Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

Бесемет, Алабама — Купър. 15 октомври 1998

— И така, момчета и момичета! — извика преподобният Фримейсън Купър и нагласи слушалките на главата си, като внимаваше да не развали грижливо направената и напръскана с лак прическа на сребристите си коси. — Да видим какви злини има днес по света.

Седем часът в жилището с южно изложение на преподобния винаги беше специален случай. Всяка вечер Купър и помощниците му се събираха в обзаведения с кожа и дъб кабинет, за да гледат новините. В съседната стая, отделена със стъклена стена, имаше четири големи телевизора „Сони“, всеки настроен на различна програма от „медийните ястреби“, както той наричаше четиримата си помощници. Купър завъртя стола си към електронната апаратура, която му осигуряваше пълен контрол над уредите в двете помещения. Купър и ястребите му общуваха чрез специална връзка. Зад него чакаха десетки други помощници. Някои седяха и се готвеха да водят записки на портативните си компютри, свързани с близките радиостанции, други стояха и чакаха да им възложат някаква задача.

Наистина беше забавно да имаш много пари.

Купър избра една тънка пура, специален внос от Куба, и я помириса.

Трите пръста бърбън бавно разтапяха кубчето лед в чашата в дясната му ръка. Преди много години баща му му беше разяснил лечебните свойства на уискито. Макар и на деветдесет и една години, старецът още посръбваше и може би знаеше нещо, останало тайна за лекарите.

Адисън, наперен млад мъж, който приличаше на агент от ЦРУ, щракна запалката още преди Фримейсън да поднесе пурата към устата си. На мониторите се появиха лицата на говорителите. Устните им се движеха, но през стъклената стена не проникваше звук. Купър изобщо не се интересуваше от онова, което казваха — за това плащаше на персонала си. Те гледаха събитията на деня, отсяваха житото от плявата и осигуряваха на преподобния материали за нощните му сателитни предавания. Имаше множество противоречиви неща, които винаги можеше да бъдат преиначени, видоизменени и пригодени за негова употреба. Всичко необикновено незабавно стигаше до ушите му.

Купър дръпна от пурата. Уханието беше сладко като влагалището на младо момиче. Примесено с бърбъна, то имаше аромата на горски букет.

Господи, колко хубав беше животът! Фримейсън погледна лениво към екраните, от които репортерите бълваха най-важното събитие на деня — престрелки в Южна Африка, където вилнееше гражданска война. На пръв поглед репортажът не приличаше на послание от Бога, но какво знаеше преподобния за тези неща?

Купър не си правеше труда да тълкува новините. За това плащаше на писари. Десет от най-умните библейски учени на Юга се скъсваха от работа, за да извличат справки от евангелията, свързани с онова, което ставаше по гнета. Наистина бяха добри. Осигуряваха му най-въздействащите и ясни проповеди. Нямаше телевизионен проповедник с толкова много зрители. Неговата сателитна телевизия „Църквата на Светата Дарохранителница“ слагаше всички в джоба си.

Фримейсън много се гордееше с това. Имаше зрители по цялото земно кълбо, а парите, които изпращаха, му даваха непоклатима власт, влияние и богатство. Той беше на гребена на вълната на телевизионния евангелизъм.

Тъй като проповедите му бяха свързани с текущите събития, и беше съдействал за пораждането на тъй нареченото апокалиптично мислене.

Всичките му предавания бяха посветени на настъпващото трето хиля долетие и вероятния свършек на света.

Неизвестно защо много хора намираха тази тема за крайно интересна.

Най-важната новина изчезна от екраните и телевизионните канали преминаха към следващите съобщения. Единството на програмите се разпадна и на мониторите се появиха сцени от различни политически и обществени събития. Не беше тайна, че от Втората световна война насам средствата за масово осведомяване се контролираха от шайка раболепни слагачи и хомосексуалисти. Купър поднесе чашата към устата си и чу шум в слушалките, Някой беше включил звука.

— Преподобни — обади се Номер Три, седнал пред монитора, предаващ новините на Си Би Ес, — мисля, че тук има нещо интересно.

— Какво?

— Сигурно ще поискаш да чуеш всичко. Изключителна новина.

— Е, пускай тогава, момче.

Фримейсън се вторачи в персоналния си монитор, където се появи образът на някаква жена. Излъчваше здраве и сексапил. Гледаше в обектива така, сякаш правеше любов с него, и Купър моментално изпита похотливо желание. Като всеки репортер от мястото на събитието, беше облечена в спортен екип и държеше камера и микрофон, по дрехите не можеха да скрият чувствените форми на тялото й. Беше жена от главата до петите. Точно каквито харесваше преподобният.

Сякаш в отговор на молитвите му на екрана изписаха името й, „Марион Уиндзор от Дабъл Ю Пи Ай Екс“.

— Насилието и кръвопролитията, които измъчваха автомобилния завод „Юзанг“ в Евънсвил, Индиана, през последните два дни, неочаквано спряха. Снощи, точно след полунощ централно време, групи разярени работници смятаха да щурмуват портите на завода. След предизвикателствата на полицията, охраната на завода и пожарникарските части за потушаване на масовите безредици онова, което започна като мирна демонстрация срещу новата политика на корпорацията, ескалира в опасна обсада…

Докато Марион Уиндзор говореше, камерата показваше отблизо как тактическите полицейски части се смесват с огромната тълпа работници.

Силни струи вода поваляха хората на земята. Позната сцена — какво й беше толкова специално? Фримейсън посегна да позвъни на Номер Три и да го наругае, когато Марион Уиндзор стигна до същината на разка за си.

— И сигурно щяха да последват и смъртни случаи, ако не беше внезапната поява на един млад мъж на име Питър Каренца, енорийски свещеник от Бруклин, Ню Йорк, която промени всичко…

На екрана се появи висок мускулест мъж с тъмнокестеняви коси и черни очи. Стоеше върху купчина чували със слама. Свещеник? Та той приличаше на телефонист. Тълпата се вълнуваше под него като море по време на буря. Говореше, но думите му бяха заглушени от гласа на репортерката. Хладнокръвната решителност в очите на младия мъж обезпокои силно Фримейсън.

Уиндзор описа насилието, последвало след взривената по непредпазливост бомба. Камерата показа удивително ясна картина на пламъците, гумените куршуми и адската дъждовна буря. На фона на индустриалния пейзаж проблясваха светкавици.

Купър видя как около младия свещеник се появи сияние. По металната порта и водонапорната кула затанцуваха зелени отблясъци.

Тълпата онемя стъписана и страхопочитанието й проникна дори през екрана на видеомонитора. Фримейсън се вледени. — В Евънсвил се случи чудо…

Б паметта му изникна спомен от детството. Возеше се на задната седалка на бащиния си шевролет. Дъждът плющеше по предното стъкло, колата подскачаше по неравния селски път, а малката пластмасова фигурка на Иисус на таблото излъчваше противна зелена светлина. Блесна светкавица и Фримейсън се уплаши от фигурката. Каза на баща си, но той само се изсмя и продължи да върти волана. Споменът бе избледнял, но за миг се появи с болезнена яснота.

Фримейсън изтри устни с опакото на ръкава си. Потребността от глътка бърбън беше непреодолима, но не можеше да откъсне очи от екрана. Каренца вдигна ръка към водонапорната кула и мълнията я взриви.

Невероятно!

Треперещите пръсти на Купър намериха чашата и я сграбчиха.

— И насилието, което разтърсваше този малък индустриален град, свърши. Марион Уиндзор, репортер от мястото на събитието, Евънсвил, Индиана.

Купър отметна глава и изгълта остатъка от бърбъна, после завъртя стола си и взе гарафата от бюрото. По дяволите, какво беше това? Защо трепереха ръцете му? Защо сърцето му биеше като обезумяло?

Обърна се и погледна помощниците си. Всички изглеждаха озадачени и мълчаха.

— Искаш ли копие от това, преподобни? — попита Номер Три.

— Да — отговори Фримейсън.

— Имам още за събитията в Евънсвил — обади се Номер Едно. — Искаш ли да го видиш?

— Пускай — рече Купър.

Обикновено ръководеше цялата церемония по изслушването на новините. Обичаше да употребява жаргона на бизнеса и да си играе на телевизионен директор, но сега установи, че само наблюдава сцените. Не можеше да се отърси от образа на младия мъж, сияещ в мрака.

От екрана говореше един от стачниците. — Ами онзи тип стоеше там и аз видях как взриви водонапорната кула!

— Като магьосник от рисуваните филмчета.

На негово място се появи млада жена с униформа на пожарникар. — Изумително преживяване. Все едно бях в църква. Не съм виждала тако ва нещо. Той беше поразителен.

— Видяхте ли къде отиде? Разбрахте ли кой е?

— Не… Но бих искала отново да го видя.

— Ако знаете къде е, бихте ли го последвали? Ще го потърсите ли?

— Да… Така мисля.

После показаха друго лице и същия микрофон. — Беше като религиозно преживяване. Сякаш бях спасен. За пръв път изпитвам такова чувство.

На следващия кадър се появиха две младежки физиономии. Момчето беше дългокосо и облечено в кожени дрехи, а приятелката му беше блондинка. Едва ли можеше да се каже, че е красива.

— Аз го познавам — каза младежът. — Той спаси мен и Лорийн.

— Как ви спаси? — Исках да обера един магазин и той ме спря. И после излекува ръката ми. Вижте! Можете да говорите, каквото си щете, но аз ви казвам — той е истинският.

— Какво имате предвид?

Младежът се вторачи в обектива и подигравателната му усмивка изчезна. — Онзи, когото всички чакахме. Видяхте какво направи тази вечер. Само един може да извърши подобно нещо — Иисус.

Фримейсън натисна едно копче на контролното табло и екранът помръкна. Писна му да гледа тъпотии. Да ги вземат дяволите тези от телевизията! Опитваха се да превърнат някакъв млад свещеник в Спасителя. Все пак, трябваше да прегледа видеозаписите, но всичко това безспорно беше номер за спечелване на зрители. Купър вдигна пръст и около него моментално се струпаха неколцина помощници.

— Искам да проучите тази история в Евънсвил. Разберете всичко.

