Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

ПРОЛОГРим, Италия — Понти. 8 август 1967

През петте години служба при отец Франческо Америго Понти беше получавал множество странни и тайнствени задачи. Но нито една не можеше да се сравни с последната.

Първо, йезуитът се бе сдобил със специални пропуски, така че Америго можеше да работи в Папската Академия на науките — малко чудо, като се имаше предвид огромната мрежа на ватиканската бюрокрация. Ала още по-удивителна демонстрация на власт и влияние беше фактът, че отец Франческо му бе дал и специална значка за самоличност със снимка, според която Америго Понти беше член на Папската специална комисия.

Всички в Рим се чудеха каква е тази комисия и защо е толкова „специална“? Къде бяха членовете й? Слуховете, които обикновено обикаляха Свещения град, пазеха учудващо мълчание по този въпрос.

Тази сутрин Комисията се готвеше да започне работа — каквато и да бе тя — в приземните етажи на Папската Академия на науките.

А енергичният млад йезуит Америго Понти държеше ключа към загадката. Щеше да научи всичко за мистериозната комисия. За пореден път Америго остана поразен от властта и влиянието на отец Франческо — човек, още ненавършил четирийсет години.

Инструкциите на отец Франческо бяха ясни — да слезе с асансьора до мазето, да покаже на пазача снимката на значката си за самоличност и да влезе в най-близката тоалетна, където да отвори плика с последните указания.

Докато чакаше асансьора, около него се събраха други правителствени служители. Никой не подозираше, че Понти изпълнява тайна мисия за йезуитите! Изпитваше гордост при самата мисъл за това.

Завършил бе семинарията само преди пет години, а вече беше един от най-доверените воини на братството.

Вратите на асансьора се отвориха и той влезе вътре заедно с неколцина мъже — всички със значки като неговата. Опитваше се да изглежда спокоен и безразличен, но сърцето му туптеше лудешки. „Това е най-важната задача в живота ти — беше му казал отец Франческо. — Не бива да се провалиш.“ И той щеше да успее. На всяка цена.

След проверката, която мина без проблеми, Америго тръгна по главния коридор. Покрай него бързаха служители от Комисията. Всички изглеждаха запознати с огромния лабиринт от коридори на този етаж от Академията — част, скрита от погледите на туристите. Америго вървеше напред твърдо и уверено, сякаш и той познаваше добре разположението.

Вътрешно обаче безпокойството му нарастваше, защото не намираше тоалетна. На всяка врата имаше номер и буква. Дали нямаше някакъв код, който не му бяха казали?

Не, слава Богу. Вдясно съзря врата, на която пишеше „Тоалетна“.

Избра най-отдалечената от входа кабина и бързо извади от джоба си тежкия плик. Счупи личния восъчен печат на отец Франческо и видя един-единствен лист хартия с прикрепен към него ключ.

„Господи! — повтаряше непрекъснато той, докато четеше заповедите, — Невероятно!“

Но въпреки всичко трябваше да повярва… и да ги изпълни, запомни всяка дума, прибра ключа и пусна листа в тоалетната чиния. Той момен тално се разложи при допира с водата.

Излезе и тръгна по главния коридор към упоменатото място. Никой не му обърна внимание, докато търсеше стая 009-С. Намери я, извади ключа и го пъхна в ключалката. Щеше да се получи много тъпо, ако не станеше.

Затаи дъх и превъртя ключа.

Ключалката щракна и той неволно въздъхна. Влезе и бързо затвори вратата. Стаята беше обзаведена като лаборатория и навсякъде имаше колби, епруветки и електронни уреди. В средата, на една маса, стоеше голяма стъкленица. Вътре беше целта на мисията му.

„Santa sindone“ — помисли той. Прекръсти се и се приближи до масата. Работи бързо и сръчно и свърши за петнайсет минути.

Вечерта Америго седеше до барчето на едно заведение в центъра на туристическия район, пиеше кока-кола и се правеше на редовен посетител. Музиката беше силна, проблясваха разноцветни светлини, а жените в къси поли и с дълги прави коси изглеждаха по-предизвикателни от всякога. Беше му неудобно дори да седи в такова място. Не беше подходящо за един Христов воин.

Не можеше да повярва, че отец Франческо бе избрал за среща подобно разпътно заведение.

След малко отец Франческо дойде, при това в цивилни дрехи. Америго никога не го беше виждал в друго облекло освен духовническото и се изуми. Наставникът му беше висок и слаб мъж на трийсет и няколко години — твърде млад, за да бъде толкова влиятелен. Но беше.

— Добър вечер, отче. Изглеждаш… различен.

Свещеникът се усмихна мрачно.

— Носиш ли го?

— Да, отче.

— Имаше ли някакви неприятности? Видя ли те някой?

— Беше лесно! Точно, както обеща. Никой не се усъмни, уверявам те — гордо съобщи за успеха си Понти. Барманът се приближи до тях, но йезуитът го отпрати и каза само:

— Е?

— Какво, отче?

— Няма ли да ми го дадеш? Гласът на свещеника беше суров и студен, а погледът безмилостен.

Америго се изчерви, бръкна в джоба си и подаде на отец Франческо стъклено шишенце. Йезуитът го пъхна в джоба си, без да го погледне.

— Спази ли точно процедурата?

— Разбира се, отче.

И си сигурен, че си взел онова, което исках?

— Залагам живота си.

— Да, естествено — усмихна се свещеникът и огледа клуба.

— Много добре, Америго. Както обикновено, се справи отлично. Хайде, да се махнем от това неприятно място.

На улицата чакаше черен мерцедес. Отец Франческо отвори задната врата и направи знак на Америго.

— Качи се, сине. Тази вечер може да се повозиш с мен.

Америго, изпълнен с гордост и почит, се намести на задната седалка.

Шефът наистина беше доволен от работата му. Отец Франческо седна отпред, до шофьора. Америго се разположи на меката кожа и изведнъж забеляза, че в колата има още някой — мустакат мъж в черен костюм и католическа якичка.

— Америго, това е моят приятел отец Масериа.

— Добър вечер, отче.

— Сбогом, сине — усмихна се Масериа, бръкна в джоба си и извади пистолет.

— Отче, защо…

Чу се само леко свистене и куршумът прониза Америго между очите.

— Бързо — каза отец Франческо на шофьора.

— Към доковете. Там ще го оставим.

Шофьорът кимна и натисна газта.

Бруклин, Ню Йорк — Каренца. 15 август 1998

Отец Питър Каренца стана рано, за да се разходи из Бей Ридж, докато температурата бе все още поносима. Не обичаше горещините.

Както обикновено се отби при Къртис, за да купи „Дейли Нюз“.

Видеха ли младия мъж, облечен във фланелка и спортни шорти, пришълците в този квартал никога не биха предположили, че е свещеник. Слабото атлетично тяло на Питър беше създадено за спорт. Само енориаршите му знаеха, че е падре.

— Добро утро, отче — поздрави го Хенри Къртис — нисък набит човек с грижливо оформена брада, който приличаше на Хенри VIII. — Много ти благодаря за вчера.

— Дребна работа, Хенри — усмихна се Питър.

— За теб може да е така — възрази продавачът, — но един ден и аз да реша да отида до Джърси, а Джийни да падне и да си удари коляното.

Направиха й шестнайсет шева.

Как се чувства днес? — попита Питър и се наведе да вземе вестник.

— 1Це се оправи. Но само защото си я закарал бързо до болницата отче.

Искам да знаеш, че появата ти е най-хубавото нещо, което се е случвало в този квартал.

Питър усети, че се изчервява.

— Няма нищо, Хенри. Аз само изпълних дълга си.

— Може и да е така, но все пак държим да знаеш колко те ценим.

Питър се подсмихна притеснен, но му беше приятно, че хората го приемат радушно. Искрено обичаше да им помага и да работи с тях и мислеше, че това е най-важното в дейността на енорийския свещеник.

Отец Собески го бе предупредил да не се раздава толкова много, но Питър с радост вършеше и допълнителна работа.

Енорията му се намираше на север от Веразано Бридж и представляваше смесица от всякакви националности, възрасти, цветове и доходи, но той я харесваше и такава. Енориашите го приеха бързо и изглежда, му имаха доверие. Често обсъждаха красотата му и звучния му глас. Много пъти наставникът му бе казвал, че е роден за църковен водач и призванието му е в архиепископската епархия в Ню Йорк.

Питър пъхна вестника под мишница и затича, както всяка сутрин.

Имаше петнайсет минути, за да стигне до игрището в Дайкър Бийч Парк, където тренираше един ученически отбор по бейзбол.

След два часа Питър дотича обратно до пасторското си жилище, взе набързо душ, хапна и седна да гледа играта на „Янките“, преди да се приготви за съботната вечерна литургия.

Правилникът беше променен и задължителната неделна литургия можеше да бъде заменена със съботна. Енориаршите от Бей Ридж започнаха да свикват с новия ред. В началото по-консервативните и по-възрастните продължиха с неделния ритуал, като явно смятаха съботната литургия за неприемлива.

За да привлече вниманието им, пастор Собески започна да отслужва вечерни литургии в събота заедно с отец Каренца, чиято магнетична личност и достъпни проповеди привличаха все повече хора. Питър не искаше да се гордее или хвали, но знаеше, че този ход е голям успех, защото виждаше, че старата каменна църква е препълнена. Повечето енориарши идваха и в неделя сутринта, тъй като не можеха да скъсат със старите навици, но пък искаха да чуят и отец Каренца, така че ходеха на църква два пъти седмично. Питър съзнаваше, че това е мълчаливо признание за популярността му в енорията. Никога не говореше по този въпрос, но фактът си оставаше.

Разбира се, спомена за промените на приятеля си Дан Елингтън, йезуит, който преподаваше английски език и сравнителна литература във Фордам.

Вечерта застана пред насъбралото се множество, прочете откъс от Евангелието на Лука и се приготви да говори за приятелството. Макар че, преди да смени дрехите си, се беше изкъпал, вече се потеше под дебелите ленени и вълнени одежди. Навън въздухът трептеше от излъчва щата се от бетона и камъка топлина. През лятото Бруклин беше като тропи ческа гора. Потискащата жега и влажност създаваха задушаваща атмосфера.

Като капак на всичко, отец Собески бе съобщил на закуска, че клима тичната инсталация в църквата се е повредила. Въпреки че техниците щяха да направят всичко възможно, вероятно щяха да я поправят чак в понеделник.

Каренца никога не подготвяше проповедите си предварително, както правеха колегите му от „Свети Себастиан“. Дори отец Собески, проповедник от четирийсет години, още сядаше в края на седмицата и набелязваше изразите, които щеше да произнесе от амвона. Питър обаче имаше чувството, че говоренето по записки е фалшификация. Предпочиташе непосредствения подход и правеше проповедите си по-спонтанни, като случайно започнат разговор. Още в семинарията бе открил, че има дарбата да изнася импровизирани речи. Това му харесваше и явно допадаше на публиката.

Понякога, когато говореше от амвона, Питър имаше чувството, че е комедиант, който забавлява публиката, като представя живота си.

Преживяването беше главозамайващо и опияняващо — все едно вървеше по опънато въже. Мислите му хрумваха непринудено, на момента. През повечето време нямаше представа какво ще каже в следващия миг, но думите винаги идваха.

И тази вечер беше същото. Той се обърна към морето от лица и започна да говори за добродетелите на приятелството и любовта в най-чистия смисъл. Обедини мита за Дамон и Питий, епичните приключения на Роланд и Оливър и легендарната връзка между Артур и Ланселот, така че проповедта му да не прозвучи като назидателна лекция, а като чуден разказ. Преплитането на различни митични и литературни елементи в посланието му създаде прекрасен пищен гоблен — изпълнена със състрадание, любов и човешко разбирателство история. Когато завърши с Божиите слова, че няма по-голяма любов от тази на човек, готов да даде живота си за ближния, Питър долови вълнението на тълпата и едва овладяваното им желание да станат и да започнат да ръкопляскат.

Бе ги трогнал с думите и звучния си плътен глас. Беше ги хипнотизирал благодарение на особената си дарба. Докато стоеше пред тях и се радваше на този краткотраен миг, в който действително чувс тваше властта си над хората, той съзнаваше, че това му доставя удовол ствие. Не можеше да го превъзмогне, дори да беше гордост или грях. По късно щеше да поиска прошка от Бога. Завърши литургията и застана до вратата, за да спази старата традиция да изпрати енориашите си. Мнозина чакаха своя ред, за да разменят една-две думи с него, вместо да се забързат за вкъщи. Това беше още едно дребно, но очевидно доказателство за популярността му в „Свети Себастиан“. Една привлекателна жена изчака последна, хвана ръката му и каза:

— Извинявай отец Каренца, може ли да поговорим?

Маргарет Мърфи. Той я познаваше от родителските срещи в началното училище. Изглеждаше обезсърчена, дори уплашена, като птиче, паднало от гнездото.

— Сега ли?

— Не искам да ти се натрапвам, отче, но ако имаш няколко минути…

През седмицата нямах време, а е много важно…

Питър долови болката в гласа й. Въпреки че му се искаше да се прибере, да изпие една студена бира и да се поразсее час-два с някой филм по телевизията, знаеше, че първото му задължение е към тази жена, която се нуждаеше от помощ.

