуждаваше да се отклоним от пътя си, но нямаше как. Яхнахме конете и се отправихме към Ал Ахадид. Детето се боеше от всички ни и щом някой от нас се приближеше до него, то се разплакваше. Ала към добрия Омар проявяваше напълно необяснима нежност, която го правеше много щастлив. Той го държеше пред себе си на коня и се грижеше за него с такова внимание, което изобщо не бях очаквал от суровия воин.

— Сихди — каза ми той, — това е страшно мило детенце. Кълна се в Аллаха, че ще го върна на баща му.

— Ами ако не го открием?

— Тогава ще го взема с мен и ще го занеса на Захама, жената на моята любов, която ще бъде очарована от него.

Привързаността на Омар към момчето нарастваше с всяка изминала минута и когато привечер се озовахме близо до Ал Ахадид, той каза:

— Иска ми се изобщо да не намерим родителите му. Виж само как ми дърпа брадата и как се смее! Но въпреки всичко ще им го дам ако ще да живеят и двойно по-далеч. Кълна се в Аллаха, че ще им върна изгубеното щастие!

Той не подозираше какви последствия щеше да има тази клетва.

Тъй като жителите на Ал Ахадид не бяха тамими ние нямаше от какво да се боим и влязохме в селото. Но напразно разпитвахме. Никой не познаваше момченцето, никой не знаеше нейде в съседските дуари някои родители да са си изгубили детето. Предложих да оставим момчето тук. То сигурно щеше да ни пречи, а жителите на селото все някак можеха да открият произхода му. Обаче Омар се противопостави:

— Не, сихди! Аз го намерих и ако не открием родителите му то ще стане мое дете. Да го кръстя ли Зарка?

— Но това е женско име.

— Е добре, тогава ще го нарека Лакит [23]. Няма по-подходящо име за него.