Докато нацията се приготвяше да погълне поредната доза телевизионен наркотик — най-важната новина бе силно земетресение в Китай, — Фримейсън освободи всичките си служители. Плъзгащата се ламперия от полиран дъб скри електронната апаратура, библиотеката замаскира стъклената стена, а контролното табло потъна в пода.

Персоналът се изниза бавно от стаята и го остави сам. Купър си наля още три пръста бърбън, пусна кубче лед и поднесе чашата към орловия си нос, за да вдъхне аромата. Позволяваше си само по три пури на ден и беше изпушил последната по време на телевизионното предаване. Но, по дяволите, тази вечер му се искаше да запали още една. Не можеше да избие от главата си образа на младия свещеник и сиянието около него.

Вероятно беше някакъв фокус, но неизвестно защо това го безпокоеше.

През страничната врата влезе нисък тантурест мъж с остри черти — Престън Дж. Пиърс. Официалната му титла беше директор на управителния съвет, но всъщност той вършеше по малко от всичко — от главен доставчик до финансов съветник на Купър.

Фримейсън му разказа набързо за случката в Евънсвил и за реакцията на хората и нареди:

— Изпрати някои от нашите момчета по дирите му. Погрижи се да го намерят и да го държат под око.

Рим, Италия — сестра Етиен. 15 октомври 1998

Защо бе постъпила така игуменката с нея?

Образите от видеозаписа, който и бяха показали, бяха замъглили съзнанието й. Накъдето и да погледнеше, виждаше младия Питър Каренца.

Сякаш виждаше привидение. Той беше постоянно пред очите й и все пак тя знаеше, че не е невменяема.

Отпусна се на меките възглавници и затвори очи… Човекът, облечен в черно, продължаваше да е пред очите й — но там, където би трябвало да е главата му, имаше тъмен водовъртеж, досущ като черната роза, която бе видяла в градината.

Света Дево! Какво ставаше с нея?

Беше помолила игуменката да й уреди аудиенция с папата. Единствено Божият наместник на земята можеше да разбере какво бе видяла. Дълбоко в душата си монахинята знаеше, че Господ й говори и й изпраща известие, което трябва да бъде предадено на Светия отец.

Защо Викториана отказваше да я изслуша?

Етиен премигна и видя, че бялата стена срещу леглото се променя в нещо друго — сякаш прожектираха филм през замъглен обектив. Различи неясно видение на Великата китайска стена, виеща се като змия, увенчана с крепостни кули. Изведнъж земята се разтресе и започна да се стапя. Великата стена се напука и се разпадна като крехка яйчена черупка. Градушка от отломки насипа всичко, а земята продължи да се люлее и трепери, Небето помръкна.

Сестра Етиен чу виковете на хора и животни, извисени в хор от агония и ужас.

Ватикана — Лареджа. 1 ноември 1998

— Отец Франческо иска да ви види, Ваша милост…

Още преди секретарят да свърши, Джовани Франческо застана на прага, разперил ръце, и извика:

— Невероятно!

— Седни, Вани…

— Не мога! Гледа ли новините по сателита?

— Да, разбира се. Знаеш, че ги гледам редовно.

— Какво се опитва да докаже?

— Може би, че е такъв, какъвто му казахме, че е.

— На обществени места?

— А на какви други? — усмихна се Лареджа.

— Откъде да знам, че Кригер не го е пуснал да избяга? — Едва ли. Не забравяй, че Рудолф е учен. Не би пропуснал възможно стта да проследи развитието на един трийсетгодишен експеримент.

— Прав си. Той ще дойде ли на съвещанието?

— Не виждам смисъл. Но засега ще го държа в Рим.

— А къде е Викториана? Закъснява.

— Не. Ти подрани. Очаквам я всеки момент. Йезуитът нервно закрачи из стаята. Приличаше на мършав вълк. — И какво ще последва? — възкликна Франческо. — Ще нахрани хората с хляб и риба ли?

Паоло Лареджа се подсмихна.

— Ами нали казват, че историята се повтаря…

Влезе майка Викториана. Дългите й тъмносини одежди докосваха облицования с испански плочки под и тя сякаш не вървеше, а се плъзгаше из стаята.

Паоло й се възхити за кой ли път — не похотливо, само оценяваше нейната красота и вродена грациозност. Сексуалните му желания отдавна бяха започнали да отслабват, потискани от възрастта и затлъстяването.

Старият Джовани обаче беше друго нещо. Лареджа го видя как я проследи с поглед. В очите му блестеше неприкрита похотливост. Слаб и жилав, Франческо може би си въобразяваше, че е сексуален робот. Изглеждаш чудесно, Викториана — рече Паоло и я поведе към масич ката и стола от лявата страна на бюрото си. — Сядай. Сядай и ти, Вани.

Франческо взе един стол и се стовари върху него. Гледаха се един друг с надеждата да намерят решение на проблема.

— И така — рече най-сетне йезуитът, — нашите планове се провалиха. Какво ще правим сега?

— Нищо — отговори Паоло.

— Какво? — възкликна Джовани. — Той се е превърнал в зрелище за тълпите! При това в Америка! Ще стане клоун. Телевизионна звезда.

— Може би трябва да бъде точно там — каза Викториа на. — В пророчествата на Нострадамус пише, че Месията ще дойде от Новия свят.

— Интересно — замислено отбеляза Лареджа.

— На кого му пука за Нострадамус! — извика Франчес ко.

Игуменката го погледна крадешком.

— Знаеш ли, отче, според мен онова, което те разстрой иа най-много, е, че изгуби контрол над великия зами съл…

Франческо я погледна изпитателно.

— Наистина ли смяташе, че ще контролираш Господа? — продължи тя.

— „Контрол“ едва ли е най-подходящата дума — сви устни Франческо.

— Нима? — подсмихна се Лареджа. — Тогава как да наречем изпращането на двама сицилиански главорези да го отвлекат?

— Възмутена съм, че си направил това! — каза Викториана. — Как можа, Вани? Понякога си мисля, че никога не си вярвал в онова, което правим.

Франческо само сви рамене.

— Няма да го върнем — въздъхна Лареджа. — В пророчествата пише, че накрая ще дойде сам. Може би просто трябва да чакаме този ден. — Имаме ли друг избор? — попита Франческо и го изгледа гневно. — Той прави каквото си иска…

Паоло поклати глава.

— Не си прав. Мисля, че Той свиква с новата си самоличност.

— Точно заради това трябваше да бъде тук. Всички бяхме единодушни, че Му трябват специални съвети и подготовка — рече йезуитът.

— Да — съгласи се Викториана, — но вероятно ние сме виновни за високомерието Му. Беше много самонадеяно от наша страна да мислим, че можем да Го научим как да стане Месия.

Лареджа кимна.

— Това не ми харесва — каза Джовани и запали цигара.

— Той трябва да бъде в Рим. — Може и да е така — каза Паоло. — Но трябва да признаем, че сме на пълно безпомощни.

Франческо издиша дима и недоволно поклати глава.

— Как можахме да не преценим нещата?

— Значи сме на едно мнение — каза Лареджа. — Няма да се намесваме в желанието му да стои в Америка, така ли?

Франческо и игуменката кимнаха.

— Мисля, че някой трябва да го следи отблизо — рече Лареджа. — Не ми харесва, че американските медии са единственият ни източник на информация. Вероятно Тарджено може да ни свърши работа.

— Медиите преиначават всичко според собствената си политика — съгласи се Франческо. — Видя ли как обсадиха Собески пред „Свети Себастиан“?

— Да, но той се справи много добре с репортерите. Нищо не им каза — рече Викториана.

— Само защото не знае нищо — изсумтя Франческо.

Лареджа вдигна ръка, за да привлече вниманието им.

— Къде е Тарджено?

— Пътува след караваната на Питър. Събрали са неколцина последователи от Индиана и се движат из страната.

— Дискретно ли ги следи?

— Разбира се!

— Мисля за Етиен… — обади се игуменката.

Паоло забарабани по масата с дебелите си пръсти. Съвсем беше забравил за майката на Питър.

— Нали каза, че състоянието й се подобрява?

Въпреки привидната си загриженост, кардиналът не даваше пет пари за сестра Етиен. Тя си беше свършила работата преди трийсет години и вече не им беше нужна. „Видението“ й нямаше стойност, защото бе отказала да го сподели с тях. Лекарите на Франческо бяха започнали да й дават успокоителни, които явно действаха. Монахинята си лежеше в леглото, хранеше се и говореше по малко. Но продължаваше да настоява, че ще разкаже за религиозното си преживяване само на папата.

— Снощи след вечеря реших да направя един експеримент — продължи Викториана.

Какъв?

Помислих, че ще й бъде интересно да види сина си. Показах й видеозапис на сателитните новини от Евънсвил.

И какво? — попита Франческо.

Боя се, че реагира много зле. Щом видя лицето на Питър, започна да пищи. Бълнуваше, че е видяла земетресение и настояваше да се срещне с папата. Наложи се да я упоим.

Китайското земетресение?

Явно го е видяла — кимна Викториана. — Има прозрения, Франческо вдигна ръце отвратен.

Това не означава нищо! Тя просто не може да приеме истината, че нейното бебе е станало на трийсет години, а тя е остаряла.

Това е най-смешното нещо, което съм чувала — отбеляза Викториана.

— Според мен Етиен отдавна преживяла раждането. Мисля, че става дума за друго.

Страхува се от сина си ли? — попита кардиналът.

Мисля, че не това е въпросът, който трябва да си задаваме — отговори игуменката. — Може би ние трябва да се страхуваме.

Бесемет, Алабама — Купър. 21 ноември 1998

— Записахме това от новините в единайсет — съобщи му един инженер с очила и бяла риза. Казваше се Еймс.

— Местните ли? — попита Фримейсън.

— От Монтгомъри — отговори Пиърс. — Но ги предаваха по националните канали.

Купър се отпусна на подплатения кожен стол и съсредоточи вниманието си върху големия монитор. Намираха се в източното крило на сградата, превърнато в аудиовизуално студио. Екранът примига, сетне показа жената с кестенявите коси, която бе видял преди — страхотна сладурана. Стоеше край някаква магистрала под черното небе, осветявано от меките отблясъци на далечен огън. Отдолу се появи името „Марион Уиндзор“ и телевизионният канал, за който работеше.

Думите „Ню Йорк“ приковаха вниманието на Фримейсън. Какво правеше една нюйоркска репортерка в Илинойс? Нещо не се връзваше.