— Разбира се, госпожо Мърфи. Само минутка да се преоблека.

Когато се прибра, отвори хладилника, но там имаше само няколко кутии диетична пепси-кола. Поклати глава и се усмихна. Винаги ставаше така.

Обаче наистина му се пиеше една студена тъмна бира. Все още имаше достатъчно време да изтича до кварталния магазин на 90-а улица, преди да започне филмът по телевизията. Бързо нахлузи спортните шорти и високите до глезените маратонки и се втурна по стълбите. Вече притъмняваше. От отворените прозорци долиташе рок-музика, плачеха бебета, боботеха телевизори. Приятен шум, звуци на квартал, изпълнен с живот. Внезапно зад гърба му се чу глас: — Стой, копеле… — Някаква ръка се впи в рамото му и го завъртя. — — Давай парите!

Нападателят бе шестнайсетинагодишно чернокожо момче с кърпа на главата и златен зъб. Под тънкия зелен анцуг се виждаха очертанията на мускулесто тяло. Блясъкът в очите му говореше за помрачен от наркотици разсъдък. Момчето насочи към лицето на Питър малокалибрен пистолет и го дръпна в тъмната пряка.

— Изпразни джобовете — рече хлапето. Усмихваше и потрепваше конвулсивно. Изглеждаше неуравновесено.

Мракът се сгъстяваше, но Питър ясно виждаше пистолета. Дулото му се струваше огромно и черно. Все едно се взираше в бездънна яма — паднеш ли в нея, няма оцеляване. Питър бръкна в чантичката си и извади ключовете и двете банкноти.

— Това е всичко, което имам. Вземи ги.

Момчето грабна парите с бързината на хищник. Пистолетът се заклати и потрепери в ръката му, но остана насочен към Питър. Свещеникът искаше да направи нещо да скочи или да побегне, ала сякаш се беше сраснал с тротоара.

Усмивката на момчето се превърна в гневна гримаса.

— Само двайсет долара? Къде са останалите мангизи?

— Съжалявам, но имам само толкова. Честна дума.

— Дрън-дрън! Имаш кинти в обувките, човече! Я ги събуй!

— Моля те, нямам повече. Защо не…

— Сваляй обувките, задник! — изкрещя хлапето.

Питър започна бавно да развързва маратонките си.

Никой ли не чуваше този клоун? Не виждаха ли какво става?

— Хайде, събувай ги!

— В тях няма нищо. Виж какво…

— Да те вземат дяволите! Сваляй и чорапите? Там си ги скрил. Но и в чорапите нямаше нищо.

— Будалкаш ме, копеле! Сега ще ти надупча задника — изкрещя момчето.

Питър се долепи до стената и усети нагорещените тухли през фланелката си.

— Моля те, вземи парите и…

— Майната ти! Ти си мъртъв!

Питър чу, че някой пронизително изкрещя „Не!“ и чак в следващия миг осъзна, че това е собственият му глас. Викът сякаш идваше от огромен тунел и отекващото ехо беше ужасяващо като черното дуло на пистолета. Мускулите на момчето се изопнаха. След секунда щеше да натисне спусъка и…

Питър инстинктивно вдигна ръце към лицето му.

Уличката се озари от ярка синкава светлина. Лицето на момчето — синьо-черна плът, блестяща от пот, с изцъклени от страх очи — започна да цвърчи и да се стапя.

Пистолетът падна от овъглената му ръка и изтрака на асфалта.

Въздухът се насити с неприятната миризма на озон и изгорена плът.

Онова, което преди няколко секунди беше човек, сега се превърна в димящ стълб мазен въглен. Стъписан, Питър се опита да осмисли станалото. Крадецът беше поразен от гръм. Но мълнията бе излязла от собствените му ръце…

Рим, Италия — сестра Етиен. 15 август 1998

Беше топло лятно утро. След оскъдната закуска в метоха „Сестрите на бедната Клариса“ се разрешаваше половин час уединен размисъл в градината. Сестра Етиен, слаба жилава жена на петдесет години, излезе от трапезарията и мина под каменния свод към вътрешния двор.

Четирите сгради образуваха голям четириъгълник, изпълнен със сенчести дъбове и нацъфтял кучешки дрян. Множество настлани с плочи пътеки, оградени с цветя и храсти, кръстосваха градината. Тежкият мирис на чемшир и млечка се смесваше с приятното ухание на бегонии, кученца и орлов нокът. Сестра Етиен обичаше градината и се чувстваше много спокойна по време на утринните си разходки сред лятната зеленина.

Беше прекарала в метоха почти целия си живот. Напускала го бе само два пъти, откакто дойде тук на дванайсет години, но знаеше, че на света няма по-красиво място от манастирската градина. Рожденото и име беше Анджелина Петинаро, дъщеря на калабрийски рибар, който беше твърде беден, за да се грижи за седемте си деца, след като съпругата му почина от рак. За да улесни нещата, големият и брат отиде в италианската национална гвардия, а Анджелина стана монахиня.

Сестра Етиен се радваше на възможността да служи на Бога и бе убедена, че е показала безусловната си преданост към Църквата и вярата си в Божията воля — особено когато игуменката Викториана я бе избрала да работи с отец Франческо и кардинал Лареджа.

Игуменката се гордееше с нея. Веднъж неволно я чу как говори пред група посетители. Отличи сестра Етиен като една от най-всеотдайните монахини в Ордена.

Етиен спря пред розите и измъкна една нежна жълта пъпка от бодливите стебла и листата. Неочаквано цветът се откъсна, сякаш беше чакал да падне в ръката й. Тя го вдигна на утринната светлина и се взря в сложната му структура. Красотата на розата съдържаше всички доказателства, които и бяха необходими, за да се увери за сетен път в чудодейната сила и величието на Бога. Сестра Етиен често използваше подобни примери от природата, за да вдъхнови набожността и молитвите си.

Опита се да проследи извивките на листенцата. Все едно се взираше в триизмерна стереокартина, нарочно сътворено изображение за оптична измама. Образът се носеше пред очите й, сякаш се опитваше да се превърне в нещо друго. В следващия миг усети, че и става лошо — ужас но чувство за гадене. Главата й сякаш се разширяваше като балон, който всеки момент щеше да се спука. Усети, че пада, но всичко сякаш не се случваше с нея, а с някой друг. Какво й ставаше?

Опита се да стане, но не можеше да пази равновесие и нещо я държеше прикована към земята. В главата й отекна тих плач, който ставаше все по-силен и се превръщаше в монотонно бръмчене — хипнотичен звук, който притъпяваше всички други усещания. Сестра Етиен гледаше в унес дълбините на цвета. Бръмченето достигна нова висота — на света не съществуваше нищо друго освен розата и бръмченето в главата й.

Черепът й скоро щете да се взриви, а образът да се превърне в реалност.

Изведнъж до обонянието й достигна сладникавата и отвратителна миризма на гроб. Противна воня, краят на всичко, смрад на разложение и гниене. Мирисът на страха, отвращението и злото. В душата й зейна пропаст. Розата, градината и целият свят се разпръснаха във всички по соки със зашеметяваща скорост, а самата тя се понесе в празното простра нство в края на времето.

И в този миг я осени Видението. Събирайки се и придобивайки очертания, отделните части на образа се наредиха като в калейдоскоп. Етиен гледаше как ужасът се разгръща като цвета на черна роза.

Бруклин, Ню Йорк — Собески. 15 август 1998

Отец Собески никога не беше виждал отец Каренца толкова разстроен.

Бе имал работа с много свещеници, внезапно загубили вярата си, но инстинктът му подсказваше, че този път не става дума за това. След четирийсетгодишно проповядване човек усеща такива неща… Пък и му бяха казали да следи отблизо този свещеник, Каренца дойде в стаята му с желанието да разговарят, но още не бе проронил дума. Стоеше пред бюрото на Стан и се двоумеше, извърнал поглед встрани. Несъмнено беше много красив. Изящните му остри черти явно не пречеха на популярността му сред енориашите. Те обичаха приятната пленителната усмивка, която днес не красеше лицето му.

— Кажи ми — почна отец Каренца, — някога, виждал ли си… свещеник… който е убил човек?

— Питър! — ахна Собески. — Какво е станало?

— Мисля, че убих човек. При самоотбрана.

Отец Каренца се вторачи в ръцете си и бавно прикри лицето си с тях.

„Господи! Това е лудост“ — помисли Собески и каза:

— Искаш ли да се изповядаш?

Опитваше се да говори спокойно и професионално, ала треперещият му глас го издаде.

Питър бавно поклати глава.

— Не.

— Тогава какво? Слушам те…

Каренца погледна през прозореца, после отново към Собески.

— Може и да греша. Нека да ти разкажа.

Питър преглътна с усилие. Челото му беше обляно н пот.

— Искаш ли да пийнеш нещо, преди да започнеш? Имам бренди…

— Да, мисля, че ми е необходимо. Благодаря. Стан се приближи до малкия дъбов шкаф до телевизора, извади гарафа и две кристални чашки, напълни ги и подаде едната на младия свещеник.

Отец Каренца отпи внимателно и погледна Собески в очите.

— Питър — великодушно се усмихна Стан, — стига си го увъртал.

— Съжалявам — прекъсна го Каренца. — Повярвай ми, това е най-безумното нещо, което…

Собески се вгледа изпитателно в Каренца. Питър беше много развълнуван и уплашен и губеше самообладание. Затова му каза колкото можа по-спокойно:

— Сигурно не е чак толкова лошо.

— Не, отче. Ще помислиш, че съм се побъркал. Собески се опита да се усмихне.

— Няма. Довери ми се, Питър. И, за Бога, няма ли най-после да ми кажеш какво се е случило?

Заеквайки, Питър му разказа как бил тръгнал до кварталния магазин, за опита за грабеж и за… бедствието.

Когато свърши, изглеждаше изчерпан и смазан. Дишаше тежко. Собески се чувстваше странно вцепенен. — Казваш, че било като… синкав огън, така ли? Питър кимна.

— Сигурно го е поразил гръм. Казват, че светкавиците правят странни неща…

Питър се намръщи и поклати глава.

— А може ли да излизат от ръцете ти?

Стан отмести поглед. Младият свещеник — несъмнено вярваше на историята си, а ако се съдеше по очевидното му вълнение, не можеше да става и дума за измама.

— Кажи ми, Питър… Тялото още ли е там?

Отец Каренца бавно разтри слепоочията си. Беше затворил очи.

— Не знам. Трябва да е там. Аз се паникьосах и побегнах. Трябваше незабавно да разговарям с някого.

— Може би трябва да отидем там… — предложи Собески. Питър го изгледа гневно.

— В уличката ли?

— Да.

— Господи, не знам дали ще мога — въздъхна Питър.

— Най-добре ще е, казвам ти. Това беше единственият начин да провери случилото се. Не изпитваше кой знае какво желание, но се налагаше. Шефове те му щяха да искат доказателство.

— Какво е било, отче? Някакво чудо ли?

Стан не беше сигурен дали има отговор, но трябваше да каже нещо, каквото и да е.

Отче, неведоми са пътищата Божии. Но ако Той те е избрал да станеш очевидец или да извършиш чудо, макар и да не ни харесва и дори да е ужас но, ти трябва да понесеш и да приемеш онова, което Господ иска от теб. Та кава е Божията воля и ако е необходимо, трябва да я носиш като жесток кръст до края на живота си.

— Но защо?

— Питър, ако наистина е станало така…

— Какво означава „ако“? Още ли не ми вярваш? Каренца-блъсна стола си и тръгна към вратата.

— Отче, къде отиваш?

— Нали искаше да видиш доказателство? Добре тогава, да вървим.

Веднага!

„Господ да ми е на помощ — помисли Стан. — Господ да е на помощ на всички.“

Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 15 август 1998

Как беше онази стара песен?

„Пак е събота вечер и си нямам никого, но поне имам нари, току-що ми платиха…“

Е, поне първото беше истина. Работата през почивните дни беше станала неотменна част от професията й и Марион Уиндзор все нямаше свободно време за срещи. Що се отнасяше до парите, тя вечно искаше на заем в дните преди заплата. Макар че като телевизионна журналистка и плащаха добре, Марион имаше много разноски, защото не беше омъжена и живееше в Манхатън.

В момента караше към полицейския участък на Четвърто авеню в Бей Ридж. Беше на трийсет години и знаеше, че наближава възрастта, когато ходовете в кариерата й са от съдбоносно значение. Всеки местен репортер искаше да работи в някой от националните телевизионни канали или в кабелната мрежа. От началото на десетилетието новинарският профил в кабелните телевизии се разрастваше. Все още не беше на нивото на националните новини, но пък те бяха за цялата страна.

Харчеше доста и за да изглежда добре на екрана. Старите представи умираха трудно и въпреки че жените репортери преобладаваха, много малко от тях имаха бръчки или дефекти. Мъжете, разбира се, можеше да бъдат с посивели коси, плешиви, с пъпки или с увиснала гуша. Не бе ше справедливо, но такива бяха правилата на играта.

Марион знаеше, че е хубава и има големи шансове, ако телевизионните компании назначават само по красота. Обличаше се модно, но не екстравагантно. Чувстваше се удобно както в джинси, така и в костюм от „Сакс“. Кестенявите й коси и морскозелените й очи стопляха всеки телевизионен монитор, а алтовият й тембър притежавате точната комбинация от неподправен интерес и вещина. Започна работа в Дабъл Ю Пи Ай Екс преди пет години, стана популярна сред зрителите и си създаде репутация сред колегите. Шефовете й скоро разбраха, че пропиляват интелекта и находчивостта й, като я пращат да отразява шоу-програми или карнавали.

Странно, но Марион откри, че притежава дарбата да прониква под привидно гладката повърхност на събитията. Тя надзърташе в новината така, както часовникар отваря стар часовник, за да види механизма му.

Направи пробив, когато й се предостави възможност да разследва една измама, в която бяха замесени градски търговци на недвижими имоти и подставени лица. Първоначалният й репортаж доведе до едноседмична задача, която разкри корупция в други тъмни ъгли на градската управа.

Номинираха я за няколко награди и макар че не спечели нито една от тях, Марион знаеше, че си е създала име в бранша. Занимаваше се предимно с Бруклин. Съсредоточи се върху криминалните истории, които изобилстваха в този район, и скоро стана редовен посетител в бруклинските полицейски участъци. Създаде си име на справедлив и честен репортер и мнозина от ченгетата не се страхуваха да и казват неща, необходими и да придаде на предаванията си задълбоченост и достоверност. Тя паркира маздата си зад 72-ри полицейски участък, взе видеокамерата, нагласи нивото на звука на прикрепения към дрехата и микрофон и тръгна през фоайето, което както всяка събота вечер беше пълно с всевъзможни типове. Сто двайсет и пет килограмовият Фреди Байндърман я чакаше на бюрото си.

— Здрасти, Фреди, какво имаш за мен? Фреди премести огромния вани лов шейк в другия край на бюрото в глуповат опит да го скрие.

— Ей, Марион, много си хубава тази вечер…

— О, благодаря — отговори тя, като се опита да прикрие нетърпението си, — Все пак кажи ми какво е станало.

Преди двайсет минути Байндърман й се беше обадил, че има интересна информация. Не пожела да й съобщи подробностите — освен че историята била „доста странна“, и любопитството й беше разпалено до крайна степен.

Ненамаляващата любов на Фреди към нея само усложняваше нещата.

На няколко пъти той събра достатъчно смелост, за да я покани да излязат, и тя прие веднъж, в началото на пролетта. Но това беше грешка. Фреди го прие като знак, че Марион иска романтична връзка, и и беше адски трудно да се измъкне от създалото се положение, без да разваля професионалното им приятелство. Фреди продължаваше да я гледа вторачено, после каза:

— Извинявай, Марион. — И и подаде някакъв адрес. — Пристигна точно преди да ти се обадя. Един малчуган се обади, че видял как обират някакъв мъж и крадецът бил поразен от мълния.

— Какво?

Тя погледна адреса. Лесно щеше да го намери.

— Полицията е на път за там. Чух ги да викат линейката. — Фреди пийна от ваниловия шейк. — Оня бил като препечена филийка, така каза хлапето…

Марион направи отвратена гримаса и изхвърча навън.

Метна се бързо в маздата и потегли към местопроизшествието. Дано да не беше закъсняла… Не, не беше. Линейката още не беше дошла — добър знак, що се отнасяше до Марион.

Видя един коленичил полицай, който покриваше с одеяло странна овъглена буца. Друго ченге говореше с едно десетинагодишно латиноамериканче. Марион включи видеокамерата и се заслуша в разпита през слушалките. Звукът не беше от най-добрите, но чуваше всяка дума.

— … Просто се разхождах, честна дума.

— Добре, хлапе. Кажи ми какво видя.

— Ами, беше вече тъмно. Чух, че някой вика, и се скрих.

— Защо?

— Много страшно викаше.

— И какво стана? Нали каза, че си видял всичко?

— Наистина видях. Скрих се зад онези боклуджийски кофи. Венера, така му викат в махалата, беше насочил пистолет срещу един мъж в спортни шорти и каза, че ще го застреля, ако не му даде парите си, но онзи нямаше и аз разбрах, че наистина ще го убие и… И изведнъж видях мълнии. Излизаха от ръцете му и… и Венера изчезна…

Момчето се взря в тухлената стена, сякаш отново виждаше сцената.

Нещо в гласа му накара Марион да му повярва. Работата й беше да разговаря с хората и тя се бе научила да познава кога лъжат и кога не.

Този малчуган казваше истината — поне онова, което беше видял.

Мълнии, а? Я стига глупости.

— Не са глупости, господине. Венера почна да пуши и после се сгромоляса.

— Добре, хлапе. Ще запиша това в доклада си…

Пристигна линейката. Вратите се отвориха и лекарят и санитарите се втурнаха към уличката.

— Господи, какво е това? — възкликна единият санитар, щом вдигнаха одеялото.

— Жертвата — отговори ченгето. — Мисля, че е ударен от гръм.

Лекарят, червенокос млад мъж, поклати глава.

Не съм сигурен. Виждал съм ударени от гръм, но нито един не изглеждаше така.

Марион дръпна настрана полицая, който бе разпитал момчето, изключи демонстративно камерата и попита:

— Все пак какво мислите, че е станало?

Той вдигна рамене.

— Нямам представа. Мислите ли, че е имало опит за кражба?

— Не знам. Само едно мога да ви кажа — от ръцете му със сигурност не са излезли мълнии.

Санитарите пренесоха покрай тях овъглената буца. Разнесе се миризма на изгоряла плът. Марион включи видиокамерата точно навреме, за да заснеме как качват носилката в линейката.

В кадър се появиха двама свещеници в дълги черни раса и бели католически якички. Единият беше над шейсетте а другият — широкоплещест, млад и красив.

— Закъсняхте за последното причастие, отци — рече шофьорът, докато се качваше в линейката.

— Чакай! — каза младият свещеник.

Изглеждаше разстроен. Но пък беше толкова красив… Какво можем да направим за вас отче — попита лекарят.

— Повикаха ни за помазване. Може ли да видим за миг жертвата?

Хората в линейката се спогледаха, после шофьорът слезе и отвори задната врата.

— Добре, отче, но няма да ви хареса.

Младият свещеник вдигна одеялото и показа останките на възрастния си колега. Размениха няколко думи, но Марион беше далеч и не чу нищо.

Зачуди се дали насочващият се микрофон няма да улови нещо. Младият свещеник измънка някаква молитва и прекръсти онова, което доскоро беше било човешко същество, Всичко продължи не повече от минута-две, но Марион забеляза колко е потресен възрастният свещеник. Ставаше нещо необикновено.

Линейката потегли. Двамата свещеници стояха и я гледаха, докато се скри зад ъгъла, после изчезнаха в мрака. Много странно.

Марион се обърна и изненадана видя, че очевидецът, латиноамериканчето, още стои в уличката. Гледаше я с някаква смесица от подозрение и възхищение.

— Здрасти — рече тя и включи видеокамерата.

— Виждал съм те по телевизията.

— Как се казваш? — усмихна се Марион и се приближи до него, снимайки с камерата.

— Естебан.

— Хубаво име — отбеляза тя и замълча, после добави: — Наистина ли видя онова, за което разказа на полицая?

Естебан кимна.

— Какво стана с човека, който пусна мълниите?

— Уплаши се и избяга.

— Аха. Марион понечи да изключи камерата.

— Но после се върна — продължи Естебан.

— Какво? Искаш да кажеш, че е бил тук? Кога?

Пулсът й се учести. Научила се бе да вярва на инстинкта и интуицията си.

— Точно преди да тръгне линейката. Видях го ей там.

— Но там имаше само двама свещеници. — Единият беше той. Младият.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Преоблякъл се е, но е той. Значи падрето вдигна ръце и — бум! — Венера стана на препечена филийка…

Бруклин, Ню Йорк — Каренца. 16 август 1998

Цял ден Питър се опитваше да изпълнява задълженията си и да не мисли за убийството. Но каквото и да правеше — независимо дали отслужваше литургия, пазаруваше или гледаше бейзбол, — мисълта за убийството непрекъснато го преследваше. Искаше му се да поговори с Даниел…

Отец Собески често казваше, че работата на свещеника е тежък кръст.

И имаше право… Питър полудяваше. Пък и Собески се държеше странно.

Откакто го бе завел при линейката, възрастният свещеник започна да го отбягва изобщо не полагаше усилия да му помогне да преживее тази безумна бъркотия. Сутринта бе казал на всички, че взима свободен ден, за да посети една монахиня, внезапно постъпила в болницата в Ню Хейвън.

Единственият човек, с когото Питър споделяше всичко, изглежда, го беше изоставил. Каренца не можеше да спи, да се храни и да се среща с хора. Не можеше дори да се моли, без да се разсейва от непрекъснато повтарящата се пред очите му сцена. Енориарщите мигновено забелязаха промяната в него и изненадата и стъписването в очите им го нараняваше. Това не можеше да продължава. Трябваше да разговаря с Даниел Елингтън колкото е възможно по-скоро. Непрекъснато го търсеше в кабинета му, но не успяваше да го намери. Дан можеше да му помогне. Все по-трудно му беше да се моли — нещо, което беше неотмен на и успокояваща част от живота му. Изпитваше все по-голям страх, че този инцидент ще го отдалечи безвъзвратно от Бога и енориашите на „Свети Себастиан“.

Сигурно обезумяваше. Най-лошото, което можеше да направи в случая, беше да се усъмни в собствената си вяра или в Божията власт и мъдрост.

Посегна към телефона, за да опита за пореден път да се свърже с Дан.

— Тук е факултетът по английски език — отговори телефонния секретар.

— Работното ни време през лятото е от осем сутринта до четири следобед от понеделник до петък включително…

Питър затвори. Беше забравил, че е неделя и Даниел не е на работа. Набра домашния му номер и зачака.

— Да. Обажда се отец Елингтън…

— Здравей, Дан. Питър е.

Тонът на Елингтън мигновено стана по-радушен.

Бяха се запознали и сближили в семинарията и след като ги ръкоположиха, Питър прие назначението си в „Свети Себастиан“, а Даниел защити докторат при йезуитите и по-късно стана преподавател във Фордамския университет. Питър с изненада и задоволство научи, че приятелят му е в Ню Йорк, но за цяла година успяха да се видят само няколко пъти. И двамата бяха много заети и нямаха свободно време.

Питър харесваше Даниел, защото беше сериозен и честен. Беше интелигентен, задълбочен и чувствителен човек, и обожаваше книгите.

Ако не бе избрал свещеничеството, може би щеше да стане известен писател.

— Имам нужда от помощта ти, Дан — каза Питър прегракнало.

— Казвай. — В гласа на Даниел прозвуча загриженост и тревога.

— Стана нещо странно и ужасно, Дан. Искам да поговорим.

— Знаеш, че на мен можеш да кажеш всичко, Питър, Не е необходимо да си толкова загадъчен.

— Бих искал да ти кажа повече, но не мога. Не и по телефона.

— Да не си започнал да бълнуваш за ЦРУ или нещо подобно? Питър се опита да се изсмее, но безуспешно.

— Не, нищо подобно. Но ще е по-добре, ако разговаря ме на четири очи.

— Добре, кога да се видим? — попита Даниел.

Разбраха се и Питър затвори. Чувстваше се по-добре. Хубаво беше да знае, че може да разчита на Даниел на приятелство и съвет.

— … Не, не е трудно за вярване — каза Дан. — Щом казваш, че е станало, вярвам ти. Но какво ще правим сега? Нали това е следващият въпрос?

— Не става дума само, че убих човек, Дан… Начинът, по който го извърших…

— Знам…

— Не, не знаеш. Не си чувствал как силата излиза от теб… и поразява.

По новините казаха, че било някаква причудлива мълния, но аз знам по добре. Дан, какво става с мен? Изпитание на вярата ли е това? Мис лех, че Господ отдавна не прави такива неща.

— И аз. — Дан се усмихна и поклати глава. — Всъщност ние, последователите на свети Игнаций, се чудим дали изобщо ги е правил.

— Кажи ми какво да правя.

Дан запали цигара и бавно всмукна дима.

— Ами първото е да постъпиш като всеки йезуит.

— Какво? Да се напия ли?

— Чувството ти за хумор се възвръща. Това е добър знак. Не, имах предвид да проучиш как стоят нещата. Да прочетеш някаква литература по въпроса и да видиш дали нещо подобно се е случвало и преди. Мислиш ли, че ще помогне?

— Разбира се. Като начало. Едва ли ти си първият такъв случай.

Питър кимна. Приятелят му може би имаше право. Погледна часовника си и видя, че става късно. Следобед имаше тренировка с бейзболния отбор. Стана и протегна ръка на Дан. Благодаря, че ме изслуша.

— Нали така ни казваха в семинарията — „Бъди добър — слушател и ще станеш добър свещеник“.