— Междущатска магистрала 64, източно от Сейнт Луис, близо до изхода за Илинойс, е сцената на една от най-трагичните автомобилни катастрофи в историята на щата…

Лицето на Марион Уиндзор остана в левия ъгъл на екрана и камерата разкри жестоката действителност — линейки с мигащи лампи, кръв и разруха. Изкривени и обгорели останки от различни превозни средства бяха разпръснати по шестлентовото платно като детски играчки. Сред тях се стрелкаха пожарни коли и линейки.

— Трийсет и осем превозни средства се сблъскаха във верижна катастрофа, отнела досега живота на шейсет и четирима души. Очевидци твърдят, че злополуката е станала, когато камион с ремарке, превозващ самолетно гориво, се преобърнал на пътя.

Картината отново се смени. На фона на горяща развалина се очерта силуетът на самотна фигура. Мъжът хукна към пламъците и сигурната смърт.

— Какво е това, по дяволите? — — измърмори Фримей сън.

— Гледай и не говори — каза инженерът.

Камерата проследи някакъв мъж, който тичаше сред пламъците и отломките. Приближи се до една горяща каравана с откъртена врата. Огнените езици се протегнаха към него.

Изглеждаше невредим. После се качи в караваната.

— Свидетели сме на най-смелия и невероятен опит за спасяване досега. Въпреки пъкления огън, предизвикан от възпламеняването на самолетното гориво, един човек рискува живота си, за да потърси оцелели.

Мъжът се появи на вратата с малко телце в ръце. Буйните пламъци го скриха за миг. Караваната се заклати и рухна. Всичко гореше. Вилнеещ ад, в който никой не можеше да оживее. Стомахът на Фримейсън се разбунтува, като си представи какво е да умреш така — нервите ти се наелектрипират, косата ти изгаря до черепа, а бялото на очите ти се сварява като яйце. Колко ли секунди минават, преди да престанеш да усещаш каквото и да било?

— Гледай! — извика Еймс, — Невероятно!

Фримейсън се вгледа внимателно в пламъците. Мъжът се появи отново и бавно се отдалечи от горящата каравана.

— Не… — промълви Купър.

Докато носеше телцето през пламъците, мъжът придоби застрашителни размери. За миг на Фримейсън му се стори, че огънят се отдръпва, за да му стори път, макар че това беше невъзможно. Трябваше да пусне отново записа. Мъжът се приближи до камерата и Купър видя, че телцето в ръцете му не е никакво телце, а пихтия.

— Този човек, разпознат като отец Питър Каренца от Ню Йорк, лично спаси живота на седем души. Момиченцето в ръцете му е деветгодишната Аманда Бекер, обявена за загинала на място от медицинските лица. Но чудесата на Питър Каренца не свършват дотук.

— Гледай — каза Престън.

Дрезгавият му глас трепереше от благоговение.

Каренца се наведе над неподвижното овъглено трупче. Очите му пламтяха. Фримейсън беше виждал такива погледи и преди — в очите на други решителни мъже — и винаги се бе плашил от тях.

Оранжевите пламъци скачаха и трептяха, придавайки на сцената неземен вид. Каренца сложи ръка върху обгорялата плът на момиченцето, после затвори очи. За секунда не стана нищо.

Е? — попита Купър. Надушваше някакъв фокус. Гледай! — извика Еймс.

— Няма да повярваш!

Овъглената кожа на детето се беше втвърдила като черупка, но когато мъжът я докосна, започна да се напуква с лек звук. Цепнатините постепенно се разшириха и от тях лумна ярка синя светлина — досущ като автомобилни фарове, прорязващи мрака.

Купър затаи дъх.

Каренца прокара тънките си пръсти по напуканата черупка, тя се разпадна на парчета, отдели се от тялото и разкри съвършено здрава и непокътната плът. Камерата показа лицето на момиченцето — херувимско, съвсем спокойно, със затворени очи и леко усмихнати устни. Каренца докосна с три пръста челото й. Синята светлина избледня и момиченцето отвори очи. От насъбралата се тълпа се изтръгна въздишка, която бързо прерасна във всеобща радост. Вече изтощеният и измъчен Каренца успя да се усмихне мило за миг, преди да бъде обкръжен от хората и понесен на ръце.

— Марион Уиндзор, от мястото на събитието, Ричвю, Илинойс.

Екранът помръкна.

Фримейсън се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало.

Обърна се и видя, че Престън вече налива бърбън в чашата му.

Еймс и Пиърс се бяха вторачили в него.

— Преподобни Купър — каза Еймс и махна очилата си с привично движение, изразяващо едновременно уважение и раболепие, после се засуети и ги сложи отново, — Това не беше фокус.

Макар че гласът му трепереше, той говореше с убеждение.

— Дрън-дрън! Това беше игрален филм!

— Подложих записа на дигитален анализ, преподобни — рече Еймс.

— Опитваш се да ми кажеш, че това е истина!

— Точно това ти казва, Мейсън — намеси се Пиърс. — Бях до него, когато проверяваше лентата. Повярвай, няма измама.

— Но това е абсурдно! — изсмя се Фримейсън. — Как е възможно човек да върви през пламъците? Това е трик, казвам ви.

— Нали видя как съживи момиченцето — каза Пиърс, отпи от уискито си и се изсмя. — Та той я върна от гроба!

— Не дрънкай глупости! — изкрещя Купър. — Никой не се връща от гроба. И няма човек, който може да го направи.

— Преподобни — каза Пиърс, — мисля, че има такъв човек…

— Недей да остроумничиш. Това е номер за привличане на общественото внимание, някаква шмекерия,…

— На мен ми се видя реално — прекъсна го Еймс. — Всъщност изглеждаше адски правдоподобно.

— А аз мисля, че някой прави всичко възможно, за да го покажат по новините.

— Но защо? — попита Пиърс.

— За да стане известен! За какво друго, по дяволите?

Фримейсън взе бутилката, наля си още няколко пръста и изпи половината на един дъх.

— Заради славата! Този човек иска да се прочуе!

— Откъде си толкова сигурен? — попита Еймс.

— Славата означава власт — отговори Престън, като нервно потриваше ръце. — А властта ражда богатство.

Което на свой ред води до още по-голяма власт.

— Амин — усмихна се Купър и изказа мислите си на глас. — Чудя се защо всеки път, когато дават Каренца по телевизията, репортерката е мис Марион Уиндзор. И щом с журналистка от нюйоркска кабелна телевизия, какво, за Бога, прави посред нощ в Илинойс?

Пиърс поглади плешивата си глава.

— Виж това наистина е малко странно…

— И трябва да разберем кой е този мъж.

Отколешните връзки на Купър с шарлатани и мошеници го бяха направили свръхчувствителен към човешката измет. Всичко, което беше видял досега, потвърждаваше, че става нещо необяснимо, и той не беше сигурен дали наистина е такъв непукист, за какъвто се опитваше да се представи пред служителите си.

Всъщност, като се замислеше за стореното от Каренца, пред очите му изпъкваше един ужасен спомен. Когато беше дете, бе надникнал в кладенеца във фермата на леля Дейзи. Видя усойна тъмна дупка и се зачуди какво ли чудовище живее в черните води. Знаеше, че там долу се спотайва нещо страховито, което се надява, че той ще падне вътре, и чака да го сграбчи. Мислеше, че най-лошото нещо, което можеше да му се случи, е да се катурне и онзи кладенец.

Споменът го накара да потрепери. Представи си ясно зловещия мрак.

— Измисли ли нещо? — попита Пиърс.

Фримейсън се облегна назад и се вторачи в тавана.

— Обади се на Фреди Бевинс. Кажи му, че имам работа за него.

Пиърс кимна.

— Искаш да дойде и да разговаряте лично, така ли?

— Да. Става дума за нещо сериозно.

— Кога го искаш?

— Утре сутринта. И му кажи да се освободи от всички задължения.

Да бъде изцяло на мое разположение, докогато ми трябва.

Ричвю, Илинойс — Кареща. 25 ноември 1998

— Питър, наистина си голяма работа — възкликна Даниел Елингтън. Седяха до кухненската маса в караваната — подарък на Питър от Херман Бекер, бащата на възкръсналата Аманда и собственик на няколко магазина за автомобили в Сейнт Луис.

Караваната беше паркирана във фермата на Джордж Афхолтър, чиито смъртоносни рани бяха излекувани от Питър след катастрофата на междущатска магистрала 64.

Питър само се усмихна.

— Колко ще продължи всичко това? — продължи Дан.

— Имаш предвид подвижното партизанско проповядване?

— Никога не ми е минавало през ум да го определя така — ухили се Питър. — Но знаеш ли, звучи добре.

— Партизанско проповядване — харесва ми.

Той надникна през прозореца и видя хилядите хора, заобиколили караваната.

Глъчката на тълпата се беше превърнала в постоянен съпровождащ шум. Хората чакаха от часове. Повечето бяха от градчетата около Сейнт Луис, други от самия град. Бяха се смесили с екипите на различните радио — и телевизионни станции. Марион беше някъде сред тях и се опитваше да се оправи с множеството и с прииждащите журналисти.

Въпреки есенния хлад, който се усещаше във въздуха, навред се чувстваше празнична атмосфера.

— Погледни, Даниел — каза Питър. — Колко амбулантни търговци има. Това е неизбежно, нали?

Продавачите на сандвичи, сладолед, ядки и пуканки се надпреварваха да си пробият път през тълпата.

— Ами инак трябва да извадим отнякъде хляб и риба, нали? — каза Даниел.

— Не ме изкушавай, Дан — усмихна се Питър.

Каза го на шега, но приятелят му не се засмя. Всъщност Питър не си спомняше Даниел да го е гледал толкова сериозно.

— Знаеш ли — рече Дан, — това съвсем не е смешно.

Питър го разбра много добре и се замисли.

Преди няколко седмици, когато отец Франческо и неговите приятели му бяха разказали цялата история, той се вбеси. Целият му живот изглеждаше една лъжа, основана на фалшиво минало.

Но след това, когато се бяха опитали насила да го върнат в Рим и бяха изтезавали Дан, Питър реши, че най-добрата защита е атаката. А това означаваше да бъде сред хората.

След бунта в автомобилния завод се посъветва с Дан и Мариои. Те се съгласиха с него и събитията се развиха с шеметна скорост.

— Знаеш ли, има нещо, за което никога не разговаряме каза Даниел.

— Какво?

— Кой си ти, Питър? Иисус ли си? Трябва ли да коленича пред теб? Ти ли си Онзи, на Когото се моля цял живот?

Питър не знаеше какво да отговори. Накрая каза:

— Точно това се опитвам да разбера и аз, Дан. Не се чувствам Господ. Не усещам да съм се променил. Все същият съм.

— Но…

— Но животът ми е съвършено различен. Знаеш ли, че не съм извършвал богослужение, откакто напуснахме Ню Йорк? Нито едно! Чувствам се някак неестествено без този ежедневен ритуал.

Даниел се усмихна тъжно.

— Знам. И аз имам същия проблем.

— Толкова сме заети… Сякаш дълбоко в душата ми има стаичка, която е била заключена през целия ми живот. Онова, което научих в Рим, махна резето и сега, когато вратата е отворена, знам, че никога няма да я затворя. Светлината, струяща от тази стаичка, ще осветява пътя ми до края на живота.

Имаш ли чувството, че се приближаваш до тази стаичка? Ще погледнеш ли през вратата, за да видиш откъде идва светлината?

Надявам се. Усещам, че неумолимо вървя към нея. Без да спирам.

И какво изпитваш? Какво ще стане, ако решиш, откриеш или приемеш, че си Божият син? Мислил ли си за това?

— Не толкова, колкото би трябвало; Става ми неудобно.

Дан кимна.

— Вярвам ти, Но какво ще правим по-нататък?

— Ами, единодушни сме, че започнахме нещо важно.

Хората винаги са ме харесвали. Ще продължим и ще върша онова, което съм правил винаги.

— Добре, но какво ще кажеш за всичко онова, на което са ни учили и в което вярваме?

— Имаш предвид Христос ли?

— Да, и Второто пришествие. Ако ти си Месията, какво ще стане после? Ще настъпи ли краят на света?

— Не знам, Даниел. Кълна се!

Питър погледна множеството, събрало се около караваната. Чувстваше се отговорен за всички и искаше да ги поведе — каквото беше и тяхното желание.

— За какво се замисли? — попита Дан.

— Знам, че тези хора навън се нуждаят от нещо. И поне засега това съм аз.

— Сигурен ли си, Питър? Това е голяма отговорност.

Каренца сви рамене.

— Нямам друг избор. Чувствам какво им е потребно.

Не разбираш ли?

Видя Марион Уиндзор, която разговаряше с малка група небрежно, но стилно облечени хора — явно журналисти. С негово съгласие тя ръководеше сензационната му поява в средствата за масово осведомяване.

Марион беше изумителна жена и му въздействаше по съвършено непознат начин. След като през целия си зрял живот бе потискал едно от най-естествените човешки желания, сега му беше трудно дори да си признае, а още повече да разкрие чувствата си. Но искаше да опита.

Ричвю, Илинойс — Уиндзор. 26 ноември 1998

— Наистина има въздействие върху хората, нали? — каза Марион.

Стоеше до Чарлс Бранфорд, директора на новините в Си Би Ес. От другата й страна беше Мери Чин, втората след него. Марион току-що бе свършила интервютата с шефовете на Си Ен Ен и Ей Би Си и се чувстваше много самоуверена. Първите й репортажи за Питър бяха приети възторжено от всички телевизионни мрежи. Всички харесваха външността и стила й, а съдържанието на репортажите й беше сензационно.

— Невероятно — рече Чарлс Бранфорд. — Отсега нататък ще следим историята отблизо.

— Стига Питър да се съгласи — усмихна му се Марион.

— Да, ако Питър продължи да ни съдейства — многозначителво каза Бранфорд. — А аз съм сигурен, че вие имате влияние над него в това отношение, мис Уиндзор.

— Надявам се, Чарлс — усмихна се тя.

— Много сте прозорлива, Марион. Предполагам, че търсите място в някоя от големите телевизионни компании…

Тя знаеше, че сега не е моментът да се стеснява. Погледна го право в очите и най-сериозно попита:

— А вие на мое място нямаше ли да го правите?

Бранфорд кимна. Извърна поглед за миг, сетне извади визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си и и я подаде.

— Добър отговор. Нека да поддържаме връзка. Бранфорд и придружителите му се качиха на колите си и потеглиха, Марион остана сама с проблемите си.

Вярно, служебните бяха почти решени. Но личните? Желаеше ли Питър Каренца като мъж? Усети, че се усмихва. Уместен въпрос. Е, нали затова бяха журналистите — да задават проницателни въпроси.

Едва не се засмя на глас на собствената си шега. Питър още говореше.

Думата „проповядва“ винаги бе имала негативен нюанс за Марион. Трудно й беше да възприеме Питър като проповедник. Нещо в стила и в хармонията му със слушателите въздигаше онова, което правеше, в изкуство.

Връзката, която създаваше между себе си и публиката, беше наистина необикновена. Не беше необходимо да си специалист по социология или теология, за да доловиш силното въздействие, което Питър имаше върху слушателите си. Внушаваше им да възприемат света по неговия начин и Марион беше убедена, че повечето от тях действително ще променят възгледите си.

Беше почти полунощ, когато Марион привърши да записва бележките си в портативния компютър. Даниел Елингтън вече спеше. Питър беше навън, до огъня. Денят беше толкова натоварен, че Марион не бе разговаряла с него.

Може би сега беше подходящият момент. Тя затвори компютъра и го прибра в коженото куфарче. Излезе от караваната и го намери седнал на един градински стол пред огъня. Съсредоточеният му поглед, макар и прикован в пламъците, малко я стресна.

— Добър вечер, отец Каренца — тихо каза Марион.

— Не знам защо — рече Питър, без да откъсва очи от огъня, — когато другите ме наричат „отче“, ми звучи естествено, но от теб не.

— Наистина ли?

— Да. От твоите уста звучи някак… нелепо.

— Съжалявам, само се пошегувах — каза тя. — Няма вече.

— Не е необходимо да се извиняваш. Не се обидих. Но като чух, че ме нарече „отче“, сякаш помежду ни се из дигна изкуствена бариера. А това не ми харесва.

Марион се усмихна и докосна ръката му, за да счупи всяка бариера, която би могла да се изправи между тях. Той трепна от допира й, но не дръпна ръката си.

Известно време седяха, без да разговарят. После Марион вдигна очи към него и тихо каза:

— Знаеш ли… влюбих се в теб.

Думите отекнаха в съзнанието й и колкото по-дълго Питър мълчеше и я гледаше, толкова повече тя се притесняваше. За миг се почувства като ученичка, готова да скочи и да избяга.

Очите му не трепнаха, докато изучаваше душата й.

— Сериозно ли говориш? — попита накрая той.

Тя кимна. Не можеше да каже нищо. В гърлото й беше заседнала буца.

Питър отново се вгледа в пламъците.

— Знаеш ли, това, което ми казваш, всъщност не ме изненадва.

— Толкова ли е очевидно? — усмихна се тя и разсеяно приглади косите си.

Той сви рамене.

— Може би за другите не е, но аз го усещам. При това силно.

— Съжалявам — измънка тя.

— Недей — каза той и изведнъж взе ръката й и я стисна.

Марион не знаеше как да тълкува нито изражението, нито думите му.

Как беше възможно един човек, който изглеждаше толкова чистосърдечен, внезапно да стане загадъчен и непроницаем?

Питър продължи да я гледа в очите и да държи ръката й. Марион си спомни как, когато беше на петнайсет години, седеше до Джейми Фалконе в стария олдсмобил на баща му. Джейми я гледаше и държеше ръката й — също като Питър сега. В движенията му имаше такава невинност… Марион почувства, че сърцето й литва.

Това беше лудост. Недействително. Не можеше да се пребори с това усещане.

— Питър — попита тя след дълго мълчание, — какво ще правим?

— Не знам — усмихна се нежно той. — Не съм специалист по тези въпроси. За последен път държах ръката на момиче, когато бях в гимназията.

— О, Питър…

Без да разсъждава, тя го притегли към себе си и го целуна. Той протегна непохватно ръце да я прегърне и я събори на земята. Тя го подразни с език, като близна леко устната му, но той не откликна.

Не знам какво да правя! — забързано каза той, очевидно объркан и развълнуван.

— Обичай ме.

Питър я притисна до себе си. Марион усети горещите вълни, които се излъчваха от него, и уханието на тялото му. Никога не бе желала толкова силно някой мъж.

— Марион — прошепна той и се дръпна назад, за да се вгледа в лицето й.

Устните му отново се раздвижиха, но не можа да каже нищо повече.

Тя мълчеше и го целуваше — вече по-спокойно и по — уверено. Този път той откликна на ласките й. Езикът му докосна нейния и тя потрепери от страст. Искаше й се той да разкъса дрехите й и да долепят голата си плът. Желаеше го.

Притисна се до него, почерпила сили от неговия плам, усети, че пенисът му е възбуден. Питър вкопчи ръце в гърба й и прошепна: Какво ще правим?

— Стой тук — отговори тя и внимателно се отдръпна от то. — Сега ще се върна.

Изтича до маздата, измъкна един спален чувал и се върна при огъня.

Бавно, все едно спазвайки някакъв ритуал, тя разстла чувала и съблече Питър. Тялото му беше слабо и мускулесто. Всичко беше съразмерно и пропорционално. Нямаше нищо излишно. Само красота.

Той се държеше като момче и се суетеше неуверено. Изглеждаше благодарен за помощта и разбирането й и я караше да го желае още повече… Непрекъснато мислеше колко неизвестно и безумно беше това преживяване за него.

Типичната за жената мечта да обучи съзряващо момче се превърна в действителност за Марион.

Той я изследваше бавно с ръце, език и тяло, толкова опиянен от възбуда и чувственост, че не можеше да пророни нито дума освен името й. В допира му имаше трепет и безкрайна радост и Марион се опита да му върне всяко удоволствие, което той й даваше така безкористно.

Можеше вечно да лежи до него. Нямаше нищо против, ако умреше в обятията му.

Той не можеше да се владее. Свърши твърде бързо, после още веднъж.

Беше изпълнен с неизчерпаема енергия и ентусиазъм и Марион се опасяваше, че няма да може да следва ритъма му.