Каренца излезе на пресечката на Уебстър Авеню и Фордам Роуд и зачака такси. Чудеше се какво да направи. Собески явно нямаше да му помогне.

Слава Богу, че имаше приятел като Дан Елингтън, инак трябваше да си запише час при психиатъра. На Дан можеше да има пълно доверие.

Ватикана — Лареджа. 17 август 1998

Не особено внушителния кабинет на кардинал Паоло Лареджа председател на „Отдел кадри“ в Курията, папския двор се намираше почти в центъра на бюрократичния лабириринт на Говернаторе, най-голямата правителствена административна сграда във Ватикана. Името Курия загатваше за нещо внушително и властно, но Лареджа знаеше, че това всъщност е само огромна държавна администрация, която затрупваше Ватикана с хартия и бюрокрация. Дългите ръце на Курията се простираха до всеки ъгъл на града — от икономическата дейност до издаването на вестници и швей царската гвардия.

Задачата на кардинал Лареджа беше да надзирава служителите миряни, които работеха за Римската епархия, и да се грижи да бъдат доволни — нелеко поръчение, като се имаше предвид галопиращата инфлация в Италия и относително мизерните заплати, предлагани от Курията.

Това обаче не означаваше, че Лареджа води същия спартански живот.

Кардиналът беше огромен мъж. Някои биха го определили като дебел, почти шишко. Угощенията на масата му бяха станали легендарни сред кардиналите. Той живееше охолно и защо не? Беше на седемдесет и две години, а с възрастта идват и някои привилегии във властта.

Вътрешният му телефон иззвъня и кардиналът вдигна слушалката.

— Търсят ви по линията на тайните служби — каза монотонният глас на секретаря му. — Кодово име Бронзини.

Кардиналът се усмихна. Бронзини! Каква изненада. От толкова години очакваше да го чуе.

Надигна огромното си туловище и се затътрузи към сложната електронна апаратура. Беше се държал настрана от модерната техника колкото бе възможно по-дълго, но началниците му признаха необходимостта Ватиканът да отговаря на изискванията на двайсет и първия век и той мълчаливо се примири с клавиатурата, мишката и периферните устройства.

След няколко вещи удара персоналният му монитор зачака кода и паролите. Сетне екранът примигна и се появи образът на възрастен човек о оредели бели коси и продълговато слабо лице. Мъжът носеше традиционната католическа якичка и черните одежди на енорийски свещеник. Не можа да скрие изненадата си, като видя пурпурната мантия на Лареджа.

— Извинявайте, кардинале — каза той притеснено. Казаха ми да се свържа с „Паоло“ по кодовата линия на епархията, в случай че… Ако знаех…

— Знам защо се обаждате — прекъсна го Лареджа. Вие сте отец Станислас Собески. Имате указания да наблюдавате Питър Каренца.

— Да, точно така — отговори свещеникът и лицето му се успокои.

Лареджа едва се владееше. Това ли беше моментът? Знакът, който чакаха?

— Кажете ми, отче, имаме ли знак?

Собески кимна и с няколко сбити и явно предварително репетирани изречения разказа историята за крадеца и смъртта му.

— От ръцете му? — прошепна Лареджа. — Господи, не очаквах такова нещо…

Кардиналът замълча, за да поразсъждава върху подробностите на разказа. Дишането му стана по-тежко и го макара да почувства бремето на килограмите. Не искаше американецът да види нарастващото му безпокойство, но вероятно нямаше начин да го скрие. Пречистващ огън! От ръцете му!…

— Кажете ми — рече Лареджа, — как реагира Каренца, докато ви разказваше какво се е случило?

Собески преглътна.

— Беше потресен, което е разбираемо. Още е изумен от преживяното. Не знае как и защо може да се е случило. Аз също нямам представа, но вие явно знаете.

Паоло въздъхна и пренебрегна плахия опит на Собески да изтръгне информация.

— Кой няма да е потресен от подобно преживяване? Как е със здравето?

— Физически изглежда добре. Но психически мисля, че има проблеми да проумее факта, че е убил някого, при това по такъв начин.

Кардиналът кимна. Сега вече имаше много работа, налагаше се да се овладее и да запази спокойствие. Всичко трябваше да бъде точно според великия замисъл.

А местните власти? — попита Лареджа. — Разбраха ли какво се е случило?

— Полицията разследва случая, но… — Собески се усмихна и поклати глава.

— Кардинал Лареджа, това е Ню-Йорк хората тук умират по всяко време и по най-странни и загадъчни начини. Полицията не обърна особено внимание на тази смърт, повярвайте ми.

Паоло кимна и предпочете да не размишлява за града, който бе пренебрегнал такова чудо.

— А по — нататък, кардинале? — попита Собески. — Имате ли други указания за мен?

— Изпратете ми го. Незабавно.

— При вас ли? Във Ватикана?

— Да. Мястото му е сред нас.

— Но какво да му кажа? Как да го накарам да се съгласи?

Паоло махна с ръка.

— Кажете му, че Ватиканът е създал специална комисия за разследване на това свръхестествено явление. Кажете му каквото искате. Само го пратете тук, колкото се може по-скоро! Довиждане, отец Собески, ще се чуем пак.

Паоло натисна едно копче и образът на събеседника му изчезна.

Собески беше добър свещеник и се бе справил отлично. В днешно време нямаше достойна награда за такава преданост.

„Да — помисли си Паоло Лареджа, сирак, нараснал по доковете на Неапол. — Да, лоялността и доверието са дефицитни стоки.“

Стана с усилие, прокле дебелината си и се затътри към прозореца, който гледаше към Виа Дела Фондамента и задната част на базиликата „Свети Петър“.

Денят беше топъл и влажният дъх на лятото проникваше през щорите.

Туристите се мотаеха из тесните улички зад стената, а гълъбите пърхаха с криле и се караха кой да заеме най-удобната позиция на первазите и водоливниците.

Красив град. На кардинал Паоло Лареджа му беше трудно да го смята за свой. Отдавна се бе отказал от родното си място, не го беше споменавал пред никого и дори не си позволяваше да мисли за унизителния си произход.

И все пак дали той и другите постъпваха правилно? Паоло си припомни отдавнашните дни на своята младост…

Тогава не беше дебел. На четиринайсет години беше висок и с едър кокал, почти една глава над момчетата на неговата възраст. Беше избягал от сиропиталището и трета година се препитаваше по доковете.

Там беше адски мръсно. Болестите дебнеха навсякъде. Паоло с още едно момче живееше в някакъв изоставен склад. Прехранваха се с плодове и колбаси, откраднати от сергията на някой невнимателен продавач, и изхвърлени изгнили зеленчуци, от време на време отмъкваха портмонето на някой минувач, достатъчно глупав, за да се разхожда из джунглата около пристанището.

А нощем сбивания, пиянски оргии и кикотещи се, вонящи между бедрата жени.

Животът беше труден, но когато стана на седемнайсет години, Паоло вече беше мъж, як и едър. Мислеше, че е най-смелият, най-непреклонният и най-страховитият, но един моряк от турски кораб, който не хареса наперената му походка, го предизвика да се бият на живот и смърт.

Схватката се премести от мрачната кръчма на улиците, които бяха отрупани с боклуци и човешка утайка. Борбата кипя цяла нощ и продължи до зазоряване. Насъбра се огромна тълпа. Виковете и подстрекателствата се превърнаха в монотонно бръмчене, разпалвано от рома и опиума. Едва когато разбра, че или трябва да убие, или да бъде убит, в сърцето му нахлу страх.

Беше наранявал много хора, дори бе осакатил неколцина, но никога не бе убивал човек. И когато този момент дойде, той изкопчи ножа от ръката на турчина и опря острието му в хлъзгавото гърло на противника си. И разбра, че не може да убие така лесно.

Опита се да пробие лъсналата от пот кожа и да разсече вените и артериите, но вратът на турчина сякаш се бе превърнал в камък. Осъзна, че разумът и тялото му поставят граница, която не може да премине.

Турчинът лежеше в безсъзнание под него и докато тълпата ревеше като древните римляни за кръвта му, Паоло хвърли ножа в морето, изправи се и си тръгна.

Един свещеник, очевидец на инцидента, го настигна, а после му намери стая във францисканския манастир, където срещу труда си Паоло получаваше топла храна и покрив. Монашеският живот му допадна.

Върна се в училище и стана отличен ученик. Не се изненада, когато след няколко години получи призвание от Бога. Силата, хитростта и издръжливостта му послужиха добре в свещеничеството и той незабелязано, но целенасочено се издигна и накрая стана един от най-младите кардинали. Неотстъпчив, но справедлив, Паоло си спечели репутацията свободомислещ, което беше както ценно качество така и пречка по йерархическата стълба на римската религия.

Паоло Лареджа поклати глава. Ръцете му бяха облени в пот и леко трепереха от яркия спомен за схватката с турчина.

Защо ли се сещаше за такива неща сега, когато моментът беше почти настъпил?

Чакал го бе толкова дълго! А спомените — спомените бяха преживяване, но пък Господ му ги беше изпратил, за да не забравя, че е само човек, и да не си мисли, че е най-великият след Свети Петър.

Планът му обаче беше велик. Замисъл, който щеше да надмине всичко на света. Фактът, че именно той, Паоло Лареджа, го беше измислил, не беше от особено значение.

Трябваше да му се напомня, че е само инструмент в Божиите ръце.

Усърден. Способен. Горд, може би. Но в крайна сметка само изпълнител.

Манхатън, Ню Йорк — Уиндзор. 17 август 1998

Марион Уиндзор не знаеше дали с този репортаж ще направи кариера, но щеше да се опита.

Седеше в монтажното студио на Дабъл Ю Пи Ай Екс и преглеждаше материала със случая за мълнията. Макар да не беше електронен магьосник, тя се беше научила да борави с дигиталните уреди, които можеха да направят всичко с видеолентата. Можеше да забави кадрите, да увеличи дадено лице, да анализира гласовете и да пуска, превърта и повтаря записа, колкото пъти поиска.

Записът беше тъмен. Тя успя да го осветли и видя учудващо ясен образ на овъглен торс. Ръцете бяха изгорели, а главата се разпознаваше, само защото жълтеникавите зъби бяха оголени в ужасяваща усмивка. Марион включи звука.

„Виждал съм ударени от гръм, но нито един не изглеждаше така.“

Тя натисна едно копче и прослуша няколко пъти гласа на червенокосия медик.

Възможно ли беше в края на краищата да не става дума за мълния?

Действително ли малчуганът казваше истината?

Пусна разговора си с Естебан. Вгледа се в лицето на момчето и потърси онзи блясък в очите, едва забележимия тик, който издава лъжеца, човека, говорещ само за да покажат физиономията му по телевизията. Лицето на Естебан беше като отворена книга, в която се четеше благоговение, преклонение и страх. Хлапето не лъжеше. Изгле да лентата още няколко пъти и си отбеляза някои неща. Материалът още не беше цялостен разказ, но опитът и практиката й действаха автоматично.

Забави кадъра, когато се появиха двамата свещеници — възрастният, с оределите коси, и другият, прекалено красив за духовник. На лицето на възрастния се изписа ужас и отвращение, но младият остана твърд и сдържан, сякаш знаеше какво ще види. Той погледна възрастния си колега, каза нещо, сетне отново отмести очи към жертвата, прекръсти се и започна да се моли.

Марион нервно хапеше устни, докато превърташе лентата до мястото, където младият свещеник казваше нещо. Имаше шум. Тя се усмихна и пусна записа през филтриращата апаратура. Този път думите бяха по-силни и ясни, но все още неразбираеми. Тя усили звука няколко пъти и накрая се чу: „Видя ли, отче… Нали ти казах. Погледни го.“ Марион се облегна назад и се вторачи в застиналия израз на младия свещеник, обърнал се към колегата си. Тук ставаше нещо странно. Свещеникът беше свързан с инцидента. Пулсът й започна да бие учестено, когато надуши възможността да разкрие някаква загадка. Щеше да разнищи историята.

Нямаше да е толкова трудно да разбере кои са свещениците. По всяка вероятност бяха от квартала и като се поразровеше, щеше да ги намери.

Взе такси до областната болница и слезе в моргата. Посрещна я доктор Фриц Хюбер, неин познат от четири години, и я поведе по дългия мръсен коридор към кабинета си.

Съдебната патология беше мрачно и зловещо място. Сиво — зелените стени и мъртвешко кафеникавите плочки на пода й придаваха вид на подземен зат вор. Във въздуха се носеше остра миризма на химикали.

— Разследвам случая с поразения от мълния в Бей Ридж — каза Марион, щом влязоха.

— Възложиха го на доктор Холстайн — каза Фриц. — Но бях на аутопсията.

— Точно за това исках да те питам, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че не. Причината за смъртта не е мълния, нали?

— Откъде знаеш?

— Наречи го шесто чувство. Какво установи?

Фриц прокара пръсти през косата си.

— Ами, доктор Холстайн се усъмни, когато започна да реже. Хората, поразени от мълния или от силен електрически ток, получават лоши изгаряния, но те се ограничават до кожата. В случая обаче органите бяха сварени отвътре като в микровълнова фурна.

— А при ударените от гръм не е ли така?