Накрая се отпуснаха на мекия спален чувал. Звездите осветяваха голотата им. Сякаш се носеха прегърнати, без да говорят.

После, съвсем ненадейно, Питър затрепери, зарови лице в косите й и заплака.

Марион искаше да попита какво не е наред, но вече знаеше отговора.

Всичко беше наред.

И това беше проблемът.

Сейнт Луис, Мисури. 29 ноември 1998

Той караше на запад към Сейнт Луис. Радиото свиреше класическа музика. Симфоничният оркестър на Болтимор се справяше великолепно със заключителните акорди на Третия концерт за пиано от Рахманинов.

Движението не беше натоварено. Концертът свърши и говорителят започна да съобщава новините.

Тарджено посегна да намери друга станция, но спря, когато чу водещата новина — явлението Питър Каренца, Изсмя се на глас. Каква нелепост! Шефовете му искаха да преследва обект, за когото предаваха всички средства за масово осведомяване по света. Франческо вероятно се нуждаеше от докладите му толкова, колкото от финалната фаза на белодробен рак. По дяволите. Журналистите можеха да стоят много по-близо до сцената на събитията и репортажите им бяха много по-актуални от всичко, което той можеше да научи от дискретното разстояние, на което се държеше.

Ала Тарджено можеше да осигури на Ватикана нещо непостижимо по друг начин — тълкувания, изводи и предвиждания за следващите ходове на Каренца. Дългогодишният опит в изучаването на промените в човешкото поведение беше направил Тарджено експерт по проблемите на хората, живеещи под напрежение.

Основният въпрос все пак оставаше — колко дълго Франческо и другите щяха да имат нужда от сведенията му.

Новините продължиха с подробностите около последните събития в историята на Питър Каренца — част от които Тарджено вече знаеше. Питър и котерията му бяха пристигнали в Сейнт Луис. Гражданите ги посрещнали с овации и кметът ги приветствал с добре дошли и организирал шествие в тяхна чест. Където и да се появеше Питър, хората го обикваха. Получил бе покани да говори във всеки голям град в страната и в хиляди малки селища.

Един от най-богатите търговци на недвижими имоти от Сейнт Луис беше предложил на Питър земя и средства да построи собствена църква.

Младият свещеник отказал. Смятал, че мисията му е да пътува и да помага на хората. Непрекъснато отхвърляше всякакви връзки с организираната религия, макар че беше католик. Ватиканът запазваше мълчание по въпроса. Опитите да интервюират или папата, или представителите на Кардиналската колегия, получаваха стандартния отговор „Без коментар“.

Тарджено се усмихна. Какво правеха онези глупаци в Рим? Момченцето им обикаляше Америка и се правеше на Господ, а те си мълчаха. Ако беше журналист, Тарджено би се усъмнил. Въпреки това вестниците, списанията и телевизията обръщаха малко внимание на този любопитен факт.

Когато стигна в града, се настани в „Холидей Ин“ и веднага се обади на отец Франческо в Рим. Телефонът иззвъня много пъти, преди жилавият дърт негодник да вдигне.

Какво искаш, Тарджено? Как разбра, че съм аз? — изсмя се Тарджено.

Кой друг може да се обажда в този безбожен час? Мислех, че е подходящ за такъв безбожник като теб ухили се Тарджено. Добре, какво искаш?

— Аз ли? Нали ти ме нае да ти съобщавам информация?

— Ако имаш да докладваш нещо, казвай!

— И аз имам същото предвид. Нужен ли съм ви, след като медиите му отделят толкова голямо внимание?

— Ако вярвах в почтеността на американските медии, щях да те отстраня незабавно. Ала се двоумя. Другите мислят, че трябва да продължиш.

— Е, и какво да правя?

— Ако искаш да се откажеш, можеш да се прибереш веднага. Донеси ми подробен доклад и кажи хонорара си.

Решихме, че не го искаме в Рим — поне засега.

— Това е ясно. Но защо?

— В пророчествата пише, че последният папа ще дойде отвъд Голямата вода.

— А, да — ухили се Тарджено. — Тогава всичко ще съвпадне, нали?

— Да.

Франческо явно беше доволен от себе си. Тарджено реши да се възползва от доброто му настроение. Имаше няколко въпроса.

— Ако Питър Каренца е клониран от кръвта по Свещената плащаница, тогава какво мислиш за разкритията на независимите изследователи през 1988?

— Имаш предвид Папската комисия ли?

— Все едно как го наричате там. Вани, седем независими научни агенции са изследвали плата по въглеродния метод. Заявили са — при това с папската благословия, че платното датира едва от четиринайсети век. Свещената плащаница е фалшификат.

Джовани се изсмя тихо.

— Учудваш ме, Тарджено. Ти, който се гордееш, че долавяш и най-малките подробности.

— Давай. Образовай ме. Накарай ме да се почувствам глупак — ако можеш.

— Добре, слушай тогава — каза свещеникът. — Учените имат право — платното е само на седемстотин години.

Обаче твърдят, че и отпечатъкът върху него е на същата възраст.

— А не е ли така?

Джовани се засмя — твърде театрално и зловещо.

— Оригиналната Свещена плащаница е нещо повече от реликва. Тя е физическото превъплъщение на Тялото и Кръвта на Иисус. Символ на Светото Тайнство, превърнат в реалност. Свещената плащаница е била и си остава Тялото и Кръвта на Иисус. Тъканта съдържа молекулярни елементи и от двете.

— Но платът е от четиринайсети век, следователно отпечатъкът трябва да е бил пренесен от оригиналната плащаница върху друга…

— Ах, колко си умен! Нищо чудно, че толкова дълго съумяваш да запазиш живота си.

— Но как и от кого? Дори със съвременните методи.

Франческо се изсмя на глас.

— Да не мислиш, че съвременните методи са по-добри от инженерните подвизи и уменията за мумифициране на древните египтяни? От астрономическите познания на древнокелтските жреци?

— Разбирам какво искаш да кажеш. Продължавай.

— Всъщност няма какво толкова да ти обяснявам. Първият папа създаде Ордена на Плащаницата, тайна организация, чиято цел е запазването на Свещената плащаница.

В началото на четиринайсети век платът започва да се разпада. Монасите от „Белле Кастро“, манастир в Падуа, прочути с успешните си алхимични опити, изучили тайните на древните египтяни и измислили начин да пренесат веществото и отпечатъка от оригиналната плащаница върху друго парче плат.

Толкова ли било просто?

— Да, макар че „просто“ не е най-подходящата дума.

— А ти и старите ти приятелчета несъмнено сте членове на il Ordine, нали?

— Тарджено, ти си гений! — изсмя се отново свещеникът.

Всъщност онова, което бе разкрил старият йезуит, не беше изненада за Тарджено. Ватиканът и католическата църква бяха пълни с тайни ордени и организации.

И още нещо — защо през 1988 папата одобри версията, че плащаницата датира от четиринайсети век? Защо Църквата би направила нещо, което ще дискредитира тикава известна реликва?

Защо? — повтори като ехо Франческо.

— Свещената плащаница е нагледно, физическо доказателство за съществуването на Иисус. Защо Църквата му развенчава този мит?

Защото il Ordine посъветва Негово Светейшество да постъпи така…

Аха, това обяснява всичко — иронично отбеляза Тарджено. — Предполагам, че сте имали основателна причина. Разбира се. Някой може и да свърже Питър с Кригер, но няма стигне до Плащаницата, защото е доказано, че тя не е оригинал. Тайната ни ще бъде запазена. Освен това до 1988 Църквата никога не е заявявала официално, че Плащаницата е автентична.

— Но тя се съхранява от свещениците в катедралата „Свети Йоан Кръстител“ в Торино. Това ми се струва съвсем официално.

— Това бе сторено като жест към семейството на Умберто II Савойски. Той все още е истинският собственик на Плащаницата.

Най-важното е, че тайната ни е запазена.

— Според мен ти и приятелчетата ти сте откачени.

— Светът ни прави такива.

— Е, да. Щом този свят е такова ужасно място, защо не бързате да го напуснете? В джоба си държа ангела на вашето избавление, Вани. Той е само деветмилиметров, но кажеш ли, твой е.

— Имам още работа. Затова Бог ми е дал толкова много години.

— Разбира се. Извинявай. Забравих.

— Прибери се и си вземи проклетите пари, Тарджено.

Или продължавай да докладваш. Както решиш. Що се отнася до мен, аз си лягам.

И старецът затвори. Тарджено изведнъж се почувства много самотен в безличната хотелска стая. Беше необяснимо изтощен след чутото за Плащаницата. Тръшна се на прекалено мекото легло и усети, че е адски уморен. Вероятно най-после бе станал твърде стар за занаята си. В миналото незабавно прогонваше подобни мисли, но сега страховете му може би бяха оправдани. Несъмнено, все още беше силен и бърз, както на млади години, но сега бе несравнимо по-мъдър. Нямаше ли средно положение?

Да, имаше. Но само за известно време. После везните неизменно се накланяха.

Зачуди се за миг дали в момента не става точно това. Но от такива мисли нямаше полза. Съсредоточи се върху това какъв да бъде следващият му ход.

Омръзна му да преследва Каренца. Трябваше да вземе някакво решение. Цялата история с младия свещеник го интригуваше. Щеше ли да постъпи разумно, ако обърне гръб на всичко и отново потъне в бездънната яма на международния шпионаж?

Шпионин срещу шпионин. Да откраднеш или да откраднат от теб. Да убиеш или да бъдеш убит.

Изтощителна игра, в която бе участвал много пъти. В живота му винаги имаше място за нещо ново. Тарджено включи телевизора, за да се разсее, и се спря на една от евангелистките сателитни програми. Те бяха еднакви навсякъде по света — разкошна обстановка с изобилие от драперии и позлата, хор от светещи от чистота млади вярващи и въодушевена публика от предимно възрастни хора. Проповедниците обикновено изглеждаха изключително честни, въпреки скъпите си ушити по поръчка дрехи. Тарджено често гледаше откъси от такива предавания — според него те бяха едни от най-веселите в телевизията.

Ала тази проповед беше съвсем различна. Декорът представляваше свръхмодерна техника — всичко украсено с лъскави метални повърхности, лазерно осветление и разни оптически фокуси. В програмата имаше някакъв блясък, жизненост и свръхмощ, които бяха безспорно привлекателни и подбрани с вкус.

Той легна и започна да гледа.

Гвоздеят на предаването беше един човек, чието име Тарджено знаеше, но когото досега не беше виждал — Фримейсън Купър висок широкоплещест мъж с гъста сребрееща коса, подстригана по последната мода. Носете стилни очила и елегантно ушит костюм. Излъчваше достойнство. Държането му беше уверено, изискано и свръхпрофесионално.

У преподобния Купър нямаше и следа от раболепие. Той гледаше смело в камерата и почти предизвикваше зрителите да не вярват на нито една негова дума.

Тарджено се усмихна, докато Купър се спря накратко на стандартното четене и тълкуване на библейските текстове. За религиозните това вероятно беше доста вълнуващо, но за Тарджено — обичайните набожни лигавщини. Далеч по-интересен беше неповторимият начин, по който Фримейсън съчетаваше проповедта си с фантастично шоу. Около него имаше три големи екрана — досущ триптих от непрестанно променящи се картини. Онзи, който оркестрираше мониторите, беше виртуоз. Образите им само съвпадаха с коментара на Купър, но проблясваха и се променяха в пълен синхрон с ритъма на интонацията му.

Резултатът беше изумителна и почти хипнотична атака върху зрителните и слухови възприятия. Тарджено се възхити на умението на Купър да използва текущите събития, за да илюстрира библейските сцени и нравоуче ния. Това беше най-умелата експлоатация на свръхтехническа пропаганда, която бе виждал. Но не толкова интелигентните като него хора нямаха друг избор, освен да гледат стъклените си екрани и да попиват посланието като безпомощни бебета.

Изведнъж се появи образът на Питър Каренца. Преподобният Фримейсън се оказа заобиколен от тройното изображение на младия свещеник. Познатият репортаж беше прецизно редактиран и монтиран, за да съответства на словото на Купър.

Тарджено се наведе напред и се заслуша. Преподобният внимаваше много да не отрече открито очевидно добрите дела на Каренца, но също така се стараеше и да не го похвали. По-скоро се опита да приеме ролята на страничен наблюдател, който само съобщава на последователите си, че знае за новопоявилия се на религиозната сцена.

Но в думите му се долавяше и нещо друго, което Купър едва ли съзнаваше. Тарджено се усмихна.

Преподобният Фримейсън Купър изпитваше отчаян страх от Питър Каренца. А Тарджено беше достатъчно умен, за да се плаши от отчаяни хора.

„Благодаря ти, преподобни Купър — помисли той. — Току-що ми помогна да взема решение.“

Ричвю, Илинойс — Каренца. 29 ноември 1998

Това беше най-приятното и същевременно най-ужасното преживяване.

И през ум не му беше минавало, че такова шеметно въодушевление ще завърши с пълно отчаяние.

Питър Каренца се облегна на оградата и вдигна очи към страховитото вълшебство на нощното небе. Разкъсваше се между чувствата и разума.

Как можа да наруши обета за благочестивост? Щеше ли Господ да намери достатъчно милост, за да му прости такъв ужасен грях? Беше ли изобщо грях? Дали по-радикалните теолози, които настояваха за отмяна на обета за целомъдрие, нямаха право? Знаеше, че пълното и неотклонно въздържание е неестествено, но винаги го бе приемал като едно от изискванията на религията. Духът би трябвало да властва над плътта.

И все пак, като си помислеше за Марион и нейната първична сила, женственост и сексуална енергия, идеята да остане целомъдрен изглеждаше смешна. Как бе възможно някой, споделил такава интимност, както той с нея, да мисли за такова неосезаемо нещо като обет? Някои мъже може би имаха сили да се противопоставят на емоционалния поток, породен от такъв контакт, но Питър не успя.

И затова ли трябваше да бъде прокълнат? Струваше му се несправедливо, но ако искрено вярваше в законите на Църквата и в догмата на вероизповеданието си, трябваше да повярва и в проклятието — метафизичната болка да знаеш, че никога няма да видиш лицето на Бога.

Никога. Думата се повтаряше в мислите му, докато изгуби смисъла си и се превърна в безкраен низ от свързани срички.

Питър се сепна и се върна в ясната нощ и фермата в Илинойс.

Най-важният въпрос оставаше — дълбоко в душата си вярваше ли, че е извършил смъртен грях срещу Бога?

Като се задълбочеше в мотивите си, довели до съвкуплението с Марион, не можеше искрено да повярва, че е презрян грешник. Никога не бе мислил за греха.

И все пак оставаше фактът, че е свещеник, избран от Бога — както и по-важният въпрос: кой всъщност е Питър Каренца? Откакто бе научил подробностите около раждането си, той внимателно отбягваше сериозните мисли на самоличността и произхода си. Но всичко, последвало сетне, когато се върна в Америка, го принуждаваше да признае, че може да е нещо повече от само инструмент в ръцете на Господа. Вероятно притежаваше искра от истинската Божественост.

Знаеше, че това са опасни мисли. Този път водеше към лудостта.

Питър се взря в звездите и се запита дали гледа Божието лице.

Въздъхна и заговори на глас, сякаш се молеше.

— Само да знаех какво означава всичко това… Ако ми кажеш…

Вселената се вторачи в него със звездното си безразличие.

Елингтън Сейнт Луис, Мисури. 14 април 1999

Минаха много месеци, откакто Питър и придружителите му бяха напуснали фермата на Афхолтър. Нещата се усложниха толкова бързо, че Даниел нямаше друг избор, освен да предложи да се настанят в по-просторна и официална главна квартира в Сейнт Луис. Макар и негласно, той беше станал нещо като „изпълнителен директор“ на пътуването. Всичко нарастваше в геометрична прогресия — натискът от страна на медиите, парите и стресът от последователите на Питър — и ставаше все по-трудно за управление.

Приеха поканата на един богат търговец на недвижими имоти от Сейнт Луис да използват част от офиса му. Остъклената врата на Даниел гледаше към помещението с дванайсет работни места — почти всички заети. Бяха се превърнали в бизнес-корпорация.

Даниел поклати глава и погледна към работното помещение, където служителите отговаряха на обажданията и вкарваха информация в компютрите. Неколцина разтоварваха пощенските чували на масите. Писма, документи, молби и множество дарения се стичаха с невероятна скорост в новата главна квартира. Въпреки честите призиви на Питър да не изпращат пари, милиони хора продължаваха да го правят.

Благотворителната фондация „Каренца“ се разрастваше. Трудно му беше да си представи, че всичко стана толкова бързо.

Видя, че влиза Марион, и се загледа в нея. Хм. От години не му бяха хрумвали подобни мисли.

Отдавна имаше чувството, че целомъдрието има по-скоро психологически, отколкото физически измерения. Един от професорите йезуити казваше, че половият орган е между ушите, а не между краката, и Дан бе съгласен с него. Въпреки това беше сигурен, че на младите момчета, които пристъпваха прага на семинарията девствени, им беше по-лесно, отколкото на хлапетата, прекарали няколко изпълнени със страст нощи. Просторното административно помещение избледня и Дан се унесе в спомени…

Беше седемнайсетгодишен. Изтегнал се бе на шезлонга с Джуди Борнуел. Родителите й отсъстваха, малкият й брат спеше и Джуди бе решила, че това ще е нощта, в която ще стане жена.

Джуди Борнуел.

Единствената му любов. И любовница. Дан често се чудеше какъв ли е сексът с жена, а не с момиче…

— Добре ли си, Дан?

Мелодичният й глас го стресна и той погледна Марион така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Извинявай — каза той и усети, че се изчервява.

Бях се замислил…

Марион се усмихна. Беше адски красива. Хрумна му налудничавата мисъл да й каже как му въздейства и че я желае.

Не. Не можеше да го направи. Не беше сигурен в чувствата си. Може би близостта й и ежедневните им контакти го караха да се вълнува така.

Тя заговори за служителите и за плановете на Питър за следващите няколко седмици, но Даниел не я слушаше и когато тя го попита нещо, се стресна:

— Извинявай, Марион. Напоследък не спя достатъчно. Просто не те слушах, само те гледах.

— Знаеш ли, понякога си много сладък — засмя се тя.

Думите и го покосиха като куршуми. Какво искаше да каже? Дан се усмихна безпомощно.

— Питах те дали да кажем на онзи репортер от „Ню Йоркър“ да се обади след един-два месеца.

— Да. Тогава може би няма да е такъв хаос.

— Добре. Ще кажа на Питър какво е мнението ти.

Тя се обърна да тръгне. В изблик на внезапен гняв той я хвана за ръката. Допирът беше изключително чувствен възбуждащ.

— Ти си много близка с него, нали? — тихо попита той се вгледа в зелените й очи. — Буфер между него и останалия свят. Всичко минава през теб, преди да стигне до него.

Марион се усмихна стеснително.

— Наистина ли изглежда така?

— А не е ли?

— Да, предполагам.

— Искам да кажа, че аз съм му приятел отдавна. Сам мога да му кажа какво мисля за тоя проклет репортер.

— Знам, Дан. Извинявай.

Никоя жена не му беше въздействала по този начин.

— Не е необходимо да се извиняваш — бързо каза той и я пусна. — Не исках да стане така. Просто трябваше да ти обърна внимание върху този факт. Някои хора ще те намразят.

— Имаш право. Все забравям колко си умен, Дан.

— Между другото, къде е Питър? Не съм го виждал цяла сутрин.

— Горе, в апартамента. Разговаря с издателите от „Саймън и Шустер“. За книгата.

Даниел кимна. Преди осем месеца никой не бе чувал за Питър. А сега се държаха с него като със звезда. Дали и „Плейбой“ нямаше да поиска интервю?

— Добре, следобед ще се кача и ще се опитам да поговоря с него.

— Ще се видим по-късно — каза Марион и излезе от кабинета му.

Да, щяха да се видят отново. Но никога нямаше да я види така, както в една нощ преди много време.

Нямаше представа какво го накара да надникне през щорите на караваната. Дали подсъзнанието му бе усетило какво става навън? Огънят беше почти загаснал, но светлината беше предостатъчна.

Вътрешният му телефон отново иззвъня.

— Да?

— Отец Елингтън? Някой си мистър Бевинс иска да ви види.

— Кой?