— Не съм виждал подобно нещо. Разбира се, мълнията е странно явление и…

— Какво написа като официална причина за смъртта?

— Мълния — ухили се Фриц.

— Но защо? След като не мислиш така?

— Защото нямам представа какво друго може да бъде.

Марион се вторачи в него. — Фриц, не те ли измъчва любопитство?

— Естествено, че ме измъчва. Но за Бога, Марион, знаеш ли колко странни неща съм виждал през трийсет и пет годишната си практика? По дяволите, виждал съм смъртни случаи, причинени от всичко, като започнеш с автомат и стигнеш до четка за зъби. Много пъти съм се чудил.

— Но…

— Не можем да разгадаем всичко. Освен това тоя тип е имал криминално досие за изнасилване. Заслужил си го е.

— Чух, че го издирвали и за убийство и въоръжен грабеж. Освен това ония двама свещеници…

Ще ти издам една малка тайна — каза Фриц, все едно не я бе чул.

Когато станеш на моите години, ще започнеш да мислиш повече за пенсионирането, отколкото за работата си. Може и да не ти е приятно да го чуеш, но това е истината. А колкото до свещениците, провери в най-близката църква. Мисля, че е „Сан Себастиан“.

Той беше.

Стоеше на прага и я гледаше вторачено. Марион моментално запамети лицето му — дългите мигли и черните очи. Чертите му бяха средиземноморски, раменете му широки. Беше невероятно красив.

— Какво обичате? — попита той.

— Казвам се Марион Уиндзор. Журналистка от Дабъл Ю Пи Ай Екс.

Снощи ви заснех с видеокамерата на сцената с мълнията и искам да ви помоля да поговорим за колко минути.

Не беше съвсем сигурна, но преди да се усмихне, той като че ли за миг се напрегна.

— Разбира се. Заповядайте, влезте. Аз съм отец Каренца.

Италианец. Разбира се. С тази външност можеше да бъде прочут актьор.

Докато вървяха по коридора, тя се възползва от възможността да погледне в стаите на първия етаж и забеляза подбраните с вкус мебели, разпятията, портретите па Дева Мария и скулптурите. Отец Каренца я въведе в кабинета си, настани се зад малко бюро, скръсти ръце и се опита да изглежда спокоен. Не успя и Марион отново се зачуди дали наистина бе попаднала на нещо. Седна и се вторачи в него.

— С какво мога да ви помогна, мис Уиндзор?

— Отче, видях ви да давате последно причастие на жертвата. Познавахте ли момчето? Можете ли да ми кажете нещо за него?

— Не, не го познавах.

— Тогава какво правехте на местопроизшествието?

Той се размърда неспокойно и впери очи в някаква точка над главата й.

— Ами… разхождахме се с отец Собески, чухме за инцидента и отидохме там. Погдедна я за миг, сетне бързо отмести поглед. Явно не беше свикнал да говори такива дръзки лъжи. Марион извади видеокамерата си и попита:

— Имате ли нещо против, ако запиша разговора?

— Всъщност не съм сигурен каква е политиката на епархията относно тези неща. Пък и отец Собески в момента не е тук и…

Тя се усмихна и прибра камерата. — Няма проблеми, отче. Но искам да знам нещо. Едно момче каза, че е видяло как жертвата се опитва да ви ограби. В същата уличка. Вярно ли е това?

Той се смути за момент. Явно не знаеше какво да каже. Изглеждаше безпомощен и Марион го съжали. Не искаше да го притиска така, но беше научила, че директната конфронтация е най-добрият начин да се стигне до същината на въпроса.

Каренца се изкашля нервно и внезапно впери очи в нея.

— Да, вярно е. Бях там. Избягах…

Марион кимна. Изненада се, че той призна толкова лесно. Жителите на големия град не бяха толкова откровени и чистосърдечни.

Вероятно наивността или религиозното възпитание го правеха така различен.

Момчето каза и още нещо — тихо добави тя.

Трябваше да подходи към този въпрос деликатно.

На лицето му отново се изписа стрих.

— Така ли?

— Каза, че имало мълния и крадецът е бил убит. Вие сте го сторили.

— Но това е смешно, нали? — опита се да се усмихне отец Каренца.

— Не знам, отче. Виждала съм много странни неща в професията си…

Младият свещеник погледна часовника сии стана.

— Знаете ли, нямам повече време, мис Уиндзор. Трябва да ходя на родителека среща.

— Разбирам.

— Надявам се, че ви помогнах — неубедително каза той, докато я изпращаше до вратата.

— Да, отче. А аз се надявам, че въпросите ми не ви смутиха.

— Ограбвали ли са ви някога, мис Уиндзор?

Той спря и очите им се срещнаха, Погледът му я разтресе от глава та до петите.

Ватикана — Франческо. 17 август 1998

Телефонът иззвъня и отец Джовани Франческо отиде до бюрото и вдигна слушалката.

— Ало… — прошепна той. — Франческо е.

— Добър ден, отче. Обажда се Викториана…

Франческо реагира мълниеносно.

— Защо ме търсиш тук? Не искам да запишат разговора ни и да разберат, че поддържаме връзка.

Жената се прокашля.

— Съжалявам, Вани, но възникна нещо спешно. Става дума за Етиен.

Джовани стисна зъби. По дяволите тази жена! Да изтръгнеш информация от нея беше все едно да й извадиш зъб.

— Какво и е?

— Ами-отговори игуменкака, — получи… видение.

От най — ранните си години в католическата църква той беше чувал истории за избрани хора, обикновено силно набожни, които „имаха видение“. На све тски език това означаваше, че са получили специално послание от Бога — всъщност са видели нещо величаво и знаменателно. Беше чувал за стотици такива случаи. Все пак вече беше на седемдесет и една.

Той бръкна в джоба на расото си за цигара, но пакетът беше празен.

По дяволите! — Какво видение?

— Не знам — отговори игуменката. — Намерихме я в градината.

Отначало помислихме, че е получила някакъв пристъп. Сега е в лечебницата на метоха, но може скоро да я преместят в болница.

— В съзнание ли е?

— Не съвсем. Непрекъснато повтаря, че е видяла Господ и края на Света.

Джовани се усмихна самодоволно.

— Да, разбира се. Тя и хиляди други…

— Вани, забравяш за какво става дума тук.

Гласът на игуменката беше строг. Той въздъхна дълбоко.

— Добре, ще дойда да я видя. Може би ще ми каже нещо, което няма да сподели с друг.

— Ласкаеш се, отче.

— Ако не на мен, на кого тогава? Ще говоря и с Паоло.

— Добре. Ще чакам да ми се обадиш.

— Ще бъде скоро, сестро. Довиждане.

Франческо затвори и артритът прободе дясната му ръка. Една от цените, които плащаш, че не си умрял млад.

Стомахът му се бе свил. Вътре сякаш имаше кълбо, което растеше и пареше. Напоследък, станеше ли нещо необикновено, язвата му веднага започваше да изпраща предупредителни сигнали. По дяволите, започваше да се разпада.

Джовани взе една турска цигара от златната филигранна кутия на масата и я запали със запалката „Зипо“, която имаше от Втората световна война.

Добре, че Тарджено участваше във всичко това. Можеше да му се има доверие. Вероятно трябваше да го накара да разследва случая с монахинята.

Обади се на секретаря си, накара го да се свърже с Тарджено и да му каже да дойде в кабинета му колкото може по-бързо.

Всмукна бавно от цигарата, приближи се до прозореца и се загледа в клонящото на запад следобедно слънце. Топъл блясък танцуваше по червените керемидени покриви на Етиопския колеж зад Виале Дел Осерва торио. Кабинетът му в Говернорате беше в западната чист на масивна та сграда, откъдето се виждаше Светилището на Бога, летището за хеликоптери и част от Стената на Лъв IV. Обикновено наричаха този изглед „задния днор на Ватикана“ — по-непознатата за туристите и фото графите на картички част от града.

Джовани предпочиташе да е така. Издиша тънка струя, синкав дим и се замисли за последната новина.

И така, сестра Етиен бе имала видение. Франческо се бе държал спокойно с игуменката. Нямаше смисъл да я безпокои. Но дали това наистина беше Знакът? Досега не се беше случило нищо, макар и тримата да следяха внимателно. Но сега, наред с изумителното съобщение на Собески… Джовани се усмихна и отново дръпна от цигарата. Да, това беше Знакът, който чакаха. Официално Франческо не беше член на Курията. Титлата му в каталога за комисиите на Ватикана беше Префект по общественото благосъстояние, което означаваше, че работата му в Курията е да надзирава дейността на правителствените отдели, вариращи от Бюрото за туристическа информация до противопожарната охрана. За мнозина от държавните чиновници, за служителите в Курията и дори за някои от кардиналите Джовани беше само един зъбец в огромното колело на бюрокрацията. Освен това той беше и специалната връзка на папата с йезуитите.

Това означаваше, че е свързан с вътрешния кръг от ватикански властници, оглавявани от Светия отец. С течение на годините Франческо си бе създал връзки във всички организации, които някой ден можеше да му потрябват, и най-вече във, Ватиканската тайна служба.

Той се усмихна и угаси цигарата в златния пепелник.

Средностатистическият католик от улицата в който и да е град по света вероятно би се изсмял на идеята, че църквата му има тайна полиция, още повече и шпиони. Ала това беше истина. Ватиканската тайна служба обучаваше служителите си в построен преди шест века корсикански манастир, чиито монаси бяха специалисти в най-смъртоносните изкуства, а методите им бяха по-безпощадни от тези на ЦРУ, КГБ, МИ5 и дори на израелската Мосад. Създадена непосредствено след Втората световна война от Пий XII, Ватиканската тайна служба бе станала невероятно влиятелна в световната политика. През 1946 завербуваха Джовани заради огромния му опит като връзка с американското разузнаване. Той се усмихна при спомена за онези шеметни и изпълнени с приключения дни.

Светът би пребледнял, ако научеше някои от глобалните ходове на Ватиканската тайна служба.

Два от любимите му бяха убийствата на Франко и Брежнев. Нито испанците, нито руснаците заподозряха нещо. Уцелването на подходящия момент в случая с Франко беше от съдбоносно значение, а и при двете покушения моментът на действие беше точно подбран.

Телефонът изписука. Джовани вдигна слушалката и машинално запали нова цигара.

— Да?

— Тарджено ще бъде при вас всеки момент, отче.

— Благодаря, Спинели. Това е всичко.

Секретарят затвори и Джовани отново остана насаме с мислите си.

Тарджено.

Франческо изпитваше противоречиви чувства към него — любов и омраза, възхищение и страх. Тарджено си бе спечелил репутацията на човек, който с педантично настървение изпълнява всяка задача на Ватиканската тайна служба. Провалът беше станал анатема за него. Успяваше всеки път и го правеше с такава безмилостна решителност, че се бе превърнал в легенда сред агентите. Мнозина мислеха, че е луд, но всички го уважаваха. Повече то се страхуваха от Тарджено, но обичаха да работят с него, защото беше изключително способен, сериозен и чист. Имаше прозвище, отговарящо на тези му качества — Хирурга. Фактът, че Тарджено носеше петнайсет сантиметров стилет и можеше да борави с него с веща бързина и увереност, само подсилваше този му облик.

Опасен. Откачен, може би. Но въпреки това най-добрият.

Като по даден знак, вратата на кабинета се отвори и един висок широкоплещест мъж мина покрай Спинели и влезе, като затвори с трясък вратата след себе си. Типично за Тарджено, който винаги се държеше така, сякаш нямаше време и програмата му беше пренатоварена.

— Искал си да ме видиш — каза агентът с прекрасен баритон, който би могъл да принадлежи на някой говорител по радиото.

— Точно така. Седни, ако обичаш.

Тарджено остана прав пред бюрото. Беше облечен в моден черен костюм, бяла копринена риза и кафяво-черна вратовръзка. Косата му беше подстригана по последната европейска мода. Тъмнокафявите му очи биха скрити зад очила. Лицето на Тарджено нямаше възраст — човек би му дал от трийсет и пет до петдесет години, но излъчваше богат опит.

— Казах ти да седнеш — повтори Джовани и отново дръпна от цигарата.

— Предпочитам да стоя прав.

Франческо сви рамене.

— Както искаш.

— Тези цигари ще те убият. Знаеш това, нали?

— Още не са, а ги пуша от петдесет и пет години. Какво значение има на моята възраст? — Проверявах някои неща долу в компютърната зала, отче. Нали така поиска? — Негодник — помисли Джовани. — Нетърпелив. Нагъл. Но нямаше друг като него. — Често съм ти казвал, че един ден ще ми потрябват твоите умения и лоялност…

Тарджено кимна.

— И този ден най-после дойде — каза Джовани и тръгна към прозореца, като нарочно обърна гръб на агента — печеливша тактика, когато имаш работа с хора, от които искаш уважение.

— Вани, много съм зает — започна Тарджено.

Франческо се обърна с блеснали очи.

— Мислиш ли, че не го съзнавам? Знаеш, че имам известно влияние.

Освен това кардинал Масериа и неговата скъпоценна тайна служба ми дължат няколко услуги.

— Разбирам — спокойно каза Тарджено. — Какво искаш?