— Фредерик Бевинс. Казва, че имал уговорка…

Даниел прокара пръсти през дългите си руси коси.

Бевинс. Точно така. Оня тип с превъзходните препоръки, който кандидатстваше за охраната.

— Добре — каза той. — Да дойде при мен.

На остъклената врата се почука и секретарката въведе един нисък набит мъж, облечен в обикновен сив костюм. Над тънките му устни имаше грижливо подрязан мустак, а носът му май беше счупван повече от веднъж. Очите бяха малки, разположени далеч едно от друго и под гъсти вежди. Макар да не изглеждаше на повече от четирийсет години, косата му беше оредяла. Фактът, че я бе подстригал късо и сресал назад, показваше, че не му пука. Външността му не беше заплашителна, но загатваше, че е по-добре да не го закачат.

— Отец Елингтън — каза младата секретарка, — това е мистър Бевинс.

Даниел стана и се ръкува с мъжа. Ръкостискането му беше силно.

Твърдостта показваше, че мистър Бевинс не се бои от тежка физическа работа.

— Седнете, мистър Бевинс.

— Благодаря, отче — отговори той и огледа кабинета.

Даниел прочете още веднъж биографията му. Научна степен по съдебна психология от университета в Мисури, две години в армията, три години заместник областен шериф във Вашингтон и десет години в „Уелс Карго“ като охрана, а накрая сержант. Сетне още три години като заместник-президент на „Сикюър Систимс лимитид“.

— Разкажете ми за последното си назначение, мистър Бевинс.

— Може да ме наричате Фред, ако желаете.

— Добре. Какво е „Сикюър Систимс лимитид“?

— Фирмата на моя шурей. Но винаги съм искал сам да си бъда началник. Желанието ми е да се занимавам с модерни охранителни системи и компютри.

Даниел кимна, макар че не разбираше много от тези неща.

— И какво стана? Защо кандидатствате за това място?

Фред Бевинс се усмихна и сви рамене.

— Ами, нещата стоят така… Бизнесът потръгна и шуреят ми стана алчен. Нае други хора да вършат работата ми, като им плащаше наполовина от моето възнаграждение и всъщност ме извади от играта.

— Разбирам — каза Дан — И така, значи пак търсите работа като охрана…

— Ами това е единственото, от което разбирам. Пари не са ми необходими, най-важното е да върша нещо.

Даниел се усмихна. Въпреки външността и грубоватите си черти, Фредерик Бевинс беше забавен и приятен.

— Ясно… Искате да се занимавате с нещо през свободното си време.

— Да, но не е точно така, както мислите. Ще върша добра и сериозна работа. Това не е шега за мен. Аз съм католик, макар напоследък да не ходя често на църква.

Тази работа ще ми даде възможност да си възвърна Божията милост.

Дан кимна. Познато обяснение. От няколко месеца беседваше с кандидатите за работа и се учудваше на големия брой на онези, които изтъкваха подобни причини, за да служат при отец Питър.

— Шефът ви, отец Питър, върши добри дела за всички.

Това ме навежда на размисъл. Чувствам се длъжник на хората, които не са успели като мен.

— Да. Разбирам.

— Имате ли много кандидати за шеф на охраната?

— Да, но малцина имат сериозен опит като вас. Желаете ли да чуете какви са изискванията ни, мистър Бевинс?

— Разбира се. Но, моля ви, наричайте ме Фред.

През следващите няколко минути Дан обясни какви са задълженията на поста. Питър Каренца се нуждаеше от лична охрана, докато пътуваше из страната. Трябваше да бъде пазен от тълпата, защото привличаше вниманието на все повече умопомрачени люде и потенциални убийци. В сградата също трябваше да има охрана. Даниел изброи затрудненията и изслуша Бевинс, който се съгласи с всичко и направи уместни забележки и предложения. В края на разговора стана ясно, че Бевинс знае достатъчно. Един пенсиониран полицейски капитан от Сейнт Луис бе предложил услугите си да ръководи нещата, но Бевинс щеше да бъде добър сержант, макар и негов заместник, Даниел би го назначил дори за шеф на охраната.

Държеше да беседва лично с новите служители. Не забравяше, че всеки кандидат може да е внедрен от Ватикана, за да саботира организацията или да се добере до Питър.

След разговора Бевинс си тръгна, а Дан се облегна и пак се замисли.

Една сцена изгаряше мислите му. Образ, който се бе запечатал в паметта му. Очертано на фона на синкаво — черната нощ, съвършеното тяло на Марион се извиваше и люлееше в най-древния от всички ритми.

В такива мигове, когато образът го изпепеляваше като новородена звезда, нищо друго нямаше значение. Дан я желаеше.

Бесемет, Алабама — Купър. 16 април 1999

Топлата като женска утроба вода го успокои. Преподобният Фримейсън Купър доплува до края на басейна.

Двайсет дължини. Всяка сутрин. Преди закуска.

Нищо чудно, че според лекарите имаше тяло на петнайсет години по-млад мъж. Чувстваше се по-здрав, отколкото през целия си живот.

Жените също го намираха привлекателен.

Църквата на Купър навлизаше в най-оживения и доходоносен период, чиято кулминационна точка беше Великден. И макар че тази перспектива не го вълнуваше толкова много, както преди, Купър изпита удоволствие при мисълта, че реката от пари ще повиши нивото си през идните седмици.

Излезе от водата и Линдстрьом, шведът прислужник и масажист, се приближи до него. Носеше пухкав бял халат с монограм.

— Благодаря, Лини — рече Фримейсън, избърса голото си тяло и бавно се загърна в халата.

— Да кажа ли на Фрида, че сте готов?

— Да, но да не ми дава пак диетични кренвирши. Писна ми непрекъснато да ям соени боклуци.

— Добре, преподобни.

Линдстрьом кимна и тръгна към кухнята. Фримейсън подозираше, че е педераст, но така и не бе успял да го разобличи. Линдстрьом беше много тих и потаен.

„Вероятно ме мрази и в червата“ — помисли Фримейсън с иронична усмивка.

Докато закусваше, се обади Фреди Бевинс, частният му детектив.

Всичко беше наред. Беше успял да се внедри при Каренца.

— Дори им казах, че съм католик. Представяш ли си?

— Е, ти си способен на всичко. Трябва да си вършиш работата добре. Искам да провериш всичко за Каренца.

— Ясно, преподобни. Ще му извадя кирливите ризи.

Фримейсън затвори. Добре, че бе послушал баща си.

Старецът бе изкуфял в някои отношения, но още беше с разсъдъка си, ходеше сам по нужда и си пийваше.

„Трябва да се справиш с онзи тип, сине — беше му казал Закари Купър. — Няма какво да се правиш, че той не съществува.“

Основното правило беше — опознай противника. Фримейсън смяташе, че това е голямо преимущество. Е, ако Каренца наистина му беше враг… Пък и чудесата му. Не знаеше какво да мисли за всичко това. По телевизията показваха много фокусници.

Макар че не винаги трябва да се вярва на онова, което дават по телевизията. Той разбираше тези неща много добре.

Колорадо Спрингс, Колорадо — Каренца. 20 октомври 1999

Той се променяше.

С всеки изминат ден усещаше, че става различен. Опознаваше се, но същевременно се отдалечаваше от личността, която представляваше преди странното си пробуждане.

Понякога лежеше нощем в леглото, без да може да наспи и се опитваше да се моли, но все едно си говореше сам. Мълчанието на душата му подсказваше, че никой не го слуша.

Защо?

Дали защото всъщност не говореше? Или защото не можеше да се вглъби в душата си? И кога за последен път бе отслужвал литургия?

Тогава оставаше въпросът с дарбата му.

Непрекъснато го предизвикваха да изпробва силата си до краен предел. Пресата и последователите му наричаха делата му чудеса и Питър започна да им вярва. Когато лекуваше и съживяваше хората, той чувстваше как някаква сила минава през него като приятен електрически ток. Не, не беше точно така — силата не преминаваше през него, а се излъчваше от него. Досущ гейзер от зашеметяваща енергия.

А понякога имаше чувството, че умира, и се питаше какво става.

След първите няколко прояви на дарбата си, когато беше помолил за Божието напътствие и не бе получил нищо, бе изпаднал в пълно отчаяние и унизителен страх.

Напоследък обаче страхът се изместваше от нещо друго — по-непроницаемо от болката и съмнението.

От една страна, чувстваше, че страхът вече няма значение.

Предстоеше му много работа и беше все едно как ще я свърши или какво ще изпита. Най-важното беше да я свърши докрай. Не възприемаше мисията си по нов начин, но имаше усещането, че самото му съществуване е различно. Дори да беше ръководен от някаква външна сила, той, не съзнаваше това и може би нещо още по-лошо — изобщо не го беше грижа.

Събудиха го слънчевите лъчи, които проникваха през дръпнатите щори на прозореца. Какъв ли ден беше? Къде се намираше?

Обърна се на другата страна и коляното му докосна голото бедро на Марион. През тялото му премина тръпка. Марион още спеше. Питър си спомни как тя дойде при него в полунощ. Усети, че получава ерекция. За разлика от предишните месеци, той вече не изпитваше угризения или необходимост да потиска сексуалните си желания. Всъщност, когато се замислеше, си казваше, че това е съвсем обикновена и естествена реакция.

Марион безспорно беше красива, и привличаше мъжете. Вгледа се в нея. Кестенявите й коси бяха разпилени върху възглавницата, очертанията на тялото й изпъкваха под чаршафа. Дългите й мигли почиваха върху висо ките скули, ъгълчетата на устните й бяха леко извити. Изведнъж клепачите й потрепнаха и се отвориха. Бездънните морскозелени очи, които пазеха съкровените й тайни, го погледнаха.

— Добро утро — каза Питър и се наведе да я целуне.

— Можех да спя вечно.

— Един ден и това ще стане.

— О, тази сутрин нещо не сме в настроение. Дано Лари Мелманик ти го оправи.

Лари Мелманик. Човекът, който ги бе докарал тук. Питър разсеяно прокара пръсти през косата си. „Маунтин Рок 99“, най-големият благотворителен концерт на десетилетието, щеше да се състои в ранчото на един застарял хипар и според Лари щеше да привлече двойно повече от очакваните двеста хиляди зрители. А Питър щеше да го открие.

Усмихна се при мисълта, че ще застане пред такова огромно множество. Досега не беше говорил пред толкова много хора — освен в кошмарите си.

Да, Питър щеше да се обърне към потомците на битниците и хипитата, продължили традицията на американската приемственост на градивен скептицизъм и дух, вечно търсещ промяна. За пръв път нямаше да говори пред обикновените хора от Средния запад, а пред хора, който искат нещо ново и различно.

— Питър, те ще бъдат много щастливи, че ще те видят! — възкликна Лари Мелманик.

— Надявам се.

Въпреки че месеци наред се бе явявал пред хората, Питър се чувстваше малко нервен при мисълта, че ще застане пред такова огромно множество. Но опасенията му бързо се разсеяха. Знаеше, че може да контролира тълпата.

— Не се притеснявай, отче — извика Тим Върнън, фермерът хипар. Беше шейсетинагодишен и брадатото му лице беше обветрено от югозападния вятър като стара гора. — Ще се справиш отлично.

— Разбира се — съгласи се Сами Айзенглас, един от организаторите на концерта. — Ще ги шашнеш. Със сигурност ще дойдат два пъти повече хора заради теб.

Сами от Лос Анджелис, любител на крещящото облекло, бе станал доста известна личност благодарение на зрелищните събития, които беше организирал през последното десетилетие. Специалитетът му бяха рок-концертите и кечът, но имаше успех и с религиозните събори и семинари за самоусъвършенстване. Славеше се като безмилостен бизнесмен, създал си много врагове по пътя към успеха.

Най-странното беше, че Питър го харесваше. Не му се възхищаваше, но разбираше мотивите му. Макар да не одобряваше методите му и очебийната липса на състрадателност, Питър разбираше необходимостта от съществуването на хищници като Сами във всяка професия. В края на краищата в океана имаше място за акули и те живееха там от милиони години. Хората като Айзенглас никога нямаше да изчезнат от света.

Тим Върнън явно се чувстваше неудобно в присъствието на Сами и атмосферата във фургона, служещ за апаратна, беше малко напрегната.

Тим търпеше Сами само заради безкрайните му обещания да дари всички приходи от „Маунтин Рок 99“ на многобройните прокудени по света бежанци от последните войни в Централна Америка и жертвите на стълкновенията в Южна Африка.

Питър обаче знаеше, че Айзенглас не се интересува от прокудените бежанци. Безразличието струеше като мръсна пот от всяка негова пора.

Но какво значение имаше това, след като предприемчиви и пробивни хора от неговия калибър допринасяха за общото благо — и осигуряваха на Питър появата пред най-многобройната досега публика?

Питър се замисли защо ли за него е толкова важно да печели все по-голяма известност. Неизказаната на глас цел беше започнала да обсебва цялата му дейност и планове. Знаеше, че рано или късно ще трябва да изследва по — задълбочено мотивите си.

Но не и точно сега.

Вратата на фургона се отвори. Влезе Марион, облечена в джинси и широка бяла блуза. Косата й беше завързана на тила с шарено шалче.

Вече бе придобила здравословен загар от вятъра и слънцето на великолепното циганско лято в Колорадо. Всички се обърнаха да я огледат.

— Трябва да започваме — каза тя. — Тълпата вече скандира.

— По-добре да отида при тях — рече Тим Върнън.

— И аз ще дойда — извика Сами.

Отправи се към изхода и спря да погледне през рамото на един от видеотехниците, чийто монитор показваше картина на тълпата от хеликоптер. Стотиците хиляди хора се вълнуваха като разноцветно море.

Вниманието им беше приковано в огромната, подобна на храм сцена. До черните тонколони, издигащи се като древни паметници, бяха наредени плоски видеостени, големи колкото екрани в киносалон. Всяка показваше различен аспект от сцената, тълпата и ранчото, като непрекъснато променяше изображението. Множеството продължаваше да нараства.

— Видя ли? Какво ти казах! — изкрещя Сами и посочи екрана. — Ако не се съберат половин милион души, зарязвам този бизнес и ставам равин!

— Наистина са много — отбеляза Марион. — Как ще осигуриш храна и вода, Тим?

— Имам кладенци, имам и напоителна система. И много туби и бидони. Пък и повечето хора са си донесли храна. Младежта има опит в концертите.

— Надявам се. Може да счупиш всички рекорди.

— Нали на това разчитаме, красавице — намеси се Сами.

— И така — каза Върнън, — да се качваме на сцената.

Ще представя Сами, после ще дам думата на отец Питър.

Скандиранията на огромната тълпа се носеха над пасището като гръмотевици. Чак земята се тресеше. Цялата територия зад сцената, включително паркингът за превозните средства на изпълнителите, беше оградена с вериги и охрана. Сами Айзенглас беше опитен организатор и бе помислил за всичко. На входа стояха Фред Бевинс и две грамади, облечени в униформите на охраната.

Телохранители и усилена охрана — какъв живот! Питър още не можеше да определи какво е мнението му за Фред Бевинс. Човекът беше общителен, дори се подмазваше, но се държеше някак неискрено. Дали му говореше все по-засилващото се шесто чувство, или това беше само сблъсък между личности? Питър си напомни да провери документите на Бевинс… щом му остане свободно време.

Едва когато започна да изкачва дългата стълба към сцената, се зачуди какво ще каже на огромното множество. Винаги разчиташе на импровизацията и всеки път успяваше.

Застана зад кулисите и видя как Сами плъзва ръце около кръстовете на придружаващите го дългокраки млади жени, препасани с къси копринени ленти, които не прикриваха нищо. Тим Върнън излезе на сцената и скромно се представи, като каза, че е съвсем обикновен човек. Тълпата хареса това и го приветства. В срещуположните кулиси група „Лингус“, първите участници в концерта, пристъпваха от крак на крак и нервно пушеха. Шестте момчета, нарочно облечени в скандални костюми, се опитваха да изглеждат отегчени, но по-скоро бяха уплашени до смърт, че са част от цялото това невиждано стълпотворение.

Върнън представи Сами Айзенглас, чиято поява на такива събития се бе превърнала в пародия. Когато той и момичетата му изскочиха на сцената, неизброимото множество избухна в аплодисменти — дюдюкаха, крещяха подигравателно, смееха се и ръкопляскаха. Обичаха го, защото беше твърде лесно да го презират. Питър се зачуди дали Сами съзнава тази елементарна истина… И дали тя изобщо има значение. Айзенглас стоя пред тълпата само няколко минути, но се възползва по най-добрия начин от тях, като се перчеше и гримасничеше като стар актьор от водевил и щипеше девойките по задниците.

Отвратителна демонстрация на човешкото падение и безспорно най-чудатото и пошло въведение за появата му. Каренца се зачуди дали в Сейнт Луис Даниел гледа всичко това. Ами в Рим? Усмихна се, като се представи, че онова тлъсто прасе Лареджа гледа рок-концерт. След последната тъпотия на Айзенглас глъчката постепенно стихна и Сами каза:

— А сега… Ще започнем с кратка благословия, произнесена от най-сензационната атракция в страната! По специална уговорка с Бога! Доведохме за вас… чак от Сейнт Луис, Мисури… отец Питър!

Огромното море избухна в аплодисменти. Питър пое дълбоко въздух, бавно издиша и тръгна към средата на сцената. Сами и съблазнителните му мадами се отдалечиха от микрофона, без да престават да се усмихват.

Питър им кимна учтиво, после се обърна към множеството. Усмихна се, вдигна ръце с дланите нагоре и зачака овациите да стихнат. Усещаше топлотата, която се излъчваше от хората и го докосваше. Най-сетне тълпата се смълча.

— Благодаря ви за радушното посрещане — бавно изрече Питър, така че гласът му да не ехти по уредбата и думите да не се застъпват. — Знам, че не приличам много на свещеник… — Посочи памучната си риза и джинсите.

— Но това може би е защото вече в известен смисъл не съм свещеник.

Тълпата ахна, сякаш не разбра какво има предвид или не искаше да повярва на такова нещо.

— Прекарах почти целия си живот, затворен в църквата и енорийското жилище — изолиран от хората. Е, да, в Божия храм идваха богомолци и получаваха помощта, от която се нуждаеха. Но това не беше достатъчно.

Щом Господ ми е дал особена дарба, способността да прониквам в душите на хората и да им говоря тогава, когато те изпитват най-силна потребност от това, мисля, че Господ е възнамерявал също така да напусна светилището и да отида сред хората.

Той млъкна за момент и тълпата отново започна да аплодира. Бяха разбрали думите му и ги одобряваха. Той знаеше, че ще стане така.

След като привлече вниманието им, нататък беше лесно. Броят на слушателите изобщо нямаше значение. Те поглъщаха всяка негова дума и той подсъзнателно знаеше, че не е необходимо да говори дълго. Скоро щеше да демонстрира магията си над тях.

Заговори им за любовта и нейната сила. За множеството пластове и нива на духа и душата. Каза, че в началото на всичко е умерената любов към собственото его, защото ако не можем да обичаме себе си, то и за другите няма да ни остане любов.

Говори за сплотеността и че единственият начин за оцеляване през настъпващото ново хилядолетие ще бъде чрез общите усилия — цялото човечество да се обедини в името на една цел и да желае едни и същи неща. Обикновено и въздействащо послание. Без гръмки фрази, многословни обещания и театралничене.

За пръв път Питър осъзна колко много извлича от последователите си. Онова, което преди беше подсъзнателно преобразяване, сега беше толкова очевидно, че не можеше да се пренебрегне. Той черпеше сили от дълбините на душите им и от първичната им жизнена енергия. Вече знаеше това. Хората излъчваха сила и той я поемаше. Беше като сателитна чиния, която събираше сигнали и ги пренасочваше. Това беше съвършеното единение. Питър задоволяваше потребностите и мечтите им, а те му даваха енергия във форма, която можеше да използва, да преработва и да препредава. Психически кръговрат — вечна хранителна верига за душата.

Спря да говори и почувства, че в атмосферата над прерията се заражда мощен заряд. Тълпата беше като гигантска батерия и складираше енергия, която чакаше да бъде освободена. Завърши словото си с тиха и смирена благословия и хората раздраха тишината с възторжен вик. Но той знаеше, че това не е същинското освобождаване на енергията, таяща се в тях.

То щеше да дойде по-късно.