— В лечебницата на метоха „Бедната Клариса“ има една монахиня.

Имала е видение и искам да бъде под наблюдение. Да бъде разпитана.

Внимателно, разбира се. Нека да мисли, че си лекар. Мога и сам да говоря с нея, но ти ще се справиш по-добре.

— Монахиня ли? — усмихна се подигравателно Тарджено. — И затова ти трябва човек като мен? Отче…

— Да! Точно ти ми трябваш! Не мога да ти обясня всичко, но твоите методи може да се окажат полезни.

— В опасност ли е монахинята?

— Съвсем не.

Франческо се зачуди колко да каже на този иначе заслужаващ доверие човек.

— Казваш, че имала видение…

— Да, и задачата ти е да разбереш какво е видяла. Тарджено сви рамене.

— Добре, Вани. Ще свърша работата си долу и ще отида в метоха. Ще оправиш ли нещата с Масериа?

Джовани кимна.

— Смятай въпроса за уреден. А сега тръгвай. Тарджено кимна и тихо излезе. Франческо изчака малко и се обади на третия човек от тройката.

— Отдел кадри… — отговори един глас.

— Обажда се отец Франческо. Желая да говоря с кардинал Лареджа, моля.

— Един момент, отче.

Последва серия от изщраквания и писукания. Ватиканската телефонна система не беше съвършена. Накрая започна да звъни друг вътрешен телефон.

— Кабинетът на кардинал Лареджа — каза един мъжки глас.

Джовани повтори молбата си.

— Вани, какво мога да направя за теб? — попита най — после Лареджа.

— Паоло, имам още новини.

Франческо бързо разказа онова, което бе научил от игуменката Викториана.

— Мислиш ли, че това има нещо общо с инцидента Каренца? — попита Лареджа.

— Кой знае? Ще отида да говоря лично с нея.

— Дръж ме в течение.

Джовани се усмихна.

— О, разбира се. Не се безпокой. Какво е най-новото от Америка?

— Той ще пристигне утре.

— Готово ли е всичко?

Джовани запали поредната цигара.

— Работата напредва.

— Знаеш ли, понякога забравям какво точно правим. А после изведнъж се сещам и отново се изумявам.

— Знам. Чувствам се отново млад. Готов да целуна красива жена.

Изпълнен с трепет.

Джовани кимна. Отдавна не бе изпитвал толкова силно вълнение.

— Разбирам — тихо каза той. Случи се нещо прекрасно, нали, отче?

— Най-сетне. Довиждане, Паоло. Ще ти се обадя, когато се върна от метоха.

Той затвори и се вторачи разсеяно в горящия връх на цигарата. За Бога, какво всъщност бяха направили?

Очакването го разяждаше като злокачествен тумор. След толкова години отговорът беше почти в ръцете му…

Бруклин, Ню Йорк — Собески. 23 август 1998

— В Рим ли? Защо? Как така? — попита отец Каренца. Беше изумен от съобщението на пастора.

— Питър, има специална папска комисия, която изучава явления като твоето. Ватиканът винаги се е занимавал с чудесата.

Питър се изкашля дрезгаво и нервно.

— Това ли наричаш чудо? За Бога, Стан, аз убих човек!

— Станало е при самоотбрана — рече Собески. — Не забравяй това.

Престани да се самонаказваш.

Каренца продължаваше да крачи из стаята.

— Ватиканът! Не мога да повярвам, че искат да ме видят!

— Истина е. Видя телеграмата.

— Но защо си им казал?

— Защото такива са изискванията на епархията. Църквата се интересува от свръхестествените явления, особено когато става дума за духовници. Знаеш това. Питър кимна и погледна разсеяно през прозореца.

— Ами, тогава да се качвам горе и да приготвям багажа си — примирено каза той.

— Да.

Каренца стигна до вратата, спря и се обърна. — И все пак не разбирам защо трябва да се бърза толкова… Имам предвид, че това се случи едва миналата седмица.

Собески се прокашля.

— Кой знае как разсъждават в Рим.

Питър се усмихна иронично и излезе. Собески се върна при бюрото си. Замисли се как преди девет години архиепископ Дъфи му беше казал, че към него е прикрепен нов свещеник. Питър Каренца.

Спомни си как получи писмо за назначението, в което обясняваха, че му изпращат младеж, току-що завършил семинарията. После се обади Дъфи.

А накрая, точно преди да пристигне Питър, дойде изненадващото посещение на един високопоставен йезуит от Ватикана.

Тогава се запозна с отец Джовани Франческо — мрачен и решителен човек, който обичаше да командва. Указанията му бяха ясни, макар и малко загадъчни. Ватиканът искаше Собески да наблюдава Каренца отблизо. Трябваше да докладва веднъж в годината на Франческо и незабавно, ако забележи нещо „заслужаващо внимание“ в поведението на младия свещеник. Осигуриха на Собески достъп до линията на тайната служба на Ватикана и в главната квартира на нюйоркската епархия.

Сетне пристигна Питър Каренца. Станислас още си спомняше скептичността си — младият мъж изглеждаше толкова обикновен и нормален. И в продължение на девет години не се случи нищо. Но сега…

Собески винаги се бе чудил защо Ватиканът проявява специален интерес към Каренца, но никога не бе поставял под съмнение онова, което се искаше от него. Щом специалната папска комисия мислеше, че нещо е необходимо, Стан щеше да го направи. Всичко беше много лесно.

Ала сега… когато видя овъгленото момче и чу разказа на младия свещеник, и особено след като съзря блясъка па вълнение в очите на онзи дебел кардинал Лареджа, Станислас щеше да даде мило и драго, за да се върне в Рим с Каренца.

Въздъхна и се отпусна на стола. Познавайки бюрокрацията във Ватикана, можеше да се обзаложи, че никога няма да чуе пак за тази история.

Ватикана — Каренца. 24 август 1998

Полетът му се стори безкрайно дълъг. Питър не обичаше да седи в затворено пространство. Опита се да заспи, по седалките на боинга не бяха пригодени за тази цел.

На летището го посрещна свещеник на име Орландо, който стоеше до изхода и държеше табела с надпис КАРЕНЦА. Беше изключително сдържан и шофираше с висока скорост по улиците, почти без да говори. Макар че Питър беше позабравил италианския през годините, прекарани в Америка, все пак можеше да се оправя, но всичките му опити да поведе разговор бяха парирани от кратките отговори на Орландо. Питър се зачуди защо се отнасят с него толкова грубо, след като се предполагаше, че би трябвало да е нещо като знаменитост за специалната комисия.

Пътуването мина като неясно петно от скорост и багри. За пръв път от детството си Питър се връщаше в Италия. Спомените му за града бяха смътни и епизодични. Макар че беше роден тук, той не изпита прилив на силни патриотични чувства. Вероятно беше станал повече американец…

Отец Орландо преведе черния мерцедес през множество криволичещи улички, отбягвайки големите, пълни с туристи булеварди. Прекоси Виа дела Консилиационе, после се стрелна пак по малките улички и колата наближи Ватикана от югоизток, заобикаляйки площад „Свети Петър“.

Движението стана по-натоварено. Хиляди хора бяха дошли във Ватикана в това ясно топло утро.

Орландо избегна всичко това, като се шмугна между Светия синод и Базиликата и пое още по-близо до появилата се изневиделица грамада на Говернорате. Беше казал на Питър, че ще се срещне с кардинал Пабло Лареджа, префекта на Комисията за разследване на свръхестествените явления в Курията. Питър се зачуди какви въпроси ще му зададат. Дали ще се държат враждебно? Или скептично? Грубо? Надяваше се да разберат травмата от преживяването му и неопровержимия факт, че е отнел човешки живот.

След още няколко остри завоя черният мерцедес излезе на Виа Дела Фондамента. Отец Орландо пресече широкия правителствен площад и спря колата пред задната част на сградата. Влязоха през двойните стъклени врати и тръгнаха из преддверието — подобно на пещера помещение, охранявано от неколцина сериозни швейцарски гвардейци. Отец Орландо размени няколко думи с тях, те кимнаха и издадоха на Питър пропуск, който трябваше да закачи на ревера си.

— Насам, ако обичате — каза Орландо и го поведе към асансьора.

По коридорите, като пчели в кошер, сновяха стотици служители.

Мълчаливият Орландо и Питър слязоха от асансьора на най-горния етаж и тръгнаха по един дълъг коридор, в дъното на който имаше тежки дъбови врати. Влязоха и секретарят, облечен в расо, стана от бюрото си, за да ги поздрави.

— Бонджорно, отец Каренца — сърдечно каза той. — Кардиналът ви очаква.

Орландо отвори още една двойна врата, украсена с позлатени орнаменти. Питър го последва, като не можа да не обърне внимание на дръзката пищност. Католиците либерали вечно надигаха глас, че Рим прахосва луди пари, докато латиноамериканските страни тънат в пълна мизерия. Позлатените врати щяха да бъдат страшно силен довод в тяхна полза.

— Кардинал Лареджа — каза отец Орландо, — това е отец Питър Каренца от Ню Йорк.

Питър се вгледа в кардинала. Лареджа седеше зад отрупано, но подредено бюро. Червената му мантия нямаше друга украса освен един голям златен кръст, окачен на тежка златна верижка. Лицето му беше овално и бледо. Плешивата му глава и поредицата двойни гуши допринасяха за цялостния му закръглен вид. Да се опише като дебел щеше да бъде меко казано.

Кардинал Лареджа беше огромен. Шопар. Обемист. Тлъст.

Лареджа се подпря на бюрото, завъртя се на стола, стана и протегна ръка. Устните му бяха влажни и тъмни, а усмивката — широка и някак пресилена.

— Отец Каренца, приятно ми е да се запознаем. Заповядайте, седнете.

— После Лареджа се обърна към Орландо на италиански:

— Това е всичко, отче. Благодаря и довиждане.

Питър се настани на стола срещу бюрото и тайно се възхити на пищното обзавеждане на кабинета. Кардиналът седна, извади една дебела папка, отвори я и започна да я преглежда.

— Предполагам, че сте доста озадачен от всичко това, нали?

Гласът на Лареджа беше твърде тънък за грамадното му туловище.

— Да, така е. Дори не знаех, че Църквата още разследва толкова сериозно… чудесата.

— О, разбира се, че го правим, отче.

Кардиналът продължи да прелиства книжата.

— Да видим сега. Тук пише, че сте роден в Италия близо до Рим… Интересно. Прекрасно странно съвпадение нали?

— Точно така — потвърди Каренца. Родителите ми загинаха при автомобилна злополука и аз бях в сиропиталище „Франциск Асизки“, докато навърших осем години. Лареджа кимна.

— А после сте спечелили стипендията „Игнаций Лойола“ за йезуитското училище в Америка. Много впечатляващо, отче.

— Благодаря — рече Питър, доста учуден от дебелото си досие.

— Как ли бяха събрали толкова много информация за него толкова бързо?

— Изглежда, вече знаете всичко за мен.

Кардиналът се подсмихна.

— Ние сме доста задълбочени. Харесва ли ви Ню Йорк? Чух, че бил много красив град.

— Семинарията беше в Адирондак. Там беше много хубаво.

— Да, разбира се. Никога не съм бил в Америка, но съм чу вал, че е изключително разнообразна страна.

Лареджа, изглежда, играеше някаква често репетирана роля. Говореше неубедително като бездарен актьор. Какво ставаше тук? Телефонът иззвъня и кардиналът вдигна слушалката.

— Казах, че не искам да ме безпокоят — рече Той и след кратка пауза добави:

— О, Вани, не разбрах, че си ти… Извинявай… Много добре.

— Днес следобед. Затвори и погледна Питър.

— Това беше един от членовете на Комисията, който ще… се занимава с вашия случай. Отец Джовани Франческо. Забавил се е по работа с друг член на Комисията. Съжалявам, отче, но ще трябва да отложим първия разговор за днес следобед. Б четири часа.

Питър пак се зачуди защо бързат толкова. Докараха го направо от летището и сега явно възнамеряваха незабавно да го разпитат. Лареджа кимна и затвори папката.

— Извинете — каза Питър, — но съм малко объркан. Всъщност много.

— С какво мога да ви помогна?

— Като начало, къде ще отседна? И колко време ще бъда тук?

— Наистина сте станали американец — усмихна се Лареджа. — Толкова сте прям. Запазили сме ви апартамент в Тевтонския колеж, тук, във Ватикана. Отец Орландо ще ви заведе там. Може да си починете и да разгледате града. Отец Орландо ще ви върне тук в три и половина.

Уреждаме и преглед от нашия лекар. Предполагам, че нямате нищо против?

— Не — отговори Питър. Опитваше се да подреди въпросите в главата си. — Смятате ли, че можете да ми кажете нещо повече за тази Комисия за разследване на свръхестествените явления?

Лареджа сви рамене.

— Какво има да се разказва? Светата Църква винаги се е интересувала от потвърждаването на всяко доказателство за намесата на Божията ръка в ежедневния ни живот. Какъв по-добър начин има да се укрепи вярата от това да се докаже съществуването на чудеса?

Питър кимна. Доста интересчийска фанатична риторика… Кардиналът явно нямаше да му каже нищо съществено. Може би трябваше да отиде в стаята си и да си почине. Реши да опита пак.

— И още нещо. Защо бързахте толкова да ме видите?

Кардиналът се усмихна — този път по-сърдечно.

— Защото искрено се интересувахме от запознанството си с вас, отец Каренца. Не знам защо, но съм очарован от вас.

Дебелият мъж го каза толкова чистосърдечно и с такава очевидна правдивост, че Питър беше завладян от внезапната му непосредственост.

Стана му неудобно. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред, но нямаше представа какво е то.

— Разбирам… — каза след кратко мълчание той. — Е, благодаря. Би трябвало да съм поласкан. Но искам да ви кажа, че онова, което се случи с мен, съвсем не беше приятно. Всъщност беше ужасно.

Лареджа махна с пухкавата си ръка.

— Ах! Ще има предостатъчно време да обсъждаме тези неща.

Питър се събуди гладен. Въоръжен с карта и малкото лири, които му бе дал Орландо, той тръгна по задните улици на Ватикана.

Повървя малко и се озова на площад „Протомартири“. Намираше се пред южната страна на базиликата „Свети Петър“. Отдясно беше Арката на камбаните, през която се минаваше за Колонадата на Бернини и площад „Свети Петър“.

Реши да избегне огромните тълпи, насъбрали се на площада, но спря, за да се наслади на величието на Базиликата, после направи обиколка, която му даде по-пълна представа за разположението на Ватикана.

По-добре беше да разгледа града, докато все още имаше възможност.

Ако трябваше да прекара повечето си време с Комисията, нямаше да види нищо.

Тръгна на запад, пресече Виа Дела Фондамента, после се отправи на север, по Виале Дел Джардино Квадрато, граничеща с красивите Ватикански градини. Прекоси Виале Ватикано, зави наляво и пое по виещия се път, който обикаляше града. Разходката продължи повече от час и го успокои. Движението в покрайнините не беше толкова оживено, а стръмният път му позволи да разгледа целия град. Спираше, когато поискаше, запомняше различни забележителности и постепенно се ориентираше в новата си среда. Денят беше хубав и ясен, пълен с ярки контрасти — синьо небе и бели каменни сгради, пясъчни хълмове, изпъстрени с тъмнозелени кипариси.

Направи пълен кръг, влезе в базиликата „Свети Петър“, а после в папския дворец и в музеите на изток от Страдоне Дей Джардини. Времето летеше. Трябваше вече да се прибира.

Отец Орландо го чакаше пред апартамента като нетърпелив лешояд.

Беше зачервен от гняв, но се опита да овладее чувствата си и каза само, че кардиналът бил разтревожен от отсъствието му и че Комисията го чакала. Неизвестно защо Питър изпита страх.

Рим, Италия — Тарджено. 25 август 1998

Тарджено не обичаше да изпълнява заповеди на йезуити, но нямаше друг избор. Не че се подчини от приятелски чувства. Работата му беше такава, че нямаше истински приятели и не се доверяваше никому — особено на свещениците, които смятаха, че от време на време не е зле да убиваш някои хора. Но отец Джовани Франческо имаше толкова силни връзки във Ватикана, че Тарджено не можеше да му каже да си го завре отзад — изпълнение, което с удоволствие би наблюдавал.

Не. Време беше да направи няколко услуги. Така беше в политиката и в шпионажа. Вечно си длъжник на някого. И някой вечно ти е задължен.

По рождение сестра Етиен се казваше Анджелина Петинаро, дъщеря на беден нещастник от Калабрия, Сиромахът явно не бе могъл да издържа поколението си, затова беше изпратил колкото може повече от момичетата в манастири и така бе облекчил и портфейла, и съвестта си.

А Църквата още роптаеше срещу противозачатъчните средства…

Тарджено чакаше в приемната на метоха. Погледна часовника си.

Денят вече преваляше. По дяволите Франческо!

Една врата се отвори и се появи висока грациозна жена в одежди на игуменка. Понесе се към него с класическата увереност на балерина.

Макар да беше поне шейсетгодишна, беше привлекателна. Тарджено предположи, че на млади години е била поразително красива. Защо се бе затворила в тоя шибан метох? Светът беше пълен с откачени.

— Господин Тарджено — каза Викториана, — заповядайте да видите сестра Етиен.

Тръгнаха по стълбите. Тарджено вървеше тихо след нея и се наслаждаваше на изящната й походка.

— Лекарите смятат, че физически е добре — каза Викториана. — Но е много разстроена от религиозното си преживяване.

— Разстроена, ли? — попита Тарджено с най-милия си глас. — Говори ли?

— Как да ви кажа… отец Франческо се отби днес и тя не беше много общителна.

Тарджено спря.

— Какво означава това? Каза ли му нещо, или не?

Очите им се срещнаха за миг. Помежду им премина вълна на потисната страст и тя отмести поглед. Смути се както от това, което видя в очите на агента, така и от онова, което трябваше да му каже.

— Изпадна в истерия, когато го позна.

— Защо, не го ли харесва? — усмихна се Тарджено. — Е, поне разбира от мъже.

— Не е смешно — каза Викториана.

Обърна се и продължи по коридора. После се отби в гардеробната и даде на Тарджено бяла лекарска престилка. Той свали черното си сако и я облече.

— Как изглеждам? Приличам ли на лекар?

Игуменката само се усмихна. Тарджено влезе в болничната стая. Жена та в леглото беше вперила поглед в тавана. Имаше очи на шизофренич ка, на човек, който се взира в друг спят. Тарджено се изненада от мла дежкия й вид. Макар да наближаваше петдесетте, кожата й беше гладка и чиста, а черните коси — буйни и лъскави. Още една красавица, погубена в метоха.

— Как се чувстваме днес? — попита той, колкото е възможно по-весело, и застана пред нея.

Тя продължи да гледа в тавана, без да пророни и дума. Тарджено разпозна симптомите на силен шок и разбра, че ще си загуби времето с обичайния суров разпит. Опитът му обаче го бе подготвил за такива затруднения и той измъкна от джоба си нещо, което приличаше на златна табакера, отвори я и извади малка спринцовка, пълна с ксилотол — вещество, предизвикващо халюцинации.

Сложи и инжекцията и след няколко минути сините й очи се проясниха и се съсредоточиха в него.

— Етиен — тихо каза той, — аз съм твоят лекар и трябва да ми кажеш какво се е случило с теб, за да ти помогна.

— Не… Никой не може да ми помогне. Аз видях края на света.

— Така ли… И как изглеждаше?

— Ужасно. Не мога да ви кажа.

— С мен можеш да споделиш всичко.

Тя го погледна право в очите. Чертите й някак се преобразиха.

— Не ви познавам — рече Етиен — и няма да ви кажа нищо.

— Ако искаш да се оправиш, трябва да ми кажеш какво те е уплашило толкова много.

— Не ме интересува дали ще се оправя.

Тарджено за пръв път виждаше човек, който говори толкова свързано под влиянието на ксилотола.

— Има само един човек, пред когото ще говоря. Негово Светейшество.

Искам да видя Светия отец.

Абсурд. Жената беше натъпкана с химикали и въпреки това се държеше адекватно. Не беше виждал такова нещо. Трябваше да бъде търпелив.

Опиатът щеше да надделее.

— Етиен… Трябва да ми кажеш.

— Вярвате ли в Бога? — попита тя.

— Ами… Не съм сигурен — откровено призна той, — Защо?

— Защото Той вярва във вас.

Тарджено се усмихна.

— Не са ми го казвали.

Жената отново се вторачи в тавана, после каза:

— Извърших ужасен грях срещу човека и Бога. И сега трябва да страдам заради това прегрешение. Макар да вярвах, че изпълнявам Божията воля.

— За какво говориш?

— Така ми казаха — било Божия воля.

— Кой ти го каза?

— Кардиналът… И другите…

— Кой кардинал? Кои са другите?

— Кардинал Лареджа, отец Франческо и игуменката. Дойдоха при мен много отдавна… Когато всички бяхме много млади.

— Защо? — тихо попита той.

Ксилотолът оказваше въздействие. Монахинята говореше все по-свободно.

— Имаха нужда от мен. Без мен нямаше да осъществят плановете си. И без лекаря също.

— Това има ли нещо общо с видението ти?

— О, да! — — Етиен, кой е лекарят?

— Кригер. Доктор Рудолф Кригер.

Ватикана — Кригер. 25 август 1998

И така, моментът бе дошъл, уморено мислеше Кригер, докато изкарваше черния мерцедес от гаражите на международното летище в Рим.

През цялото това време той бе живял тихо в едно малко швейцарско село, забравил за работата, която бе свършил толкова отдавна. Не, това не беше вярно. Помнеше какво бе направил. Но се опитваше да го забрави, И сега всичко се връщаше.

Измъчваше ли го съвестта му? Трудно беше да се каже. Сключил бе сделка и беше длъжен да изпълни задълженията си докрай. Неизчерпаемият запас от ватикански пари не намаляваше и животът му беше охолен и щедро възнаграден, както му бяха обещали.

Мерцедесът спря тихо пред задния вход на Говернорате, където го посрещна отец Орландо — младолик и изключително сдържан свещеник.

Качиха се с асансьора и той влезе в заседателната зала. Кардинал Паоло Лареджа седеше начело на огромната полирана маса. Другите двама — мона хинята и свещеникът — също бяха там. И двамата наглеждаха поразител но жизнени и здрави. Дебелината на Лареджа обаче го потресе. Карди налът беше като топка. Сигурно беше пълен с холестерол и го заплашваше сърдечен удар…

— Добре дошъл, докторе! — каза Лареджа. — Надявам се, че помниш майка Викториана и отец Франческо…

— Разбира се — отговори Рудолф и се опита да се усмихне любезно.

— Много време мина, нали?

— Предполагам, че се досещаш защо си тук — обади се отец Франческо.

— Да — отговори Рудолф. — Може и да съм остарял, но паметта още не ми изневерява.

— Ще ти дадем екип — рече кардиналът. — Потрябва ли ти нещо, веднага ще го получиш. Заповядай, докторе, седни.

Рудолф избра стола срещу видеоекрана. Сякаш се подготвяха за съвещание на управителен съвет. Кардиналът кимна на игуменката и тя каза:

— Искаме пълен анализ. Физическо и психическо състояние.

Рудолф, след толкова години все още изумен от красотата й, се усмихна.

— Сестро, не съм специалист по второто.

— Убеден съм, че знаеш достатъчно — каза кардинал Лареджа. — Освен това в екипа ти ще има психиатри.

— Много добре, но какво обяснение ще дадем?

— Ние сме част от Папската комисия за разследване на свръхестествените явления — обясни отец Франческо и за неудоволствие на игуменката запали поредната цигара.

— От теб се иска да извършиш традиционните процедури. Никой няма да ти задава въпроси.

— Обичайна практика ли е Курията да вика лекари чужденци?

— Не — отговори йезуитът, — Но с възрастта идват и някои привилегии. Можем да постъпваме, както намерим за уместно.

Изглежда, бяха обмислили всичко до най-дребните подробности. Освен тях той беше единственият човек на света, който знаеше какво бяха успели да направят. Зачуди се дали биха пощадили живота му и дали щяха да му вярват през всичките тези години, ако не беше толкова необходим за евентуалния финал. Запита се колко ли други бяха умрели, защото знаеха макар и откъслечни части от историята.

— Имаш ли други въпроси? — попита кардиналът.

Имаше няколко, но никога нямаше да ги зададе. Вместо това попита:

— Къде е младежът? Мислех, че ще започнем днес.

— Почива си от пътуването — отговори Лареджа. — Ще го доведат.

Рудолф кимна. Изведнъж му се допуши, макар да се беше отказал от лулата още преди пет години.

— Знае ли цялата история?

Отец Франческо се усмихна — по-скоро на себе си.

— Още не знае нищо. Възнамеряваме да го „посветим“ постепенно.

— Мисля, че ще бъде добре, ако присъстваш, когато му кажем — рече Викториана. — Да му обясниш със свои думи какво си направил. — После разказа накратко за случилото се със сестра Етиен, изпаднала в шок вследствие на видението — може би прозрение, свързано с разисквания въпрос.

Рудолф отхвърляше „виденията“ и другите религиозни преживявания като пълни глупости. За тези тримата те може би бяха обичайни, но да се търси връзка между нервната криза на Етиен и онова, което той бе направил, според него беше абсурдно. Опитваше се да не мисли защо са го повикали във Ватикана. Не искаше да приеме, че е дошъл денят да застане лице в лице с отговорността и механизмите, които бе привел в действие преди толкова много години.

Лекото почукване на вратата на заседателната зала накара всички да обърнат погледи натам. Появи се смуглото лице на Орландо, а зад него идваше Каренца.

Рудолф Кригер се вгледа в младежа — всъщност беше мъж. Беше висок и слаб, с мускулесто атлетично тяло, с черни очи и тъмнокестеняви коси, класически орлов нос и волева брадичка. И интелигентен. Пред тях стоеше човек, който можеше да бъде известен спортист или филмова звезда, а те го бяха направили свещеник.

— Добре дошли, отец Каренца — каза кардиналът. — Заповядайте, седнете.

— Благодаря — рече Каренца и седна в най-отдалечения край на масата.

Изглеждаше притеснен, може би защото всички погледи бяха приковани в него.

Лареджа погледна отец Франческо и кимна. Йезуитът стана и се обърна към Каренца.

— Аз съм отец Джовани Франческо. Работя като връзка на папата с йезуитите, но днес съм тук в качеството си на член на Комисията за разследване на свръхестествените явления. Моите колеги.

Франческо представи останалите, като не забрави титлите им.

Подчерта, че Кригер е пенсиониран учен и носител на Нобелова награда.

Каренца се наведе напред, очевидно смаян, но напълнен с колебание и вероятно смутен. Кригер го съжали.

— През следващите един-два дни искаме да ви подложим на серия изследвания — каза Рудолф. — Нищо сериозно, само основните тестове за физическо състояние и някои по-специални.

— Какви? — попита Каренца. В гласа му не прозвуча подозрение. Кри гер се прокашля.

— Изследвания, които ще определят дали притежавате психокинетични способности или определени особености от психологично естество.

— Искате да кажете, че ще проверите дали съм нормален? — усмихна се Каренца.

Рудолф хареса откровеността на младия свещеник.

— Не съвсем, но може и така да се каже.

— Вижте какво, доктор Кригер, не искам да бъда изследван от тази комисия. Предпочитам да забравя за случилото се.

— Моля ви, отче, няма смисъл да се притеснявате — намеси се Викториана в очевиден опит да го предразположи. — Уверявам ви, че разбираме какво изпитвате.

— Можем ли да направим нещо, за да се чувствате по — спокоен, отче? — попита Лареджа.

Каренца се вторачи в него.

— Извинете, Ваше високопреосвещенство, но аз убих човек. Не се оправдавам, но това ми тежи.

„Добре казано“ — помисли Кригер. Младият мъж му допадаше.

— Тогава да започнем с няколко въпроса — усмихна се Франческо. — Моля ви, бихте ли ни разказали какво точно се случи с вас?

Рудолф се облегна и се заслуша в разказа на Каренца. Младият свещеник не пропусна нищо. От време на време го прекъсваха, но го правеха с явно вълнение. Франческо изглеждаше най-спокоен. Лекарят се възхищаваше от самообладанието на Каренца. Убийството сигурно беше ужасно бреме, но младият свещеник го носеше с достойнство.

Разговорът продължи до залез слънце. Всички се умориха, но не загубиха почтителността си към Каренца, нито убедеността си в достоверността на разказа му. Постепенно се отпуснаха. Рудолф мълчаливо наблюдаваше и чакаше.

Най-после извикаха Орландо да заведе младия свещеник в стаята му.

На другия ден щяха да започнат същинските изследвания.

Ватикана — Каренца. 25 август 1998

Отец Орландо разведе Питър из сградата, която щеше да бъде негов дом през следващите няколко дни — Академията на науките. Каренца видя лабораториите и кабинетите на втория етаж, където щяха да го изследват, и се качи в стаята си на горния.

Помещението беше малко и сякаш набързо пригодено за живеене. През единствения прозорец се виждаше звездното небе над ниските възвишения и грижливо подкастрените храсти, които красяха двора на Академията.

Легнал на твърдото неудобно легло, Питър си припомняше събитията от последните два дни, чиято връхна точка беше първият разговор с Комисията за разследваме на свръхестествените явления. Усмихна се.

Какъв чудноват екип бяха — един дебел кардинал, един кльощав свещеник и една класическа монахиня.

А и Кригер. Колко странно, че Ватиканът беше наел учен нобелист, за да разследва така наречените свръхестествени явления. Клепачите му натежаха. Макар че умът му подскачаше от една тема на друга, тялото му беше уморено и накрая се предаде. Питър затвори очи, унесе се в сън…

… и се събуди съвсем безпричинно в полунощ. Протегна се, стана и погледна през прозореца. Градът беше притихнал и тъмносин. Помисли си, че в цялата работа има нещо нередно. Сякаш гледаше привидно нормална картина и знаеше, че недостатъкът се крие някъде, но не можеше да го види.

Недостатък ли?

Е, може би това не беше най-точната дума. Но Питър беше убеден, че някои неща не са такива, каквито му ги представят. Обикновено не разчиташе на интуицията си, но сега тревогата извираше дълбоко от душата му. Тръгна към вратата.

Нямаше да се изненада, ако беше заключена, но тя се отвори тихо и го подкани в тъмния коридор. Той предпазливо слезе на втория етаж, където бяха лабораториите. Не смяташе, че върши нещо лошо. Искаше да разбере някои неща, които го засягаха лично.

Надникна в тъмния коридор. Заслуша се и като разбра, че е сам, влезе в най-близката лаборатория.

Вътре беше тъмно. Светеха само няколко компютърни монитора. Питър спря, за да свикне с мрака. Усети мирис на химикали, видя очертания на работни маси, лавици, колби и епруветки. Не разбираше много от химия, но пък умееше да борави с компютри. Застана пред най-близкия монитор и избра главното меню.

Избра „Стартиране на проекта“ и чу тихо писукане. Екранът примига и поиска парола.

Знаеше, че едва ли има шанс да уцели точната дума, но въпреки това написа няколко варианта. След три-четири отказа отново се появи главното меню. Компютърът не искаше да има нищо общо с Питър. В дъното на лабораторията имаше обикновена врата, която водеше към по-малка стая, нещо като личен кабинет с отрупани с книги лавици, голямо бюро и няколко шкафа. На единствения прозорец имаше тежки пердета и Питър реши да запали малката лампа на бюрото. В този час едва ли имаше някой в градината пред сградата. Прегледа книгите — учебници и изследвания по микробиология и генетика. Сигурно тук щеше да работи Кригер. В шкафовете вероятно имаше интересни неща, но той нямаше представа къде да търси. Всъщност имаше. Реши да започне от буквата „Т“.

В раздела „Торино“ обаче нямаше нито една папка, а само пластмасова карта, на която пишеше: „Строго поверително. Виж компютърните файлове“.

„Торино“ явно означаваше нещо за Кригер и Комисията за разследване на свръхестествените явления. Каренца погледна часовника си.

Разполагаше с още час и половина. Едва ли някой би дошъл на работа преди пет.

Разрови папките и намери личния дневник на Кригер. Беше написан на немски. Бавно започна да чете думите, които щяха необратимо да променят живота му.

Написани с четлив почерк, записките на Кригер започваха от 1 януари 1968.

„Надявам се, че в това има кръвна проба“ — каза ми отец Франческо.

Държеше шишенце, съдържащо тъмно оцветени влакна. Взех го и го вдигнах към лампата, за да го разгледам по-добре. „Първо — продължи отец Франческо, — искам да потвърдите съществуването на човешка кръв по тези влакна. И други работят по въпроса, но предпочитам да се доверя на един носител на Нобелова награда.“ Зарадван от сърдечната похвала за неотдавнашния ми успех, аз му обещах, че след няколко дни ще имам неоспорими отговори. Тестовете ми можеха да бъдат убедителни доказателства за ленените влакна. Методът на обработка с прекис можеше да потвърди съществуването на капки човешка кръв върху обувка, дори и почистена. — Идеята беше да се намери следа от хемоглобин — веществото, което придава на кръвта характерния й червен цвят. Знаех, че мога да направя това. Пероксидазата — съставна част на хемоглобина — се запазва непокътната дълго време, дори цели векове и ако се третира с реактив от фенолфталеин, се вижда под микроскопа като розово петънце.

Тестовете бяха позитивни, но само за да се уверя, ги направих няколко пъти. После изпратих доклад на отец Франческо — ленените влакна несъмнено съдържаха проби от човешка кръв. Днес тройката ме посети в новата ми лаборатория. Заедно с вълкоподобния йезуит дойде и един кардинал на име Лареджа — човек с едър кокал и склонност към изпълняване. Въпреки това изглеждаше много енергичен. Сякаш би се чувствал по-добре в някой пристанищен бар, отколкото в църква.

Третият член на групата беше монахиня. Казваше се Викториана и съвсем откровено, беше една от най-красивите жени, които съм виждал. Макар че беше облечена в одеждите на ордена си, аз бях изумен от безу пречната й кожа, очите на кошута и съвършенството на изящните й черти.

Защо ли се криеше в манастир? „Доволни сме от резултатите ви, доктор Кригер каза йезуитът. — И сме готови да предприемем следващата стъпка.“ Попитах каква е тя. „Пълен анализ“ — отговори кардиналът. Искаха да разберат всичко за кръвната проба. Освен това ми наредиха да получа генетичен отпечатък на човека, на когото е принадлежала кръвта. Спомням си как се учести пулсът ми. Онова, което искаха от мен, грани чеше с биохимично изследване. Не можех да си представя по-голям късмет. Казах, че е необходимо да направя анализ на самата ДНК.

Нямах представа как би се осъществил един такъв план, но ги уведомих, че ми трябва екип и скъпа апаратура. Кардиналът се съгласи веднага.

Само махна с ръка и рече: „Не се тревожи“. Не ги изненада дори цената на електронния микроскоп. Изведнъж осъзнах колко сериозни са тези хора. Какво ставаше? Разбира се, както ще ви каже всеки учен, занима ващ се с изследователска дейност — не задавай въпроси, когато отварят портмонетата. Но фактът, че съм добър учен, се дължи отчасти и на вроденото ми любопитство. Не можах да потисна въпросите, които вече се оформяха в главата ми. Попитах за срока и крайната цел. Колкото можело по-скоро. А що се отнася до крайната цел, въпросът бил много сложен.

Кимнах, но наблегнах на необходимостта да знам причината за работата си, защото това ще повлияе на начина, по който я върша. Отец Франческо ме изгледа, но не каза нищо. Имах чувството, че ме преценява. За пръв път усетих, че е опасен. Макар да е свещеник, Франческо има очи на влечуго… и ме плаши. Монахинята се беше запознала задълбочено с работата ми и разбираше от клетъчна биология. Знаеше за експериментите на Уотсън, Крик и другите пионери в областта на съставянето на генни карти, наслагване то на генетични кодове и генното инженерство. Останах потресен. Откъде знаеха толкова много? Почувствах се неловко и направо ги попитах защо се интересуват толкова много от клетъчна физиология и методите за рекомби ниране на ДНК. Да не би папата да подготвяше нова енциклика по въпро са за противозачатъчните средства и изкуственото осеменяване? Настоях.

Попитах ги за какво точно става дума — извънматочно оплождане или клониране? Какво точно искаше да постигне Църквата? Кардиналът се усмих на и отговори: „По малко от всичко“.

Какво искаха тези хора? За пореден път ги помолих да ми спестят театралниченето и загадъчните отговори. Казах, че ми е дошло до гуша.

Кардиналът вдигна пръст. Това беше достатъчно, за да привлече вниманието на всички. Сетне въздъхна и се съгласи да ми разкаже цялата история, но ме предупреди, че начинанието им е изключително сериозно.

Заклеха ме да мълча и ме заплашиха със смърт. Самата мисъл, че един свещеник заплашва със смърт, е абсурдна, но аз се вгледах в студените очи на Франческо и разбрах, че не се шегува. Кажа ли на някого, ще се простя с живота си, Невероятно! Лареджа кимна на монахинята и тя ми зададе един интересен въпрос — може ли според мен да се получи достатъчно генетична информация от ядрото на кръвната клетка, за да се репродуцират успешно гените чрез методите за рекомбиниране на ДНК?

Въпросът й толкова стимулира научната ми мисъл, че аз за миг забравих за трудностите. Идеята беше предизвикателна. Пръв я бе предложил Дейвид Силва от Станфорд. Викториана потвърди отговора ми, като издекламира откъс от спекулативните монографии на Силва, отнасящи се за изследванията в областта на рекомбинирането и клонирането. „Да съживим Моцарт“ беше публикувана в популярната преса, в „Сайънтифик Американ“, но повечето учени не й бяха обърнали внимание. После Викториана ми зададе основния въпрос — смятам ли, че идеите иа Силва са осъществими? Мога ли да съживя мъртвец, като го клонирам от генетичната информация, запазена пън физическите му останки? Стъписах се. Монахинята се усмихна и кимна. Беше много красива — почти като ангел. Да, Викториана искаше да възкреся мъртвец. Замислих се каква подготовка ще бъде необходима и какви експерименти ще трябва да се направят. Мислите ми се втурнаха в бъдещето и започнах да мечтая.

Сетне погледнах тримата и зададох един много съществен въпрос — съдържат ли кръвните проби, които ми дадоха, генетичен материал — т.е. белите клетки, които ще репродуцирам? Тримата кимнаха.

Монахинята добави, че донорът е починал, но аз вече се бях досетил за това. Лареджа ме погледна в очите. После ми каза, че кръвта и влакната са от нещо, което италианците наричат Санта Синдоне.

Италианският ми не е добър, но аз знам какво означава това. Почувствах внезапно замайване. Тези хора са напълно откачени. Санта Синдоне Свещената плащаница от Торино. Те искаха да клонирам Иисус Христос.